Есенен мост

4 Абатисата на Мушиндо

1882 година, абатството Мушиндо в планините западно от Едо

Преподобната абатиса на Мушиндо Джинтоку седеше на колене върху платформата в главната зала за медитация. Поклони се ниско и задържа поклона си, когато гостите за днешния ден бяха въведени в залата от две млади жени, облечени като будистки монахини от отдавна отминали времена, главите им бяха покрити с качулки от груб кафяв плат, каквито бяха и расата им. Преподобната абатиса беше облечена в същия стил, въздържайки се от по-скъпата и по-удобна копринена роба, която й позволяваше рангът. Тя и нейните помощнички носеха качулки, защото не бръснеха главите си по обичайния за будистките монахини начин. Преподобната абатиса беше забелязала, че монахините с дълги, лъскави, съблазнителни коси привличаха значително по-малко дарения, отколкото онези, които се появяваха в по-скромен вид. Тъй като тя нямаше желание да бръсне главата си, не би го поискала и от последователките си. Методът й беше да ръководи чрез личния си пример. Това беше единственият начин, който придаваше ясно морална автентичност, а моралната автентичност беше основата на властта й в абатството Мушиндо.

Днес дойдоха четирийсет гости, вчера — четирийсет и един, а онзи ден — трийсет и седем. Облеклото на жените вече представляваше стандартната смесица между западен и японски стил, която бе широко разпространена в града, кимоно с английска шапка и френски обувки, а като горна дреха — жакет с американска кройка. Мъжете се обличаха само в един стил — или изцяло в западен от шапката до обувките, или строго в японски — в кимоно и дървени сандали. Никой вече не носеше възел на главата, нито меч. И двете бяха забранени. А дори и да не беше така, кой щеше да ги носи? Вече нямаше самураи, а в миналото да носят мечове беше разрешено само на самураите.

Посещенията бяха нараснали много през трите години, откакто абатисата беше решила да въведе посещения с гид в храма. За това получи благодарността на новото имперско правителство. Потокът към храма се увеличи заради по-големия интерес към древната история на Япония, който съвпадна с енергичната кампания на правителството за модернизация. В това нямаше нищо странно, както изглеждаше на пръв поглед. Тъй като модернизацията означаваше приемане на западния стил в индустрията, науката, войната, политиката и облеклото, тя беше съпътствана от точно толкова енергична кампания за поддържане на старите културни традиции. „Западна наука, източни ценности.“ Това беше официалният лозунг. Но дали някой наистина знаеше какво включва понятието „източни ценности“?

Преподобната абатиса изпитваше своите съмнения. Не беше възможно истинските традиции да са онези, които се налагаха от вече дискредитирания и свален режим на шогуните Токугава. В продължение на два века и половина, според новото правителство, шогуните бяха замразили обществото на място, бяха създали всякакви форми на двулични измислици, за да поддържат контрола си, а през това време грабеха, хвърляха в затвора, измъчваха, заробваха, прогонваха в изгнание, убиваха и по всякакъв друг начин потискаха и тероризираха всички, които им се противопоставеха — тактика, която новото правителство твърдеше, че напълно е елиминирало. Разбира се, не всички форми и поведение от тази епоха бяха необмислено елиминирани, тъй като някои бяха правилни и почитаха традиции, пренесени от миналото и буквално погълнати и използвани от шогуните. Освен че беше преговаряло за договори, беше изградило армия и флот, беше конфискувало земите и богатствата на рода Токугава и енергично пишеше нови закони, за да удовлетворят исканията на западните държави за реформи, новото правителство решаваше също кое е традиционно и кое — не. В усилията му да съчетае старото и новото в официалните правителствени изявления се появиха две фрази:

„За вечни времена…

От незапомнени времена…“

Преподобната абатиса знаеше достатъчно за лъжите, за да разпознае думите, които по-скоро трябваше да скриват, отколкото да разкриват. Тя подозираше повече преднамереност, отколкото сдържаност. Колко по-лесно бе да се постигне съгласие чрез позоваването на прецедент в древността, отколкото да се убеждават хората да рискуват с нововъведения. Въпреки това тя бе благодарна, че при определянето на националните исторически обекти правителството бе включило и абатството Мушиндо. Несъмнено това бе събудило интереса към него.

— Почитаеми гости — заговори абатисата, — изказвам най-дълбоките ни благодарности за това, че сте си направили труда да посетите нашия изолиран и обикновен храм.

Въпреки че Мушиндо наистина беше обикновен храм, всъщност той вече не бе изолиран. Новият път между тихоокеанския бряг и Японско море минаваше през долината под него. На практика вече бе много лесно да се достигне този храм, въпреки че наложителното пътуване извън градските центрове създаваше по време на пътуването чувството за странстване, което липсваше при посещенията на някои от най-прочутите градски храмове. Като се имаше предвид мисията на Мушиндо, това беше повече предимство, отколкото недостатък. Затова абатисата усещаше, че не вреди изолацията да бъде подчертавана.

— Светът отвън се променя бързо и безмилостно. Тук ние живеем, както отшелниците на Мушиндо са живели в продължение на шестстотин години, следвайки Пътя на Буда.

Ако трябваше да се каже с точност, Мушиндо не беше обитаван постоянно през цялото време, но тя смяташе това за незначителна подробност. Храмът си е храм.

— В края на вашата обиколка сте добре дошли да се присъедините към монахините за нашия обяд, ако желаете. Той е много обикновен и се състои от овесена каша, соева супа и мариновани зеленчуци.

В интерес на истината повечето от гостите бяха преживявали с това ядене до не много отдавна, когато бяха селяни без права, собственост и фамилни имена. Спомените от близкото минало се събудиха.

— Ще бъдете разделени на две групи. Едната ще разгледа първо вътрешността на храма, а после — двора. Другите ще разглеждат по обратния ред. — Тя отново се поклони. — Пожелавам ви приятно прекарване. Ако имате въпроси, моля, задавайте ги.

Абатисата почака малко, докато гостите напуснаха залата за медитация и започнаха обиколката си, после се изправи и отиде в изолираната част извън източните стени на абатството. Това бе единственото място, където духовната практика не се прекъсваше, място, което не беше част от обиколката.

На портата абатисата се поклони почтително, преди да влезе в отделението за охраната.

Както винаги по това време на деня, той се грижеше за градината си. Абатисата го наричаше наум Светеца — първо на шега, а после, за нейна изненада, доста сериозно. Светеца беше съвсем предсказуем. Той следваше, без да се отклонява и без да греши, графика, установен от чуждестранния монах Джимбо преди повече от двайсет години.

Шестте часа медитация преди изгрев-слънце бяха последвани от купа каша и мариновани зеленчуци, единствената му храна за деня. Как толкова необикновено едър мъж можеше да издържи с толкова малко храна, беше загадка. Въпреки това той успяваше. Останалата част от сутринта той прекарваше в градината, където беше сега, плевеше, внимателно отстраняваше насекомите, без да ги наранява, метеше падналите листа и им се покланяше, когато ги трупаше на купчина за наторяване, а зеленчуците откъсваше за готвене и запасяване. След два часа обедна медитация в колибата си Светеца прекарваше следобеда в почистване на двора в останалата част от абатството и ремонтираше всичко, което имаше нужда от поправка — сградите, стените и алеите. Накрая, вечерта, преди окончателно да се измие, той отиваше до външната врата на абатството и раздаваше сладки и бисквити на децата от близкото село Яманака, които много го обичаха и уважаваха. Светеца се беше научил да ги прави по време на седмиците странстване преди двайсет години. Това беше много преди абатисата да стане абатиса, преди той да стане Светеца, преди Мушиндо да стане абатство и преди великите даймио на Западна Япония да свалят шогуна Токугава.

— Градината ти е красива — отбеляза абатисата. Тя разговаряше с него винаги, когато можеше, повече по навик, отколкото заради очакването, че той ще й отговори по начин, различен от обичайния. — Цяло чудо е, че зеленчуците и цветята се развиват толкова добре, след като така внимаваш да не нараниш насекомите, които се хранят с тях.

Той я погледна и й се усмихна или по-скоро се усмихна по-широко, защото на лицето му винаги беше изписана усмивка. После изговори едната от двете единствени думи в речника си.

— Кими — рече той.

1861 година, манастирът Мушиндо

Селските деца наблюдаваха от околната гора. Родителите им ги бяха предупредили да стоят далече от стотиците бойци с мускети, които бяха заели манастира Мушиндо. Този съвет беше благоразумен, тъй като невинните хора обикновено умираха, когато самураите се биеха помежду си, а битката очевидно предстоеше. Кими, разбира се, нямаше никакво намерение да пропусне забележителната сцена, която щеше да се разиграе пред очите й. Въпреки че беше момиче, едва на осем години, далеч по-малка от най-голямото дете в групата, нейната интелигентност и енергия й отреждаха ролята на водач. Също така тя беше единствената, на която Горо се подчиняваше относително безпрекословно. Горо, синът на селската жена идиот, беше гигант. Никога не беше причинявал нищо лошо на никого. Но беше толкова голям и силен, че би могъл непреднамерено да наранява хората и понякога го правеше. Всички деца бяха забелязали, че това се случва, когато Кими не е наоколо. Вероятно това беше чисто съвпадение. Но децата, които са най-суеверни от всички човешки същества, вярваха, че тя има специално успокояващо влияние върху Горо. Тя щеше да запази тази репутация до края на живота си.

Горо беше много по-едър от всеки друг мъж в селото, още по-едър и от чужденеца, който дойде да живее в манастира и стана монах и ученик на стария абат Дзенген. Преди чужденецът да се появи, старият Дзенген беше единственият, който живееше тук. Чужденецът имаше име, което никой не можеше да произнесе, докато не стана ученик на стария Дзенген. После сам започна да се нарича Джимбо. Това беше лесно за произнасяне. Дори Горо, който до този момент не бе произнасял нищо смислено, можеше да я каже и го правеше непрекъснато:

— Джимбо, Джимбо, Джимбо, Джимбо, Джимбо, Джимбо…

— О, я млъквай, Горо — гълчаха го децата. — Той си знае кой е, знае също, че ти си тук.

— Джимбо, Джимбо, Джимбо…

Горо не спираше да подвиква. Само Джимбо не се ядосваше. Нищо не можеше да ядоса Джимбо. Той беше чужденец, истински последовател на Пътя на Буда.

— Стига, Горо — скара му се Кими. — Дай и на другите възможност да говорят.

— Джимбо — повтаряше Горо за последно и притихваше. Поне за малко.

Когато дойдоха бойците с мускетите, Джимбо беше в планината, не се беше върнал и при пристигането на владетеля Генджи.

Както се разбра, войска на шогуна беше причакала владетеля Генджи. Малката група самураи, които го придружаваха, беше нападната из засада, заобиколена и хваната в капан. Онези, които се опитаха да се доберат и да намерят убежище в манастира, бяха взривени, когато барутът, скрит там, беше възпламенен. В тяхна посока бяха изстреляни толкова много куршуми, че мъртвите им коне, които бяха използвани за прикритие, се превърнаха в еднородна маса кърваво месо. Накрая, когато съюзниците на владетеля успяха да се притекат на помощ и разбиха врага, малцината оцелели бяха прогизнали в кръв от животните и убитите мъже от главата до петите.

Джимбо се появи чак няколко дни след битката, но когато се върна, никое от децата не го позна. Видяха чужденец, облечен като онзи, който придружаваше владетеля Генджи, човек, който в колана си беше затъкнал пистолети, а не мечове, разгневен като демон от самия ад. Той уби много от мъжете с пистолетите си, със сабите, които взе от хората, превърнати от него в трупове, както и с голите си окървавени ръце.

Всички деца избягаха от него от страх. С изключение на Горо.

— Джимбо, Джимбо, Джимбо — извика той и се втурна към чужденеца.

Кими видя, че Горо е прав. Чужденецът наистина беше Джимбо. Беше свалил расата на дзенмонах, които беше облякъл, когато стана ученик на стария Дзенген, а сега носеше дрехите, с които беше, когато дойде за пръв път в селото. Над колана му се виждаше пистолет, а в ръката си държеше оръжие с дълга цев и две големи дула.

— Защо си облечен така? — попита Кими.

— Трябваше да свърша нещо, което не можех да направя с другите дрехи — отвърна Джимбо и погледна развалините на манастира. Няколко дни по-късно всички разбраха какво е трябвало да свърши.

Върна се и другият чужденец, демонът, който беше с владетеля Генджи. Кими поведе селските деца през руините на залата за медитация, където се скриха. Проследиха как демонът се промъква през манастирските стени, във всяка ръка държеше оръжие. Джимбо излезе от сянката и застана зад него, после опря пистолета в тила му и каза нещо на английски, което никое от децата не разбра. Каквото и да беше казал Джимбо, това не бяха точните думи, защото вместо да изчезне или да си отиде, демонът падна на една страна, след което се извъртя и стреля с двете си оръжия в Джимбо. Джимбо също стреля, но само веднъж, твърде напосоки и твърде късно. После демонът се надвеси над Джимбо и изпразни оръжието си в лицето му.

Когато демонът си тръгна, децата хукнаха към Джимбо. Всички спряха, когато видяха какво е останало от него. Само Горо и Кими останаха до него. Горо се срина до тялото на Джимбо, заплака и започна да стене. Кими обви с ръце Горо и се опита да успокои и себе си, и него.

— Не плачи, Горо. Това вече не е Джимбо. Той се пренесе при Сухавати в Чистата земя. Когато отидем там, той ще ни посрещне и ние няма да се страхуваме. Всичко ще бъде чудесно.

Кими не знаеше дали Горо ще се възстанови някога от загубата. Но постепенно той успя. Започна да прекарва цялото си време в развалините, прочистваше останките, подреждаше фрагменти с неясен произход, които можеха да бъдат и овъглени части от човешки тела, запълваше ямата, останала след огромната експлозия, която бе разрушила залата за медитация, претърсваше повърхността и събираше стотици куршуми, изстреляни по време на битката преди дуела между Старк и Джимбо. Тъй като не можеха да направят нищо по-добро, децата имитираха Горо, докато не разбраха какво правят — помагаха му да изгради наново Мушиндо.

Не мина много време и той започна да изговаря отново единствената дума, която знаеше:

— Джимбо.

Но сега я казваше тихо и само по веднъж.

Когато манастирът се издигна наново от руините, в известен смисъл сякаш и Джимбо оживя. Горо започна да носи неговите раса и да следва монашеския режим на Джимбо. Ставаше в тъмни зори, отиваше в колибата за медитация на абата и оставаше там до изгрев-слънце. Един ден, когато Кими надникна вътре, тя го завари да седи напълно спокоен, с крака в поза лотос на истински монах, с притворени очи, както правеше Джимбо, когато изпадаше в самади25 на Буда. Разбира се, идиот като Горо нямаше да може да достигне перфектния, блажен покой на Просветения. Той не беше истински последовател на пътя като Джимбо. Ала вършеше доста добра работа, като се преструваше. А това го правеше тих, щастлив и безобиден, затова Кими не правеше нищо да го обезкуражава.

Един ден, след като бяха прибрани няколко реколти, Кими работеше на селското оризище с останалите членове на семейството си. Тогава пристигна богат търговец, придружен от група самураи. Те не служеха на никой владетел както всички истински самураи, а бяха без господари, от онези, известни като „мъже вълни“, защото подобно на вълните на повърхността на океана нямаха корени, не принадлежаха на никого, нямаха цел, а съществуваха въпреки това и можеха да причинят големи безпокойства и поразии. През последните години, когато областта беше раздирана от вътрешни разногласия и външен натиск, вследствие рухването на реда се появиха много такива мъже.

Кими не можеше да каже колко време беше минало между битката, дуела, смъртта на Джимбо и пристигането на този търговец. Всеки сезон в селото, което се занимаваше със земеделие, приличаше на предишния. Тя знаеше, че са минали повече от няколко сезона, защото голяма част от манастира Мушиндо бе изграден наново, а нейното собствено тяло започна да се променя, проличаваха първите признаци на онези изменения, които щяха в крайна сметка да доведат до бременност, раждане на дете, взискателен съпруг, крещящи деца и всичко останало. Виждаше как бъдещето се разтваря пред нея, така образно като мистичните видения на светец. Не след дълго тя самата щеше да се превърне в изтощена, преждевременно състарена майка, а някой друг — едно от децата, което щеше да роди — щеше да стане същото такова безочливо дете като нея. Това беше истинското значение на прераждането на нисшите. Може би даймио като Генджи и красиви гейши като Хейко се прераждаха в нови, вълнуващи духове в екзотични, далечни страни. Селяните просто се прераждаха като родителите си или като самите себе си и повтаряха онова, което вече бяха правили толкова много пъти преди това и нямаше нужда да минават в друг живот, за да го правят.

— Навлязохме в нова ера — провъзгласяваше търговецът от седлото на коня си, — нова ера на големи и безпрецедентни възможности!

— Спестете лъжите си! — провикна се един от селяните. — Нямаме никакви пари. Не можете да ни вземете онова, което нямаме!

Селяните се разсмяха. Онези, които бяха най-близо до селянина, който се бе провикнал, го поздравяваха ентусиазирано и на свой ред се провикваха със свои предложения.

— Отивайте в село Кобаяши! Там са по-богати!

— Да. Те поне имат какво да откраднат. Ние нямаме нищо!

Търговецът се усмихна, когато селяните се разсмяха още повече. Той измъкна голяма платнена торба от вътрешността на горната си дреха и я разклати. Смехът бързо утихна. Търговецът каза:

— Измамникът би ли ви дал парите си, вместо да вземе вашите? Лъжецът ще ви повярва ли, вместо да ви накара да повярвате?

— Оловото ще направи кесията тежка като злато — обади се един селянин, — а думите са си просто думи. Не сме такива глупци, че да не забележим крадец, когато го видим.

Един от „мъжете вълни“, които придружаваха търговеца, очевидно ръководител на групата, изведе коня си по-напред и заговори с обичайния арогантен маниер на самурай, независимо дали имаше или нямаше господар.

— Принизете се на мястото си, селяни — разпореди се той, хванал дръжката на сабята си с една ръка — и говорете с уважение на тези над вас.

— Това е село Яманака — отвърна селянинът, без да се изплаши ни най-малко. — Ние сме поданици на владетеля Хиромицу, а не сме бездомна тълпа.

„Мъжът вълна“ измъкна меча си.

— Владетелят Хиромицу. Треперя от страх.

— Владетелят Хиромицу се радва на приятелството на Генджи, даймио на Акаока — продължи селянинът, — който разби армията на шогуна тук преди не много време. Може би сте чували за манастира Мушиндо?

— Манастирът Мушиндо — повтори „мъжът вълна“, отпусна меча си и се обърна към търговеца. — Мислех, че е по на запад.

— Обърнете главата си — каза му селянинът — и погледнете нагоре към хълма. Ето го там.

— Прибери меча си — заповяда търговецът — и нека не говорим за миналото. Аз съм тук като пратеник на бъдещето. На благоденстващото бъдеще. Ще ме чуете ли? Ако не искате, продължавам нататък.

Той отвори торбата, пъхна ръка в нея и извади шепа монети, после разтвори дланта си. В торбата нямаше олово. От дланта му проблясваха шу, правоъгълните златни монети с характерните знаци за официалната власт на Токугава. Шестнайсет шу се равняваха на едно рио, а едно рио беше повече, отколкото дори най-богатият селянин в селото можеше да спечели от годишната реколта. След като торбата на търговеца беше пълна с монети, той държеше състояние в ръцете си. Беше цяло чудо, че ронинът с него още не го бе убил и не бе откраднал състоянието му. Наличието на толкова много пари пред тях накара селяните да притихнат.

— Неотдавна шогунът отмени забраната за пътуване в чужбина — обяви търговецът. — След като видя, че светът ще се облагодетелства от нашето присъствие, той мъдро постанови, че японците отново могат да живеят в чужди земи. За да подслонят пътниците, в Тайван, Филипините, Сиам, Китай, Ява и на много други места са построени много крайпътни ханове. Естествено, те трябва да бъдат обслужвани от японци. Не можем да поверим нашите пътници на грижата на нецивилизованото местно население. Заради това съм упълномощен да предложа работа за прислужници, готвачки и домоуправителки на младите жени от вашето село за срок от три години, като на техните семейства ще се плаща едно шу годишно. Предварително! А днес, в тази минута, всяко семейство, което даде на дъщерите си възможността на живота им, ще получи три шу! Три златни шу!

Щом чу думите „три златни шу“, Кими разбра всичко, все едно вече бе ходила на Ява или Филипините, или в Сиам, независимо къде се намираха тези места. Тя не вярваше на нищо, което този безсрамен негодяй говореше за прокламацията на шогуна или новите възможности, или каквото и да било друго, и се съмняваше, че някой друг от селото му вярва. Ала нямаше как бедните селяни с толкова много гърла за хранене да се противопоставят на подобно предложение.

— А сега кажете ми истината — обърна се отново към тях търговецът, като все още държеше златото в ръката си, така че да го виждат всички. — Мислили ли сте някога, че ще дойде денят, в който вашата дъщеря без зестра, която е цяло бреме, ще струва толкова? Наистина не живеем ли в удивителни времена?

Трите други сестри на Кими бяха омъжени, а децата им бяха твърде малки, за да ги оставят. Кими беше единствената, която можеше да отиде. Така и стана, тя тръгна още същия ден с още шест момичета от селото. Дори нямаше време да се изкатери нагоре по хълма, за да се сбогува с Горо.

Две седмици по-късно тя се намираше в някакъв склад на пристана на пристанище Йокохама, където чакаше заедно с още стотина други момичета и млади жени за кораб, който да ги отведе на място, наречено Лусон. Фикцията, че ще бъдат прислужници, домоуправителки и готвачки, беше изоставена преди доста време. Повечето от по-големите момичета бяха изнасилени от стражата, някои неколкократно. Кими и другите избягнаха тази съдба, защото търговецът неколкократно напомни на „мъжете вълни“, че най-малките момичета ще донесат двойна цена, ако са още девствени, когато достигнат крайната точка от пътуването си. В това деликатно равновесие между похотта и алчността Кими беше временно в безопасност. Това обаче беше безопасност, лишена от надежда. Най-сетне това й се бе стоварило на главата. Беше продадена. От собствените си родители.

В продължение на няколко дни мисълта да избяга й даваше енергия и я ободряваше. Това състояние обаче я напусна много скоро. Къде щеше да избяга? Ако се върнеше обратно в селото, „мъжете вълни“ щяха да дойдат за нея и тогава какво щяха да правят родителите й? Щяха да я върнат, защото ако не върнеха нея, трябваше да върнат златото, а Кими не можеше да си представи това. Беше видяла изражението им, когато взеха монетите в ръце. А ако не се върнеше в селото, какво щеше да прави? Как щеше да оцелее на място като Йокохама, пълно с непознати хора, живеещи точно толкова по течението, колкото и „мъжете вълни“, които я държаха пленница?

Безнадеждността я направи отпусната и апатична, а заради апатията тя загуби представа за времето.

Ето такъв щеше да е целият й живот. Самотен, неясен, застоял. Ще бъде използвана, докато не стане безполезна, после ще умре. Какво проклятие е да се родиш жена. Ако беше куче, дори женско куче, можеше поне да се ползва със защитата на старото шогунско законодателство, което регулираше отношението към тях. За това как да се третират жените, законодателство нямаше.

Събудиха я уплашените писъци на момичетата, които бяха до входа на тяхното помещение. Тя отиде колкото бе възможно по-назад в тълпата. Заради своята стойност като девственица вероятно нямаше от какво да се страхува, но беше добре да не се уповава много на алчността. Онези, които бяха податливи на порока, обикновено бяха ненадеждни дори в практикуването на злото. Моментна слабост, само това бе необходимо, а тези „мъже вълни“ бяха изтъкани от слабост. Кими се скри.

— Точно така, пищете, пищете — каза един от стражите, а другите се разсмяха. — Страшно е, нали? Следващата, която не направи каквото й кажем — веднага и напълно любезно, — ще си го получи. Как ви се струва? Ти! Да, ти! Кой ще бъде? Той или аз?

Кими не можеше да види какво се случва, но не беше необходимо да види, за да разбере. Чу смях и вопъл от уплах, отваряне на врата и шум от движещи се крака. Натискът на телата на другите момичета върху нейното й подсказа колко са уплашени. Те се опитваха да останат колкото бе възможно по-далече от вратата.

— Него ще оставим да ви наблюдава — каза стражата. — Ако не искате нищо да ви се случи, дръжте се добре, докато ни няма!

Стражите тръгнаха с нещастните жени, които избраха за вечерното си забавление, но натискът от тела върху Кими не намаля. Новият пазач, когото бяха оставили, трябва да беше ужасно противен, като имаше предвид зверовете, които вече беше виждала. Разбра, че той се движи покрай оградата, гледа ги, защото тълпата от уплашени жени се люшкаше ту на едната, ту на другата страна, всеки път с все по-голяма доза паника. Някои от жените бяха започнали да ридаят в очакване на ужаса, който щеше да настъпи скоро, неизбежно. Още една смяна на положението и тя успя да го види — голямата му плешива глава, която се издигаше над тях. Той се движеше покрай оградата, безмълвно, вниманието му беше изцяло погълнато от жените. Беше някакъв ням, плешив звяр, може би чужденец, доведен от безсърдечните „мъже вълни“ да ги тероризира и да ги превърне в покорни роби.

Портата помръдна — отначало малко, след това се разтвори със замах. Жените, останали без дъх, се притиснаха още повече към стената. Нещо метално щракна. Кими видя как горната част на вратата отново се раздвижи. Чудовището беше влязло вътре. Женската тълпа отстъпваше с приближаването му, Кими отстъпваше заедно с тях. Тя обаче нямаше къде повече да отстъпва, останалите се отдалечаваха от нея, а чудовището се приближаваше.

Идваше за нея!

През последните няколко дни Кими мислеше за самоубийство, но винаги се разубеждаваше. Животът беше за предпочитане пред смъртта. Докато беше жива, имаше шанс. Мъртва, нямаше. Имаше и практически проблем. Как? Гладуването нямаше да свърши работа. Стражите щяха да разберат какво се случва и да я насилят да се храни. Това вече се беше случило с едно момиче. Преди да види какво правят стражите, тя не знаеше, че храненето може да бъде превърнато в мъчение.

Нямаше къде и да се обеси, освен на оградата, а там щеше да е твърде бавно. Едно от момичетата се беше опитало, но само увреди мускулите на шията си, след което се отказа. Сега главата й беше постоянно наклонена на една страна, което намаляваше цената й и несъмнено я обричаше на най-лошо третиране в Лусон.

Не можеше да скочи от височина или да пререже гърлото си. Единственото, което беше възможно, беше да удари главата си толкова силно в земята, че да разбие черепа си. Смяташе, че няма нито волята, нито силата, за да го направи.

Оставаше само една възможност. Тя беше отвратителна, но беше сигурна смърт, ако имаше куража да го направи. Неколкократно стигаше до решението и винаги се отказваше. Животът бе за предпочитане пред смъртта. Засега.

Звярът се приближи още повече. В тъмнината на помещението тя не можеше да различи чертите му, виждаше само очертанията на огромното му тяло. Можеше да я разкъса, да прекърши гръбнака й, да я стъпче в пристъп на жестокост на нечовешката му похот, преди да я остави да умре в агония, в пълна самота на пода на този склад в Йокохама.

Тя се обърна и коленичи, изплези езика си и го стисна между зъбите си. Щеше да удари брадичката си в земята, да разсече на две този орган, който носеше само проблеми, и да умре от загуба на кръв. Такъв живот, толкова кратък, само с една искрица светлина, донесена от чужденеца монах Джимбо, момент, който й се струваше отминал толкова отдавна. Тя затвори очи и вдигна глава, за да се подготви за удар в земята. Изплезеният й език вече беше толкова пресъхнал, имаше чувството, че гори.

— Кими — промълви чудовището.

1882 година, абатството Мушиндо

— Горо — каза преподобната абатиса Джинтоку.

— Кими — отвърна Светеца.

— Горо.

— Кими.

— Горо.

— Кими.

Повтарянето на имената можеше да продължи дълго време. Абатисата беше започнала да мисли за това като за форма на песнопение и понякога, съвсем непреднамерено и без да забележи, изпадаше в състояние на дълбока медитация. В някои случаи той продължаваше да стои при нея, когато тя се връщаше към нормално състояние. Друг път отиваше някъде, тъй като изпълняваше режима на Джимбо, без да се отпуска. Веднъж тя дойде на себе си по време на проливен дъжд, а една прислужничка държеше над главата й чадър. Тя беше, разбира се, изпратена там от Светеца.

До деня, в който Горо я откри в Йокохама, той не беше изричал името й. Сега, двайсет години по-късно, неговият речник все още се състоеше само от две думи. „Джимбо“. „Кими“. Как я беше открил? Тя не знаеше. Как беше нает от „мъжете вълни“ за пазач? Тя не знаеше.

— Кими — каза той, взе я за ръка и я изведе от помещението, през пристана, през Йокохама и я върна в Мушиндо. Той редовно се губеше, когато отиваше от селото до манастира, въпреки че манастирът се виждаше от селото. Как беше пътувал толкова далече и как после толкова лесно намери обратния път? Тя не знаеше.

Повечето от пленниците бяха твърде изплашени, за да тръгнат с тях, но няколко се осмелиха. Част от тях бяха в Мушиндо и сега. Не ги бяха преследвали. Защо? Тя не знаеше. Никога повече не видя търговеца или „мъжете вълни“.

Абатисата примигна.

Горо бе отишъл някъде.

А колко дълго бе стояла тук сама, изгубена в спомени от миналото? Погледна към небето. Минаваше дванайсет часа по обяд. Обиколката на туристите беше завършила, монашеското ястие беше сервирано и изядено, гостите си бяха тръгнали. Тя напусна колибата на пазача и се върна в абатството, където щеше да пресметне постъпленията за деня. Освен приходите от дарения за обиколката имаше дарения и в залата за медитация за будите, в кухнята — за храната, и в хранилището — за свещените реликви от обгоряло дърво, куршуми и фрагменти от ръкописи.

Обгарялото дърво беше от развалините на залата за медитация, които бяха останали след взривяването й в прочутата битка. Те бяха много популярни сред молещите се, които вярваха, че фрагментите имат силата да предизвикват сходно експлозивно пробуждане за просвещение. Онези, които търсеха защита от физическа опасност, както и от злите намерения на враговете, почитаха куршумите като талисман. Не би могло да се забрави, че хиляди бяха изстреляни по владетеля Генджи и нито един не го застигна. Със сигурност тези куршуми бяха погълнали от неговата сила да възпре атаката.

Всеки приход обаче бледнееше в сравнение с даренията, които абатството получаваше от реликвите, които съдържаха фрагмент от ръкопис. Някои, които търсеха парче хартия, бяха сигурни, че са от останките от манускриптите на замъка „Облак врабчета“, прозренията за бъднините на ясновидците сред владетелите Окумичи. Притежавай парче от тях и бъдещето ти ще привлича всичко добро и ще прогонва лошото. Други нямаха съмнение, че в тях се съдържа още по-голяма сила, силата да сбъдват най-съкровените желания, защото хартията беше материалният остатък от ръкописа „Есенен мост“, сборник от заклинания и песнопения, събрани от древната принцеса госпожа Шидзука.

Абатисата нито потвърждаваше, нито разубеждаваше вярващите. Куршумите наистина бяха от тези, изстреляни в битката и събрани от Горо по време на почистването. Дървото беше от развалините на старата зала за медитация, както хората вярваха. Фрагментите хартия бяха парчета, накъсани от абатисата от древни празни свитъци, отначало дванайсет на брой, донесени в абатството от госпожа Емили преди петнайсетина години. Какви бяха тези свитъци, абатисата не знаеше и не се интересуваше кой знае колко. Важното бе, че абатството Мушиндо събираше достатъчно приходи, за да изхранва жителите си и техните семейства. Нека хората вярват в каквото искат, след като това им носеше мир и спокойствие. В света и двете почти липсваха.

Точно се готвеше да свали качулката си, тъй като денят бе топъл, когато забеляза, че не всички гости са си тръгнали. Все още един беше останал, седнал спокойно сам в централната градина, млад мъж, необикновено красив, с много красиви очи и дълги, почти момичешки мигли. Мустаците му стояха превъзходно, защото премахваха впечатлението за изключителна женска красота. Беше добре облечен по последна западна мода, на главата си носеше шапка в колониален стил, под черното си вълнено сако с двуредно закопчаване беше облечен в сива копринена жилетка, бе обут в тъмносив вълнен панталон. Само обувките му — ботуши, от онези, които носеха по-скоро конниците, отколкото градските жители — изглеждаха не на място. Тя сведе глава и събра ръцете си в будисткия жест „гашо“ и се направи, че просто преминава край него, но мъжът я заговори, преди да продължи.

— Нашият гид ни разказа за прочутата битка — рече той.

Произношението му беше малко странно, сякаш не беше практикувал японски. Може би напоследък беше прекарал известно време в чужбина и бе говорил чужд език и все още не се беше приспособил към японския.

— Смисълът е в предупреждението — обясни абатисата. — Когато подобно насилие бъде извършено на такова свято място, това ни напомня, че мирът и хаосът не са толкова далече един от друг, както сме свикнали да мислим. Надявам се, че това не ви безпокои особено.

— Никак — отвърна той, въпреки че всъщност изглеждаше притеснен. — Просто съм чувал различна версия на тази история.

Начинът, по който устните му образуваха лека, почти иронична усмивка, й напомниха за някого, когото тя не можа веднага да отъждестви с младия мъж.

— Гидът каза, че владетелят Таро е предвождал бягството с най-известните конници от провинция Акаока — обясни той. — По онова време обаче Таро не е бил владетел и е бил обкръжен заедно с владетеля Генджи и останалите. Бягството било предвождано от владетеля Мукай, който довел своите васали със себе си от север.

— Така ли? — попита абатисата. Тя беше изненадана от познанията на младия мъж. Битката се бе развила така, както бе казал той, а не както разказваха на посетителите. Според официалната версия на Таро бе дадена ролята, изиграна от Мукай, отчасти за да се възстанови репутацията на Таро, отчасти за да се прикрие ролята на Мукай. Таро в крайна сметка се бе справил зле, а злощастните слухове за светските навици на Мукай правеха всяка асоциация потенциално неудобна за Генджи. След двайсетгодишно повтаряне лъжата придоби тежестта на исторически факт. Имаше дори жертвеник, посветен на владетеля Таро, в един от най-малките храмове на абатството. През годините той спечели популярност като бодхисатва на избавлението. Тъй като с него не бяха свързани никакви реликви, абатисата не насърчаваше култа към него. Тя продължи: — Истинският смисъл на историята не е в подробностите кой какво е направил. За нас би било по-полезно да се съсредоточим над несигурността на живота и благодарността и вниманието, което всеки момент заслужава.

— Сигурно е така.

Той изглеждаше много разочарован, сякаш това имаше някакво значение лично за него.

— Проявявате ли личен интерес към битката? — попита тя.

— Само към истината — отговори той. Той все още се усмихваше и в усмивката му продължаваше да има нещо иронично, но сега иронията като че ли беше насочена към самия него. — Надявам се, че нещо от това, което ми беше разказано, е истина. Нещо.

— Откъде сте чули вашата версия? — попита абатисата.

— От моите родители. Те са били там. Или поне така са ми казали.

Абатисата познаваше всяко дете от селото, което беше с нея в онзи ден и бе наблюдавало битката от скришното място в гората. Познаваше всеки, който бе израснал като възрастен, всяко дете, родено от тях, всеки внук, а този млад мъж несъмнено не беше сред тях. Само единайсет души от страна на владетеля Генджи бяха оцелели в битката — четири жени и седем мъже. Три двойки от тях впоследствие се ожениха, несъмнено убедени, че съдбата ги е събрала и ги е посочила да оцелеят с тази цел. (Колко обичаме да обличаме нашето незначително съществуване в неоснователна значимост. Абатисата безмълвно благодари на Буда, задето я е запазил от тази заблуда.) Родителите на младия мъж му бяха казали истината за битката, но го бяха излъгали, че са присъствали. Това не беше кой знае каква лъжа. Очевидно обаче тя бе имала въздействие върху него.

— Кои са родителите ви? — попита абатисата.

В този момент мъжът направи нещо неочаквано. Разсмя се.

— Това е добър въпрос — отвърна той, — много добър въпрос.

5 Бягството на Бандита от Чайнатаун26

1882 година, Чайнатаун, Сан Франциско

Матю Старк се спря пред китайската пералня на ъгъла на „Вашингтон“ и „Дюпон“. Пое си дълбоко дъх. Някои от неговите познати не преставаха да повтарят, че в Чайнатаун се разнася воня, сякаш това беше еманацията на някакъв гниещ свят. Самият Старк се успокояваше от смесицата от миризми, не от тяхното количество или от някоя конкретна, а от това, че бяха много, в изобилие и внушаваха сила. Тази смесица винаги пораждаше надежда в сърцето му, че доброто предстои, независимо че от опит той знаеше, че лошото е подобно на доброто. По някакъв начин тя му припомняше и богатата на събития година, която прекара в Япония преди двайсет години, въпреки че миризмите нямаха нищо общо. Може би това беше просто източното качество на миризмите.

Облечен в модерен вълнен сюртук с двуредно закопчаване, черен с черна кадифена гарнитура и облечени копчета, жилетка от тъмночервен копринен брокат над копринена бяла риза, вълнен панталон и безупречни памучни тиранти, филцова плантаторска шапка, черна копринена панделка, вързана на фльонга, дълга, но спретнато подстригана коса, побеляла на слепоочията, Старк приличаше на проспериращ джентълмен от процъфтяващия град Сан Франциско, като се изключат леките подутини на сюртука на дясното бедро и вляво на гърдите, където кобури криеха два трийсет и осемкалиброви револвера съответно с пет- и двуинчови дула — първият за точност, а вторият — за компактност. Преди да продължи да пресича площада по посока на „Джейд Лотъс“, първокласно развлекателно заведение в тази част на града, той провери дали пистолетите са на мястото си.

Старк не очакваше неприятности, не и такива, които изискваха използването на двете огнестрелни оръжия. Ала старите навици трудно се забравяха. Когато беше седемнайсетгодишен и бягаше от сиропиталището, за да се опита да стане каубой в Западен Тексас, Старк едва не бе убит от комарджия, когото хвана да лъже на карти. Единствената причина, поради която уби комарджията, вместо да стане обратното, беше, че оръжието на другия произведе произволен изстрел. Инцидентът насърчи Старк да превърне в навик дублирането на защитата си, просто за всеки случай. Оттогава четири пъти му се беше налагало да стреля с две оръжия по една и съща цел, и то все в Япония. В три от случаите той спаси собствения си живот и живота на приятелите си. В четвъртия нямаше кой знае каква необходимост. Старк изпразни „Колт“ четирийсет и четвърти калибър и „Смит енд Уесън“ трийсет и втори калибър в безпомощен човек, когото вече бе ранил смъртно. За него най-голямата ирония беше, че любовта може толкова лесно да отведе човек до омразата и че омразата в резултат на любовта може да накара човек да извърши неразумни неща, без да се поколебае нито за миг.

Старк искаше да се види с Ву Чун Хин, един от най-богатите мъже в Сан Франциско. Поради факта, че беше китаец, той имаше привилегията да живее в района около площад „Портсмут“, образуван от около дванайсет пресечки, заедно с близо двайсет хиляди свои сънародници китайци и беше достатъчно благоразумен, за да не демонстрира богатството си пред американските жители на града. Старк беше чувал, че Ву е роден във влиятелно семейство в Китай, дошъл в Съединените щати на младини, за да продължи образованието си, и бил принуден да остане тук, когато семейството му било ликвидирано по време на един от бунтовете, които избухвали в страната с трагична регулярност. Каквато и да беше истината за миналото му, настоящето на Ву беше като на собственик на множество ресторанти, публични домове, хазартни заведения и опиумни свърталища. Тъй като Старк се занимаваше със съвсем различен бизнес и не се беше възползвал от стоките и услугите, предлагани от Ву, с изключение на кухнята му, двамата никога не бяха имали сериозни отношения или конфликти. Той нямаше идея защо Ву бе поискал срещата.

— Моля ви, простете ми, че поисках да дойдете тук — обърна се към него Ву.

Старк беше отведен в дневна на втория етаж. Тя беше обзаведена с малка лична библиотека, която човек би могъл да намери в дома на професор в колеж, пълна с множество книги. Нищо не подсказваше, че би могла да принадлежи на друг, освен на американски интелектуалец. Това впечатление се допълваше от облеклото на Ву, което приличаше на дрехите на госта му по вкус и качество. Наоколо нямаше и намек за Изтока, като се изключи лицето на Ву. Косата му беше акуратно подстригана. Опашка, разбира се, нямаше.

— В момента условията са такива, че за мен няма да е благоразумно да правя сделки извън моя район.

— Заради Бандита от Чайнатаун — констатира Старк.

— Да — Ву изглеждаше искрено угрижен, — въпреки че не е от Чайнатаун.

Старк настоя:

— Вестниците твърдят, че е.

— Вестниците. — Ву издаде звук, все едно се изплюва. — Те имат само две цели. Да продават повече вестници и да обслужват интересите на своите алчни господари. Благодарение на вестниците имаме китайски данък на кубически метър въздух, китайски миньорски данък, китайски полицейски данък. Това справедливо ли е? Има ли мексикански данък на кубически метър въздух, германски миньорски данък или ирландски полицейски данък? А сега заради шума около Бандита китаец срещу нас отново се надигат обществените настроения.

— За жалост, но не е неразбираемо — отвърна Старк. — Някои хора се нуждаят от извинение и Бандита им го дава. Мислех си, че би трябвало да сложите край на всичко това преди доста време.

— Щях, ако беше китаец, защото, ако беше китаец, нямаше начин да не разбера кой е.

— Не искам да съм груб, мистър Ву, но всички свидетели го описват като китаец. Не е възможно всички да са се объркали.

— Биха могли, ако… — започна да говори Ву, после очевидно размисли и започна наново. — Този престъпник напада богати двойки в техните квартали, заплашва ги с пистолет и нож…

— Голям нож — допълни Старк — от типа, който се използва обикновено в китайските ресторанти.

— Да. Това е дяволски измамна принадлежност. Той размахва пистолет и китайски нож, но взема само по едно бижу от жената. Ако мъжът се възпротиви, той изкрещява нещо, предполага се на китайски, и го поваля с ритник или го удря с дръжката на ножа. — Ву направи гримаса. — Антикитайските настроения се задълбочават с всеки изминал ден. Мислех си, че с грабежите и пожарите преди четири години дъното е достигнато, но то се оказа по-надълбоко, отколкото си представях, толкова дълбоко, че не съм сигурен, че го виждам. Достатъчно неприятно беше, че градът и щатското правителство приеха наказателни разпоредби. Сега Конгресът на Съединените щати е на път да приеме закон за лишаване от права на китайците и ако го приеме, какво ще стане тогава с нас? Ще бъдем прогонени? Хвърлени в затвора? Ще ни вземат ли и без това малката собственост? В тази ужасна ситуация никой китаец няма да посмее да я влоши, като извършва подобни престъпления.

— Никой здравомислещ китаец не би го направил — отвърна Старк. — Но този може да не е с всичкия си.

Ву поклати глава.

— Той не е китаец.

Старк вдигна рамене.

— Ще приема вашето мнение и се надявам, както и вие, че той ще бъде спрян, преди ситуацията да излезе от контрол. Сега, ако искате, можем да поговорим за целта на тази среща.

Ву се загледа в Старк безмълвно няколко секунди, преди да продължи.

— Ние вече го правим, мистър Старк.

Старк се намръщи.

— Боя се, че не разбирам.

— Заради естеството на моя разнообразен бизнес — продължи Ву — имам делови отношения с много офицери от градската полиция. В началото те търсеха помощта ми и фактически споделяха с мен информация. Ето някои любопитни факти. Бандита знае имената на жертвите. Знае къде живеят и стига толкова далече, че описва интериора на стаи, включително, в един от случаите, спалнята на собственика, като се предполага, че той е бил в къщите на жертвите в някакъв момент, преди да ги ограби на улицата. Жертвите са уплашени и ядосани. Досега полицията задържа тази информация от печата. Ако се разпространи, няма да мине много време и агресивно настроени тълпи ще се изсипят в Чайнатаун и ще се повторят зверствата от седемдесет и седма.

— Все още не разбирам — настоя Старк. — Какво бих могъл да направя във връзка с това?

— Моля ви, позволете ми да продължа, мистър Старк. Това е трудна работа, която изисква внимателно обмисляне. Е, какво имаме досега? Един мъж, който може да влиза в къщите, без да бъде забелязан и без да оставя какъвто и да било знак, че е бил там. Да не забравяме също, че той извършва своите грабежи в самия център на най-добрите квартали — безупречните квартали, — но никой не го е виждал, въпреки че заради неговото преследване той би трябвало да изпъква като пословичен наранен пръст.

— Възможно е да се маскира.

— Ако е така, трябва да добавим тази възможност към чудовищния списък от негови таланти. Освен това става още по-забележителен, защото не краде нищо от къщите, в които влиза, въпреки че не е проблем да го направи. Това със сигурност предполага, че той не е мотивиран от материалната печалба, много любопитно качество за взломаджия и въоръжен крадец, нали? Фактът, че той взема само по едно бижу по време на обирите си е в подкрепа на предположението, че не е меркантилен.

— Да допуснем, че сте прав — съгласи се Старк. — От това обаче не произтича полезно заключение.

— Има още нещо — каза Ву. — Моите полицейски контакти ми гарантираха подробно описание на бижутата, откраднати по време на обирите. От мистър и мисис Добсън — платинена брошка, петнайсет сантиметра в диаметър, с двайсет и четири брилянта с общо тегло от тринайсет и половина карата, а в средата петкаратов сапфир. — Ву сложи на бюрото си брошка, наподобяваща току-що даденото описание.

— От мистър и мисис Мерил — златен пръстен, тежък осемнайсет карата, с брилянтов солитер от три и половина карата. — Той постави пръстена до брошката.

— От мистър и мисис Харт — огърлица, шейсет сантиметра, с двойна верижка от двайсет и един карата злато и сребро, обгърнато с перли от шест милиметра до два сантиметра и половина. — Огърлицата се присъедини към брошката и пръстена.

— Не съм открил комплекта от две гривни от злато и слонова кост, дадени на бандита от мистър и мисис Бъргър — продължи Ву. — Разбира се, това стана едва вчера и още не е влязло — както бих казал — във вихъра на събитията.

— Вече съвсем нищо не разбирам — призна си Старк. — След като имате ограбеното, би трябвало да сте хванали Бандита.

Ву поклати глава.

— Не съм.

— Тогава негов съучастник.

— Не. Няма доказателство, че той има съучастник.

— В такъв случай как така тези бижута са у вас?

— Бяха намерени вчера при рутинна инспекция на женските помещения тук. Жените бяха подложени на натиск, но засега всички отричат да знаят нещо за тях.

— Под „женските помещения“ имате предвид публичния дом?

— Да.

— Значи една от тях има любовник или клиент, който е Бандита. Сега изглежда съвсем просто да се разбере кой е той. — Старк загледа Ву в упор. — Не разбирам защо ме занимавате с всичко това.

— Защото не е толкова просто — отвърна Ву. — Надявах се да ми помогнете да разреша загадката по най-безболезнения начин за всички засегнати страни и колкото е възможно по-бързо.

— Как аз мога да направя онова, което вие не можете? Запознат съм със случая съвсем бегло, за разлика от вас.

— Като ми помогнете да огледаме всички факти заедно и може би да стигнем до някакъв отговор. Вие сте мъдър човек, сър, поне всички казват така. Може би ще забележите това, което убягва на останалите. Факт: Бандита е експерт във взлома като професионален крадец. Това означава, че или се е обучавал по изкуствата, или има практика. Факт: Никой не го е виждал как влиза или напуска някоя от къщите. Той е толкова потаен, колкото съм и аз, един от онези практици на мистичното тайно изкуство на японските знания. Как ги наричаха?

— Нинджа — отвърна Старк.

— Да, нинджа. Разбирам, че мисис Старк е получила такава подготовка в родината си.

— Предполагам не мислите, че съпругата ми е Бандита от Чайнатаун.

— Разбира се, че не и се извинявам извънредно много, ако съм създал това впечатление. Само посочих, че онзи, който е Бандита, има подобни умения.

— В Сан Франциско има по-малко от сто японци — рече Старк. — Изпитвам сериозни съмнения, че някои от тях са нинджи.

— Така е — съгласи се Ву. — Да продължим. Факт: Бандита не е мотивиран от материалното облагодетелстване. Това предполага, че той няма незадоволени материални нужди. Накратко, това съвсем точно предполага, че мъжът е толкова богат, колкото и жертвите му, ако не и по-богат.

— Това е буквално пресилено — опонира му Старк. Накъде биеше Ву? Каквото и да целеше, то започваше да предизвиква безпокойство у него. — Защо богат човек би ограбвал? Той няма подобни потребности.

— Не от нужда — обясни Ву, — а заради преживяването. И за да прави впечатляващи подаръци на красиво момиче.

Старк изсумтя.

— Кой би давал подаръци на проститутка?

— Нито вие, нито аз, разбира се — продължи Ву. — Ние сме зрели мъже, които не се самозаблуждават кое е истинско и кое — не. Това е силно романтичен човек, много млад и впечатлителен, може би някой без кой знае какъв опит с жените — толкова млад мъж може да смята, че точно така трябва да постъпва.

— Изглежда, имате представа кой е. Ще ми кажете ли, или трябва да позная?

Ву сви рамене.

— Надявах се, мистър Старк, че ще обобщите фактите и ще откриете виновника. Разбира се, ако го направите и разрешите проблема сам, тогава няма да има нужда да занимаваме властите или да принуждаваме онези, които могат несправедливо да бъдат наранени, да прибягват до саморазправа. Добре е да се огледате за някой с умения на нинджа, който не изпитва материални нужди, млад и романтичен, неопитен в любовта, човек, който може би води прекалено спокоен живот и затова изпитва желание да преживява опасности и авантюри. — Ву замълча и се поклони, преди да продължи: — Също така някой, който не е китаец, но може да бъде объркан с китаец от тези, които нямат представа.

Сякаш нещо хвана в клещи гръдния кош на Старк. Единствените хора в града, които можеха да бъдат объркани с китайци, бяха японците. А доколкото Старк знаеше, имаше само един японец, който пасваше на описанието на Ву идеално, само един, чието име Ву можеше толкова скрупульозно да избягва да спомене, за да спести на Старк неудобството. Не можеше да е той, нали? Възможно ли бе Старк да е толкова погълнат от делата си, че да пропусне да види нещо, което става пред очите му? Възможно бе. Ву бе прекалено предпазлив, за да се срещне със Старк, ако не беше така.

— Оценявам дискретността ви, мистър Ву — успя най-сетне да каже Старк.

Ву се поклони.

— Що се отнася до мен, мистър Старк, този разговор никога не се е състоял.

— Позволете ми да компенсирам загубите за вашата търговска дейност, които евентуално сте понесли от действията на Бандита.

— Моля ви — Ву вдигна ръце, — това изобщо не е необходимо. Достатъчна компенсация би било да се сложи край на тези действия. — Ву не спомена за трофеите на Бандита, които сега се намираха случайно в ръцете му. Да покаже бижутата на Старк беше необходимо, за да установи фактите. В този конкретен случаи нямаше опасност от загуба, тъй като Старк не можеше да разкрие, че ги познава, и с това фатално да предаде своите жизненоважни интереси. Така малкото състояние от скъпоценни камъни и метали — тъй като, разбира се, бижутата не можеха да останат в сегашната си форма — принадлежеше на Ву. На практика той бе добре компенсиран за неприятностите, които му бяха причинени, и тъй като бе направил услуга на Старк — винаги бе полезно да се правят услуги на богатите и силните, — сега Старк му беше длъжник. Не че някога на Ву дори би му хрумнало да се възползва от това. Би било изключително долнопробно. Достатъчно благоприятно бе самото съществуване на този факт.

— Приемете моята благодарност тогава — каза Старк. Той се спря до вратата. — Мога ли да ви обезпокоя за последно, преди да си тръгна?

— Моля.

— Името на момичето.

— Когато ние с майка ти дойдохме тук през шейсет и втора година — започна Старк, — в Сан Франциско живееха шейсет хиляди души. Днес населението е двеста и петдесет хиляди души. Градът продължава да расте, както и възможностите за бързите и смелите.

— Деловите възможности имаш предвид — Макото Старк гледаше през прозореца на дневната към града в краката си.

— А какви други възможности има?

Макото погледна Старк.

— Това, татко, е за хора, които се интересуват от делови възможности.

— Мнозина са заинтересуваните.

— Печалби и загуби, предлагане и търсене, дебит и кредит — занарежда Макото. — Вълнуващи неща.

— Канцеларската работа не е бизнес — не се съгласи Старк, — тя архивира бизнеса. Знаеш ли какво всъщност прави „Ред Хил Консолидейтид Къмпани“?

— Разбира се. Захар, вълна, мини. Няколко фабрики.

— Добиваме желязна руда в Канада и сребро в Мексико. Отглеждаме овце в Калифорния, имаме захарни плантации в Хавайското кралство. Наша е най-голямата захарна рафинерия в Калифорния и сме собственици на най-голямата банка в Сан Франциско.

Макото сви рамене.

Старк се облегна на стола си.

— Прекалено много те разглезих — както и майка ти. — Щом се сетеше за Хейко и си помислеше за нея, той не можеше да се ядоса на Макото.

— Правя точно каквото ти и мама ми казвате да правя, тоест да се концентрирам върху учението ми в университета. Получавам добри отзиви от професорите, нали? Особено по английски и литература.

— Английски и литература. — Толкова ли се беше променил светът за толкова кратко време? Бащата — човек на седлото, синът — на литературата, и всичко това за двайсетина години? — Тази година навършваш двайсет. Би трябвало сериозно да се замислиш за бъдещето си. Как се вписват в него английският и литературата?

Макото се усмихна.

— На двайсет години ти беше ли определил бъдещето си?

— Нещата са различни сега — отвърна Старк. Ограбване на търговски постове в Канзас, банки в Мисури. Кражба на коне в Мексико и на добитък в Тексас. Влюбване в проститутка в Ел Пасо. Стрелба по мъже в престрелки. Уби девет, преди да е разбрал. — Нямаше много възможности за това, което наричаш кариера.

— Предполагам, че си имал късмет да станеш партньор с мистър Окумичи.

— Да — потвърди Старк, — чист късмет. — Мистър Окумичи. Все още му беше трудно да мисли за него по този начин. Окумичи-но-ками-Генджи, даймио на Акаока, в чиито ръце беше животът и смъртта на всеки мъж, жена и дете в неговата провинция. Военачалник, облечен в натруфени одежди в стил отпреди хиляда години, косата му — сресана в древна сложна прическа, два меча на кръста и десет хиляди абсолютно покорни на заповедите му самураи. Предводител на род, противостоял на шогуна в продължение на три столетия. Сега всичко бе минало. Нямаше кокчета на главите на мъжете, нямаше кимона, нито мечове. Нямаше самураи, провинции, даймио, шогун. Не се бяха виждали от двайсет години, като се изключат снимките, общуваха чрез писма, които си разменяха съвсем редовно. Всяка година Старк отиваше на Хаваите, за да нагледа захарните си плантации, но никога не стигаше по на запад. Генджи бе посетил Съединените щати миналата година, но се беше отбил на път от Европа през Ню Йорк, Бостън, Вашингтон и Ричмънд и се беше прибрал, без да отиде до Калифорния. Как бе възможно двамата мъже да са доверени партньори и верни приятели, без да се виждат толкова дълго време? Силата на миналото наистина бе огромна. Тя ги бе свързала завинаги и ги бе разделила завинаги, защото от всички опасности, които бяха преодолели преди толкова много години, от всички хора, които познаваха, обичаха и мразеха, само един човек имаше значение. Хейко. Неизменно това бе Хейко.

Когато си помислеше за нея, той я виждаше както при първата им среща. Така изискана, така изящна, така деликатна, в копринено кимоно, покрито с несиметрично разположени избродирани огънати от вятъра върби. Английският й беше с такъв ужасен акцент, че той едва разбра дума от него. Тя обаче възприемаше бързо и по времето, когато двамата заедно напуснаха Япония, тя говореше по-добре от повечето хора, които той бе познавал в Тексас като млад. Често си задаваше въпроса как я помни Генджи.

Искаше му се да разкаже на Макото за това, за всичко, но не можеше. Беше дал клетва да пази тайна и щеше да я спази.

Макото каза:

— Не са много американците, които са заминавали по онова време за Япония.

— Така е, не бяха много.

— Поканил те е един приятел от времето, когато си пазил стадата с добитък. Етан Круз.

— Точно така — потвърди Старк. Беше намерил оставеното от него в тексаската хълмиста провинция. Бе го проследил през пустините и високите равнини на Запада, през Мексико и Калифорния, през Тихия океан до Япония. Настигна го в планините над равнината Канто. Изстреля един куршум в гърдите му, близо до сърцето, а останалите — през револверите в лицето му. — Имаше няколко обещаващи идеи, но се разболя и почина, преди да сме започнали. Мистър Окумичи хареса това, което му казах, и стана мой партньор вместо него. Мисля, че съм ти разказвал тази история десетина пъти.

— Сигурно — отвърна Макото. — И винаги я разказваш по един и същи начин.

Старк го погледна.

— Не разбирам.

— Мама ми е казвала, че най-важното за нинджицу не е бойната подготовка, нито умението да се действа безшумно. Най-важното е да можеш да усещаш разликата между реалното и нереалното, както в думите, така и в делата. Казала ми е, че има два начина да хванеш лъжеца. Първият е лесен. Повечето лъжци са глупави и променят разказа си на една и съща история, защото не помнят какво са говорили. Вторият е труден. Умният лъжец помни лъжите си и историята не се променя. Но и това е несъвършенство. Историята е една и съща винаги, защото той се старае да помни точно какво е говорил.

— Истината, сама по себе си, е една и съща.

— Истината — да, но не и разказването на истината. Освен ако нямаш памет на фотографска плака, разказът винаги малко се различава всеки път.

