Факторът на Хадес

Глава 25

21 октомври, вторник, 20:00 ч.

Белия дом, Вашингтон, окръг Колумбия

Заглавната страница на Вашингтон пост лежеше върху кръглата маса в съвещателната зала, където я бе захвърлил президентът.

Почти никой от тържествено изглеждащите членове на кабинета, седнали около нея, и асистентите им, скупчени до стените, не се опитваше да погледне към него и заглавието, изписано с огромен шрифт. Все пак всички болезнено осъзнаваха присъствието му. Бяха се събудили, за да открият днешния брой на вестника под собствените си врати. Точно както и милиони американци, посрещнати от същото или подобно ужасяващо заглавие. През целия ден радиото ги заливаше с непоносимите новини. Почти нищо друго не се дискутираше по телевизионните канали.

От дни учените и армията осведомяваха президента и висшите чиновници, но чак сега, когато така нареченият цивилизован свят се готвеше да избухне от новините, те осъзнаха ужасяващата реалност на новата епидемия.

Държавният секретар Норман Найт сложи очилата с метални рамки върху дългия си нос. Гласът му бе мрачен.

— Двадесет и седем нации са докладвали за фатални последици от вируса. Общо смъртните случаи са към половин милион. Всичко започва със симптомите на тежка простуда или лека пневмония. Това продължава около две седмици, после прераства в синдром на остро респираторно увреждане и след няколко часа настъпва смъртта — въздъхна нещастно. — Четиридесет и две държави докладват за случаи, подобни на мека инфлуенца. Не сме сигурни, че това е причинено от същия вирус. Все още пресмятаме тези жертви, но със сигурност са над милион.

Проницателният поглед на президента Самюел Адамс Кастила се прехвърляше от лице на лице. Търсеше решение от членовете на кабинета. Чудеше се на кого би могъл да разчита, че ще остане твърд, ще внесе знание и мъдрост, а накрая ще има волята да действа. Кой ще се паникьоса. Кой ще се стресира до пълна парализа. Знанието без воля за действие беше импотентно. Волята за действие без знание бе равносилна на слепота и глупост. Всеки, който залитне към едното или другото, трябваше да бъде уволнен.

Накрая заговори, запазвайки гласа си спокоен:

— Добре, Норм. Колко са в Съединените щати до момента?

Върху издълженото лице на държавния секретар бе паднал гъст кичур сива коса.

— Девет случая до миналата седмица, Централната епидемиологична лаборатория докладва за още петдесет мъртви и хиляда със симптоми на пневмония, които се проверяват за новия вирус.

— Изглежда, че сме встрани от вълната — каза адмирал Стивънс Броуз, председател на Обединените щабове. В гласа му се чувстваше предпазлив оптимизъм.

„Прекалено предпазлив и прекален оптимизъм“ — реши президентът. Беше странно, но бе забелязал факта, че военните често с най-голямо нежелание приемат идеята, че трябва да се действа незабавно. Но те пък най-добре знаеха последствията от зле обмислените начинания.

— Засега — отбеляза зловещо Нанси Петрели, секретар по здравеопазването и социалните грижи, — което не означава, че утре няма да се окажем обезлюдени.

— Така е — съгласи се президентът, леко учуден от негативния й тон. Винаги бе мислил, че е от оптимистичните натури. Вероятно се дължеше на ужаса, който бе обхванал населението и правителството. Това още веднъж подчертаваше необходимостта от действие — от обмислено и радикално действие, което да озапти чувството на безпомощна паника, смразило всички в желязна прегръдка.

Обърна се към началника на армейската медицинска служба.

— Имали ли информация как първите шестима са се заразили от вируса? Възможна връзка помежду им?

— Като изключим факта, че всички са участвали или са били свързани с някой, участвал в Пустинна буря, учените от ЦЕЛ и ААМИИЗИБ не са открили никаква връзка между тях.

— В чужбина?

— Същото положение — отбеляза генерал Джеси Окснард. — Всички учени са единодушни, че са в задънена улица. Виждат вируса в електронните си микроскопи, но ДНК-веригата им е абсолютно чужда. Не прилича на нищо, познато досега, и не знаят как да се справят с него. Нямат идея откъде се е появил, как да го лекуват или да го спрат. Единственото, което предлагат, са класическите методи за лечение на вирусни трески с надеждата процентът на оцелелите да падне до първоначалните петдесет процента от шестте случая.

— Това все пак е нещо — реши президентът. — Можем да мобилизираме медицинските средства на всички индустриализирани страни и да ги разпратим по света. — Обърна се към Ансън Маккой, секретарят по отбраната: — Постави всички въоръжени сили на разположение на Джеси, всичко — транспорт, войски, кораби, каквото поиска.

— Слушам, сър — отвърна Маккой.

— По-внимателно, сър — предупреди адмирал Броуз.

— Има режими, които биха се опитали да извлекат изгода, ако концентрираме прекалено много сили в това начинание. Ще се открием за атака.

— Както се развиват нещата, Стивънс — сухо отвърна президентът, — може и да не остане много за атакуване и защитаване. Време е за ново мислене, хора. Старите отговори вече не са валидни. Линкълн беше казал нещо подобно при една отдавнашна криза. Нищо чудно да сме изправени пред подобна ситуация. Кени и Норман от години се опитваха да ни предупредят. Така ли е Кени?

Секретарят по вътрешните работи Кенет Далбърг кимна:

— Глобалното затопляне, замърсяването на природата, унищожаването на тропическите гори, миграциите от селските райони в третия свят, пренаселеността… Всичко това води до появата на нови заболявания. Резултатът е висока смъртност. Този вирус може да се окаже върхът на айсберга.

— Което означава, че трябва да впрегнем всички сили, за да го спрем — заяви Кастила. — Както и всяка друга индустриализирана държава… — с крайчеца на окото видя как Нанси отваря уста, сякаш да възрази — …и не ми казвай колко ще струва, Петрели. В момента е без значение.

— Съгласна съм с вас, сър. Исках да предложа идея.

— Добре. — президентът се опита да потисне нетърпението си. Всяка фибра от тялото му го подтикваше към действие. — Кажи какво ти е дошло на ум.

— Не съм убедена, че всички учени са безсилни да предложат решение. Преди час в кабинета ми се обади Виктор Тремон, президент и председател на борда на директорите в „Бланчард Фармацевтика“. Каза, че не е абсолютно сигурен, а и никога не се е занимавал с вируса, но според описанието много прилича на един маймунски вирус, по който компанията работи от години. — Нанси направи ефектна пауза. — Никога не са го тествали върху хора, но са създали серум, който в повечето случаи лекува заразените животни.

Последва момент на пълно вцепенение. Възбудата избухна в какофония от надникващи се гласове, които бомбардираха секретаря на здравеопазването с въпроси. Чувстваха тръпката на избавлението.

Накрая президентът стовари юмрук по масата.

— Спрете, по дяволите! Всички да млъкнат!

Кабинетът потъна във внезапна тишина. Президентът изгледа последователно всички, давайки им време да се успокоят. Напрежението бе гъсто като сироп, а тиктакането на стенния часовник звучеше гръмотевично.

Накрая Кастила отправи тежкия си поглед към секретаря по здравеопазването и социалните грижи.

— Повтори отново с по-малко думи и по-ясно. Казваш, някой предполага, че има лекарство срещу тази напаст? Къде? Как?

Нанси Петрели стрелна враждебно колегите си от кабинета и другите съветници, които бяха готови да й се нахвърлят отново.

— Както казах, сър, името му е Виктор Тремон. Той е президент и председател на борда на „Бланчард Фарамацевтика“. Това е някаква голяма международна биомедицинска компания. Каза, че екип в лабораториите му е създал лекарство против вирус, носен от маймуни в Южна Америка. Тестовете над животни са положителни, взели са патент и очакват ветеринарно одобрение от Федералния лицензионен департамент.

Генерал Окснард се намръщи.

— Нямат одобрението на Федералния лицензионен департамент дори за животни!

— И никога не са го тествали върху хора? — попита секретарят по отбраната.

— Не — отвърна секретарят по здравеопазването. — Не са имали намерение да го използват върху хора. Д-р Тремон смята, че непознатият вирус може да е същият като при техните маймуни, но някаква друга модификация, която заразява и хора. Струва ми се, предвид обстоятелствата, че ще сме идиоти да не разгледаме предложението му.

— Защо някой ще изобретява серум за маймуни? — усъмни се секретарят по търговията.

— За да разберат как принципно е възможно да се противостои на новите заболявания. За да създадат техника за масово производство на определени лекарства — обясни Нанси. — Току-що чухте какво казаха Кен и Норман. Непрекъснато изникват нови вируси. Опасността за света нараства успоредно с достъпа към доскоро недосегаеми места. Днешният маймунски вирус вероятно е утрешната човешка епидемия. Бих казала, че сега всички оценяваме тяхната предвидливост, нали? Може би трябва да обмислим възможността серум против един маймунски вирус да лекува хора?

Лудницата отново се взриви.

— Прекалено рисковано!

— Мисля, че Нанси е права. Нямаме изход.

— Федералният лицензионен департамент никога няма да позволи.

— Какво има да губим?

— Много, може да стане по-лошо от епидемия.

— Не ви ли изглежда странно и малко смешно? Имам предвид ей така, изневиделица се появява от нищото лекарство срещу непознат вирус?

— Хайде, Сам! Очевидно работят от години по него.

— Много често научни изследвания нямат практическа стойност в началото. По-късно изведнъж се оказват полезни.

Накрая президентът отново хлопна по масата.

— Добре! Добре! Ще дискутираме. Ще изслушам всички възражения. Искам Нанси и Джеси да отидат в „Бланчард Фармацевтика“ и да проверят на място. Изправени сме пред бедствие и нека не влошаваме излишно нещата. Същевременно можем да се възползваме от чудото. Нека се надяваме, че проклетият Тремон знае какво говори. Да направим дори нещо повече. Да се молим, че е прав, преди половината свят да измре. — Изправи се — Това е. Всички знаем какво трябва да правим. Да се захващаме за работа.

Отправи се към вратата с много повече самоувереност и оптимизъм, отколкото чувстваше. Имаше малки деца и бе наплашен до смърт.

В звукоизолираната кабина на своята дълга черна лимузина Нанси Петрели говореше по клетъчния си телефон.

— Изчаках ситуацията да стане безнадеждна, както предложи, Виктор. Когато видях, че всички са готови да се съгласят, че единственото, което можем да направим, е да мобилизираме всичките си медицински ресурси, пуснах бомбата. Имаше доста скърцане със зъби. Но доколкото разбирам, президентът е готов да се вкопчи във всяка ръка, която предлага помощ.

— Добре. Умно. — Далече в Адирондак Тремон се усмихна в своя офис над спокойното езеро. — Какво ще предприеме Кастила?

— Изпрати ме с началника на армейската медицинска служба да се срещнем с теб и да докладваме.

— Още по-добре. Ще изиграем на Окснард сценка на научна скромност.

— Внимавай, Виктор. Джеси Окснард и още няколко са недоверчиви. Докато президентът отчаяно търси спасителната сламка, само ще си мърморят. Дай им обаче нещо, за което да се хванат, че не е в ред, и ще те захапят.

— Нищо няма да открият, Нанси. Вярвай ми.

— А нещо за полковник Смит? Извън играта ли е вече?

— Смятай, че е така.

— Надявам се да е така, Виктор. Наистина се надявам.

Изключи и се облегна в тъмната си лимузина. Нервно задраска с дългия си маникюр по облегалката. Беше възбудена и уплашена. Възбудена, че всичко върви по план, и уплашена, че нещо… много малко, което са забравили, недогледали или несвършили… може да прекатури колата.

В офиса си Виктор Тремон се загледа в далечните сенки на Адирондак. Беше успокоил Нанси Петрели, но му беше много по-трудно да успокои себе си. След като Ал Хасан изпусна Смит и двете му приятелчета в Сиера, те като че ли се бяха изпарили. Надяваше се, че са се покрили някъде и вече няма да представляват опасност. Дали се бяха притаили, уплашени за живота си?

Но Тремон не можеше да поема рискове. Освен това от всичко, събрано за Смит, съдеше, че полковникът не е от хората, които лесно се отказват. Тръсна глава, за секунда почувства хлад. Заплаха, идваща от човек като полковник-лейтенант Джонатан Смит, никога не биваше да се пренебрегва.

Глава 26

22 октомври, сряда, 8:02 ч.

Багдад, Ирак

Смятан за люлката на цивилизацията, Багдад се беше разпрострял върху сухата равнина между реките Тигър и Ефрат, Тази метрополия на контрастите сякаш потрепваше в утринния хлад. От минаретата на джамиите екзотичните гласове на мюезините призоваваха вярващите към молитва. Жени, облечен в дълги абаи, се плъзгаха като черни пирамиди по тесните улички в посока на стъклените небостъргачи на новия град.

През хилядолетията този древен град на митове и легенди бе нападан неведнъж — от хитите до арабите, монголите, британците и всеки път бе оцелявал и триумфирал.

Но след десетилетие американски санкции дългата му история изглеждаше призрачна. Животът в парцаливия Багдад на Саддам Хюсеин представляваше ежедневна борба за най-важното — храна, чиста вода и лекарства. Превозните средства задръстваха обградените от палми булеварди. Смогът задушаваше града и прогонваше сладкия пустинен въздух.

Такива мисли преминаваха през главата на Смит, докато таксито го превеждаше през сивите улици. След като плати на шофьора, той внимателно огледа някога скъпия квартал. Никой не изглеждаше особено любопитен. Все пак беше облечен в униформата на служител на Обединените нации с официална емблема и значка за идентификация. Такситата бяха навсякъде в този мрачен, сякаш обсаден град. Карането на такси беше една от малкото работи, които осигуряваха прилични доходи. Почти всяко семейство си имаше кола, а Саддам държеше цената на бензина ниска — под десет цента за литър.

След като таксито потегли, за последно огледа улицата и се запъти към сградата, приютявала някога американското посолство.

Прозорците бяха изпочупени, а наоколо личаха следи от отдавнашен вандализъм. Сградата имаше вид на запусната и необитаема, но Смит прекоси двора. Позвъни на вратата. Съединените щати все още имаха човек в Багдад, но той бе поляк. През 1991 г., към края на войната в Залива, Полша взе под свой контрол импозантното американско посолство на Северозападната улица. Оттогава, дори под американските бомби и ракети, полските дипломати държаха посолството и представяха не само своята страна, но и интересите на Америка. В голямата сграда те се занимаваха с паспортното обслужване, правеха изявления пред пресата и понякога предаваха неофициални послания между Багдад и Вашингтон. Както се случваше по време на война, дори заклетите врагове имаха нужда от комуникации помежду си.

Това бе единствената причина Саддам Хюсеин да толерира поляците. Във всеки момент безумният диктатор можеше да промени настроението си и да ги хвърли в затвора.

Предната врата се отвори. Мъжът бе едър, с топчест нос, буйна сива коса и гъсти вежди над интелигентни кафяви очи.

Отговаряше на описанието, дадено му от Питър.

— Джерси Домалевски?

— Същият. Вие трябва да сте приятелят на Питър. — Дипломатът се изправи пред високия американец. Беше около четиридесетте, а кафявият му костюм явно се нуждаеше от чистене. Говореше с полски акцент. — Влезте. Няма смисъл да сме по-ясна цел, отколкото вече сме…

Затвори вратата зад Джон и го преведе през мраморното фоайе към големия си кабинет.

— Сигурен ли сте, че никой не ви е проследил? — На дипломата явно му допадна каменното спокойствие на американеца и физическата сила, която се излъчваше от него. И двете неща щяха да са му абсолютно необходими в размирния Багдад. Смит моментално долови тревогата в гласа му.

— МИ-6 знае какво прави. Няма да ви досаждам със заобиколните пътища, по които ме преведоха в страната.

— Добре. Не ми казвайте, — Домалевски кимна и затвори вратата зад него. — Има тайни, които дори аз не бива да знам. Вземете си стол. Онзи с облегалката е удобен. Все още има пружини.

Когато Джон седна, дипломатът отиде до прозореца, открехна го и се загледа навън.

— Трябва да сме много внимателни.

Домалевски остана прав. Джон кръстоса крака. Чувстваше умора, но и нетърпение да се захване за работа. Красивото лице и агонията на София го преследваха нощем.

Преди три дни се бе приземил на летище Хийтроу в Лондон. Пристигна там в ранната утрин, облечен в новите цивилни дрехи, които бе купил наскоро в Сан Франциско. Така започна дългото си и опасно пътуване. От Хийтроу агент на МИ-6 го вмъкна във военномедицинска кола, която го закара в някаква десантна авиобаза в Източна Англия. Оттам бе прехвърлен на пустинно летище в Саудитска Арабия, където го пое безименен мълчалив британски ефрейтор от СВС, облечен в дълга бедуинска роба. Говореше перфектен арабски.

— Облечи я — подхвърли на Смит идентична роба. — Ще се възползваме от едно малко познато предвоенно споразумение.

Оказа се, че говори за неутралната зона между Саудитска Арабия и Ирак, която все още се поддържаше и от двете страни. Причината бяха помадите бедуини, които се движеха по древните си пътища.

Маскирани в широките роби, те бяха превеждани от съпротивата от един бедуински лагер към друг, докато се озоваха в предградията на Багдад. Тук англичанинът го изненада — даде му фалшива лична карта, паспорт, иракски динари, нормални дрехи и значка на служител на ООН от Белиз. Новото име на Смит бе Марк Бонет.

Поклати глава, удивен колко последователни и премислени бяха действията на МИ-6.

— За всичко сте се погрижили.

— Да, по дяволите. Не сме сигурни, че ще успееш, ала и не си струва да прахосаме една хубава идентичност за окървавен труп. — Ръкува се за сбогом и допълни: — Ако някога отново срещнеш онзи задник Питър Хауел, кажи му, че ни дължи каса уиски.

Сега Джон седеше в бившето американско посолство, облечен в типичната униформа на служител на ООН. Носеше кафяви панталони, риза с къси ръкави, яке с цип и жизненоважната идентификационна карта на ООН. В джоба си имаше още едни лични документи и достатъчно пари.

— Не приемай лично нашата резервираност — посъветва го Домалевски, без да откъсва поглед от улицата. — Не би могъл да ни обвиниш, че не сме особено ентусиазирани да ти помогнем.

— Разбира се, но мога да ви уверя, че това е най-важното нещо, за което сте поемали рискове.

Домалевски поклати глава в съгласие.

— Това го имаше в съобщението на Питър. Даде ми и списък от лекари и болници, които искаш да посетиш.

Полякът загърби прозореца. Повдигна една от гъстите си вежди. Приятелят му Питър Хауел бе казал, че полковникът е медик. Дали ще издържи евентуален удар на съдбата и неизбежното насилие? Вярно, че с гладкото си лице, широки рамене и тънък кръст имаше вид по-скоро на снайперист, отколкото на лекар. Домалевски се смяташе за добър познавач на хората и от всичко, което виждаше у този нелегален американец, заключи, че явно Питър е прав.

— Уредихте ли срещите? — попита Смит.

— Разбира се. Използвах някои връзки. Други ще трябва сам да установите. — Тонът на дипломата стана предупредителен. — Но помнете, че акредитациите ви от ООН ще са безполезни, ако попаднете в ръцете на правителството. Това е полицейска държава. Голяма част от населението е въоръжено и всеки може да бъде шпионин. Частната полицейска сила на Саддам Хюсеин се нарича Републиканска гвардия. Тя е брутална и могъща колкото СС и Гестапо, взети заедно. Непрекъснато душат за врагове на държавата, дезертьори или просто за хора, които не им харесват.

— Доколкото разбирам, прибират хората наслуки.

— О, значи знаете нещо за Ирак.

— Малко — кимна скромно Смит.

Домалевски вдигна глава, продължавайки да изучава американеца. Отиде зад бюрото и дръпна едно чекмедже.

— Понякога най-голямата опасност тук е случайността. Насилието може да избухне по всяко време, често без логични причини.

Седна на креслото до Джон. В ръцете си държеше армейска берета. Подаде му я. Смит я пое с охота.

— Нашият общ приятел мисли за всичко.

— До този извод стигнахме с баща ми още навремето.

— Значи и преди сте работили с него?

— Не само веднъж. Затова му правя и услугата, като ви помагам.

Почуди се защо ли се е съгласил Домалевски, но каза само:

— Благодаря и на двама ви.

— Надявам се да сте ни благодарен и утре, и вдругиден. Питър ме увери, че сте добър с оръжието. Не се колебайте да го използвате. Но все пак не забравяйте, че всеки въоръжен чужденец се арестува.

— Оценявам предупреждението. Планирам да избегна подобни сблъсъци.

— Добре. Чували ли сте за ЦЗСР — Центъра за задържане и съдебно разследване?

— Съжалявам, не.

Гласът на Домалевски се сниши, а ужасът се чувстваше в думите му.

— Съществуването на този център се разкри едва напоследък. Дълбок е шест етажа надолу в земята. Представете си го — без прозорци, без външни стени, през които да се чуват виковете на измъчваните, без надежда за бягство. Иракското военно разузнаване го е построило под една болница на юг оттук. Казват, че Кусай — ненормалният син на Саддам — лично е следил проектирането и строежа. Военните офицери и личностите, които Саддам не харесва, имат запазен цял етаж със стаи за мъчения и екзекуции. Останалите затворници се изпращат по другите нива, където официално престават да съществуват. Никога повече не проговарят. Забранено е дори да се споменават имената им. Горките хора са загубени завинаги. За мен най-противната част от подземната сграда… най-ужасното и животинско нещо… е на най-долния етаж. Освен килии там има и петдесет и две бесилки.

— Боже господи. Петдесет и две? Масови екзекуции! Беси по петдесет и двама наведнъж? Цялото място изглежда като част от ада. Този тип е звяр!

— Точно така. Помнете, че е по-добре да използвате оръжието, отколкото да ви хванат с него. В най-добрия случай ще предизвикате объркване и ще имате минимален шанс за измъкване. — Домалевски се поколеба, втренчи тревожните си очи в Джон и продължи: — Тук сте неофициално, под прикритие сте и нямате никаква защита. Ако сте щастливец, ще ви убият бързо.

— Разбирам.

— Ако все още искате да продължите, днес ви чака плътна програма. По-добре е веднага да тръгвате.

