Глава седемнадесета

И той ще издигне знаме за народите отдалеч.

Исаия 5:26

Призори нямаше ни един в Корът, който да не бе узнал за чудните видения, споходили лорд Уорън през нощта. Всъщност, защитниците на крепостта се състояха в основната си част от хора на Уорън, които бяха фанатично предани на вожда си, но промяната в отношението му към дерините ги озадачи. От друга страна войските на архиепископите бяха малобройни и новото положение ги поставяше с вързани ръце. В ранните часове на утрото неколцина от тях допуснаха грешката да се усъмнят в истинността на чутото и се опитаха да попречат на хората на Уорън. Опитът им обаче приключи в тъмниците на Корът, където верните последователи на Уорън ги затвориха.

Така първите слънчеви лъчи свариха архиепископите Лорис и Кориган, заедно с още половин дузина съратници, в параклиса на херцога, за да отслужат утринната литургия, или по-право да обсъдят тревожните вести от изминалата нощ. Видението на Уорън не зарадва никой от тях, а действителните му последствия бяха направо немислими.

— Продължавам да твърдя, че това е някаква нелепост — говореше Лорис. — Уорън прекалява с историите си. Какви видения може да има в такъв момент? Това е нещо нечувано!

Прелатите се бяха скупчили в единия край на параклиса, а Лорис се разхождаше нервно пред тях. Бръчките на старостта бяха болезнено ясни върху лицето на Кориган и той седеше оклюмал на ниското столче встрани от останалите като по този начин показваше, че отстъпва по сан единствено на Лорис. Другите — Де Лейси, Креода от Карбъри, Карстън от Меара, Ифър и двама отпътуващите епископи, Морис и Конлан, ги гледаха с нескрита тревога. Вратата на параклиса бе залостена отвътре. Конлан, един от по-младите, прочисти гърлото си.

— Твърдите, че е нещо нечувано, но според мен нещата отиват на зле. Изглежда, че Уорън е склонен да приеме компромис спрямо дерините. Ами ако реши да подкрепи краля?

— Точно така — съгласи се Ифър. — Чух, че той дори обмисля подобна стъпка. С армията обсаждаща стените ни, това е много сериозна заплаха за нас.

Лорис ги изгледа ядосано и излая:

— Няма да посмее. Освен това хората на Уорън трудно ще си променят възгледите за една нощ.

— Може би не — прекъсна го Креода. Гласът на стария епископ бе дрезгав и стържещ. — Може би не, но тази сутрин става нещо странно. Не го ли усещате? Половината от личната ми охрана не се появи тази сутрин. И стражата по стените е сменена.

— Хм, едва ли има някой да знае какво точно е било видението на Уорън — обади се отново Лорис.

— Не е точно така — каза Де Лейси. — Един от помощниците ми тази сутрин научил от стражите, че Уорън е видял ангел.

— Ангел?

— Нелепост някаква! — възмути се Лорис.

Де Лейси сви рамене.

— Така поне ми каза. Ангел с огнен ореол дошъл при Уорън през нощта и го предупредил да внимава какво върши.

— По дяволите, това вече е прекалено! — избухна Лорис — Не може просто да сънува нещо си и да хвърли на вятъра целия ни труд. Какво си мисли, че предст…

Внезапно на вратата се потропа и всички млъкнаха. Тропането се повтори и погледите се обърнаха към Лорис. Конлан стана като по команда и се отправи към вратата на параклиса.

— Кой е?

Настъпи кратка пауза.

— Уорън е. Какво значи това? Защо сте се заключили?

Конлан погледна въпросително към Лорис и отмести тежкото резе, след което се дръпна встрани пред Уорън и лейтенантите му, съпроводени от цял взвод войници. Един от тях побутна Конлан към останалите епископи.

— Какво означава всичко това? — попита Лорис с цялото достойнство на духовния си сан.

Уорън се поклони леко с тържествено изражение.

— Добро утро, Ваше Високопреосвещенство — изрече сковано той. — Вярвам, че вие и останалите епископи прекарахте спокойно нощта.

