Факторът на Хадес

Глава 1

12 октомври, неделя, 2:55 ч.

Лондон, Англия

Хладният октомврийски дъжд плющеше по Найтс бридж, там, където „Бромптън“ роуд се пресичаше със „Слоан“ стрийт. Непрекъснатият поток от коли, таксита и червени двуетажни автобуси се промъкваха с мъка на юг към Челси. Факта, че всичките бизнес и правителствени офиси бяха отдавна затворени за уикенда изглежда не влияеше на интензивността на движението. Перспективите пред световната икономика всяваха оптимизъм, магазините се пръскаха от стоки и новите лейбъристи бяха далеч от идеята да се намесват в икономическата обстановка. Сега туристите пристигаха в Лондон по всяко време на годината и в резултат, колите се движеха дори и в този ранен час със скоростта на костенурка.

Изгарящ от нетърпение, лейтенант-полковник и доктор по медицина Джонатан (Джон) Смит скочи от стъпалото на бавно пълзящият автобус с номер 19, без да изчака пристигането до мястото. Дъждът най-накрая стихна. Полковникът се затича по мокрия тротоар, изпреварвайки автобуса.

Той беше висок и строен, с атлетическо телосложение мъж на около четиридесет. Тъмните му, гладко вчесани назад коси откриваха високо открито чело. Тъмно сините му очи оглеждаха внимателно минаващите автомобили и пешеходци. Външно той по нищо не се отличаваше от тълпата, облечен в елегантното си сако и добре скроени панталони. И все пак жените се обръщаха, заглеждайки се след него, а той виждайки това само се усмихваше леко с края на устните си и продължаваше да върви.

Ето, че свърна по Уилбрахам плейс, влизайки във вестибюла на уютната сграда с името „Уилбрахам хотел“, където му осигуряваха апартамент всеки път, когато началството му от ААМИИЗИБ го изпращаше на конференция на докторите в Лондон. Вземайки по две стъпала наведнъж, той се добра до стаята си на втория етаж. Незабавно започна да претърсва багажа си за последния доклад, свързан с внезапната епидемия от треска сред американските войници в Манила. Беше обещал да го предостави на д-р Чандра Утам от вирусологичния клон на Световната здравна организация.

Накрая успя до го изрови изпод купчината мръсни дрехи, нахвърляни в най-големия куфар. Въздъхна и се усмихна на себе си — никога нямаше да се отърве от лошите си навици, придобити от годините живот по палатки, изправен пред една или друга криза. Втурна се надолу по стълбите, за да отнесе доклада, но на първия етаж от рецепцията му извикаха:

— Полковник? Имате писмо! Отбелязано е като спешно.

— Писмо? — Кой би могъл да му пише тук? Погледна към часовника си. — Сега, в неделя?

— Предадоха го на ръка.

Внезапно разтревожен, Смит пое плика и го разкъса. Вътре откри обикновен бял лист без обратен адрес.

Стомахът му се сви. Имаше само един човек, който го наричаше Смити — Бил Грифин, старият му приятел от прогимназията. Другарството им продължи в колежа, а по-късно и в университета. Едва когато Смит защити доктората си по медицина, а Бил по психология, пътищата им се разделиха. И двамата осъществиха детските си мечти, като се записаха в армията. Грифин постъпи на работа към военното разузнаване. Не се бяха виждали повече от десетилетие, но поддържаха връзка с писма и по Интернет.

Смит се мръщеше и гледаше неразбиращо ръкописните букви.

— Наред ли е всичко, господине? — учтиво се обади рецепционистът. Смит се обърна.

— Да. Всичко е наред. По-добре да побързам, ако не искам да изпусна следващия си семинар.

Прибра бележката в джоба на сакото си и излезе в мъгливия следобед. Как е разбрал Бил, че е в Лондон? Точно в този хотел? И защо бе цялата тази тайнственост, че да използва старото детско обръщение? На плика нямаше обратен адрес. И защо в полунощ?

Смит предпочиташе да се мисли за обикновен човек, но осъзнаваше, че истината е много по-различна. Кариерата му издаваше реалността. Някога служеше като военен лекар в частите на ОАЛ — Оперативните Армейски Лазарети, възможно най-черната работа за положилите хипократовата клетва. Сега бе учен изследовател. Известно време работи и за военното разузнаване. Там усети тръпката да командва военен отряд. Неговата необузданост бе неотменна част от характера му — тласкаше го винаги към нови и все по-опасни авантюри.

Едва напоследък бе познал щастието, което го дари с уравновесеност и концентрация, каквито никога преди не бе постигал. Не само че бе открил вълнуващи предизвикателства в работата си към ААМИИЗИБ, но за всеобщо удивление заклетият ерген се влюби. Наистина се влюби. Нямаше нищо общо със студентските истории и жените, които идваха и си отиваха сред изблици на драматична и неискрена страст. София Ръсел бе всичко за него — приятелят учен, партньорът в изследванията, русокосата фея.

Имаше моменти, когато отделяше поглед от окуляра на електронния микроскоп само за да й се налюбува. Как бе възможно в това крехко тяло да се крият такава интелигентност и желязна воля? Дори само като си помислеше за нея, той чувстваше липсата й. Беше запазил място за полет от Хийтроу за утре сутринта. Така щеше да се прибере у дома в Мериленд навреме за закуска, преди заедно да се отправят към лабораторията.

А сега това объркващо писмо от Бил. Вътрешните му аларми зазвъняха. Същевременно обаче случаят беше любопитен. Усмихна се вътрешно — явно не се бе опитомил достатъчно.

Извика такси. В главата му се зароиха планове. Реши да смени полета си за понеделник през нощта, а след това да се срещне с Грифин. Не можеше да постъпи по друг начин. Бяха преживели толкова много неща заедно. Това означаваше, че щеше да закъснее с един ден за работа. Естествено генерал Кайлбургер — управляващият ААМИИЗИБ — щеше да побеснее. Командващия службата му, меко казано, смяташе свободомислието му за нетърпимо. Голяма работа!

Предния ден успя да си поговори малко със София — колко щастлив бе да чуе гласа й. За съжаление по средата на разговора им я извикаха по спешност в лабораторията заради някакъв нов вирус, появил се в Калифорния. Това бе за добро — нямаше да се учуди, ако тя потъне за шестнайсет-осемнайсет часа в работата си и дори да остане в лабораторията чак до утре сутринта. Е, тогава може би щяха да успеят да закусят заедно. Смит въздъхна разочаровано. Единственото успокоение бе, че сигурно ще е прекалено заета, за да се разтревожи за него.

Другият вариант бе да й остави съобщение на телефонния секретар. Тогава София щеше да предупреди генерал Кайлбургер или пък щеше да прецени, че е излишно — важното бе да не се тревожи.

Нещата дойдоха по местата си. Вместо да излети от Лондон утре сутринта, щеше да вземе нощния полет. Разликата бе само няколко часа, но за него те бяха от значение. Така щеше да успее да присъства на презентацията на Том Шерингам — ръководителя на изследванията в Американския център за микробиологични изследвания във Вашингтон — относно потенциална ваксина срещу ханта-вирусите. И не само това, щеше да стисне ръката на учения и да се присъедини към партито. Разбира се, по-късно двамата щяха да се отделят и да споделят някои подробности, които все още не бяха готови за публикация. Надяваше се да получи покана за лабораторията в Портън Даун за утре сутринта преди нощния си полет.

Доволен от себе си, Смит прескочи една локва и влезе в очакващото го такси.

Но едва настанил се на удобната седалка, доволната му усмивка се изпари. Извади и отново прочете писмото на Грифин. Търсеше някакъв намек. Замислено сви вежди и се опита да си припомни нещо през изминалите години, което би могло да накара Бил така неочаквано да се свърже с него.

Ако се нуждаеше от научна помощ, за него не бе проблем да използва правителствените канали. Сега Бил работеше като специален агент към ФБР. Както всеки друг той можеше да поиска съдействие от Смит чрез командващия ААМИИЗИБ. От друга страна, ако срещата имаше личен характер, нямаше да съществува тази тайнственост. В хотела щеше да го очаква само телефонно съобщение от Бил заедно с номер, на който да го намери.

Смит неволно потръпна. Срещата щеше да е не само неофициална, но и секретна. Много секретна. Това означаваше, че Бил заобикаляше ФБР, ААМИИЗИБ и всички правителствени организации… и очевидно се опитваше да го замеси в нещо незаконно.

Глава 2

12 октомври, неделя, 9:57 ч.

Форт Детрик, щата Мериленд

Намиращ се във Фредерик — малко градче, потънало в зеленината на Западен Мериленд, форт Детрик приютяваше Американския армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести ААМИИЗИБ, наричан още Института. Преди години той беше като магнит за безбройните протестни акции, когато през шейсетте представляваше правителствено предприятие за производство и разработка на биологични и химически оръжия. През 1969 година президентът Никсън нареди прекратяването на програмите и учреждението изчезна от светлината на прожекторите, превръщайки се в център за наука и лечение.

След това дойде 1989 г. В карантинната камера за примати в Рестън, Вирджиния, няколко маймуни се заразиха и умряха от изключително заразния вирус ебола. Лекарите от ААМИИЗИБ — цивилни и военни — бяха призвани да предотвратят възникването на трагична епидемия сред местните жители. Те постигнаха нещо повече. Успяха да докажат, че вирусът в Рестън от генетична гледна точка е с милиметър по-различен от смъртоносната заирска и суданска ебола. Ала по-важното бе, че се оказа напълно безвреден за хората. Вълнуващото откритие изстреля Института към върховете на общественото одобрение. Форт Детрик отново стана център на внимание за нацията, но този път като най-развития в Съединените щати научно-медицински център.

Д-р София Ръсел си припомняше тази история на падение и възход, докато очакваше в кабинета си телефонното обаждане от човек, който би могъл да й даде необходимите отговори, за да се предотврати експлозията на една нова сериозна епидемия. Тя бе професор по клетъчна и молекулярна биология — водещото колело на световната здравна машина, пусната в действие от смъртта на майор Кейт Андерсън.

В ААМИИЗИБ бе от четири години и подобно на учените от 1989 г. бе изправена пред неотложната задача да изолира нов, неизвестен досега вирус. За съжаление заедно със сътрудниците си се намираха в далеч по-сложна ситуация. Вирусът бе фатален за хората. Жертвите бяха три — армейски майор и двама цивилни. Смъртта и на тримата бе настъпила в един и същи ден с разлика от няколко часа. Бяха починали от внезапно развил се синдром на остро респираторно увреждане СОРУ. Не съвпадението във времето, не и самият синдром приковаха вниманието на ААМИИЗИБ — милиони хора от целия свят загиваха всяка година от синдрома на острото респираторно увреждане. Но това не се случваше с млади, здрави хора, без дълга история на болестта, без многогодишни респираторни проблеми или други болестотворни фактори. Не и придружен с главоболие и огромни кръвоизливи в гръдната кухина.

И в трите случая жертвите бяха умрели с идентични симптоми, по едно и също време в различни части на страната — майорът в Калифорния, едно младо момиче в Джорджия и един бездомник от Масачузетс. Директорът на ААМИИЗИБ, бригаден генерал Калвин Кайлбургер, отказа да обяви извънредно положение за целия свят въз основа само на три случая, за които разбира едва вчера. Мразеше да предизвиква излишна паника и се боеше да не го сметнат за параноик. А и никак не искаше да дели лаврите от евентуалния успех с другите лаборатории, особено с най-големия им конкурент — Центъра за Контрол върху Болестите ЦКБ в Атланта.

В същото време напрежението в Института нарастваше, а София и нейният екип трескаво работеха. Тя бе получила първите кръвни проби в събота, някъде към три сутринта и незабавно се втурна към лабораторията, за да проведе тестове. ААМИИЗИБ бе най-добрата „гореща“ лаборатория — термин, използван за лабораториите, в които съществува четвърто ниво на биологична защита. В малката кабина за преобличане София свали дрехите си, часовника и пръстена, който Смит й подари, когато се съгласи да се омъжи за него. Спря се за секунда, колкото да се усмихне на халката и да си помисли за Джон. Привлекателното му лице се появи пред очите й — почти индиански черти, но с наситено сини очи. Точно те я заинтригуваха в началото — представяше си колко ще е забавно да потъне в тях. Бе поразена от въздушната му походка — като на животно в джунглата, което не би понесло ограничения или дом. Обичаше начина, по който я любеше — огъня и възбудата. Всъщност тя просто невъобразимо и страстно го обичаше. Съжаляваше, че й се наложи да прекъсне телефонния им разговор, за да се втурне насам.

„— Мили, трябва да тръгвам. От лабораторията са обявили тревога.

— По това време? Не могат ли да почакат до сутринта? Нуждаеш се от почивка.

Тя се засмя.

— Ти ме събуди. Почивах си, всъщност спях, когато ми звънна.

— Знаех, че ти се говори с мен.

— Така е. Искам да си говоря с теб ден и нощ. Липсваш ми през цялото време, откакто си в Лондон. Радвам се, че ме събуди, за да мога да ти го кажа.

Беше негов ред да се засмее.

— И аз те обичам, скъпа.“

Стаята за преобличане — всъщност един миниатюрен космически шлюз — се изпълни с въздишката й. Затвори очи, опитвайки се да изгони образа му от съзнанието си. Имаше работа.

Бързо се облече в зелената стерилна престилка. Боса, с усилие отвори вратата към биозащитното ниво две на лабораторията. В него се поддържаше по-ниско налягане, за да не се разнесат евентуални болестотворни агенти. След като премина през сух душ, обу приготвените чисти бели чорапи. В ниво три сложи на ръцете си латексовите хирургически ръкавици и ги прилепи към ръкавите на престилката. Извърши същата процедура и с чорапите. Когато приключи, облече приличащото на яркосин скафандър биозащитно облекло. Внимателно провери херметическия си костюм за дупки и сложи гъвкавия пластичен шлем на главата си. След като всички закопчалки и ципове бяха запечатани, извади и прикрепи към себе си един яркожълт въздушен шланг. С тихо свистене въздухът изпълни масивния й костюм. Почти приключила, откачи шланга и тръгна по металната пътека към стоманената врата на шлюза към ниво четири.

Отвори я и се озова в ниво четири — горещата зона.

Тук бе невъзможно да се бърза. Единственото средство за оцеляване бе ефективността на движенията. Колкото по-рационална бе, толкова по-бързо щеше да се измъкне оттук. Затова вместо да се наведе и да се бори с тежките защитни обувки пред нея, тя експертно изви глезена си под необходимия ъгъл и с лекота го плъзна в първата обувка. Скъпейки движенията си, повтори операцията с другата.

Забърза се към лабораторията, доколкото това бе възможно в притискащата я към земята броня. Там извади от фризера пробите от кръвта и тъканите и се зае да изолира вируса.

През следващите двадесет и шест часа забрави за храна и сън. Живееше в лабораторията и продължаваше да изследва вируса под електронния микроскоп. За нейна изненада трябваше да отхвърлят роднинството му с еболата, марбурга или с който и да е друг филовирус. Имаше обичайната сферична форма. В първия момент самата тя помисли, че може би е някакъв хантавирус, подобен на онзи, убил атлетите през 1993 г. в Навахо. ААМИИЗИБ беше експерт по хантавирусите. Една от неговите легенди — Карл Джонсън бе първият, който ги бе изолирал и идентифицирал през 1970 г.

Обзета от тази мисъл, София използва принципа на имунното блокиране, за да сравни непознатия патоген с пробите, получени от различни хантавируси из целия свят и съхранявани в ААМИИЗИБ. Той не реагира на нито едно от генерираните антитела. Учудена, тя предизвика полимеразна верижна реакция, за да разкрие поне част от ДНК-веригата му. Не приличаше на нито един познат хантавирус, но за всеки случай записа генетичната картина за по-нататъшни дискусии. Това бе от моментите, когато най-силно желаеше Джон да е близо до нея.

Ядосана, че не е открила задоволителен отговор на загадката, тя си наложи да напусне лабораторията. Екипът й отдавна се беше оттеглил да почива. Затова й се наложи сама да премине през уморителната дезинфекционна процедура, сваляйки един след друг слоевете от защитното си облекло.

След четиричасова неспокойна дрямка — напълно достатъчна, реши твърдо тя — отново бе в кабинета си, за да прегледа записките по време на изследванията. Когато останалите от екипа се събудиха, веднага ги изпрати обратно по лабораториите.

Главата я болеше и чувстваше сухота в гърлото. Взе си бутилка минерална вода от малкия хладилник и се върна на бюрото. На стената висяха три фотографии. Отпи и се облегна назад, загледана в тях. На едната бяха двамата с Джон по бански в Барбадос. Колко хубава бе тяхната първа и единствена ваканция. От втората я гледаше Джон във военната униформа, когато го повишаваха в полковник-лейтенант. Последната снимка бе на един много по-млад капитан с черна коса и пронизващи сини очи, с покрито от прах лице някъде из иракската пустиня.

Почувства се страшно самотна и протегна ръка към телефона, за да му се обади в Лондон, но се спря. Генералът го беше изпратил в Англия, а според него всичко трябваше да се извършва като по книга. Нито ден по-рано, нито ден по-късно. След това се досети, че той може би е вече на път, но тя няма да си е в къщи, за да го посрещне. С усилие потисна разочарованието си.

София се бе посветила на науката, но някак си я бе споходил невероятен късмет. Не бе предполагала, че някога ще се омъжи. Да се влюби, може би да. Но да се омъжи? Не. Малко мъже биха пожелали жена, обсебена от работата си. Но Джон я разбираше. Всъщност даже го вълнуваше фактът, че тя може да дискутира с него видяното през електронния микроскоп. От своя страна тя се възхищаваше на неутолимата му любознателност. Като деца на игралната площадка те откриха един в друг идеалните партньори — подхождащи си не само професионално, но и по темперамент. И двамата бяха целеустремени, чувствителни и обичащи живота. Тя никога не си бе представяла такова щастие и затова трябваше да е благодарна на Джон.

Нетърпеливо махна с глава и се обърна към компютъра си, за да прегледа записките. Не откри нищо важно.

И все пак, когато започнаха да пристигат още данни за генетичната верига на вируса, у нея се породи странно чувство.

Беше виждала този вирус — или някой много приличащ на него.

Напрегна мисълта си. Зарови се в спомени. Не се сещаше за нищо. Накрая прочете доклада на един от членовете на екипа, който предположи, че вирусът може да е свързан с Мачупо — една от първите кръвоизливни трески, открити също от Карл Джонсън.

Африка не й говореше нищо. Но Боливия…?

Перу!

Пътуването й като студентка по антропология и…

Виктор Тремон!

Да, това беше името. Биолог, тръгнал на пътешествие из Перу, за да събира растения и всякакви боклуци за потенциални лекарства… за коя компания? Някаква фармацевтична компания… Бланчард!

Тя се обърна отново към компютъра, влезе в Интернет и потърси информация за Бланчард. Почти веднага откри седалището й — Лонг Лейк, щата Ню Йорк. В момента Виктор Тремон бе изпълнителен директор на компанията. Протегна се към телефона и набра номера.

Беше неделя сутрин, но големите компании често оставяха телефонните си линии отворени в случай на важни обаждания. Бланчард беше една от тях. От другата страна се чу мъжки глас и София попита за Тремон. Гласът й каза да изчака. Тя барабанеше нервно по бюрото, опитвайки се да успокои раздразненото си нетърпение.

Накрая прещракванията в слушалката бяха прекъснати от друг мъжки глас.

— Мога ли да ви попитам за името и какво желаете от мистър Тремон?

— София Ръсел. Кажете му, че е свързано с едно пътуване в Перу, където се запознахме.

— Моля изчакайте. — Последва тишина, а след това: — Мистър Тремон ще говори с вас.

Още една минута тишина, след това…

— Мисис… Ръсел — очевидно се консултираше за името й, — с какво мога да ви бъда полезен? — Гласът му бе нисък и любезен, но заповеднически. Човекът явно бе свикнал да командва.

— Всъщност вече съм д-р Ръсел — каза тя меко. — Не си ли спомняте името ми, д-р Тремон?

— Страхувам се, че не, но вие споменахте Перу. Спомням си пътуването, беше преди дванайсет или тринайсет години, нали не бъркам? — Той вече разбираше за какво го търсят, но не се издаваше в случай, че тя си търсеше работа или се шегуваше.

— Тринайсет, много добре си спомням. Интересувам се от времето, когато сте били край река Караибо. Присъствах там с група студенти антрополози от университета в Сиракуза. Вие събирахте потенциални медицински материали. Обадих се за да ви попитам за един вирус, който открихте в онези изолирани племена, които останалите туземци наричаха народа на маймунската кръв.

В големия офис от другата страна на линията Виктор Тремон почувства студената хватка на страха. С усилие на волята го преодоля. Обърна се и се вгледа в езерото, блестящо като живак под лъчите на утринното слънце. Раздразнен, че е успяла да го изненада с подобни опасни спомени, обърна гръб на природата. Гласът му си оставаше приятелски.

— Сега си спомням за вас. Настойчивата млада русокоса лейди, отдадена на науката. Чудех се дали сте станали антрополог.

— Не, защитих докторат по клетъчна и молекулярна биология. Затова се нуждая от помощта ви. Работя в армейския институт за заразни болести във форт Детрик. Попаднахме на вирус, който много прилича на открития от вас в Перу — неизвестен вид, предизвикващ главоболие, треска, нещо като пневмония. След това прераства в синдром на остро респираторно увреждане и убива за часове напълно здрави хора. Води до обилен кръвоизлив в областта на белите дробове. Всичко това не ви ли говори нещо, д-р Тремон?

— Наричайте ме Виктор. Сега си спомням, че първото ви име беше Сюзън… Сали… нещо подобно.

— София.

— Да, разбира се, София Ръсел. Форт Детрик… — каза той, сякаш си записваше. — Радвам се, че продължавате да се занимавате с наука. Понякога и на мен ми се иска да бях останал в лабораторията, вместо да кисна в офиса. Е, това беше толкова отдавна — в слушалката се чу престорен смях.

— Спомняте ли си за вируса?

— Не. Не си спомням. Скоро след Перу се прехвърлих в областта на продажбите и мениджмънта, сигурно, затова случаят се изплъзва от паметта ми. Но доколкото разбирам от молекулярна биология, навярно грешите. Сигурно си мислите за цяла серия различни вируси, които сме разглеждали. По време на пътуването не изпитвахме недостиг на нови агенти, това поне си спомням много добре.

Ядосана, тя силно притисна слушалката към ухото си.

— Не, уверена съм, че ставаше дума за един отделен вирус, който открихте при изследванията си върху народа на маймунската кръв. Тогава не обърнах голямо внимание. Но по това време не предполагах, че ще се занимавам с молекулярна биология. Все пак вирусът беше толкова странен, че веднага ми направи впечатление.

— Народът на маймунската кръв? Колко дивашко. Сигурен съм, че щях да запомня племе с такова колоритно име.

Неспокойството изпълни гласа й.

— Слушайте, д-р Тремон, това е от критична важност. Вече имаме три жертви на смъртоносен вирус, който ми напомня открития от вас в Перу. Туземците имаха лек, който действаше в почти осемдесет процента от случаите. Те пиеха кръвта на някакъв вид маймуни. Доколкото си спомням, това най-много ви беше удивило.

— Подобна история би ме удивила и сега — съгласи се Тремон. Паметта й го изваждаше от равновесие. — Примитивни индианци с лекарство срещу смъртоносен вирус? За съжаление нищо не знам по въпроса. Ако е както го описвате, би било невъзможно да го забравя. Какво казват колегите ви? Може би някой също е работил в Перу?

София въздъхна.

— Исках първо да се посъветвам с вас. Много пъти сме се сблъсквали с фалшиви тревоги, а наистина Перу беше твърде отдавна… Е, ако действително не си спомняте… — гласът й трепна, чувстваше огромно разочарование. — Убедена съм, че имаше такъв вирус. Ще се обадя в Перу. Може би там пазят някакви доклади за необичайните лекове на индианците.

— Може и да не е необходимо. Пазя дневниците от своите пътешествия. Бележки за растенията и евентуалната им фармацевтична полза. Може да съм отбелязал нещо за вируса.

София подскочи при това предложение.

— Ще съм ви много признателна, ако ги прегледате. Веднага.

— Охо — Тремон топло се засмя. Тя беше в ръцете му. — Тетрадките са някъде в дома ми. Може би на тавана. Може би в мазето. Ще ги потърся и ще ви се обадя утре.

— Задължена съм ви, Виктор. Може би не само аз, а и целият свят. Нека това да е първата ви работа утре. Нямате представа колко сериозно е положението. — Тя му даде телефонния си номер.

— О, мисля, че ви разбирам — увери я той. — До утре сутрин най-късно.

