Есенен мост

10 Гледки от Високата кула

Когато се върнаха от Ябълковата долина, Емили се оттегли в стаята си за почивка. Генджи отиде във високата кула. Всеки друг избягваше да ходи там, освен ако не беше абсолютно необходимо. Слуховете за призраци, особено слуховете за призрака на госпожа Шидзука, не насърчаваха обичайните посещения. Понякога присъствието бе необходимо. Прахът от тленните останки на господарите и господарките на рода се пазеше в колумбария на седмия етаж. На важни дати там се извършваха мемориални служби. Друг път по стълбите редовно се качваха монаси и монахини. Всяка сутрин те оставяха цветя и благовонно масло на олтара и редяха сутри. Всяка вечер те се връщаха и махаха цветята и изгаряха маслото, като извършваха официална церемония по затварянето на колумбария за през нощта. Генджи обичаше тишината на кулата и гледките в четирите посоки, а и не се страхуваше от призраци.

Коленичи пред праха на предците си и обмисли противоречивата природа на разговора си с Емили. Защо й беше разказал за родителите си? Не би трябвало да изпитва потребност да се оправдава пред нея. Скоро Чарлс Смит щеше да се върне и да поднови предложението си за брак. Емили щеше да е по-склонна да приеме Смит, ако смяташе, че Генджи не знае значението на любовта. Тя щеше да напусне Япония. Те никога нямаше да се видят отново. Нямаше причина за него да се притеснява колко много или колко малко тя мисли за него. Той обаче й беше разказал за майка си и за баща си. Което е по-лошо, той бе подчертал подробностите, които подсилваха трагичните аспекти на неговото детство, мъчителните дълбини, до които бе паднал баща му, както и възстановителната и възраждаща сила на майчинската любов на неговата булка дете. С това той предизвика сълзи в очите на Емили, както знаеше, че ще стане. Жената, която плаче за теб, не може да не те обича. Следователно думите му отлично подхождаха на съблазняването. Но съблазняването противоречеше на неговата цел, нали?

Ако наистина искаше тя да си тръгне, не биваше да й казва нищо.

Или всичко.

Той погледна двете керамични урни непосредствено пред себе си. По-голямата, ъгловата и тъмносива съдържаше праха на баща му; по-малката, с по-меки очертания и в цвета на пръстта бе приютила праха на майка му. През по-голямата част от живота си Генджи бе идвал тук да ги съзерцава, първоначално от чувство за дълг, а после с надеждата, че останалото от земното им присъствие ще вдъхнови ръководна мисъл или ще повдигне духа му, когато е обезкуражен. Дори като дете той съзнаваше статута си на владетел. Не можеше да си позволи да покаже слабост пред васалите и прислугата. Във времена на най-голяма нужда само родителите му можеха да му помогнат. Тъй като те бяха умрели, те така и не му казаха нищо. Ето ги тук. По някакъв начин той се почувства уверен близо до праха им. Защо, не можеше да обясни.

Може би в крайна сметка той беше толкова суеверен колкото и всеки обикновен човек и вместо да се страхува от духа на отишлите си, разчиташе на тях по някакъв неясен начин.

Или може би беше както обясняваше на онези, които го питаха защо прекарва толкова много време в кулата.

Обичаше тишината.

1840 година

Генджи седеше с баща си пред праха на майка си. Правеше всичко възможно да изглежда спокоен, макар че беше много развълнуван. Следващата седмица щеше да стане на пет години. Четирите години бяха гранична възраст. Много хора, особено жените, все още се отнасяха към него като с бебе. Пет години вече не беше бебешка възраст. На пет ставаше малко момче. Нямаше съмнение в това. След като ставаше малко момче и вече нямаше да е бебе, после щеше да бъде юноша, а накрая, не след много години, ще е мъж. По това време, когато васалите и прислугата изричат „владетелю Генджи“, нотката на снизходителност и на хумор ще е изчезнала. Ще го изговарят, както изговаряха името на дядо му или на чичо му. Когато някой кажеше „владетелят Киори“ или „владетелят Шигеру“, независимо дали се обръщаше към тях, или ги споменаваше в тяхно отсъствие, винаги беше с глас, пълен с уважение. Той много искаше да бъде самурай като тях.

Не искаше да е като баща си. Хората говореха за владетеля Йоримаса с тъга, съчувствие или презрение, но никога с уважение. Какъв самурай беше? Не какъвто той искаше.

— Помниш ли майка си? — попита Йоримаса.

— Да, татко — рече Генджи. Баща му винаги му задаваше същия въпрос всеки път, когато го видеше, което не беше много често след смъртта на майка му.

— Добре — отвърна Йоримаса. — Винаги я помни. Тя беше най-милата, най-прекрасната жена на света.

— Да, татко. — В интерес на истината споменът на Генджи за нея бе избледнял значително. За възрастните година може и да не беше много, но за него година беше много дълго време. Той си спомняше, че тя беше много красива и миришеше прекрасно, усмихваше му се често и никога не го гълчеше за нищо, което той не бе направил както трябва.

По-скоро му казваше: „Не бива да постъпваш повече така, Генджи.“

„Да, мамо“ — отговаряше й той.

„Ти си добро момче“ — похвалваше го тя и го прегръщаше.

Той помнеше тези неща, но гласът й отслабваше, а когато си я представяше, светлината беше слаба, а лицето й беше като в здрач.

— Преди да се запозная с нея — заговори Йоримаса, — животът ми бе пълен с горчивина. Нямаше да стана владетел на тази провинция. Нямаше да оповестя пророчествата на нашия род. Затова смятах, че животът ми е буквално без значение.

Генджи се надяваше баща му да не му се ядоса. Дядо му беше казал, че той ще следва като владетел него, а не баща си или чичо си Шигеру. Той се надяваше чичо му Шигеру да не му е ядосан. Чичо му Шигеру беше велик воин, най-великият след Миямото Мусаши, казваха всички. Ако чичо му Шигеру решеше да го предизвика в дуел за владението на провинцията, той бе сигурен, че ще загуби. Винаги се предполагаше, че самураят трябва да е сигурен в собствената си победа, независимо чие бе преимуществото. Ала Генджи знаеше, че няма шанс срещу чичо си Шигеру. Срещу баща му нямаше да е така безнадеждно, въпреки че баща му бе мъж, а той — малко момче. Баща му винаги бе в опиянение. Опияненият самурай не беше завършен самурай. Дядо му го бе казвал толкова много пъти.

Ала баща му не изглеждаше ядосан. Той се усмихваше и продължаваше да говори за майката на Генджи.

— Смисълът на живота — разсъждаваше Йоримаса — е да обичаш. Научих това от твоята майка. Няма нужда да правиш нещо кой знае какво извън това.

Когато баща му говореше подобни неща, Генджи чувстваше огромно неудобство. Защото баща му говореше като жена, а не като самурай. Победа, чест, славна смърт, това имаше значение за самурая. Любов? Това бе за жените.

— Аз не съм силен мъж. Заради това ти се извинявам. През целия си живот съм се мислел за силен. После срещнах майка ти и открих, че силата не е толкова силна, колкото слабостта. Любовта носи много блаженства. Едното е нейното проклятие. Разбираш ли?

— Да, татко — Генджи не разбираше и дума. Как можеше слабостта да е по-силна от силата? Ако кажеше обаче, че не разбира, баща му щеше да изговори още по-затрудняващи думи, а Генджи не искаше това. Той искаше баща му да престане да говори и да си отиде.

— Ако беше останала жива… — думите на Йоримаса се изгубиха. Той продължи да се усмихва. — Ако не се бяхме запознали, може би още щеше да живее… още да е жива. Не трябваше изобщо да я познавам, да я обичам, да бъда обичан. Животът ми щеше да е ужасът, който представляваше, преди да се запозная с нея. Но щях да го живея, ако това означаваше тя да е жива, някъде другаде и щастлива.

В думите на баща му имаше все по-малко смисъл. Ако никога не се бе запознал с нея, какво значение би имало за него дали тя е жива или мъртва? Никакво, дори нямаше да знае за съществуването й.

— Разбираш ли?

— Да, татко.

Йоримаса се разсмя. Той постави ръка на рамото на Генджи и го стисна нежно.

— Не разбираш. Как би могъл? Но ако си много щастлив и много нещастен, един ден ще разбереш.

Ето, правеше го отново. Говореше глупости.

— Да, татко — отговори Генджи. Кога най-сетне баща му ще си тръгне?

По-късно Генджи винаги съжаляваше, че този ден е поискал баща му да си тръгне, тъй като, когато си тръгна, той си тръгна завинаги. Следващия месец бе намерен мъртъв. До него намериха подарък за Генджи, грижливо опакован в копринена тъкан и придружен от кратко писмо.

В него се казваше:

Нямаше паметна поема. А истинският самурай би написал.

Подаръкът представляваше фина сребърна верижка с малки бели камъчета, оформени като миниатюрни ябълки с еднаква стилизирана форма. Беше принадлежала на майка му. Генджи си спомни, че често я е виждал прикрепена на пояса й.

Генджи пазеше писмото и подаръка не защото ги ценеше като последен спомен от баща си — не, — а защото така трябваше да се постъпи. Самураите правеха това, което трябва, независимо какво се случва. Той ги прибра и ги забрави, а също обеща на себе си, че ще забрави неговия срамен провал на баща.

1867 година

Генджи разглеждаше верижката с миниатюрните бели ябълки, която държеше в ръката си.

Какво символизираха те — любов, смърт или и двете? В неговия род поне любовта и смъртта изглеждаха необяснимо обвързани. В изпълнение на пророчеството, което бе довело до раждането на Генджи, неговите родители бяха умрели. Вместо да ги спаси, любовта ги бе обрекла на гибел и двамата.

В продължение на години той бе презирал слабостта и страхливостта на баща си. Той разбираше смъртта на майка си. Раждането бе огромен риск. Но кой е този самурай, който би умрял от любов? Някога мислеше, че знае отговора. Сега не беше толкова сигурен. Дали слабостта беше предизвикала смъртта на баща му, или това все пак бе силата? Силата на слабостта, която момчето Генджи не разбираше, беше съвсем понятна за Генджи мъжа. Дали способността му да разбере това означаваше, че е силен или че е слаб?

Тъй като беше съвсем сам в кулата, Генджи се изсмя високо.

Той гледаше малките ябълки от скъпоценен камък в дланта си. С другата си ръка той ги докосваше. Държеше ги от толкова дълго и ги стискаше толкова силно, че те вече не бяха студена скъпоценност, а бяха топли като собствената му плът и кръв.

Окумичи-но-ками-Генджи. Великият владетел на провинция Акаока седеше в главната кула на замъка „Облак врабчета“ през нощта, сам с праха на любимата си майка и почитаемия си баща.

1860 година

Владетелят Киори усети лек световъртеж. Отначало мислеше, че е изпил твърде много саке. После забеляза, че езикът му се вкаменява, както и гърлото му, ръцете и краката му започваха да изтръпват от края, а проясняването на видението му беше съпътствано от слабо сияние светлина като от далечна дъга, което се появи около госпожа Шидзука. Тъй като тя самата бе прозрачна, цялостният ефект предизвика още по-силен световъртеж.

Той се обърна към нея:

— Когато ми казахте, че след тази вечер няма повече да се виждаме, не разбрах точно какво искате да кажете. А вие сте знаела, че аз ще умра.

Госпожа Шидзука отговори:

— Не, господарю, нямах предвид това. Нямах предвид нищо повече, когато казах, че след тази вечер няма да се виждаме повече. Никога не съм ви говорила със загадки, нито с намерение да ви измамя.

— Отричате ли, че сте знаела, че ще бъда отровен? — Киори се загледа в празната купа от супата. — Беше в супата, нали? Кой е убиецът ми?

— Знам много неща. Споделила съм само част от известните ми факти с вас. Бихте ли предпочели да съм ви съобщила за всяко събитие в предстоящия ви живот, за вашите триумфи, трагедии, постижения, разочарования? За времето, за мястото, за това как ще умрете?

Киори поклати глава.

— Права сте както винаги. Винаги съм знаел повече, отколкото съм искал да знам. Да знам повече от това би било непоносимо бреме.

— Понасяхте го добре, владетелю Киори. Благородно, със смелост и достойнство.

— Така ли? — Той се наклони тежко на една страна. Все още дишаше без затруднение. Мускулите му обаче започваха да отслабват. Нямаше да се задържи изправен още дълго време. — Кой ме уби? Влечугото на шогуна Каваками Лепкавото око ли?

Шидзука се придвижи грациозно към него на колене. Тя постави ръцете си нежно на рамото и ръката му. Не можеше да го докосне реално, както и той нея.

Тя се опита да го успокои:

— Не се тревожете. Останете в покой. Следвайте дишането си.

— Ако е Каваками — разсъждаваше Киори, упорито настоявайки на своето, — тогава той е намерил изменник сред приближените ми. Генджи ще бъде в опасност. Трябва да го предупредя. — Вече не можеше да се изправи на крака. Пропълзя към алкова, където пазеше хартия, мастило и четка.

— Каваками не е замесен — опроверга го Шидзука, — а Генджи не е в опасност. Онзи, който ви отрови, ще бъде повален преди Новата година да е остаряла. — Тя не му каза, че това е синът му Шигеру, нито че той е полудял и че смъртта на Киори е първата от многобройните ужасяващи убийства, които Шигеру щеше да извърши същата нощ. Пророчеството, което тя му бе предала, а той бе споделил преди много години с владетеля Нао, щеше да се изпълни почти цялостно. След кръвопролитието тази нощ единствените оцелели Окумичи щяха да са Генджи и самият Шигеру, а скоро това щеше да е само Генджи.

Киори пропълзя още няколко стъпки и вече не можеше да се движи. Той се преобърна по гръб и се втренчи в тавана. Дори му бе трудно да примигне.

Шидзука отиде и коленичи до него.

Той я погледна и попита:

— Генджи ще бъде в безопасност…

— Да.

— Родът ще бъде продължен…

— Да.

— Ще свалим шогуната Токугава.

— Да.

— Вие не говорите това само за да ощастливите един умиращ човек, нали?

— Не, господарю мой. Не бих направила подобно нещо.

Киори започна да се задъхва от недостиг на въздух. Тежестта на собственото му тяло започваше да стоварва все по-неподвижните му мускули върху диафрагмата.

— Кажете ми. Последното нещо. Коя сте вие?

— Ваша вярна приятелка, господарю мой, както и вие за мен.

— Исках да попитам… — Всяко негово вдишване вече беше голяма победа. Вече не можеше да изговори това, което искаше да попита.

Тя се приведе близо до него. Ако можеше, би го прегърнала и залюляла в ръцете си, за да го успокои в прощална прегръдка.

Той се опитваше да говори, но не можеше. Издиша и не можа да вдиша повече.

В очите на Шидзука се появиха сълзи. Колко глупаво бе да плаче за владетеля Киори, човек, на чиято смърт тя бе станала свидетел, но който нямаше да бъде роден през следващите петстотин години.

Какво повече можеше да направи? Беше жената, видяла дъгата на човешкия живот. Как можеше да не плаче?

1308 година

Шидзука се бореше да забрави по същия начин, по който другите се бореха да запомнят. Родена да узнае всичко наведнъж, тя можеше да се надява, че нейното съществуване ще има смисъл само като се освобождава от едновременността и осведомеността за всичко. Другите проявяваха склонност да помнят твърде малко. Тя — да забравя колкото може повече. Знаеше, че в замъка е имало розова градина. Беше забравила кога. Никой не беше чувал за владетеля Нарихира, който щеше да я засади. Дори не се бе родил още. А сега в кулата тя не можеше да се издигне до равнището, до което искаше да стигне.

Тя се спря в стълбищното пространство и погледна тавана над себе си.

— Какво става? — попита Хиронобу.

— Нищо. — Както обикновено, когато имаше възможност, тя отиде до прозореца, който гледаше на юг, и огледа бреговата ивица на Шикоку, тъмна гора на фона на океанската яркост на Тихия океан. Хиронобу вече се беше разтревожил от сълзите, които бе проляла заради отсъствието на розовата градина. Щеше да се притесни още повече, ако тя го попиташе къде е седмият етаж. Тя знаеше, че в живота й ще го има, защото тя щеше да умре и да роди дъщеря си там.

Проблемът със запомнянето и забравянето беше по-сложен, отколкото тя си мислеше. Тя бе прекарала живота си изцяло в абатството Мушиндо, изолирано, малко и затворено място. Дори в неговите граници не беше лесна задача да разграничи миналото от бъдещето или настоящето от миналото и от бъдещето, или спомените от виденията, предупреждението от кошмара. Колко по-трудно щеше да бъде извън тези стени, където спомените бяха много по-големи, а също и забравата, а й оставаше много малко живот, през който да може да свърши всичко това.

— Да не би кулата да те дразни по някакъв начин?

— Не, не, не е така, господарю.

Хиронобу се усмихна и я приласка в прегръдката си.

— Когато сме сами, не е необходимо да ме наричаш „господарю“.

Тя погледна към двамата телохранители, които се преструваха, че не забелязват откритата му проява на обич.

— Оставете ни — разпореди се той.

— Господарю. — Двамата мъже се поклониха и се оттеглиха от помещението.

— Ако замъкът не е достатъчно голям, аз ще го разширя. Кажи ми какво искаш и то ще е твое.

— Замъкът ти е много голям. Нищо повече не е нужно.

Хиронобу трябва да изгради седмия етаж, и то скоро. Трябва да го направи с убеждението, че осъществява своя идея, защото, ако реши, че е нейна, това ще стъпче неговото самоуважение. Тя не знаеше защо, но знаеше, че е така. Много от нещастията, които щяха да се стоварят върху този род, щяха да се дължат на този вреден навик на нечие незначително съществуване да се придава прекомерна значимост. Това бе навик, насаден не само в новия й съпруг, но и у всички самураи. Тя не можеше да направи нищо, за да го предотврати. В живота си тя предусеща много и не променя нищо. Тя вижда отвъд своето време, но не може да действа извън него.

— Просто се питах — отговори Хиронобу. Той погледна в същата посока като нея и започна да наблюдава как вълните напредват и се отдръпват от брега. — Баща ми е построил тази кула. — Той го изрече с лека нотка на неудовлетворение в гласа. Дали защото синовете винаги се стремят да надминат бащите си?

Шидзука се облегна на него. Тя почувства топлината на тялото му през дрехите. Той бе много топъл. След малко и тя щеше да се затопли, а топлината от нейното и неговото тяло нямаше да се раздели.

1796 година

— Да, господарю Киори — потвърди архитектът. — Напълно разбирам вашите желания.

— Надявам се — отговори Киори. Дори прислугата му не го вземаше на сериозно. Беше едва петнайсетгодишен и бе станал даймио на провинция само преди месец при внезапната смърт на баща си.

— Така е, господарю.

— Но.

— Вие казвате, че искате да се построи още един етаж, седми, защото сте открили, че в древни времена там е имало седми етаж.

— Да. И?

— Вашите описания бяха много ясни, господарю мой. Въпреки това ще бъде много полезно, ако мога просто да погледна плана. Както учителят Кунг казва: „Една картина може да покаже повече от хиляда идеограми.“

Раздразнението на Киори започна да преминава в гняв.

— Ако имах план, не мислиш ли, че досега щях да ти го покажа?

— Нямате ли? Не разбирам. А кой има?

— Никой.

— Но… — Архитектът млъкна.

— Продължавайте.

— Съжалявам, господарю, но не съм ви разбрал правилно. Стори ми се, че казахте, че сте виждали този план.

— Не — отсече Киори. Не можеше да каже истината такава, каквато беше. Твърде неудобна бе. — Казах, че съм виждал седмия етаж. — Архитектът примигна, после очите му се разшириха разбиращо.

— Видение?

— Да. — Надяваше се да не му се налага да обяснява повече.

Архитектът се поклони чак до пода.

— Мога ли да ви поздравя, господарю Киори, и да изразя надежда, че ще бъдем облагодетелствани с още много видения.

— Благодаря ти.

— Ще продължа строителството, по-скоро — възстановяването, незабавно.

— Добре. Когато бъдеш готов да направиш етажа, уведоми ме, за да дойда да го наблюдавам.

— Вие искате да наблюдавате изграждането на етажа?

— Да.

Духът на дамата, който го бе посетил предишната вечер, му бе казал, че етажът трябва да бъде построен точно.

Ако има и най-малка грешка, бе казала тя, ще се появявам пред вас или под пода и ще бъда без крака, или над пода и ще се представям като реещ се призрак.

След като сте моето видение, какво значение има това? — попита той.

Човешкият мозък може да възприеме само ограничена част от това, което изглежда невъзможно, обясни му тя. Ако е прекалено много, се стига до лудост.

— Много добре, господарю. — Архитектът отново се поклони. — Ще бъде направено.

Слухът, че младият господар е наследил дарбата от своите праотци, се разпространи бързо. От този ден слугите и васалите гледаха на него по различен начин. Когато заговореше, те го слушаха с внимание. Когато командваше, му се подчиняваха без колебание. На други места бе възможно хората да се подиграват с пророческите способности на владетелите Окумичи. Не и в провинция Акаока. Властта на управляващия род бе основана на мистичното предсказване и това бе основата за оцеляването и просперитета на провинцията.

Тук да бъдеш с дарба на ясновидец означаваше голям авторитет, дори ясновидецът да бе момче на петнайсет години и дори предсказанието да не беше такова, каквото всички очакваха. Никой никога нямаше да бъде осведомен по-добре.

Така се надяваше Киори. А дали само той я виждаше?

1308 година, Високата кула

Шидзука прекарваше всяка нощ в покоите на съпруга си или когато той предпочиташе да я навести, беше с него в своите. През останалото време през първата седмица от идването си тук тя прекарваше повечето часове в най-високата част на кулата.

— Защо? — питаше я Хиронобу. — Имаш си придворни дами, които ще играят игри с теб. Музиканти, певци, поети, всички са на твое разположение. Ако искаш да яздиш, можеш да си избереш от твоите коне. Или да се возиш на карета.

— Гледката тук ме привлича — отговори Шидзука. — Всичките шестнайсет години от живота си съм прекарала на земята зад стените на абатството. Да виждам толкова много от света и да бъда толкова високо над него е огромно удоволствие за мен. Знам, че тази кула е бойна. Ако не трябва да съм там… — Тя му се усмихна и се поклони.

Хиронобу се разсмя.

— Бойна? Едва ли. Самураите на Окумичи не се оглеждат за врагове отдалече. Ние не чакаме да попаднем в обсада. Ние изобщо не чакаме. Ние сме кавалеристи. Най-добрите на всички японски острови. Във война ние атакуваме, яздейки. А когато ни видят, вече е твърде късно.

В първия разговор, който изобщо някога бяха водили, Хиронобу й бе разказал историята на своята победа над мощната армия на Ходжо и последващото му издигане за велик владетел. Очевидно сред самураите беше обичай постоянно да се хвалят с делата си, а когато говорят за бъдещето, говорят сякаш великите подвизи, които се кълнат, че ще извършат, вече са факт. Преувеличението, не реалността беше доминиращ елемент.

Шидзука се поклони и каза:

— Колко щастливи са хората в тази провинция. Те се радват на сигурност и спокойствие, които са отказани на толкова много други наши сънародници. Война бушува в държавата. Но тук, в Акаока, цари мир.

— Да — потвърди Хиронобу. — Сигурност и спокойствие.

Тя можеше да каже, че той се наслаждава на тези думи. Щеше да ги използва по-късно в историята, която щеше да напише. При прочита им следващите поколения щяха да се възхищават на подвизите му срещу очевидно невъзможно превъзходство на врага. Щяха да се чудят как такъв владетел с успешно управление — а също вероятно надарен с ясновидство — не е станал шогун, дори не е успял да завладее целия Шикоку, най-малкия от трите главни японски острова.

— Мога ли да задам въпрос? Или ще бъде неучтиво?

— Ти си ми жена — щедро отвърна Хиронобу. — Можеш да ме питаш каквото искаш и няма да е неучтиво.

— Благодаря ви, господарю. Това е много благородно от ваша страна.

Хиронобу отново се разсмя. Той седна до нея и я прегърна през раменете.

— Нарече ме „господарю“. Сега сме сами. Подобна официалност не е необходима.

Зарови лицето си в шията и рамото й и вдиша аромата й.

— Ти излъчваш най-хубавия аромат, който някога съм усещал или съм си представял.

Шидзука се изчерви.

— Нобу-чан — прошепна тя, като използва детското умалително на името му.

Дъхът му секна в гърлото и когато заговори, в гласа му се усещаше дрезгавата нотка на чувствената възбуда.

— Ти — промълви той и пъхна ръка в широкия ръкав на кимоното й.

Шидзука се отпусна на пода по гръб. Лицето на Хиронобу над нейното беше бледо, като се изключи притокът на кръв по клепачите, бузите и устните. Сякаш гореше в пламъци. Зад него бе таванът.

Тя знаеше, че след много време това ще е подът на седмия етаж на кулата.

След това Хиронобу повече не обръщаше внимание на продължителните посещения на Шидзука в кулата.

— Прекарвай тук колкото ти е приятно — каза й той. — Ако аз бях живял толкова дълго затворен зад стените на храм, също щях да намирам за приятна тази гледка.

— Вие сте много мил — отвърна Шидзука. — Само истинският мъж може да бъде толкова любезен.

Тя отиваше там заради гледката, както му казваше, но не заради тази, която бе описала.

Седеше и медитираше, краката й бяха в поза лотос, ръцете й — на корема в зазен мудра, клепачите й бяха спуснати, без да са напълно затворени, дишането й беше толкова леко и безшумно, че едва ли можеше да се нарече дишане. Седеше, медитираше и съсредоточаваше цялото си същество върху противоположна цел. Вместо да се освобождава, да освобождава освободеното и да освобождава отново, Шидзука се залавяше за това и за онова, отделяше една халюцинация от друга, изпробваше безсмислени възгледи по безполезни въпроси, нападаше всеки вакуум без мисъл с догадки, фантазиране, размишления, надежда, страст и боязън. Предизвикваше сензорни чувства на глад, топлина и студ, болка и удоволствие, сладост и горчивина, на аромат, вкус, докосване и гледки — реални, въображаеми и плод на спомени. Вътрешната тишина и безметежност бяха помитани от рева на десет хиляди гласове, които поставяха с крясъци изискванията си.

Щеше да се освободи по-късно. Сега беше от първостепенно значение да си припомни някои спомени и предупреждения, които погрешно бе пренебрегнала, стремейки се да разбере настоящето. По време на пробуждането си тя бе объркала ограничената територия на абатството Мушиндо с реалността и бе изчистила съзнанието си от познанията, които й бяха нужни. За да ги възстанови, трябваше да се върне в лудостта.

Внезапен предупредителен хлад се излъчи от гръбнака й и се разпространи по гърба, раменете, шията и скалпа. Съзнателно същество бе влязло в стаята зад гърба й. Приближаването му не бе сигнализирано нито от звук, нито от движение на въздуха откъм стълбите. Да не би отвратителният призрак да я преследваше отново или прикриваше опасност от човек?

Шидзука престана да се вглъбява навътре към себе си и пренасочи вниманието си навън. Тя разпозна идването, без да се обръща да поглежда. Вече не можеше да вижда в умовете на другите. Здравият разум не можеше да съществува редом с тази свръхестествена дарба. Тя обаче запази една от нейните характерни черти — способността да усеща намерения. Позна го именно по намеренията му.

Каза му:

— Ако го направиш, Хиронобу ще разбере, че си ти.

Непосредствено зад себе си тя чу късо, бързо поемане на дъх. Думите й го спряха на няколко крачки зад нея. Го проговори:

— Нека разбере. Нека ме екзекутира. Ще приема смъртта за щедра награда, както и за теб, защото ще си мъртва.

Шидзука се завъртя, за да застане с лице към него. В ръцете му не виждаше оръжие. Да не би да бе замислил да я хвърли през прозореца? Вероятно.

Тя се усмихна.

— Сигурен ли си, че не мога да летя?

— Вещица. — Той просъска думата злобно и извади меча си.

— Съпругът ми няма да те убие незабавно. Първо ще те измъчва, после ще те умъртви.

— Мислиш, че се страхувам от болката? Не повече, отколкото се страхувам от смъртта, а аз изобщо не се страхувам от смъртта. — После пристъпи към нея.

— Ако става дума за теб, така е — съгласи се Шидзука.

Той отново спря.

— Разбира се, велики генерале, ти няма да пропуснеш да обмислиш пълните последици от твоята измяна? Хиронобу няма да умъртви само теб. Твоите васали, слугите ти и съпругата ти ще те последват в Ада. Както и Чиаки.