За секунда, като в халюцинация, през погледа му премина споменът за измъченото лице на София, бореща се за живота си, бестящата пот по челото й… разрошените й копринени коси… треперещите пръсти, вкопчени в гърлото, безполезните опити да си поеме въздух. Убийствената болка.

Погледна тъжното лице на Домалевски. Можеше да мисли само за единствената жена, която някога бе обичал, за нейната ужасна, необяснима, безсмислена, престъпна смърт. Заради София щеше да направи всичко. Ако трябва, дори ще срита Саддам Хюсеин по диктаторския му задник.

— Готов съм, да тръгваме!

Глава 27

10:05 ч.

Багдад

Смит седеше на задната седалка в единствената изправна кола на американското посолство. Гледаше гъмжащия град и с отвращение си отбеляза една от малкото забележителности — портретите на Саддам Хюсени. Бяха навсякъде — от огромните пана по стените на сградите, през билбордовете до малките портрети, висящи от витрините на магазините. Зъбатата му усмивка го следваше от всеки ъгъл. Вдигнал дете. Героично изправен пред изрисувания като джудже президент на Америка. Застанал сред семейства и бизнес групи. Гордо поздравяващ наперените маршируващи войници.

В тази някога легендарна с науката и културата си страна военното положение се бе превърнало в основа на диктаторската му власт. Сега хватката му бе по-желязна отвсякога. Окаяното състояние на народа бе представяно като национална гордост. Докато обвиняваше ембаргото на ООН за смъртта на хиляди хора от недохранване, той и неговите съучастници се ояждаха и трупаха огромни богатства.

Презрението му стана още по-дълбоко, когато навлезе в елегантния квартал Джабирия, където живееха много от Царедворците, подмазвачите и нагушилите се от войната пионки на Саддам. Домалевски караше покрай впечатляващи жилищни сгради, великолепни кафенета и лъскави бутици. По тротоарите бяха паркирани скъпи мерцедеси, беемвета и ферарита. Портиери с ливреи стояха на пост пред хайлайфни ресторанти. Беднотията бе изметена от околността, но алчността бе навсякъде.

— Това е престъпно — заяви Смит.

Домалевски бе облечен в шофьорска униформа с шапка.

— Предвид мизерията в останалите части на Багдад да попаднеш в Джабирия е все едно да се приземиш на друга планета. Много богата планета. Как ли живеят тези хора, без да им пука за останалите?

— Безсъвестно!

— Съгласен.

Полският дипломат спря лимузината пред красива сграда с оцветени в синьо керемиди на покрива.

— Това е! — Обърна се назад със смръщена и тревожна физиономия. — Ще те чакам. Освен, ако не изскочиш оттам с Републиканската гвардия по петите си. Не се притеснявам много, нали ме разбираш? И все пак, ако се случи подобно нещастие, моля те не се обиждай, когато видиш само дима от ауспуха ми.

— Разбирам — тъжно се усмихна Смит.

В сградата се помещаваше кабинетът на д-р Хюсеин Камил — изтъкнат специалист по вътрешни болести. Смит излезе на горещата улица, огледа се предпазливо и се запъти покрай редицата от палми към облицованата в дърво врата. Чакалнята бе прохладна и празна. Забеляза скъпите килими, драперии и мебели. Зачуди се дали е в безопасност и дали ще открие тук някакъв отговор. Въпреки очевидното богатство на лекаря явно не му вървеше особено. Изолацията на иракската икономика се проявяваше в редица дреболии. Пердетата бяха избелели, а мебелите износени. Списанията върху масата бяха от преди пет, десет години.

Една от вратите се отвори. Докторът го посрещна сам. Беше среден на ръст, в началото на петдесетте. Смугло лице, нервни, стрелкащи очи. Носеше бяла престилка, а под нея се подаваха сиви панталони. Нямаше медицинска сестра, персонал, клиенти. Явно бе точно пресметнал времето да се срещне със Смит, така че да не присъстват нежелани свидетели.

— Д-р Камил? — Смит се представи с фалшивата идентичност на Марк Бонет, служител на ООН.

— Имате ли документи? — Лекарят говореше с акцента на английската висша класа.

Джон му подаде фалшивия паспорт. Д-р Камил бе осведомен, че посетителят му е част от международния екип, който се занимаваше с новия вирус. Покани го в кабинета си и започна да изследва документите му със същата прецизност, с която би търсил симптоми на раково заболяване. Докато изчакваше, Джон се огледа: бели стени, хромирано оборудване, два дървени стола и боядисана в бяло маса, върху която се търкаляха остатъци от моливи. Всичко в кабинета подсказваше многогодишна употреба. Беше чисто и изрядно, но повечето полици в шкафовете за лекарства бяха празни. Покривката на масата за прегледи бе протрита и проядена от молци. Част от техниката беше твърде остаряла. Но едва ли това бе най-големият проблем за този лекар, за всички лекари в Ирак. Домалевски му бе споменал, че много от тях са завършили най-добрите университети по света и продължаваха да дават добри диагнози, но пациентите им трябваше сами да си търсят лекарствата. Медикаменти се намираха единствено на черния пазар, и то не за динари. Само срещу долари. Дори елитът срещаше трудности с осигуряването им въпреки астрономическите суми, които предлагаше.

Накрая докторът му върна документите. Не покани Джон да седне, а и самият той остана прав. Стояха в средата на спартанската стая, двама изпълнени с взаимно подозрение непознати.

— Какво точно искате да узнаете? — попита лекарят.

— Съгласихте се да разговаряме. Следователно имате да ми кажете нещо.

Докторът махна с ръка.

— Не бъдете прекалено предпазлив. Аз съм близък с нашия велик лидер. Много от членовете на Революционния съвет са ми пациенти.

Имаше вид на човек, криещ някаква тайна. Въпросът бе Дали Смит ще успее да го убеди да я разкрие.

— Все пак нещо ви безпокои, д-р Камил. Медицински проблем, бих казал. Убеден съм, че той няма нищо общо със Саддам или войната, така че не съществува опасност да го разискваме. Поне за момента — започна внимателно Смит. — Става въпрос за няколко смъртни случая от неизвестен вирус.

Д-р Камил прехапа долната си устна. Очите му издаваха тревога. Огледа се безпомощно, сякаш и стените можеха да го предадат. Все пак бе образован човек. Въздъхна и отговори:

— Преди година лекувах човек със синдром на остро респираторно увреждане и кръвоизлив в белите дробове. Изглеждаше, че се е заразил от тежка простуда две седмици преди да се прояви синдромът.

Джон потисна възбудата си. Същите симптоми като тези в САЩ.

— Пациентът ви бил ли е ветеран от Пустинна буря?

Очите на лекаря блеснаха уплашено.

— Не казваше това — прошепна. — Той е имал честта да се сражава в редиците на Републиканската гвардия по време на Славната война на обединението.

— Някаква възможност смъртта му да е предизвикана от използване на биологическо оръжие? Знаем, че Саддам разполага с такова.

— Лъжа! Нашият велнк вожд никога не би позволил създаването му. Ако е използвано, то е било от нашите врагове.

— Тогава възможно ли е смъртта му да е предизвикана от вражеско биологично нападение?

— Не. В никакъв случай.

— Но пациентът ви се е заразил по време на войната?

Докторът кимна. Тъмното му лице бе развълнувано.

— Вижте, той е стар приятел на семейството. Преглеждал съм го всяка година, откакто се е родил. Пълен медицински преглед. В изостанала страна като нашата трудно можеш да се опазиш в идеално здраве. — Уплашените му очи пробягаха по стаята. Беше обидил страната си. — След като се върна към нормалния си живот, започна да страда от леки симптоми на малки инфекции, които не реагираха на обикновеното лечение, но бързо преминаваха. С годините треските и леките пневмонии зачестиха. После изведнъж разви тежка простуда и умря.

— Имало ли е още смъртни случаи в Ирак от този вирус?

— Още два в Багдад.

— Също ли са били ветерани от войната?

— Така ми казаха.

— Бил ли е някой излекуван?

Д-р Камил скръсти ръце и отговори нещастно:

— Чувал съм слухове — не гледаше към Джон. — Мнението ми е, че просто са преживели треската. Не съществува вирус, който да убива сто процента от заразените. Дори еболата.

— Колко са оцелелите?

— Трима.

Отново трима на трима. Доказателствата бяха налице. Джон отхвърли обзелите го едновременно възбуда и ужас. Информацията потвърждаваше предчувствието му, че става въпрос за експеримент, в който се използваха хора като лабораторни мишки.

— Къде са оцелелите?

При този въпрос докторът отстъпи крачка назад.

— Стига толкова. Не искам да ходите другаде и да проследят следите ви до мен. — Отвори вратата на кабинета, посочи навън и каза: — Напуснете незабавно!

Джон не се помръдна.

— Нещо ви е накарало да говорите с мен, докторе. И това не е смъртта на трима души.

За момент лекарят изглеждаше сякаш ще изкочи от кожата си.

— Нито дума повече! Напуснете! Не вярвам, че сте от Белиз или от ООН! — Гласът му се повиши: — Едно обаждане на властите и…

Ужасеният лекар сякаш щеше да експлодира. Смит реши да не рискува. Излезе през задната врата. С облекчение видя лимузината на посолството.

В офиса си д-р Камил потрепваше от страх и яд. Беше вбесен, че се е поставил в такава позиция, и се ужасяваше от перспективата да бъде заловен. В същото време положението му предлагаше възможност и той реши да прояви смелост, като се възползва.

Наведе глава, скръсти ръце и се опита да преодолее треперенето. Трябваше да спаси многобройно си семейство, страната му се разпадаше пред очите. Трябаваше да мисли за бъдещето. Беше уморен да е беден на място, в което богатството бе задължително.

Накрая взе телефона, но не набра номера на властите.

— Да, тук е д-р Камил. Говорихме за един определен човек. Току-шо напусна кабинета ми. Носи документи на служител на ООН от Белиз. Името му е Марк Бонет. Сигурен съм, че той е мъжът, за когото ме предупредихте. Да, вирусът от Славната война за обединение… Да, пита ме и за това. Не, не каза къде отива, но беше много заинтригуван от оцелелите. Разбира се. Много съм признателен. Ще очаквам парите и антибиотиците утре.

Постави слушалката на вилката и се облегна назад. Въздъхна и се почувства по-добре. Толкова по-добре, че си позволи лека усмивка. Рискът беше голям, но с малко късмет възнаграждението си струваше. Само с едно обаждане щеше да се превърне в безценна рядкост за Багдад. Щеше да има собствени антибиотици.

Потърка ръце. Оптимизмът се разля във вените му.

Богатите щяха да лазят пред него, когато те или децата им заболеят. Ще го заринат с пари. Не с динари, които бяха безполезни в тази помръкнала страна, откакто глупавите американци започнаха войната и ембаргото. Не, боледуващите богаташи щяха да се бръкнат за долари. Скоро щеше да събере достатъчно за едно успешно бягство оттук и нов живот някъде другаде. Където и да е другаде.

19:01 ч.

Багдад

Нощта падаше бавно над екзотичния Багдад. Една жена, обвита от глава до пети със своята абая, се промъкваше като черен паяк под осветените от свещи втори етажи и балкони над тесните павирани улици. В летните жеги те предлагаха сенки за жителите на по-старите квартали. Но сега бе прохладна октомврийска вечер и звездите мъждукаха в тесния процеп между сградите.

Жената бе толкова концентрирана в очакващите я задачи, че само веднъж погледна нагоре. Изглеждаше стара. Ходеше ужасно прегърбена, вероятно не само от възрастта, но и от недохранване. Носеше опърпана брезентова торба. Лицето й бе напълно закрито от традиционното бяло наметало. Виждаха се само очите, които зорко се вглеждаха в мрака.

Забързано минаваше покрай прозорци — „машрабиях“, които позволяваха да се гледа отвътре навън, но не и обратно. Накрая сви и излезе на ветровитото пазарно площадче, осветено от старинни улични фенери и изпълнено с хорска глъчка. Продавачи се надвикваха в опит да продадат мижавата си стока, потенциални купувачи упорито стискаха мизерните си динари, босоноги хлапета тичаха насам-натам и крещяха.

Пазарът бе обзет от последния си изблик на жизненост преди традиционния час за затваряне — осем вечерта.

Внезапно се появиха трима от стряскащата Републиканска гвардия. Бяха облечени в добре различимите зелени камуфлажи с кръстосани върху гърдите презрамки и готово за стрелба оръжие.

Жената се напрегна — войниците се приближаваха. Отляво стоеше някакъв селянин, който предлагаше на сергия плодовете си, докарани от провинцията. Около него се бе скупчила тълпа купувачи, които обсъждаха, избираха стоката и предлагаха на висок глас цена. Тя моментално измъкна пари от робата си и се присъедини към групата, а гласът й се сля с останалите.

Сърцето й биеше лудо. Следеше войниците с крайчеца на окото си. Тримата се спряха да позяпат. Единият направи някаква забележка, а другият му отвърна. Чувстваха се уверени заради оръжията и осигурено си съществуване. Скоро се засмяха и заподхилкваха.

Жената се изпоти от напрежение. Продължаваше да моли селянина за плодове срещу някаква по-разумна цена. Около нея хората нервно се заоглеждаха през рамо. Докато повечето продължаваха гълчавата, някои тихо се измъкнаха.

Гвардейците най-сетне си избраха жертва. Един хлебар с висока купчина от самуни в ръце се опитваше да скрие лицето си зад тях и си пробиваше път сред хората. Жената не го познаваше. С решителни погледи тройката извади оръжията и обгради човечеца. Единият блъсна хлябовете, а другият го удари с пистолета през лицето.

В брезентовата й торба имаше оръжие. Всяка частица от тялото й я подтикваше да го изтегли и да застреля бруталните войници. Лицето и почервеня от ярост. Прехапа устни — отчаяно й се искаше да действа.

Но имаше задача. Трябваше да остане незабелязана.

На улицата настъпи тишина. Хлебарят падна, но останалите извърнаха погледи и се отдалечиха. Всички, предизвикали вниманието на ужасните гвардейци, се сблъскваха с „неприятности“. От лицето на нещастника течеше кръв. Двама от войниците го подхванаха и го повлякоха нанякъде.

Публичното му арестуване можеше да бъде и просто грабеж. Нямаше как да се узнае. Семейството му трябваше да продаде и последната си дреха, ако искаше да го спаси.

Мина една цяла безкрайна минута. Подобно на затишие пред пустинна буря въздухът беше тежък и зловещ. Малко бе утешението, че този път бяха избрали другиго. Следващия път…

Животът продължаваше. Скоро се възстанови обичайният шум. Хората отново се стълпиха около продавачите. Селянинът взе пари от жената и й подаде портокал. С трепет тя го постави в брезентовата торба до пистолета и се забърза, непрекъснато оглеждайки се за други патрули, но в мислите си все още виждаше разкривеното от ужас лице на горкия хлебар.

Накрая сви по улица Садун, която представляваше просторен бизнесцентър с много по-високи сгради от минаретата на отсрещния бряг на Тигър. Но магазините около широкия булевард предлагаха малко качествени стоки на още по-малобройните купувачи, които можеха да си ги позволят.

Разбира се, туристите вече не посещаваха Багдад, затова когато влезе в модерния хотел Цар Саргон, единственото, което я посрещна, бе пустотата. Някога великолепното фоайе, облицовано в обсидан и хром, сега бе западнало и безлюдно. Хотелът бе проектиран от западен архитект, съчетал културата на древните царства с най-модерните удобства на Запада.

Високият портиер с големи очи и мустаци а ла Садам Хюсеин се караше на отегченото пиколо:

— Какво направи за нас великият ни вожд, Рашид? Кажи ми как геният от Такрит унищожи чуждестранните дяволи и ни направи богати?! — Гърдите му се издуха от ярост: — Толкова богати, че сега с моя докторат съм щастлив да нося тази окъсана ливрея в хотел, в който никой не идва. Децата ми ще имат щастието да живеят един дълъг живот без бъдеще.

Пиколото тъжно отвърна:

— Ще оцелеем, Балшазар. Винаги го правим, а и Саддам не е безсмъртен.

Едва тогава забелязаха старицата, застанала безшумно пред тях. Тя се бе появила толкова тихо — като струйка дим, че за момент пиколото се почувства объркан. Как не я видяха по-рано? Той кръстоса поглед с тъмните очи над забралото. Жената бързо сведе поглед в присъствието на мъже и без съпруг до себе си.

Намръщи се.

Преправи гласа си и сега той прозвуча треперещ и глух, ала арабският бе перфектен.

— Хиляди извинения. Пратиха ме да закърпя Судун.

Почувствал страха й, пиколото си възвърна нормалното презрение към този пол и махна с ръка към сервизния вход.

— Не бива да влизаш във фоайето, старо! Следващия път мини през кухнята. Отзад ти е мястото.

Жената промърмори още извинения, мина покрай портиера. С невидимо движение на ръката тя подпъхна сгъната бележка в изтъркания джоб на ливреята му.

Портиерът не реагира. Вместо това отново се обърна към пиколото.

— Ами електричеството? Защо трябва да го изключват утре? — несъзнателно постави ръка върху джоба си.

Докато се промъкваше навън през сервизния вход, жената дочу как се издигат и спадат гласовете на мъжете във фоайето. Вътрешно въздъхна от облекчение. Беше приключила с първата си задача успешно. Но опасността още далеч не бе преминала. Следващите й действия бяха от критична важност.

Глава 28

19:44 ч.

Багдад

Остър пустинен вятър прорязваше нощния Багдад и постепенно прогони по къщите продавачите от улица Шейх Омар. Във въздуха се носеше сладникавата миризма на канела и карамфил. Небето бе непрогледно, а температурата бързо падаше. Прегърбената старица в черна „абая“ и скриващото лицето й „пуши“ се промъкваше между пешеходците пред занаятчийските дюкяни, където се продаваха вещи на старо и процъфтяваше ръчната изработка на иракските майстори. През последните години повечето от принадлежащите към някогашната просперираща средна класа използваха тези евтини източници на храна, дрехи и всякакви битови вещи.

Приближавайки целта си, тя внезапно се закова на място. Сърцето й заби лудо. Не можеше да повярва на очите си.

Тълпата се бе разредила и той изпъкваше повече, отколкото би следвало. Висок, строен, мускулест — мъжът бе единственият човек на улицата от северноевропейската раса. Имаше същите тъмносини очи, гарвановочерна коса и хладно, твърдо лице, които помнеше с такава болка и гняв. Беше облечен с обикновен шушляк и кафяви панталони. Въпреки емблемата на ООН на рамото тя великолепно знаеше, че не е служител на световната организация.

Ако беше кой да е европеец, необичайна гледка в Ирак, първо щеше тайно да го разучи. Но този мъж й бе достатъчно добре познат и за момент остана смразена пред входа на едно дюкянче. След това влезе бързешком навътре. Дори най-опитният наблюдател не би открил в действията й нищо друго освен моментно колебание. И все пак изненадата й бе пълна.

Какво правеше той в Багдад? Полковник-лейтенант Джонатан Смит беше последният човек, когото очакваше или желаеше да види в тази пустинна страна.

Джон предпазливо оглеждаше магазинчетата и работилниците. През целия ден обикаляше клиники и аптеки, говореше с изнервени лекари и сестри, както и с ветерани от войната. Много от тях потвърдиха информацията за шестте жертви на синдрома на остро респираторно увреждане през миналата година. Симптомите също съвпадаха. Никой обаче не знаеше нищо за тримата оцелели.

Като се приближаваше към целта си, не можеше да се отърве от чувството, че го наблюдават. Взираше се в осветената от лампи улица, в замиращия пазар, в мъжете с дълги бели ризи — „галабияс“, — които седяха около мръсните маси, пиеха горещ чай и пушеха от стъклени чибуци. Изражението му беше безгрижно. Но тази част на града беше извънредно странно място за среща с д-р Радах Макут, световно известен педиатър и хирург.

Инструкциите на Домалевски бяха еднозначни.

Джон бе на границата на отчаянието. Великолепният медик беше единствената му надежда за този ден, а още двадесет и четири часа престой в Багдад щяха да увеличат опасността. Всеки един от източниците му можеше да докладва на Републиканската гвардия. От друга страна, бъдещият му събеседник би могъл най-сетне да разкрие откъде произлиза вирусът и кое копеле е инфектирало иракчаните и София.

Целият кълбо от нерви, той се спря пред работилницата. От двете страни на вратата висяха автомобилни гуми. Магазинчето за гуми на старо бе посоченото от Домалевски място. Според дипломата то бе собственост на един навремето проспериращ предприемач, чийто бизнес бе унищожен от идиотската война на Саддам. Повехналият вид на дюкяна с нищо не намали подозренията му. Погледна часовника си. Беше дошъл навреме. Хвърли последен бръснещ поглед наоколо и влезе вътре.

Зад тезгяха четеше вестник нисък, оплешивяващ мъж, с модните гъсти мустаци. Дебелите му пръсти бяха оцапани с катран. Недалеч една жена в обичайната фундаменталистка черна роба оглеждаше гумите.

— Хасан? — обърна се Джон към мъжа.

— Няма го — отвърна равнодушно иракчанинът на развален английски, но погледът му, отправен към Смит, бе пронизващ.

Джон сниши гласа си, хвърляйки поглед към жената, която се бе приближила и разглеждаше друга част от стоката.

— Трябва да говоря с него. Фарук ал Дубк ми каза, че има нови „Пирели“10 — това беше паролата, дадена му от Джерди Домалевски. Тя не би предизвикала вниманието на околните, тъй като процъфтяващата компания на Хасан, базирана на улица Рашид, беше специализирана в контрабанда на най-качествените гуми в света.

Хасан повдигна вежда в знак на одобрение. Леко се усмихна, сгъна вестника с отрудените си ръце и каза приветливо с много по-добър английски:

— А-ха, „Пирели“. Великолепен избор. Ела отзад, — стана, за да поведе Джон, и промърмори нещо на арабски.

Косите на Смит се изправиха. Обърна се точно навреме, за да види как жената в черно се изплъзва като сянка през главната врата. Намръщи се. Усети нещо нередно. Хасан нетърпеливо се обади:

— Моля ви, побързайте. Оттук.

Преминаха през една дебела завеса в склад, който приличаше на пещера, с толкова много износени гуми, че почти блокираха задния вход.

