Факторът на Хадес

Глава 38

22 октомври, сряда, 17:32 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

По последни данни по света бяха умрели поне милион души. Стотици милиони бяха болни, а симптомите им трагично приличаха на тежка простуда и можеше да са първият знак за смъртоносния вирус, който още нямаше научно име. Истерията шестваше по земното кълбо като четиримата конници на апокалипсиса. В Съединените щати болниците бяха препълнени, а отчаянието и ужасът бе свалил акциите с петдесет процента.

В частния кабинет на президента върху мраморна лавица бяха подредени грубо изработените шарени индиански кукли на племето кочинос, Кастила почти чуваше тежкия ритмичен тропот на индианския танц и заклинанията на лечителите, опитващи се да спасят света.

Беше се спасил от лудницата в западното крило, за да намери спокойствие в домашния си кабинет. Трябваше да редактира важната реч, която планираше да произнесе другата седмица в Чикаго на вечерята с представителите на партията от Средния запад. Не можеше да пише. Думите му изглеждаха безсмислени.

Дали някой от тях ще е жив другата седмица? Сам си отговори на въпроса: не, освен ако някакво чудо не спре настъпващата напаст. И трябваше да е нещо по-силно от заклинанията и танците на кочинос. Отблъсна папката и реши да си тръгне. В този момент на вратата се почука — Кастила погледна към вратата, сдържа за момент дъха си и извика: — Влез!

Началникът на армейската медицинска служба Джеси Окснард влетя почти тичешком. Зад него се опитваше да не изостава секретарят по здравеопазването и социалните грижи Нанси Петрели. Третият бе началникът на канцеларията на Белия дом Чарлс Ори. Накрая се вмъкна и държавният секретар Норман Найт, който държеше в ръка металните си очила за четене, сякаш току-що ги бе махнал от носа си. Всички гледаха тържествено и сериозно.

Масивната челюст на Окснард трепереше от възбуда.

— Те са извън опасност, сър! — Дебелите му мустаци потрепваха, докато говореше. — Болните доброволци… серумът на Бланчард ги излекува всичките. До един!

Нанси Петрели триумфираше в бебешко синия си костюм.

— Бързо се възстановяват, сър. Всички. Истинско чудо!

— Слава богу — президентът отмалял се свлече обратно в креслото. — Абсолютно ли сте сигурни? Джеси? Нанси?

— Да, сър! — увери го Петрели.

— Напълно! — ентусиазирано потвърди генерал Окснард.

— Какво е положението в Бланчард?

— Виктор Тремон очаква заповед да започне товаренето на серума.

— Очаква одобрението на Федералния лицензионен департамент — обясни Чарлс Ори. Гласът му прозвуча зловещо. — Директорът Кормано твърди, че това ще отнеме поне три месеца.

— Три месеца? Богове! — Президентът се протегна към телефона. — Зора, веднага ме свържи с Хенри Кормано във ФЛД! — Вбесено огледа присъстващите — Наистина ли всички ще умрем от собствената си глупост?

Началникът на канцеларията се изкашля.

— Федералният лицензионен департамент е създаден, за да ни предпазва от грешки, породени от нетърпение и страх. Затова съществува агенцията.

Президентът нервно присви устни.

— Време е да осъзнаем, че страхът ни е достатъчно голям и оправдан, за да се нуждаем от предпазливост, Норм. Заразата е по-опасна от вероятна грешка.

Телефонът звънна и Кастила го сграбчи.

— Кормано… — започна той и след това седна мълчешком, нервно потропвайки с крак, докато директорът на ФЛД му излагаше случая. Накрая не издържа. — Добре Кормано, млъкни за малко. Какво по-лошо може да се случи от това, което вече е налице? Аха. Мамка му, става все по-ужасно. — Още една минута слуша с ядно изражение.

— Хенри, чуй ме. Наистина ме чуй. Останалият свят ще одобри серум, който вече е излекувал жертвите. По дяволите, учените дори не знаят откъде се е пръкнала тази гадост. Искаш американците да са единствените, които ще продължат да умират, докато ти ги защитаваш? Знам, че е несправедливо, но всички така ще кажат и ще са прави. Одобри серума, Хенри. След това можеш да напишеш дълъг доклад, в който да обясниш защо не си бил съгласен и какво чудовище съм аз. — Направи още една пауза и отново избухна: — Не! Направи го! Веднага!

Кастила тръшна слушалката. Огледа последователно всички и се спря на генерал Окснард.

— Каза, че могат да започнат товаренето?

— Утре следобед.

— Ще трябва да си изплатят разходите — напомни Нанси Петрели. — Плюс разумна печалба от инвестициите. Съгласихме се с това искане, така е честно, нали?

— Парите ще бъдат преведени утре след първата пратка от лекарството.

— Какво ще стане, ако някоя държава не може да плати?

— Напредналите ще платят разходите на развиващите се страни — обясни президентът. — Вече е уредено.

Държавният секретар беше шокиран.

— Тази фармацевтична компания прави бизнес от епидемията?

— Мислех си — намръщи се началникът на канцеларията, — че всичко е наред.

Генералът поклати глава и го сряза.

— Никой не произвежда ваксини и серуми даром. Да не си мислиш, че получаваме портивогрипната ваксина безплатно? Нали всяка зима принуждаваме цялата нация да се ваксинира.

— Бланчард са вложили огромни средства в развитието на техники и мощности за производството на антисерума обясни Петрели. — Искали са да се убедят, че е възможно масовото производство на лекарства срещу нови болести. Планирали са да си възвърнат инвестициите постепенно, в продължение на много дълъг период от време. Но сега на нас ни трябва всичко, на момента. Въпрос на финанси.

— Не знам нищо за това, мистър президент — разтревожи се Норман Найт. — Винаги съм бил резервиран към подобни „чудеса“.

— Особено, ако не са никак евтини — Ори дори не направи опит да прикрие сарказма си.

Президентът стовари юмрук върху масата, скочи и закрачи из кабинета.

— По дяволите, Чарли, какво ти става? Не слушаш ли новините? — Върна се отново зад бюрото и се надвеси над него. — Загинали са повече от милион! Безброй ще загиват всеки божи ден! А ти искаш да се пазарим за долари. Да оспорваме печалбите на акционерите. В тази страна! Ние твърдим, че единствено пазарната икономика е правилната и справедливата, по дяволите! Можем веднага да спрем опустошенията от вируса. Тази минута. И ще ни излезе евтино в сравнение с това, което харчим всяка година срещу пневмонията, рака, маларията и СПИН. — Той се обърна и погледна през прозореца, сякаш отвън се виждаше цялата планета. — А може би наистина е чудо?!

Стояха безмълвни, изпълнени с благоговение пред яростната реч на обикновено стеснителния им лидер. Когато отново се обърна към тях, вече се бе успокоил.

— Ако искате, наречете го божия воля. Вие, циниците и светските люде, винаги сте се съмнявали в духовното, в незнайното. На земята и небето има повече тайни, дами и господа, от това, което могат да поемат вашите философии. Ако всичко е прекалено възвишено за вас, какво ще кажете за поговорката „На харизан кон зъбите не се гледат“?

— Конят няма да бъде „харизан“ — възрази Ори.

За бога, Чарли. Откажи се. Това е чудо. Да му се радваме. Да празнуваме. Ще направим първокласна церемония по време на освобождаването на първия товар със серума в главната квартира на Бланчард край Адирондак. Чудесно се получава. И аз ще отлетя натам. — Усмихна се, когато го осени една идея. Най-сетне налице бяха добри новини, а той много добре знаеше как да ги използва. Гласът му отново се повиши, но този път прозвуча възбудено: — Всъщност, нека да приковем всички световни лидери пред телевизорите. Ще наградя Тремон с медала на Свободата. Ще спрем настъплението на епидемията и ще удостоим с почести тези, които ни помагат — по устните му пробяга лукава усмивка. — Разбира се, това ще се отрази добре на политическите ни аспирации. Все пак трябва да мислим за изборите догодина.

17:37 ч.

Лима, Перу

Сред лъскавия мрамор на кабинета си заместник-министърът разцъфна в широка усмивка. Важният англичанин доуточняваше:

— Доколкото разбирам, всеки, който отива в Амазония, се нуждае от вашето разрешение, нали така?

— Много правилно — съгласи се неговият събеседник.

— Включително научните експедиции.

— Особено те.

— Докладите публично достояние ли са?

— Да, разбира се. Ние сме демокрация, нали?

— При това чудесна демокрация — похвали английският джентълмен. — Трябва да проверя разрешителните, дадени преди дванадесет или тринадесет години. Ако не ви притеснява.

— Не ме притеснява — отвърна с охота за сътрудничество заместник-министърът, — но за съжаление тези документи са унищожени по време на различните правителства.

— Унищожени? Как?

— Не съм сигурен как — вдигна извинително ръце. Било е преди много време. Тогава имаше безредици породени от влиятелни фракции, стремящи се към преврати. Сендеро Луминосо и кой ли не друг. Разбирате, надявам се.

— Не съм сигурен, че разбирам — усмихна се важният англичанин.

— Моля?

— Не си спомням за щурм над вътрешното министерство.

— Може и да е имало, защото цялата документация се фотокопира.

— Тогава би трябвало да има резервни копия.

Заместник-министърът бе непоклатим.

— Както ви обясних, различни правителства…

— Тогава се налага да разговарям със самия министър.

— Разбира се, но за съжаление е извън града.

— Наистина? Колко странно, снощи го видях на концерт.

— Припознали сте се. Той е в отпуска. В Япония, доколкото си спомням.

— Явно съм видял някой друг.

— Министърът е доста неразличим от останалите.

— Но вие сте.

Англичанинът се усмихна отново, изправи се и леко се поклони. Заместник-министърът му отвърна с приятелско кимване. Англичанинът напусна кабинета.

Отвън, по булеварда на елегантния стар град, известен с колониалната си архитектура, Картър Летисиер махна на едно такси и даде адреса си в квартал Мирафлорес. Когато се настани на седалката, усмивката му се изпари. Облегна се назад и изруга.

Копелето беше купено. И то наскоро. В противен случай щеше да му позволи да си губи времето в безрезултатно ровене, за да открие, че файловете наистина липсват. Следователно те още не са унищожени. Но добре съзнаваше, че докато получи разрешение от министъра, това неизбежно щеше да се случи. Погледна часовника си. Министерството затваряше. Предвид мързела на всички заместник-министри в Перу информацията нямаше да бъде унищожена поне до утре сутринта.

Три часа по-късно офисите на Министерството на вътрешните работи бяха потънали в тишина и мрак. Въоръжен с полуавтоматичния си десетмилиметров браунинг, в сградата се появи Картър Летисиер. Беше облечен изцяло в черно — типичната екипировка на британски СВС командос антитерорист. Някога бе капитан на 22-ро отделение на СВС — един горд и забележителен период от живота му.

Директно се отправи в стаята, където се съхраняваха документи с разрешителни за Амазония. Измъкна папките от двете необходими години. Нагласи и запали миниатюрната лампа, която носеше със себе си. На нейната светлина фотографира с миникамера страниците. След като приключи, подреди всичко както си беше, изгаси лампата и напусна безшумно сградата.

В частната си фотолаборатория Летисиер, понастоящем известен вносител на фотоапарати и друга апаратура в Перу, прояви филма. Изчака негативът да изсъхне и направи големи копия.

Ухилен, набра дълга поредица от цифри и зачака.

— Тук е Летисиер. Имам имената на научните експедиции по времето и местата, които ти трябват. Приготви ли си лист и молив, Питър?

Глава 39

23 октомври, четвъртък, 10:01 ч.

Сиракуза, Ню Йорк

Старият индустриален град Сиркуза се бе сгушил в обагрените от есента хълмове в централната част на щата Ню Йорк. Това бе земя на обширни ферми, малки ручеи и независими хора, които предпочитаха откритите пространства пред сигурността на метрополиите.

Джонатан Смит знаеше това, защото дядо му и баба му живееха тук и навремето ги посещаваше всяка година. Преди едно десетилетие те се бяха оттеглили във Флорида — там се отдадоха на риболов, сърф и весел хазарт, докато първо баба му почина от сърдечен удар, а след три месеца и дядо му, твърде самотен, за да продължи сам.

Джон погледна през прозореца на наетия олдсмобил. Шофираше Ранди. В този момент сменяше платната, готвейки се да напусне междущатската магистрата 81 и да завие на юг по шосе 5, където се надяваха да открият Марти. Оттук се разкриваше приятна гледка към забележителностите на града: историческата тухлена оръжейница — Уейтлог Билдинг, както и купола на Сиракузкия университет. Беше щастлив, че старите сгради си стоят по местата — едно сигурно нещо в този динамично променящ се свят.

Беше уморен и напрегнат. Пътят от иракската пустиня до Сиракуза, щата Ню Йорк, беше прекалено дълъг. Както им обеща Габриел Доносо, един реактивен Хариер ги бе взел и откарал във военновъздушната база Инджирлик в Турция. Там Ранди изпроси място в един транспортен С-17. Отвлече вниманието на помощник-пилота със сладки приказки и зад гърба му Джон успя да влезе в компютъра, да набере ОАЗИС — уебсайта на Аспергеровия синдром. Накрая откри бележка от Марти в едно странично разклонение на сайта.

— Това ли е съобщението? — Ранди скептично четеше зад гърба му. — Дори името ти не фигурира. Сигурна съм, че никъде не е споменат и Целербах.

— Аз съм кашлящият — обясни й Смит. — Не си ли чувала за сиропа против кашлица на „Смит брадърс“? Чичо ми го лекуваше с него. А какво прави вълкът?

— Вие — Ранди завъртя очи. — Ау-у-у, значи Хау-уел13.

Не мога да повярвам. Никой не би се сетил.

— Затова се разбрахме да си адресираме съобщенията по този начин — усмихна се той. — Очакват да комуникираме с и-мейли. Уебсайтът на Аспергер ни дава възможност да използваме личен код, а за нас с Марти това не представлява проблем. Израснахме заедно и имаме дълго общо минало, от което да черпим идеи.

— Следователно той е пуснал съобщението с надеждата, че вие тримата по асоциация ще се разберете, а те — не Добре, прав е. Преведи ми го.

— Първите две неща са очевидни. Питър и Марти са били „нападнати“ и са се „разделили“. Но Марти си е останал в къщи. Значи е някъде с караваната и може би не знае къде се намира Питър.

— Ясно като в мъгла — саркастично отбеляза Ранди. — И къде са мистър Целербах и колата?

— В Сиракуза, Ню Йорк, разбира се.

— Осветли ме, ако обичаш — намръщи се Ранди.

— Сгрешената комедия на Хартс.

— И това ти съобщава, че се намира в Сиракуза?

— Разбира се. Бродуейският мюзикъл на Роджърс и Хартс „Момчетата от Сиракуза“ е базиран върху Шекспировата „Комедия от грешки“. Значи Марти е някъде около Сиракуза.

— А „пет пътя на изток“?

— А! Това е особено умно. Сигурен съм, че ще го открием по някоя магистрала „5“, от „източната“ страна в посока Сиракуза.

— Ще повярвам, когато го видя — със съмнение заяви Ранди.

Кацнаха във военновъздушната база Андрюз извън Вашингтон, а после взеха автобус до Дълес, където закусиха и си купиха нови дрехи — прости черни панталони, ризи и якета. Изхвърлиха всичко, което носеха от Багдад, и се качиха на самолет за Сиракуза. Цяла сутрин не престанаха да се оглеждат за някой прекалено любопитен.

За Джон пътуването имаше една добра страна — намаляваше напрежението помежду им. Възстановяваше се от шока да вижда Ранди и да си мисли за София. Все пак не можеше да промени един факт. Лицето, тялото, гласът бяха толкова близки, че солта не преставаше да се сипе в раната му. Бе удивен колко бързо и добре се сработиха. Чувстваше благодарност за успешното им транспортиране от Ирак в Съединените щати.

Преди половин час се бяха приземили на международното летище Ханкок, североизточно от Сиракуза, къдет Ранди нае олдсмобила. Сега се движеха по шосе 5 — нямаше магистрала 5 — и оглеждаха двете страни на пътя.

— „Езернозелен цвят“ — прочете отново. — Нещо по този път трябва да е свързано със зеления цвят и с някакво езеро. Някакъв белег. Може би мотел?

— Ако правилно си интерпретирал тази безсмислица — отбеляза Ранди. — Може стотици пъти да минем край този белег и пак нищо да не забележим.

— Знам, но Марти едва ли би измислил нещо твърде мъгливо при положение, че вече сме се добрали дотук. Продължаваме.

Пресякоха предградията на Файетвил, озъртайки се за нещо, напомнящо последното указание в съобщението. Почваха да се обезкуражават. Преминаваха покрай барове, автомагазини, автогробници и всякакви други постройки, заели някога обработваемата земя около града.

Внезапно Джон замръзна. Ръката му се протегна и той посочи.

— Там! — От лявата страна на пътя пред входа на голям парк се виждаше табела Щатски парк — „Зелените езера“, — Има „езеро“ и „зелено“. В съобщението се казваше или нещо „подобно“, следователно се е скрил някъде наблизо.

Ранди не изпускаше от очи движението и умело се прехвърляше от платно в платно, така че да се движат по-бавно, без да пречат на трафика.

— Предположенията ти досега се оказаха верни. Да видим дали мога и аз да ти помогна. Говори се за писмо, което е откраднато и е подписано с Едгар А — потропа с пръсти по волана. — Това, което ми идва наум, е Едгар Алън По и разказът „Откраднатото писмо“. Това помага ли?

Джон гледаше напред. Опитваше се да се постави на мястото на Марти. Приятелят му бе не само електронен гений, имаше великолепна памет и за най-незначителните подробности.

— Това е! Къде най-сигурно може да се скрие едно липсващо писмо? В торбата на пощальона заедно с другите писма. Най-доброто място да скриеш нещо е да го оставиш пред погледа на всички.

— Значи твоят приятел съобщава, че се е скрил там, където могат да го видят всички? Какво, по дяволите, означава това?

— Той не говори за себе си, ами за фургона. Дай да обиколим още веднъж.

Ранди малко раздразнена от командирския му тон, зави в страничаната улица, обърна автомобила и отново излезе на пътя водещ към Сиракуза.

— Ти забеляза ли нещо подобно по пътя?

Сините очи на Смит блеснаха.

— Спомняш ли си, че минахме покрай голям паркинг, където се продаваха автомобили? Близко до пътя, преди входа на града? Мисля, че там, сред други подобни каравани е скрил фургона.

Ранди се оживи.

— Ами да. Не много хитро, но затова пък надежно.

И ето, че след малко минаваха мълчаливо отново през въпросното място. Паркингът изглеждаше още по-дълъг, множеството автомобили се точеха без край. Джон започваше да губи търпение, когато изведнъж забеляза караваните.

— Ето ги, от дясно!

— Виждам, — отговори Ранди.

Огромната площадка беше буквално задръстена от разнообразни каравани за отдих, нови и използвани. На небето грееше ярко слънце и металните покриви весело проблясваха под неговите лъчи. Салон за продажби или демонстрационна зала нямаше, те се заместваха от дървена будка, до която седеше в шезлонг четейки вестник мъж с тъмни очила и синтетичен пуловер.