Отново се обърна към искрящото езеро и планините зад него, които неочаквано му се сториха по-близо и застрашително надвесени. Стана и отиде до прозореца. Беше висок, добре сложен мъж с изразително лице, с което природата си бе изиграла една от любимите си шеги: от невзрачен младеж с прекалено голям нос и щръкнали уши, той се бе превърнал в добре изглеждащ привлекателен мъж. Сега караше петдесетте и чертите му бяха придобили аристократичен вид. Бронзовата кожа и металносивата коса привличаха вниманието където и да се появеше. Но Тремон великолепно разбираше, че не красотата му впечатляваше хората, а изключителното му самочувствие. Всяка частица от него излъчваше сила и по-неуверените хора намираха това за заплашително.

Въпреки даденото обещание, не тръгна към усамотения си дом. Стоеше вгледан в планините и се бореше с яда и раздразнението.

София Ръсел. О, боже, София Ръсел. Кой можеше да си го помисли? Той дори не успя веднага да разпознае името й. Изобщо не си спомняше имената на студентите в тази маловажна група младежи. Беше убеден, че никой не помни неговото. Явно подробностите имаха значение за нея. Тръсна ядосано глава. На практика тя не представляваше проблем. Само досадна пречка. И все пак трябваше да се занимае с нея. Тремон отключи тайното чекмедже на бюрото си, извади оттам клетъчен телефон и набра номер.

Отговори му лишен от емоции глас с лек акцент.

— Да?

— Трябва да говоря с теб — заповяда Виктор Тремон.

— В моя офис. След десет минути.

После затвори, върна телефона в чекмеджето и го заключи. Взе слушалката на нормалния апарат.

— Мюриъл? Свържи ме с генерал Каспър във Вашингтон.

Глава 3

13 октомври, понеделник, 9:14 ч.

Форт Детрик, Мериленд

Когато служителите пристигнаха на работа в ААМИИЗИБ, слухът за безуспешните опити да се идентифицира и възпре новия вирус убиец бързо се бе разпространил из сградите на Института. Медиите все още не се бяха добрали до новината и директорът заповяда всички да пазят мълчание. Никой нямаше право да говори пред репортери, а само непосредствено занимаващите се с проблема имаха информация за напредъка по ужасяващия случай.

Междувременно всеки трябваше да си върши рутинната работа. Документите трябваше да се попълват, екипировката да се поддържа, телефонните разговори да се провеждат. Четвърти специалист Хидео Такеда сортираше писмата в офиса на старшина Дафърти, когато отвори официално изглеждащ плик с емблемата на Министерството на отбраната.

След като прочете, а след това и повтори писмото, той се наведе към работещата до него пети специалист Сандра Куин и прошепна:

— Назначението ми в Окинава.

— Шегуваш се.

— Успях! — Такеда се усмихна — приятелката му Мико живееше в Окинава.

— Добре е веднага да кажеш на шефа — предупреди го Сандра. — Ще им се наложи да обучават нов служител, който да се оправя с разсеяните професори. Ще се побърка. Всички са луднали покрай новата криза.

— Да й го начукам — весело изруга Хидео.

— Не, дори и в най-лошите ми кошмари. — На вратата стоеше старшина Хелън Дафърти. — Ще си направиш ли труда да дойдеш тук, специалист Такеда? — попита тя с преувеличена любезност. — Или предпочиташ първо да те пребия от бой?

Двуметровата блондинка разкърши впечатляващите си рамене, под които изпъкваха заслужаващи подсвиркване мускули, и дари нисичкия Такеда с най-хищния си поглед. Служителят побърза да изпълни заповедта й, а по лицето му се четеше непресторен страх. С Дафърти, както и с всеки добър старшина — човек никога не можеше да се чувства в безопасност.

— Затвори вратата Такеда и седни.

Специалистът изпълни инструкциите.

Дафърти го погледна с налети с кръв очи.

— От колко време знаеш за възможното ти преместване?

— Пристигна току-що. Имам предвид, че тъкмо отварях писмото.

— Откакто си тук, а?… От две години значи.

— Най-много от година и половина. Откакто се върнах оттам. Вижте, старшина, ако се нуждаете от мен, мога да се въртя наоколо, докато…

— Изглежда, че дори и да искам, е невъзможно. Получих и-мейл от Министерството на отбраната по същото време, когато сигурно си отварял писмото. Изглежда, че заместникът ти вече е на път. Пристига от разузнавателната част в Косово. Сигурно е била в самолета, преди писмото още да е стигнало до офиса — Дафърти се замисли.

— Имате предвид, че утре ще е тук?

Дафърти погледна часовника на бюрото.

— За да сме по-точни — след няколко часа.

— Толкова бързо?

— Да — съгласи се старшината. — Даже са съкратили сроковете ти за преместване. Имаш само ден да си вземеш нещата. Самолетът ти е утре сутрин.

— Един ден?

— По-добре тръгвай. И успех, Хидео. За мен бе удоволствие да работя с теб. Ще напиша добри препоръки в личния ти файл.

— Слушам, сър… ъъ-ъ… старшина. Благодаря.

Все още леко замаян, Такеда остави Дафърти да обмисля писмото. Тя въртеше молива в ръцете си и го наблюдаваше как разчиства бюрото си. Той потисна победния си вик. Вече се бе уморил не само да е далеч от Мико, но и от живота в тази тенджера под налягане, наречена ААМИИЗИБ. Беше преживял много кризи, но последната бе разтревожила всички. Даже ги беше ужасила. Щастие бе да се измъкне оттук.

Три часа по-късно пред старшина Дафърти стоеше мирно четвърти специалист Адел Швейк. Бе дребна брюнетка, здраво сложена и със стоманеносиви очи. Униформата й беше безукорна, с два реда ленти, показващи, че е служила в много задморски операции и кампании. Имаше дори босненска лента.

— Свободно, специалист.

Швейк застана свободно.

— Благодаря, старшина.

Дафърти прочете пътните й документи и без да вдига глава, промърмори:

— Доста бързо.

— Още преди месеци изпратих молба да ме преместят в окръг Колумбия. Лични причини. Полковникът ми каза, че се е освободило място във форт Детрик, и аз се възползвах на секундата.

— Квалификацията ви е твърде висока — Дафърти беше изпълнена с подозрения. — Това е доста нисък пост. Малък екип, не ви очакват никакви пътувания зад океана.

— Знам само, че това е форт Детрик и нищо за назначението ми.

— О? — имаше нещо хладно и пресметливо в тази Швейк. — Намирате се в ААМИИЗИБ: Американския армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести. Научни изследвания. Всичките ни офицери са лекари, ветеринари или медицински специалисти. Няма оръжия, няма тренировки, никаква слава.

Швейк се усмихна.

— Звучи доста миролюбиво. Ще бъде приятно разнообразие след Косово. А дали съм чула правилно, някъде пишеше, че институтът ви е на предния фронт в борбата с най-смъртоносните вируси. Имате си собствена гореща зона — всичко това може да се окаже вълнуващо.

Старшината поклати отрицателно глава.

— Това е за докторите. За нас е само рутинната работа — поддържаме функционирането на къщата. Преди седмица беше вдигната някаква тревога. Не задавайте въпроси. Не е ваша работа. Ако някой журналист влезе в контакт с вас, отпратете го към пресцентъра. Това е заповед. Добре, офисът ви е точно до този на Куин. Настанете се, а Куин ще ви даде начална скорост.

— Благодаря ви, старшина.

Дафърти въртеше между пръстите си химикалката, вгледана във вратата, която току-що се беше затворила зад новопристигналата жена. После въздъхна. Не беше съвсем искрена. Наистина повечето от работата беше чисто рутинна, но имаше моменти като този, когато армията проявяваше пълно безумие. Сви рамене. Е, беше виждала и по-странни неща от преназначение, ощастливило и двете страни. Поръча кафе на Куин и се опита да изтрие от съзнанието си последната лабораторна криза и пристигането на странната жена. Имаше си достатъчно работа.

В 17:32 часа старшина Дафърти заключи стаята си и се приготви да напусне офиса, но чакалнята не беше празна.

— Бих желала да остана още малко, за да се обуча възможно най-бързо. Възможно ли е? — попита Швейк.

— Добре, ще осведомя охраната. Имаш ли ключ за офиса? Добре. Заключи, след като свършиш. Няма да останеш сама. Този нов вирус е подлудил докторите. Сигурна съм, че много от тях ще прекарат нощта тук. Ако всичко продължи твърде дълго, ще станат ужасно заядливи. Никой не харесва мистерии, които убиват хора.

— И аз така съм чувала. Видяхте ли, намират се достатъчно вълнения и приключения и във форт Детрик.

Дафърти се изсмя и си замина.

В тишината на празния офис специалист Швейк четеше инструкциите и си водеше бележки още около половин час. Когато се убеди, че нито старшината, нито охраната ще дойде де провери с какво се занимава, тя отвори малкото дипломатическо куфарче до краката си. Откакто се бе приземила тази сутрин във военновъздушната база Андрюз, то стоеше в колата. Едва по време на една почивка за по кафе успя да го внесе в офиса.

От него извади схема на телефонните връзки в сградата на ААМИИЗИБ. Главната разпределителна кутия се намираше в мазето и обслужваше всички вътрешни и външни линии. Запамети точното й разположение. След това затвори диаграмата, прибра я обратно в куфара и го понесе със себе си в коридора.

На лицето й се изписа изражение на невинно любопитство. Пазачът на предната врата четеше. Швейк трябваше да мине покрай него. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и безшумно се плъзна по коридора в посока към мазето.

Спря се за миг. Откъм пазача не се долавяше движение или друг шум. Въпреки че по принцип сградата бе силно охранявана, защитите й бяха построени по-скоро да предпазват външния свят от смъртоносните токсини, вируси, бактерии и всички останали научни материали, които изследваха в ААМИИЗИББ, отколкото да попречат на ненадеен натрапник отвън. Охраната беше добре тренирана, но й липсваше агресивната стръвност на страж пред секретна лаборатория за производство на биологично оръжие.

Облекчена, че е останала незабелязана, тя пробва тежката метална врата. Оказа се заключена. От куфара си специалист Швейк извади връзка шперцове. Третият се оказа нужният. Отвори вратата и безшумно заслиза по стълбите. Няколко минути изгуби в бродене между гигантските машини, които отопляваха и вентилираха сградата, снабдяваха я със стерилен въздух и ниско налягане за лабораториите, запълваха резервоарите с вода и химикали за сухите душове, както и всички останали поддръжки за медицинския комплекс.

Когато откри разпределителната кутия, вече обилно се потеше. Постави дипломатическото куфарче на пода и извади от него по-малък пакет инструменти, жици, електронни компоненти, превключватели, миниатюрни подслушвателни и записващи устройства.

Вечерта беше настъпила и в мазето беше тихо с изключение на случайното гъргорене и гръмолене по тръбите и шахтите. Все пак се ослуша внимателно. Нервите й изпращаха ледени тръпки по кожата. Тревожно оглеждаше сивите стени. Накрая отвори разпределителната кутия и се задълбочи върху многобройните връзки.

Два часа по-късно тя бе отново в офиса си, където прикрепи към телефона миниатюрна слушалка. Включи контролното устройство, скрито в чекмеджето, и се заслуша:

„…да, ще остана поне още два часа. Съжалявам мила, не мога да направя нищо. Този вирус е нещо страшно. Всички са по работните си места. Добре, ще се опитам да се прибера, преди да са си легнали децата.“

Удовлетворена от работата на устройството, тя го изключи и набра външен номер. Мъжкият глас, който снощи я беше събудил и инструктирал, отговори:

— Да?

— Инсталацията е извършена. Свързала съм записвачката към телефоните на офицерите, от които се интересувате, В състояние съм да попреча на обажданията им.

— Видяха ли те? Да са те заподозрели?

Швейк беше много горда от дарбата си за езици. Знаеше всички от най-разпространените и много от по-малко познатите кодове за общуване между расите. Този глас беше образован, но английският, макар добър, не беше перфектен. Чувстваше се следа от близкоизточен акцент. Не беше израелски, ирански или турски. Възможно бе да е сирийски или ливански, но най-вероятно бе да е иракски или йордански. Това беше полезна информация.

— Естествено — озъби се тя.

— Бъди нащрек за всяко развитие на изследванията по непознатия вирус. Наблюдавай всички телефонни разговори на д-р Ръсел, Джонатан Смит и генерал Кайлбургер.

Работата не биваше да се проточва прекалено дълго, иначе щеше да стане твърде рискована. Вероятно никога нямаше да открият тялото на истинския специалист Адел Швейк. Жертвата нямаше никакви познати или приятели извън армията. Поради тази причина беше и избрана.

Но по всичко личеше, че Дафърти е подозрителна. Едно по-внимателно разследване щеше да я разкрие.

— Колко време ще остана тук?

— Колкото си ни нужна. Не прави нищо, с което да привлечеш вниманието върху себе си.

Връзката се прекъсна. Тя остави обратно слушалката и се облегна назад. Отново се съсредоточи над организацията и бъдещите си задължения. В същото време слушаше телефонните разговори между докторите и внимаваше за малкия диод, чието присветване щеше да я алармира, че д-р Ръсел говори по телефона. За момент почувства любопитство — с какво е толкова важна тази Ръсел? Бързо си забрани тази мисъл. Знанието за някои неща беше твърде опасно.

Глава 4

Полунощ

Вашингтон, окръг Колумбия

Великолепният парк Рок Крийк беше последното убежище на природата в сърцето на града. Започваше от река Потомак край центъра Кенеди, продължаваше на север като тясна ивица и накрая прерастваше в обширно, покрито с гори пространство. Природата си бе останала непокътната от векове, но беше прорязана от множество пътеки, колоездачни и конски алеи, морави за пикници и исторически забележителности. Мелницата Пиърс, намираща се на пресечката на Тайдън стрийт и Бийч драйв, представляваше една от тези старини. Датираше от времето преди Гражданската война, когато целият поток бе ограден от стройна редица мелници. В момента тя бе превърната в музей, поддържан от Дирекцията на националните паркове, и на лунната светлина искреше като артефакт от много по-древни времена.

Малко на северозапад, където храстите бяха най-гъсти, Бил Грифин стоеше невидим под сенките на високите дървета и държеше за здрава каишка застанал нащрек доберман. Нощта бе хладна, но той се потеше. Тревожният му поглед следеше поляната за пикници и околността на мелницата. Огромното куче душеше въздуха, а ушите му се въртяха като пеленгатори, търсещи нещо тревожно.

Отдясно, директно от мелницата някой се приближаваше. Кучето усети много преди своя стопанин почти недоловимия звук на смачкани под крака листа. Ето, че и Грифин дочу стъпките и отпусна повода на кучето, но обученият доберман остана седнал до господаря си, напрягайки мускулите на тялото си в готовност да се спусне напред.

Грифин му направи знак с ръка.

Като черен дух, доберманът скочи и се разтвори в нощта, обикаляйки в кръг пейката и оставайки невидим в гъстата сянка на дърветата.

Пушеше му се до полудяване, нервите му бяха изопнати до краен предел. Зад гърба му се промъкна някакво малко същество и се скри в гъсталака. От време на време парка се огласяше от неприятния писък на сова. Но той не обръщаше внимание на тези звуци, беше добре трениран професионалист и знаеше как да държи нервите си под контрол и оставайки съвършено спокоен и неподвижен, продължаваше да чака. Дишаше по рядко и по-дълбоко, за да не издава своето присъствие с излизащият през устата му дъх. Макар с всички сили да се стараеше да съхрани спокойствието си, беше до крайност възбуден и развълнуван.

Когато най-накрая в полезрението му се появи полковник Джонатан Смит, излизащ на откритото под лунната светлина пространство, Грифин дори не трепна. Доберманът, намиращ се недалеч от него се сниши до земята и се притаи. Сякаш го нямаше, но Грифин знаеше, че кучето е там.

Ето, че Джон Смит се спря нерешително на половината път, прошепвайки с хриплив глас:

— Бил?

Останал под прикритието на дърветата, Грифин продължаваше да се ослушва в нощта. Слушаше шума от движението на близкия път и шума от града в далечината. Нищо необичайно, никой друг не се промъкваше към това уединено място. Почака да види дали кучето ще усети друго присъствие, но то остана с насочено внимание към Смит.

Грифин въздъхна и излизайки из под дърветата в края на облятата с лунна светлина поляна тихо, но ясно каза:

— Смит? Ела насам.

Джон Смит се обърна. Виждаше само размитото очертание на човешка фигура и все пак тръгна към нея макар и чувствайки се открит и незащитен.

— Бил? — прошепна той. — Това ти ли си?

— Аз, че кой друг, — отговори Грифин връщайки се в тъмната част.

Смит го последва. Стигайки в сянката на дърветата, той премигна няколко пъти, за да привикне по-бързо очите си с тъмнината и ето, че видя своя стар приятел, който стоеше и усмихвайки се гледаше в него. Същото познато кръгло и приятелско лице, въпреки че на Смит му се стори, че Грифин е отслабнал с няколко килограма. Плещите му изглеждаха по-широки на фона на отслабналата му фигура и все същите пуснати в безпорядък коси, стигайки малко по-ниско от ушите му. Беше малко по-нисък от Смит, но все така силен и здраво сложен мъж.

Смит забеляза също, че Бил Грифин беше облечен възможно по-неутрално и незабележимо. Сякаш виждаше работник излязъл от фабрика, където е сглобявал някакви компютърни компоненти и се е запътил към местното кафене, за да хапне хамбургер. Именно тази незабележителна външност винаги служеше за добро прикритие за военния разузнавач или агент на ФБР, при изпълнение на спец задача. На никого не би му дошло на ум, че зад облика на простоватия работник са скрити остър ум и желязна воля.

За Смит, старият му приятел винаги му изглеждаше като хамелеон, но за него той винаги си беше един честен, порядъчен и добър човек. Истинският Бил Грифин.

Грифин си протегна ръката.

— Привет, Смит. Много се радвам да те видя след толкова дълго време. Отдавна трябваше да се срещнем. Кога беше за последен път? В хотел „Дрейк“, в Дес Мойнс?

— Да там. Ресторант с хубава бира. — Но Джон Смит не се усмихваше при ръкостискането със своя приятел. — По дяволите, доста странно място за среща? В какво си се забъркал? Имаш ли неприятности?

— Може и така да се каже, — кимна с глава Грифин, но гласът му все така звучеше весело. — Стига, за това по-късно. По-добре ми кажи как я караш?

— При мен всичко е наред, — нетърпеливо отговори Смит. — А и доколкото разбирам ще стане дума за теб, не за мен. Как разбра, че бях в Лондон? — Той веднага се усмихна и се засмя. — Добре, няма значение, глупав въпрос. Ти винаги всичко знаеш. Кажи сега за какво ме…

— Чувам, че ще се жениш — прекъсна го Грифин. — Най-после се е намерило момиче способно да укроти нашият каубой! Ще се настаните в тихо местенце, ще огледате момченца, ще косиш тревата пред къщата, нали?

— О, това никога няма да стане, — усмихна се Смит. — Моята София си е сама по себе си каубой. Тя също е ловец на вируси.

— Ясно, разбрах, нещата имат смисъл. Надявам се съжителството ви да потръгне — кимна Грифин като се обърна и отново започна да оглежда внимателно окръжаващата ги непроницаема тъма, сякаш от там можеха да изскочат диви зверове. — И така, какво разбраха вашите хора за този вирус?

— Кой именно? Знаеш, че във форт Детрик имаме много вируси?

Бил Грифин, объркано погледна към луната, след това обходи с поглед потъналите в сенки дървета, точно като снайперист търсещ мишена. По гърдите му и гърба се стичаха вадички пот, но той се стараеше да не обръща внимание на това.

— Онзи, който ви дадоха за изследвания в събота сутринта.

Смит се обърка.

— В Лондон съм от миналия вторник. Би трябвало да знаеш. По дяволите! Това трябва да е тревогата, заради която прекъснаха разговора ни със София. Трябва незабавно да се върна. — Намръщи се: — Откъде знаеш? Как научи, че във форт Детрик има нов вирус? Затова ли е всичко? Предположил си, че са ми съобщили подробности за вируса, и сега се опитваш да изкопчиш информация от мен?

Лицето на Грифин остана безизразно.

— Успокой се, Джон.

— Да се успокоя? — Джон беше окончателно вбесен. — Ако ФБР се интересува точно от този вирус, защо трябва да изпраща теб, за да ме попиташ за информация? Това е тъпо. Твоят директор може да се обади на моя. Така се правят тези неща.

— Вече не работя за ФБР.

— Ти не… — Смит погледна Бил в очите, но те бяха плашещо празни. Старият приятел беше изчезнал и за момент Джон почувства стомаха си свит на топка. След това гневът му избухна: — И с какво е толкова особен този вирус? За кого събираш информация? За някой жълт вестник?

— Не работя за вестници или списания.

— Тогава за някоя сенатска комисия? Естествено, какво по-хитро за една сенатска комисия от това да използва бивш агент на ФБР, за да издири причини за съкращаване на научните фондове. — Смит дълбоко си пое въздух. Не можеше да познае в този човек своя най-добър приятел. Нещо драстично го беше променило. Грифин явно искаше да използва дългогодишното им приятелство за свои цели. — Не, Бил. Не ми казвай за какво или кого работиш. Няма значение. Ако искаш да научиш нещо за новия вирус, използвай армейските канали. Не ме търси повече освен като приятел и нищо друго! — Тръгна си отвратен.

— Остани Смити, трябва да поговорим.

— Майната ти — продължи да крачи в нощта.

Грифин тихо изсвири.

Внезапно пред Джон изникна огромен доберман, който застрашително заръмжа към него. Смит замръзна. Кучето кратко излая и острите му зъби проблеснаха на лунната светлина, недвусмислено показващи, че с лекота биха могли да прегризат нечие гърло.

— Съжалявам, Смити — гласът на Грифин зад гърба му звучеше тъжно. — Ти ме попита дали се е случила беда. Да, случи се, но не на мен.

Кучето продължаваше ниско и заплашително да ръмжи. Смит остана неподвижен, но лицето му се изкриви в презрителна усмивка.

— Искаш да кажеш, че аз съм изпаднал в беда? Няма ли да ме осветлиш по въпроса?

— Да — кимна Грифин, — точно това искам да ти кажа. Затова исках да се срещнем. Ти си в опасност. В истинска опасност. Изчезвай от града. Бързо. Не се връщай в лабораторията си. Хвърляй се на самолета и…

— За какво говориш? Много добре знаеш, че не бих го направил. Да избягам от работата си? По дяволите. Какво става с теб, Бил?

Бил не му обърна внимание.

— Слушай какво ти казвам! Обади се в Детрик. Кажи на генерала, че ти трябва почивка. Дълга почивка. Извън страната. Направи го и се махай оттук. Още тази нощ.

— Така няма да стане. Кажи ми с какво е толкова специален този вирус? Какво точно ме заплашва? Ако искаш да действам по някакъв начин, трябва да знам защо.

— За бога! — Грифин най-сетне си изпусна нервите. — Опитвам се да помогна. Изчезвай! И то бързо. Вземи със себе си София.

Преди да е свършил, доберманът изведнъж се изправи и се хвърли на деветдесет градуса встрани.

— Посетители, а, момче? — каза нежно Грифин. Даде знак с ръка и кучето се втурна към близките храсти. После се обърна към Смит и избухна: — Разкарай се оттук! Веднага! След това се затича с невероятна скорост след добермана. Мъжът и животното се стопиха в мрака.

За момент Смит бе като вцепенен. За него или за себе си бе толкова уплашен Бил? Или и за двамата? Пулсът му се ускори Бил беше прав. Намираше се в опасност. Поне в този парк. Старите навици се обадиха и му прилегнаха като удобна, но отдавна забравена дреха, възприятията му се изостриха и той внимателно огледа местността. После спринтира, придържайки се към границата на сенките, а умът му продължаваше да работи на пълни обороти. Беше предположил, че Бил го е открил чрез каналите на ФБР, но нали вече не работеше за ФБР? Престоят му в Уилбрахам бе известен единствено на годеницата му, шефа им и служителя, уредил пътуването и резервацията. Никой от тях не би разкрил местопребиваването му на непознат, колкото и убедителен да е. Така че как е могъл човек, неработещ за правителството, да открие координатите му в Лондон?

На изхода на парка беше паркирана неосветена лимузина. На задната седалка седеше Надал ал Хасан. Той изслушваше доклада на навелия се над прозореца му подчинен Стив Мадукс.

Явно Мадукс беше доста потичал, защото лицето му бе зачервено и потно.

— Ако Бил Грифин е в парка, господин Ал Хасан, той сигурно е някакъв проклет призрак. Всичко, което видях, беше едно армейско куче.