В средата на стаята стоеше иракчанка на средна възраст, която люлееше бебе. Леки бръчки прорязваха челото и страните й. Черните й очи се фокусираха с любопитство върху Джон. Носеше дълга извезана роба и бяла кърпа, увита около главата и врата.

Джон се втренчи в детето, което явно имаше треска. То изстена и полковникът тръгна към него. Очевидно бе болно и лекарското възпитание на Смит му повеляваше да се заеме с лечението му, независимо дали това бе капан или не.

Хасан заговори бързо на арабски към жената и Джон дочу да споменава фалшивото му име на служителя на ООН. Жената се смръщи, зададе някакъв въпрос. Преди Джон да стигне до детето, ужасен трясък прозвуча от предната част на магазина. Някой бе изритал вратата. Смит замръзна. Прогърмя тропот на подковани ботуши и някой изрева заповед на арабски.

Джон почувства как му се качва адреналинът. Бяха предадени. Извади беретата си и се обърна.

В същото време Хасан измъкна от някаква купчина гуми стар Калашников.

— Републиканската гвардия! — държеше своя АК-47 с увереност, което подсказа на полковника, че не му е за пръв път да защитава по този начин себе си и магазина.

Джон се насочи по посока на шума, но арабинът скочи и му препречи пътя. Хасан яростно махна с глава към жената и болното дете.

— Изведи ги оттук. Остави другото на мен. Това е моя работа.

Решителният иракчанин не изчака да види какво ще стори Джон, Уверено застана до рамката на вратата, показа дулото изпод завесата и откри огън със серия от кратки откоси.

Шумът бе оглушителен и стените се разтърсиха.

Зад Смит жената възкликна уплашено. Детето се разрева.

С берета в ръка Джон се втурна през купчините гуми. Жената вече се бе изправила, понесе детето към задната врата. Внезапно градушка от куршуми заля склада. Хасан отскочи назад и се прикри зад барикадата от гуми. От рамото му потече кръв. Джон наведе с ръка жената и бебето. Куршумите летяха из помещението и се забиваха с глух шум в гумите.

Зад прикритието си Хасан забързано редеше молитви.

— Аллах е велик. Аллах е справедлив. Аллах е милостив. Аллах…

Още един откос от автоматичен огън проряза склада. Жената се наведе над детето, за да го защити, а Смит застана между тях и свистящото олово, което взривяваше бутилки и буркани по полиците. Навсякъде се разлетяха стъклени шрапнели.

Джон беше виждал това и преди — глупавата вяра на зле обучените войници, че безогледният огън ще унищожи противника. Истината бе, че той бе почти безопасен за окопаната или прикрила се цел. Молитвите на Хасан почти заглушиха стрелбата. Джон застана на колене и се вгледа в жената, чието лице беше побеляло от страх. Потупа я по рамото, не можеше да я успокои на родния й език. Бебето изплака. Тя го погали.

Внезапно настъпи тишина. По някаква причина Републиканската гвардия спря огъня. След това Джон разбра защо. Ботушите им затропаха към завесата. Щяха да щурмуват склада.

— Хвала на Аллаха! — Хасан се изправи над купчината гуми. Усмихваше се маниакално, а в очите му гореше пламък. Преди полковникът да успее да го възпре, той се втурна към завесата с трещящ автомат в ръце.

Магазинът прокънтя от стоновете на нападателите. Чу се шум от падащи тела. Отново тишина.

Джон се поколеба. Трябваше да изведе жената оттук, но може би…

Вместо това, ниско приведен, се затича към завесата.

Зад нея прогърмя откос.

Джон се хвърли на пода и пропълзя напред. Когато се добра до прага, огънят спря. Задържайки дъха си, надникна зад завесата. Нов единичен изстрел предизвика градушка от откоси. Хасан лежеше до ъгъла на тезгяха. Беше свалил един от републиканската гвардия. Смит почувства изблик на симпатия.

След това видя как гвардейците пълзят през магазина, за да заобиколят Хасан отзад. Бяха твърде много. Джон отчаяно искаше да му помогне. Храбрият иракчанин нямаше да оцелее дълго. Може би двамата заедно щяха да спечелят достатъчно време, за да могат всички да избягат.

След това чу спирачките на камион отвън.

Пристигаха подкрепления. Щеше да бъде самоубийство.

Погледна назад към жената, която го наблюдаваше. Държеше бебето и чакаше какво ще предприеме американецът. Хасан му бе казал да я спаси. Жертваше живота си не само за да защити бизнеса си, а за да е сигурен, че тя и детето ще избягат. Все пак Джон имаше мисия. Трябваше да спаси милиони от ужасна смърт. Вътрешно въздъхна и прие факта, че не може да спаси Хасан.

Веднъж взел решение, повече не чака. Под пронизителния писък на рикошетите се хвърли назад и отвори задната врата. Виковете на ранените проехтяха в нарешетения с олово магазин, хвърли окуражителна усмивка към жената, хвана я за ръка и я поведе към тъмната уличка, толкова тясна, че дори вятърът нямаше достатъчно място за минаване. Тя люлееше детео си в ръце и го последва. Излезе през вратата и зави вляво, там замръзна. От двете страни на улицата бяха спрели военни машини — от тях се изсипаха още войници. Бяха в капан, бяха попаднали в лапите на Републиканската гвардия.

Глава 29

22 октомври, сряда 04 ч.

Фредерик, Мериленд

Специалистката с четвърто ниво на достъп — Адела Швейк стреснато се събуди. Точно до ухото и извъня острият сигнал за тревога от сензора, поставен и отдалечен на половин миля в офиса на д-р Ръсел в ААМИИЗИБ. Бързо разсънила се скочи от леглото, изключи аларма и активира видеокамерата, инсталирана в кабинета на покойната София Ръсел. Седна зад бюрото на сумрачната стая и се загледа в монитора. Ето, че там изникна някаква облечена в черно фигура. Разгледа влезлия, движенията му бяха бързи и ловки. Това и подсказваше, че лицето с лекота е проникнало в охраняваната сграда. Изведнъж виждайки неговата целенасоченост и лекотата, с която непознатият се ориентираше, тя осъзна, че непознатият и друг път е бил в сградата. Носеше защитен шлем с качулка и черна бронежилетка — направо произведение на изкуството. Този тип жилетка можеше да спре куршумите изстреляни от повечето видове пистолети и автомати.

Седнала пред екрана, тя се напрягаше да прецени и разбере с каква цел и нямерения беше влязъл в помещението странната фигура. Скоро стана ясно, че то провеждаше щателен обиск в кабинета на София Ръсел. Адела скочи на крака решена да действа, захвърли всекидневанта военна униформа, облече камуфлажа и се втурна към колата.

Спокойно в района на форд Детрик стоеше фургон с изключени фарове. Седящият в него в пълна тъмнина Марти Целербах се взираше в монитора с много нещастен вид. Лицето му издаваше тревога и отчаяние. Беше взел медикамента преди няколко часа и неговото действие започваше да отслабва, когато най-накрая завърши своята блестяща програма за автоматично случайно превключване на телефонните релета и невъзможността по този начин да бъде проследен.

За жалозт това му постижение не го приближаваше към решението на двата основни проблема, свързани с телефонните обаждания на София Ръсел, ако въобще е имало такива позвънявания, както и местоположението на Бил Грифин, който беше успял прекалено добре да се скрие.

Трябваше да измисли някакъв по-оригинален, съвършенно нов подход. При други обстоятелства, само би се зарадвал, че пред него стои толкова сложна и интересна задача, но сега Марти изпитваше само тревога. Разполагаше с ограничено време, а работейки по двата проблема, не беше успял да се приближи до решаването им. А и той много се притесняваше за Джон, който замина и изчезна в Ирак. Макар и да изпитваше недоверие към хората, Марти не можеше да не се тревожи за човечеството като цяло — какво ли щеше да стане, ако страшният вирус продължи смъртоносното си разпространение по планетата?

Марти не беше забелязъл как алтруизма се всели в него, той и сега не желаеше да забелязва и признава за този проблем, но често с топлота си мислеше за малките деца, безпомошните старци и за хората в зряла възраст, които тихо и спокойно изпълняваха и неблагоприятната работа, при това доброволно. Не веднъж беше давал годишният приход от стоящиат в банка капитал. Той имаше предостатъчно, за да живее, изкарваше повече от необходимото му изпълнявайки кибернетични поръчки от частни лица, компании или държавани проекти. Успяваше и да заделя внушителни суми, затова и с лекота даде на Джон петдесете хиляди долара.

Марти въздъхна. Чувстваше, че се намира на границата на нервнния срив, трябваше да вземе още една таблетка. В този момент изпита непреодолимо изкушение отново да се гмурне в непознатото, там, където можеше да се чувства свободен, да бъде сам себе си. Самата мисъл за това го зарадва като че светът отваряше пред него своите хорзонти. Един ярък и светъл, изпълнен с безброй възможности свят.

За него настъпи вълшебният час, минутите и часове, когато беше на границата да изгуби контрол над себе си. Тази излезла на свобода мисъл кръжеше в главозамайващи висини. Беше длъжен да провери и намери записите на входящите и изходящи разговори на София Ръсел. Непременно трабваше и да открие този Бил Грифин!

Сега беше моментът!

Облегна се на облегалката на стола, затвори очи и се вля в бляскавия звезден свят на своето въображение. От това му блаженно състояние го изтръгна един суров и хладен глас, дошъл като гръм от ясно небе:

— Ако бях твой враг Марти, досега да си мъртав!

Марти изплашено подскочи, обърна се и възмутено се развика:

— Питър, по дяволите! Идиот такъв! Можех да получа инфаркт! Не може така да се промъкваш и да плашиш хората.

— Като патица на пусия!… — измърмори Питър и мрачно поклати с глава. — Не бъди такъв Марти Целербах. Не трябва да се отпускаш, дори и за минута. — Питър все още облечен в черната униформа на командос уморено се отпусна на шезлонга. Сивият му шлем остана да лежи на коленете му. Тъкмо се връщаше от ААМИИЗИБ, където като че всичко протече гладко и се върна незабелязан във фургона.

Марти беше силно ядосан, не му беше до шпионски игри. Повече от всичко на света му се искаше най-накрая тази лудост да свърши и да може да се върне в тихото си бунгало, където най-вълнъващите събития се изчерпваха с появата на пощальона.

Присмивайки се той каза:

— Вратата беше заключена! Ти постъпи като най-обикновен крадец чрез взлом!

— Бих казал, че съм доста необикновен крадец, — невъзмутимо се усмихна в отговор Питър. — Ако нямах набора от шперцове и необходимите познания за да ги използвам, с теб нямаше да може да си говорим сега.

След като бяха оставили Джон Смит на международното летище на Сан Франциско, те се бяха придвижвали с караваната по цялата страна. Пътуваха по заобоколни маршрути в едно безкрайно пътуване по шосета и пътища. Ядеха и спеха в караваната. През цялото време Питър сам шофираше, сам пазаруваше стараейки се да облекчи максимално Марти и да намали постоянните му оплаквания. Наложи се да му даде няколко урока по шофиране, нещо, което подлагаше на голямо изпитание неговото търпение. Даже сега, гледайки на този гений в електрониката, не му се удаваше да разбере как това малко човече може да изпитва превъзходство над него, като в същото време беше абсолютно непригоден за нормалния всекидневен живот. На всичкото от горе, Марти беше страшно надут.

— Надявам се, че си постигнал по-голям успех от мен, — заядливо отбеляза Марти.

— За съжаление, не. Не открих нищо от значение.

Веднъж стигнали Мериленд, Хауел реши да започнат от самото начало — от офиса и лабораторията на д-р Ръсел, за да се убедят, че Джон не е пропуснал нещо. Паркира колата малко встрани, навлече антитерористичния си екип и се промъкна във форт Детрик. Питър въздъхна:

— Марти, момчето ми, страхувам се, че се нуждая от извъземните ти компютърни умения, за да разровя миналото на горкото момиче. Можеш ли да проникнеш в личното й досие във форт Детрик?

Марти грейна, вдигна ръце, размаха ги и зачатка с пръсти, сякаш удряше с кастанети.

— Трябваше само да поискаш! — Затрака по клавиатурата с шеметна скорост и след по-малко от минута се облегна назад, скръстил ръце: — Та-дада-ам! Личният файл на София Лилиан Ръсел, доктор на науките. Заповядай!

Питър наблюдаваше тревожно Марти още от секундата, в която долови приповдигнатото му настроение. Наведе се над монитора и заговори тихо:

— Джон мисли, че в изтрития доклад от института „Принц Леополд“, който успя да възстановиш, има нещо, което София е преценила за изключително важно. Затова според него е бил заличен, както и страницата от дневника й. — Погледна Марти в изкрящите зелени очи и натърти:

— Трябва ми нещо, което да е свързано с доклада.

Марти се затресе на седалката.

— Няма проблем! Ще разпечатам целия файл! — От него сякаш струеше електрическа енергия. Върху лицето му разцъфна самодоволна усмивка: — Ето го! Ето го!

Питър сложи ръка на рамото му.

— По-добре си вземи мидерала, Марти. Съжалявам, знам, че мразиш тези хапчета. Очаква ни отегчителна работа и поне ти можеш да си спестиш досадата.

С личното досие на София пред тях Питър прочете на глас доклада от „Принц Леополд“, за да ги сравнят. Марти го преглеждаше ред по ред, а мозъкът му методично запаметяваше всичко, докато Хауел четеше и повтаряше информацията. Мидералът бе чудесно лекарство. То успокои речта на Целсрбах, позволи му да стои спокойно и да се занимава с досадната бумащина. Работеше като почтен, но тъжен джентълмен.

Утринта вече се задаваше, а те все още не бяха открили връзката.

— Добре — отсече накрая Питър, — Да направим стъпка назад. Къде е работила след доктората си?

— В Калифорния.

— В кой университет?

Ако Марти не беше си взел лекарството, щеше да подскочи с разперени ръце, отчаян от невежеството на партньора си. Вместо това само поклати глава:

— В Бъркли естествено.

— А, да. Британците били сноби, моля ти се. Можеш ли да кракнеш тази свещена институция, или трябва да шофираме обратно до западния бряг?

Марти вдигна вежда. Каза с добре пресметнат саркастичен тон:

— Кажи ми, Питър, толкова ли сме си неприятни един на друг дори когато не съм на медикаменти?

— О, да, момчето ми. Не се тревожи.

Марти гордо вдигна глава:

— Така си и мислех.

Седна пред компютъра и след десет минути файлът на София от Бъркли беше в ръцете им. Питър отново прочете на глас доклада от белгийския институт. Марти свери фактите.

— Няма съвпадения. Няма практики в чужбина. Цялата й програма е била по генетика. Никаква вирусология. — Листът се свлече от коленете му. — Безнадеждно е.

— Безсмислици. Както казваме ние, британците: боят още не е започнал.

— Това го е казал Джон Пол Джонс11 преди сражението срещу британците — ядоса се Марти.

— Технически той все още е бил британец, когато го е казал.

— Все още ви се ще да си имате колонии, нали?

— Мразим да изоставяме една добра инвестиция. Добре де къде е писала докторската си дисертация?

— В Принстън.

— Хакни го, разбойнико.

За съжаление дисертацията й нямаше нищо общо с вирусите и бе прекалено сложна, за да им е от помощ. Беше изучавала група гени и мутациите им, които бяха причина за липсата на опашки при сиамските котки.

— Била е на продължителни полеви практики — отбеляза Марти. — Това може да е полезно.

— Добре. Кой е бил научният й ръководител?

— Д-р Бенджамин Луи Емеритус. Все още води някакви курсове и живее в Принстън.

— Ясно. Стига съм се занимавал с тези бумаги. Да тръгваме.

8:14 ч.

Принстън, Ню Джърси

Слънчевите лъчи постепенно обагряха дърветата и храстите в есенните цветове, докато Питър и Марти се придвижваха на север. Сменяха се на волана и така прекосиха Мемориалния мост над Делауер, южно от Вашингтон. Оставиха зад себе си шумните метрополиси на Филаделфия и Трентън. Когато влязоха в Принстън, слънцето вече беше високо в небето, а листата ярко грееха в червено, златисто и оранжево.

Градът беше стар, сцена на сражения от времето на войната за независимост. Тук се бе намирал главният британски щаб. Все още бе запазил правите си, обградени с дървета улици, тревните площи, старите къщи и класическите сгради на университета. Цареше елегантна и мирна атмосфера, в която високообразованите и спокойни натури проникваха в законите на природата. Известният университет и старинното градче живееха в симбиоза, не можеха един без друг.

Къщата на д-р Бенджамин Луи се намираше в една странична улица, сгушена сред плътна редица кленови дървета, чиито листа пламтяха в яркочервено. Прохладната триетажна къща беше облицована с дърво, в нещо средно между тъмнокафяво и тъмносиво и повредено от години на храбра съпротива срещу стихиите.

Самият д-р Луи имаше повехнало лице. Видът му бе далеч от клишето за китаец. Беше висок, мускулест, с очи и мустаци на аскетичен мандарин, но с пухкавите бузи, изпъкналата брадичка и розовеещата кожа на новоанглийски китоловен капитан. Представляваше успешна смесица на китайската и европейската раса, стените на кабинета ясно показваха защо. Там висях портретите на родителите му. На едната се виждаше руса, атлетична жена с капитанска шапка и въдица в ръце, а на другата — изтъкнат джентълмен в традиционната мандаринска роба на китайски старейшина, облегнат на перилото на кораб. На другата стена висяха историческите отличия на висок китайски ранг.

Д-р Луи току-що бе привършил със закуската си. Покани ги в кабинета си.

— С какво мога да ви бъда полезен? По телефона споменахте София Ръсел. Много добре си я спомням. Чудесен студент. Да не споменавам колко проницателен. Тя беше единственият ми случай да се подлъжа от идеята да бъда научен ръководител на дисертация — потъна в плюшеното си кресло. — Как е тя?

Под влиянието на лекарствата Марти започна бавно и методично да отговаря…

— Ами, София Ръсел е…

Питър издаде нетърпението си.

— Остави, Марти. Това е моя работа. — Втренчи се в остарелия професор. — Тя е мъртва, д-р Луи. Извинете, че съм толкова прям, но се надяваме, че ще успеете да ни помогнете. Умря от новия вирус.

— Мъртва? — д-р Луи бе шокиран. — Кога? Имам предвид, как е възможно? — Погледна Питър, отмести очи към Марти и отново се върна на англичанина. Тръсна глава. — Но тя беше толкова… млада — поколеба се, сякаш виждаше буйната виталност на София. След това осъзна какво още му бе казал Питър. — Новият вирус? Това е световно бедствие! Имам внуци и съм уплашен до смърт. Би могъл да затрие половината човечество. Какво правим, за да го спрем? Някой може ли да ми каже?

Гласът на Питър беше окуражителен.

— Всички работят денонощно, професоре. Това изследваше и д-р Ръсел.

— Изследваше? Ето как се е заразила.

— Възможно е. Това е едно от нещата, които искаме да уточним.

— Не мога да си представя как мога да съм ви от помощ, но ще се постарая. Какво искате да узнаете?

Питър му подаде листа с доклада от института „Принц Леополд“.

— Това е от института за тропични болести в Белгия. Моля ви, прочетете го и ни кажете, ако откриете нещо, свързано с дейността на д-р Ръсел тук, в Принстън. Курсове, практики, изследвания, приятели, всяко проклето нещо, което ви хрумне.

Професорът кимна. Зачете се в доклада. От време на време вдигаше глава, за да помисли и да се опита да си припомни. Старият стенен часовник глухо тиктакаше. Прочете доклада втори път. После още веднъж. Накрая поклати глава.

— Не виждам нищо, което да се свърже с работата и изследванията й в Принстън. Тя се бе насочила към генетиката и доколкото си спомням, никога не е била на практика в Южна Америка. Жискар не е преподавал в Принстън, а София не е учила в Европа. Не виждам как биха могли да се срещнат — сви устни и отново погледна листа пред себе си. Вдигна глава. — Но знаете ли, спомням си… да, едно пътуване. Преди да завърши. Но не ставаше въпрос за вируси… — поколеба се, — …по дяволите, спомена ми нещо на една неформална сбирка — въздъхна, — не мога да ви кажа нищо повече.

Марти внимателно слушаше. Дори под влиянието на медикаментите, когато мозъкът му бе заключен в клетка, той си оставаше по-умен от по-голямата част от хората, населяващи тази планета. Нещо, което бе допълнителен повод за раздразнението на Питър. Просто, за да си го докаже, той бързо попита:

— А къде е учила преди Принстън?

— В Сиракуза — обърна се към него професорът. — Но тогава не е учила биология. Така че не разбирам как това би се свързало с Жискар и неговия доклад.

Питър отвори уста, но Марти го изпревари:

— И това е добре — почувства внезапен хлад, когато погледна Питър.

Англичанинът му отвърна разбиращо.

— Това е последната ни възможност.

Специалистът от четвърто ниво на достъп — Адел Швейк седеше в миниатюрната си хонда и наблюдаваше къщата. До нея бе Мадукс, Швейк бе забелязала черната фигура на излизане от форт Детрик, видя как влиза в паркираната каравана и я проследи до Принстън. Сега трябваше да се върне в ААМИИЗИБ.

— Онова там е тяхната каравана — предупреди тя Мадукс. — Изглежда и действа като опасен тип. Бъдете внимателни. Другият не би трябвало да ви създаде проблеми. Изненадайте ги, докато излизат.

— Осведоми ли Надал ал Хасан?

— Нямах време.

— Добре. Ние ще се заемем с тях.

Излезе от колата и се затича към паркирания наблизо пикап. Швейк подкара колата, без да погледне нито него, нито караваната.

Глава 30

9:14 ч.

Лонг Лейк, Ню Йорк

Въздухът в Адирондакските планини бе сладък и свеж. Тази сутрин слънцето хвърляше дълги влажни сенки от високите борови дървета върху огромния комплекс на „Бланчард Фармацевтика“. Джеси Окснард беше впечатлен от вътрешността на тухлената административна сграда. Той и секретарят по здравеопазването и социалните грижи Нанси Петрели бяха приключили обиколката на лабораториите и производствените линии, водени лично от Виктор Тремон, генералът, разбира се, бе чувал за компанията, но тя винаги бе избягвала публичността и той си нямаше представа от гигантските й размери и световното присъствие на продуктите й.

