Факторът на Хадес

Глава 14

17 октомври, петък, 9:30 ч.

Белия дом, Вашингтон, окръг Колумбия

Президентът Самюел Адамс Кастила бе прекарал в Овалния кабинет три години и вече започваше кампанията за преизбирането си. Беше студена, сива утрин и той се бе надявал да отскочи до хотел Мейфлауър, за да присъства на обилната закуска по случай учредяването на поредния благотворителен фонд, но се наложи да го отложи. В Белият дом постъпиха тревожни съобщения и се наложи да свика Съвета за национална безопасност.

Раздразнен и разтревожен, той стоеше до тежката борова маса, която използваше като бюро в Овалния кабинет. Отправи се към коженото си кресло до камината, където се бяха събрали останалите. Както винаги, Овалният кабинет отразяваше личния вкус на президента. Бяха изхвърлени всички северняшки, морски и европейски мотиви. Кастила бе донесъл мебелировката от югозападната си губернаторска резиденция в Санта Фе, а един архитект от Албукерк бе съчетал червено-жълтите навахски драперии с жълт килим. За пръв път кабинетът бе просмукан с националните американски традиции.

— Така, Си Ен Ен съобщава за шест смъртни случая от вируса досега. Кажете ми колко сериозно е действителното положение и пред какво сме изправени.

Седящите около скромна дървена масичка за кафе мъже и жени бяха мрачни. Началникът на армейската медицинска служба генерал Джеси Окснард, настанен до секретаря но здравеопазването и социалните грижи, отговори пръв.

— През последната седмица сме регистрирали петнадесет жертви на непознатия вирус. Имам предвид тук, в Съединените щати. Съвсем наскоро разбрахме, за още шест случая. Така, че ситуацията изглежда не съвсем безнадежна.

Главата на президентската администрация Чарлз Орей добави:

— Съдейки по пристигналите съобщения, в другите страни са заболели десет или дванадесет хиляди души. Няколко хиляди от тях са починали.

— Не мисля, че ситуацията изисква вземането на каквито и да било извънредни мерки от наша страна, — отбеляза председателят на Обединеният комитет на началник щабовете адмирал Стивън Броуз. Той стоеше до камината под огромния пейзаж, на който бяха изобразени Скалистите планини.

— Този вирус може да се разпространи бързо като пожар, — възрази секретаря на Комитета на здравеопазването Нанси Петрели. — Лично аз съм на мнение, че не трябва да чакаме докато в Центъра за контрол на заболяванията или във форт Детрик се изработят някакви противидействия на вируса. Трябва да привлечем към сътрудничество частният сектор, да се свържем с всички медицински и фармацевтични корпорации и да поискаме съвет и помощ. — Тя погледна президента с мрачно изражение. — Ситуацията от тук на сетне само ще се влошава, сър. Това е повече от сигурно.

Останалите присъстващи започнаха да възразяват, но президентът им даде знак да замълчат.

— Какво ни е известно към този момент за вируса? Някакви детайли, подробности?

Главният доктор се намръщи.

— Съдейки по изводите, направени в Детрик, с този тип вирус се сблъскваме за първи път. Все още не знаем как се разпространява. Той е извънредно опасен, дори трима от работещите с него специалисти се заразиха и умряха. В останалите шест случая, смъртността достигна петдесет процента.

— Трима от шест — това е много — мрачно отбеляза президента. — Казахте, че във форт Детрик сме загубили три учени. Кои са те?

— На първо място, командващият центъра, бригаден генерал Калвин Кайлбургер.

— Боже мили! — Президентът тъжно поклати глава. — Та аз го помня. Говорих с него скоро след като постъпи на тази длъжност. Това е истинска трагедия.

Адмирал Броуз се съгласи с печално кимване с глава.

— За мен това беше сигнал за започване на решителни действия. След първите четири смъртни случая, издадох заповед за засекретяване на тези разследвания. Причината за това е, че моят заместник, генерал Каспар ми докладва, че с проблема се опитват да се заемат някакви любители. Започнали са да разпитват, където не трябва и могат само да направят ситуацията по-лоша от момента. Не ми се иска в страната да настъпи паника. — Направи пауза, сякаш за да подчертае значимостта на току-що казаното и всички дружно закимаха разбиращо с глави, дори и президента.

Генералът видно помръкна.

— За съжаление, в домовете на генерал Кайлбургер и неговата секретарка е била повикана полицията, която всъщност е открила жертвите. При аутопсиите в болницата се изяснило, че са починали от същият вирус от който вече била починала една сътрудничка на ААМИИЗИБ. В резултат, нещата са станали известни на средствата за масова информация. От днес, цялата си информация медиите ще получават изключително и само през Пентагона. В общи линии това е всичко.

— Това е правилно решение, — отбеляза Нанси Петрели. — Но има и един учен от форт Детрик, който мистериозно е изчезнал и това ме безпокои.

— Как така „изчезнал“? Знаете ли защо?

— Не сър, — отговори Джеси Окснард. — но обстоятелствата са доста подозрителни.

— Той изчезна малко преди да стане известна смъртта на генерал Кайлбургер и неговата секретарка, — обясни председателят на Обединеният комитет на началник щабовете. — Изпратихме след него армията, ФБР и местната полиция. Те ще го намерят и доведат.

Президента кимна.

— Ясно, действията са напълно разумни, но аз съм съгласен и с Нанси. Нека да видим с какво може да ни помогне частният сектор. Дръжте ме в течение на ситуацията. Смъртоносен вирус, за който никой нищо не знае — това ме плаши. Трябва да се справим със ситуацията. И за това в голяма степен разчитам на вас.

Глава 15

9:22 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Районът на Адамс Морган, е населен с представители на най-различни етнически групи и винаги се е славел със своите ресторанти, разположени по правило на тераси по покривите на къщите. От там се откриваше прекрасна гледка към града. Главните му пътни артерии — Колумбия роуд и 18-та улица представляваха весела и пъстра смесица от жизнерадостни крайпътни кафенета, квартални барове и клубове, скъпи и евтини книжарници, музикални студия, магазини за дрехи втора употреба и луксозни бутици. Към пъстрия пейзаж своя принос даваха и новодошлите с екзотичните си дрехи от Гватемала, Салвадор, Колумбия, Ямайка, Хаити, Конго, Камбоджа, Лаос и Виетнам.

На една вътрешна маса в кафене точно до 18-а, където кафените чаши изглеждаха толкова стари, че сигурно са били използвани още от времето, когато индианците са опустошавани местните околности, специален агент Лон Форбс чакаше Адам Смит да заговори по същество. Знаеше малко за човека, седящ пред него — само твърдението, че е приятел на Бил Грифин. Това го заинтересува, но и го разтревожи.

Тъй като нямаше време да разучи основно миналото му и разбра само, че е бил назначен като изследовател във форт Детрик, той бе предложил да се срещнат в това опушено кафене. Беше пристигнал по-рано, за да огледа внимателно забързаните граждани, които си търсеха място, за да похапнат.

После се появи Смит.

Беше облечен в зелената си офицерска униформа. Полковникът се бе спрял, огледал бе отвън, след това погледът му опипа интериора на барчето и накрая влезе вътре. Човекът от ФБР забеляза впечатляващата му физика и усети сдържаната сила. Поне от пръв поглед Смит по нищо не приличаше на някой яйцеглав учен, забил нос в клетъчната и молекулярната биология.

Смит отпи от кафето си, поговори за времето — необичайно горещо — и скръсти крака под миниатюрната маса. Агентът наблюдаваше и слушаше. Събеседникът му имаше леко индиански черги — лицето му издаваше твърдост, правата черна коса бе сресана и прибрана назад. Очите бяха морскосини, но като че ли изпълнени с мрак. Форбс почувства, че е готов да експлодира в насилие и болка. Този офицер не само бе на ръба, той бе като навита до крайност стоманена пружина.

— Трябва да се свържа с Бил — накрая заяви Смит.

— Защо?

Смит обмисли доколко е разумно да отговори. Накрая реши да поеме риска и да разкрие част от онова, което знаеше — нали търсеше помощ.

— Преди няколко дни Бил се свърза с мен и уговори една мистериозна среща в парка Рок Крийк. Предупреди ме, че може би съм в опасност. Сега наистина съм заплашен и искам да разбера как е узнал за това и какво още може да ми каже.

— Ясно. Смееш ли да ми кажеш каква е опасността?

— Някой иска да ме убие.

— Но не знаеш кой.

— В пълно неведение съм.

Форбс огледа празните маси.

— Обстоятелствата, както казваме ние, „природата на опасността“, искаш ли да навлизаме в подробности?

— Точно сега не. Просто трябва да открия Бил.

— В Бюрото има твърде много агенти, защо избра мен?

— Спомних си как Бил сподели, че ти си единственият му приятел там. Единственият, на когото вярва и който би останал на негова страна, ако ветровете се обърнат.

Беше прав и Смит получи още един мислен плюс от агента. Бил би доверил подобно нещо само на човек, на когото безкрайно разчита.

— Добре, разкажи ми сега за вас двамата с Бил.

Смит описа общото им детство, годините в колежа и университета. Форбс слушаше и сравняваше с казаното някога от Бил и с онова, което сам бе открил в досието му, след като изчезна. Всичко съвпадаше.

Агентът на ФБР допи кафето си, наведе се напред и се вгледа в дланите си, сключени над древната чашка. Заговори приглушено и сериозно:

— Бил спаси живота ми. Не един, а два пъти. Бяхме партньори, приятели и не само това. Много, много повече — погледна Смит, — разбираш ли?

Джон се опита да вникне в думите му. Във въпроса му се криеше друго значение. Дали помежду им е имало нещо, за което Бюрото не е знаело? Дали заедно са нарушавали правилата? Пазили са си един на друг гърбовете? Пристъпвали са закона? Звучеше като: „Правихме разни неща, ясно ли е? Не питай. Без подробности. Просто, що се отнася до Грифин, на мен може да се разчита за помощ. А на теб може ли да се разчита?“

— Знаеш ли къде е? — направи опит Смит.

— Не.

— Можеш ли да ме свържеш с него?

— Може би. Вече не е в Бюрото. Предполагам, че не знаеш за това.

— Знам. Каза ми, когато се срещнахме. Това, което не знам, е дали мога да му вярвам. Може би работи под прикритие.

— Не е под прикритие. — Форбс са поколеба, после се реши и продължи: — Дойде при нас от много по-разкрепостеното армейско разузнаване, а в Бюрото има правила. Правила за всичко. Разпитват те за всеки твой ход без значение от резултатите. За всичко трябва да се попълват документи. Бил беше твърде своеволен. Инициативните не допадат на началството. Особено, ако спретват тайни инициативи. Бюрото предпочита агентите да докладват писмено в три екземпляра всеки път, щом си поемат дъх. Никога не са харесвали Бил.

— Няма как — усмихна се Смит.

— Попадна в беда. Неподчинение. Не ставаше за играч в отбор. И аз съм такъв. Но Бил отиде по-далеч. Престъпваше правилата и взимаше напреки завоите. Невинаги предоставяше обяснения за действията и разходите си и беше обвинен в разхищение. Бюрото не искаше да плати на няколко особено гадни типа за съдействието, което ни оказаха. На Бил му дойде много и накрая се отврати.

— Напусна?

Форбс извади кърпичка от сакото си. Смит забеляза големия десетмилиметров „браунинг“ под мишницата му. Бюрото продължаваше да вярва, че агентите му винаги са хората с по-големите пищови. Форбс избърса потта по челото си. Беше видимо разтревожен. Не за себе си — за Бил Грифин.

— Не точно. Докато разследваше някаква данъчна измама, очевидно срещна някого с много пари. Така и не разбрах. Бил започна да пропуска срещи и се държеше на страна от сградата на Хувър. Когато бе изпращан на полева работа, често не се появяваше с дни. След това провали едно разследване. Появиха се признаци на охолен живот. Твърде много пари — както винаги. Директорът откри доказателства, че Бил тайно покрива обвинения в данъчни измами тип. Действията му се плъзгаха по ръба на престъплението — използвал е значката си на агент, за да влияе на разни хора, такива неща. Ако работиш за Бюрото, ти го представляваш. Уволниха го. Отиде да работи за някого. Предполагам, че е за същия онзи тип, когото прикриваше.

Смит се опита да погледне навън през прозореца, но той бе плътно изписан с графити.

— Не съм го виждал повече от година — тъжно поклати глава Форбс.

— Каза, че е бил отвратен. Но да работи за подобен тип? Да изнудва хората? Нали е нетипично за него?

— Наречи го отвращение, разбити илюзии, предадени принципи. Доколкото знам, на никого в Бюрото всъщност не му пука за справедливостта. Важни са правилата. Законът. А, да, мисля си, че е поискал пари и власт. Няма по-голям грешник от онзи вярващ, който е изгубил вярата си.

— И ти се примири.

— Не ми влиза в работата. Бил реши така и аз не задавам въпроси. Все пак той е моят човек, моят приятел, независимо от всичко.

Смит се замисли. Положението му беше подобно на това, в което се е намирал Бил. Вместо Бюрото той бе предаден от армията. Колко близо бе до престъпването на установените правила? В очите на Пентагона той сигурно вече бе престъпник. ОВС! Можеше ли да съди Бил? Беше ли този агент по-добър приятел на Бил, отколкото Смит?

Моралът не е толкова абсолютен, както ни се иска да мислим.

— Не знаеш къде е, нали? Нито за кого и с кого работи?

— Не зная къде е. Не зная дали все още работи за онзи тип. Само предполагам. А и никога не съм знаел кой е той.

— Но можеш да се свържеш с Бил, нали?

— Да кажем, че мога. Какво искаш да му предам?

Смит вече беше решил.

— Предайте му, че приех предупреждението. Оживях, но те убиха София, Знам, че вирусът е у тях. Не зная какво планират и искам да говоря с Бил.

Форбс са загледа в едрия учен войник. ФБР беше осведомено преди няколко дни за тревожната ситуация с непознатия вирус, убил д-р Ръсел. Малко след това пристигна армейска записка, обявяваща Смит за ОВС и пречка за разследването, чиито факти са засекретени от Белия дом. Помолиха ФБР да го открият и да го върнат под стража във форт Детрик.

Житейският опит бе развил у Форбс умението да преценява хората, особено когато животът му зависи от тях. Имаше вяра в себе си. Смит не беше враг. Ако нещо заплашваше разследването, то бе параноидното решение да се отстранят от него учените. Пентагонът не желаеше повече главоболия с бактериологични войни и нови жертви сред войниците от времето на Пустинна буря. Както винаги си пазеха задниците.

Форбс се изправи:

— Ако се свържа с него, ще му предам посланието ти, полковник. Ще ти дам един жокер — внимавай с кого говориш, пази си гърба каквото и да смяташ да правиш. За теб има заповед за арест — обявен си за ОВС и беглец. Не се опитвай да се свързваш отново с мен.

Смит потрепна от новините. Не бе изненадан, но потвърждението на опасенията му си беше удар. Почувства се предаден и заплашен, но това бе състоянието му, откакто се бе върнал от Лондон.

Първо загуби София, а сега и професия, и кариера…

Агентът на ФБР се отправи към вратата. Смит плъзна поглед по неколцината посетители, приведени над екзотичните си кафета и чайове. Вдигна очи и видя как Форбс се спря за момент на прага, огледа улицата и изчезна. Смит остави пари на масата и се измъкна през задната врата. Не забеляза нищо подозрително — никакви паркирани холивудски черни седани, пълни с хора. Запъти се пеша към далечната метростанция „Уудли“.

Глава 16

10:03 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Смит излезе от метрото на площад Дюпон. Утринното слънце обливаше със светлина и топлина напрегнатия трафик. Огледа наоколо и се включи в потока от бизнесмени и чиновници, запътили се към сутрешното си кафе. Погледът му непрекъснато шареше по кафенетата, коктейл-баровете, книжарниците и бутиците. Магазините тук бяха от по-висока класа от онези в Адамс Морган и въпреки че беше вече октомври, пазаруващи туристи ги изпълваха.

Често изучавайки лицата, усещаше горчиво-сладкото чувство, сякаш току-що бе мернал София.

Тя не беше мъртва.

Беше жива и изпълнена с енергия. На една ръка разстояние.

Ето една брюнетка, която имаше същата вълниста сексапилна походка. Едва се пребори с желанието да се затича и да я спре. Онази жена имаше дългата й руса коса, прибрана в същата опашка, която София връзваше по време на работа. Друго момиче го изпревари и остави след себе си почти същия аромат, който излъчваше парфюмът на София — това направо присви стомаха му.

„Трябва да преодолея всичко това!“ — каза си твърдо.

Имаше да свърши доста работа. И то такава, че би придала някакъв смисъл на трагичната й смърт.

Пое дълбоко въздух и го задържа. Непрекъснато внимаваше за опашка. Тръгна на север по Масачузетс авеню, после зави по Шеридан Съркъл и Ембаси Роуд. Когато преполови Шеридан, направи един последен експеримент. Бързо се шмугна в току-що отворения музей Филипс Колекшън, подмина безлюдните зали, съхраняващи великолепните платна на Реноар и Сезан, и се измъкна през задния вход. Спря, облегна се на стената и за последен път огледа пешеходците и колите.

Вече беше доволен. Никой не го наблюдаваше. Ако е имал опашка, беше я откъснал. Върна се обратно по Масачузетс и стигна до паркирания в една странична уличка триумф.

Откакто научи за смъртта на Кайлбургер, Къртис и обвинението, че самият той е дезертьор, рязко ускори действията си. В Гейтърсбърг, още преди изгрев слънце, Смит се събуди от вътрешния си биологичен часовник на един врял и кипял военен лекар. Бе плувнал в студена пот след мъчителен сън за София. Насили се да закуси обилно. Близо час наблюдава увеличаващото се движение и полицейските хеликоптери, които го контролираха. Изкъпан, обръснат и изпълнен с решителност, около седем вече беше на път.

Обади се на агент Форбс от уличен автомат. Обикаля по улиците дълго преди да паркира колата встрани от Ембаси Роуд, и с метрото отиде до мястото на срещата.

Качи се в триумфа и спокойно го подкара край жилищните сгради между Дюпон и Вашингтон Съркъл, докато стигна до началото на тясна асфалтирана алея с ярка табела „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“. Зад нея прочете и други: „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, „ЗАБРАНЕНО ЗА ПРОДАВАЧИ“, „ЗАБРАНЕНО ЗА ДАНЪЧНИ“, „ЗАБРАНЕНО ЗА РАЗХОДКИ“, „РАЗКАРАЙ СЕ“. Смит не им обърна особено внимание и продължи напред. Зад високия жив плет се криеше малко бяло бунгало. Той паркира пред калдъръмената пътека, която водеше към входната врата.

Когато излезе от колата, чу един механичен глас:

— Спри! Кажете името си и целта на посещение. Ако не успеете да го направите за пет секунди, ще бъдат задействани защитните механизми! — дълбокият тембър сякаш идваше от небето и носеше авторитета на боговете.

Смит се засмя, Собственикът на бунгалото беше електронен гений и бе осеял пътеката към бунгалото с хитроумни капани — от облаци сълзотворен газ до спрейове, обливащи жертвите с гадна миризма. Старият приятел на Смит — Марти Целербах бе съден неколкократно от гневни продавачи, пощальони и рекламни агенти.