Споменаването на името на сина му лиши тялото на Го от сила. Той свали меча си и се разколеба.

— Ще те убия — обеща й той.

— Да, ще ме убиеш — не възрази тя, — но не днес.

— Скоро ще е.

— Не, ти ще закъснееш много.

— За какво ще закъснея много?

— И това ще разбереш много късно — отвърна Шидзука.

Го прибра меча в ножницата.

— Ти няма да се заблуждаваш от измамни думи и фалшиви предвиждания. Ти не знаеш толкова много, колкото се преструваш, че знаеш. Това е стар трик на вещиците. — Той се завъртя на пети и бързо се запъти към вратата.

Тя отговори:

— Знам коя съм.

Той спря, обърна се и я погледна.

— Всеки знае кой е, освен ако не е дете, идиот или лунатик.

— Знам кой си ти.

— Всички знаят кой съм. Тази провинция нямаше да съществува, ако не бях аз.

— Знам коя съм, защото знам ти кой си — настоя Шидзука. — Колко печално е да бъдеш баща, който иска да убие детето си, вместо да го защити.

— Бъди проклета завинаги — не отстъпи Го, — заедно с всички вещици, които излизат от тази проклета река от кръв.

Шидзука остана заслушана в отслабващия звук от стъпките му по стълбите. Баща й нямаше да влезе отново в кулата преди последния ден от живота им.

След като положи толкова много усилия да забрави, сега Шидзука правеше всичко възможно да си спомни. Беше принудена да го направи заради призрака, който обитаваше кулата. Каквото и да й бе известно за него в дните на познанието и лудостта й, тя го бе зачеркнала. Кой бе той?

Трябваше да си спомни, преди да бъде построен седмият етаж. Ако той беше приятел, тогава повече нямаше да е необходимо да се крие от него. Ако беше враг, трябваше да познава натурата му, за да може да се защити от него. Призракът я плашеше, а тя вече бе отвикнала да бъде плашена.

Беше го видяла за пръв път в деня, в който пристигна в замъка. Тя седеше в стаята на шестия етаж на кулата и подхранваше разочарованието си от отсъствието на седмия, когато чу някой да се качва по стълбите. На прага се появи млад мъж, когото не познаваше. Беше на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Мечовете като на възрастен, които бе запасал, изглеждаха прекалено големи за него. На лицето му се четяха повече признаци на искреност, отколкото на интелигентност, и на решителност, отколкото на красота. Тъкмо се готвеше да му извика, когато си даде сметка защо изглежда странно.

Беше прозрачен.

Той се обърна към нея и като че ли се втренчи в лицето й.

Шидзука замръзна. Може би защото престана да се движи, както и удължените сенки в здрача, попречиха да бъде видяна. Може би тя беше прозрачна за него, както той за нея, а като беше в сянката, беше трудно да бъде забелязана. Може би той не беше повече от халюцинация.

Привидението мина край нея, сякаш тя не бе там. Когато стигна до далечната стена, той започна да се издига във въздуха, краката му правеха движения все едно се качваше по стъпала, които не съществуваха.

Шидзука потисна вика си. Захапа ръката си, за да не издаде звук. Страхуваше да предизвика и най-лек шум, който можеше да привлече вниманието му.

Точно преди да стигне до тавана, съществото заговори:

— Госпожо Шидзука — рече то. — Мога ли да вляза?

То очевидно получи разрешение от някого, защото се поклони и след миг изчезна в тавана.

Шидзука нямаше смелост да помръдне. Отчаяно искаше да избяга от това, което със сигурност беше демон, но точно толкова отчаяно не искаше да привлече вниманието му. Тя стоеше на едно място и се ослушваше. Не чуваше нищо. В продължение на няколко дълги минути тя бе парализирана от страха си.

Здрачът отстъпи на нощта. Пълната тъмнина на новолунието погълна вътрешността на кулата. Само няколко тънки лъча звездна светлина, която прозираше зад облаците, разделяше една сянка от друга.

Накрая страхът й да стои надви страха й да се движи. Колкото бе възможно по-тихо, тя тръгна към стълбите, като стискаше кимоното си силно, така че пластовете коприна да не шумолят от допира си един в друг.

Когато стигна стълбите и помисли, че е избягала успешно, се появи друг призрак. Този беше мъж на около двайсет години. Мургав, едър, с уверената походка на мъж, който убива други мъже, несъмнено с двата меча, които висяха на кръста му.

Подобно на първия, той също се запъти нагоре.

Подобно на първия, този също беше прозрачен и не обърна внимание на присъствието й.

За разлика от първия обаче този вървеше право към нея. Тя се отдръпна назад, колкото бе възможно по-бързо, и едва успя да се махне от пътя му и да влезе в стаята. Той се издигна във въздуха по същия чудовищен начин като първия и подобно на него направи пауза и после изговори името, което я шокира.

— Госпожо Шидзука. Аз съм.

Това същество също изчезна в тавана.

Шидзука се прилепи към стената. Тя бе в капан. Не можеше да рискува да падне по стълбите. Ами ако срещнеше друг демон и той преминеше през нея? Тя не беше уверена, че умът й бе достатъчно силен да усети, че ужасът и спокойствието съжителстват. Ако обаче не си тръгнеше, сигурно щеше да е само въпрос на време преди единият или другият от тях да дойде, да я открие и…

И какво? Несигурността увеличи страха й.

Тя се надяваше Хиронобу да дойде да я потърси. Но знаеше, че той няма да го направи. Нейният умен малък монолог, който съчетаваше нежността със силата, предизвика гордостта му и той й даде свободата, която според него тя бленуваше.

В стаята, близо до тавана, тя видя тъмнина да се движи в тъмнина, бледа сянка на човек слизаше надолу. Тя достигна пода на стаята и тръгна към стълбите и към нея.

Тя нямаше накъде повече да отстъпва. Кой беше това? Не беше сигурна от кого от двамата се страхуваше повече. Казваха, че най-лошите демони приемат благовиден вид, за да мамят и всяват ужас по-добре. По-младият на вид, момчето, тогава бе по-опасен от мъжа. Когато той се приближи, като че ли наистина беше по-лошият от двамата, очертанията на призрачната му форма бяха по-дребни, отколкото на воина.

Съществото спря, преди да излезе на стълбите, и погледна през прозореца. Беше на по-малко от две стъпки от мястото, където Шидзука беше прилепната към стената. Обърна се на звездната светлина. Тя видя спаруженото и сбръчкано лице на възрастен мъж.

Шидзука крещеше, обзета от ужас заради безпомощността си и побягна надолу по стълбите. Предпазливостта й бе стопена от видяното, затова тя не тичаше достатъчно чевръсто и падна на земята. Демоничните вопли я преследваха по целия път надолу. Едва когато се озова в ръцете на Хиронобу, тя си даде сметка, че воплите излизат от нейното собствено гърло.

— Не позволявайте някой да избяга! — заповяда Хиронобу.

— Господарю! — В кулата нахлуха самураи с извадени мечове.

Шидзука знаеше, че няма да намерят никого, тъй като нямаше никой, само призраци. Хиронобу я държеше здраво.

— Ти си в безопасност, Шидзука, в безопасност си.

Тя се притискаше отчаяно към Хиронобу, а тялото й трепереше, без да може да го контролира. Не, тя не беше в безопасност. Никога повече нямаше да бъде в безопасност.

В мига, преди да извика, тя си помисли, че вижда трети демон. После в лицето на възрастния мъж тя позна момчето и воина. Те изобщо не бяха три демона, а един и същ. Той беше направил така, че човешкото му изражение да се състари за часове.

Кое беше следващото, което щеше да я преследва? Разлагащ се труп?

От стомаха й се надигна жлъчка. Тя затвори гърлото си и задържа горчивата пареща течност сякаш задълго, преди тя да опари гръдния й кош и да се върне обратно.

Хиронобу веднага намери виновник за нападението, което според него бе дело на нинджа наемник на съседния владетел, когото той отдавна не харесваше. Шидзука не се опита да го разубеждава. Как би могла? Дори да му беше казала, че нападателят е бил демон, а не човешко същество, и той да й беше повярвал, това нямаше да защити врага, когото Хиронобу беше избрал. След като подозренията му бяха определени, те винаги нарастваха и нарастваха, докато достигнат сигурността на решителното доказателство. Отвратителният страхливец, който можеше да изпрати нинджа, не би се поколебал да наеме магьосник, който да създаде демон. А ако той не й повярваше, ако се усъмнеше в здравия й разум, неговите реакции щяха да бъдат изкривени, когато тя споделяше ясновидството си с него през следващите дни. Онова, което тя предвиждаше, щеше да се случи, независимо от обстоятелствата. Но заобикалящите условия за тези пророчества можеха да бъдат много различни. Тя не можеше да рискува. Трябваше да допусне невинните да страдат и умират.

Същата нощ Хиронобу изпрати куриери до главните си васали. Преди сутрешното слънце да изпари росата от листата, той заедно с деветстотин самураи на коне поеха на изток, за да нападнат владетеля Теруо. По това време страданието, което преживяваше Шидзука след появата на демона, беше преминало във висока температура, втрисане, главозамайване и постоянно чувство за повдигане.

Преди залез тя се оттегли в своите жилищни помещения.

Освободи придворните си дами. Те не можеха да й помогнат срещу привиденията. Подобно на домакините в абатството те нямаха и най-слаба представа за демоничното присъствие. Те виждаха само нейното поведение и я мислеха за луда. Стражите останаха в коридора пред спалнята й. Тъй като Хиронобу беше заповядал така, тя не можеше да ги отпрати. Надяваше се да може да се въздържа достатъчно, така че те да не я чуват много.

Ако имаше смелост, нямаше да чака демонът да дойде при нея. Тя щеше да отиде във високата кула и да го потърси. Ала тя не беше толкова смела.

Сама тя се страхуваше да отиде и се страхуваше да остане, страхуваше се да заспи, страхуваше се да остане будна, страхуваше се да медитира, страхуваше се да се отдаде на халюцинациите си. Нямаше място на света или състояние на ума, което да служи за убежище.

Когато нощта настъпи, треската й се усили. Накрая, победена от болестта, страха и изтощението, тя си легна. Щом го направи, тя започна да се унася и измамно лесно загуби съзнание. Когато си мислеше, че се е събудила, тя се опита да помръдне, но разбираше, че не е в състояние. Когато сякаш спеше, тя установи, че мисли, че спи, което със сигурност означаваше, че на практика е будна. Тогава обаче не можеше да се движи. Най-малкото помръдване на малкия пръст, потрепване на клепача, промяна в дишането или в напрягането на мускулите — всичко това беше напълно извън нейния контрол. Докато се бореше безполезно, чу отдалече силен, висок звук, наподобяващ нещо средно между чуруликане и вой. Отначало тя помисли, че пеят цикади. Липсваше обаче характерният за песента им ритъм. Приличаше повече на утихващ звън на храмов гонг, само че вместо да намалява, той се усилваше и ставаше все по-силен и все по-пронизителен. Да не би това да беше предвестник на приближаващ се демон? Тя отново започна да се опитва да установи някакъв контрол върху тялото си, какъвто и да било контрол. Външното спокойствие прикриваше паниката, която тя усещаше, ужасът бе породен повече от предчувствието, предизвикано от страха, отколкото от болката или парализата. Ако само можеше да отвори очи или да стисне ръката си в юмрук, или да възпроизведе дори само шепот…

Внезапно звънът престана. В същия момент тя чу глас пред вратата.

— Защо трябва да се страхувам? Това е само една стая, подобна на всяка друга. — Тя не познаваше този глас, глас на млад мъж.

1796 година, забраненото крило на замъка „Облак врабчета“

— Е, аз се страхувам — прошепна госпожа Садако. — Нека отидем другаде.

— Идването ни тук беше твоя идея — припомни й Киори.

— Промених решението си — отговори госпожа Садако. Тя се протегна и леко постави дланите си на ръката му. Нежно се притисна към него и се опита да го отдръпне, преди той да е отворил вратата. На ярката светлина на деня беше много лесно да се смееш на истории за зли, призрачни видения. Тук и сега, когато имаше само далечни звезди и едва забележими сребърни лъчи откъм восъчната луна, привиденията и злите духове не изглеждаха невъзможни.

— Моля — каза тя.

Той се поколеба. В интерес на истината и той се страхуваше. Той беше единственият Окумичи от своето поколение. Това означаваше, че той трябва да е онзи, който ще получи ясновидски видения. От четенето на тайните хроники на рода той знаеше, че подобни видения са идвали при предците му по много начини и в много форми, някои толкова ужасни, че в резултат предизвикваха лудост. Не изпитваше ли той съдбата, като посещаваше предишните жилищни помещения на госпожа Шидзука, привидението, което бе донесло силата на ясновидството в неговия род? Но желанието му да направи впечатление на Садако бе по-голямо от страха му. Защо, трудно бе да се каже. Четиринайсетгодишна, тя бе година по-млада от него и изглеждаше още по-млада. Не можеше да се каже, че е най-красивото момиче, което познаваше. Семейството й беше с недостатъчно висок ранг, за да й се позволи да влезе в двора на великия владетел. Ала откритият й характер, освежаващата й праволинейност спечелиха обичта му, както и възхищението му. Когато тя кажеше нещо, той знаеше, че тя наистина го има предвид. Не знаеше защо това го привличаше повече от красивото лице, съблазнителното държание, изкусното поведение в леглото и умните думи. Може би нещо не беше наред с него.

— Вече казах, че ще прекарам нощта тук — настояваше Киори. — Когато велик владетел дава думата си, трябва да я спазва. — Тъй като беше велик владетел само от три седмици, той подчертаваше статута си много повече, отколкото би го правил при други обстоятелства.

— Не може да се каже, че сте дали дума — твърдеше Садако. — Единственото, което казахте, е, че не се страхувате да прекарате нощта тук, в обитаваната от призраци част на замъка. А и го казахте само пред мен. И аз ви вярвам. А сега, моля ви, нека тръгваме.

— Ти можеш и да тръгваш — щедро предложи Киори. — Дадох думата си, затова трябва да остана, както съм казал.

Той постави ръка на вратата и я бутна. Надяваше се, че по някакъв начин тя щеше да му попречи да влезе. Но тя се отвори лесно. Стаята имаше известност, която не изискваше да бъде заключена. Свещениците и монахините чистеха тази част на замъка всеки ден, така че нямаше паяжини, прах и миризма на плесен.

Садако зяпна от учудване и се отдръпна от отворената врата.

Киори погледна вътре. Не каза нищо. Но сенките в стаята я правеха още по-тъмна, отколкото бе коридорът, в който стояха.

— Какво виждаш? — попита той.

— Тъмнина — отвърна тя, — неестествена тъмнина. Моля ви, умолявам ви, господарю мой, нека си тръгнем.

Садако никога не го наричаше „господарю мой“, освен в най-официални ситуации, когато беше абсолютно неизбежно. Тя наистина се страхуваше. Той го осъзнаваше и това го караше да се държи по-смело, отколкото се чувстваше. Пристъпи в стаята и започна да затваря вратата зад себе си. Както се надяваше, Садако влезе, преди вратата да се е затворила. Едната й ръка бе на ръката му, а другата — на рамото. Той усещаше как треперещото й тяло се притиска в неговото.

— Спокойно, Садако — рече Киори, докато я водеше към вътрешността на стаята. — Очите ни ще привикнат с тъмнината. А и луната изгрява. Скоро ще има повече светлина.

— Ще има повече светлина, ако скоро отвориш вратата — рече Садако — и стоим близо до нея.

— Ако отворя вратата, могат да ме приемат за страхливец. Ако стоим до нея, това отново ще е проява на страх. Ето. Ще седнем тук, до алкова.

— Това не е ли мястото, където хората слагат леглата си? — Садако спря рязко. Тъй като се държеше за него, той също трябваше да спре.

— Така говорят хората. Хората говорят всякакви неща. Най-добре е да вярваш на собствената си преценка и да не се влияеш от приказките на онези, които не знаят друго, освен да говорят много. Нека поне седнем.

— Сега изглежда малко по-светло — рече Садако и като последва предложението му, седна. — Но все още не виждам почти нищо.

— Забравихме да си донесем постелки — отбеляза Киори с отработена небрежност. — Ще трябва да спим на голите рогозки. — Фактът, че тя се уповаваше на него, му даваше чувство за увереност, което го изпълваше със задоволство. Той се отпусна назад и започна да се протяга на пода.

И веднага изнемощя. В един момент сковаващ студ и изгарящи пламъци го погълнаха; тежестта на земята се стовари върху него в една малко точка, а лекотата на небето го разнесе във всички посоки в космоса; невероятна болка лиши тялото му от сила, а безкраен екстаз му донесе освобождение.

— Киори! — Садако го гледаше. Издигащата се луна освети страха на лицето й. — Какво става?

Киори не можеше да отговори. Дори да можеше, нямаше да знае какво да каже. Той видя как сегашният момент съществува едновременно с многобройни светове, безброй вечности и безкрайни множества от същества, които са и не са него самият. Той видя миналото и бъдещето да се пресичат на безкрайно разстояние към начало, което нямаше начало, и край, който нямаше край, което той нямаше как да възприеме, без да се разпадне.

Сянка на женска фигура се изправи от него като дух, който се разделя от тялото. В един момент той разбра какво се случва с него. Тя бе дошла при него и той бе дошъл при нея. Дългите й коси се разпиляха по раменете й и върху него.

Не, не точно върху него.

В него.

Тя се рееше на една ръка разстояние над рогозката в обичайния маниер на безплътните призраци и като призрак беше отчасти в него, отчасти — извън него. Страшните слухове за призрачното присъствие бяха верни, но той не си бе представял това.

— Киори — обърна се към него Садако. Тя се протегна да го докосне. Преди да го е направила, той заговори, но не на нея.

Той промълви:

— Госпожо Шидзука.

— Владетелю Киори — отговори Шидзука и излезе извън него.

Когато го направи, той загуби съзнание.

— Киори! — Садако се страхуваше прекалено много, за да го докосне. Но нещо трябваше да се направи. Тя се изправи, разтвори вратата и забърза навън, за да намери помощ. Не бе изминала и пет стъпки, когато спря. Ако някой го видеше в това състояние на слабост, във вероятно състояние на временна лудост — защото той изговори името на древно привидение, сякаш се бе явило пред него, — и без това нестабилната му власт щеше да се разпадне. Беше едва петнайсетгодишен с много врагове и малко приятели.

Садако се загледа по тъмния коридор към забраненото крило. Все още трепереща от страх, тя се върна обратно там, където лежеше Киори. Тя самата бе единствената, на която можеше да се уповава да мълчи. Ако Киори не й вярваше, тогава можеше да я убие и неговата тайна щеше да остане неразкрита. Тя не искаше да умре. Но знаеше какъв е дългът й. Баща й беше с нисък ранг, но бе самурай, а тя — самурайска дъщеря.

Садако държеше Киори в ръцете си, докато най-сетне на разсъмване той се събуди.

Той промълви:

— Високата кула. Седмият етаж.

— Няма седми етаж, господарю Киори — каза Садако. Нарочно изговори името му, в случай, че е забравил кой е.

— Аз трябва да го построя. Там ние ще…

Той спря и погледна Садако. Тя го бе видяла в момент на най-голяма слабост. Беше го чула да бръщолеви с призрак. Можеше ли да й се вярва, че ще запази тайната? Имаше само един начин да бъде сигурен. Като я екзекутира.

Или…

Нямаше алтернатива.

Да се ожени за нея.

Кое е по-лошо? — питаше се той. Всяка част от тялото му от главата до петите го болеше. Струваше му голямо усилие да се надигне от скута на Садако.

— Защо се смеете, господарю мой?

— О, защото нашето малко приключение се оказа доста по-неприятно и доста по-приятно, отколкото всеки един от нас очакваше.

1311 година

Шидзука се усмихна. Лицето на Киори бе спокойно, въпреки че бе умрял от отрова. Не беше изпитал силна болка. Тя се радваше на това.

В продължение на шейсет и четири от преживените седемдесет и девет години владетелят Киори се бе страхувал от нея.

Той се страхуваше от нея, защото тя знаеше бъдещето, страхуваше се от нея, защото беше призрак или въплъщение на собствената му лудост, страхуваше се от нея, защото се появяваше и изчезваше без предупреждение. Но той се страхуваше от нея най-много, защото тя бе вечно млада.

Той никога не си бе представял колко много я плаши той самият. Тази първа нощ в кулата беше само предупреждение. През следващите три години владетелят Киори преминаваше с ужасяваща скорост от младостта към старостта, сякаш силните и безмилостни богове бяха го проклели. Може би това беше вярно. Проклятието беше добро обяснение като всяко друго.

Шидзука остана с призрачния труп на владетеля Киори, докато неясният образ се разпадна за последен път.

Сега във високата кула бе останал само един призрак. Преди слънцето да изгрее, нямаше да има никой.

1842 година

Владетелят Нао не мислеше, че някога ще се завърне на това място. Може би ако беше по-религиозна натура, прахът на дъщеря му щеше да има някакво значение за него. Но прахът си бе прах. Той не вярваше в безсмъртието или прераждането в която и да било от приказно описаните им форми. Не вярваше, че онези, които вършеха лоши неща, са обречени на страдания в демоничните владения, нито вярваше, че добрите и верните се възнаграждават с ангелско съществуване в небесния Рай. Не вярваше, че духовете на починалите вечно са свързани с тленните им останки.

Животът бе живот.

Смъртта бе смърт.

Това бе всичко.

Някога, не много отдавна, съществуването на Нао бе пълно с живот, както и с обещанията и възможностите, които се съдържаха в този живот. После, за кратко, смъртта замени живота. Мидори, такава палава мъжкарана като дете, се оказа с много крехко здраве като жена. Както бе предсказал неговият приятел, владетелят Киори, тя така и не се възстанови от раждането на първото си дете, Генджи. Раждането на второто й дете — дъщеря й, уби и нея, и бебето. В рамките на един месец чума, донесена на брега от руски ловци, порази северната провинция на Нао. Той избегна болестта, като се размина само с лоша кашлица. Съпругата му, синовете и внуците му нямаха този късмет.

Неговият зет Йоримаса надживя Мидори с по-малко от година. Прахът му бе положен до нейния. Това беше формалност и израз на чувство, което той се надяваше да успокои някого, тъй като за него не правеше нищо. Сред някои имаше съмнения за причината за смъртта на Йоримаса. Нао обаче не беше сред тях. Скръбта на Йоримаса го тласна да се върне към пороците на опиума, абсента и алкохола. Той не се върна обаче към предишните си прояви на насилие. Просто не можеше да издържи на празнотата в живота си без Мидори. Нао го разбираше. Той чувстваше същата тъга и празнота. Донякъде му беше все едно, че има внук, който ще продължи рода. Той не се тревожеше вече за рода си. Сигурно същото важеше и за Йоримаса.

Беше намерен встрани от пътя със счупен врат, конят му пасеше спокойно наблизо. Всички факти показваха очевидното. Той се бе натъпкал с опиум и алкохол до състояние на безсъзнание, бе паднал и умрял. Фактът, че един човек не бе приел тази причина, бе доказан с последвалата съвсем наскоро след това смърт на шестнайсет самураи, комарджии и контрабандисти, които бяха заподозрени, че смъртта на Йоримаса е настъпила в резултат на нечестна игра на комар. Всички шестнайсетима бяха убити с един удар на меча отпред на тялото, толкова силен, че бяха или обезглавени, или телата им бяха разсечени почти на две. Всички държаха оръжията в ръцете си или оръжията им бяха паднали до тях. Ничия смърт не бе настъпила из засада или изотзад. Всички слухове сочеха Шигеру, разбира се, но нищо не можеше да бъде доказано. Свидетели нямаше. Най-малкото никой не пожела да се обяви.

Нао чу шум от дреха на прага зад себе си.

Той каза:

— Ако нашият живот няма да е твърде дълъг, може би техният не беше прекалено къс.

Владетелят Киори седна до него.

— Между двете няма връзка. Ако имаше, родителите щяха да се жертват за децата си.

— Въпреки това не мога да не си мисля, че съм живял твърде много. Когато се родих, на трона в Китай беше император Чиенлун, а империята бе толкова мощна, че никой не смееше да застане насреща й. Британският посланик отишъл да го види и императорът казал: „Вие нямате нищо, което ние искаме, можете да си тръгнете“, и британците скоро били освободени. Сега британците идват и си отиват както си искат, продават наркотици на китайците, за да крадат богатството им и да пречупват волята им. Китайците и британците водеха война, която британците спечелиха. Трудно е да си го представим, но е така. Аз не съм за сегашното време.

— Ние с теб сме родени в една и съща година — каза Киори. — Ако ти не си за сегашното време, значи и аз не съм.

— Ти можеш да виждаш бъдещето — възрази Нао, — така че от всички хора единствен ти не може да си старомоден.

— Често съм мечтал да е така. Каква полза да знаеш за трагедията, ако не можеш да я предотвратиш?

— Ти не си искал да си ясновидец. Това е бреме, което трябва да носиш. За разлика от теб, аз мога да сваля бремето си. Писах на шогуна, че се отказвам от титлата и властта си.

— Така си и мислех.

Нао продължи:

— Помниш ли, когато бяхме млади, си обещахме един на друг и на нашите предци, че ние ще бъдем онези, които ще отмъстим за нашите родове и ще свалим от власт шогуната на Токугава? Мисля, че това е единственото обещание, което не съм изпълнил.

Киори се разсмя.

— Младите мъже са способни да дадат подобно лекомислено обещание. Може да ни бъде простено, че не сме го изпълнили.

Известно време поседяха, без да говорят. После Киори попита:

— Какво ще правиш?

— Ще си спомням — отвърна Нао. — Всички, които ценях, сега съществуват само в спомените ми.

11 Проклятието на майката на вещицата

1882 година, замъкът „Облак врабчета“

Макото прекара по-голямата част от океанския рейс от Йокохама до префектура Мурото в мислене какво ще направи, ако Генджи откаже да се срещне с него. Можеше да си спести безпокойството. Прие го веднага.

Мъжът, който дойде да го поздрави в голямата гостна, беше приблизително колкото него висок и слаб. Беше облечен по подобен начин във вълнен сюртук с двуредно закопчаване, бяла копринена риза и черна копринена панделка, копринена жилетка, леки вълнени панталони и ниски боти с връзки. Облеклото му беше в нюансите на тъмносивото, докато на Макото беше в черно. Това и по-тежките ездачески ботуши, с които бе обут Макото, бяха единствените разлики. Това беше леко разочароващо. Тук, в тази древна крепост, той очакваше да види най-сетне владетел в традиционно облекло.

— Радвам се да се запозная с теб, Макото — каза Генджи и протегна ръка. Когато застанаха лице в лице, се видя, че той изглежда достатъчно млад, за да е по-голям брат на Макото.

Английският на Генджи беше почти безупречен. Дори да имаше лек акцент, той не беше типичен за японец, а приличаше на акцента на Ню Йорк, в средата на долината на река Хъдзън, в околността на Олбъни, ако не се лъжеше. Лингвистичните изследвания на Макото го доведоха до забавното хоби да открива рождените места на хората само по начина, по който говореха. Генджи трябва да е имал учител от този район. Щеше да го попита, ако възникнеше подходяща възможност.

— Благодаря ви, че ме приехте толкова скоро, мистър Окумичи. Знам, че сте много зает.

— Не бих определил двайсет години като „много скоро“.

Макото се усмихна.

— Изненадвате ме, сър. Най-малкото очаквах до известна степен да се опитате да се измъкнете, дори да ми откажете направо. Да, преди отказа дори най-вероятният резултат ми се струваше да откажете изобщо среща с мен.

— Измъкването е безполезно — каза Генджи, — а отказът — невъзможен. Погледнете се. Погледнете мен. Нашата връзка е повече от очевидна.

— Така ли? Да не би да виждате нещо от Матю Старк у мен?

— Във вашата смелост, да, и в спокойствието ви в трудна ситуация виждам до голяма степен Матю. Той ви е отгледал в края на краищата. Как е възможно да не приличате на него?

Две прислужници се появиха на прага и се поклониха, преди да влязат. Бяха облечени в традиционни кимона, вместо в дрехите в западен стил, които носеха прислужниците, които го приветстваха при пристигането му. Може би подобно на османски паша Генджи се представяше в модерен маниер пред чужденците, а предпочиташе културата на традиционния деспотизъм във вътрешността на замъка. Може би личното снаряжение на владетел, което Макото не виждаше сега, бе изложено там.