— Ето там е малко по-свободно, ще се намери място, за да паркираме, — отбеляза Ранди. Отминаха бараката, завиха зад ъгъла и паркираха под сянката хвърляна от есенните листа на огромно кленово дърво.

— Сега най-добре да продължим пеша, — реши Джон.

Внимателно тръгнаха по тратоара, готови за всякакви изненади.

Лекотоварни и товарни камиони летяха по-шосето. Няколко пешеходци минаха покрай тях, без да им обръщат внимание. Не се виждаше някой да ги дебне в засада. И от тук виждаха мъжа седнал пред бараката. Той се намираше на 15-на метра от тях и по-всичко личеше, че е изцяло погълнат от четенето на вестника.

Всичко изглеждаше нормално.

Поглеждайки се взаимно, Джон и Ранди прекрачиха през дебелата железна верига, ограждаща паркинга. След това минаха между два фургона и бързо се отправиха към подредените в редица ремаркета, влекачи и каравани. Смит започваше да мисли, че няма да намерят Марти тук, когато най-накрая стигнаха до поледният ред, зад който растеха дъбове и кленове. В клоните шумеше вятър и гонеше ярко оцветените паднали листа по земята.

— Господи, — тихо въздъхна Джон. — Ето я. — Караваната на Питър стоеше сред дълга редица от стари возила, които съдейки по всичко, бяха оставени за продажба преди много време. В металните страници зееха дупки, очевидно следи от куршуми. Имаше и няколко счупени стъкла.

— Дааа… — провлачено каза Ранди. — Какво ли се е случило?

Джон обезпокоено поклати глава.

— Не ми харесва тази работа.

Наоколо нямаше никой и те разделяйки се извадиха оръжията си и започнаха да обикалят караваната от двете и страни. Виждайки, че всичко е спокойно Ранди се приближи до него.

— Вътре е тихо, — прошепна тя.

— Може би Марти спи…

Той отвори вратата и се вмъкна вътре. Никой не изскочи насреща. След малко се оказа в столовата. Внимателно озъртайки се, по петите го следваше Ранди, без да прибира своето „УЗИ“.

— Марти? Питър?… — тихо повика Джон, без да получи отговор.

Смит продължи напред. Ранди се обърна с гръб към него и се отправи към шофйорската кабина. На кухненската маса, до купичка стоеше опаковка от така любимите на Марти сухи овесени ядки. От купичката стърчеше лъжичка във вече развалено прясно мляко. На една от койките очевидно някой скоро беше спал и се търкаляха завивки и одеяла. Компютарът беше включен, но на монитора стоеше само заглавката. В тоалетната и банята беше пусто.

Ранди се върна.

— И в кабината няма никой.

— Да, никой, — кимна Джон. — Но Марти е бил тук неотдавна. — Поклати глава. — Въобще не ми харесва това. Той не може да излиза на улицата и да се среща с непознати хора. Къде ли се е дянал?

— А другият ти приятел? Този от МИ-6?

— Питър Хауел? И него го няма.

Продължиха да се оглеждат. В караваната лъхаше на пустота и запуснатост. Джон сериозно се обезпокои за Марти и Питър.

Ранди разгледа дупките по стените на караваната.

— Виж къде са попаднали курщумите. Всички са влезли през прозореца.

— И явно това сражение не е станало тук.

Отвън не открихме никакви следи от кръвопролитие.

— Съгласен съм. Питър и Марти са успели да избягат, а по-късно са се скрили тук.

— Трябва да разгледаме по-внимателно.

Джон седна зад компютъра, за да разбере върху какво е работил Марти, но умникът бе дефинирал някаква парола, която го блокира. Набра името на улицата му, рождената дата, имената на родителите му и на основното училище. Това бяха обичайните пароли и може би Марти ги бе използвал преди. Но не и сега.

Смит обезкуражено клатеше глава, когато Ранди му извика:

— Виж! Вече знаем кой притежава серума! Бързо се обърна към нея. Седеше с разрешени коси в малко кресло, протегнала дългите си крака. Беше се привела напред и сламените къдрици покриваха страните й. Стиснати замислено розови устни. Изящни глезени, открити от леко набрания нагоре панталон. Стегнатата тениска очертаваше гърдите й. Беше красива. С това напрегнато изражение толкова приличаше на София. Още веднъж съжали, че се е съгласил да работи с нея. Насили се да забрави всичко. Бе взел правилното решение и трябваше да продължат заедно.

— Какво намери?

Тя разчистваше купчината от кафени чаши и чинийки. Изпод тях измъкна разпечатка на Ню Йорк Таймс. Заглавната страница гласеше:

Смит прекоси помещението с три бързи крачки.

— Името на компанията ми е познато. Какво пише по-нататък?

Ранди започна да чете на глас.

Джон и Ранди се спогледаха.

— Статията твърди, че проектът е започнат преди десет години — промълви Смит.

— Мислиш си за Пустинна буря, напи?

— Искаш ли да се обзаложим? — ядоса се той. — Деветдесет и девет процента. Може да не са имали нищо общо с инфектирането на дванадесетте жертви. Това все пак е маймунски вирус, така че не е сигурно дали е същият, върху който работихме, въпреки че очевидно серумът го лекува. Но трябва да се замислим. Сега те разкриват съществуването на серума, нали? Много удобно!

— Прекалено удобно — съгласи се Ранди. — Особено след като знаем, че миналата година са излекували трима в Ирак и още трима миналата седмица в Съединените щати. Но доколкото разбирам, тук става въпрос за различен вирус.

— Адски подозрително.

— Не вярваш, че вирусът е различен, нали?

— Като учен мога да възприема и една нищожна вероятност — някои от компанията го е откраднал и е решил да си поиграе на бог. Или на сатана, ако повече ти харесва.

— Но как се е появила епидемията? Как така е съвпаднала със създаването на серума? Как биха могли от Бланчард да знаят предварително момента на избухване на пандемията?

— Същото се питам и аз — направи недоволна гримаса Смит.

Спогледаха се в тишината. Внезапно чуха почти недоловим звук отвън. Една съчка беше изпукала. Ранди хвана автомата, а Джон измъкна беретата от кобура. Слушаха напрегнато. Не се чуваше пращене от други клонки, но долавяха нечии леки, почти безшумни стъпки по падналите листа.

Може би звукът бе породен от вятъра или някое животно, но Ранди нито и за миг не би повярвала.

— Един — прецени бързо. — Не повече.

— Възможно е обаче да е само разузнавач, изпратен напред, а останалите да се крият назад. Да кажем, зад дърветата.

Звукът изчезна. Чуваше се само далечният шум от преминаващите коли.

— Поемаш задната страна — реши Смит. — Аз ще мина отпред.

Прилепи се до стената под счупения прозорец. Надникна през него и огледа редицата от караваната. Не забеляза движение.

— Тук е тихо — прошепна Ранди, след като огледа дърветата.

— Има много места, които не виждаме — напомни й Смит. — Трябва да излезем оттук.

— Тогава ти отляво — кимна Ранди. — Аз съм вдясно. Ще водя.

— Аз ще водя! — вдигна беретата си и се приготви да изрита вратата.

Внезапно зад тях се чу шумно прищракване и търкане на дърво в дърво. Изумени, видяха как от пода се отмества един четириъгълен панел и веднага след това се появи дулото на автомат „Хеклер и Кох“. Джон моментално разпозна оръжието.

— Питър! — и с усилие на волята отмести пръста си от спусъка. — Всичко е наред, Ранди, не стреляй!

Тя се намръщи, подозрително погледна как от люка се появи лицето на англичанина. Беше Питър Хауел. Облечен в черна униформа на командос с автомата в ръце. Той моментално насочи оръжието си към Ранди.

— Коя е тя?

— Ранди Ръсел — Смит побърза да му обясни. — Сестрата на Софи. Агент на ЦРУ. Дълга история.

— Ще ми я разкажеш по-късно, — прекъсна го Питър. — Хванаха Марти.

Глава 40

10:32 ч.

Езерото Магуа, Ню Йорк

Марти въртеше глава и зяпаше стаята. Прозорци липсваха, миришеше на влага и единствената мебел бе малката койка. Концентрира се да я види ясно. Привързан с тънко, но здраво въже към някакво кресло, главата му се носеше сред бляскави облаци, сред магическата светлина на абсолютното познание. Обожаваше това чувство, че се рее над останалите, а тежкото му тяло ставаше толкова леко, сякаш направено от пара. Част от него съзнаваше, че е прекарал прекалено дълго време без медикаменти, но останалата част от съществото му не се интересуваше от тази подробност.

— Трябва да осъзнаете, че всичко това е абсолютно смешно и не подхожда на възрастта ви — Марти беше раздразнен. — Игра на стражари и апаши! Уверявам ви, че имам много по-важни неща за вършене, вместо да седя тук и да отговарям на тъпите ви въпроси. Настоявам незабавно да ме върнете в аптеката.

Гласът му бе твърд, даже арогантен. Вързан на стола в Мазето на вилата на Тремон, той се държеше надменно и заповедно. Тези хора нямаше да го уплашат! С кого си мислят, че си имат работа? Тези идиоти, чакали и безмозъчни дрипльовци скоро щяха да разберат колко е неразумно дори опасно да се опитват да му се противопоставят.

— Не си играем игрички, мистър Целербах — студено му отвърна Надал ал Хасан. — Ще узнаем къде е полковник Смит, при това още сега.

— Никой не ще узнае къде е полковник Смит! Светът не може да го побере! Нито мен! Ние прелитаме през различни времена и неизследвани вселени. Вашият смешен свят не притежава достатъчно гравитация, за да ни прикове към себе си. Ние сме безкрайни! Безкрайни! — Марти премигна към арабина. — О, боже, лицето ви! Колко ужасно! Дребна шарка, ако ми позволите да предположа. Късметлия сте, щом сте оцелели. Знаете ли колко хора са загинали през вековете от тази смъртоносна напаст? Колко време и жертви е струвало на света да я изкорени? Все още има две-три епруветки от нея във фризерите. Защо…

Марти се намести, сякаш седеше в удобно плюшено кресло пред студенти и им разказваше историята на вирусологичните болести.

— Сега светът е обхванат от нова епидемия от непознат вирус. Джон ми обясни, че е смъртоносен. Каза, че според него някой го използва, за да убива хора. Можете ли да си представите?

— Какво друго ви каза Джон за вируса?

— О, много неща. Той е учен, нали знаете?

— Вероятно знае у кого е? Какво планират да направят с него?

— Е, мога да ви уверя, че… — Спря и очите му се присвиха. — А, опитвате се да ме подхлъзнете? Мен?! Глупаци, не можете да се мерите със сър Пърсивал! Няма да говоря повече! — стисна здраво зъби.

Вбесен, Ал Хасан измърмори някакво арабско проклятие и замахна с ръка. Виктор Тремон го възпря.

— Не. Не още. Лекарството, което търсеше в аптеката, когато го спипа Мадукс, се нарича мидерал — ново поколение стимуланти на централната нервна система. Доколкото разбрахме от неговия лекар, страда от някакъв вид аутизъм. По поведението му съдя, че е останал без лекарства и сега е ирационален.

— Тогава нищо ли няма да разберем за местонахождението на Смит? — попита Ал Хасан.

— Напротив. Дай му мидерал. След двайсет минути ще е спокоен и ще се изправи пред реалността. Ако наистина има Асперегеров синдром, би трябвало да е изключително интелигентен. Мидералът обаче ще го ограничи, леко ще оглупее. В същото време ще разбере, че е в опасност. Тогава ще можем да измъкнем всичко, от което се нуждаем.

Марти звучно запя. Почти не забеляза кога Ал Хасан отвърза едната му ръка и сложи в нея хапче и чаша вода. Спря се за момент, колкото да преглътне лекарството, и отново запя, докато го завързваха.

Виктор Тремон и Ал Хасан внимателно наблюдаваха как шумната песен затихва, арогантната поза изчезва, а горящите очи помръкват.

— Мисля, че вече можеш да го разпиташ — реши Тремон.

Ал Хасан се озъби във вълча усмивка и се завъртя към Марти.

— Да започнем от самото начало, а мистър Целербах?

Марти погледна арабина. Сви се на стола. Мъжът беше прекалено близо и изглеждаше зъл. Вторият човек стоеше от другата му страна. Бяха близо и заплашителни. Марти можеше да ги помирише. Непознати. Едва дишаше. Искаше му се да ги накара да се махнат. Да го оставят сам.

— Къде е приятелят ти Смит?

— Иирррак? — смотолеви Марти.

— Добре. Бил е в Ирак. В момента е в Щатите. Къде ще отиде сега?

Марти премигна, когато те нетърпеливо се наведоха още повече към него. Спомни си, че остави съобщение за Джон в Интернет. Може би вече го е прочел и се е отправил към караваната. Горещо се надяваше да е така. Зъбите му скръцнаха. Не! Няма да им каже.

— Нннезнам!

Арабинът отново изруга на арабски и замахна. Марти изкрещя от страх, главата го заболя, погледа му се замъгли и утихна след удара.

— По дяволите! — ядно удари стената с юмрук Виктор Тремон. — Изпадна в безсъзнание.

— Не съм го ударил силно — оправда се Надал.

— Ще трябва да го изчакаме да се свести — намръщи се с отвращение Тремон. — Тогава ще опитаме нещо без физическа сила.

— Има си начини.

— Но с него ще бъде истинско изкуство да не го убием. Видя ли колко лесно се възбужда?

Ядосани, стояха и гледаха Марти. Главата му безжизнено бе клюмнала напред, а тялото се държеше само от въжето.

— Или… — Тремон отново се усмихна. Спря се, докато острият му ум разработи новата идея. — Имам много по-добър начин да изтръгнем всичко, от което се нуждаем. О, много по-добър.

10:35 ч.

Сиракуза, Ню Йорк

Питър Хауел свали якето и отдолу се показа екипировката му на командос. Опипа с поглед вътрешността на изранената от куршуми хай-тек каравана. По лицето му пробяга лека тъга, но бързо се смени с пълна концентрация.

— Какво се случи с Марти? — Джон гледаше гърба на англичанина, който се бе заел да проверява уредите пред шофьорското място. — Знаеш ли къде са го отвели?

— Забелязах ги до една аптека на няколко преки оттук. Бяха трима — жилавото тяло на Питър пращеше от енергия. Върна се в помещението. — Същият водач, онзи нисък, набит тип, когото забелязахме при засадата край черния път в Сиера.

— Това означава, че е в ръцете на хората с вируса.

— Така е. — Лицето на Смит се изкриви. — Горкият Марти.

— Ще проговори ли? — попита Ранди.

— Ако го е направил, щяха вече да са тук — заяви Питър.

— Но рано или късно ще пропее, нали?

— Не е от твърдите — Джон им описа синдрома на Аспергер.

— Малкото копеленце е много по-твърдо и по-умно, отколкото някой може да си представи — обади се Питър. Ще намери начин да не ни изпее.

— Но не задълго. Никой не би издържал. Трябва да го измъкнем.

— Знаем ли къде може да са го отвели — попита Ранди.

Питър поклати със съжаление глава.

— Лошото е, че се движех пеш и нямаше как да проследя колата, в която го вмъкнаха.

— Как разбра къде да го откриеш? — полюбопитства Джон.

— Открих караваната по съобщението преди около час.

Питър им разказа как като тях попаднал на празната кола. Но в компютъра забелязал фалшиви лекарски рецепти за медикаментите на Марти. — Когато се разделихме, лекарствата му бяха почти на привършване.

Накрая им описа и престрелката в парка.

— Как мислиш, че са ви открили? — попита Джон.

— Сега съм убеден, че са ни проследили още от форт Детрик и просто са подбирали най-удобния момент за атака. Тогава бях сигурен, че съм се освободил от евентуална опашка, но явно са много добри. — Погледът му са спря върху дупките по картите на стената, после тръсна глава.

— Потърсих най-близките аптеки. Стигнах до третата, точно в момента, когато Марти излизаше, а типовете се нахвърлиха отгоре му.

— По колата личеше ли кои са?

— Страхувам се, че не.

— Значи единственият начин да го намерим е да намерим тях.

— Точно така. Сериозен проблем. Може би разполагам с решение, но първо ме осведоми за събитията в Ирак.

Смит накратко разказа най-важното от разследването си в Багдад, преди нападението на Републиканската гвардия в магазина за гуми. Англичанинът разтегли устни в широка усмивка, а бръчките му весело трепнаха. Огледа от горе до долу одобрително Ранди.

— ЦРУ повишава качеството на агентите си, мис. Вие сте добре дошла промяна сред намусените гибони, облечени в триредни сака. Е, не забравяйте, това е само мнение на един стар бърборко.

— Благодаря. И вие не сте за изхвърляне — отвърна на усмивката му Ранди. — Бъдете сигурен, че ще лобирам за вас пред директора.

— Направете го. — Питър се обърна към Джон. — и какво се случи после?

Лицето му веднага стана делово, докато слушаше обясненията на Джон какво бе научил от д-р Махук в педиатричната болница. Смит продължи със залавянето им от багдадските полицаи, наети от хората, до които искаха да се доберат.

— Значи трима са били излекувани и в Ирак? — Питър изруга. — Дяволски експеримент! Не искам да си мисля какви пари и власт са били необходими да се извърши подобно нещо в онази затворена страна. Разбира се, пътуването ти потвърди идеята, че историята се корени във войната в Залива. — Направи пауза и продължи: — Сега е мой ред. Имам парченце информация, която отмества леко похлупака от цялата тази гадост. Мисля, че разбрах какво е открила София в доклада на Жискар от института „Принц Леополд“ в Белгия.

— Какво? — нетърпеливо попита Джон.

— Перу! Все пак е било Перу.

Питър описа практиката на София в Амазония преди дванадесет години като студентка по антропология в Сиракуза. Заради тази тънка нишка се свързал с бивш колега, живеещ в Лима, който му предоставил списък с учените, преброждали речните джунгли през същата година.

— У теб ли е списъкът? — попита Смит.

— Лисицата има ли опашка? — хитро се подсмихна Питър. — Елате, деца.

Той се приближи до кухненската маса и измъкна от джобовете на екипа си два сгънати листа хартия. Разтвори ги, запали централното осветление и тримата бързо прочетоха имената.

— Имало е много повече посетители на Амазония, през годината, но отделих само тези били там, когато там е била и София.

Четиринадесетото име накара Джон и Ранди да подскочат.

— Той е — промълви Ранди. — Виктор Тремон.

— Най-важната клечка в Бланчард Фармацевтика намръщено добави Смит. — Президентът се кани да го награди с медал, че е спасил света със серума си. Великият хуманист пришпорва компанията си да работи денонощно и да произведе достатъчно количество, но го продава само за да покрие разходите си.

— Мамка му — възкликна Питър. — Повярвай в това и после ще вземеш да повярваш, че ние, британците, сме създали империята си само за да подарим цивилизацията на невежите туземци.

— Вече знаем, че серумът е в Бланчард — намеси се Ранди, размишлявайки. — Сега разбираме, че Тремон лично е докарал вируса от Перу.

— И тъй като е учен, веднага е съзрял печалбата от серум срещу толкова смъртоносен вирус — съгласи се Джон.

— После някак си е успял да зарази няколко души по време на Пустинна буря. Трябва да е знаел, че не е много заразен и остава латентен в човешкото тяло в продължение на много години, подобно на СПИН.

