Есенен мост

1 Привидението

1860 година, замъкът „Облак врабчета“ в провинция Акаока

Госпожа Шидзука ни най-малко не се бе променила през всички години, откакто владетелят Киори я познаваше. Кожата й беше гладка като най-фин порцелан от династия Мин с идеалната бледност, характерна за всяка изискана дама, недокосната от времето, неповредена от слънце или лишения, без никакви издайнически белези за непристойни постъпки, мисли или чувства. Очите й, когато не гледаха него — свенливо или разбиращо, или замислено според случая, — се взираха в пространството с изражение на приятна изненада, което се подсилваше от високите й, изкусно оформени вежди. Косата й не бе подредена в модерна прическа с множество гънки, кокове, вълни и аксесоари, а само бе разделена по средата и хлабаво привързана със светлосиня панделка при раменете, откъдето се спускаше по гърба чак до земята с елегантния блясък на абанос. Роклите й от лъскава коприна, но с различна тъкан, също бяха класически, свободни и на множество пластове във всякакви оттенъци на синьото — от яркостта на високопланинско езеро до почти черната тъма на вечерно небе. Тя приличаше досущ на принцеса от епохата на Сияйния принц. Време, отминало преди много векове, напомни сам на себе си Киори.

Вън от тази стая се струпваше голямата военна мощ на държавите, настроени срещу Япония. Огромни военни параходи от Америка, Британия, Франция и Русия сега свободно влизаха в японските пристанища. На бордовете им имаше оръдия, които можеха да хвърлят експлозивни снаряди с големина на човешки бой отвъд брега, дори отвъд планини и гори и да разбият скрити от погледа армии преди още да са се приближили достатъчно, за да разберат кого точно убиват. Океанът, който разделяше островите на Япония от останалия свят, вече не осигуряваше защита. Чуждите флоти разполагаха със стотици такива кораби, които бълваха дим и пренасяха оръдия. Те можеха да сторят много повече, отколкото да бомбардират от разстояние. Бяха в състояние за няколко месеца да превозят от отдалечени брегове десетки хиляди чужди войски, въоръжени с още повече оръдия и с леки огнестрелни оръжия и да ги стоварят на японския бряг. В тази стая обаче, разположена в най-високата кула на замъка „Облак врабчета“, все още съществуваше предишната Япония. Поне още известно време Киори можеше да се преструва, че няма друг свят освен този.

Тя забеляза погледа му и се усмихна. Изражението й бе едновременно невинно и заговорническо. Как го постигаше? Дори и най-опитната гейша рядко можеше да съчетае две изражения в едно. Тя нарочно сведе поглед и покри момичешката си усмивка с широкия ръкав на старовремското си кимоно от епохата Хейан1.

— Притеснявате ме, господарю. Не изглеждам ли добре?

— Как е възможно? — отвърна Киори. — Ти си и винаги ще бъдеш най-съвършеното красиво създание в целия свят.

В очите й се появи закачливо изражение.

— Вие винаги така казвате. Но кога за последен път ми оказахте честта да ме посетите в моите покои?

— Помолих те никога повече да не говориш за това — по топлината на лицето той разбра, че се изчервява. Беше срамно за мъж от неговия ранг и на неговите години да отговаря като наказано момче. — Случилото се е непростима грешка.

— Заради разликата в годините ли?

Всеки, който я видеше, не би й дал повече от осемнайсет или деветнайсет години, в началото на женствеността, безспорно със знатно потекло, може би все още девствена. Когато човек погледнеше него, виждаше мъж в напреднала възраст с осанка, неповлияна от годините или пораженията, винаги спокоен, но в готовност, а прошарената му коса беше подредена в сложния стил, характерен за владетел самурай.

Разликата в техните години. Да, та нали и тя беше една от причините? Оттогава не бе мислил повече за това.

Киори отсече:

— Никога повече няма да се повтори.

— Това предсказание ли е? — тонът й беше леко ироничен, но не груб. Сякаш го подканяше да се включи в шегата, вместо да му се подиграва.

— Добре знаеш, че не е.

— Да не би да не сте Окумичи-но-ками-Киори, великият владетел на Акаока? Тогава със сигурност сте ясновидец, какъвто е всеки водач на вашия род във всяко едно поколение.

— Така казват хората.

— Хората казват така, защото вашите действия често пъти не могат да бъдат обяснени по друг начин, освен чрез познаване на бъдещето. Ако не сте ясновидец, откъде тогава може да знаете бъдещето?

Как наистина — той винаги бе усещал тежестта на проклятието на ясновидските способности, но напоследък за пръв път в живота си бе започнал да усеща и тежестта на годините. Седемдесет и девет години. Според древните писания хората в миналото — герои, мъдреци, благословени от боговете — често са живели до сто и повече години. Той не можеше да си представи, че подобно нещо ще се случи и с него. Наистина бе чудо, че въпреки всичко бе живял толкова дълго. На петнайсет години бе поел управлението на провинцията, оженил се бе на осемнайсет, родили му се бяха синове и на четирийсет години бе загубил жена си. През цялото това време бе поддържал тайна връзка с госпожа Шидзука. Колко години правеше това? Сега бе четиринайсетата година от управлението на император Комей2. Срещнали се бяха през седемнайсетата година от управлението на император Кокаку3, който бе царувал трийсет и осем години. След това бяха изминали двайсет и деветте години управление на император Нинко4 преди възкачването на сегашния император. Нима е било преди шейсет и четири години? Странно, но Киори прибягваше и до календара на чужденците. Седемнайсетата година от управлението на император Кокаку бе 1796 година след Христа. Сега бе 1860 година. Да, шейсет и четири години.

Тя му беше казала, че е на шестнайсет, когато се срещнаха за първи път. Сега твърдеше, че е на деветнайсет. В очите на Киори въобще не се бе променила. Той потръпна, но не заради студената зимна утрин.

— Как бих могла да знам? — попита Шидзука. — Нали вие сте този, който има видения?

— Аз ли?

— Да не би да намеквате, че аз също имам видения?

— Винаги така си твърдяла — отвърна Киори.

— А вие винаги сте го отричали — каза Шидзука. Съсредоточаването образува тънка бразда на челото й. Тя погледна Киори право в очите. — Да не би най-накрая да допускате тази възможност?

Глас отвън позволи на Киори да не отговаря веднага.

— Чаят е готов, господарю мой.

— Влез.

Той разсеяно проследи с поглед как младата прислужница Ханако тихо приплъзва вратата, покланя се, оглежда стаята и спира. Колко неразумно от негова страна. Изправен нехайно до прозореца, той не й посочи нищо. Тя нямаше как да знае къде да сервира чая. Но преди Киори да седне срещу госпожа Шидзука, Ханако отиде точно там, където той би й посочил, точно по средата между мястото, където бе застанал, и мястото, където по принцип би трябвало да седи неговата събеседница. Ханако никога не спираше да го изненадва. От момента, когато бе постъпила на служба като деветгодишно сираче, тя бе проявявала интелигентност и силна интуиция, надхвърлящи дори неговите качества на самурай.

— Благодаря, Ханако. Можеш да излезеш.

— Да, господарю — Ханако се поклони. Отстъпвайки настрани, така че да не обръща гръб на господаря, тя се насочи към вратата.

— Не забравяш ли нещо? — прошепна Шидзука с едва доловим глас, наподобяващ въздишка.

— Ханако, почакай. — Какво ли забравяше? А, да. — Когато куриерът тръгне към Йедо утре сутринта, ти ще го придружиш. После ще се присъединиш към прислугата на владетеля Генджи в двореца „Спокоен жерав“.

— Да, господарю — макар заповедта да бе дошла без предупреждение, Ханако не показа изненадата си. Съгласи се безропотно, което бе правилният отговор.

— Ти ми служи много добре, Ханако. Родителите ти биха се гордели с теб.

Разбира се, Киори не се извини, нито даде обяснения защо я изпраща, без предварително да я уведоми.

— Благодаря, господарю. Вие бяхте много добър да изтърпите недостатъците ми толкова дълго време.

Той пренебрегна официалния израз на смирение.

— Ще бъда много благодарен, ако служите и на внука ми така добре.

— Да, господарю. Ще направя всичко възможно.

Когато тя излезе, Киори изрече:

— Защо я изпращам в „Спокоен жерав“?

— Мен ли питате, господарю?

— Просто мисля на глас — отвърна Киори. — Лош навик, който ми спечели репутацията на по-голям чудак, отколкото съм всъщност.

— Добре е, че се замисляте върху въпроса, след като решението е ваше. — Тя спря за момент, преди да добави: — Нали?

Киори се усмихна горчиво. Намираше се в същото затруднено положение, в което попадаше винаги щом започнеше да разговаря с Шидзука. Неговите разсъждения, колкото и логични да бяха, почти винаги се оказваха погрешни. Това бе разликата между логиката и ясновидското напътствие.

После обясни:

— Изпращам Ханако при внука си, защото след като е поел по-голяма част от задълженията на велик владетел на нашата провинция, той се нуждае в по-голяма степен от надеждни служители, отколкото аз. Особено сега, когато предстои трима нови християнски мисионери да пристигнат в Йедо и да заживеят в Япония под наше покровителство. Присъствието им ще предизвика криза, която ще предопредели бъдещето на нашия род. Освен този първостепенен въпрос аз се надявам между Ханако и Генджи да се развие взаимна привързаност. В сегашния опасен период той се нуждае точно от такава жена до себе си.

— Колко сте последователен, господарю мой. Такава яснота на мисълта, както винаги.

— Възприемам го сякаш съм сбъркал — Киори наля чай за двамата, мил жест, като се има предвид, че Шидзука нямаше да докосне своя.

— Голямата разлика в социалното им положение няма ли да е пречка?

— Тъй като бъдещето ще донесе хаос, характерът е много по-важен от социалното положение.

— Колко мъдро — отбеляза Шидзука, — колко освободено от изкуствените условности на социалния строй, колко съвременно.

— Не си ли съгласна?

— В никакъв случай. Възгледите ми са остарели и знам толкова малко за външния свят, но дори за човек с толкова ограничени разбирания като моите е ясно, че вътрешните качества сега са много по-важни, отколкото наследствения ранг.

— Съгласна си, но, изглежда, думите ми те забавляват. Възприемам го, сякаш Ханако и Генджи не са предназначени един за друг.

— Винаги има какво да се научи — подчерта Шидзука. — Дали то ще бъде научено е друг въпрос. Вие искате ли да знаете повече?

— Искам да знам това, което трябва да знам, за да осигуря благоденствието на нашия род.

— Тогава знаете достатъчно — каза Шидзука.

Киори изпи чая си. Изражението му бе спокойно, прикриващо огромното раздразнение, което изпита от отказа й да задоволи неговото любопитство. Дали Ханако и Генджи ще се влюбят? Той не можеше да я попита, не защото въпросът бе неуместен — той беше доста важен, защото касаеше наследяването на пророческата сила от поколението след Генджи, а не просто някакво романтично предположение. Самото питане обаче щеше да повдигне въпрос, който той бе успявал да избегне в продължение на шейсет и четири години. Ако тя искаше да му каже, щеше да го направи, без той да я моли.

Когато се разбра, че Киори няма да продължи разговора, в очите на Шидзука се появи тъга. Тя притихна. Това се случваше често по време на техните срещи. В подобни моменти на меланхолична пауза красотата й изглеждаше особено безплътна. Можеше ли един мъж да устои на толкова изящна гледка, която сама по себе си беше достатъчна да го подлуди? Ако можеше, това би обяснило доста неща, нали така? Много, много пъти я бе виждал в моменти, когато чарът й беше неустоим.

Когато Киори се надигна да си върви, Шидзука го изненада:

— Никога не съм ви молила за нищо, господарю мой, и никога повече няма да ви моля. Но ще изпълните ли сега една моя молба?

— Каква?

— Ако се съгласите, трябва да ми обещаете, без предварително да знаете за какво става дума.

Недостойно бе един мъж да проявява колебание.

— Тогава приемам.

Шидзука се поклони дълбоко и главата й опря пода пред нея.

— Благодаря, господарю мой.

Киори я изчака да продължи. Тя задържа за дълго главата си надолу, без да проговори. Когато вдигна поглед, очите й бяха влажни. Той не помнеше преди да я бе виждал да плаче.

Сълзите продължаваха да се стичат от очите й и когато продължи:

— Вечеряйте тук и после прекарайте нощта с мен.

— Тази молба е непочтена — отвърна Киори истински ядосан. — Изнудваш ме да се съглася да сторя това, за което съм се заклел в живота си и в честта си да не правя.

— Искам само да споделите с мен стаята, не леглото. Моята кръв е също толкова самурайска, колкото и вашата. Никога няма да ви накарам да нарушите клетва.

Киори продължаваше да е разстроен. Можеше и да не започне нощта в нейното легло, но да остане в една стая с нея цяла нощ, можеше ли да бъде сигурен, че няма да свърши именно там? Независимо от решимостта си, все пак бе мъж с всички слабости, присъщи за мъжа. Нямаше обаче право на избор. Вече се бе съгласил.

— Добре. Само тази нощ.

— Благодаря, господарю — каза Шидзука. Тя вдигна поглед и му се усмихна през сълзи.

Киори не отвърна на усмивката й. Тази нощ щеше да бъде много дълга.

Ханако опаковаше вещите си за пътуването до Йедо, когато чу две от по-младите прислужнички да разговарят в съседната стая.

— Господарят Киори нареди вечерята му да бъде сервирана във високата кула.

— Не! С колко прибора?

— Два! И специално нареди да няма саке.

— Вечеря във високата кула. И без саке. Колко странно. Той би вечерял там само ако възнамерява да се види с важен гост насаме. Но за такъв гост би поръчал саке, нали?

— Може би не очаква обикновен гост.

— Да не мислиш…

— Да!

— Смяташ ли, че е неговата жена или е онази другата?

Това вече беше твърде много. Ханако остави сгънатата дреха, насочи се към вратата, която разделяше стаите, и я отвори. Двете прислужнички подскочиха, но като видяха кой е, въздъхнаха с облекчение.

— О, това си ти, Ханако.

— Да, аз съм за щастие. А ако не бях аз? А ако беше господарят Киори?

— О, той никога не идва в помещенията за прислугата.

— Както и да е, стига сте клюкарствали — каза Ханако. — Или поне го правете по-дискретно.

— Да, права си — рече една от прислужничките. — Благодаря ти, че ни напомни — и двете се поклониха.

Ханако тъкмо се готвеше да затвори вратата между двете стаи, когато една от прислужничките побърза да я попита, шептейки високо:

— Ханако, ти коя мислиш, че е? Неговата съпруга? Или другата?

— Нищо не мисля. Най-добре е вие да направите същото. — Ханако затвори вратата пред широко отворените очи на момичетата. След неколкоминутно мълчание тя чу, че двете отново си шушукат.

Всъщност Ханако имаше мнение, макар никога да не го бе споделяла. Нямаше да е толкова тежко, ако господарят Киори се срещаше с жена си, госпожа Садако. Но Ханако се съмняваше в това. През тринайсетте години, откакто служеше на рода Окумичи, тя много пъти бе дочувала по нещо от частните разговори на господаря Киори. Той никога не бе споменал името на госпожа Садако, докато разговаряше със своя невидим посетител. А гласът, който използваше, бе шептящ и тайнствен, характерен за тайните любовници. Той не се срещаше с духа на своята съпруга. Срещаше се с другата.

През тялото й премина хлад и спря точно под кожата секунда преди да се превърне в тръпка. Кожата на ръцете, гърба и врата й настръхна, сякаш тънки игли се забиваха в нея.

Зачуди се дали господарят Генджи също ще се среща с онази, другата. После се замисли дали вече не го е правил.

1311 година, замъкът „Облак врабчета“

Шидзука постоя замислено няколко минути, след като владетелят Киори напусна стаята. След това стана, отиде до прозореца, където бе стоял той, и погледна навън. Дали и той бе видял, това, което виждаше тя? Вечнозелените хълмове на остров Шикоку, почти сивото небе, белите ресни на вълните, изплетени от далечни океански бури и зимни ветрове? Трябваше да го попита. Може би тази вечер. Щяха да стоят заедно до този прозорец във високата кула на техния замък и да гледат навън към тяхната провинция Акаока. Това щеше да е най-дългата им нощ заедно. След това нямаше да се видят никога повече.

— Господарке.

— Влез.

Вратата се отвори с приплъзване. Главната й придворна Аяме заедно с четири придружителки се поклониха при вратата. Никоя от тях не се наведе по обичайния за жените начин с ръце, поставени на пода и смирено сведено чело почти до земята. Вместо това те коленичиха само на едно коляно и леко превиха кръст — поклона на войниците на бойното поле. Бяха облечени в подобни на панталони хакама5, а не с надиплените кимона на жените от вътрешния двор, ръкавите на подкъсените им жакети бяха подгънати нагоре, така че ръцете им да могат свободно да размахват дългите заострени нагинати6, които носеха. Освен нагината всяка от жените имаше къс меч вакидзаши7, втъкнат в копринения й пояс. Единствено Аяме носеше два меча на кръста — вакидзаши и един катана8 с дълго острие. Тя бе седемнайсетгодишна девойка и бе олицетворение на героичния самурай. Дори косата й бе къса и не се спускаше до земята зад нея, а стърчеше зад тила й на опашка, дълга около двайсет и пет сантиметра. Мъж или жена лесно можеха да се влюбят в някого с такава красота.

Аяме потвърди:

— Всичко е точно така, както казахте, че ще бъде, господарке. Господарят Хиронобу още не се е върнал от лов. Не е пристигал никакъв пратеник от него. А тук, в замъка, не може да се намери нито един самурай, който да е верен на господаря и на вас.

— Господарке — обади се една от придружителките зад Аяме, — не е твърде късно да избягате. Вземете кон и отидете в замъка на господаря Хикари. Той със сигурност ще ви защити.

— Господарят Хикари е мъртъв — отвърна Шидзука и продължи под изумените погледи на жените. — Както и господарят Бандан. Също и техните наследници и целите им семейства. Предателството се е разпростряло почти навсякъде. Тази нощ замъците им ще бъдат подпалени. Утре през нощта предателите ще бъдат тук.

Аяме отново се поклони като боец и очите й срещнаха погледа на Шидзука.

— Ще вземем с нас много от тях, господарке.

— Да — отвърна Шидзука. — И макар че ние ще умрем, те няма да победят. Родът на господаря Хиронобу ще продължи дълго след като техните родове ще са изчезнали — тя усети бебето да рита и постави длан върху издутия си корем. Спокойно, дете, спокойно. Съвсем скоро ти ще дойдеш на този трагичен свят.

Нейните придворни сведоха глави и заплакаха. Аяме, най-смелата от тях, надви сълзите си. Те се появиха в очите й, но не се отрониха.

Драматизмът напомни на сцена от някоя от пиесите на кабуки9, за които господарят Киори понякога споменаваше. По онова време обаче подобно нещо не съществуваше. Кабуки щеше да се появи след около триста години.

1860 година, замъкът „Облак врабчета“

Докато се промъкваше тихомълком като убиец между сенките по коридорите на замъка на своя род, Шигеру бе обземан ту от голямо спокойствие, ту от внезапно вълнение. Макар човек да можеше да го види с просто око, ако погледът попаднеше на него, Шигеру се движеше така, че нито служителите, нито самураите го забелязваха. Ако го видеха, те щяха да приветстват присъствието му, да го поздравят почтително и да се поклонят. Той от своя страна, тъй като виждаше онова, което не беше там, щеше да извади мечовете си и да ги съсече. Именно това го тревожеше и бе причина за неговата предпазливост. Шигеру губеше контрол и не знаеше колко още ще може да се владее.

В ушите му отекваше дяволска какофония. Очите му се бореха да не виждат недвусмислените сцени на мъчения и клане. Макар все още да различаваше света, в който се намираше, от света, който изникваше в съзнанието му, Шигеру се съмняваше, че ще успее да прави тази разлика още дълго време. От няколко дни не беше спал и виденията, които го държаха буден, го тласкаха все по-настойчиво към умопомрачение. Той бе смятан за един от най-великите воини на своето време, единственият самурай през последните двеста години, чието име си струваше да бъде произнасяно редом с това на Мусаши10. Без прекомерна гордост или фалшива скромност, той вярваше, че славата му е справедлива. Всичките му бойни умения обаче бяха безполезни срещу врага вътре в него.

Когато болестта му се влоши, Шигеру отказа да се обърне към единствения човек, способен да му помогне. Неговият баща. Като единствен оцелял син на владетеля Киори той се срамуваше да признае подобна слабост. Във всяко поколение на рода Окумичи се раждаше по един с пророческа дарба. В предишното поколение дарбата се беше паднала на неговия баща. В следващото поколение — на племенника му Генджи. В неговото собствено, товарът бе паднал върху самия Шигеру. В продължение на шейсет години Киори бе използвал дарбата, за да води и да защитава рода. Как можеше Шигеру да плаче пред него в момента, когато започваха неговите собствени видения?

Сега, вече прекалено късно, той осъзна, че няма друг избор. Виденията не идваха при всеки по един и същи начин и не всеки ясновидец можеше да се справи с тях сам. Шигеру бе потопен в море от халюцинации. Гигантски причудливи машини, наподобяващи чудовища от приказки и легенди, се гърчеха над земята и поглъщаха безучастни редици хора, облечени в странни униформи. Въздух от цветни, многопластови слоеве обгръщаше замъка и града. През нощта небето заръмжа като търбух на огромен невидим звяр и избълва дъжд от огън върху пищящите жертви отдолу.

Какво означаваше това? Ако бяха видения от бъдещето, какво трябваше да му покажат? Само човек с подобни изживявания можеше да го разбере.

Разговорите на прислугата му показаха къде се намира господарят Киори. Във високата кула. Тъй като бе принуден да избягва всякакви срещи, Шигеру посвети близо час, за да измине разстояние, което иначе би извървял само за няколко минути. Той обаче се поздрави наум, че остана незабелязан. Никой не го приветства и следователно никой не умря. Виденията му отслабнаха по време на дългото придвижване. Те със сигурност щяха скоро да се върнат, но почивката беше добре дошла. Тъкмо се канеше да се представи на баща си, когато го чу да говори.

— Изпращам Ханако при своя внук — обясняваше Киори, — тъй като сега, когато е поел по-голямата част от задълженията на велик господар на нашата провинция, той се нуждае в по-голяма степен от надеждни служители, отколкото аз.

Киори замълча, сякаш изслушваше отговор, и отново заговори. Продължи така още известно време. Шигеру насочи цялото си внимание, но нито за миг не успя да чуе гласа на този, с когото разговаряше неговият баща.

— Тъй като бъдещето ще донесе хаос — каза Киори, като че ли отговаряше на нечий въпрос, — характерът е много по-важен, отколкото социалното положение. — После добави след известна пауза. — Съгласна си, но, изглежда, думите ми те забавляват. Имам чувството, че според теб Ханако и Генджи не си подхождат.

Ханако и Генджи? Шигеру бе потресен. Ханако беше прислужница в замъка. Как бе възможно тя да подхожда на един владетел? Възможно ли бе баща му да крои някаква пакост за собствения си внук? Шигеру трябваше да види събеседника на Киори. В зависимост от отслабването и усилването на гласа му, докато говореше, Шигеру можеше да определи накъде гледа Киори. Той изчака удобен момент и тихо плъзна вратата, колкото да образува процеп. Промъкна се през него и като се местеше ту на една, ту на друга страна, огледа стаята, докато разговорът продължаваше.

— Искам да знам толкова, колкото да осигуря благоденствието на нашия род.

Киори седеше в центъра на стаята и отпиваше чай. Имаше прибори за двама. Една пълна чаша стоеше непокътната срещу Киори. Шигеру приключи с огледа на стаята. Там нямаше никой друг. Дали събеседникът не беше излязъл през таен изход, неизвестен на Шигеру. Беше малко вероятно. Но той си спомни, че Киори сам беше конструирал кулата и никой друг не бе виждал скиците. Който и да се бе срещал с него, със сигурност не бе излязъл през прозореца. За да стигне до единствения друг изход, трябваше да мине край Шигеру.

— Каква? — попита Киори.

Тъй като помисли, че са го видели, Шигеру коленичи и се поклони. Поколеба се за момент, без да знае какво да каже, и през това време Киори проговори отново.

— Тогава приемам.

Шигеру се изправи бързо. Следователно там все още имаше някой. Отново огледа стаята. Киори се взря право напред и заговори, сякаш се обръщаше към някой, който стоеше точно срещу него.

— Тази молба е непочтена — отвърна Киори, истински ядосан. — Изнудваш ме да се съглася да сторя това, за което съм се заклел в живота си и в честта си да не правя.

Шигеру се отдръпна назад вцепенен.

— Добре — чу да казва баща му. — Само тази нощ.

Шигеру отстъпи, като отначало се придвижваше внимателно, а сетне побягна с все сили от замъка. Баща му не можеше да му помогне, защото и той беше луд. Киори разговаряше с жена. Може би с госпожа Садако, съпруга на Киори и майка на Шигеру. Това бе достатъчно лошо. Майката на Шигеру бе умряла малко след раждането му. Но Шигеру не вярваше, че баща му говори с неговата майка. Киори бе споменал за някаква нарушена клетва по един особен, заговорнически начин. Баща му не би използвал подобен тон със собствената си съпруга, дори и с нейния дух.

Киори често се усамотяваше продължително във високата кула на замъка „Облак врабчета“ и отдавна се говореше, че тя е обитавана от духове. Често неясните сенки в нея по здрач бяха оприличавани на стари кървави петна. За места, където в миналото са се разигравали трагедии, винаги се приказваха подобни неща, а кой замък в Япония можеше да се похвали, че не е бил свидетел на трагедии? В случая трагедията бе свързана с предателство и ужасяващи убийства, които в древни времена бяха довели рода Окумичи до ръба на унищожението. Всичко това се бе случило през есента на десетата година от управлението на император Го-Ниджо11. Вещица и принцеса, госпожа Шидзука бе прекарала последните си часове в същата тази стая на кулата.

Баща му разговаряше с дух на човек, мъртъв от повече от петстотин години.

1311 година, замъкът „Облак врабчета“

Шидзука и Аяме погледнаха през прозорците на високата кула и видяха три колони войници да се приближават към „Облак врабчета“.

— Колко предполагаш, че са? — попита Шидзука.

— Шестстотин от изток, триста от север и други сто от запад — отвърна Аяме.

