Глава двадесет и втора

Лък и копие ще държат; жестоки са и немилостиви; гласът им бучи като морето; възседнали са на коне, всеки опълчен като мъж за бой против тебе.

Еремия 50:42

— И така, ти си Келсън Халдейн — каза Уенсит. Гласът му беше плавен, звучеше интелигентно, маниерите му издаваха безкрайна самоувереност и Келсън моментално изпита омраза към него. — Радвам се, че може да обсъдим възникналия проблем по цивилизован начин, като двама възрастни хора — продължи той, презрително оглеждайки Келсън от глава до пети. — Или почти възрастни.

Келсън не би си позволил лукса да направи унищожителната забележка, която бе на върха на езика му. Вместо това той отвърна на презрителния поглед на Уенсит с внимателно изучаване на противника, сивите му очи поглъщаха и запечатваха в паметта всяка подробност, свързана със слабия, червенокос дерини, извее тен като Уенсит от Торънт.

Уенсит яздеше огромния златист жребец като че бе роден на седлото, а ръцете му без усилие държаха широките кадифени юзди, украсени с излъскани златни орнаменти. Към оглавника бе прикрепено едно пурпурно перо, което се полюшваше и потръпваше от полъха на вятъра, докато златистият кон тръскаше глава и изцвилваше към черния жребец на Келсън. Самият Уенсит бе целия облечен в златисто и пурпурно, всички останали части от тялото му, освен главата бяха или покрити с позлатена ризница или обвити с тежко падаща, златисто пурпурна мантия, прикрепена към обсипаната със скъпоценни камъни златна яка. Покритите с диаманти кожени маншети на китките се припокриваха безупречно с майсторски изработените ръкавици от ярешка кожа, а на врата му, върху златистата туника, падаща свободно върху бронята, блестеше тежък ланец. Ефектът, предизвикан от подобни одежди върху всеки друг човек, би бил направо комичен, но при Уенсит той предизвикваше възхищение. Почти несъзнателно, Келсън започна да се вживява в сцената, която възседналият бойния кон мъж разиграваше пред очите му. Той напрегна сили да се отърве от неприятното чувство, което го бе обзело, опита се да седне по гордо върху коня и да вдигне високо глава. После премести погледа си върху спътниците на Уенсит: намръщеният Райдън, мазният Лайънел, предателят Бран, който не посмя да го погледне в очите. След това цялото му внимание отново бе привлечено от Уенсит. Погледът му бе твърд като стомана, когато срещна очите на магьосника, но той не трепна при този сблъсък.

— Предполагам, съдейки от това, което каза досега, че се смяташ за цивилизован човек — каза Келсън внимателно. — От друга страна, безмилостното избиване на сто беззащитни затворници едва ли е било замислено да демонстрира висока степен на цивилизованост.

— Не, не беше — съгласи се Уенсит доста любезно. — Но бе замислено да демонстрира до каква крайност бих стигнал, ако се наложи, а и трябваше да те убеди да обмислиш внимателно предложението, което смятам да ти направя.

— Предложение ли? — Келсън изсумтя презрително. — Едва ли мислиш, че съм склонен да сключа сделка с теб след жестокостите, на които току-що станах свидетел. За такъв ли глупак ме смяташ?

— Не, не за глупак — изсмя се Уенсит. — Нито пък съм толкова безмозъчен, за да подценявам заплахата, която представляваш за мен, въпреки че ти се бориш самостоятелно, без помощта на себеподобните си. Може да се каже, че е жалко, че трябва да умреш.

— Докато това не се превърне в свършен факт, предлагам ти да се занимаваш с други неща. Казвай какво имаш да казваш, Уенсит. Става късно.

Уенсит се засмя и леко се приведе от седлото.

— Кажи ми как е моят приятел лорд Дери?

— Как трябва да е?

Уенсит цъкна неодобрително с език и поклати глава.

— Хайде Келсън, аз съм по-умен отколкото ме мислиш. За какво ми е смъртта на Дери? Той ми беше коза, който се надявах да изиграя, за да помогна на семейството на лорд Бран. Уверявам те, стрелците са действали на своя глава, без моите заповеди и са вече наказани. Жив ли е Дери?

— Това не е твоя работа — отвърна Келсън рязко.

— Значи е жив. Това е добре — кимна Уенсит. Той се усмихна и погледна надолу, а след това отново отправи поглед към Келсън. — Много добре, дойдох да кажа следното: що се отнася до мен, смятам, че не е нужно да се води битка между нашите армии. Не е нужно хората ни масово да измират поради желанието ни да премахнем различията си.

Очите на Келсън се свиха подозрително.

— А ти какво предлагаш?