— Боже господи — въздъхна Питър. — Значи е започнал експериментите си над хора още, когато не е бил сигурен, че ще успее да създаде серум, за да ги излекува, стигнели се до смъртоносния стадий. Чудовищно!

— Може би е и по-лошо. Моментът е много подходящ за възникване на епидемията. — Очите на Джон станаха леденосиви. — Някак я е предизвикал, така че да спечели от лекарството.

Шокирани, и тримата се умълчаха. Смит бе изказал общото мнение. Но това бе истината и думите увиснаха във въздуха като добре наточена брадва.

— Как? — обади се накрая Ранди.

— Не знам — призна Джон. — Трябва да проверим файловете на Бланчард. По дяволите, как бих искал Марти да е тук!

— Може би ще успея да го заместя — предложи Питър. Аз самият съм запознат с компютрите, а и по цели дни съм го гледал как използва собствените си програми.

— И аз се опитах, но той е използвал парола.

Питър се ухили.

— Знам. Типичното странно чувство за хумор на МарТи. Паролата му е „Стенли котката“.

10:58 ч.

Лонг Лейк, Ню Йорк

В дълбоките кътчета на съзнанието, където се криеха оцелялото достойнство и чест, Мерсер Халдейн подозираше онова, което Тремон не признаваше. Виктор някак си бе причинил пандемията. Сега, загледан от високия прозорец на кабинета си в платформата и гигантския телевизионен екран, който монтираха за днешната церемония, той повече не можеше да мълчи. Боже господи, президентът пристигаше лично да изпрати първия товар от серума, сякаш Бланчард и Виктор бяха Майка Тереза, Ганди и Айнщайн, взети заедно.

В продължение на дни водеше смъртна битка със себе си.

Някога бе достоен мъж и се чувстваше изключително горд със своята честност. Но някъде по времето, когато изграждаше от Бланчард Фармацевтика гигант от световна класа, той осъзна, че се е изтубил. Резултатът бе, че Виктор Тремон щеше да получи медала на Свободата за най-кръвожадния акт, извършван някога на планетата.

Мерсер Халдейн не можеше да го понесе. Няма значение какво щеше да се случи с него… въпреки че положително щеше да поеме голяма част от вината… Тъй да бъде! Трябваше да спре този трагичен фарс. Някои неща са по-важни от парите и успеха. Хвана телефонната слушалка.

— Мисис Пендрагон? Моля ви, свържете ме с кабинета на началника на армейската медицинска служба във Вашингтон. Надявам се, имате номера.

— Разбира се, сър. Веднага ще ви свържа.

Мерсер Халдейн се облегна назад в очакване. Отпусна глава върху кожената облегалка и покри очи с ръце.

Връхлетя го нова вълна от съмнения. Шокиран, си припомни, че ще отиде в затвора, ще загуби семейството си, положението си, богатството. Лицето му се изкриви.

От друга страна, ако си замълчи, Виктор Тремон щеше да го засипе с купища пари.

Поклати побелялата си глава. Глупак. По-зле, сантиментален стар глупак. Какво значение имаха всички тези безлики милиони същества? Така или иначе щяха да умрат — по един или друг начин. И в повечето случаи животът им щеше да се прекъсне не по естествен път, а от болести, глад, войни, революции, земетресения, тайфуни, катастрофи или разгневени любовници. И бездруго имаше прекалено много хора особено в третия свят, чиято пренаселеност се увеличаваше в геометрична прогресия всяка година.

В резултат природата щеше да отвърне на удара, както е правила винаги — с глад, чума, война, космическа катастрофа.

Какво значение има дали Виктор ще забогатее от труповете на милиони?

Въздъхна, защото истината бе… че за него имаше значение.

Личността управлява своята съдба. Спомни си думите на един прусак. „Ценността на човешкия живот започва от готовността му да умре за своите принципи.“

Мерсер Халдейн беше възпитан да отстоява принципите си. Ала в един момент ги бе загърбил. Ако все още му беше останал минимален шанс да спаси душата си, трябваше да спре Виктор Тремон.

Вътрешно продължаваше тази борба, затворил очи и отпуснал глава върху високата облегалка. Колкото по-ожесточен ставаше конфликтът, толкова по-слаб и нещастен се чувстваше. Но накрая бе сигурен, че ще разкаже всичко на генерал Джеси Окснард. Длъжен бе! Щеше да плати всяка цена, за да е спокоен, че е действал правилно.

Когато чу да се отваря вратата, отвори очи и завъртя стола.

— Проблем ли има с връзката, мисис Пендрагон?

— Какво, нервите ли си изпусна, Мерсер?

Виктор Тремон стоеше в кабинета. Изглеждаше внушително в скъпия бизнес костюм и с лачените обувки. Гъстата металносива коса блестеше на светлината на лампата, а изразителното му лице бе смръщено. Излъчваше такова самочувствие, че командваше борда с лекотата на маестро, дирижиращ оркестър от световна класа.

Халдейн вдигна уморени очи, за да погледне бившето си протеже.

— Открих чувството си за съвест — отвърна с равен глас. — Не е твърде късно да възстановиш и твоето, Виктор. Нека да се обадя в армейската медицинска служба. Тремон се засмя.

— Мисля, Шекспир бе написал, че съвестта е лукс, който прави от нас страхливци. Грешал е. Тя прави от нас жертви, Мерсер. И губещи. А аз нямам намерение да бъда което и да е от двете. — Направи пауза и се намръщи. — Човекът е или вълк, или агне, а аз възнамерявам да обядвам.

Халдейн вдигна ръце с дланите си нагоре.

— За бога, Виктор, ние помагаме на хората. Целта ни е да облекчаваме страданието. Първо: „не прави зло“, нашият бизнес е лечението…

— Майната му — грубо го прекъсна Тремон. — Ние сме в бизнеса за пари. Печалби. Само това се брои.

Халдейн вече не се сдържаше и избухна.

— Ти си егоистичен мутант, Виктор. Вампир! Ще разкажа на Окснард всичко… Ще…

— Нищо няма да направиш — сряза го Тремон. — Никога няма да му се обадиш. Мисис Пендрагон избра печелившия отбор. — Отметна сакото си и извади от джоба си смъртоносен деветмилиметров глок. — Надал!

Старото сърце на Халдейн затуптя силно. По тялото му изби пот. Висок, обезобразен от шарка арабин влезе в кабинета. Той също държеше пистолет.

Парализиран от страх, Халдейн безмълвно местеше поглед от единия към другия.

Глава 41

11:02 ч.

Езерото Магуа, Ню Йорк

Просторната всекидневна на Тремон бе пропита от аромата на коледната елха. През прозореца се виждаше кристалното синьо езеро, оградено от наситената зеленина на гората. Близо до огромното огнище Бил Грифин се бе настанил в удобно кожено кресло. От едрото му тяло се излъчваше спокойствие. Както винаги дългата коса се спускаше свободно над якето. Кръстоса крака и запали цигара.

Усмихна се лениво към Виктор Тремон и Надал и спокойно продължи с обясненията си.

— Проблемът е, че всички работим по различен начин върху една и съща задача. Откакто ми възложихте да елиминирам Смит, непрекъснато наблюдавах три места: къщата му в Търмонт, апартамента на д-р Ръсел и форт Детрик. Не е за чудене, че сте имали трудности да установите контакт с мен.

Лъжеше. Досега се бе крил в къщата на една стара приятелка в Гринич Вилидж. Но когато научи новините, че президентът ще удостои Тремон с медал и че първите товари със серума всеки момент ще тръгнат, реши, че е време да се върне и да получи своето парче от тортата.

Там му предстоеше едно оправдание.

— Надавах се да причакам Смит, когато излиза от форт Детрик, но не намерих сгоден случай. След това не се е появявал на нито едно от трите места. Сякаш се бе изпарил. Може би се е отказал и се е покрил. Или се е заврял някъде да тъгува за годеницата си. — Искаше му се да е прав, но дълбоко се съмняваше, тъй като добре познаваше Джон.

Виктор Тремон стоеше изправен и се взираше в прекрасната гледка през прозореца. Гласът му беше замислен.

— Не, не се е оттеглил, за да я оплаква.

Надал ал Хасан приседна в края на стола си и се примъкна до огъня.

— Във всеки случай това вече е без значение. Знаем къде е и скоро ще престане да представлява проблем.

— По дяволите, това е чудесно — широко се усмихна Грифин. После додаде небрежно: — Мадукс ли е по петите му?

Тремон се извърна, отиде до бюрото си и извади цигара от табакерата. Предложи една и на Грифин. Той посочи своята и поклати отрицателно глава. Като праволинеен мюсюлманин Надал ал Хасан не пушеше.

Обвит в ароматните облаци на специалния тютюн, Тремон заговори:

— Всъщност Мадукс е заловил един от приятелите на Смит. Компютърен факир на име Мартин Целербах. Скоро ще го принудим да разкрие къде точно в Сиракуза се спотайва Смит.

— Смит е в Сиракуза? — Грифин изглеждаше разтревожен. Хвърли бърз обвиняващ поглед към Ал Хасан. — Толкова близо до нас? Как се е добрал дотук?

— Проверил е миналото на Ръсел. Къде е учила. Била е студентка в Сиракуза.

— И е била на практика в Перу, докато е учила там?

— Страхувам се, че е така.

— Тогава той вече знае за нас!

— Не съм убеден. Поне засега.

— Но, по дяволите — повиши глас Грифин, — ще го спра! Този път…

— Не се безпокой за това, Бил — прекъсна го Тремон. Имам друга работа за теб. Джак Макгроу си е изправил косите как да организира охраната на президента. Церемонията е този следобед. Честта е голяма, но решението бе взето в последния момент. Народът се тълпи. Плюс неизброимо множество журналисти от всички световни медии. Не искаме да ни развалят купона. Имаш опит с ФБР, затова ще координираш нещата с тайните служби.

— Разбира се — Грифин бе озадачен, — ти си шефът. Но понеже все още се безпокоиш от Смит, мисля, че…

— Не е необходимо — решително се намеси Ал Хасан, — погрижили сме се за всичко.

— Как? Кой? — Грифин подозрително изгледа Ал Хасан, но вътрешно се разтревожи.

— Генерал Каспър успя да вкара агент на ЦРУ в обкръжението на Смит. Сестрата на София Ръсел — Ранди Ръсел. Изпитва към него неизлечима омраза, заради някаква стара обида. Осведомена е, че Смит представлява опасност за страната. Не би се поколебала да го елиминира. — Ал Хасан изучаваше изражението на Бил. — Мисля, че можем да смятаме проблема за решен. За нас полковник Смит е мъртъв.

Лицето на бившия агент на ФБР си остана непроницаемо. Дръпна дълбоко от цигарата си. Кимна доволно, но с леко съмнение, за да изглежда последователен. Заподозряха го още в нощта, когато предупреди Джон. Неуспехът да го премахне задълбочи неверието им. Сега в ръцете им бе Целербах, когото помнеше от училище като гениален, но слаб физически и лесен за сплашване. Рано или късно Марти щеше да се пречупи и да предаде Джон. Освен това бяха вербували сестрата на София. Това бе доста неприятно. Беше чувал Джон да се оплаква колко силно го мрази Ранди. Тя бе способна да го убие. Всеки агент на ЦРУ трябваше да е готов да убива.

С пленяването на Марти и инфилтрацията на Ранди, Тремон и Ал Хасан вече контролираха ситуацията. Или поне така си въобразяваха.

— Звучи като идеална задача за мен. — Бил се изправи. — Веднага ще се заема с нея.

— Добре. — Тремон го освободи с едно кимване. — Използвай черокито. С Надал ще вземем ландроувъра, като си свършим работата тук. Благодаря, че дойде, Бил. Тревожехме се за теб. Срещите с теб винаги ми доставят удоволствие.

Бил Грифин подкара джипа, но не след дълго отби от пътя и паркира зад гъста стена от дъбове и брези. Докато прикриваше колата с клони от храсти, в главата му се вихреше водовъртеж от терзания. Някак трябваше да открие Джон и да го предупреди за Марти и Ранди. В същото време не искаше да загуби всичко, за което се бе борил от две години насам, когато бе срещнал Тремон и се бе включил към проекта „Хадес“. Искаше своя дял от хубавите неща заедно с останалите крадливи копелета, които управляваха този свят. Особено след годините, прекарани в служба на проклетите неблагодарни лъжци, които владееха Бюрото и страната.

Но нямаше да позволи да убият Джон. Дотам не би стигнал.

Чакаше сред дърветата, наблюдавайки идиличната вила и външните пристройки. Насекомите бръмчаха. Във въздуха се носеше ароматът на затопления от слънцето туф.

След петнайсетина минути чу ландроувъра. Облекчено проследи как подминава и изчезва сред дърветата в югоизточна посока. Тремон и Ал Хасан щяха да стигнат до главния междуселищен път, а оттам да поемат към Лонг Лейк, за да подготвят церемонията. Не му оставаше много време.

Изпълнен с тревога, подкара колата обратно, паркира зад крилото на прислугата и бързо се отправи към тайното скривалище, недалеч от вилата. Отвори вратата и тихо подсвирна. От дървената колиба се появи огромният доберман. Кафявата му козина блестеше на слънчевата светлина. Кучето наостри слух, а интелигентните му очи не се откъсваха от Бил.

Грифин го почеса зад ушите и нежно му каза:

— Готов ли си, приятелю? Време е за работа.

Излезе от заграждението, следван от меките стъпки на кучето, и заедно се отправиха към вилата. Огледаха се във всички посоки. Външната охрана се състоеше от трима души. Не бяха проблем, защото го познаваха, но все пак не искаше да рискува излишно. Стигнал страничната врата, пое дълбоко въздух и се огледа за последно. Къщата бе странно тиха, подобно на дървен ковчег. Почти всички бяха заминали за церемонията в Лонг Лейк, с изключение на неколцината техници в лабораторията на втория етаж. Тремон не би затворил пленник в лабораторията. Домът сигурно бе празен, с изключение на Марти и някой въоръжен пазач. Погали добермана.

— Огледай местността, момчето ми.

Животното изчезна сред коридорите безшумно като мъгла над блато. Грифин чакаше, заслушан в безгрижния разговор на охраната. Мъжете си бяха направили зад прозореца кратка почивка между обиколките.

Изминаха две минути и доберманът се завърна, нетърпелив да му покаже какво е открил. Грифин го последва по коридора с многобройните врати към гостни, някога принадлежали на богаташ от XX век, играещ си на връщане към природата. Кучето не се спря пред нито една от тях. Прекосиха странно тихата кухня, защото готвачите и сервитьорите бяха получили свободен следобед да се повеселят на празненството в Лонг Лейк. Накрая животното спря пред една заключена врата.

Козината по гърба му настръхна. Огромната притихнала и пуста къща бе достатъчна да изнерви всекиго, но сега Грифин се канеше да отвори врата, през която никога не бе влизал. Огледа се. Извади от джоба на сакото малка връзка ключове и шперцове. Започна да ги пробва и четвъртият отключи с тихо прищракване.

Грифин приготви пистолета и натисна бравата. Пантите на вратата бяха добре смазани — отвори се безшумно. Усети едва доловим мирис на мухъл. Заопипва стената, откри електрическия ключ и светна лампата. Точно пред него започваше стълба, водеща надолу, дълбоко в избата. Грифин махна на животното с ръка и затвори след него вратата. Доберманът се стрелна по стълбите, а ноктите му зачаткаха по дървото.

Грифин зачака напрегнато, вперил поглед в тъмнината, където се губеше края на стълбището. Кучето се върна само след секунди и отново даде знак на господаря си, че може да го последва.

Докато слизаше, Грифин пипнешком попадна на още един електрически ключ. Запалените многобройни лампи осветиха пред него просторна изба с много открити ниши, пълни с безброй кашони. Всеки беше с изрядно надписан етикет, който съдържаше имена, дати, източници — историята на един учен и бизнесмен. Но интересът на кучето бе изцяло съсредоточен върху единствената заключена врата и неспокойно обикаляше около нея.

Със заредено оръжие Грифин прилепи ухо. Не чу нищо и го погледна.

— Мистерия някаква, а момчето ми?

Кучето вдигна муцуна, сякаш искаше да изкаже съгласието си. В момента играеше ролята само на разузнавач и наблюдател, но по заповед на Бил веднага щеше да се превърне в убиец. Грифин отключи по същия начин и тази врата, но не я отвори. Мазето приличаше на гробница. Това засилваше безпокойството му. Кръвта му пулсираше и нетърпеливо го подканяше да действа, но опитът го бе научил никога да не се доверява на очевидното. Не знаеше какво го очаква от другата страна — въоръжен отряд, някакъв луд или просто празно помещение.

Отново се ослуша. Накрая прибра връзката с ключове, решително стисна оръжието си и отвори вратата.

Озова се в мрачна килия без прозорци. Светлината отвън хвърляше светъл четириъгълник на пода. Отпред се виждаше неясна фигура, полегнала върху единствената мебел — малка кушетка, закрепена за стената. От дупката на пода се носеше неприятната миризма на урина. Цялото място навяваше тъга и чувство за опасност. Грифин даде знак на добермана да охранява вратата и бавно се приближи към леглото. Под вълненото одеяло се бе свил и спеше малък топчест човек.

— Целербах? — прошепна Бил.

Марти отвори очи.

— Какво? Кой? — говореше бавно, движенията му бяха сковани.

— Добре ли си? Ранен ли си? — Грифин го подпря за раменете, докато се приповдигне. За момент си помисли, че Марти е бит, а после, че вероятно е дезориентиран от съня. Но след като разтърси главата и потри очи, Грифин си спомни стария Марти от училището. Той беше другият близък приятел на Джон — лудото високомерно копеле, което непрекъснато вкарваше Смит в боеве и спорове. Не ненормален и арогантен, както разбраха по-късно, а просто болен. Някакъв вид аутизъм.

Тихо изруга. Можеше ли Целербах да му каже каквото се надяваше да научи? Направи опит.

— Аз съм Бил Грифин, Марти. Помниш ли ме?

Марти се сви в сенките. Кушетката проскърца.

— Грифин? Къде беше? Търсих те навсякъде. Джон иска да говори с теб.

— И аз искам да говоря с него. От колко време си тук?

— Не знам. Струва ми се отдавна.

— Какво им каза?

— Да им кажа? — Марти си припомни въпросите. Ударът и после мрака. — Беше ужасно. Тези хора са извратени. Наслаждават се на чуждата болка. Бях… в безсъзнание… — Сърцето му заби лудо, спомняйки си за неприятното преживяване. Стори му се, че се е случило само преди минута. Но събитията бяха леко мъгляви. Объркани. Разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Знаеше, че голяма част от проблема се състоеше в лекарствата.

— Не мисля, че съм им казал нещо.

— И аз смятам така — кимна Грифин. Ако им беше казал, вече щяха да са заловили и убили Джон. Но Ранди Ръсел можеше вече да го е елиминирала. — Ще те изведа от тук, Марти. А ти ще ме заведеш при Джон.

— Не съм сигурен, че знам къде е — отбеляза с тъжно лице Марти.

Грифин изруга.

— Почакай! Добре, помисли. Къде би могъл да е? Трябва да си определил някакво място за среща. Ти си гений. Гениите винаги обмислят всички подробности.

— Как ме откри? — внезапно стана подозрителен Марти. Никога не бе харесвал Бил. Беше устат и всезнайко, докато в очите на Марти — поне в училище — в най-добрия случай бе малко над средното ниво. Освен това му бе съперник за вниманието на Джон. Притисна се до стената. — Ти може да си един от тях.