Само че Марти имаше две докторски степени и винаги изглеждаше толкова мек и отговорен, даже малко наивен. Освен това бе страшно богат и си позволяваше най-добрите адвокати за защита. Аргументите им винаги бяха страстни и убедителни. Жертвите му не са могли да не видят знаците. Знаели са, че нахлуват в частна територия. Били са помолени да се идентифицират и да информират за целта на визитата — съвсем разумна и оправдана молба от страна на един сакат и живеещ самотно човек. Но те не са поискали да се съобразят с тези предупреждения и молби, още повече, нанесените вреди на така наречените „жертви“ бяха незначителни. Страдаха само от някоя и друга синина, незначителни порязвания, скъсани дрехи и малка уплаха. Така Марти печелеше процесите един след друг. След известно време полицията спря да пристига на повикванията на пострадалите и само съветваше внимателно да се четат знаците и да не навлизат в чуждата територия.

— Хайде, Марти — весело и силно се провикна Смит, — тук е старият ти приятел Джонатан.

Отвърнаха му изненадано след кратко колебание:

— Приближи се към предната врата, без да се отдалечаваш от тухлената пътека. Не стъпвай в тревата. Това може да активира отбранителното устройство.

Машинката млъкна и Смит чу вече по-мекият и леко шеговит глас на Марти:

— Внимавай, Джон, не искам като влезеш вътре да ми вони на скункс!

Смит изпълни инструкциите на Марти и внимателно премина по тясната пътека водеща към вратата. Невидими лазерни лъчи прорязваха всичко наоколо. Една невнимателна стъпка, да не говорим за нахлуване, биха активирали бог знае какви хитри механизми.

Ето, че накрая стигна до вратата.

— Тук съм, Марти, прибери охраняващите кучета и отвори вратата.

Някъде отвътре отново прозвуча металният глас:

— Такива са правилата, Джон! — и възвръщайки нормалния си тембър добави: — Застани пред вратата, отвори кутията отдясно и постави ръката си върху стъклото.

— Ох, по дяволите! — усмихна се Смит.

Чифт опасно изглеждащи метални резета се плъзнаха, откриха отворите на две тръби, които можеха да са всичко — от безобидни пръскалки, пълни с боя, до ракетомети. С годините, Марти така и не загуби любовта към различните игри и забавления, които са така близки на детското сърце. Смит се подчини и застана пред входа, отвори кутийката и постави послушно ръка върху стъклената пластина. Познаваше рутинната процедура. Видеокамерата прави фотоснимка на лицето му, моментално суперкомпютърът щеше да превърне лицевите му белези в колони от цифри. В същото време стъклената пластина записваше отпечатъците от пръстите му. След това електрониката сравняваше данните с тези, които Марти пазеше за всеки свой познат.

Изкуственият глас обяви:

— Вие сте полковник-лейтенант Джонатан Джаксън Смит. Следователно можете да влезете.

— Благодаря, Марти, Вече се чудех кой, по дяволите, съм всъщност.

— Много смешно, Джон!

Последва серия от драматични прищраквания и стоманената, облицована с дърво врата се отвори със скърцане. Ако поддръжката не бе от приоритетите на Марти, то що се отнасяше до театралността — нямаше равен на себе си. Смит влезе в нещо, което би било най-обикновено антре, но имаше една малка подробност. Една дебела метална решетка му попречи да продължи навътре. Щом вратата зад него се затвори, Джон се оказа в клетка.

— Здрасти, Джон! — някъде отпред се чу провлачения, но отчетлив глас на Марги. — Хайде, идвай! — Решетката се вдигна и той се появи пред Смит. Очите му блестяха дяволито.

Беше дребен и закръглен, движеше се несръчно, сякаш никога не се бе донаучил как да управлява краката си. Смит го последва в просторната компютърна стая, където цареше безобразна бъркотия. Огромното и скъпоструващо компютърно оборудване заемаше почти изцяло стените и по-голямата част от пода. Останалата мебелировка, изглежда, бе изхвърлена като непотребна дори от „Армията на спасението“5. Стоманени решетки закриваха прозорците.

Дясната ръка на Марти се движеше безцелно, докато лявата пое ръката на Смит, а погледът му си остана вторачен наляво към компютърната техника.

— Отдавна беше. Радвам се, че те виждам.

— Благодаря, И аз. — Засмя се скромно, зелените му очи се фокусираха за момент и погледът му отново се замъгли.

— На лекарства ли си, Марти?

— О, да. — Не изглеждаше щастлив от това. — Седни, Джон. Искаш ли кафе и бисквити?

Мартин Джоузеф Целербах беше клиент на чичо му Тед, клиничен психиатър. Смит и Марти учеха заедно в гимназията. Много по-добре ориентиран и социално зрял, Джон прибра Марти под крилото си. Защитаваше го от жестоките закачки на децата и някои учители. Марти не беше глупав. Всъщност според тестовете той бе гений още от петгодишна възраст. Смит винаги го намираше за забавен, приятен и интелектуално стимулиращ. С годините Марти стана още по-умен и по-изолиран. Той влетя сред академичните кръгове, но нямаше концепция или интерес към другите хора. Обземаше го мания след мания и всяка една бе по-завладяваща от предходната. Знаеше отговорите на всички въпроси и за да убие скуката по време на курсовете, объркваше състудентите и преподавателите с безумни идеи и фантазии. Никой не можеше да повярва, че толкова умен тип не стои зад повечето неприятности в колежа, и често го изпращаха в учителската стая. Смит трябваше многократно да се бие с другите момчета, които си мислеха, че Марти им се присмива или „забива“ гаджетата им.

Необичайното му държане се дължеше на Аспергеровия синдром — лека и рядко срещана разновидност на аутизма. От дете бе получавал много и разнообразни диагнози, но единствено правилната бе дадена от чичото на Смит. Ключовите симптоми на тази болест бяха обсебващите мании, високата интелигентност, липсата на социални и комуникативни умения и проявата на изключителен талант в някоя особена област — в случая електрониката.

Хората, страдащи от леки прояви на Аспергер, бяха класифицирани като активни, но „странни“. Синдромът у Марти бе малко по-сериозен. Въпреки усилията на специалистите да го социализират, той не бе напускал бунгалото си от много години — изключение правеха няколкото кратки пътувания преди години. С много любов, усилия и пари той успя да превърне дома си отчасти в електронен рай, отчасти в гнездо на един самотен ексцентрик — отне му около петнайсет години.

Не съществуваше лечение и единственият изход за хора като Марти бяха медикаментите, обикновено стимулиращи Централната нервна система, като „адерал“, „риталин“, „цилерт“ и съвсем новото „мидерал“. Както при шизофрениците лекарствата помагаха на Марти да функционира с двата си крака, здраво стъпил върху земята. Те ограничаваха фантазиите, ентусиазма и обсебващите го мании. Въпреки че ги мразеше, Марти ги пиеше, ако му се налагаше да извършва нормални действия — като плащането на данъци например — или щом синдромът заплашваше да го изкара съвсем извън контрол.

Когато бе под влиянието на медикаментите, Марти твърдеше, че всичко е плоско, тъпо и далечно, както и че голяма част от гениалността и креативността му се губят. Затова щастливо прегърна новото лекарство, което бързо го успокояваше, но действаше само шест часа. Следователно трябваше да се взима по-често. Затворен в отшелническото си убежище, той прекарваше много повече време без лекарства, отколкото повечето страдащи от синдрома на Аспергер можеха да си позволят.

Ако се нуждаете от компютърен гений за творческа или не дотам легална работа, то заповядайте при Марти Целербах, но когато не е на лекарства. После само от вас зависи да го държите в правия път и да усетите кога трябва да го върнете обратно на земята, за да не излети направо в орбита.

Това беше причината Смит да цъфне пред непревземаемата му крепост.

— Марти, трябва ми помощ.

— Разбира се, Джон — усмихна се Марти с ръждясало кафяво канче в ръка. — Почти е време за поредната доза. Няма да я взема.

— Надявах се да кажеш това.

Смит му разказа за доклада от института „Принц Леополд“, който сякаш никога не бе съществувал, за телефонните разговори на София, които също бяха заличени, за необходимостта от информация, свързана с новия вирус. Накрая му описа как е проследил историята на трите жертви от заразата до войната в Залива и армейския лазарет.

— Има и още. Трябва да открия Бил Грифин. Спомняш ли си го от училище? И виж дали можеш да откриеш нещо за вируса в Ирак преди десет години.

Марти решително остави канчето на земята, седна на стола пред апаратурата си и ентусиазирано се усмихна:

— Ще използвам новите си програми.

— Връщам се след час — каза Смит и се изправи.

— Чудесно! — засмя се Марти — Ще бъде много забавно!

Смит го остави да работи с дебелите си несръчни пръсти по клавиатурата. Влиянието на медикаментите беше почти изчезнало и той знаеше, че скоро мисълта на Марти щеше да пробие реалността, да се зарее из неизследваните от никого кътчета на творчеството. После идваха лудостта и необходимостта от нова доза „мидерал“.

Джон бързо се вмъкна в своя триумф. Шумният трафик погълна цялото му внимание и не забеляза как един хеликоптер увисна във въздуха над автомобила, след това се ускори, направи завой и последва успоредно колата, която пое по Масачузетс Авеню.

Звукът от роторите и вятърът, нахлуващ през отворения прозорец, бяха оглушителни. Надал ал Хасан почти прилепи микрофона на радиопредавателя до устните си:

— Мадукс? Смит посети едно бунгало близо до площад Дюпон. — Той направи справка в картата на града и описа точното място на скритата пътека. — Виж кой живее там и какво е искал полковникът.

Изключи микрофона и се загледа в стария класически триумф, носещ се към Джорджгаун. За пръв път Ал Хасан бе обхванат от тревога. Това не бе чувство, което би споделил с Тремон, но реши да се държи по-близо до този Смит. Страхуваше се, че Бил Грифин нямаше да се справи сам, дори ако можеше да му се има доверие.

Глава 17

10:34 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Бил Грифин беше женен за кратко и Смит беше виждал жена му само два пъти, и то преди да се сгодят, и двата пъти бяха кръстосвали шумните барове на Ню Йорк, често посещавани от Бил през годините му в армията. Грифин обичаше многолюдните кръчми, вероятно, защото по-голямата част от живота му преминаваше в далечни места, където всяка стъпка беше опасна, а всеки звук — враг. Смит почти нищо не знаеше за съпругата или брака им, освен че е траял по-малко от две години. Беше чул, че тя все още живее в същия апартамент в Джорджтаун, който е делила с Бил. Ако приятелят му бе под заплаха, твърде възможно бе да се е покрил там, където твърде малко хора биха се сетили да го потърсят.

Стреляше в тъмното, но освен Марта почти не му оставаха други възможности.

Когато доближи сградата, се обади по клетъчния телефон.

— Мисис Грифин, сигурно не ме помните, аз съм Джонатан Смит, на Бил…

— Помня ви, капитан Смит. Или може би вече майор, или полковник?

— Не съм много сигурен, но няма значение. Вчера бях полковник-лейтенант. Виждам, че сте запазили името на Бил.

— Обичах Бил, полковник. За мое съжаление той обичаше повече работата си. Но вие едва ли се обаждате, за да се осведомите за моя брак и последвалия го развод. Търсите Бил, нали?

Този въпрос разтревожи Смит.

— Да, но…

— Добре. Той каза, че може би ще се обадите.

— Виждали ли сте го?

Последва пауза.

— Къде сте?

— Пред сградата ви. В „триумфа“.

— Ще сляза.

В голямата хаотична стая, натъпкана с компютърни терминали, монитори и всякакви електронни джаджи, Марти Целербах седеше напълно концентриран, забил нос в екрана. До стола му лежаха купчини записки. Един радиопредавател излъчваше нисък статичен шум, за да прихваща би-бипкането на преминаващите данни. Завесите бяха спуснати, въздухът — хладен и сух, обстановката почти клаустрофобична, което бе чудесно за оборудването на Марти, а и отговаряше на вкуса му. Усмихваше се. Използва кодовете на Джон Смит, за да се свърже с компютърната система на ААМИИЗИБ и да проникне в сървъра. Сега започна истинската работа. Чувстваше тръпка, когато се прехвърляше от една директория в друга, и накрая попадна на паролата на системния администратор. Изсмя се презрително. Данните бяха кодирани.

Излезе и откри файл, откъдето разбра, че сървърът на ААМИИЗИБ използва „Попкорн“ — един от най-новите кодиращи генератори. Кимна доволно. Това беше първокласен софтуер, следователно лабораторията бе в добри ръце.

Разбира се, те не са взели предвид Марги Целербах. Прибягна до разработена от него програма, която караше компютъра да генерира пароли, като използва всички думи от Уебстърския енциклопедичен речник плюс диалозите от четирите „Междузвездни войни“, сериите „Стар Трек“, дивотиите на „Монти Пайтън“ и романите на Толкин — все любими неща за киберманиаците.

Марти скочи и закрачи. Скръсти ръце зад гърба си. Заради поклащащата си походка изглеждаше като пиратски капитан, застанал на корабния мостик сред бурното море. Програмата му бе невероятно бърза. Но и той като останалите смъртни трябваше да чака. В днешно време най-добрите хакери можеха да разбият почти всички пароли, да проникнат дори в компютрите на Пентагона. Те яздеха като бандити из Дивия запад по световната мрежа на Интернет. Дори начинаещ можеше да си купи софтуер и да атакува уебсайтове. По тази причина основните корпорации и правителствени агенции непрекъснато засилваха защитите си. В резултат Марти трябваше да пише собствени програми и да развива свои сканиращи търсачки, за да открива системните слабости и да пробива защитните стени.

Внезапно компютърът му издаде звук като звънеца на вратата от шоуто „Остави го на Бийвър“ — Динг-донг-Динг. С хихикане Марти се втурна към стола си, вторачи с в монитора и за малко да удари чело в него. Паролата беше в ръцете му. Не бе измислена с голямо въображение.

— Бетазоид, името на народ от екстрасенси от планетата Бета в серия на „Стар Трек“. Не му се наложи да използва далеч по-сложния си генератор за случайни числа и букви. С нея успя да вземе вътрешното IP вътрешен протокол, както и адреса. Вече имаше пълен достъп до компютърната мрежа на ААМИИЗИБ, което означаваше, че можеше да чете, променя или изтрива всеки файл и база данни. Беше бог.

Исканото от Смит не бе като детска игра, но и не можеше да се сравни с изкачването на Еверест. Марти бързо сканира всички и-мейли от института „Принц Леополд“, но не успя да открие нещо, свързано с новия вирус. За повечето хора, ако е имало нещо изтрито, то би си останало унищожено завинаги. Биха вдигнали ръце.

Вместо това Марти пусна друга търсачка за празни места и пукнатини между данните. Когато пристигаха нови данни в системата, те се записваха върху старите и теоретически предишните файлове се затриваха. Тъй като програмата му не откри следи от други и-мейли от „Принц Леополд“, Марти реши, че вероятно случаят е точно такъв.

Облегна се назад и протегна ръце нагоре. Влиянието на медикаментите беше изчезнало. През тялото му премина тръпка, когато мисълта му придоби диамантена яснота. Наведе се напред и пръстите му сякаш полетяха по клавиатурата, опитвайки се да я догонят. Инструктира програмата за ново търсене върху части от името, и-мейл адреса и други идентификационни възможности. С удивителна скорост търсачката се задейства… и ги откри — две малки парчета информация: „ополд инст“.

С вик той се хвана за следата от данни и номера, сякаш чувстваше миризмата им. Нахлу в терминала на Сметната палата на федералния медицински резерв, достъпен само за паролата на директора Лили Лоуенщайн. Оттам с големи усилия проследи пътечката до самия институт „Принц Леополд“. Зелените му очи проблеснаха и Марти изрева:

— Ето те, фруминосно животно! — това бе обръщението към Джаборуоки във всеизвестното произведение на Луис Карол.

В скрит бакъп файл, заровен дълбоко в системния език на института, той откри копие на доклада, разпратен от Института за тропична медицина „Принц Леополд“ до всички „горещи“ лаборатории по света. Бързо го прегледа и реши, че може да е полезен на Джон. След като приключи с това, Марти се опита да проследи и-мейла по-нататък. Намръщи се пред очевидния факт — някой бе изтрил не само оригинала в централния компютър, но и всички копия към различните получатели. Или поне това се е очаквало да се получи. Така би си помислил обикновеният потребител, средно гениалният хакер и повечето експерти по електронна безопасност.

Но не и Марти Целербах. Другите магьосници в киберпространството често идваха при него за решаване на нечувани досега проблеми. Беше се специализирал в откриването на вратички към немислимото и невъзможното. Нямаше титли — освен докторските степени по квантова механика и математика и магистърската степен по литература, — работеше само за себе си. Подобно риба на сухо, той се мяташе и давеше във физическия свят, бидейки често обект на съжаление и презрение, но прорязваше с мощ и бързина дълбоките електронни води на киберокеана. Той беше бог Нептун и смъртните плащаха своя данък.

Смеейки се щастливо, насочи пръст като шпага и скочи на крака. Натисна копчето за разпечатване, завъртя се в ловък пирует. Машината изплю доклада. Най-голямо удовлетворение изпитваше, когато се справяше с нещо, непосилно за друг. Това бе малката му компенсация за самотния живот и в редките спокойни моменти Марти го осъзнаваше.

Но в края на краищата… истината бе, че гледаше отвисоко тъпоглавите типове позволяващи се да го съдят, които живееха „нормален“ живот и имаха „нормални“ взаимоотношения. По дяволите, въпреки Аспергеровия синдром, въпреки необходимостта от лекарства през последните петнайсет години отшелнически живот в бунгалото той бе имал повече „връзки“, отколкото повечето хора през целия си живот. Какво си мислеха тези идиоти, че прави? За какво според тях служи и-мейлът? Грабна доклада, размаха го като главата на убит враг и извика:

— О, вирус звяр! Никой не може да победи храбрия рицар. Аз съм сър Пърсивал. Победата е моя!

Половин час по-късно следите от терминала на СПФМР го отведоха до античната електронна мрежа на иракското правителство и към множество други доклади от преди година, свързани с взрив на синдрома на остро респираторно увреждане. Разпечата и тях и продължи да пълзи из кибер-системата, за да открие нещо за вируса по време на войната в Залива. Нямаше нищо друго.

Телефонните разговори на София Ръсел бяха значително по-голямо предизвикателство. Не откри следи от хакване на телефонната система на Фредерик. Ако е имало запис за разговор на София и той е бил заличен отвътре, в самата компания, всички данни биха били изтрити.

Опитите му да открие Бил Грифин чрез колежа, медицинските и социалните му осигуровки, както и всички обществени и частни източници даваха един и същи резултат — адресът непознат. След това Марти се прехвърли в системата на ФБР — нещо, което правеше толкова често, че компютърът почти се бе научил да прониква сам. Времето му бе ограничено, тъй като системата им за проследяване на нарушители беше една от най-добрите, но успя да разбере, че официалните му записи са унищожени. Ако имаше някакви тайни взаимоотношения, Марти не ги откри — нито секретни доклади, нито сметки, кодирани пароли, с една дума нищо, което да подсказва, че Грифин работи под прикритие. Все пак попадна на една забележка — адресът му вече не е валиден и Бюрото не разполага с местопребиваването му, което трябва да бъде открито.

Ей, този Грифин си струваше! Дори ФБР се чудеше къде е.

Армейската разузнавателна служба беше доста по-корава. Веднъж пробил защитната стена, Марти трябваше да скача в системата, да чете поредното лично досие и бързо да изскача навън. Не откри валиден адрес. Сви устни. Изглежда, Грифин беше експерт в изчезването. Шокиращо!

Човекът си заслужаваше уважението. Въпреки че Марти никога не го бе харесвал, сега трябваше да си го признае. Така че се облегна назад, скръсти ръце и се усмихна. Цели тридесет агонизиращи секунди не докосна компютъра. Това бе неговият начин да уважи някой добър противник. След това отвори празен файл. Посвети го специално на Бил Грифин, Не беше свикнат с неуспеха в киберсвета и се чувстваше едновременно раздразнен и вдъхновен. Слагаше началото! Нямаше нищо по-приятно от новото предизвикателство на умел опонент, а Грифин току-що заслужи това прозвище. Марти се усмихна. Напрегна тяло и подготви мозъка си за скок в стратосферата, за да открие решение чрез реещото си въображение. Това можеше да направи единствено без медикаментите — да полети.