— А ние колко сме?

— Вашите шестнайсет придворни са вътре в кулата. Трийсет мъже, до един лични служители на владетеля Чиаки, очакват предателите на вратите на замъка. Те дойдоха веднага, щом бяха повикани. Изпратени са вестоносци, за да го открият. Може би ще дойде, преди нападението да е започнало.

— Може би — промълви Шидзука със съзнанието, че той няма да дойде.

Аяме възкликна:

— Не мога да повярвам, че Го е предал господаря Хиронобу и самия себе си. Не е ли възможно да се е случило нещо друго?

— Го се е погрижил Чиаки да не е тук, когато настъпи решителният момент — отвърна Шидзука, — защото знае, че предаността на сина му е непоклатима. Отсъствието на Чиаки е доказателството. Го не иска да му се налага да го убива, когато убива мен.

— Колко жесток е животът — каза Аяме. — Господарят Хиронобу е щял да загине като дете, ако не е бил Го. Без непоколебимостта и смелостта на Го не би доживял да стане велик владетел. А сега това. Защо?

— От ревност, лакомия и страх — отвърна Шидзука. — Те могат да унищожат самия рай, ако боговете допуснат миг невнимание. Ние тук, долу, сме много по-уязвими.

Двете жени наблюдаваха как многобройният враг се прегрупира и формира огромен масив от войници. Далеч преди слънцето да се скрие зад планините, лумнаха лагерни огньове.

— Какво чакат? — попита Аяме. — Те имат съкрушително преимущество. Хиляда срещу по-малко от петдесет.

Шидзука се усмихна.

— Уплашени са. Пада нощта. Настъпва часът на вещиците.

Аяме се засмя.

— Какви глупаци. И те искат да управляват света.

— Такъв е стремежът на глупаците — каза Шидзука. — Кажи на придворните и на самураите на Чиаки да си починат. За момента сме в безопасност.

— Да, господарке.

— Не е нужно да се връщаш веднага, Аяме. Аз съм добре. Постой при сестра си.

— Сигурна ли сте, господарке? Ами бебето?

— Тя е добре — увери я Шидзука — и ще дойде на бял свят, когато настъпи часът, не по-рано.

— Тя?

— Тя — отвърна Шидзука.

Ако е възможно човек да изпита голяма радост и голяма тъга едновременно, без да може да ги различи, то може би Аяме постигна точно това, когато сълзи се отрониха от очите й, а на лицето й грейна искрена усмивка. Тя се поклони ниско и излезе мълчаливо.

Шидзука се приготви и зачака пристигането на Киори.

1860 година, замъкът „Облак врабчета“

Ханако се разходи из централната градина на замъка. При други обстоятелства не би си го позволила. Градината бе предназначена за господарите и господарките от рода, не за прислугата. Но тя реши да рискува. Утре заминаваше за Йедо. Щеше ли да се върне някога пак? Може би никога. Искаше й се да види розите, преди да си тръгне. Тук те цъфтяха в такова изобилие, че понякога хората наричаха замъка „Пазител на розовата градина“ вместо „Облак врабчета“. Ханако предпочиташе името с цветята.

Един цвят привлече погледа й. Той беше по-малък от останалите, но напълно разцъфнал и наситено червен.

На избледняващата светлина на деня блясъкът му бе неустоим. Тя се протегна да го докосне. Невидимо трънче я убоде. Когато отдръпна ръка, видя на върха на пръста си една-единствена малка капка кръв с абсолютно същия цвят като розата.

Ханако потръпна. Не беше ли това някаква поличба?

Тя побърза да се прибере и да се залови с вечерните си задължения.

— Какво правиш тук? — попита Киори.

Ханако и още една прислужница, която носеше приборите за вечеря, влязоха, както той очакваше. Зад тях без предизвестие се появи Шигеру.

Шигеру се поклони на прага.

— Извинете, че се появявам без предварителното ви одобрение.

Бързият оглед на стаята показа, че баща му беше сам. Размерите на стаята си оставаха същите, така че откакто за последен път беше идвал тук, не бяха изграждани никакви тайни отделения. Тази вечер обаче, както и по-рано през деня, Шигеру бе сигурен, че баща му разговаря с някого.

Киори не обичаше изненадите. Ханако би трябвало да го предупреди, преди да отвори вратата. Той хвърли неодобрителен поглед към нея. Разтревоженото й изражение показа, че тя не е знаела за присъствието на Шигеру. Това означаваше, че Шигеру се е придвижвал тихо, за да остане незабелязан зад нея. Той забеляза изпитото лице на сина си и неестествено трескавите му очи. При други обстоятелства странното му поведение и явните външни признаци за душевен хаос незабавно щяха да привлекат вниманието му към Шигеру. Тази вечер обаче цялото му внимание принадлежеше на госпожа Шидзука. Откакто се срещаха, посещенията й не надхвърляха повече от две на година, но през последната седмица Киори се виждаше с нея всеки ден. Със сигурност това бе признак за влошаване на неговото душевно състояние. С редки изключения ясновидците Окумичи в края на живота си ставаха жертва на собствената си дарба. Защо той трябваше да е изключение? Киори бе решил да не засрамва себе си и рода си. Ако часът му бе настъпил и той повече не бе нужен никому, щеше да сложи край на живота си, вместо да умре като луд. По-късно щеше да се занимае с Шигеру. Ако въобще имаше „по-късно“.

— Добре, за какво става дума?

— Исках да говоря с вас по един важен въпрос. Виждам, че очаквате гост, така че няма да се натрапвам. Ще помоля да ми назначите среща по друго време — Шигеру се поклони и излезе. Той бе направил необходимото, докато храната се приготвяше. Бе дошъл само да се увери в онова, което подозираше. Гостенинът бе видим единствено за неговия баща.

— Повратният момент в живота му вече е достигнат — отбеляза госпожа Шидзука, когато останаха сами. — Няма какво повече да се направи, освен да се чака неизбежната развръзка.

— Не звучи никак окуражително — отбеляза Киори.

— Защо трябва да сте окуражен или обезкуражен? — попита Шидзука. — Фактите са по-ясни, когато в тях не се намесват чувства.

— Човешките същества — отвърна той — винаги изпитват чувства, макар че въздействието им може да бъде ограничено в резултат на обучение, способности или обстоятелства.

— Човешките същества — повтори Шидзука. — Аз ли си въобразих или вие наблегнахте на тези думи?

— Да, наблегнах. Не зная какво си всъщност, но не си човек.

Тя повдигна ръкав, за да прикрие устата си, и се засмя, а в очите й проблесна почти детинско веселие.

— Колко много си приличаме, господарю мой, и колко много се различаваме. В края на нашите срещи вие стигнахте до почти същия извод, до който стигнах и аз в началото, когато вие за първи път ми се явихте.

Измина известно време, преди Киори да успее да проговори.

— Когато аз ти се явих?

Тя се надигна. Коприната на кимоното й леко прошумоля подобно на листата на глициния, докоснати нежно от лекия бриз, и отиде до източния прозорец.

— Ще ми позволите ли, господарю мой?

Киори бе твърде шокиран, за да се противи. Той се изправи и застана до нея. Тя посочи с ръка навън.

— Какво виждате?

— Нощ — отвърна той.

— И какви са особеностите на нощта?

Той се стараеше да се съсредоточи. Регулира дишането, успокои препускащото си сърце, пренебрегна бурята от мисли и се концентрира върху нощта. Силен вятър откъм брега вдигаше в морето бели гребени върху вълните и ги хвърляше върху скалите отдолу. Същият вятър бе прочистил небето и звездите блестяха, незасенчени от облаци или мъгла. На сушата шумът от вятъра в дърветата заглушаваше звуците на нощните птици.

Киори заговори:

— Силен вятър, ясно небе, бурно море.

Тя го опроверга:

— Нощ е, но няма никакъв вятър. Над долината се спуска лека мъгла и се разстила на изток над лагерните огньове и над морето. На сутринта ще се върне на брега като гъста мъгла. В часа на дракона, когато мъглата ще се вдигне, аз ще умра — тя се усмихна. — Разбира се, това не означава нищо за вас, защото вие вярвате, че аз съм мъртва вече от близо петстотин години.

— Не виждам никакви лагерни огньове — отвърна Киори.

— Зная, че не виждате — отвърна тя, — просто защото аз не съм наистина там и вие не сте наистина тук. — Внезапно тя се раздвижи с неочаквана бързина и леко го докосна, преди той да успее да се отдръпне. Киори не усети топлината на друга човешка ръка, а вместо това…

— Хладина — довърши тя мислите му — не по повърхността на кожата, а вътре в костите, която не прилича на донесената от северния вятър, а е пронизваща като предчувствие за нещастие.

— Да — отвърна той. — А ти какво почувства?

— Същото — потвърди Шидзука. — Слушай. Какво чуваш?

— Вятъра, който се усилва.

— Аз чувам флейта — каза тя. — Госпожа Аяме свири „Невижданата луна“.

— Тази песен ми е позната. Генджи я свиреше често, когато беше дете — рече Киори.

— Как звучи?

Той отново почувства същата хладина.

— Вятърът се усилва — отвърна той.

— Да — съгласи се тя. — Вятърът се усилва.

Шигеру коленичи пред олтара в храма сред мъждивата светлина на единствения свещник. Оставаше му само един изход. Ако не беше толкова обсебен от своя стремеж към раздвоение, може би щеше да забележи, че нещо става с баща му. Вероятно нямаше да пренебрегне с лекота слуховете за него. Сега беше твърде късно.

Запали първата от сто и осемте клечки тамян, които щеше да изгори по време на престоя си в храма. Сто и осем бяха човешките страдания, сто и осем бяха вечностите, които щеше да прекара в сто и осем мъчения заради престъпленията, които бе започнал да извършва тази нощ. Баща му вече бе мъртъв, отровен от жлъчката на риба балон, приготвена като фугу12, която Шигеру бе сложил в храната му. След като приключеше процедурата по покаяние, щеше да намери жена си и децата си. Само племенникът му Генджи щеше да остане жив. Скоро щеше да се появи възможност и Генджи също да умре. Проклятието на ясновидството щеше да свърши. Това, че кръвната линия на рода Окумичи щеше да прекъсне, беше само една неизбежна последица.

С почтителен поклон Шигеру постави тамяна върху смъртния олтар на баща си.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Взе втора пръчка и повтори процедурата.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Няма смисъл бъдещето да се знае. В противен случай то се обръща и поглъща просветените.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Надяваше се, че владетелят Киори не е страдал. Преди да причини смърт, рибната жлъчка предизвикваше особено ярки халюцинации. Може би за последен път се бе видял в прегръдките на своята тайнствена любовница.

Шигеру запали петнайсетата пръчка тамян. Димът започна да изпълва малкия храм.

В небето навън усилващият се вятър бе събрал облаци над брега. Луната, която преди час бе пълна и ярка, сега се бе скрила и не се виждаше.

Дворецът „Спокоен жерав“ в Йедо

Окумичи-но-ками-Генджи, следващият, който щеше да наследи управлението на провинция Акаока, се излегна на пода по обичайния за него начин, нетипичен за един воин, и се подпря на лакът с чаша саке в ръка и лека усмивка на устните си. Над десетина гейши танцуваха и пееха и изтръгваха игриви звуци от струните на техните кото13 и шамисен14. Една гейша седеше до него, готова всеки момент да напълни чашата му.

Попита го:

— Защо спряхте да пеете, господарю мой? Сигурно знаете думите. „Абатът и куртизанката“ е една от най-известните песни напоследък.

Той се засмя и поднесе чашата към гейшата.

— В борбата между песента и пиенето, мисля, че песента винаги губи — след като отпи, той свали чашата надолу. Държеше се като пиян, но очите му оставаха ясни и блестящи, все едно бе абсолютно трезвен.

Косата на Генджи, подредена в сложна и официална прическа, както подхождаше на високопоставен владетел, вече бе в лек безпорядък и един заблуден кичур се спускаше над челото. Той не само затвърдяваше впечатлението за леко пиян човек, но и намекваше за известна женственост — внушение, подсилено и от самото кимоно. Прекалено ярките цветове и сложната бродерия не подхождаха на сериозен самурай на двайсет и четири години, особено на самурай, който бе обречен един ден да стане велик владетел. В цяла Япония имаше само двеста и шейсет владетели като него, всеки от тях абсолютен господар в своята провинция. Впечатлението от неподходящото облекло на Генджи се подсилваше от неговото лице, което опасно граничеше с хубостта. Гладката му кожа, дългите мигли и деликатно оформените устни биха подобрили външността на всяка от присъстващите гейши. С изключение на една. Именно тя в момента приковаваше цялото внимание на Генджи, макар той умело да прикриваше своя интерес.

Майонака-но-Хейко — Среднощно равновесие — седеше в противоположния край на стаята и свиреше на шамисен. Тя бе най-прочутата гейша този сезон. През последните седмици Генджи много бе слушал за нейното съвършенство. Но не бе повярвал. Подобни слухове се разпространяваха редовно всеки сезон. Несравнимата красота от миналата година неминуемо бе засенчвана от нова красота през настоящата година, точно както и тазгодишната красота щеше да отстъпи догодина пред друга. Най-сетне Генджи покани прочутата гейша в своя замък не толкова от интерес, колкото за да поддържа славата си на най-повърхностния и несериозен владетел в столицата на шогуна, Йедо. Сега гейшата беше тук и за изненада на Генджи надминаваше дори най-пламенните описания, които бе чувал.

Истинската красота надхвърляше чисто физическата хубост. Всяко нейно движение бе толкова изящно, че той не бе сигурен дали е в реалния свят, или е в омаята на илюзиите. Свиването и разтварянето на деликатните пръсти на ръката й, навеждането на главата в една иди друга посока, леко разтворените й устни, докато поемаше дъх в знак на учтива изненада от нечия явно остроумна забележка, начинът, по който се раждаше усмивката й — не на устните, а в очите, както се ражда всяко искрено изражение.

Тя, разбира се, нямаше никакви физически несъвършенства. Очите й имаха идеалната форма на продълговати бадеми, кожата й бе чиста като нощен сняг, който падаше на светлината на пълната зимна луна, меките извивки на тялото й идеално допълваха драперията на коприната на нейното кимоно, малките кости на китките говореха за възбуждащата деликатност на нейното тяло.

Генджи никога не бе виждал толкова красива жена. Дори не си бе представял, че има.

Гейшата до него въздъхна.

— О, тази Хейко. Присъствието й никога не ни позволява да задържим нечие внимание. Колко жесток е животът.

— За кого говориш? — попита Генджи. — Как бих могъл да погледна друга, след като ти си толкова близо до мен? — Галантността му щеше да има по-голям ефект, ако бе споменал поне името й, но в действителност вече не го помнеше.

— О, господарю Генджи, вие сте толкова мил. Но аз разбирам кога съм победена — тя се усмихна, поклони се и се насочи към Хейко. Двете размениха няколко думи. Хейко й подаде шамисена и дойде да седне до Генджи. Докато прекосяваше стаята, очите на всички мъже я следваха. Дори Сайки, мрачният управител на двора на владетеля Генджи, и Кудо, началникът на сигурността, не съумяха да се сдържат. Ако сред неговите самураи имаше предатели, както подозираше дядо му, сега бе идеалният момент те да убият Генджи. Освен, разбира се, ако самите предатели, ако въобще имаше такива, също не гледаха Хейко. Мощта на красотата й бе толкова велика, че тя побеждаваше и дисциплината, и разума.

— Не исках да прекъсвам изпълнението ти — каза Генджи.

Хейко се поклони и седна до него. Лекото шумолене на коприненото й кимоно му напомни шума на вълните, които нежно се връщат от отдалечен бряг.

— Не ме прекъснахте, господарю мой — отговори Хейко.

Той за първи път я чуваше да говори. Наложи му се да мобилизира цялата си самодисциплина, за да спотаи въздишката. Гласът й приличаше на камбанен звън, чийто екот изглеждаше безкраен, дори когато утихваше. Сега, когато тя се намираше близо до него, той забеляза следи от светли лунички под грима. Тя лесно би могла да ги скрие, но не го бе направила. Малкият дефект напомняше за задължителните несъвършенства на самия живот, неговата краткотрайност и непредсказуемост и обогатяваше красотата й с перфектен намек за меланхолия. Наистина ли тя бе толкова пленителна, или той само си въобразяваше, че се преструва на пиян?

— Прекъснах те — каза Генджи. — Вече не свириш на шамисен.

— Вярно е — рече Хейко, — но аз все още не съм завършила своето изпълнение.

— Така ли? И какъв инструмент използваш?

Тя разтвори празните си ръце, все едно, че показваше нещо. Усмивката й бе едва забележима. Погледна го право в очите, докато той не почервеня, изненадан както от думите, така и от погледа й.

— И в какво се състои твоето изпълнение?

— Преструвам се, че съм гейша, която се преструва, че е по-заинтересувана от своя гост, отколкото е всъщност — каза Хейко. Усмивката й вече бе станала по-видима.

— Много откровено. Никоя гейша, която познавам, не би направила подобно признание. Не е ли против правилата на вашия занаят дори да допускате възможността за неискреност?

— Само като нарушавам правилата, ще постигна своята цел, господарю Генджи.

— И каква е твоята цел?

Над ръкава, който Хейко вдигна, за да прикрие усмивката върху устните, очите й живо се усмихваха на Генджи. Тя отговори:

— Ако ви кажа, господарю мой, няма да има какво повече да откривате в мен, освен моето тяло и тогава колко дълго бих задържала вашия интерес, независимо от моята изкусителност и умения?

Генджи се засмя.

— Бях чувал за твоята красота. Никой обаче не ми бе казал колко си умна.

— За жената красота без ум е все едно сила без смелост за мъжа.

— Или благородство без военна дисциплина за самурая — продължи Генджи със самоирония.

— Колко забавно може да бъде — възкликна Хейко. — Аз ще се преструвам, че съм гейша, която ще се преструва, че е по-заинтересувана от своя гост, отколкото е всъщност, а вие ще се преструвате, че сте владетел без военна дисциплина.

— Ако само се преструваш, че се преструваш, това означава ли, че наистина се интересуваш от твоя гост?

— Разбира се, господарю. Как може да не се интересувам от вас? Толкова съм слушала за вас. И вие сте толкова различен от другите владетели.

— Не съм чак толкова различен — каза Генджи. — Мнозина са пропилели силата и богатството си по жени, поезия и саке.

— О, но аз не познавам друг като вас, който да се преструва, че го е направил — отвърна Хейко.

Генджи отново се засмя, макар да не му бе до смях. Отпи още саке, за да спечели време и да обмисли нейните думи. Наистина ли тя виждаше уловката? Или думите й бяха само бръщолевене на една гейша?

— Добре, аз мога да се преструвам, че се преструвам, докато през цялото време ще съм това, което се преструвам, че съм.

— Или може да оставим всякаква преструвка — каза Хейко, — и да бъдем един с друг такива, каквито сме в действителност.

— Невъзможно — отвърна Генджи и отпи още саке. — Аз съм владетел. Ти си гейша. Преструването е смисълът на нашето съществуване. Не можем да бъдем естествени дори когато сме напълно и съвършено самотни.

— Може като начало — каза Хейко, докато допълваше чашата му — да се преструваме, че сме естествени. Но само когато сме един с друг. — Тя вдигна своята чаша. — Ще ми се закълнете ли?

— Разбира се — отвърна Генджи. — Ще бъде забавно.

Дядо му го беше предупредил, че скоро ще се зададе голяма опасност под формата на предатели. Киори не го бе предупреждавал, че е възможно да става дума за умна гейша.

Какво да прави с нея? Генджи щеше да се постарае двамата с дядо му да се срещнат, когато Киори се върне в Йедо след Нова година. В тези несигурни времена единственото, на което можеше да се вярва, беше преценката на Киори. Надарен с безпогрешна пророческа дарба, той никога не можеше да сбърка.

— За какво се замислихте, господарю мой? — попита Хейко.

— За дядо си — отвърна Генджи.

— Лъжец — подразни го Хейко.

Генджи се засмя. Когато истината бе немислима и когато лъжите повече разкриваха, отколкото прикриваха, как ли щеше да изглежда една любовна връзка? Наистина беше много вълнуващо.

Управителят на двора Сайки се доближи до Генджи.

— Господарю, става късно. Време е да отпратим гейшите.

— Това би било много негостоприемно — възпротиви се Генджи. — Нека да останат тук през нощта. Имаме достатъчно стаи. Южното крило е празно. — Там бяха жилищата на охраната, където доскоро живееха двайсет от най-добрите му самураи. Те заедно с началника на конницата сега се намираха в манастира „Мушиндо“, преоблечени като монаси.

— Господарю — настоя Сайки с гневна гримаса. — Това би било много непредпазливо от наша страна. Сигурността ни би била сериозно компрометирана. Половината от охраната я няма и ние се излагаме на голяма опасност. Няма да можем да наблюдаваме толкова много хора.

— Какво има да се наблюдава? — Генджи отхвърли следващото възражение на Сайки още преди той да го е произнесъл. — Толкова ли сме слаби, че да се страхуваме от десетина полупияни жени?

— Аз не съм полупияна, господарю мой — обади се Хейко. — Аз съм напълно пияна. — Тя се обърна към Сайки. — Чудя се, господин управителю, дали това ме прави особено опасна или напълно безвредна?

Подобна намеса от страна на всеки друг несъмнено би предизвикала гнева на Сайки. Но макар и без да се усмихва, той отговори на шегата й:

— Особено опасна, госпожо Хейко, особено опасна. Несъмнено. И когато спите, ще бъдете още по-опасна. Ето защо настоявам господарят да изпрати вас и вашите придружителки у дома.

Разговорът развесели Генджи. Дори непоносимо мрачен самурай като Сайки не бе в състояние да устои на Хейко. Генджи се намеси:

— В политическите въпроси и на бойното поле винаги ще се вслушвам в съвета на моя управител. По отношение на гейшите и спането имам скромното мнение, че съм по-голям експерт. Нека приготвят южното крило за нашите гостенки.

Сайки прекрати спора. За самураите от старата школа, към която принадлежеше той, щом господарят вземеше решение, подчинението бе единственият възможен ход.

Той се поклони с думите.

— Ще бъде изпълнено, господарю.

По време на краткия разговор между Генджи и Сайки Хейко изпразни още две чаши саке. Цяла вечер бе пила много. Ако той бе изпил същото количество, отдавна да е изпаднал в безсъзнание.

Хейко не бе напълно стабилна, докато седеше в класическата поза на колене. Като се добави и сънливото й примигване, се създаваше чувството, че всеки миг ще падне. Той бе готов да я подхване, но се съмняваше, че тя би допуснала подобно нещо. Би било твърде изтъркано клише. За краткото време, откакто я познаваше, се убеди, че тя никога не прави това, което се очаква от нея. Дори видимите ефекти от нейното състояние бяха необичайни. Повечето жени, включително и най-опитните и първокласни гейши, губеха част от своята привлекателност, когато бяха пияни. Известна небрежност във външния вид и поведението разкриваше прекалено много от човешката същност зад приказната красота.

Виното обаче имаше абсолютно противоположен ефект върху Хейко. Въпреки че тя леко се олюляваше настрани, напред и назад, нито един кичур от косата й не бе напуснал мястото си, а гримът й, значително по-лек от обичайното, оставаше безупречен. Коприната на кимоното й се спускаше върху тялото по същия перфектен начин, както когато бе дошла. Поясът и поклонът й бяха все така елегантни, както и преди. Макар много от гейшите да придобиваха по-освободено поведение, когато губеха своята трезвеност, Хейко ставаше още по-целомъдрена. Деколтето на кимоното бе още по-затворено, полата добре подвита около бедрата и глезените, а самата тя продължаваше здраво да седи на коленете си. Какво трябваше да направи мъжът, за да пробие тази дисциплинирана сдържаност? Жените често подпухваха от големи количества алкохол. При Хейко обаче те само идеално покриваха клепачите и ушите й с ярка червенина, подчертавайки съблазнителната бледност на нейния тен. Той се зачуди на кои други места по тялото й също има червенина.

Генджи не покани Хейко да прекара нощта при него. Бе сигурен, че щеше да откаже. Дори в подобно състояние тя бе твърде изискана, за да отстъпи пред някой мъж, било то и бъдещ велик владетел. Още повече, че за него би било противно грубо да го поиска от жена в нетрезво състояние. Потенциалната дълбочина на връзката, която бяха започнали, налагаше търпение и изисканост. За първи път от дванайсет години, откакто претендираше, че е любител на жените, той бе искрено очарован от характера на една жена. Възможността за истинско изследване не биваше да се пропилява напразно. Дали щеше да бъде така заинтригуван, ако тя не беше толкова красива? Познаваше се прекалено добре, за да не храни илюзии. Имаше търпението на бодхисатва15, но все още не бе един от тях.

— Господарю мой?

Прислужницата, която приготвяше леглото му, спря и го погледна. Докато разсъждаваше, се бе засмял на глас.

— Няма нищо — отвърна той.

Тя се поклони и отново се зае с работата си. Другите две прислужници продължиха да му помагат да се съблече. След като приключиха, трите млади жени коленичиха до вратата и се поклониха. Те останаха в стаята в очакване на неговите нареждания. Подобно на всички жени, които обслужваха пряко господарите в дворците, те бяха доста хубави. Генджи се различаваше от останалите мъже, защото беше високопоставен владетел с голяма власт. Но той все пак беше мъж. Освен рутинните дейности задълженията на прислужничките включваха и предоставянето на интимна близост, в случай че той пожелае. Тази нощ обаче той не желаеше. Мислите му бяха изцяло обсебени от Хейко.

— Благодаря — каза Генджи.

— Лека нощ, господарю Генджи — пожела най-старшата прислужница. Жените се оттеглиха от стаята на колене. Вратата тихо се приплъзна и се затвори след тях.

Генджи отиде до другия край на стаята и отвори една врата, която гледаше към вътрешната градина. До зазоряване оставаше по-малко от час. Той обичаше да гледа как лъчите на изгряващото слънце осветяват старателно оформените растения, образуват сложна плетеница от сенки по наклонения каменен басейн, вдъхновяват песните на птиците. Той седна, като кръстоса колене в поза сейдза, постави ръцете си в дзен мудра16 за медитация и позволи на очите почти да се затворят. Щеше да отпрати всички мисли и да се концентрира, доколкото можеше. Слънцето щеше да го извади от медитацията, когато се издигне достатъчно високо и го огрее.