Прислужниците оставиха подносите си на масата.

— Да сипа ли чая, господарю мой? — попита едната.

— Благодаря ти, не — отказа Генджи.

Двете прислужници се поклониха и си тръгнаха. Тяхното влизане и излизане беше възможно най-ненатрапчиво.

— Майка ми обслужваше ли ви по този начин?

— Тя наливаше — обясни Генджи, — защото наливането може да бъде демонстрация на грация, показ на елегантност и красота. Тъй като тя притежаваше и трите качества в изобилие, тя естествено имаше тази склонност. Тя обаче не обичаше да носи табли. Не беше прислужница в крайна сметка, така че нито любовта, нито необходимостта го изискваха.

— Тя не е била прислужница? Аз разбрах, че е била, сър. Прислужница или нещо подобно в този замък и в двореца в Токио.

— А — възкликна Генджи. Той отиде до прозореца и погледна към морето.

— Бъркам ли?

— Грешката е моя — призна Генджи.

— Вие сте изоставили майка ми, господине. Не, моля ви, не казвам, че това е обвинение или присъда на вашите действия, просто е констатация на фактите. Бих искал да знам защо. Не съм дошъл да предявявам претенции към вас, материални или каквито и да било други, нито да ви предлагам да оповестите нашата връзка пред някого, както и да я признаете по някакъв начин. Искам само едно. Отговорът на въпроса „Защо?“.

— Да, аз не съм ви признал както трябваше — каза Генджи, — нито признах майка ви. Надявам се, ще се съгласите, че макар да е несправедливо, не може да се приравни с изоставяне. Никой от вас не е бил изоставен. Вашето добруване беше основна грижа за мен и смятам, че го осигурих по подобаващ начин.

— Простете ми, господине, ако намирам семантичната дискусия за безинтересна — рече Макото. — Въпросът защо остава и той се набива на очи като единствения въпрос от съществено значение.

Генджи се поклони в кръста, какъвто бе западният обичай. Някой го бе изучил добре.

— Ще се опитам да обясня — продължи Генджи. — Нашата модернизация е малко старомодна и поради това е доста повърхностна. Все още сме обвързани с вярванията си, които са напълно средновековни. Преди двайсет години, по времето на вашето раждане, ситуацията беше още по-назадничава. Мисля, че на вас ще ви е невъзможно да си представите колко назадничава.

На прага застана друг човек, този път това бе младо момиче на около дванайсет години. Детското й кимоно не отговаряше на вида й, което напомни на Макото за сестрите му в Сан Франциско. Подобно на тях, беше очевидно, че един от родителите й е японец.

— Защо си в кимоно? — попита Генджи на японски. — Мислех, че мразиш японското облекло.

Малкото момиче се разходи небрежно из стаята. То отговори:

— Това беше вчера. Днес мразя западното облекло.

— Виждам — отбеляза Генджи. — Ела тук за малко. Искам да се запознаеш с някого.

Момичето приличаше на сестрите на Макото, които бяха със смесен произход, но докато те бяха просто красиви, тя беше изумителна. Косата й беше светлокестенява с блестящи червеникави оттенъци. Сякаш златни точици изпъстряха лешниковите й очи. Лицето й бе гладко като най-фина керамика, без да намалява по никакъв начин подвижността и веселостта на изражението й. Във формата на лицето й, размера и ъгъла, под който бяха разположени очите й, носът й, високите скули се усещаше забележителна хармония между Изтока и Запада. Макото видя също във формата на устата й и в начина, по който се извиваше в постоянна лека усмивка, прилика с баща й и със самия себе си. Тя му напомняше за сестрите му, защото съвсем очевидно и тя му бе сестра.

— Шидзука, това е Макото — обясни й Генджи на английски. — Макото, дъщеря ми Шидзука.

Шидзука каза на японски:

— Защо говориш на английски?

— Имената ви са японски — отговори Генджи, — така че в моите думи нямаше кой знае колко английски.

— Престани, татко — смъмри го тя. — Твоите шеги невинаги са смешни.

Макото се намеси:

— Баща ти говори на английски, защото е любезен. Аз съм негов гост и английският е основният ми език.

— Не си ли японец? — попита Шидзука на английски. Обяснението на Макото очевидно беше приемливо за нея.

— Във вените ми тече японска кръв, но аз съм роден в Съединените щати и съм живял цял живот там. Това е първото ми пътуване до Япония.

Шидзука го погледна замислено.

— А — възкликна тя, — ти си онзи Макото. Сега те познах. Гледала съм много твои снимки. Ние сме брат и сестра.

Макото погледна Генджи.

Генджи му обясни:

— Вероятно й казвам повече, отколкото е необходимо. Един от класическите грехове на бащата, който глези.

Шидзука продължи:

— Предполагам, че сме полубрат и полусестра. Имаме различни майки. Също сме полусираци. Майките и на двама ни са умрели при раждането.

— Съжалявам за майка ти, Шидзука. Моята още е жива.

— Хейко е още жива? — Шидзука изглеждаше напълно объркана.

Тя се обърна към баща си.

Както и Макото.

— Коя е Хейко? — попита той.

1862 година, Сан Франциско

Джиро и Шоджи стояха до парапета на десния борд на „Витлеемска звезда“ и гледаха отвъд водата към Сан Франциско. Джиро констатира:

— Въпреки че го гледаме отдалече, пак изглежда варварски.

— А как иначе е възможно да изглежда? — попита Шоджи. В интерес на истината това място му напомняше донякъде на родния град на майка му, Кобе, в Западна Япония, с водите на същия океан, които стигаха до самия край на града, и зелените долини, които се виждаха на близко разстояние. Той нямаше да го признае пред приятеля си, разбира се. Имаше обаче и големи различия. Тук сградите бяха построени не само в подножието на хълмовете, но също по и върху тях. Това не би се случило никога в цивилизована държава като Япония, където всички уважаваха планинските върхове като обиталище на боговете. — Земята на варварите прилича на земя на варварите.

Нежен музикален глас се понесе към тях.

— Може би е дошло време да приспособиш мисленето си. — Звукът бе приятен, но забележката беше ясна.

Когато разпознаха гласа й, те казаха:

— Да, госпожо Хейко — още преди да са я видели.

Нейната близост ги хвана неподготвени. Само преди няколко момента те я бяха видели от другата страна на кораба да говори с мистър Старк и с капитана. Въпреки че движенията й бяха много нежни, обмислени и свободни, беше очевидно, че тя може да се движи много бързо и много тихо, когато реши да го прави. Историята на нейното пътуване на коне през планината с мистър Старк, среднощното нападение срещу стражите на предателя Сохаку и безстрашната й свирепост в битката за манастира Мушиндо вече бяха станали легендарни, въпреки че събитията, се случиха едва миналата година.

Хейко им обясни:

— Мистър Старк и госпожа Емили са живели в този град, преди да дойдат в Япония. Да обиждате това място е равносилно да обиждате тях.

— Да, госпожо Хейко. — Те продължиха да се кланят дълбоко, със сведени очи, втренчени в палубата на кораба.

„Ще защитавате госпожа Хейко с живота си — каза владетелят Генджи — и я уважавайте, както уважавате мен.“

Джиро и Шоджи, застанали на четири крака и с глави, притиснати към рогозките в двореца „Спокоен жерав“, отговориха: „Да, господарю Генджи.“

„Отнасяйте се към Матю Старк както към всеки господар на моя служба и помнете, че е мой приятел, докато ни раздели смъртта.“

„Да, господарю.“

„В Америка мистър Старк и госпожа Хейко ще изпълнят нашите планове за укрепване на рода. Внимавайте да не пропуснете да се подчинявате и на двамата без колебание.“

„Да, господарю.“

— Не бяхте ли изпратени, за да ни гарантирате защита? — попита ги Хейко.

— Да, госпожо Хейко.

— И как ще направите това, след като прекарвате толкова много време загледани в земята?

Те погледнаха и видяха Хейко да им се усмихва. Въпреки факта, че те бяха смъмрени, усмивката й бе толкова красива и топла, че двамата мъже почувстваха как духовете им се ободряват.

— Отсега нататък смятайте, че непрекъснато сте на бойното поле, и съответно скъсете поклоните си. Не знаем обичаите в тази страна. Ние трябва да внимаваме да не се поддаваме на крайности.

— Да, госпожо Хейко.

Старк се присъедини към тях на парапета на десния борд.

— А, ето го Джиро, Шоджи, как е, харесва ли ви? Вашият първи американски град.

— Много красиво е, сър — каза Джиро.

— Смятам, че се е разраснал значително, откакто заминах. По-голям само за една година.

— Напомня ми Кобе — рече Шоджи. — Същите хълмове, същият град на океана.

Старк беше впечатлен. Никой от тях не говореше много хубаво английски, но и двамата бяха учили усилено през последната година. Независимо колко дълго бе пребивавал в Япония, той знаеше, че никога няма да може да овладее езика им, както тези мъже бяха научили неговия. Тъй като те бяха самураи, те бяха подходили към изучаването на английския език така, както бяха учили бойни техники, стрелба с лък и ръкопашен бой — като въпрос на живот и смърт.

— Да — Старк се обърна към Шоджи, — виждам приликата сега, когато я посочи. Освен че в Кобе на хълма нямаше сгради.

— А — отговори Шоджи, — много правилно, мистър Старк. Вие сте много наблюдателен.

— Докато научиш езика по-добре, използвай по-кратки думи — посъветва го Хейко, — в противен случай ще изглеждаш претенциозен и ще си срам за всички нас.

— Да, госпожо Хейко.

След час бяха на доковете. Джиро и Шоджи наблюдаваха от палубата как групи китайски кули заедно с други групи американски работници разтоварваха кораба.

Джиро каза:

— Китайците и американците не си приличат много.

— Ние не харесваме нито едните, нито другите — рече Шоджи, — а и те не ни харесват. Разбира се, те не се харесват и едни други.

В думите на Шоджи имаше нещо нелогично. Преди Джиро да има време да обмисли достатъчно добре отговора си, към тях се присъедини прислужницата на Хейко, Сачико. Досега тя беше заета с багажа. Това бе първият й поглед към Сан Франциско.

— А, ами той е повече пустош, отколкото град — отбеляза Сачико. — Мислех, че това е важно морско пристанище.

— Така е — потвърди Шоджи. Той беше забелязал още преди, че Сачико е много красива. Изглеждаше още по-красива сега, когато беше единствената японка, която познаваше тук, на седем хиляди мили от родината, освен госпожа Хейко.

Почти същите мисли вълнуваха и Джиро.

— Изобщо не е като Нагасаки или Йокохама — констатира Сачико. — Очаквах повече сгради, хора, всичко в повече. Америка не е ли много мощна държава?

— Много мощна е — потвърди Джиро — и много голяма. Двайсет пъти по-голяма от Япония. По-голямата част от населението е далече на изток.

— Колкото Китай ли е голяма?

Сачико беше на същата възраст като госпожа Хейко, което означаваше, че е на двайсет. Щеше да се омъжи скоро, въпреки че беше съвсем млада. Джиро се запита какво има наум владетелят Генджи, като ги изпраща тримата тук. Сачико, него самия и Шоджи. Някой трябваше да остане. Освен ако владетелят Генджи не възнамеряваше всички те да останат далече от Япония за дълго.

— По-голяма — отговори Шоджи.

— Наистина? По-голяма от Китай? Колко странно.

Джиро се опитваше да си спомни повече факти за Америка. Трябваше да учи по-старателно. Тъй като бе вероятно да се върнат в Япония, след като помогнат на мистър Старк да създаде предприятието на владетеля Генджи, бе възможно да останат тук по-дълго. В този случай за него ще е добре да направи по-добро впечатление на Сачико, отколкото Шоджи. Какво друго би било по-впечатляващо?

Сачико погледна към подвижното мостче, по което мистър Старк и госпожа Хейко се готвеха да слязат на брега.

— Трябва да тръгвам. По-късно ще ми кажеш повече. — Тя побърза да помогне на госпожа Хейко.

Шоджи отбеляза:

— Виж как госпожа Хейко се обляга на мистър Старк.

— Да. Тя се разболя почти веднага, след като корабът напусна Япония.

— Не ми се вижда да се поправя.

— Сега, когато пристигнахме на местопредназначението, може би тя ще се възползва от медицински грижи. Те трябва да разбират от медицина, нали?

— Да — потвърди Шоджи. — Смятам, че те са се научили от холандците, както и ние.

В пълна тишина те наблюдаваха как Старк, Хейко и Сачико се отдалечават от кораба. Те се движеха бавно през пристанището към очакващия ги файтон.

— Сачико е много чаровна — отбеляза Джиро.

Шоджи го предупреди:

— Внимавай.

— Какво имаш предвид?

— Чувал съм слухове, че е нинджа.

— Аз съм чувал тези слухове за госпожа Хейко, не за Сачико.

— Не бъди глупав — рече Шоджи. — Ако госпожа Хейко е нинджа, тогава няма ли и Сачико да е нинджа?

— Не е задължително това непременно да е така — възрази Джиро.

— Погледни нас — каза Шоджи.

— Какво за нас? Ние със сигурност не сме нинджи.

— Не, не, разбира се, че не. Това, което искам да кажа, е, че владетелят Генджи е самурай, така че и неговите доверени слуги са самураи. Не е ли ситуацията на госпожа Хейко същата?

Те гледаха как тримата се качват във файтона, който отпътува по посока към града.

— Не изглежда агресивна — Джиро говореше малко по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Ами госпожа Хейко?

— Не е и затова се съмнявам за тези слухове за нея — рече Джиро. — Помниш ли, господарят Хиде чул някакви мъже да говорят за това. Той ги наказал жестоко и ги изпратил един месец да служат в конюшнята, задето са говорили глупости.

— Ако слуховете не са верни, не е ли редно просто да им се смеем — попита Шоджи — и да се забавляваме с тях?

Джиро се запита дали Шоджи наистина вярва в това или го казва, за да обезкуражи каквито и да било романтични намерения, които той би могъл да има към Сачико, така че да си разчисти пътя. Трудно бе да се каже. Най-добрият изход за всички беше да се върнат навреме в родината.

— Ето, полегни — Старк насочи Хейко към най-близкия файтон. Преди да заминат от Япония, той уреди да бъде построена къща на залесен хълм извън града. В годината, в която отсъстваше, градът стигна до него, въпреки че хълмът продължаваше да е не особено гъсто заселен.

— Не съм инвалид — възпротиви се тя.

— Да, не си. Но сега няма никакви спешни задачи, които трябва да изпълниш, в момента не се водят никакви битки. Трябва да почиваш, докато това е възможно.

— На борда на кораба само почивах.

— Ако си спомням добре, ти също така доста повръща.

Хейко се разсмя.

— Така е, нали?

— Този период отмина.

— Три месеца — отбеляза Хейко. — По обичайното време.

— Когато владетелят Генджи разбере…

— Няма да разбере — прекъсна го Хейко. — Не още.

— Защо да отлагаш? Колкото по-скоро разбере, толкова по-добре.

— Няма смисъл да го занимавам с нещо, без да сме сигурни.

— Да сме сигурни за какво? В твоето положение няма нищо съмнително.

Хейко се усмихна.

— Не можем да бъдем сигурни, че детето ще оцелее. Защо да го занимаваме с нещо, което може да се окаже нищо в крайна сметка?

— Мисля, че той ще иска да знае, Хейко, и мисля, че ще иска да го разбере веднага.

— Ще чакаме, докато детето се роди. Ако му кажем сега, може да не бъде доволен. Може да нареди да го махна.

Старк беше шокиран.

— Би направил подобно нещо? Защо?

— Той е велик владетел — обясни Хейко. — Кой знае какво ще поиска да направиш? Обстоятелствата са необичайни, затова е трудно да се предвиди какви ще бъдат чувствата му. Едно е сигурно — шансовете на детето са по-добри, след като се роди. По-малко вероятно е владетелят да нареди да бъде екзекутирано детето, отколкото да бъде прекъсната бременността.

— Не претендирам да познавам Япония по-добре сега, отколкото преди година — отговори Старк, — но не мога да повярвам, че той е способен на нещо толкова варварско, толкова напълно лишено от основание. — Старк се опитваше да успокои дишането си. — Във всеки случай сега сме в Америка. Дори да го нареди, няма кой да извърши подобно ужасно дело.

— Джиро и Шоджи — подсети го тя.

— Първо аз ще убия тях.

Хейко се усмихна на Старк. Както винаги, това нежно и мило изражение спираше дъха му в гърлото.

— Би ли убил мен, Матю?

Старк остана загледан в нея задълго, без да говори. Когато го направи, гласът му премина в дрезгав шепот, а въпросът му бе с известен отговор.

— А ти би ли убила собственото си дете?

— Бих изпълнила заповедта на моя господар.

— Не мога да повярвам, че той би дал подобна заповед — отново се усъмни Старк. — Не виждам причина за това.

— Не казвам, че ще го направи — рече Хейко. — Може би ще бъде щастлив. Но той е велик владетел. Великите владетели имат причини, които обикновените хора нямат. По-добре е да се избегнат ненужните рискове, нали?

Очите на Старк блуждаеха, той изглеждаше зле.

Хейко изпита голямо съчувствие към него. Ако можеше, би му го обяснила по-добре, но тя самата чувстваше несигурност.

Въпреки че й призна, че я обича, Генджи я изпрати на далечно изгнание. Той, разбира се, не го нарече така. Беше й поверил огромно богатство в злато и й поръча да създаде солидна база на рода в Америка. Беше помолил Матю Старк, доверения си американски приятел, да я защитава и да я напътства в родината си. Но обикновеният факт си оставаше и беше неопровержим: сега ги разделяше един цял океан, и то защото Генджи се беше разпоредил така.

Тя вярваше, че той я обича. Начинът, по който я гледаше, начинът, по който я докосваше, интонацията на гласа му, изражението на лицето му — дори ритъмът на дишането му, когато спеше до нея — всичко това й говореше, че любовта му към нея беше силна колкото и нейната към него, а за нея нямаше нищо по-силно в този живот.

И въпреки това тя се намираше на това чуждо място, а той беше на другия край на света. Защо я беше отпратил? Щеше ли някога да разбере? А когато научеше, че се е родило детето му, какво щеше да направи? Ще се разпореди ли да се върне? Ще заповяда ли детето да бъде убито, както и нея самата?

Хейко положи ръка на все още малката подутина на корема си. Ако детето оцелееше — ако беше момче… Но нямаше смисъл да се отдава на предположения. Засега единственото, което трябваше да прави, бе да чака. Да чака и да се грижи добре за себе си. Времето щеше да отговори на всички въпроси. Времето и Генджи.

Тя затвори очи и се усмихна, не след дълго кротко заспа.

Старк не смееше да помръдне. Хейко се бе облегнала на него и спеше. Беше толкова дребна и нежна, а пътуването бе тежко.

Тя носеше дете.

Направо не му се вярваше. Тя самата приличаше на дете, прекалено млада, за да се изправи пред смъртните опасности на раждането. Новородените, които умираха, бяха толкова, колкото тези, които оцеляваха, и също така често вземаха със себе си и майките си. Към рисковете, които криеше природата, се добавяше и напълно неочакваната заплаха, която според Хейко идваше от Генджи.

Старк усети, че се изчервява от срам. Той я бе попитал защо, но знаеше защо. Поне едната възможност му бе известна. Той не си бе представял никога, че може да се влюби в Хейко, и затова не се бе пазил от това. Беше се притеснявал да не се случи с Емили Гибсън, неговата спътница мисионерка в Япония. Осемнайсетгодишна, тя притежаваше изумителна златна красота, момиче, което разцъфваше като жена. Чарът й беше толкова очевиден, че на Старк не му беше трудно да държи сърцето си затворено за нея. Пътуването му в Япония бе въпрос на живот и смърт. Нямаше място за разсейване с любовни връзки. Той не се бе пазил от Хейко, защото подобна възможност изобщо не му бе минавала през ум. Тя бе японка. Беше гейша. Беше любовница на владетеля Генджи. По ирония на съдбата у него се появиха чувства към нея не само заради красотата, но и заради смелостта й. Въпреки миниатюрната си фигура и очевидната й крехкост в два случая тя бе убила общо двайсет тежковъоръжени самураи със собствените си изящни малки ръце — не с огнестрелно оръжие, а с ръце, нож, меч и летящи остриета, наричани шурикен. По времето, когато той си даде сметка, че възхищението му премина в нещо по-силно, беше твърде късно да отрича.

Той я обичаше.

Дали Хейко се страхуваше от гнева на Генджи, защото знаеше за чувствата на Старк? Да не би той неправилно да подозираше, че тези чувства са били приведени в действие? Ако беше така, щеше ли да я изпрати със Старк и да поиска от него да се грижи за нея?

Нямаше смисъл да се пита. Старк не разбираше като цяло японците, а Генджи го объркваше много повече от останалите. Хейко несъмнено бе права в едно: мотивите на великия владетел бяха винаги комплексни и невъзможни за разбиране. Трябваше да изчака и да види.

Беше ли възможно Генджи да нареди детето да бъде убито, след като се роди? Старк го познаваше като любезен и мил човек, чието поведение и дела твърде много се различаваха от свирепите воини, които той командваше. Ако не беше добре осведомен, никога не би помислил, че той е способен на някакви жестокости. Той обаче беше свидетел на най-шокиращото клане, извършено под командването на Генджи, и бе чул ужасяващи слухове за още по-лоши масови екзекуции. Само преди няколко месеца Генджи поведе хората си, които изклаха цяло село. Повече от сто души — сред които жени, деца и дори пеленачета — бяха брутално избити, а селото — изгорено до основи. Така говореха слуховете, но никой не ги отричаше. Защо бе направено? Никой не знаеше. Беше заповядано и заповедта бе изпълнена. На самураите това им стигаше.

Старк знаеше, че ако Генджи даде заповед, Джиро и Шоджи няма да се поколебаят. Нито Хейко.

Не, това нямаше да се случи. Нямаше да позволи да се случи. Беше се бил редом с двамата самураи, но щеше да ги застреля като бесни животни, преди да е допуснал да сторят нещо на детето на Хейко. Ами Хейко? Ако той просто й отнемеше детето, за да не й позволи да се подчини на заповедите на Генджи, тя щеше да убие себе си, защото не е изпълнила нарежданията му. Трябваше да намери начин да спаси и детето, и Хейко, ако се стигнеше дотам. Как? Той не знаеше.

Почувства как Хейко се е сгушила уютно на гърдите му. Собственото му дишане започна да се забавя като нейното, докато тя спеше.

Преди да дойде детето, щеше да мине половин година. Беше твърде рано да се тревожи, а може би той се тревожеше напразно. Накрая всичко можеше да завърши благополучно.

Беше по-лесно да се надява, отколкото да вярва, а да се надява не беше толкова лесно.

През първия час от раждането Хейко започна да кърви. Лекарят каза:

— Известно количество кръв е съвсем естествено да изтече. Няма причина за притеснение.

На петия час кръвотечението стана обилно, а детето още не се бе показало.

Лекарят се обърна към Старк:

— Не мога да направя нищо да спра кръвта, докато детето не напусне утробата й.

На петнайсетия час Хейко се бореше да остане будна. Чаршафите и кърпите ставаха тъмночервени, щом бъдеха подменени.

Лекарят отбеляза:

— Ако заспи, ще загубим и двамата.

На двайсетия час Хейко направи последния напън, който изведи детето й на бял свят, и изгуби съзнание. Бебето, здраво и силно, започна да реве с мощните си нови дробове.

Докторът обеща:

— Ще се опитам да я спася, мистър Старк, но трябва да проявите разбиране, че тя е дребна жена, а загуби много кръв.

— Тя има куража на десетима мъже — отговори Старк.

— Да, сър, без съмнение — съгласи се лекарят. — Но този десеторен кураж се съдържа в едно малко човешко тяло.

— Ще го нарека Макото — каза Хейко. Тя лежеше в леглото, момченцето бе завито в пелени и тя го държеше. Беше дарила владетеля Генджи със син и наследник. Неговата заповед да се върнат в Япония щеше да се получи, щом разбереше. — Макото означава истина.

Хейко си представи зелената растителност в Япония в момента, когато преминаваше в оранжево и с това сигнализираше за приближаващото начало на зимата. Тя винаги бе обичала есента, никога не бе изпитвала меланхолия заради падащите листа и изсъхването на летните цветя. След всяка зима пролетта отново се раждаше.

— Макото е добро име — съгласи се Старк. За да не я тревожи, той се бореше мъжки с напиращите сълзи.

„Спрях кървенето — бе му казал лекарят, — но само защото й бе останало да загуби съвсем малко кръв. Ще започне отново. Съжалявам, мистър Старк.“

— Прилича много на владетеля Генджи, нали? — попита Хейко.

— Красив е — отвърна Старк — като майка си.

Хейко се усмихна. Въпреки че бе много слаба и бе восъчнобледа заради загубата на кръв, усмивката й бе сияйна като зората.

— Ласкател — промълви тя. После веждите й се извиха от безпокойство и тя махна пелената от лицето на Макото. — Така е, нали? Не прилича много на мен, нали?

— Защо се мръщиш? — попита я Старк. — Той би бил щастлив да прилича на теб. Това ще го направи по-красив от тези герои на кабуки, които вие, жените, обичате толкова много.

— Той няма да е герой на кабуки — възрази Хейко. — Той ще е следващият велик владетел на Акаока. За него ще е много по-добре да прилича на баща си. Официалната му майка най-вероятно ще го обича.

— Майката на момчето си е майка на момчето — каза Старк. — Какво общо има „официалната“ с това?

— Аз не съм от благороден произход — обясни Хейко. Тя опря лицето си в неговата мека и пухкава малка бузка. Той продължаваше да спи блажено. — Владетелят Генджи трябва да има жена с благороден произход за съпруга. Тя ще бъде майка на Макото. — Тя видя изражението на лицето на Старк и каза: — Не се натъжавай толкова. Ще го виждам достатъчно често. Владетелят Генджи ще построи отделен дом за мен. Може да ме издигне до наложница. А ако не, това не е от особено значение. Моят син е негов наследник.

След час кръвта отново започна да тече. Хейко каза:

— Умирам.

— Не — възрази Старк. — Не.

— Донеси Макото.

Сачико донесе спящото бебе до леглото на Хейко и й го подаде. Хейко поклати глава.

— Дръж го ти, Сачико. Не позволявай да почувства болката от смъртта. Дръж го и се грижи за него, докато владетелят Генджи не нареди да се върне в родината си.

Сачико се опита да отговори, но не успя. Притиснала бебето към гърдите си, тя бавно се отпусна на колене и заплака неудържимо.

Хейко се обърна към Старк:

— Ние не се страхуваме от смъртта. Ние с теб сме били нейни пратеници много пъти, за да се страхуваме от нея.

— Не — отсече Старк.

Хейко протегна ръка към него.

— Помогни ми да се изправя. Искам да видя Япония.

Хейко се бе отпуснала върху Старк на седалката на файтона. Спряха на върха на възвишение, което гледаше на запад към Тихия океан.

Въпреки че утринта бе ясна, Хейко каза:

— Мъгла. Винаги съм обичала мъглата. Когато я гледам, почти мога да повярвам, че най-невъзможните мечти се сбъдват.

— Хейко — изрече името й Старк.

Ала тя вече си бе отишла.

Когато Старк се прибра пеш у дома, имаше чувството, че е мъртъв.

После отиде в стаята на Хейко и видя Сачико още да седи на пода, да ридае, притиснала бебето към себе си. Той прегърна и двамата.

Бебето се събуди и не след дълго и тримата бяха облени в сълзи.

1882 година, замъкът „Облак врабчета“

Макото беше така вцепенен от разкритието на Генджи, че едва забеляза как Генджи — тоест баща му — се извини и излезе от стаята. Не само баща му не беше мъжът, с когото бе израсъл, мислейки, че това е баща му, но и майка му не беше жената, която бе наричал така през целия си живот. Вниманието му се насочи към настоящето едва когато се озова ръка за ръка с малката си полусестра. Те се изкачваха по тясна стълба.

— Къде отиваме?

— Да се срещнем с госпожа Шидзука — отвърна тя.

— Мислех, че ти си госпожа Шидзука.

— Имам предвид първата госпожа Шидзука. На която съм кръстена. Изглежда, ти не знаеш нищо нито за себе си, нито за семейството си. Това означа, че трябва да започнеш от началото.

— Има ли начало? — попита Макото. — Ако има, ще бъда много доволен. — Поредицата от лъжи като че ли вървеше по спирала безкрайно назад във времето.