— Защо трябва да лъжа как съм започнал предприемаческата си дейност?

— Не знам — отвърна Макото. — Може би в нея има нещо отблъскващо. Може би си се занимавал с контрабанда. Опиум или бели роби.

— През живота си не съм се занимавал с контрабанда — отрече Старк. — Даваш воля на въображението си.

— Всъщност не ме интересува кой знае колко какво се е случило — рече Макото. — Просто мисля, че е интересно, това е всичко. Единственото, за което лъжеш, е времето ти в Тексас и в Япония. Това предизвиква у мен любопитство какво се е случило всъщност.

— И сега си специалист по лъжата?

Макото вдигна рамене.

— Твоят живот си е твой живот, татко. Не е необходимо да ми казваш нещо, което не би желал.

— Тъй като тъкмо сме на темата, кажи ми малко лъжи за Сиуфон — атакува го Старк.

Макото замръзна на място.

Старк остави да мине малко време, Макото мълчеше. После Старк каза:

— Майка ти не ти е казала за третия начин, предполагам. При него лъжецът е толкова оплетен в лъжите си, че не може да произнесе и думичка.

— Не съм оплетен в нищо — окопити се Макото. — Никога досега не си ме питал за нея. Как разбра?

— Имах разговор с Ву Чун Хин — отговори Старк, а Макото през това време очевидно преценяваше колко знае баща му. — Името на Сиуфон изникна в разговора.

— Тя не ме отклонява от учението ми — увери го Макото. — Попитай когото искаш от моите професори и те ще ти кажат, че работата ми е толкова отлична, колкото е била винаги.

— След като си такъв ученик — продължи Старк, — предполагам, че трупаш при нея опит по литературни съображения. Или може би я учиш на английски.

— Това е просто забавление — настоя Макото. — Но в крайна сметка всеки опит дава литературни възможности.

— Ще пишеш разкази за нея.

— Обмислям тази възможност.

— Имам идея, която може би ще ти хареса.

Макото се разсмя.

— Ти никога не си чел нещо друго, освен предприемачески доклади.

— Ако напишеш тези разкази, може би ще ги прочета. Дори мога да ти предложа заглавие.

— Така ли?

— Да — потвърди Старк. — Бих ги нарекъл „Бягството на Бандита от Чайнатаун“.

— Завладяващо заглавие — иронично отбеляза Макото. Старк разбираше, че Макото все още не знаеше колко знае баща му. — Кара те да искаш да разбереш какво ще се случи.

— Онова, което се случва, е, че самоличността на Бандита от Чайнатаун ще бъде разкрита — рече Старк. — Голямата изненада в историята е, че той изобщо не е китаец.

— Не е ли?

— Не — потвърди Старк, — не е. Сега могат да се случат две неща, и двете лоши, едното — по-лошо. По-добрата възможност е той да бъде арестуван от полицията и да прекара следващите десет години в затвора, ако успее да оцелее там толкова дълго. Съмнявам се, че в „Сан Куентин“ има толкова много затворници, които се интересуват от литература.

— Това е по-добрата, така ли? — попита Макото. — Звучи доста мрачно. А каква е по-лошата?

— Да бъде убит от разгневените тонги — обясни Старк, — накълцан с китайски нож за месо най-вероятно, защото мразят да имат неприятности заради някой, който се маскира на китаец. С китайски нож за месо, тъй като Бандита го е използвал при един от грабежите си, за да накара всички да вярват, че е китаец.

С безизразно лице Макото каза:

— Това е прекрасен детайл — китайският нож за месо. Не бих си и помислил, че имаш такова богато въображение.

— И аз имам своите светли моменти.

— Твоята история води неизменно до трагедия — рече Макото. — Трябва да ме оставиш да поработя върху нея. Може би ще стигна до по-добър финал. Читателите предпочитат щастливия край.

Старк отговори:

— Не се притеснявай. Аз също имам финал.

— И кой е той? Затворът или смъртта.

— Нито един от двата. Защото има една изненада. Силно любящият баща на Бандита спасява глупавия си син, като го отвежда в Канада, преди полицията или тонгите да са стигнали до него.

— Канада?

— Точно така, Канада — категоричен бе Старк, — няма друго място на север, което да е така живописно. Бандита прекарва една година в Онтарио, където преди всичко се обучава в добива на желязна руда.

Макото потърка брадичката си с театрален жест на замисленост.

— От драматургична гледна точка би било по-добре това да стане в Мексико. Тропическият климат е по-романтичен. А мексиканските сребърни мини предполагат повече приключения, отколкото канадски мини за желязна руда.

— Бандита няма да преживява повече приключения — отсече Старк. — След като мине достатъчно дълго време и бъде забравен, той ще се върне в Сан Франциско и ще заеме полагащото му се място в ръководството на „Ред Хил Консолидейтид Къмпани“. Бях ли достатъчно ясен?

— Трябва да приемем този финал като отворен за обсъждане. Синът невинаги е като бащата. — Дали потръпна? На Макото така му се стори, защото баща му винаги го правеше, когато се обсъждаше въпросът за техните общи черти — или, по-точно, за техните различия.

— В момента не е отворен за обсъждане — не отстъпваше Старк. — И преди да приготвиш багажа си, донеси гривните от злато и слонова кост, които е загубила мисис Бъргър.

— Да, татко. Какво да си взема?

— Каквото искаш. Заминаваш след един час.

— Необходимо ли е толкова да бързам?

— По-скоро, да, Макото — гласът на Старк за пръв път издаде вълнение. — Да не мислиш, че се шегувах за полицията или за тонгите?

Макото въздъхна и се обърна, за да излезе.

— Един въпрос — спря го гласът на Старк.

— Да.

— Защо?

Синът невинаги е като бащата. Това несъмнено беше меко казано. Може би по-добре щеше да бъде изразено като въпрос. Защо синът толкова не прилича на бащата? Но, разбира се, както би казал професор Дикъс, въпросът се различава ясно в изречението, каквато точно беше причината за невъзможното да се скрие вълнение на баща му. Неволните реакции, беше му казала майка му, също бяха признаци за искреност и фалш.

Кога Макото за пръв път бе забелязал тези различия? В ранното си юношество осъзна, че прилича повече на майка си, отколкото на баща си.

Това е, защото си наполовина японец, каза му майка му, а нашата кръв е силна.

Той прие обяснението, защото всяко обяснение бе по-добро от никакво, а неговата майка, която започна да го посвещава в тайните на истинското и неистинското, когато беше петгодишен, никога не бе го лъгала. Поне доколкото той можеше да прецени. Напоследък си мислеше, че тя е майсторът, а той — ученикът, и сигурно тя е запазила някакви тайни за себе си. Ако някой бе способен да избегне разкриването на лъжа, това трябваше да е майсторът в откриването на лъжата, нали?

Раждането на сестра му Анджела Емико, когато беше седемгодишен, предизвика първите му съмнения, които се увеличиха след две години при появата на бял свят на по-малката му сестра, Хоуп Наоко. Подобно на него, те също бяха наполовина японки. Само че за разлика от него те носеха белезите и на американската половина на баща си, и на японската на майка си. Както Анджела, така и Хоуп имаха кестеняви коси. Очите на Анджела бяха светлокафяви, а на Хоуп — сини като на баща й. Във физически измерения те поделяха различията между родителите си. В очевиден контраст Макото имаше черна коса и тъмнокафяви очи като майка си и въпреки че беше значително по-едър от нея, изобщо не се доближаваше до ръста на баща си.

Кръвта е по-слаба у жените, отколкото у мъжете, беше му казала майка му, обяснявайки му разликата.

По онова време, въпреки че не видя никакъв признак на измама, му беше трудно да приеме безусловно отговора на майка си. Първо, беше по-голям. Второ, знаеше повече за света. Неговият учител по естествени науки и математика мистър Строс беше ревностен последовател на Грегор Мендел, учен, монах и негов сънародник австриец. Онова, което Макото беше научил от него във връзка с откритията на Мендел за хибридните растения, потвърждаваше правилото при сестрите му и го отхвърляше при него. Или, най-малкото, правеше нещата странни в неговия случай. А накрая, преди три месеца, когато срещна Сиуфон, се видя, че при него това правило е неприемливо.

Сиуфон имаше светлокестенява коса и зелени очи. Баща ми е англичанин, обясни му тя. Кръвта е по-слаба у жените, беше му казала майка му, и Сиуфон, изглежда, потвърждаваше думите й. Нейната английска половина бе видима колкото и китайската й. После се запозна с брат й, Сицзян. Той беше мъжката версия на Сиуфон. Какво би казала майка му във връзка с това? Че китайската кръв е по-слаба от японската? Мендел казваше обратното.

Когато разсъждаваше за генетиката, мистър Строс го беше предупредил, че още не е създадена точна наука, особено свързана с по-сложни организми. Въпросът за остатъчните и доминиращите белези, смяташе той, става още по-труден. Нека сравним човешките същества с бобови растения. Потенциалният брой на елементите, които играят роля в определянето на тези белези, плаши ума, нали? Макото се съгласи, че е така. И все пак…

Той си мислеше дали да не запита директно родителите си, но бързо се отказа от тази идея. Отричанията на майка му щяха да бъдат непоклатими, а баща му, по-скоро вторият му баща — щеше да се придържа към лъжата, ако това беше лъжа, и никога нямаше да каже истината.

Разкъсван от отчаяние и съмнения, Макото стана отмъстителен. Но върху кого трябваше да се изсипе възмездието?

Какво не беше наред? Кои бяха виновниците? А той как бе могъл да сгреши? Беше богат, може би най-богатият двайсетгодишен младеж в Сан Франциско. Не можеше да отрече, че беше до известна степен пренебрегван от членовете на собствената си социална класа заради расата си, но никой не го бе обиждал в лицето. Богатството и политическите връзки на Матю Старк го предпазваха, а ако не бяха те, правеше го страхът.

Преди пет години трупът на един конкурент на Старк в неговия процъфтяващ захарен бизнес бе намерен да плува в залива. Беше отчасти разкъсан от акулите, но от горната част на тялото му беше останало достатъчно, за да се види огнестрелната рана, която стигаше право до сърцето му. Въпреки че неговата конкуренция бе ликвидирана, което беше от очевидна полза за Старк, нищо не предполагаше, че той има нещо общо с нещастната и мистериозна смърт на мъжа. Един от жълтите вестници в града бе на друго мнение и изписа поредица от истории за други неразкрити престъпления, свързани със Старк, сред които някои буквално предизвикващи смях скалъпени разкази за престрелки в Дивия запад и брутални убийства в Япония. Те не го назоваваха, разбира се, но идентичността беше очевидна. Две седмици след публикуването на първата история сградата, която приютяваше вестника, изгоря до основи заедно с редактора издател. Нямаше доказателство за нещо друго, освен за нещастен случай. Мъжът бил много пиян. Според началника на пожарната, жертвата вероятно бе повалил керосинова лампа, когато бе изпаднал в обичайния си алкохолен ступор късно вечерта. Самата възможност за зла умисъл обаче беше нищожна. Всички винаги бяха много любезни, ако не точно сърдечни и приятелски настроени.

Преди три години Макото беше изоставил домашните си учители и беше приет в Калифорнийския университет, който през последните години се бе преместил в новия си кампус в Бъркли Хилс. За пръв път той живееше сред непознати на своята възраст. А, за нещастие, сред тези непознати беше мускулест млад мъж на име Виктор Бъртън, чийто баща беше влиятелен в Работническата партия, злобна антикитайска групировка, която бе смятана за фаворит на следващите избори за губернатор. Бъртън, който очевидно не различаваше китайско от японско и дори от негърско, настояваше всички да се обръщат към Макото с „жълт негър“ или „чинк“27. По съвет на баща си Макото го игнорира, въпреки че понякога Бъртън затрудняваше нещата. Един ден Бъртън отсъстваше от занятия, а неговите приятели изглеждаха необичайно раздразнителни. Накрая Макото научи, че предната вечер на път от кръчмата към къщи Бъртън е преживял нападение от един или няколко души. Нападателите, които Бъртън нито беше видял, нито беше чул, бяха счупили десния му крак в коляното, дясната му ръка в лакътя и челюстта му в средата. Естеството на нараняванията му правеше невъзможно за Бъртън да използва патерици или да говори разбираемо и това наложи оттеглянето му от университета.

След заминаването му отново можеше да се каже, че всички са много вежливи един към друг.

Макото попита Шоджи и Джиро, двамата японски чиновници в „Ред Хил Консолидейтид Къмпани“, дали знаят какво се е случило с Бъртън. Попита ги по време на седмичната им тренировка по борба без оръжия, в която двамата мъже бяха много сведущи, защото преди да дойдат в Калифорния, бяха самураи при мистър Окумичи. Макото разговаряше с тях на японски, както и с майка си.

— Чухме за това — отвърна Шоджи. — Лош късмет, а?

— Лош късмет — потвърди Джиро, — но разбрах, че въпросният млад мъж нямал приятен характер. Лошият късмет съпътства тези хора.

— Чакайте, Макото-сан, това не е правилната хватка — Шоджи хвана ръката на Макото. — Отпуснете се. Ако се стегнете, мога да ви почувствам. Най-ефективната хватка е тази, която никой не знае, че може да бъде приложена.

Макото попита:

— Вие нямате нищо общо с това, нали?

— С кое? С Бъртън? — Шоджи погледна Джиро. И двамата мъже свиха рамене. — И защо да го правим? Та ние дори не го познаваме.

— Гледайте по-ведро на нещата — посъветва го Джиро. — Той не беше приятен човек. Така че неговото отсъствие подобрява средата, в която се обучавате.

— Внимание! — предупреди Шоджи и прехвърли Макото през глава. Ако не бе направил допълнително движение, Макото щеше да падне със счупено рамо. Сега той така се стовари върху твърдата рогозка „татами“, че целият въздух излезе от дробовете му.

— Видяхте ли? — попита назидателно Шоджи. — Не усетихте хватката и прехвърлянето ви изненада. Никога не го забравяйте, Макото-сан.

— Няма — обеща Макото.

Така Бандита от Чайнатаун се роди не от отмъщението, а от потребността да води свои битки, и то по свои правила.

Взломовете по къщите започнаха като начин да установи за себе си доколко уязвими са другите хора, особено хората, които мислят, че тяхното благосъстояние и положение в обществото ги прави недостъпни за отрепките. Нагоре по стената на къщата с ръкавици с нокти и сандали, облечен целият в черно, тъмен като нощта. Оглед на спалните, заслушване в откъслечните фрази от разговорите в трапезариите, които долитаха горе, преглед на кутиите с бижута, на гардеробите. Прекрати взломовете, когато случайно зърна Мег Частейн, момиче, което бе познавал през целия си живот, да излиза от банята. Неудобството му беше толкова силно, че самата мисъл да се вмъкне тайно в друга къща го накара да се изчерви.

След като беше започнал обаче, му беше трудно да спре съвсем. Къщите бяха изключени като възможност. Тогава оставаха градските улици. Какво да прави там? Да бъде Робин Худ? Да краде от богатите и да дава на бедните? Харесваше му да краде от богатите. Но на кои бедни да дава? Повечето от бедняците в града бяха китайци или бели работници, които ги мразеха. Нито едните обаче не бяха обещаващ обект на благотворителна дейност.

После, един ден, докато обядваше в „Джейд Лотъс“, той улови погледа на млада жена, която първо почти обърка със сестра си Анджела, необяснимо облечена в китайска туника „чеонсам“. Когато я разгледа по-отблизо, той видя, че приликите са повърхностни и напълно се дължат на същия смесен произход. Последвалото привличане не беше любов или секс, а увлечение, предопределено от нейното съществуване, от съществуването на брат й, от техните сходства с неговите сестри и от различията между всички тях и самия него. Колко вероятно бе той да е този, който му бяха казали, че е, а именно син на Матю Старк? Доказателствата във вид на всички тези хора предполагаха, че не е много вероятно.

Историята на Сиуфон беше разказ за отхвърлянето и тормоза върху нея както от страна на англичаните, така и на китайците, за продажбата й в бяло робство. За нея беше теоретично възможно да се откупи, но сумата бе огромна и дългът й към Ву Чун Хин непрекъснато нарастваше. Свободата бе невъзможен сън.

Ето как Макото вече имаше бедни, на които да занесе плячката си като Робин Худ.

Можеше да благодари на бившия си съученик Виктор Бъртън за идеята за китайската им персонификация. Бъртън не правеше разлика. С някой друг аксесоар — да кажем, китайски нож за месо и проклятие, извикано на фалшив китайски — кой би направил разликата? Само истински китаец, а той не възнамеряваше да ограбва когото и да било от тях. Полицията щеше да търси виновника в Чайнатаун. Никой дори нямаше да се сети да заподозре разглезения млад мъж, който живееше заедно с жертвите — богаташи от квартала Ноб Хил.

Беше забавно, докато продължаваше. Пъхаше напосоки дрехи в пътна чанта, а мислите му блуждаеха.

— Надявам се, че ще се държиш както трябва в Канада — заръча майка му.

— Ще ми се наложи — отвърна Макото. — Какво друго да правя в канадска мина за добив на желязна руда.

— Човек може винаги да намери неприятностите — настоя тя — и те винаги могат да те намерят, ако не внимаваш. Затова внимавай.

— Винаги внимавам.

— Пиши ми често. На японски.

— Трябва да пиша на „кана“ — рече Макото. „Кана“ беше опростена и фонетична азбука. Така и не успя да усъвършенства двете хиляди пиктографски букви канджи, необходими за истинска основна грамотност.

— Взел си речника си, нали? Добра възможност е да практикуваш канджи.

Макото погледна майка си и се възхити, както винаги, на младежкия й вид, деликатността на чертите й, емоционалната й крехкост, издавана от мекия й, почти несигурен глас. Всички илюзии. Изглеждаше като по-малката му сестра, а всъщност годините й бяха два пъти повече от неговите. Изискаността на нейната физика криеше огромна сила. Що се отнася до емоциите, Макото не можеше да си спомни да е проявила страх или унил дух поне веднъж в живота си. Сега, когато имаше толкова много въпроси за самия себе си, той започна да си ги задава и за нея. Знаеше твърде малко подробности за нея, дори по-малко, отколкото знаеше за баща си, а за него той знаеше твърде малко.

— На колко години дойде в Калифорния?

— Двайсет. Казвала съм ти много пъти. — Тя го погледна въпросително.

— Страхуваше ли се?

Тя се усмихна, докато сгъваше старателно риза, която той бе хвърлил в куфара си.

— Нямах време да се страхувам. Ти се роди почти веднага, щом стъпихме на брега.

— Някога съжалявала ли си, че напусна Япония?

— Задаваш ми много въпроси.

— Напускам дома си. Не е странно, че това ме кара да мисля как ти си напуснала своя, нали? Разбира се, ти си напуснала по своя собствена воля и никога не си се върнала. Аз съм принуден да замина, но ще се върна у дома.

— Има една прочута поговорка — каза майка му. — Тъгата е еликсирът на поетите. Никога не съм била кой знае колко поетична.

— Макото-сан, мисис Старк — Джиро се поклони на прага. — Готов ли сте? Аз ще ви придружа до Канада.

— Страхотно — възкликна Макото. — Имам си дори бавачка.

— Тръгвай внимателно — заръча майка му — и се върни в безопасност.

— Не се притеснявай. Една година ще мине много бързо и аз ще се върна, преди да си разбрала.

— Грижи се за него, Джиро.

— Да, мисис Старк.

Джиро обаче нямаше шанс. Когато си спомни последния урок за хватката, която не може да се почувства, Макото го приложи, видоизменяйки го в хватката да се освободи от наблюдението на Джиро на жп гарата. Час след като бе излязъл с Макото, Джиро се върна, тичайки, задъхан обратно в къщата.

— Мистър Старк! Макото изчезна!

Претърсиха жп гарата, разпитаха всеки, когото видяха, и не откриха нищо. Освен през времето, когато бе стоял с Джиро, никой не бе забелязал момче, което да отговаря на описанието на Макото, въпреки че млад мъж от японски произход, облечен като богат колежанин, какъвто беше, несъмнено щеше да предизвика значително внимание. Старк организира търсене и в други части на града, но знаеше, че вече е твърде късно.

Канада не го привличаше. Макото имаше по-добра посока наум. Мексико изглеждаше най-вероятната, ако съдеше по последния им разговор.

Джиро седеше на колене на пода, навел глава от срам. Беше се отпуснал там, неутешим, откакто бе изгубил Макото на гарата. Въпреки че бе облечен в съвременен западен стил, той бе заел позата на самурай, който не е изпълнил дълга си. Двайсет години в Америка, а мисленето му не се бе променило ни най-малко. Старк знаеше, че ако не постъпи деликатно, мъжът може да извърши самоубийство заради срамен провал, както смяташе той.

— Джиро — обърна се с твърди нотки в гласа Старк към него. — Защо си почиваш толкова спокойно? Отивай до телеграфа и изпрати телеграма на Мендоса. Когато се върнеш, бъди готов да заминеш. Ще разчитам на теб да заловиш Макото. И този път да останеш с него.

— Да, сър — отвърна Джиро. — Развързването на езика го оживи. Старк забеляза, че ако се почувстваше достатъчно наказан и достатъчно полезен, щеше да запази живота си. — Какво трябва да напиша в телеграмата?

— Боже господи, човече, за какво мислиш? Напиши му, че Макото може би е на път към него.

— Да, мистър Старк, веднага. — Джиро се поклони и се обърна да тръгне.

— Чакай — спря го Шоджи. Той влезе в стаята с бележка в ръка. — От Ву Чун Хин. Спешно.

Старк знаеше какво пише в бележката и без да я чете. Момичето. Беше забравил за нея. Не и Макото.

Малката спалня на етажа на публичния дом в „Джейд Лотъс“ беше прогизнала в кръвта на шест тела. Четирима от мъжете бяха застреляни, трима в корема, един в лицето. Обгарянията от барута говореха, че е стреляно отблизо. Петият бе изкормен с нож, вероятно собствения му, който все още стърчеше от трупа му точно под гръдния кош. Преди да достигне сърцето му, ножът бе разпилял вътрешностите му по пода. Гневно убийство. Старк погледна момичето. Вероятно изкормвачът бе този, който бе убил Сиуфон. Тя беше красива, около шестнайсет-седемнайсеттодишна, с евро-азиатски черти. Гърлото й беше дълбоко прерязано в основата на шията. Старк отбеляза:

— Не я е убил Макото. Направил го е този.

Ву кимна.

— По неговите думи е дошъл да я освободи. Тя е била, а-а, убита по непредпазливост.

— Къде е той?

— Където и да е — отвърна Ву, — той е прокълнат. Сега вече няма добра алтернатива. Той погледна към полицаите, които претърсваха стаята. — Този помощник се хранеше в ресторанта. Чул изстрелите. Беше тук миг след като Макото се е измъкнал.

— Ранен ли е?

— Не мисля. Той е бил най-близо — Ву посочи тялото с обгореното от барута лице, — а по ножа му няма следи от кръв. Съжалявам, мистър Старк. Мислех проблема за разрешен. Кой би могъл да предположи толкова глупава постъпка от негова страна, да рискува всичко за една проститутка.

Старк си каза, че очевидно е могъл, трябваше да може. Той самият бе извършил същото като Макото на неговата възраст. В Ел Пасо вместо в Сан Франциско. Различни места, един и същи резултат. Тя също бе умряла заради него, и то много по-лошо от това момиче. Синът невинаги е като бащата, бе казал Макото. Понякога за жалост обаче беше.

Един от полицаите, облечен в костюм вместо в униформа, помощникът, за който бе споменал Ву, дойде и леко отмести шапката си в знак на уважение.

— Мистър Старк.

Старк се бе срещал с него няколко пъти по повод кражби на пристанището. Весел, пълничък ирландец, който приличаше повече на дружелюбен барман, отколкото на пазител на сигурността. Помощник Мълиган. Юлисис Мълиган.

— Помощник Мълиган.

— Каква бъркотия — каза Мълиган.

— Да, но бъркотията е удобна за вас — отбеляза Старк. — Разбрах, че сте били пръв на местопрестъплението.

— Точно така, мистър Старк — Мълиган погледна Старк въпросително, когато заговори. — Закусвах долу. Спагети с онова червено свинско, което плава в тях.

— Бог да благослови апетита ви, помощник Мълиган. Вие сте герой. Заловихте Бандита в Чайнатаун и сложихте край на управлението на терора.

Помощникът погледна към мъртвите мъже, погледът му се местеше от един към друг, после се върна върху Старк.

— Един от тях Бандита ли е, сър?

— Онзи, когото сте застрелял в лицето, когато ви е доближил с ножа за месо.

Мълиган се намръщи и отново огледа труповете.

— Тогава са били банда? Застреляна е цялата банда?

— Не, той е бил смел и вероятно луд самотен злодей — Старк свали револвера трийсет и осми калибър от бедрото му, отвори го и го подаде на Мълиган. — Въоръжен с огнестрелно оръжие и нож, както го описват всички свидетели. Останалите бедни момчета и момичето са невинни безучастни наблюдатели.

Мълиган пое оръжието и го огледа.

— Всички гнезда са пълни.

— Съмнявам се, че ще бъдат, когато оръжието стигне до участъка и се превърне в доказателство — отбеляза Старк. — Очаквам да бъдете издигнат за това в помощник-началник. Сигурен съм, че началник Уинслоу ще каже нещо по въпроса утре вечер, когато вечерям с него.

— Не ви разбирам, сър — рече Мълиган.

— Необходимо ли е да го правите, помощник-началник Мълиган?

Широка усмивка бавно озари лицето на Мълиган, а очите му заблестяха весело.

— Не, мистър Старк, не мисля. Съпругата ми ще бъде много щастлива от повишението и по-високата заплата.

— Нека бъда първият, който ще ви поздрави.

Старк и Мълиган си подадоха ръце.

— А ако това е Бандита от Чайнатаун, тогава къде е плячката му?

Старк погледна Ву. Ву каза:

— Заровени са тайно кой знае къде.

Старк поклати глава.

— След като Бандита беше хванат, жертвите ще бъдат изключително недоволни, ако бижутата им не бъдат открити. Вие ги отнесохте временно от сцената на местопрестъплението, за да ги запазите, а сега сте много щастлив да ги върнете на мистър Мълиган.

Ву се намръщи.

— Щастлив съм.

— Разбира се, благодарните предприемачи ще бъдат доволни да ви възнаградят за вашето участие в това. Да кажем, с хиляда долара.

— Истински благодарните предприемачи биха били по-щедри, струва ми се, като се имат предвид загубите, които понесох като лоялен гражданин. Да кажем, две хиляди долара.

— Изглежда справедливо — съгласи се Старк. Този проблем беше разрешен. Оставаше един друг. Къде беше Макото. При това положение не би отишъл в Мексико. Тогава къде?

— Не беше ли това най-лошата вечеря? — попита Хоуп, когато двете с по-голямата й сестра се качиха в спалнята й. Въпреки че беше с две години по-малка — на единайсет, тя бе по-отворената от двете. — Когато се обръщат един към друг с „мистър Старк“ и „мисис Старк“, знаете, че те спорят за нещо.

— Макото е в беда — обясни й Анджела. — Заради това е всичко.

— Той никога не може да е истински в беда — отбеляза Хоуп. — Той е момче, забрави ли? Така че той се справя с всичко.

— Чух Джиро и Шоджи да говорят за полиция. Нещо лошо се е случило в Чайнатаун.

— Бандита от Чайнатаун — каза Хоуп, изведнъж обзета от тревога. — Дали е ранил Макото?

Анджела поклати глава. Хоуп видя, че иска да каже нещо повече, но неизвестно защо се разколеба.

— Хайде, Анджела, кажи ми.

— Японският ми не е добър — отвърна Анджела. — Може и да не съм разбрала. А те говореха на диалекта от Акаока, което ме затрудни още повече.

— И какво казаха?

Анджела пое дълбоко дъх, преди да отговори.

— Говореха за Макото така, сякаш е убил някого.

— Какво?

Анджела се разплака.

— Не мисля, че той ще се върне някога у дома.

Макото се събуди на борда на парахода „Хавайска тръстика“. Усети, че му се повдига. Не беше само заради огромното количество алкохол, което изпи предната вечер, въпреки че това не помогна, не беше и заради клатушкането на парахода по не съвсем спокойната морска повърхност, въпреки че този фактор допринасяше за неразположението му. Не беше дори заради насилието, кръвта или смъртта, даже не и заради смъртта на Сиуфон. Беше заради обвинението в предателство, което прочете в погледа й, когато очите им се срещнаха с Макото в момента, в който кулито прерязваше гърлото й. Беше й обещал и тя му вярваше, а той я бе изоставил. Не това бе героичният край, който бе предвидил за „Бягството на Бандита от Чайнатаун“.

Не че той бе избягал, не съвсем. Полицията щеше да го настигне, както и тонгите. Матю Старк грешеше. Лошите възможности не бяха само две, бяха три, а третата обединяваше първите две. В крайна сметка щяха да го хванат, а тогава нямаше да има възможност за бягство, но можеше да има и героичен, макар и трагичен край, при който Бандита от Чайнатаун се бие до смърт.

Преди това да се случи, трябваше да направи още нещо.

Макото стана от койката и излезе на палубата. Загледа се в изсветляващото небе на линията на хоризонта на изток.

Страната на изгряващото слънце.

Местоположението й зависеше напълно от собственото ти местоположение, когато слънцето изгрява. Оттук това беше Калифорния. Погледна на запад, към тъмната половина на небето, към Хаваите, към Япония.

Дали Генджи ще се изненада, когато види Макото. А ако Макото види у него това, което мислеше, че ще види, какво щеше да каже, когато Макото му зададе въпроса, заради който прекосяваше Тихия океан — същия, който Матю Старк зададе на Макото в съвсем различен контекст.

Защо?

6 Дивите очи

1882 година, абатството Мушиндо

— И кои са родителите ви? — попита преподобната абатиса Джинтоку.

Младият мъж се разсмя и отвърна:

— Това е добър въпрос, много добър наистина.

— Разбира се, че е добър въпрос. Аз съм абатисата тук. Моята роля в живота е да задавам въпроси. Как се казвате?

— Макото.

Това беше само собствено име. Много добре. Не беше нейна работа да съди или изисква. След като не желаеше да разкрие повече за себе си, това беше негова работа.

Задоволи се само да каже:

— Предполагам, Макото-сан, че обмисляте живота на отшелник.

— И защо мислите така? — поинтересува се Макото. — Това е най-малко възможният път в живота ми в бъдеще.

— Имам способността да виждам духовните стремления — отвърна абатисата. Изобщо нямаше подобни способности. Просто разпознаваше безпогрешно скъпото облекло, добре подредената коса и увереността, която излъчваше животът в охолство. Всичко това тя видя у Макото много ясно. Абатството Мушиндо като всяка друга религиозна институция винаги имаше полза от покровители. Малко религиозно ласкателство можеше да се окаже много полезно. Дори онези, които се смятаха напълно лишени от вяра, омекваха, когато им кажат, че имат призвание.

— О, така ли? — Макото й се усмихна. — Казахте, че вашата роля е да задавате въпроси. Винаги съм смятал, че религиозните водачи отговарят на въпросите.

— Аз не съм религиозен водач — опроверга го тя. — Не съм нищо повече от портиер. Почиствам и държа нещата на мястото им. Метафорично казано. Ще изпиете ли един чай с мен? Можем да продължим да разговаряме.

— Благодаря ви, преподобни портиере — каза той и се поклони със събрани длани пред гърдите си по будистки маниер. — Може би някой друг път. Сега трябва да се върна в Токио.

— За да откриете родителите си — предположи абатисата — или себе си?

— Едното не води ли непременно до другото?

— Много добър въпрос, Макото-сан. Може би вие също имате талант за портиерска работа.

— Благодаря ви за комплимента — рече той. След като отново се поклони, той се обърна и тръгна по пътеката към портата на абатството.

Тя не откъсна очи от него, докато той не се изгуби от поглед. На кого й напомняше? Добре де, щеше да се сети по-късно. А и да не се сетеше — нямаше никакво значение. Беше сигурна, че ще го види отново. Думите му за истинската история на битката показваха степен на интерес към Мушиндо, който надхвърляше обичайния. Да, Макото-сан щеше да се върне, може би като щедър и редовен покровител. Тя отвърна поглед от вратата и продължи към работилницата си.

От многобройните задачи, произтичащи от поста й, преподобната абатиса Джинтоку се наслаждаваше най-много на подготовката на свещените реликви. Преди да бъдат предложени на публиката, куршумите, овъглените дървени остатъци и останките от ръкописи трябваше да бъдат поставени в мускали, изработени от кухи бамбукови пръчки, всеки от които с размера на малък пръст, които на вид не се различаваха много от мумифицирани мощи и служеха да припомнят полезно на гостите на храма за несигурното положение и неизбежния край на всички живи същества. След като гостът направеше избора на мускал и съдържанието му бъдеше потвърдено, с благодарност се приемаше дарение, а отвореният край на бамбуковата пръчка се затваряше с бамбукова тапичка. В началото реликвите се продаваха на определена цена, но абатисата, природно предприемчива, с тънък усет към човешката природа, смяташе, че даренията ще донесат по-голям приход, убеждение, което бързо беше потвърдено от десетократното увеличаване на приходите. Когато бъдеха оставени сами да решават, онези, които търсеха материална помощ от духовната сфера, винаги заставаха на позицията на щедростта, в противен случай можеха да обидят самия дух, чиято помощ търсеха.

По-късно абатисата започна да прибира мускалите с куршуми и да поставя още по-малки фрагменти дърво и части от ръкописи в кухите бамбукови пръчки. Тяхната популярност намали значително наличността им, която някога изглеждаше неизчерпаема. След като реликвите свършеха, тя нямаше да се поколебае да започне производството им — твърдото й религиозно убеждение беше, че искрената вяра, а не материалната реалност е от огромно значение, — за по-просто обаче тя предпочиташе колкото е възможно по-дълго да предлага оригинални реликви. Не виждаше обаче никаква ценност в безотговорната честност. Ако реликвите от абатството се изчерпеха, потокът от посетители щеше да секне, както и препитанието на значителен брой от жителите на село Яманака. Като доверен духовен водач на общността съзнателно тя не можеше да допусне това да се случи.

Работата, която абатисата вършеше от толкова много години, имаше свой естествен ритъм, който я освобождаваше от товара на мисълта. Лявата й ръка държеше парче бамбук, а дясната — парче от ръкопис; очите й следяха двете ръце, бамбука и хартията; тя чуваше, без да се съсредоточава върху тях, ударите на сърцето си, дишането си, детски смях някъде отдалече; затвори мускала с подходящо парче бамбук, достатъчно здраво, за да не падне или да не притисне хартията, но без да го притиска силно, за да не затруднява клиента да провери съдържанието, преди да го купи; постави мускала в специалната кутия за мускали, съдържащи парчета от ръкописи. После повтори същите действия.

Лявата й ръка се протегна да вземе парче бамбук от горичката зад храма.

Дясната й ръка хвана парче от ръкописа, оставен в храма от госпожа Емили.

Сърцето в гърдите й издаде лекия шум на морско създание, което плува свободно в приятелски води.

Дишането й беше много спокойно, забави се, направи пауза и поднови своя ритъм.

Детският смях отново се чу, много по-отдалече, отиваше по посока на долината.

Преподобната абатиса Джинтоку затвори мускала с подходящо парченце бамбук.

Още няколко вдишвания и издишвания, минути или часове преминаха по този начин. Докато наново започваше да подготвя поредния мускал и не мислеше за нищо, нямаше никаква представа колко време е минало. Едва когато свършеше за деня и видеше броя на мускалите или забележеше колко са се удължили сенките, или понякога установеше, че дневната светлина си е отишла, тогава си даваше сметка за времето. После влизаше в залата за медитация за вечерния си сеанс, преди да се оттегли за нощта.

Днес преподобната абатиса не беше напълно погълната от любимото си занимание. Продължаваше да мисли за красивия посетител със странния акцент и докато мислеше за него, се улови, че си е спомнила за онази отдавнашна визита на госпожа Емили и госпожа Ханако. Беше по време на трагичните и тъжни събития през онези дни, когато развалините на манастира Мушиндо се превръщаха в абатството Мушиндо. Или отново беше станал абатство, защото ако това, което двете дами казаха на Кими, беше вярно, Мушиндо първоначално е бил абатство, а не манастир. Това е било преди почти шестстотин години. Какви странни обстоятелства бяха превръщали на два пъти Мушиндо в абатство. Беше трудно за вярване, но то обясняваше една от мистериите на мястото или поне, че беше факт, макар и да не изясняваше точното време.

Подобен безкраен поток спомени и размишления естествено й пречеха да изпадне в онова състояние без мисъл, което обикновено съпътстваше работата й. Мислите, като нас самите, са само мехурчета в потока, вярно беше. Ала когато тя толкова свободно си позволяваше да се съсредоточи върху мехурчетата, потокът не можеше да я отнесе. Понякога беше по-подходящо да престане да опитва. Тя върна ръкописите, дървото и куршумите в хранилището, събра мускалите, които бе направила, и тръгна към залата за медитация. Преди да влезе, тя спря до масата, на която дискретно бяха показани предлаганите свещени реликви, и постави мускалите на точните им места.

Вечерта даваше възможност на монахините в Мушиндо да медитират, ако желаят. Участието в сутрешните или обедните сеанси беше задължително заради честото присъствие на външни посетители. Това в известен смисъл беше нещо като представление, което утвърждаваше монашеския характер на абатството. Ала вечер, когато нямаше гости, нямаше и задължения. В началото вечер не идваше никой. С течение на годините това се промени и сега всеки идваше вечер тук, поне за кратко. Дори тези, които имаха семейства в селото, се отбиваха за сеанс, преди да съблекат религиозните одежди и да се върнат вкъщи.

Ясуко бе първата, която започна редовно да прави вечерни сеанси.

Тя казваше, ако съм искрена и постоянствам, Буда непременно ще отговори на молитвите ми и ще оправи недъга ми. Не сте ли съгласна, преподобна абатисо?

Ясуко бе момичето, което бе опитало да се обеси, когато ги бяха хванали търговците на плът в Йокохама, вследствие на което вратът й се изкриви. Тя отчаяно желаеше да се върне в родното си село, да се омъжи, да има деца и да възобнови нормалния си живот. Ала никой нямаше да се омъжи за жена, чиято глава така идиотски висеше на една страна. Заради това тя ревностно посещаваше залата за медитации всяка свободна минута.

Буда не оправи врата на Ясуко, но може би чу молитвите й и им откликна по свой начин, защото един ден съвсем изведнъж цялата й мъка, разочарование, гняв и ненавист към самата себе си изчезнаха и тя изпадна в състояние на тих покой.

Преподобна абатисо, каза тя, искам да приема духовен сан.

Абатисата направи това, което си спомняше от церемонията по посвещаването на Джимбо от стария абат Дзенген, когато Джимбо стана последовател на Буда. Единственото, в което тя бе напълно сигурна, беше повтарянето на Четирите велики обета, затова накара Ясуко и останалите събрали се да повторят обетите сто и осем пъти, като в края на всяко повторение се просваха на земята.

Давам обет:

Да спася неизброимите живи същества…

Да премахна завинаги безкрайните изблици на желание, гняв и погрешни възгледи…

Да отворя очите си за безкрайната пътека на истината…

Да приема изключително благотворния Път на Буда.

Церемонията отне по-голямата част от предобеда и всички участващи изпитаха умора на гласа и на тялото, която доведе някои до изтощение. След това абатисата реши, че три повторения ще са достатъчни за всеки бъдещ кандидат, а вместо да се просва на земята, той можеше само да се поклони. В крайна сметка не бе ли вярно, че искреността, а не формата бе ключът към спасението?

Въпреки съмнителната ортодоксалност на церемонията тя, подобно на молитвите на Ясуко, имаше някакъв ефект, защото оттогава насетне Ясуко се държеше напълно в съответствие със заявените намерения. Тя практикуваше така последователно, както и Горо. Постепенно останалите последваха примера й.

По същество смехотворната ситуация не убегна на преподобната абатиса. Истинските духовни типажи на Мушиндо бяха един почти ням идиот и осакатена неуспяла самоубийца. Въпреки това, с течение на времето, тя също започна да се ангажира с медитация дори когато не беше необходимо заради гостите.

Тя безмълвно зае мястото си сред останалите сестри.

Докато седеше, обмисляше количеството на дървените фрагменти, куршумите и парчетата от ръкописи, които бяха останали, и размишляваше колко дълго те ще бъдат източник на свещени реликви. При ръкописите положението бе най-критично, защото те най-трудно можеха да бъдат заместени от новия материал. Парчето олово изглеждаше абсолютно същото като предишното, същото можеше да се каже за фрагментите овъглено дърво. Във вида на старата хартия имаше обаче нещо, което засега тя не можеше да имитира. Питаше не за пръв, а не и за последен път дали те бяха остатъкът от ползващия се с лоша слава сборник от заклинания „Аки-но-хаши“, създаден от принцесата вещица госпожа Шидзука в древни времена. Не че имаше значение. Важното беше качеството, а не произходът. А и това не беше от непосредствена грижа.

Беше започнала с дванайсет ръкописа, а в момента разполагаше с по-запазените части от останалите девет. Въпреки това не вредеше да се мисли за бъдещето. Мислеше за това, когато започна да медитира, но не дотам, че да стигне до някакво решение, а само колкото да оформи идеята и после да я остави настрани.

В следващия миг тя чу звуците на Мушиндо.

Когато беше малка, мистериозните викове, вой и плач я плашеха, както и всяко друго дете в селото. Това място е омагьосано, говореха си те. Слушай. Това са гласовете на измъчените души и демоните. Когато се заслушаха, им изглеждаше извън всяко съмнение, че чуват свръхестествени гласове. Но само ако се заслушаха. И независимо от колко близо слушаха, никога не различаваха какво казват гласовете. Което, разбира се, само прибавяше още по-голямо вълнение към детския страх. Ако вършеха работата си, тогава не чуваха нищо, освен вятъра в дърветата, крясъците на птиците и на някоя лисица, бълбукането на потока, гласовете на дърварите, които си подвикваха в далечните долини.

В началото на медитацията на абатисата онова, което чуваше, приличаше повече на звука на вятъра, животните, водата и далечните гласове, а когато дишането й се забави и вниманието й се съсредоточи, то неумолимо я отнесе към демоничния характер на фантазиите й от детството. Дали беше така, защото се заслушваше? Или това наистина бяха гласовете на обитателите на световете, които я призоваваха и й напомняха за мимолетността на живота на този свят? Дали винаги е било така, или започна с пристигането на госпожа Шидзука на това място преди шестстотин години? А ако е така, означаваше ли то, че госпожа Шидзука наистина е вещица? Или звуците — реални или фантастични — вече не бяха незначителни странности при навлизането в медитация?

Накрая тя остави настрани всички догадки — каква полза да се отдава на нещо, което не води до нищо реално? — и се отдаде без усилие на прехода от мислене към резониращ покой.

1291 година, замъкът „Облак врабчета“

Лятото донесе дълбока тъга за госпожа Кийоми и катастрофа за рода. Съпругът й, владетелят Масамуне, беше обсаден от мощна вражеска войска на нос Мурото и бе убит заедно с баща й, двамата й по-големи синове и почти всички техни самураи. Синът й, който остана жив, Хиронобу, тогава стана владетел на Акаока — беше облечен във власт, преди да извърши първия и последния акт на титулуван предводител на рода — ритуално самоубийство преди идването на триумфиращия враг. В противен случай вражеските водачи щяха да го съсекат. Със смъртта на баща му, дядо му и братята му той бе станал владетел на провинция, а владетелите не се предаваха. Това, че беше шестгодишен, изобщо нямаше значение. Неговите по-големи братя бяха на десет и осем години и тяхната младост не ги бе спасила. Бяха придружили баща си на бойното поле, където за пръв път щяха да наблюдават как се води битка. Поне така смятаха. Вместо това бяха загинали.

Сега на госпожа Кийоми й оставаха само две задължения. Трябваше да присъства на самоубийството на най-малкия си син — верният телохранител Го щеше да отреже главата на Хиронобу, щом острието на ножа пробиеше кожата му — после тя също щеше да умре от собствената си ръка. Нямаше намерение да остане жива и да бъде унизена и оскърбена от узурпаторите. Тя не съжаляваше за себе си, но не можеше да не изпитва тъга за Хиронобу. Беше на двайсет и седем години, затова още не беше станала баба. Въпреки това бе изживяла пълноценен живот на любовница, съпруга и майка. А той бе станал владетел на Акаока, но щеше да управлява само часове, после щеше да умре.

Ала Хиронобу не умря, нито госпожа Кийоми. В момента преди владетелят да забие ножа в корема си, множество врабчета изведнъж се издигнаха от пресъхналото корито на потока, а звукът на полета им наподобяваше вълни, които се разбиваха в далечен бряг. Прелетяха точно над Хиронобу, като ятото им образува формата на крило. Под тях трептенето на светлината и сенките създаде илюзията, че той самият трепти — нереален, ефирен, подобно на призрак, уловен с крайчеца на окото. Всички го видяха. Няколко души се разкрещяха. Може би госпожа Кийоми бе една от тях.

Беше знамение. Боговете не одобряваха самоубийството. Това стана ясно на всички. Така Хиронобу не се самоуби. Вместо това бе решено той да предвожда малкото останали самураи срещу врага вечерта на същия ден. Вместо да умре до потока, щеше да умре на бойното поле. Смъртта беше неизбежна, но щеше да е смърт на смелчага, а богът на воините Хачиман обичаше смелите. Го щеше да се погрижи момчето да не бъде заловено живо от врага.

Коленичила, докато подреждаше оръжието на Хиронобу с размер, подходящ за дете, госпожа Кийоми се беше изравнила на ръст с него, както той бе обут с ботушите си на воин, а на главата носеше шлем със стилизирани стоманени рога. Госпожа Кийоми едва преглъщаше сълзите си. Миниатюрният нагръдник, умалените оръжия, лакираните самурайски ръкавици и предпазители за ахилесовото сухожилие — всички бяха предназначени за церемонии, а не след дълго щяха да бъдат използвани в истински бой. Гордостта, изписана на лицето на Хиронобу, почти премахна резервираността й. Тя побърза да заговори, за да скрие сълзите си.

— Помни, сега ти си владетелят на тези земи. Дръж се подобаващо.

— Ще помня — отвърна той. — Как изглеждам, мамо? Приличам ли на истински самурай?

— Ти си син на Масамуне, владетел на Акаока, който разби монголските орди на Кублай хан в залива Хаката. Ти си истински самурай. А истинският самурай не бива да се тревожи толкова от вида си.

— Да, майко, знам. Но всички легенди за старите герои разказват колко хубаво са облечени. Тяхното оръжие, флаговете им, копринените им кимона, мечовете, конете им. Казват, че само увереният войнствен вид на владетеля Йошицуне е бил достатъчен да сломи духа на враговете. Казват също, че той е бил много красив. Това са важни качества за героите.

Госпожа Кийоми рече:

— Легендите украсяват всичко. Героите са винаги красиви и победоносни. Техните госпожи неизменно са красиви и верни. Ето какви са легендите.

— Но татко беше красив и победоносен — възрази Хиронобу, — а ти си красива и си му вярна. Когато разказват легенди за нас, няма да е необходимо да ги украсяват.

Тя не му каза, че всички малки момчета смятат бащите и майките си за красиви. Ако отронеше и дума, щеше да се разплаче.

Той изпъчи гърди и личицето му прие войнствен и намръщен вид.

— Излъчвам ли увереност на воин, мамо?

— Стой близо до Го — посъветва го тя — и прави каквото той ти каже. Ако съдбата ти е да умреш, тогава умри без колебание, без страх, без съжаление.

— Добре, мамо. Но не мисля, че ще умра в тази битка. — Той пъхна пръст под шлема си и се почеса. — Преди сто години в битката при Ичинотани владетелят Йошицуне е разполагал с едва сто мъже срещу многохилядния си враг. Точно както и аз. Сто двайсет и един души срещу пет хиляди. Той е спечелил и аз ще спечеля. Дали ще разказват за мен легенди, след като умра? Мисля, че ще разказват.

Госпожа Кийоми бързо се отвърна и изтри очите си с меката коприна на ръкавите си. Когато отново се обърна, тя се усмихваше. Подбра думи, които биха подхождали на приказка и ги каза:

— Когато се върнеш, ще измия кръвта на нашите арогантни врагове от меча ти.

Личицето на Хиронобу грейна. Подобно на воин преди битка, той се отпусна на едно коляно и направи кратък воински поклон.

— Благодаря ти, майко.

Тя постави ръце на пода пред себе си и на свой ред се поклони ниско.

— Знам, че ще направиш всичко, което зависи от теб, господарю.

— Господарю — повтори Хиронобу. — Ти ме нарече „господарю“.

— А не си ли?

— Да — отвърна той и се изправи на крака. Отново се гледаха в очите. — Господар съм.

Тя не очакваше да го види отново. Когато куриерът донесеше съобщението за смъртта му, тя щеше да нареди да подпалят замъка, а после щеше да забие острието в шията си. Нямаше да има приказна победа, нито легенди за красота и смелост. Ала и двамата щяха да имат нещо общо с героите и дамите от тези приказки. Никога нямаше да остареят.

Няколко дни по-късно пристигна куриер, но той донесе новината не за смъртта на Хиронобу, а за победата му. Лятото, което започна с такава трагедия, завърши с удивителен триумф. Шепата самураи бяха унищожили най-добрата част от армия, значително по-многобройна от тях.

Мълвата за невероятната победа на владетеля Хиронобу в горите на Мурото се разпространи много бързо. От всички посоки в имението запристигаха поклонници. Всички бяха чули за знамението на врабчетата и нямаха търпение да видят лично младия владетел. Малкият замък, веднага прекръстен на „Облак врабчета“, се пренасели. В края на продължаващите една седмица тържества, когато стана ясно, че повечето от посетителите високопоставени самураи ще издъхнат от алкохолно отравяне, ветрове с непредвидима променливост и необичайно много светкавици и гръмотевици станаха предвестници на задаваща се буря в ранната есен. Онези, които се бяха приготвили да си тръгват, се подготвиха да останат още известно време. Изглеждаше невъзможно, но всички станаха пияници. Изненадващо, никой не умря от това.

Само Го остана трезвен. Израснал с кумис, силното кобилско мляко, той така и не прие вкуса на оризовото вино, въпреки че бе в Япония от десет години. Когато минеше край някоя пиянска компания, хората често го викаха:

— Го!

— Господарю генерал!

— Господарю Го!

На лицето му се изписваше усмивка, която обаче не идваше от сърцето му, и така Го отвръщаше на веселието на другите. Струпването на тълпи в оградени места го правеше неспокоен. Все още пазеше номадската си привързаност към откритите пространства и мразеше затворените. Когато зад стените на замъка имаше толкова много хора, гърлото му се стягаше, не му достигаше дъх и той се потеше, сякаш беше в ранен стадий на смъртоносна болест.

Ала не тълпата и стените го правеха така неспокоен. Много повече го безпокоеше бурята. Никога не бе виждал толкова насъбрала се сила в небето. Нито в родните си степи, нито в огромните равнини на Китай, нито в планините и долините на Япония. Чести вълни от светкавици осветяваха небето, последвани моментално от чаткащите копита на хиляди препускащи призрачни коне. В непредсказуемия интервал между светкавицата и съпътстващата я гръмотевица Го потръпна. Обстановката изглеждаше още по-зловеща от странната липса на буря на земята. Въпреки вихрените събития на небето до долу не достигаше нито вятър, нито дъжд, нито друго явление, което да е последица от бурята. Това беше предзнаменование. Несъмнено. Но за какво? Едва ли възвестяваше настъпването на друг Танголхун. Го бе последният от този род и имаше само един наследник — сина му Чиаки. Проклятието на предсказанието можеше да бъде дарено със сила само от жена. Съпругата му беше родила момиче преди Чиаки и след него — още две момичета — Го уби всичките три женски при раждането.

Жена му плака, но нито го попита защо, нито се опита да го спре. Както винаги бе обещавала, тя поставяше неговото щастие пред своето. Затова нова нюрдженска вещица не бе родена, нито щеше да се роди. Защо тогава изпитваше такъв страх при всяко просветване на светкавицата и всеки грохот на небесните копита?

Сред хората от племето нюрджени разразяването на буря след победата беше знамение от огромна величина. Японците не го възприемаха, разбира се, така. За тях бурята беше израз на гнева на бога на гръмотевиците, бог, който най-добре се успокояваше от жертвоприношенията на свещениците, от дарената храна от жени и деца и от тежкото пиянство на мъжете. Това, за пиянството, беше съвсем разбираемо. Всяко събитие с някаква значимост винаги бе съпътствано от изпиването на океан от саке, оризово вино, към което очевидно всички самураи се пристрастяваха от най-ранна възраст. Ако нюрджените пиеха толкова много алкохол, никога нямаше да завоюват богатите пасища между Сините ледени планини и Червената драконова река. Ако монголите пиеха, те никога не биха победили нюрджените и Го все още щеше да язди с хората от своя род из необятната шир на Централна Азия.

— Го! Ела да изпиеш едно саке с нас!

— Велики генерале! Елате, елате!

— Вашето име ще живее сред най-великите герои на Ямато завинаги!

За самураите не бе трудно да го хвалят. Той беше чужденец и винаги щеше да остане чужденец. Поради това той не представляваше заплаха за тях. Никога не би заговорничил срещу господаря си, никога не би потърсил имение за себе си, никога не би повел армия към Киото, за да склони императора да му даде пълномощия на шогун. Чужденецът никога нямаше да управлява имение, никога нямаше да се ползва с лоялността на другите владетели, никога нямаше да бъде шогун. Най-високата чест беше запазена не просто за самурай, а за неколцината, в чиито вени течеше кръвта на Минамото, рода на легендарния Йошицуне. Хиронобу, чрез бабата на майка си, беше далечен роднина с тази велика фамилия. Може би един ден щеше да помисли върху това. Не и Го. Та той дори не беше японец. Затова самураите не се колебаеха да го хвалят на висок глас и искрено.

Го не знаеше какво предвещава бурята, но не беше оптимистично настроен. Спомни си какво казваха старите хора от неговото племе. Според тях последния път, когато грохотът на конските копита бе звучал толкова силно в облаците, е била родена най-голямата вещица на нюрдженските орди.

Танголхун на древните времена.

Прародителката на неговата майка.

Онази, която казала на легендарния Атила да следва слънцето на запад. Предполагаше се, че Атила беше направил точно това преди векове, хуните бяха последвали Атила и бяха открили своите земи на западния край на света, където живееха до ден-днешен с техните стада на тучни пасища, защитени от планини, подредени във формата на пръстен, разположени на двата бряга на огромна река.

Независимо че Го настоятелно наричаше този разказ легенда, която майка му бе украсила в подкрепа на своята яростна защита на вълшебствата, старите хора не можеха да бъдат убедени лесно.

Старите хуни, казваха те, не са били изклани от монголите. Онези, които са последвали Атила, са успели да избягат отвъд високия Урал. Един ден нюрджените също щяха да отидат там.

Старите, тайните истини се знаеха от вещиците, твърдяха те, чиито духове яздеха бурята и дивите стада на небето. Един ден онези, които разберат тайните, също ще яздят бурята.

Ясновидствата на майка му, смятаха те, са невероятно точни и силата на нейните предсказания не подлежи на съмнение. Един ден ще се появи магьосница, която ще разкрие всички загадки без изключение.

Го им се смееше. Майка му беше манипулативна мошеничка, която правеше всичко за себе си, нищо повече.

Сега, в далечна Япония, когато звукът от копитата на десет хиляди невидими степни коне гърмеше над него, той не можеше да се смее. Нещо се задаваше.

Го не смяташе, че това ще е благословия.

— О. — Прошепнатото възклицание последва усещането за меко тяло, което се е сблъскало с неговото. Погледна надолу и видя жена, просната в краката му.

— Извинете — той тихо проклинаше непохватността си. На открито, яхнал коня, Го беше подвижен и гъвкав като танцьорите дракони, които се въртяха край пламъците на лагерните огньове на ордите. Вътре, между стените, неговата подвижност повече приличаше на подвижността на впрегатен вол. — Не внимавах.

Протегна ръка, за да й помогне да се изправи на крака. Тя зяпна от изумление и се изплаши.

Беше много красива. И много млада. Само от съприкосновението на телата им той разбра, че тя вече е жена, а не момиче. Ала това бе жена, чието първо кръвотечение не беше много отдавна. По вида на дрехата и изяществото на движенията й той разбра, че е от благороднически произход, вероятно дъщеря на някой от дошлите на гости владетели. Тук имаше много от тях. Невероятният триумф на Хиронобу изведнъж го превърна в най-желания за брак шестгодишен владетел на юг от Вътрешно море.

— Ударихте ли се? — попита Го.

Сблъсъкът между тях не беше много силен. Никоя дъщеря на нюрджените не би паднала, а още по-малко — не би останала на земята толкова дълго. Те можеха да яздят и да стрелят като мъже и само воинът, който ги превъзхождаше на гърба на коня, с лъка и стрелата, би дръзнал да ги ухажва. Съпругите и дъщерите на японските владетели представляваха точно обратното. Те се гордееха със слабостта си. Всъщност често се преструваха на по-слаби, отколкото бяха. Веднъж бе видял собствената си жена, която по онова време беше любимата държанка на владетеля Масамуне, бащата на Хиронобу, да чупи ключицата на пиян самурай. Мъжът, който бе от свитата на един от гостуващите владетели, не знаеше коя е тя и я бе хванал за китката. Тя направи бързо движение с ръка. В следващия момент той се преобърна с главата надолу и се удари в един стълб. Още няколко сантиметра по-надясно и щеше да счупи врата си.

„Как го направи?“ — поинтересува се Го.

„Какво съм направила, господарю Го?“

„Хвърли мъжа.“

„Хвърлила съм го?“ Тя покри уста с ръкава си и се разкикоти. „Аз съм толкова малка и слаба, господарю, как бих могла да хвърля някого? Той беше пиян. Залюля се. Това е всичко.“

Не, не беше така. Ала тя така и не каза дума повече, дори след като се ожениха. Дори сега, десет години по-късно, след раждането на сина им Чиаки, тя никога не бе споменала нищо по случая.