Двамата правителствени чиновници се срещнаха на кафе с ръководството, а по-късно посетиха Виктор Тремон в огромния му кабинет. Едната стена бе остъклена и гледаше към горското езеро, дало името на градчето. Настаниха се в креслата около камината, където дърветата пламтяха успокояващо. Слушаха заинтригувано ентусиазираната реч на Тремон, описващ произхода на обещаващия експериментален серум.

— …нашите микробиолози дойдоха при мен с едно предположение. Тогава бях ръководител на експерименталния отдел, още преди десетилетие. Предсказваха нови и нови болести, изникващи по света, тъй като изолирани доскоро места в третия свят стават достъпни и пренаселени. С други думи все по-малко места ще са ограничени от своята отдалеченост и все по-малки са шансовете за неразпространение на смъртоносните епидемии. Индустриалюираният свят няма ефективно противодействие срещу съвременните чуми като СПИН например. Хората ми се надяваха, че работейки върху малко известни вируси, биха могли да извлекат не само научни знания, но и способи за създаване на серуми срещу иначе нелечими болести. Един от вирусите, върху които бяха концентрирани усилията им, беше смъртоносен за определен вид маймуни, твърде близки в генетично отношение с хората. Създадохме рекомбинативен коктейл от антитела срещу него, както и производствени техники за масовото му производство. — Погледна настойчиво двамата си слушатели. — За това изследване ви телефонирах, секретар Петрели. Може би нашите усилия ще помогнат на света. Поне така се надявам.

Джеси Окснард не бе убеден. Беше едър, набит мъж с масивна челюст и тънки мустаци. Намръщи се.

— Това нещо… серумът… още ли е в стадий на изследване?

По загорялото аристократично лице на Тремон пробяга усмивка на разбиране. Светлината на огъня се отрази в стоманеносивата му коса, когато поклати глава.

— Минахме през тестовете върху животни и примати. Доказахме, че серумът лекува заразените маймуни. И както споменах, с чисто научна цел разработихме техники за масовото му производство. Всъщност вече разполагаме с милиони дози. Това ни накара да вземем патент и да подадем документи за ветеринарно одобрение от Федералния лицензионен департамент.

Нанси Петрели наблюдаваше ефекта от думите му върху генерала, а същевременно се възхищаваше от гладкия изказ на тази изсмукана от пръстите история. За малко сама да й повярва. Което й напомни да внимава с Виктор Тремон. Никога не си позволи да мисли за него като за приятел. Първо той потърси съдействие от нея — за началната инвестиция, след това използва влиянието й като конгресмен, а по-късно и като секретар в кабинета по здравеопазването и социалните въпроси.

Нанси бе реалистка. Поддържаше сребристата си коса къса и винаги в спретнат вид. Носеше женствено, но делово облекло. Никога не залагаше, освен ако не бе сигурна, че шансовете са почти изцяло на нейна страна. Подкрепяше Виктор Тремон в първокласната му игричка, защото вярваше, че ще успее. Осъзнаваше, че ако нещата се размиришат, той ще бъде обявен за масов убиец и затова се пазеше от какъвто и да е намек, че може да знае какви ги вържи. В същото време с цялото си сърце се надяваше той да триумфира и да я направи богата.

Но първо трябваше да прикрие собствените си задни части.

— Маймуните не са хора, д-р Тремон — припомни му тя.

Виктор я стрелна учудено и се съгласи.

— Така е. Но в този случай те са изключително близки генетично и физиологически.

— Чакайте да се уверя, че съм разбрал правилно — подръпна мустаци Окснард, — не сте сигурни, че серумът лекува хора?

— Разбира се, че не — отвърна обидено Тремон. — Няма да разберем, докато не го тестваме върху хора. Предвид ситуацията, мисля, че си струва да опитаме.

Генералът се намръщи.

— Това е голяма пречка. Всъщност напълно е възможно да открием, че серумът ви причинява вреда.

Тремон сви пръсти и погледна ръцете си. После вдигна поглед и каза убедено:

— Поне едно нещо изглежда сигурно — милиони ще загинат, ако не открием лекарство срещу този ужасен вирус, — Поклати глава, сякаш агонизира в нерешителност: — Сериозно ли си мислите, че не виждам този проблем? Затова се колебах последните два дни. Трябваше да съм лично за себе си сигурен, че постъпвам правилно. Отговорът беше да. Убеден съм, че съществува голям шанс нашият серум да лекува тази смъртоносна епидемия. Но как да гарантирам, че няма да причини повече вреда отколкото полза, докато не бъде използван?

И тримата се замислиха над дилемата. Джеси Окснард знаеше, че не би могъл да препоръча серума да се използва без подробни изследвания, но, от друга страна, осъзнаваше колко решителен и смел щеше да изглежда, ако действа бързо и спаси милиони хора от сигурна смърт.

Нанси Петрели продължаваше да се занимава само със себе си. Знаеше, че серумът е успешен, но политиката я беше научила по най-трудния начин, че никога не бива да се излага на фронтовата линия. Щеше да остане до последно на позицията на предпазливостта и да се присъедини към малцинството, което накрая, бе уверена, че ще бъде победено в полза на Тремон.

Виктор Тремон се тревожеше за Джон Смит и неговите приятели. Не беше получавал новини от Надал ал Хасан от фиаското в Сиера. Мисълта за това го върна в настоящето. Съществуваше един храбър и отчаян ход в запас, който би убедил Окснард, а чрез него и президента, но трябваше много внимателно да прецени кога да го използва. Наблюдавайки потъналите в размисъл правителствени чиновници, разбра, че моментът е настъпил. Трябваше да блъфира. Ако не успееше да убеди генерала, всичко, за което се бе борил вече десет години, щеше да бъде безвъзвратно загубено. Мислено се похвали за решението. Не можеше да загуби. Нямаше да загуби.

— Изолирали сме малки количества от маймунския вирус. Той е нестабилен, но би могъл да се запази за около седмица — поколеба се, сякаш се бореше с голям морален въпрос. — Има само един начин. И, моля ви, не се опитвайте да ме спрете — твърде много е заложено на една карта. Трябва да мислим за общото добро, не само за индивидуалния риск. — Отново млъкна и пое въздух. — Ще се инжектирам с маймунския вирус и… Окснард го прекъсна:

— Знаете, че е невъзможно.

Тремон вдигна ръка.

— Не, не, моля ви, оставете ме да свърша! Ще се инжектирам с вируса, а после ще взема серума. Маймунският вирус може да не е абсолютно същият като при хората, но вярвам, че е много близък с този, предизвикал епидемията. Така че изпробвайки го върху себе си, ще можем да забележим евентуалните вредни странични ефекти. Тогава ще сме сигурни.

— Това е абсурд — възкликна Петрели, играейки адвокат на дявола. — Знаете, че не можем да ви позволим подобно нещо.

Окснард се поколеба.

— Действително ли бихте го направили?

— Естествено — страстно отвърна Тремон. — Това е единственият начин да убедим всички, че нашият серум може да спре задаващата се ужасна пандемия.

— Но… — започна Петрели, явно с намерението да играе опозиция до край.

Генералът поклати глава.

— Не сме ние хората, които ще решим, Нанси. Тремон прави едно прекрасно хуманистично предложение. Единственото, което можем да направим, е да го уважим и да го предоставим на президента.

Петрели се намръщи.

— Не, по дяволите, Джеси, нямаме сигурност, че двата вируса и серумът ще взаимодействат по един и същи начин в човешкото тяло, — Забеляза как Тремон удивено я поглежда, сякаш се съмняваше, че я е чул добре. — Ако доктор Тремон доброволно иска да стане нашата лабораторна мишка, той трябва да се зарази с истинския вирус или поне трябва да тестваме двата вируса, за да видим дали са идентични.

Вътрешно Тремон беснееше. Какво, по дяволите, правеше тя? Прекрасно знаеше, че серумът не е сто процента сигурен — нямаше такова лекарство или ваксина. Но кимна с разбиране и продължи гласно опасната игра:

— Права си, разбира се. Така би било редно. Но сравняването на вирусите ще отнеме прекалено много време. Мога да ви уверя, че съм готов да се заразя с истинския вирус. Нашият серум ще подейства. Сигурен съм.

— Не! — Генералът плясна коляното си в знак на несъгласие. — Не можем да ви позволим това. Семействата на жертвите вече ни проглушават с молби за помощ. По-смислено е да ги попитаме дали ще се съгласят да тестваме серума върху заболелите им близки. Така ще научим, каквото ни трябва, а е възможно и да спасим нечий обречен живот. Междувременно ще наредя на Детрик и Централната епидемиологична лаборатория да сравнят вирусите.

— Федералният лицензионен департамент никога няма да го позволи — възрази Петрели.

— Ще го одобрят, ако им нареди президентът — контрира я Окснард.

— Директорът веднага ще си подаде оставката.

— Възможно е, но ако президентът поиска да се тества серума, това ще стане.

Нанси Петрели се направи, че размишлява.

— Против съм използването на серума преди обичайната серия от внимателни тестове. Но все пак, ако смятаме да продължаваме напред, има повече смисъл да се опитаме да спасим някого, който вече е болен.

Генералът се изправи.

— Ще се обадим на президента и ще го осведомим за двете предложения. Колкото по-бързо започнем, толкова повече хора можем да спасим. — Обърна се към Тремон:

— Откъде можем да се обадим?

— В конферентната стая има отделна линия. През тази врата.

— Нанси?

— Ти се обади. Няма смисъл да го правим двамата. Кажи му, че съм съгласна с всичко.

Окснард излезе и затвори след себе си вратата. Виктор Тремон се завъртя със стола, за да дари със студена гримаса секретаря по здравеопазването.

— Опитваш се да си спасиш задника за моя сметка, а, Нанси?

— Давам на Джес гледна точка, на която да се противопоставя — изстреля в отговор Петрели. — Не помниш ли, че се уговорихме аз да казвам „не“, за да може той да се съсредоточи върху позитивното и да вижда само предимствата?

Гласът на Тремон не издаваше гнева му.

— Добре свършена работа, но ми се стори, че малко прекаляваш със самозащитата си.

— Учих се от майстор — поклони му се Нанси.

— Благодаря. Но това показва шокираща липса на доверие в мен.

Тя си позволи бегла усмивка.

— Не. Боя се единствено от прищявката на случая. Никой не може да изиграе съдбата си.

При тази мисъл Тремон кимна.

— Така е! Но и ние правим всичко по силите си. Стараем се да запушим всички възможни пробойни. Например аз щях да настоявам да проведем тестовете и да обезвредя предварително вируса. Но винаги остава онзи малък риск на случайността. Риск, който е само за мен.

— Всички рискуваме в този проект, Виктор.

Докъде щеше да ги доведе разговорът, Нанси така и не разбра. В този момент вратата на конферентната зала се отвори и при тях се върна огромният като мечок генерал Окснард, върху чието лице грееше усмивка на облекчение.

— Президентът каза, че ще говори с Федералния лицензионен департамент — заяви направо, — но дотогава трябва да започнем търсенето на доброволци сред жертвите. Кастила е оптимист. По един или друг начин ще тестваме серума и ще победим дяволския вирус.

Виктор Тремон се смя дълго и шумно. Да! Беше го направил. Всички щяха да са богати, но това щеше да е само началото. Седнал зад бюрото си, той пушеше кубинска пура, отпиваше от собствената си марка уиски и се люлееше от радостта на личния си триумф. От дъното на чекмеджето му звънна клетъчният му телефон. Виктор сграбчи слушалката.

— Надал?

Безжичната връзка даде леко забавяне, което означаваше, че обаждането е отдалеч. След това чу доволен глас.

— Открихме Смит.

Какъв прекрасен ден!

— Къде?

— В Ирак.

— Как въобще се е вмъкнал вътре? — попита обхванат от съмнения Тремон.

— Сигурно с помощта на англичанина от Сиера. Открих, че е невъзможно да се изрови нещо за него. Не е сигурно, че Хауел е истинското му име. Нито, че Романов е фалшиво впрочем. Това ме навежда на мисълта, че много му се иска да живее инкогнито.

— Сигурно МИ-6. Как откри Смит?

— Чрез една моя връзка — д-р Камил. Предположих, че Смит ще се опита да открие нещо за експериментите ни, така че предупредих всички лекари, които познавам. Практикуващите доктори вече не са кой знае колко в Ирак. Камил докладва, че Смит се е интересувал и от оцелелите.

— По дяволите. Не трябваше да му позволяваме да научи за тях.

— Това вече не е от значение. Никога няма да напусне Ирак.

— Но е влязъл вътре.

— Тогава не са го издирвали полицията на Саддам и Републиканската гвардия. Щом разберат, че в страната има американец, ще затворят границите и ще тръгнат на лов. Ако те не го убият, ще го направим ние.

— По дяволите, Надал, направи го този път! — изръмжа Тремон и се сети за другите им проблеми. — Ами Грифин? Къде е той?

Лицето на Хасан стана каменно.

— Следим всички възможни места, но Бил Грифин сякаш е потънал вдън земя.

— Чудесно! — ядно изключи клетъчния телефон, захвърли го в чекмеджето и се загледа с невиждащ поглед през прозореца.

След малко днешният успех върна усмивката на лицето му. Нямаше значение какво е открил Смит в Ирак и въпреки Бил Грифин, проектът „Хадес“ се развиваше по план. Наля си още уиски и усмивката му отново се разля — дори и президентът гребеше в лодката му.

10:02 ч.

Форт Ървин, Барстоу, Калифорния

Мъжът проследи наетия от Грифин пикап марка „Тойота“ още от форт Ървин, след това по двулентовото шосе и накрая по междущатската магистрала 15. Държеше се на безопасна дистанция — нито много близо, нито много далеч. Чакаше го да спре някъде поне за известно време. Място, където щеше да се върне и да преспи. Грифин знаеше, че мъжът би го следвал по целия път до Лос Анджелис, докато не се увери, че Бил ще остане на едно място достатъчно дълго, за да могат да пристигнат подкрепленията.

По-късно, зад завесите на стаята си в един мотел до Барстоу, Грифин видя как мъжът излиза от своя „ландроувър“ и се запъти към рецепцията на мотела. Съвсем обикновен човек с неразличим кафяв костюм и разкопчана около врата риза. Грифин никога не го беше виждал досега. Но веднага забеляза почти невидимата издутина на пистолета, закачен под мишницата му. Щеше да провери дали Грифин или с каквото име там се е регистрирал посетителят от стая 107 ще остане за през нощта. След това щеше да се обади по телефона. Грифин взе една от хотелските кърпи. Качи се на прозореца и по перваза се добра до място, откъдето можеше да наблюдава рецепцията. Преследвачът показа фалшива карта на правителствен служител. Рецепционистът кимна утвърдително и обърна регистрационната книга към мъжа, за да може да я погледне.

Грифин се промъкна до ландроувъра, отвори го с шперц и се настани иа задната седалка. Зачака.

Чу как се отваря и затваря предната врата. Грифин се надигна. В дясната си ръка държеше 6,35-милиметров валтер със заглушител, а в лявата си хавлиената кърпа от мотела.

Човекът набираше номер.

С едно-единствено движение Грифин уви хавлията около главата му и стреля. Човекът се свлече назад. С кърпата Грифин избърса кръвта и мозъка. Внимателно пренесе тялото на съседната седалка и седна зад волана.

Зарови го далеч навътре в пустинята. След това отново влезе в Барстоу, заключи колата и я изостави в една странична улица. Уморен и ядосан се върна в мотела, отписа се и пое по междущатската магистрала. От форт Ървин бе разбрал, че Смит се е интересувал от правителствените „лекари“ на Тремон, както и от службата на майор Андерсън в Ирак. Скоро сви към международното летище на Лос Анджелис. Трябваше да вземе решение, а най-доброто място за това бе източният бряг.

Глава 31

20:02 ч.

Багдад

Прегърбената жена бе на една пресечка от магазина за гуми втора ръка, когато чу престрелката. Спря се до един възрастен мъж, седнал по турски на земята и протегнал просеща ръка. Гледаше го с невиждащ поглед, а разумът й я убеждаваше, че не е длъжна да се върне към магазина, за да разбере какво става.

След това отново чу стрелба с автомат.

Когато излезе от магазина, със задачата й бе свършено. Тя се бе уверила, че американецът е установил контакт. В този момент, както се очакваше от нея, напусна. Въоръженото нападение не бе нейна работа. Както и съдбата на мъжа от Америка. Напрегна се. Можеха да я считат за каква ли не, но със сигурност не беше безотговорна към заповедите. Изпитваше огромна гордост от работата си, беше предпазлива, отговорна и почтена.

Още веднъж погледна към просяка. Хвърли няколко динара в ръката му. С развята абая се понесе към магазина.

Сенките бяха единственото прикритие за Смит, жената и детето. Притисна ги до стената, за да не са лесни мишени. Стрелбата отвътре се бе сляла с обичайните градски звуци. Полковникът не изпускаше от очи дузината републикански гвардейци, които се приближаваха предпазливо с готови за стрелба оръжия. Такива бяха високоплатените убийци на Саддам. Насили се и отправи окуражителна усмивка към жената, която гледаше тревожно под лунната светлина.

— Сега ще се върна — прошепна той. Знаеше, че няма да го разбере, но може би звукът от човешкия глас щеше да й помогне да не изпадне в истерия.

Кръвта пулсираше в слепоочията му. Джон се претърколи наляво и натисна бравата на първата врата. Заключена. Опита втората. Отново заключена. Републиканската гвардия се приближаваше. Промени посоката и се върна към жената. Опита друга врата. Отново заключена.

Ядосан и разтревожен, той поведе жената по-далеч от магазина за гуми към следващата врата на сградата и я притисна надолу, докато тя коленичи ниско до паважа. Не виждаше какво друго може да направи повече — налагаше му се да си пробива път напред с бой.

Стегна се, зареди беретата и продължи да наблюдава сенките, които се промъкваха крадешком към тях. Въпреки хладната нощ дрехите му бяха залепнали към потното му тяло. Стрелбата в магазина бе стихнала. За момент си помисли за Хасан, надявайки се да е оцелял, след това изтри от главата си всичко освен приближаващата се заплаха.

Концентрира се. Единственият шум идваше от ритмичния тропот на бойците. Пое дълбоко въздух, като се успокояваше. Спомни си думите на Джери Домалевски, с които го предупреди, че е по-добре да стреля и да рискува живота си, отколкото да бъде заловен жив с оръжие в ръка. Трябваше да внимава за всеки изстрел, защото освен своя рискуваше и живота на жената и детето. Щеше да открие огън чак когато убийците се приближаха достатъчно близо, за да е невъзможно да пропусне. Трябваше да уцели колкото се може повече от тях, колкото се може по-бързо.

Усещайки приближаването им, той копнееше да разполага с нещо по-сериозно от обикновен пистолет. Вдигна беретата. Точно в този момент детето пронизително проплака. Звуците проехтяха по улицата, въпреки опитите на жената да го накара да млъкне.

Сега гвардейците знаеха къде са. Стомахът на Смит се сви на топка. Моментално прозвучаха изстрели и куршумите са забиха в стената около тях. Жената вдигна побеляло от страх лице. Смит ги прикри с тялото си и в настъпилата тишина отвърна с безразборна стрелба. Внезапно чу:

— Бъдете готови. Не мърдайте, докато не ви кажа!

Беше жена. Гласът дойде откъм задната врата на магазина, която след последната стрелба едва се държеше на пантите си. Преди Смит да успее да реагира, дългата черна абея се плъзна навън, последвана от две бледи ръце, уверено държащи автомат узи. Сляла се с нощта, облечената във фундаменталистка роба жена нагласи сръчно оръжието си. Натисна спусъка и поръси републиканските гвардейци с дълъг смъртоносен откос.

Спасителят им се обърна наляво, за да концентрира огъня си в едната група. Джон беше приклекнал така, че стоеше под куршумите й и продължаваше да прикрива с тяло жената и детето. След това се обърна надясно и свали двама от убийците, които се опитаха да пробягат през улицата. Когато тя се обърна надясно, той се обърна в другата посока, сменяха посоката на стрелбата и така след пет минути и от двете страни на улицата противниците им бяха обезвредени. Някои мъртви, други ранени, трети просто си спасяваха живота с бягство. Между стените ехтяха викове от болка, но не се чуваше тропот или някакво друго движение.

Облечената в черно спасителка им излая:

— Вътре! И двамата!

Джон почувства нещо странно познато в гласа й. Категоричните думи бяха на чист американски английски без от акцент.

Ала това можеше да почака. Поведе жената и детето обратно в склада. Побягнаха след приведената жена, която подмина купчините употребявани гуми, дръпна надупчената от куршумите завеса и влезе в магазина. Кръвта бе оплискала стените и се стичаше на локви по пода. Хасан и още четирима републикански гвардейци бяха мъртви. Във въздуха се носеше миризмата на метал и смърт. Сигурно Хеасан бе застрелял четиримата войници, преди да умре от смъртоносна рана в гърдите.

— Хасан! — въздъхна иракската жена.

Жената в абаята заговори бързо на арабски към жената и детето и същевременно бързо свали робата и забралото си. Изправи се — бе станала с двайсетина сантиметра по-висока. Джон удивено я наблюдаваше как нагласи емблемата на ООН на рамото си, сгъна и прибира в чантата узито и абаята. Приключи с преобразяването си за по-малко от минута, но не прекъсваше разговора си с жената.

Той се вкамени. Лицето й бе най-малкото, което очакваше в този изпълнен със събития ден. Същите златисти коси като на София, но по-къси и с леки къдри около ушите. Същите сексапилни устни, правилен нос, волева брадичка. Същата блестяща порцеланова кожа. Погледът й бе станал строг. Задаваше последните си въпроси към иракчанката.

Смит си пое дълбоко въздух — пред него стоеше сестрата на София, Ранди.

— Исусе, какво правиш тук?

— Спасявам ти задника — тросна се Ранди, без дори да го погледне.

Джон почти не я чу. Сърцето му щеше да се пръсне. Беше забравил колко много си приличаха двете сестри. Гледайки Ранди, по кожата му пробягваха ледени тръпки, но не можеше да откъсне поглед от нея. Сети се за лежащия на пода Хасан и усети, че в него се надига гняв. Премигна. Трябваше бързо да си възвърне самообладанието.

Като получи отговор на последния си въпрос, Ранди се обърна към Смит. Лицето й бе хладно. Като мрамор. Нямаше нищо общо с лицето на София.