Чертите на мъжа в колата се смръщиха. Лицето му носеше белезите от някога смъртоносната дребна шарка — бе един от малцината преболедували и оцелели. Черните му очи бяха дълбоки, студени и безизразни.

— И преди съм ти казвал, Мадукс, няма да богохулстваш, докато работиш с мен.

— Ей, извинявай. О, Ису…

Подобно на атакуваща кобра, ръката на високия мъж в колата се стрелна напред и пръстите сграбчиха гърлото на Мадукс.

Мадукс се разтрепери в ужас, а от устата му се изляха странни звуци, опитвайки се да преглътне ругатнята си. Накрая хватката на ръката леко се отпусна. По челото на Мадукс изби пот.

Очите в колата бяха като огледало — никой не можеше да проникне зад тях. Гласът бе измамно спокоен.

— Искаш да умреш толкова млад?

— Хей, ти си мюсюлманин, какво толкова има в едно…

— Всички пророци са свещени. Авраам, Мойсей, Исус. Всички!

— Добре, добре. Имам предвид, Ис… — Мадукс изпищя, когато пръстите се стегнаха около гърлото му. — Как бих могъл да зная това?

След малко пръстите се отпуснаха и освободиха гърлото му. Ръката се прибра.

— Може би си прав. Очаквам прекалено много от вас, тъпите американци. Но вече знаеш и никога няма да го забравиш. — Това не беше въпрос.

— Разбира се, господин Ал Хасан, можете да бъдете сигурен.

Острият поглед на Ал Хасан се втренчи в Мадукс.

— Но Джон Смит е бил тук. — Той се облегна назад и заговори сякаш на себе си: — Нашият човек откри, че полковникът си е променил полета и цял ден е отсъствал от Лондон. Вашите хора го откриха край Дълес, но вместо да пътува към Мериленд, той се е отправил насам. В същото време нашият почитаем приятел напуска хотела си и го проследява дотук, където се изплъзва от погледа ми. Ти не успя да го откриеш в парка, но съвпадението не ти ли се струва странно. Защо годеникът на д-р Ръсел е тук, ако не да се срещне с Бил Грифин?

Мадукс си премълча. Вече беше научил, че повечето от въпросите, които неговият бос задаваше, бяха отправени към някаква невидима част от самия него. Тишината нервно се проточи. Около двамата мъже и колата, паркът сякаш дишаше и живееше някакъв странен собствен живот.

Накрая Ал Хасан сви рамене.

— Може би греша. Може да е просто съвпадение и Бил Грифин няма нищо общо с присъствието на нашия полковник Смит. Това вече няма значение, останалите ще се погрижат за нашия полковник, нали?

— Можете да бъдете сигурен. Никога няма да се измъкне от окръг Колумбия.

Глава 5

14 октомври, вторник, 1:34 ч.

Форт Детрик, Мериленд

В офиса си София Ръсел запали нощната лампа и се стовари на креслото изтощена и объркана. Тази сутрин Виктор Тремон се беше обадил и съобщил, че в дневниците му няма нищо отбелязано за подобен странен вирус нито за индианско племе, наричано народ на „маймунската кръв“. Тремон беше единствената й сламка и сега се чувстваше опустошена, че не можа да й помогне.

Междувременно целият състав от микробиолози във форт Детрик работеха денонощно, но не се бяха приближили и на милиметър към разрешаването на загадката. Под електронния микроскоп вирусът разкриваше същата сферична форма с ресни и някои протеини, специфични за инфлуенцата. Но той беше несравнимо по-прост от всяка грипна мутация, позната досега, и далеч по-смъртоносен.

След като не успяха да открият прилика с хантавирусите, се опитаха да го сравнят с Ласа, Марбург и Ебола, въпреки очевидната липса на външна прилика. Пробваха и с всяка позната кръвна треска. Най-сетне тази сутрин д-р Ръсел настоя пред генерал Кайлбургер да разсекретят непознатия вирус за останалите лаборатории с биозащита ниво четири и да поискат помощ от всички научни центрове по света. Генералът продължаваше да се противи, все пак имаха само три случая. Но от друга страна, вирусът беше абсолютно непознат и изключително смъртоносен, така че ако се развиеше пандемия, той щеше да понесе огромна отговорност. Накрая с недоволно ръмжене се предаде и изпрати всички доклади, научни записки и кръвни проби към Централната епидемиологична лаборатория ЦЕЛ, специалния патогенен клон на Световната здравна организация, института „Портън Даун“ във Великобритания, университета в Анверс, Белгия, института „Бернард Нох“ в Германия, „Пастьор“ във Франция и останалите „горещи“ лаборатории по света.

Вече започнаха да пристигат докладите от „горещите“ зони на останалите изследователски центрове. Всички се съгласяваха, че новият патоген много прилича на хантавирус, но не могат да го оприличат с нищо, намиращо се в техните бази данни. Резултатите сочеха, че нито в Централната епидемиологична лаборатория, нито в останалите чуждестранни лаборатории е постигнат някакъв прогрес. Повечето от предположенията бяха просто отчаяни опити за налучкване на истината.

Смъртно уморена, София разтри слепоочията, за да облекчи главоболието, и се наведе над бюрото си. Погледна часовника и се изуми. Беше почти два часът.

По челото и се извиха тревожни бръчки. Къде беше Джон? Ако се беше върнал снощи, както бе по план, днес трябваше да е на работното си място. Поради напрегнатия й график днес тя не се беше замислила за отсъствието му. Сега, въпреки умората, главоболието и тревогата й за него, не успя да сдържи усмивката си. Имаше четиридесетгодишен годеник, притежаващ любопитството и импулсивността на някой двадесетгодишен. Размахай някоя медицинска мистерия пред Джон и той щеше да забрави за останалия свят.

И все пак вече трябваше да се е обадил. Скоро закъснението му щеше да е от цял ден. Възможно ли бе генерал Кайлбургер да му бе възложил някоя тайна задача и да не е имал възможност да се обади? Това подхождаше на генерала. Не му пукаше, че са годеници. Ако шефът го изпратеше някъде по задача, тя щеше да научи с всички останали, когато Кайлбургер е в добро настроение и благоволи да го обяви пред целия персонал.

Замислено се облегна на стола. Всички работеха и през нощта, дори и генералът, който никога не пропускаше да демонстрира, че е на своя пост. Изправи се, внезапно разсърдена на Джон, и закрачи по коридора към кабинета на генерала.

Бригаден генерал д-р Калвин Кайлбургер беше от онези едри мъже с гръмогласни гласове и немного мозък, които армията бързо повишаваше в полковници и ги замразяваше завинаги на този чин. Те често бяха волеви, винаги подли, притежаваха известни качества, но никаква дипломация. Обикновено носеха прякори като Бика или Кучето. Понякога офицери с такива имена пробиваха и по-нагоре, но винаги бяха дребосъци с големи челюсти.

След като прибави една звезда над това, което би могъл реалистично да очаква, Кайлбургер захвърли медицинските изследвания, гонейки илюзията, че ще може да стане истински генерал и да командва войници. Но за пълководци армията се нуждаеше от умни офицери, които могат да поддържат необходимите контакти с цивилните. Кайлбургер беше толкова зает да се бори за издигането си, че му убягна простата истина: най-правилният му подход би бил да е интелигентен и тактичен. В резултат той се оказа главен администратор на една невъобразима банда от военни и цивилни учени, много от които не понасяха да се подчиняват, особено на такъв тесногръд грубиян като Кайлбургер.

Несправедливата съдба бе направила полковник-лейтенант Джон Смит най-непочтителният, неконтролируем и изнервящ от всички. Затова при въпроса на София генералът изрева:

— Сигурен съм, че не съм изпращал полковник Смит на никаква задача! Ако имах някаква деликатна задача, той щеше да е последният, когото бих потърсил! Само това оставаше при всичките номера, които ми върти!

Колкото по-категоричен беше Кайлбургер, толкова по-ледена ставаше София.

— Но Джон никога не закъснява.

— Закъснява вече цяло денонощие и то, когато най-много се нуждаем от него!

— Ако не сте му се обадили, как ще знае, че е нужен тук? Даже и аз не подозирах колко сериозна е ситуацията, преди да започна с изследванията на вируса. След това бях заета в лабораторията. Работех, надявам се, си спомняте какво означава това. — В интерес на истината, тя дълбоко се съмняваше, че в спомените му е останало нещо от тръпката и възбудата, свързана с лабораторната дейност. Беше чувала, че дори в онези далечни времена той е предпочитал да се занимава с бумащина и да критикува чуждите записки. После настоя. — Трябва да има причина за закъснението му. Или го забавя нещо извън неговия контрол.

— Като какво например, докторе?

— Ако знаех, нямаше да губя безценното ви време. Не е в стила му да закъснява, без да ми се обади.

Кайлбургер се изхили.

— Според мен е напълно в стила му. Винаги ще си остане проклет пират, душещ за поредното гърне със злато. Вярвайте ми, сигурно се е натъкнал на някой „интересен“ медицински проблем и е изпуснал полета си. Приемете фактите, д-р Ръсел. Той е абсолютно неуправляем и след като се ожените, ще ви се наложи да се оправяте с него. Не ви завиждам.

София стисна устни, борейки се с огромното си желание да каже на генерала какво мисли за него.

Той небрежно я разсъблече наум. Винаги беше харесвал блондинките. Начинът, по който си връзваше косата на опашка, беше много секси. Чудеше се дали е руса навсякъде. Когато тя не му отвърна, той й каза с по-успокоителен тон:

— Не се тревожете, д-р Ръсел. Скоро ще се появи. Поне така се надявам, защото имаме нужда от всеки един специалист за този вирус. Предполагам, че нямате нищо за докладване?

Тя поклати глава.

— За да съм честна, идеите ми вече свършиха, както и на останалата част от екипа. Чуждестранните лаборатории също буксуват на едно място. Все още е твърде рано, но всичко, получено отвън, е куп отрицателни резултати или неясни предположения.

Кайлбургер стовари юмрук по бюрото. Той беше генерал и се чувстваше длъжен да стори нещо.

— Каза, че вирусът е уникален и никога не е срещан преди?

— Всичко си има пръв път.

Кайлбургер изсумтя. Тази история можеше да разруши плановете му да се измъкне от медицинското гето и да постъпи на редовна служба.

— Мога ли да предложа нещо, генерале? — изпитателно го попита София.

— Защо не? — горчиво отвърна той.

— Трите жертви са умрели на много отдалечени едно от друго места. Освен това две от тях са на една възраст, а третата е младо момиче. Двама са мъже, третата е жена. Единият е военнослужещ, другият е ветеран, а третият — цивилен. Как са били заразени? Кой е източникът? Трябва да съществува някакъв център на зараза. Вероятността за три епидемични взрива в един и същи ден и отделени на хиляди мили разстояние е астрономически малка.

— Какво имате предвид? — както винаги генералът не вдяваше.

— Ако не открием още заразени около жертвите, трябва да открием връзка помежду им. Необходимо е да проучим живота им. Например възможно е да са били в един и същи хотел преди шест месеца в Милуоки. Може би там са се заразили. Налага се да претърсим и медицинските им записи за предишни инфекции. Те може да са създали антитела.

Подобно начинание изглеждаше стъпка напред и щеше да докаже, че генерал Кайлбургер действа решително.

— Ще заповядам на служителите да започнат разследването незабавно. Когато полковник Смит се появи, веднага да излети за Калифорния и да говори с хората, които са познавали майор Андерсън. Ясен ли съм?

Тя беше толкова бясна, че не успя да се засмее на начина, по който генералът искаше да се представи като холивудската концепция за твърд и решителен американски герой. Излезе от офиса и тръшна вратата зад себе си. В коридора погледна часовника: 1:56. Завладяха я нови тревоги. Какво се е случило с Джон? Къде се губеше?

2:05 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Докато караше своя малък „Триумф“ по нощните улици на града, Джон Смит премисляше думите на Бил Грифин, опитвайки се да разбере и премълчаното. Бил беше казал, че е напуснал ФБР. Доброволно или го бяха изгонили? И в двата случая той беше свързан с новия вирус, изпратен вероятно от някоя армейска част на ААМИИЗИБ за изследвания. Сигурно целта е била да се идентифицира и да се предложи метод за лечение. Звучеше рутинно — това бе основната задача на Института.

Бил Грифин му каза, че е в опасност.

Неговият доберман разкривайте повече за състоянието на духа му, отколкото двусмислените думи. Ясно бе, че според Грифин съществуваше заплаха и за двамата.

След срещата Смит внимателно се бе промъквал през мрачния парк, отбягвайки широките пътеки. Начесто беше спирал, за да се огледа и да се ослуша за евентуален преследвач. Когато се добра до реставрирания си „Триумф“, модел 1969 г., отново предпазливо се озърна, преди да влезе в колата. Запали и се отправи на юг, в обратна посока на Мериленд, надявайки се да обърка тайнствените си преследвачи. Въпреки късния час трафикът беше умерен. Чак към четири часа градските артерии опустяваха.

Първоначално предположи, че ще го преследват с кола. Завиваше внезапно на кръстовищата, ускоряваше се и забавяше ход. Отне му почти цял час, преди да се увери, че никой не го следи.

Накрая предпазливо изви отново на юг по Уискънсин авеню. Движението беше много слабо, а уличните лампи хвърляха жълти петна по празната улица. Въздъхна тежко, как му се искаше вече да е при София. Може би вече е безопасно да се отправи към дома. Реши да прекоси Потомак и покрай парка Джордж Вашингтон да се насочи към Мериленд. Дори само мисълта за нея го караше да се усмихва. Колкото по-дълго бяха разделени, толкова повече му липсваше. Изгаряше от нетърпение да я вземе в ръцете си. Вече наближаваше реката и се движеше бавно покрай безкрайната редица от модни бутици, барове и ресторанти на Джорджтаун, когато един гигантски камион застана на лявото платно успоредно с малката му кола.

Беше един от онези динозаври с шест чифта колела, които пренасяха стоки по всички магистрали от Атлантика до Пасифика. Първо Смит се учуди какво прави тук, след като бутиците и ресторантите нямаше да зареждат преди пет сутринта. Интересното бе, че нито по кабината, нито по ремаркето забеляза някакъв знак, емблема или реклама за това кой и какво зарежда или превозва с камиона. Затъжен за София, не се задълбочи върху странната анонимност на магистралното чудовище. Все пак събитията през деня бяха изострили чувството му за опасност, прекрасно тренирано през годините, докато практикуваше медицина или командваше войници на фронтовата линия, където смъртта беше близка и реална, а болестите се притаяваха във всяка колиба и храст. Някакво движение или шум откъм камиона събуди реакциите му.

Каквато и да бе причината, половин секунда преди ревящият гигант да се ускори и да извие рязко надясно, за да засече малката спортна кола, Смит вече знаеше какво предстои.

Адреналинът го възпламени. Гърлото му пресъхна. Мигновено прецени ситуацията. Когато камионът се насочи към него, той светкавично завъртя волана. Колата подскочи и се приземи върху празния тротоар. Не караше бързо, не повече от петдесет километра в час, но шофирането по тротоара, дори да е широк и пуст като този, с петдесет километра в час си беше чисто безумие. Бореше се да задържи управлението. С оглушителен трясък изкърти една пощенска кутия, като отхвърли встрани и неголяма кофа за боклук. Успя да не се вреже в затворените врати на баровете и магазините. Облян в пот, погледна встрани. Камионът се движеше по пътя, успоредно с него, търсейки удобна пролука, за да завие и да го размаже в някоя сграда. Смит мислено благодари на бога, че тротоарът е съвсем празен.

Правейки чудеса, за да избегне боклукчийските кофи, с периферното си зрение забеляза, че страничното стъкло на камиона се сваля. Оттам се показа дуло на оръжие, насочено точно в него. За секунда се ужаси. Попаднал в капана на тротоара и камиона отстрани, не можеше да завие или да се скрие. Нямаше и оръжие. Каквито и да са били първоначалните им планове, сега бяха решили да го нарешетят с куршуми.

Джон заби спирачки, опитвайки се да създаде поне някакви затруднения на убийците. После почувства прилив на надежда. Недалеч отпред имаше кръстовище. Пръстите му побеляха от стискане на волана. Натисна докрай педала за газта и се устреми напред. В този момент от камиона изтрещя изстрел. Шумът беше оглушителен, но куршумът закъсня. Префуча зад колата и се заби в някаква витрина.

Смит хвърли тревожен поглед към отворения прозорец на камиона. За щастие кръстовището вече беше близо. На единия ъгъл имаше офис на банка, другите три бяха заети от магазини. Изведнъж времето се забърза. Кръстовището бе пред него и това може би бе единственият му шанс. Пое си дълбоко въздух. Внимателно преценявайки разстоянието, натисна спирачките и с всички сили завъртя волана рязко надясно. Имаше само секунда да види камиона, но тя му беше достатъчна да разбере, каквото му е нужно. Жертва на собствената си скорост и инерция, гигантът продължи надолу по главната улица и се изгуби от поглед.

Триумфиращ вътрешно, разви максимална скорост, отново натисна спирачки и зави този път наляво. Криволичеше по различни улици и непрекъснато гледаше за камиона в огледалото за обратно виждане, въпреки че много добре знаеше, че гигантът не може да направи триста и шейсет градусов завой, дори и при слабото движение.

Спря колата под короната на една разлистена магнолия. Дишаше тежко. От двете страни на улицата се нижеха безкрайни редици от спрели беемвета и мерцедеси, сигурен знак, че се намираше в един от най-скъпите квартали на Джорджтаун. Пусна волана и погледна надолу. Ръцете му трепереха, но не от страх. Отдавна не беше загазвал така — ужасяваща беда, която нито бе очаквал, нито бе предизвикал. Отметна назад глава и затвори очи. Все още не можеше да успокои дишането си. Винаги се удивяваше колко бързо могат да се променят нещата. Не обичаше подобни неприятности. И все пак една част от него не бе съгласна. Тя искаше да се намеси. Преди време бе решил, че връзката му със София е сложила край на всички авантюри. Покрай нея вече не се нуждаеше от непрестанни външни предизвикателства, които да доказват, че е напълно и истински жив. Е, сега нямаше избор.

Убийците в камиона вероятно бяха част от опасността, за която го предупреди Бил Грифин.

Отново го връхлетяха всички въпроси, които предъвкваше цяла нощ. Какво толкова особено имаше в този вирус? Какво криеше Бил?

Разтревожен, запали колата и пое надолу по улицата. Не разполагаше с отговори, но може би София можеше да помогне. Като си помисли затова, стомахът му се сви. Устата му пресъхна. Страх инжектира лед във вените му.

Те се опитаха да го убият, следователно можеха да се опитат да убият и нея.

Часовникът му показваше 2:32. Трябваше да й се обади и да я предупреди, но клетъчният му телефон беше оставен в къщи. Нямаше причина да го взима със себе си в Лондон.

Натисна педала и подкара по „О“ стрийт. Редицата от високи дървета се разми. Старите викториански къщи с островърхи покриви и богато орнаментирани фасади прелитаха край страничното му стъкло като призрачни замъци. Отпред се показа кръстовище, над което самотна лампа хвърляше сребристи отблясъци. Внезапно фронтално проблеснаха светлините на друга кола. Тя се приближаваше към същото кръстовище, но от обратна посока и с два пъти по-голяма скорост. Смит изруга и провери пешеходната пътека. Увит в якето си заради студения нощен въздух, от тротоара слезе самотен пешеходец. Мъжът се клатушкаше и припяваше неясна пиянска песен. Смит се ужаси. Човекът вървеше право към светлините на летящата кола.

Пияницата даже не се огледа. Внезапно пронизително изсвириха спирачки. Неспособен да помогне, Джон видя как колата го удря изхвърляйки го назад с разперени ръце. Преди пешеходецът да се приземи на паважа, Смит беше ударил спирачки. Несъзнателно бе спрял да диша. Другата кола намали ход, сякаш се двоумеше дали да спре, но след това отново се ускори и потъна в мрака.

В момента, когато колата спря, Джон излетя от нея и се втурна към падналия. Нощните звуци бяха замлъкнали. Изкуствената светлина хвърляше дълги сенки по пустата улица. Той приклекна, за да провери пулса на ударения, и в този момент се появи още една кола. Чу зад себе си скърцането на спирачки.

Отдъхнал за миг, той се обърна и махна за помощ. Двама мъже излязоха от колата и хукнаха към него. В същото време Смит долови движение откъм ранения. Погледна към него.

— Как се чувствате?… — започна той и се вцепени.

„Жертвата“ не само, че го гледаше с преценяващ и трезвен поглед, но беше насочил към него полуавтоматичен „Глок“ със заглушител.

— Исусе, трудно е да те убие човек. Що за проклет доктор си?

Глава 6

1:37 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Част от Джон Смит вече се бе върнала назад в миналото, обратно в Босна и работата му под прикритие из Източна Германия преди падането на Стената. Сенките, спомените, разбитите мечти, малките победи, вечното безпокойство. Всичко, което си бе въобразявал, че е оставил завинаги зад гърба си.

Когато двамата мъже извадиха оръжие и хукнаха към него, приклекнал под оскъдната светлината на лампата, той хвана китката и лакътя на убиеца. Преди човекът да реагира, Смит ловко я изви и дръпна, уверен, че резултатът е според желанията му. Костта на противника изпука. Той изкрещя, а лицето му се изкриви и побеля от болка. Припадна и изпусна пистолета на асфалта. Всичко това се случи за секунда. Смит тъжно се усмихна. Поне нямаше да му се налага да го убива. С едно движение се хвърли към оръжието, претърколи се през рамо, изправи се на едно коляно с насочен пистолет. Стреля. Заглушителят издаде тихо „пуф“.

Един от тичащите към него се закова и се свлече, гърчейки се в агония върху студения паваж. Докато се държеше за раненото си бедро, вторият нападател залегна зад него по корем и зае поза сякаш се намираше на стрелбище, а Смит щеше да играе неподвижната мишена. Голяма грешка. Джон прекрасно знаеше какво ще направи противникът му. Приведе се и изстреляният със заглушител куршум прелетя покрай челото му.

Сега Джон нямаше избор. Преди мъжът да може да стреля отново или да наведе глава, натисна спусъка. Оловото експлодира в лявото око на убиеца. От тъмния кратер в главата му плисна кръв и той захлупи глава в земята. Стопроцентово мъртъв.

Пулсът туптеше в слепоочията му. Скочи и предпазливо тръгна към тях. Не искаше да убива мъжа и беше ядосан, че се е поставил в ситуация без друга възможност. Около него въздухът сякаш вибрираше след атаката. Бързешком огледа улицата. Отникъде не се виждаха приближаващи светлини, заглушителите бяха скрили засадата.

Освободи от безжизнената ръка на мъртвия армейска „берета“ и без особена надежда провери за признаци на живот. Наистина беше мъртъв. Поклати съжалително глава и отне оръжието на другия ранен. Онзи със счупената ръка беше все още в безсъзнание, но раненият в бедрото намери сили за няколко неприлични благословии към полковника. Смит не му обърна внимание. Отправи се бързо към триумфа. Изведнъж въздухът се разтърси от звука на приближаващ се камион. Смит погледна назад. Огромният шестколесен мастодонт без регистрационни номера се носеше с пълна скорост към кръстовището. По някакъв начин убийците отново го бяха открили. Как?

В сражение настъпва време, когато трябва да се обърнеш срещу врага и да се биеш, но понякога се налага да побегнеш, сякаш те преследва самият ад. Смит си помисли за София и се понесе в спринт надолу покрай редицата викториански къщи, като се придържаше към сенките на дърветата. От някакъв двор се чу самотно излайване, незабавно последва второ. Скоро кучетата огласиха квартала. Когато след минута всичко утихна, Смит се промъкна в двора на триетажна къща, натруфена с кулички, куполи и широка тераса. Беше поне на стотина метра от пресечката. Ниско приведен, хвърли поглед назад. Запамети паркираните наоколо коли. Един нисък, набит човек слезе от камиона и се наведе над ранените. Махна нетърпеливо и от кабината се появиха още двама, които се заеха с пренасянето на повалените си колеги. Набитият отвори задната врата на камиона. Оттам се изнизаха половин дузина мъже. Дори под бледата лунна светлина Смит видя как с потно от яд лице шефът им дава нареждания.

Ранените и трупът бяха качени в колата и един от останалите я подкара на север покарай полковника. Огромният камион също потегли, но в южна посока, а предводителят разпрати хората си по двойки, очевидно с намерение да открият Джон. Явно се надяваха, че с малко късмет всяка от двойките би могла да се справи с някакъв си четирийсетгодишен отпуснат учен. Глупаво бе да не обръщат внимание на предупрежденията на ранените си съучастници. Мислеха си, че е очилатко, който живее в кула от слонова кост и носи униформа само от суетност — и други бяха допускали тази грешка по адрес на Смит.