„Това е тайна, нали?“

Тя се засмя и каза: „Как би могло нещо женско да е достатъчно важно, че да бъде издигнато до равнището на тайна?“

Го рече: „Ако се опитам да направя нещо, което не ти харесва, ще ме хвърлиш ли?“

„Не е възможно да не харесам нещо, което ти правиш, господарю мой. Ти си моят съпруг.“

„Ами ако аз пожелая да ти причиня болка?“

„Тогава бих била щастлива да почувствам болката.“

„Ами ако само твоите мъки ми носят радост?“

„Тогава мъките ми ще са радост, господарю.“

Го се разсмя високо. Не можеше да се овладее. Наистина не вярваше, че тя ще стигне толкова далече, но беше толкова сериозна и непреклонна, че той не можеше да запази каменното изражение на лицето си.

Призна си: „Предавам се. Ти победи.“

Тя отвърна: „Как мога да победя, след като се съгласявам с теб за всичко?“

„Не знам — отговори Го, — но ти някак си успяваш винаги, нали?“

Тя се засмя. „Искаш да кажеш, че съм победила, губейки? В това няма никакъв смисъл, господарю.“

Го се запита дали тази млада жена също знае как се хвърлят мъже. Не му се струваше вероятно. Изглеждаше много крехка, дори като се вземеше предвид как тези жени умишлено подсилваха външно крехкостта си. Тя почака той да отстъпи, после с известно усилие се изправи на крака. Изглежда, бе ударила десния си хълбок. Направи предпазливо крачка напред, но тъй като не се държеше на краката си, отново щеше да падне. Го беше готов. Хвана я.

— О — отрони тя отново така нежно, както и преди. Хвана ръката му и се отпусна изцяло върху гърдите му. Но той не усети никаква тежест. Освен че беше много красива и много млада, тя беше също така много лекичка. Може би, за разлика от останалите, тази наистина беше толкова крехка, колкото изглеждаше. Въпреки че се бе облегнала на него по необходимост, в очите й се четеше страх, сякаш по-скоро щеше да избяга от него, отколкото да се облегне на тялото му за подкрепа.

Той я успокои:

— Спокойно, господарке. Аз съм Го, главният телохранител на владетеля Хиронобу. Можете да разчитате на мен, колкото и на него.

— О — възкликна тя отново.

Го се усмихна.

— Казвате „о“ толкова сладко, господарке. Опитайте някоя друга дума. Нека видим дали можете да говорите така сладко или чарът ви се свежда само до „о“.

При тези думи младата жена се усмихна. Погледна го срамежливо и каза:

— Аз съм Новаки, дъщеря на владетеля Бандан.

Точно в този миг в замъка проехтя друга гръмотевица. Изглежда, нещо се изписа на лицето на Го.

— Да не би да се страхувате от гръмотевицата? — Изненада озари лицето на младата господарка Новаки. — Мислех, че вие, силните монголи, не се страхувате от нищо.

— Аз не съм монгол.

— Не сте ли онзи Го, който дойде в залива Хаката със завоевателите преди десет години?

— Аз съм. Но тогава бях нюрджен. Нюрджен съм и сега.

— Това не е ли някакъв монгол?

— А вие не сте ли някаква китайка?

Господарката Новаки се разсмя.

— Не, разбира се, че не.

— Точно както не всеки, който носи коприна, пие чай и пише канджи, е китаец, така не всеки, който язди кон, следва стадата и живее свободен, е монгол.

— Разбирам, господарю Го. Няма да направя тази грешка отново. — Тя се поклони.

Тъй като все още се подпираше на него, заради поклона главата й опря гърдите му и доближи косата й до лицето му. От пищните къдрици се излъчваше едва доловим аромат. Той му напомняше за цветята по поляните, изгубили се за една година предния сезон. Само някой толкова млад като нея можеше да носи летен аромат през есента. Детинската й непоследователност свидетелстваше за освежаващата й простодушност.

— Мога ли да ви придружа до покоите на семейството ви? — рече Го.

Новаки бе положила глава на гърдите му, чуваше гласа му над себе си и чуваше също как той резонира в тялото му. Тя се надяваше той да не чува как бие сърцето й. Затвори очи и направи всичко, за да успокои дишането си. Нямаше причина да се страхува. Всичко вървеше добре. Бързо бе успяла да се отърве от бавачката си. Напоследък лесно избягваше контрола на възрастната жена, която ставаше все по-разсеяна с годините. В противен случай едва ли щеше да осъществи флиртовете си с Нобуо и Коджи в началото на лятото. Те бяха красиви млади самураи, но само толкова. Неизбежно след известно време щяха да пораснат и да станат мъже като бащите си. Затъпели, пияни, загрубели, скучни, самохвални провинциални мъжища.

Сега всичко това й се струваше толкова отдавна. Го я държеше в прегръдката си! Не беше забелязал, че тя го следи. Беше събрала кураж и бе пресякла пътя му, бе се сблъскала с него и се бе престорила на наранена. Щеше ли да има достатъчно смелост да завърши започнатото?

От малко момиченце слушаше разкази за страшния монголски варварин, който служеше на владетеля Масамуне. Когато баща й беше съюзник на Масамуне, благоговейни гласове превъзнасяха безкрайния кураж на Го, неговата свръхчовешка сила, магическия контрол, който упражняваше върху конете. Когато двамата владетели бяха безмилостни врагове, — което ставаше толкова често, колкото бяха и верни приятели, — се говореше само за безсърдечната му жестокост, животинското му коварство и чудовищната му извратеност. И двата вида истории очароваха Новаки. Животът й в провинциалната пустош беше напълно скучен, скуката беше нейна съдба и в бъдеще. Баща й беше провинциален владетел с болезнено ограничени възможности. Както и всички други владетели, които тя познаваше. По-големите й сестри бяха омъжени за шутове като баща й и братята й — владетели на мръсотията, човешките екскременти, използвани за наторяване, и миризливата риба. Всички бяха полунеграмотни. Никой не приличаше на култивираните, чувствителни, романтични герои от „Книга за възглавницата“ и „Приказка за Генджи“.

Го също не приличаше на тези герои, но поне идваше отдалече. Беше прекосил, яздейки, необятната шир на Азия с Кублай, великия хан на монголските орди. Беше видял градовете на Китай, които имаха вид на ювелирни произведения, земята на ледените хора далече на север, екзотичните зверове в южните джунгли, високите планини на Тибет. Никога не бе ходила по на изток от Вътрешно море, нито по на запад от провинция Акаока. Ако го направеше, както се очакваше, щяха да я сгодят незабавно за един от тези владетели грубияни. Хиронобу бе най-добрият кандидат, а беше сополиво дете на шест години! През следващите няколко години трябваше да му бъде бавачка, а после да го посвети в тайнството на близостта между мъжа и жената, да износи наследника му, това я чакаше. Щеше до края на живота си да слуша неговите пиянски лъжи вместо лъжите на баща си. Или може би щеше да се осъществи другият план на баща й и щяха да я дадат като жена или наложница на благородник от императорския двор в Киото. Веднъж беше виждала благородник — принц, който бе дошъл да иска помощ от баща й. Имаше бледо и напудрено лице, беше слабоват и носеше по-фини кимона от нея самата. Говореше във витиеват стил в рими, от който тя почти нищо не разбра. Пътуването от Киото било толкова трудно, твърдеше той, че едва не го убило. После той закри устата си с ръкава и се изкикоти като момиче. По-скоро би умряла, отколкото да я докосне такъв дегенерат, независимо колко прославени бяха предците му.

След това, в началото на лятото, тя беше отишла в едно от най-големите села на провинцията на баща си, придружена от Нобуо и Коджи, които служеха като нейни телохранители, забавен факт, като се имаха предвид опасните им интимности с нея. От отегчение тя се отби в колибата на старица, за която разправяха, че е гадателка. Старата измамница направи добро представление. Щом Новаки прекрачи прага й, жената, за която се предполагаше, че е сляпа, се обърна с отворена уста към нея, изпусна керамичния съд, който държеше, и отстъпи, препъвайки се, към най-отдалечената стена.

Това си ти, промълви жената.

Да, аз към, потвърди Новаки, като с усилие се сдържаше да не се разсмее, но не успяваше съвсем. Знаеш ли коя съм?

Сляпа съм, но виждам, отвърна жената с необикновен глас.

О? И какво виждаш?

Не толкова, колкото ти ще виждаш.

Сега вече прикова напълно вниманието на Новаки.

Много ли ще виждам?

Много, отвърна жената.

И какво ще виждам? Новаки се надяваше жената да заговори за далечни места. Ако го направеше, Новаки щеше ревностно да й повярва, че е истинска ясновидка. Кажи ми бързо, не бави отговора.

Ще виждаш… Жената направи пауза, а устата й още беше широко отворена. Устните й потрепнаха, клепачите й затрептяха, а вдлъбнатите бузи потръпнаха.

Новаки чакаше търпеливо. Най-малкото, предварително жената заслужаваше снизходителност. Дори да не можеше да предсказва съдбата, беше добра артистка и като всички добри артисти имаше собствено чувство за времето, което трябваше да бъде уважавано. Беше доста самотна на това изолирано място. Ако беше в Киото, Кобе или Едо, несъмнено щеше да привлече доста клиентела.

Жената заговори: „Ще виждаш това, което никой още не е виждал — през целия си живот, — с изключение на един.“

Новаки плесна радостно с ръце. Онзи „един“, за когото старата жена говореше, трябва да беше Го. Той бе единственият, за когото тя знаеше, че е виждал нещо, което никой друг не е виждал. А сега и тя щеше да види тези неща!

„Благодаря ти, благодаря ти много — каза Новаки и се поклони дълбоко. — Когато се върна в замъка, ще ти изпратя ориз, саке и риба.“

Старата жена вдигна ръце в знак на несъгласие и поклати глава. Все още седеше на петите си с гръб, опрян в стената, където бе паднала при влизането на Новаки. „Не, не, не ми дължиш нищо.“

„О, дължа ти — настоя Новаки. — Ти ме направи неизказано щастлива.“

Същия следобед тя започна да замисля как да се запознае с Го, а после да го съблазни. Вярно, че беше много млада, но беше прочела много внимателно класическата литература за съблазняването и вече имаше опит с Нобуо и Коджи. С Го, разбира се, щеше да е по-трудно. Ала тя бе сигурна, че ще намери път към него, само да се откриеше възможност.

Празненствата за победата на Хиронобу в гората на Мурото й дадоха тази възможност.

— Не искам да отида при семейството си — възрази Новаки. — Всички са пияни и не престават да повтарят глупавите неща, които говорят винаги, когато са пияни.

— Празнуват голяма победа — защити ги Го, — имат пълно право да бъдат пияни.

— Победата е ваша, не тяхна — настоя Новаки и го погледна. — С монголска тактика и монголска смелост. — Новаки усети как тялото му се стяга. О, не. Отново направи грешка и го нарече монгол. Какъв бе казал, че е? Чуждите думи се помнеха много трудно. На-лу, нещо подобно. Страхуваше се да не е развалила всичко, като го е ядосала. Тя симулира болка и се притисна още по-силно към него. Изглежда, представлението й за преживявано страдание проработи, защото когато той отново заговори, не изглеждаше ядосан.

— Победата е на владетеля Хиронобу — каза Го и я подхвана малко по-здраво, когато тя се престори, че й призлява.

— Владетелят Хиронобу е дете на шест години — възпротиви се Новаки, — достатъчно голямо, за да отиде до тоалетната само, без да падне в нея.

Го се разсмя.

— Въпреки това победата е негова. А и той няма да е вечно на шест. Би било мъдро от ваша страна да го приемате в различна светлина. Скоро ще бъде както мъж, така и владетел и ще си потърси достойна невеста. Беше подкрепен от голямо знамение, донесено му на крилете на много птици.

— Не вярвам в знамения — каза Новаки. — А вие?

Просветна светкавица, последвана от продължителен момент на свръхестествена тишина.

Над главите им премина ярка вълна.

Дневните сенки заиграха в двора, после избледняха в тъмнината, която сякаш настъпваше към тях.

Накрая небето се разцепи и страховит звук на сриващи се божествени планини започна да пада каскадно към тях откъм небето.

Седмици след като господарката Новаки се върна у дома след празненството на Хиронобу, стана очевидно, че тя чака дете. Въпреки че до този момент беше тиха и покорна дъщеря, сега твърдо отказваше да назове бащата на детето, защото знаеше, че баща й и братята й ще го убият. Когато я заплашиха, че ще я принудят да абортира, тя се зарече да се самоубие, ако го сторят. Владетелят екзекутира бавачката й, защото трябвало да я следи по-изкъсо. Въпреки това тя отказваше да говори. Той екзекутира и двама от хората си, които подозираше в прекомерна обич към дъщеря му. Въпреки това господарката Новаки остана безмълвна.

— Вече не знам какво да правя — призна си владетелят Бандан.

По време на кризата с дъщеря си той предприе визита до замъка „Облак врабчета“, за да потърси съвета на госпожа Кийоми. Въпреки че беше малко по-възрастен от нея, той бе прекарал по-голямата част от живота си във военни компании и затова на вид и като поведение приличаше на побеляващ възрастен воин от по-ранно поколение. Интересът му към жените се свеждаше само до зачатието, раждането и отглеждането на потенциалните наследници, затова не знаеше почти нищо за жените извън основите на анатомичния им строеж. Внезапното своенравно поведение на дъщеря му и последвалото упорито мълчание напълно го разстроиха. Майката на момичето умря при раждането и в замъка му нямаше друга жена, на която да вярва достатъчно, за да говори така открито.

— Защо не ми казва кой е бащата? Само това искам. Прекалено много ли е да искам това?

Госпожа Кийоми отвърна:

— А какво ще направите, ако ви каже?

Владетелят Бандан удари с юмрук по масата, с което накара прислужниците да се втурнат, за да запазят чашите за чай да не изскочат от масата и съдържанието им да се разлее по рогозките.

— Ще го убия — изръмжа той, — и то бавно.

Тя прикри устата си с ръкав и се засмя.

— Нещо смешно ли казах? — Веждите му се вдигнаха в знак на учудване. — Не исках.

— Владетелю Бандан, наистина ли очаквате младото момиче да разкрие самоличността на любовника си пред баща си, за да може той да го измъчва до смърт? И детето й да остане сирак, преди да се е родило?

— Но той обезчести всички ни, който и да е.

— Господарката Новаки не мисли за честта. Тя мисли за любовта. Единственото, което сте постигнали с гнева и заплахите си, е да попречите на младия мъж да дойде и да поиска закъснялата ви благословия.

— Откъде знаете, че мъжът е млад?

— Не знам нищо. Ала дъщеря ви е едва на четиринайсет. Съмнително е, че би се влюбила в някой много по-стар. — Лицето на госпожа Кийоми помръкна. — Надявам се да не е един от двамата самураи, които сте екзекутирали.

— Не е. Плака, когато й показах главите им, но не толкова много, колкото щеше да плаче, ако той бе един от тях.

Госпожа Кийоми примигна.

— Вие сте й показал главите им?

— Да, за да докажа, че съм направил каквото съм казал, че ще сторя. Иначе може да си помисли, че се шегувам.

— Владетелю Бандан, никой, който ви познава, не би си казал, че се шегувате. Абсолютно безпредметно е било да представяте такова ужасно доказателство.

— Няма да ми каже, нали?

— Не, няма.

— Тогава какво да направя? Срамът ще бъде непоносим. Дъщеря ми ще има дете, чийто баща е неизвестен за мен. Питам всички богове и Буди какво толкова грешно съм извършил при предишни прераждалия, че съм заслужил това наказание? Мога да построя храм, в който да се моля денем и нощем. Не мисля, че ми е останало кой знае какво друго да направя.

— Това е възможно решение — съгласи се госпожа Кийоми.

Сега владетелят Бандан се разсмя.

— Този път аз се шегувах. Аз съм воин, а не свещеник. Не моля небето за милост. Разрешавам проблемите си със собствените си ръце. Ще измисля нещо друго.

— Вече го измислихте. Постройте храм.

Владетелят Бандан се намръщи.

— След като боговете не са запазили целомъдрието й, очевидно те няма да ми разкрият виновника сега, независимо дали ще построя един храм или десет.

— Постройте храм не заради себе си — настоя госпожа Кийоми, — а заради госпожа Новаки. Нека се оттегли там за, да кажем, две години. Може да роди там детето, далече от клюките, да има време да върне емоционалното си равновесие и да се приспособи към изискванията на майчинството. А когато се върне, тя вече няма да е обект на такова любопитство и злобни приказки. Възможно е по това време бащата вече да се е разкрил, най-вероятно чрез бягството си заради вашите думи за мъчения и смърт. Тогава вие…

— … ще го преследвам като куче, каквото е, и ще го унищожа! — обяви владетелят Бандан.

— … ще простите на нея и на него за тяхното младежко прегрешение с пълно разбиране за романтичната простъпка на младите…

— Да му простя? Никога!

— … и като си дадете сметка, че само като приемете бащата във вашето семейство — твърдо продължи госпожа Кийоми, — можете да оставите в миналото неудобството и скандала.

Владетелят Бандан вече бе отворил устата си да изрази допълнително несъгласие, но спря, преди думите да са излезли. Затвори уста и се поклони.

— Права сте, госпожа Кийоми. Това е единственият начин на действие. Благодаря ви, че така мъдро ръководите този невеж войник. Вече се сещам за подходящо място. Братовчед ми, владетелят Фумио, управлява имение на север и то ще бъде подходящо за целите ми.

През зимата госпожа Кийоми започна да сънува странни сънища. Най-странното в тях беше, че тя не можеше да си спомни нищо от тях, с изключение на поразително красивата млада жена, която се явяваше във всеки сън, и начина, по който говореше на госпожа Кийоми. Тя я наричаше „госпожо майко“. Така жените се обръщаха към свекървите си. Убедена, че сънува бъдещата съпруга на Хиронобу, госпожа Кийоми започна да се заглежда в личицето на всяко малко момиченце, което срещаше, за да разпознае жената от сънищата си. Въпреки че сънищата продължаваха, тя не можеше да си спомни нищо друго от тях, независимо колко много се опитваше. И въпреки че търсеше жената у всяко момиче, не я намираше.

Следващата пролет, няколко седмици преди седмия си рожден ден владетелят Хиронобу спечели втора голяма победа, този път по склоновете на планината Тоса. В същото време в съседното имение госпожа Новаки раждаше дъщеря си. Детето бе необичайно спокойно — толкова спокойно, че малцина очакваха да оцелее. Въпреки че й бе дадено име, съответстващо на благородническия й статут, всички я наричаха Шидзука — Спокойната.

Тя не умря и спокойствието й не продължи дълго. През втората седмица от началото на живота си тя започна да пищи и да плаче почти непрекъснато. Спираше единствено от изтощение или за да спи на пресекулки, да суче с ожесточено безразсъдство, след което дълго време да не иска да яде. Тя беше дете, а децата не виждат, но онова, което не виждаше, я ужасяваше. Очите й се въртяха във всички посоки.

Тя пищеше.

Нямаше да умре и нямаше да спре да пищи.

Продължаваха да я наричат Шидзука — понякога с надежда, винаги от отчаяние и все повече и повече като проклятие.

На следващата година, когато госпожа Кийоми посети абатството Мушиндо, й се предостави случай да обмисли близкото минало. Току-що завършилите четири сезона затвориха най-странната и бурна година в живота й. Сега тя започна да разбира защо понякога хората изведнъж ставаха отшелници и приемаха монашеството. Ако тя имаше качествата за него, това бе мястото за нея. Беше твърде далече от дома, за да го посещава с лекота, но не и толкова далече, че посещенията й да са невъзможни. Това означаваше, че приятели и роднини от стария й живот нямаше да се появяват непрекъснато, за да отслабват отдадеността й на свещената самота, но нямаше и да е напълно откъсната от тях. Това нямаше да е благотворно. Нерядко напускането на света е по-трудно за тези, които остават в него, отколкото за тези, които го напускат.

Беше достатъчно близо до северната граница, за да създава чувство за опасност и поради това и за неотложност, полезна предпоставка за онези, които търсеха пробуждане за Пътя на Буда. В същото време не и много близо до земите на варварите емиши, че всяка атака да е напълно вероятна. Най-близкото село — Яманака, беше на един час път пеша в долината под малката планина, на върха на която беше абатството. Това също беше идеално, тъй като близостта му даваше възможност за кратко време да се осигуряват храна и работна ръка, а отдалечеността му предотвратяваше излишното общуване, а по размер бе достатъчно, за да осигурява подкрепа на малката религиозна общност без затруднения.

Цяло нещастие беше, че това абатство трябваше да бъде изградено; разбира се, бяха възможни по-лоши резултати, въпреки че не много.

От градината на абатството, където госпожа Кийоми чакаше госпожа Новаки, тя чуваше гласа на Хиронобу от близката горичка и приглушените отговори на Го.

Още едно лято бе дошло и почти си отиваше, а всичко беше различно. Само преди една година съпругът й, владетелят на Акаока, контролираше няколко земеделски стопанства и рибарски хижи без особено значение в малък ъгъл на остров Шикоку. Сега синът й Хиронобу, седемгодишен, управляваше територия от двете страни на Вътрешно море. Беше получил клетва за вярност от владетелите Бандан и Хикари и се беше издигнал до велик владетел. В две светкавични кампании войските на малкото й момче толкова силно удариха режима на Ходжо, че мнозина предвиждаха незабавното му падане.

Преди година госпожа Новаки беше четиринайсетгодишна девица, достатъчно красива семейството й да се стреми към връзка с императорската фамилия в Киото. Сега беше петнайсетгодишна майка на душевноболно дете, заточена в абатство далече от дома, абатство, изградено специално, за да осигури убежище за нея и нещастното й потомство. Заради дефектите на детето беше очевидно, че никоя от тях никога няма да напусне абатството.

Преди година на госпожа Кийоми никога не й се беше случвало да пътува толкова далече на север поне веднъж. Всъщност бе прекосявала Вътрешно море, когато напусна дома си в Кобе, за да се омъжи за бащата на Хиронобу, и по време на годишните си посещения при семейството си. Сега бе обещала на владетеля Бандан, че ще посещава два пъти в годината дъщеря му — през пролетта и през есента, за да види дали е добре. Тъй като беше майка на даймио и самият даймио я придружаваше по време на тези визити, за владетеля Бандан беше голяма чест, особено като се имат предвид неприятните обстоятелства. Тази обикновена проява на любезност го обвързваше още повече с Хиронобу чрез изискванията за чест и реципрочни задължения.

Като де факто регент на сина си за нея беше необходимо да обмисля тези неща. Официалният регент генерал Рюсуке беше добронамерен, но некомпетентен. Той беше регент само защото като старши оцелял командир на армията на рода това се очакваше от него — и защото беше достатъчно интелигентен да знае, че не е достатъчно умен, за да упражнява властта, с която бе облечен. В противен случай щеше да се наложи да бъде убит, тъй като да бъде пренебрегнат би било такава непростима обида, че той би бил задължен да устрои заговор срещу госпожа Кийоми и Хиронобу, независимо дали искаше или не. Тя, разбира се, не би го направила сама. Само вещиците убиваха враговете със собствените си ръце, обикновено с отрова или с тънка жица или игла в храма, под косата, или чрез задушаване. Последните два метода бяха практически неразкриваеми и затова бяха предпочитани от вещиците, които спяха с жертвите си. Мисълта да спи с тъпак като генерал Рюсуке предизвика гримаса на лицето й. Само това щеше да е достатъчно да я възпре дори да беше вещица. В интерес на истината, ако се налагаше да бъде извършено убийство, щеше да го извърши Го. Въпреки че беше варварин, той беше непоколебимо верен, както би бил всеки самурай. Какво щастие, че двамата със сина й можеха да разчитат на него.

Откъм абатството се дочу неистовият плач на бебе. Шидзука бе будна.

Хиронобу се покатери на един оголен камък и попита:

— Го, ако трябва да защитаваш това абатство от нападение, как ще го направиш?

Го отвърна:

— Преди всичко ще престана да се правя на такава лесна цел за вражеските стрелци.

— Сега наоколо няма вражески стрелци — учуди се Хиронобу. — Казах „ако“.

— Вие сте велик владетел — зае се да му обясни Го. — След като ще правите предположения за съществуващите условия, тогава трябва да знаете, че преди всичко трябва да предполагате каква е опасността, а не сигурността.

Хиронобу унило слезе от камъка.

— Необходимо ли е непрекъснато да се притеснявам, че мога да бъда убит?

— Никога не бива да се тревожите за това — възрази Го, — а винаги да си давате сметка за тази възможност. Завладяхте петнайсет провинции със силата на оръжието и така превърнахте в свои кръвни врагове бившите васали и роднини на петнайсетте владетели, на които помогнахте да се преселят в Чистата земя.

— Те се заклеха да ми се подчиняват в замяна на живота си.

— Наистина ли сте толкова млад, господарю?

— На седем съм — отговори Хиронобу. — Не съм толкова млад.

Внезапно отвъд стените на абатството се чу силен, пронизителен вой.

Хиронобу се приближи към Го.

— Измъчват някого. Не е редно да го правят на такова свято място, нали?

— Никого не мъчат. Плаче бебе.

— Бебе? — Хиронобу се заслуша, но на лицето му бе изписано съмнение. — Чувал съм как плачат бебетата. Звукът не е такъв.

— Бебе е — настоя Го. В студената пустош на гърдите му той чу как отекват думите му. Бебе е, беше казал той, но искаше да каже, че е вещица.

Как се беше случило? Той не знаеше. Беше си припомнял тази нощ отново и отново и въпреки това не знаеше.

В един момент той помагаше на дъщерята на владетеля Бандан да стигне до временното си жилище. В следващия лежеше с нея в руините на старата варварска крепост „Емиши“ на един час езда от замъка. Беше се възползвал от младостта и неопитността й, разбираше го. Не беше искал това да се случи, съвсем не. Отначало беше просто разходка, после препускане с неговия жребец, след това убежище в тези развалини от внезапно плисналия дъжд. После — после беше твърде късно да мисли, защото стореното бе сторено.

Го не се страхуваше от смъртта. Очакваше да умре на бреговете на залива Хаката, когато дебаркира там с монголската армия преди десет години и вероятно щеше да умре. Оттогава всеки миг бе подарък от боговете. Сега смъртта бе само въпрос на време. Момичето бе обещало да не казва нищо, но то беше едно момиче, нищо повече. В крайна сметка някой щеше да разбере, а след като някой научеше, баща й щеше да узнае рано или късно. Накрая главата на Го щеше да бъде побита на копие пред стените на замъка на владетеля Бандан. Тази сцена предизвика горчива усмивка на устните му. Поне можеше да изпита удоволствието да е сигурен, че кръвта на майка му щеше да умре заедно с неговата. Вещиците плетяха заклинанията, когато нямаше прекъсване на генеалогичната линия. Ако никоя не се родеше от Го, нямаше значение колко дъщери щяха да се родят на Чиаки или неговите потомци. Заклинанието щеше да бъде нарушено.

Но седмиците минаваха и от владетеля Бандан до владетеля Хиронобу не идваше никакво съобщение, което да иска главата на Го. Може би Новаки бе по-решителна, отколкото той предполагаше. Колкото и невероятно да изглеждаше, тя беше запазила тайната. Ако продължаваше да се държи така, от неговата лудория нямаше да последва никаква неприятност. Когато пратеникът най-сетне дойде, той не беше официален куриер, а клюка и тя донесе нещо по-лошо от искане за главата на Го. Господарката Новаки бе бременна. Той знаеше точно какво се е случило. По някакъв начин майка му беше победила. Тя го беше използвала за последен път от гроба, за да открие пътя на друг като себе си.

Трябваше да убие вещицата. Най-сигурният начин беше да бъде убита Новаки, така че вещицата да умре в утробата й. След раждането си вещиците можеха да бъдат убити много трудно, дори като деца. Хората около тях неволно изпълняваха заповедите им, принуждавани от неведоми сили да се подчиняват на неизречени заповеди. Дядо му и баща му — и двамата силни воини, бяха превърнати в кухи обвивки на своята предишна форма от капризите на жена, която беше дъщеря на единия и жена на втория. През целия си живот като момче, младеж и мъж, Го се срамуваше от язвителните забележки на хората от неговото племе. Момчето на вещицата. Куче на жена. Потомък на евнух. Пред майка му обаче те се страхуваха, държаха се почтително, раболепно. Мразеха я и презираха потомството й. Ала когато тя заговореше за бъдещето, я слушаха и правеха жертвоприношения. Когато правеше заклинания, болни оздравяваха, здрави умираха, глухи започваха да чуват, а враговете й ослепяваха. Или поне често така изглеждаше. Достатъчно често майка му обичаше да му напомня да поддържа огъня в техния лагер, конете им да са нахранени и напоени, а собствените им кореми да са пълни.

Как да убие Новаки? Проблемът бе труден. Тя беше дъщеря на владетел, затворена в най-вътрешната част на замък, чийто план му бе непознат. Трябваше да се вмъкне вътре, без никой да го види. За жалост, той не владееше изкуството да се промъква невидим. Неговият стил бе стилът на ездача. Да атакува на кон, галопирайки, от неочаквана посока. Тактика, която ни най-малко не подхождаше на женското отделение в замък. Чакаше да му се предостави възможност, каквато и да било възможност, но не получи никаква. Детето се роди два месеца преди определеното време.

Беше момиче — както той знаеше, че ще бъде и от което се страхуваше.

— Бебе е — настоя Го.

— Сигурен ли си? — попита го Хиронобу, а изражението му все още издаваше съмнение.

— Да.

— Видя ли го?

— Не.

— И аз не съм — рече Хиронобу. — Нито пък майка ми. Никой не го е виждал. Странно е, не мислиш ли?

Го поклати глава.

— Има нещо не наред в това дете, щом семейството не иска да го покаже. Което би било съвсем естествено.

Това събуди интереса на Хиронобу.

— Да не мислиш, че е деформирано? Че ще изглежда ужасно, така ли?

— Не е деформирано. — Детето беше душевноболно, факт, който будеше надежда у Го. Всички вещици бяха по същество луди, разбира се, но ако някоя го покажеше съвсем явно, щеше да има по-малка възможност да манипулира, да мами и да обърква. В този смисъл лудостта бе по-приемлива от деформацията. Вещицата можеше да бъде грозна. Това се очакваше от нея. Майка му обаче не беше грозна. Тъкмо обратното, а това й даваше повече възможности за измама.

— По-добре отидете да се видите с майка си, господарю. Според мен посещението й при госпожа Новаки ще започне скоро.

— И защо да ходя? — намръщи се Хиронобу. — Не се интересувам от бебета — независимо дали са деформирани или не, може би съм малко любопитен. Нито искам да знам какво ще говори майка ми. Ето за какво ще разговарят двете: за бебета и майчинство.

— Владетелят Бандан е най-силният ви васал — припомни му Го. — Вие го удостоихте, като посетихте страдащото му потомство и показахте съчувствие към него. Така неговият дълг на честта към вас става още по-голям и го обвързва още повече. Това е въпрос на мъдро командване, а не майчинство и бебета.

— Така казваш ти. Но ти не си този, който трябва да изтърпи всичко това. — Ала Хиронобу постъпи както му бе поръчано и отиде при двете дами. На вратата на храма той се обърна и извика на Го: — Защо и ти не дойдеш?

— Мен не ме допускат — отвърна Го. — Госпожа Новаки е в изолация.

— Тогава защо на мен ми е разрешено? Защото съм дете?

— Защото сте велик владетел на провинция.

Отговорът, който той не очакваше, му достави голямо удоволствие. Когато мина през вратата, се усмихваше.

— Ето го — каза госпожа Кийоми.

Той видя майка си и госпожа Новаки да седят в открита стая с изглед към дворцовата градина. Госпожа Новаки беше същата Но-чан, която през миналите лета бе гонила хвърчила заедно с него, с която играеха на криеница и си разказваха истории за призраци, когато трябваше да спят. Това беше преди той да стане велик владетел. И преди тя да порасне така изненадващо. Изглеждаше много различно от момичето, което той помнеше. Не толкова заради дрехите й, въпреки че безличните сиви роби на монахиня, които носеше, контрастираха рязко с цветното кимоно, което тя обикновено носеше. Лицето, очертано от качулката, принадлежеше на красива жена.

Госпожа Новаки му се поклони.

— Съжалявам, че ви причиних неудобство, господарю.

Хиронобу отвърна на поклона й.

— Радвам се да ви видя отново, госпожо Новаки. — Той се опита да измисли какво още да каже, но не можа да се сети нищо повече. Тя му се усмихна и той усети, че се изчервява. Кога бе станала толкова красива?

Госпожа Новаки отбеляза:

— Виж ти, колко е пораснал за толкова кратко време.

— Да — намеси се госпожа Кийоми, — деца… — Тя спря внезапно след изговарянето на тази дума, после продължи припряно: — Децата растат учудващо бързо.

— Вие можете да имате големи очаквания — отбеляза госпожа Новаки. — Младия господар го чака блестящо бъдеще. — Очите й се навлажниха, но тя се усмихна и сълзите й не потекоха.

Хиронобу не чуваше бебето да пищи. Трябва да беше заспало. Беше чул две от неговите прислужници да разговарят преди двамата с майка му да отпътуват от абатството. Едната от прислужниците каза, че е разбрала от прислужница на владетеля Бандан, че бебето не пищяло само когато спи. Другата допълни, че разбрала от сестрата на един от конярите на владетеля Бандан, че когато то пищи, конете изпадали в паника и се опитвали да избият вратите на конюшнята. Никоя прислужница не познаваше човек, който да е виждал бебето, но въпреки това и двете бяха сигурни, че е страшно за гледане.

Докато майка му и Новаки разговаряха, той огледа стаята колкото бе възможно по-прикрито. Мислеше, че спящото бебе може да е някъде зад Новаки, но не беше. Това беше разочароващо. Изпитващо огромно любопитство. Го твърдеше, че бебето не е деформирано, но Хиронобу не му вярваше. Нормално бебе не би имало такъв загадъчен, животински глас и не би пищяло толкова силно. Нормално бебе не би предизвиквало паника сред конете, особено сред свирепите военни коне, които яздели владетелят Бандан и неговите самураи.

Как ли изглеждаше всъщност? Беше сигурен, че има голяма уста, може би дори муцуна на мечка. Също остри зъби. А, беше твърде малко, за да има зъби, но когато му изникнеха, щяха да са остри. Може би в няколко реда като на акула. А дали имаше очи, които никога не примигваха, като на змия? Гъста козина като на язовец или остра и четинеста като на дива свиня? Дълга опашка, която имаше високо мнение за себе си, като на котка? Сигурно беше ужасяващ малък звяр! Нищо чудно, че владетелят Бандан бе изпратил дъщеря си в изгнание толкова далече от дома. А кой беше бащата?

Преди бебето да се роди, прислужниците споменаваха имената на много самураи като възможности, самураи на служба при владетеля Бандан, владетеля Хикари и дори Хиронобу. Ала никой не мислеше повече така, твърдяха прислужниците. Сега вече всички бяха сигурни, че бе замесен призрак или демон. Възможно бе да е използвал мъжко тяло, но мъжът бе средство; неговата самоличност беше без значение. По-важното беше кой е призракът, кой е демонът? За да бъдат изречени правилните молитви, заклинателите трябваше да знаят кой конкретно зъл дух да атакуват. Повтарящите се думи, с които можеше да бъде прогонен един, можеха да имат обратния ефект върху друг и да го направят по-силен и по-ужасен отвсякога. Това беше според прислужниците много трагична и опасна ситуация и за всички бе по-добре майката и детето да бъдат далече, в абатството на север, тъй като се предполагаше, че злото щеше да ги последва там.

— Хиронобу, какво си въобразяваш, че правиш? — Думите на майка му го стреснаха. Не си мислеше, че тя го следи какво прави. — Държиш се, сякаш си крадец.

— Не правя нищо, майко. Тук съм само защото Го каза, че трябва да дойда.

— Сигурно съм, че Го не е имал предвид да останеш. След като поднесе почитанията си на госпожа Новаки, можеш да се присъединиш към Го отвън.

С безизразно лице Хиронобу не направи и най-малко усилие да й се подчини. Остана на място, намръщен, и каза:

— Няма да стане. Подхвърлян съм ту тук, ту там от телохранителя и майка си, което не подхожда за велик владетел.

Госпожа Кийоми се усмихна.

— По принцип си прав. Но това напълно подхожда, когато става дума за седемгодишно дете. Моля те, дръж се подобаващо и прави каквото ти се казва. — Тя се поклони, но това бе небрежен поклон на майка към детето й, а не на дама пред господаря й.

— Двете неща не са съвместими — упорстваше Хиронобу. — Когато съм велик владетел, значи съм велик владетел. А ако съм малко момче, значи съм само това.

— Двете ти роли не са съвместими, вярно е — съгласи се госпожа Кийоми. — Моля те въпреки всичко да ги примириш една с друга. В бъдеще, когато бъдеш предводител на рода както фактически, така и по име, понякога ще трябва да правиш две, три или дори четири неща едновременно и не всички от тях ще бъдат съвместими помежду си. Ако не можеш да правиш тези неща и да ги съчетаваш хармонично, дори хармонията да изглежда невъзможна, тогава никога няма наистина да бъдеш велик владетел. Ще носиш само титлата. — Майка му отново се поклони, този път по-дълбоко, освен това задържа поклона. — Надявам се моят господар да намери нещо ценно в думите ми.

Хиронобу отвърна на поклона й с поклон със съответната дълбочина и също го задържа. После каза също толкова официално:

— В думите ви има толкова истина. Благодаря ви за тях.

На излизане от помещението, за да се върне при Го, той чу Новаки да казва:

— Свършили сте превъзходна работа. Той е повече малък мъж, отколкото малко момче.

Когато напускаше храма, той се усмихваше още по-широко, отколкото когато влизаше в него. Не беше успял да види бебето, както се надяваше. Нямаше значение. В бъдеще щеше да има други възможности. Един ден щеше да го види. Обеща си, че ще го направи. Може би дори щеше да успее да си отреже малко от козината му и да я покаже на приятелите си в замъка.

Го тъкмо бе приключил с щателната обиколка на храмовия двор, когато видя Хиронобу да се връща. Беше търсил уязвимо място, откъдето би могъл да се промъкне незабелязано някоя нощ, но не успя да намери. Владетелят Бандан беше построил абатството Мушиндо като малка крепост. Го знаеше, че монахините, които живееха тук, до неотдавна бяха прислужници във вътрешната стая, което означаваше, че умееха да използват оръжия като копие с дълго острие, къс меч и кинжал. Те също така вероятно знаеха как да осакатяват или да изхвърлят нападателите, а може би дори и по-лоши неща. Той не познаваше тримата мъже с военна осанка, които обитаваха постройката за пазача извън стените, но те очевидно бяха самураи, а не градинари.

— Не успях да видя бебето — съобщи Хиронобу.

— Както ви казах — отвърна Го, — госпожа Новаки и бебето са били изпратени тук, за да бъдат скрити, а не да бъдат показвани.

— Продължавам да мисля, че то е деформирано — настоя Хиронобу. — А ти какво правиш?

— Разхождам се. Какво правя според теб?

— Не знам. Струва ми се, нещо повече от разходка.

Го се усмихна. Хиронобу забелязваше неща, които момчетата на неговата възраст обикновено пропускаха. Това бе обещаващо. Може би един ден щеше да израсне и да оправдае репутацията, създадена му от двата странни полета на птици и поредицата от неочаквани победи на бойното поле.

— Го?

— Да, господарю.

— Каква е разликата между призрак и демон?

— Защо питате?

— Защото това може да ми помогне да разбера кой е баща на детето на Новаки.

Го спря и се втренчи в Хиронобу.

— Кой казва, че е призрак или демон?

— Всички — отговори Хиронобу, — но не могат да решат кой. Какво значение има? И двете са свръхестествени същества, нали?

— Демонът е същество, което произхожда от друго измерение — обясни му Го. — Призракът е дух на същество, което някога е живяло на земята.

— Кое от двете е по-вероятно да влезе в човека и да използва тялото му?

— Какво?

— Мисля, че призракът — каза Хиронобу. — Същество от друго измерение просто би убило мъжа и би направило каквото иска с жената. Но призракът, призракът няма тяло и затова трябва да използва това, което му е наблизо. В това има логика, нали? — Той чакаше отговор от Го, но телохранителят му продължаваше да го гледа мълчаливо. Изглеждаше изплашен, което бе невъзможно. Го не се страхуваше от нищо.

Тъжният израз на госпожа Новаки трогна дълбоко господарката Кийоми. Да загубиш деца от насилствена смърт, както се беше случило с нея, бе трагично, но не можеше да се сравни с мъката да имаш живо уродливо дете. Беше голям дар от боговете, че невидимите ручеи на любовта започваха да текат у всяка майка, когато бебето й растеше в нея. Така всяка трудност, всеки товар, всяка болка на майчинството се понасяха без оплакване, а когато детето идваше на бял свят, то намираше дом в лоното на всеобхватната и неизчерпаемата любов. Къде обаче щеше да отиде тази любов и за кого от нея би имало дори най-малка полза, след като детето беше като на госпожа Новаки? Колко непоносимо тъжно беше да се изпитва подобно смазващо разочарование, след като си очаквал с такава надежда и щастие в продължение на толкова много месеци. А сега, разбира се, бащата на детето никога нямаше да се разкрие, така че госпожа Новаки щеше да изпадне в още по-голяма самота. Трябваше да страда сама. Сълзите в очите на госпожа Новаки, които тя с такова усилие се мъчеше да сдържи, предизвикаха сълзи в собствените очи на господарката Кийоми. Тя вдигна ръкава на кимоното си, за да ги попие.

После каза:

— Как очите се пълнят с прах тук. Сигурно защото абатството е на върха на планината и няма защитата на гъстата растителност.

— Вярно е — съгласи се госпожа Новаки и използва ръкава си, както и госпожа Кийоми. Тя й беше дълбоко благодарна, че бе извинена за тази своя постъпка, въпреки че, разбира се, не можеше да каже нищо. — А, за жалост, вятърът толкова често вдига прах в планините.

Докато господарката Кийоми и нещастната млада майка плачеха заедно, като се преструваха, че не плачат, мислите на господарката Кийоми се отнесоха към детето. Тя се молеше на боговете и на Будите да отведат малкото момиченце в тяхното измерение съвсем скоро и да го дарят с мир, с онзи мир, който то със сигурност нямаше да намери на земята.

1308 година, абатството Мушиндо

По времето, когато в живота й се случи голямата промяна, само преподобната абатиса Суку все още говореше за нея като за Шидзука. В отсъствие на абатисата всички я наричаха Дивите очи заради най-характерната й черта, бързата смяна на посоката, в която гледаха, осведомеността, която излъчваха, и израза, който поддържаха очите й в постоянно движение — освен в случаите, в които се втренчваха неотклонно в гледка, която само те виждаха. Вече не пищеше непрекъснато както като пеленаче, въпреки че понякога звукът от измъчения й глас ехтеше из храма безкрайно в продължение на дни. Присъствието й беше толкова разрушително, че убежище в абатството Мушиндо търсеха само монахини, които бяха сериозни, посветени на вярата, не можеха да бъдат лесно отклонени от търсенето на Пътя, въпреки щедрото покровителство на госпожа Кийоми и владетеля Бандан, които правеха условията там значително по-малко сурови, отколкото на повечето места с религиозен порядък. Една от монахините, която бе забелязала, че очите на сънуващите се движеха горе-долу по същия начин под затворените клепачи, изразиха мнението, че момичето никога не е било напълно будно, нито напълно заспало. В крайна сметка другите монахини се обединиха около тази гледна точка, тъй като те можеха да обяснят защо тя виждаше неща, които не съществуваха, когато очите й бяха отворени, и никога не даваха доказателство за спокоен сън, когато бяха затворени. Тя се гърчеше и се извиваше и плачеше, мълвеше неразбираеми думи почти непрекъснато. Беше дори възможно да е по-спокойна, когато е будна, тъй като имаше продължителни периоди, през които стоеше, седеше или лежеше неподвижно, с втренчени очи, сякаш замръзнали на място заради това, което вижда.

Когато настъпваше промяна, тя идваше буквално без предупреждение.

Двете монахини, които отговаряха този ден за почистването и нахранването на момиченцето, решиха да отложат изпълнението на задачите си. Вълчият вой, прекъсван от ридания, им показваше, че да продължат да работят сега беше напълно безполезно. Тъкмо обсъждаха как ще е по-добре — да поискат разрешение от абатисата или да действат по своя инициатива, когато плачът изведнъж секна. Бяха свикнали да чуват как налудничавият, изпълнен с тъга глас бавно и на пресекулки утихваше и настъпваше тишина, сякаш вследствие на удушаване. Никога досега не го бяха чували да секва така внезапно.

— Нещо се е случило — разтревожи се първата монахиня.

— Умряла е — отбеляза втората.

Първата кимна. В интерес на истината, беше напълно неочаквано — а при тези обстоятелства не би било подходящо да се нарича чудотворно, — че тя бе живяла толкова дълго. Лудостта, която я владееше, беше толкова пълна, безмилостна и абсолютна, че й пречеше да изпълнява най-важните задачи по оцеляването си дори с помощта на състрадателните последователи на Пътя. Онова, което можеше да се смята за минимално приемливо равнище за хранене, почивка и хигиена, често не можеше да бъде постигнато. Като че ли най-сетне часът на момичето бе ударил.

Те хукнаха към килията, където очакваха да видят тялото й проснато на пода. На пръв поглед те видяха това, което очакваха. Тя седеше свита на кълбо до стената в най-отдалечения ъгъл на килията, без да помръдва. След като се мобилизираха да издържат на зловонието, двете отключиха вратата и влязоха.

— Трябва да повикаме преподобната абатиса.

— По-добре е първо да потвърдим състоянието й.

— Много добре. Нека огледаме тялото.

Двете събраха ръцете си в гашо, будисткия жест на уважение и приемане, после влязоха по-навътре в килията.

— Чакай — каза първата монахиня.

Не беше нужно изобщо да говори. Втората монахиня вече беше спряла. И двете бяха забелязали едно и също нещо. Очите на момичето не се въртяха, както обичайно, но не приличаха и на очите на умрял човек. Те блестяха силно. И като че ли гледаха право в двете монахини.

— Колко изнервящо.

— За момент си помислих…

— Да, и аз. Но не е така. Мъртвите не виждат. Погледни, на пода около нея има кръв.

— Прекарала е фатален кръвоизлив.

— Само умът и тялото могат да издържат на това.

— Да се приближим.

Те продължиха напред, макар и по-бавно, отколкото преди. После се случи още нещо невиждано.

Шидзука се усмихна.

Първата монахиня щеше да припадне, ако втората, която бе непосредствено зад нея, не я хвана.

— Обади се на абатисата — каза първата монахиня.

Миг преди промяната гласовете, които виеха в ушите на Шидзука, бяха толкова силни и толкова много, че тя не можеше да разбере, че вие тя самата. После ужасният шум започна да утихва драстично, но стана много по-дразнещ. Никога досега не бе чувала нещо подобно. Стана няколко секунди преди да разбере какъв беше звукът.

Звукът от собствения й глас.

Никога преди не го беше чувала извън какофонията на другите гласове, които изпълваха нейния свят от звуци. Неговата самотност така я шокира, че тя спря да пищи. Когато млъкна, тя преживя нещо друго още по-странно.

Тишина.

Никакви гласове не пищяха, не се смееха, не плачеха, не хленчеха, не проклинаха, не говореха. Звукът от огромните машини, чийто рев понякога ехтеше в килията, не се чуваше, нямаше ги и стадата от гигантски животни, нито тълпите в униформи или в дрипи, в стройни редици или бунтовни шайки.

Внезапно тя не само не чуваше нищо, но и всяко друго нейно сетиво достигна пълна обособеност, каквато преди не бе притежавало. Изведнъж моментите придобиха последователност, съставни части, нямаше и най-малък признак за едновременност, преминаваха поред един след друг, от миналото към бъдещето и никога по друг начин. Край нея винаги бе имало множество хора — прозрачни и осезаеми като присъствие; щастливи, тъжни, безразлични; съзнателни и нехайни; млади, стари, скелети, неродени; живи или мъртви. Тези постоянни спътници бяха изчезнали.

Тя беше сама.

Отначало яснотата, толкова внезапна и непозната, само я объркваше повече.

Въздухът бе пропит с ужасна воня, която, както разбра по-късно, беше отвратителното излъчване от собствената й неизмита пот, екскременти, урина и повърната храна. Тя усети миризмата не защото беше неприятна, а заради нейната уникалност; винаги преди това миризмите от най-различен произход се смесваха така, че тя не можеше да ги различи една от друга и в резултат обонянието й изобщо не действаше.

След ушите и носа й беше ред на очите. Вероятно първи щяха да бъдат очите й, ако бяха отворени, но те бяха затворени, както това се случваше често. Нямаше конкретна причина, поради която да отваря очи, след като виждаше същото, както ако бяха затворени. Сега бе очарована от вида на четирите стени и един под — от тяхната солидност, недокоснатост и изолираност от други предмети, естествени и различни, каквито са били винаги преди.

Макар и странни и ужасяващи, тези преживявания не можеха да се сравнят с друго, което завладя цялото й внимание.

Нещо огромно я притискаше.

Тя се опитваше да се освободи от него, но когато тя се движеше, то също се движеше.

Когато разбра, че то е под дрехите й в нея, тя едва не започна да крещи отново, а това щеше да я върне по единствения път, по който тя бе привличала света към себе си досега в своя живот. Ала тя не се разкрещя, защото когато отвори уста, тя я усети като кладенец върху лицето си, а когато сложи ръка на лицето си, разбра какво я притиска.

Собствената й кожа.

Ръцете й я докосваха, отначало внимателно, после с все по-нарастващо вълнение. Онова, което ръцете й докосваха, и ръцете, които докосваха, беше едно и също. Кожата й обясняваше единността на външната повърхност на тялото й, като формираше нещо, което дотогава тя не знаеше, че съществува.

Границата на нейното същество. Отделеността между нея самата и всичко останало.

Това беше освобождаващо разкритие.

Тя и вселената не бяха едно цяло.

Сега нещо друго помръдна, този път в тялото й, като разпъна навън костите на ребрата й до тревожен предел. Точно когато започна да се страхува, че ще я увреди сериозно, то излезе от нея и гръдният й кош отново се успокои. Тя огледа килията, но не видя нищо. Да не би проклятието на множеството видения да бе отстъпило на частична слепота? Тогава нещото, без тя да го забележи, се върна в нея и отново започна да разпъва ребрата й навън.

— Ах — изпъшка тя и откри, че въздухът излиза, когато дробовете й се свиха.

Тя дишаше.

Несъмнено тя дишаше. В безумния безпорядък на всичко възможно, което се случваше в един и същ момент, тя никога не го беше забелязвала. На няколко пъти тя затваряше очите си и просто следваше въздуха в, и навън от тялото си. Дишането й се забави, гръдният й кош се движеше по-малко, а стомахът й — повече, и тя постепенно се успокояваше. Въздухът, вътре и отвън, й осигуряваше близка връзка с всичко около нея.

Така че нейната кожа не разграничаваше напълно вътрешността на тялото й от заобикалящата я среда. Тя беше отделена, но не напълно.

Звукът от скърцащо дърво я накара да отвори очи. Беше ужасена, когато видя част от стената да се раздвижва бавно навътре. Тя замръзна. Да не би някак си, незнайно как, да бе открила яснотата само за да я загуби съвсем скоро? Да не би вече да изпадаше отново в многообразието, едновременността на събитията и хаоса?

През отвора в стената влязоха две същества. Тяхната поява беше достатъчно материална тя да не може да вижда през тях. Това се случваше понякога, макар и не много често. Обикновено съществата, които тя виждаше, бяха с по-призрачно пристрастие. Материалните същества бяха рядкост. Това не й донесе успокоение. Материални или призрачни, те отново щяха да заприиждат в невероятно множество и да прогонят новопоявилата се яснота.

— Чакай — каза първото същество.

Двете спряха и се втренчиха в нея.

— Колко изнервящо — обади се втората.

Шидзука ги слушаше как говорят и не смееше да помръдне. Тя очакваше всеки миг да чуе още гласове от всички посоки, като поради рефлективната си реакция да ги блокира щеше да започне да пищи отново. Ала тя чуваше само гласовете на двете същества пред себе си. Докато те се движеха бавно към нея, тя видя две тъмни петна на пода на килията, които се приближаваха заедно с тях. Те хвърляха сенки. Както и тя самата. Това не бяха халюцинации, а реални хора, които присъстваха в килията. Тя не губеше яснотата. Напротив, тя ставаше все по-голяма.

Шидзука се усмихна.

И двете същества уплашено отскочиха назад. Онова същество, което беше по-напред, почти избута другото отзад, отстъпвайки припряно.

— Обади се на абатисата — каза първото.

Шидзука не можеше да разбере защо толкова се страхуват те.

Дали не виждаха ужасяващите сцени, които тя вече не виждаше?

Новопридобитата за Шидзука яснота не продължи дълго. След три дни тя отново започна да чува несъществуващи гласове, да вижда онова, което го нямаше, да преживява поредица от събития, които нямаха нищо общо с реалния ход на времето, да вижда множество предмети и групи да заемат едно и също място и да се проникват взаимно. В края на седмицата тя отново се изгуби в хаоса.

Яснотата се върна отново със следващия лунен цикъл. Дали тези нови периоди на спокойствие щяха да са толкова произволни като лудостта? Не, защото нещо се бе променило. Втория път гърдите й станаха много чувствителни и се подуха, а от тялото й изтече кръв, което тя разбра, че е сигнал за преминаването на сезон на собственото й тяло. Именно тази кръв временно спря виденията. Сигурно това беше причината, тъй като нищо друго не отговаряше така идеално.

В последващото спокойствие, което тя знаеше, че ще свърши с такава сигурност, както първия път, тя грижливо проучваше всяко свое действие. Какво точно от преживяванията й насърчаваше хаотичните мисли и видения? Кое подсилваше спокойствието и потискаше безумието?

За първото главни бяха емоциите, особено тези на гняв, страх и алчност.

За второто най-сигурно беше самото дишане съвсем осъзнато, но без насилствен контрол.

Към всяка от категориите със сигурност биха могли да се причислят още много действия. За краткото време, с което тя разполагаше по време на своя втори цикъл, тя бе установила гореспоменатите. Когато хаосът се върна, тя започна да диша и този път имаше моменти на яснота дори по време на лудостта. Това бяха само кратки моменти, но ги имаше, а преди те не съществуваха.

Шидзука се учеше. Досега хаосът напълно я контролираше. Ако вместо това тя се научеше да контролира хаоса, щеше да бъде свободна.

Луната направи още една обиколка и кръвта й отново изтече. Тя практикуваше наученото. С всяка следваща луна тя се справяше по-добре от предния път. Когато кървенето свършваше, а виденията започваха, тя продължаваше да диша, не беше нито ядосана, нито изплашена, тя нямаше желания, а виденията не бяха така зашеметяващи както преди. Тя не беше в състояние да ги потисне напълно. Ала тя беше в състояние вече да ги държи на заден план за по-дълги периоди.

Започна да мисли, че скоро напълно ще може да ги избягва.

Докато в средата на осмия й цикъл едно от нейните видения, така неуловимо и безплътно като дима, я видя и я заговори.

1867 година, развалините на манастира Мушиндо

Кими ги поведе към новоизградената постройка за медитация на абатството и гордо отвори вратата на госпожа Ханако и госпожа Емили.

— Точно както преди експлозията, нали? — рече тя.

— Никога не съм влизала в тази постройка — призна Ханако. — Първият и единствен път, когато видях Мушиндо, е по време на битката.

— О — успя само да възкликне разочаровано Кими. Това беше много лошо. След спасяването си в Йокохама се беше посветила на възстановяването заедно с Горо и жените, които бяха останали с тях. Да се върши работа за Буда беше награда само по себе си. Щеше да бъде обаче чудесно, ако някой признаеше техните усилия.

Двете дами проведоха кратък разговор на езика на чужденците. После Ханако се обърна към Кими и каза:

— По време на възстановяването използвахте ли плана?

— Не, господарке — отвърна Кими. — Използвахме паметта на Горо. Тя е забележителна.

Ханако каза няколко чуждестранни думи на Емили, която кимна и на лицето й се изписа разочарование.

— Благодаря ти, Кими — обърна се към нея Ханако. — Ако си сигурна, че е подходящо, ще прекараме нощта тук.

— О, разбира се, госпожо Ханако. Тя всъщност не се използва повече като зала за медитация. Възстановихме я просто, защото, е, защото беше тук преди това. Съжалявам само, че такава малка част от манастира е възстановена. Помещенията на старите монаси щяха да бъдат по-просторни и по-удобни за вас.

— Ще ни бъде удобно и тук, Кими. Благодаря ти много.

— Добре дошли сте, госпожо Ханако, госпожо Емили.

След като Кими си тръгна, Емили каза:

— Щеше да е по-лесно да потвърдим или отхвърлим някои от фактите в свитъците, ако знаехме къде са старите сгради. Например килията. Авторката твърди, че е оставила знак за предишното си присъствие тук.

— Дори планът можеше да не помогне — успокои я Ханако. — Сградата с килията може да е била разрушена преди векове.

— Тогава с плана ние бихме могли да открием къде е била и в случай, че не намерим знака, за който тя споменава, щяхме да знаем, че на свитъците не бива да се вярва. — Тя направи пауза и добави: — Все едно не им вярвам.

Емили отвори чантата си и извади един от свитъците. Двете с Ханако седнаха на колене и започнаха да ги изучават. С течение на годините Емили се беше научила да седи на колене по японски маниер и да се чувства удобно. Вярно е, не издържаше с часове. Но в продължение на няколко минути бе съвсем приемливо.

— Може би сме разтълкували неправилно този пасаж — отбеляза Емили.

