Фалшива самоличност

1.

— Е, разбирам, че всички искате да чуете за човешките жертвоприношения — каза професорът със закачлив блясък в очите, давайки на своите студенти да разберат, че за да учат история не е нужно да потискат чувството си за хумор. Всеки път, когато преподаваше този материал — а той го правеше вече в продължение на тридесет години — винаги започваше с това изречение и винаги предизвикваше желаната от него реакция — като се подсмихваха, студентите се споглеждаха и се отпускаха по-спокойно по столовете.

— За девици с изтръгнати сърца — продължи професорът, — хвърляни от скали в свещени кладенци.

Той махна снизходително с ръка, сякаш подробностите за човешките жертвоприношения му бяха до болка познати и темата го отегчаваше. В очите му отново се появи закачливо пламъче и студентите се засмяха по-силно. Името му беше Стивън Мил. Беше на петдесет и осем години, нисък и слаб, с оредяваща посивяла коса, тънки прошарени мустаци, очила с правоъгълни телени рамки и кафяв вълнен костюм, от който се разнасяше аромат на тютюн за лула. Обичан и уважаван както от своите колеги, така и от студентите, той започваше последните седемдесет минути от живота си, и ако това можеше да му послужи за утеха, поне щеше да издъхне правейки онова, което най-много му харесваше, говорейки за всепоглъщащата страст на своя живот.

— Всъщност, маите не проявявали кой знае каква склонност към жертвоприношенията на девици — добави професор Мил. — Повечето от скелетите, които сме изваждали от свещените кладенци — наричат се кеноти, между другото, време е да започнете да научавате точните термини — са на мъже, като повечето от тях са детски.

По лицата на студентите се изписа отвращение.

— Маите, разбира се, наистина са изтръгвали сърца — продължи професор Мил. — Но това е най-отегчителната част от ритуала.

Няколко студенти се намръщиха и обръщайки се един към друг, беззвучно повториха „скучна“?

— Когато пленели някой враг, маите го събличали, боядисвали го син, отвеждали го на върха на някоя пирамида, счупвали врата му, но не го убивали, все още не. Целта била временно да бъде парализиран — след това изтръгвали сърцето му и сега вече той умирал, но не и преди върховният жрец да вдигне пулсиращото сърце на жертвата, за да го видят всички. Сърцето и кръвта, която капела от него, били размазвани по лицата на боговете, изсечени по стените и тавана на храма. Съществуват теории, според които върховният жрец вероятно е изяждал сърцето. Това, което със сигурност знаем, е че после трупът на жертвата бил хвърлян по стълбите на пирамидата. След това някой от свещенослужителите одирал кожата на жертвата и танцувал в нея. Тези които присъствали на церемонията, нарязвали трупа на парчета и ги изпичали.

Студентите с мъка преглътнаха, сякаш им се повдигаше.

— Но до тази скучна материя ще стигнем по-късно през семестъра — добави професор Мил и студентите отново се засмяха, този път с облекчение. — Както знаете, този курс обхваща няколко дисциплини.

Той смени тона си с лекота, гласът му стана по-плътен, маската на смешник изчезна от лицето му и отново се превърна в преподавател.

— Някои от вас са дошли тук от История на изкуството. Други са етнолози и археолози. Нашата цел е да се запознаем с йероглифите на маите, да се научим да ги разчитаме и да използваме знанията, които ще получим, за да добием представа за културата им. Моля, отворете на страница седемдесет и девет от книгата на Чарлс Галенкамп „Маите: Загадката и преоткриването на една изчезнала цивилизация“.

Студентите се подчиниха и веднага се намръщиха пред озадачаващата скица, която приличаше на тотем с две спускащи се колони от разкривени, начумерени лица, обградени от двете страни от линии, точки и завъртулки. Някой изпъшка.

— Да, разбирам, че това предизвикателство би могло да ви обезсърчи — каза професор Мил. — Казвате си, че вероятно няма да успеете да се научите да разчитате тази бъркотия от на пръв поглед безмислени символи. Но, уверявам ви, вие ще бъдете в състояние да ги разчетете, както и много други, подобни на тях. Ще бъдете в състояние да придавате звуци на тези глифи, да ги четете така, сякаш са изречения. — Той спря за миг, за да подсили драматичния ефект, а после изпъна рамене. — Да говорите древния език на маите. — Професорът удивено поклати глава. — Сега вече разбирате какво имах пред вид. Разказите за човешки жертвоприношения са отегчителни. Това — той посочи към йероглифите в книгата на Галенкамп — това е истински вълнуващо.

Той огледа внимателно всеки един от двадесетте студенти.