— Гвардейците ще получат подкрепление всеки момент. Ще излезем от предната врата. Това е най-опасната част, но е по-безопасно, отколкото отзад. Тя познава заобиколните улички, затова ще ни води. Дръж беретата си под ръка, но скрита. Аз ще пазя гърба. Ще търсят един европеец с две иракски жени, едната облечена в абая. Ще ги разочароваме.

Джон бързо се върна към настоящето.

— Оцелелите отзад ще докладват.

— Разбира се. Ще опишат, каквото са видели. Да се надяваме, че новият ми вид ще разколебае подкрепленията — мразят европейците, но не биха предизвикали с лека ръка международен скандал.

Джон кимна — хладнокръвието му се върна. Измъкнаха се през предната врата в тъмната нощ. Това е просто „задача“, убеждаваше се той, а двамата с Ранди бяха партньори професионалисти. С добре трениран поглед той огледа изпитателно улицата. Веднага забеляза двама от тях. В далечния край видя и една военна кола. Приличаше на руския БТР-2 — бронирана машина с двадесет и пет милиметрово оръдие, сдвоена картечница и противотанкови ракети. Бетеерът се движеше по улицата право към тях. Огромното метално чудовище разгонваше пешеходците по пътя си.

— Търсят ни — промърмори Джон.

— Да вървим — подкани го Ранди.

Жената с детето забърза ход и след двайсетина крачки се плъзна в пространството между сградите, толкова тясно, че човек едва се промъкваше между стените. Смит я следваше с готова за стрелба берета. Лицето му обираше паяжините. Често се обръщаше назад към Ранди, за да се убеди, че е добре. След цяла вечност прекосиха тесния проход и стигнаха до друга широка улица. Ранди скри узито в брезентовата си чанта, а Смит пъхна пистолета под колана на кръста си и го прикри с якето. Жената с детето избърза напред, а двамата с Ранди я следваха на дискретна дистанция. Нямаше нищо подозрително в тях. Просто двама служители на ООН, излезли на вечерна разходка. Джон имаше неприятното чувство, че миналото се е стоварило върху настоящето и го е оставило премазан и кървящ. Продължаваше да се сражава с болката от смъртта на София.

— Какво, по дяволите, правиш в Багдад, Джон? — изръмжа Ранди.

Направи гримаса. Същата стара Ранди. Деликатна и тактична като кобра.

— Същото като теб очевидно. Работя.

— Работиш? — повдигна руса вежда — Върху какво? Не съм чувала скоро за болни американски войници, наоколо които да ти се налага да доубиваш.

— Значи си агент на ЦРУ. Ето защо все те няма в къщи или в твоя международен резервоар за мозъци.

— Все още не си ми обяснил какво правиш в Ирак — ядоса се Ранди. — Армията знае ли, или си на някой от твоите лични кръстоносни походи?

Реши да говори полуистини.

— В ААМИИЗИБ има нов вирус, върху който работим. Смъртоносен е. Имаше сведения и за наличието му в Ирак.

— И армията е изпратила теб да разследваш нещата?

— Не се сетиха за друг по-добър. — Ранди явно още не бе научила, че са го обявили за ОВС и го търсят за разпит по смъртта на генерал Кайлбургер. Вътрешно въздъхна облекчен. Сигурно не е чула и за смъртта на София. Но сега не беше времето да й казва.

Улиците отново се стесниха, а над тях надвиснаха остъклени балкони, осветени от свещи. Магазинчетата представляваха просто дупки, пробити в древните дебели стени на постройките. Във всеки вход седеше по един продавач, пробутващ на минувачите жалките си стоки.

Накрая жената с бебето свърна към задния вход на една западнала, но сравнително модерна сграда. Беше неголяма болница. По стените на входното помещение висяха люлки, в които лежаха и плачеха деца. Жената, понесла болното от треска дете, ги преведе през претъпканата с родители приемна.

Намираха се в педиатрична болница и доколкото можеше да прецени Смит, навремето е била съвсем добре поддържана и в крак с модерните технологии. Ала в момента бе притисната от липсата на резервни части, а апаратурата се намираше в състояние на разруха.

Може би тук трябваше да се срещне със световно известния педиатър. Той лично не го познаваше, тъй като се занимаваха в различни области на науката. Обърна се към Ранди.

— Къде е д-р Махук? Хасан трябваше да ме срещне с него. Той е специалист педиатър.

— Знам — тихо му отвърна Ранди. — Затова бях в магазина за гуми. Да се уверя, че Хасан безопасно ще се срещне с агент под прикритие, явно с теб. Д-р Махук е жизненоважен член на нелегалната съпротива. Надявахме се да се срещнете в магазина на Хасан. Мислихме, че ще е по-безопасно.

Жената с бебето пристъпи в един кабинет с маса за прегледи в средата. Нежно положи върху нея детето. Джон се вмъкна след нея, а Ранди се задържа около прага и огледа предпазливо претъпкания коридор, огласян от детски гласове и плач. Последва ги в кабинета и затвори след себе си вратата. Отправи се към втората врата на кабинета като трудно прикриваше тревогата си. Отново огледа навън, затвори плътно, извади узито и облегна гръб на вратата. Но веднага щом срещна погледа на Джон, лицето й стана непроницаемо — истински професионалист. В момента се грижеше за безопасността не само на жената с детето, но и за неговата.

Смит никога не бе виждал Ранди в такава светлина. До този ден я смяташе за една напълно независима жена с отвратително самочувствие. Когато се срещнаха за пръв път преди седем години, му се стори красива, интригуваща. Бе се опитал да поговорят за смъртта на годеника й, за вината, която чувстваше, но се оказа безсмислено.

По-късно, когато Смит я посети в апартамента й във Вашингтон, за да се извини за смъртта на Майк, откри при нея София. Никога не успя да преодолее гнева и мъката на Ранди, но любовта му към София измести това на заден план. Сега трябваше да й съобщи за смъртта на сестра й и дори не се опитваше да гадае как Ранди ще приеме тази вест.

Въздъхна. Искаше да си върне София. Всеки поглед към Ранди усилваше копнежа му. Иракчанката се усмихна на Джон, когато той й помогна да развие одеялото около бебето.

— Нали ще простите малката измама? — чу я да казва на перфектен английски. — Когато ни нападнаха, се уплаших да не ви заловят. Тогава бе по-добре да не знаете, че аз съм човекът, когото търсите. Аз съм д-р Радах Махук. Благодаря ви, че помогнахте да спасим малката.

Жената се усмихна на детето и се наведе, за да го прегледа.

Глава 32

21:02 ч.

Багдад

— Толкова малко можем да направим за децата. Както и за всеки болен или ранен в Ирак.

Масата за прегледи бе поправяна многократно с всякакви подръчни средства. Д-р Махук преслуша гърдите на детето. Провери очите, ушите и гърлото, а след това измери и температурата. Джон предположи, че малкото момиче е на шест месеца, въпреки че изглеждаше на не повече от четири. Обърна внимание на тънката й прозрачна кожа. Очите имаха цвят на слонова кост без вени — това подсказваше липса на витамини. Детето не се хранеше достатъчно.

Накрая д-р Махук кимна, отвори вратата и повика сестрата. Погали бебето и я инструктира:

— Изкъпете я. Трябва да я почистите, но използвайте студена вода, за да свалите температурата. Скоро ще се върна.

Лицето й бе с правилни черти, ала умората и тревогата бяха оформили сини кръгове под големите тъмни очи. Ранди усети напрежението в гласа й и попита на английски:

— Какво й има?

— Диария заедно с другите неща.

— Естествено, предвид условията на живот — съгласи се Смит. — Когато водата плесеняса, винаги се появяват диария и много други проблеми.

— Прав сте, разбира се. Моля ви, седнете. Диарията е често срещана, особено в по-старите части на града. Майка й има още три деца. Две от тях са с мускулна атрофия. Затова й обещах да взема най-малкото и да го прегледам. Утре сутринта майка й ще дойде да си я вземе, но и тя не се храни достатъчно, за да има мляко. Може би ще успея да намеря някакво мляко дотогава.

Д-р Махук седна в края на масата за прегледи. Под грубата басмена дреха се виждаха най-обикновени платнени обувки с бели връзки. За повечето хора в Ирак животът бе сведен до борба за осигуряване на най-основното. Този лекар, спечелил световна известност с публикациите си, пропътувал цялото земно кълбо, участвайки в различни педиатрични конференции, в момента се занимаваше с осигуряването на мляко за малките си пациенти.

— Оценявам високо факта, че сте поели риска да говорите с мен.

Джон седна на един паянтов стол до бюрото Огледа спартанската обстановка в кабинета. Тревогата допълнително го изнервяше. Все пак запази спокойно изражение и равна интонация. Радваше се, че докторът се е съгласила да му помогне, но се чувстваше изтощен от дългия ден.

— Правя, каквото трябва — вдигна рамене тя. Свали бялата си забрадка и дългата черна коса се разпиля по гърба й. Разпуснатите й коси я направиха да изглежда по-млада и по-недоволна. — Кой би си помислил, че ще свършим така? Израснах с въздигането на партията БААС. Дните бяха изпълнени с вълнение и Ирак бе обзет с надежда. Арабската социалистическа партия ме изпрати да следвам в Лондон, а после на стаж в Колумбийската презвитерианска болница в Ню Йорк. Когато се върнах в Багдад, открих тази болница и станах първият й директор. Не искам да съм и последният. Но когато БААС направи Саддам президент, всичко се промени.

— Така е — съгласи се Смит. — Почти веднага вкара Ирак във война с Иран.

— Да, беше ужасно. Толкова наши момчета загинаха. Накрая след осем години кръвопролития и празни лозунги сключихме мир, с който преместихме своята граница на неколкостотин метра от фарватера на Шат ал Араб. Всички тези жертви за някакъв незначителен граничен спор. А после като допълнителна обида трябваше да подкупим Иран със същата тази територия през 1990 г., за да стои настрани от войната в Залива. Лудост! Разбира се, след Кувейт и онази ужасна война дойде ембаргото. Наричаме го ал хисар, което означава не само изолация, но й обсада от останалия свят. Саддам е доволен от ембаргото, защото с него оправдава всичките ни проблеми. Това е най-могъщото му оръжие, което го държи на власт.

— Сега не можете да си доставяте необходимите лекарства — съгласи се Смит.

Педиатърът не криеше гнева си.

— Недохранване, рак, диарии, паразити, мускулни атрофии… всякакъв вид болести. Трябва да храним децата си, да им осигуряваме чиста вода и да ги ваксинираме. Сега в родината ми всяка болест е смъртоносна заплаха. Трябва да се направи нещо или ще загубим следващото поколение. — Очите й се навлажниха. Погледна Ранди: — Затова се присъединих към съпротивата. Благодаря за помощта ти. — Настойчиво прошепна: — Трябва да свалим Саддам, преди да е избил всички ни!

През вратата, на която се бе облегнала, Ранди Ръсел дочуваше ниските гласове на докторите и сестрите, чиито думи често бяха единственото, което можеха да дадат на болните и умиращи деца. Сърцето й принадлежеше на тази трагична страна.

В същото време в душата й се зараждаше, неспокойство. Стоеше нащрек, като охрана срещу опасностите на диктаторския режим и гледаше как двамата лекари са потънали в разговор. Гледаше изхабеното от умора лице на Радах Махук. Тя бе ключова фигура в малката опозиционна група, финансирана от ЦРУ, към която бе прикрепена и Ранди. Джон Смит се бе отпуснал привидно безгрижно на стола Но Ранди много добре го познаваше, за да разбере, че невинния му вид прикриваше обтегнатите до крайност нерви. Помисли си за думите му — бил тук, за да изследва някакъв вирус.

Изражението й стана каменно. Склонността на Смит към импровизации можеше да постави д-р Махук в опасност, а чрез нея и цялата съпротива. Тя хвана по-удобно узито.

— Затова ли се съгласихте да говорите с мен? — попита Джон.

— Да. Всички сме под наблюдение, и ще ни търсят с идвоени сили след престрелката.

Джон се усмихна мрачно. Недоволството на Ранди изплува на повърхността.

— Колкото по-дълго сте заедно, толкова по-голяма е опасността и за двама ви. Питай, каквото ще питаш, и да тръгваме.

Джон не й обърна внимание.

— Вече научих доста за трите жертви на непознатия вирус през миналата година. По едно или друго време те са били до кувейтската граница към края на войната.

— Така разбрах и аз. Непознат вирус в Ирак! Беше странно.

— Всичко е странно — съгласи се Смит. — Един от моите източници ми съобщи и за трима оцелели миналата година. Знаете ли нещо за тях?

Този път лекарката се забави с отговора и Ранди отново не издържа и я подкани:

— Докторе?

Педиатърът стана, отиде до вратата и я отвори. Огледа коридора и в двете посоки. Отвън нямаше никой. Захлопна вратата и се облегна на нея.

— Забранено е даже да се споменава за оцелелите и умрелите. Да, наистина имаше трима оцелели. И тримата са в Басра. Намира се на юг, както вече сте разбрали. Близо до Кувейт. Струва ми се, че у вас се заражда същата теория, както и при мен.

Джон мрачно предположи:

— Някакъв експеримент?

Д-р Махук кимна.

— И тримата ли оцелели са били базирани близо до кувейтската граница по време на войната?

— Да.

— Странно е, че тези в Багдад са починали, а онези в Басра са оцелели.

Ранди наблюдаваше двойката. Те предпазливо се приближаваха към отговор на нещо, което тя не разбираше, но усещаше, че е от огромно значение. Високият американец и дребната иракчанка бяха впили поглед един в друг, а интелектуалното напрежение помежду им сякаш можеше да се докосне. Светът отвън сякаш се стопяваше и това ги правеше по-уязвими и съответно Ранди по-внимателна.

— Можете ли да обясните защо тези в Басра са оцелели? — най-сетне зададе въпроса си Смит.

— Мога да ви кажа как стана. По това време бях в Басра и се опитвах да помогна на жертвите. Тогава пристигна екип от лекари с емблемите на ООН, които им биха по инжекция. Не само се оправиха. След четири дни все едно никога не бяха боледували. Удивително!

— Това е невероятно!

— Така си е — тя потри ръце, сякаш през нея премина хлад. — Не бих повярвала, ако не го бях видяла с очите си.

Смит скочи и закрачи из кабинета. Лицето му бе дълбоко замислено. Сините му очи ледени, гневни и изкрящи.

— Знаете ли какво ми казвате, докторе? Че съществува лекарство за смъртоносен и абсолютно непознат вирус. Лекарство, не ваксина!

— Това е единственото разумно обяснение.

— Ефективен антисерум.

— Мисля, че имате право.

— Това означава, че така наречените „лекари“ от ООН са имали серум в големи количества.

— Очевидно.

Думите на Джон потекоха като поток.

— Голямо количество серум срещу вирус, който за пръв път се е появил миналата година в Ирак, и то само у шестима. А сега, преди малко повече от седмица, и от другата страна на планетата, в Америка, отново шест случая. Всички са участвали във войната в Залива или им е била прелята кръв от участник в нея.

— Точно така. В две страни, където вирусът никога не е съществувал.

И двамата медици удължиха тишината, без да им се иска да изрекат очевидното заключение.

— Не е странно. Не е никакво чудо — намеси се Ранди и изрече на глас това, което двамата отбягваха: — Някой ги е заразил с вируса.

— Така е. И само на половината заразени е даден противовирусния серум — с болка продължи Джон. — Това е контролиран смъртоносен експеримент върху хора, които не са били информирани. Никой не е искал предварително съгласието им.

— Напомня ми за нацистките лекари, които използвали затворените в концентрационните лагери като лабораторни животни — пребледня педиатърът. — Ужасно. Чудовищно.

— Кои са те? — попита Ранди.

— Някой от лекарите да е споменавал името си, д-р Махук? — обърна се към нея Джон.

— Не се представиха. Заявиха, че помагайки на болните, може да си имат неприятности с режима на Садам, както и с наблюдателите от Женева. Сигурна съм, че лъжеха Няма начин да влязат в Ирак и да работят във военна болница без знанието на правителството.

— Тогава как? Подкуп?

— Според мен голям подкуп, и то за самия Саддам.

Ранди отново се намеси:

— Смяташ, че те въобще не са били от ООН?

Педиатърът нервно поклати глава.

— Трябваше отдавна да стигна до това естествено заключение. Проблемът в днешно време е, че водим борба за оцеляване и така губим цялата картина. Убедена съм, че нито са били от ООН, нито са били практикуващи лекари. Приличаха повече на научни изследователи. Освен това пристигнаха прекалено бързо, сякаш са знаели кой и кога точно ще заболее!

Всичко потвърждаваше убеждението на Смит, че дванайсетте жертви са част от експеримент, започнал в 167-и оперативен армейски лазарет към края на войната в Залива.

— Нещо подсказа ли ви откъде са дошли?

— Казаха от Германия, но немският им бе учебникарски, а и дрехите им не бяха европейски. Мисля, че бяха американци, което още повече би увеличило опасността за тях, ако не са имали одобрението на самия Саддам Хюсеин.

Ранди се намръщи и нагласи по-удобно автомата.

— Можеш ли да предположиш кой ги е изпратил?

— Всичко, което си спомням, е, че веднъж си говориха за ски. Може да са имали предвид много, много места.

Джон крачеше, като си мислеше за американските учени, които разполагат с големи количества от лекарство срещу новия вирус. Изведнъж се усети.

— Пилеем целия ден да си говорим за шестимата заразени преди една година. А сега? Има ли още случаи в Ирак?

Д-р Махук стисна тъжно устни. Беше се посветила на лекуването, а сега светът сякаш шеше да експлодира от болест извън всякакъв контрол. В думите й прозвуча неприкрит гняв.

— През последните седмици имаме много повече жертви от синдрома на острото респираторно увреждане. Загинаха над петдесет души. Не сме сигурни в точния им брой, тъй като той се променя всеки момент. Едва сега започваме да проверяваме дали причината е новият вирус, но за мен почти няма съмнение. Симптомите са същите — малка треска, след това тежка простуда, която продължава няколко седмици, накрая внезапен кръвоизлив в дробовете СОРУ и след няколко часа смърт. Няма оцелели — гласът й се прекърши, — нито един оцелял.

Смит ускори крачка, ужасен от големия брой жертви. Изпълни го съчувствие. След това си помисли, че…

— Жертвите участвали ли са във войната? Били ли са до кувейтската граница?

Д-р Махук въздъхна.

— За съжаление отговорът не е толкова прост. Малцина са участвали във войната и нито един не е бил близо до Кувейт.

— Някакви контакти с шестимата?

— Не, никакви.

Джон се замисли за любимата София, за генерал Кайлбургер, Мелаяи Къртис и 167-и оперативен армейски лазарет преди десет години.

— Но как е възможно петдесет души да бъдат инжектирани, без да узнаят, и то по едно и също време? В толкова изолирана страна като Ирак! От една област ли са? Били ли са зад граница? Имали ли са контакти с чужденци?

Д-р Махук не отговори веднага. Отдръпна се от вратата. Бръкна в джоба си и след кратко ровене измъкна оттам някаква руска цигара. Запали я и закрачи нервна и напрегната около масата за прегледи. Спартанският кабинет се изпълни с типичния аромат на руските тютюни. След малко проговори:

— Поради работата ми с вируса преди година ме помолиха да изследвам новите случаи. Прегледах всички възможни източници на инфекция, не само изброените от вас, не открих нищо. Не открих връзка между жертвите. Те се различаваха по пол, възраст, местоживеене, етнос и географско разположение. — Пое дима от цигарата и го изпусна бавно, обмисляйки следващите си думи. — Те не са се заразили един друг, семействата им са здрави. Не знам доколко е важно това, но е много любопитно.

— Важно е! Всичко открито до този момент доказва, че вирусът не притежава почти никакъв фактор на заразяване.

— Тогава как попада в човешкия организъм? — Ранди внимателно следеше разговора. Въпреки че не беше със специално образование по биология или химия, имаше основните познания от училище. Това, за което говориха двамата… за което се безпокояха… беше епидемия.

— И защо само в Ирак и Америка? Да не е в резултат на някакво биологическо оръжие, скрито в Ирак?

Д-р Махук поклати отрицателно глава и отиде до един сейф в ъгъла на стаята. Цигареният дим я следваше като кафяв призрак. Извади купчина листи и ги подаде на Джон. Ранди веднага отметна назад автомата и се приближи към него, за да вижда по-добре. Удивени, прочетоха компютърната разпечатка на заглавната страница на Вашингтон Пост. Най-отгоре висеше огромно заглавие:

Статията твърдеше, че в двадесет и седем страни са отбелязани смъртни случаи, чийто общ брой достигаше половин милион. Всички започвали с простуда или пневмония и след две седмици прераствали в СОРУ, който завършвал с кръвоизлив и смърт. Още четиридесет и две държави докладваха за общо няколко милиона души с гореизложените симптоми. Не можеше да се твърди категорично, че и те са заразени от вируса.

Новините го оставиха без дъх. Леден ужас пробяга през него. Половин милион мъртви! Милиони бяха болни!

— Откъде намерихте това?

Д-р Махук изгаси цигарата си.

— Имаме си таен компютър в болницата. Извлякохме статията от Интернет тази сутрин. Очевидно вече не можем да говорим само за Америка, Ирак и войната в Залива. Не виждам как причината би могла да е биологично оръжие, използвано от Саддам. Високият брой мъртви е кошмарен. Затова реших, че трябва да говоря с вас.

Статията и разкритията на педиатъра разтърсиха Джон. Отново препречете информацията, размишлявайки над наученото. Д-р Махук бе проверила всички възможни контакти на болните с останалия свят. И все пак вирусът се бе превърнал в световна епидемия. Преди две седмици жертвите са били живи с изключение на тримата в Ирак, заразени миналата година. Скоростта на разпространение на вируса бе просто немислима. Отново погледна разпечатката.

— Всичко е излязло извън контрол. Трябва да се прибера у дома. Ако действително в Америка има хора със серум, аз ще ги разкрия. Едни мои приятели вероятно също са се добрали до някаква информация. Нямам време за губене.

Внезапно Ранди замръзна.

— Чакай!

С автомата в ръце тя се затича към вратата. Смит незабавно застана зад нея с изваден пистолет.