— Няма грешка — увери я Ханако. Тя започна да чете от свитъка. — „Ще се срещнем в абатството Мушиндо, когато влезете в килията ми. Вие ще говорите, аз ще мълча. Когато ме погледнете, няма да ме видите. Как е възможно това ли? Няма да разберете, докато не се появи детето, и тогава ще знаете със сигурност.“

— Тогава това е предсказание — разсъждаваше Емили, — което може да е фалшиво.

— На нас поне така ни изглежда. Ала авторката го е записала като вече случило се. Като история.

Емили поклати глава, изпълнена със съмнения.

— Как е възможно някой, за когото се предполага, че е умрял преди шестстотин години, да говори за нещо в бъдещето, сякаш е било в миналото? Не вярвам това да е написано в древни времена. Смятам, че е фалшификат, чиято цел е да предизвика неприятности.

Ханако се усмихна.

— Започваш да мислиш като нас, Емили.

— Е, предполага се, че е неизбежно до известна степен — поясни Емили. — Времената са размирни, владетелят Генджи има много врагове. Предполагам, че някои от тях са напълно лишени от съвест и няма да подбират средства, за да подкопаят властта му.

— Бих искал да се съглася с теб, но не мога. Заговор от типа, за който ти говориш, не би бил извършен по този начин. Първо, свитъците са ти донесени на теб — човек, за когото е известно, че е напълно лоялен на владетеля Генджи. Второ, тъй като те са на японски език, трябва да се очаква, че ще се консултираш с някого, а е известно, че аз съм най-близката ти приятелка. Моята лоялност към владетеля Генджи също е извън съмнение. Поради това не би могло да се очаква, че съдържанието на тези свитъци ще стане публично достояние, а ако това не стане, как биха могли да послужат на какъвто и да било заговор?

— Не искаш да кажеш, че според теб тези свитъци са оригинални?

Ханако отвърна:

— Мисля, че не трябваше да идваме в Мушиндо.

— Трябваше — настоя Емили и стисна упорито устни, — за да опровергаем написаното тук. Несъмнено не се страхуваш, нали?

Ханако каза отново:

— Не трябваше да идваме.

Гласът на Таро се чу от другата страна на вратата.

— Госпожо Ханако, разположих хората си вътре и вън, както наредихте. Аз самият тази нощ ще охранявам вътрешния двор.

Емили го покани:

— Моля, влезте, Таро.

Вратата се приплъзна. Таро все още стоеше отвън и се поклони.

— Трябва да нагледам хората си, госпожо Емили. Ако е необходимо, обадете се и някой ще дойде веднага.

— Благодаря, Таро — рече Емили.

Ханако отбеляза:

— Последния път, когато бяхме тук, прогизнахме от конска кръв.

— Това ми се струва доста отдавна — каза Таро. — Оттогава толкова много неща се промениха.

— И още повече промени ще настъпят — непреклонна бе Ханако. — Всички ние трябва да сме готови за това.

Таро се поклони с думите:

— Така ли?

След като затвори вратата, Ханако чу как стъпките му утихват.

— Какво има? — попита Емили.

— Нищо — отговори Ханако. Нямаше смисъл да тревожи Емили с нейните притеснения, които вероятно бяха неоснователни. По време на цялото пътуване поведението на Таро не беше обичайното. Ханако не можеше да посочи нещо конкретно. Имаше просто малки разлики в погледа му, в позата и в интонацията му. Най-вероятно той беше притеснен заради неспокойната обстановка в страната, както и всички те. Беше възможно обаче и по-зловещо обяснение. Беше забелязала, че всички мъже, които Таро бе довел със себе си, бяха негови лични васали. Сред тях не беше нито един от самураите на съпруга й Хиде. В други обстоятелства това дори не би й направило впечатление. Само тази лека, неопределена промяна в Таро я тревожеше достатъчно, за да я накара да потърси други възможни несъответствия.

Емили отново прочете пасажа:

— „Ще се срещнем в абатството Мушиндо, когато влезете в килията ми. Вие ще говорите, аз ще мълча. Когато ме погледнете, няма да ме видите. Как е възможно това ли? Няма да разберете, докато не се появи детето, и тогава ще знаете със сигурност.“

Ханако усети студ.

— Няма кой знае какъв смисъл — отбеляза Емили. — Какво дете? И кой е „вие“, за когото тя говори? Никъде тук няма килия, а Мушиндо е манастир, а не абатство.

Ханако й обясни:

— Когато Мушиндо е построен през 1292 година, той е бил абатство, а не манастир.

— Какво? — Емили усети, че кръвта напуска лицето й.

— Преди да се превърне в купчина развалини в битката, която владетелят Генджи води тук, преди това също е имало развалини след гражданската война между основателя на нашия род владетеля Хиронобу и предателите, които са го убили. По същото време те изгорили абатството Мушиндо до основи заедно с обитателите му. Мястото било изоставено в продължение на векове. Старият абат Дзенген, който почина точно преди ти да дойдеш в Япония, го изгради наново със собствените си ръце. Именно той го превърна в манастир.

Емили не можеше да повярва на чутото.

— Ала това не е отговор за другите въпроси.

— Не — съгласи се Ханако, — но не е трудно да се досетим за тях.

— Аз не мога. А ти?

Ханако се поколеба. Тя не искаше да го каже, но сега вярваше, че думите не могат да навредят. Чувството за неизбежност нарастваше, откакто тя за пръв път видя Емили да чете свитъците в двореца „Спокоен жерав“ в Йедо. Знаеше, че каквото и да предстоеше да се случи, то не можеше да бъде избегнато.

— Раждането, за което се говореше в свитъците — заговори Ханако, — трябва да е раждането на наследник, който да продължи рода. „Вие“ е персоната, заради която са написани свитъците.

Емили се вторачи в нея.

— Ханако, наистина ли имаш предвид мен?

— Ние сме тук — отговори тя, — така че скоро ще разберем.

— Или няма да разберем — каза Емили по-натъртено, отколкото искаше. — Тази Шидзука може да е била много умна, но със сигурност не е била вещица със свръхестествена дарба. Вещиците не съществуват.

— Предпочитам да не изговаряш името й — посъветва я Ханако и се постара с всички сили да не се разтрепери.

Двете жени прекараха нощта в неспокоен сън, изпълнени с тревожни очаквания за това, което едната смяташе за неизбежно, а другата знаеше, че е невъзможно. На зазоряване, след като никой не ги беше посетил, двете се чувстваха по-бодри, отколкото предния ден. Всъщност за пръв път по време на пътуването Ханако усещаше душата си лека. Дори подозрението й към Таро се бе стопило.

— Радвам се, че се оказа права — призна Ханако. — Ние, японците, сме прекалено суеверни. Чували сме толкова много стари приказки, че започваме да вярваме в тях въпреки по-здравомислещите ни възгледи.

— Това ще се промени — увери я Емили. — Япония е на път да се присъедини към общността на цивилизованите страни. Един ден, и той не е толкова далече, Япония ще бъде толкова съвременна и техническа страна, колкото са Съединените щати, Великобритания и другите велики държави в света. Логиката, а не приказките ще ни ръководят.

Този следобед Ханако отиде с Кими да разгледа и да се възхити на градината, която Горо бе създал. Освен обичайните зеленчуци, каза Кими, Горо отглеждаше ядливи цветя. Беше научил за тях, докато бе наблюдавал билките, които събираше чуждестранният монах Джимбо.

— Денят е толкова хубав — радваше се Емили. — Мисля да се разходя на ето онази морава.

Тя навлезе в гората недалече от стената на храма. Двама самураи, определени от Таро, я следваха на известно разстояние. Това не беше тази страна на храма, която беше страната на битката. Въпреки че бяха минали шест години, Емили нямаше желание да стъпва по земята, на която бяха загинали толкова много хора. За нея споменът още бе болезнен. Потънала в тези мисли, тя почти отмина група борови дървета, когато забеляза една жена да я наблюдава от сенките. Контрастът между слънчевата светлина, на която стоеше Емили, и сенките, които прикриваха жената, й придаваха призрачен вид. Именно поради това и неподвижността на тялото й, Емили не я видя веднага.

Жената бе много млада, защото косата й не бе сресана в стила, характерен за зрелите дами, а беше вързана на конска опашка като на момиче. Тя бе толкова изключително красива, с изящни черти, съчетани с по-тесни очи, отколкото бе характерно за японците. Емили си помисли, че тя трябва да е една от жените, които се бяха върнали от Йокохама с Кими и Горо. Младата жена я гледаше с изражение на леко удивление. Вероятно никога не бе виждала чужденка толкова отблизо. Това бе добра възможност Емили да практикува японския си с някой, който нямаше да взема под внимание акцента й.

— Добър ден — поздрави я Емили и придружи думите си на японски с подходящ поклон, както бе прието в тази страна. Ала не получи отговора, който очакваше. Вместо да отвърне на поклона и на учтивия поздрав, жената не каза нищо, а лицето й се намръщи в гримаса на неистов страх.

— Аз съм отдалече — обясни Емили. — Казвам се Емили.

— Госпожо Емили — тя чу гласа на Таро зад себе си. — Всичко наред ли е?

— Тъкмо практикувах японския си — рече Емили. — Без особен успех. — Тя се обърна пак към младата жена, но видя, че тя е избягала. Това предизвика усмивка на лицето й. — Изглежда, моят японски е толкова лош, че плаши непознатите. Вие сте много мил, че не реагирате така. Видяхте ли накъде тръгна тя?

Таро погледна двамата самураи, които следваха Емили. И двамата вдигнаха рамене.

— Не — отговори Таро, — съжалявам.

— Вероятно се е върнала в манастира — предположи Емили. — Ще трябва Кими да ни представи официално и да й покаже, че тя няма защо да се страхува от мен.

Таро се обърна към двамата самураи.

— Видяхте ли жената?

— Не, господарю Таро.

— Трябва повече да внимавате — смъмри ги Таро. — Каква полза от телохранители, които не виждат потенциален убиец?

— Не видяхме никого, господарю — оправда се единият самурай. Той погледна объркан другаря си.

— Точно това исках да кажа, нали? — отсече Таро. Той не обичаше да чува извинения.

Емили се спъна в нещо, скрито в тревата. Облегна се на един бор, за да не падне. Наведе се надолу и погледна. Беше голям плосък камък, наполовина зарит в пръстта.

— Камък за основа — обясни Таро.

— Моля? — Емили объркана премина на английски.

Таро не можеше да каже, че езиците му вървят, но английският му се подобри колкото японския на Емили. Той продължи:

— Това е стар камък от основа. Преди години тук вероятно е имало сграда. При разрушаването и възстановяването сградите понякога се преместват. Нарочно, за да се подобри кармата на мястото. А непреднамерено, защото никой не помни къде е била старата сграда.

— Сграда? — повтори Емили.

— Да — потвърди Таро, загледан в тревата. — Не е толкова голям. Виждате ли? Тук има друг камък от основа. Зданието е било много малко.

— Килия — промълви Емили и припадна.

Когато отвори очи, тя видя Ханако да я гледа загрижено, а Кими да стои зад нея.

— Тя дойде на себе си — съобщи Кими.

— Как си? — попита я Ханако.

— Да, да — Емили се привдигна и седна. — Напрегнах се малко повече. Нищо сериозно. — Тя се огледа наоколо и видя близо десет жени скупчени около тях. Не виждаше младата жена от гората. — Това всички обитатели на манастира ли са?

— Да, без една — отговори Кими. — Отиде до селото да изпълни една задача. Понякога минава напряко и ходи през гората.

Емили въздъхна с облекчение.

— Значи нея съм видяла. — Тя се усмихна на Ханако. — Дадох воля на въображението си. Видях момичето, после то изчезна. Спънах се в камък, сетих се за ръкописите и си помислих, че е… — тя си спомни, че Ханако я бе предупредила да не казва името — … онази, която очаквах да видя. — После се обърна към Кими: — Много ли е срамежлива?

— Да — потвърди Кими, — много, много срамежлива.

— Най-красивите момичета понякога са такива — отбеляза Емили.

— Най-красивите? — Кими изглеждаше озадачена.

— Ето я, идва — съобщи една от жените. — Ясуко! Ела тук! Дамата иска да се запознае с теб. Не е трябвало да бягаш така.

Емили гледаше как се приближава набита млада жена с едър кокал. Би изглеждала тромава и непохватна дори главата й да не висеше толкова странно на една страна — дефект, който се подчертаваше от косата й, сресана в обичайната пригладена прическа. У нея нямаше нищо изящно, красиво или дори малко призрачно.

— Тя нарани шията си в Йокохама — обясни Кими. — И сега главата й стои само накриво.

На Емили отново й прилоша, но този път тя не припадна.

— Абатството Мушиндо — прошепна тя.

— Тя не е на себе си — отбеляза Таро.

— Страхувам се, че не е така — промълви Ханако.

7 Тайното дете

1867 година, развалините на манастира Мушиндо

Хората, които Таро определи да пазят Емили по време на следобедната й разходка, бяха двамата най-ненадеждни от групата на телохранителите. Беше ги довел от Йедо точно заради това им качество. На тях можеше да се разчита да провалят възложената им задача и те го правеха, като вместо да изпълняват задълженията си, се отдаваха на спокойни разговори. Никой не се доближи, за да го види скрит между дърветата, въпреки че да се прокрадва не беше сред неговите най-очевидни качества на воин.

Подобно на всички истински самураи той презираше увъртанията и преструвките, като предпочиташе да излезе открито в позиция, която декларира намеренията му. Начинът, по който той осъществяваше измяната си, му причиняваше точно толкова болка, колкото и самата измяна. Владетелят Саемон обаче го беше убедил, че сега не е време за традиционните прояви на смелост. Беше необходимо Таро да крие на кого е отдал лоялността си, докато не дойдеше подходящият момент. Затова той не само щеше да убие жена, и то след като бе дал обет да я пази, но щеше да я убие из засада, а това утрояваше срама, който изпитваше. Но действията му бяха продиктувани от решимостта да защити древните традиции на честта и смелостта, които владетелят Генджи беше готов да захвърли. Не беше ли странно, че първото му открито действие в името на тази кауза щеше да е толкова гротескно страхливо? Но то бе в унисон с всички други противоречия, причинени от присъствието на чужденци. Ако беше човек, който по-добре можеше да оценява колко странен всъщност е животът, той със сигурност би се надсмивал над себе си в този момент.

Той беше един от двамата най-верни васали на владетеля Генджи, втори по чин в командването на армията, човекът, който в няколко случая рискува живота си, за да защити Генджи. Син на самурай от скромен произход, той бе издигнат от Генджи до ранга на оземлен владетел. Никой не го бе обгръщал с повече почести от Генджи. Никой не заслужаваше повече верността, благодарността, почитта му. А Таро му обръщаше гръб, за да служи на владетеля Саемон, мъж може би много по-мерзък от покойния му баща Каваками Лепкавото око, който оглавяваше тайната полиция на шогуна.

Лепкавото око бе получил справедливо възмездие — обезглавяване — в битка точно на това място. Таро и Емили бяха сред малцината оцелели от страната на Генджи. „Ветеран от Мушиндо“. Той бе чувал тези думи да се изговарят със страхопочитание много пъти през годините и това винаги го бе правило горд. След известно време думите придобиха съвсем друго значение. По-добре да бе умрял с чест. Въпреки че каузата му беше справедлива, той знаеше, че мъката от измяната ще направи всеки от оставащите му дни тъжен, независимо дали бяха много или малко.

Госпожа Ханако, която той също предаваше, беше загубила лявата си ръка в битката, защитавайки съпруга си, Хиде, най-добрия приятел на Таро, сега вече самостоятелен владетел и най-високопоставен генерал на рода. Той се надяваше в този случай да няма фатални последици. Не искаше да навреди на Ханако. Само щеше да я задържи за заложница, докато убеди Хиде да се присъедини към него. Несъмнено дори човек упорит и сляпо лоялен като Хиде щеше да приеме за необходими и справедливи тези действия, след като е бил принуден да се спре и да ги обмисли.

Той стоеше в сенките, сред гъстата растителност, а светлината идваше откъм дърветата зад него. Ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, беше такъв, че би замъглил в значителна степен гледката за всеки, погледнал в неговата посока. Емили вървеше спокойно към група борове. Когато ги доближеше, щеше да бъде на разстояние от приблизително петдесет стрели. Дори посредствен стрелец като него самия можеше да порази такава бавно движеща се цел от това разстояние. Пушката би била по-сигурна, но не можеше да бъде използвана поради практически и политически причини. Шумът и димът от пушката щяха да маркират твърде конкретно позицията му. Ако използваше лък и стрела — традиционните оръжия, които нямаха нищо общо с чужденците, — те от само себе си доказваха ефективността си.

Смъртта на Емили щеше да произведе веднага няколко добри резултата. Щеше да предизвика реакция с насилие от страна на чуждите държави, а ако тази реакция беше като предишните им, щеше да бъде насочена не където трябва и да е пресилена, което би увеличило и без това силните ксенофобски настроения. Смъртта й също така би привлякла вниманието към неподходящото приятелство на владетеля Генджи с чужденка, като още повече отслаби позицията му, което не бе зле за начало. После наложителната екзекуция на двамата провалили се телохранители щеше да подсили настроенията на самураите в рода, които негласно се бяха разделили според лоялността си към даден господар, като увеличаваше вероятността със задълбочаването на кризата верните на Генджи хора да остават все по-малко. Накрая неизвестността на нападателя, който щеше да избяга, без да бъде видян, щеше да увеличи страха и подозрението, а изпълнените със страх и подозрение хора обикновено правят повече грешки, отколкото останалите.

Ето така си представяше той сцената. Двамата телохранители бяха твърде заети да разговарят помежду си, за да го видят. Емили вървеше толкова бавно, че движението й не го затрудняваше. Таро измъкна лъка си. Тъкмо беше на път да освободи тетивата, когато Емили спря и заговори на нейния лош японски. Кой беше там? Не можеше да стреля, без да знае. Човекът беше добре скрит между дърветата, защото дори опитен човек като него не виждаше никого.

Мина известно време. Той не беше толкова глупав, че да продължи в отсъствието на благоприятни обстоятелства. Щеше да се появи друга възможност. Той прикри лъка в храсталака и пристъпи към Емили. Въпреки че съвсем скоро застана близо до нея, продължаваше да не вижда никого. Изглежда, тя си разменяше любезности с бора.

— Госпожо Емили — рече Таро. — Всичко наред ли е?

Очевидно не всичко беше наред, защото след няколко безобидни думи за два камъка от стара основа, полускрити в тревата, Емили изведнъж припадна. Не беше ли достатъчно неприятно, че господарят му имаше близка връзка с чужденка, та трябваше и да е жена, податлива на халюцинации и припадаща? За Таро това беше още един знак, че е взел правилното решение, макар да беше трудно и изпълнено със зло. Той напълно поемаше отговорността за действията, на които се бе обрекъл. В същото време нима можеше да се отрече, че владетелят Генджи беше отрязал всички пътища към друго решение?

Миналия месец на среща с Хиде и Таро владетелят Генджи стигна твърде далече.

— Сега всички наши самураи имат огнестрелни оръжия — говореше Генджи. — Скоро всяка войска ще има оръдия на лафети, които могат да отидат където трябва.

— Да, господарю — потвърди Хиде, — но малцина са доволни.

— От оръдията ли? — попита Генджи.

— И от огнестрелното оръжие, господарю.

— Не им харесва огнестрелното оръжие? — Генджи изглеждаше изненадан. — Със сигурност те не очакват в бъдещите воини да се бият с мечове?

Хиде отговори:

— Въпросът не е практически. Те не вярват, че тези оръжия изразяват както трябва духа на самурая.

— Имат възможността да изявяват духа си колкото си искат — възрази Генджи, — но на бойното поле духовната изява е почти без значение без физическа мощ.

Таро се намеси:

— Господарю, има също и боен аспект. Хората посочват битката при манастира Мушиндо като пример за трайната стойност на мечовете.

— Как така? Изходът бе решен от огнестрелното оръжие. Какво друго направиха мечовете, освен да демонстрират пълната си неефективност?

— Когато врагът атакува нашите позиции — рече Таро, — ние се бихме с мечовете си и ги победихме.

— Твоята памет, изглежда, напълно те е изоставила. Спомняш ли си зариването в кървавата маса, за да се избегнат куршумите? Спомняш ли си скриването зад разпилените вътрешности на нашите коне?

Хиде каза:

— Таро не греши съвсем, господарю.

— Сигурно съм участвал в друга битка. Моля, опишете вашата.

— Всичките хиляди куршуми, които те изстреляха, не ни убиха — продължи Хиде. — В крайна сметка те трябваше да се бият срещу нас с мечове.

— Ти беше там и си в състояние да изречеш подобни глупости? Та ти демонстрираш защо времето на самурая е отминало. Не толкова мечовете в ножниците са проблемът, колкото мечовете в главите ви.

— Самураите защитават Япония в продължение на хиляда години — настоя Таро.

— Бих казал опустошават, а не защитават.

— Господарю — позволи си Таро, — това е лоша шега.

— Шега? Едва ли. В продължение на хиляда години ние подлагахме на клане и поробване онези, за които би трябвало да се грижим. Ако убитите мъртъвци могат да се наредят до убийците си, кои ще са по-многобройни?

— Биехме се помежду си — рече Таро. — Не водехме война срещу селяните.

— О, така ли? За всеки самурай, паднал в битка, колко селяни бяха потискани, докарвани до пълен глад, пронизвани, обезглавявани или просто ги убивахме от работа? Пет? Десет? По-вероятно сто или двеста. Ние свършихме по-голямата част от работата с мечове. Те — основната част по умирането.

— Такава е съдбата на селяните — рече Хиде. — Те трябва да приемат своята, както ние — нашата.

— Много чудно. Това не важи за френските селяни. Те се надигнаха и обезглавиха благородниците си. — Генджи се усмихна, сякаш се наслаждаваше на мисълта.

— Това не може да се случи тук — възрази Таро. — Ние сме цивилизована страна. Дори селяните ни са по-високопоставени. Дори не биха си помислили за това.

— Да, предполагам, че си прав. Това е доста тъжно всъщност, нали?

— Това е по-скоро въпрос на гордост, отколкото на тъга — опонира Таро.

— Може би. А може би не. Вместо да чакаме наше собствено управление на страха, от наша страна би било по-мъдро да се обновяваме смело и просто да се самоунищожим, да премахнем владенията си, целия древен порядък с владетели и васали.

— Господарю! — възкликнаха едновременно Хиде и Таро.

Генджи се разсмя.

— Има един чуждестранен израз: „Храни се, за да мислиш.“ По-малко притеснения и повече храна ще ви дойдат по-добре и на двамата.

Думите му бяха отрова, а не храна. Той се смееше, но Таро знаеше, че Генджи не се шегува.

Сега, когато си припомни това, Таро разбра, че това е бил моментът, когато той е престанал да бъде лоялен васал на владетеля Генджи.

Първият му опит да убие Емили пропадна. Това нямаше да се случи с втория.

— Сигурна ли си, че си достатъчно добре, за да седиш? — попита Ханако.

— Съвсем — отговори Емили. Сега, когато се беше върнала във възстановената абатска хижа, тя се чувстваше доста глупаво, че бе припаднала. За тази реакция нямаше причина. Само защото красивата млада жена, която бе видяла в гората, не беше от онези, които живееха в храма, не означаваше, че е видяла призрак. Възможно бе жената да е от селото, въпреки че изглеждаше много добре облечена за селянка. Може би минаваше случайно, отделила се временно от останалата част от компанията.

— Благодаря ти — Емили пое чая, който Ханако й подаде. — Както казвах, тя беше необикновено красива — продължи да обяснява Емили. — Очите й бяха най-поразяващи. Бяха повече като на човек от Запада, отколкото от Изтока. Предполагам, че всичко това не е толкова забележително. Всички ние в крайна сметка сме хора, и то не толкова различни.

— Каза, че косата й е била много дълга — разпитваше Ханако, — стигаща до земята.

— Да, доколкото видях. Тя се криеше в сенките, а аз бях на слънце. Не я виждах много ясно.

— Тя изглеждаше ли… — Ханако търсеше точната дума. — Изглеждаше ли призрачна?

— Не точно призрачна. Сенките често играят номера на очите. А десенът на кимоното й още повече ме затрудняваше.

— Десенът на кимоното?

— Да — Емили оценяваше загрижеността на Ханако. Въпреки това посоката на въпросите и подробностите, в които влизаше, бяха малко странни. — Десенът много приличаше на гъстите листа, в които се бе скрила. Заради липсата на контраст тя се губеше доста лесно на този фон.

Ханако пребледня. Погледът й стана блуждаещ, а тялото й потрепери. За момент Емили си помисли, че Ханако също ще припадне. Тя обаче се удържа, въпреки че се подпря с ръка на пода пред себе си, за да предотврати припадъка.

— Какво става? — попита Емили.

Ханако не отговори веднага. Не знаеше какво да каже. Дали за Емили беше по-добре да знае или не? Беше убедена, че Емили е видяла госпожа Шидзука, принцесата вещица, която или бе спасила рода като млада, или го бе жигосала с проклятие, което продължаваше до наши дни. Или може би и двете. Големите очи, дългата коса, прозрачното й тяло — ето защо Емили бе приела гъстите листа за десен на кимоното й. Тя беше виждала през нея. Беше се случило точно според предсказанието в свитъка — в абатството Мушиндо, в старата килия, която е била неин дом още от детството. Тогава може би всички други предсказания в тях бяха верни.

Госпожа Шидзука виждаха само онези, в чиито вени тече кръвта на Окумичи. Ако Емили я беше видяла, тогава имаше само една възможност, колкото и невероятна да изглеждаше.

— Денят, в който госпожа Хейко замина — отвърна Ханако. — Преди шест години.

— Помня го много добре — потвърди Емили. Тогава за последен път тя видя Хейко и Матю Старк. Корабът им бе отплавал за Калифорния с отлива.

— Госпожа Хейко ми каза нещо, на което не повярвах — поколеба се Ханако. — Сега вярвам.

Беше Нова година по японския календар, първата нова луна след слънцестоенето, през шестнайсетата година на император Комей28. Хейко се съмняваше, че ще я види отново в родината си.

— Нека отливът на смелостта те понесе напред — пожелаваше й Генджи, — а приливът на спомените да те върне у дома. — Докато говореше, той я гледаше право в очите.

Шестимата приятели се бяха събрали заедно преди отплаването на „Витлеемска звезда“. Генджи, Хейко, Хиде, Ханако, Емили и Старк се поклониха и изпразниха малките церемониални чашки със саке. Една година беше изминала бързо, а много неща се бяха променили.

Хиде, разсипникът, комарджията, вечно хленчещият за пари, стана главен телохранител на господаря. Той бе демонстрирал смелостта си в свирепите битки на прохода Мие и пред стените на манастира Мушиндо. Никой не беше виждал преди този потенциал, скрит в ленивия посредствен човек, какъвто бе той. Никой, освен Генджи, който неочаквано бе повишил Хиде в ранг.

— Владетелят Хиде — обърна се към него Генджи. — Това звучи добре, нали? — Издигането на Хиде до главен телохранител бе съпътствано с едновременното му оземляване. Така сега към него трябваше да се обръщат с благородническа титла.

Лицето на Хиде стана силно червено като дупето на планинска маймуна.

— Не мога да свикна с това, господарю. Чувствам се като измамник.

Другите се разсмяха добродушно, но не и Генджи. Той заговори с тих глас, с което само подчерта сериозността на думите си.

— Измамник, какъвто ти очевидно не си. В този живот не познавам по-честен човек от теб, владетелю Хиде. А в следващия очаквам да не среща никой, който да те превъзхожда в това отношение, освен може би будите и боговете.

Цветът незабавно напусна лицето на Хиде, очите му се навлажниха, а раменете му се отпуснаха. Безстрашно хладнокръвен в битката, той беше толкова податлив на сълзи в емоционални ситуации, че неговото име сред мъжете беше „капитан Кабуки“.

Ханако побърза да се намеси, за да предотврати задаващия се порой. Преди прислужница, сега тя бе съпруга на Хиде и майка на техния син Ивао. Беше загубила едната си ръка при Мушиндо, но това не я бе лишило от изящество и чар. Ако малкото момче успееше, като порасне, да придобие силата на баща си и мъдростта на майка си, щеше да се превърне в изключителен мъж. Кой можеше да предвиди каква идеална двойка щяха да са двамата? Кой, ако не Генджи, уреди лично брака им?

Хейко не можеше да не види горчива ирония във всичко това. Той бе в състояние да събере двама души, които не бяха дори помисляли един за друг, а що се отнасяше до Хейко, това, на което бе способен, бе да я отпрати надалече.

Ханако заговори:

— Вместо да му давате титла, владетелю Генджи, трябваше да му осигурите театър. Моят мъж плаче по-лесно, отколкото повечето героини на сцената. — Всички актьори в театър кабуки бяха мъже. Когато се превъплъщаваха в женски същества, ролите бяха смятани за най-майсторски.

— Хиде като гейша! — възкликна Генджи. — Какво би казала за това, Хейко?

Сега вече всички се смееха, включително Хиде, чиито сълзи се загубиха в гротескността на образа, обрисуван от техния господар.

— Ти си добър приятел, Хиде — отбеляза Матю Старк, — но трябва да ти кажа, че в Тексас съм виждал крави, които биха се облекли по-хубаво от теб.

Старк бе християнският мисионер, който бе дошъл да убие, беше убил и се връщаше в родината си със същия кораб, който отнасяше Хейко надалече. Дали отмъщението бе излекувало болката от загубата? Дали му беше донесло спокойствие? Мъката, която проличаваше в очите му всеки път, когато чуваше детски смях или виждаше детска усмивка, говореше, че не е. Загубата му, каквато и да беше, бе толкова голяма, че той чуваше гласовете на мъртвите и виждаше лицата им по-ясно, отколкото на живите. Дори когато той се разсмя, както и сега, Хейко виждаше човек повече мъртъв, отколкото жив въпреки сърцето му, което биеше толкова упорито в гърдите му. Този човек нямаше да живее дълго. Това бе видно за всички. Всички, с изключение на Генджи, който му се бе доверил да пази златото, което изпращаше в Америка. В случая Старк беше довереник и негов търговски агент там.

В отношенията на Хейко със Старк имаше идеален, печален баланс, нали? Той бе загубил всичко, което истински имаше значение за него, а тя щеше да изпита скоро същото.

— Ако има пазар за красиви крави — заговори Генджи, — тогава може би трябва да го огледаш.

— Може би трябва — потвърди Старк, — ако имам време.

Генджи продължи:

— Ние ще бъдем партньори в продължение на много години. Ще имаме време за много неща. Може би един ден дори ще говорим на езика на другия толкова лесно, колкото говорим на нашия собствен.

Устните на Старк се извиха в усмивка под очите му, които бяха все така тъжни.

— В интерес на истината аз не говоря собствения си език толкова добре. Прекалено много години съм прекарал на седлото с прекалено малко хора, които знаят как се говори този език.

Ами самата Хейко? Двайсетгодишна, по-красива отвсякога, най-търсената гейша в шогунската столица Йедо, вече митична героиня, за която хората говореха като за прочутите куртизанки, принцеси и благородни дами. Репутацията й на смела жена, видимото доказателство за изключителното й физическо съвършенство, изящната изтънченост на поведението й, грациозността дори на най-обикновените й движения и може би, най-изненадващото, липсата на това изкуствено високомерие, характерно за не дотам големите красавици — всичко това заедно я правеше неустоима почти за всеки. Всеки, с изключение на Генджи, който я изпращаше далече в Америка със Старк, с предполагаемата цел да създаде там база за негово владение, но всъщност просто за да я отпрати.

Защо?

Хейко не знаеше. Тя бе сигурна, че той я обича. Показваше го с нежността на всеки свой поглед, с нежната томителност на всяко докосване, с отчаяния копнеж, когато й се предаваше в моментите на страст. Ала той я изпращаше далече.

Нещо се бе променило в Мушиндо. След като Генджи се върна от последната си среща с Каваками Лепкавото око, нещо в поведението му към нея беше различно. Не може да се каже, че бе охладнял или бе станал по-резервиран. Промяната не бе толкова голяма, че да бъде лесно разгадана и дефинирана. Не, тя бе почти неуловима. Само защото бе толкова умел практик в изкуството на почти неуловимото, Хейко можеше да го почувства. Това не бе намаляване на любовта, защото ако не друго, тяхната любов се бе увеличила през току-що отминалата година. Сега тя бе по-силна, но вече не ги привличаше един към друг така помитащо. Не, сега тя ги разделяше на различни страни.

Защо? Генджи знаеше. Той знаеше много повече от всички останали. Но не казваше нищо. Всеки път, когато тя попиташе, той отвръщаше, че няма какво да й каже.

Лъжец.

Велик владетел, герой, ясновидец, любовник, лъжец.

Лъжец преди всичко.

Ще бъдем заедно отново в Америка, беше й казал той.

Лъжец.

Светът се променяше бързо и Хейко вече си представяше неща, които бяха невъображаеми само преди известно време, но не можеше да си представи Генджи в Америка. Той беше даймио на провинция. Нещо повече, беше велик владетел на ръба на историческия триумф — свалянето от власт на наследствения му враг шогуна Токугава, чието управление отслабваше с всеки изминал ден. Никой не знаеше кой ще вземе властта, но възможностите бяха много и Генджи бе една от тях. Никой велик владетел не би избрал подобен момент, за да замине от Япония за Америка.

Тя заминаваше. Генджи — не, нито сега, нито когато и да било. Тя щеше да замине и да не го види никога повече.

Защо?

Хейко не знаеше. Бе анализирала обстоятелствата възможно най-подробно, но не бе намерила нищо, което да я информира. Няколко седмици след битката при Мушиндо Генджи ръководи нападение до най-старото владение на Каваками — Хино. Твърдеше се, че търси нещо — амулет, свитък, човек, — възможностите бяха различни. Имаше също още слухове, че в едно изолирано село всички селяни са били избити, но това изглеждаше невероятно. Генджи вероятно бе атакувал останките от твърдоглавите васали на Каваками, които се бяха укрили, а това бе вече благоразумно. Извън това нищо необичайно не се беше случило. Така, накрая, тя не знаеше повече, отколкото в началото. Каваками бе казал нещо, нещо пагубно и по някаква причина Генджи му бе повярвал.

— След живот, управляван от задължения — продължи Генджи, — свободата в Америка ще ти се стори ободряваща, сигурен съм.

Хейко се поклони.

— Изпитвам облекчение, че един от нас изпитва такава увереност, господарю мой. — Тя го каза много ведро, с усмивка на лицето, каквото не усещаше със сърцето си. Дори Генджи да го виждаше, не даде знак. Той също се усмихна. Играеха играта за последен път.

Когато тържеството свърши, тя отиде в жилището си, за да приготви багажа си.

Не след дълго дойде Ханако.

— Госпожо Хейко, изпратили сте да ме повикат?

— Благодаря ти, Ханако. Моля те, влез. — Тя затвори вратата след себе си. Хейко бе мислила за това дълго време. Нямаше право да каже на Ханако каквото и да било, тъй като тайната бе на Генджи, не нейна. Ала тъй като заминаваше и вероятно никога нямаше да се върне, някой трябваше да знае, за да се вземат предохранителни мерки.

— Миналата пролет — каза Хейко, — както си спомняш, владетелят Генджи припадна в градината от рози в замъка „Облак врабчета“.

— Да, помня добре. Той не се беше възстановил напълно от раните си и се пренапрегна.

— Не раните бяха причината. Той имаше видение.

— А — възкликна Ханако. Тя го знаеше, разбира се. Всички знаеха. Слугите разкриваха информацията по-добре от всяка система от шпиони, която шогунът някога бе създавал. След като до неотдавна самата тя бе от прислугата, все още беше привилегирована да научава най-интересните клюки. Никой от слугите, разбира се, не знаеше какво е било видението.

— Владетелят Генджи сподели с мен видението си — рече Хейко. — Емили ще носи негово дете.

Ханако бе шокирана.

— Той го е предсказал?

— Не с толкова много думи. Знамението бе очевидно.

— Може би не толкова очевидно — възрази Ханако. — Ако той не е направил точно предсказание, трябва да не сте разбрали какво е казал. Емили е чужденка.

— Емили е жена — обясни Хейко — като всяка друга. Тя може да носи деца като нас с теб.

— Даймио не може да има дете от чужденка. Неговите васали няма да го приемат. Ако изобщо му останат някакви васали.

— Така изглежда. Това е обаче смисълът на видението. Би ли посмяла да го пренебрегнеш?

Ханако се успокои. Не можеше да си позволи да бъде разсейвана от собствените си мисли. Хейко трябваше да греши за видението. А ако беше права?

— Не — отговори Ханако, — видението не може да бъде пренебрегнато.

— Добре. Тогава мога ли да ти се доверя да пазиш Емили?

— От полза ще бъде, ако мога да осигуря подкрепата и на други хора.

— И кои са тези други хора, които биха приели това сведение със самообладание?

Това беше съпругът й Хиде, напълно надежден човек. Ала податлив на объркване, когато бе изправен пред необичайни обстоятелства. А когато бе объркан, ни най-малко не се представяше добре. Ако му кажеше нещо толкова шокиращо, това по-скоро би навредило.

Таро, най-близкият приятел на съпруга й, който имаше сходни силни страни и слабости. А ако тя не кажеше на своя съпруг, как би могла да се доверява на друг човек?

Всички жени, които бяха близо до нея, бяха прислужници в двореца в Йедо и в замъка в провинция Акаока. На най-добрите от тях можеше да се разчита, че ще се грижат много добре за Емили. Но прислугата непрекъснато клюкарстваше. Една ако знаеше, щяха да узнаят всички останали; а ако всички знаеха, беше само въпрос на време, преди другите да разберат, включително враговете на владетеля Генджи.

Нямаше кой да й помогне.

Ханако се поклони.

— Ще направя всичко по силите си.

— Благодаря. Сега мога да си тръгна спокойна.

— Ще очакваме бързото ви завръщане.

— Аз няма да се върна — рече Хейко.

— Разбира се, че ще се върнете, госпожо Хейко. Нашият господар няма да удължи много отсъствието ви. Неговите чувства към вас са очевидни.

Очите на Хейко се напълниха със сълзи. Официалната й поза в седящо положение се развали и тя се опря с ръка в рогозката на една страна, за да не падне.

— Направила съм нещо, с което съм го разочаровала — промълви тя, — но не знам какво е то. Имаш ли представа какво би могло да бъде?

— Не, моя господарке — отвърна Ханако. — Трябва да грешите.

— Не си ли чула нещо от прислугата?

— За вас само похвали. Всъщност повечето коментират кога господарят Генджи официално ще ви вземе в домакинството си. Наистина, госпожа Хейко, бъдете сигурна, че ще се върнете. Повечето мислят, че това ще стане пролетта, защото това е сезонът на началото. Самата аз смятам, че ще е през есента, защото когато дните станат студени, страстта се разгаря с най-голяма сила.

Хейко се разсмя, както Ханако се надяваше да стане.

— Слугите наистина ли говорят така?

— Да, моя господарке. Единствената несигурност е около времето. Те гадаят за всичко. Например за годината, когато ще родите. Всички предпочитат това да е годината на вашето завръщане. Това означава след две години, тъй като никой не вярва, че владетелят Генджи може да преживее повече от година без вас. Много се говори също така за името на наследника.

— О, името на наследника? Дотам ли стигат разговорите? — веселата нотка се върна в гласа на Хейко.

— О, да. Една от прислужниците — Мицуко, нали я знаете? — дори се консултира с ясновидка от Йокохама.

Двете приятелки прикриха устата си с ръка и се разсмяха. Глупостта да се пита измамница от първия уличен ъгъл за съдбата на владетел, който сам бе в състояние да вижда бъдещето, беше наистина прекалена.

— А какво казала ясновидката? — попита Хейко.

— Всъщност не казала нищо — отговори Ханако, като се опитваше да предотврати напиращия смях да спре думите й. — Тя беше чужденка, която не говореше японски. Използвала странни карти с картинки по тях. Мицуко каза, че ги посочила двамата и кимнала утвърдително с глава, да. Красив принц и красива принцеса, която Мицуко взела за владетеля Генджи и за вас. После затворила очи, изпаднала в транс…

— В транс! — Хейко се смееше толкова силно, че вече не можеше да стои права. Сълзи на радост се търколиха по бузите й.

— … отворила книга на канджи и посочила към първата буква „ко“ за „дете“, после „макото“ за „истина“.

Когато приятелките най-сетне престанаха да се смеят, те повикаха прислужницата, която донесе чай. Блясъкът в очите на прислужницата им говореше, че е чула последната част от разговора им и се бе смяла заедно с тях.

— След като дори и картите на чужденката го показват — продължи Ханако, — значи раздялата ви несъмнено е временна. Владетелят Генджи ще ви повика, щом задачата ви приключи. Вие заминавате не защото той иска да се освободи от вас, а защото ви вярва така, както вярва на малцина други.

— Хубаво е да се вярва в това, нали? — отбеляза Хейко и отпи от чая си.

— Много по-лесно е да вярвам, че ще се върнете скоро — уверяваше я Ханако, — отколкото да повярвам, че Емили ще носи детето на владетеля.

— Въпреки това ще се грижиш ли за нея?

— Неотклонно. — И въпреки че Ханако изрече тази дума, мислите й бяха отдадени на бъдещото дете на Хейко, а не на Емили. Въпреки че се смееше на предсказанието на ясновидката, тя не се съмняваше в точността му. Онези, които боговете надаряваха, невинаги отговаряха на очакванията на другите. Самият владетел Генджи бе пример за това. Не можеше ли същото да се отнася за чуждестранната картогледачка от Йокохама? Ханако беше уверена, че ще приветства приятелката си в Япония, преди да са минали много сезони. В края на краищата колко време остава преди пристигането на наследника, което всички очакваха? Ако беше повече от година, Ханако щеше да е много изненадана.

След като Ханако престана да говори, Емили не продума дълго време. Накрая тя каза:

— Не съм се явявала в съня на Генджи.

Тя не можеше да се принуди да каже видение, тъй като това би било равносилно на богохулство. След пророците в Стария завет никой не бе имал способността да вижда какво ще стане в бъдещето. Като вярваше, че Генджи е способен, Ханако извършваше еретично действие, водещо до вечни мъки. Сега не бе време да се съсредоточава върху доктринерски въпроси, независимо колко значителни бяха. Това трябваше да почака.

— Да — потвърди Ханако.

— Тогава как някой може да стигне до извода, че съм замесена по един или друг начин?

— Заради медальона, който носиш на врата си. Онзи с „фльор де лиз“29. Във видението Генджи го вижда на врата на детето си.

— Това едва ли може да бъде доказателство. — Емили докосна медальона си, скрит под блузата й. — Може да не е същият медальон. И дори да беше така, има други начини той да стигне до детето, без то да е мое.

— Какви са тези други начини?

— Ами например мога да го подаря на Генджи, а той да го подари на детето си.

— Би ли му го подарила?

— Трябва да призная, че не съм имала намерение.

— Но е възможно?

Вътре в оформения като сърце отварящ се медальон имаше миниатюрен портрет на красива млада жена със златни къдрици. Това бе бабата на Емили, която тя не познаваше. Всеки, който го бе виждал, смяташе, че прилича много на Емили, въпреки че когато Емили го погледнеше — а тя го правеше поне веднъж на ден, когато казваше вечерните си молитви, — той й напомняше на майка й. Тя бе загинала трагично, когато Емили беше на четиринайсет години. След смъртта на майка си тя бе запазила само две неща. Любимия й роман „Айвънхоу“ и медальона с миниатюрата в сребърно сърце. Това бе всичко, което трябваше да й напомня за нея.

— Не — призна Емили. — Той е много ценен за мен. Не мога да си представя да го дам на някого. Във всеки случай ми изглежда много необосновано да основавам на това подобно важно заключение.

— Не е само медальонът — рече Ханако. — Медальонът и другото видение.

— Другото видение?

— Да — потвърди Ханако. — Твоето.

— Това не беше видение — отрече Емили. — Младата жена беше там.

— И по съвпадение появата й отговаря точно на предсказанието от свитъка? — Ханако разгърна ръкописа и започна да чете на висок глас. — „Ще се срещнем в абатството Мушиндо, когато влезеш в моята килия. Ти ще говориш, а аз ще мълча. Когато ме потърсиш, няма да ме намериш.“ Не се ли случи точно така?

— Все още не сме я намерили — каза Емили. — Но и не сме я търсили много упорито. Утре ще накарам Таро да претърси селото.

Ханако продължи да чете:

— „Когато ме потърсиш, няма да ме намериш. Как е възможно това ли? Няма да знаеш, докато не се появи детето, после ще го разбереш, без да изпитваш съмнения.“

Емили поклати глава.

— В това няма никакъв смисъл. Тези позовавания могат да се отнасят до две несвързани събития.

— Не съм съгласна — възрази Ханако. — Тя казва: „Как е възможно вие да се срещнете?“ И отговаря: „Ще знаеш как е станало възможно, когато се появи детето.“

— С което искаш да кажеш, когато може би аз родя?

— Според мен по-скоро. Вие изчислявате възрастта на детето от момента на раждането му. Ние смятаме детето на една година, когато то се ражда, като прибавяме и времето, през което е било носено от майка си.

— О. И все пак как мога да видя нещо, което не е там, просто защото нося дете?

— Както се твърди, през вековете дамата се е явявала много пъти. Но само на онези от нейния род.

— Ето — зарадва се Емили. — Ти си противоречиш. Ако е така, е невъзможно аз да съм я видяла днес или да я видя когато и да било. Независимо какво ще се случи в бъдеще, никога няма да бъда нейна потомка. Ще живея и ще си умра Гибсън.

Тя почувства огромно облекчение. Макар да настояваше, че е видяла реално съществуваща личност, в този момент тя бе съвсем несигурна. Беше притеснително да се види жена при обстоятелства, които толкова напомнят предсказаното в свитъците.

За нейна изненада Ханако не споделяше облекчението й. Вместо това тя изглеждаше по-притеснена от преди.

— Ако детето е на владетеля Генджи — рече Ханако, — тогава то е с кръвта на Окумичи. Докато носиш детето, кръвта на госпожата е в теб.

Бузите на Емили поруменяха.

— Не нося дете, нито на Генджи, нито на когото и да било другиго.

— Не, не носиш — потвърди Ханако. — Още не.

Кими бе толкова развълнувана от чутото, че искаше да отиде и веднага да го разкаже на останалите момичета. Сегашната позиция на стражата обаче правеше незабавното оттегляне невъзможно. Трябваше да изчака там, където беше, докато те не се отдалечат. Подът на абатската хижа скърцаше над нея, когато двете дами се движеха. Чуваше как се оправя леглото. Денят беше тежък и за двете. Не беше чудно, че бяха решили да си лягат рано.

Освен когато не беше развълнувана, госпожа Емили говореше на японски. Граматиката и речникът й бяха превъзходни, много по-добри от очакванията на Кими. Тя самата говореше японски като необразована селянка, каквато беше. Госпожа Емили бе учила езика в дворци и замъци в разговори с благородни господари и господарки. Американският й акцент се забелязваше, но не беше силен. За щастие само малка част от думите бяха неразбираеми.

Ето. Стражата продължаваше да патрулира покрай вътрешната стена. Кими изчака още минута, докато те се изгубят от поглед, после изпълзя от празното пространство под хижата, продължи да пълзи, като се стараеше да пази пълна тишина, докато се озове достатъчно далече, после хукна да намери приятелките си.

— Сигурна ли си, че казаха, че госпожа Емили ще има дете от владетеля Генджи? — попита я едно от момичетата.

— Да — потвърди Кими. — Сигурна съм.

— Защото Шидзука го е предсказала?

— Шшшт! — обадиха се няколко от другите момичета. — Ако изречете името й, тя ще помисли, че я викате, и ще дойде! — Всички се скупчиха малко по-наблизо в колибата, която обитаваха.

— Не, няма — възрази Кими и отблъсна от себе си момичето, което бе най-близо до нея. — Освен ако не сте Окумичи, а ако сте, тогава какво правите в това прокълнато село? Отивайте си в „Облак врабчета“, замъка, на който принадлежите.

— Кими е права. Всички знаят, че тя се появява само на своите наследници.

— Чух, че Лудата Одо виждала господарката често, затова полудяла. А Лудата Одо не е с благороден произход.

— Ако си израсла в това село като мен — прекъсна я Кими, — щеше да знаеш защо Лудата Одо е виждала такива неща. Майка й е била съблазнена от един от предците на владетеля Генджи. Мисля, че беше неговият прадядо. Баба ми знае или по-точно знаеше. Сега е загубила ума си и не познава дори сама себе си.

— Значи Лудата Одо е Окумичи?

— Не вярвам. Защо самурай, който може да спи с красиви дами, ще пожелае мръсна малка селянка?

Кими попита:

— Какво те кара да мислиш, че самураят е по-добър от селяка, когато трябва да държи малкия си глупав плуг само в правилната бразда?

Всички момичета се засмяха весело.

— Шшшт — сгълча ги Кими. — Стражите ще ни чуят.

— Ако Лудата Одо е Окумичи, тогава всяка от нас би могла да е. По-добре да не изричаме името на господарката.

— Шидзука, Шидзука, Шидзука — започна да повтаря Кими. — Шидзука, Шидзука, Шидзука.

— Престани, Кими!

— Шидзука, Шидзука — продължи Кими. — Шидзука, Шидзука, Шидзука…

Всички затаиха дъх.

— Видяхте ли? — попита ги Кими. — Забавно е да мечтаеш да си дама вместо селянка, но ние сме такива, каквито сме, нали? Владетелят Генджи няма да дойде и да ни отведе със себе си, защото сме му братовчедки.

— Точно така — съгласи се едното момиче, което възвърна увереността си.

— Ха! И ти се притесняваше да изречеш името на вещицата, както и ние, останалите.

Кими не отстъпваше:

— Ще ме слушате ли какво ви казвам, или не?

— Ще те слушаме, ще те слушаме!

Когато Кими завърши разказа си по темата, едно от момичетата попита:

— Не разбирам. Госпожа Емили бременна ли е, или не е?

— Ти не внимава ли? Тя ще спи с владетеля Генджи. Още не е спала.

— Тогава в корема й няма бебе?

— Да, така е, когато не си бременна. Там още няма бебе.

— Но ако няма бебе, тогава няма и кръв на Окумичи. Ако господарката се вижда само ако има такава кръв, как тогава госпожа Емили я е видяла?

— За Шидзука, след като се очаква там да има кръв на Окумичи, все едно вече я има.

— Не разбирам. Как може нещо, което предстои да се случи в бъдещето, вече да се е случило преди шестстотин години и също така се случва в момента? Не виждам нищо смислено.

Кими отговори:

— Само защото ти не разбираш нещо, не означава, че това няма смисъл. Разбираш ли всички думи на Буда? Всички думи на дзенпатриарсите? Или дори само една дума от тях?

Момичетата се разсмяха. Едното каза:

— Дзенпатриарсите винаги говорят със загадки. Как е възможно да разберем каквото и да било от техните думи?

— Е — продължи Кими, — животът е загадка за нас, които сме ниско долу. Само тези отгоре, като владетеля Генджи, разбират всичко. — Сега тя бе спечелила вниманието им изцяло. Направи драматична пауза, после отсече: — Времето е затвор за нас. Не за Шидзука. За нея миналото и бъдещето са едно и също. Затова, ако нещо ще се случи, то вече се е случило на нея.

— Казах ви, че е вещица!

— Не е била вещица — възрази Кими. — Била е принцеса. Красива принцеса от царство в отдалечената част на Китай. Владеела е магия, така както всички принцеси там. — Тя си припомни мястото, което двете господарки бяха споменали. То звучеше така хубаво и далечно.

— Царството на Синята ледена планина и на Червената драконова река — промълви Кими.

1308 година, абатство Мушиндо

Шидзука избяга от килията колкото бе възможно по-бързо. Тъй като се бе държала повече или по-малко като нормален човек в продължение на повече от месец, преподобната абатиса Суку нареди вратата й повече да не се заключва. Това беше много благоприятно обстоятелство, тъй като ако не можеше да избяга от призрачния демон, който й говореше, тя сигурно щеше да се върне към предишното си състояние на лудост. О, не. Ами ако я последваше? Страхуваше се да погледне.

Много повече обаче се страхуваше да не погледне. Обърна се. И за свое голямо облекчение не видя никого.

Този демон, както и няколкото призрака, които се появяваха, имаха очи и коси, различни от тези на монахините около нея, както и по-едри контури и форми на лицата си. Беше започнала да разбира, че това бяха посещения от далечни времена, или в миналото, или в бъдещето, но не от настоящето. Сега тук нямаше такива хора. Беше се научила да разграничава реалното от възможното. Мислеше си, че се е научила да го прави вече идеално.

Но този я бе видял!

Този й бе заговорил!

Какво искаше да й каже? Мислите и емоциите й бяха твърде объркани, за да допускат яснота. Нуждаеше се да се изолира в медитативен покой. Килията й я плашеше прекалено много. Тя отиде в главната зала за медитация и зае място близо до олтара, където се смяташе, че закрилата на Буда е най-силна.

8 Добродетелни мъже

1867 година, дворецът на владетеля Саемон в Йедо

Саемон, чието самомнение винаги бе високо, сега изпитваше необичайно задоволство от себе си. Привличайки Таро на своя страна, щеше да навреди на Генджи, независимо дали ще убие Емили Гибсън или не. Ключът беше в самото предателство на Таро. Таро, разбира се, не го осъзнаваше. Със своето мислене на примитивен традиционалист той вярваше, че смъртта на чужденката има изключително значение. Таро и другите като него, обсебени от безсмислената митология на миналото, смятаха, че като спрат хората с модерно мислене като Генджи, могат да защитят онази Япония, която винаги са познавали. Всъщност тази Япония вече бе смъртно ранена. Тя щеше да агонизира още година-две, след което ще се роди една нова Япония, която в голяма степен ще прилича на пророкуваната от Генджи. Нямаше друга възможност за оцеляване.

Англичаните, американците, руснаците, французите, испанците, португалците и холандците вече се намираха навсякъде и навсякъде резултатът беше един и същ. Какво се бе случило с африканците? Бяха превърнати в роби. Великите ханти30 сега се намираха под ботуша на руския император. Раджите в Индия коленичеха пред английския суверен — една жена! Имаше ли основание да се очаква, че същите тези чужденци нямаше да се опитат да сторят на Япония точно онова, което им бе донесло добри резултати другаде? Разбира се, че не. Не бяха ли започнали вече да колят и да ограбват в Китай?

Решимостта на Генджи да модернизира страната по същество бе съвсем разумна. Саемон, както и Генджи, ясно осъзнаваше, че Япония не би издържала нападението на чужденците, което рано или късно ще стане факт. Саемон обаче, за разлика от Генджи, никога не би изказал мнението си. Нека Генджи и хората като него да предприемат необходимите стъпки и да поемат цялата омраза. След като идеалистите си отидеха, реалистите като Саемон щяха да излязат напред и да поемат нещата в свои ръце. Традицията бе обречена, но междувременно Саемон щеше да се възползва от онези, които все още твърдяха, че са й верни.

Нещата наистина изглеждаха смешни. Приказките за гордостта на самураите с техните традиционни лоялност и чест не се различаваха особено от измислиците на чужденците за техните християнски добродетели. Една от заповедите на техния Бог гласеше: Не убивай. Те обаче бяха убивали и опустошавали на пет континента в продължение на хиляди години. Саемон не обвиняваше чужденците. Лицемерието бе присъщо на всички човешки същества. Малцина надарени постигаха това, което искат, убеждавайки множеството от наивници да следват правилата, които самите те пренебрегваха. Точно както Божиите заповеди работеха в полза на християнските царе и господари, митовете за лоялност и саможертва прикриваха вековната традиция на самообогатяване и предателство при самураите.

Умният самурай не бе сляпо предан, не изгаряше от желание за саможертва, нито пък поставяше честта над всичко, а по-скоро бе прагматичен, манипулативен и хитър в политическите въпроси — с други думи, приличаше в голяма степен на самия Саемон.

Таро бе само част от тайната акция на Саемон срещу Генджи. В нея участваше също предложеният от Генджи закон, даващ равни права на всички, включително и на онези, които Генджи наричаше „буракумини“, а всички останали наричаха „ета“. Самият закон бе необходим, тъй като Япония трябваше поне да покаже, че се придържа към странните принципи на чужденците за „свобода“ и „равенство“. Но имаше сведения, според които Генджи активно бе участвал в разрушаването на селище на ета в провинцията Хино преди няколко години. Не беше ли странно съвпадение? Саемон смяташе, че Таро знае нещо по въпроса, макар все още да не бе разкрил нищо. Със сигурност имаше начин да изкопчи нещо от него. Въпросът беше как.

Саемон не бързаше. Той бе майстор в намирането на подходящото средство за съответния човек. Щеше да намери подходящото средство и за Таро. Междувременно бе изпратил агенти в Калифорния, за да разследват още едно любопитно сведение. То по-скоро бе слух, отколкото информация, но пък слухът бе доста изкусителен.

Известната със своята красота гейша, Майонака-но-Хейко, която е била любовница на Генджи по време на битки в манастира Мушиндо, малко след нея бе заминала за Калифорния и след няколко месеца бе родила син. Не се знаеше точно колко месеца. Неговите източници не можеха да потвърдят самоличността на бащата. Американецът Матю Старк, бивш боен другар на Генджи и настоящ делови съдружник, се смяташе за най-вероятния баща на детето. Но и Генджи, което бе още по-интригуващо, също можеше да е бащата.

Ако Генджи бе баща на момчето, какво правеше то в Калифорния? Дори да бе син на гейша, то се смяташе за реален наследник, а Генджи все още нямаше други деца. Положението изглеждаше още по-загадъчно, като се има предвид миналото на Хейко. Жена с нейните дарби и красота бе напълно приемлива възможност за майка на наследника на един владетел. Нямаше нужда да става законна съпруга на Генджи. Тя със сигурност би била идеална наложница. Но това не се случи. Защо?

Съществуваше ли някаква връзка между предложенията на Генджи за премахване на провинциите, закона, касаещ най-нисшата класа, и изгнанието на една красива гейша, която може да е майка на единственото му дете? Саемон не виждаше никаква смислена взаимовръзка помежду им. Опитът обаче му подсказваше, че дори да не вижда непосредствена връзка между отделните елементи, това не означава, че такава не съществува.