— Двубой — отговори Уенсит. — Или по-точно двубой между две групи — дуел с магия, с единствен изход — смърт. Дерини срещу дерини — аз, Райдън, Лайънел и Бран срещу теб и други трима, посочени от теб. Предполагам, че Морган, Маклейн и може би чичо ти — това ще бъде твоя логичен избор, но разбира се, ти си свободен да посочиш, когото пожелаеш. В древни времена такива двубои са се наричали Дуели на Тайната.

Келсън се намръщи и погледна Морган, а след това погледът му падна върху Арилан и Дънкан. Изведнъж предложението на Уенсит го накара да се почувства неловко, а идеята за Дуела на Тайната го уплаши. Имаше някаква клопка или поне трябваше да има. Трябваше да открие каква е тя.

— Превъзходството ти в такава битка е очевидно, милорд. Ти и твоите хора сте обучени дерини, докато повечето от нас не са. И въпреки че имаш превъзходство над нас, ми се струва, че не си човек, който би рискувал толкова много в една-единствена битка. Какво премълчаваш?

— Да не би да ме подозираш в зла умисъл? — попита Уенсит, като повдигна лукаво вежди. — Е, може би има някой, който ти дава такива съвети. Но аз си мислех, че преимуществата в полза на това решение са съвсем ясни. Ако започнем битка по този начин, армия срещу армия, цветът на рицарството и от двете страни ще бъде унищожен. За какво ми е мъртво кралство — кралство, в което живеят само стари мъже, малки момчета, жени и деца?

Келсън хвърли на врага си проницателен поглед.

— Най-малко аз искам да изгубя хората си в битката. Ако се бием днес, последиците ще са фатални за бъдещите поколения. Но не мога да ти се доверя, Уенсит. Дори и да те разгромя, кой би предвидил какво ще се случи идната пролет? Кой…?

Уенсит отметна глава назад и се разсмя, а смехът премина като ехо сред спътниците му. Келсън се размърда смутено на седлото, той не можеше да разбере какво толкова смешно е казал. Но само един поглед към Морган му бе достатъчен, за да разбере, че генералът се досеща. Той щеше да каже нещо, когато Уенсит изведнъж спря да се смее и придвижи коня си няколко крачки напред.

— Прости ми, млади принце, твоята наивност е трогателна. Предложих равностоен начин за битка до смърт. При тези обстоятелства, загубилите едва ли ще бъдат в състояние да застрашат победителите — освен ако, разбира се, вярваш, че някои хора могат да се върнат от гроба.

Келсън се намръщи, защото през годините бе чувал и много по-страшни неща, намеквани за Уенсит от Торънт. Но след това той успя да се освободи от тази натрапчива мисъл и да се съсредоточи върху това, което Уенсит му бе казал: дуел до смърт чрез магия. Колебанието му обаче явно не се хареса на Уенсит — златният крал изведнъж се намръщи, приближи се и хвана юздите на Келсъновия кон.

— В случай че още не си забелязал, аз съм нетърпелив човек, Келсън. Не понасям никакво вмешателство в плановете ми. Ако обмисляш как да отхвърлиш предложението, предлагам да си избиеш тази идея от главата. Напомням ти, че все още държа хиляда от твоите хора в плен. А има и много по-мъчителна смърт от простото обесване.

— Какво означава всичко това? — ледено промълви Келсън.

— Значи, че ако не приемеш предизвикателството, това, което видя през последния час ще бъде нищо, в сравнение с това, което ще се случи. Освен ако ти не го предотвратиш, двеста затворници ще бъдат влачени и разсечени на четири пред очите на армията ти по залез-слънце, а други двеста ще бъдат набити на колове и оставени да умрат при изгрева на луната. Ако се надяваш да ги спасиш, не бих те посъветвал да се бавиш.

Келсън пребледня пред описаната от Уенсит предопределена за пленниците съдба и ръцете му се свиха в юмруци при рязкото дръпване на коня, с цел да освободи поводите от хватката на златния крал. Втренчил убийствен поглед в него, Келсън би се втурнал след отстъпващия назад магьосник, ако Морган не бе протегнал ръка и не бе препречил пътя му със своя кон. Келсън го изгледа ядосано с намерение да му заповяда да се върне обратно, но нещо в изражението му накара младият крал да се поколебае за миг. Стоманено студеният поглед на Морган срещна надменното изражение на Уенсит.

— Искаш да ни принудиш да вземем бързо решение — приглушено каза той. — Искам да зная защо? Защо е толкова важно да приемем предизвикателството при твоите условия? — той направи малка пауза. — Или може би си замислил някакво предателство?

Уенсит извърна глава, за да погледне Морган, вбесен от дързостта, с която прекъсна спора му с Келсън.