— Аз съм един от тях. Джон вече го знае. Но той е в много по-голяма опасност, отколкото си мисли, а аз не искам да го убият. Трябва да му помогна.

Марти също искаше да помогне на Смит, а това означаваше, че трябва да се довери на Грифин. Но можеше ли? Сигурен ли бе?

— Виж, ще те измъкна оттук. Тогава ти ще ми повярваш и ще кажеш къде трябва да се срещнеш с Джон. Тръгваме заедно.

Марти вдигна глава. Погледът му стана проницателен и аналитичен. Всичко беше от просто по-просто, реши той. Ако прецени, че Бил е ненадежден, щеше да излъже.

— Добре — промълви накрая.

— Тогава да тръгваме.

— Не мога, прикован съм към стената — Марти унило показа ръцете и десния си крак. Краищата на тънки, но здрави вериги бяха закрепени за халки в стената, а ключалките не изглеждаха от лесните.

— Трябваше да се сетя, щом не са оставили никой да те охранява пред вратата.

— Неприятно е — отбеляза Марти.

— Обзалагам се, че е така. — Грифин отново извади инструментите си и бързо го освободи.

Докато Марти търкаше китките и глезена си, Бил свирна на добермана. Кучето дотърча с вдигната муцуна.

— Приятел — каза Грифин, като докосна Марти. — Добър. Защитавай.

С удивително спокойствие обичайно нервният Марти протегна крака от кушетката и седна, а огромното животно подуши дрехите, ръцете и краката му. Щом то отстъпи, Марти попита:

— Имали си име?

— Самсон.

— Подхожда му — реши Марти. — Сигурно ти е добър приятел.

— Такъв си е. Наблюдавай — заповяда Бил.

Самсон изскочи навън, огледа се на всички посоки и зави към стълбището.

— Хайде — поведе Бил.

Грифин подкрепяше Марти, докато излизаха от стаята, но след това той го отблъсна. Двамата почти тичешком се изкачиха по стълбите, прекосиха пустия коридор и излязоха от задната врата, където беше паркирана колата на бившия агент. Мозъкът на Марти работеше на пълни обороти. Изпитваше смесени чувства към Бил, но все пак той го бе измъкнал от ужасната тъмница. Когато Грифин се спря на прага, Марти го хвана за ръката.

— Виж, движеща се сянка! — посочи към малкия страничен прозорец.

Доберманът протегна напред глава. Грифин махна на кучето да спре. Същевременно притисна Марти надолу.

— Просто един от охраната. След три минути ще завърши обиколката си — забързано му прошепна той. — След това тръгваме, нали?

— Не е необходимо да искаш позволението ми — сопна се Марти. Определено се чувстваше по-добре.

Грифин повдигна вежда. Погледна през прозореца и кимна към Целербах.

— Да тръгваме.

Бил го задърпа напред. Кучето се втурна покрай тях към джипа. Грифин отвори вратата и доберманът се настани в колата. Застана зад волана, а Марти зае седалката до него. Запали мотора и заповяда:

— Легни долу.

През последните дни животът му бе изпълнен с толкова преживелици, че Марти вече не спореше, когато някои по-добре запознат с бездънния свят на насилието му кажеш да направи това или онова. Сви се на пода. Самсон гордо се настани на седалката. Марти протегна ръка към него и когато кучето завря нос в нея, го потупа по влажната муцуна.

— Добро куче!

Грифин караше бързо. Друг пазач му махна с ръка, когато напускаше двора, и той го поздрави в отговор. Минаха по-малко от двайсет минути, откакто се бе върнал, и се надяваше да са забравили предишното му заминаване. Сега насочи вниманието си към следващата си цел. Да открие Джон, преди Ранди Ръсел да го убие.

— Добре, вече сме вън от опасност. Сега накъде?

— В Сиракуза. Ще ти кажа останалото, като стигнем.

— Трябва да летим, там ще наемем кола — реши Грифин.

Но в бързината бе забравил за третия пазач, скрит в гората. Мъжът изгледа изчезващото по пътя чероки и тихо каза по клетъчния телефон:

— Мистър Тремон? Той захапа въдицата. Измъкна онзи Целербах и запрашиха с колата. Да, сър. Вече инсталирахме проследяващото устройство. Летището е подсигурено, а друга група го чака на междуградския път.

Глава 42

13:02 ч.

Сиракуза, Ню Йорк

— По дяволите всичко! — изрева ядосано Питър Хауел, наведен над компютъра. — Във файловете на Бланчард няма почти нищо за ветеринарния серум или за маймунския вирус. Всичко изглежда съвсем законно. — Прокара с отвращение ръка по сивата си коса.

Вятърът свистеше през разбития прозорец на караваната — Смит седеше на канапето до него, скръстил ръце на гърдите и с протегнати напред крака. Докато Питър търсеше нформацията, той леко подремваше. Пистолетът му бе затъкнат в колана — можеше мигновено да го измъкне от там.

— И нищо за тестове върху хора?

— А Ирак? — зад него Ранди се протегна. Тя също спеше, докато гръмогласното проклятие на Питър не я разбуди. Внезапно осъзна, че се намира до Джон, съвсем близо до него. Настани се на пода, за да остави повече място по между им. Автоматът й се намираше под канапето точно до коленете й. Усещаше сигурност в неговата близост.

— Нито дума — изръмжа Питър. — Възможно е да сме попаднали на погрешна следа. Бланчард може да е чиста като планински ручей. Ако всичко е както изглежда и откриването на серума е щастливо съвпадение?

— О, моля те! — невярващо възрази Ранди.

— Това не обяснява първоначалните дванайсет случая — припомни му Джон. — Който и да е започнал този експеримент преди десет години, явно разполага с вируса. Както и със серума, излекувал тримата иракчани миналата година и тримата американци преди седмица.

Настъпи тишина. Замислиха се дали е възможно друго обяснение.

— Трябва да съществуват и тайни записи. — Смит се завъртя и придоби заплашително изражение.

— Може и да не документират всичко — предположи Ранди.

— Това е абсурд! — не се съгласи Джон. — Учените изследователи трябва да съхраняват своите записки, забележки, получените резултати, предположенията си. Пазят и най-маловажното късче хартия — всеки намек, идея или просто проблясък може да ги придвижи напред. Освен това съществуват ръководители на проектите, които трябва да наблюдават развитието на задачата, да поставят нови задания, да следят за изразходваните средства и да водят строга отчетност.

— Но защо трябва да пишат всичко на компютър? — попита Ранди — Могат да го правят и на ръка.

— Не и в днешно време. Компютрите са се превърнали в мощно оръдие на самите изследвания. За проекции, за симулации на някои процеси, за статистически анализи… в противен случай всичко това би отнело години. Не, някъде трябва да има следа от работата им на компютър.

— Убеди ме — саркастично му се озъби Питър. — къде е, а?

— Нужен ни е Марти! — Сега беше ред на Смит да изругае. Тъмните му морскосини очи издаваха раздразнение.

— Тогава да опитаме по друг начин — разумно се намеси Ранди. — Нека отидем до Бланчард, да проникнем вътре и да разгледаме файловете им на място. Ако там открием някой осведомен, ще го убедим да е разговорлив с нас.

— Велико — изсмя се Джон. — Знаех си, че все още не сме нарушили всички закони. Трябваше да има нещо, което сме пропуснали. Нападение с взлом например.

Внезапно по вратата на караваната се чу паническо чукане.

— Май остарявам — порица се Питър, като сграбчи автомата. — Не чух никой да се приближава.

Смит и Ранди светкавично извадиха оръжията.

— Джон! — Гласът отвън беше познат и заповеден. — Отвори проклетата врата! Аз съм!

Смит незабавно скочи и отключи. Закръгленото тяло на Марти извърши истински атлетичен подвиг, като прелетя през прага и се хвърли в ръцете на Смит.

— Джон, най-сетне! — Прегърна го и след това развълнувано отстъпи крачка назад. — Вече си мислих, че никога повече няма да те видя. Къде бяхте, за бога? Ранени ли сте? Бил ме спаси, затова реших да го доведа при вас. Нали така?

— Капан! — излая Питър и насочи автомата си към Грифин, който тихо се беше вмъкнал в колата.

Бившия агент на ФБР се беше облегнал на вратата, а празните му ръце висяха отпуснато от широките рамене. Мускулестото му тяло обаче стоеше изправено и нащрек. Дългата му кафява коса бе мазна, сякаш не беше мита от месеци, а погледът му излъчваше празнота, която вледени Джон.

Ранди незабавно застана зад Хауел с насочено напред своето „УЗИ“.

— Не! — извика Смит, като застана пред Грифин. — Това наистина е Бил. Свалете оръжията си. — Обърна се към стария си приятел: — Сам ли си?

— Сами сме! — увери го Марти. — Бил каза, че трябва те предупреди. Сега си в по-ужасна опасност отвсякога. Каква опасност?

Все още нащрек, Питър и Ранди леко сведоха оръжията си. В този момент Бил Грифин бръкна в джоба си и измъкна оттам деветмилиметров глок.

— Тя — Грифин насочи смъртоносното желязо към Ранди, а празните му очи се втренчиха в нея. — Тя е от ЦРУ. Изпратена е от генерал Нелсън Каспър да те убие, Джон.

— Какво? — Ранди пребледня от гняв. Яростният й поглед се местеше от Грифин към Джон и обратно. — Това е лъжа! — После фиксира с поглед Грифин. — Как смееш! Работиш за банда масови убийци и идваш да обвиняваш мен?!

Смит вдигна ръка.

— Защо секретарят на началника на Обединените щабове ще иска смъртта ми?

— Защото работи за същите хора, за които работя и аз.

— Тремон и Бланчард Фармацевтика?

Бил кимна.

— Затова те предупредих в парка Рок Крийк.

— Но не предупреди никой друг — изгледа го с презрение Джон. Лицето му гореше. — И те убиха София.

— Такъв е светът, в който живеем, Джон — промълви с горчивина Грифин. — Няма добри момчета. Вече никой не вярва в доброто и злото. Всеки взима, каквото може само за себе си. Сега се опитвам да получа своето. Дължа си го.

Джон погледна настрани, опитвайки се да остане спокоен. София беше мъртва. Не можеше да я върне обратно. Винаги щеше да носи болката, но може би щеше да се научи да я понася по-леко. Насили се да каже тихо:

— Никой нищо не ти дължи, Бил. И ти грешиш за Ранди. Не е възможно да са я изпратили да ме убие. Абсурдно е предвид обстоятелствата, при които се срещнахме. Всъщност тя спаси живота ми — усмихна й се и с огромна изненада видя как лицето на ледената кралица омеква. — Не по-малко от мен иска да спрем Тремон. Кой ти каза, че Каспър й е наредил да ме убие?

Слушайки Джон, Бил Грифин се почувства странно. Сякаш бе изпуснал някакво изключително важно парче в пъзела на живота. Не беше сигурен какво е то, но в момент на прояснение пред него се разкри истинската трагедия на тази загуба. Осъзна, че никога няма да може да се върне и да възстанови загубеното по пътя. Докато гледаше как Смит се бори да запази самообладание, споменавайки София, почувства самота и угризение. Може би беше избързал с решението да се бори само за себе си. Може би трябваше да предупреди и София. Би могъл да предупреди и други…

Тук се спря. Колко далеч би стигнал? Със сигурност не беше призван да спасява света. Но вероятно сега бе настъпил моментът да каже на Смит какво всъщност се крие зад смъртта на годеницата му.

— Зад всичко стои Виктор Тремон. Неговият наемник номер едно е Надал ал Хасан. Те…

Докато произнасяше имената в главата му светна предупредителна лампичка. Спомни си колко празна беше вилата на Тремон, колко лесно и безопасно откри Марти. Колко безпрепятствено избягаха. Пазачите сякаш бяха забравили задълженията си.

Обърна поглед към Марти.

— Тремон или някой от останалите да ти е давал да носиш нещо? Помисли! Копчета, монети, химикалки, например гребен?

— Мислиш, че… — започна Джон.

— Пребъркай си джобовете. Може би са ти подхвърлили нещо, без да забележиш. Който и да е от тях. Например Мадукс.

Първоначално Марти не разбра какво му говорят, но след това всичко стана ясно.

— Страхуваш се да не са ми подхвърлили бръмбар? — Моментално обърна джобовете си върху ниската масичка. — Не помня нищо, но и повечето време бях в безсъзнание, откакто ме удари белязаният тип.

Пухкавите му ръце, толкова сръчни при работа с клавиатурата и толкова безпомощни в ежедневния живот, сега се движеха със завидна бързина. Бившият агент на ФБР го наблюдаваше със засилваща се тревога и му се искаше да го сграбчи и да разкъса всичките му дрехи на парченца, за да се убеди, че е чист. Вместо това нареди:

— Свали си колана, Марти. Бързо!

— И обувките — допълни Джон.

Докато Марти сваляше колана, прилив на ярост обхвана Бил Грифин. Въпреки това неутралният му глас едва-едва потрепваше.

— Те са ме излъгали. Били са убедени, че ще се опитам да те предупредя. След това са ми позволили да освободя Марти, а той да ме доведе до вас. И бездруго нищо не са успели да научат от него. Два заека с един изстрел. Сигурно ме подозират още от Рок Крийк. Трябваше да…

Отвън прозвуча рязко единично излайване.

Бил замръзна. Лицето му помръкна.

— Те са тук. Ал Хасан и хората му.

— Откъде знаеш? — Ранди се плъзна до стената към здравия прозорец. Внимателно заоглежда околността.

— Кучето — сети се Джон. — Твоят доберман от парка.

— Самсон — кимна Бил. — Дресиран е за бой, разузнаване и за охрана.

— Виждам ги — прошепна Ранди. — Май че са четирима. Крият се зад колите отсреща. Единият е висок арабин.

— Ал Хасан — гласът на Бил Грифин беше гробовно тих.

Питър цъкна с език и промърмори:

— Ето как са ни открили. — В ръката си държеше малък трансмитер, изваден от кухия ток на обувката на Марти. — Красиво малко бръмбарче, нали? — С отвращение изхвърли машинката през прозореца и здраво стисна автомата.

Ранди все още гледаше през прозореца.

— Не виждам полиция или военни…

— Какво значение има! — ядно извика Бил Грифин. — Довел съм ги тук, при вас. Глупак! Какъв глупак съм!

— Едва ли — спокойно каза англичанинът. — Ще трябва доста да се потрудят и кръв да пролеят, за да ни заловят.

— Той се протегна към един електрически ключ и натисна бутон от едната му страна. Чу се скърцащ звук и два панела от пода се раздвижиха и се плъзнаха бавно встрани. — Никога не си оставям само един-единствен изход. Джон, ще ми направиш ли честта да бъдеш пръв?

Джон скочи в дупката.

— Ти си следващият, моето момче — Хауел се обърна към Марти.

Марти надзърна в отвора и скочи върху асфалта. Големият доберман беше залегнал под караваната, а огромните, тъмни очи сканираха откритото пространство, както и дърветата зад паркираната кола. В непрогледния мрак Марти пропълзя встрани, оставяйки място за Ранди, Бил и Питър. Доберманът вдигна нос към Марти, подуши го и успокоен, продължи да охранява караваната. Целербах се примъкна към него и прокара ръка по меката козина. Странно, не чувстваше никакъв страх. Вдигна поглед и огледа редицата коли и дънерите на дърветата в недалечната гора. Не видя следи от човешко присъствие и за момент си помисли, че Ал Хасан и хората му са се отказали и са се прибрали в къщи.

Бил Грифин тихо каза на кучето:

— Приятели, Самсон, приятели.

Накара го да подуши всеки един от тях. След това, водени от Джон, всички пропълзяха към единия край на колата, който се намираше най-близо до гората. От безопасността ги деляха само пет-шест метра.

— Натам — кимна към гъсталака Питър. — Ще можем да се скрием и да измислим какво да правим по-нататък. Когато ви кажа „Хайде“, скачате и тичате, сякаш всички дяволи на ада са по петите ви. Ще ви прикривам — потупа уверено оръжието си.

В този момент откъм предните дървета изплуваха сенки.

— Залегнете! — извика Смит и се хвърли по лице.

Останалите го последваха точно преди ураганен огън да прореже откритото пространство. Куршумите рикошираха от двете страни на караваната. Запълзяха назад, търсейки прикритие зад гумите.

— Колко са? — попита Бил Грифин.

— Двама. — Англичанинът беше присвил очи и оглеждаше дъбравата.

— Или четирима — възрази зад него Джон, като дишаше тежко.

— Двама или трима — включи се Ранди, — което означава, че поне двама са от другата страна.

Бил Грифин се огледа наоколо. Долови напрежението и страха по лицата им, но и храбростта, бликаща от очите им. Това беше вярно дори за Марти в неговото странно състояние и още по-странно работещ мозък. Вече не беще същият ревлив, вечно оплакващ се досадник, когото помнеше преди години. Компютърното генийче беше пораснало. Като си го помисли, усети, че дълбоко в него се отвори някаква стара и много болезнена рана. Почувства странна промяна в душата си. Може би причината бе в годините прекарани в служба на хора с извратени мозъци. Или може би никога не беше принадлежал на света, към който се бе стремил. Но най-вероятно вече не му пукаше от нищо и от никого, дори от самия себе си.

Отчаяно му се искаше нещата отново да придобият значение. Най-сетне разбра защо бе рискувал толкова много, за да предупреди Джон. Опита да спаси нещо добро в себе си. Кръвта му сякаш потече по-бързо, така както преди години, когато двамата със Смит бяха млади и бъдещето беше пред тях.

Знаеше какво трябва да направи.

Знаеше го всяка частица от тялото му. Единственото, което щеше да го спаси.

Без предупреждение бързо пропълзя изпод караваната, скочи на крака и се втурна напред към залегналите в гората убийци. Доберманът го последва.

— Бил! — изкрещя Джон — Недей!

Но вече бе твърде късно. Дългата му коса се развяваше, а краката го носеха към дърветата. Стреляше със своя глок и чувстваше такава свобода и облекчение, че не даваше пукната пара за живота си. Доберманът се хвърли върху един от наемниците вляво.

След секунда Джон, Ранди и Питър скочиха с оръжие в ръце и го последваха. Когато Джон го настигна, Бил лежеше сред тревите точно пред дървета, а от гърдите му течеше кръв.

— Исусе! — въздъхна Питър.

Бръснещият му поглед не преставаше да търси нови неприятели сред гората и на паркинга. На три метра от тях лежеше ниският набит мъж, който водеше атаката срещу Смит в Джорджтаун. Втори се беше проснал мъртъв с куршум в главата. Гърлото на третия беше прегризано, а доберманът бе изчезнал в храстите и дебнеше за други жертви.

— Не се виждат следи от мъжа, наречен от Бил Ал Хасан бързо отбеляза Питър. — Трябва да е бил с останалите отпред.

— Ако е останал сам, едва ли ще посмее да предприеме нещо — съгласи се Ранди, здраво стиснала автомата. Гласът и омекна и се обърна към Джон: — Как е той?

— Помогни ми.

Докато Питър стоеше на пост, Ранди и Смит пренесоха Бил под закрилата на дърветата, където го положиха на постеля от паднали листа.