По-нататъшните предположения бяха безсмислени. Единствено чрез прецизно разследване можеше да достигне до истината, а в случая това означаваше да се разрови в миналото. Гейшата Хейко така и не се върна. Ако имаше нещо скрито, то се намираше в Америка и именно там трябваше да се търси. Саемон вече бе изпратил в Сан Франциско двама от най-добрите си агенти. Междувременно бе пуснал в действие Таро. Единият или другият подход, а може би и двата заедно щяха в крайна сметка да донесат горчиви плодове за владетеля Генджи.

Манастирът Мушиндо

— Господарю Таро, не бива повече да отлагаме.

— Не отлагаме — отвърна Таро. — Ние придружаваме госпожа Ханако и госпожа Емили. Щом решат да отседнат, ние ще отседнем също.

Неговият лейтенант се приближи и прошепна с нисък глас:

— Мъжете се изнервят, а нервните мъже са нерешителни. Господарю, нека да спрем да придружаваме и да се заловим с истинската си мисия.

— Защо се изнервят мъжете?

Таро се ядоса само от факта, че този разговор въобще се водеше. Къде бе останало великото качество на самураите да се подчиняват безпрекословно? Сегашните младежи не приличаха на младежите от едно време. Колко различни бяха той и Хиде, когато бяха на тяхната възраст! Нямаше въпроси, нямаше недоизказани предположения, нямаше паническо нетърпение. Да, господарю, чух и се подчинявам. Това бе всичко, нито повече, нито по-малко. Как ли щеше да реагира старият управител на двора Сайки, ако Таро или Хиде му кажеха какво да прави? Без съмнение щеше да ги удари с дръжката на меча. Фактът, че Таро никога не би помислил да направи подобно нещо на своя подчинен, показваше колко много се бяха променили нещата само за няколко години.

— Манастирът Мушиндо ги притеснява.

— Притеснява? Трябва да се гордеят, че се намират тук, където нашият род е постигнал една от най-великите си победи.

— Те се гордеят, господарю Таро. Не твърдя противното. Проблемът е във всички онези слухове.

— Какви слухове?

— За духове и демони.

Таро затвори очи. Пое дълбоко въздух, издиша бавно и повтори процедурата с цел да не се развика от гняв, след което отново отвори очи. Заговори много меко, както правеше винаги, когато беше много вбесен.

— Когато се върнем в Йедо — започна Таро, — напомни ми да наема истински самураи, а тези преоблечени малки момиченца нека се върнат при майките си.

— Господарю — обърна се към него лейтенантът. Той се поклони извинително, прикривайки в известна степен приплъзването на колената си назад с цел да увеличи разстоянието между него и Таро. — Зная, че е само един глупав страх. Но не става въпрос само за слухове. Странни гласове излизат от сградите, дърветата и като че ли от самата земя. Не бива да се винят мъжете.

— Звуците са от подземни потоци — отсече Таро. — Господарят Шигеру навремето ми каза, че водите понякога прииждат през пролетта. Той твърдеше, че са много освежаващи.

— Господарят Шигеру — промълви лейтенантът.

Таро отново дълбоко пое въздух и продължи да говори много спокойно:

— Нали няма да ми кажеш, че те се страхуват също и от господаря Шигеру?

— Местните селяни казват, че понякога го виждат сред дърветата заедно с едно малко момче с хвърчило във формата на врабче.

— В такива объркани времена ли живеем, че самураите слушат бабини деветини, разказвани на неуките селяни? Господарят Шигеру е мъртъв. Видях главата му със собствените си очи преди шест години на по-малко от сто стъпки от мястото, където седим сега. Присъствах на церемонията по неговата кремация. Бях там, когато прахът му бе поставен в колумбария31 на замъка „Облак врабчета“.

— Да, господарю. Трябваше да се изразя по-ясно. Селяните не твърдят, че виждат живия господар Шигеру.

— А неговия дух — довърши Таро с въздишка на отчаяние.

— Да, господарю.

— Остави ме сам — нареди Таро, чието търпение се изчерпваше. Той остана със затворени очи, докато вратата се затвори зад лейтенанта. Ако това бяха най-смелите воини, които можеше да намери — а те бяха точно това, — как можеха самураите да се противопоставят на армиите на чужденците? Духове, демони, задгробни гласове. Какви глупости.

Лейтенантът обаче каза нещо, което леко го разтревожи. Според него селяните виждали духа на Шигеру, придружен от малко момче с хвърчило във формата на врабче. Когато за последен път бе видял Шигеру с неговия син, малкото момче си играеше с хвърчило, направено за него от господаря Генджи.

Хвърчило във формата на врабче.

Откъде селяните знаеха за хвърчилото? Момчето никога не бе идвало в Мушиндо. Очевидно слуховете се разпространяваха надлъж и нашир по свой тайнствен начин. Но това сега нямаше значение. Единственото важно нещо беше мисията. Лейтенантът беше прав. Таро имаше нужда от нов план и скоро трябваше да го състави. Още преди неговите мъже да са изпаднали в паника и преди двете жени да решат да се върнат в Йедо.

Утре. Щеше да действа утре. Тази нощ трябваше да реши как да постъпи.

Емили твърдеше, че не вярва на пророчествата в ръкописите, но тази нощ дълго не успя да заспи въпреки умората си. Ханако би й спестила тревогите, ако това щеше да я накара да се почувства по-защитена. Но нямаше да стане. Беше по-добре да узнае истината и да я приеме. Когато дишането на Емили се успокои и забави, Ханако отиде до вратата и я отвори. В тъмната нощ се показа сребристата луна. В сянката на стената тя видя един от така наречените пазачи. Дочу смеха на друг мъж от другата страна на постройката. Тези би трябвало да са по-добри от мъжете, които Таро бе назначил да пазят Емили следобед, тъй като задачата им не беше фалшива. Щеше да се промъкне покрай тях, както би направила буйната Кими.

Луната се намираше в последната си фаза и приличаше на извито острие в небето, светлината й бе слаба, а сенките едва се различаваха. Когато един облак закри луната, Ханако мина през вратата и се плъзна в тъмното пространство зад постройката. Тук щеше да изчака, както по-рано бе изчакала Кими. Мисълта за момичето накара Ханако да се усмихне. За нейно щастие тя бе наистина много дръзка. Тази черта би подхождала на някое момче, тъй като се предполагаше, че то би трябвало да е дръзко. Момичето трябваше да бъде по-сдържано. Ин и Ян. Равновесието между мъжкото и женското.

Фактът, че Кими бе подслушала голяма част от разговора й с Емили, не беше напълно безобиден. Тя нямаше да успее да се сдържи да не сподели подобна любопитна информация с някоя приятелка и така щеше да се роди още един от онези слухове, които неизменно заобикаляха всеки един от великите владетели на Акаока. Присъствието на Кими все пак бе полезно. То гарантираше, че по същото време там не е имало никой друг. Разговорът й с Емили можеше да бъде подслушан без сериозна опасност от някое от клюкарстващите момичета, но не и от враговете на господаря Генджи, а те се намираха навсякъде. Дори и сред охраната. Или поне Ханако подозираше така.

Трудно щеше да избяга. Тя можеше по някакъв начин да се промъкне. Емили обаче не би могла, а именно тя беше важният човек. Колко странно. Хейко имаше право. Противно на всички очаквания, господарят Генджи и Емили, а не Хейко, бяха родени един за друг. Хейко не се бе завърнала от Калифорния. Нито нейният син. Това трябваше да означава, че момчето не бе от Генджи. В противен случай Генджи със сигурност щеше да го повика при себе си, дори ако поради някакви причини, известни само на него, възнамеряваше да се откаже от Хейко. Какво се бе случило? Щеше ли Ханако някога да разбере?

Ханако знаеше, че от няколко години Емили е влюбена в Генджи. Това беше очевидно за всички. Емили обаче не знаеше, че тайната й любов бе тайна само за нея. Начинът, по който го гледаше, лекото, но неизменно накланяне на тялото й към неговото, когато се намираха един до друг, промяната в тона на гласа й не само когато разговаряше с него, но дори когато произнасяше името му. Ако всички чужденци бяха толкова прозрачни, то тогава техните интимни отношения трябваше да приличат на представление, изнасяно на сцена пред цялото общество. На какво приличаше това безотговорно незачитане на тайната на личните чувства?

В поведението на господаря Генджи нямаше ни най-малък намек за чувства, които да надхвърлят сферата на приятелството. Но това не беше показателно, тъй като той майсторски умееше да се прикрива. И все пак едва ли би отговорил на чувствата на Емили. Той имаше прекалено изтънчен вкус дори за един владетел и чужденка като Емили с нейните ограничени разбирания по интимните въпроси едва ли би привлякла вниманието му. Ако пророчеството в свитъците щеше да се сбъдне, то щеше да стане по най-неочакван начин.

Ханако чу шепота на гласове. Сега двамата пазачи се намираха един до друг. Тя мина пълзешком от другата страна и незабелязана се шмугна в гората.

Без проблем откри двата камъка от основата. Никога нямаше да запомни известните стихотворения, които другите жени с лекота рецитираха. Тя обаче отлично помнеше места, които някога бе виждала. Опипа ръбовете на единия камък, но не откри нищо и се премести на втория. Не знаеше какво търси, но каквото и да беше то, знаеше, че ще го намери тук. В свитъците Шидзука твърдеше, че ще остави за Емили знак за присъствието си. Първоначално Ханако реши, че става въпрос за самите камъни. Но какво друго можеха да означават те, освен че навремето тук е имало сграда? Това вече бе обяснено в свитъците. Трябваше да има нещо друго. Вторият камък приличаше на първия — плосък, тежък камък, забит в земята. Тя бавно премина през тревата натам, където й се струваше, че трябва да се намира третият камък. И той наистина беше там. Но отново не намери нищо. Проследявайки въображаемата линия на стената, Ханако стигна до четвъртия камък. За разлика от останалите, този не бе здраво забит в земята. Преди шестстотин години това е била равна местност. Нагъването на земята по-късно и образуването на планински терен са станали причина през мястото да мине поток от водите на топящи се снегове, който е отмил почвата.

Ханако пъхна ръка под камъка. На първо време не напипа нищо друго, освен пръст и малки камъни. Продължи да опипва, но не откри нищо. Тъмнината беше прекалено гъста и очите не можеха да й помогнат.

Ханако се смрази, когато чу приближаването на тихи стъпки. Някой вървеше в гъстата гора на разстояние около сто стъпки. Самураят — по силуета на неговата прическа, разбра, че това бе самурай — се наведе и извади нещо от храста. Когато се изправи, той обърна профила си към Ханако. Държеше лък и стрела. Ханако не можеше да го види достатъчно добре, за да го разпознае. Щом той се запъти към Мушиндо, тя го последва. Бе късно и в манастира нямаше почти никакви светлини. Светеше единствено фенерът на стражата при портата. Мъжът заобиколи стражата и пъргаво се изкатери по една тъмна стена. След като стигна върха, за момент лицето му се освети.

Таро.

Ханако си припомни следобеда. Емили бе видяла Шидзука на близкото сечище. Таро бе скрил оръжието си на място, което едновременно му осигуряваше прикритие и бе удобно за стрелба дори за такъв неумел стрелец като него. Не бе убил Емили единствено заради загадъчното й държане.

Ханако се забърза към бараката, където спеше Емили. Сега не биваше да мислят за посланията от някакви духове. Щом Таро бе опитал веднъж, щеше да опита още веднъж, и то със сигурност преди да напуснат Мушиндо. Той играеше ролята на таен убиец, което осигуряваше известно предимство за двете жени. Как най-добре да се възползва от това предимство?

На сутринта Таро реши да действа веднага щом тръгнат обратно към Йедо. Неговите воини щяха най-напред да заловят и да вържат Ханако, за да й попречат да защити Емили.

Ако убиеха Ханако, Хиде никога нямаше да се присъедини към тях срещу господаря Генджи, независимо дали приемаше каузата им за справедлива или не. Таро се бе отказал да действа тайно. Щеше открито да убие Емили със своя меч.

— Госпожо Ханако, госпожо Емили — той застана на вратата на постройката на абата. — Готови сме да тръгнем веднага след като вие…

Усети как куршумът проби челото му още преди да чуе изстрела.

— Предател! — изкрещя Ханако зад затворената врата. Бе използвала гласа на Таро като ориентир и бе насочила оръжието натам, където предполагаше, че се намира главата му. Съмняваше се, че го бе уцелила. Щеше да бъде невероятен късмет.

Таро се хвърли назад възможно най-бързо и падна върху ръцете и колене си. От течащата кръв почти не можеше да вижда. В окото ли го бе улучила? Той дори не знаеше, че тя има пистолет.

— Госпожо Ханако! — проговори той. — Това съм аз. Таро.

— Знам кой си — отвърна Ханако — и знам какво си. — Преди зазоряване тя бе отишла в колибата на момичетата и бе казала на Кими колкото се може по-бързо да занесе съобщение в Йедо. Бяха заобиколени от предатели.

Сама ще отида, предложи Кими. Тук аз тичам най-бързо. Не можеш да тичаш през целия път до Йедо, отбеляза Ханако.

Не се налага. Господарят Хиромицу е приятел на господаря Генджи. Един от висшите му служители има имот наблизо. Той ще помогне.

Буйното момиче сега беше единствената им надежда. Ако тя не успееше скоро да доведе подкрепления, Таро и неговите мъже щяха да убият Емили. Освен пистолета си — посребрен револвер трийсет и втори калибър, който бе пристигнал от Калифорния като подарък от Старк — тя щеше да използва още един трик. Но той бе рискован и предпочиташе да не прибягва до него, освен ако не я принудеха.

— Ханако, сигурна ли си в това, което казваш? — попита Емили. — Таро много пъти се е излагал на опасност заради мен. Не мога да повярвам, че е в състояние да ме нарани.

— Няма друго обяснение за лъка — Ханако започна да мести една от рогозките от пода. — Това няма да ги спре, но поне ще ги забави. Може би достатъчно.

— Може да е ходил на лов — предположи Емили.

— През нощта? Какво ще лови? Бухали?

— Може би е бил на лов през деня, разсеял се е от моето пелтечене и е забравил лъка и стрелите там.

— Самурай да забрави своето оръжие? — Това бе немислимо. Взеха друга рогозка и я сложиха до първата.

Лейтенантът каза на Таро:

— Загубили сте част от челото.

Таро бутна ръката му и сам притисна раната си с кърпа.

— Доведи момичето.

Той и неговите мъже се отдалечиха на петдесет крачки от жилището на абата. Щеше да е най-добре, ако успееха да убедят Ханако, че са отстъпили. Иначе трябваше да нападнат постройката. Таро не знаеше колко добре умее да стреля Ханако. Никога не я бе виждал да се упражнява, така че вероятно не бе добър стрелец, макар да бе уцелила още с първия изстрел. Все пак на малко разстояние, в ограничено пространство и с решимостта на Ханако положението можеше да стане много опасно. Не се притесняваше, че може да загуби мъжете край себе си или да бъде убит самият той. Опасяваше се, че тя щеше да се бие до смърт, за да защити Емили. Точно това искаше да избегне, когато бе планирал да залови първо нея по пътя към Йедо. За зла участ по някакъв начин Ханако бе предугадила опасността.

— Ето я — лейтенантът грубо блъсна Кими напред. Ръцете й бяха здраво вързани отзад.

— Вие сте обречени — просъска тя. — Предайте се и може да ви простят.

— Мълчи! — лейтенантът силно я удари с опакото на ръката си, поваляйки я на земята. Рязко дръпна въжето, за да я изправи на крака, и се приготви отново да я удари.

Таро улови ръката му. Момичето бе замаяно от удара, от носа и устата й се стичаше кръв, но, изглежда, тя въобще не страхуваше. Или беше изключително смела, или беше пълен идиот като огромния монах, който тихо бродеше из Мушиндо и винаги се усмихваше.

— Да не би да си някоя преоблечена принцеса — попита Таро, — която има властта да дава прошка?

— Прошката ще дойде от господаря Генджи, разбира се — отвърна Кими. — Всички знаят, че той има меко сърце.

— Ах ти, нагло дете! — лейтенантът извади меча си.

— Спри — нареди Таро. — Главата й е по-полезна там, където е в момента. Поне засега. — Той щеше да докаже на Ханако, че надеждата й за спасение е напразна. Момичето не бе успяло да се промъкне покрай неговите часовои.

— Няма да успеете — заяви Кими.

— А, разбирам — рече Таро. — Ти не си принцеса, ти си пророчица.

— Не аз — отвърна Кими, решително издавайки напред брадичката си, — а госпожа Шидзука е пророчица.

Подигравателното шушукане сред мъжете внезапно спря. Странните шумове в Мушиндо оказваха своето влияние. Както бе отбелязал лейтенантът, мъжете бяха изнервени и споменаването на името на онази вещица определено не ги успокояваше.

— Тя отдавна е мъртва — каза Таро, — а мъртвият не може да оживее.

— Може би — отбеляза Кими, — но нейните пророчества са живи. Или вие не сте чували за „Есенния мост“?

— Не съществува такова нещо — отсече Таро. — Това е само приказка, за да се плашат децата. Нищо повече.

— А какво са онези свитъци, които госпожа Ханако и госпожа Емили четат?

Таро се изсмя.

— Емили превежда историята на нашия род. Дори селянка като теб трябва да го е разбрала.

— Вашата история не предрича ли срещата между госпожа Емили и госпожа Шидзука? В нея се казва: „Ние ще се срещнем в Мушиндо, където навремето се е намирала моята малка хижа. Само ти ще ме видиш. Когато другите погледнат, те няма да ме намерят. Но аз ще бъда там.“ — Кими не помнеше точните думи, но ги пресъздаде достатъчно вярно. Даже по-добре от достатъчно, след като видя как самураите се спогледаха през рамо. — Ти самият не намери ли основите на къщата?

— Откъде знаеш какво пише в свитъците? Въобще можеш ли да четеш?

— Имам уши — отвърна Кими. — Чух ги какво си говореха.

— Достатъчно! — лейтенантът дръпна въжето и Кими се строполи на земята. Той я повлече на открито към постройката на абата. — Госпожа Ханако! Вашият пратеник се провали! Единствената ви възможност е да се предадете! Нищо лошо няма да ви се случи! Имате думата ми!

— Каква тежест има думата на един предател? — провикна се Ханако. — Тя тежи по-малко от лебедовия пух. — Ханако отново стреля. Таро никога не я бе виждал да се упражнява. Явно го бе правила тайно. Ярко петно кръв се появи на гърба на лейтенанта малко преди да падне мъртъв на земята. Кими се изправи и побягна към постройката, а въжето се влачеше зад нея.

— Заловете госпожа Ханако, без да я наранявате — заповяда Таро. — Оставете Емили на мен.

Мъжете извадиха мечовете си и се хвърлиха напред. Прозвучаха още четири изстрела. Двама от нападателите паднаха. Таро се хвърли към вратата.

И се озова сред огнени пламъци. Ханако бе подпалила постройката. Таро изскочи навън и се затъркаля по земята, за да угаси огъня по дрехите си.

— Стига сте зяпали! — провикна се той към мъжете. — Намерете ги! — Няколко мъже се спуснаха към вратата на горящата колиба. — Не там, идиот! — Ханако можеше да рискува живота си, но никога нямаше да остави Емили да умре. — От другата страна!

— Оттук! — каза Кими на Ханако и Емили. — Бързо! — Озовяха ли се веднъж в гората, можеха да поемат по някоя от стотината тайни пътеки, които щяха да ги отдалечат от Мушиндо и да ги отведат в околните долини и планини, където щяха да бъдат в безопасност.

Но Емили много ги бавеше. Мъжете на Таро ги настигнаха, преди да са достигнали най-близкото дърво. Ханако извади своя къс меч и застана пред приятелката си.

— Глупак — нападна тя Таро. — Ти най-добре от всички трябва да знаеш защо.

— Бъдещето на нашия народ е по-важно от всеки друг човек — отвърна той. Можеше ли да я обезоръжи, без да я убие? Щеше да бъде трудно. Виждал я бе как борави с меч на същото това място. Тя умееше да използва меча си по-добре отколкото повече от неговите мъже.

— Бъдещето е тайна за теб, за мен, за всички — рече Ханако. — Всички, с изключение на господаря Генджи. Как дръзваш да се изправяш срещу него?

— Дошло е време ние да правим история, а не да повтаряме измислици — отговори Таро. Отскочи наляво, после надясно. Ако успееше първо да убие Емили, нямаше да има причина да продължат битката. Ханако може би щеше да се предаде.

Ханако пренебрегна първото движение на Таро и се отмести, за да посрещне второто, сякаш мислеше, че той започва да напада. Двама от мъжете видяха празното пространство, което тя искаше да видят и се хвърлиха да я заловят откъм гърба. Тогава тя рязко се извърна и уби първия с движението на меча си нагоре, а втория с движението на меча надолу. Ханако не би могла да победи двама самураи, които възнамеряват да използват мечовете си. Но двама самураи, които се опитват да я заловят, вместо да я убият, бяха далеч по-малко предизвикателство. Таро съзря открилата се възможност. Сега гърбът й бе обърнат към него. Той скочи напред и обви ръцете си плътно около нея.

— Престани да се съпротивляваш — нареди й той. — Всичко вече е свършено.

Мъжете заобиколиха Емили, но не посмяха да я докоснат. Той бе заповядал да заловят Ханако, без да я наранят, и да оставят Емили на него. Тъй като самият той бе хванал Ханако, но не бе направил нищо на Емили, мъжете не можеха да изпълнят нарежданията му. Без конкретни заповеди те се чувстваха объркани при променилите се обстоятелства. От малки бяха учени да се подчиняват, без да задават въпроси. Почти никакво внимание не бе обръщано на поемането на инициативата. Точно това бе предпоставка за слабата компетентност на техния лидер, който бе издал невъзможни за изпълнение заповеди.

Колебанието на самураите се задълбочаваше от статута на Емили. Допреди няколко минути те се бяха отнасяли към нея с голямо уважение заради продължителната й връзка с господаря Генджи и ролята й в сбъдването на някои пророчества. За тях бе почти невъзможно изведнъж да започнат да мислят за Емили като за чужденец, който трябва да бъде пожертван. Неспокойната нощ, прекарана в Мушиндо, също ги объркваше. Зловещите звуци, примесени с многобройните слухове и легенди за това място, подтикваше много от мъжете да чуват и виждат несъществуващи неща. Никой не искаше да бъде убиецът на Емили. Таро трябваше да стори това.

— Дръжте госпожа Ханако — нареди Таро. Когато мъжете се заеха да изпълняват заповедта, един голям камък се стовари върху десния му крак. Внезапната болка го накара да загуби равновесие, докато Ханако се опитваше да се отскубне от неговата хватка. Той падна заедно с нея на земята. Кими вдигна камъка, за да го удари отново, но бе принудена да отскочи встрани, тъй като един от мъжете замахна с меча си към нея. Първият удар за малко да я нарани. Вторият не постигна нищо друго, освен да разсече високата трева. Тя беше избягала.

Падането достатъчно разхлаби хватката на Таро. Ханако все още държеше своя меч в ръка. Тя се извърна достатъчно и силно заби меча си в тялото на Таро. Острието навлезе дълбоко под ребрата му.

— О! — Таро отстъпи назад.

Ханако извади острието от тялото на Таро, заби го в мъжа, който се намираше най-близо до нея, и така започна да си проправя път към Емили. Тъй като мъжете имаха заповед да не нараняват Ханако, те не можеха да сторят нищо друго, освен да отстъпват там, където тя минаваше.

— Господарю! — мъжете се впуснаха да му помогнат.

— Пазете се! — заповяда Таро.

Кръвта напои дрехите му. Той притисна ръце към раната. Вътрешните наранявания бяха сериозни, но той успя да спре кръвотечението. Бяха се озовали там, откъдето бяха започнали, наобиколили Емили и Ханако, а Ханако стискаше меча си в ръка, готова да убива и самата тя да умре. Само за няколко минути Таро бе загубил шестима самураи. При това вражеската сила се състоеше от една чужденка, едно дете и въоръжената съпруга на най-добрия му приятел.

Достатъчно.

Таро се изправи на крака.

Той пренебрегна силната болка, въпреки че нараняванията изглеждаха смъртоносни. Ако не успееше да убие Емили, целият план можеше да се провали още преди да е започнал. Тя трябваше да умре независимо на каква цена. Той се насочи към двете жени.

— Госпожо Ханако — започна Таро, — недейте безполезно да се принасяте в жертва. Какво ще прави синът ви без майка? — Надяваше се думите му да отвлекат вниманието й, за да успеят мъжете да я изненадат. Добре знаеше обаче, че нищо не е в състояние да отслаби нейната решителност.

Ханако държеше меча насочен право към очите на Таро.

— Той ще бъде верен самурай — отвърна тя — като баща си и ще умре достойно. Чест, от която вие сам се лишихте. — Емили не биваше да бъде наранена. Госпожа Шидзука бе пророкувала, че тя ще да роди дете на Генджи. Ако това не се случеше, кой знае какви трагични последици щеше да предизвика! Ханако равномерно пристъпяше от ляво на дясно, опитвайки се да не губи от поглед нито един от враговете.

С вик на изненада един от мъжете на Таро се свлече на крака. Сложи ръка на главата си. Тя се окървави. Погледът му се разконцентрира.

Втори камък проряза бузата на друг самурай.

Третият камък за малко да улучи самия Таро.

— Много добре, Горо — рече Кими, — много добре.

— Кими — отвърна й Горо и взе друг камък.

— Помни, ако ни подгонят, бягай колкото сили имаш към „Топлата пролет на гъбите“ — продължи Кими. — Не се тревожи за мен. Аз съм малка. Мога да се скрия в тревата.

— Кими — повтори в отговор Горо.

— Горо — отвърна му Кими.

Горо хвърли камъка. Той бе удивително точен на разстояние петдесет стъпки. Преди да започне да се прави на монах, той често убиваше зайци за майка си. Тя също страдаше от идиотизъм като Горо. Това бе единствената причина ревностните будисти от селото да не ги прогонят, защото нарушават закона на Буда, убивайки разумни същества. Тъй като бяха идиоти, те вече бяха наказани. Освен това имаше едно нещо, което майката на Горо правеше по-добре от нормалните хора. Тя готвеше прекрасно. Нейното заешко задушено беше невероятно вкусно. Откакто се правеше на монах, Горо не бе убивал живо същество. И понеже майка му бе умряла, никой вече не правеше заешко задушено. Нито пък някой носеше в селото цели торби със зайци, откакто Горо бе спрял да ги замерва с камъни.

Щом предателите самураи видяха Горо, те бързо залегнаха. Хвърлянето на камъни беше добър тактически ход, за да се спре нападението над двете жени. Как можеха всички те да се обърнат срещу господаря Генджи? Когато Кими бе съвсем малко момиче, тя и другите деца в селото бяха гледали прочутата битка. Стотици самураи го бяха обкръжили и изстрелваха стотици куршуми срещу него. В руините на Мушиндо все още се намираха много от тези куршуми. Нито един обаче не докосна господаря Генджи. Това беше логично. Как бе възможно куршум да улучи господаря, който можеше да вижда бъдещето? Той просто знаеше къде ще отидат куршумите.

По принцип Кими никога не би посмяла да заговори самурай, камо ли да хвърля срещу него камъни. Но сега беше различно. Тя помагаше на господаря Генджи. Господарят Генджи винаги побеждаваше. Той виждаше бъдещето, следователно никой не можеше да го победи. Без съмнение вече бе видял измамата и бе предприел мерки, за да сломи предателите. Може би щеше да пристигне всеки момент начело на прочутата си конница, с развети знамена, с проблясващи остриета на копията и с верни самураи, които крещят неговото име като боен вик. Каква прекрасна гледка щеше да бъде това.

Разбира се, триумфът на господаря Генджи можеше да се прояви и по съвсем различен начин, който тя дори не можеше да си представи. Какъв бе онзи прочут израз? Старите хора в селището винаги го повтаряха, когато се опитваха да изглеждат мъдри. А, да.

„Господарят Генджи казва: «Предвиденото винаги се сбъдва по непредвидими начини.»“

Старите хора твърдяха, че са го чули да казва така след битката, когато той и шепата самураи около него бяха победили армията на Лепкавото око. Кими се чудеше дали това беше истина. За разлика от повечето жители в селото, тя бе виждала господаря Генджи отблизо и го бе чувала да говори. Бе подслушала един обикновен разговор, нищо повече. Но личното впечатление й бе създало представа за неговия характер. Представяше си, че той най-вероятно ще се усмихне с онази типична за него усмивка и ще каже нещо забавно, а не сериозно и старомодно като думите, които му се приписваха.

— Прицели си в онзи отстрани на Таро — препоръча тя.

— Кими — каза в отговор Горо.

— Горо — отвърна му тя.

— Кими — повтори пак Горо и хвърли камъка.

— Спрете да се криете като глупаци — изсъска Таро. — Използвайте лъковете си. Ти уцели този идиот, който хвърля камъните. И момичето също. Ти убий чужденката. — Той самият би убил Емили, ако не му пречеше раната. — Внимавай по погрешка да не улучиш госпожа Ханако.

— Господарю — отвърнаха двамата мъже. Извадиха стрели, поставиха ги на лъковете и опънаха тетивата.

Дворецът „Спокоен жерав“, Йедо

Няколко самураи чакаха пред портите, когато пристигна Чарлс Смит. Той яздеше кон, понеже Генджи го бе предупредил, че ще излизат на сутрешна разходка. Всички дълбоко му се поклониха, щом той слезе от коня. Един от мъжете пое юздите и все още наведен в поклон, каза нещо на японски, което Смит изтълкува като уверение, че ще се погрижат добре за коня.

— Благодаря — отвърна Смит и на свой ред се поклони. Той не знаеше много за Япония и японците, но предполагаше, че учтивото отношение винаги щеше да бъде разбрано добре дори без думи. По-малката врата бе отворена и самураите отново се поклониха, а техният водач даде знак на Смит да мине пръв. Основната порта се използваше само когато господарят Генджи пристигаше или заминаваше, или когато го посещаваха високопоставени лица. Смит не се обиди. Древните култури строго спазваха традициите. Когато тези традиции биваха унищожавани или изоставяни, културите неизбежно замираха.

Това сполетя ацтеките в Мексико и инките в Перу при пристигането на испанците. Щом англичаните и французите стъпиха в Северна Америка, същото се случи с хуроните, мохиканите и чероките, сега това ставаше със сиуксите, шайените и апахите. Когато неговите деди бяха пристигнали на Хавайските острови в началото на века, милиони хавайци събираха богати реколти от таро, ловяха риба в изобилие, почитаха богове и табута, които създаваха равновесие и хармония между природата и обществото. Днес броят на този народ бе намалял десетократно заради донесените от американците и европейците болести, заради деморализацията в резултат на провала на техните богове. Той се намираше на ръба на оцеляването и асимилирането. Това, което се случваше в Новия свят, се случваше също така и в Стария свят. Руската армия покоряваше татарите и казахите, последните останки от Монголската империя, управлявала навремето по-голямата част от два континента — от Тихия океан до Балтийско и Черно море. Британците, французите и дори холандците си поделяха Африка на свои имперски владения. В Азия Индия бе погълната от Британската империя. Британия, Франция и Русия вече бяха обърнали поглед към Китай. А след Китай не следваше ли Япония? Японците бяха войнствено общество, каквото са били инките и ацтеките, но те бяха победени. Японците бяха многоброен народ, над четиридесет милиона, но индийците и китайците бяха далеч по-многобройни и също бяха на път да бъдат покорени. Японците не бяха така податливи на непознати болести като хавайците, но бяха въоръжени с мечове и копия и малко на брой стари мускети, докато западните сили разполагаха с изобилие от най-смъртоносните оръжия, които науката някога бе произвеждала. За японците модерният начин на водене на война щеше да бъде също толкова смъртоносен, както чумата, срещу която те нямаха защитни сили.

Природният закон, открит от Чарлс Дарвин, властваше сред хората и народите, така както и сред животните в джунглата. Само най-способните оцеляваха.

Смит осъзнаваше всичко това. Той разбираше, че японците бяха обречени и затова не се обиждаше от надменната им гордост, нито от неприкритата им омраза, наподобяващи на незнанието и самонадеяността на духовете, които все още не осъзнават, че телата им вече са мъртви.

Залезът на японците бе неизбежен, също както изгревът на слънцето. Безспорно източните цивилизации са били велики в миналото. За да се увери в това човек, достатъчно е да погледне Тадж Махал или Великата китайска стена, или Златния Буда в Камакура. Смит бе виждал всяко едно от тези места със собствените си очи и затова знаеше. Но дните на величието на източните народи отдавна бяха отминали. Индия, Китай, Япония и всички останали недоразвити общества разчитаха на непроменената стабилност — великия идеал на Изтока. Те нямаха концепция за развитие и затова щяха да бъдат унищожени от същото това развитие. Разликата между Изтока и Запада не се състоеше в силата на парата, топовете, армиите или армадите, а както при всичко човешко, тя се свеждаше до вярата. Западът вярваше, че златната ера на човечеството тепърва предстои. Изтокът вярваше, че тя е отминала. Ето в това беше разликата.

Смит не изпитваше особен антагонизъм спрямо японците, въпреки че техните ръководители не криеха неприязненото си отношение към западняците. Те не можеха да се освободят от прегръдката на стагнацията и упадъка, която от столетия ставаше все по-силна. Освен естественото чувство на превъзходство Смит изпитваше и симпатия, каквато всеки цивилизован човек би трябвало да изпитва към обречените на изчезване. И естествено той не изпитваше антагонизъм персонално към Генджи. Дори всъщност го харесваше. Не му доставяше удоволствие фактът, че в дългосрочна перспектива Генджи също бе обречен. Той просто виждаше реалността и я приемаше. Генджи предизвикваше у него съчувствие, тъй като по душа беше много напредничав. Той беше един от малкото японци, които настояваха за повсеместното налагане на западните знания и методи. Но той беше твърде нищожен, а и вече беше твърде късно. В много отношения Япония се намираше там, където се бе намирала Европа преди петстотин години. Пет столетия не можеха да се наваксат за времето, с което разполагаше Япония, преди да бъде покорена. В началото на двайсети век, тоест след по-малко от три десетилетия, Япония, както и целият източен свят щяха да се управляват от западните държави.

Единственият въпрос беше от кои държави. С подходяща администрация във Вашингтон това можеха да бъдат Съединените щати. И защо не? Кой казваше, че законите на съдбата бяха спрели да съществуват на западния бряг на северноамериканския континент? Средиземноморието е било римска провинция през епохата на цезарите. Защо Тихоокеанският район да не бъде американска провинция в наши дни? Смит не виждаше никаква пречка.

Самураят го преведе през един новопостроен коридор във вътрешната градина на двореца. Там Смит с изненада видя Генджи да седи върху стол в главната стая, която с още по-голямо учудване установи, че бе изцяло подредена като приемна в западен стил. Генджи носеше традиционното самурайско облекло. Единственото изключение бяха краката му, които бяха обути в английски ботуши за езда вместо с обичайните сандали.

— Господарю Генджи — каза Смит, — виждам, че най-сетне сте решили да започнете да се променяте според западния модел.

Генджи се изсмя.

— Не бих го нарекъл промяна. По-скоро е опит — той махна с ръка към стаята. — Среща ли всичко това вашето одобрение?

— Иска ли питане? Прилича досущ на моята дневна в Хонолулу.

Генджи се усмихна.

— Би трябвало. Като наръчник използвах вашето описание. От думите ви разбрах, че климатът на Хаваите не се различава много от този в Япония през топлите сезони.

— Да, така е. Въпреки това зимата е доста различна.

— През зимата може би ще сменя декора според описанието на лейтенант Фарингтън за дома му в Охайо — рече Генджи.

Доброто настроение на Смит се изпари моментално при споменаването на Фарингтън.

— Рискувате да си създадете повече проблеми от необходимото — каза Смит. — По-добре е да си изберете една схема и да се придържате към нея.

Смит се засегна, защото подозираше, че Емили предпочита Фарингтън пред него. Никога не бе забелязал някаква тайнствена романтика или интимност помежду им в кратките моменти, когато ги бе виждал заедно. Но нейните чувства към Смит не бяха особено топли. Тъй като тя беше дала ясно да се разбере, че щеше да избере един от двамата, Смит не се съмняваше в нейното решение. Не се бе отказал да я ухажва само защото не бе малодушен. Докато не бъдеше обявено решението й, винаги имаше шанс.

Смит заложи на този шанс не защото обичаше Емили, а защото я желаеше повече от всичко друго в своя живот. Несъмнено тя бе най-красивата жена, която бе виждал на живо, на картина или в представите си. Това, че не обичаше Емили, не го притесняваше особено. Любовта бе за жените и децата, не за мъжете. Жените бяха зависими и състрадателни, докато мъжете бяха силни и властни. Това също съответстваше на теорията на Дарвин. Здравият и активен мъж — както здравата и активна държава — винаги се бореше за по-голяма власт и за по-големи владения.

— Има нещо, което не разбирам в западния архитектурен стил — отбеляза Генджи.

— Какво е то? — попита Смит.

— Липсата на гъвкавост. Една стая служи само за определена цел. Веднъж поставено на определеното място, обзавеждането си остава там. Смятате ли, че това е логично?

— О, да — отвърна Смит. — Стаите си остават така, както са наредени, тъй като имаме много мебели и здрави и солидни стени. Вие променяте стаите си според случая, защото имате по-малко мебели, а вместо стени използвате подвижни паравани.

— Виждам логиката в двата случая. Това, което исках да попитам, е дали смятате, че вашият начин е по-логичен от нашия?

— Ако ми позволите да бъде откровен, без да ви обидя — започна Смит, но спря.

— Никога не се обиждам от прямотата — отвърна Генджи. Усмихна се и добави: — Освен това се старая никога да не се обиждам и от умишлена обида.

— Моля за извинение, сър, но бях останал с впечатлението, че самураите са готови да отвърнат с мечовете си на най-малката обида.

— Така е и това е глупаво прахосничество на време, усилия и живот. Все едно да предоставите контрола върху спусъка на вашия пистолет на всеки, които би искал да го дръпне. Ще го направите ли?

— Разбира се, че не.

— Аз също предпочитам да не го правя — Генджи леко се поклони. — Продължете, моля.

— В западните стаи има повече логика, отколкото в японските, тъй като има повече логика в присъствието на маси и столове, отколкото в отсъствието им. Обзавеждането в западен стил позволява на човешкото тяло, когато почива, да се намира в по-здравословна и естествена поза, отколкото като се притискат мускулите и се спира движението на кръвта при седенето на пода. Освен това солидните стени са далеч по-ефективна защита от лошото време, насекомите и вредителите и осигуряват далеч по-голяма сигурност, отколкото хартиените стени. Смятам, че този аспект ще ви допадне особено много, тъй като сте самурай.

— Сигурността не се дължи на здравината на стените — отбеляза Генджи, — а на лоялността на подчинените. Без нея дори стени от непроницаема стомана няма да могат да ме защитят.

— Господарю — Хиде, началникът на охраната на господаря Генджи и най-висш генерал, се появи в градината. До него се намираше лейтенант Робърт Фарингтън, военноморският аташе и съперник на Смит за ръката на Емили Гибсън.

— Съжалявам, че ви безпокоя — рече Фарингтън. Той хвърли враждебен поглед към Смит. — Сигурно не съм разбрал правилно вашата покана.

— Съвсем не — отвърна Генджи. — Моля, влезте.

— Извинете, господарю Генджи, но предпочитам да се намирам другаде, само не и в компанията на сегашния ви гост.

— Ние точно отиваме другаде. Моля, присъединете се към нас.

Смит се изправи, поклони се на Генджи и отвърна на враждебния поглед на Фарингтън.

— Не се чувствайте неудобно, адмирале. Винаги съм готов да отстъпя пред героите от гражданската война. — Начинът, по който изрече думите, изразиха мислите му много по-красноречиво от самите думи.

Генджи видя как Хиде леко пристъпи, за да заеме по-удобна позиция и при нужда да извади своя меч и да разсече Фарингтън с едно движение. Двамата самураи в коридора напрегнато наблюдаваха Смит. И двамата американци бяха въоръжени с револвери. За ужас на подчинените си Генджи не се вслуша в съвета им и не поиска американците да оставят оръжията си, преди да влязат при него, тъй като ги смяташе за приятели. Въпреки това самураите бяха готови да нападнат. Вероятно готовността им бе малко прекалена. Американците по принцип ръкомахаха и извършваха повече движения от японците. Тези непредвидими движения караха охраната често да посяга към своите мечове. Ако можеше да върне времето назад, той би поискал своите познати да оставят пистолетите си на входа по-скоро заради тяхната безопасност, отколкото заради своята собствена.

— Е, добре, ако някой се откаже да язди заедно с мен, това само ще улесни нещата за Емили — поде Генджи. — Питам се обаче дали това наистина е разумно? Американските жени не ценяха ли високо възможността сами да избират? — Както и очакваше, думите му изненадаха и двамата мъже. Те преместиха погледите си върху Генджи.

— Какво общо има Емили? — попита Смит.

— Тя ще е в основата на нашия разговор — отвърна Генджи. — Аз като неин приятел, а вие като кандидати за ръката й.

— Простете възражението ми, господарю Генджи — промълви Фарингтън, — но не виждам каква е връзката между това и въпроса дали мистър Смит и аз ще решим да яздим заедно с вас. И двамата сме ваши приятели, и двамата искаме ръката на Емили. От това по никакъв начин не следва, че той и аз трябва взаимно да търпим компанията си.

— Освен това ние имаме споразумение, сър — допълни Смит, — че ще се отнасяме джентълменски един към друг само когато си казваме довиждане, ако по някаква нещастна случайност се окажем и двамата на едно и също място.

Фарингтън направи лек поклон в западен стил по посока на Смит.

— Тъй като вие сте пристигнали преди мен, сър, аз няма повече да преча на разговора ви с господаря Генджи.

— Напротив — отвърна Смит, отправяйки аналогичен поклон към своя съперник, — тъй като аз вече имах възможността да разговарям с него, очевидно трябва да ви отстъпя тази чест.

— Позволявам си да съм на друго мнение, сър — възрази Фарингтън.

Генджи въздъхна. Отново бе загубил тяхното внимание. По принцип той беше спокоен човек, но непрестанните препирни между тези двамата надхвърляха границата на неговото търпение. Колко много се различаваха американците от японците. Ако бяха самураи, те щяха да решат спора си в двубой още преди много време. Естествено нито един здравомислещ самурай нямаше да губи толкова много енергия заради някаква си жена, още повече заради такава като Емили, без обществено положение, богатство или политически връзки.

— Можете да спорите и да си отстъпвате каквото искате, колкото искате, когато и където искате. Аз ще се извиня и ще си върша работата. Мога ли да предам на Емили вашето съжаление за отсъствието ви?

— Извинете, господарю Генджи — каза Фарингтън, — но бях останал с впечатлението, че Емили е извън града в момента.

— Така е.

Смит се изсмя.

— Разбирам вашия план, господарю. Ще отидем на езда, за да я посрещнем.

Генджи се поклони в знак на съгласие.

— И по пътя — продължи Смит, докато гледаше Фарингтън — ще решим въпроса кой ще спечели ръката на Емили.

Генджи отново се поклони. Според него това бе единственото решение. Емили не бе постигнала никакъв напредък във вземането на решение в течение на шест месеца, откакто за първи път бе срещнала двамата мъже. Наложително беше да избере един от двамата и да напусне Япония колкото се може по-скоро.

— Забравихте ли предупреждението на Емили? — попита Фарингтън. — Тя ще се откаже и от двамата, ако допуснем някаква форма на насилие помежду си.

— Ако тя не е там, как би могла да разбере? — отвърна Смит.

— Нима перманентното отсъствие на един от нас няма да бъде достатъчно красноречиво доказателство?

Смит сви рамене.

— Победителят ще трябва да измисли някаква убедителна история.

— Да не предлагате да излъжем Емили?

— Защо не? Какво значение би имало това за нея?

— Една лъжа си е лъжа и аз няма да я допусна — отсече твърдо Фарингтън.

Смит се усмихна.

— Успокойте се, сър, и бездруго няма да ви се наложи.

— Нито пък на вас. Отказвам да участвам в подобна измама.

Подигравателна усмивка заигра на лицето на Смит.

— Колко удобно, адмирале. Тъй като навремето не сте се колебали да стреляте по беззащитни жени, не съм изненадан от сегашните ви усилия да се скриете зад техните думи.

— Винаги ни обвинявате, че у нас липсва логика — Генджи изпревари отговора на Фарингтън. — Ако поведението ви в момента е пример за логиката на западняците, трябва да призная, че аз въобще не я виждам. Според мен господин Смит предложи подходящо и логично решение.

— Това, което изглежда логично, невинаги е етично — възрази Фарингтън. — Да, изборът на Емили ще бъде направен без нейно участие, ако единият от нас двамата убие другия. Но тя вярва в нас, че ние няма да постъпим така. Следователно етиката изисква от нас да се съобразим с нейното доверие, макар резултатът от това да не е напълно задоволителен. Силно обичам Емили, за разлика от господин Смит, и затова знам, че той не може да я направи щастлива, защото не може да се отнася към нея подобаващо и с любов. Опасявам се обаче, че тя е на друго мнение и ще залитне по неговата изкуствена привлекателност. Добрият му външен вид, богатството му, чарът му. Логично е да приема предложението за дуел, тъй като не се съмнявам в победата си. Така бих спасил Емили от един нещастен живот с неправилния съпруг. Но не мога, защото съм дал дума. Губя, сър. Признавам го.

Лицето на Смит ставаше все по-червено, докато слушаше Фарингтън.

— Как може да говорите за моите най-съкровени чувства? Какво знаете вие за тях?

— Не е трудно човек да ви разбере — отвърна Фарингтън. — Когато човек може така лесно да излъже по някаква причина, без проблем може да излъже и за друга. А един лъжец не е подходящ съпруг за Емили.

— Господа — Генджи прекъсна препирнята, която, по всичко личеше, щеше да се превърне в безкраен спор, — нека да се качваме на конете. Ако язденето не ни доведе по-близо до някакво взаимно приемливо решение, то поне ще ни отведе по-близо до Емили.

Независимо от нежеланието на Фарингтън да приеме предложението на Смит за дуел, Генджи се надяваше, че по пътя към Мушиндо можеше да се стигне до дуел и така да бъде решена дилемата. Те трудно успяваха да се въздържат дори за няколко минути, когато се намираха един до друг. Как ли щяха да оцелеят, ако трябваше да останат заедно цели два дни?

Според Генджи това бе невъзможно.

Фарингтън се излегна и се вгледа в тъмнината между звездите. По време на войната бе прекарал много нощи сам на брега под безбрежния небесен свод. В онези дни не можеше да стои дълго време в сграда. Може би бе виждал твърде много трупове сред руините на градовете от Юга, които бе помагал да се обкръжат и бомбардират. Когато войната свърши, фобията му изчезна. Може би краят на насилието бе изкоренил от сърцето му току-що започналия да се заражда страх. Той така и не разбра.

Генджи, Смит и останалата част от пътуващата група бяха някъде зад него. Вероятно бяха отседнали в някоя от селските къщи в селището, покрай което бяха минали същия ден. Представяше си колко неудобно се чувстваше Смит от факта, че Фарингтън пътуваше пред останалите. Не успя да сдържи усмивката си. Фарингтън бе приел предложението на Генджи само при условие, че пътува самостоятелно и отделно от Смит. Смит, разбира се, енергично бе възразил.

„Какви гаранции имаме — попита Смит, — че след като се изгубите от погледа ни, няма да се впуснете напред с цел да получите предимство, като пристигнете пръв?“

„Имате думата ми, че няма да постъпя така“ — отговори Фарингтън.

„Вашата дума?“ — запита язвително Смит.

„Думата ви е достатъчна“ — намеси се Генджи.

„Господарю Генджи, нека поне вашият генерал Хиде го придружи, за да, да речем, не се изгуби“ — предложи Смит.

„Бил съм в Мушиндо и преди, пътят не е труден — възрази Фарингтън. — Ще е удобно ли да се срещнем на сечището на изток от манастира?“ — попита той Генджи.

„Добре“ — съгласи се Генджи.

„Доскоро“ — рече Фарингтън, поздрави Генджи и пое на път. Сигурен бе, че Смит ще го застреля в гърба. Нямаше почти никаква разлика между лъжеца и мерзавеца, а един мерзавец би направил всичко, за да постигне целите си. Чу зад себе си разгневения глас на Смит да протестира. Но не последва изстрел.

Да се спаси от компанията на Смит не бе единствената причина, поради която Фарингтън поиска да язди сам. Нуждаеше се от самота, за да подреди мислите си, които бяха прекалено объркани. Не се съмняваше в чувствата си към Емили. Бе влюбен в нея. Това би трябвало да внесе яснота в неговото поведение, но не ставаше така, тъй като съществуваха твърде много въпросителни и прекалено малко сигурни отговори.

Най-обезпокоителната от множеството неясноти бе естеството на връзката между Емили и Генджи. Още първите слухове, които бе чул, се основаваха на голи факти. Всеки започваше задъхано и твърде енергично разказа си как някаква красива млада мисионерка на име Емили Гибсън живее в двореца на господаря Генджи, един от най-развратените владетели в Япония. Дотук общото между разказите свършваше.

Те безсрамно нарушавали Божиите и човешките закони срещу смесените бракове на религиозна и расова основа.

Били набожни християни — единият покръстващ, а другият покръстван, които живеели като монах и монахиня.

Тя била отчаяно пристрастена към сатанинския опиум, а той бил нейният умишлен снабдител.

Той бил сексуално извратен човек, който я съблазнил и пристрастил към своите нечестиви ориенталски обичаи, и тя се била превърнала в трогателна и деградирала робиня.

Тя въобще не била мисионерка, а таен политически агент на Франция, Русия, Англия, Холандия, Съединените щати и дори папата, която осъществявала заговор в полза на или срещу шогуна или императора с цел да предаде контрола върху страната в ръцете на Франция, Русия, Англия, Холандия, Съединените щати или папата.

Той бил не само развратен, но и умопомрачен човек, убеден, че е пророк. Кроял план, в който изпадналата толкова ниско жена също била замесена. Целта на този план била да се самопровъзгласи за първосвещеник на една нова религия, която би му позволила да измести императора, шогуна, Буда и древните богове на Япония и да се превърне във върховен управител на нация от фанатици, вярващи единствено в него.

Слуховете, които бе чувал по време на войната сред моряци и войници, не представляваха нищо в сравнение с чутото от Фарингтън през първата седмица след пристигането му в Йедо. Като че ли потресаващият факт, че една жена от Запад живее в двореца на източен владетел, не бе достатъчен. Невъобразимите спекулации се подсилваха от скандала, свързан със сектата „Светлината на правдивото слово на пророците на Христа“, от името на която Емили бе дошла като мисионерка в Япония. Църквата „Правдивото слово“ се бе разпаднала преди три години заради обвинения в такива страшни злоупотреби, че човек трудно можеше да повярва на ушите си. Дори потулените официални открития подсказваха за извратени и скандални плътски удоволствия, които идеално биха подхождали на Содом и Гомор.

Фарингтън никога не повярва напълно на слуховете, но не ги и пренебрегна. По време на войната разбра, че невероятното понякога отговаря на истината. Мъжете неусетно можеха да се превърнат в по-големи зверове от животните в африканската джунгла. Но докато природният закон ограничава онези диви същества, то мъжете, които губят своята човещина, нямат спирачки.

Слуховете за пристрастеността към опиума предизвикваха най-голяма тревога у Фарингтън. По онова време той не бе срещал, нито пък зървал Емили Гибсън, нито нейния войнствен домакин, така че не знаеше за тях нищо повече от противоречивите слухове. При една обиколка на флотата по източните пристанища обаче бе посетил Хонконг и със собствените си очи бе видял коварната и опорочаваща сила на опиума. Ако мис Гибсън бе пристрастена, нищо не можеше да я спре да си набави опиум. В бордеите на Хонконг бе виждал дрогирани жени да предлагат какви ли не извратени удоволствия на всеки, който е в състояние да им плати. Бе шокиран и опечален, че негова сънародничка, и при това християнска мисионерка, можеше да изпадне до същото положение.

Той обаче не изпитваше нищо повече от нормалното съжаление, което всеки джентълмен би изпитал към нещастията на една дама. Светът наистина бе пълен с много мъка. Не хранеше надежда, че е в състояние да облекчи страданията на всеки нещастник, изправил се на пътя му. През войната много пъти бе учил този урок. Така че той съчувстваше на Емили Гибсън, но не възнамеряваше да се намесва лично.

И тогава я видя.

Беше по време на прием в посолството, чиято цел беше да срещне членове от все по-многобройната американска делова общност в Япония с влиятелни местни благородници. Заради антизападните настроения сред японците се налагаше посолството да се обкръжи с въоръжен контингент на американските военноморски сили.

— За съжаление това намалява ефекта от добронамерената атмосфера, която би била полезна за нашите цели — бе отбелязал посланикът.

— А може би не — възрази Фарингтън. — Демонстрираната от нас военна сила може да се възприеме по по-благосклонен начин, отколкото си представяме. Войските на шогуна патрулират по всички пътища, които водят насам, и несъмнено всеки владетел ще пристигне със собствен конвой. За разлика от китайците, японците явно харесват въоръжените войници.

— Да се надяваме, че е така — заключи посланикът. Тогава пристигна един от поканените владетели и посланикът възкликна: — Боже мой. Колко нагло. Той я е довел.

— Сър?

— Тази персона е владетелят Генджи, влиятелен член на вътрешния съвет на шогуна. Споменавал съм ти за него.

— Простете, сър. Чух толкова много японски имена през седмицата, откакто съм тук, че ми е трудно да ги запомня добре. Страхувам се, че не си спомням какво сте ми казвали за него.

— А помниш ли онази мисионерка, за която ти бях разказвал? Емили Гибсън?

— Да. Тъжна и необичайна история.

— Това е жената с господаря Генджи.

Първо видя косата й да проблясва като злато сред множеството тъмни глави. След това погледът му се плъзна по тялото й, учудващо добре оформено, облечено в доста старомодна рокля, каквито са се носили преди поне едно десетилетие.

— Няма начин да го предотвратим — рече посланикът. — Не можем да си позволим да обидим господаря Генджи — той поведе Фарингтън към новопристигналите гости.

— Добър вечер, посланик Ван Вакенбург — поздрави го Генджи. — Благодаря за любезната ви покана.

Генджи не изглеждаше като някой мрачен войнствен владетел, както бе очаквал Фарингтън. Той с охота се усмихваше. Освен това цялостното му държание въобще не беше войнствено, а по-скоро леко женствено. А най-изненадващото бе, че той говореше английски почти без акцент.

— Удоволствието е изцяло мое, господарю Генджи — отвърна посланикът. Той отправи вежлив поклон към придружителката на Генджи: — Госпожице Гибсън, радвам се да ви видя отново. Отдавна не сме се срещали.

— Благодаря, сър — рече Емили.

— Господарю Генджи, госпожице Гибсън, това е лейтенант Робърт Фарингтън, новоназначеният военноморски аташе.

Бяха разменени още няколко любезни думи. Фарингтън не чу почти нищо и забрави дори собствените си думи в мига, когато ги изговори. Нима въобще някога бе виждал такава перфектна жена? Със сигурност можеше да твърди, че не е. Но вниманието му не беше привлечено от нейната красота или по-скоро не беше привлечено единствено от нейната красота. В открития поглед и загатнатата усмивка той съзря дълбоко скрита тъга, която го трогна и чиято причина за него остана непонятна. В същия миг, преди още да са си разменили по-съществени думи, той вече започна да се вълнува.

От тогава много бе мислил за нея. Щеше ли да се притеснява за нейното благополучие и нейното спасение, ако тя не бе така красива? А ако беше обезобразена или грозновата? Щеше ли тогава съдбата й да има значение за него? Щеше ли мотивацията му да издържи при един по-критичен анализ? Наистина ли любовта му бе по-благородна от обикновеното желание за притежание, за което именно той обвиняваше Смит?

На всички въпроси можеше да отговори с да, тъй като знаеше, че именно онази тъга правеше красотата й неустоима в неговите очи. Бе достатъчно наивен да вярва, че може да премахне тази тъга чрез безрезервната си и всеотдайна любов. Любовта бе единствената голяма надежда, която му оставаше. През войната бе загубил вяра във всичко останало.

Фарингтън очакваше, че Генджи ще се възпротиви на плановете му спрямо Емили, но владетелят не постъпи така. Напротив, от самото начало го насърчаваше. В същото време насърчаваше и Чарлс Смит, макар тогава Фарингтън да не си даваше сметка за това. Във всеки случай насърчаването недвусмислено показваше, че Генджи не бе привързан към Емили. Но и не доказваше, че между тях няма специална връзка. След като опозна Емили, той разбра, че тя никога нямаше да си позволи неморално поведение. Но това не означаваше, че тя не можеше да се окаже неволна жертва. Генджи бе ориенталски владетел с абсолютна власт в своята провинция и сред своите подчинени. Без съмнение дворецът и замъкът бяха осеяни с тайни тунели, стаи и места за наблюдение. Генджи не бе християнин. Фарингтън добре си даваше сметка, независимо от твърденията на Емили, че го е обърнала към правата вяра. В множество разговори през последните месеци Генджи ясно даваше да се разбере, че той още бе последовател на древна и потайна секта на будизма, която не признаваше законите на морала, етиката или благоприличието, а се концентрираше върху тайнственото освобождаване от човешките и Божиите закони. Такъв човек бе способен на всичко.