— Винаги има начало — отбеляза сестра му. — Без начало как може да има край? Разбира се, двете са временни.

— Временни? Как може нещо в миналото да е временно? То е свършило, с него е приключено.

— Само защото има начало и край, не означава, че нещо наистина е свършило и с него е приключено — обясни Шидзука. — Не са ли те научили на това в Америка.

1308 година, абатство Мушиндо

Бяха минали шестнайсет години, откакто госпожа Новаки дойде в абатството със своето увредено дете. Често през тези години преподобната абатиса Суку разсъждаваше върху събитията, които бяха довели до изгнанието. Тя често получаваше вдъхновение за това от крясъците и стоновете, които идваха откъм килията на Шидзука по всяко време на деня и нощта. Въпреки че беше освободена заради ранга си от черната работа в абатството, абатисата лично понякога се заемаше с почистването и храненето на лудото момиче. Способността й да докосва мъртвото тяло, без да се колебае, и да издържа на най-отвратителните гледки и миризми, без да показва отвращение, й бяха спечелили възхищението на другите обитателки на абатството. Всички бяха съгласни, че абатисата е истински образец на пътя на съчувствието на Буда.

Поведението на Шидзука не се промени в продължение на шестнайсет години и през тези шестнайсет години вниманието на абатисата към нея продължаваше да е все така неизменно любезно. Въпреки че нестабилността и непредсказуемостта бяха универсални закони, абатисата бе стигнала до прозрението, че три неща ще бъдат постоянни: лудостта на Шидзука, непонятните кошмари, които тревожеха абатисата след пристигането на Шидзука, и собственото й посвещаване на молитвите, което бе за цял живот.

После една сутрин тя се събуди необичайно свежа и си даде сметка, че е прекарала нощта без нито един кошмар. Все още размишляваше върху това благословено явление, когато дойдоха две монахини, останали без дъх, бързайки да стигнат до нея.

— Преподобна абатисо!

— Да?

— Шидзука е будна, преподобна абатисо.

Тя веднага разбра какво имаха предвид монахините. От това крило на абатството не се чуваше плачът на луд човек. Шидзука мълчеше само когато спеше, а дори и тогава невинаги бе тиха. Тя никога обаче не мълчеше, когато беше будна.

Абатисата затвори очи. Тя каза тиха молитва, с която изрази благодарността си за възможността Шидзука да се освободи от лудостта. Тъкмо се готвеше да се изправи, когато се сети за едно поразително съвпадение. Шидзука бе млъкнала същия ден, когато тя самата бе осъзнала освобождението си от кошмарите. Имаше ли връзка между двете явления и ако беше така, можеше ли тази връзка да е зловеща? Тя затвори очи и започна да реди втора молитва, с която умоляваше да получи по-голяма защита от божествата пазители, ако лудостта приеме по-тиха, но по-лоша форма. После отиде с монахините в килията на Шидзука.

Момичето седеше на пода и мирно наблюдаваше тяхното влизане. Никога преди абатисата не бе виждала очите на Шидзука така ясно фокусирани, а поведението й — като на нормален човек.

— Добро утро, Шидзука — поздрави абатисата.

Шидзука не отговори, а продължаваше да гледа абатисата спокойно и с интерес. Абатисата поведе момичето към банята, почисти го и го облече в чисти дрехи. Възстановяването трая толкова дълго, колкото и кървенето, после тя отново изпадна в предишното си хаотично състояние.

Следващия месец, когато кръвта й потече за втори път, тя успя да запази нормалното си състояние по-дълго. През третия месец връзката й с реалността беше по-твърда. Отначало все още се налагаше облеклото й да се сменя и да я къпят няколко пъти дневно, тъй като тя не разбра веднага необходимостта от посещаването на тоалетната. За по-малко от седмица обаче тя се научи. През есента всеки новодошъл би приел Шидзука за една от монахините, само че тя бе по-млада от останалите, буквално безмълвна и отдадена повече на наблюдението, отколкото на обичайната дневна работа на обитателите. Тя премина от шумна лудост към тихо състояние на полуразум. Вече не крещеше и не плачеше, не се свиваше на кълбо от безпричинен страх, въпреки че понякога се отнасяше както преди и ставаше прекалено спокойна, с почти затворени очи, сякаш беше някъде другаде. Понякога като че ли разбираше какво й се казва, понякога — не. Не приличаше много на другите, въпреки че се бе подобрила в значителна степен. Понякога нощем абатисата я наглеждаше и я откриваше седнала в леглото, с отворени очи, вгледани в нищото.

Очевидната връзка между новопоявилия се здрав разум у Шидзука и началото на менструацията безпокоеше абатисата. Тя не беше сигурна дали това беше уместно притеснение или се бе породило само защото според древното суеверие кръвта на жената и вещерството бяха дълбоко свързани.

По това време наближаваше редовната годишна есенна визита на госпожа Кийоми. Вдовица на великия владетел на Акаока и майка на настоящия, тя беше един от двамата главни закрилници и спомоществователи на абатството Мушиндо. Другият, владетелят Бандан, управник на Кагами, никога не правеше посещения. Преподобната абатиса Суку този път очакваше с голямо нетърпение госпожа Кийоми. Тя щеше да стане свидетел на чудодейния лек, дело на безкрайното съчувствие на Буда, на шестнайсетте години непрекъснати молитви и нейната щедра помощ отвън.

Ала когато тя стигна до вратата на абатството, за да поздрави посетителите от провинция Акаока, тя изпита разочарование, защото не видя благородната закрилница. Владетелят Хиронобу, нейният син, бе пътувал без нея.

— В интерес на истината, дойдох вместо нея — съобщи той. — Съжалявам, че ще трябва да ви го съобщя, но майка ми е смъртно болна. Лекарите казват, че тя няма да изкара зимата. Дойдох само защото тя настояваше. Ще лагерувам през нощта извън стените на абатството и на сутринта ще поема обратно към дома.

— Ще рецитираме сутри за нея — обеща абатисата.

Тъгата й беше много дълбока. Съдбата се бе намесила безмилостно жестоко в този момент. Госпожа Кийоми никога нямаше да се радва на плодовете на своята доброжелателност към Шидзука. Тя щеше да научи за това в писмо, което абатисата щеше да изпрати по сина й. Но нямаше да изпита радостта лично да види чудодейното възстановяване.

После му обясни:

— Правилата на абатството не позволяват в него да влизат мъже при каквито и да било обстоятелства. Моля, почакайте тук. Нека пием чай на портата — вие отвън, аз — отвътре.

Една от старшите монахини се приведе към нея. Тя заговори тихо, за да не бъде чута от когото и да било от самураите.

— Разумно ли е това, преподобна абатисо? Свещената порта защитава Мушиндо от посещенията на злото. Да се сложи навес под нея, да се застане по средата, означава да се отрече съществуването й. Демоните веднага ще забележат тази уязвима точка.

— Навесът е малък — възрази абатисата, — а церемонията ще е кратка.

Тя изпитваше голяма мъка заради болестта на госпожа Кийоми и голяма радост от възстановяването на Шидзука. В сърцето й тези емоции съществуваха в невъзможна едновременност. Морето не може да бъде едновременно в прилив и в отлив. Именно това объркване я накара да настоява за поканата си. В противен случай щеше да съжалява за грешката до края на живота си.

Монахините от едната страна и самураите от другата издигнаха навеса, сервираха чая и зачакаха. Лицата им издаваха безпокойството им. Те всички вярваха в онова, което възрастната монахиня бе прошепнала. Само преподобната абатиса Суку и владетелят Хиронобу се чувстваха удобно на местата си. Те си спомняха за миналото, което на него му се струваше доста по-отдавна, отколкото на нея, тъй като той бе значително по-младият от двамата. Когато Суку бе назначена за абатиса на храма, Хиронобу бе на осем години.

— Помня как стоях на тази скала — разказваше Хиронобу — и Го ми се караше, защото съм се превръщал в удобна цел за убийците. Не мисля, че помните Го, моя телохранител. Той дойде с майка ми и с мен само веднъж и мисля, че не се срещнахте с него.

— Вие сте младо момче — отбеляза абатисата. Тя погледна настрани и потъна в спомените си. — Но вече сте спечелил две големи победи. Госпожа Кийоми беше много горда с вас.

— Помня… Е, дали помня случилото се, или помня нещо, което е плод на въображението ми? — Хиронобу се разсмя. — Ние сме толкова ненадеждни свидетели на собствения си живот.

Абатисата се обърна към Хиронобу, за да му отговори. Движението на ръката му, която държеше чашата, спря на средата на пътя към устата му и замръзна там. Той гледаше през рамото й към предния двор на храма.

Очите му засияха.

Внезапно появило се напрежение в мускулите на челюстта му стегна изражението му.

Стиснатите му зъби се показваха зад леко разделените устни.

Той вдиша дълбоко.

Въздухът остана в дробовете му, сякаш щеше да се гмурка в дълбоки води.

Абатисата се обърна. Тя видя към тях да се приближава Шидзука. Отново се обърна към Хиронобу, който оставаше все така вцепенен. Когато отново насочи вниманието си към Шидзука, тя чу Хиронобу да изпуска дълга въздишка на изумление. Тогава най-сетне погледна Шидзука с очите на Хиронобу.

Облечена в безличната дреха на монахиня, една млада жена се движеше със свръхестествена грация. Вътре в качулката се виждаше бледо лице, но живо, все едно излъчваше лунна светлина. Ръцете, които се показваха от края на ръкавите, малки, с дълги, конусовидни, женствени пръсти, които приличаха доста на тези на изящните изображения на Състрадателния. Очите, прекалено големи, за да бъдат наречени красиви, бяха обаче твърде поразителни, за да бъдат наречени другояче. Носът й бе идеално оформен, но достатъчно малък, за да не изпъква на лицето й натрапчиво. Устата й, малка и с плътни устни, бе разположена над брадичка, която идеално завършваше овала на лицето й.

След като я видя по този начин за пръв път, абатисата бе твърде вцепенена, за да реагира толкова бързо, колкото се налагаше. Преди да е успяла да заговори, преди да е успяла да нареди на някоя монахиня да отведе момичето, Шидзука вече стоеше до навеса. Тя погледна Хиронобу и лицето й се озари, сякаш го познаваше.

Шидзука се усмихна и каза:

— Аната. — Ти.

Монахините и самураите зяпнаха от изумление. Това бе първата дума, която Шидзука бе произнасяла някога, но не само това бе причина за учудването им. „Аната“ беше твърде фамилиарен начин, по който една монахиня или изобщо жена можеше да се обърне към мъж, когото виждаше за пръв път, а още по-малко — владетел. Още по-лошо, тя го произнесе нежно, с удължени гласни и малко женствено глезено, маниер, който напомняше използването на думата в спалнята, където при някои обстоятелства една обикновена дума беше израз на върховна интимност.

— Шидзука — окопити се абатисата. Тя стана и направи всичко възможно да остане между двамата. — Веднага се върни в храма. — Без да им бъде наредено, две монахини се притекоха на помощ, като всяка хвана под мишница от двете страни момичето и веднага я отведоха. — Съжалявам, господарю. Момичето не е добре. Не знае какво говори.

— Шидзука — рече Хиронобу. — Какво е Шидзука? — Той продължаваше да гледа след нея, докато тя не влезе в храма и не се изгуби от поглед.

— Тя е луда, господарю. Тук е дошла в детството си, винаги ще бъде тук и тук ще умре.

— Когато бях момче, при всяко посещение с майка ми търсех начин да я видя. Чуваха се страхотни слухове. Някои хора дори твърдяха, че тя не е човешко същество или поне не изцяло. С моите приятели гадаехме каква е козината й. На язовец, на мечка или на лисица.

Абатисата отговори:

— Можеше и да е отчасти язовец или лисица. Не можеше да говори членоразделно, нито да се грижи за себе си, нито дори да се справя с най-основните изисквания на чистотата. Имаше дни, в които толкова побесняваше, че се налагаше да бъде изолирана. После трябваше да я почистваме, защото тя се цапаше много.

— Каква тъжна участ — отбеляза Хиронобу.

Преподобната абатиса Суку се надяваше, че обезкуражителните й думи са били достатъчно обезкуражаващи. Ала не беше така.

Хиронобу си тръгна рано на следващата утрин, както каза, че ще направи. Писмото му до абатисата, с което той я информираше за смъртта на майка си, обаче бе последвано от самия Хиронобу. Извинението за връщането му беше прахът на госпожа Кийоми, който носеше със себе си.

— Помолих прахът й да бъде пазен в храма на Мушиндо за сто дни — обясни той. — След този период на блаженство той ще бъдат върнат в колумбария на „Облак врабчета“.

Той се поклони и положи урната на масата пред себе си. Както преди, те се срещнаха на открито. Този път обаче навесът, под който седяха, беше издигнат напълно извън стените на абатството, далече от портата или друго място, което би позволило да се оглежда дворът.

— Ще бъде сторено, господарю — обеща абатисата, която прие урната с дълбок поклон. — Ще рецитираме сутри без прекъсване в продължение на сто дни. Вашата света майка обаче няма нужда от подобна помощ, за да й бъде осигурено най-благоприятно прераждане. Собствените й добри дела приживе са гаранция за това.

— Благодаря ви, преподобна абатисо.

— Когато минат сто дни, аз лично ще ви предам урната. — Абатисата не бе напускала храма за повече от няколко часа след назначаването й. Нежеланието й да се връща в заобикалящия я свят обаче беше по-малко от страха от завръщането на Хиронобу. Колкото по-често беше той около Мушиндо, толкова по-голяма бе опасността двамата с Шидзука отново да се срещнат някак си. Първата среща, която трая много кратко, й се стори плашещо зловеща.

— Благодаря ви за тази любезност, преподобна абатисо. Но няма да е необходимо да извършвате подобно трудно пътуване. Ще остана тук, докато изминат стоте дни.

— Господарю?

Хиронобу направи неопределен жест към заобикалящата го гора.

— По време на последното ми посещение изпитах неочаквано удоволствие да бъда в тази девствена пустош. Със сигурност трябва да е по-близо до това, което боговете са създали, отколкото подрязаните и пленителни горички на юг. Затова реших да построя малък дом и да се оттегля на идиличен пасторален живот.

Абатисата се опита да възрази:

— Винаги съм знаела, че планинските гори на Шикоку са сред най-дивите в околността. Не са ли поглъщали те цели армии на завоеватели? Могат ли тези малки хълмове и редки гори наистина да се сравняват?

Тя говореше със спокойствие, което издаваше липсата на самообладание. Не боровете, планинският поток или гледката към долината бяха привлекли интереса на Хиронобу. Очите му не поглеждаха периодично към портата, докато разговаряха. Той не погледна натам нито веднъж. Това можеше да стане само ако той непрекъснато мислеше как да го избегне перфектно. За абатисата това само по себе си беше доказателство за истинските му желания.

— Девствеността на Шикоку е преувеличена от хорските приказки — настоя Хиронобу.

— Ами вашето владение? Няма ли враговете ви да ви причинят неприятности при такова дълго отсъствие?

— Не и след като Го носи отговорността. Никой няма да посмее.

— А самият Го?

— Той ме защитава и ръководи като втори баща от най-ранно детство. Ако не мога да вярвам на него, не мога да вярвам на слънцето и на луната, че ще останат на небето или че земята ще е под краката ми.

— Често земетресения разтърсват земите ни — продължи абатисата. — Може би от това трябва да се извади поука.

Хиронобу се разсмя.

— Очевидно аз не съм поет. Моите представи очевидно не съответстват много на изразителността ми.

Тъй като Хиронобу нямаше да си тръгне, абатисата направи единственото, на което бе способна. Тя нареди на монахините непрекъснато да пазят портата на храма и коридора, който водеше към килията на Шидзука. Шидзука никога не бе оставяна сама. През нощта тя бе заключвана в килията.

Дните минаваха без инцидент, както и седмиците. Звукът от повтарянето на сутрите не секваше. Абатисата започна да мисли, че подозренията й са били прекомерни.

Тя се срещаше с Хиронобу веднъж седмично извън стените на храма. Разговаряха само за госпожа Кийоми. Хиронобу изглеждаше доста спокоен. Може би тези гори бяха по-близо до съзиданието, отколкото другите в по-населените части на областта. Може би благословията на боговете щеше да защити всички тях.

Една нощ тя се събуди и откри, че вече е седнала в леглото. Вледеняваща студена пот бе намокрила дрехите й. Тялото й изгаряше от температура. Нямаше спомен за кошмар, само чувството за ужас, което не я напускаше. Тя стана бързо и без да сменя дрехите си, изтича в килията на Шидзука. Студената есенна нощ проникваше през кимоното й и треперещата й плът до мозъка на костите й.

Монахинята, която беше на пост пред килията, седеше в поза лотос. Главата й обаче бе отметната на една страна и леко похъркване показваше колко дълбоко е заспала.

Вратата на килията бе широко отворена.

Шидзука не беше вътре.

Абатисата изтича навън от храма през двора, извън портата и отиде право до къщата, построена от Хиронобу в най-гъстата част на гората между абатството Мушиндо и зимния поток, който през този сезон представляваше само водопад от заоблени камъни.

Хиронобу не беше там. Нито Шидзука. Нямаше ги и самураите на владетеля.

Абатисата се огледа във всички посоки. Не видя следи, нито признаци, че някой е минал скоро оттук. Изпълнена с отчаяние, тя отметна глава назад и отправи взор към небето.

Бледите лъчи на новата луна хвърляха свръхестествени отблясъци към нея.

Абатисата не говореше. Навсякъде около себе си чуваше множество гласове.

— Тя ще умре — ридаеше някой. — Тогава какво ще стане с нас?

— Ще продължим по пътя на Буда.

— Какво говориш? Без преподобната абатиса Суку няма никакъв път. Владетелят Хиронобу и владетелят Бандан ще ни изоставят.

— Тя е права. Манастирът е далече от техните владения. Те проявяват интерес към това отдалечено място само заради преподобната абатиса.

Припомни си, че е гледала в нощта. Отвори очи. Беше в собствената си стая, а монахините се бяха струпали около леглото й. Повечето от тях бяха облени в сълзи.

— Преподобна абатисо!

— Шидзука — промълви абатисата.

— Среднощ е, преподобна абатисо. Тя е в килията си.

— Покажете ми. — Тя се опита да стане и установи, че й трябваше повече сила, отколкото имаше. Две монахини на практика я занесоха от стаята й до килията на Шидзука. Монахинята, която спеше, беше будна.

— Да видя.

Монахините я привдигнаха до малкото прозорче за наблюдение отвън. Шидзука спеше на една страна, обърната към стената.

— Кой ме доведе в стаята ми?

— Преподобна абатисо?

— От гората. Кой ме върна в храма?

Монахините се спогледаха.

— Преподобна абатисо, чухме, че плачете в стаята си, и затова дойдохме. Имахте температура, бяхте почти в безсъзнание и спяхте и не бихте могла да отидете където и да било. Седяхме при вас в продължение на часове.

В това имаше някаква уловка. Уловка, мъчение и измама. Монахините бяха невинни. Те не бяха част от това. Просто бяха заблудени. Хиронобу беше омагьосан. Шидзука използваше новооткритите си тъмни сили, за да избяга от това свято място и да навреди на света. Абатисата не можеше да бъде измамена. Тя бе в гората. Не си го бе въобразила. Под магията на Шидзука Хиронобу я бе пренесъл обратно в стаята й. Прикрити от невидимостта на вещицата, не ги бе видял никой. Ето защо, когато абатисата отиде в лагера на Хиронобу, не видя нито Шидзука, нито Хиронобу. Бяха скрити от магията.

— Тя умря — чу да казва една монахиня.

— Не, отново припадна — възрази друга.

— Това чума ли е?

— Няма признаци за това. Мисля, че е мозъчна треска. Братовчед ми имаше. Полудя и така и не се възстанови.

Абатисата не виждаше нищо. Тя съсредоточи вниманието си върху чуването. Слушаше звука на далечно ридаене, което утихна и настъпи тишина. Продължаваше да слуша още дълго, дълго време, но не чуваше нищо повече от ударите на сърцето си.

По-късно същата нощ — или тази нощ бе преминала и бе настъпила друга? — абатисата се събуди. Вместо първоначално изпитвания гняв тя усещаше огромно спокойствие. Решението бе дошло при нея, без да го иска. Имаше два начина да гарантира, че Шидзука няма да избяга. Първият бе да я убие. Абатисата не можеше да направи това. Всички последователи на Състрадателния се бяха заклели никога да не отнемат живот — на човек или животно. Трябваше да следва друг път.

Тя се измъкна от стаята си. Не можеше да отиде в залата за медитация, тъй като там все още четяха сутри за госпожа Кийоми. Отиде в кухнята и седна в поза лотос. Седя и медитира, докато първата бледа светлина не даде знак, че часът на заека преминава в часа на дракона, после стана и отиде в килията на Шидзука. От кухнята тя взе със себе си дълъг нож, който използваше за рязане на зеленчуци.

Абатисата щеше да спаси Шидзука от проклятието. Щеше да отнеме красотата й, защото без нея Хиронобу нямаше да я иска — нито той, нито някой друг мъж. Шидзука щеше да остане в абатството, на което принадлежеше. Абатисата щеше да отреже езика на Шидзука, защото тя бе започнала да говори, а от устата на вещица можеха да се чуят само лъжи. Шидзука щеше да остане няма, както трябваше да бъде. Абатисата щеше да я ослепи, защото зрението й носеше само халюцинации. Сляпа, тя щеше да се върне към предишната си агония, но вече нямаше да кривне от пътя. Абатисата щеше да се грижи за Шидзука както винаги, търпеливо и състрадателно до края на дните си.

Така трябваше да стане. Сърцето на абатисата беше силно без съмнение, както и ръката, която държеше ножа.

— Преподобна абатисо.

Монахинята, която пазеше пред вратата на килията на Шидзука, я погледна, изпълнена със страх, когато тя се приближи. Очите на монахинята играеха между лицето на абатисата и ножа в ръката й. Тя се изправи.

— Преподобна абатисо — обърна се тя отново към нея.

Абатисата не отговори. Тя мина край монахинята, отвори вратата и влезе в килията. Отиде в тъмното до леглото на спящото момиче, коленичи и отметна завивката.

Шидзука бе вече будна. Погледна абатисата и произнесе втората дума в живота си.

— Майко — промълви Шидзука.

Абатисата отстъпи назад. Усети как някакви ръце я хващат. Чу възклицания. Ножът падна от ръката й.

Намираха се пред портата на абатството Мушиндо. Всички монахини бяха там. Както и владетелят Хиронобу, Шидзука и много самураи, яхнали превъзходни бойни коне. Преподобната абатиса седеше и слушаше разговора. Там ли беше или имаше видение? Не беше сигурна. Затова мълчеше и слушаше.

— Добре, че бяхте там, за да предотвратите трагедията — каза една монахиня.

— Благодарен съм, че бях — отговори Хиронобу.

— Толкова много неща се случиха за сто дни — продължи монахинята. — Толкова много радост, толкова много печал. Но това не важи ли за всяка стъпка от Пътя на Буда?

— Радвам се, че беше достатъчно добре, за да присъства на сватбата — обади се друга монахиня. — Изглежда й харесва.

— Питам се дали отново ще върне говора си — каза друга.

— Колко тъжно — отбеляза първата монахиня, — че тя го загуби, когато вие го възвърнахте, госпожо Шидзука.

— Да — съгласи се Шидзука. — Наистина е много тъжно.

Монахиня вдигна кутия, обвита в бял плат, и я подаде на Хиронобу.

— Нека госпожа Кийоми завинаги почива в покоя на Състрадателния — пожела тя.

Групата се подготви за тръгване. Хиронобу помогна на Шидзука да се качи на седлото на коня, преди да яхне своя. Монахинята каза:

— Нека бъдете благословени със здраве и благоденствие и с всички съкровища на семейния живот, господарю, господарке. — Всички монахини се поклониха.

Абатисата се изправи на крака. Тя заговори:

— Нека вие и вашата кръв бъдете прокълнати навеки с красота и надареност.

— Преподобна абатисо!

Хиронобу се обърна към Шидзука.

— Мъчно ми е за нея. Ако мога, ще направя всичко възможно да й осигуря грижи.

— Нейното проклятие… — започна Шидзука.

— Тя е луда — прекъсна я Хиронобу. — Красотата и надареността са благословия, а не проклятие.

Шидзука не каза нищо. Тя погледна абатисата и очите им се срещнаха. Никой не гледаше след тях, когато пътниците потеглиха. Хиронобу може и да беше невеж, но абатисата знаеше, че Шидзука разбра истината, защото тя бе причинила страдание и на двете.

Красотата и надареността бяха проклятие.

Абатисата вече не знаеше дали е стара жена или мома, мечтателка или лунатичка, дали всяко от тези определения имаше някакво значение. Въпроси без отговори изпиваха енергията й нощем и денем. Тя никога повече не проговори.

На следващата пролет умря в съня си. Преподобната абатиса Суку, която беше най-красивата дъщеря на владетеля Бандан, госпожа Новаки, дори не навърши трийсет и две години.

1882 година, имението на Генджи на река Тама, извън Токио

Докато чакаше да го приемат, Цуда разсъждаваше върху огромните промени, които се извършиха за толкова кратко време. Дори този град беше пример за това. Когато беше млад мъж, това беше Йедо, столицата на рода на шогуна Токугава, който управляваше Япония в продължение на два века и половина. Тогава изглеждаше, че те ще управляват вечно. Сега Токугава не само ги нямаше, но и цялата древна администрация на шогуна и самият Йедо бяха заменени от Токио. Това беше повече от промяна на името. Токио беше новата столица на императорското семейство, което беше живяло в Киото в продължение на хилядолетие. Император Муцухито беше първият, който управляваше от Токио, и първият, който управляваше реално отнякъде от шестстотин години насам.

Собственият живот на Цуда беше пример за голямата промяна в по-малък, индивидуален мащаб. Той бе роден като селянин в далечната провинция Акаока. Талантът му да строи сгради с приятен вид привлече вниманието на великия владетел на провинцията, владетеля Генджи, и той получи важна поръчка — да изгради християнски храм. Другият талант на Цуда, да разполага конструкциите си на удачни места, беше доказателство за сериозната му, дори религиозно обречена практика на фън шуй. Именно връзката между тези две негови качества го издигнаха на сегашното му положение като помощник, съветник и делови партньор на бившия му господар. При определянето на местоположението на храма, който щеше да построи, Цуда откри мистериозен сандък, украсен с груби, варварски изображения на сини планини и червен дракон, който съдържаше ръкописи с още по-мистериозен характер. Той все още не знаеше какво бе значението на тези свитъци, въпреки че общо се смяташе, че това е легендарното, пророческо, магическо, отдавна загубено съчинение „Есенен мост“. Каквото и да беше, откритието промени живота му.

Влезе една прислужница и съобщи:

— Мистър Старк ще ви приеме сега, господин Цуда.

Макото Старк седеше в градината до композиция от скали и камъни. Цуда очакваше да бъде приет по-официално, тъй като това беше първата му среща. Често се споменаваше, че американците обичат непосредствеността и небрежността. Това очевидно беше вярно. Като успя да скрие неодобрението от лицето си, Цуда се поклони.

— Мистър Старк, за мен е удоволствие най-сетне да се срещна с вас.

— Благодаря ви, господин Цуда.

Макото протегна ръка. След кратко колебание Цуда я пое и я разтърси енергично.

— Баща ви, старият мистър Старк, често говореше за вас. Имам чувството, че ви познавам, макар и не лично.

— Тогава предимството е на ваша страна. Колкото повече научавам за себе си, толкова по-малко знам.

Той го каза, сякаш това го безпокоеше. Това накара Цуда да се въздържи да отговори с обичайните думи за освобождаващата природа на медитативната практика в Мушиндо. Не мислеше, че Макото говори за медитация.

— Така ли е? — успя да изговори Цуда, което беше още по-формален израз, приложим на практика при всяка ситуация и означаващ според случая: Да, Не, Може би, Съгласен съм, Не съм съгласен, Не знам за какво говорите, Приемете съчувствието ми, Моля, продължете, Моля, спрете… Тонът беше важен за определяне на значението; но тъй като не беше сигурен какво има предвид Макото, Цуда го каза толкова неясно, на колкото бе способен, за да прикрие собствената си позиция, каквато всъщност нямаше. Инстинктивно той се страхуваше, че Макото ще измести разговора в по-опасна плоскост. Надяваше се младият мъж да не се държи като американец, ако го направеше — това също беше твърде конкретно и прекалено неясно. Надеждата бе незабавно разклатена.