Ако някой го погледнеше в този момент, щеше да види човек, съвсем различен от пияния безделник отпреди няколко минути. Позата му бе изправена и стабилна. Нямаше съмнение, че е самурай, който се подготвя за битка или за ритуално самоубийство. Точно така изглеждаше Генджи сега.

Вътрешното му състояние обаче бе доста различно. Както винаги, когато започваше да медитира, той установи, че се отдава на мислите си, вместо да ги отпраща.

Първите му мисли бяха за Хейко, следващите за нейната недосегаемост в момента, а после бързо се насочиха към прислужничките, които току-що си бяха отишли. Уме, най-закръглената и най-закачливата от трите, му бе доста забавна преди. Може би твърде бързо я бе отпратил.

Тази мисъл му припомни разговор, който неотдавна бе водил с един християнски мисионер. Мисионерът дебело бе подчертал значението на това, което наричаше „вярност“. Той твърдеше, че след като се ожени, християнинът спи само със съпругата си. Генджи беше силно изненадан. Смяташе го за невъзможно. Подобно поведение бе толкова неестествено, че дори чужденците, колкото и странни да бяха те, не можеха да го спазват. Разбира се, всички мъже лъжеха, но само глупаците говореха лъжи, на които никой друг не вярваше. Генджи се чудеше какъв ли бе мотивът на мисионера?

Търсенето на мотиви не притесняваше неговия дядо. Далновиден още от петнайсетата си година и надарен с удивително точни видения през годините, Киори бе мъж, който знаеше, а не се чудеше. Киори му бе казал, че Генджи ще има три, само три видения през целия си живот. Генджи не можеше да си представи как три видения можеха да просветлят цял един живот. Неговият дядо обаче никога не грешеше, така че трябваше да му се вярва дори и ако той не можеше да помогне. Генджи бе вече почти на двайсет и четири години и до момента не бе видял нищо от бъдещето.

О, той се отдаваше, а не се освобождаваше от мислите си. За щастие се овладя, преди да е отишъл прекалено далеч. Пое дълбоко въздух и се отдаде на медитация.

Измина час или само минута. Времето имаше различни измерения, докато човек медитира. Генджи усети топлината на слънчевата светлина върху лицето си. Отвори очи. И вместо да види градината…

… Генджи се озовава сред тълпа от крещящи мъже, облечен в грубите дрехи на чужденците. Те не носят прически. Косите им са в пълен безпорядък като на луди хора и затворници. Напълно необичайно за него, Генджи се оглежда за оръжия, от които да се брани, но не намира нищо. Никой не е въоръжен. Това трябва да означава, че вече не са самураи. Опитва се да намери собствените си мечове. Но не може да помръдне нито главата, нито очите, нито ръцете, нито краката, нито една част от тялото си. Той върви право напред по дългата пътека между редиците, някакъв странник в неговото собствено тяло. Поне осъзнава, че тялото е неговото, макар докато върви напред, да не вижда нищо от него освен малка част от ръцете.

В дъното седи възрастен мъж с бяла коса и удря с малък дървен чук върху нещо, поставено на масата.

— Тишина! Тишина! Охраната да въдвори ред!

Гласът се губи в потока от думи от двете страни на пътеката, по която върви Генджи.

— Проклет да си!

— Бандзай!17 Ти спаси нацията!

— Прояви достойнство и се самоубий!

— Нека боговете и Буда те благословят и те закрилят!

Гласовете му показват, че той с еднаква жар е мразен и почитан. Одобрителните викове идват отляво, а проклятията — отдясно. Той вдига ръка, за да поздрави почитателите си. В това време странникът Генджи вижда, че ръката наистина е неговата, макар и белязана от хода на времето.

Миг по-късно отдясно идва вик:

— Да живее императорът!

Върху него се нахвърля млад мъж. Той носи тъмна униформа без емблеми или отличителни знаци. Косата му е подстригана съвсем късо. В ръцете си държи къс меч вакидзаши.

Генджи се опитва да се отдръпне и да се защити. Тялото му обаче не помръдва. Докато е принуден само да наблюдава безучастно, младият мъж вкарва меча дълбоко в гърдите на Генджи. Странник или не, той усеща внезапния удар и едно остро парещо чувство, сякаш е ужилен от огромно отровно същество. Кръв изпръсква лицето на неговия нападател. След секунда Генджи осъзнава, че кръвта е неговата собствена. Изведнъж мускулите му омекват и той се свлича на земята.

Сред лицата, взиращи се в него, е и лицето на една необикновено красива млада жена — красотата й е едновременно нетипична и неизмерима. Очите й приличат на лешници, косата й е светлокестенява, чертите й са прекалено едри и чувствени и подсказват, че тя е от чужденците. Напомня му на някого, но не може да си спомни точно на кого. Тя пада на колене и без да обръща внимание на кръвта, взима главата му в ръце.

Усмихва му се през сълзи и казва:

— Ти винаги ще бъдеш моят сияен принц.

Това е вид игра с името на Генджи, същото име като на древен митичен герой.

Генджи усеща, че тялото му се опитва да проговори, но никакви думи не излизат. Вижда как нещо проблясва на дългата й гладка шия. Медальон със стилизирана лилия. След което престава да вижда, да чува и да усеща…

— Господарю Генджи! Господарю Генджи!

Той отвори очи. Прислужничката Уме бе коленичила до него и го гледаше разтревожено. Повдигна се на лакът. Докато е бил в безсъзнание, бе паднал от стаята в градината.

— Добре ли сте, господарю? Извинете, че дойдох без разрешение. Стоях пред стаята ви, чух глух удар и когато ви повиках, вие не отговорихте.

— Добре съм — отвърна Генджи. Той се опря на Уме и седна на терасата.

— Може би ще трябва да повикаме доктор Одзава — предложи Уме. — За всеки случай.

— Да, може би. Изпрати някой да го повика.

— Добре, господарю Генджи — тя забърза към вратата, прошепна нещо на една друга прислужничка, която чакаше там, и бързо се върна.

— Да ви донеса ли чай, господарю?

— Не, просто остани при мен.

Припаднал ли беше? Или най-сетне това бе едно от виденията, които очакваше? Възможно ли бе? Нямаше логика. Ако беше видение, той бе видял собствената си смърт. Каква беше ползата от него? За първи път в живота си изпита дълбок, смразяващ страх. Може би вместо да стане ясновидец, той бе обречен на ранно умопомрачение. Това се бе случвало често в неговото семейство. Все още замаян от падането и видението или съня, или халюцинацията, той загуби равновесие.

Уме ловко го опря на тялото си.

Генджи се облегна на нея твърде уплашен. Днес щеше да изпрати съобщение на дядо си и да го помоли бързо да дойде в Йедо. Само Киори можеше да обясни какво се бе случило с него. Само Киори можеше да прозре смисъла, ако въобще имаше такъв.

Преди обаче вестоносецът да потегли, друг вестоносец пристигна от замъка „Облак врабчета“.

Окумичи-но-ками-Киори, воинът и пророкът, уважаваният велик владетел на Акаока в продължение на шейсет и четири години, беше мъртъв.

2 Розата „Американска прелест“

1867 година, дворецът „Спокоен жерав“, Йедо

Копнежът на Емили Гибсън бе толкова голям, че всяка сутрин тя се събуждаше сред аромата на ябълкови дървета, носен от вятъра. Болезнената празнота в сърцето й вече не се причиняваше от спомена за ябълковата долина от нейното детство и въображаемият вятър не носеше благоуханието от овощна градина, разположена по бреговете на река Хъдсън. Липсваше й другата ябълкова долина, която приютяваше стотина дръвчета на малко по-голямо разстояние от полета на стрела от замъка „Облак врабчета“.

Носталгията по място, което се намираше в Япония, показваше колко дълго бе отсъствала от Америка. Бяха минали повече от шест години, откакто бе заминала, и оттогава почти не бе мислила за Америка като за свой дом. По онова време беше шестнайсетгодишна. Сега бе на двайсет и три, но се чувстваше много по-възрастна. През изминалите години бе загубила годеника си, най-добрия си приятел и може би най-важното — чувството за това кое е правилно. Да разбира и да прави това, което е правилно, бяха две съвсем различни неща. Емоциите не се контролираха така лесно, както диктуваше логиката. Бе се влюбила, а не трябваше.

Емили се изправи от леглото с балдахина, което по думите на военноморския аташе към американското посолство Робърт Фарингтън бе последна дума на модата в Съединените щати. Поръчала го бе именно по негов съвет. Неудобството да обсъжда такава интимна вещ от обзавеждането на дома с човек, с когото нямаше връзка, беше преодоляно от необходимостта. Нямаше с кого другиго да се съветва по подобни въпроси. Съпругите и дъщерите на малкото американци в Йедо отбягваха нейната компания. В случая причината не беше красотата й, или по-точно основната причина не беше красотата й, а прекалено близките отношения с един азиатец, за които лейтенант Фарингтън й каза, че се приемат като скандални в средите на западните посланици.

— От какво са скандализирани? — бе попитала Емили. — Аз съм християнска мисионерка и върша Божиите дела под покровителството на владетеля Генджи. Няма нищо нередно в нашите взаимоотношения.

— Това е едната гледна точка.

— Моля да ме извините, лейтенант Фарингтън — възрази Емили, настръхнала, — но не виждам друга гледна точка.

— Моля ви. Нали се сме разбрали, че ще бъдем Емили и Робърт.

Лейтенант Фарингтън звучи толкова резервирано и твърде по военному.

Те се намираха в стаята за рисуване, която гледаше към вътрешния двор на двореца „Спокоен жерав“. Тя бе обзаведена в западен стил, първоначално за да приюти Емили, а от неотдавна — и други западни гости.

— Неразумно ли е това, сър? Излагам ли се на скандал?

— Аз не вярвам ни най-малко на слуховете — отвърна той, — но трябва да признаете, че обстоятелствата правят подобни догадки неизбежни.

— Какви обстоятелства?

— Не разбирате ли? — красивото лице на Робърт се изкриви в онази момчешка гримаса, с която той неволно издаваше своята тревога.

Прииска й се да се засмее, но не го направи. Положи усилия, за да запази сериозния си вид.

— Не, не разбирам — отвърна Емили.

Робърт се изправи и накуцвайки, се запъти към врата с изглед към градината. Той не признаваше, че накуцването му бе в резултат на злополука по време на войната. Посланикът обаче й каза, че Робърт е бил ранен при операция по поречието на Мисисипи, за което многократно е бил награждаван с отличия за храброст. Емили намираше скромността на Робърт за много мила. Всъщност тя намираше за мили много неща в него, не на последно място и възможността да поговори на английски. Вероятно през всичките дълги години в Япония на Емили най-много й бе липсвало именно това — звукът на английска реч.

Когато стигна до вратата, Робърт се обърна към нея. Очевидно искаше да се отдалечи, за да каже това, което имаше да каже. Лицето му все още бе изкривено в младежката гримаса.

— Ти си млада неомъжена жена, без закрилата на баща, съпруг или брат, която живее в замъка на азиатски деспот.

— Не бих нарекла владетеля Генджи деспот, Робърт. Той е благородник не по-малко от херцог в някоя европейска държава.

— Моля те, остави ме да продължа, докато имам смелостта за това. Както казах, ти си млада жена и още повече, много красива млада жена. Само това е достатъчно да породи клюки. Нещата стават още по-лоши, поради това че „херцогът“, както ти го нарече, чийто покрив ти споделяш…

— Не бих казала така — вметна Емили.

— … е известен със своята поквареност дори в своите покварени среди. За бога, Емили…

— Ще те помоля да не използваш напразно името Божие.

— Извини ме — продължи той. — Увлякох се. Но сега сигурно виждаш къде е проблемът.

— Ти така ли го виждаш?

— Знам, че си жена с безукорна добродетелност и непоклатим морал. Не се тревожа за твоето поведение. По-скоро се страхувам за твоята сигурност на това място. Направо е чудо, че ти остана тук необезпокоявана толкова дълго време. Изолирана, оставена на милостта на мъж, всяка прищявка на когото е строга заповед за неговите фанатични последователи, на теб може да ти се случи всичко, абсолютно всичко и няма кой да ти помогне.

Емили любезно се усмихна.

— Оценявам твоята загриженост. Но опасенията ти наистина са неоснователни. Щедрото описание, което ти направи на външния ми вид, не се споделя от японците. Тук ме смятат за прекалено грозна, почти като огнедишащите демони от техните приказки. Уверявам те, че аз съм последният човек, способен да предизвика необуздани страсти у японците.

— Мен не ме интересуват всички японци — каза Робърт, — а конкретно един.

— Владетелят Генджи ми е истински приятел — отвърна Емили — и е джентълмен, който спазва най-високи стандарти на благоприличие. Зад тези стени съм в по-голяма безопасност, отколкото където и да било в Йедо.

— Най-високи стандарти на благоприличие? Той редовно общува с проститутки.

— Гейшите не са проститутки. Много пъти съм ти обяснявала, а ти умишлено отказваш да разбереш.

— Той почита златни идоли.

— Не, не почита златни идоли. Той изразява почит към учителите и предците си, като се покланя пред образите на Буда. Това също съм го обяснявала.

Робърт продължи, сякаш не я бе чул:

— Убил е десетки невинни мъже, жени и деца и е наредил още мнозина други да бъдат убити. Той не само приема самоубийството, което само по себе си е грях, но е заповядвал на други да го извършват. Обезглавявал е или е нареждал да бъдат обезглавявани негови политически врагове и е утежнявал тези варварщини, като е изпращал отрязаните глави на онези нещастници на техните семейства и любими. Подобна жестокост е немислима. Боже мой, това ли наричаш спазване на най-високите стандарти на благоприличие?

— Успокой се. Ето, пийни малко чай.

Емили се нуждаеше от малко почивка. На всички въпроси, които бяха повдигнати, отговори можеха да се намерят лесно, макар и да не бяха достатъчно оправдателни. Убийството на селяните. Може би ако тя пропуснеше този въпрос и отговореше на останалите, той нямаше да забележи.

Робърт седна. Той дишаше тежко, превъзбуден от изреждането на греховете на Генджи.

— Моля за извинение — каза той, — но дали ще се намери някакво кафе?

— Страхувам се, че не. Наистина ли го предпочиташ пред чая? — Кафето очевидно бе едно от най-новите следвоенни увлечения в Съединените щати. — За мен то е твърде кисело и разстройва стомаха ми.

— Свиква се с този вкус според мен. По време на войната, когато по-лесно се намираше бразилско кафе, отколкото английски чай, установих, че кафето притежава едно голямо предимство. То осигурява огромен прилив на енергия, нещо, което напълно липсва в чая.

— Струва ми се, че вместо недостиг по-скоро имаш излишък от енергия — отбеляза Емили. — Може би трябва да намалиш консумацията на кафе.

Робърт взе предложения му чай и се усмихна.

— Може би — отвърна той и продължи да й се усмихва по такъв начин, че тя почти без усилие можеше да пренасочи разговора в друга посока. Тази посока обаче, към която Робърт се бе опитвал да насочи техни предишни разговори, също бе осеяна с опасности, затова Емили предпочете да не сменя темата.

— Може ли отново да разгледам въпросите с гейшите и будизма, Робърт?

— Признавам, че ако са верни, твоите обяснения са добре обосновани. — Той вдигна ръка, за да предотврати протеста, който се надигаше у Емили. — И освен това признавам, че в духа на спора те са убедителни.

— Благодаря. Като човек, отдаден на военното дело, ти сигурно знаеш, че традицията принуждава самураите да отнемат своя живот. Според нашите християнски стандарти това е смъртен грях. Няма никакво съмнение. Но докато те не приемат истинската вяра, трудно можем в момента да им наложим стандарти, които са им крайно противни.

— Това е твърде гъвкаво схващане за един християнски мисионер, Емили.

— Не проявявам съгласие. Просто ги разбирам, което те моля да направиш и ти.

— Добре. Продължавай.

— Относно изпращането на главите… — Емили дълбоко пое въздух и не особено успешно се опита да избегне визуализацията. Твърде много отсечени глави бе видяла — … това се смята за благородна постъпка. Ако владетелят Генджи не го бе правил, той щеше да наруши самурайския еквивалент на рицарската чест.

— Рицарство? Как дори можеш да си помислиш да използваш тази дума, за да опишеш безнравствените действия на масови кланета и осакатявания?

— Извинете, госпожо Емили — Ханако коленичи на прага и се поклони с дясната ръка на пода, докато празният ръкав на лявата ръка елегантно се спусна отзад. — Имате още един посетител. Казах му, че имате гостенин, но той настоя…

— Я виж, я виж, колко приятно е да ви видя в свободното ви време, адмирале. Но как сте успели да си позволите такова разточително прахосване на времето? — Чарлс Смит се усмихна и повдигна вежди към Робърт. Емили забеляза, че провлаченият му акцент, характерен за жителите на Джорджия, бе силно преувеличен, както ставаше винаги в присъствието на Робърт. — Няма ли да плячкосвате къщи, да горите градове или да обстрелвате беззащитни граждани?

Робърт скочи на крака.

— Това е последната обида, която чувам от устата на предател като вас, сър.

— Моля ви, господа — намеси се Емили, но никой не даде вид да я е чул.

Чарлс едва забележимо се поклони на своя противник.

— На вашите услуги, сър, вие определяте времето. Изборът на оръжията, сър, също е ваш.

— Робърт! — каза Емили. — Чарлс! Престанете веднага!

— Тъй като аз отправих предизвикателството — отговори Робърт, — задължително избирате вие, сър.

— Принуден съм да откажа, сър, тъй като това ще ми предостави напълно несправедливо предимство — каза Чарлс. — Аз, естествено, бих избрал или пистолети, или саби, но мисля, че вие и тези като вас ще се чувствате по-сигурно с минохвъргачки, мятане на факли и обричане на глад чрез обсада.

Ако в този момент Емили не се бе хвърлила между двамата мъже, те щяха да се сбият. За щастие и двамата запазиха достатъчно самообладание, за да се спрат, преди да се блъснат в нея.

— Срамувам се от вас — сгълча ги тя, като неодобрително изгледа първо единия, после другия. — Вие сте християни и би трябвало да давате пример на нашите домакини. Вместо това вие се държите като варвари и почти не се различавате от най-лошите сред тях.

— Естествено, аз имах право да отговоря на умишлената обида — оправда се Робърт, докато продължаваше гневно да гледа Чарлс, който, разбира се, му отвръщаше със същия свиреп поглед.

— Ако истината е обида — рече Чарлс, — би трябвало да разгледате отвратителните действия, които са я създали.

— Може ли да има нещо по-отвратително от робството? — попита Робърт. — Ние справедливо сложихме край на робството и на вашето въстание.

Чарлс се изсмя подигравателно.

— Като че ли вас изобщо ви интересува съдбата на негрите. Това бе лъжлив предлог, а не причина.

— В случай, че веднага не прекратите този спор — каза Емили, — ще бъда принудена да помоля и двамата да напуснете. Ако науча, че сте допуснали някакво насилие един срещу друг, ще сметна за невъзможно да се виждам с когото и да било от вас. Завинаги.

Робърт Фарингтън и Чарлс Смит бяха готови да се убият взаимно и без съмнение щяха да бъдат готови да го сторят в близко бъдеще. Емили обаче знаеше, че няма да го направят. Причината за техния спор не бе политиката по принцип, нито войната конкретно. От една страна, семейството на Чарлс бе от Джорджия, но няколко поколения вече не живееха там. Самият Чарлс, както и неговите родители бяха родени в Хонолулу, Хаваите. Там той бе наследник на захарна плантация и ранчо и никога не бе виждал Джорджия. От техни предишни разговори Емили знаеше, че Чарлс е пламенен аболиционист и бе правил значими дарения на каузата. Всъщност яростта на двамата мъже възникваше от желанието им да спечелят ръката на Емили.

Какво кара мъжа да мисли, че може да спечели сърцето на една жена, като парадира със смъртоносния си гняв? Изглежда, че дори у най-цивилизования мъж дремят останки от праисторическия звероподобен живот, винаги готови да се пробудят и да вземат връх. Изглежда, че без цивилизоващото влияние на жените дори и най-добрите мъже сред християнския свят, каквито без съмнение бяха Робърт Фарингтън и Чарлс Смит, непрекъснато бяха изправени пред опасността да се върнат обратно към варварското си праисторическо минало. Тя съвсем ясно им бе показала, че всяка форма на насилие, дори и най-невинната, незабавно щеше да дисквалифицира виновника от състезанието за нейната ръка.

Изборът не беше лесен, макар че Емили бе решила скоро да приеме едно от двете предложения. Причината за нейното бързане бе същата, както причината да ги отхвърля преди време. Любов. Неизмеримо дълбока и непоклатима любов. Но любов, която за съжаление тя не изпитваше към нито един от двамата кандидати.

Те си тръгнаха петнайсетина минути след нейното настояване. Емили отиде в кабинета си, за да продължи превода на „Судзуме-но-кумо“ — „Облак врабчета“ — на английски език — тайните свитъци за миналото и предсказанията в рода на владетеля Генджи, Окумичи от провинция Акаока.

На бюрото имаше червена роза, каквато неизменно намираше там след настъпването на пролетното равноденствие. Тя бе от вида, известен в рода на Генджи като „Американска прелест“, странно име за цвете, което цъфтеше единствено във вътрешната градина на замъка „Облак врабчета“. Тя допря нежните й венчелистчета до устните си. В името на любовта Емили щеше да се омъжи за Робърт или Чарлс, макар да не бе влюбена в нито един от тях. Постави розата в малката ваза, която държеше специално за целта, и сложи вазата в ъгъла на бюрото.

Днес щеше да започне превода на нов свитък. Тъй като те не бяха номерирани или отбелязани по някакъв начин, често пъти започваше някой свитък, без да знае за коя част от историята на рода се отнася. Чисто съвпадение бе фактът, че първият свитък, който преведе преди шест години, бе и първият свитък, написан през 1291 година. Вторият бе от 1641 година, а третият от 1436 година. Ако между два свитъка имаше хронологическа последователност, това бе случайно. Причината, обясни Генджи, бе, че всеки следващ владетел прочиташе историята, после препрочиташе някои свитъци по-често от други и така всякакъв ред, ако въобще такъв бе съществувал, се губеше през годините. Първоначално липсата на последователност я дразнеше. Но скоро тя установи, че непредсказуемостта я очарова. Сякаш отваряше коледен подарък и всеки път оставаше приятно изненадана.

Точно така се чувстваше и днес, тъй като й предстоеше не само да разгърне нов свитък, но и да отвори нов сандък. Липсата на организация в родовата история си личеше и в начина на разпределение на свитъците. Различни свитъци от различни десетилетия и епохи се съдържаха в сандъци с различни размери и форми. Поради липсата на подредба, когато дойдеше време да избере кой сандък да отвори, Емили оставяше погледът й да блуждае над сандъците, складирани в ъгъла на кабинета. Както обикновено, фантазията й щеше да направи поредния избор.

Дали да бъде голям или малък? Онзи старият или някой по-нов? Европейският сандък, заключен с ръждясал железен катинар? Или елегантният черен овален сандък от Китай? Или благоуханното корейско ковчеже от сандалово дърво? Но щом очите й попаднаха върху странната, обвита в кожа кутия, тя разбра, че любопитството нямаше да й позволи да отвори никой друг сандък. Най-отгоре имаше рисунка. Избледнелите, но все още видни оригинални цветове показваха червен дракон да се вие около сини планински зъбери. Проучванията й върху източноазиатското изкуство й позволяваха да разпознава произхода на голяма част от античните произведения. Тази кутия обаче оставаше загадка за Емили.

Капакът бе запечатан с восък, който покриваше и цялата повърхност на кутията. Участъците отчупен восък й подсказаха, че кутията е била отворена едва неотдавна, което беше доста странно. Генджи й бе обяснил, че всеки велик владетел на Акаока е длъжен да прочете цялата история до неговото управление, така че сандъчето би трябвало да е било отворено преди много години. Явно Генджи го бе запечатал с восък, след като бе прочел свитъците, и отново го бе отворил, преди да го получи Емили.

Вътре груб плат обвиваше съдържанието на кутията. Под него имаше бродирана коприна с ярки цветове. Когато започна да я разгръща, тя забеляза изобилие от червени, розови и бели рози на фона на бели кълба от облаци и ясно синьо небе. Тъй като розата „Американска прелест“ се бе превърнала в неофициален символ на рода, Емили бе още по-изненадана, че за първи път я откриваше при свитъците в сандъците.

Тя взе един свитък и го разтвори. За разлика от останалите, които бе виждала досега, този бе написан изцяло на обикновеното японско фонетично писмо, наречено хирагана. Другите бяха писани главно на канджи, китайски знаци, адаптирани от японците, за да отразяват сложните идеи в техния собствен език. Канджи бе затруднил Емили в изучаването на японския, но хирагана бе друго нещо. Тя прочете първия ред почти без да среща трудности.

„Владетелят Нарихира научи от посетителя, че пристигането на «Американска прелест»“…

Спря изненадана и прочете отново. Да, не бе сбъркала. Имаше фонетични указания за думата „американска“ — „ах-ме-ли-ка-ну“. След като се споменаваше тази дума, свитъкът трябваше да датира от периода, когато японците вече са знаели за съществуването на Третия свят. Предишният свитък, който преведе, описваше голяма част от края на осемнайсети век. Вероятно и този датираше от същия период. Емили продължи да чете.

„Владетелят Нарихира научи от посетителя, че пристигането на «Американска прелест» в замъка «Облак врабчета» ще отбележи окончателния триумф на рода Окумичи. Какъвто беше глупак, той заповяда във вътрешната градина на замъка да бъдат засадени рози и ги нарече «Американска прелест», мислейки, че по този начин ще допринесе за сбъдване на видението. Не е ли типично за мъжа да се опитва да накара реката да тече в определена посока, вместо да разбере нейните течения, и безуспешно да се опитва да я насочва по естествения й път? Трудно може да се намери толкова глупава жена, нали? Когато небесата са поверили на мъжете управлението на света, боговете сигурно са проявили най-зловредно чувство за хумор.“

Стилът на разказа бе доста различен от официалния изказ в предишните свитъци, които досега бе превела. Архаичният език леко я затрудняваше, но с двупосочния речник, съставен с помощта на Генджи, тя сравнително лесно разбираше прочетеното благодарение на липсата на канджи. Емили продължи да чете, без да си дава труда да записва английския превод. Той можеше да почака. Сега бе твърде заинтригувана.