Фарингтън се обърна на една страна и затвори очи. Трябваше да заспи. Не биваше да се взира в нощта и да прехвърля в ума си мислите, които бе прехвърлял многократно в миналото. Утре щяха да стигнат манастира, да видят Емили и всичко щеше да се уреди. Фарингтън не вярваше, че нещата щяха да се уредят в негова полза. Но дори и да избереше Смит, тя поне щеше да се отдели от Генджи. Фарингтън се опасяваше, че Емили предпочита Смит. Сигурно бе така, защото не бе демонстрирала пред Фарингтън никакъв знак за привързаност. У нея той откриваше единствено учтивостта, която една почтена лейди изпитва към джентълмен от нейното обкръжение. Щом не изпитваше нищо към него, то чувствата й сигурно принадлежаха на Смит. Но ако бе така, защо толкова дълго тя не обявяваше решението си? Фарингтън знаеше, че тя има благородна душа. Може би се притесняваше да не нарани чувствата му, като го отхвърли, и се надяваше по някакъв начин да си спести това отхвърляне. Тя, разбира се, не искаше дуел, а може би се надяваше, че той най-сетне ще види безполезността на своето ухажване и сам ще се оттегли, без да е необходимо тя да казва каквото и да било.

Съществуваше и още една възможност, която проумя едва сега, докато заспиваше, но която бе толкова противна, че той я забрави, преди да се събуди на следващата сутрин.

— Военноморският офицер е сам, на пет минути галоп пред господаря Генджи и другия чужденец — докладва разузнавачът на господаря Саемон. — Господарят Хиде и двайсет и четирима самураи яздят заедно с господаря Генджи.

Двайсет и четирима мъже. Саемон се чудеше защо. Генджи винаги пътуваше с минимален ескорт. Защо сега бе взел толкова много самураи със себе си? Пътят от Йедо до манастира Мушиндо не бе нито дълъг, нито опасен. Дали той не подозираше нещо? Разбира се, нямаше значение какво подозира, не би било възможно да има и най-малка идея за плановете на Саемон. Самият той бе придружен от едва десетима свои подчинени. Но дори и те не бяха необходими. Не се нуждаеше от помощ, за да осъществи своите планове. Тъй като бе популярен сред самураите, които мразеха чужденците, така както и сред тези, които приветстваха приобщаването към западните сили, както и сред привържениците и враговете на шогуна и императора, той не се нуждаеше от защита. Бе взел охрана само от благоприличие. Един велик владетел не биваше да пътува сам.

Саемон си даваше сметка защо Фарингтън и Смит не яздеха заедно. Откакто и двамата кандидатстваха за ръката на Емили Гибсън, те се бяха превърнали в заклети врагове. Намираше това положение за доста забавно. Офицерът би трябвало да се съсредоточи върху военната си кариера, а другият американец върху увеличаване на богатството си. Но ето че те губеха безценно време и енергия, за да си осигурят съпруга, която не само не разполагаше с връзки, но и си бе навлякла омразата на своите сънародници. Наистина беше непонятно.

— Видяха ли те?

— Не, господарю. Сигурен съм, че не ме видяха.

Саемон се изкуши да смъмри съгледвача, но се въздържа. Каква би била ползата? Двеста години мир бяха притъпили уменията на самураите и бяха увеличили тяхната дързост. Как можеше мъжът да е сигурен, че не са го видели? Това бе невъзможно. Той обаче не се поколеба да твърди противното. Генджи бе много по-предпазлив, отколкото изглеждаше. Също и Хиде. Те бяха сред малкото съвременни самураи, които бяха участвали в истинска битка. Със сигурност бяха видели неговия съгледвач, но Генджи бе достатъчно хитър, за да не го покаже.

Саемон смени темата:

— Нека се присъединим към господаря Генджи. Върви напред и поискай разрешение.

— Не съм обиден от слуховете, а от скандалната им същност — рече Генджи на Смит.

— Съгласен съм с вас — съгласи се Смит, — но е нормално хората да се чудят какво сте правили вие и Емили през последните шест години.

— Така е — Генджи се усмихна, но не уточни нищо повече.

Смит се засмя.

— И какво правехте? В качеството ми на потенциален годеник смятам, че не е нередно да попитам.

Хиде слушаше разговора, докато те яздеха бавно към Мушиндо, по-бавно, отколкото той би предпочел. Шпионинът, когото бе видял в предишната долина, вероятно бе човек на Саемон. Точно защото очакваше нападение, той бе настоял господарят Генджи да вземе охрана от двадесет и четирима мъже.

Генджи бе възразил, че Саемон няма да го нападне на път към Мушиндо.

— Иска ми се да споделях вашата увереност, господарю — отвърна Хиде.

— Сто мъже са прекалено много — отново възрази Генджи.

— Не и ако Саемон разполага с двеста — категоричен бе Хиде.

— Ако превръщаме едно обикновено посещение в процесия — рече Генджи, — каквото впечатление би създала охрана от сто самураи, ще привлечем много повече внимание и опасност, вместо да ги намалим.

— Тогава петдесет мъже, въоръжени с пушки — предложи Хиде.

— Двайсет и петима включително с тебе — отсече Генджи, — и то въоръжени с лъкове и стрели, ще бъдат достатъчни.

— Двайсет и петима, въоръжени с пушки — настоя Хиде.

Генджи въздъхна гневно.

— Добре, двайсет и петима с пушки.

Сега, когато нападението изглеждаше неминуемо, Хиде бе доволен, че отстъпи за броя, но настоя за пушките. Той хвърли поглед към своите самураи. Те го наблюдаваха. Без никой нищо да им бе казал, всички бяха готови да посрещнат нападение. Смит не бе забелязал нищо. Той яздеше небрежно както обикновено.

— Мъжете и жените се държат като мъже и жени по природа, а не според законите, създадени от човека — каза Смит.

— Това ли е разбирането на един християнин? — попита Генджи.

— Това е факт, който съм наблюдавал през целия си живот на Хавайските острови.

— Емили и аз бяхме твърде заети, всеки със своята работа. Тя с проповядването на християнската вяра, а аз с политическите кризи.

— В продължение на цели шест години?

— Последните шест години бяха изключително наситени със събития — отвърна Генджи.

— Господарю — Хиде изравни коня си с този на Генджи. От изток приближаваше самотен ездач.

Това бе пратеник на господаря Саемон.

— Тези двамата, изглежда, никак не се харесват — отбеляза Саемон, посочвайки Фарингтън и Смит, които яздеха един до друг в пълна тишина, а вниманието им бе насочено навсякъде другаде, но не и към съседа.

— Привърженици са на различни страни във възникналия неотдавна конфликт в Америка — рече Генджи.

— Чудя се дали тяхната вражда ще продължи двеста и шейсет години, както в Япония.

— Американците гледат по-скоро към бъдещето, отколкото към миналото. Възможно е да избегнат нашата глупост.

— Това може да стане само ако и двете страни положат огромни усилия.

— Трябва да се съглася — отвърна Генджи — и се надявам, че точно така ще се случи.

— Прибавям моята надежда към вашата — заключи Саемон.

Хиде погледна встрани, за да скрие своето начумерване. Безобидните шеговити намеци за враждата между техните деди го ядосваше. Но Генджи бе прекалено спокоен. Фактът, че Саемон се намираше сред тях, не означаваше, както вероятно мислеше неговият господар, че нападението бе невъзможно.

Променяха се само разновидностите на предателството. Двама от охраната на Генджи наблюдаваха мъжете на Саемон. Самият Хиде бе абсолютно готов да убие Саемон при най-малката провокация.

— Разбирам, че съществува известно съперничество между тези двама мъже по повод на вашата гостенка госпожица Гибсън — вметна Саемон.

— Добре сте информиран, господарю Саемон.

— Не особено, господарю Генджи. Много се говори за тях и госпожица Гибсън.

— А за мен?

Саемон се поклони.

— Безспорно. Като ваш приятел и съюзник трябва да ви посъветвам възможно най-бързо да се разграничите от тази жена. Политическата обстановка е много нестабилна. Заради нея губите ценна подкрепа, която иначе бихте могли да спечелите.

Хиде не успя добре да прикрие смеха си. Саемон, приятел и съюзник на Генджи?

— Имаш ли да добавиш нещо, Хиде? — обърна се към него Генджи.

— Не, господарю. Просто се прокашлях. Нагълтах се с прах по пътя.

Тогава Генджи се обърна към Саемон:

— Подкрепа, която ми се отказва заради присъствието на госпожица Гибсън, е безпочвена и затова не съжалявам за нейната липса. Тъй или иначе тя скоро ще бъде сгодена и ще напусне Япония.

— Така ли? — разкритието беше изненадващо и Саемон не бе сигурен дали да повярва. Знаеше, че Фарингтън и Смит ухажваха Емили, но предполагаше — и щеше да продължи да предполага, докато не получи по-надеждно доказателство от думите на Генджи, — че това е само игра, която прикрива замислян от четиримата заговор. Все още не можеше да определи същността на този заговор, но нито един заговор, обхващащ толкова много хора, не можеше да бъде пазен в тайна дълго време. Точно затова неговите заговори бяха известни единствено на самия него.

Саемон не вярваше, че между двамата мъже съществува реална вражда, а що се отнася до Емили, то едва ли на света съществуваше толкова наивна и заслепена жена, на каквато се преструваше Емили. За Саемон бе пределно ясно, че чужденката също е замесена в онова, което се случва, каквото и да бе то. Вероятно тя бе агент на американското правителство. Американците не биха могли да намерят по-подходящ човек, който да не поражда излишни подозрения и в същото време да има по-добро положение, за да събира информация. Те знаеха колко малко внимание обръщаха японците на жените. Никой друг, освен самият него, не се интересуваше от дейността й, която със своята безвредност изглеждаше напълно безсмислена. (Според неговите информатори в дома на Генджи Емили изцяло бе преустановила проповядването на християнството, в името на което бе дошла в Япония, и сега се занимаваше единствено с превода на английски език на тайната история на рода Окумичи. Това, че тя дори не се опитваше да измисли поне някакъв абсурден претекст, показваше колко обидно малки са нейните познания за японците. Едва ли можеше история, която се показва само на наследниците на владетеля по права линия, да бъде представена пред чужденците на техния собствен език.) В същото време Емили бе близка до политически важната фигура на владетеля Генджи и живееше ту в неговия дворец в Йедо, столицата на шогуна, ту в замъка му в провинция Акаока на западния бряг на остров Шикоку, където се намираше средището на дейността срещу шогуна. Колко хитро. Фарингтън бе офицер от флота, а Смит — търговец, така че и двамата можеха да пращат съобщения чрез презокеанските кораби. За Емили не беше никакъв проблем да им предава информация, когато те се преструваха, че идват да я ухажват. Дали и Генджи играеше активна роля в този заговор? Ако беше така, то това представляваше предателство от най-тежък характер. В Индия някои велики владетели, които там се наричаха раджи, бяха приобщени към Британската империя под претекст, че британците искат тяхната защита. Да не би Генджи да правеше същото в Япония с американците?

— Кой от двамата предпочита госпожица Гибсън? — попита Саемон.

— Все още не е решила — отвърна Генджи.

Все още не е решила! Още по-хитро. Прекрасно извинение, за да се прикрие безкрайното протакане. Саемон не можеше да не се възхити по какъв чудесен начин Генджи ръководи всеки аспект на конспирацията. Той бе първокласен интригант. Нищо чудно, че бе победил бащата на Саемон, господаря Каваками, независимо че баща му контролираше тайната полиция на шогуна. И въпреки това Саемон очевидно бе открил ключова тайна за Генджи, свързана с липсващата гейша Хейко. Поне в това отношение Саемон следваше стъпките на баща си. Онова, което бе открил баща му, Саемон също щеше да го открие. Всеки момент очакваше доклад от Калифорния.

— По природа жените не са склонни да намаляват възможностите си за избор — отбеляза Саемон — и често пъти се отказват да избират.

— Понякога така изглежда.

Мъжът, който яздеше начело, внезапно пришпори коня си. Някой приближаваше пеша от манастира Мушиндо. Беше жена, чиято глава рязко се извиваше надясно в неподатливо на волята движение. Докато тичаше към тях, главата й страховито подскачаше нагоре-надолу, сякаш вратът й всеки момент щеше да се счупи.

Манастирът Мушиндо

— Стига сте се дърпали като глупаци — нареди Таро. — Използвайте стрелите. Застреляйте онзи идиот, който хвърля камъни. И момичето. Ти — убий чужденката. Внимавай да не уцелиш по погрешка госпожа Ханако.

— Господарю — отвърнаха двамата мъже. Първите им стрели не уцелиха никой. Техните цели се хвърлиха във високата трева и стрелите минаха на безопасно разстояние над главите им. Заредиха вторите стрели, но никой не се появи над тревата.

— Открийте ги — разпореди Таро. Мъжете се впуснаха напред с извадени мечове. — Заловете госпожа Ханако жива. Убийте останалите.

Единствено Ханако можеше да им се изплъзне. Но нея я задържаше необходимостта да защити Емили. Не можеха да са избягали надалече.

Този ден нямаше вятър. Таро насочи вниманието си към дупките в тревата, които можеха да покажат дали оттам бе минал човек, или дали в момента някой не се крие там, и се втренчи в движението на стръковете.

Там.

Загрижеността му за Ханако го спря да забие меча на сляпо в полюшващата се трева. Приближи се внимателно. Тревата бе смачкана, сякаш някой току-що бе лежал там. Вдясно стърчеше тънка пръчка. Очите му проследиха пръчката. Държеше я момичешка ръка и я притискаше върху тревата, за да създаде впечатление, че някой се движи. Онова дете. Таро замахна с меча, но не я улучи. Острието се заби в пръстта. Момичето избяга с бързината на гладен плъх.

— Господарю Таро!

Неговите самураи бяха намерили Ханако. Обкръжена от всички страни, тя пристъпваше от страна на страна, за да ги държи под око, доколкото бе възможно. Емили не се виждаше никъде. Тя би трябвало да е в тревата до краката на Ханако.

Таро се доближи и свали меча си.

— Госпожо Ханако, не искаме да ви нараняваме. Моля, махнете се от пътя ни.

— Предател!

Когато тя замахна към него, един от самураите на Таро се впусна към нея, за да я залови откъм гърба. Ханако искаше точно това. Тя ловко се извъртя и нанесе удар с меча. Мъжът незабавно се свлече, а от сънната му артерия бликна кръв. В същия миг Ханако се хвърли към най-близкия самурай и го накара да отстъпи.

Таро скочи към нея, но в този момент от тревата се изправи гигантският идиот и с всички сили хвърли камък към челото на Таро. Таро чу изпукване, приличащо на счупване на кост. Цялото му тяло се скова. Малко преди да изпадне в безсъзнание и почти заслепен от бликащата от челото му кръв, Таро рефлексно отстъпи назад, когато видя на слънчевата светлина към него да проблясва острие. Той разсече някой, но не разбра кой и отстъпи назад, изтривайки кръвта от очите си. Струваше му се, че клатенето на земята под краката му е още едно следствие от удара с камъка, докато един от мъжете му не изкрещя:

— Господарят Саемон!

Наистина Саемон заедно с още самураи пристигаха в галоп. Това означаваше, че планът е успял. Някъде по пътя от Йедо към Мушиндо Саемон бе нападнал Генджи и го бе убил.

Таро бе пожертвал личната си лоялност заради принципа. С цел да защити пътя на самурая, той предаде човека, на който най-много се възхищаваше и уважаваше, и влезе в заговор с мъж, когото мразеше. Таро усещаше, че е достигнал върха на абсурда. Да пожертва реална, тачена и историческа връзка в името на някакъв абстрактен принцип — не беше ли това смисълът на пътя на чужденците, за които идеите значат много повече от хората и традициите? Тяхното мислене бе заразило всички, включително и онези, които най-много им се противопоставяха. Не означаваше ли това, че те най-сетне бяха покорили Япония? Действията винаги следват посоката на мислите. Може би Генджи наистина виждаше в бъдещето.

Една жена изпищя пред него. Гигантският идиот си беше отишъл. На неговото място сега стоеше Емили с ръка на устата и изпълнени с ужас очи.

Таро отстъпи назад. Саемон бе дошъл. Нека той да довърши мръсната работа.

Генджи и Саемон яздеха начело на колоната. Хиде се намираше малко зад тях. Човек почти не можеше да разбере жената с изкривения врат. Изтощена от тичането, засрамена от присъствието на велики владетели, с глас, който по принцип бе приглушен от физическия недъг, всичко това допълнително деформираше думите, които накъсани излизаха от устата й.

— Господарю… госпожа Ханако… Опасност, голяма опасност… Предателство… Моля… Сега!

Хиде внимателно наблюдаваше Саемон, докато яздеха в галоп към манастира Мушиндо. Със сигурност жената бе част от някакъв план на Саемон с цел да отвлече вниманието им от самия себе си. Ханако и Емили бяха с Таро, най-добрия приятел на Хиде и най-доверения му другар. Това би било последното място, откъдето можеше да дойде измяната. Хиде не се съмняваше, че опасността идваше от Саемон, когото той винаги бе подозирал. Каквото и предателство да бе замислил Саемон, сега то бе на път да се осъществи. Фактът, че със Саемон имаше толкова малко мъже, показваше, че отзад идват още много други. Баща му, владетелят Каваками, бе нападнал Генджи в манастира Мушиндо и се бе провалил. Безспорно синът би изпитал огромно удовлетворение да отмъсти за баща си на същото това място. Генджи бе отхвърлил съвета на Хиде да бъдат по-предпазливи и се бе втурнал напред. Ако Хиде не можеше да защити своя господар, той поне можеше да умре заедно с него и да се увери, че интригантът Саемон няма да оцелее, за да се наслаждава на своята победа.

Всички тези мисли се изпариха от ума на Хиде, когато той излезе от гората и се озова на сечището до манастира. В рамките на няколко секунди видя как няколко самураи са обградили Ханако, видя как тя убива единия, как друг се нахвърля към нея, видя как във въздуха бликва червена кръв, видя я да пада.

— Ханако!

Докато вниманието на Хиде бе отвлечено, Саемон извади скрит револвер от вътрешната страна на жакета си. Хиде видя движението с периферното си зрение, но не успя да стори нищо, преди Саемон да стреля. Обърна се, за да се нахвърли върху Саемон, но спря, когато видя, че Генджи не бе застрелян. Саемон бе стрелял по самурая, който бе ударил Ханако и се готвеше да нападне Емили.

Този самурай беше Таро.

Емили седеше в тревата и държеше Ханако в ръцете си. Кръвта на Ханако напояваше дрехите и на двете жени. Очите й бяха отворени, но вече не виждаха и бяха започнали да губят блясъка, отличаващ живия човек от мъртвеца. Емили беше прекалено шокирана, за да приеме, че единствената й приятелка си отиваше така внезапно, без дори една последна дума за сбогом. Близо до себе си чу детския глас на Кими да се извисява победоносно.

— Господарят Генджи дойде! Знаех си, че ще дойде. Нали казах на предателите, че ще дойде?

— Кими — каза Горо. — Кими, Кими, Кими…

До тях спряха галопиращи коне и мъже слязоха от седлата. Емили не погледна нагоре. Тя отчаяно търсеше подходяща молитва и откри „Който вярва в Него, няма да умре, а ще има вечен живот“. Това не бе най-подходящата молитва, тъй като Ханако не вярваше в Него. През целия си живот тя бе вярвала в Амида Буда, носителя на безкрайната състрадателна светлина. Ханако не вярваше и в рая, обещан от нашия Господ и Спасител, а в Сукавати, Чистата земя, запазена за вярващите в Амида. Сега те се разделяха завинаги без надежда да се срещнат някога в живота след смъртта, тъй като Раят и Сукавати не можеха да съществуват едновременно, както не можеха да съществуват едновременно Исус Христос и Амида Буда. Ако не беше богохулство, тя би предпочела да съществуват Амида Буда и Сукавати, защото това обещаваше вечен живот в рая за Ханако, а нима някой друг заслужаваше подобна благодат повече от нея? Емили не беше срещала друг човек, който да въплъщава по-голяма доброта, състрадателност и най-висши християнски добродетели от Ханако.

Генджи бе пристигнал. Емили го разбра, тъй като Кими и Горо паднаха на колене и притиснаха главите си върху земята. Усети ръката му леко да докосва нейното рамо.

— Емили — каза той.

По време на престоя си в Япония усещането й за време се бе променило почти неусетно до такава степен, че сега почти не приличаше на предишното й възприятие. Тя вече не измерваше хода на времето в дни, седмици, месеци, години, а само в мигове, разхвърляни безразборно по календара, но събрани в паметта й, за да й разкрият откровения, които иначе биха отминали незабелязано. Тези мигове, жънати като реколта от рядка и ценна култура, формираха цялата й представа за хората край нея — Хейко, Ханако и Генджи. Дали взаимоотношенията с тях бяха реални или напълно имагинерни? Бе видяла Хейко за последен път преди шест години. Ханако бе мъртва. А Генджи — дали той изпитваше онова, което тя предполага? Емили едновременно се страхуваше и се надяваше да е така.

— Емили — повтори Генджи.

Тя усети ръката му върху рамото си и най-сетне се разплака.

Генджи кимна на Хиде.

Хиде взе тялото на Ханако от ръцете на Емили. Направи го възможно най-внимателно. Трябваше да бъде максимално внимателен, макар очевидно тя да не забелязваше. От очите й тихомълком се стичаха сълзи. Гърдите й се движеха нагоре-надолу, но никаква въздишка не се отрони от устните й. Хиде искрено съчувстваше на Емили. Ханако бе единствената й приятелка. Сега Емили беше съвсем сама. Хиде напълно потисна собствените си чувства. Той не мислеше за сина си, който бе загубил своята майка толкова малък. Не мислеше и за самия себе си, въпреки че бе загубил човека, пред когото можеше без стеснение да разкрие слабостите и страховете си, човека, на който винаги можеше да вярва, че ще бъде до него в беда, човека, от когото бе очаквал да остане негов интимен партньор до края на дните му. Хиде взе тялото на Ханако от Емили и се поклони ниско пред Генджи.

— Господарю — каза един от самураите с разтревожен глас.

— Какво гледаш? — сопна се грубо Хиде. Не беше моментът да се отдават на чувствата си. — Достатъчна ли е охраната за нашия господар и госпожа Емили?

Мъжът се изпъна по военному.

— Да, господарю Хиде. Няколко мъже зорко следят Саемон.

Хиде изсумтя одобрително:

— Ако някои от изменниците все още са живи, не ги убивайте. Трябва да ги разпитаме.

— Да, господарю. Точно така се разпоредих.

— Е? Какво правиш още тук?

— Помислих, че може би… — очите на мъжа се отместиха към Ханако.

— Мога да се справя с едно тяло. Върви — заповяда Хиде.

Мъжът се поклони и се отдалечи.

Хиде затвори очите на Ханако. Тя все още беше топла. Макар по небето да нямаше облаци, беше започнало да вали. Той изтри капките от лицето на Ханако. Ръката му беше твърда, мазолеста и загрубяла от самурайския живот. Колко често се бе извинявал за грубоватото си тяло. Колко често тя се бе смяла, бе взимала ръката му в своите и бе казвала: „Как бих могла да бъда деликатна, ако ти не си груб, как бих могла да бъда нежна, ако ти не си суров?“

Неговият лейтенант се приближи тичешком.

— Господарят Таро все още диша.

Саемон се вгледа в Таро и си пожела той да умре. Куршумът му не бе убил на място доскорошния му съюзник. Въпреки това планът му работеше перфектно. С въвличането на Таро в заговор, макар и фалшив, Саемон бе лишил Генджи от един от най-важните му служители и бе посял семената на недоволството и подозрението в рода. Същият ефект щеше да постигне, ако Таро бе убил Емили и Генджи бе убил Таро. Моментът на тяхното пристигане обаче предложи на Саемон по-добра възможност. Застрелвайки Таро, преди той да убие Емили, Саемон си спечели признателността на Генджи и може би бе укрепил неговото доверие. Това беше същността на плана на Саемон. Баща му бе допуснал грешка с Хейко, опитвайки се да постави близо до Генджи човек, който да свърши необходимото. Саемон си бе извлякъл поука от тази грешка. Единственият човек, на който вярваше безрезервно, бе самият той, така че именно той трябваше да се доближи колкото е възможно по-близо до Генджи. Смъртта на Ханако се оказа от допълнителна полза, защото тя ще разстрои и отслаби нейния съпруг, Хиде, най-решителния сред подчинените на Генджи. Целият успех на плана щеше да се изпари, в случай че Таро живее достатъчно дълго, за да го разобличи.

Хиде коленичи до Таро.

— Кой още? — попита той.

За момент Саемон помисли, че очите на Таро ще се насочат към него. Само този жест би бил достатъчен, за да го обвини. Хиде вече и без това го подозираше и нямаше да чака заповеди или разрешение. Просто щеше да извади меча си и да го обезглави на място. Таро обаче не отмести погледа си от Хиде. Когато проговори, изрече една-единствена дума:

— Самурай.

— Аз съм самурай — рече Хиде. — Ти си предател. Смекчи твоето престъпление. Кажи кой още е замесен.

— Самурай — повтори отново Таро и издъхна.

— Вземете му главата — нареди Хиде на мъжете. — Оставете тялото му на селяните да го изгорят. — Преди шест години почти на същото място той и Таро се бяха сражавали заедно срещу стотиците самураи на Каваками и бяха победили. Сега Таро бе един мъртъв предател, застрелян от Саемон, сина на Каваками. Имаше нещо нередно. Имаше нещо дълбоко нередно.

Саемон проговори:

— Съжалявам, че не пристигнахме навреме, за да спасим госпожа Ханако.

— Пристигнахме точно навреме, за да спасим госпожа Емили — отвърна Хиде — и да сложим край на предателството. Това е достатъчно. — Той се поклони и се отдалечи. Саемон имаше пръст във всичко това. Знаеше го. Но ако той бе таен фанатичен враг на чужденците, защо защити Емили? И ако участваше в заговора с Таро, защо го застреля? Хиде не знаеше отговорите. Той обаче знаеше, че Саемон бе интригант, който обичаше сложните заговори. Той никога не би направил нищо честно и порядъчно. Генджи все още се намираше в опасност.

Саемон не бе ни най-малко разтревожен от неприкритото подозрение на Хиде. Като върховен лейтенант на великия владетел едно от основните му задължения бе да е подозрителен, особено спрямо най-близките съдружници на неговия господар. По правило предателствата винаги се извършваха от най-доверените хора. Именно по тази причина Саемон нямаше доверие на никой друг освен на себе си. Той бе един от най-незначителните велики владетели, но в сравнение с всички останали единствен той бе защитен от предателство.

Генджи полагаше големи усилия да осъществи помирение между шогуна, който бе благосклонно настроен към чужденците, и императорския двор, който настояваше за тяхното незабавно и пълно експулсиране. В тези усилия Саемон бе таен съюзник на Генджи. Той обаче бе също така таен съюзник на Добродетелните мъже, които ревностно жадуваха да пропъдят чужденците и да унищожат всички техни сътрудници, било то обикновени хора или владетели. Разбира се, тези противоречащи едно на друго движения не можеха едновременно да постигнат победа. Саемон възнамеряваше да се окаже на печелившата страна, а Генджи да се озове сред губещите, независимо коя страна щеше да спечели. Ако спечелеха Добродетелните мъже, Генджи при всички положения бе обречен. Ако спечелеха радетелите на помирението, Генджи пак можеше лесно да загуби, в случай че управлението бъде поето от традиционалистите. Той вече си бе навлякъл омраза с непонятната си решимост да се премахнат законите срещу низшата класа.

Саемон беше търпелив човек. Нямаше нужда да бърза. Често се оказваше, че онези, които бързат към своите цели, бързат единствено към своята собствена гибел.

Генджи повери Емили на грижите на две млади жени, които живееха в Мушиндо. Те щяха да й помогнат да се изкъпе и да смени окървавените си дрехи. Когато влезе в двора на манастира, Фарингтън и Смит го очакваха.

— Как е тя? — попита Фарингтън.

— Не е ранена — отвърна Генджи, — но не бих казал, че е добре. Току-що видя да убиват пред очите й най-скъпата й приятелка.

— Убиецът не е ли един от вашите самураи? — запита Смит. — Таро ли се казваше?

— Да, Таро.

— Господарят Таро не беше ли командир на конницата ви? — попита Фарингтън.

— Да.

— Защо ще иска да убива госпожа Ханако? — продължи Смит. Той подозираше някаква нередна любовна връзка. Повечето от тези самураи твърдяха, че презират жените и че спазват строга военна дисциплина, но нали в крайна сметка бяха мъже и бяха подвластни на страстите и лудостите, типични за мъжа. Той не изключваше себе си от това мълчаливо обвинение. Желанието му към Емили го разсейваше от преследването на същинските цели — добитъка, земята и търговията със стоки, които щяха да увеличат богатството му. Притежавайки Емили, той нямаше да спечели нищо повече от едно притежание. В това нямаше логика. В повечето случаи мъжете не печелеха нищо с жените.

— Не е искал да убива нея — поясни Генджи. — Той се опитваше да убие Емили. Ханако му попречи.

— Емили? — учуди се Фарингтън. — Защо Емили?

— Негативното отношение към чужденците е много голямо — отвърна Генджи. — То е завладяло дори най-доверените ми подчинени.

Фарингтън не можеше да приеме това обяснение. След отварянето на Япония от комодор Пери преди повече от дванайсет години имаше множество нападения и убийства срещу представителите на Запада. Досега обаче нито едно не бе насочено срещу жена. Гордостта на самураите превръщаше подобно действие в очите им в още по-жалък акт, отколкото в очите на западняците. Идеята самурай с висок ранг на господар и генерал да се залови да убива по политически причини беззащитна жена от Запада беше просто немислима. Но Емили не беше коя да е жена от Запада, тя се радваше на покровителството и защитата на самия велик владетел на Таро. Колкото и ужасно да бе обяснението на Генджи, очевидно истината беше още по-страшна.

Само пряка заповед от неговия господар можеше да застави Таро да извърши толкова недостойно престъпление. Цялото пътуване до замъка „Облак врабчета“, изглежда, е било претекст Емили да бъде доведена тук, далеч от присъствието на нейни сънародници, и да бъде убита. Това неминуемо водеше към въпроса защо Генджи се стремеше към такъв край. Дори мисълта за потенциалните причини беше крайно отвратителна. Възможността Емили да се превърне в неволна жертва не биваше да бъде игнорирана. Тя беше невинна и още по-безпомощна, отколкото си представяше, затворена в различните жилища на нейния деспотичен домакин. Дали не беше закъснял прекалено много, за да я избави от смъртта? И ако не, какво трябваше да стори сега?

— Някои хора на Запад настояват на самураите да се гледа като на рицарите на Япония — отбеляза Смит. — Ако това, което казвате, е истина, вашият военен кодекс не е нормален.

Генджи се поклони.

— Трудно ми е да споря с вашата оценка.

Двете жени, които помагаха на Емили, излязоха от стаята, където тя сега си почиваше. Те се поклониха на Генджи и се оттеглиха, носейки окървавените дрехи.

— Мога ли да ви помоля, господа, да изчакате Емили тук? Смятам, че когато се съвземе достатъчно, за да потърси компания, ще се зарадва на присъствието на свои сънародници.

— Разбира се, сър — рече с готовност Смит.

Фарингтън само тихомълком се поклони в знак на съгласие. Мислите му бяха заети с търсенето на мотивите на Генджи да ги покани двамата със Смит. Дали Генджи не възнамеряваше те да бъдат свидетели? И с каква цел? За да докажат, че Генджи е направил всичко възможно да спаси Емили, макар трагично да се е провалил? Планът бе осуетен от саможертвената защита, която Ханако осигури на своята приятелка. Означаваше ли това, че сега и тримата — Емили, Смит и самият той — бяха изложени на опасност?

— Може ли да се споразумеем за временно примирие? — предложи Смит.

— Така да бъде — Фарингтън протегна ръка и Смит я пое. — Нека насочим усилията си към облекчаване страданието на Емили. — Той се замисли дали да не сподели опасенията си от надвисналата над тях възможна опасност, но реши да не го прави. Щяха да се наложат много обяснения, а обясненията лесно можеха да доведат до много неудобни хипотези.

Генджи отиде да потърси Кими. Намери я в градината заедно с Горо да разкопават почвата, за да посадят ново растение. Докато работеха, те водеха доста странен разговор. Разменяха си думи, които служеха за установяване на връзка помежду им, така както един разговор свързва обикновени хора, или по-скоро разговорът им приличаше на монотонно напяване на имената на знаменитости по време на фестивал.

— Кими.

— Горо.

— Кими.

— Горо.

Така бяха погълнати от работата, че не забелязаха неговото пристигане.

— Кими.

— Горо.

— Кими — каза Генджи.

— Господарю Генджи — отвърна Кими.

Тя падна на колене и притисна чело в земята. Горо последва точно нейния пример, с изключение на това, че вместо да произнесе неговото име, произнесе нейното.

— Кими.

— Шшт.

Каква чудна земя беше Япония. Дори един идиот даваше всичко от себе си, за да се държи подобаващо в присъствието на велик владетел. Генджи не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— Ти и Горо ми оказахте голяма услуга. Благодарен съм ви.

При споменаване на неговото име Горо надигна глава от земята и се вгледа в Генджи.

— Кими — произнесе Горо.

Кими се пресегна, грубо хвана ръцете на Горо и ги притисна към устата му.

— Дръж ги тук и мълчи — рече тя. След това се поклони на Генджи. — Съжалявам, господине господарю. Той се опитва, но му е трудно.

— Можем да пренебрегнем едно незначително нарушаване на етикета заради човек, който е помогнал да бъде спасен един приятел.

— Благодаря, господине господарю.

— Знам защо го е направил той. Ти си му казала. Но защо ти си решила да рискуваш живота си?

Кими остана мълчалива, с наведена надолу глава.

— Моля те. Няма да се разсърдя каквато и да е причината.

Кими проговори неохотно:

— Хората казват, че вие виждате в бъдещето, господине господарю.

— А ти вярваш ли в това?

Тя попита с тънък глас:

— Разрешено ли ми е?

Япония беше страна, в която за всичко съществуваха много равнища, включително и за вярванията. Така както селяните нямаха право да се надяват да попаднат в присъствието на шогуна или императора, те нямаха право да разсъждават върху някои вярвания. Много хора като жителите на селото Яманака изповядваха учението на Хонен и Шинран, които на разбираем език обясняваха пътя на Амида Буда и пътя на Сукавати, Чистата земя. Владетелите като Генджи следваха патриарсите на дзенбудизма, които сочеха път, различен от този на Буда и непонятен за обикновените селяни. Може би само на самураи и благородници бе разрешено да вярват в пророческата сила на владетеля Генджи. Кими се опита да не трепери, но без особен успех.

Генджи се засмя. Това не беше подигравателен или жесток смях, а съвсем добронамерен.

— Главата си е твоя, Кими. Можеш да вярваш в каквото си искаш. Въпреки това ти заявявам, че има много по-добри неща, в които да вярваш, отколкото в пророческите ми сили. Да виждаш бъдещето съвсем не е това, което хората си мислят, че е.

Следователно той имаше дарбата! Току-що го бе казал. Кими беше толкова развълнувана, че й идеше да скача. Какви късметлии бяха всички те. При сегашната несигурност навсякъде техният владетел можеше да вижда какво ще се случи. Е да, вярно, че господарят Генджи не беше точно техен владетел. Владетелят Хиромицу управляваше провинцията Ямакава, но манастирът Мушиндо бе наследствено владение на рода на господаря Генджи в продължение на шестстотин години и господарят Хиромицу се съобразяваше във всичко с господаря Генджи, така че на практика техният владетел бе Генджи.

— Благодаря ви, господине господарю — отрони Кими.

— Много бързаш с благодарностите. Все още не съм те възнаградил. И не е необходимо да се обръщаш към мен едновременно с „господине“ и „господарю“. Едното или другото обръщение е напълно достатъчно.

— Да, господарю. Благодаря ви, но не е необходима награда.

— Въпреки това ще я получиш.

— Да, господарю. Благодаря.

— И така, каква да бъде?

— Господарю?

— Твоята награда. Вече ти е дадена. Ти само трябва да я назовеш.

Кими отново започна да трепери. Да назове своята награда! Как би се осмелила да направи подобно нещо? И в същото време как би могла да откаже? Ако сама си определи награда, щеше да покаже алчност, която със сигурност ще й донесе заслужено наказание. Коя бе тя, че да се възползва от щедростта на един велик владетел?

Ако откаже, щеше да прояви неподчинение на неговата заповед, нагла постъпка, която ще донесе смърт не само на нея, но и на близките й, а може би дори на цялото село.

А ако поиска скромна награда? Резултатът би бил същият — смърт! Да поиска прекалено малко бе обида спрямо достойнството на владетеля. Да не би да смята, че той не е в състояние да я възнагради щедро?

Тялото й така силно се разтрепери, че Кими започна да се задушава. Каква ужасна съдба да се родиш селянин. И още по-лошо, да привлечеш вниманието на един владетел. Дали ще го удовлетвори или ще го разгневи, резултатът бе същият. Гибел. Мислено започна да рецитира нембуцу, така че когато я обезглавят, Амида Буда незабавно да я отведе в Чистата земя. Тя не осъзна, че изрича молитвата на глас, докато владетелят Генджи не заговори:

— Наму Амида Буцу — рече той, повтаряйки нейните думи. — Искаш съвет от Амида Буда ли?

— Господарю — бе всичко, което успя да каже Кими.

— Можем да почакаме известно време. Опитът ми показва, че боговете и Буда рядко отговарят с готовност на молещите се. Вярваща ли си?

— Господарю.

— Разбира се — продължи Генджи, — иначе нямаше да се захванеш с възстановяването на този манастир.

Той остана мълчалив толкова дълго време, че най-накрая Кими събра смелост да вдигне глава от земята. Генджи замислено гледаше възстановеното крило с жилищните помещения.

— Мога ли да направя едно предложение? — попита Генджи. — Приеми назначението като абатиса в този манастир. Ще се погрижа да получиш необходимите средства и работници, за да ускориш възстановяването на сградата. Отсега нататък Мушиндо ще бъде абатство вместо манастир.

— Удачно ли е, господарю? — Кими се страхуваше да противоречи на Генджи, но също се страхуваше от гнева на мистичните закрилници на тази сграда. — Според правилника на Мушиндо промяната не трябва ли да бъде направена от главния абат?

Генджи се усмихна.

— Аз съм главният абат по наследство в продължение на поколения още от създаването на това място. В началото то е било абатство, а не манастир. Старият абат Дзенген извърши промяната, а сега отменям тази промяна, преподобна абатисо.

— Господарю, аз не знам нищо за учението на Мушиндо.

— Не мисля, че има какво да се знае. Това винаги е било тайнствена и променяща се секта. Когато монахът Токукен се завърне от планините, можеш да го помолиш да те обучи. Дотогава ти възлагам да практикуваш нембуцу или каквото сметнеш за необходимо.

— Ако Мушиндо стане абатство — попита Кими, — само за жени ли ще бъде?

— Да — той хвърли поглед към Горо. — А, разбирам. До стените от външната страна ще бъде построена колиба за пазач, така че твоят помощник ще може да остане тук.

— Благодаря, господарю Генджи — Кими усети голям товар да й пада от гърдите.

Очевидно той четеше мислите на хората така добре, както и виждаше в бъдещето. Сега Горо и Кими и останалите момичета имаха истински дом, който да нарекат свой собствен. Никой нямаше да ги притеснява. Намираха се под закрилата на великия владетел на Акаока.

— Винаги си добре дошла, преподобна абатисо — рече Генджи, коленичейки и покланяйки й се ниско, като че тя беше истинска абатиса. — Не забравяй да се допиташ до свещените текстове и да си намериш подходящо духовно име. Когато някой тръгва по пътя на Буда, трябва да се прероди.

— Да, господарю. Ще го направя.

— Добре.

Кими остана в поклон дълго време. Когато вдигна очи, господарят Генджи си беше отишъл. Улисана от преживените силни емоции, тя бе забравила да му каже за свитъка.

Преди две седмици, докато бе търсила куршуми из полето вън от стените, попадна на голям, незастопорен камък. Той беше един от четирите, които формираха основите на стара сграда, съществувала преди много време. Свитъкът се намираше точно под този камък в запечатана с восък кутия, която бе останала незасегната от времето в продължение на дълги години, може би столетия. Кими погледна в кутията, намери свитъка, но не го отвори. Беше любопитна, но в същото време беше и неграмотна, така че нямаше смисъл да го отваря. Възнамеряваше да го даде на госпожа Ханако, но госпожа Ханако вече бе мъртва. Не го бе дала на господаря Генджи по-рано, защото до него се намираше онзи другият господар, който Кими никога не бе виждала. Колебаеше се дали въобще да показва свитъка пред него. Нещо в поведението му, в движението на очите, в усмивката му й напомняше на краставите жаби, които се крият в калта през дъждовния сезон и само очите им дебнат за насекоми.

Вече беше твърде късно да го даде на господаря Генджи. Той се бе върнал при своите самураи, те щяха да я питат какво иска и може би нямаше да е добре да им казва какво бе намерила. Може да е нещо тайно, за което единствено господарят Генджи трябва да знае. Щом господарят Таро го предаде, можеше ли човек да бъде сигурен в останалите самураи? Сега, след като вече бе абатиса, трябваше да действа предпазливо. Щеше да изчака подходящия момент и тогава да даде свитъка на господаря Генджи.

До себе си чу приглушен глас. Горо все още държеше ръцете си до устата, където тя ги беше поставила.

— Сега можеш да свалиш ръцете си, Горо.

— Кими — каза Горо.

— Горо — отвърна Кими.

— Кими.

— Горо.

— Кими.

Сан Франциско

Японската общност в града бе много малка, не повече от няколко десетки хора, така че когато пристигнаха двама техни сънародници, всички разбраха. Те не бяха търговци, учени или фермери. Поведението им напълно издаваше тяхната самурайска природа, независимо от усилията да имитират западния начин на обличане и отсъствието на типичните два меча, които те не можеха открито да носят в Америка.

Мистър Старк, представителят в Сан Франциско на владетеля Генджи от Акаока, незабавно бе уведомен, че новопристигналите двама японци очевидно са самураи и задават много въпроси относно госпожа Хейко, младото момче Макото и господин Старк. Информацията, разбира се, не бе директно съобщена на господин Старк, тъй като той не разбираше японски. Както обикновено я получи госпожа Старк. Тя благодари на своите информатори и настоя въпреки възраженията им те да получат награда. Японците в Сан Франциско бяха щастливи да услужат на господаря Генджи, който макар да не присъстваше тук, се намираше най-близо в сравнение с останалите велики владетели на Япония. Америка не беше Япония и тук, в Калифорния, те не бяха длъжни да засвидетелстват своята преданост към който и да било владетел. Все пак на тях им се струваше благоразумно да спазват традиционните форми на поведение, докато по безспорен начин не се докаже, че вече не са необходими. Всеки бе чувал случки за хора, които предварително бяха повярвали в настъпването на новата ера, не са засвидетелствали необходимото уважение и са се разделили с главите. Въпреки че подобно нещо не можеше да се случи в Америка, защо да поемат излишни рискове?

След по-малко от седмица новопристигналите японци си бяха отишли. Всички предположиха, че са прекосили континента по новата трансконтинентална железница или са поели с кораб на север или на юг до Канада или Мексико, или някъде другаде.

По чиста случайност, почти по същото време две тела бяха намерени да се люшкат във водите на залива Сан Франциско. Или по-скоро останките от две тела. Това, което акулите не бяха изяли, се бе разложило в морето, а разчленяването на телата правеше невъзможно определянето на самоличността им или причината за смъртта. Предприемачът, наеман от властите в града за подобни задачи, можеше да потвърди, че най-вероятно става въпрос за две тела, тъй като ръцете и единият крак не съответстваха на останалите части от торса, освен ако всички те не бяха принадлежали на някакъв изрод, участвал в циркови представления. С известна сигурност той можеше да твърди също, че бяха двама мъже, в случай че въобще бяха двама, или пък жени с много мъжки признаци. За всичко останало специалистът можеше само да предполага. Смяташе, че са мексиканци, китайци, индийци или дори ирландци, негри или германци, но в никакъв случай хавайци. Преди шест години бе преглеждал трупа на зверски убит в една хотелска стая хаваец — прострелян с множество куршуми, ръган многократно с нож, жестоко налаган с тояга. Оттогава предприемачът бе заключил, че всички хавайци са такива, тоест изключително едри мъже. Останките, които гледаше пред себе си в момента, бяха прекалено малки, за да принадлежат на хавайци. Единствено в това беше сигурен.

Предвид на останките и вечно пияното състояние на специалиста, нямаше как да се разбере нищо повече.

1882 година, абатство Мушиндо

— Горо — рече преподобната абатиса Джинтоку.

Очите й се отвориха. От медитацията я извади не камбанният звън, а собственият й глас, който сякаш идваше от далеч.

Другите монахини продължаваха да медитират, потънали в тишина и спокойствие. Те знаеха, че като се отдават на състрадателното напътствие на Буда, позволяват на затворените вътре в тях преживявания и чувства да изплуват на повърхността. Понякога по време на медитация спонтанно се изричаха думи, изтръгваха се стенания, смях или дори се чуваше похъркване от тези, които са допуснали вниманието им да бъде отклонено. Ако нещо трябваше да се направи, то дежурният наблюдаващ, въоръжен с пръчка, би могъл да накара съзнанието да се съсредоточи отново там, където му е мястото.

Абатисата се поклони първо пред олтара, а след това на спътничките си по Пътя. Тихо благодари на Буда и божествата, пазители на храма, че са й дали мир по време на извършената току-що медитация. Тя напусна стаята и излезе навън. Нощта вече бе отминала. Ранните лъчи на утрото се появиха от изток. Абатисата се поклони, изпълнена с дълбока благодарност за това, че бе благословена с още един ден.

Абатството Мушиндо, бе казала госпожа Емили преди много години, когато тук имаше само един разрушен манастир, и Мушиндо отново бе станало абатство. Как бързо минаваха годините.

Като един дъх.

Преподобната абатиса прекоси двора, започваше да вали.

Токио

Макото Старк седна на перваза на прозореца и започна да си свива цигара. Намираше се на четвъртия и най-висок етаж на хотел, голяма и почти празна нова сграда в района Цукиджи, който бе запазен за чужденци. Големи сиви облаци се събираха над северозападния край на равнината Канто. Ако чувството му за ориентация не го лъжеше, сега валеше над абатството Мушиндо, скоро щеше да завали и в Токио. Той пъхна свитата цигара в уста и започна да я клати между устните си нагоре-надолу, както си представяше, че правят стрелците, за които бе чел в приключенските романи от своето детство.

Какво очакваше от отиването си в Мушиндо? Надяваше се да разбере нещо повече, но това, което узна, се оказа още по-разочароващо и объркващо. Не би трябвало да има особено значение, че разказите на Матю Старк и на майка му за битката в Мушиндо не съвпадаха с разказите на монахините. Но сега всяко противоречие придобиваше много по-голямо значение. Бе дошъл в Япония, за да открие истината — кой бе неговият род, — и сега се опасяваше, че една истина можеше да се окаже съвсем недостатъчна.

Все още с нехайно сложена между устните цигара, той напусна хотела и излезе да се поразходи из Цукиджи. Трудно можеше да се повярва, че преди малко повече от дванайсет години, когато столицата на императора Токио е била столица на шогуна и се е наричала Йедо, тази област е приютявала най-големите дворци на даймио — самураите военачалници, управлявали Япония в продължение на хиляди години. Дворците вече ги нямаше. На тяхно място бе построен този хотел и различни магазини и сгради, предназначени за чужденци. Или поне такава бе тяхната цел. Чужденците не се тълпяха тук, както се бе надявало новото правителство. Те продължаваха да предпочитат по-големите удобства и по-динамичния обществен живот на пристанището Йокохама, на около трийсет километра на запад. Цукиджи бе почти празен, доста зловещо състояние на фона на иначе претъпкания град. Полицаят при портата, облечен в западен стил, му се поклони, когато той напусна района. Сигурно полицаят не се намираше тук, за да предотвратява влизането на обикновени японци в Цукиджи, но присъствието му не насърчаваше свободното придвижване.

Докато прекосяваше Тихия океан, мислите на Макото в началото бяха насочени изцяло към Генджи Окумичи и въпросът за бащинството и отказването от такова. С парахода пътуването продължаваше няколко седмици. Само гневът и огорчението можеха да породят подобна необикновена концентрация. Времето обаче лекува, както и свежият морски въздух, пречистващото редуване на слънце и дъжд, просторът на гледката в океана с безкрайния хоризонт, ритъмът на самия кораб. Макото се изненада от чувството на оптимизъм, което растеше у него. Не заради реакцията, която очакваше от Генджи. Той бе отхвърлил Макото преди двайсет години и продължаваше да го отхвърля оттогава. Почти нямаше причина да вярва, че неговото пристигане в Япония можеше по някакъв начин да промени нещата.

Нарастващата му надежда бе свързана не с Генджи, а със самата Япония.

Макото не помнеше момент, в който да не се е възползвал от изгодите, получени благодарение на богатството и политическата власт на своето семейство. Никога не е оставал без закрилата на самоотвержени охранители и без грижите на внимателни служители. Социалният му кръг се състоеше главно от хора с подобно на неговото минало и, разбира се, от децата на прислугата. По онова време той приличаше на малцината избрани, които представляваха елита на Сан Франциско. Като дете мислеше, че той бе абсолютно същият като всички останали. Усети разликата, когато излезе от детската възраст и се превърна в младеж и когато събиранията, на които присъстваше, постепенно се превръщаха от детски игри в танци и флиртове. Взаимоотношенията започнаха да се характеризират с резервираност и дистанция, особено спрямо момичетата, дори онези, които бе познавал цял живот. Той разбра причината, без да му я казват. Не беше нужно да гледа прекалено надалеч. Тя се намираше във всяко огледало.

Мислеше, че всичко това няма да продължи дълго. Скоро обаче разбра, че греши. Това стана по време на краткия му, вълнуващ и много печален опит като Бандита от Чайнатаун. Той изпитваше странна тръпка на радост всеки път, когато произнасяше подигравателно китайски клетви, размахваше китайския нож за месо и виждаше страха в очите на хората, които го приемаха за това, което той не бе — жесток, непредсказуем, полудял от опиума младеж. Това бяха същите онези хора, които предпочитаха да омаловажат неговото съществуване, защото не можеха да приемат това, което той беше наистина. Добре. Нека тогава да се страхуват от това, което той се преструва, че е, без да знаят, че онова, от което те се страхуват, не съществува.

Удовлетворението от такива объркани чувства не можеше да трае дълго време. Жестоката комбинация между насмешка и отмъщение засилваше, вместо да намалява, неговата изолация. Независимо от забавлението, което изпитваше, той не можеше да остане вечно Бандита от Чайнатаун. Макото все още не бе стигнал до решение, когато Матю Старк разкри престъпния му фарс и моментално сложи край. Впоследствие Макото попадна на японски параход съвсем случайно. Той искаше да отиде в Мексико — младите жени там често го взимаха за богат португалски или испански метис и не го презираха — но когато Макото пристигна на пристанището, единственият отплаващ кораб бе „Хавайска тръстика“. Трябваше да побърза да се махне, без значение в каква посока щеше да тръгне.

По време на пътуването ужасът от мъртъвците, които бе оставил зад себе си, избледня, а гневът, насочен към човек, когото не познаваше, отслабна. Той започна да си припомня разказите за Япония, които беше чувал през целия си живот от Матю Старк, от майка си, от слугите вкъщи, от посетителите от провинция Акаока и Токио. Всички те описваха общество, основано върху древна традиция, лоялност, ред и най-важното — върху изградена и непоклатима йерархия, в която всеки човек си знае мястото. Макото започна да смята, че причината да не се чувства като у дома си в Калифорния бе, че тя не му беше истински дом. Когато корабът най-сетне акостира в Йокохама, надеждата му се бе трансформирала в очакване.

Онова, което видя в Токио, му напомни на пътуването му до Монтана предишната година. По настояване на Матю Старк той бе отишъл да види канадските мини на компанията „Ред Хил Къмпани“. Тъй като се намираше наблизо, Макото реши да посети резерватите на сиуксите и шайените на юг от границата. Опасността го караше да потръпва. Бе чел множество романи за Дивия запад, които възвеличаваха бледоликите стрелци с пистолети и индианските воини. Срещата между Последния оцелял, Лудия кон и Седящия бик се бе състояла едва преди шест години. Той обаче остана силно разочарован, когато видя невъоръжени, лошо облечени и често пъти болни индианци да обикалят из прашните резервати. Нямаше бойни коне, нямаше бойни цветове по телата, нито индиански шапки с пера. Нямаше никаква жестокост. Макото не можеше да си представи как тези хора могат да разбият Седма кавалерия. Точно те ли неотдавна бяха вдигнали голям шум в цяла Америка?

Макото изпита същото разочарование в Япония. Никой вече не носеше опашки, никой не беше въоръжен с емблематичните два меча. Единствените мечове, които видя, бяха западен модел саби, прибрани в ножниците на полицаите, които носеха също така западни униформи. Повечето хора носеха кимона, някои от които доста натруфени, особено сред жените. Почти всеки носеше и други атрибути от западното облекло — шапки, ботуши, обувки, колани или ръкавици. Много жени държаха чадъри. Подобно съчетание беше доста странно. Ако самият той не знаеше кой бе всъщност, Макото не се различаваше особено от хората тук. Цялата страна бе загубила представа за себе си. Или поне хората така се обличаха. Онази Япония, за която бе слушал още от малък, беше също толкова нереална, както и Дивият запад от приключенските романи.

Макото рязко се обърна и тръгна към хотела. Генджи бе сменил „Спокоен жерав“ с нов дворец, разположен на бреговете на река Тама извън Токио. Нямаше повече да отлага. Попита служителя в хотела как да стигне дотам.

— Имението на владетеля Генджи не е леснодостъпно — отвърна служителят, — а и там няма какво толкова да се види. Защо не посетите императорския дворец? Вие, разбира се, не може да влезете вътре, но гледката отвън наистина е великолепна.

— Владетелят Генджи? — повтори учудено Макото. — Мислех, че всички провинции са премахнати, а заедно с тях и статутът на техните владетели.

— Провинциите бяха премахнати, но някои велики владетели запазиха почетните си титли. Други пък бяха назначени за управители на префектурите на предишните си владения. Владетелят Генджи, разбира се, е един от тях заради важната роля, която изигра за възкачване на Негово императорско величество.

— Няма вече велики владетели — обобщи Макото — и провинциите са премахнати, но владетелят Генджи все още е владетел и все още управлява своето имение, което сега се нарича префектура.

— Да — потвърди служителят. — Япония се модернизира много бързо. С този темп ще настигнем напълно чужденците до края на столетието.

— Без съмнение — съгласи се Макото. — Аз искам да отида във владението не за да разглеждам забележителности, а за да се срещна с владетеля Генджи.

Служителят в хотела хвърли изпитателен поглед към Макото.

— Това може да е трудно. Освен това владетелят Генджи не се намира в имението на река Тама, а в замъка „Облак врабчета“ в провинция Мурото.

— Предполагам, че Мурото е новото име на предишната провинция Акаока.

— Да.

— Но замъкът „Облак врабчета“ все още се нарича „Облак врабчета“, така ли?

— Да.

— Колко приятно е да разбереш, че някои неща не се променят — отбеляза Макото.

9 Владетелят на ябълките

1867 година, замъкът „Облак врабчета“

Смит напусна замъка. Той яздеше коня в лек галоп и държеше свободно юздите, без да следва конкретна посока. Конят го отведе на брега и спря с насочен на югоизток нос в посоката, където отвъд океана се намираха Хаваите. Смит забеляза съвпадението, но мислите му не се въодушевиха от спомена за дома. Те бяха насочени към по-неотложен въпрос. След известно време Смит леко сръга коня с шпорите. Обърна го и го насочи в тръс към вътрешността на острова. Конят изкачи един хълм и рязко спря, вдишвайки дълбоко.

Смит също усети аромата. Беше необичаен. Тъй като беше израснал в плодородните тропици, той се бе научил да различава аромата на различни плодове и най-вече на манго, гуава, папая, които Смит особено много харесваше. Ароматът не принадлежеше на някой от тези плодове, но със сигурност беше на плод. Смит бе в състояние да каже толкова много не заради остротата на своето обоняние, а благодарение на гледката на близо стоте дръвчета, която се разкриваше в малката долина. Насочи коня надолу, за да разгледа отблизо.

Ябълки. За първи път опита ябълка, докато беше във Вирджиния. Даде му я от овощна градина в Ню Ингланд един братовчед, когото Смит не беше виждал преди това.

Жителите на Ню Йорк твърдят, че техните ябълки са най-хубавите, отбеляза братовчед му, но аз заявявам, че върмонтските са несравними. Хайде, братовчеде Чарлс. Опитай.

Смит отхапа и му се наложи да мобилизира целия си самоконтрол, за да задържи изражението на задоволство върху лицето и парчето ябълка в устата. Той беше свикнал с меката и влажна сочност на хавайските плодове. Неговият братовчед му бе обещал, че ябълката е сладка и сочна. Но Смит установи, че по-точното определение беше кисела на вкус и в никакъв случай не беше толкова сочна като зрялото манго, но в действителност беше по-сочна в сравнение с изсушения плод. Макар да успя да прикрие своя ужас, Смит не успя да се престори на истински ентусиазиран.

Доста време си прекарал в езическите тропици, отбеляза братовчед му. Добре, че дойде при Уилям и Мери, преди вкусовете и преценката ти завинаги да са се развалили.

Смит се върна на Хаваите преди Коледа. На родителите си каза, че не може да издържи студената и суха зима във Вирджиния. Всъщност онова, което преливаше чашата на неговата толерантност, бяха напразните приказки и неадекватното мислене, което продължаваше безкрайно в колежа. Дядо му беше дошъл на Хаваите и беше преуспял по време на управлението на първия крал Камехамеха, въпреки че двамата са били религиозни врагове. Баща му, Бог да дари мир на душата му, бе помогнал на четвъртия крал Камехамеха да запази целостта на кралството и да не позволи на европейските империалисти да го разграбят. Как бе възможно внукът и синът на тези достойни мъже да прекара ценни години от своята младост в далечния Уилямсбърг, където да говори и да мисли, вместо да действа?