Ослушваше се от скривалището си. Скоро двама от враговете му се приближиха. Трябваше някак си да ги неутрализира. Хвърли се в храстите, така че да го чуят. Те се хванаха на въдицата и се втурнаха да го преследват, като се отделиха от останалите. Осезанията му бяха изострени до крайност. Пробяга през няколко тъмни двора. Четири карета от кръстовището, откри подходящо място за засада. Пред него се извисяваше бяла, построена в колониален стил вила. Прозорците бяха тъмни, гъсти храсти и дървета ограждаха по границите владението. Към входната врата водеше тясна асфалтирана алея, а встрани от нея, почти невидима, се гушеше сред гъсталака малка беседка.

Изкашля се и тупна няколко пъти с крак по пътеката, за да е сигурен, че са го чули. Надяваше се да предположат, че се е скрил в имението. След това се промъкна в беседката. Оказа се прав, оттук имаше идеален поглед върху околността. Постави новопридобитите „глок“ и „берета“ на пейката. Нямаше намерение да ги използва повече освен за сплашване. Работата трябваше да се свърши бързо и тихо.

Мина една дълга минута.

Дали не са се досетили какво им е скроил и да са извикали останалите? Дали не се опитват да го заобиколят в гръб? Избърса с ръка потта от челото си.

Две минути…три минути…

Една сянка изплува от лявата страна на къщата. След това втора от дясната страна.

Смит въздъхна. Побойниците, военни или цивилни, бяха предвидими. Не притежаваха въображение и тактическите им идеи бяха повърхностни — директна атака или елементарния номер на футболист в училищен отбор, който гледа в обратната посока на тази, в която иска да изпрати топката.

Приближаваха се от двете му страни. Очевидно бяха по-добри от мнозина, ала подобно на генерал Къстър при Литъл Биг Хорн3 срещу индианците или Лорд Хелмсфорд при Исандхава срещу зулусите те му бяха направили услугата да разделят силите си. Така можеше да ги отстрани един по един.

Единият тръгна около десния зид на къщата, минавайки покрай беседката. Това бе сгодният случай за Смит. Промъкна се зад него, но кракът му настъпи някаква суха съчка. Шумът бе тих, но достатъчен да разтревожи неприятеля. Сърцето на Смит сякаш спря. Убиецът се обърна с готов за стрелба пистолет.

Полковникът реагира мигновено. Светкавичен удар в гърлото парализира гласовите струни, а тежка, четиридесет и пети номер обувка направи широка дъга и се стовари върху тила. Преследвачът му се свлече безшумно на земята. Смит се плъзна обратно в беседката. Една…две минути…

По-предпазливият от двамата се материализира между укритието му и падналия си партньор. Имаше достатъчно въображение да се движи встрани от другия, но то свършваше дотам. Когато видя тялото на тревата, се затича към него и се отпусна на едно коляно. — Джери? Исусе, какво…

Беретата на Смит се стовари върху наведената му глава. Смит придърпа изпадналите в безсъзнание мъже до беседката. Надвесен над тях, се заслуша в звуците на нощта. Единственият различим шум беше двигателят на кола, движеща се в южна посока. С облекчение напусна укритието си и пое обратно към „триумфа“. Когато наближи кръстовището, където беше нападнат, за пореден път се спря и се ослуша. Отново звукът на същата кола. Сега се движеше в обратна посока — на север.

Припълзя на колене и лакти към ъгъла на пресечката. Паркираните коли от двете страни си бяха същите. Неговият „триумф“ все още стоеше до тротоара, където го бе зарязал от нетърпение да помогне на измамната „жертва“. Нямаше никой друг в околността.

Абсолютно невъзможно бе камионът да го открие на Уискънсин авеню, а после и тук. Никой нямаше такъв късмет. И все пак камионът, колата и „пияният“ бяха следвали свой план и за малко да го убият.

Прекрасно са знаели къде е.

Изчака да се скрие луната. Мракът се сгъсти, отнякъде се обади бухал, далечната кола продължаваше да се движи на юг, после на север, отново на юг и всеки път се приближаваше до кръстовището.

Сигурен, че никой не го дебне, Смит подскочи и се втурна към „триумфа“. Измъкна от колата си малко фенерче и освети задницата й. Там беше. Никакво въображение, никаква оригиналност. Под багажника с помощта на магнит бе закрепен миниатюрен трансмитер, не по-голям от нокът. Проследяващото устройство сигурно бе в камиона или у едрия им водач.

Изгаси фенерчето, пусна го в джоба си и свали устройството. Възхищаваше се от интелекта, създал такава деликатна технология. Изправи се, но забеляза, че патрулиращата кола почти е стигнала до кръстовището. Сниши се зад триумфа и притихна.

Шофьорът направи обратен завой.

Смит се изправи и изсвири. Колата забави на кръстовището и той се затича към отворения й прозорец.

— Мога ли да си купя вестник от вас?

— Разбира се, останали са още няколко.

Смит бръкна в джоба си, изпусна монета, наведе се и със студена усмивка закрепи трансмитера под колата. Изправяйки се, взе вестника и кимна.

— Много благодаря.

Колата потегли, а Смит скочи в своя „триумф“. Надяваше се, че номерът му ще заблуди преследвачите достатъчно дълго, за да успее да се добере до София. Но ако тези нападатели бяха това, за което го предупреди Бил Грифин, отлично знаеха къде могат да го намерят. Къде ще намерят и София.

4:07 ч.

Форт Детрик, Мериленд

Докладът от Института за тропическа медицина „Принц Леополд“ в Белгия беше третият, който София изчете, откакто се бе върнала на работа. Не беше останал никой друг, но се чувстваше прекалено разтревожена, за да заспи. Ако проклетият генерал се окажеше прав, че Джон е последвал типичния си ентусиазиран порив и се забавлява с някой интересен медицински проблем, сигурно щеше да излезе от кожата си. От друга страна, надяваше се това наистина да е така. Тогава не би имала причина за безпокойство. Продължи да разглежда последните доклади. Накрая попадна на интересна информация от „Принц Леополд“, която й даваше надежда. Д-р Жискар си бе припомнил нещо, докато работил в една болница сред боливийската джунгла. Тогава бил напълно погълнат от борбата с епидемия на треската „мачупо“, недалеч от крайречния град Сан Хоакин, където Карл Джонсън, Кунс и Маккензи за пръв път бяха открили този смъртоносен вирус. По онова време дори не си направил труда да изследва някакви непотвърдени слухове от далечно Перу, затова просто си оставил паметна бележка и забравил за случая.

Новият вирус бе освежил паметта му. Той проверил в оригиналните си дневници и открил въпросната записка. В нея бе наблегнал на странната комбинация между вероятен хантавирус, кръвна треска и някакви маймуни.

София почувства изблик на ядно удовлетворение. Йе! След като Тремон не можа да й помогне, тя бе започнала да се съмнява в себе си. Сега записките на д-р Жискар потвърдиха подозренията й. Какви ли бяха контактите на ААМИИЗИБ с онази джунгла? Ако беше права, досега не е имало нито големи, нито дори малки епидемии, причинени от този агент. Следователно вирусът би трябвало да е затворен в ограничен район сред дълбоката джунгла, в най-затънтената част от Перу.

В дневника си тя описа реакцията си след запознаването с доклада от „Принц Леополд“, накратко разказа какво си спомня за странния вирус и отбеляза двата разговора с Виктор Тремон, тъй като вече бяха от значение. Позволи си и няколко предположения — как би могъл да се пренесе перуански вирус до Съединените щати.

Докато пишеше, чу как вратата на офиса се отваря.

— Кой е? — в нея трепна надежда.

Завъртя се със стола.

— Джон? Скъпи, къде, по дяволите…

В секундата, когато главата й експлодира от болка в резултат на нанесеният и удар, зърна четирима наобиколили я мъже. Никой от тях не беше Джон. Последва мрак.

Надал ал Хасан, облечен от глава до пети в лабораторно защитно облекло, прегледа бюрото на жената. Прочете всеки документ, доклад и записка. Провери всеки файл. Задачата беше неприятна, въпреки че бе сложил хирургически ръкавици. Отдавна беше запознат с модерните богохулства, пораждащи се в неговата родина, както и в множество други ислямски и дори арабски страни, но не беше в състояние да прикрие отвращението си. Да се позволи на жените да работят и да учат заедно с мъжете беше по-лошо от ерес, това мърсеше едновременно достойнството на мъжа и чистотата на жената. Да докосва вещите, държани от нея, бе непоносимо.

Но претърсването бе наложително, така че го извърши методично и подробно. Почти веднага откри двата опасни документа. Единият беше отворен на плота — доклад от института „Принц Леополд“ на д-р Рене Жискар. Другият бе записките й от телефонните разговори, които генерал Кайлбургер изискваше от служителите си всеки месец.

След това откри дневника и страницата със записките за белгийския доклад. За щастие изписаната със ситен почерк отгоре до долу страница бе само една. От куфарчето си извади остър бръснач и внимателно я отдели. Подробно огледа среза, за да се увери, че е незабележим. Доволен прибра листа в джоба си. Нищо друго в дневника нямаше значение.

Тримата му подчинени, облечени в същите защитни облекла, приключиха със задачите си и се присъединиха към него.

— Открих файл за Перу — каза единият.

— Няколко стари файла за Южна Америка — допълни вторият.

Третият само сви рамене.

— Прочетохте ли всеки документ? Всеки файл? Погледнахте ли във всяко чекмедже?

— Както ни нареди.

— Абсолютно всичко? Сигурни ли сте?

— Не сме толкова тъпи!

Ал Хасан имаше определени съмнения за това. Но ако се съдеше по бъркотията в офиса, може би този път бяха внимателни.

— Много добре, А сега изтрийте всяка следа от претърсването. Всичко да бъде както преди.

Докато останалите се заеха да изпълняват инструкциите му, той извади от куфарчето си херметически затворен контейнер. Разпечата го и извади оттам спринцовка. С изключителна предпазливост инжектира субстанцията във вената на свивката на лявата й ръка.

При убождането София се раздвижи и изстена.

Тримата мъже чуха. Обърнаха се, а лицата им станаха пепеляви.

— Вършете си работата! — изръмжа Ал Хасан.

Мъжете сведоха погледи. Довършиха с подредбата на стаята, а Ал Хасан прибра използваната спринцовка в металния контейнер и го запечати. Хвърли последен поглед към сега неподвижната София и видя потта, избила по челото й. Когато тя отново простена, той се усмихна и излезе от кабинета.

Глава 7

4:14 ч.

Търмонт, Мериленд

Лекият вятър шумолеше в листата на дърветата и храстите, носейки мириса на гниещи по земята ябълки. Триетажният дом на Джон Смит се издигаше в полите на планината Катоктин. Мястото бе мрачно, нито една светлина не го посрещна и той реши, че София още е в лабораторията. Все пак искаше да се увери.

Намираше се до съседната къща, залегнал зад една кола, и внимателно оглеждаше двора и улицата. Забеляза няколко подозрителни следи. Стволът на старото ябълково дърво беше прекалено дебел, следователно някой се криеше зад него и наблюдаваше. Малко по-нататък по улицата, почти скрит сред дъбовете, беше паркиран черен Мерцедес. Смит знаеше, че съседите от онази страна притежават стар „буик“, който почти не изкарваха от гаража.

Като се имаше предвид бързината, с която караше по почти безлюдната магистрала, беше невъзможно някой да го е изпреварил. Следователно се бе изправил пред втори екип от убийци. Твърде тревожно!

Постът отпред можеше да наблюдава алеята към дома и вратата на гаража. Отзад сигурно имаше още един, който да покрива другата страна на къщата и гаража. Смит не виждаше смисъл да хабят хора за страничните им стени.

Почувства пулсиращата болка на страха в стомаха си, добре позната на всеки войник, но също така и горещият прилив на адреналин. Плъзна се надолу по алеята и спринтира, подминавайки дома си. Зави в пресечката, останал извън полезрението на преследвачите. Прекоси съседния двор и пълзешком се добра до страничната стена на гаража.

Ослуша се. Зад къщата беше тихо. Изправи се и погледна вътре.

Въздъхна с облекчение. Беше празен. Зеленият „додж“ на София го нямаше. Трябва да е била през цялото време във форт Детрик. Значи не е получила съобщението му. Задиша по-свободно.

Оттегли се по същия път и подкара колата към най-близката телефонна кабина на четвърт миля оттам. Нямаше търпение да чуе гласа й.

Набра номера. След четири секунди чу запис:

„Намирам се в офиса или в лабораторията. Моля, оставете съобщение. Ще ви отговоря възможно най-скоро. Благодаря.“

Познатият глас предизвика едно особено чувство, което не можеше да си обясни. Самота?

Набра отново. Човекът отсреща отговори с напълно делови тон и това действаше успокояващо при тези обстоятелства.

— Армията на Съединените американски щати. Форт Детрик. Охраната слуша.

— Тук е полковник-лейтенант Джон Смит, ААМИИЗИБ.

— Идентификационният ви номер, моля.

Издиктува номера си. Последва пауза.

— Благодаря ви, полковник. С какво мога да ви бъда полезен?

— Свържете ме с охраната на ААМИИЗИБ.

Щракане, бипкане и нов глас.

— ААМИИЗИБ, охрана, Грасо слуша.

— Грасо, тук е Джон Смит, слушай…

— Хей, полковник, вие се върнахте. Всичко ли е наред? Д-р Ръсел питаше…

— Добре съм, Грасо. Търся д-р Ръсел. Не отговаря на телефона. Знаеш ли къде е.

— Присъства в нощния списък на работещите и не съм я виждал да излиза.

— Кога застъпи?

— В полунощ. Сигурно е в лабораторията и не чува нищо.

Смит погледна часовника си. Беше 4:42.

— Би ли проверил, ако обичаш.

— Разбира се, полковник. Само секунда.

Смит продиктува номера на телефонния автомат. Секундите траеха цяла вечност. От минута на минута му ставаше все по-трудно да диша. Студената нощ сякаш го задушаваше.

Когато телефонът иззвъня, почти подскочи.

— Да?

— Не е там полковник. Офисът и лабораторията са заключени.

— Някакви следи от неприятности?

— Не, всичко е пакетирано и покрито. — Грасо говореше разкаяно. — Как съм могъл да я изпусна? Трябва да е излязла през някой от другите изходи. Можете да проверите охраната на външната порта.

— Благодаря, Грасо. Прехвърли ме.

— Изчакайте, докторе.

— Форт Детрик, Шрьодер слуша — гласът беше сънлив.

— Тук е полковник-лейтенант Джон Смит, ААМИИЗИБ. Дали д-р Ръсел е напускала тази вечер базата?

— Не зная, полковник. Не познавам д-р Ръсел. Опитайте с момчето в ААМИИЗИБ.

Смит изруга под носа си. Цивилната охрана се сменяше начесто и стоеше на пост много по-дълго от военната полиция. Всички знаеха, че поспиват в кабинката си. Бариерата щеше да спре колите, а ако не, шумът щеше да ги събуди. Нямаше обаче бариера за напускащите автомобили.

Затвори слушалката. Сигурно е била твърде уморена, за да шофира чак до Търмонт. Вероятно се е отправила към своя бивш апартамент във Фредерик. Беше го продала, но още не бе изнесла окончателно вещите си. Можеше да звънне там, но нямаше смисъл. Когато имаха напрегната работа, винаги изключваха телефона, за да спечелят някой и друг час сън.

Докато шофираше, мислите му препускаха бясно. „Била е толкова уморена, че се промъкнала през някоя от страничните врати, за да не се натъкне на някого. Напълно логично. Точно това е направила. Отишла е в своето старо жилище. Той ще се вмъкне при нея в леглото. Тя ще усети присъствието му, без да се разбужда. Щеше да се усмихне в просъница, да промърмори нещо и да се притисне в него. Гърдите й щяха да стоплят неговите. Той щеше да се усмихне, да я целуне леко по рамото и да я наблюдава как спи, преди сънят да обори и самия него. Той щеше да…“

Малко бяха туристическите пътеводители, които бяха вписали форт Детрик като една от забележителностите на историческия град Фредерик. Заради металната ограда и въоръжените постове той представляваше средно охранявана военна база, построена в средата на жилищната зона. Апартаментът на София бе няколко квартала нататък. Смит паркира на срещуположната страна, огледа се, но не видя следи от наблюдатели. Излезе от колата, безшумно затвори вратата и се ослуша. Долови далечните похърквания на спящите. От време на време вятърът донасяше смях и пиянски гласове. Самотна кола зави зад ъгъла. Един нисък неопределим шум, създаван от самия град.

Нямаше никакво движение или звук, които би определил като заплашителни. Използва собствените си ключове, за да отвори вратата към фоайето на триетажната кооперация, и се отправи по покритата с дебел килим пътека към асансьора. По това време сградата беше притихнала.

На третия етаж излезе предпазливо от асансьора с пистолет в ръка. Коридорът ехтеше от стъпките му като камера в древна катакомба. Когато достигна вратата, отново се ослуша. Отвътре не се чуваше нищо. Завъртя ключа, а звукът от прищракналото езиче изтрещя като експлозия в главата му. Безшумно отвори вратата и се хвърли на килима отвътре. Апартаментът беше тъмен. Нищо не помръдваше. Ръката му почувства слой от прах на масичката до вратата. Изправи се, прекоси всекидневната и се плъзна към коридора, водещ към двете спални. Оказаха се празни. Чаршафите сгънати и неизползвани. Кухнята беше чиста — явно никой не беше ял, готвил или дори варил кафе. Мивката беше суха. Хладилникът беше изключен от седмици. Не е била тук.

Потиснат, закрачи като робот обратно към хола. Запали светлините. Огледа се за следи от нападение, схватка или поне претърсване.

Нищо. Апартаментът беше чист и оправен като музей. Ако са я убили или отвлекли, не е било тук. Тя не беше в лабораторията си. Не беше в къщата в Търмонт. Нямаше я и тук. И никъде не съществуваха намеци, че й се е случило нещо лошо.

Разбра, че ще има нужда от помощ. Първата стъпка бе да се обади във форт Детрик и да обяви изчезването й. След това на полицията и ФБР. Грабна телефона, за да набере базата.

Ръката му замръзна на половината път. Откъм външния коридор проехтяха стъпки. Изключи светлините и постави телефона обратно на масата. Приклекна на едно коляно зад креслото с пистолет, насочен към вратата. Някой приближаваше вратата на София, блъскаше се в стените и криволичеше. Пиянде, прибиращо се в къщи? Стъпките спряха пред вратата. Чуваше се шумно дишане. Ключове опитаха ключалката. Смит се напрегна. Вратата се отвори с трясък и олюлявайки се, вътре влезе София. Дрехите й бяха разкъсани и мръсни, сякаш бе пълзяла през отходна тръба. Смит скочи напред. — София!

Тя залитна и Джон я подхвана, преди да се строполи. Тя се бореше за глътка въздух. Лицето й гореше от треска.

Тъмните очи се впериха в него. Опита да се усмихне.

— Ти… се… върна. Къде… беше?

— Съжалявам, Софи, трябваше ми още един ден…

Ръката й се протегна, за да го прекъсне. Гласът й звучеше сякаш изпада в делириум. — …лабора …в лабораторията …някой…удари.

Свлече се в ръцете му и изгуби съзнание. Кожата й беше бледа като мляко. Върху страните й грееха две ярки червени петна. Той я пренесе на креслото и веднага се обади на девет-едно-едно. Пулсът й беше слаб, но твърде ускорен. Дишаше със затруднение. Гореше. Симптомите на остро респираторно увреждане плюс треска.

Най-сетне отговориха. Изрева в слушалката:

— Остро респираторно увреждане! Тук е д-р Джонатан Смит. Веднага идвайте! Веднага!

Пикапът без номера беше почти невидим под дърветата пред апартамента на София Ръсел. Над него една слаба улична лампа немощно прорязваше нощта, осигурявайки на хората в колата точно онова, от което се нуждаеха — мрак и прикритие. Отвътре Бил Грифин наблюдаваше линейката и синьо-червените светлини, които хвърляше пред триетажната кооперация.

Откъм седалката на шофьора се обади Ал Хасан:

— Д-р Ръсел не би трябвало да е в състояние да напусне сама лабораторията. Невъзможно е да стигне чак дотук.

— Но е направила и двете.

Овалното лице на Грифин беше неутрално. В мрака кестенявата му коса бе придобила гарвановочерен цвят. Широките рамене и мускулестото тяло изглеждаха отпуснати. Този човек бе различен — по-твърд, по-студен от онзи, който се срещна със своя приятел Джон само преди часове във вашингтонския парк Рок Крийк.

— Направих, каквото ми бе наредено — отвърна арабинът. — Това бе единственият начин да се справим с нея, без да предизвикваме подозрение.

Мълчанието на Грифин скриваше вътрешната му борба. Внезапното и непредвидимо намесване на Джон беше последното нещо, което можеше да предположи. Опита се да го предупреди, но Ал Хасан изпрати Мадукс подире му, преди дори да си помисли за бягство. Нападението бе доказало, че опасността е реална, но след убийството на приятелката му Джон нямаше да се скрие. Как, по дяволите, щеше да спаси сега стария си приятел.

Двамата с Хасан чакаха останалите да открият Смит, когато се обади шпионинът им, внедрен в ААМИИЗИБ — фалшивият четвърти специалист Адел Швейк. Сензорите за движение и шум, които бе инсталирала в офиса и лабораторията на София, бяха отказали да работят, но чрез видеокамерата видяла как д-р Ръсел изпълзява от офиса. Швейк се втурнала към форт Детрик, но пристигнала късно — обектът бил изчезнал.

— Не може да шофира в нейното състояние — каза Швейк на Ал Хасан. — Затова проверих досието й. Притежава апартамент близо до форта.

Веднага потеглиха натам само да открият, че линейката е вече отпред, а цялата сграда е разбудена от бъркотията. Нямаше да успеят да влязат вътре, без да предизвикат нежелателно привличане на внимание върху себе си.

— Единствен или не — натърти Грифин, — ако е могла да говори и е разказала на Смит прекалено много, шефът никак няма да остане доволен. И погледни.

Четирима лекари от бърза помощ излязоха от входа с носилка в ръце. Джон Смит вървеше до тях и държеше за ръка лежащата върху носилката жена. Привеждаше се и й говореше. Беше забравил за всичко около себе си. Говореше и говореше.

Ал Хасан изруга на арабски.

— Трябваше да знаем за този апартамент.

Грифин осъзнаваше, че се налага да поеме риска арабинът да го намрази още повече с надеждата да го подлъже да допусне грешка.

— Но не знаехме и сега те разговарят. Тя е жива. Провали се, Ал Хасан. Какво ще правим сега?

Надал Ал Хасан отвърна меко:

— Ще ги проследим до болницата. След това ще я доубием. И него също — хвърли изпитателен поглед към Грифин.

Бил си даваше сметка, че Надал го наблюдава за реакция, която би издала и най-малкото неудобство при идеята да убият Джон. Леко сковаване, незабележимо трепване, едва доловимо смръщване. Вместо това Грифин кимна към линейката. Изражението му беше ледено.

— Ако е необходимо, ще убием и останалите. Вероятно са я чули да говори нещо. Надявам се, че си подготвен за това.

— Не бях се сетил за персонала — премигна Ал Хасан и присви очи, — Щом трябва, ще елиминираме и тях. А е възможно Джон Смит да разговаря с труп. Любовта прави и от най-интелигентните хора глупаци. Ще почакаме — може да умре сама. Тогава ще ни остане само Джон Смит. А това много улеснява задачата ни, нали?

Глава 8

5:52 ч.

Фредерик, Мериленд

София Лежеше върху ограденото със завеси болнично легло и се давеше въпреки кислородната маска. Към нея бяха прикрепени всякакви апарати, които една модерна болница можеше да предостави. Изглеждаше пленена от машините, напълно равнодушни коя е тя или какво й се е случило. Смит държеше горящата й ръка и му се искаше да им изкрещи:

„— Това е София Ръсел. Ние разговаряме. Смеем се. Работим заедно. Правим любов. Живеем! Ще се оженим напролет. Тя ще се оправи и ние наистина ще се оженим само след няколко месеца. Ще живеем заедно, ще остареем, ще посивеем, но пак ще се обичаме.“

Приведе Се над нея и каза твърдо:

— Ще се оправиш, Софи! — Така многократно бе успокоявал безбройните ранени войници, лежащи в лазарета около някой фронт. — Скоро ще си добре. Ще се изправиш и ще се чувстваш много по-добре. — Опитваше се да скрие тревогата и страха в гласа си. Беше длъжен да повдига духа им — винаги имаше някаква надежда. Това бе София и той трябваше по-силно отвсякога да се бори с отчаянието. Прошепна: — Дръж се, скъпа. Моля те. Дръж се.