След това той предизвикателно огледа останалите. Накрая каза с насмешлив глас:

— Има още много неща да учиш за дерините, въпреки че твърдиш, че си наследил някои от чертите им. Ще разбереш, ако оцелееш, че има древен кодекс на честта, който се отнася за нашите сили и който дори и аз не бих престъпил. — Той се обърна към Келсън. — Предложих ти официален дуел по законите, установени от Камберианския Съвет преди повече от два века, Келсън. А има и много по-древни закони, на които аз също съм задължен да се подчинявам. Поисках и получих разрешение от Съвета да проведа дуела с теб при условията, за които вече говорих, а също и за присъствието на арбитри, изпратени от Съвета. Уверявам те, няма измама щом и Съвета е уведомен.

Челото на Келсън се сбърчи смаяно:

— Камберианският Съв…

Арилан за пръв път се намеси в разговора, прекъсвайки Келсън по средата на думата:

— Господарю мой, извинете ме за прекъсването, но Негово Величество не е готов да отговори на предизвикателство, подобно на това, което му отправихте днес. Разберете, че му трябва време да се консултира със съветниците си, преди да ви даде окончателен отговор. Ако приеме, животът и съдбата на няколко хиляди от хората му ще зависят от уменията на четирима мъже. Ще се съгласите, че подобно решение не може да се вземе прибързано.

Уенсит се обърна да погледне Арилан сякаш той бе някакъв особено вреден представител на низшите твари.

— Ако кралят на Гуинид чувства, че не може да вземе решение, без да се допита до подчинените си, епископе, това е негова грешка, не моя. Но първоначалното ми предупреждение е все още валидно. Келсън, ако до довечера не вземеш очакваното от мен решение, двеста от хората ти ще бъдат влачени и разсечени на четири на мястото, на което се намираме в момента, а други двеста ще бъдат живи набити на колове при изгрева на луната. И така ще продължава докато всички затворници намерят смъртта си, а след това ще взема още по-крупни мерки. Гледай да не ме изкараш от търпение.

При тези думи, той пъргаво отстъпи с коня няколко крачки назад, ловко го обърна и с лек галоп препусна към редиците си. Придружаващите го заобиколиха, заеха боен ред и го последваха като оставиха изуменият Келсън да гледа след тях. Беше ядосан на Арилан за това, че го прекъсна, на Морган за това, че вбеси Уенсит, на себе си — за нерешителността си, но не продума нито дума преди и те да се върнат в редиците си и да стигнат до кралската палатка. Нареди бойните колони да бъдат разпуснати, понеже нямаше изгледи за битка преди настъпването на утрото, а след това направи знак на тримата си спътници да го последват в палатката. Реши първо да се разбере с епископа, тъй като му бе под ръка, но в палатката завари дузина мъже, скупчени около застиналото тяло на човек, изпънат на сламеника в левия й ъгъл. Изцапаният с кръв Уорън се бе надвесил над тялото на Дери, а синът на Нигел, Конал, бе коленичил край него до леген с кървава вода. На лицето му бе изписано страхопочитание към бившия предводител на бунта, който бършеше окървавените си ръце. Очите на Дери бяха затворени, а главата му се люлееше напред-назад сякаш той все още изпитваше болка, въпреки че около него на пода се търкаляха парчета от извадената от тялото му стрела. При влизането на Келсън и епископа, последвани от Морган и Дънкан, Уорън ги погледна и кимна за поздрав.

Той беше блед и очевидно изтощен, но очите му триумфално блестяха.

— Ще се оправи, господарю. Извадих стрелата и промих раната. Въпреки това, все още го тресе. Морган, той постоянно те вика. Може би трябва да го видиш.

Морган бързо се приближи до Дери и коленичи до него като докосна нежно с ръка челото на младия мъж. При допира очите на ранения се отвориха за миг и той погледна към тавана; след това обърна глава към Морган. През погледа му премина сянка на уплаха.

— Всичко е наред — прошепна Морган. — Сега си в безопасност.

— Морган, ти си добре. Тогава аз…

Той спря и застана за момент като че си спомни нещо ужасяващо, потрепери с отвращение и рязко извърна глава. Морган се намръщи и докосна слепоочието на Дери, за да го успокои и предразположи, но усети някакво недоверие, което никога не бе срещал преди.

— Отпусни се, Шон. Най-лошото е вече зад гърба ти. Почини си. Ще се почувстваш по-добре, след като поспиш.

— Не! Никакъв сън!

Самата мисъл изглежда още повече разпали Дери и той започна да мята глава ту на една, ту на друга страна с такава ярост, че Морган изгуби всякаква надежда да успее да поговори с него. Очите на Дери излъчваха животински страх. Изглеждаше като човек, изгубил разсъдъка си. Морган осъзна, че трябва бързо да направи нещо, защото в противен случай Дери щеше да се погуби от изтощение.

— Отпусни се, Дери, не се мятай! Всичко е наред. Сега си в безопасност. Дънкан, помогни ми да го задържим.

— Не, не ме карайте да спя! Не трябва. — Дери се хвана за плаща на Морган и се опита да вдигне глава, когато Дънкан се хвърли да сграбчи ръцете му.

