Елитът на Дерините

Глава трета

Вече почти месец армията на Бран Корис, граф на Марли, лагеруваше сред полето под Кардоса. Мъжете от Марли, две хиляди на брой, бяха силни и жестоко предани на своя млад командир. Правилните редове от палатки бяха опънати на мокрото поле, покрай широката, излязла от коритото си река. Хората чакаха тя отново да се прибере в леглото си. Те чакаха този момент със страх, защото когато той настъпеше, войските на Уенсит от Торънт щяха да се спуснат към тях.

А неговите воини се биеха, като използваха магия — поне така се говореше. Това плашеше, чакащите бойци. Но въпреки опасността и почти сигурната смърт, мъжете от Марли щяха да останат до своя граф. Лорд Бран беше добър тактик и водач. Нещо повече, той беше изключително щедър към тези, които го подкрепяха. Нямаше причина сега, в кампанията при Кардоса да бъде другояче. Пък и в крайна сметка, какво друго можеше да иска истинският войник, освен свястна служба и водач, когото да уважава.

Беше ранна утрин, но в лагера цареше оживление. Лорд Бран, облечен в бойна куртка във военно синьо, се облегна на един от външните, подпорни колове на своята шатра. Отпи глътка от бокал пълен с горещо, греяно вино и започна да разглежда планините, осветени от ранните лъчи на слънцето. Златистокафявите му очи се присвиха леко, докато се опитваха да проникнат през мъглата. Красивите му устни, които изразяваха упорство и решителност, също бяха стиснати. Той пъхна палци в обсипания си със скъпоценни камъни пояс, докато мислите му се рееха някъде неизмеримо далеч.

— Някакви специални заповеди за днес, милорд?

Въпросът зададе барон Кембъл, дългогодишен васал на семейството на графа. Докато се приближаваше със свален в знак на уважение шлем, той със заучена лекота поправи закачения на рамото му плащ на светлосини и златни карета.

Бран тръсна глава:

— Как е реката днес?

— Все още е пет стъпки дълбоко дори при бродовете, милорд. Освен това има дупки, които могат да погълнат човек на кон, без да остане дори следа. Съмнявам се, че кралят на Торънт ще слезе от своите планини днес.

Бран разклати чашата си, отпи още една глътка и кимна:

— Тогава ще действаме както обикновено. Редовни патрули и наблюдение по западния периметър и символична охрана в останалите части на лагера. И ми прати оръжейника по някое време тази сутрин. Новият ми лък нещо не е наред.

— Да, сър.

Кембъл отдаде чест и се запъти да изпълни заповедите на Бран. От съседната палатка се приближи мъж в сиви, чиновнически дрехи. В ръцете си държеше сноп пергаментови листа. Бран го погледна с безразличие и мъжът се поклони почти на себе си, преди да подаде на графа перото за писане, което носеше.

— Кореспонденцията ви е готова за подписване, милорд. Куриерите чакат вашите заповеди.

Бран взе писмата, като кимна леко и бързо ги прегледа с отегчено изражение на лицето. После подаде чашата си на чиновника, за да я държи, докато се подписваше в края на всяка страница. Когато приключи, върна листата и си получи обратно бокала. Канеше се отново да разгледа планините, но чиновникът настоятелно прочисти гърло:

— Ъ-ъ-ъ, милорд…

Бран го изгледа, леко раздразнен.

— Милорд, не бихте ли желал да подпечатате писмото си до графиня Рикенда?

Бран стрелна с поглед пергамента в ръката на чиновника и се усмихна отегчено. Свали от палеца си тежък, сребърен пръстен с печат и го пусна в протегнатата ръка на мъжа.

— Ще се погрижиш за това, нали Джоузеф?

— Да, милорд.

— Всъщност предай писмото лично. Не е лошо да се опиташ да я убедиш да се премести заедно с детето на някое безопасно място, например Дхаса. Ще бъдат сигурно защитени, ако са с епископите.

— Много добре, сър. Тръгвам веднага.

Бран кимна в знак на благодарност, а чиновникът се поклони и като стисна по здраво пръстена се оттегли. Приближи се мъж в капитанска униформа. Човекът, който отдаде чест, беше облечен от глава до пети в груба, вълнена, избеляла, светлосиня дреха, а на стоманения му шлем трептеше светлосиньо перо. Бран се усмихна, а мъжът се поклони и отвърна на усмивката.