Когато беше в съзнание, тя се опитваше да му се усмихне. Безсилно стискаше ръката му. Треската и борбата й да си поеме въздух я изцеждаха.

Отново се опита да се усмихне:

— Къде… беше…?

Той нежно постави пръст на устните й.

— Не се опитвай да говориш. Концентрирай се върху оздравяването си. Спи, мила. Почивай си и оздравявай.

Очите й се затвориха като завеса, слагаща край на представлението. Изглеждаше така, сякаш се напрягаше и съсредоточаваше всичките си сили навътре, за да се противопостави на всичко, което я атакуваше. Той изучаваше прозрачната й кожа, крехките кости, изящните извивки на веждите. Лицето й винаги излъчваше една особена, рафинирана красота, подсилена от изключителната й интелигентност. Сега болката я изсушаваше. Изглеждаше толкова слаба и крехка върху болничните чаршафи. Трескавото й лице сякаш сияеше и това го хвърляше в ужас.

Капка кръв се появи на лявата й ноздра.

Изненадан, Смит я попи с кърпата си и извика към сестрата:

— Спрете това кръвотечение.

— Трябва да се е спукал някой капиляр. Горкото момиче. — Сестрата извади тампони и марля.

Смит не отговори. Прекоси стаята, изпълнена с машини и примигващи светлини до ъгъла, където д-р Джошуа Уидърс, специалист по белодробни заболявания, д-р Ерик Мукогава — специалистът по вътрешни болести във форт Детрик, и капитан Доналд Герини — най-добрият вирусолог в ААМИИЗИБ, тихо се консултираха. Когато Смит се приближи, те се обърнаха. По лицата им бе изписана неприкрита тревога.

— Е?

— Опитахме всеки антибиотик, който би могъл да помогне — започна д-р Уидърс. — По всичко изглежда, че е вирус. Но опитите ни досега да облекчим симптомите са неуспешни. Тя не реагира на нищо.

Смит изруга.

— Хайде, направете нещо! Поне я стабилизирайте!

— Джон — капитан Герини постави ръка на рамото му, — изглежда, че е вирусът, който получихме в лабораторията предния уикенд. Всяка лаборатория по света работи върху него. Все още нямаме никаква представа, нямаме дори идея как да го третираме. Изглежда подобен на хантавирусите, но не е от тях. — Той се намръщи и тъжно каза: — Трябва някак си да се е заразила…

Смит зяпна Герини.

— Предполагаш, че е допуснала грешка в лабораторията, Дон? В горещата зона? Невъзможно! Тя е толкова опитна.

— Правим всичко по силите си, полковник.

— Тогава направете нещо повече! Нещо по-добро! Открийте нещо, за бога!

— Докторе! Полковник!

Сестрата стоеше до болничното легло, в което София агонизираше. Тялото й се бе извило като лък, сякаш се опитваше да си поеме един-единствен дълбок дъх.

Смит разбута останалите и се затича.

— София!

Когато стигна до нея, тя се опита да се усмихне. Смит пое ръката й.

— Мила?

Очите й се затвориха. Ръката се отпусна.

— Не! — изрева Смит.

София потъна в леглото, сякаш уморена от дълго пътуване. Гърдите й спряха да се повдигат. След дългата борба да си поеме дъх сега настъпи внезапна тишина. От носа и устните й бликна кръв.

Ужасен и невярващ, Смит скочи да провери монитора. Зелена права линия разделяше екрана. Права. Смърт.

— Електроди! — изрева отново.

Сестрата потисна хлипането си и му подаде чифт шокови клеми.

Той се бореше с паниката. Припомни си, че е лекувал ранени по време на кървави престрелки и сражения във всички горещи точки на планетата. Бе опитен медик. Спасяваше живот. Това му бе работата. Нещото, което умееше и правеше най-добре. Щеше да спаси живота на София! Можеше!

Не изпускаше монитора от очи и направи първия шок. Тялото на София безжизнено се изви в арка и отново се свлече върху леглото.

— Отново!

Опита пет пъти подред, като последователно увеличаваше напрежението. Неколкократно му се стори, че почти е успял да я върне. Беше сигурен, че последния път реагира. Не можеше да е мъртва. Това бе невъзможно!

Капитан Герини леко го докосна по ръката.

— Джон?

— Не!

Отново пусна тока. Мониторът не реагира — линията си остана равна. Трябваше да е грешка. Някакъв кошмар. Сигурно спеше и сънуваше. София беше жива, изпълнена с жизненост. Красива като летен ден.

— Отново! — провикна се Смит.

Доктор Уидърс го хвана за ръката.

— Джон, остави електродите.

— Какво? — с невиждащ поглед се обърна Смит, но изпусна електродите и лекарят ги вдигна.

— Много съжалявам, Джон! — каза д-р Мукогава. — Всички съжаляваме. Ужасно е! — Махна към останалите:

— Оставяме те сам. Имаш нужда от време.

Всички излязоха. Завесите се спуснаха около леглото на София и океан от болка обля сърцето му. Падна на колене и притисна чело върху отпуснатата й ръка. Беше още топла. Искаше да продължи да се убеждава, че София е жива. Очакваше да се раздвижи, да седне в леглото, да се разсмее и да му каже, че всичко е било само лоша шега.

Една сълза се стече по бузата му. Ядосано я избърса. Освободи кислородната маска, за да може наистина да я разгледа. Все още изглеждаше като жива, кожата й бе розова и влажна. Приседна до нея на леглото, взе двете й ръце и ги задържа. Целуна пръстите й.

„Спомням си, когато те видях за пръв път. О, беше толкова красива. Разкъсваше на парчета онзи нещастен асистент, че е сгрешил при разчитането на слайда. Ти си велик учен, София. Най-добрият приятел, който съм имал. И единствената жена, която съм обичал.“

Седеше и й говореше мислено. Изливаше любовта си. Понякога стискаше ръцете й, както правеше, когато бяха заедно на кино. Внезапно погледна надолу и видя, че чаршафите са подгизнали от сълзите му. Много време мина, преди да й каже накрая:

— Сбогом, мила.

В чакалнята на болницата бавната нощ още не си беше отишла, но и утринната глъчка не бе започнала. Нещастен и уморен, Смит седна в едно от креслата изпълнен със спомени.

Когато София влезе в лабораторията на ААМИИЗИБ за пръв път, заговори от вратата още преди Смит да е отклонил поглед от микроскопа.

— Ранди те мрази и в червата. Не знам защо. Хареса ми начинът, по който прие вината за всичко, което си сторил, и каза, че съжаляваш. Сигурна съм, че е вярно, и наистина го преживяваш.

Обърна се към нея и още веднъж се убеди, че е знаел много добре какво прави, когато изнуди армията да я прехвърлят във форт Детрик.

Беше я видял в сградата на Централната епидемиологична лаборатория да измъчва нещастния асистент. Изненадан, по-късно я завари у Ранди. Бяха сестри. Но тези две срещи му бяха достатъчни и той пожела да прекарва повече време с нея. Застана там, под вбесения поглед на Ранди, и се загледа възхитено в София. Имаше дълга сламеноруса коса, вързана на опашка, и тяло, изваяно в изкусителни извивки.

Тя не пренебрегна интереса му. Още първия ден в ААМИИЗИБ му заяви с нетърпящ възражение тон:

— Ще заема предното място, ето тук. Можеш да спреш да ме зяпаш, а аз ще се заема със задачите си. Всички ми казват, че си препатил по фронтовете военен лекар. Уважавам това. Но аз ще си остана много по-добър изследовател от теб каквото и да постигнеш в бъдеще. Трябва да привикнеш с тази мисъл.

— Ще я запомня.

Погледна го право в очите.

— И си дръж оная работа в панталоните, докато сама не ти кажа да си я извадиш.

Той кимна, усмихна се и отвърна:

— Умея да чакам.

Фоайето в болницата бе като остров извън времето. Светът бе останал някъде много далеч. През главата му прелитаха спомени. Губеше контрол. Ще трябва да откаже церемонията по годежа. Да прекрати всичко. Да се обади на всички поканени. Лично. Да откаже резервираните лимузини…

Тогава какво правеше той?

Тръсна яростно глава. Опита се да се концентрира. Намираше се в болницата.

Утринната зора обагряше в розово и жълто сградите от другата страна на улицата. Къде беше през последните седмици? Трябваше да остане с нея. Не биваше да я привлича на работа в ААМИИЗИБ.

Колко души бяха поканени на годежа? Трябваше да пише на всеки от тях. Лично. Да им каже, че вече я няма… няма…

Той я уби. Беше накарал ААМИИЗИБ да й направи толкова добро предложение за работа, че да й е невъзможно да откаже. Тя се подлъга, постъпи във форт Детрик и той я уби. Желаеше я от момента, в който я видя при сестра й Ранди. Когато обясни на Ранди, че годеникът й е мъртъв, тя бе прекалено ядосана, за да го изслуша. Но София разбра, прочете го в бездънните й черни очи. Толкова искрящи, толкова живи.

Трябваше да каже на семейството й. Но тя нямаше семейство. Само Ранди. Трябваше да каже на Ранди. Той скочи на крака, за да намери телефон, и тогава върху му се стовари споменът за Сомалия.

Беше назначен на санитарен кораб заедно с малка военна група, изпратена да възстанови реда и да защити американските граждани в страна, разпаднала се от гражданска война. Двама генерали си бяха поделили Могадишу и бяха превърнали столицата в бойно поле. Една от мисиите му бе в отдалечена местност сред гъсталаците да помогне на болен от треска майор. Изморен от двадесет и четири часовото пътуване, той му постави първоначална диагноза — малария. Впоследствие се оказа далеч по-тайнствената болест „ласа“. Жертвата беше починала, преди Смит да успее да поправи грешката си и да предложи по-уместно лечение.

Армията го освободи от отговорност. Много по-опитни лекари, незапознати с вирусологията, бяха правили подобни грешки. Такива нещастия щяха да се случват и занапред. Обикновено „ласа“ убиваше и при най-внимателно третиране. Не съществуваше лекарство. Осъзнаваше, че тогава е бил прекалено арогантен, прекалено самоуверен, за да потърси чужда помощ, докато не се оказа прекалено късно. Обвиняваше се. Това бе причината да притисне армията за назначението си във форт Детрик. Така осъществи желанието си да се превърне в специалист по вирусология и микробиология.

Тук най-сетне научи колко рядка е тази болест в сравнение с маларията и прие грешката си като риск на полевата медицина по далечни и непознати места. Но майорът се оказа годеник на Ранди Ръсел и тя никога не му прости, никога не престана да го обвинява за смъртта му. Сега се налагаше й съобщи, че е убил още един човек, когото е обичала.

Отпусна се обратно в креслото.

София. Софи. Той я уби. Скъпата София. Щяха да се оженят напролет, но тя бе мъртва. Не биваше да я води във форт Детрик. Никога.

— Полковник Смит?

Джон чу гласа, сякаш идващ от километри дълбока вода. Видя някаква форма. След това лице. Съзнанието му изплува на повърхността и той премигна на ярката светлина.

— Смит? Добре ли си?

Над него стоеше бригаден генерал Кайлбургер. След това отново усети удар, който го вцепени. София беше мъртва. Изправи се.

— Трябва да отида на аутопсията! Ако…

— Отпусни се. Още не е започнала.

— Защо, по дяволите, не ми казахте за новия вирус?

Много добре знаехте къде съм.

— Не ми дръжте такъв тон, полковник! Не ви беше съобщено, защото не изглеждаше толкова спешно — един единствен войник в Калифорния. Когато научихме за другите два случая, вие вече трябваше да сте се върнали във форта. Ако се бяхте появили според инструкциите, щяхте да знаете. А може би…

Стомахът на Смит се сви в юмрук, а пръстите му стиснаха облегалките до побеляване. Нима Кайлбургер намекваше, че би могъл да спаси София? Облегна се назад. Нямаше нужда генералът да му причинява това, за което вече се винеше сам.

Внезапно се изправи.

— Трябва да се обадя по телефона.

Отиде до апарата край асансьора и набра номера на Ранди Ръсел. След два сигнала чу гласа й: „Ранди Ръсел. Сега не мога да ви отговоря. След сигнала оставете съобщение… Благодаря.“

„Благодаря“ — то бе казано през зъби. Явно някакъв вътрешен глас я бе посъветвал да не бъде толкова делова през цялото време. Такава си бе Ранди.

Набра телефона на офиса й в Института за международни изследвания — резервоарът за външнополитически мислители. Този път гласът й бе още по-рязък: „Ръсел… Оставете съобщение.“

Нямаше „Благодаря“ дори след като е размислила. С горчивина реши да остави съобщение в същия стил:

„Тук е Смит. Лоши новини. София е мъртва. Съжалявам.“

Но просто затвори слушалката. Не можеше да остави подобно съобщение. Трябваше да се опита да я открие, независимо колко ще боли. Ако и утре не успее, ще се свърже с шефа й. Ще му обясни всичко и ще го помоли да й каже да му се обади. Какво друго можеше да стори? Ранди непрекъснато беше на някакви дълги пътешествия. Рядко се виждаха със София. След като се сближи със сестра й, Ранди се обаждаше рядко и никога не ги посещаваше.

В чакалнята попадна на генерал Кайлбургер, който нервно оправяше изрядната си униформа и оглеждаше лъснатите си като огледало ботуши. Смит седна до него.

— Разкажи ми за новия вирус. Откъде се е появил? Какъв тип е? Кръвна треска подобна на Мачупо?

— И да, и не. Майор Андерсън умря в петък във форт Ървин от остро респираторно увреждане, но не от вида, с който сме свикнали да си имаме работа. Имаше масивен кръвоизлив в белите дробове и гръдната кухина. От Пентагона ни алармираха и в събота сутринта получихме кръвни и тъканни проби. Междувременно имаше още две жертви — в Бостън и Атланта. Ти отсъстваше, затова поставих начело на екипа д-р Ръсел. Работеха денонощно. Когато получихме ДНК-картата, тя се оказа абсолютно непозната. Не реагираше на антителата, синтезирани за никой от познатите вируси. Реших да потърся помощ от Централната епидемиологична лаборатория и останалите „горещи“ лаборатории, но засега резултатите са изцяло негативни. Вирусът е нов и смъртоносен.

Патологът д-р Лутфалах се появи в коридора заедно с двама асистенти, бутайки легло, на което лежеше покрито с чаршаф тяло. Кимна на Смит.

Генералът продължи да говори:

— Това, което искам от теб, е…

Смит не му обърна внимание. Това, което трябваше да свърши, бе далеч по-важно от онова, което искаше Кайлбургер.

Той скочи и последва процесията към стаята за аутопсия.

Санитарят Емилиано Коронадо излезе през сервизния вход зад болницата, за да изпуши цигара. Горд с далечните си предци, безстрашни и храбри конквистадори, застана изправен и си се представи сред огромната пустош на Колорадо в издирване на златния град.

Внезапна болка го преряза през врата. Цигарата му падна от устата, а гледката на древността се стопи в боклуците, замърсяващи мрачната алея. Острие на нож бе порязало гърлото му, ала не се отдели от раната.

— Нито звук! — чу глас зад себе си.

Ужасен, Емилиано успя само да изгъргори.

— Кажи ми за д-р Ръсел. — Надал ал Хасан притисна още по-силно ножа си, за да го окуражи. — Жива ли е?

Коронадо се опита да преглътне.

— Умря.

— Какво каза, преди да умре?

— Нищо… нищо не ми е казвала.

Ножът се заби още по-дълбоко.

— Сигурен ли си? А на полковник Смит, нейния годеник? Не е възможно да не са разговаряли.

Емилио беше отчаян.

— Беше в безсъзнание, не разбирате ли? Как може да говори?

— Това е добре.

Ножът си свърши работата и Емилио се просна умиращ на алеята.

Ал Хасак се огледа внимателно и заобиколи болницата. До бордюра беше паркиран пикапът.

— Е? — попита Бил Грифин.

— Според санитаря не е казала нищо.

— Тогава вероятно и Смит не знае нищо. Може би е за добро, че Мадукс го изпусна в окръг Колумбия. Две жертви в ААМИИЗИБ ще увеличат риска някой да се замисли.

— Бих предпочел Мадукс да го беше убил. Тогава нямаше да водим тази дискусия.

— Но той не успя и можем да размислим кое е необходимо и кое — не.

— Не можем да сме сигурни, че не е говорила в съня си.

— Можем, ако е била в безсъзнание през цялото време.

— Тя не е била в безсъзнание, когато е допълзяла до апартамента си — отвърна Ал Хасан. Нашият водач няма да е доволен от възможността д-р Ръсел да е споменала нещо за Перу.

— Повтарям ти, Ал Хасан. Твърде много необясними убийства ще привлекат вниманието. Особено, ако Смит разкаже на някого за нападението. Шефът още по-малко ще хареса това.

Ал Хасан се поколеба. Презираше Грифин, но бившият агент на ФБР можеше да е прав.

— Тогава ще изчакаме. Да видим какво ще предприеме.

Бил Грифин усети, че му олеква, но не съвсем, защото познаваше Смити. Ако Джон заподозреше, че смъртта на София не е случайна, никога нямаше да се откаже. Надяваше се все пак полковникът да реши, че смъртта й е причинена от грешка в лабораторията, а нападението над него няма връзка с нея. Прекратят ли атаките, вероятно щеше да се предаде. Тогава нямаше да е заплашен и Бил Грифин можеше да спре да се тревожи.

В облицованата с плочки от неръждаема стомана стая за аутопсии Смит видя как патологът се отдръпва от масата за дисекции. Въздухът беше студен и напоен с миризмата на формалдехид. Двамата мъже бяха облечени от глава до пети в зелени защитни облекла.

— Това е, Джон — въздъхна д-р Лутфалах. — Няма съмнение. Умряла е от вирусна инфекция, която е разрушила белите й дробове.

— Какъв вирус? — настоятелно попита Джон, въпреки че много добре знаеше отговора.

— Ще оставя тази част на вас, Айнщайновците в Детрик. Кръвоизливът е в дробовете и почти никъде… но не е пневмония, туберкулоза или нещо, което съм виждач преди. Бил е бърз и опустошителен.

Смит кимна. С огромно усилие на волята се абстрахира от мисълта кой лежи разрязан на дисекционната маса с канали за оттичане на кръвта и заедно с патолога се зае с тъжната задача да събира кръвни и тъканни проби.

Едва след аутопсията, когато бе свалил зелените ръкавици, шапка, маска и престилка и бе седнал отвън на една дълга пейка, Смит си позволи отново да тъгува за София.

Беше чакал твърде дълго. Беше си позволил да отсъства прекалено много за сметка на възбуждащите издирвания на медицински и научни открития по земното кълбо. Неоправдано си бе вярвал, че сега, когато е заедно със София, вече не е същият каубой. Оказа се, че не е бил прав. Дори след като й предложи да се омъжи за него, той я бе оставил да го чака. Сега не можеше да върне назад пропиляното време.

Болката от нейната липса бе по-силна от всяко физическо нараняване, което бе преживявал. Опита се да възприеме истината, че никога вече няма да бъдат заедно. Сведе се напред и покри лицето си с длани. Копнеше за нея. През пръстите му се процеждаха сълзи. Мъка. Вина, Безнадеждност. Вече я нямаше, а единственото, за което бе в състояние да мисли, бе колко го болят ръцете да я прегърне още веднъж.

Глава 9

9:18 ч.

Бетеста, Мериленд

Повечето хора си мислят, че гигантският Национален здравен институт НЗИ е едно цяло, но са много далеч от истината. Разположен на повече от триста акра плодородна почва, само на десет мили от купола на Капитолия, НЗИ се състои от двадесет и четири отделни научни заведения, центрове и учреждения, в които работят шестнайсет хиляди души. От тях шест хиляди са с някаква научна степен — един наистина удивителен брой. Тук са събрани повече доктори, доценти и професори, отколкото в повечето колежи, а нерядко и в цели държави.

Лили Лоуенщайн — директор на Сметната палата на федералния медицински резерв СПФМР — размишляваше над тези неща, загледана през прозореца на своя кабинет, който се намираше на последния етаж в една от седемдесет и пет сгради на кампуса. Погледът й се плъзгаше по цветните лехи, поляните, паркингите и останалите сгради, в които работеха толкова много високообразовани люде.

Гледаше и търсеше отговора там, където го нямаше. Като директор на СПФМР, самата тя бе високообразована, добре обучена и вече достигнала върха в своята професия. От кабинета наблюдаваше НЗИ, но не виждаше хората, сградите или каквото и да е. Това, за което си мислеше и всъщност много добре съзираше, бе проблемът й. Той бе нараствал с годините и неочаквано се бе стоварил върху й като легендарната праисторическа еднотонна горила.

Лили беше пристрастена комарджийка. Видът на хазарта нямаше значение — тя бе влюбена във всички. Първоначално прекарваше отпуските си в Лае Вегас. По-късно, когато постъпи на работа във Вашингтон, отиваше до Атлантик сити, защото можеше по-бързо да се добере до масите. Така нямаше проблем да прекарва там уикендите си, случайните си свободни дни и накрая всичките си вечери, като страстта й се разпалваше успоредно с нарастването на дълговете й.

Ако бе спряла дотук — залагания в казиното и редки посещения на рулетките в Пимлико и Арлингтън, — всичко щеше да си остане дреболия. Щеше да е досадно, да пресушава много добрата й заплата и да предизвиква крамоли със семейството й, когато престана да ги посещава и да изпраща поздравителни картички за Коледа и рождените дни на роднините си. Щеше да остане с малцина приятели, но проблемът й нямаше да се превърне в ужасяващото чудовище, изправило се пред нея.

Залагаше по телефона с букмейкърите. Залагаше по баровете с други букмейкъри. Накрая заемаше пари от онези, които даваха на такива безлични, неудържими души като нейната. Сега дължеше повече от петдесет хиляди долара и някакъв мъж, без да издава името си, й се бе обадил, за да я уведоми, че е изкупил всичките й дългове и искаше да обсъдят заедно изплащането им. Ударът я смрази. Ръцете й се разтрепериха. Гласът беше учтив, но се усещаше втъканата нишка на заплахата. Точно в девет и половина трябваше да се срещне с него в един от много добре познатите й спортни барове.

Ужасена, тя се опита да измисли какво да прави. Нямаше илюзии. Разбира се, можеше да отиде в полицията, но тогава всичко щеше да излезе наяве. Щеше да изгуби работата си и вероятно да отиде в затвора. Естествено бе допускала нееднократно стъпка встрани при някои сделки за осигуряване на материали за института — почти несъзнателно разликата в цените се бе озовавала в джоба й, а оттам — върху игралната маса. Дори беше бръкнала във фондовете. Нали така правят пристрастените комарджии?

Нямаше повече роднини или приятели, от които да заеме пари. Всъщност никога не би и посмяла да им признае, че има подобни проблеми.

Едната от двете й коли беше депозирана, а апартаментът й бе почти празен и ипотекиран. Вече не бе омъжена. От месеци не беше изплащала своята част от вноската за обучението на сина си. Нямаше връзки, спестявания или земя.

Никой нямаше да й помогне, даже акулите, които обикновено й даваха високолихвени заеми. Вече не.

Не можеше дори да избяга. Единственият й начин за преживяване бе работата й. Без работата си тя бе нищо. Нищо.

От едно вътрешно сепаре на спортния бар Бил Грифин видя как жената влиза. Изглеждаше според очакванията му. Средна възраст, средна класа, почти стара мома, безлична. Може би малко по-висока. Малко по-тежка. Кестенява коса, кафяви очи, малка брадичка. Забелязваше се небрежност в облеклото. Костюмът й не прилягаше особено на директор на голямо правителствено учреждение. Косата й бе разрошена, сивите корени си личаха отдалеч. Комарджия.

Чувстваше се и лека надменност, когато застана сред бара в очакване някой да се запъти към нея и да й се представи — черта на бюрократ от среден ранг.

Грифин я остави да се пече на собствения си огън.

Накрая излезе от сепарето, улови погледа й и кимна. Тя се забърза към него.

— Мис Лоуенщайн?

Лили кимна, за да отхвърли смущението си.

— А вие сте?

— Няма значение. Седнете.

Тя се настани нервно и неспокойно на стола, затова веднага премина в атака.

— Как разбрахте за дълговете ми?

Бил Грифин леко се усмихна.

— Всъщност не ви интересува точно това, нали? Кой съм, откъде знам за дълговете ви и защо съм ги изкупил — нищо от този род няма значение, нали?

Погледна към треперещите й страни и брадичка. Тя срещна погледа му и стегна лицето си. Вътрешно той се поздрави. Жената бе ужасена и това я правеше уязвима за изкушения и заплахи.

— Тук съм да ви измъкна от блатото.

Тя презрително изсумтя.

— От блатото?