— Стига предисловия, Уорън — прекъсна го Лорис. — Защо прекъсна утринните ни задължения с въоръжените си мъже? Те не трябва да прекрачват прага на Господния дом.

— Такива действия понякога са наложителни, Архиепископе — отговори спокойно Уорън. — Дойдох да ви помоля да отмените отлъчването от църквата.

— С въоръжени хора? — започна гневно Лорис.

— Чуйте ме, Архиепископе. Желая да отмените отлъчването на Аларик Морган, Дънкан Маклейн и краля, както и на целия Коруин.

— Какво? Да не си се побъркал?

— Не съм, Архиепископе. Но със сигурност ще се ядосам, ако не приемете искането ми.

При това Лорис зяпна и от устата му излезе пяна.

— Това… това е лудост! Конлан, повикай стражата. Няма да се подчиним на подобно…

— Пол, залости вратата — изрева Уорън преди Лорис да е довършил изречението си. — А вие, архиепископе, млъкнете и слушайте. Ваше Величество, бихте ли се намесили?

Прелатите ахнаха при думите на Уорън, защото вратичката до олтара се отвори и оттам излезе Келсън, загърнат в червена мантия. Следваха го Дънкан, Кардиъл, Морган и неколцина от офицерите му. Гарвановата коса на краля бе увенчана със златен обръч. Морган бе облечен с една от родовите си мантии, златния грифон блестеше над сребристия плат. Дънкан бе целия в черно — тежка сребърна брошка изобразяваше герба на рода Маклейн. Кардиъл също бе в черно, но по ръба на дрехата му искряха изящни сребърни ивици. На главата си носеше красива сребърна митра.

Впечатлението предизвикано от появата им моментално се изписа върху лицата на прелатите. Неколцина се прекръстиха боязливо. Конлан и Кориган видимо пребледняха и дори Лорис занемя в яростта си.

После хората на Уорън паднаха на едно коляно пред краля. Келсън бавно се извърна към застиналите епископи и направи знак на войниците да станат. Сетне прекоси параклиса заедно с придружителите си и застана редом с Уорън. Епископите се отдръпнаха уплашено назад. Едва тогава благоволи да обърне персонално внимание на Лорис.

— Е, архиепископе, нима сте забравили клетвата си за вярност към нас? — сивите студени очи го гледаха презрително изпод златния обръч.

Лорис събираше с усилие останките от достойнството си.

— При всичкото ми уважение към вас, сир, вие сте отлъчен.

Този факт ви лишава от прерогативите, които вашето рождение заявява като неотменими. За нас, вие сте мъртъв.

— Ама аз не съм, архиепископе — рече Келсън. — Нито пък Морган, нито отец Маклейн, нито останалите, които анатемосахте поради някакво си недоразумение. Дори Уорън признава властта ни сега.

— Уорън е предател! — изстреля Лорис. — Измамили сте го с деринските ви шашми. Излъгали сте го.

— Напротив — прекъсна го Келсън. — Уорън е верен поданик. Той разбра грешката си и се отказа от предишните си убеждения и доброволно се присъедини към нас. Инцидентът в Свети Торин, върху който изглежда се гради цялото ви обвинение, сега е приключен. Ако продължавате да отстоявате неподчинението си въз основа на този единствен случай, то стигаме до извода, че то се основава на нещо по-сериозно, което ви кара да се бунтувате срещу краля си. Не Уорън е предателя тук. Той вече не се сражава срещу мен.

— Направили сте му нещо! — кресна Лорис и го посочи с пръст. — Използвали сте злокобната си сила да извратите ума му. Той не би се променил така, ако не бяхте вие.

Морган пристъпи напред и погледна заплашително Лорис.

— Не забравяй на кого говориш, архиепископе — изрече той с копринен глас. — Дори кралското търпение може да се изчерпа.

— Брей! — Лорис погледна отегчено нагоре. — Този еретик иска да го слушаме. Нямам какво повече да ви кажа и на двамата. Ни не ще отстъпим във вярата си.