Приключи четенето точно когато Генджи дойде да обядват заедно. През това време Емили бе разбрала, че кутията не съдържаше традиционното „Судзуме-но-кумо“. Тази част от историята бе писана последователно от владетелите след 1291 година. Авторът на този свитък със сигурност беше жена.

Тя бе написала своята хроника горе-долу по същото време, когато бе започнала да се пише и официалната история.

И разказваше, като че ли от личен опит, за събития, случили се столетия след нейната смърт.

1281 година, замъкът „Облак врабчета“

— Не разбирам — каза госпожа Кийоми, цупейки се на съпруга си. — Защо трябва да помагаш на владетеля на Хаката? Нали поколения наред нашият и неговият род враждуват?

Масамуне укроти нетърпеливия кон под себе си. Искаше му се да въздъхне, но неговите петстотин подчинени яздеха край него и той не можеше да си позволи да направи пред тях нещо, с което да накърни репутацията си на воин. Трябваше да послуша баща си и да се ожени за жена по-малко красива и по-малко необуздана.

— Както вече няколко пъти ти обясних, монголски племена са нахлули в нашите свещени земи.

— Може да сте казали много пъти, господарю, но само казването не обяснява нищо. Провинция Хаката не е част от нашите свещени земи. Защо трябва да се притесняваме, че монголските племена, или които и да са други, са нахлули в Хаката? Нека да разрушат това място. Тогава ще имаме един враг по-малко, нали?

Масамуне се обърна за помощ към своя управител на двора, който бе надарен едновременно с опит и мъдрост, но преди няколко минути управителят бе насочил цялото си внимание към отсрещните дървета.

— Ако монголите разрушат Хаката, ще бъде само въпрос на време, преди да дойдат тук.

Тя се изсмя.

— Моля, не се шегувайте. Хаката се намира на остров Кюшу, а ние сме на остров Шикоку — отбеляза госпожа Кийоми, сякаш това обясняваше всичко, което трябваше да се разбере.

Макар Кийоми да бе женена за него от десет години и да му бе родила три деца, Масамуне все още я намираше за много млада, особено когато се смееше. Той установи, че не може да й се ядоса въпреки досадната липса на политическо мислене у нея.

Масамуне се поклони на седлото.

— Ще се върна с много монголски глави.

— Ако трябва да донесете нещо монголско, по-добре вземете скъпоценности — отвърна Кийоми. — Не разбирам вашия интерес към главите.

Този път въпреки усилията си Масамуне не сдържа въздишката си, след което насочи коня към портата на замъка.

— Сбогом.

След като мъжете се отдалечиха, старшата придворна на госпожа Кийоми продума:

— Разбирам защо се държите по този начин, господарке, но дали е разумно? Нима в подобен момент господарят Масамуне няма да спечели повече от вашата мъдрост, отколкото от престорената ви глупост?

— Ако знаех нещо, неизвестно за него, или ако можех да му дам съвет, какъвто не би могъл да получи от друго място, да, тогава твоята тревога би била основателна. Нашият господар има добри съветници край себе си. Не се нуждае от още един. По-добре да си мисли, че нищо не разбирам, тогава няма да се тревожи, че аз се тревожа. Когато покажа, че съм го проумяла, той ще се усмихне развеселен. След това ще насочи цялото си внимание върху своята задача. Може би по този начин ще му помогна да се завърне.

— Несъмнено е така — каза друга придворна. — Господарят Масамуне е най-великият воин на Шикоку.

— Шикоку е точица в морето — рече госпожа Кийоми, — а останалите острови на Япония са други точици в морето. Великият хан на Монголската империя командва милионни армии. Той и неговите предци са завладявали царства много по-големи от това незначително място. По-вероятно е нашият господар да умре в битка, отколкото да се върне.

В мълчание те стигнаха до вътрешния двор, където играеха децата. Там се включиха в детските игри и не споменаха повече и дума за война.

— Масамуне! — Генгио, господарят на Хаката, бе слисан да види един от най-големите си врагове да идва с подкрепления.

Масамуне се поклони с широка усмивка на лицето. Слисването на Генгио си струваше несгодите на тежкото пътуване.

— Дошли сме да ти помогнем да пропъдиш наглите нашественици.

— Дълбоки благодарности. За съжаление все още не сме в позиция да ги отблъснем. С ваша помощ може би ще успеем да забавим тяхното напредване, докато пристигнат главните армии на шогуна.

— Глупости! Когато монголите дойдоха преди седем години, те се разпокъсаха и се разбягаха, щом ги нападнахме. — Ако Масамуне се беше напрегнал да си припомни подробностите, щеше да се сети, че не е съвсем така. Битката бе тежка и кървава и имаше голяма вероятност монголите да превземат бойното поле, ако бурята не бе дошла и отнесла техните кораби надалече. Споменът за първото нашествие обаче значително се бе променил от преразказването и преувеличаването на събитията от онези дни.

— Сега са много повече, отколкото преди — каза Генгио, — много повече.

— Какво от това? Да ги нападнем веднага. Кой варварин може да устои срещу повсеместната атака на самураите?

Генгио даде знак на Масамуне да го последва. Той отиде до укрепленията от пръст, които се издигаха над крайморската равнина.

— Погледни.

Заливът Хаката бе задръстен от стотици кораби и още стотици наближаваха откъм хоризонта. На сушата монголите се бяха разположили на разпръснати, добре защитени групи зад изградени от самите тях укрепления. Масамуне прецени, че броят на монголите възлиза на двайсет хиляди. Техните лагери обаче се разпростираха по целия бряг и се губеха от поглед зад западните хълмове. Ако всички войски от корабите слезеха на брега, техният брой щеше да достигне петдесет хиляди монголи, които вече се намираха в Япония, и още хиляди, които скоро щяха да акостират.

— Коне — посочи Генгио. — Виждаш ли? Много от тях имат и коне. Онова, което сме слушали за тях, как са завладели Китай и Корея и неизвестни империи в Далечния изток, трябва да е било истина. На няколко пъти влязохме в схватки с тях. Бият се невероятно добре, когато са на коне. Не помня друг път да са се били така умело. — Очевидно паметта на Генгио също изневеряваше. — Нашите смели моряци от провинциите Чошу и Сацума се качиха на вражеските кораби през нощта, убивайки много от тях. На мястото на всеки убит монгол пристигат десетки нови.

— Какво разтоварват сега?

— Тези тръби и цилиндри ли? — Генгио изглеждаше много разтревожен. — Не знам. Пренасят ги обаче към нас.

— Кога ще пристигнат силите на шогуна? — попита Масамуне.

— Утре. Или вдругиден. Монголите навярно ще нападнат по обяд.

Масамуне и Генгио наблюдаваха мълчаливо монголите няколко минути. Накрая Масамуне нареди на своя заместник:

— Отведете конете на безопасно място. Изтегли напред пеша мъжете с лъковете. — Той се обърна към Генгио. — Те ще трябва да изминат голямо разстояние на открит терен, за да ни достигнат. Ще им попречим със стена от стрели още преди да са изминали половина разстояние.

— Ти! — монголският бригаден командир посочи към Ерогут. — Изтегли войниците си напред. Ще нападнете с първата вълна.

Ерогут се обърна към брат си:

— Монголски кучета. Изпращат ни на смърт. После подло ще се обявят за победители, тъпчейки нашите трупове.

— Няма да умрем — отговори брат му. — Помни какво каза нашата майка. Кръвта ни ще надживее тази на Кублай Дебелия. Когато монголите си отидат, нюрдженските орди ще властват отново.

Ерогут не каза нищо. Вярата на по-малкия му брат в думите на тяхната майка бе трогателна. Както всички оцелели наследници на нюрдженските племена, той вярваше, че майка им е била магьосница по линия на легендарния Танголхун, за когото се предполагаше, че е посъветвал Атила Велики да следва слънцето на запад до хунските земи. Същите легенди твърдяха, че нюрджените имат роднинска връзка с хуните, традиционните врагове на монголите. Глупости и детински приказки. Ерогут не вярваше някога да е съществувал Танголхун или някакъв Атила с такова невероятно величие. А колкото до възраждането на нюрдженските орди — откъде щяха да се вземат те, след като бяха останали толкова малко нюрджени, че трудно можеха да се нарекат род, още по-малко пък племе, а ордите се състояха от не по-малко от стотина племена? Не, той и брат му и техните роднини — последните нюрдженски воини, останали на земята — щяха да умрат тук на това ужасно място, наречено Япония. Те бяха загубили, а омразните монголи бяха спечелили. Но поне нямаше да умрат сами.

Ерогут се обади:

— Ще ни изпратят срещу укрепленията на това възвишение над брега. С нас ще пратят също уйгурите, калмиките и хитаните. Използвай ги, за да се прикриеш колкото можеш. Монголите ще ни следват по петите като кучета, каквито са всъщност. Когато преминем оттатък билото, обърни се и започни да ги убиваш.

— Ами японците? — попита един от братовчедите му. — В момента, в който им обърнем гръб, те ще ни нападнат.

— Няма — отвърна Ерогут, без сам да вярва на собствените си думи. — Те ще видят, че сме врагове на враговете им, и ще се бият рамо до рамо с нас.

— Ерогут, ти си ръководителят на нашия род и ние ще ти се подчиним — каза друг братовчед, — но дивите местни жители са поклонници на някакъв проклет, безумен култ на преклонение пред смъртта. Когато ги обземе кръвожадността, престават да мислят. Съгласен съм с нашия братовчед. Те ще ни нападнат веднага щом станем уязвими.

— Ако трябва да умрете, как предпочитате — да умрете, биейки се за монголските лешояди — попита Ерогут — или срещу тях? — Протестите утихнаха. Останките от великите нюрдженски орди пристегнаха броните на конете, нагласиха своите ризници и се отправиха към предните редици на тежката кавалерия. Зад тях китайската артилерия се приготви да стреля.

Земята се разтресе от атакуващите монголски конници. Те настъпваха с голяма скорост в стройни редици с копия, насочени право напред.

— Не стреляйте, докато не стигнат подножието на хълма — нареди Масамуне.

Миг преди да достигнат подножието, от тръбите, разположени от монголите по брега, пламнаха огньове, придружени от дим и бучене като бурен вятър и след секунди множество звезди се взривиха в дневното небе над тях. Неговите войници останаха по местата си. Мнозина самураи обаче побягнаха в паника и писъци.

— Стреляйте! — нареди Масамуне.

Стрелците му повалиха много монголи, но врагът имаше значително числено превъзходство. Защитата на самураите бе пробита почти без усилие. Малко преди монголите да връхлетят върху тях, дясното крило на атакуващата кавалерия внезапно се огъна и нападна своите хора. Отстъпниците крещяха бойни викове, различни от тези на останалите монголи. Думите звучаха в ушите на Масамуне като „На-лу-чи-я-ох-хо-до-су!“.

Внезапното предателство сред техните редици обърка монголите. Макар да имаха преимущество по брой и позиции, те разкъсаха атаката и отстъпиха. Във възцарилото се затишие отстъпникът, намиращ се най-близо до Масамуне, удари гърдите си с юмрук.

— Не монгол — каза той на развален китайски. — Да, нюрджен — и посочи другарите си, които удариха гърдите си по същия начин и изкрещяха — нюрджен.

Заместникът на Масамуне попита:

— Дали не казват, че те не са монголи, господарю?

— Очевидно — опита се да възпроизведе с извиване на езика сричките, които варваринът бе произнесъл — „На-лу-чи-я“.

— Какво е На-лу-чи-я?

В небето точно над тях отново избухнаха звезди. Самураите с все сили се притиснаха към земята. Масамуне изтри праха от устата си.

— Те са врагове на монголите — каза той. — Какво повече трябва да знаеш?

Този път звездната експлозия бе последвана от чудовищен рев откъм брега, звук от невидими предмети, летящи във въздуха, и няколко секунди по-късно сред редиците им прозвучаха ужасяващи взривове.

— Ставайте! — изрева Генгио. — Пак настъпват!

Много от самураите, които се изправиха, го направиха не за да попълнят отбраната, а за да се обърнат и да побегнат в отчаян опит да се спасят. Продължаващата канонада от взривове разкъсваше мъжете на кървави парчета плът и кости, независимо дали стояха на място или бягаха.

Втората атака на монголите отново огъна защитата и вражеските конници се озоваха сред самураите, покосявайки ги с мечове или копия. След кавалерията настъпваше пехотата със странни лъкове, които изстрелваха къси стрели. Една от тях удари Масамуне в гърдите и проникна с лекота в бронята.

— Ох — болката бе мимолетна и след нея вече нищо не усещаше, само виене на свят и отпадналост. Конник с копие се приближи до него, за да го довърши. Масамуне бе твърде слаб, за да вдигне меча си и да се защити. Тогава същият онзи На-лу-чи-я, който пръв бе проговорил, отби копието и заби късия си двойно заострен меч в подмишницата на нападателя. Бликна кръв и конникът падна.

На-лу-чи-я, спасителят на Масамуне, му се усмихна и каза:

— Не страхувай! Живее! Живее!

Масамуне загуби съзнание.

Когато отново отвори очи, неговият заместник превързваше раната му.

Монголите си бяха отишли. Самураите бродеха по бойното поле и търсеха ранени, за да спасят другарите си и да доубият падналите ранени врагове. Поне на този етап самураите бяха спечелили. Масамуне видя до себе си мъртвия На-лу-чи-я. Не, той все още дишаше. Виждаше се съвсем слабото повдигане на гърдите му. Един от хората на Генгио се приближи до него и вдигна меча си, за да го прободе.

— Спри! — нареди Масамуне. — Той не е монгол.

— Прилича на монгол.

— Идиот! Оспорваш думата ми ли?

— Не, господарю Масамуне, съвсем не — мъжът се поклони.

— Погрижи се за раните му.

— Да, господарю, но той е много лошо ранен. Вероятно ще умре.

— Ако умре, ще се молим душата му да почива в мир. Но ти се погрижи да не умре.

На-лу-чи-я бе спасил живота му. Масамуне щеше да направи всичко възможно, за да върне услугата.

Ерогут не умря, но всички останали напуснаха този свят. Брат му, братовчедите и всичките му роднини бяха мъртви. Той се усмихна през треската и болката, която изпитваше, докато каруцата го люшкаше по неравния път. Майка му си бе спечелила славата на магьосница и гадателка чрез сполучлива комбинация от успешни предположения и неуморно самоналагане, като непрекъснато бръщолевеше заклинания и изпадаше в състояния на транс, вместо да се грижи за съпруга и децата си. Сега той бе единственият представител на нюрдженските орди. Ако щяха да се въздигат отново, това трябваше да започне от него, Ерогут, син на Тангут, от нюрджените при Реката на червения дракон и Сините ледени планини. Но Реката на червения дракон и Сините ледени планини вече не съществуваха. Монголите им бяха дали други имена, когато бяха покорили неговото племе. А скоро нямаше да има и нюрджени. Искаше му се да види майка си за последен път, за да й се изсмее в лицето.

Каруцата пренасяше Ерогут на друг остров, който впоследствие научи, че се казва Шикоку. Самураят, до който се беше сражавал, Масамуне, бе владетел на провинция, наречена Акаока, и именно там отиваха сега. Макар Масамуне да не се държеше по-различно от някой хан, провинцията му беше твърде малка, за да си има собствено име. Всеки от монголите, които според Ерогут се надценяваха като ездачи, можеше да я прекоси на кон за по-малко от един ден.

В началото Ерогут и новият му господар разговаряха на неправилен китайски.

— Казвам Масамуне. Аз владетел на провинция Акаока. А ти?

— Казвам Ерогут. Аз от земите на нюрджен. Вече няма земи на нюрджен.

— Твоето име? — повтори смутено Масамуне.

— Ерогут.

— Е-хо-го-чу?

— Е-ро-гут.

— Е-ло-ку-чо?

Тези японци бяха безнадежден случай. Тъй като техният език е толкова опростен, те трудно можеха да формират непознати, било то и елементарни, думи.

— Гут — каза Ерогут, опростявайки произношението, както би направило някое дете.

— О — каза най-после Масамуне с доволно изражение. — Го.

— Да — Ерогут се отказа повече да обяснява. — Казвам се Го. — И оттук нататък това остана неговото име.

Го научи японски много бързо. Не беше трудно да образува думи, тъй като в японския имаше само няколко звука. Японците приличаха на монголите в едно отношение. Те обичаха войната. След като монголите напуснаха бреговете, отнесени от буря, както стана и при първия им опит за покоряване на Япония, Масамуне започна война първо с източния си съсед, а след това — със северния, по причини, непонятни за Го. Изглежда, тук честта бе по-ценна от земята, робите, конете или търговските пътища. Едва ли можеше да има друга причина, тъй като начинът на водене на бой на самураите — странна форма на масова индивидуална борба, където всеки воин се бие с равностоен противник — гарантираше, че почти нито една битка не може да бъде категорично спечелена от една от двете страни. Армиите не бяха така добре организирани, както нюрдженските, и представляваха по-скоро диви, героични тълпи без всякаква координация.

Когато самураите разказваха за преживените битки, те преувеличаваха не само своята собствена смелост, но и смелостта на враговете си и оплакваха мъртвите си врагове по същия начин, както и мъртвите си съюзници. Един вражески владетел — дебел, пъпчив младеж на около двайсет години — бе убит в битка на падащия си кон, докато го бе обръщал, за да избяга. Когато по-късно случката се преразказваше, същият този владетел бе превърнат в младеж с почти ослепителна красота, със смелост, достатъчна, за да изпълни сърцата на стотина юнаци, а смъртта му се оказа непоносимо тежка трагедия. Го наблюдаваше как Масамуне и неговите самураи отпиват оризово вино и оплакват загубата на героя. Същите тези мъже обаче добре познаваха вражеския владетел, бяха водили множество битки срещу него и добре знаеха, че не е красив, нито дори умерено хубав и че неговата смелост… колко смелост всъщност е необходима, да не говорим за качеството на уменията или пълната им липса, че при обръщането на коня той да падне върху ездача си и да му счупи врата?

И така Го остана да живее сред тези варвари, които безспорно бяха смели, но обичаха прекалено много да драматизират, да се бие наравно с тях в техните безсмислени и напълно лишени от победи битки, да пие заедно с тях, да пее с тях и в крайна сметка да рецитира смешни лъжи за свръхчовешка сила на духа, за смайваща физическа красота, за безстрашна и непокорна смърт. Животът им бе ограничен само до войната, пиянството и мита за собствената им смелост.

Го се чувстваше като у дома. Японците в голяма степен приличаха на нюрджените от времето преди Чингис Прокълнатия, дядото на Кублай Дебелия, да обедини степните племена, да ги принуди да станат монголи и да им вмени мисията на покорители на света. Може би в крайна сметка майка му не се бе заблуждавала чак толкова. Може би тези примитивни островитяни бяха новите нюрдженски орди. Подобна мисъл го забавляваше.

Уменията на Го да язди кон се ценяха високо от владетеля Масамуне. Под неговите наставления самураите в провинция Акаока скоро се научиха да се придвижват в бързо подвижни единици вместо като неефективни пешаци. Самите единици усвоиха тактиката да се обединяват, за да формират още по-големи единици, или да се разделят, за да създават по-малки единици. Започнаха да използват сигнални знамена, за да си предават команди на големи разстояния през деня. През нощта за целта служеха фенери и горящи стрели. Същата тази тактика хуните бяха използвали в продължение на столетия, когато управляваха степите на Източна Азия, тактика, наследена от техните нюрдженски роднини, която монголите бяха откраднали и използвали срещу самите тях.

През пролетта на втората година от живота на Го сред японците обучената от него кавалерия на провинция Акаока вече се сражаваше досущ като едновремешните нюрдженски воини срещу тромавата армия на регента Ходжо и независимо от десетократно по-малката си численост успя да я унищожи до крак на брега на остров Шикоку. След битката Масамуне даде на Го за жена най-младата и най-красивата си наложница. През есента на следващата година Го стана баща на син, който нарече Чиаки, използвайки китайската дума „чи“, кръв, заради нюрдженската кръв в неговите вени и „аки“ заради сезона, през който се беше родил.

Всичко вървеше добре, докато втори нюрджен не се роди сред японците. Това накара Го да си спомни, че кръвта в неговите вени и във вените на двете му деца бе също така кръвта на неговата майка магьосница и на легендарния Танголхун.

1867 година, дворецът „Спокоен жерав“

— Виждам, че както винаги си се заела да работиш усилено — каза Генджи.

Емили бе така погълната от четенето, че не забеляза появата му на вратата. Подозираше, че е стоял известно време там и я е наблюдавал, преди да проговори.

— Не чак толкова — отвърна тя и си придаде възможно най-небрежен вид, докато навиваше свитъка. Женската интуиция й подсказваше, че поне за момента беше по-добре да не споменава различното естество на току-що отвореното повествование.

Генджи почти не се бе променил през шестте години, откакто се познаваха, независимо от тежките рани, получени в битки, огромното напрежение от политическото ръководство в период на безконечни кризи и участие в сложна мрежа от заговори и контразаговори, която плетяха императорът в Киото, шогунът в Йедо и разбунтувалите се владетели в Западна и Северна Япония. Имаше основание да се тревожи също от евентуална външна намеса от флотите на Англия, Франция, Русия и Съединените щати, които не напускаха японски води. Ако това не беше достатъчно, можеше да се добави и Каваками Саемон.

Саемон беше син на бившия враг на Генджи, Каваками Еичи, който в момента на своята смърт — под меча на Генджи — бе началник на тайната полиция на шогуна. Саемон бе най-големият син на Каваками, от второстепенна наложница, а не от съпругата му и затова се говореше, че ненавижда баща си. Когато двамата с Генджи се запознаха малко след злощастния инцидент, Саемон показа готовност за приятелство. Освен това двамата с Генджи бяха на една и съща позиция по въпроса за реставрацията. И двамата настояваха за премахване на шогуната и връщането на императора на власт след хиляда години политическо изгнание. Генджи, за разлика от Емили, бе готов да се довери на Саемон.

Той приличаше твърде много на баща си по две неща. Първото бе външният вид. Беше хубав и суетен, а Емили не се доверяваше много на мъже, които отделят прекалено голямо значение на външния си вид. Второто, по-показателното, беше неговото поведение. Той винаги оставяше у Емили впечатление, че не мисли това, което казва, или че казва това, което не мисли. Не ставаше въпрос за лъжи. Това бе по-скоро впечатление — за несигурност, за нереалност, за склонност към предателство, а не толкова потвърден факт. Може би просто обстоятелствата пораждаха нейните съмнения. Тя не можеше да помогне, но се чудеше дали един син може наистина да изпитва добри чувства към убиеца на своя баща.

В отговор тя също се усмихна на Генджи. Усмивката му бе както винаги безгрижна и той все още изглеждаше като млад благородник, чиято единствена мисъл е къде да прекара вечерта. Външният му вид подвеждаше враговете да не го взимат на сериозно, а тази грешка бе струвала живота на много от тях. Кръвопролитията съпътстваха Генджи тревожно често и това бе още един фактор, който убеди Емили, че е време да напусне Япония.

Тя все още не бе казала на Генджи за отправените й предложения за женитба, нито пък бе намекнала по някакъв начин за решението да си тръгне. Опасяваше се, че ако го уведоми прекалено рано, той щеше да каже или направи нещо, което би сломило крехката й решимост. Любовта я принуждаваше да си тръгне, но също толкова лесно тя би могла да й попречи да го стори. Беше в безопасност, докато Генджи не отвърна на нейните чувства. Животът бе мъчителен, но страданието бе поносимо. Нали в крайна сметка се намираше близо до него.

Тогава започнаха да се появяват розите. Какво друго можеше да означава това, ако не че Генджи започва да изпитва чувства към нея, същите чувства, които самата тя от дълго време хранеше? Не се притесняваше за своето бъдеще. Бе готова да извърши всеки грях, да понесе всяко наказание, за да бъде истински с него, щом присъствието й му помагаше да върви по пътя към християнската праведност. Най-малко от всичко искаше да му навреди. В случай че дадеше воля на чувствата си, това не би решило проблемите на Генджи както със собствения му народ, така и с чужденците, които щяха да бъдат възмутени от идеята един ориенталец, било той владетел или не, да има бяла съпруга. Подобно нещо сериозно би попречило на усилията на Генджи да върне Япония в семейството на цивилизованите държави. Тя би пренебрегнала всичко, ако можеше да е сигурна, че е част от цената за безсмъртието на неговата душа. Ето каква бе дилемата на Емили. Дали да му помогне да се спаси, или да го тласне с още една крачка към вечните мъки?

— Виждам, че тайният обожател ти е донесъл обичайната роза — каза Генджи.

— Много е потаен — отвърна Емили. — Никой никога не го е виждал, а и той никога не е оставял и най-малкия намек кой може да е всъщност. — Знаеше, че трябва да спре дотук, но не успя и продължи: — Това не е много кавалерско от негова страна.

— Мислех, че подобни изяви на чувства са обичайно нещо на Запад? Да не би да греша?

— Може би анонимността е допустима за известно време. Шест месеца обаче превръщат жеста от ласкателен в обезпокоителен.

— Как така?

— Човек започва да се чуди защо толкова дълго време няма никакъв знак за самоличността на обожателя. Може би има някакви мотиви, които не отговарят напълно на здравия разум?

— Може би твоят обожател не е в състояние да се представи открито, защото има основателни причини — предположи Генджи. — Може би най-доброто, на което се надява, е да те обожава без перспектива за нищо повече.

Преди да успее да се въздържи, тя отвърна:

— Ако е така, той е малодушен.

Генджи се усмихна.

— Излишната смелост при неподходящи обстоятелства, на неподходящо място и в неподходящо време може да има по-лоши последици от малодушието.

— Доста различно твърдение от обичайното за повечето самураи — каза тя и после натърти, — господарю Генджи.

— Да, нали? Може би трябва да се откажа от двата меча и самурайската прическа.

— Но не и днес — рече тя.

— Не, не и днес.

Тя стоеше и се правеше, че гледа небето. Ако го тласнеше към открито изявление, към някакво изявление въобще, пътят й щеше да бъде много по-ясен. Да не би заслепена от любовта си, тя да тълкува погрешно нещо, което не бе повече от приятелско отношение от негова страна? В такъв случай романтичният решителен момент бе въображаем и бе плод само на нейното съзнание.