— И тъй като все отнякъде трябва да започнем, нека да започнем така, както сме го правили като деца — с чертички и точки. Ще забележите, че много от колоните с глифи — които между другото показват дата — изглеждат така.

Като взе парче тебешир, професор Мил започна бързо да пише по черната дъска.

— Всяка точка отговоря на числото едно. Чертичката — или линия, както ние я наричаме — означава пет. Така първата група, която написах, отговаря на четири, втората отговаря на осем, третата — на дванадесет, а четвъртата… Е, защо само аз трябва да говоря? — Професор Мил прокара десния си показалец по списъка на студентите. — Господин Хоугън, моля кажете ми на колко отговаря…

— Шестнадесет? — колебливо отговори мъжки глас.

— Отлично, господин Хоугън. Виждате ли колко е лесно. Вече се учите да разчитате символите на маите. Но ако съберете числата, които тези глифи изобразяват, получената дата няма да ви говори нищо. Защото календарът, който маите са използвали, се различава от нашия. Техният календар е бил почти толкова точен, колкото е и нашият. Освен това той е бил доста по-сложен. Така че като първа стъпка към разбирането на цивилизацията на маите ще трябва да се помъчим да разберем тяхната концепция за астрономическото време. За следващия път прочетете първа и втора глава на „Гора на Царете: Неразказаната история на Древните Маи“ от Линда Шеле и Дейвид Фрийдел. Междувременно, ще обобщя това, което ще прочетете.

И така, професор Мил продължи да говори, изпитвайки очевидно удоволствие от преподаваната материя. Той се наслаждаваше на всяка секунда от по-малко от двадесетте минути, които му оставаха да живее. Професорът приключи лекцията с виц, който винаги разказваше на този етап от курса. Аудиторията, както се очакваше, се разсмя. После отговори на няколко въпроса, зададени му от неколцината останали студенти и прибра книгите си, бележките, конспекта и списъка на студентите в куфарчето си.

Кабинетът му се намираше на около пет минути път от сградата, където изнасяше лекции. Доволен, професор Мил крачеше, поемайки дълбоко дъх. Денят беше слънчев, ясен и приятен. Общо взето, чувстваше се прекрасно (оставаха му да живее по-малко от петнадесет минути), а удоволствието от начина, по който беше изнесъл лекцията, се подсилваше от очакването за това, което му предстоеше да направи, от срещата, която си беше уговорил след нея, от посетителя, когото очакваше.

Кабинетът се намираше в занемарена тухлена сграда, но потискащата обстановка не оказваше никакво влияние върху нетърпението и чувството на благополучие, завладели професор Мил. В действителност, той се чувстваше така изпълнен с енергия, че подмина студентите при асансьора и бързо изкачи стълбите до слабо осветения коридор, по средата на който се намираше кабинетът му. След като отключи вратата и остави куфарчето си върху бюрото (оставаха му още десет минути), той се обърна и понечи да се запъти към стаята за преподаватели от факултета, но спря и се усмихна, когато видя посетителя, който стоеше пред отворената врата.

— Тъкмо отивах за кафе — каза професор Мил. — Искате ли да взема и за вас?

— Не, благодаря — посетителят кимна за поздрав и влезе. — Стомахът ми вече не понася кафе. Непрекъснато получавам киселини. Мисля, че развивам язва.

Посетителят беше около тридесет и пет годишен мъж с представителен вид. Грижливо подстриганата му коса, ушитата по поръчка бяла риза, вратовръзката на райета, скъпият двуреден костюм и обувките от телешки бокс с ниски подметки съответстваха на положението му на високоплатен административен служител в голяма корпорация.

— Язвата се дължи на стрес. По-добре намалете темпото — професор Мил се ръкува с него.

— Стресът и бързите обороти са част от длъжностната ми характеристика. Ако започна да се притеснявам за здравето си, ще остана без работа — каза посетителят и седна.

— Имате нужда от почивка.

— Скоро. Все ми обещават, че ще бъде скоро.

— И така, какво ми носите? — попита професор Мил.

— Още глифи за превод.

— Колко?

Посетителят сви рамене.

— Пет страници. — Той се намръщи, когато по коридора мина група студенти. — Предпочитам да запазим това в тайна.

— Разбира се. — Професор Мил стана, затвори вратата и се върна до бюрото. — Страници на маите или днешни страници.

Посетителят доби озадачен вид, после разбра за какво става въпрос.

— Правилно, все забравям, че страниците на маите са по-големи. Не, днешни страници. Снимки с размери двадесет на двадесет и пет сантиметра. Смятам, че хонорарът, за който се споразумяхме миналия път, все още ви удовлетворява.

— Петдесет хиляди долара? Удовлетворява ме и още как! Ако не ме карате да бързам — добави професор Мил.