Откъм коридора се чу груба команда на арабски. Отговориха му слаби, уплашени гласове. Тежки ботуши затътнаха по коридора към малката стая за прегледи.

Джон погледна към д-р Махук и попита настоятелно.

— Републиканската гвардия?

Тя притисна пръст към устните си и се заслуша в гласовете отвън. Накрая прошепна:

— Полицията — големите й изразителни очи преливаха от страх.

Ранди се втурна към другата врата. Приличаше по-скоро на фотомодел, избягал в почивка, отколкото на изпечен агент от ЦРУ. Но Джон бе свидетел как с риск за живота си побеждава многобройните републикански гвардейци. Стройното й тяло преливаше от тренирана физическа сила.

— Полиция или гвардия няма значение, ще се опитат да ни убият. Трябва да се измъкнем отзад.

Отвори вратата, обърна се към тях и ги подкани да излязат.

Това се оказа грешка. Полицаите ги очакваха от другата страна. Бяха им подготвили капан и тримата попаднаха в него.

Един униформен полицай скочи и измъкна автомата от ръцете на Ранди, преди тя да успее да реагира. Други трима влязоха с насочени напред калашници. Джон се опита да насочи беретата, но други двама се появиха на вратата откъм коридора и го събориха на пода. Бяха заловени.

Глава 33

21:41 ч.

Багдад

Д-р Радах Махук стоеше безмълвна, опряла гръб до стената, и не смееше помръдне. Ако я убиеха, щеше да е невъзможно да лекува болните, а и не би могла да спаси родината си, ако се оставеше да я затворят в трагично известния Център за задържане и съдебно разследване. Подобно на Хасан и тя бе воин на свещена кауза, но не притежаваше оръжие и не умееше да се сражава. Единственото й оръжие бе нейния интелект и доверието, което си бе създала сред сънародниците. На свобода вероятно би могла да помогне на народа си, а защо не и на двамата американци. Опита се да стане невидима. По челото й изби пот.

В кабинета влязоха още двама униформени полицаи. Израженията им бяха тревожни и непрекъснато се озъртаха на всички посоки. Зад тях се появи още един висок мъж с нашивки по униформата. В ръката си държеше пистолет „Берета“, иракско производство.

В момента никой не гледаше към д-р Махук. Явно не беше от значение за тях, поне засега. Ужасена, с биещо до пръсване сърце, тя се изплъзна към коридора и тръгна бавно, без да привлича внимание, сякаш търсеше телефон.

В стаята офицерът отправи усмивка към Джон и каза на английски с лек акцент:

— Полковник Смит, а? Най-накрая. Трудно откриваем сте. — Наведе глава към Ранди с преувеличена учтивост: — А младата лейди? Не я познавам. Вероятно ЦРУ? Слуховете говорят, че вашата нация изпитва такова възхищение от нас, че непрекъснато изпращате свои хора, които да измерват любовта на народа ни към нашия велик лидер.

Гърдите на Джон се стегнаха от яд. Бяха толкова непредпазливи. По дяволите.

— Не я познавам — излъга той. — Сигурно е част от медицинския персонал.

Прозвуча глупаво дори в собствените му уши, но си струваше опита. Офицерът се изсмя недоверчиво.

— Европейски служител от персонала на тази болница? Едва ли.

Ядосана на себе си и разтревожена за съпротивата, тя трескаво се опитваше да измисли нещо. Като чу Смит, го стрелна с поглед, изпълнен с изненада и благодарност. Офицера спря да се усмихва. Махна с пистолета — време бе затворниците да бъдат отведени, където им бе отредено. Издаде заповед на арабски и полицаите избутаха Ранди и Джон към коридора. Вратите се тръшваха и заключваха. Целият медицински персонал и болните се опитваха да се махнат от пътя на бедата. Двамата американци бяха повлечени по пустия коридор.

Ранди нервно се оглеждаше за Радах Махук и когато не я видя никъде, въздъхна облекчено. В този момент един от полицаите грубо я ръгна с дулото на оръжието и болката й напомни за опасната ситуация, в която се намираше.

Полицаите изведоха двамата навън в звездната нощ. Пред болницата върху самия тротоар ги очакваше със запален двигател стар руски камион. Беше с ремарке, покрито с брезент. Ауспухът бълваше сребърни облаци от изгорели газове. Около тях звуците на града им се струваха заплашителни. Полицаите отметнаха брезента и качиха грубо двамата американци в каросерията. Вътре бе мокро и тъмно. Навсякъде се носеше упойващата миризма на дизел. Ранди потрепери и погледна към Джон. Той се опита да я успокои с топъл глас, но едва прикриваше страха си:

— А ти се оплакваше от моите кръстоносни походи.

Ранди безсилно му се усмихна.

— Съжалявам за провала си. Следващия път ще бъда по предпазлива.

— Благодаря. Това определено подобри настроението ми. Как мислиш, че са ни открили?

Не мога да повярвам, че са ни проследили от магазина за гуми. Предполагам, че ни е издал някой от болницата.

— Не всички са съгласни с революционните идеи на д-р Махук. Положението в страната е такова, че всеки би те предал, за да спечели малко благоразположение от страна на полицията.

Две от багдадските ченгета се качиха при тях в каросерията. Насочиха автоматите си към тях и със знаци им показаха, че трябва да влязат навътре, по-далеч от изхода. Признавайки се за победени, Ранди и Смит се подчиниха и се отправиха към дъното на каросерията. Откриха до кабината по-удобни постелки и се настаниха. Ченгетата застанаха на три метра от тях.

Офицерът с беретата им махна приятелски откъм кабината:

— Оревоар засега, мои нови американски приятели! — засмя се доволно от чувството си за хумор. След това погледна строго към подчинените си, размаха пистолета и им нареди да вдигнат капака на каросерията и да го заключат.

— Къде ни водите? — извика Смит.

— На детска площадка. На пикник за уикенда — иракчанинът се подсмихна отново под мустак, — На курорт, ако повече ви харесва. — След това присви очи и довърши с груб глас: — А, истината ли искате? Тогава отиваме в Центъра за задържане и съдебно разследване. Ако изпълнявате каквото ви наредят, вероятно ще живеете.

Джон се опита да потисне страха си, когато си припомни думите на Джери Домалевски за шестетажния подземен комплекс за изтезания и екзекуции. Размени безмълвен поглед с Ранди. Лицето й бе безизразно, но забеляза треперещите й ръце. Ранди също знаеше за центъра. Попадналите в адската дупка не излизаха оттам живи.

Брезентовото покривало изплющя надолу и откъсна Смит и Ранди от външния свят. Двамата пазачи седнаха с насочени към затворниците автомати. По шумовете отвън можеше да се съди, че офицерът и войниците се качват в кабината.

Джон мълчеше. Камионът изрева и потегли. Заловиха Ранди заради него. Не искаше дори да си представи какво биха направили с агент на ЦРУ, при това жена. А как щеше да се свърже с ААМИИЗИБ и Пентагона за онова, което бе научил за вируса и съществуващото лекарството?

— Трябва да избягаме, — тихо прошепна той.

Ранди кимна с глава.

— Да, переспективата да попаднем в този център и мен не ме радва, но пазачите са въоръжени. Да вървят по дяволите, ще го направим!

Смит погледна към сенките, където полицаите стояха нащрек. Освен автомат всеки от тях имаше и пистолет на кръста. Камионът свърна в толкова тясна улица, че брезентът отстрани се търкаше в каменните сгради. Трябваше да действат, преди да е станало късно. Обърна се към Ранди.

— Е? Не се ли чувстваш зле?

Отначало тя сбърчи вежди, но веднага разбра.

— Започни да стенеш и по-силно!

— Ето така ли? — тя застена хващайки се за корема.

— Хей! — извика Смит към охраната. — Не виждате ли? На нея и е лошо! Помогнете!

Ранди се сгъна наполовина и простена на арабски:

— Не издържам! Умирам! Извикайте помощ! Моля ви!

Отсреща двамата се спогледаха. Единият смига дяволито, а другият гръмко се засмя. След това си рамениха някаква реплика на арабски, която Джон не разбра. Ранди отново застена.

Джон се изправи и навеждайки се под провисналият брезент тръгна към охраната.

— Трябва да…

Единият от пазачите извика, а другият, без да се замисля стреля. Куршумът с противно свистене премина толкова близо край ухото му, сякаш проряза мозъка на Смит, но пробит беше само брезента. Военният с груби жестове му заповяда да седне на мястото си. Ранди се надигна.

— Май, че не ни вярват!

— Нищо, само се шегувахме! — Джон се свлече на пейката притискайки с ръка ухото си. Главата му звънтеше, затвори очи.

— За какво си говорят?

— Казват, че са ти направили голяма услуга като не са те застреляли и че следващит път ще ни застрелят като кучета.

Той кимна.

— Ясно.

— Съжалявам, Джон, но опитът си струваше.

Камионът завиваше от една тясна улица към друга.

Борда му продължаваше да драска по стените на къщите.

До тях достигаха подвикванията на уличните продавачие, замръкнали дълго след разумното време за затваряне, с надеждата за още една продажба, а може би и единствената за деня. Долавяха се и скърцащите звуци на радиоцриемници от преди Втората световна война, което подсказваше, че се намират в по-старите части на Багдад.

— Движат се прекалено бавно — прошепна Ранди — и се придържат към страничните улици. Не е логично. Багдадската полиция ходи, където пожелае. Част от работата им е да показват присъствие, но тези отбягват главните улици.

— Мислиш, че не са полицаи? — Смит свали ръка от ухото си. Болката отшумяваше.

— Имат униформи и модерни руски автомати. Ако не са полицаи, ще бъдат мъртви в момента, в който ги разкрият. Не виждам какви други биха могли да бъдат.

— Аз знам.

Още докато го изричаше, спомените от изминалата седмица нахлуха в главата му и се случи онова, от което Смит толкова се пазеше. Ранди изчезна. На нейно място се появи София. Всяка фибра от тялото му изпитваше болка при вида й. Красивите очи сияеха, изпълнени с обич, гладката бяла кожа сякаш блестеше, дългата сламеноруса коса се спускаще свободно около любимото лице. Благата усмивка откриваше зъби като мъниста. От нея струеше една невероятна красота, която не се състоеше само от плът. Достойнство, жизненост и интелект превръщаха физиката в естетика.

В момент на лудост Смит действително повярва, че е жива. Само да протегне ръка и щеше да я докосне, да вдъхне отново аромата на косата й, да усети биенето на сърцето й до себе си. Жива!

Вглъби се дълбоко в себе си, търсейки сили.

Стисна силно очи. Тръсна глава, за да проясни мислите си. Гледаше Ранди. Не София. Бяха в смъртна опасност. Трябваше да приеме истината. Сякаш се намираше в кабинката на пропадащ асансьор. Възможно бе да не оцелеят. Нямаше право да отлага повече.

Трябваше да каже за София. Трябваше да изрече думите, иначе щеше да се озове в някакъв друг измислен свят, в който завинаги щеше да си въобрази, че Ранди е София. Не можеше да позволи на емоциите си тези жестоки безкрайни игри.

На карта беше поставено не само неговото бъдеще, а и това на Ранди, и на десетките милиони хора, които щяха да умрат от новия вирус. Чуваше гласа на София: „Стегни се, Смит. Фактът, че си решил да живееш, не означава, че не ме обичаш. Имаш работа за вършене. Обичай ме достатъчно, за да се заемеш с нея.“

Ранди го гледаше изпитателно.

— Щеше да ми казваш кои са тези лъжеполицаи според теб?

Смит пое дълбоко въздух.

— В началото не обърнах внимание. Водачът им се обърна към мен с истинското ми име. Не с фалшивото, с което се представям в Багдад. Не виждам как биха могли да узнаят, че съм полковник Смит, ако той и другите не са били наети от хората, притежаващи вируса. Опитват се да ме убият и да спрат разследването ми още, откакто… — Смит се насили да вижда нея, а не сестра й. Но когато го постигна, видя каменното й изражение. Ранди бе разбрала, че ще научи нещо ужасно, нещо, което я засяга лично и което никога не би му простила. — Ранди, имам ужасни новини. София е мъртва. Убиха я. Направиха го хората, които стоят зад всичко това.

Глава 34

Ранди се изправи. За момент на Джон му се стори, че тя е чула нещо друго… не неговия глас. Лицето й бе непроницаемо. Само след секунда като че ли се поотпусна, но с нищо друго не показа, че е възприела опустошителната новина, че единственият й близък човек е убит.

В мрачната тишина той усещаше всяко поклащане и подскачане на камиона. Животът им зависеше от това, ето защо се опита да им обърне внимание. Скоростта на превозното средство се увеличи. Явно сградите бяха по-далеч, а гласовете на хората заглъхнаха. Би трябвало да са излезли на по-широка улица. Дочуваше единствено шума от трафика и разговора в кабината. Слепоочията му пулсираха.

— Ранди?

Внезапно лицето й се сгърчи. По страните й потекоха сълзи, но остана изправена и неподвижна. Беше чула думите, но не разбираше значението им. Болката я изпълваше. София? Мъртва? Убита? Не вярваше. Не бе възможно. Как би могла да е мъртва?

Гласът й прозвуча глухо:

— Не ти вярвам.

— Истина е. Съжалявам. Знам колко я обичаше и колко много те обичаше тя.

Ранди почувства вина. Думите му я зашеметиха като удар от чук. Колко я обичаше! Не бе я виждала от месеци. Беше твърде заета, твърде погълната от работата си. Други хора се нуждаеха от нея. Мислеше си, че по-късно ще има достатъчно време, за да се виждат и да се радват взаимно на присъствието си. По-късно, когато и двете са свършили онова, което трябва. Когато Джон Смит нямаше да заема толкова голяма част от живота й.

Чувстваше, че сърцето й ще се пръсне. Ядосано избърса сълзите си с две ръце.

— Ранди?

Чу гласа му. След това и шума от камиона… странната празнота под колелетата. Някъде дълбоко в подсъзнанието си разбра, че пресичат мост. Дълъг мост. Вятърът, който бръскаше брезентовото платнище, довя викове на рибари и рева на магаре.

И отново с болка си спомни София. Скръсти ръце, опитвайки се да се стегне. Погледна Джон. Изглеждаше съсипан. Тъгата му бе толкова дълбока, че нищо не можеше да я изтрие. Това лице не можеше да лъже. София бе мъртва.

София бе мъртва!

Рязко пое дъх. Трябваше да се вземе в ръце. Виждаше лицето на сестра си, но погледът й бе отправен към Смит. Тъкмо бе започнала да си мисли, че може да му има доверие. Искаше й се да повярва, че той няма нищо общо с това, ала подозренията й бяха неизличими. Сляпото му самочувствие, когато лекуваше Майк, бе довело до неговата смърт. Дали бе убил София по същия начин, както направи с Майк преди години?

— Как? Какво си й направил?

— Не бях там, когато се е случило. Намирах се в Лондон.

Разказа и всичко от самото начало. От деня, в които се срещна с Бил Грифин, до откритието на липсващата страница и следата от спринцовка върху ръката й.

— Същият вирус, който София се опитваше да идентифицира, класифицира и проследи до източника му. Същият вирус, заради който съм в Ирак. Но смъртта й не е от небрежност. Вирусът не се предава толкова лесно. Ако беше така, би трябвало да е допуснала ужасно глупава грешка. Но не е. Зная го. Те са я убили, защото е попаднала на нещо. Убиха я, но аз ще открия кои са, за да ги спра. Няма да се измъкнат така…

Докато Смит говореше, Ранди затвори очи. Помисли си колко бе страдала София, преди да умре. Потисна хлипането. Сякаш през мъгла дочу отново тихия глас на Джон.

— Убиха също нашия директор и секретарката му, защото ги бях убедил, че някой притежава този вирус и заразява хора. Сега вече сме изправени пред глобална епидемия. Как са заразени новите жертви все още не зная, както и как са били излекувани оцелелите. Но трябва да разбера…

Очите й отново плувнаха в сълзи. Усети ръката на Джон върху рамото си, но я отблъсна. Камионът се движеше бързо. Градските звуци бяха изчезнали. Сякаш бяха излезли извън града. Много рядко долавяше рева от някоя разминаваща се с тях кола. Ранди обърса сълзите с ръкав. Повече нямаше да плаче. Не тук. Не сега.

— …силни са — продължаваше Джон. — Очевидно са били тук, в Ирак. Вероятно все още са тук. Затова си мисля, че са изпратили тази „полиция“. Хората с вируса имат достъп навсякъде. Дори в армията и правителството. Във високите етажи на Пентагона.

— Армията? Пентагона? — тя го изгледа с невярващи очи.

— Няма друго обяснение защо ААМИИЗИБ бе отстранен от разследването. Залостиха вратата току под носа ни. Всички записи по случая са били изтрити от терминал на Сметната полага на федералния медицински резерв. Бях твърде близо и се е наложило да ме спрат. Това е причината за смъртта на Кайлбургер. Преди да го елиминират, той реши да предостави на Пентагона разкритията ми. След това той и секретарката му изчезнаха, а няколко часа по-късно откриха телата им. Сега издирват мен. Официално съм ОВС. Освен това ме търсят и за разпит по смъртта на Кайлбургер и секретарката му.

Ранди потисна горчивите думи, които напираха. Смит бе убил голямата любов на живота й, а сега й разправяше, че американската армия е замесена по някакъв начин в смъртта на сестра й, че той е избягал от тях, за да има възможност да продължи с преследването на благородната си цел. Как можеше да му повярва? Да му има доверие? Цялата история миришеше на някаква голяма машинация.

Но в момента Смит рискуваше живота си в Ирак. Бе свидетел на куража и храбростта, когато бранеше д-р Махук от Републиканската гвардия, и то, без да знае коя е жената до него. Ами вирусът? Ако той беше единственият й източник на информация, едва ли щеше да му повярва. Но Ранди имаше безрезервно доверие на д-р Махук. Опитваше се да прецени положението — всичко бе толкова объркано! Изведнъж усети как камионът преминава през още един дълъг мост. Отново долови глухия звук, отразяващ се от водата. Каква вода? Опита се да се концентрира.

— Колко моста преминахме?

— Два, ако не се лъжа. На петнайсет-двайсет мили един от друг. Този май е вторият.

— И според мен са два. Скоро трябва да минем и през трети.

Ранди пое дълбоко въздух. И още веднъж. Всички си бяха отишли — баща й, майка й, а сега и сестра й. Първо родителите им загинаха преди десет години в Санта Барбара — нещастен случай с лодка, София! Не можеше да удържи сълзите си. Двамата със Смит седяха мълчаливо, потънали в споделената си мъка. Камионът прекоси трети мост и Ранди светкавично се върна в настоящето. Време бе да действа. Сега това бе единствената й утеха. Прошепна напрегнато към Джон:

— Според мен пресякохме река Тигър в централната част на Ирак. Вторият мост трябва да е бил над река Ефрат. Третият също. Не отиваме на юг, поели сме в западна посока. Ако започнем да изкачваме лек наклон, явно се движим към сирийската пустиня, вероятно към Йордания.

Смаян, Джон погледна над Ранди към двамата полицаи, които тихо разговаряха. Оръжията почиваха в ръцете им. Насочваха дулата само от време на време към пленниците. Бе минало достатъчно време от последния му опит да стори нещо.

— Кажи им, че се схванах. Искам да се протегна.

— Защо?

— Имам идея.

Ранди му хвърли изпитателен поглед. Заговори на арабски на двамата въоръжени мъже. Единият изръмжа нещо, тя му отвърна.

— Съгласни са, но само ти можеш да се изправиш, не и аз.

Смит стана, протегна крайници и изпъна гръб, сякаш се беше схванал. Можеше да усети по кожата си втренчените погледи на полицаите. Когато и двамата отегчено се отвърнаха от него, се опита да погледне навън през една цепка в брезента. Пазачите тутакси се разлаяха. Ранди му преведе бързо:

— Седни, Джон!

Смит се върна на мястото си, но вече бе видял, каквото му трябваше.

— Полярната звезда. Отиваме на запад.

— Центърът за задържане се намира в южна посока.

— И аз така разбрах. При това вече сме изминали много мили. Не ни водят в затвора, както не ни водят и в Центъра за задържане и съдебно разследване. Случайно да ти е останало някакво оръжие?

— Малък нож, завързан за бедрото ми.

Хвърли бърз поглед към сивата й пола. Ранди лесно би могла да измъкне оръжието. Внезапен остър тласък ги отхвърли напред. Камионът забави ход. Още един тласък отново ги върна към кабината. Ранди се стовари върху Джон. Двамата бързешком се отделиха един от друг. Превозното средство спря. Дочуха груби гласове. Мъжете от кабината излязоха. Говориха с някого.

— Този, последният глас. Говореше на арабски, но диалектът не беше иракски.

Двамата пазачи пред тях бяха неспокойни. Бяха се нагласили с готови за стрелба оръжия, но не можеха да прикрият страха си. Нещо отвън ги ужасяваше. Размениха си кратки реплики, отметнаха нагоре брезента и останаха гърбом към Смит и Ранди. Без да се колебае и секунда Смит нареди:

— Сега!

Хвърли се напред с надеждата, че Ранди ще го последва. Скочи върху полицая отляво и го удари с юмрук по дясното слепоочие. Противникът му се свлече в безсъзнание на пода на каросерията, а Смит изрита калашника настрани.

В същото време Ранди измъкна ножа си изпод полата и атакува втория полицай, като заби дълбоко острието в рамото м. Мъжът изрева от болка, изпусна своя АК-47 и вдигна ръка към раната. Ранди вдигна коляно и го заби в брадичката му. Полицаят се просна върху колегата си, без да помръдва.

В момента, в който Ранди грабна калашника, отвън изтрещя автоматичен откос. Беше изненадващ и оглушителен като гръм. Викове и стонове огласиха пустинната нощ. Чу се тропот и още стрелба. Водеше се истинска битка. Звуците се приближаваха и скоро сражението щеше да стигне до тях.

Глава 35

18:35 ч.

Лонг Лейк, Ню Йорк

Тремон отмести доклада, върху който работеше, потърка очи и отново хвърли поглед към „ролекса“ на китката си. Потропа нетърпеливо с пръсти по плота на масивното бюро Беше напрегнат. Нямаше новини от Нанси Петрели и началника на армейската медицинска служба, а бяха минали девет часа, откакто за последен път се чу с Надал ал Хасан. Дванайсет години рискован труд се приближаваха до триумфалния си край. Много скоро Тремон щеше да се превърне в най-богатия човек на света н нямаше да позволи нещо да обърка плановете му.