— Има ли някакъв проблем, за който трябва да знам, Гуилим? — попита графът.

Мъжът поклати леко глава, което накара синьото перо отново да затрепти:

— Съвсем не, милорд. Мъжете от Пети кавалерийски молят за честта да присъствате на прегледа тези сутрин — той погледна към планините, които неговият лорд беше наблюдавал тази сутрин. — Във всеки случай това ще е далеч по интересна гледка от тези проклети планини.

Бран изгледа Гуилим и се усмихна лениво:

— Без съмнение. Но прояви търпение, приятелю. Щом това патово положение приключи, ще има предостатъчно неща да се вършат. Уенсит от Торънт няма винаги да си стои в своите планини.

— Да, прав сте в това…

Гуилим, който гледаше към прохода, докато говореше, изведнъж се напрегна и се взря внимателно през мъглата. Бран видя това и обърна очи в същата посока. Почти веднага щракна с пръсти към пажа, който през цялото време се въртеше наблизо, за да чуе, ако господарят му го повика.

— Ерик, бързо, донеси ми бинокъла. Гуилим, вдигни тревога. Може би се започва.

Момчето се втурна да изпълни заповедта, а Гуилим даде знак на няколко от своите хора, които стояха отдалечени на десетина — двадесет метра. Мъжете моментално реагираха на нареждането. Бран присви очи и продължи да се взира, но далечните фигури бяха скрити от мъглата и неясни. По склона се спускаха около дузина мъже, яхнали дорести коне. На утринната светлина дрехите им изглеждаха жълто-оранжеви. Водачът на колоната беше в бяло и носеше пика, на която висеше бяло знаме. Корис се намръщи и вдигна далекогледа, за да ги огледа по-подробно.

— Носят герба на Торънт — каза тихо на завърналия се Гуилим и дошлия с него Кембъл. — Водачът е вдигнал парламентьорски флаг. Има двама, които не са облечени в ливреи. Сигурно те са пратениците. — Свали бинокъла, подаде го на Кембъл, като погледна отново към конниците, след което отиде до ъгъла на палатката и щракна с пръсти.

— Бенет, Греъм, вземете хора и ги ескортирайте. Не забравяйте, че сме в примирие, но ги наблюдавайте внимателно. Това може да е някакъв номер.

— Да, милорд.

Докато пратениците продължаваха да слизат от планината, ескорта премина покрай палатката на Бран с дрънчене на юзди, ризници и брони. Към шатрата се приближиха няколко лорда. Тревогата явно се беше оказала излишна, но все нещо щеше да се случи, щом идваха емисари от Торънт.

Графът видя как двете групи конници се срещнаха на около триста метра от лагера, след което влезе в шатрата си. Секунди по-късно излезе отново с кама затъкната в пояса и сребърна диадема на главата. Когато обкръжената парламентьорска група се приближи, лордовете се струпаха около Бран като демонстрация на сила.

Сега Корис можеше да се убеди, че е бил прав за двамата благородници в групата. По-впечатляващият от двамата носеше брокатена мантия и пурпурна куртка. Той беше висок човек и около него витаеше усещането за нещо чуждо. Мъжът слезе от коня си и тръгна към посрещачите. Дрехите му бяха подгизнали от ездата през наводнения проход, но когато свали, украсения с черно перо шлем и го пъхна подмишница, лицето му не изразяваше каквито и да било чувства. Дългата му, черна коса беше захваната със сребърна фиба. В широкия си копринен пояс беше небрежно затъкнал кама, разположена така, че да бъде извадена с лявата ръка. Като изключим това изглеждаше невъоръжен.

— Предполагам, че Вие сте графът на Марли, главнокомандващ тази армия — попита мъжът с леко снизходителен тон.

— Аз съм.

— Тогава съобщението ми е за вас, милорд — продължи пратеникът, като се поклони леко. — Аз съм Лайънел, херцог на Арджинъл. Служа на Негово Величество, крал Уенсит, който нареди да ви предам неговите поздрави.