— Може да вали. Дали да не обядваме вътре? — предложи Емили.

— Както искаш.

Тя бе приготвила сандвичи с краставица, каквито за първи път бе видяла неотдавна в британското посолство. Комбинацията от резени зеленчук, покрити с измислен от нея сос от разбити жълтъци и сметана, й се бе сторила особено освежаваща за влагата през ранната есен в Йедо. Генджи бе необичайно мълчалив по време на обяда, което означаваше или че едва се сдържа да не повърне храната, която намира за противна, или продължава да мисли за анонимната роза. За да не рискува повече, тя реши да премахне сандвичите с краставица от бъдещото меню.

Досега усилията й да разшири менюто с цел да включи повече западни ястия бяха претърпели пълен провал. Естествено, тя не постигаше много по-голям успех в приспособяването си към японската кухня. Голяма част от нея включваше странни морски създания, често сурови, изрязани направо от живото животно. Само мисълта за това развали вкуса от краставицата в устата й. Трябваше да се пребори с пристъпа на гадене, за да преглътне залъка и после побърза да го полее с чай.

— Тревожи ли те нещо? — попита Генджи.

— Съвсем не — отвърна Емили и остави сандвича си. — Днес просто не съм много гладна.

— Нито пък аз — каза той и с явно облекчение повтори нейния жест.

Двамата помълчаха известно време. Тя се опитваше да си представи за какво мисли той. Може би и Генджи в момента правеше същото. Подобна мисъл бе забавна и със сигурност напълно нереална. Нямаше полза от такива фантазии. Тя насочи вниманието си към друг въпрос, който по всяка вероятност беше далеч по-податлив на разследване.

Емили проговори първа:

— Имам въпрос, касаещ свитъците „Судзуме-но-кумо“. Това е по-скоро любопитство, а не проблем с превода. Така наречените видения винаги ли се получават чрез сънища?

— Прочела си предсказания, изричани в продължение на столетия, много от които вече са се сбъднали, и все още говориш за тях като „така наречените“?

— Както съм изтъквала многократно, единствено пророците от Стария завет…

— … са можели да пророкуват — каза Генджи, завършвайки изречението вместо нея. — Да, наистина си ми го казвала много пъти. Не мога да проумея как съвместяваш това вярване с прочетеното в свитъците.

— Ако предпочитате да не отговаряте на въпроса, просто кажете — отвърна Емили по-кисело, отколкото й се искаше.

— Защо да предпочитам? Отговорът е „да“. Всяко надзъртане в бъдещето е било по време на сън.

— Никога не е съобщавано от неочакван посетител?

— Посетител? — Вероятно за първи път Емили виждаше Генджи объркан.

— Да — рече тя. — Може би вестоносец.

— Кой вестоносец би знаел нещо за бъдещето?

— Е, разбира се, няма как. Но някое рутинно съобщение би могло да бъде интерпретирано по някакъв специален начин от ясновидеца.

— Чел съм цялата „Судзуме-но-кумо“ няколко пъти — каза Генджи — и никъде не се говори за вестоносец.

— Сигурна съм, че сте прав — отвърна Емили. — Ще проверя отново в речника.

Бързи стъпки приближиха до вратата. Това винаги вещаеше проблем.

Хиде, началникът на охраната на Генджи, се появи на врата и се поклони.

— Господарю, отново нападнаха чужденци. Англичани.

— Жертви?

— Не и сред чужденците. Бяха въоръжени с револвери. Петима самураи от Йошино бяха убити. Въпреки това английският посланик внесе официален протест пред шогуна и великия владетел на Йошино.

— Какъв глупак. Никога ли няма да се научи? Мислех, че владетелят Саемон му е казал да се въздържа, докато не се събере целият съвет.

— Очевидно не е.

— Ти все още нямаш доверие в Саемон.

— Не, господарю мой. Нямам никакво колебание — отвърна Хиде. — Сигурен съм, че не може да му се вярва.

— Въз основа на какво стигна до това заключение?

— Той е син на Каваками Лепкавото око — Хиде така предъвка името му, че ако можеше, щеше да го изплюе. — Не е възможно синът на такъв баща да се окаже човек, чиято дума тежи.

— Трябва да се научим да надмогваме този начин на мислене — каза Генджи. — Ако Япония иска да бъде приета сред Великите сили в света, трябва да престане да отдава чак такова внимание на кръвната линия и да се съсредоточи върху личните качества. Не бива синовете машинално да бъдат осъждани за онова, което са били техните бащи.

— Да, господарю — отвърна Хиде крайно неуверено. Преди шест години той бе един от малкото оцелели от устроената от предателите на Каваками засада при манастира Мушиндо. По начин на обучение и по убеждение Хиде бе самурай от старата школа. Отмъщението бе единствената подбуда, която разбираше, и вярваше, че всички самураи са такива — с изключение на владетеля Генджи, който Хиде възприемаше като единствен и неподражаем пророк, вдъхващ страхопочитание.

— По-добре да се срещнем с владетеля Саемон — рече Генджи на Хиде. — Трябва да действаме бързо, за да не позволим положението да стане неконтролируемо. Лудите глави може да решат, че е назрял моментът да започнат война срещу чужденците.

— Да, господарю. Ще събера мъжете.

— Не е необходимо. Достатъчно е ти да ме придружиш.

— Господарю… — започна Хиде, но Генджи го прекъсна:

— Трябва да покажем доверие. В момента липсата на доверие е по-страшна, отколкото липсата на лична охрана. — Генджи се обърна към Емили и попита на английски: — Разбра ли?

— В общи линии, да — отвърна Емили. — Моля ви, пазете се.

— Винаги — усмихна се Генджи. Той се поклони и излезе.

Емили се върна към новия свитък и започна да чете встъпителния пасаж дума по дума с помощта на своя речник. Нямаше съмнение в това, което прочете: „Владетелят Нарихира научи от посетителя, че пристигането на «Американска прелест» в замък «Облак врабчета» ще отбележи окончателния триумф на рода Окумичи.“ Присъствието на думата „американска“ бе привлякло вниманието й при първия прочит. Но сега, след като Генджи бе категоричен, че виденията идваха единствено чрез сънища, думата „посетител“ бе още по-интригуваща. Тези, които бяха посетили Генджи в двореца „Спокоен жерав“, бяха наречени с думата „окиаки-сама“, тоест „гост“. Авторът на свитъка бе използвал обаче думата „хомонша“. Емили би я превела като „посетител“. Казано в по-литературен стил, хомонша означаваше „човек, който се обръща към останалите“.

Емили изведнъж забеляза друга разлика между двата термина и по необяснима причина потръпна.

Гостът беше поканен или поне очакван.

За посетителя можеше да не важи нито едното, нито другото.

По време на поредицата срещи със съвета на великите владетели мислите на Генджи го носеха непрестанно към Емили.

Разбира се, той беше тайният обожател, който оставяше всеки ден розите. Макар никой нищо да не каза, той предположи, че тя знае, че той е наясно какви са нейните чувства. Естествено, тя бе уверена, че той не изпитва към нея нищо повече от едно приятелство. Цялото му поведение говореше за това. Дали не си въобразяваше твърде много? Ако Емили беше японка, щеше да е напълно сигурен в своите предположения. Тя обаче категорично не бе японка и той не бе сигурен в нищо. Е, почти в нищо. Знаеше, че тя го обича. За разлика от Генджи, Емили съвсем не умееше да се прикрива.

Неговото представление обаче не би могло да продължава безкрайно. Днес по време на обяда той изпита болезнена възбуда само докато я гледаше как се храни — движението на устата й, начинът, по който грациозните й ръце държаха сандвича, разделянето на устните й секунда преди ръбът на чашата за чай да ги докосне. Щом подобни обикновени действия го възбуждаха, така че губеше способността си да говори, беше ясно, че е достигнал предела на своя самоконтрол.

Ако тя знаеше какво изпитва той, със сигурност нямаше да се стреми да сдържа своите собствени чувства. Според пророческото предупреждение, което бе получил, това щеше да доведе до преждевременната й смърт. В онзи сън Генджи бе видял смъртта на Емили по време на раждането. Тя щеше да осигури продължението на рода, но щеше да умре. Генджи отказваше да го приеме. Отказваше да мисли за това като за нещо неминуемо, каквото е било всяко едно видение на неговия дядо, а го възприемаше като предупреждение. Дядо му бе получавал точни предсказания. Генджи предпочиташе да вярва, че неговите са предупреждения. И той се съобразяваше с предупреждението. Не можеше да си позволи да се приближи до Емили повече от сегашното мнимо и тайно обожание.

Емили скоро щеше да получи предложения за женитба от лейтенант Фарингтън, американския военноморски аташе, и Чарлс Смит, собственика на захарна плантация и ранчо на Хаваите. Емили не допускаше, че Генджи знае. Тя дори не си даваше сметка, че благосклонното му отношение към всеки от тях бе, защото виждаше, че и двамата са подходящи кандидати за нея. Съзнаваше, че те не могат да устоят на красотата й, тъй като виждаше как чужденците, чийто брой в страната непрекъснато нарастваше, смятаха Емили за поразително красива, за разлика от ефекта, който тя предизвикваше сред японците. Колко странно. Сега, когато я бе обикнал, независимо от външния й вид, именно външният вид щеше да й позволи да пренебрегне тази любов. Мисълта никога повече да не я вижда, дори и като приятел, му причиняваше огромно страдание, но той предпочиташе него пред възможността да се окаже инструмента за нейната смърт.

— Съгласен ли сте, господарю Генджи? — попита Саемон.

Не биваше да признава, че не е чул нищо, тъй като щеше силно да обиди Саемон и да постави себе си в много неудобно положение. Престори се, че му е необходимо да чуе още няколко мнения, преди да изгради своето собствено, и така успя да избегне обидата и затруднението. Колкото и да му бе трудно, той си наложи да не мисли повече за Емили до края на срещата.

Саемон видя разсеяността на Генджи, но не даде вид да я е забелязал. След края на срещата благодари на Генджи за проницателните му коментари относно настоящата криза, извини се за неспособността си да контролира буйния велик владетел на Йошино и незабавно се зае да изпълнява възложените му от съвета решения.

Междувременно премълча своите собствени планове. В крайна сметка на кой друг можеше да има доверие и имаше ли някой, чиято преценка се бе оказала достатъчно надеждна и далновидна? Този урок бе научил от баща си, господаря Каваками, най-коварния и неверен мъж, който бе управлявал най-страховития орган в правителството на шогуна — тайната полиция.

Не вярвай на никого около себе си, бе казвал господарят Каваками, независимо колко добре смяташ, че го познаваш.

Умно и интелигентно момче по онова време, той бе отвърнал: „А ако съм сам?“ Бе очаквал баща му да се присмее, но той запази сериозния си вид.

Господарят Каваками бе отговорил: „Тогава се отнасяй към себе си с подозрение, подлагай на съмнение мотивите, проучвай съюзите, търси възможните пътеки на предателството. Ако ги откриеш преди враговете ти, тогава ще можеш да ги прикриеш или още по-добре да ги използваш като капани и така ще спечелиш предимства от онова, което другите ще смятат за слабости.“

Самият Саемон бе жив капан. Каваками бе подготвил почвата така, че всички да повярват в омразата на сина към бащата. Като първороден син именно Саемон трябваше да наследи Каваками и да бъде следващият велик господар на Хино. Това би било само титла без много съдържание, тъй като Хино бе най-малката и най-незначителната от близо двеста и шейсет провинции в Япония, но все пак да бъдеш велик господар бе въпрос на престиж и чест. Подобно нещо обаче не можеше да се случи, тъй като се твърдеше, че Саемон бе дете от второстепенна наложница, а не от законната съпруга на Каваками. Той бе израснал в малък дворец на село, който приличаше по-скоро на селска къща, и не бе получил нищо от глезенето и привилегиите, раздавани на неговите предполагаеми полубратя, които живееха в централния замък. Естествено би било такъв син да мрази баща си.

Саемон, разбира се, не беше син от наложница, а именно това, което се твърдеше, че не е — най-големият син от законната съпруга на Каваками. От самото си раждане Саемон участваше в план за измама. Той растеше и всячески показваше ненавистта към баща си. Тя изглеждаше напълно логична и затова Саемон бе допуснат в различни групировки, настроени срещу шогуната. Всичко беше достатъчно умно, дори брилянтно замислено в типичния за баща му стил. Единственият недостатък се оказа, че демонстрираната от Саемон омраза достигна неочаквано от Каваками съвършенство.

Синът всъщност мразеше баща си, причините за което бяха също толкова напълно естествени.

Поради сложния и мащабен заговор, в който неволно играеше ключова роля, Саемон не бе отгледан от милата си, високоблагородна и любяща майка в замъка, чийто законен наследник беше всъщност. Вместо това бе поверен в ръцете на една физически красива, мързелива и небрежна наложница, която въобще не се интересуваше от него. За да накара плачещото дете да замълчи, тя му прилагаше най-извратени сексуални методи и според Саемон именно те бяха причината той никога да няма поведението на нормален мъж. Това, че я бе отровил с мъчителна и бавнодействаща китайска отрова, когато беше шестнайсетгодишен, му достави нищожно удовлетворение, макар все още от време на време с удоволствие да си припомняше как тя бе умирала в продължение на месец, месеца на пълната есенна луна, и как за този кратък период бе остаряла с цели двайсет години. Накрая у нея не бе останала и частица от предишната й красота, а най-привлекателната й черта — опияняващата й сексуална миризма — се бе превърнала във воня, толкова противна, че единствено най-нисшата прислуга се осмеляваше да остане в нейно присъствие, и то рядко.

От баща си и мащехата си Саемон бе научил, че единствено той може най-добре да се грижи за своите интереси. Сега, когато кризите следваха една след друга, за хората с ясна визия се появяваха големи възможности.

А кой би могъл да има по-ясна визия от човек, необременен с фалшиви идеи за лоялност, чест, любов, уважение, искреност, традиция или семейство?

Все още не бе дошъл моментът да действа, но той наближаваше и скоро щеше да дойде. Генджи му бе спестил неудобството да убива баща си. Най-накрая той щеше да убие Генджи, както бе планирал баща му, но не заради лична неприязън. Генджи бе един от великите владетели, който можеше да попречи на неговото издигане след падането на режима на шогуна Токугава. Мотивите за убийството на Генджи щяха да бъдат от чисто практическо естество.

С представа за бъдещето, но истинското бъдеще, а не онова, което си представят слабите хора, Саемон бе започнал да разследва многобройните слухове около владетеля Генджи от момента на неговото раждане. Повечето бяха приказки за вълшебства и селски суеверия. Винаги когато надвисваше опасност от бедствие, било то глад, война, чума, земетресение или голяма приливна вълна, отчаяният човек винаги прибягва до намесата на магически сили. Слуховете за Генджи представляваха точно това. Две сведения обаче изискваха по-сериозно отношение от страна на Саемон.

Едното приписваше на Генджи загадъчно клане в някакво изолирано село в провинцията Хино преди близо шест години. Защо трябваше благородник с неговия висок ранг и амбиции да цапа ръцете си с толкова незначително действие? Никой не знаеше.

Второто сведение касаеше заминаването през същата година за Америка на любовницата на Генджи — Майонака-но-Хейко, прочута гейша навремето. Някои твърдяха, че била избягала с някакъв американец, Матю Старк, бивш и настоящ приближен на семейството на Генджи. Саемон обаче знаеше, че голямо количество от златото на рода бе отпътувало заедно с тях за Америка. Това не би било възможно без съгласието на Генджи. Нещо повече, без съгласието на владетеля мъжът и жената вече нямаше да бъдат между живите.

Каква бе истината?

Саемон смяташе да я открие.

Най-невероятното събитие, най-незначителният човек можеха да се окажат ключът за унищожаването на Генджи.

1862 година, Сан Франциско

Океанът бе същият, но нищо друго не беше същото. Крайбрежната ивица на Сан Франциско по нищо не напомняше на Хейко за залива на Йедо, нито пронизителният студ на тази калифорнийска есен й напомняше на меката хладина през същия сезон в Япония.

Непрестанното движение на вълните по някакъв начин върна мислите й обратно към едно друго място и едно друго време, когато тя бе най-красивата гейша във великата столица на шогуна Токугава. Сега онова време й се струваше толкова далечно, особено измерено по японския календар. Единайсетият месец от четиринайсетата година от управлението на император Комей18. Думите и числата принадлежаха на една далечна, почти забравена ера.

Нима бяха изминали само две години, откакто за първи път бе срещнала Генджи?

Тогава тя, подобно на всички останали, ужасно бе сгрешила в преценката си. Човек лесно можеше да допусне тази грешка. Генджи не проявяваше сериозността, която се очакваше от високопоставен самурай по време на криза, на устните му твърде често грееше усмивка, дори когато никой не виждаше и най-малката причина за забавление. Освен това се обличаше доста натруфено. Облеклото му бе напълно подходящо за някой актьор и никой не можеше да отрече, че младият господар е достатъчно красив за сцените на театъра Кабуки, но в крайна сметка той не беше актьор. Той беше владетел, наследник на управлението на провинция Акаока и ако можеше да се вярва на ширещите се слухове, бе надарен с ясновидски способности. Човек не би очаквал толкова наконтен външен вид.

Нейният работодател, господарят Каваками, ръководителят на тайната полиция на шогуна, бе обрисувал Генджи като разглезен и повърхностен дилетант, безделник, който се интересува от жени и вино, а не от военните традиции на самураите. Нейните наблюдения бяха потвърдили същото. Но след като позволи да бъде съблазнена от него, разбра, че Каваками дълбоко беше грешал. Генджи се държеше като нищожество и се обличаше така, но тялото му издаде неговата тайна. Отпуснатият му вид, когато носеше дрехи, се дължеше на престорена разпуснатост. Дисциплинирани мускули и сухожилия обвиваха костите му в стегната последователност, също както кордата на лъка превръщаше едно иначе безобидно парче дърво в смъртоносно оръжие. Хейко, чието обучение по военно изкуство й бе дало задълбочени познания върху човешката мускулатура, разбра още първия път, когато правиха любов, че Генджи бе прекарал години на обучение с боен кон, меч, кама, копие и лък. Фактът, че човек като Каваками Лепкавото око не знаеше нищо, подсказваше, че става въпрос за тайно обучение, което водеше единствено до следното заключение: поведението на Генджи имаше за цел да заблуждава външните хора, така както бе заблудило и Каваками.

Хейко не докладва това на началника си. Каза си, че не представлява ценна информация. Означаваше ли това, че родът на Генджи, Окумичи, кроеше измяна срещу шогуна? Разбира се, това беше даденост. Враждебността между рода на шогуна и неговите противници продължаваше вече повече от триста години. Фактът, че всички тези години бяха мирни, нямаше никакво значение. Заговорите и контразаговорите щяха да продължат, докато една от страните не удържи категорична победа над другата. Тъй като войните между родовете почти никога не завършваха с категорична победа, напълно възможно бе заговорите и контразаговорите да продължат, докато слънцето не падне от небето. Така че тя все още не бе научила нищо, което да си струва да бъде докладвано. Или поне така си казваше Хейко. А по времето, когато разбра цялата истина, вече не бе инструмент в ръцете на Каваками, а любовница на Генджи.

Онези събития вече й се струваха толкова далечни. Може би защото последните месеци в Америка бяха най-дългите в живота й. Заради увереността, че Генджи скоро ще я повика у дома, времето течеше много по-бавно.

— Хейко — мекият глас на Матю Старк прозвуча близо зад нея. Не го бе чула да се приближава. Спомените бяха притъпили сетивата й за настоящето. — Вероятно скоро мъглата ще започне да се разсейва откъм морето. Трябва да се прибираме.

— Да, благодаря ти, Матю — Хейко пое предложената й ръка и тежко се облегна върху него, докато разговаряха, изкачвайки се нагоре по хълма към главния път. Сега хълмът й се струваше много по-стръмен, отколкото докато бе слизала по него.

— Бих искал да не се преуморяваш толкова много — каза Старк. — Доктор Уинслоу каза, че жените в твоето положение трябва да прекарат последните седмици на легло.

Смях напуши Хейко от нелепостта на подобна идея, но тя се овладя. Макар чужденците да бяха натрупали големи знания в науката, познанията им за елементарни природни факти често пъти бяха смехотворно жалки.

— Четири седмици на легло ще отслабят, вместо да укрепят силите ми, а на мен ще ми е нужна сила, когато дойде времето.

Старк отбеляза:

— Понякога звучиш повече като самурай, а не като жена.

Тя му се усмихна, докато той й помагаше да се качи във файтона.

— Приемам го като комплимент, Матю. Благодаря ти.

— Нямах предвид да правя комплимент — но той отвърна на усмивката й, преди да хване повода и да подкара коня напред.

Хейко си каза, че трябва да спре да мисли за Старк и другите американци като за чужденци. Това бе тяхната страна. Тук тя бе чужденка. Но нямаше да остане тук дълго време. Погледът й се замъгли. Тя задряма. Много преди да стигнат Сан Франциско, тя спеше и сънуваше замъка „Облак врабчета“.

1308 година, замъкът „Облак врабчета“

Госпожа Шидзука бе шестнайсетгодишна, когато господарят Хиронобу я спаси и я отведе като своя жена в замъка „Облак врабчета“. Когато пристигна, тя безпогрешно откри пътя по странните виещи се коридори до най-вътрешната градина, което силно изненада господаря Хиронобу. Всички вътрешни коридори имаха за цел да объркат и попречат на евентуални нападатели, които биха могли да пробият другите видове защита по време на обсада.

— Как се досети за пътя дотук?

Когато се озова вътре, тя изпадна в почуда.

— Къде са?

— Кои?

— Цветята — отвърна Шидзука.

— Цветята? — засмя се Хиронобу. — Тук няма място за цветя. Това е бастион на безстрашни воини. Виж, идва един от тях. Го, запознай се с моята съпруга. Шидзука, това е моят телохранител Го.

Го, едър мъж със сурово лице, не й каза нищо, нито я поздрави с жест. Заговори направо на Хиронобу:

— Не биваше да правите това, господарю мой.

— Твърде си сериозен. Става въпрос за любов, не за война, нито за политика. Престани да се тревожиш. — Хиронобу се обърна към Шидзука: — Това бе моят воин бавачка, когато бях дете. Все още се мисли за такъв.

Шидзука обаче не се интересуваше от Го. Тя отиде в центъра на градината.

— Трябваше да са точно тук.

— Какво трябваше да е точно тук? — попита Хиронобу.

— Цветята — отвърна Шидзука. — Розите „Американска прелест“.

— Какви рози?

— Рози „Американска прелест“.

— Американска? Какво е американска?

Шидзука нетърпеливо сви рамене.

— Къде е господарят Нарихира? Трябва да ги е посадил на грешно място.

Хиронобу вече придоби наистина разтревожен вид.

— Кой е господарят Нарихира?

— Господарят на този замък — отвърна Шидзука.

— Шидзука, аз съм господарят на този замък — каза Хиронобу.

Когато след години Шидзука си припомняше случката, и беше забавно да се връща към тези дни, преди да осъзнае колко различни са нейните познания от тези на всички останали. Но сега вече бе прекалено разочарована. Тя бе видяла онези прекрасни цветове в червено, розово и бяло далеч в бъдещето. Сълзите й безпомощно се затъркаляха по скулите.

Когато Хиронобу се опита да я успокои, тя успя да каже само:

— Нямаше да откъсна нито една. Просто исках да я видя. Розата „Американска прелест“.

3 Монголският сандък

1867 година, дворецът „Спокоен жерав“

Ханако надникна в кабинета, видя, че на бюрото на госпожа Емили няма никой, и влезе да почисти. Би трябвало да остави тази дейност за прислугата, но днес човек не можеше да има същото доверие на младите жени, както в миналото. Те бяха твърде любопитни, липсваше им дисциплина и твърде много обичаха да клюкарстват. Всички знаеха, че Емили работеше върху „Судзуме-но-кумо“, историята на рода Окумичи. Ако по невнимание някой свитък бе оставен отворен или дори затворен, но неприбран, някоя от прислужниците можеше да не устои на изкушението да погледне вътре в него. Това беше достатъчна причина тя лично да се заеме с почистването. Така си казваше Ханако. Знаеше, че толкова слугинска задача не влиза в нейните отговорности, нито бе подходяща за човек с нейното положение. В крайна сметка тя беше съпругата на главния телохранител на господаря Генджи, господаря Хиде, и към самата нея трябваше да се отнасят с обръщението „госпожо“. Но човек трудно се разделяше със старите навици. Тя бе дъщеря на земевладелец със скромно потекло от долината под манастира Мушиндо, наследствено владение от шестстотин години на великите владетели на Акаока, служещо като предна врата към провинцията. Загуби родителите си, когато бе деветгодишна. Любезният стар свещеник в манастира, Дзенген, я бе съжалил и уреди да постъпи на служба при господаря Киори, предшественик и дядо на Генджи. Ханако вече беше двайсет и две годишна, нямаше семейство, връзки или зестра и се бе примирила с живота на стара мома, когато самият господар Генджи бе уредил да се омъжи за Хиде, самурай, на когото тя отдавна се възхищаваше.

Остана учудена, че все още можеше да се случват такива неочаквани неща. На двайсет и девет години тя вече беше майка на син с благородно потекло, съпруга на най-доверения приближен на господаря и най-добра приятелка на госпожа Емили, американката, която по странна прищявка на съдбата бе станала в голяма степен член на семейството — нещо немислимо за чужденец. Какъв късмет имаха всички те, че за разлика от обикновените мъже, господарят Генджи виждаше бъдещето. Точно затова човек винаги можеше да се довери на преценката му, макар понякога тя да изглеждаше странна.

Ханако закачи с игла празния ляв ръкав на кимоното, за да не й пречи. Никога не би го направила пред други хора, тъй като смяташе, че това предизвиква прекалено голямо внимание към липсата на лявата й ръка. Независимо че бяха изминали само шест години от битката при манастира, хората вече почтително я наричаха Голямата битка при манастира Мушиндо. Ханако, Хиде, господарят Генджи и госпожа Емили бяха сред малцината оцелели при нападението на шестстотинте воини, и победиха въпреки очевидното превъзходство на врага. Естествено, при преразказването на събитията техните подвизи бяха преувеличавани от хората, които не знаеха нищо, и самата Ханако бе спечелила нежелана слава, защото бе загубила едната си ръка. Затова всяко изтъкване на загубата, дори и неволно, й се струваше като проява на самохвалство.