— В никакъв случай. Разполагате с месец, както и миналия път. Същите условия на заплащане — половината сега, другата половина когато свършите. И при същите условия. Нямате право да преснимате страниците. Нямате право да разгласявате какво правите, или да обсъждате превода с когото и да било.

— Не се притеснявайте, няма, нито пък съм го правил — каза професор Мил, — въпреки че в превода няма нищо, което би заинтересувало някого, с изключение на вас, мен и вашия работодател. Няма значение. Плащате ми толкова добре, че трябва да съм си изгубил ума, за да наруша условията на споразумението и да опропастя бъдещата си съвместна работа с вас. Догодина нямам лекции и парите, които толкова щедро ми платихте, ще ми позволят да отделя цялата година за изучаване на Стълбата с Йероглифите в руините от времето на маите в Копан, Хондурас.

— Там е твърде горещо за мен — каза посетителят.

— Когато съм при руините, изпитвам такова голямо вълнение, че не обръщам внимание на времето. Може ли да видя страниците?

— Разбира се — посетителят бръкна в куфарчето си от крокодилска кожа и извади голям кафяв плик.

Професор Мил, на когото оставаше да живее по-малко от минута, взе плика, отвори го и извади пет снимки, на които имаше многобройни редове с йероглифи. Той отмести настрани книгите върху бюрото и подреди снимките така, че редовете с глифи да бъдат във вертикално положение.

— Всички ли са част от един и същ текст?

— Нямам представа — каза посетителят. — Всичко, което ми казаха, беше че трябва да ги донеса.

— По всичко изглежда, че са — професор Мил взе лупа и се наведе над снимките, като разглеждаше внимателно детайлите на глифите. По челото му изби пот. Той поклати глава. — Не трябваше да бягам по стълбите.

— Извинете? — попита посетителят.

— Нищо. Просто си говоря на себе си. Мислите ли, че тук е горещо?

— Малко.

Професор Мил свали сакото си и отново се зае да изучава внимателно снимките.

— Добре, оставете ги, а…

— Да?

— Аз…

— Какво? — попита посетителят.

— Не се чувствам много добре. Ръцете ми…

— Какво ви е на ръцете?

— Изтръпнали — промълви професор Мил. — Ли…

— Какво?

— Лицето ми. Гори.

Внезапно професор Мил изпъшка, хвана се за гърдите, застина и като се отпусна тежко, се свлече назад в скърцащия въртящ се стол с отворена уста, обронил глава. Той потръпна и престана да мърда.

Малкият кабинет сякаш се смали още повече, когато посетителят се изправи.

— Професор Мил? — Той провери за пулс китката, а. после шията му. — Професор Мил? — Младият мъж извади гумени ръкавици от куфарчето си, сложи ги, после с дясната си ръка събра снимките и ги сложи в кафявия плик. След това внимателно свали ръкавиците първо от дясната, а после от лявата си ръка, като се стараеше да не докосва онези части от тях, които бяха влезли в допир със снимките. Той пусна ръкавиците в друг кафяв плик, запечата го и сложи двата плика в куфарчето си.

Когато посетителят отвори вратата, никой от студентите, които минаваха по коридора, не му обърна особено внимание. Някой аматьор щеше да се измъкне, но посетителят знаеше, че вълнението може да събуди спомени и все някой щеше да си спомни, че е видял добре облечен мъж да излиза от кабинета. Той не искаше да събужда подозрения. Много добре знаеше, че най-добрата заблуда е някаква версия на истината. Затова пое забързано към стаята на секретарката, влезе разстроен и каза:

— Бързо. Обадете се на 911… Професор Мил. Бях дошъл при него… Мисля, че получи сърдечна криза.

Гватемала Сити

Въпреки продължаващото вече тридесет и шест часа пътуване и своите шестдесет и четири години, Николай Петрович Бартенев кипеше от енергия. Той и съпругата му бяха излетели от Ленинград…

Грешка, помисли си той. Санкт Петербург. След провала на комунизма, името на Ленин беше изпаднало в немилост.

…през Франкфурт и Далас до тук, по покана на новото Гватемалско правителство. Ако не беше дошъл краят на Студената война, това пътуване нямаше да бъде възможно. Едва неотдавна Гватемала, след четиридесет годишно прекъсване, беше възобновила дипломатическите си отношения с Русия и жизненоважните руски изходни визи, които толкова дълго беше невъзможно човек да получи, бяха издадени със смайваща бързина. През по-голямата част от живота си Бартенев хранеше една огромна мечта — да пътува до Гватемала, но не защото искаше да напусне Русия, а защото Гватемала беше завладяла съзнанието му. Но всеки път неизменно му отказваха. И сега изведнъж всичко се оказа въпрос на попълване на някакви правителствени формуляри и когато след няколко дни отново го извикаха, му връчиха необходимите за пътуване документи. Бартенев не можеше да повярва на късмета си. Той се страхуваше, че всичко това ще се окаже жестока шега, че ще откажат да му разрешат да влезе в Гватемала, че ще го върнат обратно в Русия.