Бран присви очи, докато изучаваше говорещия. После пъхна палци в обсипания си със скъпоценности колан и каза:

— Чувал съм за Вас, милорд. Вие не сте ли роднина на самия Уенсит?

Лайънъл се поклони леко в потвърждение и се усмихна:

— Имам тази чест, сър. Моята жена е сестра на нашия многообичан крал. Вярвам, че ще осигурите безопасността ни, докато сме във Вашия лагер, милорд.

— Докато спазвате примирието, няма от какво да се страхувате. Какво съобщение ми праща Уенсит, освен поздравите си?

Гостът изгледа Бран и лордовете, като се поклони още веднъж.

— Милорд, графе на Марли, Негово Величество, Уенсит от Торънт, крал на Торънт и Толан и на Седемте източни племена, ви моли за честта да го посетите в неговата временна резиденция в град Кардоса. Там той ще се срещне с Вас, за да обсъдите възможността за прекратяване на конфликта и съвместно изтегляне на войските от спорната област или за да обсъдите други предложения, които вие бихте направили. Негово Величество не желае злото на графа на Марли и не иска да воюва с човек, на когото се възхищава от толкова години. Той чака незабавния ви отговор.

— Недейте, милорд — избоботи Кембъл и се приближи до Бран, като че ли да го защити. — Това е клопка.

— Не е клопка, милорд — възрази Лайънел. — За да ви убеди в искреността си, Негово Величество нареди, аз и моят ескорт да останем като заложници до вашето завръщане. Ако желаете можете да вземете с вас един от офицерите си и почетна стража от десет души. Свободен сте да напуснете Кардоса веднага щом решите, че разговорите са загуба на време или че вашите интереси налагат заминаването ви. Вярвам, че предложението е повече от щедро, милорд. Няма ли да го приемете?

Острият поглед на Бран изучаваше мъжа. Накрая той се отправи към шатрата си, като махна на Кембъл и Гуилим да го последват. Вътре Корис застана в средата, заобиколен от синьото и кафяво кадифе по стените и от богатите кожи, които покриваха пода и мебелите. Графът се заигра замислен с дръжката на камата си, след което се обърна към двамата капитани.

— Е, какво мислите? Трябва ли да отида?

Събеседниците му се спогледаха скришом и Кембъл проговори:

— Съжалявам, милорд, но на мен тази работа все още не ми харесва. Няма да ни донесе нищо, освен някоя нова подлост. Независимо какво казва херцог Лайънел, не мисля, че Уенсит наистина възнамерява да се изтегли. Няма съмнение, че той винаги може да ни разбие, ако реши да слезе от своите планини. Въпросът е колко ще му струва тази победа. А ако използва и магия…

— Вярно Кембъл — тъжно се усмихна Бран. — Ти си истинско шило. Винаги ще ми напомниш за това, за което не ми се мисли дори. Гуилим?

Запитаният вдигна рамене:

— Кембъл е частично прав, милорд. Винаги сме знаели, че не можем да задържим прохода дълго, ако Уенсит реши да атакува. Чудя се, какво споразумение се надява да постигне? Склонен съм да се съглася с Кембъл, че това прилича на капан. Не мога да реша какво да ви посъветвам.

Бран прокара пръсти по шлема и бронята, оставени на стола до него, след това погали и кожата под тях.

— Кой беше баронът с Лайънел? Този, който остана на коня си. Някой от вас познава ли го?

— Мерит от Райдър, милорд. Той владее обширни територии на североизток от Толан. Изненадан съм, че Уенсит го е пратил на такава мисия, особено ако планира нещо подло.

— Точно това си мислех и аз — каза Корис, като продължаваше несъзнателно да гали кожите, загледан в стената. Хрумна ми, че по този начин Уенсит иска да покаже, че действително желае да преговаря. До такава степен, че с готов да рискува шурея си и силния си съюзник, за да му повярваме. Като знам собствената си стойност, съмнявам се, че Уенсит би ги рискувал само, за да ме залови и унищожи. Ако искаше това, има други, по-лесни и по-евтини начини да го стори.