Но точно когато започна да се оформя една идея, подскочи стреснат. Компютърът му издаваше пронизителен звук и една лампичка излъчваше червен сигнал. НАРУШИТЕЛИ! НАРУШИТЕЛИ! НАРУШИТЕЛИ! Повече възбуден, отколкото нервен, Марти натисна един бутон. Ставаше забавно. На екрана се изписа: ПОЗИЦИЯ А и Х.

Бързо удари няколко клавиша и два високоразделителни монитора на стената се включиха.

На позиция А зад бунгалото двама мъже търсеха начин да проникнат през живия плет. Но растителността бе достатъчно гъста за преминаване и твърде висока, за да се изкачи някой по нея. Марти се подхилкваше на безуспешните им опити.

Позиция Х бе нещо съвсем друго. Марти преглътна на сухо и се втренчи в монитора. До скритата му пътека бе спрял сив пикап без регистрационни номера. От него излязоха две мускулести горили с полуавтоматични пистолети в ръце. Огледаха местността. С ужас енциклопедичният мозък на Марти идентифицира оръжията — едното беше колт 45, модел 1911 г., а другото — десетмилиметров браунинг, използван в днешно време от ФБР. Тези нямаше лесно да бъдат уплашени.

Ниското закръглено тяло на Марти потрепна. Мразеше непознатите и насилието. Доскоро сияещо и възбудено, сега лицето му пребледня и се разтресе. Както се предполагаше, те не обърнаха внимание на предупрежденията и се втурнаха напред. Открита атака.

Настроението му моментално се подобри. Поне щеше да се позабавлява за известно време. Заподскача радостно на стола, когато защитната система пръсна сълзотворен газ и двамата атакуващи покриха с ръце лицата си и отстъпиха назад.

— Следващият път слушайте, когато ви дават съвети!

Отзад другите двама бяха натрупали боклукчийски кофи, за да се прехвърлят през живата ограда. Марти внимателно ги следеше. Точно когато стигнаха върха на плета, натисна клавиш. Последва откос от гумени куршуми, които ги повалиха по задници обратно на земята, но в съседния двор.

Усмивката на Марти бързо изчезна, защото първата двойка напредваше през облака от газ към вратата.

— Аха, очаква ви здрава съпротива! — обеща им той.

Видя как рой от каучукови топчета ги отблъсна и ги свали виещи на земята. Плесна с ръце от искрено удоволствие. Ниският и набит тип, който явно беше водачът, успя доста бързо да се окопити и отново се втурна към входната врата. Марти се наведе очарован. Токът удари мъжа. Жертвата подскочи и изпищя на умряло.

Ухилен злобничко, кибергеният завъртя стола, за да обърне внимание и на другата двойка. Те поне показваха някакво въображение. С помощта на колата пробиха плета и отново поеха ходом сред следващите ги лазерни лъчи.

Марти се усмихна, като си помисли какво ги очаква. Шоковите устройства се криеха навсякъде — откъм задната врата, по прозорците и металната клетка, която ги очакваше вътре в бунгалото.

Но всичките му механизми, макар и дяволски хитроумни, не бяха смъртоносни. Марти мразеше насилието и никога не бе очаквал, че ще попадне в сериозна опасност. Защитата му бе предназначена само срещу хора, опитващи се да нарушат уединението му. Беше изобретил, конструирал, купил и изградил просто една детска игра — забавен лабиринт от неприятности, нищо повече.

Но едва ли нещо би спряло решителни убийци в реалния свят. Тръпки на уплаха пробягаха по гърба му. Все пак да си гений си имаше своите предимства. Преди десетина години бе изработил план точно за такива случаи. Взе дистанционното, записките за Джон и хукна към банята. Натисна един бутон — ваната се изправи до стената. Още едно натискане — тайният проход се откри. Със свит от ужас стомах той слезе по стълбичката и навлезе в един добре осветен тунел. След още две натискания на дистанционното вратата се затвори, а зад нея ваната се върна обратно на мястото си.

Въздъхна леко облекчен. Прекоси тунела със странната си походка и стигна до друга стълбичка, над която имаше капак.

След секунда се появи в почти идентично бунгало, но на отсрещната страна на улицата — то също бе негова собственост. Отвътре бе обикновено и празно. Представляваше необитаема колиба, пред която открай време висеше табела „Продава се“. Нямаше никакви мебели освен телефонен апарат в хола и матрак в спалнята. Отзад, зад плета между бунгалата, ясно се чуваха проклятия и викове от болка. Но също така Марти долови звука от разбито стъкло и разбра, че нападателите му скоро ще са вътре и ще почнат да търсят тайния проход.

Уплашен грабна телефона и набра номер.

Глава 18

11:07 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Университетът в Джорджтаун е бил основан от йезуитите през 1789 г., първият римокатолически университет в Съединените щати. Красивите постройки от XVIII и XIX век, разположени между дърветата и калдъръмените алеи, напомняха за времето, когато науката не бе чувала за каквито и да е вируси, но вече е била възприемана като решение за най-сериозните проблеми на едно модерно общество.

— Работите във факултета, нали? — попита Смит.

— Асоцииран професор по история — тъжно сви рамене Марджори Грифин. — Предполагам, че Бил никога не ти е казвал с какво се занимавам. Бях в нюйоркския университет, когато се срещнахме. След това постъпих тук.

— Никога не е разисквал личния си живот — отбеляза полковникът. — Говорили сме си само за работа и за общото минало. За старите дни.

Марджори разсеяно отпи от чая си.

— В редките случаи, когато се виждахме, дори и за това вече не ставаше въпрос. Нещо се случи с Бил през последните години. Стана мрачен и мълчалив.

— Кога се видяхте за последен път, Марджори?

— Два пъти през последните няколко дни. Вторник сутринта се появи на прага ми и отново снощи. Беше нервен. Тревожеше се за теб. Първото нещо, което направи, когато влезе, бе да отиде до прозореца и да огледа улицата. Попитах го какво търси, но той не отговори. Предложи да пием чай. Беше купил кроасани от френската пекарна на Ем Стрийт.

— Ей така, появи се без причина? — предположи Смит. — Едва ли. Защо?

Марджори Грифин не отговори веднага. Лицето й сякаш помръкна, докато наблюдаваше парада от студенти по павираните алеи.

— Носталгия може би. Не искам да си мисля, че е било вид сбогуване, но най-вероятно беше точно това. Надявах се, че ти знаеш.

Почти шокиран, Смит разбра, че тя е изключително красива жена. Не като София, не. Спокойна красота. Съзнаваща коя е и каква е била. Не точно пасивна, но не и необуздана. Имаше тъмносиви очи и черна коса, прибрана във френски кок. Свободен стил. Хубави страни и волева брадичка. Тяло с неопределими килограми. За секунда Смит почувства привличане, но то веднага отшумя, отстъпвайки място на тъгата.

— Преди два дни, почти три Бил ме предупреди, че съм в опасност — започна той и й разказа за срещата им в парка Рок Крийк, описа нападението, каквото знаеше за вируса и смъртта на София. — Някой притежава този вирус и те са убили София, Кайлбургер и секретарката му.

— Боже господи! — кръвта се отдръпна от страните й.

— Не знам кои са и защо го правят, но всеячески се опитват да ми попречат на разследването. Бил работи за тях.

Тя закри устните си с ръка.

— Не, това е невъзможно!

— Това е единственият начин Бил да е знаел. Опитвам се да разбера дали е под прикритие или наистина е с тях. — Поколеба се за момент и продължи: — Най-добрият му приятел от ФБР каза, че Бил не работи под прикритие.

— Лони Форбс. Винаги съм го харесвала. — Сви строго устни и поклати глава: — Бил стана коравосърдечен. Циничен. Последните два пъти нещо го гризеше. Струва ми се, че е нещо, от което не се гордее, но няма да се откаже, и да отстъпи, защото така е устроен светът — вдигна чашата си, но видя, че е празна и се вгледа в дъното й. — Само предполагам, разбира се. Никога няма да се омъжа отново. Понякога забелязвам някой друг приятен мъж, но това е всичко. Бил е голямата ми любов. Но неговата голяма любов бе работата и някак си тя го излъга. Чувства се предаден. Загубил е вярата си.

Смит отговори с разбиране:

— В свят без други ценности освен парите той иска своя дял. И на други се е случвало. Учените се продават за тлъсти пачки. Вече изчисляват възможната печалба от разпространяването на болести, лекуването им и спасяването на живота. Безскрупулно!

— Но той не може да предаде теб — каза Марджори. — Ще се разкъса от този вътрешен конфликт.

— Той вече ме предаде. София е мъртва.

Когато Марджори понечи да отвърне, клетъчният телефон на колана му звънна. Около тях се заобръщаха раздразнени глави. Смит включи апарата. Гласът на Марти бе едновременно възбуден и ужасен:

— Джон, винаги съм ти казвал, че светът е несигурен.

— Спря, за да си поеме въздух, и изстреля на един дъх: — Сега получих доказателство. Лично. Тук има цяла група нападатели. Всъщност са четирима. Нахлуха в дома ми. Ако ме открият, ще ме убият. Това е по твоята специалност. Ела и ме спаси!

Смит прошепна в слушалката:

— Къде си?

— В другата ми къща — Марти му даде адреса. Внезапно гласът му прегракна и се разтрепери. — Побързай!

— На път съм.

Смит се извини на Марджори Грифин, остави й номера на клетъчния си телефон и я помоли да му се обади, ако Бил отново се появи, след което побягна от чайната.

Когато Смит предпазливо подмина бунгалото, забеляза сивия пикап, паркиран в началото на пътеката. Никой не се виждаше вътре, а високият плет скриваше гледката към къщата. Внимателно огледа околността, но не намери нищо подозрително. Само обикновените звуци от автомобилното движение. Не преставаше да души за някаква беда, докато зави по идентична пътека, водеща до бунгалото с табела „Продава се“.

На прозореца се появи сянка, а после и уплашеното лице на Марти. Смит се втурна към вратата.

Приятелят му отвори, стискайки в ръката си някакви листи и клетъчен телефон.

— Влизай! Бързо! Бързо! — гледаше страхливо навън.

— Ако беше Флорънс Найтингел6, вече да съм мъртъв, Какво те забави толкова?

— Ако бях Флорънс Найтингел, нямаше да съм тук. Щяхме да сме в друг век. — Смит заключи вратата и огледа празната стая, а Марти провери през прозореца. — Кажи ми какво точно се случи. Всичко!

Марти спусна щорите и му описа четиримата нападатели, оръжията и опитите им да проникнат в къщата. Същевременно Смит обикаляше наоколо и проверяваше вратите и прозорците. С поклащащата си походка Марти го следваше. Всички щори и пердета бяха спуснати и стаите бяха мрачни и прашни. Мястото беше празно. Сигурността бе колкото във всяка друга къща, което не беше много. Накрая Марти приключи обясненията си с поток от предположения.

— Прав си — отвърна му кратко Смит. — Скоро ще започнат да претърсват съседните къщи.

— Чудесно. Това исках да чуя — усмихна се леко Марти. Усмивката се превърна в крива гримаса, но все пак бе направил храбър опит.

Смит хвана Марти за раменете, опитвайки се да потисне тревогата в гласа си:

— Как са разбрали за нас, Марти? Казал ли си на някого?

— Не и в последните квадрилион години.

— Следователно трябва да са ме проследили, но не виждам как. — Умът му трескаво започна да изрежда всички мерки, които бе предприел, за да обърка евентуалните си преследвачи, откакто напусна Фредерик. — Този път не са могли да сложат бръмбар на колата.

След това го чу… един звук, който се открояваше от неопределения шум на града. Първо не успя да го идентифицира. Но в следващия момент го разпозна и осъзна как са го проследили. Гърлото му се стегна. Приближи се до предния прозорец, повдигна леко пердето и погледна нагоре.

— По дяволите! — удари стената с юмрук.

Марти отиде до него и се вторачи в хеликоптера, който висеше ниско на юг, точно под перпендикуляр на линията между двете бунгала. Докато я наблюдаваха, машината направи завой и полетя на север право към бунгалото, в което двамата се бяха скрили. Смит си спомни, че бе чул този звук, докато шофираше към дома на приятеля си.

Изруга и отново удари стената. Това бе отговорът — колата. Знаеше, че ги е объркал, когато напусна междущатското шосе при Гейтърсбърг — този път не бяха имали време да сложат радиотрансмитер в триумфа. Но колко могат да бъдат реставрираните коли марка „Триумф“, произведени 1968 г.? Вероятно не са много, а и сигурно неговият е бил единственият гази сутрин между Фредерик и Вашингтон. Всеки един от онези хеликоптери, които наблюдаваше на закуска и си бе помислил, че управляват трафика, би могъл да бъде нещо абсолютно различно. Трябвало е само да предположат, че отива до Вашингтон, и да следят междущатското шосе за автомобил триумф. Бяха го открили при Гейтърсбърг. Проследили са го до Вашингтон.

Триумфът го е издал. По дяволите!

Гласът на Марти беше леден:

— Добре, Джон. Нямаме време за яростните ти изблици. Освен това не искам дупки по стените, освен, ако сам не си ги правя. Кажи ми каква е следващата ни стъпка. Мога ли да помогна с нещо?

— Този път не. Това е от моята компетенция, нали така? Знам, че имаш кола. Още ли е тук? — Беше убеден в сигурността на своя триумф и сгреши. Сега би могъл да си вземе реванш, щом разчитат на колата, за да го проследят — всеки план си имаше слаби страни.

— Държа я в гаража, близо до Масачузетс Авеню. Но Джон, нали знаеш, че никога не излизам навън?! — Той подскочи и отиде до съседната стая, където нервно погледна през прозореца. Все още стискаше в ръце дистанционното и листите, сякаш бяха талисмани.

— Сега ще го направиш — твърдо отсече Смит. — Излизаме оттук и…

— Д-д-джон! Виж! — Марти посочи с дистанционното към задния прозорец.

Смит моментално застана зад него с берета в ръка. Двама от нападателите бяха прескочили живия плет и се насочиха към тяхното бунгало. Приведени ниско към земята, държаха се така, сякаш очакваха сериозна съпротива. Бяха въоръжени. Марти се приближаваше до истерията. Пулсът на Смит се ускори. Хвана приятеля си за рамото, натисна го надолу и го принуди да залегне.

Остави ги да се приближат на петнайсетина метра, открехна леко прозореца, внимателно се прицели и стреля последователно в краката на двамата. Реакциите му бяха хванали ръжда през годините бездействие, но мускулите на тялото си припомниха всичко и се задействаха от само себе си като добре смазана машина. Нападателите се проснаха по лице, стенейки от болка и изненада. Докато се влачеха по земята в търсене на прикритие зад старите кестени в градината, Смит се втурна към всекидневната. — Хайде, Марти!

Геният го последва. Надникнаха през прозореца. Опасенията на Смит се потвърдиха — другата двойка се готвеше за пристъп. Единият от мъжете бе същият онзи едър тип, който водеше засадата преди два дни в Джорджтаун. Явно бяха чули изстрелите, защото залегнаха в тревата с насочени напред пистолети. Старият му познайник се хвърли по гърди, без да изпуска оръжието. Реакцията на втория бе с три секунди по-бавна. Беше преполовил пътеката към бунгалото, но все още стоеше изправен с големия армейски колт 45-и калибър в ръка.

Смит не успя да го уцели в крака, но преди онзи да избяга, вторият изстрел обля в кръв рамото му и го събори на земята.

Марти наблюдаваше тревожно.

— Добър изстрел, приятелю — въздъхна кротко.

Смит трескаво преценяваше ситуацията. Неочакваната стрелба бе елиминирала двама от противниците. Но водачът им бе здрав, а партньорът му бе само одраскан. Сега щяха да са по-внимателни — бяха ги уверили, че са изправени пред съпротива на живот и смърт, — но едва ли щяха да се откажат. Съвсем скоро хеликоптерът щеше да докара подкрепление. С напрегнат глас попита:

— Тунелът ти действа ли от тази страна?

В отговор Марти кимна с разбиране:

— Да, щеше да е нелогично, ако не бях се погрижил.

— Да вървим тогава.

В спалнята Марти натисна дистанционното. Матракът се отмести безшумно и откри входа към тайния проход. Още една електронна команда и капакът се отвори.

— Следвай ме! — Без да изпуска джаджата и листите, Марти слезе по стълбичката надолу към бетонния подземен тунел. Скочи от последното стъпало и се приземи върху пода на обления в светлина проход. Веднага се отдръпна — само секунда по-късно Смит се стовари до него.

— Забележително, Марти! — похвали го Смит.

— И много полезно. — Натисна някакъв бутон. — Това затваря капака и подрежда всичко както си беше.

Двамата бързо се придвижиха напред. Стигнаха другия край на тунела и Смит настоя да мине пръв. Когато се появи в малката баня на бунгалото, го очакваше изненада — пети нападател прекосяваше хола и се насочваше към коридора. Пулсът му се ускори. Ослуша се и разбра, че мъжът е тръгнал към банята. Дръпна се надолу.

— Затваряй!

С изпотено от напрежение лице Марти затвори капака и върна ваната на мястото й. Само след секунда чуха как врагът влиза в банята, а след това и изливащата се струя в тоалетната. Смит тихо обясни на Марти какво иска от него.

Глава 19

С готова за стрелба берета Смит се изкачи до последното стъпало на металната стълба и зачака приведен. Пое си дълбоко въздух и чу отключването на капака, но все още оставаше притиснат от ваната. Вдигна пистолета, а капакът заедно с ваната се вдигнаха нагоре. Цялата баня и част от всекидневната се разкриха пред погледа му и Смит потисна мрачната си усмивка. Ситуацията бе по-добра, отколкото очакваше.

Мъжът стоеше с гръб към него, обърнат към тоалетната чиния. Челюстта му увисна. С поглед, забит в огледалото, той видя как ваната се вдига във въздуха. Типът бе не само втрещен, беше и беззащитен. Нямаше време дори да си вдигне ципа. Все пак си оставаше професионалист. Така че с развети дреболии той се протегна към оставения върху казанчето пистолет и се обърна.

— Добре, но не достатъчно — с широк замах Смит заби оръжието си в коляното му. Чу се пращене на кост. Мъжът се просна със стон върху плочките, а пистолетът му излетя надалеч.

Смит скочи от стълбата, грабна пистолета и оставеното върху мивката уоки-токи — противникът му вече не можеше нито да стреля, нито да потърси помощ.

— Хей! — извика мъжът. Лицето му се изкриви от болка. Направи опит да се изправи, но болката от счупеното коляно го изтощи и той отново се свлече на пода.

— О, боже! — промълви Марти, когато се показа. Прескочи мъжа и излезе от банята в коридора.

Смит го последва и заключи вратата след себе си.

— Не си го застрелял, нали?

— Осакатих го. Достатъчно е. Ще му се наложат три или четири операции. В това състояние не може да ни навреди, а и никъде не може да отиде. Хайде, Марти, трябва да се изпаряваме.

Прекосиха компютърната зала, Марти се спря за момент с отчаяна физиономия. Въздъхна и последва приятеля си към вече разбитата клетка пред входа.

Смит открехна вратата и надникна навън. Сивият пикап все още стоеше паркиран отпред. Искаше му се да го обездвижи като клъцне няколко жици — умение, предадено му от Грифин, — но хеликоптерът продължаваше да прелита между бунгалата.

— Марти, тръгваме към Масачузетс Авеню, за да вземем колата ти. Взимай лекарствата си.