— Бил, проклет негоднико — каза нежно Джон. — За какво се мислиш. Заедно щяхме да се справим с тях.

— Не… бъди толкова… сигурен… — Хвана приятеля си за яката и го придърпа към себе си. — Този път… можеше да те убият. Ал Хасан е някъде там… чака подкрепления… бягайте!

Хватката му беше здрава, но по устните му изби розова пяна.

— Успокой се, Бил. Само ще погледна раната ти. Ще се оправиш и…

— Глупости! — Грифин му отправи неуверена усмивка.

— Вървете във вилата… Езерото Магуа… Ужасно… ужасно — затвори очи, а дишането му стана почти недоловимо.

— Не говори! — разтревожено му каза Джон и разпра ризата.

Бил отново отвори очи.

— Няма време… Съжалявам за София… съжалявам за всичко — очите му се разшириха, сякаш се взираше в безкрайността.

— Бил! Бил! Не го прави!

Главата му клюмна назад. В смъртта лицето му изведнъж стана някак си по-младо, по-невинно. Чертите, които толкова лесно се променяха в зависимост от ролите, които Грифин играеше, сега се отпуснаха и разкриха една волева физиономия, изпълнена с болка. Някъде запя птица. Бръмчаха насекоми. Слънчевата светлина ги сгряваше.

Смит опипа каротидната артерия. Нищо. Сложи ръка на кървавените му гърди. Нямаше дори намек за пулс. Приседна до приятеля си. Обзе го онази толкова добре позната болка. Първо София, сега и Бил.

Внезапно от дърветата изникна доберманът. Застана на пост до Бил. Наведе глава и го близна по лицето. От гърлото му се чу нещо като тихо оплакване. Марти промърмори нещо и погали кучето по гърба.

Смит затвори очите на стария си приятел.

— Мъртъв е!

— Трябва да тръгваме Джон. — гласът на Питър беше мек, но настоятелен. Подаде му кърпа от колана на униформата си. Джон обърса ръцете си от кръвта.

— Съжалявам Джон, знам че си разстроен и че е бил добър приятел, но скоро ще се появят още от онези — напомни му Ранди.

Джон не реагира и Марти се сопна.

— Джон! Хайде да вървим! Плашиш ме!

Смит се изправи и огледа разбитата каравана и сгърчените тела на земята. Пое дълбоко въздух, за да усмири гнева и болката. Още веднъж погледна към Бил Грифин.

За много неща имаше да отговаря Виктор Тремон.

— Ще се промъкнем през гората обратно към колата.

— Добра идея — каза Ранди и тръгна начело.

— Хайде, Самсон — подвикна Марти.

Кучето вдигна глава. След това побутна рамото на мъртвия си господар. Издаде ниско и жално скимтене и още веднъж близна тялото на Бил. Когато не последва реакция, му хвърли последен поглед, сякаш се сбогуваше, и тихо пое след останалите.

Високото тяло на Ранди проправяше път между храстите и бодлите. Зад нея вървяха Джон и Марти. Ариергардът се състоеше от добермана и Питър, който размахваше оръжието си към сенките на гората.

— Знаеш ли нещо за тази вила, за която спомена Бил? — обърна се към Марти Смит. — Езерото Магуа говори ли ти нещо?

— Там е стаята, където ме заключиха.

— Знаеш ли къде е?

— Разбира се.

Внезапно Питър прекъсна разговора им.

— Те са след нас. Ще ги задържа. Бързайте напред.

— Не без теб — отказа Смит.

— Не ставай глупав. Трябва да приключиш с Тремон. Аз мога да се грижа за себе си.

Зад тях се чуха приближаващи стъпки. Големият доберман се закова и погледна Питър. Англичанинът тихо му заговори, а после се обърна към Смит.

— Вървете! Веднага. Със Самсон ще прикрием следите ви и ще ви спечелим време. Бързайте! — Наведе се към кучето: — Разбираш ли сигнали с ръка, момчето ми? — Протегна длан и махна встрани. Самсон моментално се втурна на разузнаване. Питър кимна доволно: — Ето, виждате ли? Няма да бъда сам.

— Прав е! — съгласи се Ранди. — Това искаше и Бил.

За секунда Джон стоеше като вцепенен. Очите му зловещо се бяха втренчили в горските сенки. Едрото мускулесто тяло се бе напрегнало, готово за скок. Бил току-що загина, а сега и Питър се излагаше на смъртна опасност, това бе прекалено много. Джон се бе посветил на спасяването на живота, не на неговото отнемане. А сега обстоятелствата го бяха привързали към безнадеждната примка на смъртта.

Погледна обветреното и загоряло лице на Питър. В проницателните очи се четеше едно послание: „Остави ме. Това е моя работа.“

Смит кимна.

— Добре. Марти, следвай ме. Успех, Питър.

— Чудесно! — англичанинът се обърна и решително се насочи към горските сенки, сякаш целият му живот се бе съсредоточил в този момент.

Джон, Марти и Ранди бързо потънаха сред дърветата. Зад тях се чу дълъг откос, последван от нечий предсмъртен вик.

— Питър ли беше? — разтревожено попита Марти. — Дали не е ранен? Може би трябва да се върнем?

— Това беше неговият хеклер и кох — увери го Смит, въпреки че самият не беше сигурен.

Марти неубедено кимна, спомняйки си безкрайните дни в близост с отровното чувство за хумор на англичанина и дразнещите му навици.

— Надявам се, че си прав. Аз… май започнах да го харесвам.

Продължиха да вървят. Гората беше тиха и само от време на време я раздираше някой изстрел. Всеки път този звук сякаш пронизваше Джон. След това настъпи пълна тишина. Така стана по-зле. Питър може би лежеше, облян от собствената си кръв. Може би някъде умираше в самота. Накрая излязоха на една тиха алея, паралелна на шосе 5. Бързо прикриха оръжията си под дрехите и свиха по улицата, където Джон и Ранди бяха паркирали колата си.

Преди да я приближат, предпазливо се разпръснаха.

Наоколо бе пусто и никой не се опита да ги спре. Марти въздъхна облекчено и се качи на задната седалка. Джон седна на шофьорското място. Ранди се настани до него и постави автомата в скута си. След час пристигнаха на летището в Орискани — Утика. Наеха малък самолет и полетяха към обширната пустош на щатския парк Адирондак.

Глава 43

15:02 ч.

Езерото Магуа, Ню Йорк

Дървената вила на Виктор Тремон изглеждаше огромна сред дърветата. Тесен павиран път водеше към прекалено голям гараж от задната й страна. Патрулът се състоеше от трима тежко въоръжени мъже. От далечната страна се забелязваше красивото езеро, скътано между боровете. Отгоре се носеха големи бели облаци, а следобедната светлина хвърляше дълги сенки по обраслите с дървета склонове на планината.

Зад вилата бяха залегнали Джон, Ранди и Марти. Лежаха по корем върху дебелия килим от борови иглички и внимателно анализираха разположението на сградата и изпълнените с досада действия на пазачите.

— Надявам се Питър да е прав — каза Марти, като протегна глава напред, без да е сигурен какво точно оглежда.

— Той знае какво прави — каза Смит, като в същото време запаметяваше маршрутите на охраната. Извърна се и погледна Ранди, която бе залегнала от другата му страна и напрегнато се ослушваше.

Дари го с приятелска усмивка.

След това и тримата посветиха изцяло вниманието си на плановете как да проникнат в планинския замък на Тремон. Един от отегчените и прозяващи се пазачи обикаляше веднъж на половин час постройката, проверяваше вратите и оглеждаше местността толкова повърхностно, че едва ли щеше да ги забележи, освен, ако не застанат пред него и не му помахат. Вторият седеше спокойно на едно столче, пушеше и се радваше на късното октомврийско слънце. Автоматичната му карабина небрежно лежеше на скута му. Третият се беше разположил удобно в един военен джип, недалеч от хеликоптерната площадка. Тя представляваше просто едно разчистено от тревата място, намиращо се на около двеста метра вдясно от тях.

— От години не са имали неканени гости. Може би никой не е нарушавал спокойствието им. — предположи Джон.

— Възможно е да няма какво толкова да се охранява — каза Ранди. — Грифин може би ни е излъгал. Възможно е да е грешал.

— Не, той ни спаси и знаеше, че умира — настоя Смит. — Не би могъл да лъже.

— Случва се Джон. Самият ти каза, че е вършил злини.

— Не и такива злини. — обърна се към Марти — Когато те заключиха тук, запомни ли нещо от вътрешността на сградата?

— Голям хол и множество по-малки помещения. Една слънчева стая, до нея кухня. Разпитваха ме в едно мазе надолу по стълбите. Беше съвсем празно освен един стол и една кушетка. Когато се събудих, намирах се в мазето, прикован с верига към стената.

— Само това ли можеш да ни кажеш? — попита Ранди.

— Не можах да си взема брошура от хотела им — опъна й се той. След това се намръщи. — Добре де, извинявай. Знам, че не искаше да ме обидиш. Наистина видях хора в бели престилки, приличаха на лекари. Носеха и бели панталони. Качваха се по стълбите към втория етаж, но какво има там не знам.

— Дали е някаква лаборатория? — попита се Ранди.

— Секретна лаборатория! — гласът на Джон беше тих, но тържествуващ. — Това е едно от нещата, които искаше да ни каже Бил. Секретна лаборатория за изследване и развойна дейност. Записките за дванадесетте жертви от войната в Залива, както и всичките им останали експерименти трябва да са тук. Сигурно за това не открихме нищо във файловете на Бланчард. Те никога не са записвали нищо в официалните доклади на компанията.

— Може би използват друга парола или друго име на компания — реши да теоретизира Ранди.

— Най-добре е да влезем и да разберем на място. Марти, стой тука. Така ще е по-безопасно. Ако видиш или чуеш нещо, стреляй веднъж, за да ни предупредиш.

— Не се бой, ще ги скъсам. — Марти се поколеба, а очите му се разшириха от удивление. — Не мога да повярвам, че казах подобно нещо. И особено, че го казах ентусиазирано. — Той хвана пушката помпа марка „Енфийлд“ с нервно неудоволствие. Беше си взел медикаментите, но ефектът им скоро щеше да отшуми.

Джон и Ранди решиха да изчакат, докато пазачът направи още една обиколка и запали цигара до втория охранител на верандата. След това се канеха да елиминират човека до хеликоптерната площадка. Не им се наложи да чакат дълго. След няколко минути единият от двамата стана и изчезна. След десетина минути се появи този път от далечната страна на сградата и разсеяно оглеждаше местността. Скоро направи пълен кръг и се присъедини към колегата си. От тази страна на вилата оставаше единствено пазачът на поляната. Той седеше на седалката на джипа и отегчено се прозяваше.

— Сега — каза Джон.

Втурнаха се към площадката. Далеч от полезрението на колегите си пазачът подремваше под горещите лъчи на слънцето.

— Искаш ли да минеш от другата страна на джипа, Ранди? — предложи Джон. Чувстваше как пулсът му се ускорява. — Ще стоя тук и ще те прикривам. Когато стигнеш, дай ми сигнал. Ще отвлека вниманието му от тази страна. Ако се събуди по-рано и те забележи, ще го обезвредя от тук.

— Ще ти махна с кърпичка — усмихна му се Ранди.

Чувстваше се щастлива, че действа, и този път инициативата беше тяхна. Сърцето й лудо биеше, докато се плъзгаше между дърветата и се изгуби извън зрителното поле на Джон. Той коленичи сред сенките на границата на гората. Извади пистолета си и зачака, наблюдавайки похъркващия пазач. Изминаха пет минути. След това забеляза размаханото парче плат точно зад колата. Пазачът се размърда, но не отвори очи. След като се намести още веднъж, Джон скочи право към отворената врата на машината.

Когато бе на половината път, пазачът внезапно разтвори очи. Видя го и панически се протегна за своята М-16. В този момент зад него се материализира Ранди. Русата й коса изглеждаше като слънчева сабя, а красивото й лице бе каменно и концентрирано. Тялото й се придвижваше с мекотата и скоростта на сиамска котка. С едно-единствено движени се прехвърли през вратата на открития джип, застана с единия крак иа задната седалка, а с друтия върху рамката на сваления прозорец и притисна автомата си към главата на пазача. Всичко това отне дъха на Джон. Никога преда не беше виждал жена да се движи с такава бързина. Гласът й беше студен и ясен.

— Хвърли оръжието.

Пазачът се поколеба за секунда, сякаш пресмяташе шансовете си, след това бавно захвърли пушката си на седалката зад себе си. Постави ръцете си на тила с отработеното движение на някой свикнал да го арестуват.

— Добро решение.

Джон дотича до джипа и взе оставената М-16. С Ранди подкараха пленника си обратно към мястото, където ги чакаше Марти. Тримата заработиха в пълен синхрон. Целербах наряза ризата на пазача на ивици. Ранди и Джон използваха колана и фланелката му, за да направят запушалка за устата. След това завързаха краката и ръцете му. Обездвижен и без възможност да говори, пленникът им хвърляше ядосани погледи.

Смит взе връзката ключове на пазача.

— Другите двама няма да ни очакват отвътре.

— Това ми харесва — одобри плана Ранди.

Погледът му се задържа върху нея малко по-дълго, отколкото бе необходимо, но, изглежда, тя не забеляза.

— Знам какво се канете да ми кажете — въздъхна Марти, — ако видиш някой, стреляй. По дяволите! Като си помисля, че преди две седмици никога не бях държал оръжие в ръцете си. Пропадам!

Двамата оставиха Целербах да се самосъжалява и охранява пленника. Приближиха от задната страна на вилата, където имаше страничен вход. Ранди стоеше на пост, докато Смит успее да открие правилния ключ и да отвори вратата. Внимателно влязоха и се озоваха в антре, където слънцето грееше от малките странични прозорци, а още светлина идваше от другия край на коридора пред тях. Тръгнаха напред. От двете им страни се редяха затворени врати, а във въздуха се носеше аромата на скъпи цигари.

— Какво е това? — Ранди се закова на паркета.

Смит поклати глава.

— Не чух нищо.

Тя бе замръзнала, а челото й се сбърчи от напрежение.

— Вече го няма. Каквото и да съм чула, вече го няма.

— Нека да пробваме вратите.

Те опитаха всички брави, но вратите се оказаха заключени. Изглеждаха като офиси или спални за гости.

— Да ги оставим за после — предложи Ранди.

Подминаха едно стълбище, водещо към малка площадка, а след това извиващо настрани. От втория етаж не се чуваше нищо. Продължиха напред, като се ослушваха. Ароматът на цигари се усилваше. Погледът на Джон не пропускаше и най-малката подробност. Накрая се отзоваха на прага пред огромна облицована в дърво стая. Мебелите бяха от дърво и кожа в селски стил. Това трябваше да е голямата всекидневна, за която спомена Марти. Предната стена бе почти изцяло остъклена и през нея нахлуваше слънчевата светлина. В средата на помещението се намираше каменно огнище, в което грееха въглени и затопляха стаята в октомврийския хлад. Прозорците гледаха към езерото и горите зад него. Разделяше ги врата, водеща към покритата веранда.

Без да говорят, се приближиха внимателно до рамката на изхода и надникнаха навън. Зад верандата на поляната седяха останалите двама пазачи. Безгрижно си разговаряха, изтегнати на люлеещите се столчета, и се припичаха под топлите лъчи на октомврийско слънце. Погледите им разсеяно се взираха в далечните планини, а оръжието им беше небрежно оставено на коленете.

— Те са чудесни мишени — промърмори Ранди.

— Мързеливи идиоти. Решили са, че щом го няма Тремон, могат да правят, каквото си искат.

— Ако се наложи да стреляме — прошепна Ранди, — аз ще се заема с онзи отдясно, а ти с другия отляво. Ако имат късмет, ще се предадат.

— Това искаме и ние — съгласи се Смит. Свикваше да работи с нея. Даже му доставяше удоволствие. Ако успееха да оцелеят… — Да тръгваме!

Открехнаха вратата и на пръсти излязоха на верандата, докато пазачите пушеха и разговаряха. По-високият пазач изведнъж хвърли фаса си на тревата и се изправи.

— Трябва да направя обиколката — преди Джон и Ранди да могат да реагират, той се обърна и ги видя. — Боб! — извика той.

— Хвърлете оръжията си! — заповяда им Джон.

— И го направете бавно — гласът на Ранди беше напрегнат, — за да не стане някаква грешка.

Двамата мъже замръзнаха. Само единият се беше изправил и полуизвърнал към тях. Вторият още седеше на стола. Никой не беше насочил оръжието си, докато Ранди и Джон ги държаха на прицел. Засадата беше извършена перфектно и у никого нямаше и капчица съмнение, че пазачите щяха безпрекословно да се подчинят, освен, ако съвсем не им беше омръзнал живота.

— Мамка му! — коментира положението единият от тях.

Нищо не нарушаваше тишината, докато Джон заключваше тримата пленници в една странична постройка близо до гаража. Марти стоеше в сенките зад него, докато Ранди бе невидима, приклекнала до стената на вилата, и следеше за някакво раздвижване. Кръглото лице на Марти беше тревожно, а зелените му очи бяха помръкнали, сякаш беше попаднал в свят, за който никога не би желал да научава каквото и да е.

— Искаш да остана тук, нали? — попита той с тон, показващ, че вече знае отговора.

— Тук е по-безопасно Марти, а и трябва да оставим някой на стража. Не знам какво ще открием в лабораторията. Ако нещо се случи с нас, ти ще имаш шанс да се спасиш и да се скриеш в гората.

Марти мрачмо кимна. Свикналите на компютърни клавиши пръсти стискаха пушката-помпа.

— Добре Джон, нищо. Знам, че ще се върнеш за мен. Желая ти късмет. Ако пък някой се появи, поне веднъж ще стрелям с оръжието, — храбро се усмихна Марти.

Смит окуражаващо го потупа по рамото, а Марти му стисна ръката.

— Аз ще се справя, за мен не се безпокой. Време е да тръгваш.

Джон и Ранди се срещнаха при задния вход. Стискайки оръжията си те се спогледаха, като в погледа им се четеше повече от разбиране. Джон отмести погледа си, а Ранди занервичи, неразбираща защо се е разнежила.

Влязоха в къщата и спряха в поднижието на стълбата. Охраната беше обезвредена без стрелба и се надяваха работещите по-горе хора нямаха представа за тяхното присъствие.

Започнаха внимателно да се икачват по стълбите. Прекосиха площадката на стълбите и се оказаха в коридора. Обграждаше ги тишина.

Оглеждайки се разбраха защо е толкова тихо. По двете стени на коридора се намираха врати с дебели стъкла. През едно от тях се виждаше просторна, блестяща от чистота лаборатория с разположине по периметъра кабинети и сепарета. В дъното се забелязваше нещо като херметически затворен отсек, където най-вероятно провеждаха експериментите в стериална среда. Всички лаборатории в света си приличат: от една страна блестят от чистота, от друга в тях се наблюдава известен творчески безпорядък — нахвърляни хартии, бюра зарити от папки, горелки, колби, микроскопи, компютри, класификатори на картотеката и други предмети, без които е немислима работата на учените изследващи неизвестното. Виждаше се и последен модел спектрометър, но вниманието на Джон беше погълнато от нещо друго. В средата на една от стените се открояваше тежка метална врата маркирана с червен трилистник. При вида на този знак сърцето му радостно заби. Трилистника означаваше, че вратата водеше към скретното „Ниво-4“ на достъп.