— Господин Цуда, доколко добре познавате родителите ми?

— С мистър Старк сме партньори — главно внос, износ и банкова дейност — близо петнайсет години. Срещаме се веднъж годишно, през последните години обикновено в Хонолулу. Удобно място за всеки от нас. Никога не съм имал честта да се срещна с мисис Старк.

— А преди да стане мисис Старк?

Цуда започваше да съжалява, че се е срещнал с Макото. Той отговори:

— Не се познавам нито с мистър Старк, нито с владетеля Генджи по светска линия. Затова не съм имал случай да се запозная с бъдещата мисис Старк.

— Разбирам. — Макото забеляза неудобството на Цуда и прие, че е заради мястото на срещата. — О, извинете ме, господин Цуда, нека да влезем. Забравих, че никой не се наслаждава колкото мен да стои в градината.

Вътрешността на двореца беше почти изцяло западна по конструкция и обзавеждане. Макото още не го беше видял вътре изцяло — беше гост тук от два дни и дворецът бе празен, — но доколкото знаеше, имаше само едно малко крило в традиционен японски стил. То говореше нещо за Генджи, който прекарваше по-голямата част от времето си в тази част на двореца.

Цуда прие уиски вместо саке, въпреки че беше доста рано за това. Беше развил вкус към западните спиртни напитки.

Доста рязко Макото попита:

— Познавахте ли Хейко?

— Хейко? Имате предвид прочутата гейша? Познавах я. По онова време всички я познаваха.

— Никога ли не сте бил неин покровител?

— Аз? — Цуда се разсмя. Уискито го развеселяваше доста бързо. — Дори ако аз можех да си позволя това — което не бих могъл, дори да продам всичко, което имам, и да открадна всичко, което принадлежи на всички мои познати — жена с нейната възвишеност никога не би паднала толкова ниско да забавлява човек като мен. Не, само владетелите се радваха на тази привилегия.

— Включително владетелят Генджи?

— Да. Те бяха любовници. Това не беше тайна. Тяхната романтична връзка беше като приключенска книга. Не се съмнявам, че един ден ще има пиеса кабуки за това.

— Цуда, какво правиш тук?

Владетелят Саемон застана на прага. Прислужницата, която го водеше, падна на колене, за да го изчака. Саемон беше облечен, какъвто беше обичаят напоследък, в костюм с елегантна английска кройка. Косата му беше късо подстригана, близо до стила, предпочитан напоследък от императора. Нямаше брада, но я компенсираше с пищни бисмарковски мустаци.

— Господарю Саемон — Цуда стана на крака и се поклони. — Тук съм като гост на мистър Старк.

— Мистър Старк?

— Мистър Макото Старк — уточни Цуда, — най-големият син на мистър Старк. Той е на посещение при владетеля Генджи.

— А — Саемон пристъпи в стаята. — Най-сетне се срещнахме. От много години искам да се запозная с вас, мистър Старк.

— Защо? — попита Макото.

Саемон примигна.

— Моля?

През всичките години, откакто го познаваше, Цуда никога не бе виждал Саемон изненадан. Сега беше за пръв път. Дори този лукав син на лукав шпионин не беше подготвен за общуването с американците. Цуда потисна усмивката си, доколкото успя.

— Защо се интересувате толкова от мен? Аз съм никой. Преди много години още повече бях никой.

— Добре, естествено, проявявам интерес, мистър Старк, тъй като сте дете — син… единствен син на… много важен приятел на Япония.

— Приятел на Япония — повтори Макото. — Никога преди не съм чувал да го наричат така, а много пъти съм чувал да го назовават. Тогава го познавате?

— По-добре от повечето, които твърдят, че го познават, но не толкова, колкото близките му приятели.

Прислужницата, която бе довела Саемон в двореца, бе коленичила на прага. Тя попита:

— Искате ли да чакам тук, господарю Саемон?

— Да, ако мистър Старк и господин Цуда не възразяват.

— Тъкмо обратното — обади се Цуда. Той придърпа стол за Саемон и се поклони. — Всъщност вие можете да помогнете на мистър Старк там, където аз не съм в състояние. Той питаше за Хейко. Вие с баща ви я познавахте, нали не греша?

— Хейко — изрече Саемон и се усмихна. — Баща ми я познаваше добре, аз само мимоходом.

Цуда бе доволен, че започна тема, която се хареса на владетеля Саемон. Той беше много влиятелен човек, вероятно щеше да стане министър в бъдещ кабинет, може би дори министър на финансите. За банкер като Цуда министърът на финансите беше най-близкото същество до земния говорител на боговете.

— Защо се интересувате от Хейко, мистър Старк? — Саемон отклони предложението на Цуда за уиски и прие чаша чай от прислужницата. — По време на най-добрите й времена като гейша вие трябва да сте били… — Той се спря рязко, сякаш нещо му се случи. За да прикрие паузата, която направи, той отпи от чая си, преди да продължи. — Трябва да сте били много млад.

— По-точно, не съм съществувал. Роден съм през 1862 година. Разбирам, че кариерата й е приключила предната година, както и пребиваването й в Япония.

— Да, помня — призна Саемон. — Тя замина за Калифорния, придружена от баща ви. Обстоятелствата около заминаването им бяха доста мистериозни.

— И какви бяха тези обстоятелства?

— Не знам дали трябва да говоря за тях. Защото това означава да изпадна в положението да повтарям слухове. Нищо не бе установено със сигурност.

— Склонен съм да чуя слуховете.

— Много добре. С ваше разрешение тогава — Саемон се поклони. — Смяташе се, че Хейко е агент на тайната полиция на шогуна. Това би могло да обясни честите й контакти с баща ми, тъй като по това време той оглавяваше тази организация. То също така обяснява отпътуването й от Япония, което я правеше по-малко уязвима на отмъщението от страна на тези, които тя може да е наранила в това си качество. То обаче не обяснява защо е получила защитата на баща ви. Старият мистър Старк беше близък приятел на Генджи тогава, както и сега, а владетелят Генджи и баща ми бяха смъртни врагове.

— Така ли? Разбрах, че вие с владетеля Генджи сте приятели.

— Ние, японците, сме имали безкрайни мрежи от отмъщение, които обхващат векове. Ако не ги разкъсаме, никога няма да достигнем Запада. Ние с владетеля Генджи оставихме миналото зад себе си.

— Колко просветено от ваша страна — отбеляза Макото.

За Цуда той не звучеше искрено. Но това можеше да бъдат само ефекти от леките странности на японската му реч. Цуда отново напълни чашата си и продължи да слуша. Засега не бе научил нищо. Но, изглежда, всеки момент щяха да бъдат направени важни разкрития — разкрития, които можеха да донесат печалба.

— Моля, продължете — настоя Макото.

— После се случи това клане, малко преди Хейко да си тръгне. Едно село на низвергнати без каквато и да било стратегическа стойност беше изгорено до основи, а всички негови жители — заклани. Те не бяха заплаха за никого, нито представляваха някаква ценност, живи или мъртви. Много странно.

— Низвергнати?

— Едно зло от ерата на Токугава, което сега е премахнато. Вече няма низвергнати. Всички японци имат равни права пред закона, както във всяка цивилизована страна от Запада.

Това бе абсолютно невярно, а Цуда и всички японци го знаеха. Законите влязоха в сила, но не с намерението да бъдат прилагани, а само колкото да се облече голото тяло, чиито атрибути на западния тип управление се смятаха за обидни. Ако японците не виждаха, те бяха доволни. Според Цуда в това нямаше нищо лошо. Целта на политиката беше не постигането на невъзможно съвършенство, съвършенство, за което никои две страни не можеха да се договорят в никакъв случай, а гладкото функциониране на различни интереси чрез мъдро балансиране и мрежа от лицемерие. Какъв късмет бе имал да им служи.

Макото се поинтересува:

— Хейко низвергната ли е била?

Саемон и Цуда едновременно попитаха:

— Какво?

— Извинете ме, господа — каза Цуда, поклони се, лицето му бе червено. — Не исках да говоря. Исках само да кажа…

Какво да каже? Какво можеше да се каже по повод тази възмутителна, скандална, обидна и невероятно опасна забележка? Опасна не само за онзи, който я бе изговорил, но също за тези, които я бяха чули. Особено за него! Саемон беше велик владетел — да, те официално вече не бяха велики владетели, но престижът, властта, връзките, лоялното отношение и възможностите оставаха за мнозина от тях — той беше лидер сред ветераните на Реставрацията, имаше силни приятели със сходни качества, а той знаеше тайни, които можеше да използва, за да оказва натиск върху онези, които иначе не биха направили нищо, за да му помогнат. В патетичен контраст Цуда не беше нищо повече от касиер и пазител на пари. Защо беше дошъл да се срещне с Макото Старк? Какъв глупак. Може би скоро щеше да бъде мъртъв глупак!

— Защо се изненадахте? — попита Макото. — Връзката изглежда съвсем очевидна.

— Не и за нас — възрази Саемон. Той не каза нищо повече и продължи да гледа Макото със спокойствие, което не подхождаше на обстоятелствата.

— Добре — рече Макото, — той си отиде. Кажете каквото имате да казвате.

— Какво ви кара да мислите, че аз имам да казвам нещо? — попита Саемон. Цуда избяга бързо като плъх от сграда, която всеки момент щеше да избухне в пламъци. Как бе възможно някой, които допускаше страхът му да се проявява толкова явно, да бъде равен на мъже, родени като самураи?

— Моля ви, господарю Саемон. Не се притеснявам да бъда възприеман като американец в тяло на японец. Но аз буквално се обиждам да бъда третиран, сякаш съм малоумен. Уверявам ви — не съм.

— Не, мистър Старк, най-вероятно не сте.

За Саемон това беше възможност с редки измерения. То беше също смъртоносен капан, който можеше да вземе неговата глава вместо главите на враговете му, ако направеше и най-малка грешка.

Той заговори:

— Тук съществува голяма опасност, мистър Старк, за всички засегнати. Опасността надхвърля обикновената истина и фалша. Предположението, че благородник от ранга на владетеля Генджи някога е докоснал низвергната, е неприемливо. Трябва да поискам от вас никога повече да не го повтаряте.

— Не разбирам. Ранговете бяха забранени, а вие самият ми казвате, че вече няма низвергнати. Кой би се интересувал тогава?

— Всички — отвърна Саемон. — Произходът е от първостепенно значение тук. Ако кръвта на владетелите от рода Окумичи е била замърсена, това ще бъде петно, което никой Окумичи няма да успее да изтрие. Животът на много хора ще бъде съсипан. Ще потекат реки от кръв.

— Замърсена, казвате.

— Така ще се възприеме.

— И вие ли гледате така на нещата?

— Разбира се, че не — отговори Саемон. — Съдбата е в ръцете на всеки човек, а не в мъртвата хватка на предците му. — Той подбираше думите си внимателно. Дали на лъжите ще се повярва или не, зависеше до голяма степен от представянето им. — Ние сме родени, за да създадем себе си.

— Така ли? — Макото сипа един пръст уиски в чаша и я вдигна на светлината. После я остави, без да пие от нея. — И какво ме съветвате, господарю Саемон.

— Разговаряйте с баща си — предложи му Саемон. Бъдещето зависеше от неговите думи и от реакцията на Макото на думите му. — Винаги съм намирал Матю Старк за много честен.

Макото призна:

— Матю Старк не ми е баща.

Саемон почувства такъв прилив на радост, че сърцето му започна да препуска. В продължение на петнайсет години усилията му да разкрие тайната на Генджи бяха осуетявани. Още навремето той подозираше, че Макото е дете на Генджи, а не на Старк. Но когато Генджи не направи нищо, за да доведе Макото в Япония, Саемон се отказа от тази версия. Нямаше смисъл да мисли за това, тъй като Генджи не би позволил да остави сина си в Америка. Хейко беше низвергната! Отговорът, както и средството да се възползва от него дойдоха право в ръцете му. Без да покаже никакъв знак за вълнение, той каза:

— Не разбирам, мистър Старк. Как така?

Преди, когато усещаше гняв, Макото усещаше температурата му да се покачва. Сега той беше толкова бесен, че предишният му гняв приличаше на малко раздразнение, а вместо топлина усещаше студ. Ако някой го докоснеше, сигурно щеше да си помисли, че докосва лед.

Генджи бе казал нещо по-лошо от лъжа, бе нанесъл по-жесток удар от изоставянето, беше отнел много повече от законното му име. Той бе отнел целия живот на Макото. Всичките му спомени, целият му опит бяха фалшиви. Те не му принадлежаха. Принадлежаха на някой, който никога не бе съществувал. На двайсет години той отново бе роден като син на злостен манипулатор и прославена проститутка. Ако Шидзука бе казала истината, имаше нещо още по-лошо. То щеше в крайна сметка да стане доказателство за наследствено бедствие, което беше някаква форма на превземане. Говореше за това като за ясновидски способности, но това беше очевидно резултат от удобни лъжи, които баща й, й беше казал. Неговият баща.

И така, кой беше Макото?

Беше ангел на отмъщението. Щеше да изчисти греха с кръв. Генджи щеше да говори с имперските министри този следобед. Макото щеше да го пресрещне в двореца. Това бе перфектното място за среща. Нека синът на Генджи, от когото той толкова се срамуваше, че не бе признал в продължение на две десетилетия, нека този пренебрегнат син бъде онзи, който ще сложи край на предателството. Макото измъкна револвера от колана си и провери гнездата за куршуми. Револверът трийсет и втори калибър, подарък от баща му — или по-скоро от човека, който се беше преструвал, че му е баща, — беше зареден догоре и готов за стрелба.

Той стана, за да тръгва. Когато се обърна към прага, пред стенописа на свитък, в един алков видя комплект самурайски мечове — дълъг и къс, поставени в стойка.

Това щеше да бъде последният безупречен детайл.

Щеше да убие Генджи с това оръжие, меч от собствения му дворец. С острие, което символизираше предполагаемо неръждаемата душа на самурая, той щеше да сложи край на живота на човека, чиято чест не беше нищо повече от поза и лъжа.

Макото Окумичи взе по-късия от двата меча от стойката, скри го под дрехата си и тръгна.

Императорският дворец, Токио

Файтонът на Генджи забави ход, когато наближи моста над рова с вода.

Все още по навик той мислеше за големия дворец като за двореца на шогуна, по същия начин в съзнанието му градът се бе запечатал като Йедо, не като Токио. Свалянето от власт на шогуната Токугава, Реставрацията на императора, премахването на самурайската класа, изчезването на владенията, безпрецедентното навлизане на чужденците в Япония, унищожаването на последните героични защитници на бушидо — всички тези събития се бяха случили в интервал от по-малко от десет години. На Генджи бяха приписани по-големи заслуги за тези промени, отколкото заслужаваше, както и по-големи вини.

От Реставрацията насам имаше седем покушения върху живота му. Всяко от тях беше пропаднало, защото такъв бе замисълът. Щеше да бъде убит, но след доста години. Това бе пророкувано от него. Щеше да стане в Диетата, която все още не съществуваше, и щеше да умре в ръцете на дъщеря си Шидзука. В неговото видение това беше млада жена. Днес тя все още беше малко момиче. Много години живот му бяха гарантирани.

Файтонът спря при портата Сакурада, онази, през която Генджи щеше да влезе в двореца. Императорските стражи излязоха напред, за да се уверят в самоличността му. След малко, когато те и собствените му охранители бяха съсредоточили вниманието си едни върху други, млад мъж, облечен в западен стил, изведнъж се втурна към файтона и докато тичаше, измъкна къс меч под дрехата си. Беше само на две крачки от прозорчето на Генджи, когато стражите го забелязаха.

Беше твърде късно.

Генджи видя меча, насочен право срещу него.

В следващия миг щеше да се забие в гръдния му кош.

Видението за смъртта му, онова, което бе водило толкова много години, беше погрешно. Убийството му нямаше да се случи в далечното бъдеще. То щеше да бъде извършено в този момент.

Почувства се измамен. Трябваше да има три видения в живота си. Само две се бяха материализирали, а третото се бе оказало фатално невярно.

Разпозна ли младия убиец?

Но острието не достигна Генджи. Въпреки че то бе насочено към сърцето му, друг млад мъж се появи пред файтона със свой собствен меч.

Двамата мъже се прободоха взаимно на фона на смесилите се бойни викове и крясъци от болка. Генджи не позна неуспелия убиец, но позна защитника си.

Беше неотдавна пристигналият му син Макото.

Абатство Мушиндо

Преподобната абатиса Джинтоку надникна в стаята за гости. Макото Старк все още спеше. Беше много нередно в абатството да отседне мъж. В старите времена — които в Япония продължиха до преди петнайсет години, в зависимост от това за кои стари дни говорим — това би било невъзможно. Но владетелят Генджи лично бе дал разрешение. Сериозният характер на нараняванията на Макото, съчетан с доблестните обстоятелства, при които той ги бе получил, изискваха изключение от правилото. Така бе казал владетелят Генджи. Имаше и нещо повече. Винаги имаше нещо повече от това, което бе казано вече.

В дадения случай то бе съвсем очевидно.

Младият мъж, за когото ставаше въпрос, беше същият, който бе направил загадъчното посещение преди няколко седмици. Той бе обсъдил общоприетата версия за прочутата битка при Мушиндо през 1861 година. Било му известно, каза той, защото родителите му са присъствали. Когато абатисата попита кои са родителите му, той каза, че това е много добър въпрос, и замина.

Появата му също говореше много. По време на първото си посещение той напомни на абатисата за някого, но тя не можа да се сети за кого. Сега приликата беше толкова очевидна за нея, че тя се чудеше как не се бе сетила веднага. Разбира се, беше много по-лесно да се види, когато той беше заедно с владетеля Генджи. Многообразието на възможните връзки между двамата беше пленително. Можеше да бъде племенник, брат или син на владетеля. От тях най-интригуващата възможност беше последната.

Ако беше син на владетеля Генджи, тогава коя бе майка му?

Той каза, че неговите родители са участвали в битката. В този ден с владетеля Генджи бяха само три жени. Една от тях, госпожа Емили, не беше възможен вариант. Тя бе родила само едно дете преди ненавременната си смърт — дъщеря. Значи оставаха госпожа Ханако и госпожа Хейко. Не можеше да е първата. Тя се бе омъжила за владетеля Хиде горе-долу по време на битката и бе дарила съпруга си с дете в рамките на една година. Владетелят Ивао, както се казваше детето, беше на години горе-долу колкото Макото, но двамата нямаха братска прилика. Това означаваше, че майката трябва да е госпожа Хейко. Възможно ли бе? Ако тя беше майката, владетелят Генджи щеше да я отведе у дома си заедно с детето. Щеше да я направи официална наложница — тогава още бяха старите времена, — ако не и да се ожени за нея. Той със сигурност нямаше да ги изпрати и двамата в Калифорния и да позволи синът му да приеме името на друг мъж, дори този мъж да му бе толкова добър приятел като Матю Старк.

Така че Макото можеше да се е объркал или лъжеше. Или абатисата пропускаше нещо много важно. Ако се налагаше да се разкрие някаква истина, тя можеше да я открие, преди той да напусне абатството. Това щеше да стане след много време, като се имаха предвид сериозните му рани. Беше цяло чудо, че не умря. Цяло щастие бе за него, че мечът бе минал покрай сърцето. За Генджи бе цяло щастие, че Макото бе въоръжен със свой меч и че убиецът не постигна целта си. Абатисата се чудеше обаче какво е правил Макото до входа на императорския дворец с меч, скрит под дрехата. Убиецът бе направил същото.

По пътя към градината на Горо абатисата срещна владетеля Генджи, който току-що бе дошъл.

Тя се поклони дълбоко и се обърна към него:

— Господарю.

— Как е днес Макото?

— По-добре, струва ми се. Работи в градината на Горо.

— Репортери безпокоили ли са ви пак?

— Не, господарю мой. Не и през последните две седмици. Може би интересът намалява. — Абатисата го каза по-скоро от любезност, отколкото от убеждение. Нейният интерес не беше намалял. Защо в такъв случай интересът на другите трябваше да намалява?

— Надявам се — въздъхна Генджи. Много не вярваше на думите й обаче.

— Отидох в двореца, за да те убия — призна Макото. Той окопаваше около храста, за да направи почвата по-рохкава.

— Ако беше останал да наблюдаваш — отговори Генджи, — другият щеше да го свърши вместо теб. — Той стоеше наблизо под сянката на един бор.

— Да.

— Защо ме защити, след като си дошъл да ме убиваш?

— Не знам — каза Макото. — Когато го видях, почувствах, че той ще ме измами и няма да мога да изпълня дълга си, а вече достатъчно бях мамен. В това няма кой знае какъв смисъл, нали? Ако някой трябваше да отнеме живота ти, това бях аз.

— Не съжалявай толкова — усмихна се Генджи. — Ще имаш други възможности. Възстанови здравето си и планирай наново.

Макото се изсмя кратко, после пое дъх и сложи ръка на гърдите си.

— Да, ще планирам наново. Съвсем наново. Когато мечът прободе гърдите ми, изведнъж осъзнах или, така да се каже, видях едно лице в съзнанието си. Знаеш ли чие?

— На Хейко?

— Не, на владетеля Саемон. Дадох си сметка в този момент, че той ме е манипулирал, и то много умело.

— Да не искаш да кажеш, че Саемон ти е внушил да ме убиеш?

— Тъкмо обратното. Той каза всичко възможно, с което да спечели опрощението и снизходителността ми към теб. Подчертавам каза. Но внушението му не беше в хармония с думите му. Той е много добър в това. Не си ли забелязал?

— Разбира се. Винаги съм смятал, че владетелят Саемон мисли точно обратното на това, което казва, не в смисъл, че лъже, а в смисъл, че ако разчиташ на думите му, неизбежно ще бъдеш подведен.

— Но ти се свързваш доста близо с него и разчиташ на съветите му.

— По-скоро е привидно, отколкото реално да разчитам — обясни Генджи. — Тъй като владетелят Саемон знае това, за мен съществува още един пласт истина и измама под този, и тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък.

— Всички казват, че бъдещето ти е известно предварително — попита Макото, — но ти си пророк, който говори като съвършен идиот.

— О? Не е ли благоразумно да държиш врага си достатъчно близо, за да го наблюдаваш? По каква причина не одобряваш тази тактика?

— Ти надхитряваш сам себе си, както и той го прави. Въпросът е само чия безразсъдна изкусност ще стреля първа. — Макото изкопа един плевел и почисти пръстта от корените му, преди да го захвърли настрани.

С мотика в ръка в градината дойде Горо, отиде накрая и започна да оформя границата между градината и алеята. Макото продължи:

— Понякога безхитростният, пряк маршрут на глупака е най-добрият път до местоназначението. — Той погледна Генджи. — Наистина ли си пророк?

— От шестстотин години във всяко поколение един от нас има тази дарба — обясни Генджи, — но не така, както хората си го представят.

— Да, така ми каза и Шидзука. Предполагам, че ти си я запознал.

— Прецених, че тя ще го обясни по-добре по нейния простодушен и прям маниер.

— Не трябваше ли да го знам по-рано? Така, както тя го обясни, звучи повече като проклятие, отколкото като благословия.

— Има много неща, които трябваше да ти кажа отдавна. Едно неизказано нещо води до друго, до следващо, до по-следващо.

Макото сви рамене.

— Всъщност няма значение. Шидзука ще е пророчицата. Аз нямам видения.

— Нито тя. Появата на дарбата е непредсказуема. Често идва в пубертета, особено при жените. Може да се прояви и по-късно. Все още не може да се каже кой от двама ви я носи.

— И сигурно няма начин да се подготвиш за нея? — поинтересува се Макото.

— Извън приемането на тази възможност — никакъв — потвърди Генджи.

Той направи твърде дълга пауза и Макото помисли, че разговорът е свършил. Тъкмо се готвеше да се премести в друга част на градината, когато Генджи заговори отново.

— Що се отнася до признаването, готов съм да го направя. Готов съм също да те обявя за наследник вместо Шидзука.

Макото се разсмя. Знаеше, че не е учтиво, но не можеше да се спре.

— В признаването няма никакъв смисъл, владетелю Генджи. Нуждаех се от него преди двайсет години. Сега е безполезно. Що се отнася до наследник, ти си имаш и тя е напълно подходяща.

Макото се присъедини към Горо и започна да му помага в оформлението.

— Горо — каза Макото.

— Горо — повтори Горо и се усмихна.

— Макото — рече Макото.

Все още усмихнат, Горо изговори:

— Кими — и насочи вниманието си изцяло към мястото, където мотиката отделяше градината от алеята.

Макото се усмихна на Генджи.

— Решен съм да го накарам да каже името ми, преди да си тръгна.

— Ако го направи, ще те обяви за свой наследник и няма да можеш да си тръгнеш изобщо.

Макото и Генджи се гледаха един друг. Макото се разсмя. На лицето на Генджи се изписа само онази негова малка усмивка.

12 Есенен мост

1857 година, развалините на манастира Мушиндо

Децата от селото Яманака често играеха сред развалините на стария храм върху хълма над долината. В повечето случаи те изпитваха страх от това място. Винаги дочуваха странни звуци, които ако не приличаха на стенанията на измъчвани души или на виещи призраци, или на кикотещи се демони, бяха достатъчно зловещи, за да накарат детското въображение да си представя какви ли не страхотии. Именно това бе една от причините да отиват при развалините, защото и те, като всички останали деца, обичаха да бъдат плашени, докато страховете им не станеха непоносими. Другата причина беше малката Кими, водачът на групата. Тя обичаше да играе тук и беше едно от децата, които не се страхуваха, въпреки че беше най-малката в групата. Другото дете беше Горо. Той не изпитваше страх, понеже беше идиот също като майка си. Горо не изглеждаше точно като дете. Беше едър, много по-едър от всички мъже в селото и имаше лице по-скоро като на мъж. Всъщност той може би беше мъж, но толкова много приличаше на дете, че другите деца не си задаваха въпроси за неговото присъствие сред тях.

Един ден, докато играеха сред развалините, едно от децата посочи с пръст и изкрещя:

— Вижте! Призрак!

Неясните очертания на мъж едва се виждаха близо до останките от каменна стена, която навремето вероятно бе обграждала храма. Някои от по-страхливите деца се разбягаха.

— Това не е призрак — рече Кими, — а мъж.

Той седеше съвсем тихо, облечен в избледнели и вехти дрехи и приличаше на сянка, която излиза от самата стена. Беше стар, с обръсната глава, хлътнали бузи и блестящи очи, чийто поглед не трепваше. Туниката му вероятно е била бяла навремето, преди много години. На земята до него имаше конусообразна платнена шапка и дървена тояга.

— Кой сте вие? — попита Кими.

— Отшелник и странстващ богомолец — отвърна той.

Кими знаеше, че отшелникът е човек, който се е отказал от светския живот. Странстващ богомолец е човек, който пътува в търсене на просветление или заради покаяние. В селото нямаше такива хора. Всичко, което правеха, и всичко, което имаха, принадлежеше на техния господар. Бедните земеделци не търсят просветление, тъй като изтощените от глад хора се нуждаят много повече от сън и храна, отколкото от мъдрост. Не им се налага да пътешестват надалеч, за да се покаят, дори и да имат необходимото време, с което те тъй или иначе не разполагат, защото всеки техен съзнателен миг е наказание заради незнайни грехове, допуснати в някой предишен живот. Ако този човек беше отшелник, сигурно появата на Буда или някой бог, или на някой демон бе променила живота му. Безспорно той можеше да разкаже интересни неща.

— От какво сте се отказали? — полюбопитства Кими.

— Почти от всичко — отвърна монахът.

— Къде сте пътешествали?

— Почти никъде.

Е, от този разговор нямаше да се получи нищо. Тя реши да премине към по-лесни въпроси:

— Как се казвате?

— Дзенген — отговори старият монах.

— Какво означава Дзенген?

— Какво значение има едно име?

— Ами моето име означава „без равна“ — отвърна Кими. — Неговото име е Горо, само че не е точно Горо, а ние така му викаме съкратено от Гороцуки, което означава „разбойник“. Не мога да си обясня защо, тъй като той не прави лоши неща. Та какво означава Дзенген?

— Какво значение има едно име? — отново попита Дзенген.

— Обясних ви какво означава моето име. „Без равна“ — Кими започваше да се чуди дали този монах бе свят човек или просто някакъв луд. Понякога трудно можеше да се направи разлика между двете, особено ако той принадлежеше към някоя от сектите дзен, както й подсказваше неговото име. Той може би беше просто някой хитър лунатик.

— А какво означава „без равна“?

— Предполагам, че означава, че никой не може се мери с мен.