Никой комарджия не даваше и пет пари за премахването на задълженията си. Дълговете бяха досадни и опасни, но те малко го трогваха, щом означаваха рулетки, карти, талони. За тези неща трябваше да се плаща в брой. Грифин знаеше, че Лили всеки ден щипваше тук-там, за да се види вечерта с повече от петдоларов залог.

Той хвърли кокала, който би накарало това кученце да размаха опашка.

— Ще можете да започнете на чисто. Ще залича дълговете ви. Никой няма да узнае и ще ви дам достатъчно за едно ново начало. Звучи ли добре?

— Да започна на чисто? — Вратът на Лоуенщайн възбудено се зачерви. За момент очите й блеснаха от възхита. Но също толкова бързо се намръщи. Да, беше в беда, но не и идиот.

— Всичко зависи от това какво съм готова да направя за вас.

Навремето Грифин беше един от най-добрите вербовчици зад желязната завеса. Подлъжи ги с лични придобивки, честна кауза и морални принципи и те ще се разколебаят. После ще скочат срещу това, което искаш от тях. Втори момент — пускаш морковчето и ги стискаш в железен юмрук. Не точно този аспект от работата му харесваше най-много, но беше добър и разбра, че е време да притисне жената.

— Не, всъщност не. — Гласът му бе леденостуден. — Вие не можете да ми се изплатите. Ако сте на противното мнение, ставайте и се измитайте оттук. Не ми губете времето.

Лили почервеня като рак.

— Слушай ме сега, гаден, арогантен…

— Знам — сряза я Грифин, — тежко е. Вие сте шеф, нали? Грешите, аз съм шефът! Или утре ще сте без работа и без шансове да си намерите друга. Нито в правителството, нито в окръг Колумбия, вероятно никъде.

Лили се вцепени. След това се разплака. Не! Тя никога не плачеше. Никога не е плакала. Тя е шефът. Тя…

— Добре — каза Грифин. — Поплачете си. Изкарайте си го. Тежко е. И ще става още по-трудно.

Колкото по-съчувствено й говореше Грифин, толкова по-силно се разреваваше Лили. През сълзи видя как се обляга назад и маха на сервитьорката, посочвайки своята чаша. Не я попита дали ще иска нещо. Тя внезапно разбра, че мъжът пред нея не е онзи, който всъщност я изнудва. Този бе посланик. Вършеше си работата. Равнодушен. Нищо лично.

Когато сервитьорката му поднесе бира, Лили се обърна към него засрамена, че я вижда хлипаща и със зачервени очи. Никога не се бе сблъсквала с нещо подобно, с някой подобен. Чувстваше се безкрайно самотна.

Грифин отпи от бирата си. Време беше отново да размаха морковчето.

— Е, по-добре ли се чувстваш? Може би това ще помогне. Разсъждавай така — брадвата щеше да падне някой ден. Сега ще избегнеш катастрофата, ще разчистиш масата, а аз ще ти дам малко отгоре, да кажем петдесет хиляди долара, за да започнеш на чисто. Всичко това за няколко часа работа. Сигурно за по-малко, ако си толкова добра, за колкото те мисля. Не е толкова зле, нали?

„Ще разчистиш масата… петдесет хиляди долара…“ Думите експлодираха в главата й. Ново начало. Край на кошмара. Пари. Можеше да започне отначало. Да потърси помощ. Да отиде на терапия… О, това никога нямаше да се случи. Никога!

Тя премигна. Внезапно й се прииска да целуне непознатия мъж, да го прегърне.

— Какво искате от мен?

— Точно в десятката — одобрително й отвърна Грифин. — Знаех си, че си умна. Това ми харесва. Нуждая се от интелигентен човек.

— Не се опитвайте да ме ласкаете. Не сега.

Грифин се засмя.

— И си бойка. Винаги отвръщаш на удара. Висок дух, а? На никого няма да навредим. Само ще изтриеш няколко файла. След това си свободна.

„Файла? Да се изтрият? Нейните работни записки! Никога.“ Тя потрепна и се съвзе… Какво друго е очаквала? За какво друго би им била необходима? Тя беше на практика библиотекар. Шеф на Сметната палата на федералния медицински резерв. Разбира се, ставаше въпрос за медицински файлове.

Грифин я наблюдаваше. Това бе критичният момент. Първият шок на вербувания, разбрал какво ще трябва да извърши. Да предаде родината. Да предаде работодателя си. Да предаде семейството си. Да предаде доверието. Каквото и да е, докато я наблюдаваше, разбра, че моментът е отминал. Вътрешната битка. Тя вече си бе възвърнала самообладанието.

— Добре, това е неприятната част — кимна той. — Останалото е лесно. Ето какво искам. Има няколко дошли неотдавна доклада от форт Детрик, Централната епидемиологична лаборатория и много други места, които искам да бъдат изтрити. Напълно заличени. Всички копия. Никога не са съществували. Също и от Световната здравна организация за всички вирусни епидемии в Ирак през последните две години. Както и записите за няколко телефонни разговора. Можеш ли да го направиш?

Все още твърде шокирана да отговори, тя кимна.

— Има и още едно условие. Трябва да го направиш до обед.

— До обед? Сега? Когато офисите са пълни? Но как…

— Това си е твой проблем.

Отново можа само да кимне.

— Е — усмихна се Грифин, — желаете ли едно питие?

Глава 10

13:33 ч.

Форт Детрик, Мериленд

Смит трескаво работеше в „горещата“ лаборатория, заграден със стена от умора. Как бе умряла София? Предупреждението на Бил Грифин кънтеше в главата му, а и след смъртоносното нападение срещу него не можеше да повярва, че смъртта й е случайна. Но вече нямаше съмнение, тя беше починала от синдрома на острото респираторно заболяване, причинено от смъртоносен вирус.

От болницата го бяха посъветвали да се прибере в къщи и да се наспи. Генералът му бе заповядал да последва съвета на лекарите. Вместо това той потегли директно към главния вход на форт Детрик. Пазачът тъжно му отдаде чест. Паркира на обичайното място, близо до монолитния блок на ААМИИЗИБ, издигнат от жълти тухли и бетон. Уморените вентилатори на покрива изхвърляха безкраен поток от силно филтриран въздух от лабораториите в „горещата“ зона.

Смит крачеше в полутранс от мъка и изтощение. Носеше хладилния контейнер с кръв и тъкани от аутопсията. Показа пропуска на пазача, който му кимна със симпатия. Продължи на автопилот. Коридорите бяха като мъглив лабиринт от завои, врати и мигащи лампи. Спря се пред кабинета на София и погледна вътре. В гърлото му заседна буца. Преглътна с труд и се отправи забързано към преддверието на лабораторията, където се облече в защитния си костюм.

Работеше сам противно на съветите, инструкциите и собствения си опит относно процедурите за безопасност, използвайки кръвните и тъканните проби от София. Повтори лабораторната работа, извършена от нея — изолира вируса от трите жертви, изследва го под електронен микроскоп. После използва всички антитела от замразените банки на ААМИИЗИБ, събрани от жертви на други болести из целия свят. Вирусът, убил София, не реагираше. Проведе анализ на ДНК-веригата, за да го идентифицира и да направи предварителна схема. След това прехвърли данните към своя кабинет, където влетя седем минути по-късно, необходими му да свали скафандъра и да се измие.

На компютъра сравни своите данни с тези на София. Накрая се облегна назад и се загледа в празното пространство. Вирусът, убил София, нямаше прецедент. Доближаваше се по ДНК с този или онзи, но винаги оставаше по-различен.

Макар и обсебен от смъртта на София, той усети ужаса и потенциалната заплаха за света от този нов и смъртоносен вирус. Четирите жертви може би бяха само началото.

Как се е заразила София?

Ако се бе случил инцидент, при който да е влязла в контакт с непознатия вирус, тя незабавно щеше да докладва.

Противното би било не само неподчинение, но и лудост. Патогените в горещата зона бяха смъртоносни. Нямаше ваксина или лекарство, но съществуваха методи да се засили съпротивата на организма, бързите медицински реакции бяха спасили не един човек от неизлечими болести.

Детрик разполагаше със специална клиника, чиито специалисти знаеха всичко за вирусите. Ако някой можеше да я спаси, това щяха да са те и тя го знаеше.

На всичко отгоре София бе учен. Ако смяташе, че има и най-далечна възможност да се е заразила, би наредила всичко, което й се случва, да бъде записано и прибавено към останалите знания за вируса. Така би спасила други. Щеше да докладва при най-малкия симптом. Сигурно е! Като се прибави и бруталната атака над него, Смит можеше да направи само едно заключение. Смъртта й не е случайна.

В главата му отекнаха думите й: „… лабораторията… някой… удари…“.

Разкъсаните слова не означаваха нищо за него в онзи ужасен момент, но сега придобиха нов смисъл. Дали някой бе нахлул в лабораторията и я бе нападнал, както бяха нападнали него?

Нетърпеливо отново се зарови в бележките, докладите и записите за някакъв намек какво всъщност се е случило. Забеляза няколко цифри и букви, изписани с блед молив на предпоследната страница в полето на дневника й. Там подробно бе записана всяка стъпка при изследването на непознатия вирус. С мъка разчете ИПЛ-57-99.

Веднага разбра, че ИПЛ е съкращение на института „Принц Леополд“ в Белгия. В това нямаше нищо особено — просто бележка за друг учен, който работи по вируса. Числата можеше да означават хронология или номер на експеримент. И все пак какво бе по-различното тук? Тя винаги, винаги записваше подобни неща след дадения доклад. След!

Записката се намираше встрани срещу доклад, занимаващ се с проблема за трите жертви, разделени от географски разстояния, от възраст, пол, обстоятелства и опит. Бяха умрели от един и същи вирус, по едно и също време, без да заразят никого наоколо.

Коментарът не споменаваше нищо за „Принц Леополд“, следователно бележката не бе на мястото си.

Той внимателно прегледа двете последни страници. Отдели ги от дневника, за да може да огледа и местата, където хартията е била залепена. Увеличителното му стъкло не показа нищо.

Замисли се за момент и после постави дневника под големия дисекционен микроскоп. Разположи листата под лещите и погледна през окуляра. Внимателно нагласи фокуса. Въздъхна дълбоко, когато го видя — срезът беше точен и деликатен, сякаш направен с лазерен скалпел. Но не достатъчно, за да скрие истината от мощния микроскоп. Една от страниците беше откъсната.

Бригаден генерал Калвин Кайлбургер стоеше пред отворената врата на офиса на полковник Смит. Ръцете му бяха скръстени отзад, краката разкрачени, биволското му лице бе приело зловещо изражение. Изглеждаше като Патън, застанал върху танка си и окуражаващ Четвърта бронирана дивизия преди сражението за Ардените.

— Заповядах ти да си отидеш в къщи, полковник Смит. В това състояние не можеш да помогнеш на никого. За този проблем се нуждаем от служители с ясно съзнание. Особено сега, когато сме лишени от проницателността на д-р Ръсел.

Смит не вдигна поглед.

— Някой е откъснал последния лист на дневника й.

— Прибирай се в къщи, полковник!

Едва сега Смит го погледна.

— Не ме ли чу? Липсва една страница от последните й записки. Защо?

— Махнала я е, защото не й е харесвала.

— Всичко ли си забравил за науката, откакто си се накичил със звезди? Никой не унищожава изследователски записи! Мога да ти кажа, че откъснатото е свързано с доклад от института „Принц Леополд“. Никъде не открих негово копие.

— Вероятно е в компютърните бази данни.

— Там смятам да го потърся.

— Нищо няма да търсиш повече. Първо искам да си починеш, а след това ми трябваш за Калифорния вместо д-р Ръсел. Трябва да говориш със семейството на майор Андерсън, с приятелите му и с всеки, който го е познавал.

— Не, по дяволите! Прати някой друг.

Искаше му се да разкаже на Кайлбургер за нападението във Вашингтон. Това щеше да убеди генерала да задълбае как София се е заразила. Но Кайлбургер щеше да поиска да разбере какво е правил във Вашингтон, когато е трябвало вече да е във форт Детрик. Така щеше да излезе наяве мистериозната му среща с Бил Грифин. Не можеше да предаде стария си приятел, следователно трябваше да измисли други начини за убеждаване.

— Нещо не е наред около смъртта на София. Сигурен съм. Трябва да открия какво е то.

Генералът избухна.

— Не и през работното си време в армията. Имаме много по-сериозен проблем от смъртта на един служител, полковник, без значение кой е бил той.

Смит скочи от стола като атакуваща кобра.

— Тогава вече не съм в армията!

За момент Кайлбургер го изгледа, стисна юмруци зад гърба си. Лицето му бе почервеняло и за малко да каже на Смит да се разкара, щом толкова му се иска. Писнало му бе от неговото неподчинение.

След това размисли. Щеше да изглежда зле в досието му — офицер, който не успява да вдъхне лоялност у подчинените си. Не му беше времето да се разправя с арогантността и неподчинението на Смит. Наложи си да смекчи тона.

— Добре, предполагам, че не мога да те обвинявам. Продължавай по случая с д-р Ръсел. Ще изпратя някой друг в Калифорния.

14:02 ч.

Бетеста, Мериленд

Въпреки че бързаше, на Лили й отне цялата сутрин, за да свърши, каквото й бе поръчал непознатият мъж. Сега привършваше празничния обяд в любимия си ресторант. Отпивайки бавно от второто си дайкири, разглеждаше високите сгради през прозореца. Напомняха й за един мини Далас, огрян от зората на ранен октомврийски ден.

Изненадващо проникването в огромната компютърна медицинска мрежа на Световната здравна организация се оказа най-лесната задача. Никой не си бе направил труда да защити научната и хуманитарната информация. Детска игра бе да изтрие всички данни за двете малки вирусни епидемии, избухнали в Багдад и Басра. Всички записи за жертвите и оцелелите изчезнаха яко дим.

Иракската компютърна система бе остаряла с пет години и беше шега да премахне оригиналните доклади. Учудващо бе, че повечето от оригиналите вече бяха изтрити от режима на Саддам Хюсеин. Вероятно не е искал да покаже слабост или че се нуждае от помощ. Без съмнение.

Изтриването на единствения доклад от Белгия от всички електронни хранилища на нейното ведомство, от тези на ААМИИЗИБ, Централната епидемиологична лаборатория, както и на останалите научни заведения по света й отне много повече време. Най-тежката задача бе да премахне телефонните записи във форт Детрик. Наложи се да потърси помощ от приятел, работещ в телефонната компания, който й дължеше услуга.

Водена от нездраво любопитство, тя се опита да разбере каква е причината, скрита зад инструкциите на изнудвача. Между записите, които премахна, нямаше нищо общо, освен че всички бяха свързани с някакъв вирус. Стотици друга доклади прелитаха между различните „горещи“ лаборатории по света, но изнудвачът й не бе показал интерес към тях.

Каквото и да целеше, нейната част беше успешно изпълнена. Не я бяха засекли, не беше оставила следи и скоро щеше да е свободна от финансовите си главоболия. Обеща си, че никога няма да затъва толкова надълбоко. С петдесет хиляди долара можеше да отиде във Вегас или в Атлантик сити и да си върне всичко загубено. С безгрижна усмивка реши да започне с хилядарка още довечера в „Капиталс“.

Почти се смееше, когато напусна ресторанта и зави зад ъгъла към бара, в който я чакаше любимият й букмейкър. Чувстваше непоклатимото убеждение, че не може да загуби. Не и сега. Никога повече.

Дори когато чу писъци зад себе си, скърцането и свистенето на гуми и метал, когато се обърна и видя голям черен джип да се носи по тротоара право към нея, на лицето й бе изписана широка усмивка. Колата връхлетя, изви към улицата и изчезна. Лили продължаваше да се усмихва, умирайки върху тротоара.

15:16 ч.

Форт Детрик, Мериленд

Смит се отдръпна от компютърния екран. Имаше пет доклада от института „Принц Леополд“, но никой не бе пристигнал вчера или рано тази сутрин. Всичките се отнасяха за поредните неуспехи в идентифицирането на вируса.

Трябваше да има доклад с нова информация — поне с един важен факт, който да е вдъхновил София да изпише цяла страница за нова линия на изследването. Претърси базата данни на Детрик, Централната епидемиологична лаборатория, свърза се с армейския суперкомпютър, за да прегледа всяка „гореща“ лаборатория в света, включително и тази в самия „Принц Леополд“.

Не откри нищо.

Вбесен, се загледа в отказващия сътрудничество монитор. Или София е допуснала грешка и е записала грешен код, или докладът никога не е съществуват, или…

Или е бил изтрит от всички бази данни по света, включително и от самия източник.

Трудно за вярване. Но не бе невъзможно да се направи. Странното бе, че някой го е направил, затруднявайки изследванията върху толкова опасен вирус. Смит тръсна глава, опитвайки се да отхвърли идеята, че в липсващата страница е имало нещо от критична важност, но не успя. Страницата е била откъсната! Откъсната от някой, който е влязъл и излязъл от базата незабелязан. А може би са били повече?

Протегна ръка към телефона, за да открие кой още е бил в лабораторията миналата нощ. Но след като говори с целия екип и със старшина Дафърти, не бе по-близо до отговора. Всичките подчинени на Дафърти си бяха отишли в къщи към 18:00 ч, а учените, даже Кайлбургер бяха останали до два през нощта. След това София е била сама.

Пазачът Грасо не бе видял нищо подозрително Даже беше пропуснал как София е излязла от форта. На външната врата охраната се кълнеше, че не са видели никого след два часа, но очевидно и те не бяха забелязали София, следователно свидетелствата им бяха маловажни. А и той се съмняваше, че някой достатъчно умел да откъсне страницата по начин, незабележим за невъоръжено око, ще привлече вниманието на дремещите пазачи към себе си.

Смит бе в задънена улица.

И тогава в главата си чу гласа на София. Затвори очи и отново видя красивото й лице, изкривено от ужасяваща болка. Спомни си как падна в ръцете му, бореща се за въздух, но успя да прошепне „… някой… удари…“.

17:27 ч.

Моргата, Фредерик, Мериленд

Д-р Луфталах беше раздразнен.

— Не разбирам какво повече можем да открием, полковник Смит. Аутопсията беше ясна. Няма ли да си починете? Учудвам се, че още сте в състояние да ходите. Нуждаете се от сън.

— Ще поспя, когато узная какво се е случило с нея. Не питам какво я е убило, питам как.

Неохотно патологът се съгласи да се срещне със Смит в залата за аутопсии. Естествено не се чувстваше щастлив, че трябва да се откъсне от леденото си мартини.

— Как? — вдигна вежди Лутфалах. Това бе твърде много и не направи опит да прикрие острия си като бръснач сарказъм. — Бих казал по обичайния начин, по който убива всеки смъртоносен вирус.

Смит не му обърна внимание, опитвайки се да не се срине при вида на тялото на София, толкова бледо и безжизнено.

— Всеки сантиметър от нея, докторе. Провери милиметър по милиметър. Гледай за нещо необичайно, нещо, което сме пропуснали.

Все още недоволен, патологът се зае за работа. Двамата медици работеха в мълчание около час. Лутфалах бе започнал да показва раздразнението си, когато изпод маската му се чу приглушено възклицание.

— Какво е това?

Смит подскочи.

— Какво? Какво откри? Покажи ми!

Този път Лутфалах не му отговори. Оглеждаше лявата ръка на София.

— Д-р Ръсел беше ли диабетик?

— Не! Какво откри?

— Да е използвала някакви интравенозни лекарства.

— Не.

— Да е взимала наркотици, полковник?

— Не, по дяволите.

— Тогава погледнете.

Двамата заедно се наведоха над свивката на левия лакът. Следата беше почти невидима — зачервяване и подутина. Толкова малки, че никой не би ги забелязал. В средата на зачервяването забелязаха миниатюрната дупчица от спринцовка — направена експертно, както бе откъсната липсващата страница.

Смит рязко се изправи. Обхвана го ярост. Вдигна юмруци към челото си. През цялото време го бе подозирал. Вече го знаеше със сигурност.

София бе убита.

20:16 ч.

Форт Детрик, Мериленд

Джон Смит влетя в офиса и отиде до бюрото си. Не седна. Не можеше. Крачеше из стаята напред-назад като животно в клетка. Въпреки изтощението мислите му бяха остри като бръснач. Концентрираше се. Въпреки световните проблеми сега за него съществуваше една-единствена цел — да открие убиеца на София.

Добре тогава. Мисли! Трябва да е научила нещо толкова опасно, че се е наложило да я убият и да премахнат всички физически следи от това, което е открила или отгатнала.

Какво друго правят учените по света, когато изследват нещо? Разговарят помежду си. Грабна телефонната слушалка.

— Свържете ме с командващия охраната на базата.

Показалецът за малко да издълбае дупка в плота на бюрото, докато барабанеше в ритъма на стар боен марш.

— Тук е Дингман. С какво мога да съм ви полезен, полковник?

— Пазите ли записи от всички телефонни разговори в ААМИИЗИБ?

— Обикновено не, но можем да открием някое определено обаждане от или до базата. Какво по-точно ви интересува?

— Всички, с които е разговаряла д-р Ръсел от събота насам.

— Оторизиран ли сте, сър?

— Питайте Кайлбургер.

— Изчакайте малко, полковник.

Петнадесет минути по-късно Дингман се обади и му предостави списък с приходящите и изходящите телефонни обаждания на София. Не бяха много, след като д-р Ръсел и останалите се бяха заровили в лабораториите и кабинетите, работейки върху вируса. Тя се бе обадила пет пъти, три от които бяха разговори с чужбина. Само четири пъти я бяха потърсили. Всичките бяха отбелязани като разговори, отнасящи се до това, какво не е открито и какъв опит е пропаднал.

Разочарован, той седна, но веднага след това се изстреля от креслото. Затича се по коридора и нахлу в офиса на София. Отново прегледа всичко на бюрото й. Провери чекмеджетата. Не грешеше. Месечният телефонен дневник, който Кайлбургер настояваше всеки да води, също липсваше. Върна се обратно в своята стая и отново набра номер.

— Мисис Къртис? Дали София е предала по-рано октомврийския си телефонен дневник? Не? Сигурна ли сте? Благодаря.

Бяха взели телефонния й дневник. Убийците. Защо? Защото наистина е имало телефонен разговор, който би разкрил онова, което се опитваха да скрият. Бил е изтрит заедно с доклада от „Принц Леополд“. Явно са могъщи и умни.

Бяха изградили непреодолима стена пред откритието на София.

Трябваше да разкрие отговора по друг начин — да провери историята на жертвите. Нещо трябва да ги е свързвало, преди да умрат, нещо трагично, смъртоносно. Отново се протегна към телефона.

— Тук е Джон Смит. Генералът в офиса ли си е?

— Със сигурност, полковник. Изчакайте.

— Благодаря.

— Генерал Кайлбургер слуша.

— Още ли искате утре да отида в Калифорния?

— Какво промени решението ви, полковник?

— Може би получих просветление. По-голямата опасност е с по-голям приоритет.

— Така е — изсумтя невярващо Кайлбургер. — Добре, войнико. Ще излетиш от Андрюз в осем часа сутринта. Ела в седем в офиса ми за инструкции.

Глава 11

17:04 ч.

Парк Адирондак, Ню Йорк

Въпреки широко разпространеното по света мнение, две трети от Ню Йорк не се състоеше от небостъргачи, супер-магистрали и финансови центрове.

Виктор Тремон, изпълнителен директор на Бланчард Фармацевтика, стоеше на верандата в своята вила сред обширния парк Адирондак, загледан в пурпурните отблясъци на залеза. С третото си око той можеше да види географската карта на района: ширнал се от Върмонт на изток почти до езерото Онтарио на запад, от Канада — на север, и до южните предградия на Олбъни. Шест милиона акра от плодородна обществена и частна земя, буйни реки, хиляди езера, четиридесет и шест върха, някои от които се издигаха на повече от две хиляди метра.

Тремон знаеше всичко това, понеже имаше рафиниран интелект, който автоматично поемаше, съхраняваше и използваше важните факти. Паркът „Адирондак“ бе от жизнено значение за него не само заради удивителната природа, а и защото представляваше една прекрасна, рядко населена пустош. Една от историите, които обичаше да разправя на гостите си пред камината, беше за един държавен данъчен служител, който си купил лятна вила в местността. Усъмнил се, че сметките и местните такси са твърде високи, и решил да провери законността им. В процеса на разследването — и тук Тремон се засмиваше от сърце — той открил огромна корупция сред местните държавни служители. Данъчният инспектор събрал доказателства и повдигнал обвинение, но не успял да събере достатъчно съдебни заседатели на делото, защото постоянните жители били толкова малобройни, че повечето от тях или били пряко замесени в престъпната схема, или имали роднини сред корумпираните.