Докато се намираше в Америка, той прочете по-голяма част от „Оливър Туист“, „Приказка за два града“ и „Големите надежди“, тъй като се твърдеше, че Дикенс е най-великият жив английски писател. Смит го намираше за забавен, но не усети някакъв забележителен размах на мисълта, не бе впечатлен от вкусовете и умението му да пише. Нито пък смяташе, че англичаните са особено проницателни. Тази чест Смит отдаваше на Джейн Остин, макар публично да не признаваше, че жена може да превъзхожда един мъж. Всъщност първият човек, пред който призна, че чете Остин, беше владетелят Генджи.

— Жените разбират битките между нас по-добре от мъжете — заяви Генджи. — Нашата първа писателка е била жена. Смятам, че досега никой мъж не е постигнал висотата на нейните наблюдения.

— Япония е последното място, където бих очаквал мъж да отстъпи първото място на жена. Не управлявате ли вие абсолютно и безпрекословно? Не е ли думата на мъжа закон? — учуди се Смит.

Смит бе чел — или по-точно казано, бе прегледал бегло — главите в „Залез и упадък на Римската империя“ на Едуард Гибън. Историята на варварите нашественици бе вълнуваща, а съдбата на императрица Теодора съдържаше полезно предупреждение. Жените не бива да се подценяват, а силата на тяхното отмъщение не бива да се пренебрегва. Той обаче въобще не можеше да види връзката с разрушаването на Рим заради живота, който е протичал в него.

Не бе чел нито Аристотел, нито Платон на гръцки и не възнамеряваше да го прави някога. Всъщност дори подобно намерение да е съществувало, знанията му по гръцки не биха му позволили да го осъществи. Не възнамеряваше да ги чете и на английски език. Трябваше ли да се преструва като останалите, че е нещо като американски атинянин? Отказваше да се впуска в такава идиотщина.

Последната вечер в общежитията бе слушал невежи ученици да водят претенциозен спор относно „Изповедите на един английски пушач на опиум“ на Де Куинси и в този момент реши да прекъсне безполезния си престой в колежа. Светът предлагаше многобройни възможности и опасности. Нямаше да губи и ден повече тук.

Припомняйки си онези дни, Смит изпитваше странно чувство, което съчетаваше едновременно облекчение и съжаление. След по-малко от година след отпътуването му от колежа Южна Каролина започна да се отделя, а през следващото лято съюзническите войски нахлуха във Вирджиния. Ако бе останал в колежа, нямаше да пропусне възможността да отиде войник. Но родителите му твърдо отказаха да му разрешат да се върне в Америка. Той беше единственият син сред пет дъщери. Щеше да изложи на опасност не само собствения си живот, но и продължаването на рода. Така той остана у дома, на Хавайските острови, и пропусна може би най-голямата авантюра на своето време. Той пропусна също убийството на шестстотин хиляди свои сънародници, сред които можеше да се окаже и самият той. По ирония на съдбата, ако се беше записал в армията, щеше да се бие на същата страна като лейтенант Фарингтън. Семейството на Смит произхождаше от Джорджия, но целият род бяха твърди аболиционисти. В очите на Бог всички негови чада имаха равни права. Как тогава един човек можеше да притежава друг?

Разбира се, Смит никога нямаше да сподели всичко това с Фарингтън. Да играят ролите на врагове във всяко отношение подхождаше по-удачно на съперничеството им за ръката на Емили Гибсън. И сега именно мислите за странния обрат на това съперничество занимаваха Смит.

Отношението на Фарингтън към Емили се бе променило не по форма, а по същество. Още не се бе отказал, но вече не ухажваше Емили с първоначалния плам. Макар никой друг да не забеляза промяната, тя бе очевидна за Смит. След инцидента в манастира Мушиндо усърдието на Фарингтън се изпари. Защо?

Един аспект на инцидента направи голямо впечатление на Фарингтън. Смит си спомняше какъв ужас предизвика у него изявлението на Генджи, че със сигурност убийците са преследвали Емили, а не съпругата на Хиде, Ханако. Това, че убиецът бе един от най-доверените васали на владетеля Генджи, също смая Фарингтън. Какъв ли извод си бе направил лейтенантът от тази комбинация на факти и предположения и защо чувствата му внезапно изчезнаха?

Не беше от страх. Смит вече достатъчно добре познаваше характера на Фарингтън, за да отхвърли тази възможност въпреки подигравателните забележки, които отправяше по повод на войната. Щом не ставаше въпрос за смелост, то тогава можеше да става въпрос единствено за чест. За един джентълмен не съществуваха други по-сериозни поводи за притеснение. При по-различни обстоятелства фактът, че Емили няма семейство или наследство, би бил недостатък, тъй като тя ще отиде при младоженеца без зестра. За Смит този факт нямаше значение. Той би имал значение за Фарингтън, но тъй като богатият покровител на Емили със сигурност щеше щедро да дари новобрачната двойка, недостатъкът бе по-скоро концептуален, отколкото фактически.

Какъв беше тогава въпросът, свързан с честта, който бе така очевиден за Фарингтън, но убягваше на Смит?

Отговорът би трябвало да се намира в пътя на мислите на Фарингтън.

Целта на убиеца е била Емили.

Убиецът бе генерал Таро, най-преданият досега командир в конницата на владетеля Генджи.

Следователно…

Следователно какво?

Смит не можеше да следва по-нататък логиката на Фарингтън. Дори ако Емили е била целта на Таро, как можеше това да отблъсне Фарингтън? Ако не друго, то поне трябваше да надделеят неговите инстинкти да осигурява защита, които са така характерни за един военен.

Предателството от страна на лоялен на Генджи подчинен също не изглеждаше разумна причина. За съжаление убийствата напоследък бяха зачестили и в повечето случаи убийците се оказваха близки подчинени на жертвата. Лоялността в Япония бе претърпяла опасна метаморфоза.

Промяната във Фарингтън беше много смущаваща. Да победи Фарингтън бе едно нещо, но Фарингтън да се откаже доброволно бе съвсем друго. Щяха да обядват заедно. Може би ако го наблюдаваше внимателно, щеше да открие нещо.

Смит обърна коня и го насочи към замъка.

Емили стоеше на източния прозорец на високата кула и гледаше към Тихия океан. Днес той напълно съответстваше на името си. Поне на повърхността. Кой знае какви бури и течения разкъсваха неговите дълбини? Този остров, както и останалите японски острови бяха върхове на океански вулкани. Сега всичко се намираше в покой, но земетресенията, които постоянно разтърсваха веригата от острови, отправяха сурово предупреждение срещу самодоволството. Стабилността бе само илюзия. Спокойното море всеки момент можеше да се събере в една огромна приливна вълна, някоя планина можеше да се взриви в разтопена скала, земята под този огромен замък можеше да се разтрепери и разтвори и да погълне всички тях и това, което вършеха. Нищо не бе такова, каквото изглеждаше, на нищо не можеше да се има доверие. Да се вярва във вечността на нещо, не бе ли това най-голямото заблуждение?

Не, не. Какви бяха тези мисли? Та тя богохулстваше. Не е ли казано: „Тревата изсъхва, цветето увяхва, а словото на нашия Бог ще пребъде вечно.“32 Да, точно така беше казано. Амин.

Обещанието в цитата от Библията обаче не й донесе покой.

Бе загубила най-добрата си приятелка.

Щеше да напусне мъжа, когото обича.

Скоро щеше да остане сама. И дори още по-лошо. Щеше да живее в лъжа, да се сгоди и после да се омъжи за човек, към когото не изпитваше нищо повече от уважение, без значение дали щеше да избере Чарлс Смит или Робърт Фарингтън. Напомни си, че нейните действия бяха мотивирани от любов и от решимостта да предпази Генджи от опасностите, които присъствието й създаваше за него. Но това не облекчаваше нейното терзание. Вместо да изпитва радост от саможертвата си, тя изпитваше единствено болка от загубата. Каква егоистка беше тя. Какво ли щеше да каже Зефаная?

След смъртта му тя не беше мислила много за бившия си годеник. Сега се сети за него заради тежките обстоятелства, в които се намираше. Какво ли щеше да й каже той? Със сигурност нещо за нейната съдба и за проклятието. Адският огън беше неговият специалитет в проповедите.

— Мисли за другите, преди да помислиш за себе си, Емили.

— Да, сър — би отговорила тя.

— „Сър“ е доста резервирано обръщение към някой, който ще ти бъде съпруг, Емили. Ще трябва да ми викаш с даденото ми в църквата име, както и аз се обръщам към теб.

— Да, Зефаная.

— „Широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел.“33

— Амин.

Тя казваше амин винаги, когато той цитираше Библията, а Зефаная често я цитираше, така че тя често казваше амин.

— „Всякой, който вярва в Него, да не погине.“34

— Амин.

Въодушевлението му растеше. Гласът му ставаше по-силен и по-гръмък, вените на челото му пулсираха опасно, като че ли всеки момент ще се спукат, а паралелно със страстта на неговите чувства очите му се разширяваха и изпъкваха от орбитите си.

— „Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането за в геената?“35

— Амин!

Но Зефаная вече беше мъртъв от шест години. Той нямаше да се появи, за да й разкрие картината на божественото отмъщение. Как да посрещне това отмъщение, без да извиква още по-опасни мисли със своите надежди и въображение. Ако той беше жив, сега тя щеше да бъде госпожа Зефаная Кромуел, нямаше да се намира в този замък, нямаше да бъде влюбена в неправилния мъж, нямаше да бъде обречена на нещастие, каквото и да направи.

Страхът и надеждата я бяха довели в кулата. В манастира Мушиндо, или по-точно казано, сега абатството Мушиндо, й се привидя призрак. Или тя си въобрази, че вижда призрак, тъй като ако наистина беше видяла това, което мислеше, че е видяла, то тогава свитъците „Есенен мост“, които бе прочела, описваха именно съдбата на този призрак. Сега предизвикваше призрака с присъствието си в кулата, която се твърдеше, че духът често посещава. Ако тя беше дух, нека се покаже. Или той да се покаже, понеже демоните нямат пол, а само си въобразяват дали са от мъжки или женски пол. Сигурна бе, че все пак не съществуваше никакъв призрак, така че не бе предвидила какво да прави, ако той все пак се появи. Липсата на подготовка — макар че каква ли подготовка можеше да се направи? — сега я изплаши. Изпита странното чувство, че я наблюдават, и се поколеба дали да се обърне бързо, за да види това, от което се страхуваше. Всеки път обаче, когато се обръщаше, зад нея нямаше нищо друго освен стена, прозорец, врата, колумбарият с урните на предците на Генджи.

Там нямаше никой друг. Ако Емили не можеше да види призрака, следователно и призракът не можеше да види Емили. Това беше сигурно, нали? През тялото й премина студ. Колко ужасно, ако нея я наблюдаваха, без тя да вижда кой я наблюдава. Може би все пак сбърка, като дойде тук. Тъкмо се приготви да си тръгне, когато й се стори, че чува слабо, отекващо ехо от стъпки по стълбата отвън. Чии стъпки? Дали това не беше тихото стенание на вятъра, изкачващ се към върха на кулата? Но времето навън бе много спокойно. Нямаше вятър. До кулата нямаше друг начин да се стигне освен по стълбите.

Емили отстъпи назад. Можеше да е…

Но не беше. На вратата се появи Чарлс Смит.

— Надявам се, че не те безпокоя — рече той.

— Не, в никакъв случай — отвърна Емили някак си по-топло, отколкото бе възнамерявала. — Радвам се да те видя, Чарлс.

— Подготовката приключи. По всяко време можем да тръгваме.

— Подготовката?

— За пикника.

— А, да.

— Ако се чувстваш неразположена, можем да го отложим за някой друг ден.

— Не, не можем. Сега времето е идеално за пикник. — Идеята беше нейна. Чарлс и Робърт се тревожеха за емоционалното й състояние, затова се почувства длъжна да направи нещо, за да опровергае техните притеснения. Трябваше да повярват, че го правят заради нея, в противен случай нямаше да се получи нищо добро. Така че тя подтикна Чарлс да направи предложението. — Само да си събера нещата.

Смит погледна към урните в колумбария.

— Странно място за кабинет, дори за кабинет с древни свитъци.

— Свитъците са тук, но аз не се занимавам с тях. Дойдох тук с надеждата, че ще ме осенят полезни мисли.

— Ако мислите ти се проясняват в присъствието на човешки останки, повече ти подхожда живот в манастир, а не сватба.

— Знам, че не ставам за едното, а се съмнявам, че имам необходимите качества и за другото.

— Малко хора са подходящи за свят духовен живот, включително и сред онези, които са поели по този път. Бивш обитател на манастир в Монте Касино ми каза, че на това място има повече ревност и политика, отколкото там, където е било предишното му жилище, а именно в Рим.

— Къде успя да срещнеш такъв забележителен човек?

— Бях на посещение в Хонолулу, когато той мина оттам на път за Китай.

— Като мисионер?

Смит се засмя и поклати глава.

— Като търговец на оръжия. Твърдеше, че ако той не може да спаси душата си в манастир, то поне ще се опита по някакъв начин да помогне на други души да намерят пътя към Създателя.

Емили потръпна втрещена.

— Това е ужасна история, Чарлс. Надявам се никога повече да не я повтаряш.

— Притеснявам се, че ще трябва — отвърна Смит, — тъй като тя напълно отговаря на истината и може да е полезна за някои хора. — Ако тази красива жена имаше някакъв недостатък, това беше ограниченото й чувство за хумор. Този факт му се стори забавен, макар че се постара да не го покаже.

— Не виждам никакъв полезен извод.

Неодобрението й ясно личеше. Цветът, който обля бузите и клепачите й, подчерта гладкостта и снежната белота на нейната кожа. Приливът на кръв в прозрачната й плът предизвика внезапна възбуда в слабините му. В по-варварски времена или във времена с по-малко забрани той без колебание щеше да отговори на своите инстинкти и щеше да се посвети на женитба в по-подходящо време. Или може би тази оправдателна мисъл се появи, защото напоследък бе препрочел любимите си глави от „Залез и упадък на Римската империя“, свързани със завоеванията и подвизите на Атила. Колко свободен е бил един варварски хун, а той и всички цивилизовани мъже бяха лишени от свобода. Цивилизацията бе потиснала техните инстинкти и сили. Съвременният идеал бе любезният джентълмен, а не хунът. Щом погледнеше мъчителната красота на Емили, която ставаше още по-съблазнителна със своята невинност и липса на умишлена провокация, Смит наистина съжаляваше заради времето и мястото, в които живееше и които по принцип възприемаше като голяма благословия.

Впримчен в капана на реакциите на собственото си тяло, в очите на Смит прекалено дълго се запази похотливият пламък, когато те срещнаха смаяния поглед на Емили. Смит заговори бързо с надеждата, че думите ще прикрият неговите чувства.

— Не намираш поука в тази история, защото не си от онези, на които им е необходима. „Здравите нямат нужда от лекар, а болните.“36

— Амин — рече Емили, но продължи да го гледа подозрително.

Смит се надяваше тя да се чуди на неговия морал, а не на изражението, което бе видяла върху лицето му.

За пикника бяха взели голяма тента, използвана от владетелите по време на лов, за да им се осигурява поне малко удобство. Генджи, Смит, Фарингтън и Емили яздеха конете си бавно. Пеша ги следваха няколко самураи с всички необходими неща.

— Там — каза Емили. — Това е мястото. — Тя посочи една приятна ливада недалеч от брега. Нос Мурото осигуряваше на това място завет срещу вятъра.

Генджи не можеше да си позволи да я разочарова, като й разкаже какво се бе случило тук. Тя лично бе преживяла вече достатъчно убийства и трагедии. Не й трябваше да научава за други. Всъщност шокът от научаването на истината за това място можеше да заличи чудесния напредък, който бе постигнала през последните седмици.

На тази ливада са били избити враговете на рода Окумичи. Наистина било е преди близо шестстотин години, но от време на време все още се намираха по земята неприятни останки, напомнящи за отминалото събитие. Надяваше се никой, и особено Емили, да не намери днес нещо подобно. Не бе необходимо да казва на служителите си как да постъпят. Когато Емили посочи ливадата, нищо върху техните лица не издаде, че те знаеха тайната. След като техният господар потвърди избора, те бързо и незабележимо огледаха местността, преди да опънат тентата и да извадят приборите за хранене. Уважението към мъртвите налагаше да се избере друго място, но за Генджи уважението към живите беше по-важно. Освен това той не можеше да се сети за нито една ливада, хълм или отсечка от брега на разстояние един ден път с кон, където да не са се водили битки в миналото. Тук поне неговият род бе спечелил победа.

— Това е най-прекрасното място — отбеляза Смит, докато чакаха подчинените да приключат със своите задължения. — Изненадан съм, че не го използвате по-често.

— Владетелят Генджи е воин — вметна Фарингтън. — Пикниците и подобни забавления не са му приоритет.

— Всъщност — намеси се Генджи — разполагаме с много свободно време. В Япония не се е водила война от двеста и петдесет години. Заради закона за алтернативните резиденции сме принудени да прекарваме свободните си часове в Йедо. Там губим много време, затворени в сградите. — Той огледа ливадата и се усмихна. — Хубаво ще е да отделяме повече време, за да се наслаждаваме на природата.

— Не е имало война — настоя Фарингтън — но и мирът не се е възцарил.

— За съжаление не — отвърна Генджи. — Дадохме мечове на милион мъже и ги натоварихме със зле тълкувано чувство за история, чест и дълг. Изискваме те да са готови да убият и да умрат в следващия момент. След това им казваме да мълчат и да се държат прилично. Това не е най-добрата формула за хармония.

— Необходимо ли е да говорим за насилие? — попита Емили.

— Не е — отвърна Фарингтън. — Хайде, нека да помогнем с приготовленията и да оставим воините да си говорят за война.

Сред самураите се ширеше разбирането, че за разлика от тях чужденците бяха лесноразбираеми, тъй като дори най-съкровените им мисли съвсем очевидно се разкриват върху лицата им. Наблюдавайки как Смит и Фарингтън подемат официален разговор с Емили, Генджи разсъждаваше колко плитко бе това предубеждение. Със сигурност с двамата мъже ставаше нещо, но Генджи не разбираше какво. Едва ли се отнасяше до обичайните им разпри за престъпленията и ползата от Гражданската война. Беше нещо друго, за което никой не споменаваше, но все пак то се случваше.

Единствено Емили както винаги бе самата себе си, без капчица лукавство или преструвки. Тя изглеждаше възстановена от шока след смъртта на Ханако, но не и от загубата на своята приятелка. От такава загуба човек никога не можеше да се възстанови. Можеше само да я приеме или отхвърли.

Един от най-ранните спомени за дядо му бе срещата между двамата малко след смъртта на майка му. Той знаеше за славата на владетеля Киори като безмилостен воин и затова направи всичко по силите си да се държи също като воин. Стоеше изправен и се бореше със сълзите си. Смяташе, че постъпва правилно.

Дядо му попита:

— Защо не плачеш?

— Самураите не плачат — отвърна Генджи.

Дядо му се намръщи:

— Злодеите не плачат. Героите плачат. Знаеш ли защо?

Генджи поклати глава.

— Защото сърцата на злодеите са пълни с онова, което са спечелили. А сърцата на героите са пълни с онова, което са загубили.

И за изненада на Генджи владетелят Киори падна на колене. Сълзите обилно потекоха от очите му. Носът му потече по най-непристоен начин. Звучно хълцане разтресе неговото тяло. Генджи се впусна да го успокоява, а дядо му му благодари. Двамата се прегърнаха и без да се срамуват един от друг, дадоха воля на скръбта си. Генджи завинаги запомни тази мисъл: Трябва да бъда герой, затова плача и сърцето ми е изпълнено със загуби.

От тогава не беше плакал достатъчно. Може би това означаваше, че не бе онзи герой, който му се искаше да бъде.

Наблюдавайки Емили, Генджи се надяваше, че сегашната й скръб ще изпълни по-късно спомените й с радост.

Емили улови погледа му и се усмихна. В мига, когато той отвърна на усмивката й, между Смит и Фарингтън се разрази тайнствена драма, която продължи не повече от десет удара на сърцето.

Тя започна от Фарингтън. Странно изражение, вероятно съчетание между гняв и страдание, сви мускулите на лицето му, когато той погледна към Генджи. Очите му заблестяха прекалено ярко и този блясък едва ли бе израз на приятелско отношение.

Смит улови погледа на Фарингтън, внезапно се разтревожи, челото му се сбърчи, а устата му се изви леко надолу.

Фарингтън се извърна от Генджи и се вгледа в Емили, чийто поглед изразяваше дълбока скръб.

Смит продължаваше да наблюдава Фарингтън, учуден от неговата реакция. Лейтенантът се изчерви и сведе поглед.

Внезапно просветление осени Смит. Очите му се разшириха, а устните му се разтвориха.

— Ах, ти… — каза Смит. Това бе всичко, което можеше и искаше да каже, преди да стане и да се насочи към Фарингтън очевидно с намерение да се нахвърли върху него.

Двама от телохранителите на Генджи задържаха Смит, преди да е успял да направи каквото и да било. Генджи не знаеше дали Смит смяташе да удари Фарингтън с юмруци или да извади револвера си и да го застреля. Единственото сигурно бе, че Фарингтън не възнамеряваше да се съпротивлява или да се отбранява по някакъв начин.

— Пуснете ме — изсъска Смит.

— Обещайте ми, че няма да се биете — помоли Генджи.

— Имате думата ми.

Смит се извини на Генджи и на Емили за своето избухване, без да даде повече обяснения, и насочи вниманието си встрани от Фарингтън. Лейтенантът се опита да поднови разговора с Емили, но тя бе прекалено шокирана, за да разговаря. Пикникът на практика беше приключил.

Какво се бе случило? Генджи нямаше ни най-малка представа. Предполагаемата предвидима същност на чужденците не бе нищо повече освен предполагаема.

Смит се изправи пръв, рязко се поклони и тръгна да прекосява ливадата натам, където се намираше конят му. На средата от пътя той стъпи върху нещо, което силно изхрущя. Двама от подчинените погледнаха ужасени Генджи и се поклониха в знак на извинение, сякаш бяха допуснали грешка. Все още разсеян от инцидента, Смит не обърна внимание на какво бе стъпил.

Когато Генджи провери откъде бе минал Смит, видя дясната орбита и скула на един череп сред други останки, натрошени от ботуша на Смит.

След инцидента Смит се стремеше напълно да отбягва Фарингтън. Това не беше никак трудно, тъй като Фарингтън го избягваше по същия начин. Смит се чувстваше много смутен. Искаше му се да не бе прочел мислите на Фарингтън относно Емили и Генджи. Още повече му се искаше да не го бе нападал. Реакцията му представляваше позорен провал на самодисциплината на един джентълмен, но и потвърди неговите подозрения, понеже Фарингтън не направи никакъв опит да се защити. Само човек, който се срамува от мислите си, можеше да постъпи така.

Сега всичко се бе изяснило на Смит.

Фарингтън вярваше, че Таро, най-верният васал на Генджи, бе нападнал Емили по заповед на Генджи, тъй като положението на Емили скоро щеше да се превърне в сериозна опасност за него. Това положение бе резултат или по-скоро можеше да бъде единствено резултат от безнравствена, напълно неприемлива интимност между двамата, независимо дали тя произтичаше от съгласието на Емили или от силата, или измама от страна на Генджи. Неочакваната и според Генджи ненавременна намеса на владетеля Саемон бе спасила живота на Емили. Но само засега. Нейното положение налагаше тя да умре, и то скоро. Поради това Фарингтън бе останал да се грижи за Емили. Макар вече да не искаше да се сгодява за нея, като офицер и джентълмен той се чувстваше длъжен да я защити от опитите на нейния домакин да я убие.

Така разсъждаваше Фарингтън.

Беше толкова мъчително и смешно, че Смит нямаше да успее да сдържи смеха си, ако бе чул Фарингтън да изговаря мислите, вместо да ги открие сам, осенен от внезапно прозрение. Невинността на Емили беше очевидна и безспорна. Тя не би била в състояние да се преструва толкова дълго. Още повече, че нейната религия, нейният характер нямаше да й позволят да направи компромис с високия си морал. Фарингтън смяташе, че похотливата непочтеност и неконтролируема страст на Генджи можеха да съществуват единствено в Забранения град на манчу37 или в харема на турския султан, но не и в тази земя на воини.

Чувствата на Смит спрямо Емили бяха незасегнати от заблудите на Фарингтън. Но след като разкри тези заблуди, той започна да гледа на Емили в друга светлина и тогава му се стори, че вижда нещо, което го шокира дори още повече от изопачените представи на Фарингтън. Дали бе прозрял истината или само се заблуждаваше?

Смит откри Емили в една стая до розовата градина. Отворените врати позволяваха в помещението да влиза мекият бриз и разкриваха изглед към цветята. Пред Емили бяха разтворени няколко свитъка на японски. Тя обаче не гледаше свитъците, нито цветята. Погледът й замислено се плъзгаше по кулата от другата страна на градината.

— Дори когато не си при урните, мислите ти очевидно са там — отбеляза Смит. — Сигурна ли си, че повече няма да ти подхожда живот на религиозно съзерцание?

— Ако перспективите пред мен продължават да се изпаряват, както напоследък, това наистина може да се окаже най-добрият вариант.

— Какво имаш предвид?

— Робърт се върна в Йедо.

— Без съмнение посланикът го е повикал.

— Така каза той.

— Каква друга причина може да съществува? Той се е посветил на теб, както и аз.

— Наистина ли мислиш така?

— Той остана до теб през последните три седмици, за да е сигурен, че напълно си се възстановила от неотдавнашната загуба. Само официалните му задължения могат да го накарат да си тръгне.

— Докато е до мен, виждам, че повече ме наблюдава, вместо да проявява грижи. Струва ми се, че ме следи внимателно.

— Превъзбуденото въображение понякога кара справедливия мъж да проявява прекалено натрапчиво чувство за благоприличие.

— Не виждам нищо в моето поведение, което да дава основание за подобно усилие. И не бих нарекла Робърт справедлив. Това, че бързо отсъжда, не означава, че е справедлив.

— Ако е прибързал с нещо, сигурен съм, че е бил разтревожен за твоето благополучие — усмихна се Смит. — Намирам за доста странно да оправдавам пред теб действията на лейтенант Фарингтън от негово име.

— Така е. Особено след като преди два дни бе готов да се нахвърлиш върху него.

— Това беше ужасна грешка, за която отново се извинявам.

— Беше повече от грешка, Чарлс. През онзи следобед нещо премина между Робърт и теб. Резултатът бе гневен изблик от твоя страна и силно притеснение от негова. Каква бе причината?

Смит внимателно подбра думите си:

— Неговите мисли и това, че аз изведнъж ги проумях.

— И аз стигнах до този извод.

— Ако продължа по-нататък, ще надхвърля границите на уместния разговор между една дама и един джентълмен.

Емили се намръщи.

— Ти и Робърт споделихте някаква мисъл, най-вероятно по мой адрес, достатъчно неприятна, че да те накара да се нахвърлиш върху него. Но ти не можеш да я изречеш в мое присъствие. Извини ме, но това не ме успокоява.

Смит се поклони, признавайки своето поражение.

— Както и да е. По-добре да не говорим повече за това.

— Отговорът ти не задоволява нито любопитството ми, нито чувствата ми.

— След като си намериш годеник, Емили, това повече няма да има значение, следователно не би трябвало да те притеснява и сега.

— След като се сгодя. Съжалявам, че забавих толкова дълго този въпрос. Уверявам те, че не е нито заради Робърт, нито заради теб, а изцяло по моя вина.

— Не бих нарекъл любовта вина — възрази Смит.

Наситена червенина внезапно обагри бузите на Емили. По това той разбра, че предположението му беше правилно. Нейната непресторена честност я издаде, дори без тя да продума и дума. Опита се да прикрие истината, но той вече бе видял.

— Наистина щеше да е по-лесно, ако бях влюбена в теб или в Робърт — рече Емили, — но макар еднакво да се възхищавам и на двама ви, все още не изпитвам любов. Това прави решението много трудно.

— Трудно е — отвърна Смит. — Но трудността не е в решението. То вече е направено. Ти си влюбена. — Сега, след като вече знаеше истината, той изпита съчувствие към Емили. Пътят пред нея бе изпълнен с опасности, които тя дори не можеше да си представи. Опитът на Таро да я убие бе само първата от многобройните опасности. Смит проумя, че ако не в друго, то поне в това отношение Фарингтън е бил прав. — Трябва да следваш сърцето си. Какво друго ти остава? Единственият въпрос е дали неговите чувства отговарят на твоите? Ако не, любовта може да донесе само страдание, но не и радост. При това положение бих те посъветвал да избереш възхищението пред любовта.

— Мисля, че не говорим за едно и също нещо — рече Емили.

— Ти си влюбена във владетеля Генджи — обяви Смит. Ако не седеше, Емили със сигурност щеше да падне.

— Господ да ми е на помощ. Толкова ли е очевидно?

— Не — успокои я Смит. — Досега не бях сигурен. Доколкото ми е известно, аз съм единственият, който подозира нещо.

— А Робърт?

— Подозренията му са в по-различна посока.

Смит изпита облекчение, че тя не продължи да го разпитва по този въпрос. Емили наведе глава и зарови лице в ръцете си.

— Какво да правя? — попита тя.

— Бъди търпелива — посъветва я Смит. — Когато лейтенант Фарингтън и аз си отидем, много е възможно владетелят Генджи да стигне до истината. В зависимост от това дали ще предприеме нещо или не, ти ще получиш отговор на твоя въпрос.

Когато вдигна поглед, очите й бяха влажни, но тя се усмихна.

— Благодаря ти, Чарлс. Ти си много добър и мил приятел.

Смит се поклони.

— Ако надеждите ти не се осъществят, готов съм да бъда повече от добър и мил приятел. Работата ми ще ме задържи в Йедо за около месец. Ще те посетя, преди да напусна Япония.

— Не заслужавам такова внимание.

— Но го имаш — усмихна се Смит. — И внимавай. Взаимоотношенията ти с господаря Генджи вече станаха причина за злонамерени слухове сред западната общност. Бяха изречени неща, които могат тежко да увредят твоята репутация.

— Писано е: „Защото ние сме силни не против истината, а за истината.“38 Ще вярвам в това.

— Амин — отвърна Смит, — но помни, че също е писано: „Под устните им аспидна отрова“39, а ухапването на змия е смъртоносно.

— Амин — рече на свой ред Емили. — Не съм направила нищо лошо. Както и господарят Генджи.

— Не съм помислил подобно нещо за никой от двама ви — призна Смит. Въздържа се да добави „за разлика от Фарингтън“.

— Първо лейтенант Фарингтън, а сега и вие, господин Смит — рече Генджи. — Колко жалко. Искаше ми се да намерим решението, което търсим. Надявам се, че нищо лошо не се е случило. Лейтенант Фарингтън изглеждаше по-мрачен от обикновено.

— Той си позволи да бъде обзет от грешни мисли — поясни Смит. — Най-накрая ще се освободи от тях.

— Грешни мисли?

— Имам предвид грешни разсъждения, водещи до неправилни изводи.

— Разбирам израза — отвърна Генджи. — Не разбирам връзката.

— Как е възможно всичко това? Госпожица Гибсън, една изключително красива млада жена на възраст за женене, в продължение на няколко години е ваша гостенка, без при нея да има придружителка или роднини. Не е трудно да се направи погрешен извод за вашите взаимоотношения.

— Емили не е била без придружители, които да се грижат за нея през цялото време, откакто е моя гостенка — оправда се Генджи. — Освен това тя прекарва доста време в свои собствени експедиции. В този замък или в двореца в Йедо тя винаги е разполагала с отделни помещения и мога да добавя, които са отдалечени от моите. Дни и седмици са минавали без двамата да се видим. Разбрах, че владетелите в другите страни по подобен начин настаняват гостите си.

— Нейните придружители не са били представители на нейното общество — възрази Смит. — Те са ваши васали и служители. Всеки, който е прекарал в тази страна и един час, е наясно, че заповедите на един владетел изискват безпрекословно подчинение. Но те не представляват реална защита за Емили. Всички гости, които посещават владетелите в Англия, винаги имат собствени служители и придружители.

Генджи кимна.

— Колко глупаво от моя страна. Трябваше да се посъветвам с някой друг и да не се доверявам само на Емили. Нейната невинност понякога не й позволява да види нещата, така както ги виждат другите. Мога ли да предположа, че лейтенант Фарингтън смята, че аз по някакъв начин съм се възползвал от Емили?

— С една дума, да.

— А вие?

Смит се усмихна.

— Лейтенант Фарингтън има навик да потиска инстинктивните си чувства и естествените си мисли, като че ли те са предатели. Отказва да ги признае и предпочита да ги вмени на някой друг. Аз не страдам от подобен навик. Освен това, ако вие искате нещо, господарю, ще го вземете открито, без да се притеснявате от последствията. Нали това е пътят на самурая?

— Това е пътят, който мислим, че следваме, и начинът, по който искаме другите да ни възприемат — отвърна Генджи. — Всъщност толкова много се притесняваме от последиците и от това какво виждат другите, че в повечето случаи сме като парализирани. Прекалено много разчитаме на онова, което не е изречено, често забравяме, че всъщност нищо не е изречено и че всичко е само намерение в главите ни. Съжалявам, че ще го кажа, но много пъти ние сме точно противоположното на решителни.

— Тогава нека да ви разкрия част от проблема, като говоря открито — предложи Смит — и се опитам да бъда максимално решителен. Ще се върна в края на следващия месец, преди да отпътувам към дома. Ако Емили все още не е сгодена, ще подновя моята кандидатура. Надявам се все още да е свободна, макар че тя се надява на друго, така че искрено се моля да намери своето щастие.

— „Тя се надява на друго“. Смятате ли, че тя предпочита лейтенант Фарингтън?

— Тя не предпочита лейтенант Фарингтън. Чувствата й значително надхвърлят границите на предпочитанието. Тя е влюбена и мисля, че е била влюбена от известно време. Също така смятам, че вие сте го знаели през цялото време.

Смит се чудеше каква ли ще бъде реакцията на Генджи. Гняв? Изненада? Презрение? Смях? Може би бе отишъл прекалено далеч.

Лицето на Генджи не трепна. Слабата усмивка, която обикновено седеше на устните му, си остана там и той заговори с обичайния за него тон:

— Чудех се дали тя е също толкова прозрачна за своите сънародници, както е за нас. Очевидно не е, защото иначе нито вие, нито лейтенант Фарингтън щяхте да отидете толкова далеч. Понякога страничният човек може да види неща, невидими за човека отвътре. Мога ли да попитам какво ви доведе до това ново откритие?

— Чиста случайност, сър — Смит изпита облекчение от кроткия отговор на Генджи. — Наблюдение, отделни думи, странности в поведението. Изведнъж всичко съвпадна и аз стигнах до този извод. Сигурно помните, че сред нейните сънародници винаги са се носили слухове за евентуална връзка между вас и в повечето случаи коментарите не са били особено ласкави. Някои от спекулациите бяха особено неприлични.

— Но Емили е жена с висок морал и благоприличие.

— Но тя е също и много красива.

— А, разбирам.

— Разбирате? Не го ли виждате?

— Честно казано, не. Нашите идеали за красота са толкова различни. Това, което за вас е красиво, за нас е грозно и обратното.

Този път Смит остана изненадан.

— Намирате, че Емили е грозна?

— Е, грозна е прекалено груба дума. Нека да речем, че не е привлекателна.

Смит издиша така, сякаш бе сдържал дъха си.

— Това е голямо успокоение за мен, сър. Ако вие отвърнете на любовта й, ситуацията може да стане много опасна и за двама ви. Нито един от нашите два народа не гледа с добро око на смесването на расите. Освен това вие се нуждаете от наследник, а със сигурност Емили никога няма да приеме да бъде наложница. За нея това би било форма на проституция.

— Споменахте, че ще възобновите предложението си за брак.

— Да, щом се върна.

— Защо да се чака? Направете го сега.

— Жена, която е влюбена в един мъж, се нуждае от време, за да отвори сърцето си за друг мъж. Трябва да се действа търпеливо. Засега й кажете, че сме говорили — за моето предложение, а не за това, че знаете за нейните чувства, — и й споменете, че го одобрявате от все сърце. Вашият ентусиазъм ще бъде по-красноречив от всякакви думи. Тогава тя ще има един месец, за да се подготви за моето завръщане.

— Благодаря ви за мъдрия съвет, господин Смит.

След като Смит си тръгна, Генджи остана сам. Можеше да поговори с Емили, както го бе посъветвал Смит. Щяха да са необходими няколко лъжи, а това за него не беше проблем, тъй като той беше по-ловък лъжец от Емили. От дълго време Генджи криеше чувствата си от самата нея и от всички останали. Още един месец нямаше да представлява проблем. Но съществуваше и по-добър начин от разговора с Емили, а и така всичко, което кажеше, щеше да изглежда по-правдоподобно. Чужденците имаха подходяща поговорка: „Делата говорят по-добре от думите.“

Сред хората в замъка цареше оживление. Най-сетне техният господар предприемаше решителните стъпки, за да осигури продължението на рода.

— Чу ли? — каза едната прислужничка на другата, докато разнасяха подноси с чай из стаите.

— Разбира се! Всички знаят.

— Кои ли ще са те?

— Чух, че още не е решил.

Друга прислужничка, която минаваше в противоположната посока, вметна:

— Някоя жена от двора.

— На шогуна или на императора?

— И от двата, разбира се!

— Политика и секс — отбеляза първата прислужничка.

Втората кимна.

— Не е ли така винаги?

— Не и за нас — отвърна първата и всички те потиснаха кикота си. Щяха да се изсмеят високо на глас, ако не се намираха толкова близо до помещенията на господарите.

Две седмици след заминаването на Чарлс Смит в двореца на Генджи пристигнаха две дами с връзки с двора на шогуна в Йедо. Те бяха посрещнати с церемония, на която Емили не бе поканена. Масами, нейната прислужничка, й обясни, че едната е близка на съюзника на господаря Генджи, господаря Хиромицу от Яманака. Другата бе далечна роднина на господаря Саемон.

— Засега и двете ще бъдат наложници — поясни Масами. — По-късно той може да реши да се ожени за някоя от тях, особено ако тя го дари с наследник. Най-вероятно е обаче господарят да запази тази чест за някоя още по-благородна дама, с още по-добри политически връзки. Ако някоя от наложниците роди наследник, тогава детето ще бъде осиновено от неговата съпруга. Смятам, че съпругата, която и да е тя, ще дойде по-скоро с благословията на императора, а не на шогуна. Богатствата на императора нарастват, а тези на шогуна намаляват.

Масами бъбреше ли бъбреше, докато работеше. Емили се усмихна, кимна и не каза нищо. Ако някой я беше погледнал, щеше да види в очите й необичаен блясък. Но, разбира се, никой нищо не забеляза.

Генджи знаеше, че трябва да разговаря с Емили, но не се стремеше към този разговор. Знаеше, че тя щеше да скрие сълзите си зад мълчаливи обвинения. Мълчаливи, защото никога нямаше да му каже нещо открито. Какво имаше за казване? Тя не знаеше какво изпитва той към нея, нито пък знаеше, че Смит му бе разказал, че е наясно с нейните чувства към него. Нямаше какво да се каже. И все пак щеше да бъде мъчително. Той не можеше да й предложи утеха, понеже така би признал чувствата си, а не искаше да го прави. Ако й кажеше, тя щеше да остане в Япония, а ако останеше, щеше да умре. Видението му го бе показало. Той не искаше тя да умира, затова щеше да я отпрати.

Животът бе по-важен от любовта.

Месецът отмина бързо. Въпреки обещанието си Генджи все още не бе разговарял с Емили. Трябваше да я покани на церемонията по посрещане на госпожа Фусае и госпожа Чийо. Това щеше да внесе яснота по въпроса, но не бе по силите му. Щеше да бъде прекалено жестоко. Не искаше да наранява Емили повече от необходимото. Може би не бе необходимо да казва нищо повече, нито да я вижда преди деня, в който тя щеше да замине с Чарлс Смит и който ден вече наближаваше. Когато Смит се върнеше, той щеше да й предложи отново и тя сигурно щеше да приеме. Генджи намираше едновременно за мъчително и забавно как неговите действия потвърждаваха онова, което бе казал на Смит за нерешителността на самураите.

Излезе да поязди сам сред ябълковата долина, както правеше често, когато разсъждаваше върху някакъв труден въпрос. Намираше успокоение сред дърветата, засадени от неговата майка преди толкова много години. Невинаги откриваше отговорите, но пък винаги получаваше вътрешно спокойствие, дори когато въпросите оставаха нерешени. Охраната имаше стриктни разпореждания от Хиде никога да не го оставя без защита, дори когато се намираше в сърцето на своето владение и можеше да бъде наблюдаван от стените на замъка. Според Хиде убийствата бяха станали твърде често явление, за да си позволят и миг невнимание. Генджи напразно настояваше, че виденията са му разкрили часа на неговата смърт и той знаеше кога и къде ще умре, а това не беше нито тук, нито сега. Хиде обаче оставаше непреклонен. Кой знае какви непредвидими нещастия можеше да се случат дотогава, ако телохранителите отслабеха своята бдителност? Даваха ли виденията на господаря Генджи знание за всичко, което щеше да се случи? Генджи трябваше да признае, че не беше така.

С цел да получи необходимото уединение, той се бе научил ловко да се изплъзва от собствената си охрана. В крайна сметка те винаги го намираха, но междувременно Генджи оставаше за известно време сам. За да го намерят по-трудно, той влезе в долината не откъм замъка, както обикновено, а през една тясна пътека, която се виеше между хълмовете.

Тези дървета винаги му напомняха за майка му. С всяка следваща година обаче образът й избледняваше и той бе принуден да го възстановява с помощта на въображението. Тя умря по време на раждане, преди още Генджи да навърши четири години. Оттогава бяха изминали двайсет и седем години — твърде дълго време, за да забрави нечий образ, който и без това не помнеше добре.

Изведнъж листата високо в клоните над него прошумоляха. Първата му мисъл, още преди да подкара коня, бе, че Хиде все пак е бил прав. Навсякъде имаше твърде много убийци и бдителността не биваше да се отслабва. Извади меча, докато конят се впускаше напред в галоп и погледна нагоре в очакване всеки момент върху него да скочи убиец или да го улучи стрела или куршум. Нищо подобно не се случи. Вместо това зърна между клоните памучно платно.

Спря коня и се върна в лек галоп под дървото.

Емили погледна надолу и каза:

— Никога нямаше да разберете, че съм тук, ако не бях загубила равновесие.

От тази височина тя лесно можеше да се нарани. Генджи знаеше, че самоубийството противоречеше на нейната религия, но падането не противоречеше. Тя стоеше нестабилно върху два тънки клона близо до върха на дървото. Едната й ръка държеше ствола на дървото, което на тази височина не бе по-дебело от пръчка. Другата ръка придържаше полата, обвита около краката, както подобаваше на една жена, ако въобще на жена подобаваше да се катери по дървета.

— Емили, какво правиш?

— Катеря се по дървото. Днес е идеален ден за това.

— Моля те, слез долу.

Тя се засмя.

— Не. Вие се качете.

Генджи внимателно се вгледа в нея. Настроението й изглеждаше бодро, усмивката естествена, блясъкът в очите й показваше здрав дух, а не печално умопомрачение.

— Мисля, че ще е по-добре, ако ти слезеш.

Тя поклати глава и отново се засмя.

— Виждам, че не можем да се споразумеем. Затова нека всеки следва своите намерения и да остави на другия същата свобода.

— Такъв подход води само до анархия — възрази Генджи. — Ще преговаряме. Аз ще се кача, ако ти се съгласиш после да слезеш заедно с мен долу.

— Съгласна съм, но само ако се качите тук при мен.

— Това е неразумно. Клоните едвам издържат теб. Няма да издържат и моята тежест.

— Тогава стойте, където сте, и ме оставете аз да стоя там, където съм.

Нямаше какво друго да се направи. Не можеше да я остави да стои горе на дървото. Генджи се протегна, надигна се от седлото и започна да се провира между клоните. Изкатери се бързо до клона под Емили и отново се зае да преговаря.

— Както добре виждаш, тези клони ще се счупят, ако и аз се кача върху тях.

— Може би — отвърна тя.

— Не може би. Сигурно е.

— Добре. Ще сметна задължението за изпълнено, ако ми отговорите на един въпрос.

А, ето какво било. След като и двамата се намираха на върха на дървото, тя щеше да обяви емоционална пауза. Как щеше да й попречи да падне, без да падне и самият той? Не беше възможно. Ако тя загубеше равновесие, той щеше да я сграбчи и да се опита да направлява тяхното приземяване. От двайсет стъпки височина щеше да се изискват определени военни умения, каквито той се съмняваше, че притежава. Не беше ли характерно за една жена да прави нещата ненужно трудни? Тази женска черта излизаше извън рамките на различията между отделните култури.

— Питай ме, но след като сме на земята — настоя Генджи. Не смяташе, че ще успее и наистина не успя.

— Не — каза просто Емили.

Той не можеше да я свали насила долу. Не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи.

— Какъв е въпросът?

— Направеният от вас английско-японски речник е много пълен — рече Емили — с едно голямо изключение. Думата „любов“ не е написана на нито един от двата езика. Защо?

Той не очакваше подобен въпрос, но веднага прозря накъде водеше той.

— Всеки знае значението на тази дума — отвърна Генджи. — Освен да се дадат еквивалентните термини на двата езика, не са необходими повече обяснения. Нека сега да слизаме.

Тя поклати глава.

— Отговорът ви не е задоволителен. Казвате, че всеки знае определението. Тогава кажете ми. Какво е любов?

— Възразявам. Ти обеща, че ще зададеш един въпрос и аз отговорих. Сега ти изпълни твоята част от споразумението.

— Говорите като някой търговец, а не като самурай — възрази Емили. Все пак слезе заедно с него долу. Когато се озоваха на земята тя каза: — Съмнявам се, че знаете нейното значение, господарю Генджи.

— Разбира се, че го знам. Да му дам определение в речника е съвсем друг въпрос.

Върху лицето на Емили се появи самодоволна усмивка, каквато Генджи досега не бе виждал у нея.

— Точно така би отговорил някой, който не знае отговора — предизвика го тя.

1830 година, замъкът „Белите камъни“ в провинция Широиши

Владетелят Киори се радваше да види стария си приятел владетеля Нао, но не се радваше на повода, довел го в тази отдалечена провинция.

— Как може да не е щастлив повод? — попита господарят Нао. — Искаш да дам дъщеря си за жена на големия ти син. Това ще обедини нашите семейства завинаги. Чудесно! Еми, вземи чая и донеси саке.

— Почакай — рече Киори. — Не ти казах всичко.

— Какво повече има да се казва? — попита Нао. — Дъщеря ми ще бъде жена на бъдещия велик владетел на Акаока. Внукът ми — дано раят скоро да даде син — ще бъде на свой ред велик владетел. Еми, къде е сакето?

— Тя току-що отиде да го донесе, господарю мой — отвърна друга прислужничка.

— Добре, не стой така. Отиди да й помогнеш.

— Нао, изслушай ме — настоя Киори с все така мрачно изражение на лицето. — Поисках да дадеш дъщеря си на Йоримаса за жена, но като твой приятел трябва да те посъветвам да откажеш.

— Какво? Приказваш глупости. Как може в единия момент да искаш, а в другия да ме съветваш да откажа?

— Имах видение — отвърна Киори.

— А — възкликна Нао и седна, за да го изслуша. Познаваше Киори от повече от трийсет години. За това време Киори му бе разказвал много от виденията си и всички те се бяха сбъднали. Другите можеше и да се съмняват в дарбата на великия владетел на Акаока, но Нао не изпитваше никакви съмнения.

— Женитбата ще създаде наследник — заговори Киори, — единственият наследник на нашите два рода, който ще преживее голямата промяна, която ще настъпи. Дъщеря ти няма напълно да се възстанови след неговото раждане. Ще умре при раждането на второто си дете.

Нао погледна надолу. Няколко пъти въздъхна дълбоко, но не проговори и не вдигна поглед. Киори продължи:

— Трагедията може да се избегне. Откажи женитбата и нека друг да поеме товара.

— Възможно ли е да се избегне? Ти си го видял в едно от твоите видения.

— Смятам, че виденията ми разкриват онова, което може да се случи — отвърна Киори, — а не онова, което със сигурност ще се случи.

— Случвало ли се е някога виденията ти да не се сбъднат?

— Не.

— Тогава какво те кара да мислиш, че този път ще е различно?

— Досега винаги съм следвал това, което съм виждал. Какво ще стане, ако не следваме предначертаното? Тогава със сигурност нашите действия, а не видението ще определят какво ще се случи.

— Сигурен ли си в това?

— Не — призна Киори, — точно там е проблемът. Ако действаме против видението, тогава не можем да сме сигурни в нищо, дори в смъртта, която съм видял.

Нао поклати глава.

— Тогава няма да сме сигурни и във видението ти, че нашият внук ще продължи кръвната линия на двата рода. Продължението на рода е по-важно от отделния живот, особено ако и двата рода ще зависят от един бъдещ владетел.

— Ще разрешиш на дъщеря си да се омъжи, дори да знаеш, че тази сватба ще доведе до нейната смърт?

— Ние всички ще умрем — рече Нао. — Това е нашата съдба. Ако тя умре, за да запази нашите родове, това ще бъде смърт, която подхожда на дъщерята на един самурай. Нито тя, нито ние трябва да съжаляваме.

Киори кимна.

— Мислех, че точно така ще кажеш.

Нао се засмя.

— Тогава защо си правиш труда да възразяваш?

— Господарю — прислужничките влязоха с подноси със саке. Нао взе една чаша. Подкани и Киори да стори същото, макар че приятелят му го направи с явно нежелание.

— Защото причината да откажеш брака не е само една — обясни Киори.

— Удивително. Твърдиш, че има и друга?

— Да, и двете заедно значително увеличават тежестта на аргументите против.

Нао изчака Киори да продължи, но той не го направи. Владетелят на Акаока остана мълчалив и стана още по-мрачен. Нао изпи сакето си и зачака търпеливо. Ако Киори мълчеше, Нао знаеше, че има основателна причина за това. Тъкмо бе започнал да смята, че Киори е решил да не споделя втората причина, когато приятелят му най-сетне проговори:

— Синът ми Йоримаса не е достоен човек. Той е пияница, женкар и пройдоха.

— Женитбата ще го промени, така както променя всеки.

— Като казах, че е пияница, женкар и пройдоха — продължи Киори, — не се изразих достатъчно ясно. Той е по-лош. Много по-лош. Ако беше мой подчинен, а не мой син, отдавна да съм му заповядал да се самоубие. Фактът, че не съм го направил, показва слабостта ми като баща.

— Какво е направил?

— Неща, които ме е срам да помисля, камо ли да призная на глас — отвърна Киори.

Йоримаса от дълго време очакваше настъпването на две събития. Възкачването му като владетел на провинция Акаока и първото му пророческо видение. Тъй като бе първородният син на великия владетел Киори, чувстваше, че първото събитие му е гарантирано и непоклатимо вярваше, че някаква специална орис му е обещала второто. Още от най-ранно детство характерът му се оформяше от очакването на тези две събития въпреки многократните предупреждения на баща му, че животът е несигурно нещо, а наследяването на пророческата дарба е още по-несигурно. Йоримаса беше голям инат. Той казваше „Да, татко“, но не го вярваше.

Голямата увереност на Йоримаса караше и хората наоколо да вярват в него. За това допринасяше и фактът, че бе първият внук в двата рода на семейството. Надеждите на роднините му по естествен начин бяха насочени именно към него. По всичко личеше, че тези надежди са основателни. Той бе будно и надарено дете, което още през първата си година говореше с цели изречения. На третия си рожден ден пишеше отлично. Носеше малкия си меч със забележително умение, стреляше точно с малкия лък и безстрашно управляваше своето пони още преди да навърши пет години. Така или иначе прислугата в домакинството щеше да го разглези. Качествата му, както и добрият външен вид, предизвикваха повече внимание от обикновено.

Раждането на брат му Шигеру не повлия на неговото положение. Шигеру бе по-скромно, по-срамежливо и далеч не така красиво дете като Йоримаса. Когато се връщаха към спомените си, на всички им се струваше, че всеки етап от израстването на Шигеру Йоримаса бе постигнал на по-ранна възраст, бе го правил по-добре и с повече усет. Ако Шигеру въобще имаше някакво предимство, то това беше в неговата физическа сила. Той беше изключително силно момче. Сред хората обаче физическата сила има по-малко значение, отколкото сред добитъка. Според господстващите принципи на първородството вторият син е по-маловажен от първородния. Той ставаше съвсем маловажен на фона на изключителните качества на Йоримаса. Роднини, подчинени и служители не спираха да споделят един с друг какво щастие ги бе сполетяло, че имат такъв надарен и талантлив млад господар. Бъдещето на рода със сигурност щеше да попадне в добри ръце, още повече, че съществуваха всички признаци Йоримаса да е избраникът в своето поколение, който да наследи пророческата сила.

Млад господар, надарен с природно и фамилно богатство, неминуемо привлича свита сред своите връстници. Йоримаса не направи изключение. Възможността да стане пророк на фона на несигурните времена, в които живееше — размириците вътре в страната, нарастващото присъствие на чуждестранните флоти край бреговете, обезпокоителното развитие на политическите събития в Азия — привлече необичайно много млади господари в неговата среда. Това нямаше да се случи, ако във всяко едно отношение Йоримаса не представляваше отличен пример за влиятелен самурай. При подобен начин на живот как можеше Йоримаса да приеме на сериозно предупрежденията на баща си?

Ето защо изпита неописуемо разочарование, когато моментът настъпи.

В навечерието на двайсет и втория му рожден ден баща му каза:

— Ти няма да ме наследиш като велик владетел.

Йоримаса бе така изненадан, че единственото, което успя да промълви, бе:

— Защо?

— Не е важно.

— Аз съм най-големият син. Няма да отстъпя правата си на по-малкия си брат.

— Шигеру също няма да бъде велик владетел.

Въпреки мъката Йоримаса се засмя.

— Щом нито Шигеру, нито аз ще бъдем твои наследници, тогава ти трябва да помислиш да определиш някой друг. Или вече си го сторил тайно?

— Престани да разсъждаваш като глупак. Казвам ти истината. Приеми я.

— Това пророчество ли е?

— Наречи го както искаш или не го наричай никак — отвърна баща му. — Приеми го или го отхвърли. Това не променя нищо.

— Кой ще бъде следващият велик владетел на нашата провинция?

— Някой, който още не е роден.

— Следователно възнамеряваш да си вземеш друга жена или наложница — първоначалният шок на Йоримаса започна да се превръща в гняв. Някоя хитра жена бе завъртяла главата на баща му. В своето заслепение старият глупак бе обещал да направи нейното дете следващия велик владетел. Коя бе тя? — Сигурен ли си, че ще имаш друг наследник. Вече не си млад, татко.

Изражението на баща му му се стори странно. Привидната суровост изглеждаше преувеличена. Дали тя не прикриваше някакво друго чувство? Йоримаса не успяваше да долови нищо прикрито.

— Решението е взето — обяви Киори. — Няма какво повече да се обсъжда.

Няма какво повече да се обсъжда, но не беше така. Първо, Йоримаса щеше да открие коя бе тази жена и къде я криеше Киори, както и детето, ако такова съществуваше. След това щеше да ги убие. Не ставаше дума за пророчество. Киори бе споменал, че някакво решение е било взето. Не би говорил по този начин за видение. Следователно бъдещето не беше предопределено. Йоримаса не възнамеряваше да бездейства, докато някой друг му отмъкваше наследството.

На първо време упоритите разследвания не разкриха нищо. Той разпита всеки един служител и подчинен. Никой не беше виждал господарят Киори да посещава жена. Никой не знаеше за никакво дете. Йоримаса нареди на най-доверените си приятели да следят баща му. Те също нищо не научиха. Нямаше жена, нямаше дете. Тогава какво бе довело Киори до това странно решение? Никой нямаше представа.

Малко след като Киори направи изявлението си пред Йоримаса, в поведението на великия владетел настъпи странен обрат. Той започна да прекарва всеки ден по няколко часа във високата кула. Бе издал изрична заповед, докато се намираше там, никой да не се качва в кулата по-високо от третия етаж. По същото време чуждестранните флоти в японски води ставаха все по-многобройни. Военни кораби на няколко пъти навлизаха дори в залива на замъка „Облак врабчета“. Моментът бе крайно неподходящ владетелят да се оттегля по подобен странен начин.

Йоримаса се чудеше дали баща му не започваше да полудява. Макар и трагично, подобно развитие на нещата също щеше да помогне на неговите цели. Ако баща му бе луд, васалите биха подкрепили неговото отстраняване. Вече имаше такива прецеденти. Лудостта не бе рядко заболяване в техния род. Очевидно тя се предизвикваше от същите тайнствени сили, които бяха дали пророческата дарба на техния род. Тайното обезнаследяване на единствените му двама синове и новият живот в кулата навеждаха мислите в тази посока.

Слухове за регентство, оглавявано от Йоримаса, започнаха да бродят сред васалите. За огромно облекчение на Йоримаса той нямаше нищо общо с тях. Идеята се роди спонтанно. Дори най-близките придворни на баща му — господарят Сайки, господарят Танака и господарят Кудо — изразиха тревогите си пред Йоримаса. Той с удоволствие установи, че те, както всички други васали, бяха започнали да се отнасят към него с голямо уважение. Баща му усилено работеше за собственото си отстраняване. Изглежда, че всичко, което Йоримаса трябваше да направи, бе да прояви търпение.

Но той не беше достатъчно търпелив.

Моментите на усамотение на баща му в кулата възбудиха любопитството му. Накрая той вече не можеше да издържа и реши да установи за себе си какво правеше Киори там толкова много часове всеки ден.

Лесно се промъкна в кулата незабелязан. Киори не бе поставил пазачи на входа, по стълбището или по етажите между третия и седмия. Той разчиташе единствено на своята заповед. Тя бе достатъчна, за да държи всички настрани. С изключение на Йоримаса.

Още преди да достигне най-горния етаж, той чу баща си да разговаря. Който и да се намираше вътре в стаята с него, говореше прекалено тихо, така че Йоримаса не успя да го чуе.

— Трябваше да му го кажете отдавна — рече Шидзука.

— Както ти ме посъветва — вметна Киори.