— Какво означава, че никой не може да се мери с теб?

— Какво въобще е значението на всичко? — възкликна Кими. — Ако продължавате да задавате въпроси, може цял живот да правите само това и никога няма да намерите отговор.

В израз на уважение старият монах допря ръце в положение гашо и се поклони.

— Благодаря.

— Благодарите ми? А аз трябва ли да ви благодаря?

— Ти решаваш какво да направиш или какво да не направиш — рече старият монах.

— За какво трябва да ви благодаря?

— Ако продължиш да задаваш въпроси, може цял живот да правиш само това и никога няма да намериш отговор.

— Точно това ви казах преди малко.

— Благодаря — Дзенген отново се поклони с положение на ръцете гашо.

Кими се засмя. После отвърна на поклона му, събирайки ръце, както той бе направил. Все още не беше сигурна дали старецът бе светец или луд човек, но се забавляваше. Никой в селото не говореше като него.

— Няма защо — отвърна Кими.

— Това е било храм — отбеляза старият монах.

— Да, много отдавна. Много преди аз да се родя.

Той се усмихна.

— Наистина много отдавна. Знаеш ли как се казва?

— Майка ми твърди, че се е наричал Му-нещо си. Може би се е шегувала. — Едно от значенията на „му“ беше нищо.

Старецът примигна. Той разпъна краката си от поза лотос, в която бе седял, и се изправи.

— Нима е възможно? — зачуди се той.

Монахът погледна към стената, към основополагащите камъни в тревата, към падналата и почти изгнила греда от основната стая.

— Намирам се в провинцията Ямакава.

— Да — потвърди Кими. — Нашият господар е владетелят Хиромицу. Той не е много могъщ велик владетел, но е съюзник на…

— Владетеля Киори — довърши старият монах.

— Да, великия владетел на Акаока — продължи Кими. — Той е пророк, който вижда в бъдещето и затова никога не може да бъде победен в битка. В случай, че отново настъпи война, както твърдят всички.

— Върнах се — рече монахът. — Аз бях абат в този манастир, о, нима това е било преди цели двайсет години? Или може би само десет? — Той се подсмихна. — Бях издигнал тук една постройка. Не много здрава. Дори не знам дали още стои.

Сега вече Кими се увери, че Дзенген беше луд. Откакто се помнеше, това място беше само една развалина. Разбира се, тя беше едва на шест години. Съществуваше някаква вероятност мъжът да казва истината, но едва ли.

— Аз ще възстановя този храм — отсече старият монах — само с двете си ръце.

— На ваше място не бих го сторила — посъветва го Кими. — Голяма обида е да се прави нещо някъде в провинцията, без да се иска разрешение. Трябва ви одобрението на владетеля Хиромицу, както и на висшия абат на сектата на този храм. Не съм сигурна коя е тя, нито дали още съществува.

— Ще получа необходимите разрешения.

Макар той да се усмихна щастливо, по бузите му се стекоха сълзи. Това убеди Кими, че той наистина беше последовател на сектите дзен. Знаеше се, че тези хора, особено онези, които бяха овладели тайнственото учение, едновременно можеха да плачат и да се смеят. Това обаче не означаваше, че той не беше луд.

— След дълги години на безцелно скитане — обясни старецът — отново се върнах тук, където ми е мястото. Изпълнен съм с безкрайна благодарност. — Той коленичи и легна на земята в посока на изгнилата греда.

После написа писмо и го даде на Кими да го занесе в замъка на владетеля Хиромицу. Кими го повери на Горо, който можеше да тича километри, без да се умори. Той почти нямаше чувство за ориентация, но замъкът на владетеля не беше никак далеч, право на север, така че Горо лесно можеше да намери пътя.

Кими се опасяваше, че писмото на Дзенген щеше да създаде неприятности и да доведе до наказание, вместо да му осигури разрешение. Но монахът настоя въпреки нейното предупреждение. Каква друго можеше да стори тя?

След две седмици най-големите й опасения бяха на път да се сбъднат. Отряд от двайсет самураи на коне пристигна и поиска да разговаря със старейшината на селото. Командирът на самураите беше мъж със свирепо изражение, готов да убие всеки, който се изпречи на пътя му.

Той попита проснатия на земята старейшина:

— Къде е манастирът Мушиндо?

Очите на старейшината се разтвориха от ужас, а долната му челюст увисна. Той притисна глава в земята и не продума нищо.

Командирът на самураите се обърна към един от отряда и нареди:

— Таро, обезглави го. Може би неговият заместник ще ни отговори по-бързо.

— Да, господарю Сайки.

От периферията на коленичилата тълпа Кими видя как самураят, наречен Таро, слезе от коня и извади меча си.

— Чакайте, господин самурай — рече тя. — Аз ще ви покажа пътя. — Господарят Сайки гневно я погледна. От страх тя отново зарови глава в земята. Защо се бе обадила? Тя дори не харесваше старейшината Бунчо. Той вечно гълчеше и нареждаше на хората около себе си. А и не знаеше дали руините на Му-нещо си бяха онзи манастир Мушиндо, който господарят търсеше. Сега тя също щеше да загуби главата си.

— Ти, момиче — нареди господарят Сайки, — стани!

Кими изпълни заповедта. Цялото й тяло трепереше. Надяваше се, че няма да уринира от страх. Едно беше да умреш, а съвсем друго да ти се смеят, докато умираш. Горо, който се намираше до нея, също се изправи, тъй като винаги правеше, каквото прави и тя.

— Идиот — разгневи се още повече Сайки, — защо се изправяш? Не съм ти казал да ставаш!

— Господин господарю, той наистина е идиот и не разбира — обясни Кими.

Един от самураите се изсмя. Той успя да потуши смеха си, но не и преди господарят Сайки да го чуе.

— Хиде, ти ще останеш на служба в конюшнята до второ нареждане.

— Да, господарю — подчини се Хиде, но вече хич не му беше забавно.

— Покажи ни пътя, момиче — заповяда Сайки.

— Да, господин господарю — Кими се поклони и подчини. Горо я последва развълнуван.

Ако самураите бяха дошли за стария Дзенген, Кими се надяваше, че те само ще го арестуват, а няма да го екзекутират. Арестът и мъченията не бяха толкова страшни за практикуващите дзен, както за другите хора, тъй като манастирите им и без това приличаха на затвори, или поне така бе чувала Кими. Там те биваха подлагани на глад, на бой, лишаваха се от сън и гледаха в продължение на дни в стената или в пода. Ако помръднеха само един мускул или издадяха звук, висшите монаси се нахвърляха върху тях и ги биеха с пръчки. Ако заспяха, отрязваха им клепачите. Ако не можеха да стоят в поза лотос, чупеха краката им на място. Следователно в затвора Дзенген щеше да се чувства като у дома си, нали? Кими се затича заедно с Горо към руините с надеждата всичко да свърши възможно най-добре.

Онова, което се случи, обаче надмина всички нейни очаквания.

Когато самураите пристигнаха, старият Дзенген събираше окосената от него трева. Той остави на земята инструмента, който държеше в ръка, и се поклони с ръце в положение гашо.

Отрядът спря и самураите слязоха от конете, включително и господарят Сайки, и всички коленичиха и се поклониха, опирайки главите си в земята.

— Господарю Нао — започна Сайки, — господарят Киори, господарят Шигеру и господарят Генджи ви изпращат най-сърдечни поздрави. Помолиха да ги уведомите, когато сте готов да приемате гости, и те веднага ще дойдат.

— Благодаря ви, господарю Сайки — рече старият Дзенген, — но аз вече не съм господар и не съм Нао. Аз съм Дзенген, последовател на пътя на Буда, нищо повече.

Господарят Сайки вдигна поглед и се усмихна.

— Е, може би малко повече от това. — Той махна с ръка и Таро излезе напред с копринено сандъче в ръце, което сложи в ръцете на Дзенген с дълбок поклон. — По заповед на главния абат на сектата Мушиндо вие отново сте назначен за абат на този манастир.

— О — усмихна се Дзенген.

— Ние ще останем тук и ще ви помагаме да възстановите манастира, преподобни абате. Владетелят Хиромицу даде разрешение да вземем от селото толкова работници, колкото ще са ни нужни.

— Ако селяните не са на полето по време на сеитбата, реколтата ще бъде малка и те ще страдат. Не ми е нужна тяхната помощ, нито вашата, господарю Сайки. Аз ще възстановя Мушиндо сам.

— Поне ни позволете да ви донесем необходимите материали.

— Това също не е необходимо. Ще използвам само това, което намеря. Ако не мога нещо да намеря, ще се оправя без него.

— Сам и без материали. Това ще е непосилна задача. Мушиндо е в развалини от един век или от повече.

— Аз няма да съм сам — каза старият абат Дзенген. — Кими, ще ми помогнеш, нали?

— Ще ви помогна — съгласи се с готовност Кими. — Горо също ще помага.

— Едно малко момиче, един идиот и много развалини. Избрали сте труден път, преподобни абате.

— Съвсем не, господарю Сайки. Пътят е избрал мен.

Кими и другите деца често идваха да посещават Дзенген след това. Оказа се, че е обиколил много повече места, отколкото твърдеше първоначално. Много по-точно би било да се каже, че е бил почти навсякъде, отколкото почти никъде. Бе посетил всички осемдесет и осем храма на Шикоку, където религията бе донесена от светия Кобо Дайши преди повече от хиляда години. Твърдеше се, че онези, които са изминали този път с истинска вяра, ще постигнат освобождение от осемдесет и осем заблуди на сетивата.

— Постигнахте ли го? — попита Кими.

— Постигнах изтощени мускули, раздрани крака и слънчеви изгаряния — отговори Дзенген.

След това бе прекосил Вътрешно море до Хоншу и бе пътувал до светата планина Хией. Там бе слушал проповедите на най-прочутите будисти и бе практикувал ритуалите на най-тайнствени и магьоснически секти в търсене на освобождение от болката и страданието на живота.

— Постигнахте ли го? — пак попита Кими.

— Само глупаците вярват в магията — отвърна Дзенген — и само най-големият глупак се стреми да живее, без да страда. Когато се намираш в центъра на пожара, как можеш да се спасиш от пламъците? Когато си на ледник, как можеш да се спасиш от сковаващия студ?

Манастирът, който старият абат Дзенген построи, не приличаше много на останалите храмове, а повече на онези, които бе строил в провинция Широиши, докато бе един от двеста и шейсетте велики владетели в страната. Наподобяваше повече на малка крепост, отколкото на храм за религиозно уединение. Съжаляваше, че умее да строи единствено като самурай, какъвто е бил в продължение на дълги години, макар че вече отдавна не мислеше за военни дела.

Демоничните призрачни звуци, за които децата му разказаха, не бяха измислица. Те наистина бяха зловещи и притесняващи, но за него, който бе загубил всичко и се бе отказал от света, те само му напомняха за неизбежността на смъртта и скръбта.

С течение на времето Дзенген се изпълни със спокойствие. Един ден той установи, че вече се намира в покой. Не че скръбта си беше отишла или беше намаляла, съвсем не. Но по някакъв начин той бе приел нещата и всичко се бе променило.

Значението на отговорите беше надценявано. После бе мислил, че въпросите са тези, които са по-ценни. Сега знаеше, че те са също толкова безполезни.

Един ден пристигна група чужденци. Бяха дошли по покана на великия владетел на Акаока, за да построят храм според тяхната религия в почит към подобно на Буда същество, което те наричаха Исус Христос. Дзенген им предложи за целта да използват Мушиндо. Техният свещен ден беше неделя. За Дзенген всеки ден беше същият като следващия. Християните — те се наричаха по този начин — отказаха предложението на будисткия монах, заявявайки, че ще построят техен собствен храм. Преди да започнат, ги покоси епидемия от холера и всички умряха, с изключение на един. Никой не можеше да произнесе името му, което звучеше нещо като Джимбо. По някакъв начин, докато беше болен, той научи японски език. Това не беше прецедент. Дзенген знаеше за един корабокрушенец, който почти се бил удавил. Бил е спасен от руски моряци и един месец прекарал в треска. Когато дошъл в съзнание, заговорил свободно на руски. Понякога близостта на смъртта води до неочаквани промени.

— Искам да стана ваш ученик — каза Джимбо.

— Не можеш — възрази Дзенген. — Аз не съм светец, а само един обикновен човек, който е облечен в роба на светец. Какво би научил от една поставка за дрехи?

Очите на Джимбо проблеснаха, внезапно изпълнени със сълзи. Той се поклони и каза:

— Благодаря, преподобни абате. Ще размисля дълбоко върху вашите думи.

По този начин неволно Дзенген се превърна в учител по Пътя на Буда.

Старецът седеше в поза дзен за медитация в колибата в планините на два дни път от манастира Мушиндо, където два пъти беше абат. През процепите на покрива, направен от безразборно нахвърляни клони, блещукаха звездите в зимното небе. Към долината се спускаше мъгла. Той се намираше в поза за медитация, но всъщност не медитираше. Той умираше и умирайки, бе излязъл от медитация и сега размишляваше колко бързо бе преминал животът му. Не съжаляваше за нищо, беше само леко изненадан.

Вчера беше велик владетел, начело на жестоки самураи, заобиколен от вярна съпруга, двама силни синове, красива дъщеря и смеещи се внуци. Предния ден бе изплашен младеж с първия си набор истински мечове, потящ се от страх под бойното си снаряжение, докато неговият полк атакува отчаяна тълпа от гладуващи селяни. По-предния ден бе десетгодишно момче, коленичило до смъртния одър на баща си, кълнящо се през сълзи, че ще изпълни древната мисия на техния род — свалянето и унищожението на шогуната Токугава.

А сега умираше.

Кой знае? Може би вече беше мъртъв, може би вече беше само дух, виещ се над тялото като дим в неподвижния въздух, където нищо не помръдва. При първия по-силен вятър духът му сигурно ще се разпръсне.

Дишането му, ако въобще все още дишаше, беше толкова слабо, че почти не се забелязваше.

Видя ръцете си.

Те бяха държали мечове, галили жени, утешавали деца.

Те бяха убивали, прощавали, обичали.

Сега бяха съвсем спокойни. Ако пожелаеше, можеше ли да ги помръдне?

Той обаче не желаеше, така че никога нямаше да разбере…

1895 година, владението на Генджи на река Тама извън Токио

Генджи бе приготвил речта, която трябваше да произнесе пред японската Диета40, макар да знаеше, че щеше да умре, преди да я произнесе. Днес бе денят, който той отдавна бе пророкувал, че ще настъпи, денят на неговото убийство. През по-голяма част от живота си бе знаел времето, мястото и начина, по който щеше да умре. Дали това знание означаваше благословия или проклятие? Може би по малко и от двете. Понякога то го бе правило самодоволен, когато би трябвало да е предпазлив, а понякога му бе вдъхвало кураж, когато иначе би бил парализиран от страх.

Сега животът му вече бе към своя край. Почти всички съмнения се бяха разсеяли и бяха отстъпили място пред сигурността, с изключение на едно. Дядо му, чиито предсказания досега винаги са се сбъдвали, му бе казал, че той ще има три видения през живота си и те ще бъдат достатъчни, за да го направляват от началото до края. Къде беше третото видение? Владетелят Киори бе хитър самурай от старата школа. Може би бе излъгал за третото, за да държи Генджи нащрек. Не оставаше никакво време за трето видение. Дори и да дойдеше, с какво можеше да му помогне?

Генджи хвърли поглед в огледалото. Изглеждаше смешно. С мустаци и брада като френски генерал, със сутрешното сако на британски политик и с лице на японски владетел, наближаващ най-непривлекателните години на средната възраст. Припомни си как изглеждаше в деня, когато за първи път бе срещнал Емили Гибсън. Косата му бе подредена в сложната официална прическа на самураите, каквито днес вече не съществуваха. Лицето му бе младо и голобрадо, лице, което очевидно принадлежеше на човек, изпитващ огромно задоволство от самия себе си единствено поради факта, че бе имал късмета да се роди благородник.

Наистина ли е бил толкова арогантен?

Генджи се изсмя.

Да, наистина е бил такъв.

Той обърна гръб на огледалото и…

Генджи е тригодишно момче. Върви по брега на езерото Белите камъни близо до замъка „Белите камъни“, крепостта на дядо му по майчина линия, владетеля Нао. В ръце държи малко хартиено хвърчило с увита около пръчка връв. От долната страна на хвърчилото е изобразено ято врабчета в най-невероятни ярки цветове вместо в характерния за тях сивкав цвят.

От едната му страна върви мъж, а от другата жена. Генджи казва:

— Езеро Белите камъни. Провинция Белите камъни. Защо тук всичко се нарича бели камъни, а всъщност няма нито един?

Майка му отговаря:

— Защото белите камъни първоначално са били съкровището в провинцията на баща ми. Това езеро е било известно с белите камъни, използвани в играта „го“. Познавачите са ги предпочитали пред най-добрия седеф. Говори се, че великият герой Йошицуне е ценял своите камъни от Широиши повече от всичко друго, с изключение на честта, триумфа в битката и своята любима.

— А къде са камъните?

— Един ден са свършили.

— Тогава ли дядо Нао е посадил своите ябълкови дървета?

— Не, посадили са ги неговите предшественици преди много поколения. Провинцията, езерото и замъка са били наречени „Белите камъни“ далеч след като камъните са свършили.

— Това е объркващо — отбелязва малкият Генджи, отпускайки връвта на хвърчилото и приготвяйки се да тича. — Имената трябва да бъдат сменени.

Баща му възразява:

— Едно име е нещо повече от обикновено описание. То е знак за постоянство, независимо колко много се променят нещата. Точно като твоето име, Генджи.

Генджи вижда как родителите му си разменят поглед. И двамата се усмихват.

Изпадналият в транс Генджи помни този поглед. Той го кара да се чувства неудобно, сякаш е изолиран от своите родители. Сега разбира, че тази изолация не е била умишлена, а само последица от всепоглъщащото общуване на двама души.

— Аз не харесвам и името си — отбелязва Генджи и се спуска по брега, за да издигне хвърчилото си във въздуха.

Името Генджи е било име на известен принц в древен роман на госпожа Мурасаки. То е било също така наследствено име на рода Минамото, от който произлиза най-великият герой, живял някога в Япония, Йошицуне. Йошицуне е удържал блестящи победи в многобройни битки преди седемстотин години. Само един Минамото би могъл да бъде шогун. Сегашният шогун Токугава се бе обявил за наследник на Минамото. Генджи бе чувал хората да шептят какво смешно и претенциозно име носи синът на един от незначителните владетели. „Какво си мислят родителите му?“, питаха се хората. Че тяхното момче някой ден ще стане също толкова красив мъж като легендарния Блестящ принц? Че той, издънката на рода Окумичи, някой ден може да стане шогун?

Сега, докато тригодишният Генджи тича надолу по брега с безпомощно подскачащото зад него хвърчило, петдесет и осем годишният Генджи разбра защо носи това име. Майка му се беше омъжила прекалено млада. Тя по-добре бе познавала приказките, отколкото реалния живот, а любимата й приказка е била тази на госпожа Мурасаки. Искала е да има свой Генджи, дори той да е неин син, а не неин любовник. Тъй като баща му силно е обичал майка му, той се е съгласил с името, независимо от опасността да си навлече още по-голям присмех, след като вече бе станал зет на владетеля на ябълките. Сигурно е трябвало да се изправи пред силната съпротива на владетеля Киори и владетеля Нао. И всичко това само заради неговото име, заради погледите, които родителите му си бяха разменили, заради усмивката, която принадлежеше само на тях двамата.

Хвърчилото няма да полети. Генджи изпитва нарастващо разочарование. Вече мисли да разкъса хвърчилото и да го хвърли в езерото, когато чува гласа на баща си:

— Тичай към нас, Генджи, срещу вятъра!

Когато се залавя да изпълни съвета на баща си, момчето Генджи поглежда назад към хвърчилото и вижда как то започва да се издига във вятъра. Генджи, който обитава своето предишно аз, иска да погледне към майка си. Щом той е на три години, тя трябва да е бременна със сестра му, чието раждане щеше да убие и двете. Това са последните щастливи дни заедно с неговата майка, неговия баща и малкия Генджи. Той иска да погледне майка си. Помни я като много красива. Но нали всички малки момчета мислят, че майките им са красиви. Той е на три години и същевременно на петдесет и осем, а майка му е на двайсет и никога няма да стане на двайсет и една. Хвърчилото се носи високо в небето над бреговете на езерото Белите камъни.

Момчето поглежда нагоре. Хвърчилото му с ярко оцветени врабчета стои на фона на небето като украсена със скъпоценни камъни част от дъга. Той се смее и чува как смехът на майка му и баща му звучи все по-близо, докато той тича към тях, а хвърчилото се издига все по-високо и по-високо.

Мъжът иска да види майка си, а не хвърчилото и мъжът се опитва да насочи главата на момчето към нея и…

— Господарю Генджи!

Нечий разтревожен, отдалечен и едва доловим глас достигна до него.

Когато отвори очи, видя Хиде, своя най-предан подчинен. Но къде бяха самурайската му опашка на косата, кимоното, мечовете? Генджи идваше на себе си. Той си спомни, че Хиде беше мъртъв, беше умрял, за да спаси неговия живот при един от многобройните неуспешни опити за убийство, организирани от враговете на Генджи през изминалите години. Опашката, кимоното и мечът бяха поели по същия път, както и шогунът, и великите владетели, и самураите. Бяха си отишли завинаги. Младежът, който толкова много приличаше на Хиде, беше синът му Ивао.

Ивао се обърна към телохранителя зад себе си и нареди:

— Уведоми председателя, че владетелят Генджи не се чувства добре и днес няма да говори пред Диетата.

— Чакай — Генджи седна изправен. — След малко ще бъда готов. — Знаеше, че това забавяне, предизвикано от третото и последно видение, щеше да даде на неговия убиец необходимото време, за да стигне на нужното място. Генджи не можеше да не изпитва задоволство от иронията на съдбата, въпреки че щеше да плати с живота си. Самата поява на третото видение ще позволи да се сбъдне първото. — Помогни ми да отида до файтона.

Генджи съжаляваше, че не бе използвал пълноценно видението и не бе видял майка си достатъчно отблизо. Наистина ли е била толкова красива, както я помнеше? Щеше да умре, без да знае отговора.

Все пак бе научил нещо много важно. Видението му от миналото нямаше да направлява неговото бъдеще, тъй като то се измерваше с няколкостотин удара на сърцето. Но той бе видял щастливото си детство. Генджи вечно го помнеше като изпълнено със срам и тъга. Бе забравил онези щастливи дни, когато те тримата бяха може би най-щастливото малко семейство на японските острови.

— Господарю?

Генджи слезе от файтона.

— Сигурен ли сте, че се чувствате достатъчно добре, за да говорите днес пред Диетата, господарю мой?

— Достатъчно съм добре.

Времето, в което настъпи третото видение, улесняваше убиеца и по още един начин. Телохранителите на Генджи, притеснени от припадъка и последвалата нестабилност на краката му, отделяха на самия Генджи повече внимание от необходимото и по-малко внимание на потенциалните опасности, които дебнеха сред хората около него.

Предсказанието и резултатът вървяха ръка за ръка. Докато бе дете, не разбираше тази взаимносвързаност. Беше се чудил как така госпожа Шидзука е знаела толкова много за бъдещето и въпреки всичко да не бе могла да предотврати известните й предателства, преди още те да бъдат замислени. Сега, в края на своя живот, той проумя отговора.

Да знаеш бъдещето бе все едно да знаеш миналото. Събитията не можеха да се контролират или предотвратят, променяше се само отношението на човека към тях. Сърцето, както и земята, имат свои посоки. Горчивината, мъката, страхът и омразата представляват едната посока, хладнокръвието, благодарността, добрината и любовта представляват другата.

Истинската сила на пророка, както и на всяко друго човешко същество, бе да избере вярната посока на сърцето.

Колко щастлив бе той, че е обичал и че е бил обичан.

От залата на Диетата се дочуха силните гласове на спорещите страни. Ивао отстъпи настрани и отвори вратата пред Генджи.

Окумичи Генджи, министър без портфейл в правителството на негово императорско величество император Муцухито, бивш велик владетел на провинция Акаока, любовник на гейша и на мисионерка и неволен убиец и на двете, се усмихна с онази самоиронична усмивка, която толкова често бе оставала неразбрана за околните, и спокойно пристъпи към осъществяването на своето видение.

1867 година, замъкът „Облак врабчета“

Емили изпитваше към Генджи всеотдайна и непоклатима любов. Всяка частица от тялото, чувствата, живота, цялото си земно щастие безрезервно би пожертвала заради него. Само и само за да спаси душата му, тя би слязла в най-дълбокото кътче на ада, с радост би горяла в пламъците, можеше ли да съществува по-голямо щастие от това да спаси своя любим? С характерната за младостта наивност тя бе вярвала, че щом веднъж изпита подобна любов, това чувство ще направлява всяка нейна стъпка. Колко наивна е била.

Емили откри, че любовта не беше само душевно състояние.

Постепенно започна да усеща някои притеснителни физически симптоми в присъствието на Генджи, особено когато двамата останеха насаме. Положението ставаше още по-лошо, тъй като тези усещания не й бяха неприятни. Възпитанието и вярата й не й позволяваха да им отделя прекалено голямо внимание. Тя обаче не можеше да не забележи тяхната сила и дълбочина. Реална опасност не съществуваше, тъй като Генджи я намираше за отблъскваща. Липсата на чувства у Генджи спрямо нея й осигуряваше най-добрата защита срещу него.

Впоследствие й се стори, че той понякога я гледа по онзи особен начин, характерен за мъжете, когато животинската им природа надделява над наложените от морала и цивилизацията ограничения. Емили не се разтревожи или ужаси от този поглед, както би направила по-рано. Вместо това усети как се изчервява и кожата й настръхва под дрехите. Ако той не успееше да се овладее, дали тя щеше да му устои? Не смяташе, че разполага с нужната за това воля. Проблемът лесно можеше да се реши с нейното заминаване, в случай че основната й грижа бе да запази своята непорочност. Но не това я тревожеше. На карта беше поставена безсмъртната душа на Генджи.

Със заминаването си Емили щеше да се предпази от неволно плътско прегрешение. Но като разсъждаваше по този начин, дали тя не поставяше себе си пред него, обвивайки с невинност загрижеността за самата себе си? Генджи разполагаше с многобройни възможности за прегрешения освен Емили. В страната имаше много гейши, а отскоро в дома му като наложници живееха две злощастни млади жени, които бяха попаднали в най-неморално робство. За десет години Емили смяташе, че бе постигнала значителен напредък и го бе отказала от греховните обичаи на неговите деди. Пристигането на двете гейши обаче показа, че задачата й оставаше опасно недовършена.

Далеч по-опасно от плътските изкушения бе богохулното религиозно раздвоение на Генджи. Той твърдеше, че приема божествената воля и всемогъществото на Отца, изпитваше благодарност към саможертвата и възкресението на Сина, намираше утешение във всеопрощаващата прегръдка на Светия дух, но не вярваше, че Буда и боговете на неговите деди са само плод на въображението. Освен това продължаваше да практикува религиозните ритуали на умопобърканите проповедници от култа дзен. Твърдеше, че това въобще не са ритуали, но как по друг начин можеха да се нарекат?

Това е само освобождение от всичко, обичаше да се оправдава Генджи.

А не представляваше ли всъщност пълната противоположност на спасението, което ни даваха думите и милостта на нашия Спасител?

Генджи страдаше от типичния за неговите сънародници недостатък: способността да приемат множество противоречиви религиозни вярвания. Той не виждаше проблем да бъде едновременно будист, шинтоист и християнин. Вярваше в силата на свободната воля и в същото време в предназначението. Можеше с еднакво одобрение да приема Святото слово и небитието.

Сред всичките му отклонения от правия път най-опасното със сигурност бе убеждението му, че техният род бе дарен с пророческа сила. Според Генджи притежавали са я починалият му дядо, владетелят Киори, както и чичо му, отцеубиецът Шигеру. Той вече не твърдеше, че също я притежава, тъй като знаеше, че така наранява най-дълбоките убеждения на Емили. Премълчаването на еретичните възгледи обаче не водеше до божествено опрощение. Мълчанието само задълбочаваше греха.

Заминаването й със сигурност щеше да сложи край на пътя на Генджи към християнството. Само ако останеше и продължеше упорито и деликатно да го наставлява, имаше някаква надежда Генджи да завърши религиозния преход и да осигури спасение за душата си.

Тази възможност отново я връщаше към физическата опасност от по-нататъшното съжителство.