— Не ми харесва това! — но отиде до бюрото си, взе малък кожен куфар и се върна обратно. — Въобще не ми харесва! Светът е пълен с непознати.

Смит не обърна внимание на оплакванията му. Марти може би се плашеше от хора, които не познава, но бе сигурен, че смъртта му е много по-неприятна.

— Придържай се плътно до стените, върви между дърветата, крий се! Няма да тичаш — това привлича вниманието. С малко късмет ще се откачим от хеликоптера. Ако пък ни забележат, ще трябва да ги заблудим, преди да стигнем до колата. За да сме сигурни, ще се опитам да обездвижа пикапа.

Внезапно Марти вдигна пръст нагоре и се ухили до уши:

— Аз мога да го направя!

— Оттук? Как?

— Ще изпържа компютъра му.

Смит никога не се съмняваше в Марги, опреше ли до електроника.

— Добре. Хайде да видим!

Марти се върна до бюрото, затършува из чекмеджетата и измъкна една малка кожена кутийка с размерите и формата на голяма видеокамера. От нея разпъна къса антена и я насочи към пикапа. След това отвори капака, поигра си с някакви щифтчета и натисна един бутон.

— Това ще свърши работа.

Смит подозрително го изгледа.

— Не видях нещо да се случва.

— Естествено. Използвах ПЕУ, за да унищожа бордовия компютър, който управлява функциите на двигателя.

— Какво, по дяволите, е ПЕУ?

— Преходно електромагнитно устройство. Работи с РЧ радиочестоти. Нещо като статично електричество, но много по-силно. Сам си направих тази машинка и стана по-мощна от обикновено. Руснаците могат да ти продадат подобно нещо с индустриална сила. Доставят го в куфар и струва стотина хиляди долара. Джон беше впечатлен.

— Вземи го с нас. Да вървим — и се измъкна от бунгалото.

Марти стоеше на прага. Гледаше вцепенен към синьото небе, зелената трева и безумния трафик. Изглеждаше изумен.

— Колко отдавна беше — промърмори под нос и потрепна.

— Можеш да го направиш — окуражи го Смит.

Марти преглътна и кимна.

— Добре, готов съм.

Двамата се затичаха покрай високия страничен плет до изхода към асфалтирания път. Джон излезе на улицата и Марти го последва. Там полковникът сложи ръка върху раменете му. Изглеждаха като двама близки приятели, отправили се към авенюто, което започваше две пресечки по-надолу.

Зад тях хеликоптерът продължаваше да виси над бунгалата близнаци. Пред тях се намираше оживеното Масачузетс Авеню. Смит се надяваше да се слеят с тълпата пешеходци.

Не успяха. На втората пресечка хеликоптерът се приближи. Смит погледна през рамо — следваше ги.

— О, боже! — Марти също го забеляза.

— По-бързо! — заповяда Смит.

Затичаха се по една странична улица, а хеликоптерът се понесе толкова ниско, че имаше опасност да закачи дърветата. Въздушната струя от мощните ротори ги блъскаше в гърба. Отгоре прозвучаха изстрели. Куршумите се забиваха в асфалта покрай тях и със свистене рикошираха наоколо.

Смит хвана Марти за ръка, повлече го със себе си и изкрещя:

— Тичай!

Втурнаха се напред. Отстрани Марти приличайте на нещо средно между робот и парцалена кукла. Машината се издигна и се приготви да пикира надолу.

— По-бързо! — Смит беше целият в пот.

Хеликоптерът се насочи към тях. Смит пое дълбоко въздух.

— Закъсняха!

Двамата се врязаха в тълпите на Масачузетс Авеню. Беше петък следобед и хората се връщаха след протяжните си обеди, правейки планове за почивните си дни.

— Ох-ох… — Марти се влачеше след Смит, но не спираше да върви. Поклащаше глава, а очите му се бяха разширили при вида на множеството.

— Чудесно се справяш — увери го Смит. — Знам, че ти е трудно, но тук си в безопасност. Къде е колата ти?

— На другата пресечка.

Смит хвърли поглед към хеликоптера, който бе завършил завоя си и сега бавно се носеше над тълпата, опитвайки се да ги различи. Погледна към Марти, който носеше глупавото си шушляково яке над изцапана синя копринена риза.

— Свали шушляка и го вържи около кръста си.

— Добре, но те пак ще ни открият. Ще ни застрелят.

— Ще станем невидими!

Лъжеше, но предвид обстоятелствата, идеята му се виждаше мъдра. Прикривайки тревогата си, той разкопча униформената си блуза и я съблече в движение. Уви я около военната си шапка и я взе под мишница. Не беше кой знае каква маскировка, но може би щеше да е достатъчно за онези, които се опитваха да ги различат в морето от пешеходци.

Минаха още една пресечка, а летящата машина ги доближаваше. Смит погледна отново към Марти — кръглото му лице имаше нещастен вид и бе плувнало в пот. Бившият му съученик отвърна с пресилена усмивка. Приятелят му също се усмихна, но пулсът му туптеше от напрежение.

Хеликоптерът се приближи. В един момент застана точно над тях.

— Това е! — гласът на Марти бе възбуден. — Разпознах улицата. Свий тук!

— Не още. Прави се, че си връзваш обувките.

Марти се наведе и изпълни инструкциите. Смит също се приведе и поизтупа панталоните си, сякаш бяха покрити с прах. Хората забързано ги задминаваха. Няколко души ги стрелнаха с раздразнени погледи, че препречват движението.

Хеликоптерът продължи напред.

— Сега!

Смит се вряза в тълпата, пробивайки път за Марти. След десетина крачки се озоваха в тясна уличка, която по-скоро приличаше на алея. Марти го поведе към триетажна тухлена сграда — гараж. До нея имаше монтьорска работилница, но в нея не влизаха и не излизаха коли. На Смит не му хареса плоския покрив — хеликоптерът можеше да се приземи там.

Марти представи документите си на удивения пазач на гаража, който явно никога не бе виждал собственика на въпросната кола.

— За колко време я взимате, мистър Целербах?

— Не съм сигурен — отвърна вместо него Смит, спестявайки на Марти разговор с непознат.

Пазачът още веднъж огледа документите и ги поведе към втория етаж, където бяха паркирани цяла редица коли, покрити с брезент. Когато махна покривалото на предпоследната, Смит зяпна от учудване.

— Ролс-ройс?!

— На баща ми е — скромно се усмихна Марти.

Беше тридесетгодишен „Сребърен облак“ и лъщеше със същия ослепителен блясък, с който бе излязъл изпод изкусните ръце на отдавна забравените майстори. Когато служителят я запали, за да я изкара от редицата, оригиналният й двигател забръмча толкова тихо, че Смит се усъмни дали наистина работи. Нямаше дрънчене, скърцане или свистене.

— Заповядайте, мистър Целербах — каза гордо пазачът.

— Тя е нашата любов. Най-хубавата кола в гаража. Щастлив съм, че най-сетне отива някъде.

Смит взе ключовете и нареди на Марти да седне отзад. Сложи си отново шапката, за да изглежда поне малко на шофьор. Вече седнал зад волана, се зае да изучава бордовите инструменти, монтирани върху лакираното дърво. С чувство на благоговение запали двигателя и изкара елегантната лимузина извън паркинга в страничната уличка. Навсякъде другаде ролс-ройсът щеше да се набива в очи не по-малко от неговия триумф, но не и във Вашингтон, Ню Йорк или в Лос Анджелис. Тук той бе просто поредната скъпа кола, обслужваща чуждестранен посланик, дипломат, важен чиновник или просто гаджето на богато хлапак.

— Харесва ли ти, Джон?

— Все едно управлявам летящо килимче. Прекрасно е.

— Затова я запазих — доволно се усмихна Марти и се облегна назад като преяла котка, чувствайки се удобно между затворените стени на колата. Прибра документите и тихо се изсмя: — Знаеш ли, Джон, типът в банята ще каже на останалите за тайния проход, но никога няма да разберат как работи — и натисна бутон на дистанционното. — Пуф! Прецаках ги!

Смит се засмя и погледна назад в огледалото за обратно виждане. Хеликоптерът безпомощно кръжеше една пресечка зад тях. Зави с лимузината по Масачузетс Авеню. Вътре беше почти безшумно въпреки невъзможния трафик отвън.

— Онези листи там, това ли успя да свалиш?

— Имам добри и лоши новини.

Докато пресичаха площад Дюпон и поеха на север през града към околовръстното, Марти му разказа за киберпътешествието си. Смит го слушаше, но си оставаше напрегнат и нащрек. Непрекъснато му се струваше, че могат да ги нападнат отвсякъде, по всяко време. Погледна с нескрита възхита Марти.

— Успял си да откриеш докладите от „Принц Леополд“?

— Както и тези от Ирак.

— Невероятно. Благодаря ти. А нещо за Бил Грифин и телефонните разговори на София?

— Не, съжалявам. Наистина се опитах.

— Не се и съмнявам. Трябва да прочета какво си плячкосал.

Наближиха Кънектикът авеню. Смит изви по него, подкара успоредно на парка Рок Крийк и спря ролса до една уединена поляна, заобиколена от високи дървета. Марти подаде листите и обясни:

— Изтрити са от директора на Сметната палата на федералния медицински резерв Лили Лоуенщайн.

— Правителството! По дяволите. Или зад всичко стои някой от правителството и армията, или са хора с много повече власт, отколкото предполагах.

— Това ме плаши.

— Мен също. По-добре веднага да разберем какво всъщност е положението.

Мърморейки под нос, първо прочете доклада от института „Принц Леополд“.

Д-р Рене Жискар описваше полеви доклад, който бил видял в една болница сред джунглата на боливийска Амазония преди година. Всичките му усилия били насочени към борбата с епидемии, подобни на Мачупо, и нямал време да обръща внимание на непотвърдени слухове от далечно Перу. Но новият вирус събудил спомените му и той проверил записките си. Оригиналният доклад липсвал, но открил, че навремето е подчертал в дневника си необичайната комбинация от хантавирус с кръвна треска и някакви бележки, свързани с маймуни.

Смит се замисли. Какво е събудило интереса на София? Липсваха факти — само смътни спомени за някакъв анекдот сред джунглата. Дали е заради епидемията от Мачупо? Но Жискар не правеше връзка, не предполагаше нещо общо, а и антителата от Мачупо не предизвикваха реакция в новия вирус. Предполагаше, че естествено съществува в природата, но изследователите биха се сетили за това. Може би заради споменаването на Боливия? Или Перу? Но защо?

— Важно ли е? — поиска да узнае Марти, изпълнен с желание да помогне.

— Все още не знам. Остави ме да прочета останалото.

Имаше още три доклада. Всичките от здравното министерство на Ирак. Първите два се отнасяха за три необясними смъртни случая в околностите на Багдад, за които накрая е било решено, че са причинени от хантавирус, пренесен от пустинна мишка, явно привлечена в града поради недостиг на храна в полето. Третият докладваше за още три случая на синдром на остро респираторно увреждане в Басра, където заболелите оцелели. И тримата! Смит замръзна. Един и същи брой починали и оживели. Контролиран експеримент! Дали тримата американци не са били също част от този експеримент?

Освен това и тримата бяха свързани с Пустинна буря. Почувства, че вече има по-ясен поглед върху бъдещата посока на разследването си. Трябваше да отиде в Ирак. Трябваше да открие кои са загиналите и кои са оцелелите… както и защо.

— Марти, отиваме в Калифорния. Там има човек, който ще ни помогне.

— Никога не летя.

— Сега ще го направиш.

— Но. Джон… — успя да каже в знак на протест.

— Не си и го помисляй, Марти. Вече си прикрепен към мен. Освен това дълбоко в себе си обожаваш да вършиш налудничави неща. Приеми това за най-голямата лудория.

— Не съм убеден, че в случая само позитивното мислене ще е достатъчно. Ами ако припадна. Не че си го пожелавам, но нали ме разбираш? Дори Александър Македонски си е имал своите слабости.

— Той е бил епилептик. Ти си с Аспергер и си имаш медикаменти.

Марти замръзна.

— Има малък проблем. Не ги нося със себе си.

— Не ги ли взе?

— Взех ги, но ми е останала само една доза.

— Е, ще ти вземем още от Калифорния. — Смит запали ролса и подкара по междущатското шосе. — Трябват ми пари. Армията, ФБР, полицията и хората с вируса сигурно следят сметките и кредитните ми карти. Едва ли ще следят и твоите.

— Прав си. Тъй като ценя живота си, ще трябва да си платя. Приеми го като инвестиция. Петдесет хиляди достатъчни ли са?

Смит се втрещи от голямата сума. После се сети, че парите нямат значение за Марти.

— Петдесет хиляди ще стигнат.

Сред рева на роторите и бурния вятър Надал ал Хасан извика в микрофона:

— Изгубихме ги! — Беше с черни очила, които прикриваха белязаното му лице. Поглъщаха слънчевите лъчи като две черни дупки.

В офиса си край езерото Адирондак Виктор Тремон изруга.

— По дяволите. Кой е този Мартин Целербах? Защо го е посетил Смит?

— Ще открия. Нещо от армията и ФБР?

— Смит вече официално е обявен за ОВС. Освен това го свързват със смъртта на Кайлбургер и жената, защото последен ги е видял живи. Военните и полицията го издирват.

— Далечният шум на хеликоптера, който се лееше от слушалката, го караше да вика, сякаш самият той е в кабината.

— Джон Макгроу контролира ситуацията чрез източника си в Бюрото.

— Добре. В дома на Целербах открихме мощно компютърно оборудване. Първокласно! Може би, затова Смит е бил там. Вероятно ще разберем какво е търсил, като анализираме какво е правил Целербах.

— Ще изпратя Ксавиер във Вашингтон. Хората ти държат ли под око болниците, където са лекувани жертвите, особено оцелелите? Когато Смит научи за тях, сигурно ще се опита да ги посети.

— Вече съм се погрижил.

— Добре, Надал. Къде е Бил Грифин?

— Не знам. Не ми е докладвал от вчера.

— Открий го!

Глава 20

7:14 ч.

Ню Йорк

Мерсер Халдейн, президентът на „Бланчард Фармацевтика“, едва успя да скрие усмивката си, когато мисис Пендрагон му донесе програмата за утрешната среща на борда. Все пак й каза учтиво довиждане. Останал отново сам, той се настани и започна да размишлява. След няколко часа щеше да се проведе една от редовните вечери на борда, а пред него бе възникнал огромен проблем, с който първо трябваше да се справи.

Халдейн бе горд от Бланчард — от нейното минало и бъдеще. Това бе стара компания, основана от Езра и Илайджа Бланчард в един гараж на Бъфало още през 1884 г. Произвеждали сапун и крем за лице по стара рецепта, останала от майка им. Собствеността на фирмата преминавала от ръцете на един в ръцете на друг Бланчард. Компанията просперирала и скоро след това започнала да произвежда и ферменти. По време на Втората световна война Бланчард била от малкото компании, на които възложили производството на пеницилин. Това я превърнало във фармацевтичен концерн. След края на войната бързо се разраствала и през 1960 г. с фанфари и развети знамена станала акционерна. Двадесет години по-късно, в началото на осемдесетте, последният Бланчалд предаде ръководството на компанията на Мерсер Халдейн. Като изпълнителен директор той я вкара в деветдесетте. Преди десет години прие президентството. Компанията вече беше негова.

До преди два дни бъдещето й изглеждаше розово като миналото й. Виктор Тремон бе негово откритие — брилянтен биохимик с потенциал за ръководител и съзидателен нюх. Халдейн бавно и последователно го издигаше по стъпалата на йерархията. Подготвяше го за свой наследник. Преди четири години Халдейн го направи изпълнителен директор, но все пак запази ефективния контрол върху компанията. Знаеше, че Виктор кипи от нетърпение да се освободи от ограниченията и да поеме сам Бланчард. Халдейн смяташе това за плюс. От човек без амбиции никога не се получаваше добър ръководител. Колкото по привлекателен е поста, толкова по-голямо старание виждаше в подчинените.

Само, че тази вечер разбра, че се е заблуждавал.

Преди година един нов одитор докладва за странни сметки, заделяни за изследване и развой. Човекът беше изнервен и заинтригуван. Съобщи, че му е невъзможно да проследи към кой проект са насочени фондовете. Тогава Халдейн реши, че всичко се дължи на недостатъчни познания в сложната материя на фармацевтичната индустрия. Но тъй като бе твърде предпазлив, нае външна одиторска фирма, която да се зарови по-надълбоко.

Резултатът бе тревожен. Преди два дни получи доклада. По една изключително сложна система от малки, едва забележими нередности — преразходи, липси, документни трансфери, заеми, разхищения, изтичания, отмъкване и други — близо един милиард долара се бяха изпарили от обшия бюджет на компанията за период от десет години. Милиард долара! В допълнение близо същата сума била изсипана в някакъв фантомен проект, за който Халдейн не бе и чувал. Документните следи бяха страшно оплетени и одиторите признаха, че не могат да бъдат абсолютно сигурни в заключенията си. После изразиха своята убеденост от необходимостта да продължат работата си.

Халдейн им благодари, обеща да държи връзка с тях и моментално си помисли за Виктор Тремон. Нито за секунда не повярва, че един милиард долара могат да изчезнат ей така от само себе си, или пък че Тремон би откраднал подобна сума. Но бе напълно възможно неговият заместник да започне секретен изследователски проект и да се опита да го скрие. Да, това бе по-вероятната причина.

Не направи веднага своя ход. Щяха да се срещнат с Виктор в офиса в Ню Йорк преди частната вечеря, която даваше за редовната среща на борда. Щеше да хвърли в лицето му това, което знаеше, и да поиска обяснение. По един или друг начин щеше да открие дали съществува тайна програма. Окажеше ли се така, трябваше да уволни Тремон. Но проектът може би си заслужаваше. Ако пък такъв проект изобщо не съществуваше и Тремон не успееше да даде обяснение за липсващия милиард, щеше да го уволни на секундата.

Въздъхна. За Виктор щеше да е трагедия, но Мерсер усещаше напрежение, което караше кръвта му да се раздвижи. Беше на години, но не бе загубил вкуса към хубавата битка. Особено към тази, за която бе сигурен, че ще спечели.

При звука на личния му асансьор прекоси луксозния си офис с южно изложение към пристанището. Наля си малко от любимия коняк и отново седна зад бюрото. Отвори табакера, избра си цигара, запали я и пое дълбокия й сладникав дим. В този момент асансьорът спря и от кабината излезе Виктор Тремон.

— Добър вечер, Виктор. Налей си бренди.

Тремон го изгледа как седи зад голямата маса, обвит в цигарен дим.

— Изглеждаш много официален тази вечер, Мерсер. Някакъв проблем?

— Налей си бренди и ще си поговорим.

Тремон си сипа от чудесния стар коняк, почерпи се с цигара и се настани в удобното кожено кресло срещу Халдейн, кръстосвайки крака.

— Хайде да не си губим ценното време — усмихна се той. — Трябва да взема една дама за вечерята. Какво съм объркал?

Халдейн се изчерви. Това си беше чиста проба предизвикателство. Реши да бъде груб и да постави подчинения си бързо на мястото му.

— Изглежда, имаме неосчетоводени милиард долара. Какво си направил, Виктор — откраднал ли си ги или си ги отклонил към някое твое мъничко начинание?

Тремон отпи, обърна цигарата към себе си, за да огледа пепелта, и кимна, сякаш е очаквал нещо подобно. По продълговатото му аристократично лице играеше странна сянка.

— Аха, тайният одит. Помислих си, че е за това. Най-простият отговор е не… и да. Не съм откраднал парите. Отклоних ги към свой собствен проект.

Халдейн потисна гнева си.

— От колко време продължава това?