Свитъците се намираха къде ли не, някои отворени, други — не. Емили, която обикновено бе много подредена жена, бе оставила необичайна бъркотия. Дали някой не я беше повикал внезапно? Ханако направи много добре, че реши лично тя да почисти. Прекалено много свитъци стояха отворени. Само човек като нея, твърдо решен да не вижда нищо, беше в състояние да ги затвори, без да погледне и една буква.

За да отвлече вниманието си, тя се опита да си спомни какво означаваше „Судзуме-но-кумо“ на английски. Точно онзи ден Емили й бе казала. Звучеше много по-странно на английски, отколкото на японски. Така, как ли беше?

Ханако затвори поредния свитък и го постави до предишния току-що затворен свитък. Като запазваше реда, в който бяха оставени свитъците, на Емили щеше да й бъде сравнително лесно да възобнови работата оттам, докъдето бе стигнала, макар свитъците вече да бяха затворени.

А, да, Ханако си спомни. „Облак врабчета“. Тя го произнесе на висок глас с цел да упражнява изговора на думите и да чуе звуците, за да ги запомни по-добре.

— „Облак врабчета“ — рече на глас Ханако и остана доста доволна от себе си. Реши, че бе изговорила английските думи много ясно.

— Какво? — попита Емили и вдигна поглед зад една маса в другия край на стаята. Тя очевидно бе седнала на пода.

— Извинявай — отвърна Ханако. — Не знаех, че си тук. Не те видях на бюрото и затова влязох да почистя. — Тя се поклони и започна да се оттегля.

— Не, не си отивай, Ханако — помоли Емили. — Тъкмо мислех да те потърся. Погледни тук. — Тя посочи малкия, покрит с кожа сандък до себе си с избледняла рисунка най-отгоре.

— О — възкликна Ханако, — отворила си нов сандък със свитъци. Сигурно си много развълнувана.

— Те са много различни от останалите. Дори сандъкът, в който бяха, е различен. Японски ли е?

Ханако погледна към дракона, който се виеше като страховит червен дим покрай сините заснежени планини.

— Не — отвърна тя. — Наподобява китайския стил, но е по-древен, по-варварски. Може би е правен от монголите.

Емили кимна. Тя изглеждаше разтревожена, а може би смутена или малко уморена. Макар Ханако да я познаваше от няколко години и оттогава да бе срещала и други чужденци, все още не можеше да каже какви емоции изразяват лицата им. Чужденците, за разлика от японците, рядко се опитваха да прикриват своите чувства и тази липса на самоконтрол затрудняваше Ханако в тълкуването на техните изражения. Върху лицата им едновременно се появяваха твърде много сигнали, част от които бяха от непоносимо срамен характер. Понякога придружаваше Емили, когато идваше да я посети някой от нейните американски приятели. Морският офицер Робърт Фарингтън или собственикът на ранчо Чарлс Смит. Тогава тя често виждаше на лицата на тези мъже емоции от толкова интимно естество, че се изчервяваше, като ги гледа. По всичко личеше, че Емили не разбира израженията им, защото продължаваше да разговаря с тях, сякаш нямаше нищо нередно, нищо не я обиждаше, ядосваше или притесняваше. Ханако не за първи път се чудеше дали въобще те взаимно се разбират.

Сега очевидно Емили мислеше за други неща, които допринасяха за обърканото изражение на нейното лице, и когато заговори, ставаше въпрос за нещо съвсем различно.

— Знаеш ли нещо за Го, телохранителя на господаря Хиронобу?

— Разбира се — отвърна Ханако, успокоена, че Емили вече се интересуваше не само от свитъците. Те трябваше да се четат само от великия владетел и неговите наследници. Господарят Генджи направи изключение за Емили. Тя имаше право да ги чете. Но не и Ханако. — Той е един от големите герои в нашия род. Без него господарят Хиронобу е щял да умре като дете и никога нямаше да има велики владетели на Акаока.

— Го монгол ли е бил?

— О, не — отвърна Ханако, възмутена от предположението. — Сигурна съм, че не е бил.

— Къде е бил роден?

— Как къде? В Япония.

— Къде в Япония?

Ханако се замисли за момент.

— Не си спомням да се е говорело нещо за неговото детство. Освен, че е могъл да язди кон още преди да проходи. — Тя се усмихна. — Така, разбира се, се казва в приказките. Иначе винаги се говори за него като за телохранител на господаря Хиронобу. Още когато господарят е бил дете, Го е бил негов телохранител и е останал докрай такъв.

— Краят? — повтори Емили. — Какъв е бил краят?

— Умрели са заедно в битка — отвърна Ханако, — задържайки армията на Ходжо, за да може синът на господаря да избяга и да живее, за да отмъсти. — Това също бе прочут епизод от родовата история. — Този син, Данджуро, е станал вторият велик владетел на нашата провинция. Още като бебе той е помогнал за унищожаването на регента Ходжо. — Внезапно я обзе смразяваща мисъл. Преди да успее да се спре, тя попита: — Да не би „Судзуме-но-кумо“ да казва друго нещо?

Емили поклати глава.

— Не, в него пише точно това, което каза и ти.

— Ох — Ханако почувства голямо облекчение. Не бяха рядкост случаите, когато хората начело на рода знаеха нещо различно от онова, което се казваше на нисшестоящите. В род като този, ръководен от ясновидци, нищо чудно да имаше тайни. След като вече бе повдигнала въпроса за свитъците, би било по-добре да си тръгне, преди да е последвал някой друг въпрос. Тя се поклони на своята приятелка.

— Съжалявам, че те обезпокоих, Емили. Ще те оставя на работата ти.

— Нуждая се от помощта ти, Ханако.

Ханако се поколеба:

— Ще се радвам да ти помогна, доколкото мога, стига да не трябва да чета свитъците или да слушам какво има в тях.

— Този не е като другите, които нямаш право да четеш — Емили подаде на Ханако свитъка в ръката си.

Ханако се поклони, но не посегна да го вземе.

— Не мога.

— Това не е „Судзуме-но-кумо“.

Емили бе постигнала голям напредък в разбирането на японския език по време на престоя си тук. Ханако обаче не вярваше напълно, че Емили може да разграничи какво е част от тайната история на рода и какво не е. Щом някой свитък се намираше в един от тези сандъци, как бе възможно да не е част от историята? Да откаже да го вземе сега би било крайно неучтиво. Но ако го приемеше, щеше да означава да наруши едно от основните правила на рода. Трябваше да се опита да избегне обидата, доколкото бе възможно. Тя колебливо пое свитъка. При първото доказателство, че Емили бе сбъркала, незабавно щеше да престане да чете.

Още първият поглед върху надиплените редове, написани на фонетична хирагана, и почти пълното отсъствие на сложните идиограми на канджи й показаха, че Емили имаше право. Никой не би писал историята на рода в толкова неофициален стил. Но щом прочете първия ред, споменаването на господаря Нарихира и добре познатото погрешно пророчество за розите я накараха да спре.

— Не мога, Емили.

— Това прилича на нещо като дневник — отвърна Емили. — Слухове, а не история.

— Каквото и да е, в него се говори за велики владетели и пророчества — каза Ханако. — Не би било редно да продължавам.

Емили се усмихна.

— Да не би тук никой да не обелва дума за ясновидство? Да не би никой никога да не шушука по повод на господаря Генджи?

Ханако също се усмихна. Разбира се, тя имаше право. В рода Окумичи пророчествата, мислите и действията на господаря непрекъснато бяха предмет на разговори, спорове и предположения. Това не биваше да се случва. Но какво можеше да се направи срещу човешката природа? Ханако продължи да чете. В края на първия параграф тя не успя да сдържи смеха си.

— Да — каза Емили. — Аз също се засмях. Бих го превела така: „Когато небесата са поверили на мъжа управлението на света, боговете със сигурност са проявили особено зловредно чувство за хумор.“

— Да, струва ми се, че преводът е правилен.

— Писала го е жена — отсече Емили.

— Без никакво съмнение — отвърна Ханако. — Ръкописът, стилът, смисълът, всичко принадлежи на жена. — Тя продължи да чете още малко и се усмихна, вече успокоена, че не чете някой забранен текст. — Тя разказва за някаква очевидно забранена и трагична любов.

— Но се намира между другите свитъци.

— Чудя се как е попаднал там?

— Ще бъда напълно коректна, ако кажа, че той не е попаднал — Емили отвори капака на сандъка с червения дракон и сините планини. — Всичките са написани в същия стил.

— Тогава сандъкът по погрешка е сложен сред другите.

— Съмнявам се — каза Емили. Тя отмести слоя грубо платно и показа фина коприна със сложна бродерия на цветни рози на фона на вълнисти бели облаци и яркосиньо небе. — Това не са ли рози от сорта, който във вашия род се нарича „Американска прелест“?

— Да, очевидно са като тях — отвърна Ханако, чувствайки се за пореден път неловко. — Мисля, че са като тях, тъй като и в свитъка са наречени така.

— Господарят Нарихира е бил първият, който ги е засадил — отбеляза Емили.

— Да.

— В осемнайсетата година от управлението на императора Огимачи19 — допълни Ханако.

— Това коя година по западния календар е била?

Ханако бързо пресметна:

— Мисля, че 1575.

Емили кимна.

— Така помислих и аз, но реших, че съм сгрешила. Чужденец лесно би се объркал в последователността от императори в японския календар — тя се вгледа в рисунката върху сандъка. — Отне ми две седмици да го прочета. Приключих вчера. Оттогава не мисля за нищо друго — сякаш искаше да каже още нещо, но замълча.

Накрая Ханако попита:

— Защо мислиш, че си сгрешила в определянето на датата?

— Заради розите в разказа — поясни Емили — и тази тъкан.

— И? — Ханако не разбираше притеснението на Емили. Най-разпространеният символ на рода беше врабчето, спускащо се като стрела в четирите посоки. То бе изобразено върху бойните знамена на рода Окумичи. Тези рози бяха почти също толкова често изобразявани като символ на рода. Можеше да се видят върху знамена, кимона, брони, остриета и дръжки на мечове. Нямаше нищо странно в появата им в писанията за рода или върху парче коприна като това, използвано за увиване на свитъците.

— Розите са били засадени през 1575 година — продължи Емили, — така че не би било възможно някой, който е писал преди тази година, да говори за тях.

— Така е — потвърди Ханако.

— Те обаче неколкократно се появяват в тези свитъци — продължи Емили, — чийто автор твърди, че ги е писал през четвъртата година от управлението на император Ханадзоно20.

Ханако бързо си преговори хронологията на императорите:

— Не е възможно. Четвъртата година от управлението на Ханадзоно е 1311 по християнския календар.

— Трябва да отида до замъка „Облак врабчета“ — реши Емили.

Ханако се ужаси. Как би могла Емили дори да помисли подобно нещо? Замъкът се намираше на триста мили разстояние. Пътят до него минаваше през област, пълна с настроени срещу чужденците яростни самураи, най-главните сред които бяха така наречените Мъже на честта. Напоследък атаките срещу чужденци бяха зачестили, но досега нямаше случаи на нападения над жени. На този етап нещата не изглеждаха твърде зле, но Емили беше изтъкнат гост на господаря Генджи, а той беше начело в списъка с вътрешните врагове на Мъжете на честта.

— Какво налага това пътуване?

Емили се вгледа право в очите на Ханако и каза:

— Ние сме приятелки. Ние сме истински приятелки.

— Да — повтори Ханако. — Ние сме истински приятелки.

Емили продължи да я гледа в очите още известно време, след което се обърна към сандъка и започна да вади свитъците. След като изпразни сандъка, тя извади копринения плат и го разви. Ханако видя, че това беше кимоно.

— Забелязваш ли нещо? — попита Емили.

— Кройката е модерна — забеляза Ханако. Това беше доста странно, ако свитъците наистина бяха толкова стари, колкото изглеждаха. Освен, разбира се, ако не са били увити в него едва напоследък.

Емили го наложи върху тялото си.

— Нещо друго?

— Много е претенциозно — отбеляза Ханако. — Вероятно е носено само при специален случай. Някое празненство, фестивал или нещо подобно.

— Или сватба? — добави Емили.

— Да, за сватба би било подходящо. Но не и за гост на сватба. Твърде е разкошно. Само булката би могла да се облече така — тя се вгледа в пищната бродерия от рози. Булката трябва да е била много красива, иначе кимоното щеше да привлече цялото внимание на околните. — Необходимо е било специално оби21.

Емили отново извади нещо от сандъка.

— Като това? — тя извади церемониален пояс, също толкова претенциозен, както и кимоното, в допълващи се цветове, богато избродиран със златни и сребърни конци.

— Да — отвърна Ханако, — това е идеално. — Какво правеха сватбено кимоно и пояс в сандък с древни свитъци? Усети как се смразява.

— Този сандък е изпратен до мен — каза Емили. Гласът й бе толкова слаб, сякаш говореше против волята си.

Ханако не разбираше нейното притеснение. Всички знаеха, че господарят Генджи бе поискал Емили да направи английски превод на тайната история. Бе заповядал да й се предоставят всички свитъци. Естествено бе, ако се намери сандък като този, да бъде изпратен на Емили, както ставаше с всички подобни сандъци, откривани през годините, откакто тя бе започнала своята работа. Трийсет поколения от рода Окумичи бяха чели свитъците. За такъв интервал от време и читатели нищо чудно някои свитъци да са били случайно преместени. „Облак врабчета“ бе доста голям замък с тайни помещения и коридори. Имаше много места, където разни неща биха могли да бъдат скрити и забравени. Тъй като само господарят или посочен от него човек можеха да виждат свитъците, който и да ги бе намерил, не би посмял да чете и да разбере, че те са част от историята. (Някои господари не бяха взимали на сериозно нито историята, нито забраната — затова имаше случаи, в които много външни лица бяха получили достъп — любовници, другари по чаша, гейши и монаси. По този начин част от историята е ставала обществено достояние или, по-точно, обект на повсеместно клюкарстване.) В това, че на Емили бе доставен сандък, нямаше нищо тайнствено. Все пак тя изглеждаше доста смутена.

— Бил е намерен и ти е изпратен, защото господарят Генджи нареди така — каза Ханако.

— Не — промълви Емили. — Нямах предвид това. Невъзможно е; богохулство е дори човек да си го помисли… — Емили се отпусна тежко на пода с кимоното и пояса в скута. — Трябва да отида до замъка. Това е единственият начин да го опровергая. Трябва да го направя. Трябва.

— Да опровергаеш какво? — попита Ханако.

— Че този сандък е оставен за мен — каза Емили.

1311 година, Високата кула на замъка „Облак врабчета“

Госпожа Шидзука се усмихна на Аяме, главната си придворна, и се зачуди защо млади жени като тях, все още почти деца, трябваше да носят толкова тежки титли като „госпожа“ и „главна придворна“. Шидзука бе на деветнайсет години и нямаше да порасне повече. Аяме бе само на седемнайсет, макар че сериозният й вид я правеше да изглежда по-зряла.

— Моля ви, отново да помислите, господарке — призова я Аяме. Тя седна върху прилежно сгънатите си крака, както повеляваше етикетът. Изглеждаше много крехка въпреки ризницата, грубо подстриганата коса и дългата нагината, която носеше отстрани. — Разузнах лично позициите на врага и това, което видях, отговаря точно на думите на Фуми: постовете са лошо разположени, линиите са пропукани, а половината от войската е замаяна от саке. Ако отвлека вниманието им, вие лесно може да отидете на безопасно място.

— Не мога — отвърна Шидзука. Ръката й, както се случваше често напоследък, се намираше върху издутия корем. Надиплените дрехи прикриваха състоянието й от случайни погледи, а лицето й, слабо както винаги, допринасяше за скриване на истината.

— Моментът няма да настъпи преди месец и половина — отбеляза Аяме, — а и бебето явно не бърза да излезе по-рано. Нещата ще започнат да се оправят, щом напуснете обсадата. Господарят Чиаки вече трябва да е получил известието и сигурно е на път с много от нашите самураи. Вероятно ще го срещнете още преди да сте стигнали до носа.

— Не това е причината — рече Шидзука. — Моето място е тук.

Аяме се приведе напред, постави двете си ръце на пода пред себе си и се поклони ниско.

— Моля ви да ми простите, госпожо Шидзука, че ще трябва да говоря прекалено открито.

— Няма такова нещо между нас, Аяме. Ти винаги можеш свободно да казваш пред мен онова, което мислиш.

— Надявам, че ще продължите да мислите така. Хората казват, че вие не виждате бъдещето и не разговаряте с духове, а всичко е плод на вашите фантазии. Чист късмет е, казват те, че познавате бъдещето. От деня, когато постъпих на служба при вас, никога не съм се съмнявала в дарбата ви. Знам, че каквото и да казвате, имате причина да го казвате. Притежавате мъдрост, която не съответства на вашите години и житейски опит. Не е важно дали знаете какво ще стане или не. Но, госпожо, ако не напуснете двореца тази нощ, вие ще умрете тук.

Шидзука постави ръце на пода и на свой ред се поклони ниско.

— Ти винаги си била вярна и непоколебима и също толкова смела като легендарните самураи. За всичко това ти благодаря. Сега трябва да бъдеш още по-смела. Ти ще оцелееш през тази нощ, Аяме, и през най-тъмните часове на утринта и ще живееш още много години. Това е твоето бъдеще и с времето ще осъзнаеш, че съм го видяла точно. Ще се омъжиш за почтен и достоен мъж, ще имаш много радости, но ще носиш и малко тъга. Ще имаш пет деца. Най-голямото ще се ожени за наследника на господаря Хиронобу, който нося вътре в мен, и ще управлява провинцията като велик владетел.

— Господарке! — възкликна шокирана Аяме. Предателство бе дори самата мисъл, че нечие друго отроче, а не синът на Хиронобу ще го наследи. Дори най-малкото съмнение за подобни мисли бе причинявало много смърт сред хората от свитата в много родове. А тук самата съпруга на господаря го казваше.

— Името на дъщеря ми е Сен. Ти ще наречеш сина си… — Шидзука млъкна. Нека Аяме сама да реши, макар че в целостта на времето тя вече бе решила да го нарече Данджуро. Онези, чието минало бе разделено от бъдещето, не виждаха нещата по този начин. Да произнесе името сега, щеше да означава да й отнеме радостта, която щеше да изпита в бъдеще. — … ще му дадеш благородно име, каквото заслужава. От името на господаря Хиронобу аз го приемам в този момент в нашия род. От мига на раждането си той ще бъде истински Окумичи.

— Госпожо Шидзука, ако това, което казвате, е истина и вие сте в състояние да видите какво ще се случи, тогава използвайте виденията си, за да се спасите. Ще бъде грях безпричинно да се разделите с живота.

— Отиди до прозореца и погледни на изток — каза Шидзука.

Аяме се подчини след мимолетно колебание.

— Какво виждаш?

— Вълни, госпожо, които се разбиват в брега.

— Успокой водата — каза Шидзука.

— Госпожо?

— Спри вълните, Аяме. Успокой океана.

— Не мога.

— Отиди до западния прозорец. Погледни колкото можеш по-далеч. Какво има там?

— Ясно нощно небе — отвърна Аяме, — ярка луна, а в далечината върхът на планината Тоса.

— Донеси ми Тоса.

Аяме се взря в Шидзука. Дали тя не се побъркваше от страх и скръб? Челото й се набразди от дълбока тревога.

— Госпожо, дори и най-великият магьосник не може да премести планина.

— Ти виждаш вълните, но не можеш да ги спреш. Виждаш планината, но не можеш да я преместиш. По същия начин аз мога да видя това, което ще се случи, но не мога да го отклоня, нито да го променя по никакъв начин. — Шидзука се усмихна.

— Ти ще живееш през тази нощ, както и аз. На сутринта ти ще си жива, но не и аз. Говоря за това, както за вълните, които се разбиват на пяна в скалите, и за върха на планината Тоса, огрян от лунната светлина. Това е описание на света, а не нещо, което може да се промени.

— Ако човек знае, той може да реагира. В противен случай каква е ползата от тази дарба?

Никога няма да узнаеш, помисли си Шидзука, нито пък Данджуро щеше да узнае. Но Сен щеше да разбере. Тя усети под ръката си как дъщеря й помръдна.

— Свитъците поставени ли са където помолих? — попита Шидзука.

— Да, госпожо, и както наредихте, мястото по никакъв начин не е отбелязано, няма никаква карта.

— Не си убедителна, Аяме.

— Внимавах никой да не ме види — каза тя, — но тъй като мястото е далече извън нашите стени, врагът може да го открие, дори да се изтегли, без да нападне замъка.

— Няма да го намерят — рече Шидзука.

— Има още един проблем — продължи Аяме. — Ако замъкът падне в ръцете на врага…

Щеше да падне, и то само след няколко часа.

— … и никой от нас не се върне…

Никой от тези, които сега бяха живи, нямаше да се върне. Данджуро и Сен щяха да възстановят замъка през дванайсетата година от управлението на император Го-Мураками22. По това време Аяме и Чиаки щяха да са мъртви.

— … как ще бъдат намерени свитъците?

— Ще бъдат намерени — отвърна Шидзука, — когато му дойде времето, и по начин, подхождащ за тяхната цел. — Долови, че Аяме искаше да я попита за целта, но не го направи. Така беше по-добре. Шидзука й имаше доверие и щеше да й отговори, каквото и да я беше попитала, но тя нямаше да разбере отговора.

Аяме се поклони и взе оръжието си.

— С ваше разрешение ще се върна на моя пост, госпожо.

— Лека нощ, Аяме.

Посетителят на Шидзука щеше да пристигне след половин час. Тя затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Липсата на мисли беше много успокоителна.

1860 година, Високата кула

Макар да знаеше, че е сантиментално и глупаво, господарят Киори бе наредил да донесат деликатеси за прощалната вечеря с госпожа Шидзука. Той не бе докоснал храната. Нито пък тя, но тя никога нищо не докосваше. Храната бе поставена пред нея, както се поставяха даровете пред олтара на предците. В определен смисъл това бе доста подходящо, тъй като Шидзука беше прамайка. Но, от друга страна, бе доста неуместно, тъй като образът, който се появяваше като Шидзука, бе по-скоро само плод на болното му въображение.

— Мълчалив сте — отбеляза Шидзука, — защото си мислите, че аз сигурно не мога да бъда това, което твърдя, че съм. Трябва да съм халюцинация или отмъстителен дух. Тъй като не вярвате в привидения, клоните към заключението, че аз съм, както винаги съм била, плод на обземащата ви лудост. Чувствате обаче, че все още не сте толкова умопобъркан, че да бъдете принуден да разговаряте със собствените си фантазии. В същото време вече сте прекарали много години в разговори с мен, така че какво пречи да го направите отново още една последна нощ, тази нощ, независимо дали съм реалност или не? Не би било по-различно, отколкото просто да мислите на висок глас, нали? Понеже никога повече няма да се срещнем, имате за последен път възможност да ме третирате като плод на вашето въображение, каквото съм всъщност. Не можете да го постигнете обаче, като водите разговор с мен. Каква дилема, господарю мой.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че се каниш да напуснеш ума ми — каза Киори, — но не можеш да ме измамиш толкова лесно. Халюцинацията обикновено съдържа мисли от ума, от който идва.

Шидзука се усмихна.

— Защо, господарю, разговаряхте с мен?

Киори се шляпна по бедрото разгневен. Той не бе обигран мислител и не можеше да се надява да й съперничи в изкуството да води спор. Дори мисълта, че това беше самият той, бе доста смущаваща.

— По навик, нищо повече. Както ти каза — или по-точно, както аз казах — не е по-различно от това да мисля на висок глас.

Шидзука се поклони церемониално, ръцете й описаха триъгълник на пода пред нея, а главата й бавно се наведе, за да ги докосне.

— Тъй като аз всъщност съм вие, не мога да направя нищо друго, освен да се съглася — каза Шидзука. За миг лицето й стана сериозно, но тя не успя да сдържи усмивката си за дълго. Когато достигна най-ниската точка на своя поклон, започна да се усмихва и след като вдигна глава, прикри уста с ръкава на кимоното. — Моля ви, не ме гледайте така ядосано. Помнете, аз всъщност съм вие.

— Иска ми се да престанеш да го повтаряш — Киори все повече се вбесяваше, макар да осъзнаваше, че изглежда много глупаво, тъй като, както тя отбеляза, тя беше той и затова трябваше да се сърди само на себе си за всичко, което тя правеше или казваше, понеже това бяха неговите собствени думи и дела. О, кому бяха необходими всички тези мъчителни душевни упражнения? Нека за последен път да разговарят заедно, както винаги правеха лудият човек и неговата халюцинация.

— Каза, че ще си тръгнеш тази нощ и никога няма да се върнеш. Наистина ли? — попита Киори.

— Лъгала ли съм ви някога, господарю?

— Не, не си.

— Не е ли наистина забележително? В продължение на шейсет и четири години вие никога не се самоизлъгахте, говорейки чрез мен. Малцина мъже могат да се похвалят с подобно нещо. О, извинете. Вие не можете да твърдите и това, понеже аз съм го казала. Но почакайте, вие и аз сме един и същи човек, следователно вие можете и трябва да го направите.

— Моля — Киори се поклони ниско. — Да кажем, че нашето явление е призрачно. Така е много по-лесно.

— Ще се съглася, но с едно малко уточнение.

— Добре — отвърна направо Киори, изгаряйки от нетърпение да сложи край на своята главоблъсканица. Когато обаче улови погледа й, той незабавно съжали, че бе дал съгласието си, преди да чуе нейното предложение.

— Нека да уточним, че духът сте вие, господарю Киори.

— Това е възмутително.

— Така ли? — Доброто настроение бе напуснало Шидзука. — Изучавали сте класическите произведения на Конфуций, Буда и Дао. Но от петдесет години вие наблюдавате нашата връзка само от една страна. Пренебрегнахте съня на Чуанцзъ, сутрата23 „Украшение на цвете“ и великия урок на Конфуций.

— Чуанцзъ има много сънища — отвърна Киори, — сутрата „Украшение на цвете“ съдържа седемстотин хиляди идиограми, а Конфуций има повече от един урок. Ще е от полза, ако бъдеш малко по-конкретна.

— Не бива да стигате по-далече, отколкото позволява всеки отделен пример.

Киори изчака тя да продължи. Шидзука се взря в него мълчаливо. Това продължи доста време, тя все така го гледаше.