— Пуснете ме да си вървя! Вие не разбирате, Господи, помогни ми, какво ще правя?

— Всичко е наред, Шон.

— Не, не разбирате. Уенсит.

Погледът му стана още по-налудничав и като надигна глава, той погледна диво Морган в очите, дясната му ръка все още отчаяно стискаше плаща, въпреки усилията на Дънкан да освободи хватката му.

— Морган, чуй! Казват, че няма Дявол, но грешат! Видях го Той има червена коса и се нарича Уенсит от Торънт. Той е самия Дявол! Той ме той ме…

— Не сега, Дери — поклати глава Морган и положи Дери отново на сламеника. — Стига засега. Ще говорим за това по-късно. Сега си изтощен от раните и пленничеството. Трябва да си почиваш. Като се събудиш ще се почувстваш по-добре. Обещавам ти, че нищо няма да ти се случи. Повярвай ми, Дери.

Докато Морган говореше, упражнявайки все повече и повече контрол върху отслабващите сили на Дери, раненият изведнъж прималя и се отпусна върху сламеника с притворени очи и разхлабени мускули. Морган освободи плаща си, кръстоса ръцете на младежа върху гърдите му и изправи главата му. Конал все още коленичил наблизо, донесе кожена завивка, която Морган свободно обви около застиналото тяло. Морган погледа няколко секунди спящия Дери, като че искаше да се увери, че спи достатъчно дълбоко. Размени притеснен поглед с Дънкан и вдигна очи към загрижените, наредени в кръг лица.

— Мисля, че ще е по-добре, след като си почине, господарю. Но точно сега не бих мислил за това, което му се е наложило да преживее. — Очите му потъмняха, зареяни в пространството и промърмори под нос: — Господ да е на помощ на Уенсит, когато разбера какво е станало.

Той потрепери, когато се върна към действителността, приглади падналия върху очите си кичур светла коса и стана с въздишка. След като хвърли още един поглед върху спящия Дери, Морган извърна глава на страна, докато ставаше. Келсън бе сломен и пристъпваше нервно от крак на крак, докато очите му шареха между двамата.

— Какво мислиш, че му е направил Уенсит? — накрая попита с приглушен глас.

Морган поклати глава.

— Трудно е да се каже на този етап, принце. По-късно ще го разпитам основно, но сега е прекалено слаб. Той наистина искаше да ме удари.

— Видях.

Келсън погледна върховете на обувките си, след което вдигна поглед. Всички го гледаха. Сега изведнъж си спомни каква трябваше да бъде следващата тема на обсъждане.

— Много добре, господа. Тъй като няма какво друго да сторим за Дери в момента, предлагам да се заемем с належащите дела. Аз… — той погледна Арилан и вдигна високо глава. — Епископ Арилан, ще ни кажете ли за този Кам…

— Благодаря за помощта ти, братовчеде. Би ли ми пратил баща си и епископ Кардиъл, преди да се върнеш към задълженията си? — Той махна с ръка към хората на Уорън. — Трябва да ви помоля да се върнете и вие на постовете си. Благодаря за положените от вас усилия.

Конал и останалите се поклониха и си проправиха път към изхода на палатката, а Уорън ги проследи с поглед, стана и привидно ги последва.

— Виждам, че думите ти не са за ушите на външни лица затова ще напусна, ако желаете. Не съм ни най-малко обиден — добави бързо той.

Келсън погледна Арилан, но епископът поклати глава.

— Не, имате право да присъствате Уорън, точно колкото и Кардиъл, който може би е в по-малка степен дерини, отколкото който и да е от нас. Келсън, ако нямаш нищо против, ще изчакам пристигането на Томас и Нигел, преди да отговоря на въпроса ти. Така няма да се налага да се повтарям.

— Разбира се.

Кралят прекоси стаята, разкопча плаща си и го постави върху облегалката на стола. После седна, облегна се и простря дългите си крака върху килима. Морган и Дънкан седнаха на две сгъваеми столчета отдясно на Келсън. Морган откопча ножницата си и остави меча да падне на килима. След моментен размисъл Дънкан стори същото, премествайки столчето в ляво, за да направи място на Уорън, който сложи възглавница, за да се облегне по удобно на колоната в центъра на палатката. Арилан остана там, привидно погълнат от сложните фигури втъкани в килима под краката му. Вдигна поглед в момента, когато първо Кардиъл, а след него и Нигел влязоха в палатката, направлявани от Келсън към определените за тях места — от лявата му страна. Присвитите сини очи на епископа срещнаха погледа на Келсън.

— Искате ли да разкажа в общи линии какво се случи, милорд?

— Да, моля те.

— Много добре — Арилан сви ръце в юмруци и се взря за секунда в тях, след което вдигна поглед.

— Лордове, Уенсит от Торънт ни постави ултиматум. Негово Величество искаше да се допита до вас, преди да даде отговор. Ако не отговорим до залез-слънце, Уенсит ще започне да убива заложниците.