— О, бих казал от около десетилетие. Няколко години след експедицията, с която ме изпрати в Перу, докато работих в главната изследователска лаборатория. Помниш ли?

— Десетилетие! Невъзможно! Не би могъл да ме лъжеш толкова дълго. Какво всъщност…

— О, можех и го правех. Не бях сам, разбира се. Събрах екип вътре в компанията. Най-добрите специалисти, с които разполагаме. Видяха милиардите, които можем да спечелим по моята схема, и се продадоха. Малко въображение при работата с документите тук, помощ от охраната там, няколко добри учени, моята собствена лаборатория, много решителност, едно рамо от федералното правителство и армията и победа — проектът „Хадес“. Планиран, развит и готов за действие. — Виктор Тремон отново се усмихна и махна с цигарата, сякаш беше магическа пръчка. — За няколко седмици, най-много месеци екипът ми ще спечели милиарди. Вероятно стотици милиарди. Всеки ще е богат — аз, групата ми, бордът, акционерите и, разбира се, самият ти.

Халдейн бе вцепенен.

— Ти си луд.

— Едва ли — изсмя се Тремон. — Просто добър бизнесмен, който е видял перспектива за огромни доходи.

— Луд, готов за затвор!

Тремон вдигна ръка.

— Успокой се, Мерсер. Не искаш ли да научиш какво представлява проектът „Хадес“? Защо ще направи всички ни богати, включително и теб, въпреки липсата ти на благодарност.

Мерсер Халдейн се поколеба. Тремон признаваше, че е използвал фондовете на компанията за тайно изследване. Трябваше да го изрита и вероятно да го осъди. Но той бе великолепен химик и по закон проектът бе собственост на Бланчард. Вероятно щеше да донесе значителни приходи. Все пак като президент и председател на борда на директорите той бе длъжен да защитава и увеличава финансовите авоари на компанията.

— Не виждам как това би променило нещата, но можеш да разкриеш брилянтния си заговор.

— Когато ме изпрати в Перу преди тринадесет години, в една затънтена местност открих странен вирус. Беше смъртоносен, почти всяко заразяване водеше до смърт. Но едно племе имаше лекарство — пиеха кръвта на един вид маймуни, които носеха вируса в себе си. Бях заинтригуван и донесох малко от живия вирус, както и кръв от маймуните. Това, което открих, бе удивително, но логично и елегантно.

— Продължавай — подкани го Мерсер.

Тремон отпи голяма глътка, примлясна от удоволствие и отправи усмивка към боса си.

— Маймуните бяха инфектирани от същия вирус, както и хората, но от по-странен вид. Вирусът си оставаше в състояние на стаза в продължение на години, подобно на СПИН. Е, вероятно предизвиква малки трески, краткотрайни главоболия, но нищо летално, докато един ден, очевидно спонтанно, мутира и предизвиква симптомите на тежка простуда в продължение на две седмици и става смъртоносен както за хора, така и за маймуни. Все пак, и тук е разковничето, той удря по-бързо и по-слабо при маймуните. Много от тях оживяват, а кръвта им е пълна с антитела, които неутрализират мутиралия агент. Предполагам, индианците са открили това по метода на пробата и грешката. Когато се почувстват болни, пият от маймунската кръв и така се лекуват. В повечето случаи — ако уцелят правилната маймуна.

Тремон се наведе напред.

— Красотата в тази симбиоза е, че независимо от мутацията на вируса, тя винаги става първо при маймуните. Това означава, че антителата са готови за всяка мутация. Не е ли мъдра природата?

— Удивително — сухо отговори Халдейн. — Но не виждам нищо, носещо доходи в твоя анекдот. Вирусът съществува ли някъде, където не съществува лекарство?

— Абсолютно никъде. Това е ключът към проекта „Хадес“.

— Осветли ме, ако обичаш. Не мога да чакам повече.

— Сарказъм, а? — засмя се Тремон. — Стъпка по стъпка, Мерсер. — Стана и си наля още от чудесния коняк на шефа си. Седна и кръстоса отново крака. — Разбира се не можехме да внесем милиони маймуни и да ги убием заради кръвта им. Да не говорим, че не всички маймуни имат антитела и че кръвта бързо се разваля. Така че първо трябваше да изолираме вируса и антителата в кръвта. Втората стъпка беше да открием методи за масово производство и да създадем богат спектър от антитела за някои по-различни мутации, които се случват от време на време.

— Предполагам, искаш да ми кажеш, че всичко това вече е направено.

— Напълно. Изолирахме вируса и бяхме готови за продукцията му още през първата година. Останалото отне доста време, а успяхме да финализираме рекомбинантния серум едва миналата пролет. Сега вече разполагаме с милиони дози, готови за износ. Патентован е като лекарство срещу маймунския вирус. Естествено, без да се споменава човешкия. Ще изглежда като чист късмет. Разходите ни са записани и калкулирани според инфлацията, така че ще можем да претендираме за по-висока цена и да получим одобрението на Федералния лицензионен департамент.

— Нямате одобрение от ФЛД? — Халдейн беше изумен.

— Когато започне пандемията, ще го получим незабавно.

— Когато започне? — този път се изсмя Халдейн. Презрителен смях. — Каква пандемия? Искаш да кажеш, че няма епидемия, срещу която да използваме серума? Боже мой, Виктор…

— Ще има — усмихна се Тремон.

— Ще има?

— В Съединените щати вече имаме шест случая, трима от тях тайно излекувахме със серума. Ще последват още жертви. В чужбина са регистрирани вече хиляди смъртни случаи. След няколко дни планетата ще осъзнае пред какво е изправена. Никак няма да е забавно.

Мерсер Халдейн седеше неподвижен зад бюрото си. Конякът беше забравен. Цигарата догаряше върху плота, където бе изпаднала от пепелника. Когато заговори, трудно пазеше самообладание и дори Тремон го забеляза.

— Не ми казваш всичко в схемата, нали?

— Вероятно.

— И кое е останалото?

— Няма да искаш да знаеш.

Халдейн обмисли думите му.

— Не, няма да участвам. Отиваш в затвора. Никога повече няма да излезеш оттам.

— Имай ми доверие. И ти си затънал, колкото мен.

Халдейн вдигна белоснежните си вежди от учудване.

— Няма начин аз…

— Дори си в по-неблагоприятна ситуация — изсмя се Тремон. — Задникът ми е покрит. Всяка заповед, всяко решение за износ на продукти и вливане на средства са одобрени и подписани от теб. Всичко, което сме правили, е писмено оторизирано. Така е, защото когато си нервен, подписваш книжата просто, за да ти се махнат от бюрото. Слагах там, а ти ги разписваше и ме гонеше от кабинета си като ученик. Останалото са фалшификации, които никой няма да забележи. Един от хората ми е експерт по тази част.

Като разтревожен стар лъв Халдейн потисна гнева си. Гледаше протежето си, оценявайки наум стойността на разкритията. С неохота трябваше да се съгласи, че печалбите щяха да са астрономически, а той щеше да се погрижи да вземе своя пай. В същото време се опита да открие грешка, пропуск, който би ги довел до провал. Видя го:

— Правителството ще поиска масова продукция на лекарството. За да го дадат на света. Ще ти го отнемат. Национален интерес.

— Не. Не могат да произвеждат серума, ако не им дадем детайлите, а и никой не разполага с мощности за синтезирането му в големи количества. Но няма и да се опитат. Първо, защото можем сами да свършим работата. Второ, никое американско правителство няма да ни откаже разумните приходи. Това е играта ни пред света, нали? Живеем в капиталистическо общество и просто практикуваме добър капитализъм. След това ние ще работим денонощно, за да спасим света, кой ще каже, че не заслужаваме награда? Разбира се, както споменах, ние сме раздули изследователските си разходи, но никой няма да рови надълбоко. Печалбата ще е страхотна.

— Значи ще има пандемия. Единственото хубаво нещо в тази работа е, че ти разполагаш с лекарство. Може би няма да загинат много хора.

Тремон си отбеляза цинизма, с който Халдейн се убеди да капитулира. Както винаги преценката му за човека беше правилна. Сега огледа бавно кабинета на председателя, запаметявайки всеки детайл. Отново се обърна към бившия си ментор, а лицето му стана студено и отдалечено.

— Но за да задействам всичко, трябва аз да командвам парада. Утре на директорското събрание ще се оттеглиш. Ще предадеш компанията на мен. Аз ще съм президент и председател на борда на директорите. Ще имам пълен контрол. Ако искаш, остани почетен председател на борда. Дори ще имаш повече контакт с ежедневната дейност на компанията от всеки друг член. Но след година ще се оттеглиш с много тлъст процент от печалбата и прекрасна пенсия. А аз ще поема и борда.

Халдейн се втрещи. Старият, закален в битките лъв настръхна. Не очакваше това. Беше подценил Тремон.

— Отказвам!

— Не можеш. Патентът е на името на моята група, в която аз съм мажоритарният акционер, а е лицензиран към Бланчард срещу голяма процентна такса. Между другото ти лично го одобри преди години, така че всичко е достатъчно легално. Но не се безпокой. Ще има много за Бланчард и голям бонус за самия теб. Бордът и акционерите ще се побъркат от приходите, да не говорим за рекламата. Ще сме героите, спасяващи света от апокалиптично бедствие.

— Продължаваш да наблягаш на факта колко много пари ще спечеля. Вън или вътре? Не виждам защо е необходимо да напускам. Ще продължа да управлявам компанията и ще се погрижа ти да си финансово възнаграден.

Тремон се засмя при мисълта как ще се превърне в спасител и същевременно ще стане по-богат от Крез. След това хвърли мрачен поглед към Халдейн.

— Проектът „Хадес“ ще е невероятен успех. Най-големият, постиган някога. Но въпреки че си го одобрил на хартия, ти не знаеш нищо за него. В най-добрия случай ще изглеждаш като глупак. В най-лошия — ще разкриеш своята некомпетентност. Всеки ще те подозира, че се възползваш от моята работа. Тогава мога да накарам борда и акционерите да те изритат за пет минути.

Халдейн остро си пое дъх. И в най-ужасните си кошмари не си бе представял, че това може да се случи. Събитията го бяха сграбчили в железен юмрук и беше загубил контрола над тях. Проряза го чувство на безпомощност, като риба, спряна от непробиваема мрежа. Тремон бе прав. Само глупак би му се противопоставил. По-добре да играе играта му и да си тръгне с плячката. Когато си го помисли, изведнъж му стана по-добре. Не идеално, но все пак по-добре.

Сви рамене.

— Е, тогава да вървим на вечерята.

— Това е Мерсер, когото познавам — засмя се Тремон.

— Наздраве! Ще си богат и известен.

— Вече съм богат. Не ми пука от известността.

— Ще свикнеш и ще ти хареса. Помисли си за всички бивши президенти, с които би могъл да играеш голф.

Глава 21

16:21 ч.

Сан Франциско, Калифорния

В късния петъчен следобед Смит и Марти кацнаха с наетия от тях малък реактивен самолет на международното летище в Сан Франциско. Обезпокоен от липсата на медикаменти за жертвата на Аспергеровия синдром, Джон незабавно нае кола и подкара към града, за да открият аптека. Аптекарят първо се свърза с лекаря на Марти във Вашингтон за оторизация, но вторият пожела лично да говори със своя пациент. Смит напрегнато слушаше, докато се водеше разговора по телефона.

Лекарят на Марти като, че бе изнервен и задаваше необичайни въпроси. Накрая явно го попита дали с него не е и полковник Смит. На Джон само това му липсваше. Адреналинът му се бе покачил до крайност. Грабна слушалката от ръцете на Марти, затвори телефона, без да обръща внимание на намръщения аптекар, който ги наблюдаваше зад стъклото и тихо каза на приятеля си:

— Твоят лекар се опитва да те задържи тук. Вероятно, за да успеят от военното разузнаване или от ФБР да изпратят хората си и да ме арестуват. Може би заради убийците от бунгалото. Знаеш какво ще направят с нас, нали?

Очите на Целербах се разшириха.

— Аптекарят си даде името и адреса. Сега и моят лекар ги знае.

— Както и всеки, който е бил с пистолет зад гърба му. Да изчезваме.

Действието на лекарството вече отслабваше, а им се налагаше да запазят последната доза за сутринта преди дългия път, който им предстоеше. Марти не бе особено доволен, но се държеше близо до Смит. Справи се с купуването на дрехи и други дреболии. Неохотно си изяде вечерята в един италиански ресторант до Норт Бийч, който Смит си спомняше от краткото си пребиваване в Президио, когато е била действаща военна база. Компютърният гений полека-лека ставаше все по-възбуден и разговорлив.

За пред хората наеха стая в Мишън Ин някъде по Мишън стрийт. Падналата мъгла се уви около гледащите към брега прозорци.

Марти не забелязвате красотата на местността и предимствата на мотела.

— Не можеш да ме затваряш в това средновековно мазе за изтезания, Джон. Кой идиот би посмял да спи в този проклет зандан! — В стаята миришеше на влага. — Отиваме в Стандфорт Корт. Поне е представителен и може някак да се понесе.

Това бе един от легендарно скъпите хотели в Сан Франциско.

— Бил си там? — не скри учудването си Смит.

— О, хиляди пъти! — ентусиазирано преувеличи Марти, което предупреди Смит, че приятелят му вече се изпуска от контрол. — Там наехме апартамент, когато баща ми ме заведе в Сан Франциско. Беше чудесно. Играех си на криеница с портиера във фоайето.

— И всеки знае, че там пребиваваш, когато си в Сан Фран.

— Разбира се!

— Върви, ако не ти пука, че ще те открият нашите приятелчета от бунгалото.

— О, не! Прав си. Вече трябва да са в Сан Франциско. В безопасност ли сме на това място?

— Поне се надявам. Встрани от пътя е, а и ни записах под други имена. Ще останем само една нощ.

— Няма и да мигна, — Марти отказа да свали дрехите си. — Могат да ни атакуват всеки момент. Не искам да ме видят как бягам по долни гащи, преследван от копоите на ФБР.

— Трябва да се наспим добре. Утре ни чака дълъг път.

Марти не искаше да чуе и докато Смит се бръснеше и си миеше зъбите, той дотътри едно тежко кресло до вратата. След това взе купчина стари вестници и ги постла пред нея.

— Така, не могат вече да се промъкнат до нас. Видях този номер в един филм. Детективът остави пистолета си на масата, така че да го достигне с лекота. Ще го направиш с „беретата“ си, нали Джон?

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — отвърна Смит, излизайки от банята. — Хайде в леглото!

Когато Смит се зави, Марти легна на двойното легло с дрехите. Загледа се в тавана. Внезапно се обърна към Смит.

— Защо дойдохме в Калифорния?

Смит изгаси нощната лампа.

— За да се срещнем с един човек, който може да ни помогне. Живее в планините на Сиера Невада, недалеко от Йосемитския национален парк.

— А, в Сиера. Земята на модоките. Знаеш ли историята на капитан Джак и Лава Бедс? Той е бил гениален индиански вожд, а модоките били затворени в един резерват с отколешните си врагове — кламатите. — В мрачната стая Марти попадна направо във водовъртежа на освободената си от медикаменти мисъл. — Накрая модоките убили няколко бели и армията тръгнала към тях с оръдие. Те били не повече от десетина индианци срещу цял полк. И…

Спря се подробно на всички несправедливости, които причинила армията на невинния вожд. След това описа сагата на воина Джоузеф и неговият приятел вожд на племето Не-Персе във Вашингтон и Айдахо. Лудото им бягство към свободата, следвани по петите от половината армия на Съединените щати. Преди да стигне до сърцераздирателната предсмъртна реч на вожда, главата му рязко се обърна към вратата.

— Те са в коридора! Чух ги! Вземи си оръжието, Джон!

Смит скочи, грабна пистолета си и се опита безшумно да се приближи до вратата. Оказа се невъзможно заради постланите вестници. Ослуша се. Сърцето му биеше лудо. Изчака пет минути.

— Не долавям нито звук. Наистина ли чу нещо?

— Сигурен съм. Напълно! — Махаше с ръце във въздуха, а лицето му се тресеше.

Смит се приведе, опитвайки да се успокои. Продължи да се ослушва още половин час. Отвън влизаха и излизаха хора. Чуваха се разговори, от време на време и пиянски смях. Накрая поклати глава.

— Няма нищо. Спи — прекрачи постланите вестници и отново си легна.

Марти млъкна. Легна по гръб. След десет минути ентусиазирано започна хронологичната история на всички индиански войни от крал Филип през 1600 г. досега.

След това отново чу стъпки.

— Има някой зад вратата, Джон! Застреляй ги! Застреляй ги! Преди да влязат! Застреляй ги!

Джон се хвърли към вратата. Но зад нея не се чуваше и звук. Това преля чашата. Марти щеше да си измисля опасности и да разказва индиански истории цяла нощ. Вече достигаше скоростта на светлината и колкото по-дълго оставаше без лекарства, толкова по-зле щеше да става и за двамата.

— Добре, Марти. Трябва да си вземеш последната доза — усмихна му се нежно. — Да се надяваме, че ще се снабдим с още, когато стигнем утре до Питър Хауел. Дотогава трябва да поспиш, аз също.

Мозъкът на Марти пращеше и присвяткаше. Думи и картини прехвърчаха с изумителна скорост. Долови гласа на Джон от голямо разстояние, сякаш ги разделяше цял континент. След това фокусира стария си приятел и усмивката му. Джон настояваше да си изпие лекарството, но всичко в Марти се противеше — не желаеше да напусне своя фантастичен свят, където животът тече бързо и с голяма драматичност.

— Марти, ето ти дозата — Джон стоеше до него с чаша вода в едната ръка и омразното хапче в другата.

— Бих искал да яздя камила под звездното небе и да пия синя лимонада. А ти? Не искаш ли да послушаш как феите свирят на златните си арфи? Не искаш ли да си поговориш с Нютон и Галилей?

— Марти! Чуваш ли ме? Вземи си лекарството.

Марти погледна към Джон, който стоеше разкрачен до него с тревожно лице. Харесваше Джон по много причини, но нито една не му се струваше смислена в момента.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, Марти. Трябва да ми повярваш.

Марти промърмори нещастно:

— Не харесвам хапчетата. Когато ги взимам, вече не съм аз… „Вече не мога да мисля, защото го няма собственият ми аз…“.

— Тежко е, зная — отвърна Смит меко. — Но не искам да преминаваш линията.

Марти ядно тръсна глава.

— Опитваха се да ме учат как да се държа нормално с другите хора, както се учи да се свири на пиано. Да запаметя нормалността! „Гледай го в очите, но не го зяпай!, Когато е мъж, протегни пръв ръка, но ако е жена, изчакай тя да ти я подаде“. Имбецили! Четох за някакъв, който го е казал точно: „Можем да се правим, че действаме нормално, но не виждаме смисъл.“ Не виждам смисъла, Джон. Не искам да съм нормален!

— И аз не искам да си „нормален“. Харесвам лудостта и брилянтния ти ум. Без тях нямаше да си този Марти, когото познавам. Но трябва да си запазиш баланса и да не литнеш в стратосферата, откъдето няма да мога да те върна. Когато стигнем при Питър, ще те оставим отново без лекарства.

Марти го гледаше. Мозъкът му гъмжеше от числа и алгоритми. Копнееше за свободата на неприспаните си мисли, но знаеше, че Джон е прав. Въздъхна.

— Джон, ти си шефът. Извинявай. Дай ми гадното хапче.

След двадесет и пет минути двамата шумно похъркваха.

18 октомври, събота, 12:06 ч.

Международното летище, Сан Франциско

Надал ал Хасан слезе от нюйоркския „ВС-10“ и скоро след това се озова в главната чакалня. Възпълният човек в протрито яке, който го поздрави, не го познаваше, но никой друг не отговаряше на даденото му описание.