— Виждам четири човека, — прошепна Ранди.

— Хайде, дойде момента да им се представим, — прикривайки вълнението си допълни Джон.

Насочвайки напред оръжията си, отвориха вратата на лабораторията.

Глава 44

Двама технически сътрудници вдигнаха лица. При вида на насоченото към тях оръжие се вцепениха от страх. Един от тях тихо застена. Чувайки този звук, още две жени остваиха работата си и виждайки ги пребледняха. Явно Джон и Ранди изглеждаха доста страховито.

— Не стреляйте! — примоли са по-възрастния от мъжете.

— Умолявам ви, недейте! Аз имам деца! — възкликна млада жена.

— Никой от вас няма да пострада, ако отговорите на нашите въпроси, — увери ги Джон.

— Казва ви истината, — добави Ранди и посочи с дулото на узито към неголямо помещение, нещо като конферентна зала. — Всички в залата. Там ще си поговорим в по-спокойна обстановка.

Четиримата служители в бели престилки покорно заеха местата си в конферентната зала. Бяха на възраст между двадесет и пет и четиридесет и пет години, като съдейки по всичко водеха доста спокоен и умерен живот. Те не принадлежаха към заслепените от дадена идея учени с фанатични погледи. Не, това бяха най-обикновени хора с брачни халки и семейни снимки по работните си бюра. Бяха технически сътрудници, а не учени. С изключение на по-възрастната жена. Тя имаше късо подстригани сиви коси и върху обичайния костюм носеше бяла престилка. От моментта на влизането на Джон и Ранди не беше проронила нито дума и само ги наблюдаваше внимателно. Явно беше някакъв учен или контрольор.

По челото на по-възрастния и леко оплешивяващ мъж изби пот. Погледът му не се откъсваше от зловещите дула. Сега се обърна към Ранди.

— Какво искате от нас? — гласът му трепереше.

— Благодаря, че ме попитахте — каза Ранди. — Разкажете ни за маймунския вирус.

— Както и за серума, който се оказа, че случайно лекува и човешкия вирус — допълни Смит.

— Знаем, че е донесен от Тремон преди дванадесет години от Перу.

— Знаем и за експериментите с дванадесетте войници от Пустинна буря.

— Откога имате серума? — попита Ранди.

— Как започна епидемията?

Въпреки кръстосаните въпроси по-възрастната жена се намръщи, а очите и блеснаха предизвикателно.

— Не знаем за какво говорите. Нямаме нищо общо с маймунски вируси и серуми.

— Тогава по какво работите тук? — попита Ранди.

— Предимно по антибиотици и витамини.

— Тогава защо е цялата тази секретност? — контрира я Смит. — Защо е тази отдалеченост? Лабораторията не фигурира в документите на Бланчард.

— Ние не сме част от Бланчард.

— Тогава върху какви витамини и антибиотици работите.

Контрольорът се изчерви, а останалите изглеждаха ужасени. Тя бе издала повече отколкото трябваше.

— Не мога да ви кажа — отвърна им възрастната жена.

— Добре, тогава ще погледнем във файловете ви.

— Те са защитени. Нямаме достъп до тях. Само нашият директор и господин Тремон имат паролата. Когато се върнат, ще сложат край на това…

Гневът на Джон се усилваше. Съзнателно или не, тези хора бяха помогнали да убият София.

— Никой няма да се върне. Твърде са заети да си получават медалите, а тримата пазачи отвън са мъртви. Мисля, че скоро ще се присъедините към тях.

Контрольорът го изгледа твърдо и запази мълчание.

Ранди също едва се владееше.

— Може би си въобразявате, че понеже досега бяхме учтиви с вас, няма да ви убием? Прави сте. Сигурно няма да го направим. Ние сме от добрите. Но — каза весело тя — нямам никакви задръжки да причинявам болка. За съжаление често се престаравам и стават грешки. Правилно ли ме разбрахте?

Този път успя да привлече вниманието им. Поне на останалите трима, които енергично кимнаха.

— Добре, сега кой от вас ще ми каже името на компанията, за която работите, и паролата.

— Както и да обясните — Джон се втренчи в контрольора — защо ви е необходима „гореща лаборатория“ за производството на витамини и антибиотици?

Лицето на възрастната жена пребледня и ръцете й се разтрепериха, но все така твърдо и заплашително гледаше останалите си колеги. Но най-възрастният мъж я игнорира.

— Не се опитвай, Ема — гласът му бе тих, но решителен. — Ти не командваш повече. Те са силата. — Обърна се към Джон — Как можем да сме сигурни, че после няма да ни убиете?

— Никак. Но можете да бъдете сигурни, че сега е моментът да убиваме. След това ще сме твърде заети да се забавляваме с Виктор Тремон.

Възрастният мъж ги гледаше изпитателно. Накрая кимна намръщено.

— Аз ще ви кажа.

— Е, нещата почвата да се уреждат — каза Смит. — Ще отида да извикам Марти.

Ранди се усмихна и още по-силно стисна насоченото към лаборантите оръжие. Мислите й се бяха върнали към София. Приближаваше се към убийците й. Щеше да ги накара да си платят.

— Говорете — подкани тя възрастния техник. — Говорете бързо!

Марти седеше до едно дърво, а в скута му лежеше пушката. Лекичко сумтеше. Наслаждаваше се на играта на слънчевите лъчи, танцуващи върху жълтите листа по земята и дърветата. Както се беше излегнал по гръб, с опънати крака върху килима от борови иглички, спокойно можеше да бъде взет за джудже от някоя приказна страна, далеч от проблемите на света. Освен ако не го погледнеш в очите. В тях бе насочил вниманието си Смит, докато се приближаваше тихо и незабележимо. Зелените очи бяха уплашени и разтревожени.

— Някакъв проблем?

Марти подскочи.

— По дяволите, Джон. Следващия път настъпи някоя клечка — разтри очите си, сякаш го боляха. — Щастлив съм да докладвам, че не видях никого и не чух нищо. Пленниците също мируваха. Но те и не са в състояние да направят кой знае какво, като се има предвид как сте ги овързали, все пак не мисля, че съм създаден за пазач. Твърде много досада и отговорност, които не са по вкуса ми.

— Разбирам проблема ти. Какво ще кажеш за малко компютърно разбойничество?

Марти грейна.

— Най-сетне! Откога чакам.

— Да влезем вътре. Искам да прегледаш файловете на Виктор Тремон.

— Аха, този, който стои зад всичко — Целербах потри нетърпеливо ръце.

Прекосяваха коридора, когато Джон чу някакъв шум откъм редицата затворени и заключени врати. Намираха се на почти същото място, където Ранди си помисли, че е доловила нещо. Спря и хвана приятеля си за ръката.

— Не мърдай. Слушай. Чуваш ли нещо?

Двамата се заковаха на място и въртяха глави, сякаш това щеше да изостри слуха им.

— Какво беше това?

— Струва ми се, че някой вика — намръщи се Марти.

Отново дочуха звука. Беше човешки глас, но приглушен и идващ отдалеч.

— Оттук е. — Джон притисна ухо в една от вратите. Изглеждаше по-дебела от останалите, а на ключалката висеше тежък стоманен катинар. От другата страна някой викаше за помощ.

— Отвори я! — нетърпеливо му каза Марти.

— Дай ми помпата. — Полковникът стреля с голямокалибреното оръжие в катинара.

От лабораторията долетяха ужасени викове. Двамата предпазливо отвориха вратата. Почти веднага следваше втора врата. Смит разби и нейната ключалка и двамата се озоваха в просторна и богато обзаведена стая. Зад една арка видяха кухня, официална трапезария и мокър бар. Отстрани имаше коридор, водещ към спалните. Вече много по-ясен, звукът идваше оттам.

— Стой зад мен и ме прикривай, Март.

Марти не си направи труда да противоречи.

— Ще направя всичко по силите си.

Джон предпазливо тръгна по коридора. Викащият явно беше разбрал, че някой се приближава, защото от третата врата се чу бумкане по стена. Полковникът натисна бравата й, но се оказа заключена.

— Кой е там? — извика той.

— Мерсер Халдейн! — отговори му един яростен глас.

— Вие полицията ли сте? Арестувахте ли Виктор?

— Пазете се! — Ключалката беше съвсем обикновена и този път Джон използва пистолета си, за да я разбие.

Вратата се разтвори с трясък и пред тях се откри гледката на един възрастен мъж с разрешена бяла коса, гъсти вежди и гладко обръснато холерично лице. Беше окован за креслото, но устата му не беше запушена.

— Кои, по дяволите, сте вие? — извика старецът.

— Полковник-лейтенант Джонатан Смит, военен лекар. Онзи, когото от толкова време се опитвате да убиете.

— Убиване? Защо по… — мъжът се спря. — А, да. Виктор! Знаех, че се тревожи за… Военен лекар ли казахте. Не, не ми обяснявайте, сам ще отгатна: ЦЕЛ? ФЛД?

— ААМИИЗИБ.

— Ясно, форт Детрик. Заловихте ли вече копелето?

— Опитваме се.

— Гледайте да го правите по-бързо. В пет часа ще получи проклетия си медал. Минута по-късно и милиардите долари. В шест часа ще е напълно неоткриваем. Добре го познавам.

— Тогава е по-добре да ни помогнете.

— Само кажете как.

— Мислите ли, че той е предизвикан епидемията?

— Разбира се! Толкова ли сте тъп? За това ме заключи тук. Не знам само как е успял да го направи.

— Ще разберем. Пазете се. Ще стрелям във веригата.

— Надявам се, че сте точен. — Мерсер Халдейн се сви от страх. — Искам да живея достатъчно дълго, за да видя Виктор Тремон на колене.

Смит прекъсна веригата и помогна на стареца да се изправи.

— Другият ми сътрудник е в лабораторията. Опитваме се да открием научните записки на Тремон.

— Трябва да ги е скрил много добре. Не успях да ги намеря.

Смит потупа Марти по рамото.

— Не сте имали тайното ми оръжие.

Джон и Марти влязоха в лабораторията. Развял бялата си грива и с червено от гняв лице ги следваше възрастният мъж. Ранди ги очакваше. Беше заключила четиримата техници в конферентната зала.

— За какво беше тази стрелба? За малко да получа сърдечен удар.

Полковникът представи Мерсер Халдейн и попита:

— Какво ти казаха техниците?

— Работят за Тремон и съдружници. Паролата за компютъра им е „Хадес“.

Марти се втурна към най-близкия терминал, следван по петите от Халдейн. Лицето му грееше от щастие, че се връща отново в света, който толкова добре познаваше. Без да се обръща, той хвърли пушката си към Мерсер, разкърши пръсти и се зае за работа. Халдейн премести един стол и се настани до него. Джон бързо му отне оръжието. Все още не чувстваше особено доверие в бившия президент на Бланчард. После тихо обясни на Ранди:

— Мерсер Халдейн е бившият президент и председател на борда на „Бланчард Фармацевтика“. Предишната седмица Тремон го е отстранил и е седнал на мястото му.

— Как е успял?

— Старомодно изнудване според него. Аз си мисля, че го е купил. Обещал му е парче от тортата. Името на операцията с вируса и серума е „Проект Хадес“. Тремон го е крил от ръководството на Бланчард повече от цяло деситилетие.

— Подходящо име за ужаса, който причиняват. Какво друго научи?

— Всичко е както предполагахме. Тремон е открил вируса в Перуанска Амазония и го е донесъл в Бланчард заедно с необработеното лекарство: кръвта на маймуни, преживели болестта. Някакви индианци я пиели и антителата в нея спасявали много от тях всяка година. Тремон събрал таен екип от служители на компанията и отклонявайки пари, успял да изолира вируса, както и да създаде серум. Просто е клонирал гените на маймуните, за да създаде антителата. Копелето използвал ДНК-ензими, за да предизвика фини мутации във вируса. Така прогресивно намалявал латентния му период.

— Само това ли ти каза? — разочарова се Ранди.

— Да, но е сигурен, че Тремон е предизвикал по някакъв начин епидемията.

От лабораторията се чу яростен вик.

— Не става! Тук няма нищо! — Марти беше вбесен. — Във файловете на Тремон и съдружници няма абсолютно нищо. Само някакви глупости за антибиотици, витамини и боя за коса. Техниците са ни лъгали.

— Не — сети се Халдейн, — виновен е Виктор. Тези хора са обикновени служители, а компанията служи за параван. Те са убедени, че работят за Тремон и съдружници. Паролата Хадес е шега, в случай че някой проникне в компютъра.

— Нормално е за човек, който е в състояние да провежда експерименти върху хора. Истината обаче се крие някъде тук. Марти, продължавай да разбойничиш. Трябва да разберем.

— Ще се опитам — обезкуражено обеща Марти. Медикаментите му още действаха. — Ох, как ми трябва моята собствена…

Чуха внезапен звук откъм прозореца на лабораторията. В пълен синхрон Джон и Ранди се хвърлиха към него. По планинския път се приближавате кола.

— Марти! Халдейн! Наблюдавайте техниците — извика Джон.

Двамата с Ранди прекосиха лабораторията, слязоха по стълбите и се спряха на площадката. Рамо до рамо залегнаха и насочиха оръжието си към коридора. Ранди се обърна към партньора си.

— Сега какво?

— Скоро ще разберем. — Не я погледна. Не му беше и нужно. Усещаше приятелското й присъствие до себе си.

Чуха затръшването на двете врати на колата. Забързани стъпки приближиха къщата. Прозвуча нисък и настоятелен глас.

Глава 45

15:32 ч.

Езерото Магуа, Ню Йорк

Откъм задната врата по коридора прозвучаха бързи и леки стъпки.

— Какво, по… — започна Ранди.

Преди Джон да успее да отговори, на долното стъпало се появи огромният доберман Самсон. Той ги погледна, протегна нокти и се приготви за атака.

Смит се изправи и скри беретата си зад гърба.

— Самсон, сядай.

Учудено, кучето изправи глава. Джон повтори командата си и внезапно кучето го идентифицира като един от приятелите, които му показа Бил Грифин, докато се криеха под караваната. Бавно то седна, без да отделя поглед от тях.

Джон повиши глас. В него се четеше нетърпение.

— Питър?

Стройният бивш командос изникна пред тях.

— Че кой друг? Не мислиш, че Самсон ще премине към враговете, нали? — Заедно с добермана се изкачи по стълбите.

Ранди подскочи.

— Не сме си го и помисляли. Радвам се, че си жив, Питър.

— Тревожихме се за теб. — Усмивката на Смит беше широка. За момент изглеждаше с десет години по-млад.

— Отвън няма охрана. Ваша работа ли е?

— Да. Предполагам, че всички останали са на церемонията.

— Освен четирима техници, които заключихме — допълни Ранди. — Както и бившият шеф на Бланчард, който помага на Марти с компютъра.

Ранди спря и заедно с Джон се вгледа в лявата ръка на Питър, която висеше неизползваема до тялото му. Изпод ръкава му се процеждаше кръв и се стичаше по китката.

— Ранен ли си? Зле ли ти е? Дай да те прегледам — нареди му Джон.

— Драскотина.

— По дяволите, свали си якето и ела тук.

Отвори вратата на лабораторията, а Питър въздъхна и се качи горе, последван от кучето.

— Марти — извика Ранди, — Питър се върна.

Компютърният гений се изправи, когато Хауел влезе вътре. По кръглото му лице се изписа щастлива усмивка. Англичанинът си позволи да му отвърне. Двамата се спогледаха продължително.

— Не е трябвало да се тревожиш за мен, момчето ми. Помни, че съм преживявал много по-лоши неща по повече континенти, отколкото можеш да изброиш. Върши си работата. — Гласът му беше топъл и приятелски.

Зелените очи на Марти светнаха. Кимна и седна обратно на стола. В този момент до него се появи доберманът. Целербах го погали по гърба и кучето уморено се излегна в краката му.

— Не се безпокой. Спрях кръвотечението. Нищо няма да ми стане, докато отида на лекар — тихо се обърна към Джон Питър.

— Аз съм лекар, ненормален британецо. Явно всичко ти е наред, но вече паметта ти отслабва.

Питър изсумтя и постави своя хеклер и кох на една лабораторна пейка. Джон му помогна да си свали якето. Под него носеше само камуфлажни панталони и кръстосаните през раменете презрамки. Гърдите му бяха голи. Куршумите го бяха уцелили отстрани и по ръката. Около раните си беше увил парчета от някаква риза.

Докато Смит откриваше раните, Ранди доведе възрастния техник от конферентната зала. Той измъкна отнякъде обезболяващо и антисептик. Куршумът в гърдите бе преминал през месестата част над горното ребро. Изглежда, че бе раздробено, но не бе засегнат някакъв жизненоважен орган. Раната на ръката беше просто една дупка в мускулите. Кръвотечението почти беше спряло. Смит почисти нараняванията, намаза ги с антибиотик, поднови превръзката и настоя Питър да вземе поне аспирин.

— Трябва да полежиш в болница, но на първо време ще минеш и така — каза му Джон.

— Това е добра новина — зарадва се Питър. — Кажи какво открихте?

— Убедени сме, че тук Тремон и съучастниците му са извършили повечето от работата. Марти и Халдейн се опитват да открият записките им. Тремон е изместил Халдейн едва миналата седмица. Той каза изнудване. Подозирам обаче, че му е обещал тлъста част от милиардите, които биха спечелили. После е заговорила съвестта му.

— Хубаво би било, ако съвестта заговори у повече хора. — отбеляза Питър. — Няма ли да видим докъде са стигнали?

— Доникъде! — разочаровано се обади Ранди. — Марти все още е под влиянието на медикаментите и не разбира как са били въвеждани данните. Системата не е свързана с вътрешната мрежа на Бланчард, така че Халдейн е безполезен.

Ранди се беше навела над монитора, където Марти блъскаше по клавиатурата, а зад тях бившият президент на Бланчард интерпретираше откритото.

— Кажи на момчето — обади се Питър, като присви очи от болката, която му причиняваше говоренето, — че не е зле да побърза. Със Самсон пуснахме кръв на враговете, но не ги елиминирахме. Арабинът наистина е шефът им, както каза Грифин. Избяга здрав и читав заедно с поне още двама от хората си. Останалите ще са извън играта още задълго, ако не и завинаги.

— Биха ли могли да те проследят? — поиска да узнае Ранди.

— Мисля, че не. Но е възможно да се сетят, че Грифин или Марти са разкрили местоположението на вилата и че сигурно ще се насочим насам. Всеки момент може да пристигнат подкрепления.

— Чу ли го, Марти? — каза Джон.

— Опитах всичко по силите си — недоволно извика Марти. — Сега се опитвам да установя връзка с моя компютър, за да използвам собствените си програми. Дай ми няколко секунди.

Напрежението и скоростта, с която изговаряше думите, показваха, че лекарствата вече отслабват влиянието си. Всички зачакаха търпеливо.

— По-добре някой да слезе долу на пост — сети се Джон. — Не ти, Питър.

— Нека да е Самсон. Той е най-добрият скаут от тук присъстващите.

Докато Питър изпращаше кучето, Марти се провикна.

— Свързах се.

— Слава богу! — иронично измърмори Ранди.