— В името на Бога, този човек е чудовище! — възкликна Нигел, замръзнал от ужас.

— Съгласен съм — каза Арилан. — Но ултиматумът му беше много особен и не подлежащ на промени. Той предизвика Келсън на Дуел на Тайната: той и тримата му поддръжници Райдън, Лайънел и Бран Корис срещу Келсън и трима избрани от него. Мисля, че не е нужно да ви казвам, че двама от тримата ще бъдат Морган и Дънкан; може да ви учуди, но аз ще съм третият.

Уорън го погледна смаяно.

— Точно така, Уорън. Аз съм истински дерини.

Уорън едва преглътна, докато Нигел само кимна с глава и вдигна вежди.

— Говориш така, сякаш Келсън вече е приел — каза той.

— Ако Келсън не приеме предизвикателството до падането на мрака, двеста заложници ще бъдат влачени и разсечени на четири пред очите на армията ни. Ако закъснееш, двеста други ще бъдат набити на кол при изгрева на луната и оставени да умрат. Това ще стане тази вечер около четири часа след залеза на слънцето. Изглежда неизбежно, ако Келсън отхвърли предизвикателството.

Той огледа бавно всички подред, но никой не продума.

— Ако, от друга страна, Келсън приеме, битката ще бъде до смърт, оцелелият или оцелелите, взимат всичко. Очевидно Уенсит вярва, че ще победи, в противен случай не би предложил такава борба.

Уорън побеля при споменаването на влаченето, докато Нигел, по-добре привикнал с ужасите на войната, отново кимна с разбиране. След кратко мълчание, той вдигна ръка и поиска думата.

— Този Дуел на Тайната подобен ли ще бъде на предизвикателството, отправено към Келсън при коронацията му?

— Е, ще е подчинен на същите древни правила — кимна Арилан — освен, разбира се, че ще са четирима срещу четирима вместо един на един, както Келсън срещу Чариса. Има доста строги правила на ръководене на Дуел на Тайната и очевидно Уенсит е получил официално разрешение да го проведе спрямо древните закони.

— Официално разрешение от кого? — прекъсна го Келсън с жар. — Камберианският Съвет, за който Уенсит спомена ли? Защо избягваш темата, когато аз…

Гласът му секна при вида на Арилан, който застина при произнасянето на това име и погледна Морган с изненада. Морган се бе втренчил в епископа и въпреки че очевидно знаеше толкова, колкото и Келсън, изведнъж прояви огромен интерес към това, което щеше да изрече. Дънкан също се стресна при звука на името и се вторачи напрегнато в Арилан. Неочаквано Келсън се запита на какво ли се бе натъкнал.

— Арилан — едва прошепна той — Какво представлява Камберианският Съвет? Това дерините ли са?

Арилан наведе поглед.

— Извини ме, принце. Трудно се нарушава дадената дума, но Уенсит не ми остави никакъв избор. Той пръв спомена съвета. Тъй като ти ще се биеш с него, честно е да ти кажа всичко, което зная. — Насочи поглед към стиснатите си в юмруци ръце и се опита да се отпусне. — Съществува тайна организация на истинските дерини наречена Камбериански Съвет. Тя датира от времето след Реставрацията, когато дерините със синя кръв били призовани да управляват и защитават онези, които преживели големите преследвания. Само предишните и настоящите членове знаят какъв е състава на Съвета. И те са сключили кръвен оброк никога да не разкриват самоличността си. Както знаете, много малък брой от дерините са имали възможността да развият напълно силите си в днешни времена. Много от нашите умения са изгубени по време на преследванията — или поне сме загубили знанията как да ги използваме. Лечебната сила на Морган може би ще ни разкрие една от загубените ни способности, но има някои, които са по-свободно организирани и общуват един с друг. Съветът действа като регулиращ орган на тези известни дерини, съблюдава старите закони и се явява арбитър на магическите действия, които възникват от време на време. Предложеният от Уенсит Дуел на Тайната спада под юрисдикцията на Съвета.

— Съветът определя валидността на Дуела, така ли? — запита Морган подозрително.

Арилан изгледа Морган доста странно.

— Да, защо питаш?

— А полудерините като мен и Дънкан? — настояваше Морган. — Те също ли са под юрисдикцията на Съвета?

Арилан леко пребледня.

— Защо питаш? — повтори той с напрегнат глас.

Морган погледна Дънкан, който кимна.

— Кажи му, Аларик.

— Епископ Арилан, мисля, че аз и Дънкан сме във връзка с представител на съвета. Всъщност не ни е за първи път. Последната ни среща не се различава много от това, което току-що описа.

— Какво се случи? — прошепна Арилан. — Бледото му лице се открояваше на фона на пурпурночервеното расо.

— Е, имахме посещение, така да се каже, докато бяхме на път за Дхаса. Спряхме при Свети Неот да дадем почивка на конете и той се появи.