— Ал Хасан?

Арабинът с презрение огледа дрипльото пред себе си.

— Вие ли сте от детективската агенция?

— Уцели, мой човек.

— Какво ще докладвате?

— ФБР ни изпревариха в аптеката, но всичко, което са разбрали, било „… двамата взеха такси…“. Проверихме таксиметровите компании, както направиха и ФБР, и ченгетата. Хотели, мотели, рум-сървиси, коли под наем, аптеки — всичко прошнуровахме. Нищо засега. Ченгетата и агентите не са в по-добро положение.

— Ще бъда в хотел „Монако“ до Юниън Скуеър. Обадете се в момента, в който научите нещо.

— Искаш да се бъхтим и през нощта?

— Докато не ги намерите или докато не ви изпревари полицията.

— Пачките са твои — сви рамене одърпаният детектив.

Ал Хасан взе такси до наскоро ремонтирания хотел.

Малкото, но елегантно фоайе и ресторантът бяха декорирани в стил двадесетте. Щом остана сам, моментално телефонира в Ню Йорк и предаде думите на детектива.

— Не може да използва връзките си в армията — допълни накрая. — Покрили сме всичките им приятели, както жертвите и хората, свързани с вируса.

— Ако трябва, наеми още една детективска агенция — заповяда Тремон от хотелската си стая в Ню Йорк. — Ксавиер откри какво е правил този Целербах — и бързо му разказа за откритията в компютърната зала. — Очевидно е открил записката на Жискар и е възстановил докладите за вируса в Ирак Сигурно Смит вече е разбрал, че вирусът е у нас, и се опива да надуши какво смятаме да правим с него. Вече не е потенциална опасност. Станал е смъртоносна заплаха.

— Не за дълго — обеща неговият подчинен.

— Поддържай връзка с Ксавиер. Целербах се е опитал да се добере до телефонния разговор на д-р Ръсел с мен. Очакваме, че отново ще пробва. Ксавиер наблюдава компютъра му. Ако го използва, той ще го задържи он-лайн достатъчно дълго, за да го проследим чрез местната полиция в Лонг Лейк.

— Ще се обадя във Вашинггон и ще му дам номера на клегъчния си телефон.

— Откри ли Бил Грифин?

— Не се е обаждал никому, откакто му заповядах да убие полковника.

Гласът на Тремон изплющя като камшик:

— И все още нямаш представа къде е? Нечувано! Как можеш да изпуснеш един от собствените си хора!

Ал Хасан запази спокоен и уважителен тон. Виктор беше един от малкото неверници в тази безбожна страна, които уважаваше, а и беше прав. Трябваше по-изкъсо да държи бившия агент на ФБР.

— Работим по проблема с Грифин. За мен е въпрос на чест да го открием бързо.

Тремон замълча, за да се успокои. Накрая продължи:

— Ксавиер ми каза, че Мартин Целербах е издирвал Грифин на последните му адреси, очевидно по поръчка на Смит. Както предположих, помежду им съществува някаква връзка. Вече имаме доказателство.

— По-интересно е, че Бил Грифин не е направил опит да открие Смит или дори да се свърже с него. От друга страна, Смит вчера е посетил бившата жена на Грифин в Джорджтаун.

— Може би Грифин играе и за двете страни — предположи Тремон. — Възможно е да се превърне в най-опасният ни враг или в най-полезното ни оръжие. Открий го!

7:00 ч.

Сан Франциско, област Мишън

Точно в седем часа Марти и Смит се събудиха и бързо се облякоха. Около осем вече пътуваха в източна посока покрай блестящия бряг на Сан Франциско по магистралата И-580. След Латроп прекосиха шосета 99 и 120 и поеха на юг след плодородните вътрешни земи около Мерсед, където спряха да закусят. След това отново завиха на изток право към Йосемити. Денят бе хладен, но слънчев. Марти беше спокоен, а когато се изкачиха по-високо, небето стана прозрачно синьо.

Прехвърлиха високия три хиляди стъпки Мид Пайнсъмит, прекосиха буйната река Мерсед и навлязоха в парка при Ел Портал. Марти тихо съзерцаваше гледката през прозореца. Докато изкачваха високия рид зад реката, вливаща се в прочутата долина, погледът му продължи да пие жадно от невероятния планински пейзаж.

— Мисля, че греша, като не излизам никога — реши накрая. — Неописуемо красиво.

— И малко хора, които да пречат на картинката.

— Джон, прекалено добре ме познаваш.

Подминаха водопада Брайдъл Вейл, потънал в облак пръски, както и голите скали на Ел Капитан. В далечината бе легендарният Халф Доум и водопада Йосемити. Направиха остър завой на север и поеха по Биг Оук Флат Роуд до високопланинския проход Тиога, затворен за движение от ноември до май, а понякога чак до юни. Продължиха покрай преспи сняг и великолепния пейзаж на недокоснатата Сиера. Накрая тръгнаха по източния склон, където земята бе по-суха и неплодородна.

Когато започнаха да се спускат, Марти запя стари каубойски мелодии. Действието на лекарството отслабваше. Няколко мили преди Тиога Роуд да пресече магистрала 395 до град Ли Вайнинг, Смит отби по тесен черен път. От двете страни се издигаха възвишения, украсени с бодлива тел, указваща парцелите частна собственост. Под дърветата, чиито черни силуети хвърляха мрачни сенки върху златистите планини, пасяха кротко коне и крави.

Марти вдъхновено запя с цяло гърло.

Смит следваше разбития, пълен с дупки път, прекоси няколко потока по разклатени дървени мостчета и стигна ръба на дълбока цепнатина. На дъното ромолеше широк поток. Висящо стоманено мостче я прекосяваше и водеше към едно открито място, обградено с борови и кедрови дървета, под които се виждаше дървена колиба. Снежният четирихилядник Дана се извисяваше като страж в далечината.

Докато Смит паркираше, Марти продължи да се рее в космоса на собствените си фантазии, стимулиран от невероятния преход от океан, през планини до равнините. Но сега осъзна, че сигурно са близо до целта и от него се очакваше да остане тук. Да спи тук. Вероятно да живее известно време.

Смит отвори вратата и Марти неохотно излезе. Потрепна при вида на моста, който се люлееше от вятъра. Цепнатината беше десетина метра дълбока.

— Няма да стъпя върху тази хлабава измишльотина — твърдо заяви Марти.

— Не гледай надолу и няма страшно — побутна го напред Смит.

Марти не пусна перилата до края на моста.

— Какво ще правим в тази пустош? Тук няма нищо освен онази съборетина.

След като стъпи на пътеката, водеща към „съборетината“, Джон обясни:

— Там живее нашият човек.

Марти се закова.

— Това ли е целта ни? Не бих престоял и пет минути в нещо толкова примитивно. Съмнявам се, че има канализация. Със сигурност няма електричество, а следователно и компютър. Искам компютър!

— Няма и убийци — добави Смит. — И не съди за книгата по корицата.

— Това е клише — изсумтя Марти.

— Хайде, мърдай!

Навлязоха сред дърветата. Във въздуха тежеше миризмата на борова смола. От бараката пред тях не се чуваше никакъв шум. Всеки път щом я мернеше през стената от борове, Марти потръпваше от омраза.

Внезапно едно смразяващо ръмжене ги закова на място. Иззад едно дърво на около четири-пет метра пред тях се показа напълно развит когуар7. Дългата му опашка изплющя като камшик, а жълтите му очи блеснаха.

— Джон! — изкрещя Марти и се обърна, за да побегне назад.

Смит го задържа за ръкава.

— Чакай!

Някъде отпред се чу глас с английски акцент:

— Не мърдайте, джентълмени. Не посягайте към оръжие и той няма да ви стори зло. А може би дори и аз.

Глава 22

13:47 ч.

Близо до Ли Вайнинг, Високи Сиери, Калифорния

От ниската покрита веранда се появи строен мъж. В ръцете си държеше автоматична карабина „Енфийлд“, английско производство. Думите му бяха отправени към Смит, но погледът му бе втренчен в Мартин Целербах.

— Не каза, че ще водиш някого със себе си, Джон. Не обичам изненадите.

— Ще се радвам да се махна — прошепна Марти.

Смит не му обърна внимание. Питър Хауел не бе като Мартин Целербах. Защитите му бяха смъртоносни и на тях трябваше да се гледа сериозно. Полковникът тихо каза на мъжа:

— Свирни на котката си, Питър и разкарай това оръжие. Познавам Марти много по-отдавна, отколкото теб и точно сега се нуждая и от двама ви.

— Но аз не го познавам — също толкова тихо отговори мъжът. — Тук е опашката на крушката, нали? Сигурен ли си, че знаеш всичко за него и е чист?

— Никой не е по-чист.

Хауел изучаваше Марти една цяла дълга минута. Бледо-сините му очи бяха студени, ясни и пронизващи като рентген. Накрая издаде един груб звук, нещо средно между изсвирване и прочистване на гърлото.

— Марш, Стенли, добро коте. Хайде, върви!

Когуарът се обърна и се запъти към задната част на бараката. От време на време обръщаше глава през рамо, сякаш се надяваше, че ще го извикат все пак да се разправи с неканените гости.

Мъжът наведе пушката.

Очите на Марти блестяха, но не изпускаха отдалечаващото се животно.

— Никога не съм чувал за дресиран когуар. Как го направи? Даже си има име. Колко чудесно! Знаеш ли, че африканските крале са тренирали леопарди за лов? А в Индия…

Хауел го прекъсна:

— По-добре да си приказваме вътре. Никога не се знае чии уши слухтят наоколо.

Пропусна ги да влязат първи. Когато Смит го доближи, англичанинът посочи към Марти и вдигна въпросително вежди. Полковникът кимна утвърдително.

Вътре колибата бе далеч по-просторна, отколкото изглеждаше отвън, и невзрачният й вид бе пълна заблуда. Намираха се в добре поддържана стая, която освен голямата каменна камина в средата нямаше нищо общо с класическото западно ранчо. Обзавеждането представляваше смесица от старомоден лукс на извънградски английски дом, кожени столове, изнесени сякаш от някой джентълменски клуб, и милитаристични сувенири от повечето войни на XX век. Стената не побираше оръжията, полковите знамена, военните снимки и няколкото огромни платна на Де Кунинг, Нюман и Ротко — без съмнение оригинали, които струваха цяло състояние.

Стаята заемаше цялата ширина на колибата, но крилото й скрито от фасадата, продължаваше далеч сред боровите дървета. На практика постройката бе във формата на буквата „L“. Първата врата, водеща зад всекидневната, се оказа кабинет с първокласен персонален компютър.

Марти изпусна радостен вик. Питър Хауел забеляза как се втурна към компютъра, забравил за всичко друго. Тихо попита:

— Какво му има?

— Синдромът на Аспергер — обясни Смит, — Той е гений, най-вече в електрониката, но не понася хора около себе си.

— В момента е без лекарства, нали?

— Тръгнахме от Вашингтон много бързо — кимна полковникът. — Ей, сега ще поговорим, почакай минутка.

Без да обели дума, Хауел се върна във всекидневната. Марти погледна Джон осъдително.

— Защо не спомена, че има генератор?

— Когуарът го изкара от главата ми.

Марти кимна с разбиране.

— Стан — котката е планински лъв. Знаеш ли, че в Китай са дресирани сибирски тигри, за да…

— Хайде за това по-късно. — Смит не бе толкова убеден в безопасността им, колкото уверяваше Марти. — Можеш ли отново да се опиташ да разбереш дали София се е обаждала или е била търсена по телефона? Както и да локализираш Бил Грифин?

— Точно това възнамерявам да правя. Трябва само да се включа към собствения си компютър и софтуер. Ако оборудването на приятеля ти не е толкова примитивно, колкото местоживеенето му, ще съм готов след минута.

— Никой не може да се справи по-добре от теб — Смит го потупа по рамото и отстъпи, наблюдавайки как приятелят му се потапя в собствения си компютърен свят.

Марти си мърмореше.

— Как може тази мижава машина да има такава мощ? Добре, де. Това е само началото.

Смит се върна в гостната и завари Пигър Хауел пред огнището. Чистеше черен автомат. Зад него огънят хвърляше оранжеви езици. Гледката бе домошарска, като се изключи оръжието в ръцете на англичанина.

Хауел заговори, без да вдигне поглед.

— Вземи си стол. Онзи със старата кожа е много удобен. Купих го от любимия си клуб, когато у дома станах неудобен и реших, че ще е по-мъдро да се скатая някъде, където не ме познават и мога да си пазя гърба.

Хауел беше под метър и седемдесет, извънредно слаб, но жилав. Носеше обичайната си синьозелена риза и армейски панталони в цвят каки, напъхани в черни войнишки ботуши. Кожата на издълженото му лице беше обрулена от вятъра и слънцето. Имаше остър, но непроницаем поглед. Гъстата му някога черна коса беше изцяло посивяла.

— Разкажи ми за твоя приятел Марти.

Джон Смит потъна в креслото и го осведоми как са живели заедно с Марти, трудното му детство и откриването на Аспергеровия синдром.

— Това промени всичко. Лекарствата го дариха с независимост. С тях изкара курсовете и те му позволиха да се справи с черната работа, необходима за два доктората. Когато е натъпкан с тях, е в състояние да върши отегчителните действия, нужни за собственото му оцеляване. Сменя крушки, пишка в тоалетната и готви. Разбира се, има много пари и може да наеме прислужници, но непознатите го нервират. Така и така трябва да взема хапчетата, защо тогава да не се грижи сам за себе си.

— Не го обвинявам. Каза, че действието на лекарствата отминава?

— Да. Можеш да го разбереш — започва да говори с удивителни знаци, след всяко изречение. Дрънка, обяснява, почти не спи и побърква всички наоколо. Ако остане твърде дълго без хапове, потъва в някаква вълшебна страна, излиза извън всякакъв контрол и става опасен за себе си и за околните.

— Съжалявам за младия ти приятел. Не ме разбирай погрешно.

— Не си прав. На Марти му е жал за теб. Както и за мен. Всъщност го прави, защото никога няма да научим това, което знае той. Ние не можем да концептуализираме онова, което той разбира. Чиста загуба е, че се е концентрирал само върху компютрите, въпреки че, доколкото знам, експерти от цял свят се консултират с него. Обаче никога лично — само по и-мейл.

Хауер продължи да чисти оръжието си — „Хеклер и Кох MP5“. Изглеждаше толкова смъртоносно, колкото си бе всъщност.

— Но след като е механичен и бавен с лекарства, ако е без тях, как успява да свърши нещо изобщо?

— Това е трикът. Научил се е да живее известно време без хапове и да работи, но без да преминава границата. Прекарва по няколко часа в денонощието в това междинно състояние и тогава е в рая. Новите идеи му идват една след друга. Остроумен, вдъхновен и непобедим.

— Непобедим при компютрите, а? Е, това все пак е нещо — очите на Хауел само за миг проблеснаха, но той продължи да си чисти невъзмутимо оръжието — изборът на британските специални десантни части.

— Винаги ли си чистиш оръжието, когато имаш гости?

— Смит притвори очи, уморен от дългото шофиране.

— Чел ли си Артър Конан Дойл? — изсумтя в отговор Хауел. — „Бялата команда“? Чудесна книга. Като момче ми харесваше много повече от Шерлок Холмс. Странно, там има един стар стрелец — Черния Саймън. Една сутрин героят го пита защо винаги си остри меча, когато отрядът не очаква сражение. Черния Саймън му отвръща, че преди битките при Поатие и Креси8 е сънувал червена крава. Същият сън го споходил и тази нощ. Така че се подготвял. Естествено, както предсказал, по-късно през деня испанците ги нападнали.

Смит се засмя и отвори очи.

— Означава ли, че щом се появя, се подготвяш за неприятности?

— Така е.

— Както винаги. Нуждая се от помощ и вероятно ще бъде опасно.

— За какво друго може да ти притрябва една дива патица и пустинен плъх?

Смит го бе срещнал за пръв път в скуката на Пустинен щит, когато в болницата прекарваха дълги дни в подготовка и очакване на военните действия. Тогава се появи Питър Хауел. През нощта, сякаш изникнал като призрак от мрака и пясъка. Имаше треска и беше обезводнен. Някои лекари се кълняха, че чули хеликоптер или малка наземна машина, която го е докарала до лагера. Как се бе добрал до тях или кой му бе помогнал си остана загадка.

Смит моментално разбра, че непознатият пациент в окъсан британски пустинен камуфлаж без пагони и каквато и да е идентификация е ухапан от отровна змия. Спаси живота му чрез незабавно лечение. През следващите дни, докато Питър се оправяше, те се опознаха и спечелиха взаимното си уважението. Едва тогава Смит научи името му и разбра, че е бил дълбоко в Ирак на някаква неназована мисия. Това бе всичко, което Питър бе признал. Очевидно бе твърде стар, за да е обикновен парашутист от десантните части. Историята си имаше и продължение, но минаха години, преди Смит да проумее нещо от нея и тя все още си оставаше мъглява.

Казано накратко, Питър бе от ония ненаситни и необуздани британци, които през последните два века си пъхаха носа във всеки конфликт по света, бил той голям или малък, от едната или другата страна. Образован в Кеймбридж и Сандхърст9, лингвист и пътешественик, той се бе включил към Специалните въздушно-десантни сили още по време на войната във Виетнам. Когато битките затихнали, се записал доброволец към МИ-6 и военното разузнаване. Работел ту за едните, ту за другите в зависимост дали войните бяха горещи или студени, а понякога и за двете. Докато не остарял за едните и не надживял полезността си за другите.

Тук, в тази отдалечена и слабо населена част на Сиера, бе открил място, в което да се оттегли. Или поне така изглеждаше. Смит подозираше, че „оттеглянето“ му е същата мистерия, както и целият му живот.

Сега като ОВС Смит се нуждаеше от помощ, която можеха да му предоставят само СВС и МИ-6.

— Трябва да отида в Ирак, Питър. Тайно, но с контакти.

Хауел започна да сглобява автомата.

— Това не само е опасно, момче. Чисто самоубийство си е. Няма начин — нито за янки, нито за брити. Такова е положението тези дни. Не става.

— Убиха София. Трябва да стане.

Хауел издаде звук, подобен на онзи, с който отпрати котето си.

— Така значи. А каква е тази ОВС безсмислица?

— Знаеш, че съм ОВС?

— Опитвам се да бъда в час. И аз съм бил няколко пъти ОВС. Обикновено с някоя хубава история в задния си джоб.

Смит му разказа за всичко, случило се след смъртта на майор Андерсън във форт Ървин.

— Имат власт, Питър които и да са те. Манипулират армията, ФБР, полицията, вероятно цялото правителство. Каквото и да планират, решили са, че си струва да убиват за него. Искам да разбера защо са убили София.

Автоматът беше почистен, смазан и сглобен. Хауел си напълни лулата. Някъде отзад се чуваха възбудените викове на Марти, който се сражаваше с киберпушки срещу киберпризраци.

— С този вирус и без лекарство против него типовете могат да държат цялата планета за заложник — заяви Хауел, бавно подръпвайки от лулата. — Трябва да е някой като Саддам, Кадафи или Китаеца.

— Пакистан, Индия, всяка страна, по-слаба от Запада — Допълни Смит. — Или пък не е държава. Може би е за пари, Питър.

Питър се замисли сред ароматния пушек.

— Да те вкарам в Ирак ще струва много повече от моя живот, Джон. Ще се провали цялата съпротива. Опозицията в Ирак е слаба, но съществува. Печели време, докато моят и твоят народ й помогнат да се доизгради. Ще те приемат, ако ги помоля, но няма да рискуват цялата си мрежа. Ако попаднеш в сериозна беда, ще бъдеш оставен сам. Американското ембарго изстисква силите на всички освен на Саддам и бандата му. Убива деца. Малко можеш да очакваш от съпротивата и нищо от иракския народ.