— Тогава ще останете под стража тук, в Корът, докато промените възгледите си — каза тихо Келсън. — Няма да търпя наглостта ви. Стража, отведете архиепископ Лорис. Епископ Кардиъл, от днес вие ставате духовен пастир на Гуинид, докато Курията се събере официално и потвърди назначението ви, или избере друг верен наш поданик. Архиепископ Лорис вече не е приемлив в очите на Короната.

— Ваше Величество, не можете да направите това! — Лорис се задърпа в ръцете на двамата стражи. — Абсурдно е да се мисли такова нещо!

— Тихо, архиепископе, или ще ви откарат насила. Онези, които не искат да последват Негово Високопреосвещенство, имат две алтернативи. Ако считате, че не сте в състояние добросъвестно да ни помогнете в борбата срещу нашественика Уенсит, то ще ви оставим свободно да се оттеглите в съответните ви епархии, където да запазите пълен неутралитет, докато войната приключи.

Но ако не можете да опазите обещанието си за ненамеса, тогава ще ви помолим да не се обричате с клетва, която да не изпълните. За вас ще е далеч по-добре да останете под домашен арест тук, в Корът, отколкото да попаднете пред очите ми, когато разбера, че сте ме предали.

— А за останалите, дано има и такива, остава възможността да възвърнете доброто си име, независимо от делата ви през последните месеци. Ако някой от вас се поклони на краля си сега, в знак на вярност към Короната, ще се радвам да простя предишните ви грешки и да ви приема обратно под моя закрила. Вашите молитви и подкрепа ще са неоценима помощ в борбата ни срещу Уенсит.

Той огледа лицата на прелатите още веднъж, преди да продължи.

Е, Ваши преосвещенства? Какво решавате? Арест, манастир или Короната? Даден ви е избор.

Заключението на Келсън дойде твърде много за освирепелия Лорис.

— Не ви дава никакъв избор! — кресна архиепископът. — Нямате никакъв избор, когато става въпрос за ерес! Кориган, не ще предадеш вярата си, нали? Креода, Конлан, няма да се поклоните на този нагъл младеж, пък бил той и крал?

Келсън махна с ръка и един от войниците, които държаха Лорис, напъха парцал в устата му.

— Предупредих те — каза Келсън с поглед все така вперен в останалите. — Сега решавайте. Нямаме време за размишления.

Епископ Креода се прокашля нервно и пристъпи напред.

— Не мога да говоря от името на братята си, сир, но не искам да ви се противопоставям повече. Ако Ваше Величество благоволи, ще се оттегля в Карбъри. Аз наистина не знам вече в какво да вярвам.

Келсън кимна отсечено и отново се обърна към другите. След кратко колебание Ифър и Карстън пристъпиха напред. Ифър се поклони леко, преди да заговори.

— Ние също молим за вашата снизходителност, сир. Приемаме предложението ви и ще се оттеглим в епархиите си. Даваме ви думата си.

Келсън кимна.

— А останалите? Казах ви, че не разполагам с много време.

Епископ Конлан решително пристъпи напред и падна на едно коляно пред Келсън.

— За втори път коленича пред вас, сир. Случаят в Свети Торий е забравен. Щом вярвате в невинността на Морган и Маклейн, това ми е достатъчно. Всички се бяхме подвели в хаоса на онези събития. Моля да ни простите, сир!

— Прощавам ти на драго сърце, епископ Конлан — Келсън се протегна и докосна леко рамото му. — Ще яздиш ли на север заедно с нас?

— С цялото си сърце, Ваше Величество.

— Добре.

Келсън погледна останалите. Лорис сумтеше и се дърпаше в отчаяните си опити да говори. Креода, Ифър и Карстън отиваха в епархиите си, оставаха още двама, които не бяха взели решение.

— Де Лейси, ти какво ще правиш?