Гуилим се изкашля:

— Милорд, помислихте ли за възможността, заложниците да имат заповед да сторят нещо в лагера, докато вас ви няма? Например, ако те са дерини, никой не може да каже, какви вреди могат да причинят. Може би такива, които няма да забележим, докато вие не се завърнете, а те не напуснат лагера.

— Вярно, милорд — съгласи се Кембъл. — Какво ще ги спре да сторят някоя злобна поразия, докато вас ви няма? Не им вярвам, сър!

Бран потърка лицето си с ръце и погледна към тавана, докато обмисляше думите на двамата. Накрая се обърна към тях с въздишка:

— Не мога да оспоря вашата логика. Но някак си чувствам, че в този случай няма измама. Ако Лайънел и Мерит са дерини, те вече имаха достатъчно време да ни унищожат, стига да желаеха. Ако пък не са, ще бъде глупаво да опитат да направят нещо, когато са заобиколени отвсякъде. Все пак, за да ви успокоя, представете си, че наредя на Кордън да приготви силно приспивателно, което да дадем на заложниците. Ако те се съгласят с тази предпазна мярка, мисля, че ще бъде сравнително безопасно да отида на преговорите. В крайна сметка постъпката им ще изисква в отговор поне малко доверие, нали?

Гуилим поклати глава в знак на съмнение и вдигна рамене примирен:

— Все пак си остава рисковано, сър!

— Но мисля, че това е един разумен риск. Кембъл, намери Кордън и му кажи да приготви дозата. Гуилим, ти ще дойдеш с мен в Кардоса. Помогни ми да си сложа бронята.

Няколко минути по-късно Бран и Гуилим излязоха от шатрата и застанаха пред пратениците от Торънт. Графът беше с броня и мантия в кралскосиньо. На туниката, която носеше над бронята, беше извезан гербът му. На врата и изпод късите ръкави на дрехата проблясваше метала на ризницата. Беше се въоръжил с прав меч, с дръжка от слонова кост, който беше окачил на презраменен ремък от бяла кожа. Гуилим застана до него като държеше шлема на графа, закичен със синьо перо, а в лявата си ръка стискаше ръкавиците му за езда. Златистите очи на Корис гледаха хитро, когато заговори на парламентьорите от Торънт:

— Реших да поема поканата, милорд, херцог, — каза той спокойно.

Лайънел се поклони, като потисна усмивката си. Зад него стояха Мерит и част от охраната му, които бяха слезли от конете, докато Бран отсъстваше.

— Както и да е — продължи Корис. — Има няколко условия, които искам да поставя, преди да тръгна към Кардоса с вашия знаменосец. Не съм сигурен, че ще ги приемете.

Очите на Лайънел се стрелнаха подозрително към Кембъл, малкото въоръжени мъже и слабия човек в дрехи на полеви хирург, които се приближиха в този момент и застанаха зад него. Лекарят държеше широка глинена купа с дръжки. Мерит се приближи до Лайънел и прошепна нещо в ухото му. Херцогът се намръщи и после се обърна към Корис:

— Назовете Вашите условия, милорд.

— Вярвам, че няма да приемете предпазливостта ми като обида…

— Не — кимна Бран. — Но аз трябва да съм сигурен, че вие или някой от хората ви няма да объркате нещо, докато ме няма.

— Това е разбираемо.

— Знаех, че ще се съгласите. Искам да се подсигуря срещу евентуална измама, докато вие сте тук, а аз не. Затова наредих на главния си лекар да приготви приспивателно, от което вие, милорд Мерит и охраната, която ще остане с вас, ще заспите, преди да съм напуснал лагера. Разбирате, че не мога да прочета мислите ви и не знам какво планирате. Вие може дори да сте дериниски магьосници. Съгласни ли сте с тези условия?

Лицето на Лайънел стана мрачно, докато Бран говореше и той погледна неспокойно към Мерит и хората си, преди да отговори. Беше явно, че нито той, нито Мерит харесват идеята да прекарат следващите няколко часа упоени до безсъзнание в лагера на Коис. Но да откажат исканията му, означаваше да признаят, че не му вярват и че поканата на Уенсит може да не е това, за което я представяха. Лайънел явно беше получил изрични заповеди и той се обърна към младия граф със студен и официален тон:

— Извинете нашето забавяне, милорд, но вашите насрещни условия ни изненадаха. Разбира се, приемаме вашата предпазливост и бихме искали да ви уверим, че Негово Величество не възнамерява да нанесе удар чрез магия. Ако той желаеше това, щеше да го стори без да рискува живота ни. Както и да е, вярвам, че ще разберете, ако ние на свой ред проявим предпазливост. Преди да приемем Вашите условия, трябва да се убедим, че наистина ни предлагате само приспивателно.