Смит се стегна, но все пак сви рамене.

— Трябва да поема риска.

— Тогава се заемам за работа. Ще ти осигуря цялата защита, която мога. Бих искал да дойда с теб, но би било глупаво. Там всички ме познават.

— По-добре да отида сам. А тук имам друга работа за теб.

Хауел грейна.

— Наистина? Чудесно, почнах да се отегчавам. Храненето на Стенли като забавление си има граница.

— И още нещо — добави Смит. — Марти трябва да си вземе лекарството, иначе скоро ще е безполезен. Ще ти дам празните флакони, но той не може да се свърже с лекаря си във Вашингтон.

Хауел взе опаковките и изчезна нанякъде.

Смит седна, заслушан в индианските викове на Марти. Отвън вятърът свистеше през магическите борови клони. Звукът бе успокояващ — сякаш земята дишаше. Отпусна се уморено в креслото. Забрани си да тъгува по София, да се тревожи дали ще открие, каквото му е необходимо в Ирак и дали въобще ще оживее там. Ако някой можеше да го вкара в тази военизирана страна, това бе Питър. Беше сигурен, че отговорите се криеха някъде там. Ако не сред жертвите, то сред онези, които бяха оцелели.

17:05 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

В огромната стая на разхвърляното бунгало на Марти Целербах компютърният експерт Ксавиер Бекер наблюдаваше с възхищение как Марти се включва към мощния си „Грей“ от някакъв отдалечен персонален компютър. Как пробива защитите на телефонната компания с деликатността на умел хирург. Партньорът на Тремон не бе виждал нищо подобно на кракващия софтуер, създаден от странния аутист. Красотата и изчистената прецизност на работата му почти го караха да забрави за какво всъщност се намира в бунгалото му.

Всичко, което можеше да стори, бе да е на една стъпка преди Целербах и да го оплита в лъжливи позитивни резултати. Целта бе да го държи достатъчно дълго он-лайн, за да може полицията далеч на север в Лонг Лейк да го проследи по лабиринта от релейни станции по света. Ксавиер се потеше от ужас да не би изплъзващият му се противник да излезе от мрежата или да смени релейната поредица, което би означавало да го изгубят. Не разбираше неговата гениалност. Целербах беше прикрил удивително умело местоположението си не защото се боеше да не го открият, а защото му се струваше, че така е правилно. Затова не си правеше труда да се изключи.

В слушалките прозвуча напрегнат глас:

— Още няколко минути, Ксавиер. Задръж го!

Джак Макгроу звучеше сякаш се потеше не по-малко от Бекер. На два пъти за малко да го пипнат, докато Ксавиер го бе оплел в подвеждащи данни за адреса на Бил Грифин. Последно влезе в системата на ААМИИЗИБ, за да провери напредъка в работата по вируса. Винаги се движеше прекалено бързо, за да го хванат. Но не и сега. Може би лъжливите данни на Ксавиер бяха станали по-добри или Марти се бе уморил и загубил концентрацията си. Каквото и да бе, само две-три минути и…

— Пипнах го! — изтрещя гласът на Макгроу — он-лайн е от някаква барака в Калифорния до Ли Вайнинг. Ал Хасан е близо до Иосемити. Веднага ще го предупредя.

Ксавиер изключи. Не чувстваше триумфа, който изпълваше шефа на сигурността. Наблюдаваше с възхита как геният проследява фалшивата следа, която се надяваше да го изведе до телефонния разговор на д-р Ръсел с Тремон. Въображението на Целербах беше прекрасно. Жалко, че бе саботирано от обикновена разсеяност. Ксавиер се чувстваше тъжен и объркан. Целербах бе подведен от собствения си ентусиазъм и наивното неведение за съществуването на Бекер и Тремон в този свят.

14:42 ч.

Близо до Ли Вайнинг, Високи Сиери, Калифорния

Смит влезе в компютърната стая и яростта на Марти го посрещна като ядрен взрив.

— Буф, буф, буф! Къде си, древногръцка химеро? Никой не ще победи Марти Целербах, чу ли? Знам, че си там! Майката ти ще…

— Март? — Смит никога не го бе чувал да псува. Трябва да е преминал границата. — Март! Спри! Какво става?

Марти се потеше и не преставаше да трака бясно по клавиатурата. Заби нос в монитора, без да чува и да забелязва Смит.

— Март! — Смит го разтърси за рамото.

Марти се обърна озлобен като диво животно. Видя Смит. Внезапно нещо се срина в него и той се отпусна безжизнено на стола. Загледа се в екрана с омраза.

— Нищо! Нищо! Нищо не открих. Нищо!

— Голяма работа, Марти — успокои го Смит. — Какво не откри? Адреса на Бил Грифин?

— Никаква следа, бях близо, Джон. След това нищо. Също и с обажданията. В своя компютър съм, използвам собствения си софтуер. Само още една стъпка. Там е, знам! Толкова близо…

— Знаехме, че стреляме напосоки. А нещо за вируса? Нещо ново във форт Детрик?

— О, това ми отне минути. Официално досега има петнадесет мъртви и трима оцелели в Америка.

Смит подскочи.

— Още мъртви? Къде? И оцелели? Колко? С какво лечение?

— Няма подробности. Трябваше да разбия съвсем нова защита. Пентагонът е засекретил всички данни освен за мен, разбира се — изхихика. — Никаква информация да не се подава освен чрез армията.

— Затова не съм чул за оцелелите. Можеш ли да разбереш къде са?

— Не открих и следа къде се намират и кои са. Съжалявам, Джон.

— Дори в Детрик и в Пентагона?

— Не, никъде. Ужасно. Мисля, че тези бандити не вкарват информацията в системата си.

Смит бързо се замисли. Първият му инстинкт бе да открие оцелелите, да се опита да се срещне с тях и да ги разпита. Изглеждаше като най-директният и най-лесен начин.

Сигурно правителството бе скрило информацията, за да не паникьосва хората — стандартна процедура, — а ситуацията явно се влошаваше. Учените сигурно денонощно изследваха оцелелите за вероятните отговори. Което означава, че са впрегнати всички възможни ресурси за охраната им.

Вътрешно въздъхна. Нямаше начин нито той, нито дори Питър Хауел да се промъкне до тях.

Освен това за ФБР, полицията, армията и убийците оцелелите ще са най-логичната примамка, която могат да му подхвърлят. Там го очакваха. Тръсна ядосано глава. Нямаше избор. Единствените оцелели, до които можеше да се добере, бяха в Ирак. В тази затворена страна не го очакват, а и не разполагат с технологичното магьосничество на американското правителство.

Най-добрият начин да разбере какво се крие зад всичко, беше да отиде там, в пустинята.

Марти нареждаше възбудено:

— Тук! Почти го пипнах! Само минута.

Смит излезе от транса си и го погледна как се пени и ръкомаха над монитора като ловец, забелязал плячката си само на крачка пред себе си.

Страх стегна гърдите му. Внезапно осъзна какво всъщност прави Марти.

— От колко време си свързан с компютъра си във Вашингтон?

Хауел се появи на прага.

— Той е он-лайн чрез своя собствен компютър?

— От кога, Март? — настоя напрегнат Смит.

Марти излезе от транса си. Премигна и погледна електронния часовник на десктопа.

— Час, може би два. Но всичко е в ред. Използвах система от релета по целия свят. Както винаги… с моя си компютър…

Смит изруга.

— Те знаят къде е твоят компютър! Може да са в бунгалото, вътре в твоята машинария и да те залъгват! Първия път, когато кракна телефонната компания, видя ли тази следа?

— Не, по дяволите! Днес открих чисто нова пътечка. Открих такава и за Бил Грифин, но не ме заведе доникъде. Тази в телефонната компания непрекъснато отваря нови входове. Знам, че мога да…

Гласът на Хауел бе остър като стомана:

— Дали имат свои хора в Калифорния?

— Бих си заложил фермата, че имат.

— Лекарствата му пристигат. Вашите убийци могат да проследят линията до Ли Вайнинг и мен. Не под истинското ми име, разбира се. Ще трябва да открият къщата на картата, да намерят пътя и да пристигнат. Ще стане най-малко за час. С късмет за два. Ще постъпим мъдро да се изнесем за по-малко от час.

Глава 23

18:51 ч.

Ню Йорк

Виктор Тремон нагласи вечерното си облекло и стегна черната вратовръзка пред огледалото на апартамента си в Уолдорф-Астория. Зад него все още гола лежеше просната върху смачканите чаршафи Мерседес О’Хара. Беше красива — цялата в извивки, плът и златиста кожа. Тя втренчи черните си очи в неговите в огледалото.

— Не ми харесва да вися в спалнята ти при куфарите и да чакам да решиш, че ти трябвам, Виктор.

Тремон се намръщи. Нетърпеливата и непокорна жена с червена коса, паднала между гърдите, беше грешка. Той рядко бъркаше с хората. Всъщност се сещаше за още един случай. Момичето се самоуби, когато й каза, че няма да се ожени за нея.

— Имам среща, Мерседес. Ще отидем на вечеря, когато се върна. Запазил съм любимата ти маса в Ле Шевал. Ако не ти харесва, чупката.

Мерседес не би се самоубила. Чилийката притежаваше обширни лозя и световно известна изба в долината Майпо, участваше в бордовете на две миньорски компании и в чилийския парламент. Някога беше министър и сигурно отново щеше да бъде. Но като всички жени изискваше прекалено голяма част от времето му и рано или късно щеше да настоява да се оженят. Никой не разбираше, че не иска и не му трябва дружка в живота.

— Е? — тя продължи да го наблюдава от леглото. — Без обещания? Жените са еднакви. Всички сме ти досадни.

— Виктор е в състояние да обича само Виктор.

Тремон почувства раздразнение.

— Не бих казал, че…

— Не — прекъсна го тя. — Това би изисквало от теб разбиране. — Седна, провеси дългите си крака от ръба и се изправи. — Мисля, че се уморих от вас, д-р Тремон.

Той спря да си оправя вратовръзката и невярващо се вгледа как тя си събира дрехите и се облича, без да го погледне. Почувства изблик на неочакван гняв. За какво се мисли тя? Такава отвратителна арогантност. С огромно усилие потисна яростта си. Продължи да наглася вратовръзката си и й се усмихна в огледалото.

— Не ставай смешна, мила! Слез и си вземи един коктейл. Сложи си зелената мантия, която ти стои толкова добре. Ще се видим в Ле Шевал след час. Най-много два.

Облечена в черното си сако от Армани, което караше червените й коси да пламтят, тя направо му се изсмя:

— Ти си толкова тъжен човек, Виктор. И такъв глупак.

Преди Тремон да може да отговори, Мерседес излезе от спалнята, без да спира да се кикоти. Чу външната врата да е затръшва.

Яростта го обхвана като планинска лавина, наистина го разтърси. Направи две бързи стъпки към вратата. Никой не се смееше на Виктор Тремон, Никой! Някаква си жена! Той щеше… щеше…

Лицето му пламна като от треска. Юмруците му се свиха, сякаш бе ученик.

Беше му спестила досадата да поправя грешката си. В началото си бе въобразил, че тази е интелигентна, но всички бяха еднакви. С облекчение разбра, че няма да има драматични и сълзливи сцени на раздяла. Нямаше да й дава някакъв скъп подарък за сбогом. Щеше да си тръгне с празни ръце. Кой е глупакът тогава?

С широка усмивка се върна да дооправи вратовръзката, да доизглади костюма и да си хвърли един последен преценяващ поглед. Обърна се и тръгна към вратата. Преди да хване бравата, личният му телефон иззвъня. Надяваше се, че е Надал ал Хасан с новини за Джон Смит и Марти Целербах.

— Е?

— Целербах се свърза със своя компютър, за да продължи по следите на вашия разговор с д-р Ръсел. Ксавиер го задържа достатъчно, за да открием, че е близо до Ли Вайнинг в Калифорния. Сега се обаждам оттам.

— Къде, за бога, е Ли Вайнинг?

— От източната страна на Сиера Невада, близо до националния парк Йосемити.

— Как се добра дотам?

— ФБР откриха мотела, където са пренощували, а после и откъде са наели кола. Смит помолил за карта на Северна Калифорния и се поинтересувал дали е отворен един проход през Йосемити. Тръгнахме към парка и когато Макгроу се свърза с нас, ние просто продължихме към Ли Вайнинг. Телефонният номер е на някой си Николас Романов, фалшиво име очевидно. На път сме за там.

Тремон въздъхна от удоволствие. Накрая проблемът с полковник Смит щеше да бъде разрешен.

— Добре. Нещо друго?

Гласът на арабина стана по-нисък — доверителен. От думите му лъхаше гордост.

— Да, имам и други новини. Много добри новини, които ще ви харесат и няма да ви харесат. Разследванията ми по миналото на Смит показаха, че Марти Целербах му е стар приятел от ученическите години. Бил Грифин също.

— Значи Бил Грифин все пак го е предупредил в парка!

— Несъмнено няма намерение да го убива. Но може би не ни е предал.

— Мислиш, че той все още иска парите?

— Не виждам признаци за обратното.

Тремон кимна замислено.

— Тогава може да успеем да го използваме в наша полза. Добре, оправи се със Смит и всички около него. — В главата му започна да се оформя план. — Аз ще се заема с Грифин.

19:52 ч.

Търмонт, Мериленд

По устните на Бил Грифин се изписа тънка усмивка. Белият камион за разнос на пици вече трети път минаваше край триетажния дом на Джон Смит през последните два часа. Стоеше в тъмната къща още от шест часа, когато напусна денонощната си стража край форт Детрик. При първото си преминаване камионът привлече веднага вниманието му. Може би Джон проверяваше дали е чисто наоколо. Втория път си бе приготвил бинокъл за нощно виждане и забеляза, че шофьорът не е старият му приятел. Третия път вече беше сигурен — някой от хората на Надал дебнеше за Джон или за самия него.

Грифин знаеше, че арабинът го подозира още от Рок Крийк, но надали би очаквал да го открие в тази къща. Беше се погрижил да не оставя следи от присъствието си. Колата му бе скрита в един гараж на три пресечки оттук. Беше се промъкнал, като отвори с шперц задната врата и отново я заключи отвътре. Тъй като Джон не се бе завърнал нито във форт Детрик, нито у дома си, бившият агент на ФБР започваше да мисли, че това няма и да се случи. Дали Ал Хасан вече не го бе убил? Не, иначе нямаше да праща хора да търсят него или Грифин. Бързо се придвижи през сенките в кабинета. Включи компютъра, набра паролата на тайния си уебсайт. Веднага видя съобщението от стария си приятел Лон Форбс.

„Полковник Джонатан Смит се опитва да те открие. По същата причина се е свързал с Марджори. ФБР, полицията и армията го издирват — ОВС, както и за разпит във връзка с два смъртни случая. Осведоми ме, ако искаш да говоря с него.“

Грифин се замисли и след това провери нещо друго. Откри следи, че някой се е вмъквал в сайта му, което означаваше, че и друг го издирва. Нямаше нищо в сайта, което да укаже местоположението му, но все пак се почувства зле.

Излезе, изключи компютъра и тръгна към задната врата. Когато се увери, че никой не се навърта наоколо, отключи и се стопи в нощта.

20:06 ч.

Ню Йорк

Четиримата събрали се в една частна стая на Харвард клуб на 44-та улица бяха нервни. Познаваха се от години, често като противникови страни с конфликтни интереси, но сега споделяха общото привличане на парите и властта. Споделеният стремеж към „светлото бъдеще“ ги беше събрал в тази стая.

Най-младият бе майор-генерал Нелсън Каспър, адютант на шефа на Обединените щабове. Той тихо разговаряше с конгресмена Бен Слоут, който бе чест посетител на скритата под Адирондак вила на Тремон. Генералът през пет минути поглеждаше към вратата. Нанси Петрели, секретар на здравеопазването и социалните грижи, обикаляше сама покрай закритите с тежки завеси прозорци. Генерал-лейтенант Айнър Салонен в оставка, най-големият лобист на американския военнопромишлен комплекс, седеше в креслото с книга в ръка, но не четеше. Двамата генерали си бяха облекли за тази тайна среща обикновени, но скъпи цивилни костюми.

Когато вратата се отвори, всички глави се обърнаха едновременно като по команда.

Вътре влетя Виктор Тремон.

— Съжалявам, джентълмени и дами — лек поклон към секретаря по здравеопазването. — Бях задържан от работа по нашия проблем с полковник Смит, който, щастлив съм да съобщя, е на път да се реши.

Стаята се изпълни с облекчение.

— Как мина срещата с борда на директорите на Бланчард? — попита генерал Каспър. Всъщност въпросът се въртеше в главите на всички присъстващи.

Тремон се облегна на креслото, бе толкова елегантен във вечерния костюм и с черната си вратовръзка. От него се излъчваше увереност, привличаща като магнит изтъкнатите му гости. Повдигна патрицианската си брадичка и се засмя.

— Имам пълен контрол върху компанията.

Генерал Салонен беше най-шумен.

— Поздравления!

— Чудесна новина, Виктор — съгласи се конгресменът.

— Това ни поставя в отлични позиции.

— Не бях убедена, че ще се справиш — отбеляза Петрели.

— А аз не се и съмнявах — усмихна се Каспър. — Тремон винаги ще печели.

Винаги печелещият отново се засмя.

— Благодаря. Много ви благодаря за доверието, което ми гласува мнозинството от вас. Аз лично бих се съгласил с генерал Каспър.

Сега вече всички се засмяха, дори Нанси Петрели. Но в смеха й имаше малко веселие. Веднага се върна към практическите въпроси:

— Какво каза на борда? Подробностите?

Напрежението в стаята сякаш щеше да предизвика искра. Погледите са заковаха във Виктор.

— Е? — настоятелно го подкани Петрели.

— Какво каза проклетият борд? — не се въздържа и Салонен.

Тремон се усмихна широко.

— Захапаха проекта „Хадес“ като куче кокал — огледа облекчените им лица. — Трябваше да видите доларовите знаци в очите им. Струваше ми се, че съм в Лае Вегас, а те играят ролята на ротативките.

— И никакви угризения? — удиви се конгресменът. — Не трябва ли да се боим от задни мисли? От гузна съвест?

— Помнете, че сме ги пипнали. Подействахме им по всички възможни начини — чрез интересите, слабостите и т.н. — това бе и най-големият му проблем: да пробута имената им пред Халдейн, докато старите членове на борда излизаха един след друг от играта. — Разбира се, въпросът е доколко правилно сме ги преценили.

— Очевидно сме успели — удовлетворено заяви Слоут.

— Точно така. О, естествено позеленяха, когато им показах вероятния брой на смъртните случаи без нашия серум и този, докато го одобрят за използване върху хора. Обясних им, че вирусът не е сто процента смъртоносен и жертвите едва ли ще надхвърлят милион, ако правителството бързо приеме условията ни.

Вечната песимистка Нанси Петрели попита:

— А ако правителството не плати цената?

Въпросът й удари като с мокър парцал присъстващите в стаята. Неуверено отклониха поглед от секретаря на здравеопазването и социалните грижи. Това ги гризеше непрекъснато.

— Още в началото предвидихме този риск. Това е единственият ни хазартен ход, за да спечелим нашите милиарди. Съмнявам се, че нашето правителство или кое да е управление ще потърси друг изход. Ако не закупят серума, навсякъде ще умрат ужасяващ брой хора. Това е простият отговор.

Генерал Каспър кимна одобрително:

— Който играе, печели.

— Аха, мотото на британските СВС. Но мисля, че поемаме риск за много по-голяма награда от няколкото медала и потупването по гърба от кралицата, а?