— Той ли?

Морган кимна.

— Все още не знаем кой е той. Но и двамата сме го виждали в различни ситуации, за които не е време да разказваме. Той прилича много на портретите и описанията на Камбър от Кулди.

— Свети Камбър ли? — Арилан не вярваше на ушите си.

— Не ни разбирайте погрешно, Ваше Преосвещенство. Не твърдим, че това е Свети Камбър. Той не е споменавал името си. Всъщност, последният път, когато аз и Аларик го видяхме, той каза, че не е Свети Камбър, а просто един от верните му последователи. Мисля, че така се изрази. От това, което ни разказахте за Камберианския Съвет съдя, че може би той е един от тях.

— Невъзможно — Арилан поклати глава с недоумение. — Какво ви каза?

Морган вдигна вежди.

— Намекна, че имаме врагове-дерини, за които и не подозираме. Каза, че тези, които трябва да знаят подобни неща вярват, че аз и Дънкан имаме повече сила, отколкото предполагаме и че е възможно да ни предизвикат на Дуел на Тайната, за да ни изпитат. Но той като че искаше да предотврати подобна възможност.

Бял като платно, Арилан се олюля.

— Невъзможно — прошепна той. — И въпреки всичко не може да не е бил някой от съвета. — Той едва си проправи път до най-близкия стол и се отпусна тежко върху него.

— Това коренно променя нещата. Аларик, ти и Дънкан сте уязвими на всяко едно предизвикателство, благодарение на това, което ви е казал непознатият. Аз съм в Съвета; бях там, когато това се случи, но не можах да го предотвратя. Но кой може да е дошъл при вас в подобен образ, кой би имал мотив? Просто няма логика.

Арилан се огледа и осъзна, че бе мислил на глас. Уорън и Кардиъл го гледаха с разширени, изпълнени с ужас очи. Тяхната човешка същност не им позволяваше да проумеят думите му. Дори и Нигел го гледаше с изумление и объркване, неспособен до край да проумее какво Арилан има предвид. Морган и Дънкан внимателно го измерваха с поглед опитвайки се да свържат думите му с онова, което си спомняха от срещите с непознатия в образа на Камбър. Единствено Келсън остана безучастен, внезапната несигурност на положението го изолира и отрезви мисълта му. Потънал в неизбежна безпристрастност, той преценяваше нарастващата опасност.

— И така — продължи Арилан, отърсвайки се от обзелото го лошо предчувствие. — Аларик, Дънкан, не знам какви са били тези посещения, но възнамерявам да открия дали Уенсит наистина е говорил със Съвета и дали ги е принудил да станат арбитри на Дуела на Тайната. Самият аз не съм чувал подобно нещо, въпреки че като член на Съвета би трябвало да дам мнението си. Е, изпуснах няколко сбирки напоследък заради дългите ни преходи, така че е разбираемо. Морган, носиш ли Стражата?

— Стражата ли? Аз… — Морган се подвоуми и поклати глава.

— Не се бави. Няма време. Носиш ли го или не?

— Да.

— Тогава го вземи. Дънкан, трябват ми осем бели свещи, еднакви по големина. Виж какво можеш да направиш.

— Разбира се.

— Добре. Томас, помогни на Нигел да навие килима. Ще ми трябва нещо от едно време. Може ли да взема Огнения ти пръстен, Келсън?

— Разбира се, какво ще правиш? — Попита той, докато сваляше пръстена си и наблюдаваше с интерес сплъстената трева под навития вече на руло килим.

Арилан постави пръстена на малкия си пръст и с жест посочи изхода на Морган и Дънкан.

— С ваша помощ ще построя Портал за Преход. За щастие това е една от способностите, която все още не сме изгубили. Нигел, ще ми е нужна по-особена помощ от трима ви след минута. Ще ми се подчините ли безпрекословно?

Тримата размениха тревожни погледи, но кимнаха в съгласие. Арилан им се усмихна окуражително и падна на колене върху тревата. Прокара пръсти по нея, отстрани няколко камъка и клонки и протегна ръка към камата на Нигел. Принцът безмълвно му я подаде. С нейна помощ Арилан започна да изрязва двуметров осмоъгълник в земята. Четиримата не сваляха очи от него.

— Представям си колко сте учудени от това, което правя — каза той докато изрязваше втората и премина към третата стена на осмоъгълника. — Уорън, Порталът за Преход е средство за прехвърляне на дерините от една точка в друга моментално. За съжаление не можем да използваме тази забележителна дарба без Портал, а построяването му отнема много време и усилия. Ето защо ми е нужна помощта ви. Ще изпаднете в дълбок транс, а аз ще използвам силата ви за активиране на Портала. Обещавам ви, че няма да има никакви лоши последствия.

Вече изрязал шестата стена, той видя как Уорън пристъпва от крак на крак, очевадно притеснен от идеята да бъде омагьосан.