Тремон се усмихна. Изолацията и корупцията създаваха неговия горски рай. Преди десет години той премести „Бланчард Фармацевтика“ в един модерен тухлен комплекс, който бе наредил да построят сред лесовете на селището Лонг Лейк. По същото време тайно премести постоянното си жилище край недалечното езеро Магуа.

Тази вечер, когато слънцето залязваше сред оранжеви пламъци по боровете и планинските върхове, Тремон бе вперил поглед в яркото зарево и поглъщаше неизчерпаемата власт, която тази гледка, тази вила и този начин на живот излъчваха.

Постройката бе една от големите сгради, издигнати наоколо от богаташите към края на XX век. Макар построена от дърво като останалите, тя бе единствената оцеляла в околността. Скрита под зеления покров и от гъстата гора откъм езерото, вилата бе напълно невидима за външни лица. Тремон бе планирал реставрирането й така, че растителността да избуи и съграденото от човешка ръка да се изгуби сред хаоса от храсти, борове и кленове. Нямаше пощенска кутия до отбивката на щатското шосе, нито кей на езерния бряг, които да разкрият присъствието й. За нея знаеха само Виктор Тремон, няколкото доверени партньори в неговия секретен проект Хадес, както и лоялните учени и техници, работещи на втория етаж.

Когато октомврийското слънце се спусна още по-ниско, ледената нощ обви Тремон. Все пак не бързаше да се прибере. Наслаждаваше се на луксозната си цигара и вкуса на петдесетгодишното уиски „Лангаволин“. То стопляше кръвта му и галеше гърлото му с приятна топлина. „Лангаволин“ вероятно бе най-хубавото уиски в света, но тежкият дъбов аромат и невероятно балансираният му вкус бяха малко познати извън Шотландия. Причината бе, че Тремон просто изкупваше всяка година цялото производство от спиртоварната в Айсли.

Но както си стоеше облян от последните златисти лъчи на деня, пустошта, а не уискито бе причина за усмивката по патрицианските му устни. Девственото езеро бе само на един хвърлей от пренаселения Ракет. Високите борове бавно се поклащаха и ароматът им изпълваше въздуха. В далечината голите скали на връх Марси блестяха като пръст, сочещ бога.

Планините привличаха Тремон още, когато бе юноша в Сиракуза. Баща му, професор по икономика в тамошния университет, не бе в състояние да контролира сина си, както не би могъл и онзи задник — президентът на Бланчард. И двамата му натякваха, че никой не може да прави каквото си поиска. Никога не бе разбирал това тесногръдие. Какво ограничение би могло да съществува освен собственото ти въображение. Възможности? Смелост? Проектът Хадес беше доказателството. Ако знаеха в началото какво замисля, щяха да отсекат, че е невъзможно. Никой не би могъл да го направи.

Вътрешно изсумтя с отвращение. Те бяха смешни малки хора. След няколко седмици проектът щеше да приключи с пълен успех. Той щеше да постигне пълен успех. След това Щяха да последват десетилетия на печалби.

Може би, защото бе достигнал последния етап на Хадес, често се улавяше, че мисли за отдавна починалия си баща. По един странен начин той бе единственият човек, към когото бе изпитвал уважение. Старецът не разбираше сина си, но стоеше зад него. Като малък, Тремон бе очарован от филма „Йеремия Джонсън“. Гледа го десетина пъти. Веднъж, в една ледена зима, се изкачи в планината, решен да живее като Джонсън. Искаше да се прехранва от събиране на диви плодове, да изравя корени и да ловува за. Да се бие с индианци. Да се хвърли в героично приключение, което малцина имаха куража и въображението да предприемат.

Но в цялото му преживяване липсваше благородство. Застреля два елена с бащиния „ремингтън“, като по погрешка едва не уби някакви туристи. След това се разболя от отровни плодове и едва не замръзна в снега. За щастие по липсващата пушка, раница и непрекъснатия му брътвеж за филма баща му се досети накъде се е отправил. Когато лесничеите вдигнаха ръце от претърсването на горите, баща му настоя да продължат. Използва всичките си политически и академични връзки, за да ги принуди. Горската охрана протестираше, но се подчини и случайно го откри полупремръзнал в една пещера по планинския склон.

Въпреки всичко той считаше това преживяване за най-важното в живота си. От планинското си фиаско разбра, че природата е безчувствена, жестока и неприятелски настроена към човека. Разбра, че физическите предизвикателства не го блазнят — твърде лесно можеше да загуби. Но най-важният урок беше скритата причина, заради която Джонсън бе отишъл в планината. Дотогава си мислеше, че основното е приключението, битките с индианци, мъжеството. Грешка! Причините бяха парите. Планинците бяха трапери и всичко, което правеха, трудностите, които понасяха, имаха една-едничка цел — да забогатеят.

Никога не го забрави. Привлекателността и простотата на целта оформи живота му.

Докато размишляваше за тези неща, разбра, че му се иска баща му да присъства на заключителната среща по проекта „Хадес“. Старецът най-сетне щеше да осъзнае, че човек може да постигне всичко, стига да е достатъчно умен и последователен. Щеше ли баща му да се почувства горд? Едва ли. Засмя се на глас. Жалко за стария човек. Майка му сигурно би се гордяла, но това нямаше значение. Жените не се броят.

Внезапно застана нащрек. Наклони глава, ослушвайки се. Шумът от роторите на хеликоптера се усилваше. Тремон остави чашата, хвърли цигарата си в голям кристален пепелник и се запъти към огромната, силно осветена всекидневна. От стената надничаха стъклените очи на планинските трофеи. Мебелите бяха само от дърво и кожа. Ръчно тъканите килими застилаха пода около голямото кръгло огнище в средата на помещението. Подмина пращящия огън и тъмния коридор, в който ухаеше от кухнята на прясно изпечени бисквити. Излезе навън в студения сумрак. Хеликоптерът, Бел 892C-хелибус, се приземяваше на площадката, стотина метра по-надолу. Четиримата мъже, слезли от него, бяха в улегналата възраст между четиридесет и пет, петдесет и пет — както и самият Тремон. За разлика от него те бяха облечени в скъпи делови костюми. Изисканите им маниери сочеха, че са част от привилегированата бизнес класа.

Под бученето на моторите Тремон поздрави всички с широка усмивка и бурното ръкомахане на стар приятел. Помощник пилотът скочи от хеликоптера, за да разтовари багажа им. Тремон махна към вилата и поведе посетителите.

Минути след като „хелибусът“ се издигна в полумрака, на площадката се приземи далеч по-малък хеликоптер 206-В Джет Рейнджър III. От него излязоха двама много по-различни мъже. Носеха обикновени сака, които никой не би погледнал два пъти.

Високият смугъл мъж в тъмносин костюм беше с набраздено от дребна шарка лице, с гъсти вежди и нос, закривен като ятаган. Кръглоликият с широки рамене и светлокестенява коса бе облечен в сиво. Нямаха багаж. Не само обикновеното им облекло и липсата на багаж ги правеха толкова различни. Имаше нещо в начина, по който се движеха… Тренираната походка на хищници, която всеки запознат с подобни неща щеше да сметне за опасна.

Двамата се наведоха под роторите на хеликоптера и последваха останалите.

Въпреки че Виктор Тремон не се обърна, другите четирима ги забелязаха. Спогледаха се нервно, сякаш са ги виждали и друг път.

Надал ал Хасан и Бил Грифин не реагираха нито на равнодушието на Тремон, нито на нервността на останалите. Безшумно огледаха местността и влязоха във вилата през задната врата.

Тремон и четиримата гости вечеряха около дългата банкетна маса, изработена от масивно норвежко дърво. Менюто им беше достойно за пир във Валхала: задушена по японска рецепта дива патица с гъби, нелегално уловена местна пъстърва, еленско — отстреляно лично от Тремон — със задушена белгийска цикория и френско сирене от тазгодишната лионска селекция. Зачервени и заситени, мъжете се разположиха по плюшените кресла във всекидневната. Наляха си коняк — „Реми Мартен“ „Кордон Бльо“, и кубински цигари „Мадурос“, произвеждани специално за Тремон. След като се настаниха около камината, Тремон довърши доклада си за моментното състояние на проекта, който бе приковал усилията, надеждите и мечтите им от цяло десетилетие.

— …винаги сме смятали, че мутацията ще протече при американците година по-късно сравнено с проведения експеримент с неамериканци. И причините за това намирахме в доброто здравословно състояние, хранене и генетика. Е…

Тремон млъкна, за да подчертае думите си и да разгледа лицата им. Всички те бяха с него от самото начало — година след като се завърна от Перу със странния вирус и маймунската кръв. Отдясно седеше Джордж Хайем. Изглеждаше като десен халф, висок и мускулест. В онези далечни дни беше млад счетоводител, който веднага подуши финансовия потенциал в начинанието. Сега бе главният счетоводител на Бланчард, но в действителност работеше за Тремон. До него бе Ксавиер Бекер, затлъстяващ компютърен гений, който бе съкратил с пет години усъвършенстването на вируса и подготовката на серума. Срещу Тремон се усмихваше Адам Кейн, бивш хабилитиран вирусолог. Навремето един бегъл поглед върху сметките на Джордж окончателно свърза бъдещето му с Бланчард и Тремон. Той успя да изолира смъртоносния мутирал вирус и да го запази стабилен за около седмица. От другата страна на Бекер бе началник охраната на Бланчард, който от самото начало прикриваше заговора.

Тайните му партньори бяха готови и жадуваха да разпределят плячката.

Тремон продължи паузата още една секунда.

— Вирусът се появи в Съединените щати. Скоро това ще стане по целия свят. Страна след страна. Епидемия. Пресата все още не знае, но скоро ще бъде в час. Никой не може да я спре, както и вируса. Единственият изход на правителствата е да платят нашата цена.

Четиримата се усмихнаха. Очите им блеснаха в доларови знаци. Много големи доларови знаци.

Но имаше и нещо друго — триумф, гордост, нетърпение. Професионално те вече бяха успели. Сега следваше финансовият успех, несметните богатства, върхът на американската мечта.

— Джордж? — попита Тремон.

Хайем рязко промени изражението си. Изглеждаше тъжен и покрусен.

— Изчисленията за печалбите на акционерите вече са готови… — поколеба се той. — Страхувам се, че са по-малко, отколкото се надявахме. Пет… най-много шест… милиарда долара. — Гръмко се разсмя на собствената си шега.

Ксавиер Бекер се намръщи на лекомислието му и побърза да се намеси.

— А нещо за тайния одит, който открих?

— Джон каза, че го е виждал само Халдейн — обясни Тремон. — Ще се оправя с него след официалната вечеря на борда на директорите след годишната сбирка. Какво друго Ксавиер? — Мерсер Халдейн беше президентът на „Бланчард Фармацевтика“.

— Подправих компютърните файлове. От тях се разбира, че работим вече цяло десетилетие върху коктейл от рекомбиниращи се антитела. Серумът е резултат от тези многогодишни усилия. Подобрявали сме го, откакто сме взели патент. Вижда се, че сме приключили с последните изпитания. Сметките показват и астрономическите ни разходи — в гласа на Ксавиер се чувстваше възбуда. — Запасите ни са от милиони дози и нарастват.

Адам се засмя.

— Никой нищо няма да заподозре.

— Дори да заподозрат, никога няма да открият следа — Доволно потри ръце шефът на охраната.

— Само ни кажи кога да се раздвижим — призова го Джордж.

Тремон се засмя и вдигна ръка.

— Не се безпокойте. Създал съм график за действията ни. Всяка следваща стъпка е съобразена с времето, нужно им да осъзнаят, че са изправени пред епидемия. Ще се занимая с Халдейн преди сбирката на борда.

Петимата мъже отпиха, а бъдещето им се струваше все по-бляскаво.

Тремон остави брендито. Лицето му придоби мрачен вид. Отново вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— За нещастие сме поставени в ситуация, която може да се окаже по-голям проблем от одита. Колко голяма или малка е опасността и дали въобще съществува след няколкото уби… ъ-ъ… мерки, които бяхме принудени да предприемем, все още не можем да установим. Уверявам ви, че ситуацията ще бъде наблюдавана и внимателно контролирана.

— Какъв проблем? — намръщи се Макгроу. — Защо не съм бил уведомен?

— Защото не исках дори косвено да замесвам Бланчард. — Очакваше, че Макгроу ще чувства ревност по въпросите свързани със сигурността, но всеки трябваше да си знае мястото, а човекът, взимащ крайните решения, беше самият той. — Проблемът се състои в една от онези невъзможни за предвиждане ситуации, които провалят и най-добре обмислените начинания. Когато бях на онова паметно пътешествие в Перу, което сложи началото на нашия проект, там се натъкнах на група стажанти. Не си обръщахме особено внимание, защото моята група бе съставена от биолози, а те следваха в някакъв факултет по антропология — Поклати глава, за да подчертае изумлението си. — Преди три дни един от тях ми се обади. Когато си каза името, съвсем смътно си припомних една студентка, която проявяваше някакъв интерес към работата ми. Тя продължила обучението си и станала клетъчен и молекулярен биолог. Проблемът е, че по-късно постъпила на работа в ААМИИЗИБ, който изследва първите смъртни случаи. Както очаквахме, те не са успели да идентифицират вируса. Но уникалната комбинация от симптоми внезапно й припомнила пътешествието в Перу. Спомнила си името ми. Обади ми се.

— Исусе! — червендалестото лице на Джордж стана пепеляво.

— Свързала е вирусът с теб? — изръмжа Джак Макгроу.

— С нас! — експлодира Ксавиер.

Тремон вдигна рамене.

— Отрекох. Убеждавах я, че греши, че не е имало такъв вирус. След това изпратих Надал ал Хасан и хората му да я елиминират.

Настъпи колективно успокоение в просторната стая. Изпълниха я въздишки на облекчение. Бяха работили усилено повече от десет години по този на пръв поглед хазартен проект. Бяха рискували кариерата и здравето си и нямаха никакво намерение да изпуснат богатството, което сега бе на една ръка разстояние.

— За съжаление не успяхме да направим същото с нейния годеник и партньор в изследванията. Той ни избяга. Съществува вероятност да му е разкрила нещо, преди да умре.

Джак Макгроу разбра.

— Ето защо Надал ал Хасан е тук. Знаех си, че става нещо.

— Не правете от мухата слон. Извиках Ал Хасан просто да докладва докъде сме стигнали.

Тишината в стаята бе по-оглушителна от всеки звук. Ксавиер я наруши.

— Добре. Да чуем какво има да ни казва.

Огънят се бе превърнал в тлеещи въглени и няколко проблясващи искри. Тремон се приближи до огнището. Натисна бутон в стената му. В стаята влязоха първо Ал Хасан, а после и Бил Грифин. Арабинът застана до Тремон, а Бил ненатрапчиво се оттегли в ъгъла. Надал представи подробностите от случая с д-р Ръсел, смъртта й и как е премахнал всички следи, водещи до проекта „Хадес“. Описа реакциите на Смит. Обрисува изнудването на Лили Лоуенщайн и изтриването на всички записи.

— Вече нищо не ни свързва с Ръсел или вируса — завърши Ал Хасан, — освен полковник Смит.

— Това е доста голямо „освен“ — намръщи се Макгроу.

— Така мисля и аз — съгласи се Ал Хасан. — Нещо го е направило подозрителен. Решил е, че смъртта й не е случайна. Разследвал е усилено обстоятелствата, зарязвайки задълженията си по работата над вируса.

— Може ли да ни открие? — нервно попита счетоводителят.

— Всеки може да го направи, ако тършува достатъчно дълго и усилено. Затова мисля, че трябва да го елиминираме.

Виктор Тремон кимна към задната част на стаята.

— Но ти не си съгласен, Грифин?

Всички се обърнаха към бившия агент на ФБР, който се бе облегнал на стената зад тях. Бил Грифин си мислеше за Джон Смит. Направи невъзможното да предупреди стария си приятел. Използва старите си пропуски, за да научи от офиса му, че е извън града. Нае детективска агенция, която, събирайки информацията парче по парче, откри на коя конференция е Джон. Оттам разкри къде е отседнал в Лондон.

Вълчият му поглед обходи петимата, които го наблюдаваха изпитателно, и направи онова, което трябваше, за да спаси себе си, докато отвличаше огъня от Джон.

Сви равнодушно рамене.

— Смит толкова усилено тършува, за да открие какво се е случило с тази Ръсел, че според мен тя нищо не му е казала за Перу или за нас. В противен случай вече щеше да е тук, да чука на вратата, за да разговаря с вас, мистър Тремон. Къртицата ни в ААМИИЗИБ докладва, че Смит е спрял да разследва смъртта на годеницата си и се е съсредоточил върху вируса. Даже утре лети към Калифорния, за да интервюира семейството и приятелите на майор Андерсън.

Тремон кимна замислено.

— Надал?

— Къртицата в Детрик каза, че генерал Кайлбургер е заповядал на Смит да отиде в Калифорния, но той отказал. По-късно се е обявил за доброволец, а това е нещо твърде различно. Предполагам, че в Калифорния ще търси потвърждение на подозренията си.

— Той е доктор — каза Грифин — и е бил на аутопсията. Е, и? Не са открили нищо. Нищо не подозират. Погрижил си се за всичко, Надал.

— Не знаеш какво е открил Смит при аутопсията.

— Тогава го убий. Това решава проблема. Но всяко ново убийство увеличава опасността от разкрития. Особено убийството на годеника на д-р Ръсел и партньора в изследванията й. Особено, ако вече е казал на генерал Кайлбургер за нападението над него в окръг Колумбия.

— Ако чакаме, може да стане твърде късно.

Тишината в стаята бе толкова тежка, че можеше да срине самата вила. Конспираторите се спогледаха, а после впериха очи към аристократичния им лидер. Тремон закрачи замислено около камината. Накрая реши:

— Грифин може и да е прав. По-добре е да не рискуваме още едно убийство сред служителите на Детрик.

Отново всички се спогледаха. Този път кимнаха. Надал ал Хасан погледна безмълвното гласуване, след това фиксира с поглед бившия агент на ФБР, криещ се в сенките.

— Добре — усмихна се Тремон. — Това е уредено. По-добре е да поспим. Утре ще бъдем твърде заети с изготвянето на последните планове. — Той топло стисна ръката на всеки, като един любезен и щедър домакин. Четиримата напуснаха стаята. Грифин и Ал Хасан бяха последни. Виктор Тремон ги извика с жест.

— Внимателно наблюдавайте Смит. Не искам дори да се бръсне, без да знам кога, къде и как. — Загледа се в тлеещите въглени, сякаш бяха древен оракул. Внезапно вдигна глава. Ал Хасан и Грифин тъкмо излизаха. Върна ги обратно.

Когато се приближиха, той каза с тих и твърд глас:

— Не ме разбирайте погрешно, джентълмени. Ако д-р Смит се окаже истинска опасност, разбира се, трябва да го премахнете. Животът е баланс на риск и сигурност, победа и поражение. Рискът да предизвикаме въпроси относно странното съвпадение между смъртта на д-р Ръсел и нейния годеник може да е дреболия пред опасността той да разкрие нещо за нас.

— Ако наистина слухти за това.

Тремон насочи анализиращия си поглед към Бил Грифин.

— Да, ако! Твоята работа е да разбереш, господин Грифин — гласът му внезапно стана хладен и предупреждаващ. — Не ме разочаровай!

Глава 12

15 октомври, сряда, 10:12 ч.

Форт Ървин, Барстоу, Калифорния

В 10:12 ч транспортният С-130 от военновъздушната база Андрюз докосна пистата на южнокалифорнийското логистично летище близо до Витровил. Денят се случи горещ и ветровит.

— Добре дошли в Калифорния, сър! — Шофьорът поздрави Смит, взе голямата му чанта и отвори вратата на джипа.

— Благодаря, сержант. С кола ли ще стигнем до Ървин?

— Само до хеликоптерната площадка. Там вече ви чакат.

Шофьорът постави чантата му в багажника, качи се зад волана и бързо потегли по пистата. Смит се облегна назад. Голямата военна машина подскачаше по черния път, водещ към болничния хеликоптер с емблемата на единадесети брониран кавалерийски отряд — застанал на задните си крака черен жребец на червено-бял фон. Роторите вече се въртяха, готови за издигане.

Един по-възрастен мъж с чин майор и емблема на медик излезе приведен под дългите перки. Стисна ръката му и извика:

— Д-р Бехренс. Армейски лекар.

Пое чантата му и двамата се качиха в тресящата се кабина. Хеликоптерът се издигна и се понесе под остър ъгъл към Ървин. Смит погледна надолу, докато прелитаха над двулентовите магистрали и редиците от къщи на малките градчета. Скоро се прикрепиха към четирилентовата 15-а междущатска магистрала.

Д-р Бехренс се наведе, за да надвика вятъра и шума.

— Непрекъснато наблюдаваме състава на цялата база, но все още не сме открили друг, заразен от вируса.

— Мисис Андерсън и останалите готови ли са да разговарят с мен?

— Да, сър. Семейството, приятелите, всеки, от когото се нуждаете. Полковникът от ПС каза, че ще имате всичко, което поискате и самият той с удоволствие ще разговаря с вас, стига това да ви е от помощ.

— ПС?

— Съжалявам, забравих, че сте от Детрик. Това е нашата мисия — ние сме „Противодействащи Сили“ или казано по друг начин вражеска армия. Единадесета кавалерийска играе ролята на врага по време на ученията.

Страшно затрудняваме всички бригади. За нас е забавно, а останалите стават по-добри войници.

Хеликоптерът навлезе в безводната пустиня и скоро Смит видя под себе си път, табела „ДОБРЕ ДОШЛИ!“ и на върха на един хълм камара високи камъни, изрисувани с ярките емблеми на частите, които са стационирани или просто минавали оттук.

Прелетяха над бързодвижеща се колона от превозни средства. Удивително бе как модифицираните американски машини приличаха на руските бронетранспортьори БМП-2, БТР-2 и танка Т-80. Хеликоптерът прелетя над оградата и се приземи сред облаци от пясък. Комитетът по посрещането го очакваше и Смит се съсредоточи отново над непосредствената си задача.

Филис Андерсън беше висока и малко пълна жена. Личеше й, че се е прехранвала с войнишки порциони в най-различни бази. Лицето й беше съсипано. Настаниха се във всекидневната направо върху кашоните с опакования за изнасяне багаж. Очите й бяха наплашени. Смит бе виждал този страх в погледите на твърде много войнишки вдовици. Какво щеше да прави тя сега? Беше прекарала целия си съпружески живот от лагер на лагер, от форт на форт. В различни бази. Никога не бе имала дом.

— Децата? — отвърна жената на въпроса му. — Изпратих ги при родителите си. Твърде са малки, за да узнаят всичко — погледна пакетите. — След няколко дни ще отида при тях. Трябва да си намерим къща. Градът е малък. Недалеко от езерото Ери, Пенсилвания. Ще си потърся работа. Не знам какво мога да правя…

Просълзи се. Смит почувства съжаление, че трябва да я връща отново към преживения наскоро кошмар.

— Боледуваше ли често майорът?

Тя кимна.

— От време на време го втрисаше за по няколко часа, но бързо отшумяваше. Веднъж продължи двадесет и четири часа и лекарите се разтревожиха. Не намериха нищо обезпокоително, а и той бързо се оправи от само себе си. Преди няколко седмици легна от тежка настинка. Искаше ми се да си вземе болнични за няколко дена, но той не е такъв. Каза, че войните и вражеските нашествия не могат да го чакат да се наболедува. Полковникът твърдеше, че Кейт последен ще напусне бойното поле. — Тя погледна надолу към треперещите си ръце. — Щеше.

— Можете ли да ми кажете нещо, свързано с вируса?

— Не. — Тя вдигна очи. Смит видя в тях отразена собствената си болка. — Всичко стана толкова бързо. Вече като че ли се оправяше. Реши да подремне следобед, Събуди се умиращ. — Жената прехапа устни, за да потисне хлипането си.

Очите му се навлажниха. Протегна се и сложи ръка върху нейната.

— Съжалявам. Знам колко ви е трудно.

— Наистина ли? — Гласът й бе безнадежден, но в него се съдържаше и молба. И двамата знаеха, че той не е в състояние да върне обратно съпруга й. Но може би имаше някакво вълшебно лекарство, което да премахне безкрайната бездънна болка, разтърсваща всяка фибра от тялото й.

— Знам — меко я увери Смит. — Вирусът уби моята годеница.

Тя го погледна шокирана. Две сълзи се стекоха от очите й.

— Ужасно, ужасно.

Той прочисти гърлото си. Гърдите му горяха, а стомахът му се сви на топка.

— Ужасно — съгласи се той. — Мислите ли, че можете да продължите. Искам да разбера всичко за този вирус и да му попреча да убива и други.