Киори беше велик владетел на провинцията. Никой никога не се бе осмелявал да задържа погледа си върху него, така че той не бе свикнал на подобно изпитание. Киори проговори пръв.

— Чуанцзъ е сънувал, че е пеперуда. Когато се е събудил, вече не е бил сигурен дали е човек, който е сънувал, че е пеперуда, или е пеперуда, която сънува, че е човек. — Дали тя не се усмихна от задоволство, че го бе победила? Усмивката, ако я имаше, бе толкова незабележима, че може би съществуваше само в неговото въображение. Какви бяха тези мисли? Разбира се, че усмивката й беше имагинерна. Всичко бе имагинерно.

Тя се поклони и попита:

— А сутрата „Украшение на цвете“?

Той не беше много прилежен ученик като млад, а тази сутра бе изключително дълга и объркана. Но един образ завинаги се бе запечатал в съзнанието му, защото бе едновременно изискан и непонятен.

— Сутрата казва, че мрежата на Индра24 е съставена от безкрайно много огледала, всяко от които отразява останалите и всяко отразява цялостната реалност, която сама по себе си е безгранична в пространството, безгранична във времето и безкрайно променлива.

Шидзука плесна с ръце одобрително.

— Много добре, господарю Киори. Очевидно не сте спали през цялото време с отворени очи, докато преподобният монах Койке е напредвал с уроците.

— Не, невинаги. — Койке, този досаден стар педант. Не се бе сещал за него от години.

— Кажете ми за Конфуций и за първи път в живота си ще отговорите правилно на три последователни ученически въпроса. Какво постижение би било това.

И наистина щеше да е така. Колкото и сръчен да бе в боя с меч, тояга или голи ръце, така и не бе овладял напълно калиграфията, наизустяването и поетичната композиция. Овладял? В действителност той никога не бе преминавал границата на жалкото несъвършенство. Мисли усърдно. Кой беше великият урок на Конфуций? Киори осъзна безумието на своите усилия. Той беше тук и се напрягаше до краен предел, за да направи впечатление на някой, който дори не присъстваше. Не, приеми го като въпрос на самодисциплина. Той беше самурай. Трябваше да успее да превърне мисълта си в острие на меч и да разсече цялото това объркване.

Великият урок на Конфуций. Какво ли имаше предвид тя?

Да уважаваш по-възрастните?

Да следваш пътя на дедите?

Да бъдеш покорен син на баща си и примерен баща за сина си?

Да подражаваш на достойните хора и да отбягваш компанията на лекомислените?

Да критикуваш себе си, а не другите?

Той спря. Подобно разхвърляно мислене нямаше да помогне. Мисли ясно. Бъди като остър меч. Разсечи объркването.

Шидзука бе споменала Конфуций като един от тримата. Какво бе общото между неговото учение, съня за пеперудата на Чуанцзъ и безкрайността от огледала на Индра? Между крайно прагматичното, от една страна, и крайно теоретичното и нереалното, от друга?

— Конфуций не се е интересувал от сънища — каза Киори, — нито от космични загадки, а само от реалното поведение на хората и е създал напътствия за хармонично и благотворно поведение.

— Следователно?

Тогава — какво? Бе на път да се признае за победен, когато отговорът внезапно се избистри. Възможностите са безкрайни (огледалата на Индра), въображението може да превърне отговора на всеки въпрос в още един въпрос (пеперудата на Чуанцзъ), а от човешките същества зависи да не увеличават въпросите, а да ги сведат до лесно управляем брой (схемата на Конфуций за реалността родител — дете). Как да намери най-подходящите думи за тази мисъл? Шидзука се готвеше да заговори, без съмнение да отговори сама на своя въпрос.

Не трябваше да й се позволява!

Бързо отвърна:

— Следователно най-реално е това, което ние избираме да възприемаме за реално.

Усмивката й веднага помрачи неговия триумф.

— Подмами ме да кажа това, което искаше да чуеш.

— Вие просто стигнахте до очевидното заключение — отвърна Шидзука. — Няма никакво подмамване.

— Казах го — отстъпи Киори, — но не го вярвам. Ако срещу мен се насочи меч и аз не направя нищо, за да го блокирам или да го избегна, той ще ме посече, независимо дали избирам да мисля, че той е реален, или не.

— Ударете ме с вашия меч, господарю Киори.

Как успяваше винаги да каже това, което най-много го ядосваше?

— Не мога.

— Защо?

— Знаеш защо. Защото ти в действителност не си тук. Мечът ще мине през теб, тъй като ти си въздух.

— Защото аз не съм тук?

— Да.

— Това не е ли отново само една възможност, господарю мой?

— Разбира се, има и втора. Че аз не съм тук. — В момента, в който го каза, осъзна, че тя отново го беше надхитрила.

Шидзука се поклони в знак на съгласие.

— И следвайки логиката на пеперудите и огледалата, не можем да кажем със сигурност кое е по-вероятно и дали всъщност една възможност изключва друга. Може би аз съм вашият призрак, а вие сте моят.

1311 година, Високата кула

— Възможността аз да не съм тук е точно това — каза господарят Киори. — Само една възможност. Можем да кажем всичко, тъй като думите не са нищо повече от ненадеждни средства, но аз знам, че аз съм тук, а ти не си. Никакви приказки за пеперуди и огледала не могат да опровергаят този факт.

Шидзука видя как той се пресегна за нещо пред себе си. От начина, по който вдигна ръце, разбра, че беше чаша за чай. Нищо, което беше реално за Киори, не беше реално за нея, освен самия Киори, и то само като образ от дим, през който се виждаха стените на стаята. Разположението на стаята бе еднакво и за двамата, но не и мебелировката. Киори редовно се разхождаше през паравани, поставки за цветя и хора, които не съществуваха в неговото време. Шидзука си даваше сметка, че вероятно и тя се държеше по същия странен начин в неговите очи.

Радваше се, че все още не бе опитал от супата. Тя бе отровена с жлъчка на риба балон, приготвена като фугу, сложена там от неговия син Шигеру. Шигеру беше душевноболен и опасен, но не жесток. Дозата на отровата щеше бавно да вцепени Киори, преди да последва пълна парализа и смърт. Почти нямаше да усети болка.

Киори остави чашата и каза:

— Освен това, дори да съм призрак, без да го зная, как е възможно да ти се явявам? Ти си умряла петстотин години преди аз да се родя.

— Изказвам възможности — отвърна Шидзука. — Никога не съм твърдяла, че имам обяснения за тях.

— Елементарната логика сочи, че ако тук има някакъв дух, това си ти.

Киори се изправи и се приближи до западния прозорец. Светлината в стаята ярко контрастираше с тъмнината на нощта отвън. Положението на луната от другата страна на Киори правеше горната част от тялото му трудно различима. Тя въобще не виждаше лицето му.

— За вас е по-лесно да мислите така — отвърна Шидзука.

— Трябва да наблегнем на логиката, а не на простотата — каза Киори. — Времето минава и не се връща. Миналото предхожда бъдещето. Както при водопада, водата винаги се движи в едната посока.

— Така е за повечето хора — отбеляза Шидзука.

— Няма полза да спорим по този въпрос. Никога няма да бъдем на едно мнение. — Той се отдалечи от прозореца и на фона на стената зад него тя отново виждаше лицето му. Киори изглеждаше по-скоро разтревожен, отколкото ядосан. — Вече и без това няма значение. Халюцинация или дух, аз научавах чрез теб за предстоящите събития. Никога не съм имал самостоятелни видения. Узнавах бъдещето, защото ти ми казваше. Щом тебе няма да те има, аз няма да мога да пророкувам повече.

— Това тревожи ли ви, господарю?

— Не. Аз съм предсказал много неща, повече от всеки друг Окумичи преди мен. Вече имам предостатъчен дял в „Судзуме-но-кумо“.

— Тогава…?

— Досега внукът ми не е имал нито едно видение — продължи Киори. — Аз му казах, че през целия си живот той ще има само три, както ти ми каза. Като сънища ли ще дойдат при него?

Въпросът, който действително вълнуваше Киори, не убягна на Шидзука. Той се интересуваше дали тя щеше да се яви на Генджи. Заради честите и непредсказуеми появи на Шидзука неговият собствен живот беше доста странен и той горещо се надяваше същата съдба да не сполети и Генджи. Тя загрижено се вгледа в лицето му. Макар да бе замъглено и прозрачно, нематериално и недосегаемо, то не прикриваше голямата тревога на Киори и това дълбоко трогна Шидзука. Нямаше причина тя да утежнява последните минути от живота му с въпроси, по които и двамата бяха безсилни да сторят каквото и да било.

За Киори животът течеше само в една посока, както каза самият той — като водите на поток, които падат от ръба на стръмна скала. За Шидзука обаче не бе същото. Тя беше умряла петстотин години преди той да се роди и щеше да умре преди изгрев-слънце. А сега беше тук, жива, за да го придружава в самия край на неговия живот.

— Вие сте първият Окумичи, на когото съм се явявала — тя за първи път го излъга през всичките години, прекарани заедно, — и единственият, комуто се явявам въобще — което беше втората лъжа. Тя обаче отговори правилно на премълчания въпрос. Нямаше да се явява на Генджи.

Киори въздъхна дълбоко и се поклони.

— Благодаря, че ми го каза, госпожо Шидзука. Сякаш от плещите ми падна голям товар. Аз съумях да се държа като нормален човек, но само защото съм самурай от старото и старомодно поколение, способен да прикрива това, което е, и да показва това, което трябва да бъде, независимо от очевидното. Генджи няма нито способностите, нито обучението да се държи така. Той проучва, задава въпроси, мисли за самия себе си — пороци, които без съмнение са резултат от прекомерното изучаване на външния свят — независимо какво казва традицията. Ако ти му се явиш, той ще се изгуби в тази безкрайна спирала от съмнения, които неминуемо поражда твоето присъствие.

Шидзука също се поклони в отговор на поклона му.

— Сега ви казвам, господарю Киори, че няма от какво да се страхувате. Генджи ще изживее необичайно пълноценен живот с яснота на мисълта и непоколебима цел. Той ще бъде истински самурай, с меч в ръка ще води рода в битки, както са правели неговите предци, и ще постига победи, за които ще говорят дори още неродените поколения. Той ще бъде обичан от жени с несравнима красота и голяма смелост. Неговите потомци също ще бъдат герои. Успокой сърцето си, господарю, твоят род ще продължи да съществува дори отвъд най-далечните ми видения.

Киори падна на колене. Раменете му се разтресоха, дъхът му бе накъсан от конвулсии, той се разрида и сълзите му закапаха върху рогозката пред него подобно на внезапна буря. Честта на неговите наследници бе по-важна от неговата собствена. Знанието, че неговият род щеше да продължи, бе по-важно от живота на непосредствените му потомци. Шидзука му каза това, което най-много искаше да чуе.

— Госпожо?

Гласът на Аяме долетя от външната страна на вратата. Шидзука тихо се отдалечи от плачещия Киори и напусна стаята.

— Да?

Аяме успя да хвърли поглед в стаята, преди да се затвори вратата. Бе чула господарката й да разговоря с някого. Вътре нямаше никой.

Аяме заговори:

— Врагът започна да се придвижва към замъка в боен ред. Нощна атака. Трябва да е дело на Го. Винаги е бил нетърпелив. След няколко минути ще стигнат портите и външните стени. Ние сме твърде малко, за да ги спрем. Кенджи и самураите ще устроят клопки и засади в градините и по коридорите. Ние с другите жени ще ги посрещнем в основата на кулата. Ще ги накараме да проливат кръв на всяко стъпало. Но сме малко. Накрая ще стигнат до тази стая. — Погледът й се отмести от лицето на Шидзука към корема й, след това умоляващо се впери в очите й. — Твърдите, че детето ще оцелее.

— Да, тя ще оцелее.

— Госпожо, какво трябва да направим, за да й помогнем?

— Да бъдеш смела, Аяме, каквато си била винаги, да направиш това, което каза, и да проливаш кръвта на предателите. Вярвай, че онова, което ти казах, ще се случи. Това е всичко.

— Имахте ли „посетител“, госпожо?

Шидзука се усмихна.

— Мислех, че не вярваш в посетителите.

Сълзи проблеснаха в очите на Аяме и се търколиха, блещукайки по детските й скули.

— Вярвам във всеки, който ще ви спаси, госпожо.

— Ти беше истинска и любяща приятелка, Аяме. След като си отида, помни ме и когато дъщеря ми порасне достатъчно, разкажи й всичко. Ще го направиш ли?

— Да — мъката задушаваше Аяме. Тя сведе глава, неспособна да проговори.

Шидзука се върна в стаята, където я чакаше господарят Киори. Той бе възвърнал хладнокръвието си и сега държеше нещо до устните си. От разстоянието между ръцете му Шидзука разбра, че това беше купа за супа. Отровната супа.

Отвън в нощта хиляди гласове нададоха бойни викове, които нахлуха в стаята.

Миналото и бъдещето щяха да се срещнат в смъртта.

1867 година, дворецът на владетеля Саемон

— На срещата тази сутрин се случи нещо много странно — отбеляза владетелят Саемон пред своя управител на двора. — Владетелят Генджи предложи приемането на нов закон.

— Още един? — попита управителят. — Очевидно е прихванал от законодателната болест на чужденците. Те искат да имат много закони, защото нямат ръководни принципи. В стремежа си толкова много да прилича на тях той се отклони от пътищата на нашите почитани предшественици.

— Без съмнение си прав. Между другото законът, който той предложи, беше доста интересен.

— Нима?

— Генджи иска да бъдат отменени правилата, които държат в подчинение най-низшата прослойка. Освен това иска със закон да бъде забранена употребата на термина „ета“.

— Какво? — лицето на управителя потъмня от прилива на кръв в лицето.

— Да, и той да бъде заменен с термина „буракумин“. Селски хора. Доста старомодно, нали?

— Господарю, нима го е предложил пред събранието на владетелите?

— Да — отвърна владетелят Саемон, припомняйки си със задоволство учудването, изписано върху всички лица, с изключение на неговото собствено, и то само благодарение на дълбоко вкоренения си навик да запазва изражение на условно съгласие.

— Никой ли не се възпротиви?

— Владетелите Гайхо, Мацудайра, Фукуи и още някои други излязоха. Владетелят Генджи си осигури нови врагове, освен че запази съществуващите.

— Какво ли го е тласнало към подобна глупост? Да не би най-сетне да полудява?

— Той отбеляза, и при това доста убедително, че западните държави и особено най-могъщата, Англия, никога няма да приемат Япония като равнопоставена, докато в нея има закони против най-низшата класа. Това нарушава нещо, което те наричат „права“. Англичаните не уважават индийците по същата причина, независимо от тяхната богата и древна култура.

Управителят изглеждаше разтревожен.

— Надявам се, че не го подкрепяте.

— Разбира се, че не. В качеството си на посредник аз не мога да взимам ничия страна. Просто отбелязах необходимостта внимателно да се проучат мотивите на чужденците, включително и на англичаните.

— Много мъдро от ваша страна, господарю.

— Проучи ли въпроса, както ти наредих?

— Да, господарю. Очевидно преди около пет години владетелят Генджи е завел група самураи в провинция Хино. Няма свидетели на реално нападение. След като владетелят Генджи се е оттеглил, обаче е открито едно отдалечено село, което е било изгорено до основи, а жителите му — изклани. Може да се направи логичният извод. Има и едно любопитно съвпадение, което може да ви се стори забавно. Това е било село на ета.

— Наистина е любопитно — призна владетелят Саемон. Генджи предлагаше закони в полза на същите тези хора, които най-безмилостно е изклал неотдавна. Нямаше логика. Между двата факта обаче трябваше да съществува някаква връзка.

— Намери и разпитай оцелелите. Тук има някакъв отговор, толкова добре скрит, че не можем да разглеждаме въпроса без повече информация.

— Няма оцелели, господарю Саемон. Всичко е било опожарено. Открити са били сто и девет тела за извършване на погребална церемония. Точно толкова хора са живели в селото.

— Имало е погребална церемония?

— Да, господарю.

— За… — Саемон спря и се усмихна сам на себе си, използвайки предложената от Генджи дума, за да довърши изречението си. — Имало е погребална церемония за буракумини.

— Да, господарю.

— Следователно някой си е направил труда да се рови в пепелта и отломките, за да намери изгорените трупове на хората от най-низшата прослойка. Кой би направил подобно нещо? Само онзи, когото го е било грижа. Често пъти тези хора знаят неща, неизвестни за другите. Намери ги и ги разпитай.

— Да, господарю.

— Почакай. Още нещо. От пристанищната полиция ми докладваха, че вчера сутринта корабът на владетеля Генджи, параходът „Нос Мурото“, е отплавал на юг към провинция Акаока. Неговата чуждестранна приятелка, американката, е била на борда, придружавана от госпожа Ханако, господин Таро и група самураи. Заедно с тях на борда е качен странен старинен сандък, съдържащ неясно какво. Разбери защо отиват в Акаока и какво толкова ценно носят в сандъка. Може би Генджи планира нещо опасно в Йедо и затова иска да отведе чужденката на сигурно място.

— Може би възнамерява да оглави въстание на буракумините — предположи управителят.

Владетелят Саемон се намръщи.

— Шегата е неуместна.

— Така е, господарю — управителят се поклони. — Веднага се заемам със задачите.

След като управителят излезе, владетелят Саемон си припомни забележката му и избухна в шумен смях. Въстание на буракумините. Ако някой можеше да замисли подобно смехотворно нещо, то това беше именно Генджи. Как род, воден от такива глупаци, е просъществувал толкова дълго на земята? Вероятно те наистина можеха да виждат в бъдещето. Само това би обяснило нещата. Единствено такова огромно предимство е в състояние да компенсира винаги погрешните им политически преценки.

Владетелят Саемон отново се изсмя.

Пророческо видение. Също толкова забавна измишльотина, както и въстание на низшата прослойка.

Параходът „Нос Мурото“, потеглил от южния бряг на остров Шикоку

Емили, Ханако и Таро стояха до десния парапет, докато корабът заобикаляше носа. Ниските крайбрежни хълмове се спускаха плавно в залива и отвъд водата се разкриваше гледката на седеметажния замък „Облак врабчета“, кацнал над залесените скали.

Емили бе останала горчиво разочарована, когато за първи път го бе видяла малко след пристигането си в Япония през 1861 година. Той изглеждаше толкова крехък и претенциозно елегантен. Тогава тя си мислеше, че един замък трябва да изглежда като масивните каменни крепости в Европа, така както един благородник трябва да бъде рицар като Уилфред от „Айвънхоу“. Оказа се, че тогава Емили е била сляпа и глупава. След шест години в Япония бе разбрала, че смъртоносното и елегантното може да съжителстват много добре, така както правеха в замъка „Облак врабчета“, и че един самурай или велик владетел може да бъде също толкова рицар, колкото е някой принц или херцог, или който и да е европейски благородник. Човек често пъти остава сляп, когато се сблъсква с неочакваното. Емили бе решена да не допуска никога повече същата грешка.

Ханако също гледаше замъка и мислите й бяха наситени с меланхолия. При всяко предишно завръщане в провинция Акаока видът на тези покриви, наподобяващи ято летящи птици, я изпълваше с благоговение. Ала днес беше различно. Въпреки че виждаше замъка, тя не можеше да откъсне мислите си от откритите от Емили свитъци. Още не бе прочела много. Докато бяха на кораба, Емили я бе подтикнала да прочете още, но Ханако се опасяваше, че соленият въздух ще повреди старата хартия. Въпреки това бе прочела достатъчно, за да усеща как чувството на безпокойство безмилостно прераства в ужас, докато наближаваха дока.

„Посетителят“.

В първото изречение от първия свитък се говореше за някакъв „посетител“ на владетел, живял преди много години. Използването на тази дума вместо обичайната „гостенин“ й напомни за последния път, когато бе видяла господаря Киори. Това бе станало преди шест години само няколко часа преди смъртта му. Той също бе разговарял с някого, когото тя нито видя, нито чу, но затова пък ясно бе чула господарят Киори да говори, сякаш имаше събеседник. Думата в свитъка я плашеше, защото Ханако не можеше да преодолее натрапчивото усещане, че посетителят на онзи владетел и тайният събеседник на господаря Киори бяха един и същ човек.

При това положение посетителят можеше да бъде само един, за чието име беше по-добре да не мислят, камо ли да споменават на глас, а двете с Емили щяха да направят най-добре да избягват това място, вместо да го търсят.

Смяташе се, че господарят Киори е бил отровен с жлъчка от риба балон, приготвена на фугу, сложена в супата от сина му, умопобърканият господар Шигеру. Ханако и другата прислужничка, сервирала храната, веднага бяха заловени от охраната на господаря. Без съмнение и двете щяха да бъдат измъчвани до смърт, и при това справедливо, защото волно или неволно бяха участвали в подобно ужасно престъпление. Но когато господарят Генджи пристигна, той нареди на семейния лекар да прегледа трупа. След кратко съвещание новият велик владетел обяви, че смъртта на неговия дядо е била предизвикана от спиране на сърцето, естествен край, който можеше да се очаква заради напредналата възраст на господаря Киори. Тогава господарят Генджи взе Ханако като прислужничка в своето домакинство, каквото бе желанието на неговия дядо, и така я спаси от изгнанието, което щеше да последва заради тегнещите над нея подозрения.

Всеобщото мнение обаче беше, че господарят Киори наистина е бил отровен, но Генджи е искал да потуши скандала, за да не му се наложи да екзекутира своя чичо за убийството на неговия собствен баща. Знаейки, че прислужничките са невинни, и от състрадание към тях той бе измислил историята със спрялото сърце.

Дълго време Ханако също мислеше така. Но не и след като прочете онези редове в свитъците на Емили. Сигурна беше, че посетителят бе изиграл роля в смъртта на господаря Киори и тъй като бе безсмъртен и отмъстителен, вероятно още се спотайваше в сенчестото пространство между реалното и нереалното, търпеливо очаквайки следващата си жертва, чиито мисли и чувства се окажеха достатъчно уязвими.

— Замъкът винаги ли е имал седем етажа? — попита Емили.

— Бил е само на два етажа, когато е бил завладян от господаря Масамуне, бащата на нашия пръв велик владетел Хиронобу.

— Завладян? Мислех, че е наследствен замък на рода Окумичи.

— Станал е наследствен след това. Всяко нещо има начало. — И край, помисли си Ханако, но не го каза. — Масамуне е построил още четири етажа, а Хиронобу — последния.

— Значи Хиронобу е построил високата кула.

Ханако потръпна. Вятърът, който духаше над водата, беше лек, по-скоро летен бриз, отколкото зимен вятър. Може би напоследък бе станала по-чувствителна към студа.

Таро не обръщаше внимание на разговора на жените. Занимаваха го други, далеч по-важни въпроси.

Убийство.

Отвличане.

Предателство.

Би ли могъл да извърши подобни неща и да продължи да се нарича самурай? Ала ако не действаше, нямаше ли измяната му да бъде по-лоша?

Таро бе възмъжал по време на кризата през 1861 година. Господарят Киори внезапно бе умрял и бе оставил провинцията в ръцете на неопитния си внук, господаря Генджи. Това предостави на враговете на рода неустоима възможност да направят опит да го унищожат. Тъй като нямаха доверие в господаря Генджи, двама от най-важните му генерали го предадоха. Най-великият воин в провинцията, господарят Шигеру, син на Киори и чичо на Генджи, бе намерил най-неподходящото време да полудее напълно. Ситуацията беше станала крайно обезпокоителна. Но Таро и неговият добър приятел Хиде останаха верни на своя обет и се сражаваха на страната на господаря Генджи в епичните битки в прохода Мие и манастира Мушиндо. С тяхна помощ господарят Генджи победи враговете си. И двамата бяха щедро възнаградени и продължиха неотклонно да се издигат и трупат престиж. Хиде стана управител на двора и началник на охраната. Таро, едва двайсет и пет годишен, командваше конницата на рода, най-славната конница в цяла Япония от петстотин години насам.

Но какво значение имаше вече всичко това? Чужденците бяха дошли в Япония с техните военни кораби, огнестрелни оръжия и знания и светът, принадлежал на самураите векове наред, се разсейваше като мъгла, огряна от утринното слънце. Мъжете на честта твърдяха, че има само едно решение: да се изгонят варварите и страната отново да се затвори. Все повече и повече Таро се убеждаваше в тяхната правота.

Съмнението беше заседнало в него от самото начало. Той се бе заклел като самурай да следва господаря Генджи. Но Генджи, който най-малко приличаше на самурай от владетелите на всички провинции в империята, никога не бе показал, че зачита военния кодекс, който стоеше в основата на неговата собствена власт. Всичко установено още в дните на далечните му предшественици явно не беше достатъчно за Генджи. Той търсеше логична основа за своите действия. Логика вместо традиция. Колко много приличаше на чужденците. Истинският самурай не питаше защо. Той постъпваше така, както са постъпвали неговите предшественици, и безпрекословно следваше повелите на пътя на воина. Когато Таро бе изтъкнал това, господарят Генджи се бе засмял.

— Пътят на воина — бе казал господарят Генджи. — Бушидо. Ти сигурно не смяташ, че нашите деди са вярвали в подобни измишльотини?

Таро бе зяпнал от учудване.

— Да бъдеш верен на господаря — продължи Генджи, — без значение какъв глупак или негодник е той. Да пожертваш себе си, съпругата си, родителите си или дори децата си за честта на господаря. Възможно ли е такава злина да бъде основа на една високоблагородна философия? Ако някога поискам от теб да пожертваш децата си заради мен, Таро, имаш моето разрешение да ме убиеш на място.

— Аз нямам деца, господарю.

— Тогава побързай да имаш. Дядо ми казваше, че човек без деца не може да разбере нищо, което си струва да бъде разбрано.

— Вие също нямате деца, господарю.

— Сериозно съм се замислил да поправя този недостатък. Докъде бях стигнал? А, да, до отмъщението. Никога не забравяй обидата, колкото и малка да е тя, и изисквай отмъщение дори и след десет поколения. Това не е учението на нашите деди, Таро, а измислици на шогуните Токугава. Те създадоха тази митология с цел да останат на власт завинаги, като си гарантират, че никой няма да помисли да постъпи като тях — да дават лъжливи клетви пред техния господар, да предават наследниците му, да се стремят единствено към разрастване на собствената си власт, а в същото време да насочват вниманието на всички към миналото, за да може бъдещето да принадлежи единствено на тях.