Тремон скръсти ръце, наблюдавайки как се опитват да възприемат величието на предприетото от него. „Съвестта прави всички ни страхливци…“ — думите на Шекспир отекнаха в главата му — „… ала извисява храбростта ни до върхове, от които не ще се провалим.“ Но не куражът или Шекспир ги накараха да пренебрегнат риска от възможното всемирно клане. Не и в началото на двадесет и първи век. Власт и богатство — това бе отговорът.

Генерал Салонен се обади грубо:

— Но никой от нас или семействата ни няма да умре. Серумът е у нас.

Всички си го бяха помислили, но само Салонен имаше смелостта или безсърдечието да го каже. Тремон продължи да чака.

— Колко остава до началото? — осведоми се Петрели.

— Мисля, че след три-четири дни истината за епидемията ще удари световното съзнание като гръм.

Стаята се изпълни с тихо мърморене. Дали бе израз на съжаление или на алчност, си остана загадка.

— Когато това стане — продължи Тремон, — искам от всички вас да подчертаете опасността за човечеството. Натиснете паникбутона. След това ние ще направим своето изявление.

— И да се притечем на помощ — хрипливо се изсмя генерал Каспър.

Всичките им съмнения се стопиха. Четиримата конспиратори се обединиха в представата за мечтаната от толкова дълго време цел. Беше близо. Много близо. Едва отвъд хоризонта. За момент всеки страх от възможен провал, предполагаемото предателство на Бил Грифин и упоритото разследване, водено от Джонатан Смит, се изпариха от мислите им.

— Чудесно… — с едва чут шепот въздъхна някой от присъстващите.

Глава 24

15:15 ч.

Сиера — Невада, Калифорния

— О, погледни — извика Марти. — Това е красиво!

Беше се заковал на място в коридора. След секунди обърна несръчното си тяло и потъна в една затъмнена стая, която приличаше по-скоро на пещера. Изпадна в транс, загледан в отсрещната стена.

На около три метра над пода блестяха прозрачни електронни карти. Всяка народност бе в отделен цвят. Малки лампи примигваха, обозначавайки столиците на държавите, а отстрани грееха ярките надписи с имената им. Под картите стената бе заета от първокласно компютърно оборудване. В средата на стаята бе разположен команден пулт, целият в стомана и кожа. От двете му страни имаше по един голям земен глобус и работно бюро.

Смит разгледа картите — Ирак, Иран и Турция. Части от тях образуваха историческата родина на кюрдите. На другите различи Източен Тимор, Колумбия, Афганистан, Южно Мексико и Гватемала, Ел Салвадор, Израел, Руанда. Всички горещи точки на етнически конфликти, племенни разпри, селски въстания, религиозни войни, обществени размирици.

— Командната ти зала, а? — попита Смит.

— Да — кимна англичанинът. — Гледам да съм в течение.

Никой обикновен гражданин не можеше да притежава такова нещо. Очевидно Питър Хауел все още работеше за някого.

Марти се втурна към компютърната инсталация.

— Разбрах, че твоето РС е много по-мощно, отколкото изглежда. Трябва да си го свързал към този Голиат. Страхотен е! Искам такива карти в бунгалото си. Следиш действията в тези страни, нали? Директно ли си свързан с тамошните центрове? Трябва да ми покажеш как го правиш. Как са свързани картите? Как…

— Не сега, Март — Джон се опитваше да бъде търпелив. — Трябва да излизаме. Не помниш ли, че обявихме евакуация?

— Защо трябва да излизаме? Искам да живея в тази стая — мрачното му изражение изчезна. Кръглото лице сякаш се сля с картите отгоре. — Точно това ще направя! Идеално. Целият свят ще дойде при мен. Няма никога да излизам или…

— Излизаме незабавно — твърдо изрече Джон и го повлече към вратата, — Ще ни помогнеш да оправим багажа.

— Докато сме тук, ще си прибера файловете — Питър грабна чанта с дискове. На излизане от стаята натисна един бутон и се чу ясно „щрак“. Нищо обаче не се случи на пръв поглед.

— Вие двамата вземете, каквото си харесате от хладилника. Трябва да ни стигне за ден-два. Ще ни трябва оръжие, муниции и, разбира се, уиски.

— В колата също имаме продукти — добави Смит. — Как, по дяволите, ще пренесем всичко?

— Имай ми доверие.

От командната зала се чу нисък неопределен звук. Марти се бе изплъзнал от хватката на полковника и беше седнал пред пулта. Люлееше се, а погледът му бе запленен от движещите се светлини по прозрачните карти. Започваше да разбира какво означават и как взаимно са свързани. Любопитно! Почти усещаше как светлинките пулсират с ритъма на собствения му мозък…

Джон го докосна по рамото.

— Март!

— Не! — Той подскочи като ударен. — Никога няма да се махна! Никога! Ник…

Джон се опитваше да го удържи някак, докато Марти риташе и се въртеше.

— Трябват му лекарствата? — каза на Питър.

Подивял, Марти размахваше яростно юмруци, крещейки несвързано. Джон се предаде и го хвана в здрава прегръдка, вдигна го на ръце и го понесе далеч от конзолата.

Питър се намръщи.

— Нямаме време за това — пристъпи напред и фрасна Марти под брадичката.

Очите на Марти се разшириха от учудване и веднага след това се отпусна в безсъзнание в ръцете на Смит. Питър забързано излезе в коридора, като каза през рамо:

— Донеси го.

Джон въздъхна. Усещаше, че Марти и Питър няма да се сприятелят. Нарами компютърния гений и последва бившия командос от СВС и агент на МИ-6 през задната врата в кухнята, а оттам влязоха направо в нещо като гараж.

Очакваше ги средна по големина каравана.

— Има и друг път — разбра Джон. — Естествено трябва да има. Не можеш да живееш някъде, откъдето няма втори изход.

— Точно така. Никога не си оставяй само един път за измъкване. Пътят е лош. Няма го на картата и е зле поддържан, но ще стане. Хвърли го в караваната!

Джон настани Марта в едно от трите легла отзад. Останалият интериор на караваната беше традиционен: кухня, трапезария, миниатюрна баня. Всичко бе компактно и малко в сравнение с „всекидневната“. Тя бе сърцето на превозното средство. Представляваше копие на компютърната зала с големите карти, пултовете и малките многоцветни светлини, които сякаш оживяха, щом Смит ги погледна.

— Ей сега ще дозаредя батериите — каза Питър, когато Джон излезе от колата и отново се озова в гаража. Временно британецът беше свързал колата с кабел към електроинсталацията на къщата.

През следващия час двамата пренасяха храна, уиски, оръжие, муниции. Джон се зае да подреди багажа, а Питър изчезна за последно из къщата.

Марти изстена и махна с ръка, В същото време Джон чу шума от ниско летяща машина. Извади беретата си и се втурна в къщата.

— Успокой се — каза му Питър.

Излязоха и огледаха ясното небе. Около бараката обикаляше едномоторна „чесна“. Малка стоманена тръба излетя от самолета и падна на разчистеното място пред нея. След секунди Питър я държеше в ръце.

— Лекарствата за твоя човек.

Вътре в колата Джон помогна на сумтящия Марти да седне и му подаде хапчето с чаша вода, Марти пое медикамента, без да спира със стенанията си. След това отново се излегна и се загледа в покрива на караваната. Той рядко говореше за своята болест, но понякога Смит го хващаше в подобни моменти на беззащитност — как втренчва поглед нанякъде, питайки се какво ли чувстват и си мислят другите хора и какво всъщност е това чудо, наречено „нормалност“.

Лицето на Питър се появи до прозорчето. Беше мрачен.

— Имаме си компания.

— Лежи ниско, Март! — Джон потупа приятеля си и излезе бързешком от колата.

Около врата на Питър висеше бинокъл, в едната си ръка държеше почистената и смазана НК МР-5, а с другата подхвърли на Смит пушката помпа. Изсеченото му загоряло лице сякаш излъчваше вътрешно сияние — като че най-неочаквано се бе изпълнило онова, което Хауел наистина харесва и кара кръвта му да кипи.

Джон пое въздух и усети прилива на вълнение и страх, за който толкова копнееше навремето. Вероятно убийците пристигаха. Беше готов да ги посрещне. Очакваше ги с нетърпение.

С Питър начело двамата прекосиха къщата и излязоха на закритата веранда. Прикриха се зад храстите пред нея и огледаха стоманения мост и петте фигури отсреща, които се занимаваха с наетата от Джон кола.

Питър насочи към тях бинокъла.

— Тримата са от хората на градския шериф. Другите двама са с костюми и шапки — май те водят парада. Нямат вид на убийци.

Джон пое бинокъла и го фокусира. Тримата определено бяха някакви униформени лица. Другите двама се държаха, сякаш полицаите не съществуват. Единият от тях посочи бараката.

— ФБР — предположи Джон. — Едва ли ще започнат да стрелят. Аз съм само ОВС.

— Освен, ако не са в комбина с твоите приятелчета или ситуацията не се е променила. Да не поемаме излишни рискове. Нека да им дадем храна за размисъл.

Питър изостави Джон и се скри в къщата. Полковникът продължи да наблюдава как агентите на ФБР инструктират ченгетата да останат назад, докато самите те напредват. И петимата извадиха оръжията си. Цивилните поведоха към моста.

Спряха изненадани на няколко стъпки от него. Джон премигна — не вярваше на очите си, преди една секунда мостът си беше там, сега го нямаше. Чу се звук от падане и от цепнатината се появи облак прах.

Нападателите зяпнаха. Погледнаха надолу, после нагоре. Две от ченгетата се наведоха над ръба. През бинокъла Джон видя как се подсмихват и гледат одобрително стръмната цепнатина. Майтапът бе на гърба на ФБР и полицаите се засмяха. Питър се появи на прага на къщата.

— Как ти се удаде да го направиш? — попита Джон удивено.

— Ловкост на ръцете плюс електричество. От нашата страна моста се крепи на масивни шарнири. Единственото, което направих е да го откача от противоположната страна и цялото съоръжение се свлича надоло. Повторното поставяне на моста е трудна задача, но за целта си имам приятели със съответното оборудване. — Той се изправи в цял ръст. — А за да дойдат при нас, на тези типове ще им е нужен не по-малко от половин час. Трудно е да се спуснат, а и качването след това е проблемно. Да не губим повече време, да тръгваме!

Пресякоха кухнята и отидоха в гаража. Марти седеше на стъпенката на фургона. Най-после изглеждаше притихнал и успокоен.

— Привет Джон! Държах ли се безопбразно?

— Държа се чудесно, но за съжаление хора от ФБР ни откриха. Намериха колата и са напът насам, трябва спешно да тръгваме.

— А какво ще правя аз? — обади се Марти.

— Знаеш какво трябва да направим. Трябва да открием откъде идва вирусът, как да го лекуваме, у кого се намира, какво смятат да правят с него и кой уби София.

— И как да ги спрем — мрачно допълни Питър.

— Най-вече как да ги спрем. — Една дълбока дупка подхвърли тримата нагоре и ги разтърси до костите. — Всяка „гореща“ лаборатория в света работи върху вируса, така че не сме съвсем сами. Но остава един голям въпрос. Всъщност всички въпроси се обединяват в един. У кого е? Отговорът на някой от останалите вероятно ще ни доведе и до решение на главния. Смятам Ирак за най-добрия шанс да открия откъде идва и какво планират да правят с вируса.

— Ако открием кой е убил София, ще разберем и останалото — заключи Питър. — Това е моята задача, нали?

— Да, както и на Марти. — Смит се обърна назад. — Опитай се да проследиш липсващите телефонни разговори и намери Грифин. Но този път удряй и бягай. Не стой твърде дълго на една и съща линия. Превключвай релетата. Много е важно!

— Съжалявам, Джон — виновно каза Марти.

— Знам. Трябва да имаме връзка помежду си.

— По Интернет — бързо предложи Целербах. — Но не по нормалния и-мейл.

— Прав си — съгласи се Питър. — Но сигурно има място, където да си оставяме съобщения.

— Сещам се къде — усмихна се Смит. — Точно под носа им. Там, където никога няма да се сетят да проверят. В уебсайта на синдрома Аспергер.

— Велико, Джон! — кимна ентусиазирано Марти — Идеално!

Продължиха да дискутират сайта и какви кодирани съобщения да си оставят. Внезапно Питър извика:

— Дръжте се! Пирати на хоризонта!

Караваната рязко изви надясно и за кратко застана на две колела. От гората изтрещя автоматичен откос. Метал и стъкло се разлетяха из колата. Марти изкрещя.

— Март? — Джон се обърна.

Марти се беше свил на пода на тресящото се превозно средство. Държеше се за левия крак. С усилие се удържаше да не се търкаля насам-натам като чувал брашно. Окървавено брашно! Джон видя нарастващата локва кръв под крачола на своя приятел. Марти се усмихна безсилно и каза с треперещ глас:

— Добре съм, Джон.

— Вземи кърпата, сгъни я и я притисни здраво към раната. Ако кървенето не спре, ме извикай.

Смит трябваше да остане в кабината, за да използва английската карабина Енфийлд, в случай че някой нападател се опита да им препречи пътя. Питър бе твърде зает с управлението и не можеше да използва оръжие. Държеше уверено кормилото, а леденият му поглед преценяваше околността. Необузданата каравана излетя извън пътя сред дърветата и храстите. По чудо не се удариха никъде — Питър кормуваше с прецизността на астронавт, скачващ се към космическа станция. На два пъти вкара огромната машина в планински потоци, изхвърляйки фонтани от вода. Караваната опасно се килваше от камъните, скрити под повърхността.

На пътя излязоха двама мъже с карабини, които се опитаха да се прицелят, но непредвидимите подскоци и завои на колата ги объркваха. Уцелваха само скалите и клоните. Един сив джип започна да маневрира по тесния път, за да се присъедини към преследването.

Когато оставиха противниците си далеч назад, Джон забеляза точно пред тях една дълбока пропаст и извика:

— Питър! Внимавай!

— Опа-а-а! — Питър удари спирачки и изви кормилото на деветдесет градуса. Тежката машина за малко да се преобърне странично, блъсна се и търкулна два големи камъка, накрая спря на сантиметри от бездната.

Преследвачите им бяха още далеч по пътя, но бързо се приближаваха. В далечната сивият джип почти беше завил.

Напрежението в караваната можеше да се докосне. Джон погледна надолу към пропастта и изтри потта от челото си.

— Тръгваме! — Питър запали двигателя и огромното чудовище подскочи напред.

Движеха се успоредно на пропастта право към пътя. Джон видя двамата убийци, които се опитаха да секат напряко и сега спринтираха сред дърветата.

— Приближават се!

Питър хвърли бърз поглед към тичащите. Пропастта остро завиваше и той излезе от дърветата и отново пое по пътя. С усмивка на облекчение насочи тежката си машина надолу по склона, вдигайки зад себе си плътни сиви облаци прах.

Изпратиха ги с последен откос. Куршумите се забиха в стволовете на дърветата около летящата кола. Джон си позволи да поеме дълбоко въздух и да отпусне хватката около оръжието. Погледна в страничното огледало. Към двамата се бе присъединил и трети. Стояха ядосани и объркани по средата на прашния път с увесени на раменете оръжия. Смит разпозна ниския, набит мъж, който се бе появил последен.

— Те са — ядно възкликна. — Хората, които се опитаха да ме убият. — Погледна към Питър и предупреди: — Ще има и други.

— Естествено. — Англичанинът не откъсваше поглед от черния път, по който подскачаше и дрънчеше колата. — Стратегия на изплъзването. Познаване на терена. Надявай се врагът да надцени елемента на изненадата.

Джон се прехвърли при Марш, като се опитваше да се задържи, за каквото намери. Този път Марти беше прав — раната беше повърхностна. Джон я обработи с антибиотик и превърза крака с бинт. Един от прозорците беше строшен, а на три места личаха дупки от куршуми, но нищо важно не беше повредено. Компютърът, на който толкова държеше Питър, си беше изправен. Смит се върна отново отпред. След около пет минути чуха шума на трафика. Изпитателно оглеждаше прашния път, виещ се между дърветата.

— Как мислиш? Дали ще ни причакват там, където се слива с магистралата?

— Или още по-наблизо. Да ги разочароваме!

Вляво се виждаше пътека. Свиха по нея. Беше още по-тясна, колата изпълваше цялата и ширина. Осеяна бе с корени и камънак, но все пак си оставаше някакъв път. Питър поясни:

— Пожарникарски пътища. Няма ги на картите, а цялата гора е пълна с тях. Знаят ги само лесничеите и пожарните команди.

Клоните плющяха по предното стъкло. Шумът беше постоянен и изнервящ. След петнадесет минути, когато Смит вече си мислеше, че ще полудее, видяха края на черния път.

— Това ли беше? — попита с надежда.

— Какво? Да спрем това приятно пътешествие? — Питър подкара колата по друг път, досущ като предния. — Забеляза ли, че вече се спускаме надолу? Не остана кой знае колко. Сложи си колана, момче!

Клоните отново задраскаха и заудряха по ламарините. Джон въздъхна и притвори очи, опитвайки се да забрави за сърбежа по кожата. Поне Марти не се оплакваше. Но пък нали сега е на лекарства. Най-сетне, за бога.

Когато най-сетне достигнаха магистралата, Смит застана нащрек. Питър спря колата в края на дърветата. Ужасяващото драскане спря и сега само шумът на преминаващите коли смущаваше тихата красота на гората. Джон погледна навън.

— Някакви следи от тях?

Движението по широката двулентова магистрала беше по-усилено, отколкото очакваше.

— Това не е 120-а, нали?

— Щатска магистрала 395. Най-голямата от тази странана планината. Ще свърши работа. Забелязваш ли някой да дебне?

Смит се огледа на всички посоки.

— Не.

— Добре. И аз не виждам нищо съмнително. Накъде?

— Как можем да стигнем по най-бързия начин до Сан Франциско?

— Надясно и обратно към 120-а през Йосемити.

— Тогава надясно и към 120-а.

— Шегобиец си ти.

— Последното нещо, което биха очаквали, е да се върнем по същия път. А и всички каравани си приличат.

— Освен, ако не са запомнили регистрационния й номер.

— Свали го.

— По дяволите, момче. Трябваше да се сетя. — Питър измъкна отвертка и табела с регистрация в щата Монтана.

Джон грабна беретата си и го последва навън. Стоеше и наблюдаваше, докато приятелят му смени номерата. В спокойната дъбрава се чуваха само птичите песни и бръмченето на насекомите. След по-малко от две минути двамата се върнаха в кабината.

Марти седеше до компютъра.

— Всичко ли е наред?

— Напълно — увери го Джон.

Питър запали мотора и ентусиазирано извика:

— Да дръпнем котката за опашката!

Подкара тежката машина към магистралата, а после пое на юг. Когато стигнаха разклона на 120-а, зави по нея и отново се заизкачваха нагоре. Четвърт миля по-нататък забелязаха два джипа, паркирани от двете страни на черния път, водещ към дома на Питър.

В един от тях седеше висок мъж с белези от дребна шарка. Носеше черен костюм и говореше по уоки-токи. Изглеждаше ядосан и се взираше с неприязън в планината. Почти не погледна към очуканата каравана с монтански номера, която профуча край него.

— Арабин — бе категоричен Питър. — Изглежда опасен.

— И аз така мисля — гласът на Джон бе гробовен. — Да се надяваме, че ще открия някакви отговори в Ирак, а вие ще успеете да проследите Бил Грифин или да откриете нещо за смъртта на София. Тези заличени телефонни обаждания сигурно са от критична важност.

Питър пусна радиото. Предаваха новините на неподозиращия какво го очаква свят, а мракът хвърляше зловещи сенки над белите върхове на Сиера.