Не можеше да си намери място от нерви. Стана, скръсти ръце зад гърба си и се отправи през плюшения килим към остъклената стена. Езерото се бе ширнало в далечината като сребърно огледало, отразяващо последните лъчи на слънцето. Можеше почти да усети аромата на боровете по езерния бряг, които потъваха в синьопурпурни сенки. Светлинките от къщите проблясваха като изгряващи звезди. Вляво и вдясно се издигаха огромните индустриални постройки на „Бланчард Фармацевтика“. Погледна ги, сякаш искаше да се увери, че все още са там. Че всичко е реалност. Че са негови.

Интеркомът избръмча:

— Господин Ал Хасан пристигна, д-р Тремон.

— Добре. — Виктор се настани отново зад бюрото и си възвърна каменното изражение. — Изпратете го при мен.

Обезобразеното лице на Ал Хасан тържествуваше.

— Пипнахме Смит.

— Къде? — възбудено извика Тремон.

— В Багдад — ухили се Надал — Полицаите, които подкупих, ги арестуваха.

— „Ги“? Англичанинът и Целербах с него ли са били в Ирак?

Усмивката на Ал Хасан повехна.

— За съжаление, не. Придружаваше го някакъв агент на ЦРУ. Предполагаме, че там е работила под прикритие.

Тремон изруга наум. Още едно усложнение.

— Унищожете я! Каквото е знаел Смит, сигурно е вече и нейно достояние. А другите двама?

— Скоро ще пипнем и тях. Нашият човек в ААМИИЗИБ ги е засякъл рано тази сутрин.

Тремон се намръщи.

— Тази сутрин! Защо не съм бил осведомен?

— Агентът ни в Детрик е била сама и прекалено заета с проследяването им. Когато се включили Мадукс и хората му тя полагала огромни усилия да остане по следите на Хауел и не са имали време да се обадят. Получих пълния им доклад само преди час. Наказах ги и наблегнах върху необходимостта да ме държат непрекъснато информиран. — Ал Хасан описа разследването на Питър Хауел, разказа как Марта Целербах е издирил файловете на София и съобщи за проследяването им до Принстън. — Мадукс съобщи, че са поели на север в посока Сиракуза.

Тремон кръстосваше кабинета. Изведнъж разбра всичко. Беше бесен.

— Целербах и Хауел проследяват миналото на София. Може да научат за пътуването й до Перу, а след това да свържат нещата с мен! — Наложи си да озапти внезапния гняв. Гордееше се, че разбира човешката природа, и си припомни един факт. Този енигматичен арабин от далечна страна бе единственият, който стоеше между него и Смит с цялата му групичка. Внезапно го озари идея. — Трябваше да ги спреш отдавна, Ал Хасан. Ти се провали!

Точно както се надяваше Тремон, Ал Хасан примигна от учудване. Арабинът стоеше неподвижен, неспособен да отговори и Тремон усещаше неудобството и унижението от провала на човека пред себе си. На такава реакция разчиташе. След цяла вечност гласът на Ал Хасан прозвуча твърд като кремък, но от цялото му същество се излъчваше уважение:

— Няма да се повтори, д-р Тремон.

Напусна офиса мълчалив като самата смърт.

20:21 ч.

Близо до Сиракуза, Ню Йорк

Хауел отново се бе издокарал в черната униформа на командос, но този път без колана и шлема. Внимателно наблюдаваше пътя пред себе си. Шофираше по тъмната магистрала към проблясващите светлини на Сиракуза. Зад него Марти не спираше да трака по клавиатурата. И двамата бяха шокирани от внезапно избухналата епидемия по целия свят. В Сиракуза трябваше да открият връзката между миналото на София и доклада от института „Принц Леополд“. В противен случай Марти отново трябваше да се заеме с възстановяването на изтритите телефонни обаждания на София или с откриването на Бил Грифин — все безнадеждни задачи.

Нямаха вести от Джон. Питър не бе изненадан, но се тревожеше. Имаше вероятност, и то немалка, полковникът да изпадне в беда и да не успее да се добере до посолството. Можеше да му се случи всичко в онзи забравен от бога град.

Скоро след като напуснаха Принстън, Питър изпита неприятното чувство, че някой ги следи. За да се увери, че зад тях е чисто, от Ню Джърси до Ню Йорк мина по заобиколни и второстепенни пътища. Но влязъл веднъж в щата, пое по магистралата. Надяваше се, че дори да е имал опашка, е успял да ги заблуди. Ала безпокойството не го напускаше. Противниците му бяха умели и опитни. Спря на два пъти караваната и я огледа основно за бръмбари. Не откри нищо, но не се успокои, а Питър Хауел бе свикнал да се доверява на интуицията си. Накрая се реши и изостави магистралата, като свърна встрани и пое по по-бавния и по-слабо натоварен път към Сиракуза.

През първите пет минути виждаше само случайни светлинки зад себе си, а колите продължаваха без забавяне, когато отбиваше, за да ги пропусне напред. Неколкократно сменяше посоката на движение. Накрая подкара направо към града на север. Вече се движеха през предградията и до момента не бе открил следи от преследвачи, започваше полека да се отпуска.

Небето бе тъмно, но изпъстрено със звезди. Прозрачните облаци се носеха ниско над земята и хвърляха зловещи сенки. Вдясно от пътя се ширеше гористият щатски парк. В тъмното коловете от оградата приличаха на изпочупени кости. Паркът бе гъсто залесен, а по широките поляни бяха пръснати многобройни масички и огнища за пикници. Движението по пътя бе слабо в този час.

Изведнъж, сякаш изникнал изпод земята, край тях профуча сив пикап и сви точно пред караваната. Ярките светлини от стоповете принудиха Питър да намали скоростта. Веднага вдигна поглед към огледалото за обратно виждане. Заслепяващи светлини от фарове се приближаваха с шеметна скорост. Явно бе друг камион или джип.

— Дръж се, Марти! — извика Питър.

— Какво си намислил? — проплака партньорът му.

— Пикапът е отпред, отзад лети към нас някакъв камион. Смятат да ни заклещят като свинска пържола в гаден хамбургер.

Лицето на Марта порозовя. Изключи веднага компютъра и затегна колана си. Хвана се здраво за монтираната към пода на караваната маса и въздъхна.

— Ох! Май свикнах с подобни неща.

Питър удари спирачка и изви рязко волана вдясно. Левите колела се издигнаха във въздуха и колата се наведе опасно като яхта в бурно море. Марти издаде изненадан вик — караваната подскочи и се приземи върху поляна за пикници. Зад тях се чу острото изскърцване на спирачки. Замириса на изгоряла гума. Светлините на фаровете се забиха в тревата, проблеснаха през храстите и отново осветиха парковата алея. Сивият пикап беше близо зад тях.

Марти наблюдаваше през прозореца, а сърцето му заби лудо от страх. Бе потресен от спектакъла. Въпреки че с англичанина бяха интелектуални противници, Питър го водеше безпрекословно, опреше ли се до физическа мощ и насилие.

Пътят пред тях се разделяше. Питър зави надясно и натисна газта. Пикапът отзад се тресеше и подскачаше, но ги следваше неотлъчно. Внезапно алеята изви назад към поляната за пикници.

— Мамка му! — изруга Питър. — Пътят е като примка.

Фаровете бяха зад тях, а сивият пикап се носеше срещу им.

— Пак ни сгащиха! Застани на задната врата и я използвай! — нареди на Марти и му подхвърли своята „енфийлд“.

— Аз? — Марти хвана пушката неумело.

— Когато ти кажа, момчето ми, натисни спусъка. Представи си, че е джойстик.

Бръчки от напрежение прерязаха лицето на Питър, а очите му горяха. Натисна спирачките, изви волана и изкара караваната извън пътя право срещу дънерите на близките дървета. Отново рязко натисна педала на спирачките и този път колата спря на място. Скочи от седалката и извади автоматичния си „хеклер и кох“. Измъкна две касети с муниции и застана до страничното стъкло.

Предницата на караваната бе потънала сред гората, а едната странична врата също гледаше към дърветата. Това означаваше, че колата представляваше солидно прикритие пред атакуващите, докато Питър и Марти можеха да стрелят свободно от задната врата и от малкия страничен прозорец.

Марти разглеждаше оръжието си и си мърмореше нещо под носа.

— Разбра ли как става? — попита Питър. Единственото хубаво качество у неговия дразнещ приятел бе, че наистина се оказа толкова умен, колкото твърдеше Смит.

— Има неща, които никога не бих желал да науча. — Марти го погледна и въздъхна: — Разбира се, че тази примитивна машинка ми е ясна. Детска залъгалка.

Колата зад тях се оказа голям черен джип. Беше спряла на пътя. Сивият пикап бавно се придвижваше през тревата в тяхна посока.

Питър стреля по предните гуми на колата. Пикапът спря. За момент нищо не помръдваше. Внезапно двама мъже изскочиха отвътре, свлякоха се като парцалени кукли на земята и се прикриха под него. Веднага откъм джипа проехтя автоматичен откос и писъкът на рикошетите се сля със скърцането на раздран метал от бронята на караваната.

— Долу! — изкомандва Питър, докато колата се тресеше от вражеския огън.

Марти се просна на пода. Последва го и Хауел. Настъпи кратко затишие и Марти се огледа.

— Къде са дупките от куршуми? Би трябвало тук да прилича на сито.

— Добавих си една сериозна стоманена плоча зад ламарината — ухили се Питър. — Мислех, че си го разбрал от престрелката в Сиера. Добре свършена работа, а?

Нов огън заля бронираната кола. Този път разби прозореца и разкъса пердето. Стъклото се пръсна на ситни шрапнели, а парченца плат се завъртяха във въздуха като сняг, Марти обви ръце около главата си.

— Трябваше да помислиш как да укрепиш и прозореца.

— Спокойно — отвърна тихо Питър. — Скоро ще се уморят и ще спрат. После ше се приближат, за да видят дали сме още живи. Тогава ще развалим малкия им празник.

Марти се опита да се измъкне от завладяващия го ужас, но след още минута бясна стрелба огънят замря. Резкият преход към тишина сякаш изпълни нощния парк с вакуум. Не се чуваха неспокойни птичи крясъци, из храстите не щъкаха малки животинки. Лицето на Марти бе побеляло от страх.

— Добре — весело каза Питър. — Я да погледнем!

Леко се надигна и надникна с крайчеца на окото през разбития прозорец. Двамата от сивия пикап се прикриваха зад него. Автоматите им приличаха на „инграм“ М-11. Гледаха към осветената от фаровете пътека, водеща към караваната. От джипа излезе нисък набит мъж, облечен в евтино сиво сако. Лицето му лъщеше от пот. Държеше глок. Махна с ръка и двама по-тежко въоръжени изскочиха от джипа. Само със знаци водачът им даде заповед да се разпръснат и да се приближат към караваната.

— Чудесно — промълви удовлетворен Питър. — Марти, поеми двамата отдясно. Аз ще се забавлявам с онези вляво. Не вярвам някой да скочи срещу огъня, така че можеш да не се безпокоиш дали ще уцелиш. Просто насочи дулото към тях и натисни спусъка. Готов ли си?

— Дегенерацията ми продължава.

— Значи ще стане от теб човек. Ето ни и нас!

Глава 36

Напрежението в бронираната каравана се покачваше. Петимата въоръжени мъже бързо, но предпазливо скъсяваха двайсетте ярда, които ги разделяха от набелязаната цел. Уверено държаха оръжията си, което издаваше многократна и успешна практика. Дори от това разстояние движенията им излъчваха заплаха.

— Сега!

Питър внимателно се прицели и стреля във водача, докато Марти натисна спусъка в празното пространство. Откосът му обръсна върховете на боровете и посипа поляната с дъжд от иглички. Целта на Питър се преви, хвана се за дясната ръка и падна на колене. Марти продължаваше да пръска безразборно куршуми. Звукът беше оглушителен.

— Спри, Марти! Достатъчно!

Ехото от ожесточения огън кънтеше из парка. Четиримата мъже и раненият им водач запълзяха панически назад, търсейки прикритие зад храсти, дървета и камъните на едно огнище. Прикриха се и отново откриха огън по колата. Куршумите прелитаха през прозореца над главата на Питър и се забиваха в отсрещната стена. Този път бяха по-внимателни и стреляха на месо. Питър се наведе.

— Не могат да ни победят с огнева мощ, но няма да си заминат. Сигурно са оставили човек в джипа. Въпрос на време е някой от нас да бъде ранен, да свършим мунициите или да пристигне полицията и да арестува всички ни.

— Колко жалко, че вариантът с полицията е изключен. Идеята е блазнеща.

Питър кимна и се намръщи.

— Ще искат да знаят какво правим с тези незаконни оръжия и с командния пулт в колата. Кажем ли им за Джон, ще проверят, ще открият, че е издирван, и ще ни задържат, докато не се намесят армията и ФБР. Ако пък си мълчим, ще ни затворят заедно с кръвожадните ни приятелчета отвън.

— Логично. Имаш ли решение?

— Трябва да се разделим.

— Не си и помисляй да ме оставяш сам с тези главорези и убийци — твърдо заяви Марти.

Само очите на Питър проблясваха в тъмното. Облечен в черната си униформа на командос, той почти се сливаше с мрака.

— Знам, че не ме мислиш за голям интелект, момчето ми, но запомни — така съм оцелявал неведнъж още докато са те дондуркали на колене. Планът е следният: ще се измъкна през предната врата, без да ме забележат. Ти ще постреляш малко, за да ме прикриеш. Ще ги заобиколя и ще вдигна такъв шум, че ще си помислят, че взводът се изтегля. Щом се убедят, че и двамата сме напуснали караваната, ще тръгнат да ме преследват с всичките си сили. Тогава ще можещ да подкараш нашия стар боен кон и да препуснеш към спасението. Ясно?

Марти присви устни. Кръглото му лице придоби замислено изражение.

— Ако остана в караваната, ще мога да проверявам за новини от Джон, както и да се занимавам с телефонните разговори на София и с издирването на Бил Грифин. Очевидно ще трябва да скрия някъде караваната. Ще ти оставя съобщение в уебсайта на Аспергеровия синдром.

— Бързо схващаш, момчето ми. Намирам някои предимства в това да си имаш работа с гений. Дай ми минута да застана на позиция, след това стреляй, докато изпразниш пълнителя. Помни, цяла минута!

Марти се вгледа в загорялото лице на Питър. Вече бе свикнал с постоянното присъствие на този човек — бяха заедно пето денонощие. През това време бе подложен на най-ужасните преживявания, от които му се изправяха косите. И в най-смелите си представи, свързани с реалния свят, не бе предполагал, че ще попадне в подобни ситуации. При това залогът бе огромен. Вероятно нямаше нищо по-естествено да привикне към непознатия. За момент го обхвана странно чувство. Съжаление. Въпреки цялата си нетърпимост англичанинът щеше да му липсва. Искаше да му каже да се пази, ала всичко, което се отрони от устата му, бе:

— Беше странно, Питър. Благодаря.

Кръстосаха погледи. Бързо ги отместиха встрани.

— Знам, момчето ми. И аз ти благодаря. — Смигна му и сложи колана с екипировката си.

Марти му отвърна с лека усмивка и зае позиция до задната врата. Чакаше напрегнато и си обещаваше да свърши всичко както трябва, а по-късно да приключи с цялата тази история веднъж завинаги.

Насрещният огън бе спрял и вероятно нападателите умуваха над някой нов план. Скоро Питър се измъкна от колата и потъна в сенките на огряната от луната гора. Марти преброи до шейсет. Принуди се да диша дълбоко и равномерно. Когато минутата изтече, стисна зъби, подаде се навън и откри огън. Пушката подскачаше в ръцете му и тресеше цялото му тяло. Ужасен, но решителен, поддържаше непрекъснат поток от куршуми, който прорязваше нощта и дърветата. Питър зависеше от него.

От прикритията си нападателите отвърнаха с дълги откоси. Караваната отново се разтресе под градушката от куршуми.

Пот се стичаше от лицето на Марти. Продължаваше да натиска спусъка и се бореше със страха. Когато пълнителят се изпразни, притисна пушката до гърдите си и внимателно надзърна през открехнатата врата. Не видя никакво движение. Изтри с ръка обилната влага и полепнатия прах от челото си и облекчено издиша. Изчака да мине цяла минута и несръчно смени пълнителя. Седна. Отминаха още две минути. От напрежение усети иглички по кожата.

След това дочу отляво шум, предизвикан от някой, който се опитва да е много тих. Питър! Наостри слух.

Откъм поляната се чу остър предупредителен вик:

— Бягат!

Почти веднага последва плътен огън от два или три автомата към посоката, в която бе тръгнал Питър. На поляната мъжете панически затърсиха нови прикрития, докато над главите им свистяха куршумите от неочаквана посока. Скоро стрелбата замря. Чу се шум, сякаш няколко души бягат през гората.

— След тях! — прогърмя заповеден глас.

Нов поток от енергия се вля в жилите на Марти. Това бе очакваният момент. Видя как мъжете от камиона се втурват наляво. В същото време някой запали двигателя на джипа, направи обратен завой и също се устреми след тях. Както беше предположил Питър, всички хукнаха по следите му.

Марти гузно се прехвърли в кабината. Вече беше в безопасност, докато Питър бе подгонен от хайка хрътки. Знаеше, че англичанинът е прав. Това бе единственият рационален начин да се справят с опасната ситуация.

Ключовете бяха на стартера. Пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си, и запали двигателя. Безпокойството му дали ще открие жизненоважната информация, поискана от Джон, бе нищо в сравнение с въпроса, който го глождеше. Дали ще успее да подкара тежката каравана? Когато огромната машина оживя и разтресе ръцете и тялото му, му хрумна идея. Затвори очи и стисна реалността в юмрук. Изведнъж се озова в огромен галактически звездолет и самостоятелно го управляваше през страховития Четвърти квадрант. Пътешествието, разбира се, бе принудително, защото се още се намираше под влиянието на мидерала. И все пак звездите, планетите и астероидите запрепускаха пред панорамния илюминатор на звездолета. Умело пое контрол над уредите и се впусна в непознатото.

Отвори очи.

„Не бъди глупав, каза си той, разбира се, че можеш да управляваш тази оплетена от гравитацията машинария. Тя си е чист анахронизъм.“

В изблик на самочувствие Марти включи на задна, даде газ и прекърши една млада фиданка. Без да се тревожи, погледна в огледалото за обратно виждане и през страничните прозорци. Не забеляза никого. Здраво стисна волана и изкара караваната от гората гладко, както се изстисква паста за зъби от тубата. Внимаваше за неприятности, както го бе инструктирал Питър. С блеснал поглед оглеждаше сенките, препятствията и всяко място, което представляваше удобно прикритие за враговете. Тази част от парка изглеждаше съвсем спокойна. С въздишка на облекчение Марти се понесе през поляната, а оттам право към магистралата в посока Сиракуза.

Приклекнал в бетонната канавка и с готов за стрелба автомат, Питър видя караваната да лети като ракета към Сиракуза. Усмихна се одобрително. Това малко копеленце отново се бе показало на висотата на положението.

Потри длан в бузата си и отново се съсредоточи. Дишаше дълбоко и поемаше не само смрадта на канавката, но и благоуханието на дърветата, както и безбройните насекоми, прелитащи около него.

Всяка част от тялото му беше нащрек. Осезанията му се бяха изострили до крайност. Усещаше как нападателите се приближават пешком. Чу и придвижването на колата по пътя, пресичащ канавката. Време беше и самият той да се измита.

Разопакова две цилиндрични пакетчета от колана си и ги постави до парапета на мостчето. Извади от кобура девет милиметров браунинг. Огледа пътя.

Напредваха в широка линия. Джипът беше зад тях и фаровете ги осветяваха. Тъпите идиоти представляваха великолепни мишени. Изчакваше ги да се приближат още малко. Когато останаха само петнайсетина ярда, откри огън с двете си оръжия, като се местеше бързо, симулирайки стрелба на повече хора. Те отвърнаха с дълги откоси. Питър падна назад, сякаш отстъпваше. Окуражени, мъжете се втурнаха в полукръг към него. Изчака още десет секунди и хвърли цилиндъра. Магнезиевата парализираща граната експлодира в средата на групичката. Всички паднаха на земята. Някои изкрещяха и се хванаха за главите, други бяха ослепени и веднага излязоха от играта. Питър чакаше точно това.

Веднага се изправи на крака и се затича по левия им фланг. Хилядите патрони, изстреляни в тренировъчния лагер за командоси, усъвършенстваха уменията да бягаш с всички сили и да уцелваш мишените. Наученото никога не можеше да се забрави. С два бързи куршума строши фаровете на колата. После хвърли втората ослепяваща граната. Тя се приземи сред залегналите нападатели. Тъй като още не се бяха оправили от първата, тази имаше по-скоро психологически ефект. Докато се осъзнаят, той вече бе на стотици метри от тях и бързо се придвижваше към магистралата за Сиракуза.

Наближавайки града, Марти се заозърта за място, където да се скрие с караваната. Къде би могъл да скрие подобно огромно превозно средство с изпочупени прозорци и многобройни следи от куршуми? Зад него движението по магистралата се усилваше. Шофьорите натискаха ядосано клаксони, докато го подминаваха, и това допълнително го изнервяше.

Накрая зави по резервното платно, за да позволи на колите и камионите да го изпреварят със сърдит грохот. Скоро видя нещо интересно. От двете страни в продължение на няколко мили се редяха обширните площи на многобройни автомагазини. Имаше ги всякакви — и за луксозни лимузини, и за евтини южнокорейски минита. Това му даде идея. Дали щеше да намери…

Да! Като по чудо отдясно се бе ширнала една добре осветена площадка. В магазина се предлагаха нови и употребявани коли. Видя и автомонтьорска работилница. Веднага си спомни старата детска гатанка: „Къде можеш да скриеш един слон? Разбира се, в стадо слонове.“

С весело хихикане Марти изви, премина през главния портал и си намери празно място. Изключи мотора. Беше късно и скоро щяха да затварят. С малко късмет никой не би го открил тук.

22:27 ч.