— Господарю Генджи — проговори Таро, след като успя да възвърне гласа си, — знаете, че не е така. Нашите почитани предци…

— … са били сурови и безмилостни мъже — продължи Генджи, — които са живели в сурови и безмилостни времена. Времена, различни от нашето. Техният път не е бил бушидо, а будо, пътят на войната. Будо не е традиция. Това е въпрос на максимална ефективност. Преди да познаваме знанията на западните държави, будо бяха нашите знания. Самурай без кон не беше така ефективен като самурай на кон и ние станахме воини ездачи. Дългият прав меч тачи се оказа неизползваем в такива ситуации и затова го изоставихме в полза на по-късите, извити мечове катана. След като замъците се превърнаха в най-широко разпространените бойни полета, установихме, че са ни необходими дори още по-къси мечове, за да се бием вътре в замъците — където между другото често дебнат предатели и се устройват изненадващи атаки, — така че се снабдихме с втори, още по-къс меч вакидзаши, наравно с досегашния катана. За схватки на съвсем къси разстояния — когато трябва да прободем внезапно някой по време на хранене или на чаена церемония, или на оргия — носим също и кама танто.

— Това не е вярно — възкликна Таро, толкова разочарован от думите на Генджи, че не съумя да прояви учтивост. — Носим танто, защото един самурай винаги трябва да бъде готов да се самоубие, ако честта го изисква.

Генджи се усмихна на Таро, сякаш бе не особено умно, но все пак любимо дете.

— Шогуните Токугава искаха да вярваме, че е така, за да са сигурни, че когато помислим да убиваме, ще се сетим, че първо трябва да убием себе си вместо тях.

Разговорът се бе състоял точно преди Таро да предприеме настоящото пътуване.

— Ако наистина бяхме мъже като нашите деди — бе казал Генджи, — бихме научили всичко възможно от чужденците колкото се може по-бързо и щяхме без колебание или съжаление да изоставим всичко, възпиращо нашето развитие. Всичко.

Прекалено ужасен и ядосан, за да продължи да говори, Таро само направи поклон с глава. Генджи вероятно бе възприел жеста като знак на съгласие. Но той не изразяваше това.

Не беше ли предателството на Генджи по-лошо от замисленото от Таро? Генджи бе извършил предателство спрямо самите самураи. Той бе решен да ги промени според уродливия, безнравствен, безчестен образ на чужденците. Каква полза щеше да има от лоялността, когато единствената стойност бе печалбата? Каква полза имаше смелостта, когато враговете не се сражаваха лице в лице на разстояние един меч, а без да се виждат, отстоящи на километри разстояние, с гнусните и шумни експлозивни машини?

Таро погледна към двете жени, които беше изпратен да защитава. Той беше командир на най-знаменитата конница на своето време, но колко дълго щеше да просъществува конница в света, който господарят Генджи искаше да създаде? Ханако бе съпруга на най-добрия му приятел Хиде, но Хиде беше упорито и сляпо верен на господаря Генджи. Емили беше чужденецът от пророчеството, чието присъствие бе осигурило победата на рода Окумичи по време на кризата, но тя беше само това — един чужденец.

Някой ден скоро…

Ръката на Таро не се пресегна към меча. Направиха го неговите мисли.

Пронизващото тракане на веригите предизвести цамбурването на котвата в плитките води.

— У дома сме — въздъхна Ханако.

Замъкът „Облак врабчета“

Таро седеше в една стая с изглед към розовата градина в централния двор на замъка. Прислужничките бяха донесли разнообразни разхладителни напитки, които той напълно пренебрегна. Отдаден на мислите си, бе забравил за седящия срещу него архитект Цуда, докато не забеляза изплашеното му лице. Бяха прекарали в мълчание половин час. През това време мислите на Таро бяха подчертали естествената свирепост на неговото лице.

По-скоро с цел да разсее страховете на мъжа срещу него, отколкото да го информира, Таро отбеляза:

— Госпожа Ханако и госпожа Емили са в кулата. Ти ще ги изчакаш тук.

Надигна се да си върви. Щеше да се разходи до носа сам и да се опита да подреди мислите си.

— Да, господарю Таро.

Цуда усилено се опитваше без резултат да придобие някаква представа каква бе целта на срещата. Жените и Таро, съпроводени от отряд самураи, бяха пристигнали тази сутрин без предупреждение с кораб от Йедо. Естествено, първата реакция на Цуда бе да изпита унизителен страх. Каква беше причината високопоставен господар като Таро да пристига така внезапно? Присъствието на самураи заедно с него, двайсет мъже с изключително жестоко и строго изражение, го бе накарало да си представи множество наказания, в това число и екзекуция. Може би господарят Генджи бе недоволен от бавния темп на строителните работи или от нарастващата цена, или от проекта, макар самият той въодушевено да го бе одобрил. Настроенията на великите господари бяха крайно непостоянни и когато настъпеше промяна, последиците винаги падаха върху някой друг. Таро не изглеждаше склонен да даде информация. Макар да бе рисковано да повежда разговор с някой господар, Цуда реши, че ще е по-добре да опита да получи някаква информация.

— Господарят Генджи възнамерява да построи наново кулата ли, господарю?

Таро намръщено погледна мъжа. Какво нахално предположение.

— Защо да го прави?

Свирепият поглед на господаря напълно прекърши и без това опънатите нерви на Цуда. Той запелтечи:

— Помислих може би само защото госпожа Ханако и госпожа Емили са в кулата, господарю, и понеже строителният проект е вдъхновен от госпожа Емили…

Следователно… следователно какво? Гореща пот внезапно подмокри бельото на Цуда. Или поне той се надяваше, че беше пот. Урината имаше по-осезаема миризма и ако беше урина, щеше да се просмуче в рогозката. „Велики състрадателен Бодхисатва, пази ме! Защо въобще проговорих? Той щеше да си тръгне, а аз го заговорих като пълен глупак.“ Мислите се блъскаха в главата му, а думите не можеха да намерят пътя към устата. Усети от очите му да се стичат сълзи. Всеки момент щеше да се разридае неконтролируемо, пораждайки още повече подозрения, ако поведението му досега вече не ги беше породило, които щяха да го изправят на разпит, интензивен разпит, включващ без съмнение най-болезнени и осакатяващи мъчения!

„Признай! Признай сега и моли за милост! Ставаше въпрос само за едно рио! Може би малко повече, но под две рио!“ Щеше да ги върне! Какво го бе накарало да завиши сметката на господаря Генджи? Сигурно си е бил изгубил ума. Това че господарят не присъстваше на строителните работи, не означаваше, че многобройните му шпиони не наблюдават нещата вместо него. Признай сега!

— Мислиш прекалено много, Цуда — каза Таро. — Мисли само когато ти наредят. През другото време прави това, което са ти наредили. Госпожа Ханако и госпожа Емили ще ти зададат въпроси. Отговори им. Това е всичко. Разбираш ли?

Цуда притисна глава в рогозката. Поклонът беше така дълбок, че челото му щеше да пробие сламената плетка. Изпита такова смазващо облекчение от липсата на категорична опасност, че по рефлекс щеше да уринира, ако вече не го бе направил.

— Благодаря, господарю Таро — каза Цуда. — Благодаря ви много. Ще се постарая. — Той не вдигна глава дълго след като Таро си беше отишъл.

Докато чакаше двете жени, Цуда разсъждаваше по-спокойно върху своите реакции. Стигна до извода, че не беше сбъркал, макар че в техническо отношение бе извършил измама, която като всяко друго престъпление спрямо велик владетел се наказваше с мъчения и смърт. Дали истинската му вина не беше в смешно ниската цена, която го бяха принудили да приеме и която почти го бе подтикнала да краде, за да реализира разумна печалба? Негова ли беше грешката, че изпита такъв смразяващ страх, или грешката бе в това, че го бяха накарали да изпита този страх заради огромната власт, притежавана от великите владетели в частност и от всички самураи като цяло? Как можеше изостанала Япония да се развие, докато се причиняваха подобни злини? Самураите винаги оправдаха съществуването си с твърдението, че са пазители на страната. Но нали принудителното пристигане на чужденците преди малко повече от десет години изобличи тази лъжа? Японските велики воини не успяха да пропъдят дори холандците или португалците, които Цуда разбра, че са жители на изключително малки европейски държави. Пред наистина мощните страни като Англия, Франция, Русия и Америка самураите се разтрепериха и се превиха като шубраци, брулени от буря. Очевидно тяхната полезност вече беше минало. Но как можеха да се освободят от тях? Това беше въпросът. Самураите притежаваха монопол върху оръжията. Или по-точно казано, монопол върху правото да убиват безнаказано.

Самият Цуда притежаваше оръжие, много модерно и далеч по-смъртоносно от един меч — американски револвер „Колт“ четирийсет и четвърти калибър, чиито шест гнезда бяха пълни с шест смъртоносни патрона! Ако можеше да избира, това оръжие щеше да му позволи да убие един самурай преди още той да е успял да разсече въздуха около себе си със своя древен, старомоден меч. Разбира се, Цуда не носеше револвера със себе си. Той беше вкъщи, под пода, в стоманен холандски сейф. Но дори и да го носеше у себе си, щеше ли да има смелостта да го извади, да го насочи срещу някой като господаря Таро и да стреля? Докато си представяше сцената, вътрешностите му дадоха отговора, като опасно се размекнаха.

Не, не, не! Урината можеше да бъде сбъркана с пот, всъщност по-рано Цуда наистина бе изпуснал урина, както и предполагаше. Но изпражненията? Те не можеха да бъдат сбъркани с нищо друго! Да бъде наказан, защото бе изпуснал изпражнения в бельото си в замъка на господаря! Не само щеше да бъде физически унизително, щеше да бъде унищожително притеснително!

С цел да сдържи изпражненията си той умишлено насочи ума си към парите, единственото нещо, мисълта за което го правеше по-силен. Търговците и банкерите държаха всички пари, нещо, което придобиваше все по-голямо значение. Цуда, едновременно търговец и банкер, звучеше доста добре. Той беше силен, а не слаб човек. Парите имаха по-голяма сила от меча.

Така ли беше наистина? Меч с толкова тънко острие, че всичко, което докоснеше…

— О, господин Цуда — каза Емили. — Радвам се да ви видя отново.

— Госпожо Емили — отвърна Цуда и стреснато се върна към реалността. — Всеки път щом ви видя, установявам, че вашият японски е станал още по-добър. Сигурно полагате големи усилия в учението.

Вътрешно потръпна. Лицето му обаче не издаде нищо. То изразяваше само любезност и желание да се хареса. Бе работил с години, за да постигне това изражение, в което нямаше и капка предизвикателство и следователно му осигуряваше най-добрата защита, когато си имаше работа със самураи. Цуда потръпна, понеже още щом заговори, осъзна, че не е трябвало да казва онова, което каза. Бе намекнал, че Емили трябва да положи усилия, за да проговори японски добре. Макар това да беше самата истина, истината не осигуряваше необходимата защита.

Какъв глупак! Беше обидил Емили — тоест госпожа Емили, тъй като поради някакви тайнствени причини, които напълно му убягваха, винаги трябваше да се обръща към тази странна чужденка с почтително обръщение и ако знаеше кое бе добро за него, нямаше и да помисли за нея, без да използва думата госпожо. А да обиди госпожа Емили, бе все едно да обиди своя патрон, Окумичи-но-ками-Генджи, великия владетел на Акаока, човека, който държеше в ръцете си живота и смъртта на всяко същество в неговата провинция! Как можеше да бъде толкова глупав! Наистина госпожа Емили вече говореше японски много добре, дори по-добре от някои жители на отдалечените и изолирани области. Там много хора говореха само диалекти, които можеха да бъдат сбъркани с чуждестранни езици. Цуда яростно се опитваше да измисли подходящите думи, които да му позволят да излезе от затрудненото положение, когато госпожа Ханако проговори.

— Къде е господарят Таро? — попита тя.

— Тръгна си преди малко — отвърна Цуда. Ханако не беше в обичайното си бодро настроение. Върху лицето й имаше следи от тревога и когато заговори за Таро, очите й странно проблеснаха.

Дали не се подготвяше някакъв заговор? Цуда усети как нервите му отново се опъват. Ако имаше заговор, независимо срещу кого, той се намираше в голяма, дори смъртна опасност. В случай, че заговорът започнеше да се осъществява тук, в замъка, върху всички щеше да падне подозрение. Когато това станеше, неминуемо щяха да последват мъчения и екзекуции. Невинността, както и истината не осигуряваха никаква защита.

О, не! Точно когато нещата бяха започнали да стават обещаващи! А той беше до краен предел верен на господаря Генджи, на господаря Таро и на влиятелния съпруг на госпожа Ханако, господаря Хиде. Нямаше значение кой щеше да успее в заговора, в контразаговора или да се провали според случая — ако наистина всички те по някакъв начин бяха замесени, което Цуда нямаше как да знае, — той със сигурност беше невинен! Но неговото съсипано тяло щеше да бъде изложено на риск! Именно той щеше да умре в писъци и мъчения! Всеки член на семейството му също щеше да бъде екзекутиран, а цялата му собственост — конфискувана. Колко несправедливо! Нямаше ли предел жестоката и безконтролна лакомия на тези самураи?

— Благодаря, че дойдохте да ни видите — каза госпожа Емили. — Сигурна съм, че сте много зает със строителството.

— Никога не съм прекалено зает, за да ви услужа, госпожо Емили. Разбира се, и на вас, госпожо Ханако. Тъй като услугата, ако наистина мога да ви я предоставя тази услуга…

— Благодаря, Цуда — каза Ханако. Знаеше, че ако не го прекъсне, той щеше да продължи до безкрай с тези празни приказки. Всички обикновени хора ставаха раболепни и нервни в присъствието на благородници, особено онези, които работеха с пари като Цуда. Причината беше, че почти всички самураи и най-вече велики владетели им бяха длъжници, а великите владетели често пъти уреждаха дълговете си, като унищожаваха под един или друг претекст съответните търговци или кредитори. Дори самият шогун беше правил подобни неща няколко пъти.

Нервността на Цуда беше подсилена, тъй като той манипулираше сметките и завишаваше с около десет процента цялата работа, която се извършваше под негово наблюдение. Горкият човечец нямаше ни най-малка представа, че чрез сложна мрежа от пълномощници, пълномощници на пълномощниците и така нататък и така нататък, той не беше реалният собственик на своята банка, както си мислеше, а само неин управител. Истинският собственик, разбира се, беше господарят Генджи. Благодарение на ясновидските си способности родът Окумичи бе осъзнал важността на парите преди много години, още докато другите родове все още възприемаха оризищата като мерило за богатство.

Ханако знаеше всичко това, защото Генджи й бе наредил да помага във финансовите въпроси на управителя на двора и през последните години Ханако се занимаваше със сметките.

— Няма да отнемаме повече от необходимото от ценното ви време — каза Ханако. — Имаме само няколко въпроса относно сандъка със свитъци, който неотдавна беше изпратен на госпожа Емили в Йедо.

— А, да, госпожо Ханако, госпожо Емили — Цуда се поклони на всяка една от тях, защото не знаеше към коя да се обърне. — Вярвам, че е пристигнал така, както го намерих, тоест неотворен?

От една страна, госпожа Ханако бе заговорила. От друга страна, очевидно госпожа Емили имаше въпроси. Госпожа Ханако беше истинската японска благородничка, съпруга на най-високопоставения генерал в рода — най-безжалостния и страховит мъж, който изглеждаше по-страшен дори от господаря Таро, — докато госпожа Емили, макар и да я наричаха „госпожа“, безспорно си оставаше чужденка. Но пък трябваше да се има предвид, че госпожа Емили бе близка приятелка на великия владетел на провинцията, може би изключително близка приятелка, ако се вярваше на слуховете, на които той, разбира се, въобще не вярваше…

— Чудехме се точно къде в замъка е открит сандъкът — каза Емили.

— О, моля да ме извините, ако моето обяснително писмо или моят пратеник са създали впечатлението, че сандъкът е бил открит в замъка. Всъщност той беше открит на едно много странно място и по един доста странен начин. — Двете жени си размениха многозначителен поглед. Неговият смисъл остана неясен за Цуда. Ето още едно нещо, за което да се тревожи по-късно, когато има време на спокойствие да анализира събитията от настоящата среща. — Или може би трябва да кажа, че го открихме на най-удачното място, по най-подходящия начин. Наистина не е моя работа да характеризирам…

— Къде беше открит сандъкът? — попита Ханако.

Цуда с мъка успяваше да настигне двете жени. Той не бе свикнал да язди кон. Макар че можеше да си позволи не само един, а десет коня, Цуда рядко яздеше. Не искаше да изглежда нагъл. По традиция коне яздеха само самураите, никога селяните, а самураите специално от тази провинция от векове се славеха с ездаческите си умения. Цуда добре съзнаваше, че ако се качеше на кон, гледката можеше да предизвика горчивина у някой самурай, особено у самурай, който върви пеш, и тази горчивина лесно можеше да се превърне в убийствен гняв. Съществуваше и още едно по-малко опасно, но все пак досадно рутинно съображение. Всеки път, щом минеше покрай самурай, той трябваше да слиза от коня и да се покланя, тъй като нямаше право да се намира на по-високо място от някой с по-високо обществено положение. Затова на Цуда му беше по-лесно да изпълнява задълженията си, докато се намираше на земята.

Двете жени бяха облечени в подобни на панталони дрехи, наречени хакама, и яздеха конете по-скоро като самураи, а не седнали настрани, както правеха елегантните жени. След като излязоха през портите на замъка, видяха господарят Таро и още няколко ездачи да ги очакват, за да ги придружат. Откъде господарят Таро бе разбрал, че напускат замъка? Цуда нямаше представа. Начинът, по който самураите предвиждаха нещата, наистина беше изнервящ.

Докато наближаваха строителния обект на хълма над ябълковата долина, Цуда отново започна да се поти. Сега обаче нямаше защо да се притеснява. Независимо от причината, той можеше да обвини за мокрите дрехи коня. По природа конете бяха запотени и миризливи животни. Но дали те щяха да открият някаква грешка в свършената досега работа? Достатъчно ли беше построил? Дали не беше избрал неподходящо място? Дали не беше разчел погрешно плановете на сградата? Дали не беше изсякъл твърде много дървета? Или прекалено малко?

Един самурай изравни коня си с неговия и грубо му каза:

— Ти! Спри да се разтакаваш! Губиш времето на всички! — Изглеждаше така, сякаш с удоволствие би отсякъл главата на Цуда на място.

— Да, господарю, извинете, господарю. Не съм свикнал да яздя кон, конете не подхождат на нисшестоящите…

Самураят се пресегна, сграбчи юздите от ръцете му, удари коня и го подкара в галоп, за да го изведе на върха, където останалата група ги чакаше. Когато стигнаха билото на хълма, Цуда беше сигурен, че някои части от неговото тяло така бяха пострадали от съприкосновението с твърдото седло, че не би бил в състояние никога вече да се наслади на някоя гейша.

— Слизай — нареди Таро. — Покажи на госпожа Ханако и госпожа Емили как точно откри сандъка.

— Добре, господарю Таро — отвърна Цуда и почти падна от седлото в бързината да се подчини. Защо въобще се бе кандидатирал за този проект? Трябваше да остави някой друг да го изпълнява. Трябваше някой друг да поеме риска. Точно това трябваше да направи. — Започнахме преди три седмици — рече Цуда.

— Да започваме ли вече да копаем, господин Цуда? — попита работникът. Той и още стотина мъже с лопати, кирки и други строителни инструменти очакваха от около час архитектът да даде сигнал да започват. Защо се бавеха? Защо той стоеше като в транс на билото на хълма? Бяха дошли тук, за да строят сграда, а не да извършват религиозни ритуали.

Цуда долови нетърпението в гласа на мъжа. То беше обяснимо. В крайна сметка мъжът беше само един неук селянин, който не разбираше мистиката на фън шуй, изкуството на посоката и разположението, без което един архитект не беше никакъв архитект, а само обикновен събирач на камък и дърво. Освен това на работниците щеше да се плати в зависимост от свършената работа, а не за времето, прекарано на строежа, и те естествено бързаха да започват. Неговата работа обаче беше висше призвание. Мястото, където щеше да бъде направена първата копка, щеше да предопредели съдбата на сградата и следователно на хората, които щяха да я използват, както и онези, които щяха да я построят. Ако се сбъркаше дори с една стъпка, можеше да се проправи път на лошия късмет вместо на щастливата съдба.

От множеството сгради, които Цуда беше проектирал и построил през десетгодишната си кариера, нито една не беше причинила нещастие на своите собственици и обитатели. Дори можеше да се каже, че две от тях — къщата на някаква гейша в Кобе и построеният наново дворец на господаря Генджи в Йедо — бяха донесли много късмет на всички участници. Къщата на гейшата се бе превърнала в местна забележителност през последните години и се говореше, че съперничи на най-красивите постройки в Йедо и Киото. Това, разбира се, беше доста преувеличено, но слуховете сами по себе си бяха голяма чест. А що се отнасяше до владетеля Генджи, макар той да имаше много повече политически врагове, отколкото съюзници, и да се смяташе за аутсайдер, след възстановяването на двореца се превърна в надежден довереник на императорския двор в Киото и уважаван член на Съвета на шогуна за помирение.

Цуда не смееше да твърди, че има нещо общо с щастливия развой на събитията и в двата случая. Но господарят Генджи сигурно му отдаваше поне малка заслуга, щом му бе възложил да построи тук „параклис“, което беше нещо като християнски храм. Цуда бе разработил проекта заедно с чуждестранната приятелка на господаря, госпожа Емили. Планът му се струваше ненужно груб с фиксирани редици от дървени седалки, втори етаж, предназначен за група певци на религиозни песни, наречена „хор“, с повдигнат подиум, където вероятно щеше да стои свещеник и да говори пред събраните богомолци. Имаше камбана като в будистки храм, но тук тя се намираше на недостижимо място в специална кула и нямаше да се удря почтително от свещеник със свещен чук, а щеше да се дърпа отдолу с въжета и макари. Камбанният звън щеше да се получава чрез стоманен прът вътре в самата камбана, който, люлеейки се, щеше да удря стените на камбаната на случаен принцип.

— Ще стане време за обяд още преди да сме започнали — измърмори един от мъжете.

Цуда вдигна ръце и ги призова да запазят тишина. Нямаше да се остави да го пришпорват. Може и да не беше самурай, но възприемаше работата си също така сериозно като самураите. У дома се бе допитал до И Чън, използвайки методите на пръчката и монетата. Сега настъпи финалният етап. Щеше да остави всякакви предубеждения, страхове и желания, да се посвети на вътрешната природа на това място и да направи първата копка. В този момент се усети лек повей на вятъра. Океанският мирис отстъпи пред аромата на ябълковите цветове. Цуда пое дъх. След като издиша, той отвори очи и заби лопатата в земята.

В същия миг удари върху нещо твърдо точно под повърхността.

— Лопатата всъщност разтроши дървото на външната кутия — уточни Цуда. — Тя обаче предпази вътрешната кутия, онази, върху която имаше изящна рисунка. Надявам се, че е пристигнала неповредена, така както я открих? — Бе чувал, че госпожа Емили страдаше от непредсказуеми и чести припадъци, затова не се изненада от внезапното й пребледняване. Но се учуди, че лицето на госпожа Ханако също загуби своя цвят.

— Защо реши да изпратиш сандъка направо на госпожа Емили? — попита го тя.

— Не бих си позволил да взема такова решение — отвърна Цуда. — Тъй като размерът и тежестта на сандъка подсказваше, че той съдържа писания, а не вещи, и понеже знаех, че по заповед на господаря Генджи е започнат превод на английски език на историята на рода…

— Млъкни! — нареди Таро. — Отговори на въпроса. Защо изпрати сандъка на госпожа Емили?

— Не съм го направил, господарю Таро — неволното му треперене се усили до такава степен, че дрехите му започнаха да се люлеят, като че ли ги вееше вятърът. — Съвсем ясно наредих на моя пратеник да занесе сандъка право на господаря Генджи. Ако не го е направил, аз ще го…

Таро се вбеси.

— Изпратил си сандъка на господаря Генджи? Защо не го предаде на капитана на охраната на замъка? Негово задължение е да предприеме следващата стъпка, а не твое.

Цуда притисна чело в пръстта толкова силно, че мускулите му започнаха да се схващат.

— Господарят Генджи изрично ми нареди да се обръщам направо към него по всички въпроси, свързани със строителството на параклиса.

— За глупак ли ме мислиш? — ръката на Таро се насочи към меча. — Кой владетел би позволил такъв достъп на един селянин?

— Извинете, господарю Таро — намеси се Емили. — Господин Цуда е прав. Аз присъствах на разговора.

Думите на госпожа Емили въплъщаваха най-красиво изговаряния японски език с американски акцент, който Цуда някога бе чувал! Тя току-що му бе спасила живота. Завинаги щеше да й бъде признателен.

— Той не би могъл да не се подчини на прякото разпореждане на великия владетел — каза госпожа Емили.

Таро изсумтя. Отмести ръката си от меча и попита:

— Кой беше пратеникът? Нека го повикат.

След няколко минути куриерът лежеше ничком по очи в пръстта заедно с Цуда, потейки се обилно от бясното тичане, за да изпълни заповедта колкото се може по-бързо.

— Защо занесе сандъка в покоите на госпожа Емили? — попита Таро.

— Не съм го носил на нея, господарю Таро — отвърна куриерът. — Занесох го на господаря Генджи, както ми бе наредил господин Цуда. Господарят Генджи отвори сандъка, погледна какво има вътре и ми каза да го занеса в кабинета на госпожа Емили.

— И какво имаше вътре?

— Не знам, господарю Таро — отговори пратеникът. — Останах в поклон през цялото време в присъствието на господаря Генджи. Чух сандъкът да се отваря. Господарят Генджи каза, че вътре имало свитъци, и чух как го затвори. След това господарят Генджи ми нареди да отнеса сандъка в кабинета на госпожа Емили. Аз се подчиних. Това е всичко.

— Можеш да си вървиш — каза Таро. След това се обърна към госпожа Емили: — Имате ли още въпроси към Цуда?

— Не — отвърна Емили, — към Цуда вече нямам въпроси.

Цуда тихичко въздъхна облекчено и продължи да се смята за истински късметлия.