Всичките й разсъждения се оказваха затворени в този логически кръг.

Дилемата на Емили се усложняваше от съществуването на свитъците „Есенен мост“. Те съдържаха предсказания, които очевидно са се сбъднали. И още нещо, което всяваше дори по-голям страх у нея. Разказвачът даваше ясно да се разбере, че свитъците са адресирани специално и лично за Емили.

Госпожа Шидзука, авторката на свитъците, бе умряла повече от петстотин години преди Емили да се роди.

Не съществуваше обаче друго обяснение за написаното в „Есенен мост“. Без помощта на Ханако Емили срещаше затруднения с езика. Дали ако погледне през очите на един истински вярващ и прочетеше думите не с предубеждението за демони и духове, а в светлината на искрената християнска вяра, нямаше да прозре истината?

Не й оставаше нищо друго, освен да опита.

Тя взе последния свитък, дванайсетия, за да погледне отново последните изречения. Молеше се да ги интерпретира правилно. Пое дълбоко въздух и отвори свитъка.

Върху хартията бяха останали само бледи, нечетливи бележки като тънки струйки дим, виещи се над угасващ огън. Пред очите на Емили тези последни остатъци от написаното от госпожа Шидзука напълно изчезнаха.

Тя отиде до монголския сандък и прегледа другите единайсет свитъка. Всички бяха бели като пергамент, върху който никога нищо не е писано.

Емили се облегна върху ствола на ябълковото дърво. Бе извървяла разстоянието от замъка до долината. За последен път бе вървяла толкова дълго като момиче, когато завинаги напускаше фермата на родителите си. Тогава в небето зад нея се бяха извили пламъци — символ на огненото пречистване, с което майка й искаше да заличи тежките престъпления. Сега пламъците горяха вътре в нея, невидими, но не по-малко овъгляващи.

Оттук нататък трябваше да разчита само на спомените си за „Есенен мост“. Можеше ли да се довери на паметта си?

„Владетелят Нарихира сънуваше, че пристигането на «Американска прелест» ще ознаменува окончателния триумф на нашия род. Той беше прав. Но по негово време твоята Америка не съществуваше, така че той неправилно тълкуваше съня си. Ти не беше само име на едно цвете, което да осъществи надеждите му.“

Емили беше толкова шокирана от този откъс, че се бе опитвала да го заличи от паметта си. Сега отчаяно се стремеше да го възстанови, но въобще не беше сигурна в неговата точност. От израза „твоята Америка“ я побиваха тръпки. Но изречението „Ти не беше само име на едно цвете, което да осъществи надеждите му“ предизвикваше същински ужас. Можеше ли „ти“ да се отнася за някой друг освен за Емили?

„Раждането на дъщеря ти ще му изясни всичко, но не и на теб. Няма да живееш дълго след раждането. Дъщеря ти ще слуша за тебе от баща си. Тъй като тя ще те познава, нека аз ти разкажа за нея, за да я познаваш и ти. Ще носи моето име. Ще настояваш за това с последния си дъх. За което ти благодаря.“

Дали наистина бе прочела това, което си мислеше? Предсказание за свързването й с Генджи и предсказание за смъртта й веднага след раждането на детето й?

Невъзможно. Никой не можеше да предсказва бъдещето, освен Исус Христос и пророците от Стария завет. Щом се твърдеше, че свитъците също съдържат предсказания, следователно те бяха богохулство, лъжа, творение на дявола. За да докаже тяхната лъжовност, Емили трябваше да приеме предложението на Чарлс Смит за женитба. Той щеше да пристигне след седмица. След една седмица Емили щеше да докаже, че всичко това е лъжа. Но как подобно опровержение би помогнало на Генджи? Женитбата й с Чарлс Смит нямаше да разколебае вярата на Генджи в собствената му пророческа дарба. Това представляваше най-голямата опасност за неговата безсмъртна душа.

Твърдението на Генджи, че вярва в Исус Христос като свой господар и спасител, не съответстваше на убеждението му, че самият той бе пророк. Противоречието между праведността и богохулството завинаги щеше да го отдалечи от благословията и прошката на Христос и щеше да го лиши от Възкресението. Емили смяташе, че можеше да понесе раздялата с Генджи през този живот, но не би издържала да бъде разделена от него завинаги. Може би и в този случай подбудите й съвсем не бяха благочестиви.

Видя конник да прекосява хълма над долината. Това беше Генджи. Докато той яздеше към нея, тя си припомни онзи ден преди няколко години, когато той лежеше в снега, а кръвта му изтичаше. Емили го бе държала в ръцете си и бе се заклела пред Бог, че няма да се поколебае да пожертва себе си, за да го спаси. За миг миналото оживя пред очите й. Споменът й помогна да вземе твърдо решение.

— Надявам се, че не те безпокоя — рече Генджи.

— Не — отвърна Емили.

— Ако искаш, ще те оставя насаме. Днес е подходящ ден човек да остане сам.

— Радвам се, че дойдохте при мен. Тъкмо аз се готвех да дойда при вас.

— Нима? — Генджи слезе от коня и застана до нея. — Поради някаква конкретна причина или само защото ти липсвах?

Емили почувства как се изчервява, но не позволи притеснението й да я отклони от нейната цел.

— Исках да поговоря с вас за свитъците, които четях — започна Емили и продължи, преди да е загубила смелост. — Те не са от летописа „Облак врабчета“.

— Така ли?

— Те са, или поне така пише в тях, писанието на госпожа Шидзука „Есенен мост“.

— О — отбеляза кратко Генджи и я зачака да продължи.

Емили се слиса от мекотата на неговата реакция.

— Не изглеждате изненадан, нито любопитен.

— Не съм нито едно от двете — отвърна Генджи. — Ханако ми разказа веднага щом го разбра.

Емили се вгледа с недоверие в него.

— Ханако ми беше приятелка. Тя ми обеща да не казва на никого.

— Ти й беше приятелка, но аз й бях господар. Нямаше начин тя да е предана към мен и да пази такава тайна. В замяна…

Генджи спря на средата на изречението и се протегна бързо, за да подкрепи Емили, която допря ръка до лицето и залитна. Тя се подпря на дървото и се отблъсна от Генджи.

— Не, благодаря, в състояние съм да стоя на краката си сама.

— Сигурна ли си?

— Нямам избор. Изглежда, че никога не съм имала. Дори когато съм си мислила, че другите са на моя страна, съм грешала.

— Ханако не те е предала — опита се да я успокои Генджи. — Как може въобще да си го помислиш? В абатството Мушиндо тя пожертва живота си за теб.

— Така е — каза Емили през сълзи. — Но ми обеща, че ще запази тайната ми, а не го направи.

— Тя не мислеше, че това е твоя тайна, която може да пази — обясни Генджи. — Но понеже ти вярваше в това, Ханако ме накара да се закълна, че няма да се намесвам или да говоря с теб, докато ти първа не заговориш. Спазих думата си.

— Чиста случайност е, че сте я спазили. Няма как да сте били сигурен, че аз ще заговоря първа. Ако не го бях направила, в крайна сметка щяхте да ме попитате. Обещанието, което сте дали на Ханако, е било безсмислено, както и обещанието, което тя ми даде.

— Не, Емили, грешиш. Знаех, че някой ден ще ми кажеш.

— О, да не би да сте имали видение как ви казвам за „Есенен мост“. — Само болката, която почувства, я накара да използва тази дума с подигравателен тон.

— Не — призна Генджи. Той посрещна предизвикателството в погледа и гласа й с невъзмутимо спокойствие. — Видението беше за друго.

Генджи отново се чувства като чужденец в собственото си тяло. Забързано крачи по коридора. Мъжът, който е той в момента, е неспокоен. Генджи разбира по бързината на крачките. Намира се в замъка и върви към своите покои. От дъното на коридора чува плача на новородено бебе да долита от стаята, към която се е насочил. Прислугата пада на колене и се покланя по пътя му.

Когато влиза в стаята, вижда бебето в ръцете на една прислужница.

— Господарю Генджи — казва тя и му подава да види детето. Но той хвърля само един бегъл поглед. Вниманието му е насочено към някой друг, към човека, който се намира в съседната стая. Преди да влезе там, от стаята излиза доктор Одзава и затваря вратата зад себе си.

— Как е тя? — гласът на Генджи е изпълнен с тревога.

Доктор Одзава отговаря:

— Раждането беше трудно.

— Вън от опасност ли е?

Докторът се покланя и казва:

— Съжалявам, господарю.

Генджи се свлича на колене. Усеща скръбта с цялото си тяло.

— Вие станахте баща, господарю Генджи — продължава докторът и слага бебето в отпуснатите му ръце. Генджи се опитва да погледне в лицето на детето с надеждата да намери някаква прилика с майката. Но другият Генджи, в чието тяло се намира в момента, не поглежда бебето. Цялото му внимание е съсредоточено върху малко украшение на шията на детето.

Това е малък сребърен медальон с гравиран върху него кръст, върху който има стилизирано цвете.

— Същият медальон, който носиш ти — уточни Генджи.

— Това нищо не доказва — отбеляза Емили. — Дори и да сте видели това, което мислите, че сте видели, това не доказва нищо. — Разкритието на Генджи я потресе, но тя не биваше да го показва. В противен случай би признала, че допуска възможността той наистина да има видения. — Обикновено в сънищата се появяват най-невероятни халюцинации. Всичко е било сън. Видели сте моя медальон. Ханако ви е разказала за пророчествата на госпожа Шидзука. Вашето спящо съзнание ги е събрало. Нищо повече.

— Този сън, както ти го нарече, сънувах преди шест години в градината с рози в замъка. Не по-малко от теб ми се иска това да не е вярно.

Емили се обърна. Посегна към шията си и откопча сребърната верижка. След което се обърна към Генджи, взе ръцете му в нейните и сложи верижката и медальона с цветето в дланта му. Това беше най-ценната й вещ. Мислеше, че никога няма да се раздели с нея до смъртта си. Но това се оказа поредната напразна надежда.

— Ето, ваш е. Можете да го дадете на съпругата си, на любовницата си или на някоя наложница, която първа ви роди дете, а тя ще го даде на детето. Сънят ви ще се сбъдне и ще докаже, че не е било никакво видение.

Генджи се вгледа в медальона и поклати глава.

— Дядо ми казваше, че е безполезно да се опитваме да избегнем сбъдването на виденията, че те все по някакъв начин ще се сбъднат и че опитите да ги предотвратим може да доведат до по-опасни последици. Все пак аз се опитах да го направя. Опитах се да се отделя от теб, доколкото е възможно. Полагах усилия да прекарвам времето си с гейши против волята си. Доведох наложници в дома си. Самият аз насърчавах общуването ти с Чарлс Смит и Робърт Фарингтън. Ако се роди дете от гейша или наложница, може би ще се убедя, че онова, което съм видял, не е било пророчество, а сън, както ти казваш. Ако ти се омъжиш за Смит или Фарингтън и се върнеш в Америка, също ще повярвам в думите ти.

Генджи взе ръката на Емили и сложи в нея медальона.

— Женитбата е най-добрата ни надежда, Емили. Ако не сме заедно, видението няма как да се сбъдне. Ще бъде абсолютно невъзможно.

Когато той опита да изтегли ръката си, Емили я задържа. Тя продължително се вгледа с безизразен поглед в лицето му. После на лицето й бавно засия усмивка и тя отново се разплака. Плачеше мълчаливо, усмихвайки се, без да сваля очи от лицето на Генджи.

— Какво има?

— От много отдавна те обичам — тя спря, пое дълбоко дъх и продължи, — до този момент не знаех, че и ти ме обичаш.

— Ако по някакъв начин съм създал у теб подобно впечатление, съжалявам — излъга Генджи. Християните смятаха лъжата за грях. Те погрешно вярваха, че истината винаги е най-доброто нещо. — Това не е вярно. Съжалявам.

— В продължение на шест години ти беше умел лъжец, но сега виждам през теб.

Той се изсмя, за да прикрие истината.

— Как съм пропуснал това? — опита да се пошегува Генджи.

— Ти вярваш в твоите видения и във виденията на твоите предци от шест столетия насам. Вярваш, че всеки опит да се предотвратят е обречен и ще доведе до още по-големи нещастия. Въпреки това искаш да ме отпратиш с надеждата да не позволиш едно от тях да се сбъдне.

— Само защото не съм достатъчно добър християнин, какъвто искаш да бъда, това не означава, че съм лишен от всякакви християнски добродетели. Аз съм ти приятел. Не искам да те виждам как страдаш. Също така не искам да те виждам как умираш, преди да ти е дошло времето.

— Лъжец — усмихна се Емили.

Начинът, по който произнесе думата, му напомни как Хейко я бе произнесла последния път, когато се бяха видели. Но Хейко тогава не се усмихна.

— Ти рискуваш живота си, бъдещето на рода си, а може би и самото съществуване на твоя наследник. Защо? За да ме защитиш.

Емили пусна ръката му, която бе държала здраво през цялото време.

— Тревожиш се повече за мен, отколкото за себе си — продължи тя. — Не беше ли това твоето определение за любов?

Генджи погледна към ръката си. Емили бе оставила медальона там.

Ако искаше тя да си тръгне, трябваше само да го задържи и да отрече думите й. Тогава тя ще замине. Ще се омъжи за Смит или Фарингтън, или някой друг американец и ще остави Япония и Генджи зад гърба си. Не защото смяташе, че той не я обича, а защото тя никога не би му се наложила, дори и с цел да го спаси. Според принципите на нейната вяра, колкото и да бяха изопачени те от идеите й за романтична любов, свободната воля играеше основна роля.

Свободната воля.

Генджи не знаеше какво точно означаваха тези думи. В неговия свят те нямаха смисъл. Волята се възприемаше като средството за надлежно осъществяване на съдбата. Свободна? Никой не беше свободен. Това беше заблуда, подхранвана от демоните, и в нея вярваха само глупаците и побърканите.

Какъв беше самият той? Побъркан? Глупак? Демон? Може би всичко едновременно.

Генджи хвана медальона за верижката. Той ярко проблесна, както и във видението му. Пресегна се към Емили. Ръцете му леко докоснаха шията й, когато той закопча верижката.

Свободна воля или съдба?

— Генджи — промълви Емили и бавно се отпусна в прегръдката му.

Емили почти не разполагаше с време да размишлява върху неочакваната развръзка. След като Генджи взе решение, той планира и организира всичко с бързината и прецизността на самурай генерал по време на военна кампания. За по-малко от три седмици параклисът, разположен на хълма над долината, същият, за който толкова дълго се беше говорило, най-сетне бе завършен. Главният архитект Цуда — онзи същият, който откри свитъците „Есенен мост“ и ги прати на Емили — работеше, без да спи, като че ли животът му зависеше от навременното приключване на строителните работи. Прислужничките в замъка ушиха сватбената рокля по френска кройка, която беше толкова разточителна, че вероятно бе правена преди Френската революция. Десетки метри най-фина китайска коприна, ирландски лен и френска дантела бяха използвани за нея. Емили дочу една прислужничка да казва, че само цената на корсажа, изработен от сложна бродерия, почти се равняваше на годишния доход на някоя от малките провинции. Емили изпитваше силно притеснение от тази екстравагантност. Съмняваше се кралица Виктория да е била по-прекрасно облечена на своята сватба. Но тя не каза нищо на Генджи. Осъзнаваше, че той се стреми към подобна показност по съвсем конкретни причини. Владетел от един от най-древните родове в страната се омъжваше за чужденка, без име, без политически връзки и без богатство. Той се опитваше да потуши клеветническите мълви с щедра демонстрация на гордост. Може би от стратегическа гледна точка всичко това в крайна сметка приличаше на военна кампания.

Тя още не можеше да повярва. Емили Гибсън, фермерско момиче от долината на река Хъдсън, щеше да се омъжва за езически японски владетел.

Хиде стоеше на ръба на водата и гледаше как корабът хвърля котва в морето. Тази гледка го изпълваше с толкова омраза, че трябваше да мобилизира цялата си военна дисциплина, за да задържи дишането си спокойно и безшумно. Не беше ли максима на самурая, че мъжът, чието дишане може да се чуе от противника му, е победен? Нямаше да го направи, за да не дава лош пример.

— Преброих само четири оръдия — отбеляза Ивао. — Корабът на нашия владетел, параходът „Нос Мурото“, има двайсет. Ние сме по-силни от американците. Той изпита огромно щастие, когато баща му го взе и го притисна в прегръдката си. Надяваше се на това, но не го поиска. Самураят никога не иска похвали, дори да е само на пет години.

— Не сме — разочарова го Хиде, — не още. Бойният кораб на нашия господар е направен от дърво. Другият е обкован с желязо. Изстрелите от всички двайсет оръдия на „Мурото“ ще отскочат от металните обшивки. А и погледни размера на тези четири оръдия, Ивао. Виждаш ли как са поставени на лафети? Могат да се въртят и да стрелят във всички посоки, независимо накъде върви корабът.

Ивао не искаше да слуша колко силни са чужденците. Той каза:

— „Хамптън Роудс“. Правилно ли прочетох името на кораба, татко?

— Да.

— Какво глупаво име. „Нос Мурото“ е къде по-хубаво.

Хиде се усмихна на сина си, за да не се разсмее силно.

— Ние не сме единствените с чувство за история. Хамптън Роудс е мястото, където облицовани с метал бойни кораби са се били за пръв път.

— Така ли? Кой е победил?

— Никой кораб не е могъл да порази другия. Не е имало победител.

Момчето бе изпълнено с ентусиазъм:

— Ако не можем да го потопим в битката, ще го превземем както е на котва. Погледни, татко. Войниците на палубата изобщо не внимават. Седят, разговарят и пушат лули. Мисля, че са пияни!

— И как би го направил?

Ивао се намръщи съсредоточено. После обясни:

— През нощта. Корабите се виждат дори на лунна светлина. Бих повел плувци от изток. Светлините на града от запад ще заслепяват войниците.

— Водата ще пречи на стрелбата ти — подсети го Хиде.

— Няма да имаме нужда от огнестрелни оръжия — поясни Ивао. — Къси мечове и ножове. Стрелбата само ще предупреди врага. Остриетата са тихи. Ще превземем „Хамптън Роудс“, докато по-голямата част от екипажа спи. Двайсет мъже могат да го свършат, ако са най-смелите двайсет.

— Извинете ме, господари. — Прислужница коленичи на пясъка зад тях. — Церемонията ще започне.

— Благодаря — отговори Хиде. Той остави Ивао и двамата последваха прислужницата до „Облак врабчета“.

— Радвам се, че госпожа Емили се омъжва — каза Ивао.

— О? — Хиде погледна сина си. — И защо?

— Вече няма да е самотна — отвърна момчето.

— Това не е сватбата, която си представях — отбеляза Чарлс Смит.

— Нито аз — съгласи се Робърт Фарингтън. Освен двамата американци сред гостите бяха всички местни господари и техните васали.

— Трябва да призная, че съм изненадан да те видя тук — рече Смит.

— „Хамптън Роудс“ не е на стража — отвърна Фарингтън, — а ние с капитана сме стари другари по оръжие. Не беше трудно да стигнем дотук.

— Мислех по-скоро за светските бариери, отколкото за географските.

— Не виждам причина да не присъствам на сватбата на жената, която уважавам толкова много — обясни Фарингтън, — дори да не одобрявам избора на жених.

Двамата мъже замълчаха. Никой не знаеше за какво мисли другият. Но и двамата можеха да се сетят.

Фарингтън направи гримаса и се опита да не мисли за това.

Усмихнатият Смит доста се наслаждаваше на сцените, които се разиграваха във въображението му.

Не всеки ден красива американска девственица се принасяше в жертва на олтара на бушидо.

Сватбената стая беше обзаведена и украсена толкова идеално в американски стил, че Емили си представяше как по-скоро е в Олбъни, вместо в Акаока. Най-набиващо се на очи, може би заради състоянието на ума й, беше голямото легло с четири метални топки по краищата, с пищни завивки и възглавници и чаршафи от чисто бяла коприна.

Емили стоеше пред огледалото до гардероба. Виждаше, без гордост или фалшива скромност, че отражението в огледалото е на елегантност и красота. Ако гледаше непозната, щеше да е толкова изумена от съвършенството на образа, че щеше да се наложи да си припомня как всичко е суета, че всяка работа на човека и самият човек бързо си отиват от този свят. Тъй като гледаше себе си, не й беше необходимо да си напомня всичко това. Под очевидното спокойствие, изписано на лицето й в огледалото, виждаше огромно смущение.

Самата церемония бе великолепна. Не можеше да се опише другояче. Там бяха и Чарлс, и Робърт, а това я изненада, държаха се много цивилизовано помежду си, което още повече я изненада. Поздравленията им изглеждаха доста искрени. Емоциите на Робърт бяха прикрити както винаги, докато Чарлс беше на ръба на екзалтацията, сякаш той самият бе младоженецът. Церемонията бе отслужена от холандски свещеник от калвинистката вяра. Той и неговите предшественици познаваха владетелите на Акаока от много поколения. Емили смяташе за ясен знак за желанието на Бог, че никой от семейството на Генджи не бе станал калвинист през цялото това време и че самият Генджи беше кръстен в „Правдивото слово“ седмица преди сватбата. Това нямаше никакво видимо въздействие върху отношенията му с равните нему. Всеки велик владетел на Западна Япония, който се бе противопоставил на шогуната Токугава, присъстваше, както и високопоставен пратеник на самия шогун, а всички се отнасяха с уважение към нея и бяха весели по време на празненството.

В интерес на истината тя помнеше само тези няколко подробности. Церемонията и празникът преминаха за нея като в мъгла. Тя се тревожеше главно за това, което ще последва.

А сега времето беше дошло. След минути — след няколко минути — Генджи щеше да дойде при нея с очакванията за послушното й подчинение. Тя щеше да вярва в Бог, щеше да направи всичко, което зависи от нея, нямаше да допусне телесните й мъки или емоционалният стрес да му откажат изпълнението на съпружеските права. Но тя се страхуваше. Все пак не можеше да откаже.

Какво щеше да поиска той?

Християните, дори лошите християни, разбираха, че бракът съществува за целите на създаването на потомство, а не като средство, разрешаващо сексуални отношения. Затова у тях имаше бариера на съзнанието, която служеше като защита срещу най-лошите животински наклонности. За Генджи такива бариери не съществуваха. Той беше преди всичко японец, а хората от тази страна не признаваха нищо за забранено, тъй като се смяташе за желано и от двете страни. Всъщност, след като жената станеше интимен партньор на мъжа, се подразбираше, че е съгласна за всеки следващ акт, а тези актове бяха твърде многообразни и включваха действия, които можеха да бъдат тълкувани като перверзни, жестокости и престъпление, наказвано със смърт според законодателството и морала на западните държави.

Тя не бе търсила да разкрие тези ужасни истини. След като бе живяла в тази страна шест години, бе невъзможно да не ги открие. Първите признаци усети чрез думите, чути от дамите и прислужниците в домакинството. Техните коментари за връзките им предполагаха поведение, напълно лишено от нравственост. Това бе последвано от инцидент в библиотеката на замъка, където тя попадна на колекция от книги и свитъци, които преди бяха убегнали от вниманието й. Първата, която отвори, съдържаше множество илюстрации на интимно поведение с най-противен характер, влошен още повече от изобразяването на мъжки и женски гениталии в уголемен размер и цветни. Ужасена, тя затвори книгата почти в същия миг, в който я отвори. Този мимолетен поглед обаче със сигурност завинаги беляза паметта й. Мина още около час, преди да събере кураж и да отвори следващата книга. Не го направи от похотливо любопитство, а в опит да започне да разбира по-добре хората, сред които живееше. Да познава слабостите им бе първата стъпка в намирането на средството.

Втората книга съдържаше обикновени скици с мастило, не повече от рисунки, но това, което изобразяваха, бе още по-лошо. Бяха показани голи жени в гротескни, неприятни, непристойни пози. Японският на Емили съвсем не бе добър, но тя можеше да чете сносно и разбра, че това е книга с подробни указания за сексуално мъчение.

Остави книгите където си бяха и бързо отиде в кабинета си. Когато Ханако дойде да й помогне, Емили се опита да обсъди въпроса. Но как бе възможно добродетелна жена да говори за подобни неща дори с най-доверената си приятелка? Няколко пъти Емили се опита, но езикът й се връзваше и тя само се изчервяваше. Накрая не каза и дума по въпроса.

После Ханако си тръгна и Емили нямаше към кого да се обърне. Трябваше да разчита на себе си.

Щеше да се уповава на Бог да й покаже пътя. Но докато стоеше пред огледалото, толкова ослепителна в сватбената си рокля, тя не виждаше изход, никакъв изход.

Започна да се съблича.

Най-лошото, пред което щеше да се изправи, не беше физическият акт, а изповедта. Тя мамеше, откакто бе пристигнала в Япония, като се показваше чиста и свята. Не беше това, за което се представяше.

Не беше девствена.

Въпреки че обстоятелствата по нейното оскверняване не бяха резултат от неин избор, тя не можеше да се оправдае, че бе скрила този факт от Генджи. Беше се случило, когато бе почти дете и бе брутално насилена. Но това не променяше факта, нито намаляваше срама. Трябваше да му каже преди брака. Тя искаше, възнамеряваше — но някак си никога не се появи подходящ случай. Сега трябваше да му каже, преди той сам да е разбрал.

Дали щеше да посрещне новината с леко разочарование или с гняв?

Беше виждала Генджи ядосан само веднъж. В този случай беше обезглавил човека, предизвикал неодобрението му.

Генджи влезе в сватбената стая, сърцето му бе изпълнено с лошо предчувствие. Вече не се тревожеше за видението, което пророкуваше гибелта на Емили при раждането на детето им. Бяха решили заедно да вървят напред. Щяха да живеят и умрат с последиците от своето решение. То не съдържаше далечен умисъл. Безпокойството му не беше причинено от събитие в далечното бъдеще, а от това, което щеше да се случи незабавно: консумацията на техния брак.

От първия му опит на дванайсет години партньорките му бяха почти изключително жени с богат опит в интимното изкуство. Когато бяха девственици, както двете наложници, които придоби напоследък, те бяха млади жени, добре обучени и подготвени да носят удоволствие и да изпитват удоволствие. Девствеността им бе изискване заради положението им в живота — потенциални майки на наследника на владетеля, — а не резултат на липса на желание, на невежество или отсъствие на възможност. Репутацията му на опитен любовник, макар и може би не съвсем неоправдана, беше постигната чрез взаимни мними съблазнявания, преструвки, следващи модела на отдавнашната традиция на благородническите романтични връзки. Съвършенството на неговите прояви беше единствената цел на жените, с които той спеше. Ако не беше съвършен, тогава те щяха да бъдат виновни, тъй като спалнята беше полето на техните действия, а арсеналът им бяха интимните им умения. Разбира се, Генджи се отнасяше с нужното внимание. Беше научил много уроци от най-добрите специалистки в страната и ги бе научил добре. Въпреки че нямаше начин да бъде абсолютно сигурен в чувствата на жената, той бе основателно уверен, че не му липсват способности.

Едва когато напусна празненството, за да отиде при невестата си, притесненията му го връхлетяха с пълна сила.

Той нямаше и най-малка представа как да се държи с жена, която не знаеше нито как да води, нито как да го следва. За разлика от това, абсолютната и плашеща реалност, че тя е американка и е християнска мисионерка, напълно бледнееше.

Емили чу на вратата да се чука. Единственият, който чукаше, бе Генджи. Всеки друг следваше установения навик да съобщава за присъствието си гласно. Той чукаше, за да може тя да разбере кой е.

В приповдигнатото й емоционално състояние осъзнаването на този факт предизвика сълзи в очите й. В следващия момент тя успя да възвърне самоконтрола си и да каже:

— Влез.

Генджи видя, че Емили е вече в леглото, завивката бе дръпната до брадичката й и затисната с нея. Надяваше се да не е гола. Чарлс Смит му бе казал, че жените от Запада предпочитали да правят любов напълно освободени от облеклото. Генджи, разбира се, не му повярва. Смит беше шегаджия по природа и често говореше неща, които шокираха слушателите му, вместо да ги информират. Единствената жена, която редовно беше гола, когато бе с него, бе Хейко. Подобно авантюристично незачитане на приличието бе част от чара й. Другите жени традиционно се любеха, съблазнително разсъблечени и неглиже. В това също имаше изкуство. В голотата нямаше никакво изкуство.