— Какво значение има кой е дал съвета? Да се забави един толкова важен въпрос е грешка, господарю мой — тя се поклони до земята. — Простете ми, че говоря направо.

— Е, сега той знае. Няма да бъде велик владетел.

— Но не му казахте защо.

— Не.

— Също така не му казахте, че той няма да бъде избраният сред своето поколение, който ще има видения.

— Не. Надявам се, че като види колко страдания носят виденията, няма да съжалява много за тяхната липса.

Шидзука се усмихна.

— Той не е виждал да проявявате никакви признаци на страдание, господарю мой.

— Защото, госпожо, аз на практика нямам видения, нали? Вие сте тази, която имате видения. Вие сте тази, която ми казвате всичко, което знам, че ще се случи.

— Тъй като вярвате, че самата аз съм видение, то като ви казвам бъдещето, все едно вие сам го виждате — тя млъкна и се престори, че размишлява върху думите си. — Но понякога вярвате, че не съм видение, а призрак. При това положение думите ми все още ли са видение за вас? Предполагам, че да, иначе какво друго биха били?

Киори се намръщи.

— Не бих се справил сам. Знам, че всичко, което си ми казала, е било истина без измами и недомлъвки. Независимо дали си това, което казваш, или не, именно чрез теб идват виденията ми. С Шигеру ще бъде различно. Ти каза така.

— Да, при него ще бъде различно.

— Той ще страда.

— Да.

— И няма да разбере нищо от виденията си.

— Когато Йоримаса види това, той ще съжалява по-малко.

— Вие мислите така.

— Не можеш ли да ми кажеш? Сигурно знаеш.

В този момент вратата рязко се отвори и се тръшна в стената. На прага се появи Йоримаса с меч в ръка. Лицето му беше побеляло, а очите почервенели.

— Какво правиш тук? — Киори се изправи на крака, но не докосна меча си.

Йоримаса видя, че на пода са сервирани два прибора за саке. Чашата на баща му беше празна. Чашата на жената стоеше пълна, но тя не се виждаше никъде.

— Къде е тя? — изкрещя Йоримаса.

— Прибери меча си и напусни! — Киори безстрашно пристъпи към сина си. — Ти си се самозабравил.

Йоримаса не му обърна внимание.

— Откога робуваш на една жена? Не гледай така свирепо. Чух те какво каза. Ти си лъжец и лъжепророк. Тя е вещица. Точно такава трябва да е, за да те накара да изоставиш двамата си синове заради нея. Къде е тя?

Очите му претърсиха стаята за таен изход. Не откри нищо по стените. Внимателно огледа рогозките на пода. Нямаше признаци някоя да е била местена скоро. Жената не бе минала покрай него. Не бе излязла и през прозореца, тъй като през деня щяха да я видят. Тайният изход трябваше да се намира на тавана. Йоримаса погледна нагоре.

Киори използва момента, пристъпи напред, с едно движение ловко измъкна меча от ръцете на сина си и го блъсна към отдалечената стена. Преди Йоримаса да успее да се изправи или да извади втория си меч, Киори го удари по слепоочието с дръжката на меча, който бе взел от него.

Йоримаса дойде в съзнание в покоите си под грижите на доктор Одзава. Дясната страна на главата го болеше, но той не беше ранен сериозно. Край него нямаше охрана. Мечовете му се намираха близо до него, там, където би трябвало да бъдат. Той ги взе и излезе от стаята. Никой не се опита да го спре.

Не търсеше баща си. Знаеше, че Киори нищо нямаше да му обясни. Жената, която и да беше тя, се беше скрила. Щом не успя да я намери преди, със сигурност нямаше да я намери и сега. Йоримаса искаше да говори с някой друг. Ако всичко чуто бе истина, в живота му вече почти нищо нямаше значение.

Намери Шигеру да се упражнява в двора, извъртайки се и нанасяйки удари върху цели зад себе си. Шигеру забеляза удареното слепоочие.

— Какво ти се е случило?

Йоримаса не обърна внимание на въпроса.

— Татко говорил ли ти е за виденията?

— Разбира се. Винаги е споделял виденията си с нас двамата едновременно.

— Имам предвид дали ти е говорил за твоите видения, не за неговите?

Нито един мускул на лицето не го издаде, но фактът, че не отговори веднага, бе достатъчно потвърждение. Значи е истина. Шигеру, а не той, щеше да има видения и Шигеру го знаеше.

— Значи татко най-сетне ти е казал — проговори Шигеру.

Йоримаса отново пренебрегна въпроса и зададе друг:

— Започнаха ли вече?

— Още не. Татко каза, че ще започнат след много години.

— Откога знаеш?

— От дванайсет години.

— Откакто си бил дете?

— Да.

— И не си ми казал нищо. — Защо никой не му беше казал? Защо го бяха оставили да вярва, че той ще е избраният? Срамът бе още по-лош от разочарованието. Колко напразни и смешни са били вярата и гордостта му през всички тези години!

— Не аз, а баща ни е владетелят на тази провинция — отвърна Шигеру. — Той заповядва. Той решава какво иска да бъде казано и какво да бъде премълчано. Това е смисълът да бъдеш владетел. Ти трябва да го знаеш.

— Защо да трябва? Аз никога няма да бъда владетел.

— Разбира се, че ще бъдеш. Ти си най-големият син. Виденията нямат нищо общо с това кой ще наследи татко.

— Аз няма да бъда владетел. Татко ми каза, че няма да бъда.

Шигеру се намръщи.

— Какво може да означава това?

— Той има жена, за която ние нищо не знаем. Чух ги да разговарят в кулата. Кой знае откога са заедно. Може би имаме по-голям брат, с който още не сме се срещали.

— Невъзможно.

— Нищо не е невъзможно — отсече Йоримаса.

Той остави Шигеру и отиде до конюшнята. Нямаше да стои в този замък нито час повече. Щеше да отиде в двореца в Йедо и да се опита да мисли за нещо друго.

— Йоримаса — баща им излезе от сенките.

— О, дошъл си да ми пожелаеш довиждане. Или ще ми забраниш да си отида?

— Не е това, което си мислиш — рече Киори.

— Така ли? Тогава какво е?

— Няма никаква жена. Нямам друго дете, което да стане мой наследник. Няма никакво дете. Все още. А когато се появи, това ще бъде твоят син, не моят.

— Това част от пророчество ли е, господарю мой?

— Да.

Йоримаса се поклони ниско.

— Тогава отстъпвам пред неизбежното и пред моя все още нероден син. Коя ще стане моя жена и кога?

— Това все още не ми е разкрито.

Йоримаса се качи на седлото и отново се поклони.

— Моля да ме уведомиш. Всяка твоя дума е заповед за мен — той отново се поклони, изсмя се грубо и пришпори коня в галоп.

Всичко, за което бе мечтал, бе загубено. Той нямаше да бъде велик владетел на Акаока. Нямаше да пророкува. Уважението, граничещо със страхопочитание, с което бе обграден до момента, щеше да се смени с присмех. Искаше му се да умре. Но ако отнемеше живота си сега, щеше да се покаже като страхливец. Той не беше страхливец. Щеше да изтърпи.

През първите двайсет и две години от живота си Йоримаса се бе подготвял да управлява. Бе прочел класиците. Бе се обучавал в единичен бой. Бе изучавал стратегии за управление на армии. Бе седял в поза дзадзен по няколко часа на ден, освобождавайки се от всичко, след което се бе освобождавал от самото освобождаване. Призваният да воюва и управлява трябваше да усвои всички тези изкуства. Но те вече нямаше да му послужат. Йоримаса ги забрави още на мига. Докато навремето бе посвещавал всеки момент, за да се усъвършенства като самурай, сега се отдаде на задоволяването на всякакви свои прищевки. Какво още би могъл да му предложи животът?

Използваше алкохол, опиум, абсент и какво ли още не, за да промени усещанията и настроението си. Разбира се, всички те имаха неприятни странични ефекти, но винаги съществуваше решение — прахове, хапчета и дим за облекчаване на болките.

Използваше всичко, всеки цяр и всяка противоотрова. Използваше ги така обилно, че почти не чуваше смеха зад гърба си.

Йоримаса очакваше баща му да се намеси и не се учуди, когато това се случи. Но Киори никога не го държеше затворен за по-дълго от необходимото време, за да подейства лекарството и да облекчи състоянието на сина му. След това Йоримаса отново беше на свобода.

Скоро разбра защо. В случай, че го затворят, той не би имал причина да продължи да живее. Следователно затварянето му бе невъзможно, тъй като Киори не можеше да убие самия себе си. Видението бе разкрило, че Йоримаса трябваше да живее, за да има син.

Това гарантираше на Йоримаса, че каквото и да прави, нямаше да бъде убит. Съдбата му бе също толкова неизбежна, както и неговото оцеляване. Не беше ли забавна тази дилема?

Цяровете му носеха облекчение, но едновременно го тровеха. Тялото му страдаше, но още повече страдаше душата му. Не след дълго промените в настроението и халюцинациите не му бяха достатъчни. Тогава той насочи вниманието си към жените. Някой ден баща му щеше да му нареди да се ожени и той щеше да се подчини. Щеше да обслужи съпругата си като надеждно животно за разплод, каквото бе всъщност. Междувременно щеше да се наслаждава на жените в Йедо.

На първо време Йоримаса бе привлечен от красотата. Но постепенно физическата красота се превръща в същото, както грозотата. В един момент тя вече не привлича вниманието на мъжа.

Тогава интересът на Йоримаса се насочи към отделни части от тялото. Тяхната форма, техният цвят, тяхната миризма, техният вкус. Дори само едно тяло притежаваше очарователно многообразие, да не говорим какво изобилие предлагаха множество тела.

Когато опита и от това, вниманието на Йоримаса се насочи към собственото му тяло. Бе изпитал всякакви удоволствия. Оставаше болката. Не успя да открие телесна болка, която да се равнява на душевната. Направи всичко възможно. Но той беше самурай. Издържа.

След болката, която причиняваше на самия себе си, Йоримаса неизбежно потърси болката, която можеше да причинява на другите. В нея най-сетне откри перфектната комбинация на всички елементи. Халюцинации, сетивни възприятия, красота, грозота и най-вече болка.

Понякога отиваше твърде далеч и жената умираше. Тогава трябваше да плати солидна премия на къщата на гейшата и специална утешителна такса на семейството на жената. Това бяха само пари.

Йоримаса бе очарован от извратените сексуални актове, които причиняваха болка на него и още по-голяма болка на другите. Сълзите им имаха особен вкус, а гласовете им съдържаха особена музика. Някои опиати засилваха удоволствието му. Специални димове усилваха агонията на жените. Той използваше всичко.

Установи, че най-голяма възбуда получава, когато унищожава най-ценните им атрибути. В началото мислеше, че това е красотата, не беше нужно да оставя белези отвън, достатъчно бе да остави белези отвътре. Постепенно осъзна, че физически видимите аспекти не са истински важните. Във всяка жена, независимо какво бе правила, независимо какво бе виждала, съществуваше нещо чисто и неизвратено, което й позволяваше да оцелее. Йоримаса стана специалист в намирането на това нещо. А после писъците ставаха толкова силни, че почти заглушаваха смеха зад гърба му.

— Ако дъщеря ти не беше толкова важна за теб, не бих бил така притеснен — рече Киори, — но аз зная колко много я обичаш.

— Мидори е само едно момиче — отбеляза Нао. — Тя не е важна. Важен е синът, който тя ще износи.

— Не давай съгласието си толкова лесно, Нао. Нека ти разкажа в какъв човек се превърна Йоримаса.

— Не. Няма смисъл — Нао се поклони. — За нас е чест, че ти избра нашият род. Мидори ще се омъжи за Йоримаса.

Времето течеше едновременно бързо и бавно. Понякога Йоримаса не можеше да каже дали е минала само една седмица или цял месец, или основната част от живота му. Начинът, по който живееше, най-много го доближаваше до щастието.

— Йоримаса.

Сред дима от опиума той съзря лицето на Шигеру.

— Защо се притесняваш, малки ми братко. Не се срамувай. Дишай. Това няма да те убие.

Шигеру грубо го изправи на крака. Силните мъже от охраната стояха почтително настрани. Славата на Шигеру в двубоя, която се беше родила още докато той бе петнайсетгодишен, с времето вдъхваше все повече страх.

— Дойдох да те отведа в „Облак врабчета“. Татко ти намери жена.

— Коя година сме сега?

Шигеру се вгледа с отвращение в брат си и отговори:

— Четиринайсетата година.

— От управлението на кой император?

— Император Нинко продължава да облагородява света със своето величествено присъствие.

Йоримаса се остави полу да го извлекат, полу да го изнесат. Странно. Бе минала само една година. Може би по-малко.

— А кой месец сме, малки братко?

В продължение на три седмици баща му го накара да се обучава с васалите, сякаш войната наближаваше. Йоримаса не прекара и един час вътре в замъка. Нощ и ден живееше във военен лагер в планините северно от „Облак врабчета“. Всяка сутрин яздеше до брега заедно с други воини от конницата, там слизаше и тичаше в пълно бойно снаряжение от гората Мурото до носа. Ако паднеше и се опиташе да си почине за минута, Шигеру го изправяше на крака. Ако не можеше да тича, другите го влачеха. Когато изоставаше, тримата генерали на рода — господарят Сайки, господарят Танака и господарят Кудо, избухваха в шумен смях, като че ли никога не бяха виждали по-смешна гледка. През нощта васалите играеха ролята на вражески убийци, нахлуваха в лагера и безмилостно удряха с бамбукови пръчки онези, които не успяваха достатъчно бързо да станат. Не бяха осигурени никакви провизии. Ядяха само онези, които се справяха добре, убиваха птици или намираха ядливи растения. Другите стояха гладни. На четвъртия ден Йоримаса бе принуден да започне да се храни с отвратителните насекоми, които успяваше да хване. На шестия ден вече сериозно обмисляше да заколи своя кон. На седмия ден лагерът се премести на брега и рибарите от село Кагешима им донесоха малки количества сушена риба треска и нелющен ориз. Това беше най-вкусната храна, която Йоримаса някога бе опитвал.

След като изминаха три седмици, Йоримаса напълно изтрезня. Това обаче беше временно и без значение. Мъжът, в който се бе превърнал, лесно можеше да преживее период на въздържание. Щеше да направи каквото се иска от него, след което щеше да пренасочи енергията си към по-малко противни неща. Нека баща му да отглежда наследника. Не го интересуваше наследството, след като то не му принадлежеше. Какво друго щеше да е синът му освен още една причина да му се присмиват? Йоримаса вече го мразеше. Той още не беше роден, дори още не беше заченат, но Йоримаса го мразеше повече от всеки друг на този свят.

А бъдещата му съпруга? Която и да бе тя, той вече мразеше и нея.

— Дъщерята на владетеля Нао? — Йоримаса мислеше, че вече нищо не може да го изненада, но грешеше. — Владетелят Нао от провинция Широиши?

— Познаваш ли друг владетел Нао? — попита Киори.

— Владетелят на ябълките? — възкликна Йоримаса. Какъв глупак. Въобразяваше си, че не би понесъл по-големи унижения. Трябваше да се досети, че можеше да стане и по-лошо.

— Той ще ти бъде тъст — отвърна Киори. — Не го обиждай с такъв прякор.

— Защо не? Владетелят на ябълките. Така го наричат из цяла Япония. Сгодил си ме за дъщерята на най-смехотворния велик владетел в страната. Защо?

Йоримаса се задушаваше от срам и гняв, в очите му избликнаха сълзи. Единствено яростта не им позволи да се стекат по бузите.

— Владението на господаря Нао е малко… — започна Киори.

— Малко, незначително, бедно, слабо и толкова отдалечено, че само жалките села Айну от Йедзу се намират по на север!

— Владението на господаря Нао е малко — отново започна Киори, — но добре управлявано. Запасите от ориз му позволиха като нас да преживее най-тежките гладни години, без да допусне размирици, каквито опустошиха много други провинции. Армията му…

— Ти наричаш тази сбирщина от непохватни селяндури армия?

— Армията му е привикнала към суровите зими и е една от малкото, които са в състояние да нападат през този сезон.

— Защото там винаги е зима!

— А неговите овощни градини, които ти хулиш, произвеждат най-хубавите ябълки на страната…

— Кой друг яде ябълки, освен конете?

— … които са прочути с красотата и вкуса си. Самият владетел Нао е достоен самурай от старата школа. С него сме се били рамо до рамо още докато бяхме почти деца.

— Потушавали сте въстанията на гладуващите селяни срещу шогуна. Сега наричаш тези кланета „битки“?

— Достатъчно! Утре тръгваме за провинция Широиши. Ще се ожениш за дъщерята на владетеля Нао. Приготви се.

Йоримаса направи, както му бяха заповядали. Подготви се за сватбата.

Захрани своите омраза и гняв, отвращението и срама си със спомена за всяка обида, пренебрежение и унижение, които бе получил, с всяка презрителна забележка и кикот, които бе чул зад гърба си през изминалата, най-злочеста година в живота си. Даде дума на демоните от десет хиляди ада, че болката, която бе изпитал, болката, която бе причинил, ще бъдат нищо в сравнение с болката, която предстоеше.

Скъпата дъщеря на господаря Нао скоро щеше да завижда на гладните духове, които обитават ужасяващия мрак на костниците.

— Е? — госпожа Чиеми се взираше в съпруга си цяла вечер, а той се правеше, че не я забелязва. Накрая тя вече не можеше да продължава да мълчи.

— Какво? — попита Нао.

— Кога ще ми кажете онова, което не ви дава мира, докато не ми го кажете?

— Глупости. Ако искам да кажа нещо, ще го кажа без колебание.

— Ако е нещо, което не искате да ми кажете, ще го забавите до последно, така че когато ми го кажете, възражението ми няма да има ефект. Познавам ви прекалено добре, господарю Нао.

И наистина беше така. Нао и Чиеми се познаваха от деца, баща му беше високопоставен служител на нейния баща, тогавашния велик владетел на Широиши. Той осинови Нао, когато се ожени за Чиеми, тъй като той нямаше синове, а само дъщери, и го направи свой наследник. Нао и Чиеми бяха отдавнашни приятели, бяха почти като брат и сестра в най-добрия смисъл на думата.

— Няма нужда от възражения — рече Нао. — Всичко вече е направено. Мидори е сгодена.

— За кого?

— Сина на владетеля Киори.

Госпожа Чиеми внезапно се наклони наляво, като че ли изведнъж й се зави свят, постави двете си ръце на пода и се облегна на тях.

— Шигеру?

— Йоримаса.

— О, не. Това не може да бъде. Не и това.

— Сватбата ще се състои в седмицата преди лятното равноденствие.

— Моля ви, господарю мой. Моля ви да премислите — тя притисна чело в пода в дълбок поклон. — Йоримаса ще я унищожи.

— Глупости. Той е самурай и господар. Ще бъде търпелив.

Тя вдигна очи, а лицето й бе мокро.

— Не можете да пренебрегнете слуховете за него.

— Не обръщам внимание на слухове.

— Йоримаса изпитва наслада, като наранява жени…

— Ти също не трябва да обръщаш внимание на слухове.

— Връзва ги, упоява ги, измъчва ги…

— Говори се, че някои гейши правят такива неща. Преструват се, нищо повече.

— Използва органа си като оръжие, за да унижава и наранява. Извършва проникване с отрязани принадлежности на животни…

— Отказвам да слушам…

Чиеми продължи в ридания:

— Някои гейши повече не могат да работят. Една от тях умря от раните си. Друга се самоуби. Трета така пострада, че напълно полудя. Когато брат й дошъл да я вземе и видял в какво се е превърнала, първо убил сестра си, а после и себе си. Моля ви…

Госпожа Чиеми не беше в състояние да продължи, задушена от риданията си.

Господарят Нао седеше мълчалив и с наведена глава. След като сълзите й пресъхнаха и дишането й се успокои, Нао продължи:

— Господарят Киори сподели с мен едно пророчество.

— Пророчество? Никой не вярва в неговата дарба, с изключение на неуките селяни. И вие. Наистина ли сте такъв глупак?

— В годината преди въстанието той ми каза…

— Селяните са гладували! — изкрещя тя. — Не е нужно да си пророк, за да видиш, че те ще въстанат!

— Успокой се, Чиеми.

— Ако не откажете сватбата, аз ще се самоубия. Имате думата ми на самурайска дъщеря.

— Така ще лишиш Мидори от незаменимата помощ, от която тя ще се нуждае по време на сватбата. Тя е твърде млада, за да се справи без майчините съвет и утеха.

— Ако аз се самоубия, няма да има сватба. Такова лошо предзнаменование ще я прекрати още преди да е започнала.

— Не. Независимо дали ще живееш или ще умреш, Мидори ще се омъжи за Йоримаса, тъй като тя ще роди наследника на провинция Акаока.

— Това ли е пророчеството?

Господарят Нао кимна.

— Но какво ще стане с Йоримаса? С Шигеру?

— Нито един от тях няма да управлява. Това е отредено на сина на Мидори. Киори го е видял в едно видение.

— А видял ли е страданието, което синът му ще причини на нашата дъщеря?

— Не мисли такива неща. Приеми това, което ще бъде.

— Господарю мой, Мидори е най-малкото ви дете и единствената ви дъщеря. Вие много я обичате. Зная, че е така. Как може да й отредите такава съдба?

— Понеже това е нейната съдба. Ако се опита да избяга от нея, това ще доведе до още по-голямо нещастие.

— Възможно ли е да съществува по-голямо нещастие?

Господарят Нао се доближи до съпругата си и я притисна до себе си.

— Нека се радваме на следващите седмици, които ще прекараме заедно. През тези дни тя за последен път ще бъде наше дете. След лятното равноденствие тя ще отиде при съпруга си в замъка „Облак врабчета“.

Кадзу попита:

— Готова ли си? — Той стоеше по превръзка около бедрата, кожата му бе загоряла от безбройните часове, прекарани в селски труд на полето, и се бе покрила с пот от досегашните усилия.

— Готова съм — отвърна Мидори. Най-горното й кимоно лежеше на земята заедно със сложния и тежък пояс оби, сандалите, ветрилото и ножът танто, който баща й настояваше винаги да носи със себе си за самозащита. С цел да освободи краката си, тя бе вдигнала и навила кимоното около тях и бе втъкнала краищата му в колана около талията, превръщайки го в нещо като панталони, доста по-къси от традиционната хакама, която самураите носят по време на битка. В облеклото й нямаше нищо изящно, напротив, то бе крайно неподходящо и родителите й, особено майка й, шумно би изразила неодобрението си, ако я видеше в момента. Но имаше ли друг избор? Беше сигурна, че може да победи този самохвалко Кадзу, но не и ако останеше облечена като някоя принцеса кукла.

— Кой смятате, че ще победи? — чу тя да пита някой сред тълпата. Всички в овощната градина бяха спрели работа и се бяха събрали да наблюдават състезанието.

— Кадзу е най-бързият в селото. Със сигурност той ще спечели.

— Мидори също е бърза.

— Тя е бърза за момиче. Момичетата не могат да победят момчетата.

— Мидори може. Побеждавала е всеки, срещу когото се е състезавала, независимо момче или момиче.

— О, те просто я оставят да спечели, понеже е дъщерята на господаря.

Нищо друго не можеше да я вбеси повече или да я направи по-решена да спечели от тези думи.

— Някой да даде сигнал — призова Мидори.

— Аз ще дам — рече Мичи. Тя беше на същата възраст като Мидори и най-добрата й приятелка сред децата в селото.

— Не, аз ще дам сигнал — намеси се някой друг.

— Ти винаги искаш да даваш сигнала.

— Защото никога не го правя, затова.

— Престанете да се карате — спря ги Мидори. — Мичи, дай сигнал.

— Ха!

— О!

Очите на Кадзу бяха насочени към дървото пред него.

Мидори не сваляше погледа си от Кадзу. Той бе шестнайсетгодишен, добре сложен и притежаваше някаква особена сурова красота. За него състезанието представляваше поредната възможност да се докаже, да покаже силата и бързината си пред селските момичета, а може би също и пред Мидори. Мидори отдаваше още по-голямо значение на надпреварата. Тя бе дъщерята на великия владетел на тази провинция. Във вените й течеше кръвта на безброй поколения самураи. За нея всяко състезание по същество не беше по-различно от двубой на живот и смърт. Тя не сваляше погледа си от Кадзу. Не й трябваше да гледа дървото. То се намираше точно пред нея. Никъде нямаше да отиде. Оръжията бяха важни, както и времето, теренът и часът на деня. Но ключът към победата бе да сразиш своя противник още преди да е започнала битката. Много пъти бе слушала тези наставления, докато баща й обучаваше братята й в изкуството на войната. Тя продължаваше да се взира в Кадзу. Най-накрая той за миг погледна към нея. Очите му срещнаха убийствения й поглед. Устните му леко се раздалечиха от изненада. Точно в този момент Мичи даде сигнала.

— Старт!

Мидори излетя нагоре като фойерверк. Тя не обръщаше внимание на виковете на тълпата, нито на Кадзу, който се катереше по съседното дърво. В главата й вече нямаше никакви мисли. Отдаде се изцяло на катеренето и вече нямаше никаква разлика между вятъра и дъха й, между листата и клоните и нейните ръце и крака, между движението на тялото й и стабилността на ствола, между земята и небето. Дори не разбра кога се озова на върха, докато не чу виковете на децата отдолу.

— Тя победи!

— Мидори спечели!

— Не мога да повярвам!

— Видяхте ли! Момичетата могат да победят момчетата!

— Мидори е най-бърза!

Над нея се намираше единствено синьото като океан небе и белите като пяна на вълни облаци. За момент се почувства сякаш се намираше под водата. Погледна към притихналата внезапно тълпа и видя как всички са коленичили ниско на земята в дълбок поклон, като че ли тя беше някоя принцеса от императорския двор.

Мидори се засмя щастливо.

— Не е необходимо да сте толкова официални. Това беше само състезание по катерене по дърво.

Тогава видя защо селяните се бяха проснали на колене. Те не се покланяха на нея.

Трима конници бяха пристигнали по време на състезанието. Един от тях бе баща й и той яростно я гледаше. Разпозна във втория ездач най-добрия приятел на баща й, владетеля Киори. Третият бе най-красивият млад мъж, когото Мидори бе виждала през живота си.

Високите вежди, издадените клепачи и деликатните черти на лицето биха му придали прекалено момичешки вид, ако не беше леката грубост на скулите и яката челюст. Макар да седеше отпуснато на седлото, физиката му издаваше, че бе самурай, прекарал дълги години в сериозно обучение. Младият мъж подкара коня си напред, за да може да я види по-добре. Спря точно под нея и погледна нагоре през клоните. Когато я видя, се засмя. Имаше пленителен смях.

Мидори почувства как цялото й тяло се обля в червенина.

— Макар да те знам какво глупаво момиче си — нареждаше майка й, — не мога да повярвам, че си се катерила на дърво по този начин!

Намираха се в спалнята на госпожа Чиеми. Майка й оправяше прическата на Мидори, докато прислужничките й помагаха в същото време да облече новото си кимоно.

— Те трябваше да пристигнат сутринта — оправда се Мидори. — Не дойдоха и аз помислих, че ще пристигнат чак утре сутринта.

— И гола като маймуна! — майка й взе лицето й в ръцете си. — Колко унизително! Какво ще си помислят за нас?

— Не бях гола, мамо.

— Горното кимоно беше ли на теб?

— Не, но…

— Бяха ли краката ти голи, така че да ги види цял свят?

— Да, но…

— Тогава си била гола, ах, ти безсрамно дете!

— Как мога да спечеля състезание по катерене на дърво с прилепнало около глезените кимоно?

— Ти си дъщерята на владетеля на тази провинция, която очаква да се види с годеника си — рече майка й. — И най-важното, защо трябва да се катериш на дърво?

— Кадзу каза, че е по-бърз от мен. Аз знаех, че не е, и го доказах.

— Какво значение има кой е по-бърз в едно такова глупаво начинание?

— Ти ми каза, че си била най-бързият катерач в провинцията, когато си била момиче — отвърна Мидори. — Точно от тебе научих как да привържа кимоното около краката си като хакама.

— Не бъди нагла — смъмри я майка й, докато бузите й се покриха с червенина. Тя се извърна встрани, за да скрие усмивката на лицето си. Но усмивката й бързо се превърна в ридания.

— Няма вече да се катеря, след като съм омъжена — обеща Мидори.

Тя се чувстваше ужасно засрамена, че бе изложила родителите си пред господаря Киори и господаря Йоримаса. Какво ли си мислеше господарят Йоримаса? Съпругата му бе невежо момиче, толкова недодялано и незряло, че да се съблече по бельо и да се катери по дърветата заедно със селяните на полето. Как ли оплакваше съдбата си той! При това изглеждаше толкова изтънчен. Можеше ли някой друг да го разочарова повече от нея?

— Отсега нататък ще се държа прилично — зарече се Мидори.

Думите й обаче не успокоиха майка й, тъй като риданията й се усилиха. Скоро прислужничките също се разплакаха. Подготовката въобще не изглеждаше като радостно събитие, каквото би трябвало да бъде всъщност. Всичко се случваше заради нея, заради детинското й държание. Щеше да се поправи. Щеше да бъде възможно най-добрата съпруга за господаря Йоримаса и най-покорната снаха за господаря Киори. Майка й и баща й щяха да чуват за нея само похвали.

— Не се тревожи, майко — успокои я Мидори. Тя едвам се сдържаше също да не се разплаче. Сълзите бяха заразителни. — Ти ще се гордееш с мен, обещавам.

По-късно Йоримаса не можа да си обясни защо постъпи така в първата си брачна нощ. Неспособността му да разбере собствените си постъпки го учуди също толкова, колкото и това, което направи в онзи дълъг час преди зазоряване. Мислеше си, че не можеше да се изненада от нищо, което би направил на една жена или би накарал една жена да направи с него. В крайна сметка не бе ли изтрил завинаги границата между удоволствието и болката? Не бе ли изпитал всичко възможно? Мислеше си, че е, обаче имаше едно нещо, което не си даваше сметка, че бе пропуснал. Резултатът бе невъобразима агония.

Не бе мислил предварително какво точно щеше да направи. Единствените му планове се отнасяха до дреболии, които да го забавляват. Топки опиум, примесени в оризови сладкиши. Малка бутилка абсент, която държеше у себе си. Гротесков израстък, направен от различни животински органи от някакъв анонимен луд художник, закупен от същия търговец, който му осигуряваше опиума. Вниманието на баща му обаче бе заострено точно както се очакваше и нито оризовите сладкиши, нито бутилката оцеляха при щателното претърсване. А що се отнася до онзи чудовищен предмет, Йоримаса никога не бе предполагал, че той щеше да стигне до провинция Широиши. Бе го взел само за ефект. Какво ли щеше да направи баща му, като го намери? Щеше ли да продължи да настоява за сватбата? В крайна сметка Киори щеше да се разкрещи и разгневи и вероятно да го удари. Подобни предположения му доставяха огромно удоволствие.

Фактическият резултат обаче се оказа съвсем неочакван.

Киори откри предмета, скрит между дрехите на Йоримаса.

— Напуснете стаята — нареди той на прислугата.

Гласът му бе тих, лицето невъзмутимо. След като те излязоха, Киори уви изкуствения орган в бельо от багажа и го взе. Не наруга сина си. Не го удари. Всъщност дори не погледна към Йоримаса. Не каза нито дума, когато излизаше от стаята. Йоримаса забеляза, че очите му бяха влажни.

Припомняйки си сега тази случка, Йоримаса изпита прилив на гняв. Какво право имаше баща му да изпитва горчивина, да изпитва срам, да изпитва каквото и да било въобще? Той ли беше този, който бе загубил всичко? Той ли изпитваше непрекъснато непоносимо унижение? Той ли бе синът, на когото бащата не бе позволил да се превърне в мъжа, какъвто заслужаваше да бъде? Киори бе велик владетел, пророк, водач на верни васали. Тези, които не го уважаваха, се страхуваха от него.

А кой уважаваше Йоримаса? Никой.

Кой се страхуваше от Йоримаса? Само жените.

Обичаше саке, но дори тази безобидна традиция му бе забранена. Усети как гневът затопля слабините му. Ако баща му смяташе, че някой друг може да определя поведението му, скоро щеше да разбере, че дълбоко греши. Киори бе открил опиатите, които трябваше да открие. Но не бе намерил опиума и абсента, скрити в дръжките на мечовете на Йоримаса. Кой самурай би предположил, че друг самурай бе способен на подобно отвратително светотатство?

Той бавно се запъти към спалнята, където го очакваше Мидори, някак прекалено бавно и по-нерешително, отколкото възнамеряваше. Оказа се, че заради единия месец на трезвеност на него му бе необходимо по-малко количество за постигане на желания ефект, а той бе прекалил. Нямаше значение. Все още беше в съзнание.

Не мислеше за онова, което той щеше да направи или да я накара тя да направи. Предварителните планове намаляваха ефекта от спонтанността. Фактът, че раждането на сина на Мидори бе предречено, означаваше, че той можеше да направи всичко, което пожелаеше. Каквото и да стане, тя нямаше да бъде увредена до степен, че да не може да зачене и да роди. Разбира се, можеше да умре по време на раждането или след него. Това не бе предречено, тъй като не бе от значение. Киори се интересуваше единствено от създаването на наследник. Осъзнаването на собствената му свобода и покъртителната зависимост на баща му от него караше отхвърления син, Йоримаса, да чувства голямо облекчение. Можеше да я души. Тя нямаше да умре, тя не можеше да умре, щеше само да страда. Щеше ли да изпадне в кома? Можеше ли жена в безсъзнание да износи дете? Може би сега Йоримаса щеше да разбере. Тази нощ обещаваше безкрайно много възможности.

На младоженците бе осигурено уединение в едно изолирано крило на замъка „Белите камъни“. Въпреки това щяха да ги чуят, ако тя се разкрещи достатъчно силно. Щеше ли владетелят Нао да се въздържи да не се намеси, когато чуе виковете й на болезнена агония? А Киори? Може би владетелят Нао и васалите ще се притекат на помощ на Мидори, а баща му и неговите васали ще се опитат да предотвратят подобно потъпкване на честта на рода. При това положение със сигурност ще се стигне до кървава битка и тя ще е още по-трагична, защото ще се води между добри приятели. Крайният резултат би бил идеален.

Мидори ще остане тук, при семейството си.

Киори и Йоримаса, ако оцелеят в битката, ще се върнат на юг.

Ще последва развод.

След това в изпълнение на пророчеството ще се роди наследник в другия край на страната.

Без значение кой ще оцелее и кой ще умре, дядо и внук ще бъдат разделени завинаги. Ще ги свързват единствено омразата и недоверието, а не кръвта и името.

Йоримаса не можеше да си представи по-добро отмъщение.

Владетелят Киори и владетелят Нао седяха заедно с главните си васали, подредени според официалния обичай в двата края на залата за посрещане на важни гости. Обслужваха ги самураи. Нямаше никакви жени. Никакви празнични лакомства не украсяваха подносите пред мъжете. Не се вдигаха тостове. Сакето се пиеше в зловеща тишина. Ако някой случайно влезеше в залата, никога не би познал, че присъства на сватбена вечеря.

— Както поиска, господарю Киори, отпратих съпругата си и нейните прислужнички в манастира Кагеяма — рече Нао. По нареждане на шогуна в една провинция не можеше да има повече укрепления от един замък, но Нао бе голям поклонник на религиозните традиции. Манастирите, с които бе осеяна неговата провинция, бяха стратегически разположени, добре укрепени, способни да издържат продължителна обсада и населявани от необичайно едри и войнствени монаси. — Това е странна молба към една майка в деня на първата брачна нощ на нейната дъщеря.

Киори се поклони.

— Извинявам се за тази молба, господарю Нао. Моля, приеми дълбоките ми благодарности.

— Не са необходими нито извинения, нито благодарности — отвърна Нао. — Но не мога да не забележа, че настоящото събиране също е крайно необичайно. Освен всички други странности, а те са много, една е особено очебийна. Защо, господарю Киори, ти, господарят Танака и господарят Кудо сте без вашите мечове? Къде са вашите подчинени?

— В спалните си помещения. Заповядал съм им да извършат ритуално самоубийство, ако не се върна до зазоряване.

Сред мъжете около господаря Нао се надигна въздишка на удивление. Самият Нао не помръдна.

— Странен начин за отпразнуване на една сватба — отбеляза Нао. — Защо вие също не се върнете във вашите спални помещения?

Киори обясни:

— Ти не ми позволи да довърша какво още трябва да знаеш за Йоримаса. Ако през нощта се случи това, от което се опасявам, ударът наистина ще е голям. — Той замълча, после продължи: — Все още ли ми вярваш?

— Винаги ти вярвам — увери го Нао.

— Тогава ми обещай следното. Обещай ми, че няма да се намесваш, каквото и да чуеш, нито ще разрешиш на някой от твоите мъже да се намеси. Никой не трябва да отива до брачното ложе до сутринта. Тогава, ако обстоятелствата го изискват, имаш позволението ми да убиеш Йоримаса и да не отдадеш на останките му никакво уважение или благословия.

— Какво?

— Преди да отидеш там, ще трябва да убиеш мен, господаря Танака и господаря Кудо. Не е достатъчно, но това е единственото извинение, което мога да предложа. За да се избегнат неудобствата пред шогуна, можеш да му обясниш, че смъртта ни е настъпила при нещастен случай. Оставих господаря Сайки в Акаока, тъй като наследникът ще се нуждае от регент и покровител по време на своето детство и юношество. Той очаква да получи съобщение за „нещастния случай“.

— Господарю Киори…

— По-малкият ми син, Шигеру, ще бъде водач на рода, докато наследникът не навърши необходимата възраст. След това ще извърши ритуално самоубийство като по-нататъшно изкупление за действията на неговия брат. Разпоредил съм се вече.

— Господарю Киори, какво очакваш да се случи тази нощ? — гласът на Нао приличаше по-скоро на шепот.

— Дай ми дума, че ще изпълниш молбата ми или още сега анулирай сватбата — настоя Киори. — Все още не е твърде късно.

— Имал ли си видение за всичко това?

— Не. Познавам сина си и това е основанието за моите опасения.

Нао затвори очи и замълча няколко мига. После ги отвори и промълви:

— Обещавам.

Киори се поклони.

— Благодаря — лицето му се изкриви в гримаса, за да сдържи риданията. Няколко сълзи се изплъзнаха, но с нищо друго той не показа тъгата си. — Саке — нареди Киори.

— Страхът ни кара да си представяме най-лошото — рече Нао. — Ако не си имал видение за някакво нещастие, тогава то е само възможно, а не неминуемо. Нещастието винаги ни дебне, дори при най-добрите обстоятелства. Нека сега да празнуваме сватбата и да пожелаем на младоженците щастие.

Въпреки обещанието, че ще накара родителите й да се гордеят с нея, Мидори изпитваше мрачно предчувствие, докато слушаше шумоленето от кимоното на съпруга й да наближава вратата на спалнята.

Тя въобще не бе подготвена за сватбата. Чувстваше се дори по-неподготвена от дъщерите на другите владетели. Повечето от тях бяха прекарали значително време в столицата на шогуна Йедо или в императорския град Киото, или в оживените градове, където се намираха замъците на провинциите. От живота си сред висшето общество те познаваха тънкостите в отношенията между мъжа и жената. Цял живот Мидори бе прекарала в малката провинция Широиши в далечния север на Япония, далеч от центровете на цивилизацията. Тя приличаше много повече на селско момиче, отколкото на дъщеря на велик владетел. Как би могла да се хареса на опитен млад мъж, живял в града, като господаря Йоримаса? Тя дори не знаеше откъде да започне. Разбира се, имаше представа от схематичното разположение по време на сексуален акт. Бе надзъртала заедно с най-пакостливите деца в къщите на възрастните от селото. Но поведението на селяните не можеше да й служи като полезен наръчник за вкусовете и желанията на мъж като Йоримаса. Страхуваше се, че ужасно щеше да го разочарова.

Мидори отиде на колене до вратата. Отвори я колкото можеше по-тихо и грациозно се поклони. Прекалено много се срамуваше, за да вдигне поглед.

— Господарю мой — бе всичко, което успя да каже, преди гърлото й да се стегне от нерви и да не пропусне нито една дума повече.

Йоримаса погледна надолу към коленичилата жена. Косата й вече бе разбъркана. Очевидно не бе свикнала с подобна прическа. Едва ли преди й се е налагало да носи сложна прическа на толкова отдалечено от цивилизацията място. През леко отвореното деколте той долови аромата на току-що измито тяло. Би го нарекъл аромат на невинност, което му говореше, че тя все още може би бе дете. Това обясняваше нейната неловкост и недодяланост. Дори и най-неопитните жени в града познаваха значението на парфюма в изкуството на съблазняването. Баща му го бе оженил за селянка с благородническо име.

Той коленичи и отвърна на нейния поклон. С неочакван дори от самия него глас той проговори:

— Нека да спрем да се покланяме и да влезем вътре. Не бихме могли да свършим нищо полезно на вратата, нали?

Госпожа Чиеми седеше сама в стаята за медитация в манастира Кагеяма. Ритъмът на дишането й бе много удължен. Периодът между вдишването и издишването бе накъсан от многобройни удари на сърцето. От години медитираше, но сега не успяваше да се справи. Само използваше техниката на дишането, за да наложи на тялото си спокойствие, каквото не изпитваше в сърцето. Броеше вдишванията, за да не мисли за това какво се случваше в момента в брачното легло на дъщеря й.

Тя не вярваше в предсказанията на владетеля Киори. Фактът, че съпругът й им вярваше, не я учудваше. Нао бе умен мъж и обикновено не постъпваше наивно. Битките, които Киори и Нао бяха водили на младини, очевидно бяха оказали трайна и злощастна деформация върху техните взаимоотношения. Всичко произтичаше от това, че Киори бе спасил живота на Нао.

Единствено сега Нао постъпваше глупаво и това щеше да струва живота на тяхната дъщеря. Всичко, което бе чула за Йоримаса, й даваше основание да вярва, че Мидори нямаше да оцелее през първата си брачна нощ или ако оцелее, щеше да бъде увредена и нямаше да живее дълго. Когато пое дъх, усети натиска на ножницата на своя танто върху корема. Не бе редно да носи оръжие в храма на Буда. Не бе редно да пролива кръв тук. Но бе направила първото и щеше да стори и второто, веднага щом получеше неизбежното съобщение, от което се страхуваше.

Обърка броя на вдишванията.

Госпожа Чиеми издиша и отново започна да брои.

Мидори се чудеше дали сега да предложи оризов сладкиш на Йоримаса или след това. Имаше чай, но не и саке, което бе непростим пропуск в етикета. Нима прислужничките си бяха загубили ума? Когато Мидори ги бе повикала, никой не бе дошъл. Като че ли всички внезапно бяха напуснали замъка. Колко странно. Помисли си да отиде до крилото, където се намираше майка й, но се отказа. Какво щеше да стане, ако Йоримаса дойдеше, докато нея я нямаше? Това би било далеч по-лошо, отколкото липсата на саке.

Сега той бе тук. Двамата бяха заедно. Сами. Тя съвсем очевидно се червеше и й се струваше, че не е възможно да се изчерви повече. Но грешеше. Когато видя усмивката на лицето му, усети по тялото си нов прилив на кръв.

— Господарю мой — промълви отново Мидори. Досега това бяха единствените думи, които бе отправила към него. Той сигурно я мислеше за глупачка. Естествено, защото тя наистина беше глупачка! Какво би казала една истинска госпожа или изтънчена куртизанка? Мъж като Йоримаса със сигурност имаше много опит и с двете. Колко отегчителна и незряла изглеждаше тя в сравнение с тях. Трябваше ли да каже нещо или да изчака той да започне? Ако трябваше да направи нещо, какво ли бе то? Сега осъзна, че майка й въобще не я беше подготвила. Трябвало е тя да й каже нещо, поне едно нещо.

Йоримаса все още й се усмихваше, когато тя го погледна, и долови погледа, който тя се опита да отправи към него.

— Господарю мой — за трети път повтори Мидори. Не можеше да измисли какво друго да каже.

— Ти си чудесен катерач на дървета — рече Йоримаса, — но не си много като другите жени. Може би трябва да прекараме нощта в градината.

Мидори бе съсипана. Повече не можеше да сдържа сълзите си.

Именно този момент очакваше Йоримаса. Сега тя бе най-слаба. Бе необиграна, неопитна, несигурна. Нуждаеше се от утеха и насърчение. Тя имаше всички основания да ги очаква от него. Той обаче щеше да й помогне да се издигне над подобни досадни надежди. Щеше да й разкрие една безценна истина, която никога не е очаквала да открие точно в най-важната нощ от живота си. Смисълът на живота.

Болка.

Празнота.

Нищо друго не съществуваше.

Йоримаса постави ръка върху рамото на Мидори и я притегли към себе си. Движенията му не бяха груби или притеснителни. Изкуството на бруталността имаше своите тънкости, най-важните от които бяха изненадата и чувството за неизбежност от страна на жертвата. Ако пропуснеше точния момент, ефектът от изненадата щеше да отслабне. Ако не проявеше търпение, чувството за неизбежност нямаше да бъде достатъчно ужасяващо. Йоримаса олицетворяваше самата нежност.

В следващия миг Мидори положи глава върху гърдите му. Започваше да му вярва.

Или пророчеството на господаря Киори щеше да се изпълни независимо какво ще се случи, или щеше да бъде опровергано от действията на Йоримаса. Какъвто и да бе изходът, той се надяваше резултатът да бъде един и същ.

Собствената му смърт от ръцете на останалите.

Нека оцелелите да не наследят нищо друго освен тленни останки.

Нека да се изпълняват пророчества, напоени с кръв.

Никаква промяна в изражението на лицето или напрягане на мускулите не показа, че Киори бе чул писъците на момичето. Той седеше с изправен гръб и невъзмутим, както бе седял цяла нощ.

Нао потрепна.

Ръцете на васалите му посегнаха към дръжките на мечовете.

— Стойте — нареди Нао.

Отново я чуха да пищи, този път по-силно и по-продължително и разбраха част от думите.

— Татко! Помощ! Помощ!

Самураите на Нао го погледнаха в очакване на заповедите му. Устните и раменете му бяха стегнати, ръцете му бяха свити в юмруци до бедрата, но той не помръдна и не проговори.

— Господарю Нао! — най-младият от васалите се наведе към него с умоляващо лице.

— Стойте — повтори Нао.

Гласът на Мидори се загуби. Васалът, който бе проговорил, се заслуша внимателно. Нищо не се чуваше. Той наведе глава и се разплака.

Друг васал се обади:

— Господарю мой, трябва да разберем какво става.

— Не — отсече Нао. — Дал съм дума. Ще чакаме до зори.

— Господарю Нао, нечовешко жестоко е да чакаме.

— Дал съм дума — повтори Нао. — Нима думата на един самурай може да зависи от условия?

Този васал също наведе глава.

— Татко! Татко!

Гласът на Мидори вече не звучеше в далечината. Идваше от съседния коридор.

Киори проговори със сподавено ридание:

— Помогни й! Освобождавам те от твоето обещание! Върви!

Нао и неговите мъже се понесоха като стрели, още преди да отворят вратите, те извадиха мечовете си. Мидори се намираше в другия край на коридора, без пояс, с разтворено кимоно, а бельото й от гърдите до бедрата бе пропито с кръв.

— Мидори!

Когато видя баща си, тя направи още крачка напред и безжизнена се строполи.

Госпожа Чиеми чу тропота на копита да отеква в дълбоката тишина на нощта в часа преди разсъмване. Пратеникът, от когото се страхуваше, пристигаше. Сподавен хрип се изтръгна от гърлото й. Тялото й потрепна. Дръжката на нейното танто удари гърдите й.

В тишината на скърбящото си сърце госпожа Чиеми призова Състрадателния Буда, но не за себе си, а за да даде вечен покой на любимата й дъщеря.

Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу.

Тези няколко думи, изречени с дълбока вяра, осигуряваха на Мидори прераждане в Сухавати, Чистата земя.

Госпожа Чиеми не бе убедена, че вярва. Но таеше надежда, тъй като това бе единствената надежда, която й оставаше в този живот.

Извади тантото от пояса си. Хвана ножницата с лявата ръка, а дръжката на ножа с дясната. Чу как конят спира рязко, а няколко мига по-късно чу забързаните стъпки на ездача по дървената пътека към стаята за медитация. Стисна ножа и се приготви да го извади.

Вратата се отвори.

— Госпожо Чиеми — пратеникът едва си поемаше въздух. Заради изтощението от бясната езда дългът му да докладва се бореше с отчаяната потребност да диша. От устата му излизаха накъсани думи. Още преди да завърши, госпожа Чиеми бе напуснала стаята за медитация.

До момента, в който Мидори положи глава на гърдите му, Йоримаса виждаше бъдещето си така ясно, сякаш бе пророк. После обви ръката си около нея в престорен жест на утешение и установи, че облеченото в кимоно тяло се оказа по-детско по размер и форма, отколкото очакваше. За първи път внимателно се вгледа в Мидори. Гримът й бе умело поставен от нейните прислужнички или може би от майка й. От разстояние той успяваше да прикрие нейната незрялост, особено в очите на някой, който почти не й обръщаше внимание. Трябваше да слуша по-добре, когато баща му му бе говорил за нея, тъй като той със сигурност го бе сторил. Но от момента, когато разбра коя бе неговата годеница — дъщерята на смешния владетел на ябълките, — подробностите станаха незначителни. Или поне така му се струваха навремето.

— Мидори?

— Да, господарю мой.

— В коя година си родена?

— Господарю? — въпросът му я обърка. Той би трябвало да знае. Никой нямаше да се ожени, без да е извършено прецизно астрологическо изчисление. Според баща й астрологичната линия на Йоримаса подхождаше на нейната. Нейната линия също би трябвало да е благоприятна за него, иначе нямаше да има сватба. Но не й беше работа тя да пита съпруга си. Трябваше да запомни това. Когато той говори, тя се подчинява.

— През втората година от управлението на император Нинко — отвърна Мидори.

— А кой месец?

Мидори се изчерви. Да е родена в онзи месец и съпругът й да я бе видял да се катери по дърветата! Можеше ли да съществува по-нещастно стечение на обстоятелствата?

Проговори толкова тихо, че се надяваше той да не бе чул нищо:

— Месеца на маймуната, господарю мой.

Йоримаса се вгледа в момичешкото лице под грима. Нищо чудно, че не можеше да запази прическата си както подобава. Нищо чудно, че се катереше със селските момчета по дърветата. Тя не беше умствено изостанала, както той бе решил първоначално. Тя просто бе единадесетгодишно дете.

Независимо че знаеше в какъв човек се бе превърнал и на каква бруталност бе способен, неговият баща бе сложил в ръцете му едно дете. Киори се интересуваше единствено от наследник и от това кой ще бъде пророкът в следващото поколение. Той не се интересуваше кой щеше да бъде пожертван. Най-големият му син, това невинно дете не значеха нищо за него.

Дано проклятието на боговете се стовари върху неговия баща и дано да бъде лишен завинаги от състраданието и защитата на Буда.

Ръката на Йоримаса се свлече от рамото на Мидори.

Той промълви:

— Аз не съм чудовище.

— Не, господарю мой — Йоримаса започваше да я плаши. За какво говореше той?

Той се изправи, олюля се и почти падна.

— Правил съм ужасни неща, но не съм чудовище.

Мидори знаеше, че не е подходяща булка за човек като него. Толкова жестоко ли го бе разочаровала, че той не желаеше да прекара няколко минути във вежлив разговор с нея? Не, положението бе още по-лошо. Той събори поставката за мечове. Взе късия си меч, извади го и захвърли ножницата толкова силно, че проби хартиената врата и я запрати в коридора. Бе толкова обиден от нейните недостатъци, че щеше да я убие!

Йоримаса изкрещя:

— Да видим как пророчествата ти ще обяснят това?

Мидори вдигна ръка, за да прикрие лице с широкия ръкав на кимоното. То нямаше да я предпази, но поне нямаше да й позволи да види падащото острие. Кръв изплиска пода пред нея. Една капка падна върху бузата й. Не усети болка, нито дори удара.

Това не беше нейната кръв!

Йоримаса бе насочил острието към своя корем.

Мидори изпищя.

Ако беше погълнал по-малко опиум и изпил по-малко абсент, ако не бе допуснал срамът му дотолкова да отслаби неговите реакции, а гневът му да го накара да прибърза, Йоримаса би се превърнал в първия човек, който не е позволил да се изпълни пророчество на владетел от рода Окумичи. Но тези лоши навици бяха попречили на благородното му намерение.

Неправилно хванатият меч се заби прекалено високо, в стомаха вместо в червата. Тъй като не се бе подготвил по традиционния начин острието само се плъзна по няколкото пласта дрехи, и не успя да се забие на точното място, за да разпори корема. Въпреки всичко кръвта му щеше бързо да изтече, ако не се бе случило още едно неочаквано събитие.

Мидори му се притече на помощ.

— Господарю мой, какво правите?

Задавен от сълзи на гняв и безсилие, Йоримаса се опита да прокара острието към корема, но надиплените дрехи не му позволиха. С две ръце Мидори сграбчи стърчащата дръжка на меча и с всички сили го извади. Ръцете на Йоримаса задържаха острието през плата на кимоното. Но неговата хватка се оказа по-слаба от тази на Мидори. Когато го извади, мечът и Мидори паднаха на пода встрани.

Мидори хвърли меча и бързо се върна при Йоримаса. Съпругът й и подът под него бяха оплискани с кръв. Тя виждаше как червената течност пулсира в грозния разрез на стомаха му. Притисна раната с ръце, но това не помогна особено.

— Помощ! Помощ! Татко! Татко!

Свали пояса си, махна декоративната панделка и го притисна с все сили към раната. Навсякъде имаше кръв. Учуди се, че тя продължаваше да изтича. Сигурно в тялото му вече не бе останала и капчица.

— Помощ!

Къде бяха всички? Не можеше да чака повече. Ако не му помогнеха веднага, Йоримаса щеше да умре.

Залитайки, Мидори излезе от стаята и отиде да търси баща си.

— Трябваше да ме оставиш да умра — промълви Йоримаса. — Сега ще трябва да опитам още веднъж. Отвратително, нали? Самурай, който трябва да опита два пъти, за да се самоубие.

— Гордея се с теб — рече Киори.

Йоримаса се извърна в леглото, за да погледне баща си. Усилието го накара да потрепери от болка.

— Зная защо се прободе — продължи Киори. — Не искаше да нараниш момичето.

— Ти нищо не знаеш — отвърна Йоримаса. — Никога нямаше да я докосна. Опитах се да се самоубия, тъй като бях единственият представител Окумичи, който се намираше наблизо. Ако ти беше там, щях да се опитам да убия теб. Не се интересуваш от нищо друго, освен от пророчествата. Ти ми я прати като животно, което отива на заколение.

— Пророчеството ще бъде изпълнено. Ти си женен. Жив. Наследникът ще се роди, когато дойде време. Вече не се съмнявам в това.

— Най-после си загуби ума, ти, стар глупако. След тази трагедия господарят Нао никога няма да се съгласи с този брак. Дори и владетелят на ябълките няма да преглътне такъв позор. В момента случката се разнася из цялата страна. Веднага щом възстановя силите си, ще умра.

— Нищо не се разнася — отвърна Киори, — тъй като нищо не се е случило. Сватбата мина добре. Булката и младоженецът разговаряха в началото на нощта, след което булката се върна в покоите на майка си, за да се приготви за пътуването до „Облак врабчета“. Междувременно младоженецът и неговият баща се радват на щедрото гостоприемство на господаря Нао.

— Този позор не може да остане тайна.

Киори се усмихна.

— Забравяш. Преди ти и Мидори да се срещнете през нощта, господарят Нао отпрати всички жени вън от замъка. Никой не бе останал, който да разпространява слухове.

— Няма да спя с дете.

— Знам и не го очаквам от теб.

Сега Йоримаса беше объркан.

— Тогава как очакваш да имаш наследник?

— Той ще се появи, когато дойде моментът. Засега ти ще пазиш Мидори и ще се грижиш за нея. След време тя ще се превърне в жена и ще бъде готова да изпълни брачните си задължения.

— Това е смешно. Подобно нещо се случва само в приказките. Веднага щом се оправя, ще завърша това, което започнах.

— Тогава ще трябва да убиеш първо Мидори — посъветва го Киори. — Тя си мисли, че си се опитал да се самоубиеш, защото ужасно те е разочаровала. Срамът й е непоносим. Каза на майка си, че няма да живее, ако ти умреш.

— Това не ме засяга — заключи Йоримаса и затвори очи.

Киори не каза нищо, но лека усмивка се появи на лицето му и се задържа там за известно време.

1867 година, замъкът „Облак врабчета“

— Майка ми беше на седемнайсет години, когато аз съм се родил — рече Генджи. — Както е предрекъл дядо ми, баща ми я е пазил и се е грижел за нея, докато тя не е станала готова.

— Такива огромни промени в характера — отбеляза Емили — обикновено са резултат от религиозно пробуждане. Това ли се е случило с баща ви?

— Не — отвърна Генджи. — Той никога не е бил много религиозен човек. Става дума за нещо съвсем различно.

— Какво?

— Той се е променил, защото е разбрал значението на любовта.

— О — Емили се усмихна. — Много умно от ваша страна. Все пак се върнахте на въпроса. Надявам се, че няма вече да твърдите, че това е нещо, което не може да се обясни.

— Не съм казал, че не може. Казах, че не е лесно. След като разказах за майка ми и баща ми, надявам се ще разбереш моето определение.

— И то е?

— Баща ми е живял живот, изпълнен с омраза, тъй като не е мислил за никой друг, освен за себе си. Точно това е обяснението за омразата към самия себе си. Той се е променил, тъй като е видял в майка ми човек, за когото да се грижи повече, отколкото за себе си. Това е моето определение за любовта. — Генджи погледна към Емили. — А твоето какво е?

Емили се надяваше сълзите да не се появят, но след като се появиха, тя се надяваше те да не се отронят. След като се отрониха, Емили ги пренебрегна и промълви:

— Моето е същото като вашето, господарю мой.