— Добре, нека да започнем с компанията, която оперира с този компютър. — Марти започна яростно да блъска по клавиатурата, а екраните се сменяха толкова бързо, че останалите не можеха да го следят. Накрая пред тях се появи емблемата и логото на „Бланчард Фармацевтика“.

— Това означава, че Виктор е регистрирал тази машина при нас и ние сме плащали за нея — каза Халдейн. — Необяснимото закупуване на компютърна система беше едно от нещата, които възбудиха подозренията на счетоводството. Те не успяха да свържат допълнителната електронна техника с никоя легална изследователска програма.

Пръстите на Целербах летяха по клавиатурата. По екрана присветнаха серия от изчисления. Накрая се появи име. Корпорация ВАКХАМ.

— Какво, по дяволите, е ВАКХАМ? — учуди се Халейн.

Концентриран, Марти се наведе напред. Щракна върху иконата и отвори дълга поредица от директории. Едната се наричаше „Лабораторни доклади“. Бързо премина през входовете с данни и стигна до първия — от 15 януари 1989 г. Джон се надвеси над него.

— Доклад за първата ензимна класификация на маймунския вирус от Перу! Най-сетне стигнахме някъде. — Премести един стол под себе си. Погледна ДНК-картата и я сравни със спомените си за онази на вируса, убил София и върху който беше работил. Подсвирна и погледна нагоре. — Не е изненадващо, но поне е потвърждение. Те са почти еднакви — всъщност може и да са идентични. Маймунският вирус и онзи, убиващ хората, са един и същи.

— Виктр Тремон го е знаел през цялото време — ядоса се Ранди.

Всяка гоина показваше напредъка по разкриване тайните на вируса и приготвянето на серума. Показваха мутации на вируса, които намаляваха инкубационния период у жертвата и я приближаваха към фаталния край. В същото време нарастваше ефективността на серума във вирулентния стадий. Това бе ново потвърждение на предположенията им. Но Марти не откриваше информация за експеримента в Ирак и отговор на въпроса, как от далечно Перу или от лабораториите на Тремон вирусът се бе разпространил из „целия свят“ във вид на ужасна епидемия.

— Последната директория е блокирана с парола — обяви Марти, после се изсмя. — Глупаци, те си мислят, че могат да спрат Целербах Магьосника!

Вдигна ръце като диригент и нападна клавиатурата. Отново прибягна до собствения си софтуер и превърна екрана в калейдоскоп от думи, въпроси, команди и изображения. Всичко трая само няколко секунди.

— Ето — изхили се Марти. — Колко абсурдно обикновено.

На екрана се изписа простата фраза: „Домът на Луцифер“.

— Хората са предвидими и без въображение — продължи да нарежда Марти.

Вкара паролата. Първият появил се документ бяха финансови сметки и доклади от 1989 г. досега. Бяха изброени акционерите: Виктор Тремон с тридесет и пет процента, а Джордж Хайем, Ксавиер Бекер, Адам Кейт и Джон Макгроу с по десет процента.

Марти реднага откри връзката. Името на корпорацията представляваше акропис на имената им с едно допълнително, А за да прилича на дума ВАКХАМ.

— Това са някои от най-добрите служители в компанията! — възмути се Халдейн. — Всички са в ръководството, а Макгроу отговаря за сигурността. Не е чудно, че са се прикривали толкова дълго.

Бяха изброени и други акционери: генерал-майор Нелсън Каспър и генерал-лейтенант Айнър Салонен.

— Ето я и армейската връзка — с отвращение посочи Ранди.

— И правителството. Нанси Петрели е секретар на здравеопазването и социалните грижи. Вижте, конгресмен Бил Слоут.

— Това, изглежда, са годишните доклади за напредъка на проекта — продължаваше Марти. — Доклади от операции. Ето данни за пратките от антибиотици.

Халдейн беше изненадан.

— Това са антибиотици на Бланчард. Всичките. А цифрите отговарят на годишните доставки от компанията.

Учудени, четяха, докато изведнъж Смит издиша рязко. Изправи се, а лицето му излъчваше омраза.

— Разкрихме ги! — тъмносините очи се превърнаха в мрачни бездни. Виждаше се как се бори с неверието, тъгата и болката.

Мерсер Халдейн го погледна, а след това и Ранди.

— Какво ти има, момчето ми? — Питър бе седнал настрани, уморен от болката в ръката, но видът на Джон за секунда премахна изтощението му.

Гласът на Джон бе леден.

— Марти, разпечатай ги. Всичките. Започни с доклада за прогреса на операцията. Бързо!

— Джон? — Ранди гледаше празните очи и обезкръвеното лице. Разтревожи се. — Какво означава всичко това?

Вниманието на всички се прикова в него. Лабораторията бе тиха, докато той с поглед обхождаше епруветките, колбите, микроскопите и апаратурата, с която цели десетилетия тук бе извършвано такова невиждано злодейство. Чувстваше огън в гърдите, а стомахът му сякаш бе ударен от тежкотоварен камион.

Глава 46

Гласът на Джон беше прегракнал, а говорът му бе бавен, сякаш искаше да се увери, че всяка дума ще бъде точно изказана.

— Тези пратки с антибиотици на Бланчард обясняват всичко. Спомняте ли си, като ви казвах, че вирусът не се предава лесно? Това ме наведе на въпроса, как така няколко милиона човека са заболели едновременно. Както предполагахме, отговорът е Виктор Тремон! — поколеба се. Дланите му се свиха в юмруци. — Копелето е разпространило вируса чрез антибиотиците на Бланчард. Лекарствата, предназначени да лекуват хората, същевременно са ги заразявали с неизлечим вирус. Тремон и бандата му са започнали всичко преди десет години. Проектът Хадес. Цяло десетилетие той е инфектирал милиони, без дори да е сигурен, че някога ще добие необходимия серум, когато вирусът премине в смъртоносния си стадий.

— Мамка му! — невярващо възкликна Питър.

Джон продължи, сякаш не го бе чул.

— Те са разпространили вируса, така че да предизвикат епидемия след десет години. Всяка година са мутирали вируса, така че все по-рано да настъпва леталния му стадий. Тази година ще се разболеят милиони, а те ще направят милиарди долари. Всичко е стартирано, без да са сигурни дали въобще ще успеят да създадат серум, дали ще е достатъчно ефикасен или стабилен, за да може да се транспортира. Обрекли са милиони хора на смърт, принуждавайки ги да платят за спасението си.

Ранди изумено тръсна глава.

— И всичко това, за да може Тремон да спечели много пари. Да стане богат. Да живее в разкош. — Гласът й се пречупи — Затова ли умря София? Тя е била в Перу и сигурно там е срещнала Тремон. Това е липсващото телефонно обаждане. Когато е започнала работа над вируса, тя си е припомнила нещо и е позвънила в Бланчард. Не е чудно, че той е прекъснал изследванията й.

Джон погледна Ранди. По страните й се стичаха сълзи. Очите му се навлажниха. Прегърна я.

Халдейн стоеше и трепереше целият от ужас.

— Боже господи! Никога не съм си представял, че съществува такова зло. Всички тези бедни хорица, които са използвали нашите антибиотици! Доверили са се на науката и медицината да облекчат страданията им. Доверили са се на Бланчард.

Джон яростно се обърна към бившия президент на компанията.

— А колко щеше да спечелиш ти, ако не си беше променил настроението?

— Какво? — премигна насреща му Халдейн. Сбръчканото му лице стана ядно колкото това на Смит. — Виктор използва името ми. Той ме излъга! Той е направил всичко да изглежда така, сякаш е одобрено от мен. Какво трябваше да направя? Беше ме притиснал до ъгъла. Бях безсилен. Той щеше да заграби моята компания. Заслужавах нещо! Аз… — чувайки собствените си думи, Халдейн млъкна и се свлече на стола. Гласът му се изпълни със срам. — Тогава не знаех какво е направил и колко ужасни ще са последствията. Когато видях какво означава всичко, не можех да мълча — присмя се презрително на себе си. — Твърде малко, твърде късно. Това ще кажете. Алчен като останалите, твърде късно се е сетил за твърде тихата си съвест.

— Така и трябва — каза Джон отблъскващо. Загърби го и се обърна към Питър и Ранди. — Трябва да…

— Джон!

Викът беше изпълнен с ужас. Всички се обърнаха към източника. Забравен поради кошмарните разкрития, Марти бе продължил да работи с файловете и да гледа в екрана.

— Те не са спирали. О, не, не, не. Те не само са заразявали антибиотиците с вируса, но все още го правят. Тук пише, че поредният товар със заразени лекарства тръгва днес едновременно с първата пратка серум!

Гробовна тишина обзе стаята. Спогледаха се един друг, сякаш не бяха чули правилно. Не бе възможно!

— Той създава пандемия, която ще продължава безкрай! — ужасен възкликна Джон.

— И ще превърне атомната бомба в детска играчка.

Питър премигна със сините си очи оглеждайки лабораторията. През цялото време придържаше ранената си ръка, сякащ болката се усилваше.

— Трабва да осуетим плановете на тези мерзавци!

— И по-добре да побързаме, — добави Марти, продължавайки да чете излизащите на екрана данни. — В моментта, когато първата партида серум напусне завода, „Бланчард“ ще получи два милиарда долара от редица страни, в това число и от САЩ. — Той се обърна с въртящия се стол. Зелените му очи яростно искряха. — А този ваш Виктор Тремон отскоро е открил банкова сметка на Бахамите.

— Трябва да го спрем сега, — каза Ранди, — от завода ще излезе следваща пратка, а Тремон може да прибере милиарди долара.

— Но как, как е възможно всичко това?… — простена Мерсер Халдейн, виждайки, че изпуска и последния шанс да си изкупи греха. — Виктор получава медала, а товара се отправя след около час. Президента ще бъде в „Бленчард“ заедно със секретните си служби и охрана. Освен това, там ще бъдат задействани и всички местни и окръжни сили на ФБР и полицията.

— Президента! — възкликна Джон и кимна сякаш в потвърждение на някаква своя мисъл. В него започна да се оформя план. — Ето я възможността да спрем Тремон. Ще покажем на президента всичко, което е направил този негодник.

— Ако успеем да се доберем до него, — скептично отбеляза Ранди.

— Ще използваме всички документи, — добяви Питър.

— Трябва ни и някой, на който би повярвал, — каза Джон. — А не обявен за издирване от армия и полиция дискридитиран учен кто мен.

— Или пък агентка на ЦРУ, която навярно е квалифицирана като предател, — мрачно добави Ранди.

Марти, продължаваше да разпечатва документите на проекта „Хедес“, обърна се и подхвърли:

— Мога ли да предложа кандидатура? Това трябва да бъде мистър Халдейн, бившят шеф на „Бланчард Фармацевтика“. Какво ще кажете?

Погледите на всички присъстващи дружно се отправиха към сивокосия старец. Той радостно закима в знак на съгласие, доволен, че ще му се отдава възможност донякъде да възвърне загубеното си самоуважение.

— Да, така и ще постъпим. С удоволствие ще разкажа всичко на президента. — Ентусиазма му видимо намаля. — Само, че Виктор няма да ме допусне до срещата.

— И аз мисля, че днес едва ли някой ще бъде допуснат близко до президента, — съгласи се с него Ранди.

— Джон замислено се начумери.

— И какво, върнахме се там, където започнахме. По дяволите, трябва да има начин да спрем Тремон!

— При това по-бързо, — добави Питър. — този дяволски Ал Хасан със своите убийци може да дойде тук всяка минута.

— Кой друг ще присъства на церемонията? — попита Ранди. — Съветника по здравеопазването? Главата на президентската администрация?

— Те ще бъдат здраво охранявани, — каза смит. — Освен това и хората на Тремон ще се погрижат никой от нас да не бъде допуснат да се приближи. Спецслужбата на Тремон няма да се спре пред нищо в изпълнението на тази си задача. В известен смисъл, те са по-голямо препятсвие от националната служба за охрана.

— Но може би там ще присъства и някой от чуждестранните лидери, — каза Ранди. — Тогава може да опитаме…

— Почакай! — В главата на Джони изникна друга идея. Приближи се до компютъра и приседна до Марти. — Марти, можеш ли да влезеш в телевизонната мрежа?

— Разбира се. Вече съм влизал в Си Ен Ен. — Засмя се, Марти. — Но това беше станция на местна кабелна телевизия, аз се намирах в същото здание, само че в друго студио. Колкото до националната телевизия, не знам. Коя телевизионна компания да хакна? Какви са и компютърните кодове? А ще имам нужда и от телевизионна камера тук.

— В Лонг Лейк има малка студия, — каза Мерсер Халдейн.

— Но те ще са ангажирани с транслацията на церемонията, — възрази Ранди. — Ще бъде пълно с хора, технически сътрудници и други.

— Ако трябва ще си проправим път с оръжия. Ти можеш ли да се свържеш с тях от тук, Марти?

— Мисля, че да.

— Така и ще направим.

— Лонг Лейк ще е тъпкано с полицаи, — възрази Питър. — Толкова много, че ще се настъпват по петите.

В този момент вниманието на присъстващите беше привлечено от някакво движение в залата. Обърнаха се и видяха един от сътрудниците в лабораторията, този, който донесе аптечката за Питър. Бяха забравили да го върнат в конферентната зала и той бавно се приближаваше към тях. Кръвта се бе оттеглила от лицето му.

— Нищо не знам за това, което открихте тук. Всичко, което върша, е рутинен анализ — вдигна ръка, сякаш искаше прошка. — Самият аз съм взимал от антибиотиците на Бланчард. Имам семейство, което… — преглътна тежко — Те също са ги употребявали. Аз… може би трябва да знаете, че мистър Тремон има малко телевизионно студио във вилата. Инсталира го, за да се свръзва със заводите и местното студио. Искаше да прави изявления лично и да ги излъчва. Студиото е истинско произведение на изкуството. Мога да ви покажа къде е.

— Марти?

— Може би ще ми трябва повече време — несигурно каза той.

След първия шок от чудовищните планове на Тремон сега мозъкът на Смит заработи точно и ясно. Сякаш интелектът му допълнително се бе изострил. Погледна часовника си и започна да раздава заповеди.

— Имаме четиридесет минути. Ранди, ние отиваме на церемонията и ще се опитаме да предадем записките на президента. Дори да не успеем да се приближим достатъчно, ще предизвикаме бъркотия и ще осигурим още време на Марти. Ти, Питър, заедно със Самсон ще защитавате Марти и Халдейн. Господин бивш председател на борда, когато застанете пред камерата, ще изнесете речта на живота си.

— Ще го направя, разчитайте на мен.

Бледен, Питър промърмори:

— Сладка работа.

— Нека лабораторният техник ви покаже къде е студиото, другите ще ги оставите заключени. Ние взимаме онези М-16, ако се наложи да вдигнем повече шум. Всичко ли е ясно?

Останалите кимнаха. За момент се спогледаха един друг, за да се окуражат. След това всички експлодираха в действие, като Питър, Марти и Халдейн се втурнаха с техника към студиото, а Смит и Ранди се затичаха навън към колата.

Ранди караше бързо по планинския път под късните лъчи на есенното слънце. Беше удивително колко нормален и красив изглежда светът. На по-малко от миля от вилата видяха пред себе си облак прах.

— Спри! — извика Джон.

Със свистене на гуми тя отби от пътя и скри колата между дърветата. Грабна узито и една М-16, а Смит се въоръжи с две М-16. Изскочиха от колата и пробягаха двайсетина метра назад. Обръщайки се, видяха три джипа да се носят по пътя.

— Това е той — Джон разпозна Ал Хасан на предната седалка в първата машина. Спомни си го от преживяванията в Сиера.

— Ал Хасан — Ранди го бе видяла при престрелката около караваната.

— Стреляй с всичко, което имаме, за да си помислят, че сме повече, но гледай да не уцелиш гумите.

— И защо не?

— Ще ги накараме да ни преследват и да оставят вилата на мира.

Използвайки двете си ръце, те започнаха бързо да сменят позициите си и да стрелят по колите. Уцелваха предимно въздуха, но причиниха достатъчно вреди, че да накарат колите да свият от пътя. Когато и последната от тях спря, Джон и Ранди скочиха обратно в караваната. Ранди натисна газта докрай и подминавайки Ал Хасан и хората му, все още неосъзнали се от внезапната атака, видяха, че предните гуми на единия джип бяха простреляни.

— По дяволите! — изруга Джон.

— Ако се наложи, Питър и Самсон ще се погрижат за тях.

Другите две коли бяха с разбити прозорци, но без особени повреди. Бързо излязоха отново на пътя. В огледалото за обратно виждане забелязаха, че двама мъже изскочиха от повредения джип и се качиха по другите коли.

— Дръж се на разстояние от тях, докато стигнем Лонг Лейк, Нека да ни преследват.

— Сладка работа — отвърна Ранди, имитирайки гласа на Питър.

Глава 47

16:52 ч.

Лонг Лейк, Ню Йорк

Слънцето бе ниско над планинските върхове и течеше един от онези красиви следобеди, които предизвикват тръпка у всеки любител на природата. Оранжеви и жълти цветове обагряха вековните дървета. Боровете растяха стройно нагоре към синьото небе. Въздухът бе свеж и чист. Маргаритките все още цъфтяха. На моравата в средата на огромния комплекс на „Бланчард Фармацевтика“ бе издигната платформа. Поседнали на бели сгъваеми столове, цяла група влиятелни люде очакваха началото на церемонията. Зад тях се бе събрала оживена тълпа.

В специалната шатра, издигната от охраната му, президентът Самюел Адамс Кастила се наслаждаваше на празненството. Съставена от местни граждани, представители на повечето държави, редактори, репортери от всички важни издания, публиката бе всичко, което един президент би желал пред избори.

Тази историческа церемония щеше да се предава до всяко кътче на планетата, но което бе по-важно — до всеки американски дом, и щеше да превърне преизбирането му в детска игра.

До него стоеше Виктор Тремон, чийто поглед бавно се плъзгаше по множеството. Мислите му не бяха толкова весели. Изпитваше мрачно предчувствие, сякаш баща му се бе надвесил до рамото му и повтаряше: „Никой не може да има всичко, Вик.“ Знаеше, че не съществува основание за подобни пораженчески настроения, но не можеше да отхвърли безпокойството. Онзи дяволски Смит и сестрата на глупавата Ръсел отново се бяха изплъзнали от ръцете на Ал Хасан. Бяха изчезнали, а Тремон нямаше вести от арабина.

Въпреки увереностга, че се е подготвил за всякакви неприятности, беше угрижен и оглеждаше тълпата за двойката. Как му се искаше да не бе отговарял на обаждането на София Ръсел. Защо се бе сетила за тази бегла среща преди повече от десет години? Случайност. Напълно непредвидим елемент в цялата игра.

Но и това не го спря.

За пореден път започна да анализира действията си, когато прозвучаха първите викове:

— Да живее шефът!

— Наш ред е — каза президентът. — Това е велик момент, д-р Тремон. Да извлечем всичко от него.

— Съгласен съм, господин президент. И отново благодаря за честта.

Охранявани от специалните служби, излязоха навън. Ръкоплясканията станаха оглушителни. Двамата мъже се усмихнаха и махнаха с ръце. Следвайки дадените по-рано инструкции, Тремон отстъпи, за да позволи на президента да мине пръв. Последва го, опитвайки се да запамети всяка подробност от този велик момент. Платформата бе украсена в червено, бяло и синьо. Зад нея бе инсталиран огромен екран, така че всеки да вижда известните личности от целия свят, които щяха да държат речи на живо.