Все пак тя бе войнишка жена и най-уверено се чувстваше по време на акция.

— Какво друго искате да знаете?

— Бил ли е майор Андерсън скоро в Бостън или Атланта?

— Не мисля, че някога е ходил в Бостън, а в Атланта не сме стъпвали, откакто напуснахме форт Браг.

— Къде другаде е служил освен във форт Браг?

— Ами… — тя му изброи цял списък от бази, покриващи страната от Кентъки до Калифорния. — Естествено и в Германия, когато Кайл служеше в трета бронирана.

— Кога е било това? — „Марбург“ — треската, придружена с кръвоизлив и близък братовчед на еболата беше открита първо в Германия.

— Ох, от 1989 до 1991.

— В трета бронирана? Значи е участвал в Пустинна буря?

— Да.

— Другаде в чужбина?

— Сомалия.

Там бе фаталната му среща с вируса ебола. Военната операцията беше малка, но знаеше ли всичко за нея? Винаги бе възможно да се открие непознат вирус, спотаен в джунглите, пустините или из планините на този нещастен континент.

— Някога говорил ли ви е за Сомалия? — притисна я Смит. — Боледувал ли е там, дори за кратко? Някоя от онези внезапни и кратки трески? Главоболие?

— Не си спомням — поклати глава тя.

— Да е боледувал по време на операцията Пустинна буря?

— Не.

— Да е излаган на химически или биологични агенти?

— Не помня такова нещо. Но си спомням, че ми разказа как медиците са го изпратили в някакъв оперативен армейски лазарет за дребна рана от шрапнел и там лекарите се опасявали от възможна биологична атака. Ваксинирали всички, минаващи през частта.

Смит преглътна и успя да запази спокойствие.

— Включително и майора?

Тя почти се усмихна.

— Каза, че е била най-лошата от всички ваксини. Адски болезнена.

— Спомняте ли си номера на лазарета или частта, към която е бил прикрепен?

— Не, съжалявам.

Деловата част на разговора скоро приключи. Двамата стояха под пестеливата светлина и си говориха за ежедневни неща. Имаше някаква утеха в подобни неангажиращи разговори. Когато Смит стана да си тръгва, тя го попита уморено:

— Вие последен ли сте, полковник? Мисля, че разказах всичко, което знам. Смит рязко се обърна.

— Кой още е разпитвал за майора?

— Майор Бехренс, полковникът, патологът от Лос Анджелис и онези ужасни правителствени доктори, които се появиха в събота и питаха за разни отвратителни неща като симптомите на бедния Кейт — колко дълго е живял и как е изглеждал…

— В събота? — Смит беше учуден. Какъв правителствен лекар е могъл да дойде в събота? По това време в Детрик и Централната епидемиологична лаборатория едва са започвали изследванията на вируса. — Не казаха ли за кого работят?

— Не, просто правителствени лекари.

Отново й благодари и напусна. Крачеше към следващия си разговор и без да обръща внимание на пустинния вятър и палещото слънце, размишляваше над наученото. Възможно ли бе майор Андерсън да се е заразил — или да е бил заразен в Ирак, вирусът да е дремел в него цели десет години и внезапно да се е събудил?

Знаеше, че никой вирус не действа така. Но и никой познат вирус не действаше като СПИН, преди да избухне страшната епидемия.

И кои бяха правителствените лекари, които са потърсили Филис Андерсън, преди някой извън Детрик и Централната епидемиологична лаборатория да научи за съществуването на новата бактериологична заплаха?

8:22 ч.

Езерото Магуа, Ню Йорк

Конгресменът Бенджамин Слоут поглади плешивата си глава и отпи още една глътка от специалното уиски на Виктор Тремон. Двамата седяха в затъмнената стая с изглед към зелената поляна. Докато разговаряха, една ококорена кошута премина през моравата, сякаш всичко наоколо й принадлежеше, и Виктор Тремон се усмихна добродушно. Конгресменът отдавна беше решил, че никога няма да разбере събеседника си, но всъщност това не му бе нужно. Тремон означаваше контакти, дарения за кампаниите му и голямо парче от акциите на „Бланчард Фармацевтика“ — непобедима комбинация в тези скъпи за политиците времена. Конгресменът изръмжа:

— По дяволите, защо не ме светна по-рано? Щях да отпратя този Смит. Двамата с женичката му щяха изведнъж да се озоват зад девет морета в десето. Сега нямаше да имаме убийство, което да прикриваме, и някакъв побъркан скаут да си вре носа в работите ни.

Тремон махна с цигарата си.

— Обаждането й беше такъв шок, че единственото, за което можех да мисля, е как да я разкарам. Чак сега разбрахме колко близки са били със Смит.

Слоут отпи унило.

— Не можем ли просто да го игнорираме? Дявол да го вземе, жената скоро ще бъде погребана и забравена. Смит все още не знае нищо. Може би ще се размине.

— Поемаш ли риска? — Тремон изучаваше потното лице на председателя на комисията по въоръжените сили. — Скоро адът ще се отвори за света, а ние ще играем ролята на рицаря върху бял кон, който ще го спаси. Освен, ако някой не се натъкне на нещо подозрително и не го стовари отгоре ни.

Полускрит от трепкащите сенки в далечния ъгъл на стаята, Ал Хасан предупреди:

— В момента д-р Смит е във форт Ървин. Може да разбере за нашите „правителствени лекари“.

Тремон се замисли, вторачен в дебелата пепел на пурата си.

— Смит измина дълъг път. Не толкова, че да ни навреди, но достатъчно, за да привлече внимание. Ако се приближи прекалено до нас, Надал трябва да го елиминира, без да оставя място за съмнение, че това има връзка с нас или с д-р Ръсел. По съвършено различен начин. Например трагичен инцидент. Нали така, Надал?

— Самоубийство — предложи му арабинът откъм сенките. — Очевидно е разтърсен от смъртта на д-р Ръсел.

— Ще свърши работа, ако го направиш артистично. До тогава, господин конгресмен, блокирай разследването му. Дръж го в лабораторията. Преназначи го другаде. Каквото ида е.

— Ще се обадя на генерал Салонен. Той си има човек за тази работа — реши Слоут. — Трябва да покрием вируса. Все пак Смит е само лекар, аматьор. Няма право да се бърка в разследването на специалните служби.

— Добре звучи.

Слоут довърши питието си, примлясна с устни, кимна одобрително и стана.

— Веднага ще се обадя на Салонен. Но не оттук. Ще използвам уличен телефон от градчето.

След като конгресменът напусна, Тремон се замисли. Проговори, без да погледне Надал ал Хасан.

— Трябваше да елиминираш Смит. Ти беше прав. Грифин сгреши.

— Може би да, може би не. Възможно е от негова гледна точка да се е чувствал съвсем прав.

— Какво? — обърка се Тремон.

— Винаги съм се чудил защо Смит беше нащрек при първоначалната ни атака. Защо беше толкова късно през нощта в парка, толкова далеч от Търмонт? Защо беше толкова готов за опит за убийство?

Тремон се вгледа в арабина.

— Мислиш, че Грифин го е предупредил. Защо? Той ще изгуби не по-малко от нас, ако ни разкрият. Освен ако още не работи за ФБР?

— Не, проверил съм. Грифин е независим, убеден съм. Но може би в миналото е имал вземане-даване със Смит. Хората ми проверяват.

Виктор Тремон се намръщи. Внезапно се засмя.

— Има решение, и то елегантно! Провери миналото на двамата, но в същото време кажи на своя партньор, че съм си променил решението. Искам той лично да намери Смит и… да го елиминира. Да, да го убие незабавно — кимна и студено се усмихна. — Така ще разкрием къде е лоялността на мистър Грифин.

Глава 13

16 октомври, четвъртък, 9:14 ч.

Форт Детрик, Мериленд

Останалите срещи във форт Ървин не добавиха нищо към наученото от Филис Андерсън. След последния разговор Смит взе нощен полет от Виторвил и го прекара в непробуден сън. От Андрюз директно се отправи към форт Детрик, като не забеляза подозрителни превозни средства по пътя. Там вече го чакаха докладите от разпитите на семействата и приятелите на останалите жертви. Разбра, че бездомникът от Бостън и починалият баща на детето от Атланта също са били в армията по време на Пустинна буря. Провери военните файлове и на тримата.

Сержант Харолд Пикет бе служил в 1–502 пехотен батальон, втора бригада, Сто и първа въздушнодесантна дивизия, взела участие в Пустинна буря. Бил ранен и лекуван в 167-и ОАЛ.

Четвърти специалист Марио Дъблин е бил редник в 167-и ОАЛ. Не съществуваха записи, че тогавашният лейтенант Кейт Андерсън е бил лекуван в 167-и оперативен армейски лазарет, но частите на Трета бронирана са били разположени в участък от иракско-кувейтската граница, недалеч от него.

Резултатите накараха Смит още веднъж да вдигне слушалката.

— Мисис Пикет? Извинявайте, че ви се обаждам толкова рано. Аз съм полковник-лейтенант Джон Смит от Американския армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести. Може ли да ви задам няколко въпроса?

Жената от другата страна на жицата беше близо до истерията.

— Вече не. Моля ви, полковник. Хората ви не…

— Знам, че ви е много тежко — настоя Смит, — просто се опитвам да спася от смърт други момичета като дъщеря ви.

— Моля…

— Само два въпроса.

Тишината се проточи и той си помисли, че тя може би просто е върнала слушалката върху вилката. След малко чу приглушения й глас.

— Кажете.

— Дъщеря ви наранявала ли се е дотам, че да й се е наложило преливане на кръв? Ако това е така, баща й ли е бил донор?

— Как… — гласът й излъчваше страх — как разбрахте?

— Знаех си, че е нещо такова. Един последен въпрос. Обаждаха ли ви се в събота някакви „правителствени лекари“, които да са задавали нетактични въпроси за смъртта й?

— Да. Бях шокирана. Приличаха на лешояди. Разкарах ги веднага.

— Не се ли идентифицираха?

— Не, и се надявам, че ще ги уволните.

Линията прекъсна, но това бе всичко, от което се нуждаеше.

И тримата войници почти сигурно са били ваксинирани срещу възможна бактериологична „атака“ в един и същи оперативен армейски лазарет в Ирак преди десет години.

Смит се обади на бригаден генерал Кайлбургер, за да му разкаже за разкритията си.

— Пустинна буря? — Кайлбургер почти изквича от тревога. — Сигурен ли си, Смит? Абсолютно ли си сигурен?

— Напълно!

— По дяволите! Това ще взриви Пентагона след всички главоболия и съдебни процеси около „Синдрома на Залива“. Не разпространявай информацията никъде, докато не се свържа с командването, чу ли? Нито дума!

Смит затвори с отвращение. Политика!

Отиде на обяд и там реши, че следващата му стъпка е да се занимае с тези „правителствени лекари“. Някой им е заповядал да потърсят близките на жертвите. Кой?

След четири дълги и безплодни часа Смит беше на път да се пръсне, повтаряйки отново и отново в телефонната слушалка:

— Да, лекарите, които са се обадили във форт Ървин, Калифорния, Атланта и вероятно в Бостън. Задавали са гадни въпроси за жертвите на вируса. Семействата са бесни, а скоро и аз ще се побъркам!

— Просто си върша работата, д-р Смит — спокойно отвърна жената от другата страна. — Вчера директорката ни беше прегазена от кола и сам разбирате доколко това обърка нещата. Сега, кажете ми отново името си и името на службата ви.

Той пое дълбоко въздух.

— Смит, полковник-лейтенант Джонатан Смит, Американски армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести, форт Детрик.

Последва тишина, явно си записваше името му и службата.

— Почакайте.

Вече кипеше. През последните четири часа се въртеше в един и същи бюрократичен кръг. Само от Централната епидемиологична лаборатория потвърдиха, че не са се обаждали на семействата. От офиса на шефа на армейската медицинска служба му казаха да представи въпроса си в писмен вид. Останалите поделения към Националния здравен институт заявяваха, че им е забранено да говорят каквото и да е за тези смъртни случаи. Нямаха значение обясненията му, че той е правителственият изследовател на вирусите. Така и не стигна доникъде.

Когато не успя с департаментите на флота, авиацията, на здравеопазването и социалните грижи, вече разбра, че е блокиран. Последният му шанс бе Сметната палата на федералния медицински резерв. След това не оставаха други възможности.

— Тук е временно изпълняващ длъжността директор Арънсън на СПФМР. С какво мога да съм ви полезен, полковник?

Опита се да отговори спокойно.

— Оценявам факта, че разговаряте с мен. Изглежда, е имало екип от правителствени медици, които са се интересували от вируса във форт Ървин, Атланта и …

— Нека да ви спестя времето, полковник. Цялата информация за случая във форт Ървин е засекретена. Трябва да минете по каналния ред.

Смит избухна.

— Вирусът е у мен! Аз работя с него! ААМИИЗИБ е информацията! Всичко, което искам, е…

Линията се прекъсна.

Какво става, по дяволите? Изглежда, някой идиот бе сложил похлупак върху информацията за вируса. Строга секретност! Но кой? И защо?

Той изхвърча от стаята, вбесено закрачи по коридора, прелетя покрай Мелани Къртис и нахлу в офиса на Кайлбургер.

— Какво, по дяволите, става, генерале? Опитвам се да разбера кой е поръчал на онези екипи от „правителствени лекари“ да се обаждат в Ървин и Атланта, а всеки дрънка „строго секретно“ и не ми отговаря.

Кайлбургер се облегна назад в креслото и сплете дебелите си пръсти.

— Не е в наши ръце, Смит. Цялото разследване. Ние сме строго секретните. Изследваме и след това докладваме на шефа на армейската медицинска служба, военното разузнаване и специалните служби. Изводите им са поверителни. Никакви други детективи.

— В това разследване ние сме детективите.

— Кажи го на Пентагона.

Смит светкавично проумя всичко. Трите безплодни часа придобиха смисъл. Това не беше обикновената бюрокрация. Прекалено много агенции са намесени. Изглеждаше нелогично. Кой би изолирал следователите от източниците им за информация. Никой не би отстранил научните екипи, които най-добре си разбират от работата. Как е възможно да има други „правителствени лекари“, неизвестни за него или за ААМИИЗИБ.

Освен ако въобще са били правителствени лекари.

— Чуйте ме, генерале, мисля, че…

Генералът презрително го прекъсна.

— Слуха ли си изгубихте, полковник? Не разбирате ли вече от заповеди? Ние се оттегляме. Върху обстоятелствата около смъртта на д-р Ръсел ще работят професионалисти. Предлагам ви да се върнете в лабораторията си и да се съсредоточите върху вируса.

Смит пое дълбоко въздух. Не само беше вбесен, беше и уплашен.

— Тук има нещо гнило. Или някой с много власт манипулира армията, или това е самата армия. Искат да спрат разследването. Покриват вируса и всичко ще завърши със смъртта на адски много хора.

— Полудяхте ли? Вие сте в армията. И това бяха директни заповеди!

През целия ден Смит се бореше с тъгата. Всеки път, когато лицето на София проблясваше в съзнанието му, той се опитваше да го отблъсне. Понякога виждаше някой неин предмет — любимия й молив, снимките на стената, парфюма на бюрото — и самообладанието му започваше да се пропуква. Искаше да падне на колене и да завие към невидимите сили, които му я бяха отнели, а след това да ги убие.

— Оттеглям се — изръмжа той. — Ще имате оставката ми този следобед.

Сега и Кайлбургер изгуби търпение.

— Не можеш да напуснеш по средата на тази проклета криза! Ще те дам на военен съд!

— Добре. Имам месец отпуска. Взимам я сега.

— Никаква отпуска! Утре да си в лабораторията или си ОВС4!

Двамата мъже стояха лице в лице над бюрото на Кайлбургер. След това Смит седна.

— Те са я убили, Кайлбургер. София е убита.

— Убита — Кайлбургер се смая. — Това е смешно. Аутопсията беше ясна. Умряла е от вируса.

— Да, вирусът я е убил, но това не е инцидент. Отначало не го забелязахме, защото може би зачервяването не се проявява веднага. Но когато отново я прегледахме, открихме белег от игла на вената й. Инжектирали са я с вируса.

— Белег от спринцовка? — Кайлбургер се намръщи. — Сигурен ли си, че тя не…

Очите на Смит бяха два ледени айсберга.

— Няма друга причина да е била инжектирана, освен да я заразят с вируса.

— За бога, Смит, защо? Няма никакъв смисъл!

— Има, ако си спомните за откъснатата страница в дневника й. Тя е знаела нещо или само е подозирала, но те не са искали да се разприказва. Затова са откъснали страницата, откраднали са дневникът на телефонните разговори и са я убили.

— Кои са те?

— Не знам, но ще открия.

— Смит, ти си разстроен. Разбирам Но има нов вирус, възможна е епидемия.

— Не съм сигурен. Имаме три географски много разделени случаи, които не са инфектирали никого. Някога чувал ли си за епидемия, която да повали само един човек в цял район?

Кайлбургер се замисли.

— Не… но…

— Никой никога не е чувал за такова нещо. Все още откриваме нови вируси и природата се опитва да ограничи размножаването им. Но ако вирусът е толкова смъртоносен, защо няма други случаи в тези три области? Най-малкото това означава, че вирусът се предава трудно. Семействата и съседите на жертвите не са се заразили. Никой не се е заразил в болниците. Даже патологът, който е бил облян с кръв, е здрав и читав. Единственият човек, за когото знаем как е инфектиран, е момичето от Атланта, което се е заразило преди години при директно кръвопреливане. Това ни изправя пред два факта. Първо вирусът, подобно на СПИН, съществува в латентно състояние в продължение на години и внезапно става вирулентен. Второ, необходимо е директното му инжектиране в кръвта. Следователно сме далеч от епидемията.

— Бих искал да си прав — направи гримаса Кайлбургер, — но този път си далеч от истината. Имаме много други случаи. Хората се разболяват и умират. Този луд вирус може да не е много заразителен по обичайния начин, но се разпространява.

— В Южна Калифорния? Атланта? Бостън?

— Не, не там. В други части на света — Европа, Южна Америка, Азия.

— Значи има нещо ужасно гнило. Те са убили София, разбираш ли какво означава това?

— Добре де, аз…

Смит се изправи и се наведе над бюрото му.

— Това означава, че някой има този вирус в епруветка. Един непознат, смъртоносен вирус, който никой не може да идентифицира. Но някой знае какво представлява той и откъде идва. Защото е у него.

— У него? — лицето на генерала стана пурпурно. — Но…

Смит удари с юмрук по бюрото.

— Имаме си работа с типове, които са дали вируса на други хора! На София. Искат да го използват като оръжие!

— Боже господи, защо?

— Защо и как трябва да открием.

Мечешкото тяло на Кайлбургер трепна. След това внезапно се изправи, а червендалестото му лице бе бледо като никога.

— Ще се обадя в Пентагона. Върви и напиши всичко, което ми каза и какво смяташ да предприемем отсега нататък.

— Трябва да отида във Вашингтон.

— Добре. Вземи всичко, което ти потрябва. Ще ти дам официална заповед.

— Слушам, сър.

Смит отстъпи, облекчен и леко удивен колко много успя да получи от дебелоглавия генерал. Вероятно не бе чак толкова глупав, колкото си мислеше. За миг почувства симпатия към този изнервящ човек.

Преди да затвори вратата зад себе си, чу Кайлбургер да нарежда по телефона.

— Свържи ме с офиса на шефа на армейската медицинска служба и с Пентагона. Да, и с двете места. Не ме интересува с кое първо.

Четвърти специалист Адел Швейк превключи външната линия към собствения си телефон. Тревожно се ослуша за някакво раздвижване в офиса на старшина Дафърти. Накрая бързо каза в телефонната слушалка:

— Офисът на началника на армейската медицинска служба, генерал Окснард. Не, генерал Кайлбургер, генералът не е в офиса си. Ще му предам да ви се обади веднага, щом се върне.

Швейк се огледа. За щастие Сандра Куин бе заета с документите, а майорът го нямаше. От стаята на Кайлбургер отново звъняха. Швейк отговори с променен глас.

— Пентагона, моля почакайте.

Извади от чекмеджето си клетъчен телефон и бързо набра приготвеният номер.

— Генерал Каспър? Да, генерал Кайлбургер ви търси спешно от ААМИИЗИБ.

Постави слушалката, превключи на своята линия и отново набра същия номер. Тихо и бързо изговори няколко думи, след което отново затвори и се зае със задълженията си.

17:50 ч.

Търмонт, Мериленд

Смит приключи с пакетирането на багажа в празната къща, построена върху склона на планината Катоктин. Чувстваше се зле и знаеше, че това не е изненадващо. София беше навсякъде — от бутилираната вода в хладилника до аромата на парфюма й в леглото им. Празнотата на къщата кънтеше в душата му. Домът им се бе превърнал в хетакомба, в гробище за надеждите му, изпълнено с мечтите и смеховете на София. Не можеше да остане. Никога не би могъл да живее отново тук.

Не и в тази къща, не и в нейния апартамент. Не можеше да се сети за място по света, което да му стане дом. Осъзнаваше, че рано или късно ще трябва да се замисли по въпроса, но не и сега. Все още не. Първо трябваше да намери убийците й. Да ги превърне в стенеща маса от кръв, кокали и месо.

След като излезе от кабинета на Кайлбургер, Смит написа доклада в своя офис и по заобиколен път се прибра в къщи. Не забеляза някой да го следи по пътя към сградата, в която бе прекарал много щастливи месеци със София. Приготви си багаж за една седмица. Най-отгоре постави служебната си берета, паспорт, лична карта, клетъчен телефон, облече се в униформата си и зачака обаждането на Кайлбургер и резултата от разговора му с Пентагона.

Но Кайлбургер не се обади.

Към 18:00 ч вече се мръкваше, докато шофираше обратно към форт Детрик. Мисис Къртис не си бе на мястото, а когато провери в офиса на генерала — и него го нямаше.

И двете стаи не бяха подредени, така че явно не си бяха тръгнали. Много необичайно. Може би са отишли да пият кафе? По едно и също време?

Не ги откри в кафенето.

Единственото обяснение, за което се сещаше, бе, че от Пентагона са го извикали във Вашингтон лично и е взел със себе си секретарката. Но защо не му се обади? Възможно е от Пентагона да са му забранили. Неспокоен и без да се обади никому, той слезе на паркинга при очукания си „триумф“. Със или без позволението на Пентагона Смит отиваше във Вашингтон. Не можеше да преспи още една нощ в Търмонт. Запали колата и затвори вратата. Не забеляза нищо подозрително, но направи няколко обиколки, преди да поеме по шосе Т-270, което водеше към столицата. Мислите му бунтовно се връщаха назад към времето, прекарано със София. Започваше да чувства някакъв комфорт в спомените за добрите стари времена. Богове, само те му бяха останали!

Беше спал само една нощ в продължение на седемдесет и два часа и искаше да си почине. За да е сигурен, че няма опашка, внезапно отби край Гейтърсбърг и се спря близо до изхода. Никой не го преследваше. Удовлетворен, се запъти към близкия мотел и се записа под фалшиво име. Изпи две бири в бара, вечеря и се качи в стаята си. Погледа един час новините по Си Ен Ен, преди отново да потърси Кайлбургер в офиса и дома му. Все още нямаше отговор.

Внезапно се изправи шокиран. Вървеше третата тема в новинарския обзор.

„…от Белият дом току що съобщиха за трагичната смърт на бригаден генерал Калвин Кайлбургер, медицински командир на Американския армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести във форт Детрик. Генералът и неговата секретарка са открити мъртви в домовете си, очевидно загинали от неизвестния вирус, причинил вече четири смъртни случая в Съединените щати, включително и на един изследовател във форт Детрик. Белият дом подчертава, че смъртните случаи са изолирани и в момента не съществува обществена опасност.“

Вкаменен, Смит бързо прехвърли наум известните му факти. Нито Кайлбургер, нито Мелани Къртис работеха в „горещата зона“. Нямаше как да се заразят. Нямаше случай на естествено разпространение на вируса. Това бе убийство… още две убийства! На генерала бе попречено да отиде в Пентагона при началника на армейската медицинска служба, а на Къртис — да съобщи някому какво е възнамерявал да направи.

И какво се бе случило с пълната секретност относно вируса? Сега цялата нация знаеше. Някой някъде бе направил пълен завой в действията си, но защо?

„…във връзка с трагичните смъртни случаи във форт Детрик армията умолява местните полицаи да търсят полковник-лейтенант Джонатан Смит, който е обявен за отклонил се от военна служба.“

Замръзна пред телевизора. За момент му се стори, че стените се приближават, за да го смажат. Тръсна глава. Трябваше да е наясно с нещата. Враговете, убили София, притежаваха огромна власт. Те бяха по следите му, а и полицията го издирваше.

Беше останал сам.