— Съгласен съм, разбира се — каза Бран и махна на лекаря да се приближи. — Кордън, кой ще опита твоята смес пред Негова Светлост?

Кордън посочи един войник до него и пристъпи напред, като се поклони:

— Това е Стефан де Лонгвил, милорд — рече той, като държеше глинения съд здраво в ръцете си, а очите му не се отклоняваха от лицето на Бран.

— Отлично. Милорд, херцог, приемате ли този човек?

Лайънел поклати глава:

— Вашият лекар може да го е подготвил, милорд. Ако искате да ни убиете, може да сте му дали противоотрова. Може ли аз да избера?

— Да, но трябва да ви помоли да не избирате никой от офицерите ми. Те ще са необходими в мое отсъствие. — Иначе нямам възражения. Чувствайте се свободен да изберете, когото пожелаете.

Лайънел подаде шлема си на един от своите хора, след това се завъртя на пети и тръгна към конниците, които все още заобикаляха собствения му ескорт. Той разгледа мъжете внимателно, после спря до един от тях и сложи ръка на поводите на коня му. Животното разтърси глава и изпръхтя.

— Това е човекът, милорд. Няма начин да сте го подготвили предварително. Нека той дегустира приспивателното, което сте ни приготвили.

Бран кимна и рязко махна с ръка. Мъжът скочи от коня. Тръгна към графа, а Лайънел вървеше до него и внимателно го наблюдаваше. Когато войникът свали шлема си и понечи да го даде на един от хората около Бран, Лайънел го спря, взе шлема и сам го подаде. Херцогът искаше да е сигурен, че нищо няма да бъде дадено на дегустатора, без той да забележи. Като махна на Мерит да наблюдава мъжа, Лайънел се доближи до Бран и взе купата от ръцете на Кордън. Черните му очи измериха Корис, докато държеше купата и лицето му загатна, че е изнервен. След това той вдигна съда за поздрав и се върна при Мерит и войника. Един от хората му взе купата и я изследва, като подуши съдържанието с подозрение. Едва тогава подадоха съда на дегустатора, а Лайънел и Мерит застанаха от двете му страни. Херцогът хвърли недоверчив поглед към Корис, докато се готвеха да наблюдават пробата.

— Каква е дозата?

— Една глътка е достатъчна, Ваша Светлост — отвърна Кордън. — Лекарството действа много бързо.

— Така ли? — промърмори Лайънел и се обърна към мъжа с купата. — Добре, приятелю. Пий здраво, ако смееш. Командирът ти е известен като човек на честта. Ако е така след няколко часа ще се събудиш здрав и читав. Пий.

Мъжът насочван от човека на херцога, който също държеше купата, приближи съда до устните си и отпи голяма глътка, като повдигна вежди при миризмата на сместа. После погледна към Лайънел и преглътна. Остана му време колкото да оближе устните си — Кордън беше известен с това, че използваше хубави вина за своите смеси. После дегустаторът залитна и щеше да падне, но Лайънел и Мерит го хванаха и положиха на земята. Докато това стане, мъжът вече спеше дълбоко и нищо на света не можеше да го пробуди. Човекът на Лайънел, който държеше съда, го подаде на Мерит и после прегледа спящия, като му повдигна клепачите, премери му пулса и накрая кимна с неохота. Херцогът се изправи бавно и погледна към Бран с тъжно, но примирено изражение.

— Изглежда, че вашият главен лекар е наистина добър, милорд. Разбира се, това, което видяхме сега, няма да ни предпази от една бавнодействаща отрова или от това да ни убиете, докато спим. Но животът е хазарт, нали? А Негово Величество чака вие или ние да стигнем до Кардоса. Дори аз не бих искал да го карам да чака.

— Следователно, приемате условията ми?