— Неспокоен ли си, Уорън? Не те виня, но наистина няма за какво да се безпокоиш. Едва ли ще бъде по-различно от това, когато Морган ти чете мислите. Нищо няма да си спомняш след това.

— Обещаваш ли?

Арилан кимна и Уорън сви нервно рамене.

— Добре, ще направя каквото мога.

Арилан продължи да очертава осмоъгълника и когато стигна до последната стена, Морган се върна с малка кожена кутия в ръка. Той спря до кръга. Арилан прокара последната линия и избърса ръце в расото си. След това върна камата на Нигел.

— Донесе ли Стражата? — попита той.

Морган отвори кутията и изсипа осем малки черни и бели кубчета в ръката си. Всяко кубче беше, колкото върха на малкия му пръст, четири бели и четири черни, и те заблестяха, когато ги обърна върху дланта си. Арилан докосна кубчетата, наостри уши, като че се опитваше да чуе нещо и даде знак на Морган да продължи. Аларик излезе извън очертанията на осмоъгълника, постави кубчетата на тревата и коленичи до тях. Арилан се прокашля.

— Сложи всичките, освен последния по местата им, а след това ги активирай отвътре.

Морган кимна.

— Добре, когато Дънкан се върне със свещите, нека сложи по една във всеки ъгъл на осмоъгълника. Нигел, елате с Уорън тук и се настанете удобно. Келсън, донеси им кожите, за да легнат на тях.

Дънкан донесе свещите, коленичи извън осмоъгълника и се захвана да изравнява дължината им с камата.

Морган му посочи къде да сложи свещите и се зае с кубчетата.

Кубчетата се наричаха Стражи, а цялата конфигурация — Главна Стража. За да се активира, всички действия трябваше да се извършат съвсем прецизно. Първо четири бели кубчета трябваше да се подредят в квадрат, всяко едно плътно допряно до съседното. След това черните кубчета се поставяха по ъглите на големия квадрат, образуван от белите. Черните и белите кубчета не трябваше да се допират.

Морган подреди конфигурацията, докосна с показалеца си най-горното бяло кубче от ляво и хвърли кос поглед на Арилан, който прошепна Prime. Първото кубче заблестя със слаба, млечнобяла светлина. Показалецът му все още се намираше върху кубчето.

— Seconde, прошепна Морган, докосвайки най-горното бяло кубче отдясно на квадрата — Tierce, Quarte продължи бързо той при докосването на останалите.

На светлината, хвърляна от големия бял квадрат, останалите четири черни кубчета рязко контрастираха. Поемайки си дълбоко въздух, Морган докосна черното кубче в левия ъгъл и промълви: Quinte. Три пъти повтаряше същите движения, докато бързо произнасяше Sixte, Septime, Octave. Черните кубчета заблестяха с дълбока зеленикавочерна светлина. По ъглите, където светлината на черните се срещаше с тази на белите, се появиха искрящи ивици тъмнина, като че ли те взаимно смущаваха ефекта си.

Морган с изненада забеляза, че всеки е зает със задълженията си. Дънкан бе поставил свещите по местата им без Морган да го забележи и сега седеше спокойно до изпадналия в транс Уорън, чиято отпусната глава лежеше на коленете му със затворени очи. Арилан и Келсън бяха коленичили до спящия Нигел. Арилан явно помагаше на младия крал да събере достатъчно сила за това, което предстоеше да се случи.

Само Кардиъл стоеше встрани от останалите, свит върху сгънатия килим извън осмоъгълника, обгърнал с ръка коляното си. Явно бе гледал Морган, защото смутено сведе поглед. Обаче смущението му не трая дълго, сцената го бе очаровала. С огромно усилие на волята се удържаше да не се приближи по-близо, за да наблюдава по-добре.

— Съжалявам. Не исках да шпионирам — приглушено рече той. — Имаш ли нещо против да наблюдавам.

Морган се поколеба за момент дали бе разумно да разреши на епископа да научи повече от онова, което знаеше, но само вдигна рамене.

— Нямам. Само не ме прекъсвай. Това, което следва, е доста уморително, затова ще ми трябва пълна концентрация.

— Както кажеш — съгласи се Кардиъл и се намести на по-удобно за наблюдение място. С въздишка, Морган избърса ръце в панталоните си и вдигна първото бяло кубче. Внимателно го приближи към петото, неговото черно съответствие, и леко пг притисна едно към друго с думите:

— Primus!

С приглушено цъкване, двете кубчета се сляха в сребристосив правоъгълник, който Морган бързо остави настрана, преди да вземе в ръце второто. Наблюдавайки замръзналото изражение на Кардиъл, той го докосна до шестото и прошепна: Secundus! Образува се втори светещ правоъгълник.