Спряха се на стълбите, за да продължат аплодисментите. Шестте реда, заети от насядалите изтъкнати личности, станаха на крака, за да поздравят президента. Тук бяха всички членове на кабинета, включително сияещата Нанси Петрели, председателят на обединените щабове със секретаря си генерал-майор Нелсън Каспър, конгресменска делегация от Ню Йорк и посланици от петдесет държави.

На подиума началникът на армейската медицинска служба Джеси Окснард с масивната си глава и мустаци, доминиращи над цялото му лице, ръкопляскаше с останалите. Накрая пристъпи напред, за да започне с приветствието.

17:30 ч.

Джон и Ранди стояха на няколко крачки един от друг, слели се с тълпата. Успяха да се измъкнат от преследвачите си и пристигнаха преди около половин час в Лонг Лейк.

След това решиха да променят някак си външния си вид. Накрая откриха отворен магазин за дрехи, после за детски играчки и накрая аптека на главната улица, която бе една от малкото магистрали, пресичащи Адирондакските планини. Закупиха си необходимото и използваха една обществена тоалетна, за да се преоблекат. Когато излязоха, той бе с тъмен тен и изглеждаше досущ като местен жител. Носеше глупави ловни панталони и яке. Бе с къдрави черни мустаци, които отлепи от една детска маска. Ранди бе облечена в невзрачни сиви дрехи и носеше грозни лачени обувки. Над боядисаните в черно коси бе захлупила сламена шапка.

Навсякъде бе пълно с чуждестранни кореспонденти и журналисти, погълнали изцяло вниманието на хората, така че привлякоха твърде малко любопитни погледи. Все пак в периферията около подиума специалните служби, ФБР и охраната на Бланчард неуморно оглеждаха тълпата за неприятности.

Джон и Ранди начесто сменяха позициите си. Държаха главите си приведени, бяха тихи и усмихнати. Фигурите им изглеждаха отпуснати и лениви.

Когато всички се разкрещяха „Да живее шефът“ и заръкопляскаха, а президентът и Виктор Тремон се заизкачваха по платформата, Ранди се приближи и прошепна на Джон:

— Жената с късата сребриста коса е Нанси Петрели, а генералът на втория ред зад адмирал Броуз е Каспър Нелсън.

— Очаквах, че старият генерал Салонен и Бен Слоут също ще са някъде наоколо.

Планът им беше прост. Да си пробият път възможно най-отпред, да привлекат вниманието на президента и да извикат историята си. Да размахат документите. Да обвинят Тремон и кохортата му пред всички, надяваха се да паникьосат някой от съучастниците му, така че да се саморазкрие. Поне да убедят президента да ги изслуша. Все пак беше обществено събиране.

Всичко това бе възможно, ако ги споходеше луд късмет.

В най-лошия случай искаха да спечелят време, за да може Марти да проникне в кабелната телевизия и на екрана да се появи Мерсер Хаддейн, който да подкрепи твърденията им.

Но първо трябваше да си пробият път през множеството, без да привлекат вниманието на стотиците охранители, които се напрягаха да следят за нарушители, смутители, терористи и… тях.

17:09 ч.

Езерото Магуа

Марти трескаво работеше с компютъра в малкото студио, на чиято техника би завидяла всяка телевизионна компания.

— Къде си, къде си, чудовище? Знам, че си някъде там. Дай ми кодовото име и паролата, твойта кожа! Още веднъж, телефонната компания е…

Мерсер Халдейн стоеше отвън с четиримата техници и купчина изплюти от принтера записки. Зад тях висеше огромно пано с пейзаж от Адирондак, а в далечината блестяха високите скали на върховете Уайтфейс и Марси. Потеше се. Непрекъснато попиваше влагата по челото си, докато наблюдаваше през стъклото Целербах. Често и нервно поглеждаше часовника си.

— Най-сетне, да! Мой си! Вътре съм! В телефонната централа. Сега, свържи ме с локалната телевизионна станция. Хайде, дай кабела! Хайде… хайде… знам, че искаш да те открия… да. Това е … Проклятие!

Питър вардеше в коридора, ослушвайки се за предупредителен сигнал от Самсон. Също непрестанно гледаше към часовника си. Мислите му бяха погълнати от титаничните усилия на Марти.

— Аха! Пипнах те! Сега в контролната стая. Сега тръгваме… ето ни… гнилост и мръсотия! Няма да ме спреш… не можеш… — Потта капеше от лицето му, а пръстите летяха по клавишите, търсещи ключа към системата.

17:12 ч.

Лонг Лейк

Докато генерал Окснард продължаваше да говори за удивителните добродетели на Виктор Тремон и мъдростта на президента, Джон и Ранди бавно се приближаваха един към друг. Смит разпозна белязания убиец на Тремон, потънал в разговор с някакъв мъж. Предположи, че е шефът на присъстващите агенти от ФБР. Ал Хасан посочи с ръка към тълпата и размаха някакви фотографии. Не бе трудно да се досети чии са снимките. Сподави тревожния си възглас.

Джеси Окснард привърши встъпителните слова и президентът излезе напред. Лицето му бе тържествено, а погледът последователно огледа лицата от публиката, а после направи същото с изтъкнатите личности, седнали отпред.

— Времената са ужасни — започна той. — Светът страда. Милиони умират. Но все пак ние сме се събрали тук да празнуваме. И това е напълно уместно. Човекът, когото ще удостоим с върховната чест, ще остане в историята не само като проницателен учен, но и като голям хуманист. Той…

Докато президентът продължаваше с напевен и все по-силен глас, Джон и Ранди безпрепятствено продължаваха напред, понякога само на стъпка един от друг, понякога раздалечени на няколко метра. Внимаваха да не ядосат някого. Да не предизвикат ненужно внимание. Да изглеждат погълнати от безкрайно благодарствената реч, която бързо се приближаваше към своята кулминация.

— …За мен е огромно удоволствие да връча най-високото цивилно отличие на нацията на д-р Виктор Тремон, ослепителното слънце, разпръснало дълбокия мрак, в който всички бяхме потънали.

Тремон се опита да изглежда сериозен, но поласкан, покорен, докато с върховни усилия потискаше гръмогласния си триумфиращ смях. Накрая се получи някаква гротескна гримаса. Приближи се към президента. Медалът бе връчен и приет със скромно вълнение. Гигантският телеекран присветна и се появи образът на британския министър-председател, надвиснал над всички присъстващи.

17:16 ч.

Очите на Надал ал Хасан бавно пресяваха развълнуваното множество. Лицето му беше безизразно. Поклащаше глава, сякаш редеше мантра, докато погледът му се спираше върху нечия физиономия, напомняща за единия или другия преследван, върху познато рамо или изпъкваща сред масата войнишка стойка.

Сигурен бе, че са някъде тук. Смит доказа, че е много по-способен и опасен противник, отколкото си бе представял. Нямаше вяра в местната полиция, във ФБР, в частната сила за сигурност на Макгроу, състояща се от остарели войници и уволнени полицаи, и добре знаеше, че специалните служби ще се ограничат изцяло със защитата на президента. Охраната на Виктор Тремон и целия проект „Хадес“ лежеше върху неговите плещи.

Изучаваше лицата с леко присвити очи. В хладния сумрак белезите по лицето му изглеждаха още по-дълбоки. Вдишваше ароматния дим, донесен от комините на къщите. Това му напомни за младостта, прекарана край номадските огнища на родния Ирак. Но тези спомени не го радваха. Измина труден път от онова примитивно начало и проектът „Хадес“ бе кулминацията на дългото му бягство от мизерията. Никой не можеше да го спре пред крайния успех.

Когато си помисли за това, ги видя.

Смит се бе дегизирал в смешни ловджийски панталони, яке и си бе залепил черни рошави мустаци. Жената от ЦРУ носеше сиви дрехи, беше си потъмнила косата и криеше лицето си под широката периферия на сламена шапка. Не можеха да се скрият от него.

Подвикна на Макгроу и си запробива път сред тълпата. От тялото му струеше възбуда.

17:16 ч.

Езерото Магуа

В очите му се четеше безумие, приведен толкова ниско над клавиатурата, че потта капеше върху нея. Марти се бореше с последната бариера, преди да получи контрол над кабелното предаване. Отдавна бе спрял да мърмори и да вика. Беше потънал в дълбоко и упорито мълчание.

Мерсер Халдейн стоеше с техниците пред единствената камера. Тя бе включена, фокусирана и готова за снимане. Под горещите прожектори продължаваше да попива потта, която не спираше да се стича от челото му. Никой не продумваше. Стаята сякаш щеше да експлодира от напрежение.

Зад вратата на студиото Питър вече не се ослушваше за шумове в коридора или където и да е било, а бе погълнат изцяло от тишината, която сякаш се проточваше до безкрай. Нямаше представа какво се случва в Лонг Лейк, но знаеше, че речите са започнали преди десетина минути и се надяваше Джон и Ранди вече да са някъде около трибуната и да крещят обвиненията си пред президента, публиката, специалните служби, Тремон и световната общественост.

Обвинения, които не биха могли да докажат… освен ако Марти не извършеше пробив в следващите няколко секунди.

17:17 ч.

Лонг Лейк

Джон и Ранди се бяха добрали до втория ред от плътно притиснатите един в друг зрители. Точно отпред беше платформата, окичена с патриотични символи. Цялата тълпа, генерал Окснард, Тремон и президентът гледаха към гигантския образ на британския министър-председател, който изразяваше възхищението и благодарността си към Виктор Тремон.

Джон пое дъх, даде знак на Ранди и двамата грубо разбутаха последния ред от хора.

— Тремон е престъпник и масов убиец! — изрева Смит, размахал разпечатките от записките в лабораторията. — Той е предизвикал епидемията. За пари! Да измъкне милиарди от света!

Президентът се обърна, стреснат от първия вик на Джон. Виктор Тремон също се завъртя на пети и извика в отговор:

— Те са въоръжени! Този мъж е дезертьор от армията, извратен учен и убиец. Застреляйте ги!

Специалните служби скочиха от трибуната и се хвърлиха към Джон. Ранди пое топката.

— Тремон продължава да заразява милиони! Той изпраща вируса със своите антибиотици. Всеки ден разпространява инфектирани лекарства. Дори и днес!

Надал ал Хасан и хората му разбутваха тълпата, за да се доберат до тях, Джак Макгроу крещеше заповеди на подчинените си.

Джон се бореше с прегръдката на охраната. Успя да размаха за момент отново листата.

— Имам доказателства! Тук са докладите. Аз…

Хората от специалните служби го повалиха на земята.

Други агенти се хвърлиха към Ранди. Почувства болка в рамото. Откриха узито й.

— Тя е въоръжена!

Надал ал Хасан почти се бе добрал до тях със скрит под сакото пистолет.

17:18 ч.

Езерото Магуа

Марти извика в микрофона:

— Вътре сме!

— Давай! — изкрещя Питър.

Мерсер Халдейн погледна в камерата, пое си дълбоко въздух и заговори.

17:18 ч.

Лонг Лейк

На трибуната други агенти заобиколиха президента и го повлякоха обратно към шатрата.

За секунда гигантският телеекран помръкна, а след това на него се появи белокосият Мерсер Халдейн. Лицето му излъчваше достойнство. Стоеше изправен сред секретната лаборатория. Зад него четиримата техници държаха в ръце уголемени копия от документите, уличаващи Тремон. Вперили погледи в екрана, събралите се изненадано стихнаха.

— Казвам се Мерсер Халдейн — думите прогърмяха над множеството. Марти някак бе успял да усили звука. — До миналата седмица бях президент и председател на борда на „Бланчард Фармацевтика“. Имам новини за вируса, които всички вие трябва внимателно да изслушате. От това зависи дали ще оживеете. Виктор Тремон извърши огромно зло над всички нас! — Удивлението от думите му бе всеобщо и прикова вниманието дори на агентите. — Преди десет години Виктор Тремон е пуснал в действие чудовищен план. Нарекъл го е „Проект Хадес“ и първоначално инфектирал дванадесет войници от двете страни на конфликта в Залива с един уникален смъртоносен вирус, открит от него в перуанските джунгли. След това заразил медикаментите, произвеждани от „Бланчард“, със същия вирус и го разпространил из целия свят. Тази напаст щяла да лежи латентна в продължение на…

На сцената президентът спря и се заслуша. Все още обграден от охраната, той се извърна към гигантския екран, премигвайки от историята на Мерсер Халдейн. Всички присъстващи се бяха превърнали в слух, докато Халдейн изброяваше имена, дати, числа, документи.

Публиката започна да мърмори първоначално като далечно торнадо, което обаче заплашително се приближава.

Агентите отпуснаха хватката около Джон и Ранди.

От огромния екран Халдейн разобличаваше чиновниците и акционерите на тайната корпорация ВАКХАМ.

Докато из множеството преминаваше тръпка на разбиране и гняв, президентът изръмжа заповед. Агентите застанаха до Нанси Петрели, генерал Каспър, Бен Слоут, ядосания генерал Салонен и четиримата други конспиратори.

— Доведете двамата, които викаха, искам да видя документите, които се опитваха да ми покажат.

Ранди разблъска агентите на ФБР, скочи върху трибуната и подаде разпечатките на Кастила.

— Сър, трябва незабавно да арестувате Виктор Тремон, иначе той ще трансферира милиарди долари към офшорната си банкова сметка.

Президентът бързо прегледа листите и издаде заповед. Агентите на ФБР и ЦРУ се разпръсваха в търсене на Тремон.

Шефът им скочи на сцената.

— Сър, Тремон е изчезнал.

Ранди погледна тълпата.

— И Джон — добави.

— Намерете ги! — изрева президентът.

17:36 ч.

Коридорът в мазето на основната сграда на „Бланчард Фармацевтика“ беше ярко осветен и пълен с кашони, стари мебели и оборудване. Под него се намираше друго мазе, където светлината не бе толкова обилна. Тук се помещаваха всички машини, които с глухо ръмжене отопляваха, проветряваха и управляваха голямата двуетажна постройка. Отдолу бе прокопано третото ниво. Не бе отбелязано в плановете на сградата. Рядко се посещаваше. Беше влажно, мрачно и прорязано от тесни коридори. Но не беше тихо. Забързани стъпки ехтяха в стените, докато Виктор Тремон и Надал ал Хасан тичаха със скоростта и увереността на хора, които добре знаят къде отиват. Носеха оръжие. Преминаха през една обикновена метална врата и продължиха към отсрещната стена. Тя беше гладка и по нишо не се различаваше от останалите. Просто краят на коридора.

Виктор Тремон измъкна малка черна кутийка от джоба си.

Надал ал Хасан с готово за стрелба оръжие тревожно оглеждаше страничния коридор.

Тремон натисна един бутон. Цялата стена тежко се плъзна наляво, откривайки зад себе си врата, направена от най-здравата известна стомана. Тремон бе поръчал изграждането й, когато премести операциите на Бланчард в Адирондак. Набра необходимата комбинация и някаква пневматика издигна вратата на половин сантиметър и бавно я отвори.

— Умно — каза Джон, като пристъпи от главния коридор, здраво хванал с две ръце беретата. Насочи я към двете фигури. Докато Мерсер Халдейн говореше на вцепенената публика, Смит видя как Тремон се измъква. Притиснат от тежестта на многото тела, Джон не успя да се придвижи с бързината, която искаше, но това вече нямаше значение. Беше го открил.

Надал ал Хасан никога не се колебаеше. Тънка усмивка пробяга върху тясното му лице. Протегна ръка и стреля със своя глок, преди ехото от думите на Смит да е заглъхнало.

Куршумът мина на косъм от гърлото на Смит.

Джон също не се колебаеше, но и не пропускаше. Целият ужас на изминалите две седмици премина в една незабравима секунда. Натисна спусъка и Надал ал Хасан политна беззвучно напред. Просна се по лице, а до главата му върху сивия бетон се образува червена локва кръв.

Куршумът на Виктор Тремон също не пропусна целта си. Заби се като леден меч в лявото бедро на Смит. Ударът го блъсна назад към стената, поради което вторият и третият изстрел на Тремон бяха нахалост и оловото, рикоширайки, се изгуби към главния коридор.

Облегнат в стената, Джон полагаше усилие да остане в съзнание. Отново стреля. Куршумът попадна в дясната китка на Тремон, изби пистолета му и го отхвърли към полуотворената врата. Металното оръжие прелетя и се плъзна по пода. Звукът огласи мазето като замиращ вик.

Влачейки окървавения си крак, Джон се приближи до масовия убиец.

Тремон не трепна. Вдигна брадичка и очите му се озариха от увереността на човек, убеден, че всеки си има цена.

— Ще ти дам един милион долара! Пет милиона!

— Нямаш милион долара! Вече не. Ти си мъртъв. Чака те електрическият стол.

— Няма да ме открият — той махна с глава към полуотворената врата. Унищожих плановете. Никой не знае за този изход. Наех за изграждането му чужденци. Парите вече са преведени в чужбина и са недосегаеми.

— Помислих, че имаш някакъв резервен план.

— Не съм глупак, Смит. Никога няма да ме заловят.

— Не си глупак — съгласи се Джон. — Ти си изрод. Убиец на милиони. Но това е статистика. За тях с теб ще се оправя светът. Но ти уби София, а това е лично. Това е само моя работа. Ти си решил съдбата й с едно махване на ръката. Ето така: „Елиминирайте я.“ Сега е мой ред.

— Половината! Ще ти дам половината! Един милиард долара! И още! — Тремон се присви до огромната стоманена врата. Трепереше.

Джон закуца напред. Дулото на беретата гледаше зловещо Тремон.

— Аз я обичах. И тя ме обичаше. Сега…

— Не, Джон! — чу гласа на Ранди зад себе си. — Недей! Не си струва.

— Какво знаеш ти? Аз я обичах, по дяволите! — пръстът му обви плътно спусъка.

— С него е свършено, Джон. ФБР са тук. И ЦРУ. Пипнаха всички. Серумът е на път и ще спре смъртта. Антибиотиците са конфискувани. Остави ги да се разправят с него. Нека светът го съди.

Лицето на Смит беше гневно. Очите му горяха като въглени. Направи още една стъпка и пистолетът му замря на сантиметър от треперещата физиономия на Тремон. Арогантният злодей се опита да каже нещо, но устата му бе пресъхнала. Чу се само изпръхтяване.

— Джон? — гласът на Ранди внезапно бе станал нежен и близък.

Погледна през рамо и видя София. Беше нейното красиво интелигентно лице, очите й, ведрата усмивка. Премигна. Не, това бе Ранди. София! Ранди. Тръсна глава, за да я проясни. Знаеше какво иска Ранди и какво би искала София.

Принуди се да си поеме още веднъж дълбоко въздух. Погледна тресящото се нищожество пред себе си. Наведе пистолета и влачейки ранения си крак, тръгна обратно по коридора. Подмина Ранди и редицата агенти на ФБР и ЦРУ. Някои понечиха да застанат на пътя му.

— Оставете го — меко им каза Ранди. — Ще се оправи. Просто го оставете.

Джон чу думите зад себе си. Но сълзите му го бяха заслепили. Не бе в състояние да ги спре. Не искаше. Капеха безшумно по земята. Обърна гръб на мрака зад себе си и закуцука към далечните стълби.