— Така изглежда — поклони се Лайънел. — Вярвам, че все пак ще ни позволите да спим някъде другаде, а не на земята като този доверчив приятел — той погледна към спящия страж и се усмихна сардонично. — Това, което би потресло най-много Негово Величество, когато се завърнем наистина в Кардоса, ще бъде фактът, че сме спали в прахта.

Бран се поклони, повдигна платнището на входа на шатрата си и отвърна на сардоничната усмивка на херцога:

— Елате, ще спите в собствената ми палатка. Няма да позволя да се говори, че лордовете от Гупинд не знаят как да посрещат благородни гости.

Корис и хората му се отместиха, а Лайънел се поклони и даде знак на останалите от своя отряд да слязат от конете и да го последват в шатрата. Той изгледа с одобрение богатото обзавеждане, размени с Мерит и другарите си примирен поглед, избра си най-удобния стол и седна.

Херцогът си свали ръкавиците и заедно с шлема, който си взе обратно, ги остави в краката си. Дългата му черна коса заблестя на светлината, която струеше през входа. Лайънел приглади непокорен кичур и постави стъпалата си на една табуретка за крака. Блестящото острие на камата, затъкната в пояса му, заискря на светлината на свещта, която внесе един адютант. Той разсеяно се заигра с дръжката й, докато хората му се настаняваха около краката му. Мерит зае стола до Лайънел. Грозноватото му лице беше напрегнато и неспокойно. Човекът, който носеше купата, застана разтревожен до централния, подпорен прът на шатрата. Когато Бран и Гуилим също влязоха, зад тях надникна лицето на торънтския знаменосец, чийто цвят беше по-бял от този на парламентьорския флаг, който носеше. Мъжът съзнаваше, че само той и другарят му, държащ приспивателното, не бяха в опасност.

Лайънел огледа петимата, които доверчиво бяха насядали около него, след което даде знак на мъжа с приспивателното да ги обиколи по ред. Очите на всеки един бяха насочени към херцога, докато отпиваха от чашата. Когато дойде редът на Мерит, първият, който беше пил от течността, загуби съзнание и падна по гръб. Когато още двама изгубиха съзнание, разносвачът на купата спря разтревожен, а Мерит понечи да се изправи, но Лайънел поклати леко глава и му даде знак да седне. Мерит въздъхна примирено и като се почини на нареждането, се тръсна отново на стола. През това време още един от хората на пода беше заспал. Когато всички вече лежаха неподвижно, разносвачът на приспивателното коленичи пред херцога и протегна купата с разтреперани ръце. Погледът на Лайънел беше почти нежен, когато пое съда и го задържа разсеяно с дългите си пръсти.

— Те са достойни мъже, милорд Бран — каза той и погледна графа с притворени очи. — Те са ми поверили живота си, а аз го залагам на карта. Ако по какъвто и да е начин излезе, че съм предал доверието им, ако причините каквото и да е зло на някой от тях, кълна се ще ви преследвам дори и в гроба. Разбирате ли?

— Дадох ви думата си, сър — отвърна Корис безпристрастно. — Казах, че нищо лошо няма да ви се случи. Ако намеренията на вашия господар са почтени, няма от какво да се страхувате.

— Предупреждавам ви, че не се страхувам, милорд — отговори Лайънел меко. — Гледайте да спазите думата си.

След това той вдигна купата за поздрав, отпи и я върна обратно. Облегна се назад, потрепери като от студ, макар че в шатрата беше топло и загуби съзнание. Разнасялият приспивателното мъж остави купата на земята, премери пулса на господаря си и като знаеше, че няма какво повече да направи, се изправи разтреперан, като се поклони рязко на Бран Корис.

— Ако сте готов да изпълните своята част от споразумението, милорд, трябва да тръгваме. Предстои ни труден път, повечето от който е през леденостудена вода. Негово Величество ще ни чака.

— Разбира се — отвърна графът, изгледа своите заложници с уважение и постави шлема си. Нямаше съмнение, пред него лежах наистина дисциплинирани мъже.

— Пази ги, Кембъл — каза той, докато слагаше ръкавиците си и вървеше към изхода. — Уенсит ще иска да се върнат здрави и читави, а ние не желаем да го разочароваме.