Сиракуза, Ню Йорк

Професор Емеритус Ричард Джонс живееше в един реставриран викториански дом на Саут Кроуз авеню, точно под университетския хълм. Стояха във всекидневната, обзаведена с вкус от съпругата му в същия старинен стил. Професорът оглеждаше изпитателно мъжа, почукал толкова късно на вратата му. Нещо в непознатия го плашеше. Бе поискал информация за София Ръсел. В гласа му се усещаше категорична настоятелност и потиснато насилие. Съжаляваше, че го е пуснал в къщата си.

— Не знам какво мога да ви кажа, господин…

— Лоудън. Грегъри Лоудън. — Питър Хауел се усмихна и отново повтори думите, които бе казал на стълбите отвън. — Д-р Ръсел високо ви ценеше.

Беше в цивилни дрехи, купени от един любопитен шофьор, който го докара до града. Веднага хвана такси до дома на професора, но до този момент като че всичко бе чиста загуба на време. Професорът нервничеше и единственото, което успя да си спомни, бе, че София била прекрасен студент, дружала с малко хора, но не се сещал за имена.

— Аз просто бях декан на един от факултетите и й водих няколко курса. Това е всичко. Чух, че е променила насоката на обучението си за магистратурата.

— При вас е изучавала антропология, нали?

— Да, при това с ентусиазъм. Учудих се, че напусна факултета.

— Защо го е направила?

— Нямам представа. Все пак си спомням, че едва взе абсолютния минимум курсове по антропология. Интересуваше се повече от биологията. Ала вече бе прекалено късно да се прехвърли в друг факултет, освен, ако не искаше да загуби една-две години.

— Какво предизвика интереса й към биологията?

— И за това нямам представа.

Питър си спомни за доклада от „Принц Леополд“, в който се споменаваха Боливия и Перу.

— Нещо за практиката й на открито?

— Практика? — намръщи се професорът. После сякаш си припомни нещо. — О, да. Разбира се. Имахме лятна практика между първата и втората година.

— Къде?

Професорът се замисли.

— В Перу.

Очите на Питър блеснаха в светлосин пламък.

— Говорила ли е за Перу след връщането си?

Джонс сви рамене.

— Не си спомням. Но всеки прави писмен доклад след практиката си. — Изправи се. — Трябва да е някъде тук.

Професорът спокойно излезе от стаята. Сърцето на Питър нетърпеливо биеше. Най-сетне се бе натъкнал на нещо като пробив. Седна на ръба на креслото. Дочуваше мърморенето на професора от другата стая. С трясък се отваряха и се затваряха чекмеджета. След това се чу триумфиращото:

— Аха!

Питър скочи на крака. Професорът се върна с пакет документи под мишница.

— Когато бях декан, пазех всичко. Това е доста мотивиращо за първокурсниците.

— Благодаря. — Думите му бяха неадекватни. Без дакрие нетърпението си, Питър грабна листите и седна в първото кресло пред себе си. Зачете се и… Тук беше! Премигна, не вярвайки на очите си. Започна отначало, запаметявайки всяка отделна дума: „Срещнах се с една невероятна група туземци, наречени народа на «маймунската кръв». Няколко американски биолози вече ги изследваха, когато пристигнахме там. Изглеждаше прекрасно поле за изучаване. В тропиците има толкова много болести, че един живот не е достатъчен да се посвети на лечението им.“

Нямаше имена. Нищо за вируса. Но дали се е сетила за него, когато е започнала работа върху непознатия вирус? Питър стана.

— Благодаря ви, професор Джонс.

— Намерихте ли каквото търсихте?

— Вероятно. Мога ли да го задържа?

— Съжалявам. Част от архива ми, разбирате, нали?

Питър кимна. Нямаше значение, вече беше съхранил всичко в паметта си. Бързо се сбогува и излезе в мрачната студена нощ, която за пръв път му се стори настроена приятелски. Затича се нагоре към университетския хълм, където знаеше, че ще намери уличен телефон.

Глава 37

23 октомври, четвъртък, 12:06 ч.

Уади ал Файи, Ирак

Сирийската пустиня беше студена и тиха, а миризмата на дизел упояваше в тясната каросерия на камиона. Плътно до задния отвор Ранди и Смит се ослушваха за още изстрели. Зад тях лежаха в безсъзнание двамата полицаи, докато отвън някаква нова, непозната сила ги обсаждаше.

Напрегнат и нащрек, Смит се смъкна на колене. Привлече Ранди до себе си. Тя приготви автомата си за стрелба. Надзърнаха навън през процепите на платнището.

— Виждам само силуети и огънчетата от дулата им — с отвращение каза той. Челото му бе плувнало в пот, а времето се влачеше болезнено бавно.

— И аз не мога да видя нищо друго. Фаровете на другия камион ме заслепяват.

— По дяволите.

Внезапно стрелбата спря. Студената нощ стана заплашително тиха. Единственият звук, който долавяха, бяха пресекливите хрипове на двамата полицаи, които лежаха под странната светлина на фаровете пред другия камион.

Джон погледна към Ранди, но тя веднага извърна лице — знаеше, че не може да прикрие страха. Страх, който изпълваше очите й. Стегна се, само брезентът на покривалото ги делеше от незнайната заплаха отвън.

— Ще стреляме. Нямаме друг изход. Веднага щом се приближат.

От нощта прозвуча гръмък глас, който заповяда на арабски:

— Всички се предадоха! Хвърлете оръжието и излезте с вдигнати ръце!

Ранди бързо преведе думите и добави мрачно:

— Прилича ми на Републиканската гвардия.

Така бе решил и Смит. Присви очи. Нямаше просто да седи и да чака да го екзекутират, леко повдигна покривалото. Видя три фигури, насочили автоматите си към тях.

— Мога да сваля трима. Проблемът е кои са и къде се крият останалите. Иначе тези отпред са идеални мишени.

Ранди се изправи и също погледна навън. Тялото й затопли въздуха около Смит.

— Така или иначе ще се наложи да ги убием. Трябва да изнесем информацията за вируса извън Ирак. Опитай се да стреляш първо по краката. Какво са няколко трупа в сравнение със залога?

Джон провря дулото на автомата през една дупка. Обви пръст около спусъка и…

— Ръсел! — прогърмя глас.

Джон и Ранди замръзнаха. Удивено се спогледаха.

— Вътре ли си Ръсел? — извика гласът на английски. Типичен американски английски. — Ако ти и приятелят ти от ООН сте обезвредили пазачите, извикайте. Иначе не ще излезете, без да сте се превърнали на решето.

Ранди хвана Джон за рамото.

— Знам кой е, за бога. — Повиши глас и извика: — Доносо? Ти ли си, свиньо такава!

— Същият, малка госпожице.

— За малко да ви убием, глупаци!

Джон говореше забързано и тихо.

— Не им казвай кой съм. Използвай прикритието ми от ООН. Той вече е повярвал в него, иначе нямаше да се обърне така към мен. Ако американската армия ме докопа, както съм ОВС… — остави думите да увиснат във въздуха.

Много добре разбираше, че Ранди знае какво ще се случи, преследването на убийците щеше да приключи бързо и безславно.

— Ранди? Ще го направиш ли?

Стрелна го с изгарящ от гняв поглед.

— Разбира се!

Трябваше да й се довери, но това го правеше нервен. Заедно отместиха брезентовото покривало. Погледна я с тревога, когато към тях се приближи нисък, пълен мъж в пустинен камуфлаж с берета в ръка. Имаше вид на човек, чиято религия е фитнесът. Огледа ги, а после и двамата полицаи, проснати на пода.

— Чудесно свършена работа — усмихна се одобрително. — Двама по-малко за нас.

Смит и Ранди скочиха долу и тя подаде ръка на Доносо.

— Както винаги навреме, Доносо. Това е Марк Бонет.

Джон се отпусна, когато го изрече. Ранди го дари с учтива усмивка и отново се обърна към стария си приятел.

— Марк е тук с медицинска мисия. Марк, запознай се с агент Габриел Доносо. Как, по дяволите, ни откри, Габи?

— Доктор Махук ни се обади веднага щом ви пипнаха. След това един от нашите съгледвачи ви откри, когато преминавахте Тигър. Доставя ми удоволствие да си припомням добрите стари времена, но някой може да е чул автоматичната стрелба. По-добре е да се изпаряваме. — Погледна замислено Джон. — ООН и медицинска мисия?

— Личи си школата на ЦРУ. — Подаде ръка и се усмихна. — Одобрението ми към агенцията нараства всяка секунда.

Доносо кимна със симпатия.

— Явно двамата сте имали тежки мигове.

Когато заедно с агента на ЦРУ заобиколиха камиона, Джон видя едно старо съветско БМП-1 — бронирана мото-пехотна кола с изрисувани по ламарините емблеми на Републиканската гвардия. Следите от гуми показваха къде за пръв път е била застанала, за да препречи пътя. Сега фаровете осветяваха директно покрития с брезент полицейски камион. Гърбом към тях върху пустинната земя седяха предалите се багдадски полицаи. От рамото на офицера течеше кръв и вече не си играеше с любимата си иракска берета. На пост стояха двама агенти на ЦРУ, които лесно можеха да минат за иракчани.

— Знаеш ли какво са мислили да правят с нас? — попита Смит.

— Да. Да ви закарат в средата на нищото, да ви убият и да скрият труповете ви там, където дори бедуините не ходят.

Двамата с Ранди размениха погледи. Не бяха никак изненадани.

— Трябват ми тези калашници, мистър Бонет. И двата, млада госпожице.

Ранди и Джон предадоха автоматите.

— Доносо е непоправим мъжкар и сексистка свиня — обясни Ранди. — Добре ме познава, но не му пука. Наричаме госпожичка, гадже, сладкишче и с други унизителни клишета, които може да роди дебелоглавата му кратуна.

Доносо широко се усмихна.

— А тя се ограничава само със „свиньо такава“. Какво да се прави! Има страхотни крака, но бедно въображение.

Да вървим в бронетранспортьора.

— Бедно въображение? Хей, аз ти спасих задника в Риад! Къде ти е уважението?

Доносо се усмихна хитро.

— Брей, случаят нещо ми се изплъзва от паметта. — Хвърли двата калашника върху купчината автомати, отнети от полицаите. — Виждате ли собствените си оръжия тук?

Джон бързо измъкна беретата си, а Ранди доста се поизпоти, докато се добра до любимото узи. Доносо кимна доволно и се качи в БМП-то. Двамата го последваха. Когато се настаниха, Джон махна с ръка към полицаите.

— Какво ще правите с тях?

— Нищо — отвърна Доносо. — Ако дори намекнат, че са били с камиона тук без заповед, моментално си запазват място по бесилките на Садцам. Няма да продумат и дума за случилото се.

— Което означава, че е по-добре да носят собствените си пушки, когато се приберат в казармата — разбра Смит.

— Позна.

Докато пленниците гледаха мрачно, старата машина нагази в пустинята. Шофьорът увеличи скоростта и я насочи в средата на тесен път, водещ навътре сред каменистия пейзаж. Луната залязваше на запад, а звездите ярко грееха над тях. Отпред на хоризонта се издигаха сухи пясъчни хълмове, по-тъмни дори от черното небе.

Джон гледаше назад. Накрая иракчаните се втурнаха към купчината с оръжие и камиона. Сега, след като бронетранспортьорът бе извън обсега на оръжията им, те можеха да избягат. Секунди по-късно покритият с брезент камион изчезна в посока към Багдад, оставяйки подир себе си облаци прах.

— Къде отиваме? — поинтересува се Ранди.

— В стария форт, построен от британците по време на Първата световна — отвърна бързо Доносо. — Сега е в руини. Няколко полусрутени стени и пустинни призраци. Сутринта оттам ще ви вземе един хариер12 и ще отлетите за Турция.

— Не искат да оставам, а свиньо такава?

Доносо тръсна глава неодобрително.

— Няма начин, бейби… Този тук те компрометира, а за малко да стори това с цялата операция. — Повиши глас и погледна Джон. — Да се надяваме, че си е струвало.

— Струваше си — увери го Джон. — Имаш ли семейство?

— Всъщност, да. Защо?

— Затова е важно. Може би току-що им спаси живота.

Агентът на ЦРУ погледна Ранди. Когато тя му кимна утвърдително, продължи:

— Става. Но все пак ще ти се наложи едно разговорче в Ленгли, хлапе.

— Сигурен ли си, че хариерът ще успее да вземе и двама ни?

— Ще бъде напълно обезоръжен — без ракети. С един пилот. — Доносо беше самата деловитост. — Няма да е удобно, но може да се понесе.

Раздрънканата машина напредваше през ветровитата пустиня. Лунната светлина хвърляше неземно сребристо покривало над каменистото корито на пресъхналата река. Всички се взираха в нощния мрак. Без да се наговарят, внимателно оглеждаха и търсеха следи от възможни усложнения.

Останките от форта се намираха северно от пътя. Каменните стени се показаха като развалени зъби от пустинята. Някои бяха обрасли с бодливи храсти, а недалеч растяха тамаринди, обозначавайки къде тече вода, дълбоко под солената повърхност на това забравено от бога място.

Доносо нареди на един от хората си да застане на пост до колата, а останалите се сгушиха до стените и завити в тънки одеяла, зачакаха края на звездната нощ. Сухият вятър довяваше миризмата на алкали. Всички бяха изморени. Някои бързо заспаха. Похъркванията се сляха с шума на вятъра, който поклащаше тамариндите и вдигаше миниатюрни вихрушки по прашната земя. Но нито Ранди, нито Джон можеха да склопят очи.

Ранди лежеше в сенките до древния дувар. Подпрял глава на един камък, Джон наблюдаваше как емоциите играят по лицето й като пръсти по музикален инструмент. Спомняше си. Също като София не можеше да прикрива чувствата, които я вълнуват. Всичко излизаше наяве. Самият той беше твърде затворен и тази черта на характера й му доставяше удоволствие. Ранди проявяваше повече самоконтрол. Като професионален оперативен агент тренировките й включваха и умението да бъде непроницаема. Но тази нощ забрави наученото. Посвети я на мъката си по София. Джон се изпълни със съчувствие.

Ранди затвори очи. Виждаше София — лицето, нежните страни, дългата копринена коса. Когато образът на София й се усмихна, Ранди преглътна сълзите си. „Съжалявам, София. Защо не бях там?“

Внезапно я връхлетяха прекрасни спомени и тя се потопи в тях, търсейки утеха. Най-хубави бяха закуските. Почти усещаше аромата на сутрешното кафе и веселият, непринуден разговор на родителите им, докато двете със София тичаха по стълбите, за да се присъединят към тях. Често прекарваха вечерите на открито, захласнати пред панорамните залези над Тихия океан, толкова красиви, че пронизваха душата. Спомняше си игрите с кукли, глупавите шеги на баща им, нежните ръце на майка им.

През цялото детство приликата между двете сестри бе невероятна. От най-ранната им възраст хората я отбелязваха с учудване, а двете момичета я приемаха за нещо напълно естествено. Странна комбинация на гени ги бе дарила с кафяви очи и руси коси. Майка им ги намираше за възхитителни. Откриваха природен паралел между необичайното им оцветяване и чернооките сузани, засети пред хасиендата им в Санта Барбара, Калифорния. Всяко лято снежно-белите венчелистчета се разтваряха и откриваха черната им сърцевина.

Всичко това запали интереса на София към науката, докато спиращата дъха гледка към островите Чанълс и огромният океан породиха у Ранди глада да узнае какво лежи зад хоризонта. Семейството притежаваше две къщи. Едната в Санта Барбара, а другата в Чесъпийк Бей, Мериленд. Баща им бе биолог океанолог и често пътуваше от едното място до другото. Двете сестри понякога го придружаваха.

Никой не разбра кога пораснаха. За Ранди всичко започна с очакването на нещо ново — не само при пътешествията от единия бряг на страната до другия, но и в Карибско море, Средиземноморието и други далечни места, привлекли вниманието на баща й. Скоро след това откри комфорт в изследването на странни места и новите запознанства. Хареса й. След това го пожела.

Лекотата, с която учеше чужди езици, я изпрати първо в Харвард за бакалавърска степен по испанска филология, а по-късно в Колумбия за магистратура по международни отношения. Където и да отидеше, записваше допълнителни курсове по някакъв език. Знаеше перфектно седем. Започна работа към ЦРУ, докато бе в Колумбийския университет. Беше истинско бижу — красива и образована. Използваха я само за интелектуална работа, спестявайки й грубите задачи… докато Майк не умря в Сомалия.

Недокоснат от нож или куршум, невидим вирус бе сложил болезнен и грозен край на неговия живот. Дори сега усещаше буца в гърлото. Съжаляваше за нещата, които биха се случили, ако бе жив.

В този момент животът й се преобърна. Където погледнеше, хората бяха гладни, заплашени, излъгани или репресирани. Това я разгневи. Затвори се в себе си и работата и се превърна в център на живота. След като Майк вече го нямаше, единственото, което я интересуваше, бе как да направи от света по-добро и по-безопасно място. Но не го бе направила по-сигурен за София. Пое въздух, опитвайки се да успокои чувствата си. Насили се да се концентрира. Имаше цел. Знаеше, че никога нямаше да хареса Смит и вероятно да му се довери, но сега това нямаше значение. Имаше нужда от него.

Бавно се изправи с увито около себе си одеяло. Примъкна се към мястото, където лежеше Смит. Изтегна се до него. Той се обърна и я погледна.

— Добре ли си?

Ранди не обърна внимание на нежността в гласа му.

— Нека да сме наясно — започна шепнешком. — С разума си разбирам, че не си искал смъртта на Майк. Вирусът „ласа“ е трудноразличим от маларията и така или иначе вероятно щеше да го убие. Но може би не ако диагнозата ти беше правилна и беше повикал помощ.

— Ранди!

— Шшт. Не знам дали ще съм в състояние някога да ти простя. Беше толкова надут. Самоуверен. Сигурен, че знаеш всичко.

— Вярно, бях арогантен. Но такива са всички военни лекари, когато става въпрос за редки тропически болести. Сгреших. Направих фатална грешка. Но причината не бе в това, че не ми е пукало или че съм бил невнимателен. Просто не знаех. Това не е извинение, а обяснение. Ласата все още се бърка с маларията. Опитвам се да ти кажа, че смъртта на Майк е причината да се прехвърля в ААМИИЗИБ, така че да стана специалист по инфекциозни болести. Това бе единственият начин да съм сигурен, че няма да допусна повторно подобна грешка. Съжалявам, че Майк умря, и дълбоко се разкайвам за ролята, която изиграх в тази трагедия — погледна я. — Смъртта е отвратително непоправима, нали?

Ранди долови болката в гласа му и разбра, че сигурно отново мисли за София. Част от нея искаше да му прости и да погребе всичко в минатото, но не можеше. Въпреки всичките му усилия, той щеше да си остане старият каубой, безразсъдно галопиращ през живота, преследвайки личните си интереси. Но точно сега това не беше важно.

— Имам едно предложение.

Той скръсти ръце под одеялото и се намръщи.

— Да го чуем.

— Искаш да откриеш кой е убил София, аз също. Нуждая се от научните ти знания, за да попадна на хората с вируса, а на теб ще са ти необходими моите връзки и способности. Заедно ще сме добър екип.

Смит се вгледа в лицето. Толкова приличаше на София! И гласът й бе същият, но твърдостта беше само на Ранди. Идеята да работи с нея бе привлекателна… но и опасна. Не можеше да я погледне, без да си спомни София и да го прониже болка. Знаеше, че трябва да живее собствения си живот, но дали щеше да е възможно, ако Ранди е наоколо. Те си приличаха толкова много, че биха могли да са близначки. Смит обичаше София. Не обичаше Ранди. Работата с нея щеше да му причини безкрайна болка.

— Нищо не можеш да направиш за мен — отвърна накрая Смит. — Предложението ти не е добро. Благодаря, но не.

— Не става въпрос за нас двамата — грубо му отвърна тя. — Отнася се за София и милионите хора, които ще умрат.

— Всъщност опира точно до мен и теб — поправи я той.

— Ако не можем да се сработим, нищо няма да постигнем. Какъвто и шанс да имам да стигна до дъното на заговора, той ще се изпари в безкрайни спорове и силни чувства. — Гласът му се сниши и стана остър — Запомни, не давам пукната пара какво си мислиш за мен. Интересува ме единствено София и как да спра нейните убийци. Ако искаш, можеш цял живот да си носиш безценния товар от справедлив гняв към мен, но аз нямам време за такъв лукс. Чакат ме по-важни неща. Искам да разбия този дяволски заговор и ти не можеш да ми помогнеш.

Той й бе спрял дъха. Мълчеше удивена, че е издала толкова много от омразата си. Чувстваше и вина, но сега не бе в настроение да си го признае.

— Мога да те унищожа. Ей, сега, само да скоча до Доносо и да му прошепна в ухото. На летището в Турция ще те чака военната полиция. Не ме гледай така, Джон. Просто изброявам алтернативите. Казваш, че нямаш нужда от мен, а аз твърдя, че имаш. Истината е, че не играя мръснишки с хората, които уважавам, а аз те уважавам заради поведението ти в Ирак, А това означава, че дори да не се споразумеем, няма да кажа нищо на Доносо — поколеба се, — Важното е, че София те обичаше. Никога няма да преодолея смъртта на Майк, но тя няма да ме спре да работя с теб. Например имаш ли идея какво ще правиш, когато ни закарат в Щатите?

Смит почеса брадичката си. Положението се бе променило.

— Можеш ли да ме отведеш в Съединените щати?

— Разбира се. Без проблем. Ще ми предложат транспорт или някой военен самолет до в къщи. Ще те взема със себе си. Документите ти от ООН са великолепни.

— Мислиш ли, че можем да се доберем до компютър с модем, преди да пристигнем?

— Зависи, За колко време?

— Ще ни е необходим не повече от половин час. Трябва да открия в един уебсайт къде са моите приятели. В момента доуточняват някои малки подробности. Ако са оцелели, разбира се.

Ранди го погледна. Чувстваше облекчение, но и искрено учудване от неговия прагматизъм. Оказа се доста по-сложна личност, отколкото си го представяше. И много по-решителен. Почти бе готова да се извини, но Джон я изпревари:

— Уморена си. Чета го по лицето ти. Поспи. Утре ни чака тежък ден.

От думите му лъхаше хлад, но тя беше доволна. Без да признае, се бе съгласил да работи с нея. Обърна се настрани, затвори очи и безмълвно се помоли на бога да успеят.