Морган почувства как енергията отслабва и прокара ръка през лицето си. Умората изчезна, след като приложи старата техника на дерините, но знаеше, че по-късно ще си плати. Стражите трябваше да се задействат на всяка цена. Той бързо се приготви да допре третото до седмото кубче.

— Tertius!

Третият правоъгълник светна. Три четвърти от страните бяха вече готови.

— Почти привършихме — каза Арилан, приближавайки се към Кардиъл, докато Морган взимаше осмото. — Томас, трябваш ми.

С обезпокоен вид, Кардиъл придружи Арилан до навития на руло килим, легна и му позволи да сложи студената си ръка на челото му. Клепачите му леко потрепнаха, докато се унасяше в транса. Морган тръсна глава и пое дълбоко въздух. Цялата му енергия бе насочена към последната двойка кубчета.

— Quartus!

Кратко проблясване отбеляза сливането на двете в едно цяло. На земята пред него лежаха четири сребристи правоъгълника.

Морган седна и се огледа наоколо. После започна да размества правоъгълниците в четирите посоки на света. След като установи границите на действие на стражите, Арилан влезе в кръга и въздейства от разстояние върху Келсън и Дънкан. Морган се сви в центъра на осмоъгълника и нервно огледа тримата, скупчили се около него, след което изправи единия от стражите, паднал при влизането в кръга.

— Сложи стражите, — прошепна Арилан. — Включи и трите в зоната на действие. Веднага след това ще запаля свещите.

Морган огледа кръга, тримата спящи мъже извън него, вдигна дясната си ръка и последователно посочи четирите страни.

— Primus, Secundus, Tertius, et Quartus, fiat lux!

При тези думи стражите заблестяха с мъждива светлина, обвивайки седмината в млечнобяла лъчиста паяжина. Когато мрежата ги обгърна плътно, Арилан предпазливо я докосна, за да се увери в здравината й и допря с ръка свещите в ъглите на осмоъгълника. Те изцвърчаха и лумнаха още по-ярко. Арилан пристъпи в центъра и сложи ръка върху рамото на Морган.

— Добре. Когато и четиримата обединим силите си, ще преминеш през Портала. Няма да е особено приятно (ще трябва да използваме огромно количество енергия), но ще се спасим. Ще направя всичко възможно да ви предпазя. Имате ли въпроси?

Нямаха. След кратко кимване, Арилан се протегна и хвана ръцете на Дънкан и Келсън. Пламъкът на свещите се люшкаше в повея на вятъра, който проникваше в палатката. Бял ореол обгърна главата на Арилан. Светлината ставаше все по-ярка, постепенно се набразди с алени и зелени ивици и през тримата премина тръпка, породена от изсмукването на умствените и физическите им сили.

Мъглите, обвили седмината, пращяха и съскаха в усилващата се вихрушка, а огънят цвърчеше и се извиваше в дъги. Накрая блесна ослепителна светлина и за секунди изчезна. Келсън извика, Морган се олюля застрашително напред-назад, а Дънкан изпъшка. Но светлината изчезна и всичко свърши. Четиримата дерини плахо отвориха очи и изпитаха познатото им вече усещане, предизвикано от появата на Портала за Преход. С въздишка на облекчение Арилан стана и премести Кардиъл извън кръга, давайки знак на Дънкан и Келсън да направят същото с Нигел и Уорън. Кръгът се опразни, с изключение на коленичилия в центъра му Морган. Арилан прехапа устни и падна на колене до Морган и отново сложи ръка на рамото му.

— Зная колко си уморен, но трябва да ми направиш още една услуга. Стражите трябва да се поставят, така че да охраняват цялата палатка. Изтощен си, а когато се върна да взема теб, Келсън и Дънкан, искам да съм сигурен, че другите ще са в безопасност. Те трябва да се събудят около полунощ и не могат да се бранят, ако някой ги изненада.

— Разбирам.

Морган се изправи уморено на крака и се протегна. Пое си дълбоко въздух, изпусна го рязко сякаш черпеше сили отнякъде далеч, и тихо запя заклинанието. Докато изговаряше думите, той махна с ръце като че избутваше нещо с разперени длани. Когато палатката се изпълни изцяло от светлинната мрежа, той отново вдигна ръце, с насочени нагоре длани и бавно започна да ги сваля.

— Това ли искаше? — попита уморено.

Арилан кимна и махна на Келсън и Дънкан да помогнат на Морган да седне край осмоъгълника.

— Ще се бавя не повече от десет минути — каза той, пристъпвайки в центъра на конфигурацията. — Междувременно Дънкан, ти и Келсън, помогнете на Аларик да възстанови силите си, доколкото е възможно засега. Пригответе се за действие веднага щом се върна. Съветът няма да хареса цялата работа, а и аз не искам да им дам време за размисъл.

— Ще сме готови — отговори Келсън.

Арилан кимна, обгърна се с ръце и наведе глава. Изведнъж изчезна.

Загрузка...