Или имаше? Не беше ли възможно това да е още един аспект от живота на чужденците, възприеман по съвсем различен начин? В японското изкуство нямаше голота, а дори в сексуалните изображения тя бе много малко, докато на Запад голотата изобилстваше в статуи и картини, които красяха дори официални сгради в столиците. Или той объркваше древния Запад със съвременния, гърците и римляните с британците и американците?

Генджи седна от своята страна на леглото — Емили се беше разположила съвсем забележимо на своята половина — и свали най-горното си кимоно. За сватбата той бе облечен по обичая в японски стил. Емили го попита дали и тя ще носи сватбеното кимоно от монголския сандък, но Генджи каза „не“. Той знаеше, че тя няма да се чувства удобно в него. И се съмняваше как ще изглежда в кимоното. Структурата на фигурата й, която беше много изпъкнала в областта на бюста и на ханша, и се свиваше значително в талията, беше твърде несъразмерна, за да даде възможност на кимоното да пада свободно. Тя изглеждаше съвършена в сватбената си рокля и той бе сигурен, че ще е така. Едно нещо беше да се приспособява, друго да се опитва да бъде това, което не е. Това бе урок, който той и неговите сънародници трябваше да помнят добре в настъпващото време.

Тъкмо се готвеше да се пъхне между чаршафите, когато си спомни друго нещо, което му бе казал Смит. Западните жени, твърдеше той, предпочитат интимности на тъмно.

„На тъмно? — бе попитал Генджи. — Искаш да кажеш по-скоро през нощта, отколкото през деня?“

Смит повтори: „Казвам, на тъмно. През нощта, без никакво осветление.“

Генджи се поинтересува: „Без друго осветление, освен лунната и звездната светлина?“

„Не — обясни Смит. — В затворена стая с пуснати капаци и завеси, за да не се вижда небето, и без каквато и да било светлина.“

„Но при тези обстоятелства не е възможно да видиш каквото и да било“ — зачуди се Генджи.

„Точно това е целта“ — потвърди Смит.

Генджи не му повярва, но се беше научил, че невероятното невинаги е изключено при чужденците.

Той се обърна към Емили:

— Ще угася свещта.

Емили си мислеше за това, докато Генджи се събличаше. Благодари на Бог, че той не се бе разсъблякъл напълно. Копнееше за убежището на тъмнината, но и се страхуваше от нея. Но ако не виждаше нищо и в същото време бъдеше обект на кой знае какво физическо попълзновение и оскърбление, можеше лесно да се обърка и да изпадне в паника.

— Моля те — промълви тя, — нека гори. — Щеше да вижда лицето му и да намира успокоение в него. Мъжът, когото обожаваше, сигурно щеше да изчезне, когато животинската му натура надделее над по-доброто у него. Но дотогава тя можеше да го гледа в очите и да вижда в тях добротата му.

Генджи легна на своята половина от леглото, облегнат на единия си лакът. Емили го гледаше като осъден затворник, който чакаше удара на палача. Несъмнено любовта беше шега на боговете, тъй като караше двама души, които се обичаха толкова много, да са така изплашени.

Емили разпусна косата си. Тя се разпиля на възглавницата под нея като множество златни нишки от тези, използвани в най-хубавите бродерии. Бялото копринено спално бельо допълваше фината й бледа кожа. Едрите й черти се уравновесяваха от невинността на изражението; освен това тя не използваше никаква козметика, за да ги подчертае. Тези очи, които някога бяха завъртели главата му със своята странност и които той сега гледаше, бяха едва ли не вълшебно отражение на безпределното небе и океана през най-слънчевите дни. Как е могъл някога да не я намира за красива? Бил е сляп.

Генджи нежно дръпна завивката изпод брадичката й. Раменете й се стегнаха за кратко, после се отпуснаха, когато той спря, без да я открива напълно. Беше облечена в кимоно за спане. Бледосинята коприна, цветът на очите й, издигането и спускането на гърдите й, като дишаше…

Генджи бавно очерта линия с пръсти от шията до талията й по кожата от вътрешната страна на кимоното, като го разтвори леко. Плътта й бе толкова мека и трескаво гореща. Кръвта обагряше бузите и клепачите й.

Дишането му се учести. Тя отвърна лице от него.

Генджи я докосна по бузата и тя пак се обърна към него.

Той попита:

— Мога ли да те целуна?

Да я пита и да го каже така свенливо — това бе повече, отколкото тя можеше да понесе. Сълзите бликнаха и потекоха.

— Да — отвърна тя и затвори очи.

Целувката му бе толкова лека и нежна, че сякаш топъл дъх премина по устните й, ала тя я накара да потръпне.

Трябваше да му каже. Трябваше да му каже, и то веднага, преди тишината да се е превърнала в лъжа.

— Не съм девствена — промълви тя.

— Нито пък аз — отговори Генджи и я целуна отново.

1953 година, абатство Мушиндо

Понякога, когато се събуждаше сутрин, старата абатиса Джинтоку не се събуждаше където трябва — в двайсет и седмата година на император Шова41, а в Мейджи 1542 или Тайшо 643, или по-често напоследък — в Комей 2144. Мейджи 15 бе годината, когато Макото Старк за пръв път дойде в храма. Тайшо 6 беше паметна година, защото Япония стана голяма сила, като един от победителите във Великата война45. Смяташе, че се събужда толкова често в Комей 21, защото това бе годината на втората битка при Мушиндо, тази година беше лишила от живот госпожа Хейко и бе направила Джинтоку абатиса и… и какво друго? Имаше още нещо. Старата абатиса Джинтоку бе мислила за това, когато се бе събудила сутринта, после го бе забравила. Е, добре, щеше да се сети. Или нямаше. И без това беше без значение.

Тя седеше търпеливо на възглавницата, докато монахинята, която й помагаше, и тримата гости се суетяха около нея в малката гостна на хижата й. Толкова много хора на такова малко място. Особено след като гостите бяха донесли няколко големи апарата със себе си, включително нещо, което приличаше на кинокамера.

— Готова ли сте, преподобна абатисо? — попита я младата монахиня.

— Винаги съм готова. Има ли нещо конкретно, за което искате да бъда готова?

— Страхотно — възкликна мъж в безвкусен костюм в западен стил. — Нека я накараме да каже това пред камерата. Хей, Яс, монтирай камерата тук веднага.

Косата му бе подстригана, както бе станало популярно по време на американската окупация, доста дълга и мазна, с гангстерски вид и в същото време като на жена. Тя не го познаваше и не го харесваше. Не заради дрехите или косата, а заради начина, по който очите му блестяха и се въртяха. Такива бяха очите на младите мъже по време на войната — не Великата война, която бе свършила преди трийсет и пет години, а Великата източноазиатска война, която всички сега наричаха Великата тихоокеанска война или Втората световна война под командването на американците. Очите на младите мъже бяха такива, защото преди да отидат да загиват на самолети и кораби, им даваха малки бели таблетки, които правеха съня и храната ненужни и ги изпълваха с желание да се врязват в американските кораби в самоубийствени атаки.

— Това ще бъде трудно — отбеляза монахинята.

— Защо? — попита млада жена.

Беше облечена в стил, сходен с този на мъжа, когото Джинтоку не хареса. Дрехите й бяха американски тип, особено крещящи в нейния случай, с пола, която показваше по-голямата част от доста дебелите й и безформени крака. По лицето й имаше много грим, който повече би подхождал на проститутка на Гинза46. Косата й беше сложна смесица от неподвижни къдрици, наричани „постоянни“. Неодобрението на Джинтоку към младата жена не беше като към младия мъж. Тя по-скоро я съжаляваше. Гротескната й деформираност несъмнено беше заради мъж — ако не този, тогава друг. Жените винаги правеха това, което искаха мъжете, дори ако това, което те искаха, беше странно и вредно. Колко тъжно.

Монахинята обясни:

— Преподобната абатиса никога не се повтаря.

— Ние ще й зададем същия въпрос — настоя мъжът.

— Тя никога не дава един и същ отговор на един и същ въпрос — не отстъпваше монахинята.

— Какъв характер — възкликна мъжът, все едно Джинтоку я нямаше там. — Това също е страхотно. Ще имаме прекрасни сцени в програмата.

Джинтоку попита:

— Каква програма?

Монахинята отговори:

— Помните ли, преподобна абатисо? Днес репортерите от телевизия Ен Ейч Кей ще ви интервюират. Ще участвате в специалната им програма „Столетниците на Япония“. Тя е част от празненствата по повод края на американската окупация.

— Да, преподобна абатисо — намеси се репортерът. — Япония отново е свободна.

— Първо, Япония никога не е била свободна — отвърна Джинтоку. — Великите владетели управляваха преди, те управляват и сега.

— Хванах това — похвали се операторът.

— Браво — рече репортерът, — но не можем да го използваме. Звучи прекалено милитаристки.

— Не знае ли, че феодализмът е свършил преди един век? — поинтересува се жената, облечена като проститутка.

— Преподобната абатиса се изразява метафорично — посочи монахинята. Това не бе същата монахиня, която бяха назначили при нея миналия месец. Джинтоку я бе изтощила. Тази все още бе свежа. Беше млада. Може би щеше да се задържи по-дълго от останалите.

— Във всеки случай, нека стъпим на по-здрава почва — предложи репортерът. Той погледна бележките си, опресни паметта си и заговори, все едно рецитираше: — Преподобна абатисо, вие сте една от най-изтъкнатите стогодишни гражданки на нашата страна. Като абатиса — основателка на абатството Мушиндо, вие сте живата връзка с нашите ценни традиции. Япония има повече столетници на човек от населението, отколкото всяка друга страна в света. Мислите ли, че това е резултат от дълбоките духовни интереси, които толкова много японци имат?

— Мисля, че това е проклятие — отговори Джинтоку. — Ние, японците, се учим бавно. Продължаваме да правим една и съща грешка отново и отново, война след война, като убиваме всеки, който ни се изпречи пред погледа. Така боговете и Буда са ни обрекли на дълъг живот, за да размишляваме дълго върху грешките по пътя ни.

— Хванах това — пак се похвали операторът, — но предполагам, че няма да го използваме.

— Не, може би ще е възможно — опроверга го репортерът. — Това е антимилитаризъм и пристойно разкаяние. Може и да стане.

— Никой не трябва да живее толкова дълго — продължи Джинтоку. — Всички, които познавах като млада, са мъртви от трийсет години. Това са прекалено много години, за да запазиш местата им.

Операторът хвърли въпросителен поглед на репортера. Репортерът направи кръгово движение с пръста си и операторът продължи да снима.

— Несъмнено смятате, че религията дава успокоение на другите, както и на вас самата.

— Не знам нищо за религията.

— Прекалено скромна сте, преподобна абатисо. В продължение на повече от един век вие сте най-уважаван религиозен водач. Хиляди са стигнали до вярата си под ваше ръководство.

— Не ме обвинявайте за това, в което другите вярват — рече Джинтоку. — Сектата Мушиндо учи на избавление от заблудата. Това няма нищо общо с вярата, то е просто практика. Или го правите, или не. Много просто. Междувременно можете да вярвате и да не вярвате в каквото искате. Вярата няма нищо общо с реалността.

— Е, това е новаторски възглед, преподобна абатисо. Несъмнено различен от този, който биха изразили абатите на големите храмове и светилища в Япония.

— Не точно — възрази Джинтоку. — Един от дзен патриарсите от древни времена — или беше учителят Кегон? — го е казал съвсем лаконично. Прочута сентенция от времето на Опиумната война, когато британците принуждавали китайците да купуват опиум. Тя гласи: „Религията е опиум за народа.“

Репортерът прокара ръка през гърлото си, все едно режеше с нож.

Операторът погледна. И го успокои:

— Аз спрях да снимам още когато тя нарече британците дилъри на наркотици.

— Изумително — възкликна репортерът. — Успя да обиди британските ни съюзници, да развенчае църквите на дзен и Кегон и да избълва комунистическа пропаганда само в три изречения.

— Попитай я за книгите — заръча жената с твърди като каска къдрици и кървавочервено червило. — Всички обичат тези книги.

— Точно така — каза операторът. — И това е истинската връзка със свещените традиции на нашата страна.

— Добре — съгласи се репортерът. Изглеждаше изпълнен със съмнение. — Фуми, покажи й някои от книгите. Може да има нужда от тях, за да опресни паметта си.

Жена със силен грим, чието лице под него бе доста хубаво, положи цветно илюстрирана детска книга в ръцете на Джинтоку. Беше приказката за Прасковеното момче, свръхчовешко същество, ангел, роден в праскова. Илюстрациите бяха ярки и весели. Дори демоните изглеждаха приятелски настроени.

— Много ми харесва — каза Джинтоку. — Благодаря ви.

— Не, не — намеси се репортерът. — Тази книга сте написала вие, заедно с всички тези тук. — Той сложи куп десетина подобни книги на масата между тях. — Те са били много популярни през епохата Мейджи. Сега, когато окупацията е свършила, те отново стават популярни. Струва ми се, че те напомнят на хората добрите стари времена.

— Аз ли съм написала тези книги? — Тя разглеждаше друга книга. Беше за Принцесата костенурка. — Не знам, че мога да рисувам толкова добре. Колко тъжно. Изгубила съм таланта си напълно и не помня дори, че съм го имала.

— Вие сте написала приказките. Тоест вие сте ги преразказала. Това са стари приказки. Илюстрациите не сте нарисувала вие. Дело са на пазителя на храма. — Той се обърна към оператора. — Твърде лошо, че не можем да разговаряме с него. Би се получила чудесна история.

— Не и ако той говореше същите неща като нея — отбеляза операторът.

— Горо ли е илюстрирал тези книги?

Репортерът се обърна към жената.

— Кой е Горо?

Тя погледна бележките си и поклати глава.

— Не знам. Не е в списъка.

— Открий го. — Репортерът се обърна към Джинтоку: — Не помните ли пазителя на храма? Бил е американец, Макото Старк.

— Макото? Макото е пазителят?

— Да, преподобна абатисо. Той почина преди много години.

— Горкото момче. — В очите на Джинтоку се появиха сълзи. Не се ли бе възстановил от раните си? Когато го видя за последен път, й се стори, че се е оправил. Доколкото си спомняше, това беше в петнайсетата година на император Мейджи, преди седемдесет и една години. Ако той е илюстрирал тези книги, както каза безвкусно облеченият мъж, той трябва да се е възстановил от раните си и да е умрял по-късно по някаква друга причина. Въпреки това бе тъжно. Помнеше младия мъж, в сърцето си тя оплакваше младия мъж.

— Е, можем да прибираме апаратурата — предложи репортерът.

— Всичко напразно ли беше? — попита операторът.

— Няма такова нещо — успокои го репортерът. — Аз съм майстор на монтажа. Ще съберем всички кадри с усмивки, милите сцени. Нищо директно, казано от нея. Фуми ще озвучава. По времето, когато аз свърша, тя ще е представена прелестно. — Той се поклони на Джинтоку. — Благодаря ви много, преподобна абатисо. Непременно ще ви уведомим за излъчването, за да можете да се видите по телевизията.

— Аз се виждам всеки ден — отбеляза Джинтоку. — За това телевизия не ми е нужна.

Монахинята се намеси:

— Благодаря ви много, че дойдохте да разговаряте с преподобната абатиса. Тя не искаше да бъде нелюбезна. Просто говори прямо, това е. Разбирам, че е била такава от дете.

Докато наблюдаваше как телевизионният екип си тръгва, Джинтоку си спомни за какво си мислеше, когато се събуди тази сутрин. В ранната есен на четиринайсетата година на император Комей47, когато тя бе може би четиринайсетгодишна, тя откри ръкопис, скрит под камък от стара основа на сграда. Възнамеряваше да го даде на госпожа Ханако, но тогава госпожа Ханако бе убита, затова реши да го задържи и да го предаде направо на владетеля Генджи. Поради причини, които вече не си спомняше, тя пазеше ръкописа до ден-днешен. Беше ли го отваряла да го чете? Дори да беше, не си спомняше. Но помнеше къде точно го бе скрила. Или го беше преместила?

Старата абатиса Джинтоку се изправи с мъка на крака и се запъти към спалнята си в пристройката към храма. На половината път някой я повика откъм входната врата.

— Бабо! Бабо! Тук сме!

Беше енергичният глас на малко момче. Трябва да се бе промъкнало край тръгващия си телевизионен екип. Кой би могъл да е? Трябваше да познава гласа му. А може би не. Бяха толкова много. След като правителството на Мейджи постанови, че всички ръководители на будистки храмове трябва да се оженят или да се откажат от религиозния живот, Джинтоку се омъжи. Това не бе най-голямото й желание, но ако не го бе направила, щеше да загуби контрол над храма, а храмът беше нейният живот.

— Бабо! Къде си?

Това бе друг глас, този път на момиче. Но тя не можеше да разпознае и него. Бяха толкова много. Внуци, праправнуци, прапраправнуци. Имаше ли дори и прапрапраправнуци? А, не можеше да си спомни. Паметта й не беше като преди. И изобщо бе ли я имало?

— Идвам — отговори тя.

Старата абатиса Джинтоку, която някога бе Кими, най-умното малко момиченце от село Яманака, се обърна и с изненадващо енергична походка за столетница отиде да поздрави потомците си.

Какво беше това, което й се струваше толкова важно преди малко? Нямаше значение.

Нищо нямаше значение, след като можеше да бъде забравено.

1311 година, Високата кула на замъка „Облак врабчета“

Шидзука чакаше Го да дойде.

Мислеше си какъв е светът, толкова пълен с тъга, защото мъжете бяха глупаци, а най-големите глупаци сред тях бяха самураите, а тази трагична земя на Ямато винаги е била управлявана от самураи. Нещата, които бяха важни за тях, бяха неправилно обърквани със съкровище.

Власт над хората и птиците, над животните, над жените и децата и любовниците, над домакинството, замъка, провинцията и империята.

Благосъстояние в злато, васали, наложници, оризови полета, пасбища, планински проходи, реки, търговия с редки стоки от екзотични и далечни страни, предмети и старинни находки без стойност извън тяхната рядкост и екзотичност.

Слава сред близкостоящите, така че всяка среща да е свързана с демонстрация на уважение от страна на нисшестоящите; сред непознатите, така че историите за величие да стават все по-помпозни, когато се предават от уста на уста и те да изпитват страх и възхищение към тези, които никога не са виждали.

Победа в битката.

Смелост в смъртта.

Прославено име, което надживява героя.

Изразяван с лекота патос от лунната светлина и ронещите се цветове на дърветата.

Музиката на мечовете, които се вадят от ножниците, на летящите стрели, на копитата на препускащите бойни коне, които разкъсват земята в гневна атака, на бойните викове, на крясъците на осакатените и умиращите, на плача на майките, вдовиците и дъщерите на изкланите врагове, винаги музика на кръвта.

И най-важното, страхът.

Страхът, който разпалва омразата в сърцата на враговете.

Страхът, който осигурява подчинението на неуправляемите иначе васали.

Страхът, който подхранва отстъпчивостта и целомъдрието на жените.

Шидзука слушаше как се бият на стълбите. Нейните придворни дами бяха смели и лоялни. Бяха прекалено млади, за да умрат, но щяха да загинат всички, с изключение на една. С цената на живота си те щяха да задържат убиеца й почти достатъчно дълго.

Вратата се отвори, не със сила, както тя очакваше, а постепенно, почти нежно. Го стоеше на прага, целият в кръв. Раните му бяха повърхностни. Кръвта по него бе кръвта на нейните защитнички. Той погледна към тавана на стаята и се разсмя.

— Много умно. Построила си робската си сграда много висока, за да можеш да размахваш копието си на вещица в кулата. Бях забравил за това. Няма значение. Ти си победена. Мечът ми ще отнеме живота ти. — Той продължаваше да разтваря още вратата с върха на меча си и влезе в стаята.

Шидзука го гледаше право в очите, а с периферно зрение държеше под око движението на меча, на краката и раменете му. Тя държеше дългото острие на своето копие нагината надолу, в знак на готовност да посрещне нападението. Знаеше, че той няма да се поддаде на такъв евтин трик. Но може би щеше да се престори, за да я подлъже, че ще се хване. После схватката щеше да започне. Тя не трябваше да умира прекалено бързо, в противен случай всичко бе загубено.

— Е, какво е твоето пророчество сега, лъжлива ясновидке? — заядливо попита Го. — Виждаш ли как смъртта ти наближава?

— Това е краят — категорична бе Шидзука.

— Да, краят бе роден в самото начало. Не е необходимо да си пророк, за да го видиш.

— А в края ще бъде родено начало — отговори Шидзука.

— Не се успокоявай с тази фалшива надежда, пророчице. — Го посочи с върха на меча си към подутия й корем. — Детето ще умре първо.

Той се насочи към корема й. Тя помръдна, за да избегне удара. Това беше първата измама на Го и бе успешна. Той знаеше, че тя ще направи всичко, за да защити нероденото си дете. Когато тя раздвижи копието си, за да направи същото, той се хвърли напред и се насочи към гърлото й. Миг преди острието да я достигне, тя успя да извърти главата си на една страна. В противен случай югуларната й вена щеше да бъде разрязана.

Го се усмихна.

— Ще изгоря тялото ти и ще разпръсна праха ти на бунището. Главата ти ще сложа в метална кутия, ще я залея с основа да се разлага и ще я хвърля в северните блата на езерото Белите камъни. Този път няма да се съживиш.

— Какъв глупак си от начало до край — присмя му се Шидзука. Тя не обърна внимание на кръвта, която се процеждаше по шията й. — Толкова сляп си за истината, неспособен си да видиш онова, което ти е приготвила съдбата.

Го се премести отдясно.

Шидзука премести копието, сякаш за да го посрещне, после, когато той отиде наляво, тя го удари силно по незащитената задна част на крака на сгъвката на коляното с дръжката на копието. Го падна. Шидзука се насочи към бедрото му и го разряза. Но Го бе в движение и нейният удар се оказа като неговия — повърхностен. В следващия миг той се изправи на крака.

Зад тях се чу лек звук. Тя се обърна и видя един от хората на Го да влиза през прозореца. Беше изкачил кулата. Преди тя да е успяла да насочи вниманието си изцяло към Го, той отново атакува. Острието му разряза дълбоко лявото рамо на Шидзука. Тя почувства как мускулите и сухожилията се отделиха от костта. Върхът на нейната нагината се отпусна надолу. Трябваше й цялата сила на дясната ръка, за да я вдигне отново.

— Не си предвидила това, нали, вещице?

Шидзука отстъпи от Го и от неговия човек. Не можеше да се оттегли кой знае колко, защото стената щеше да пречи на движенията на копието й. Но дори стената да не й пречеше, след като не използваше лявата си ръка и силата й намаляваше с изтичането на кръвта й, тя бе уязвима на единия от двамата, докато се защитаваше от другия.

Шидзука погледна в очите на Го колкото бе възможно по-дълбоко.

И му каза:

— Твоята внучка ще се моли за покой на душата ти.

Погледът й го смрази за момент. В този момент неговият човек, шокиран от думите й, отклони поглед от Шидзука и Го. Тя успя да удари мъжа под брадичката и с бързо движение нагоре с острието разряза лицето му на две. Той издаде кратък последен вик и се свлече на земята. Погледът й обаче не задържа Го достатъчно задълго. Преди тя да е успяла да се възстанови от собствената си атака, той я нападна. Тя почувства острието върху гърба си, ребрата й се отвориха не където трябва.

Шидзука се свлече на колене. Тя нямаше да се изправи повече. Чу, че в стаята заваля дъжд. Валеше силен дъжд на едри капки от нейната кръв.

Острието на нагината лежеше на пода. Тя нямаше сили да вдигне нещо толкова тежко. Единствено дръжката, опряна в гърдите й, не позволяваше да падне.

Го се премести към нея с меч, вдигнат за обезглавяващ удар.

— Не!

Острието на Аяме преряза дясната подмишница на Го, когато той се обърна да посрещне атаката й. Зад Аяме беше Чиаки, синът му, с кървав меч в ръка.

— Татко! Какво правиш?

— Стой там! — извика Го. Обърна се още веднъж към Шидзука.

— Умри!

Мечът му внезапно започна да се спуска към шията й. И точно толкова внезапно се спря.

Острието на меча на Чиаки се плъзна в гърба му и се показа в средата на гърдите отпред. Кръвта изригна и плисна по пода, върху Шидзука и по стената зад нея.

Чиаки измъкна меча си от изправения труп на баща си и с бързо движение в същия момент го обезглави.

— Изменник!

Чиаки вдигна главата му и я изхвърли със замах през най-близкия прозорец.

— Изменник! — изкрещя той.

— Господарке моя! — Аяме прихвана Шидзука, която се свлече на пода. И двете прогизнаха в кръвта й. — Господарке!

Васалите на Чиаки се втурнаха през вратата.

— Господарю Чиаки, изменниците се оттеглиха. Но не за дълго.

Облян в сълзи, Чиаки коленичи до Шидзука и Аяме.

— Господарке — промълви той. — Шидзука. — Думите се заглушаваха дотолкова от риданията, че бяха неразличими.

— Трябва ти да го направиш — заръча Шидзука на Аяме. — Аз нямам сила.

— Не — отказа Аяме. — Вие можете, господарке. Трябва.

— Прояви смелост, Аяме, както си постъпвала винаги. Ако не ми помогнеш, ние със Сен ще умрем и двете. — Шидзука измъкна нож от пояса си и го сложи на дланта на приятелката си.

Раменете на Аяме трепереха, очите й виждаха замъглено, тялото й се олюляваше. Ала тя не падна.

Обърна се към Чиаки.

— Ти и останалите трябва да излезете от стаята. Мъжете не могат да присъстват на раждане.

— При нормални условия, да, но ти не можеш да го направиш сама.

— Мога. Ще се справя.

— Прави каквото ти казва тя — нареди Шидзука. Дробовете й натежаваха. Скоро, много скоро тя нямаше да има силата да ги напълни отново с въздух.

Чу мъжете да казват:

— Да, госпожо Шидзука, разбрахме и се подчиняваме.

Аяме измъкна ножа от ножницата.

Шидзука не усети нито как разтваря кимоното й, нито робите под него, не разбра и кога влезе острието, нито почувства увеличаването на потока от кръв, както и излизането на дъщеря й от утробата на бял свят. Вече виждаше само полусенки, звуците край нея идваха някъде отдалече. Всички други усещания се бяха изгубили.

Чу първия вик на новороденото. Въпреки че за нея звукът идваше някъде много отдалече, енергията на новороденото беше очевидна. Шидзука се усмихна.

— Дъщеря ви, господарке. — Аяме постави нещо върху гърдите й и го остави там. То бе топло, движеше се, плачеше и бе много тежко.

Шидзука почувства ритъм, който не бе неин, но бе настоятелен, лек и приличаше на първите предупредителни потрепвания на предстоящо земетресение.

Това беше бързото биене на новото сърце.

Шидзука не можеше вече да движи ръцете си. Не можа да я прегърне — нито за пръв, нито за последен път. Въобразяваше си, че усеща топлината на малкото телце, но знаеше, че това е халюцинация. В нейното тяло не бе останало никакво усещане.

— Сен — промълви тя.

Група от трийсетина самураи и една придворна дама се движеше на северозапад край нос Мурото, в скритите планински проходи на остров Шикоку. Зад себе си бяха оставили горящия замък, наречен „Облак врабчета“, хиляди техни преследвачи, праха на техния господар и тяхната господарка, както и обезглавените трупове на изменниците, убили владетеля и съпругата му.

Аяме седеше на седло като самурай. Не можеше да се държи като господарка и да язди така енергично, както трябваше. В ръцете й спеше господарката Сен. Трябваше да разкаже на Чиаки пророчеството на госпожа Шидзука, според което собственото дете на Аяме ще бъде син, който е бил приет, преди да е роден, преди да е заченат още, в рода Окумичи. Той ще бъде велик владетел, каза Шидзука, и ще се ожени за Сен.

Аяме щеше да каже това на Чиаки, но по-късно. Сега виждаше, че е твърде опечален, за да понесе каквото и да било друго. Жалеше за баща си, когото обичаше, но той беше изменник. Жалеше за господаря си, великия владетел, който можеше да стане шогун.

Но най-много му бе мъчно за госпожа Шидзука, както и на Аяме.

Когато отминеха следващото възвишение, щяха да тръгнат надолу и да поемат по пътека през долината. Аяме се обърна назад за последен път.

Не можеше да види „Облак врабчета“. Беше твърде далече. Не виждаше дори дима от пламъците, които го обгръщаха.

За преминаването на такава малка група не бе необходимо много време.

Скоро всичко изглеждаше както преди появата им.

Зелените борове на Мурото.

Небето над тях.

Земята под краката им.