Де Лейси сведе поглед за дълго, после внезапно падна на колене и рече:

— Простете ми нерешителността, млади кралю, но аз съм стар, а старите хора трудно се отказват от миналото си. Не съм свикнал да се противя нито на краля си, нито на архиепископа си.

— Изглежда, че си принуден да се противиш на един от двама ни Де Лейси. Кой от нас да бъде?

Де Лейси сведе глава.

— С вас ще тръгна, Кралю. Само ще помоля да се возя в талига, вместо да яздя. Трудно ще е за костите ми да се тръскат на седлото, а вие ще искате да напредваме бързо.

Капитан, погрижете се за превоза на Негово Преосвещенство. Ами ти, Кориган? Поотделно ли трябва да ви питам? Имаше достатъчно време да вземеш решение до сега.

Кориган бе пепеляв на цвят. Месестото му лице лъщеше от пот. Дълго гледа ту към колегите си, ту към Лорис, който продължаваше да трепери в ръцете на войниците. После извади носна кърпа и взе да бърше челото си. Хвърли един прощален поглед към Лорис и заразглежда ръцете си.

— Простете ми, сир, но вече съм стар, и болен, и уморен. Боя се, че не сте прав, но нямам сили да ви се противопоставям. И се боя, че не е за мен вече да стоя в арест. Моля да ми разрешите да се завърна в Ретмут. Не… не се чувствам добре.

— Отлично — рече тихо Келсън. — Щом ми даваш дума, че няма да ми пречиш, свободен си да си вървиш. Благодаря на всички ви, че не направихте нещата по-сложни, отколкото и без друго са. А сега, Морган, Уорън, лорд Хамилтън, искам да потеглим по обяд, ако е възможно. Моля да подготвите незабавно заминаването ни.



Когато армиите потеглиха, следобедът преваляше, но Келсън все пак даде заповед за тръгване. Ако не почиват през нощта, на следния ден щяха да пресекат по-голямата част от Коруин. При такова темпо щяха да стигнат до Кардоса призори на втория ден от заминаването им. Оттам ги чакаше още един двудневен преход до долината, където ги чакаха съюзническите сили. Както и да го смятаха, преди да се срещнат с Уенсит щеше да мине поне една седмица. Келсън се молеше това да не се окаже фатално.

Никой не посмя да се жалва поради късното потегляне от Корът. Батальоните се насочваха един подир друг на северозапад. Кралските знамена сега се вееха редом със сиво-черните соколи на Уорън, а до тях бяха и виолетовите флагове на елитния корпус на Кардиъл. Колите от обоза громоляха по пътищата, а кавалерията препускаше направо през ливадите. Зад тях идеха стадата добитък за прехраната на войската, а най-подир идваше ариергарда на Морган. Самият крал яздеше на чело на колоната, заобиколен от личната си охрана.

Келсън отново бе сложил златните доспехи на кралете на Гуинид, а на кръста му висеше тежкия боен меч на баща му, който сам го бе носил преди години в първата си битка като млад крал. Златният шлем на главата му блестеше като самото слънце, когато потеглиха този следобед, а над него се вееше гордо алено перо. Загърнат бе с червено наметало, в такъв цвят бяха и ръкавиците му от най-фина кожа. До него яздеха най-близките му съмишленици: Морган, Дънкан, Кардиъл и Арилан, Нигел заедно със сина си Конал, офицерите на Морган и мнозина други.

Тъй бе подредена армията, когато напусна Корът. Така се появи и пред Уенсит няколко дни по-късно. Но сега им бе достатъчно дори това, че напускаха Корът обединени, че им предстоеше среща с приятели, преди да ударят врага си и че бяха удържали моралната победа зад стените на обсаждания до вчера град.

Много славни дни на рат стояха пред Келсън Гуинидски. Но през идните години колцина щяха да се помнят? Този ден обаче, когато Келсън излезе от Корът, отбеляза първата му военна победа, независимо от факта, че никой не извади меч.

Духовете щяха да са все тъй бодри, когато армията стигнеше Дхаса два дни по-късно.

Загрузка...