Самолетът, Боинг 727, собственост на Американските авиолинии… Американски! Само до преди няколко години за руските граждани щеше да бъде немислимо да бъдат пасажери в самолет с надпис Американски, се спусна през облаците, над планините, към град, разположен в долина. Часът беше осем и петнадесет и залязващото слънце хвърляше алени отблясъци през долината. Изведнъж се появиха светлините на Гватемала сити и Бартенев се взря очарован през прозореца. Сърцето му започна да бие силно, изпълнено с детинско нетърпение.

Съпругата му, седнала до него, стисна ръката му. Той се обърна и погледна красивото й, прорязано от бръчки лице. Нямаше нужда да му казва нищо, за да изрази радостта, която я изпълваше, за това, че мечтата му скоро щеше да се осъществи. От осемнадесет годишна възраст, когато за пръв път беше видял снимки на руините от времето на маите в Тикал, Гватемала, той чувстваше някакво необяснимо отъждествяване със сега почти изчезналата раса, която ги беше построила. Имаше чувството, че е бил там, че е бил един от онези маи, че собствените му сили и пот бяха помогнали да се издигнат огромните пирамиди и храмове. А йероглифите го бяха запленили.

През всички тези години, без дори кракът му да е стъпвал в руини от времето на маите, без дори да е стоял лице в лице с образите им — с орлови носове, високи скули и полегати чела — вплетени в йероглифите, той беше един от петимата най-известни в света специалисти по епиграфия на тази изчезнала цивилизация (а може би и най-добрият, ако се вярваше на ласкателствата на съпругата му) и съвсем скоро — не тази вечер, разбира се, но може би утре, и със сигурност в други ден — след още един полет до примитивна писта за кацане и излитане на самолети и изтощителен преход през джунглата до Тикал — той щеше да осъществи мечтата на живота си, да стигне до центъра на своята вселена, до руините.

До йероглифите.

Сърцето му започна да бие още по-силно, когато самолетът кацна. Слънцето се беше скрило зад планините на запад. Мракът се сгъсти, пронизван от блясъка на светлината, която идваше от сградата на летището. Изнервен от очакване, Бартенев свали предпазния колан, взе куфарчето си и тръгна след съпругата си и останалите пътници по пътеката между седалките. Изминалата до отварянето на самолетната врата минута му се стори цяла вечност. Той се взря над главите на пътниците пред него и различи тъмните силуети на сгради. Когато той и съпругата му слязоха от стълбата и стъпиха върху пистата, Бартенев пое дълбоко разредения, сух и хладен планински въздух и почувства как тялото му се изопва от вълнение.

Още в момента обаче, когато влезе в сградата на летището и видя няколкото униформени правителствени служители, които го чакаха, той разбра че нещо не е в ред. Те изглеждаха мрачни, замислени, потиснати. Бартенев със страх си помисли, че неговото предчувствие се е оправдало и че ей сега щяха да му откажат разрешение за влизане в страната.

Вместо това един от тях — притеснен мъж с тънки устни и тъмен костюм — се отдели от групата и нервно тръгна към него.

— Професор Бартенев?

— Да.

Те говореха на испански. Силният интерес на Бартенев към Гватемала и руините на маите из цяла Мезоамерика го бяха накарали да овладее местния език, тъй като голяма част от трудовете с изследвания върху йероглифите се публикуваха на испански.

— Казвам се Хектор Гонзалес и съм от Националния археологически музей.

— Да, получих писмата ви.

Докато се ръкуваха, Бартенев забеляза как Гонзалес го насочва към правителствените служители.

— Това е моята съпруга, Елена.

— Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Бартенева. През тази врата, ако обичате…

Бартенев изведнъж забеляза войници със строги лица, които държаха автомати. Той потръпна от страх при спомена за Ленинград в разгара на Студената война.

— Може би нещо не е наред? Може би не сте ми казали нещо, което трябва да знам?

— Нищо — припряно отговори Гонзалес. — Проблеми с настаняването ви. Трудности с графика. Нищо сериозно. Насам. През тази врата и надолу по коридора. Побързайте, иначе ще закъснеем.

— Ще закъснеем? — Бартенев поклати глава, докато той и съпругата му бързо вървяха по коридора. — За какво ще закъснеем? А багажът ни? Какво ще…

— Ще се погрижим за него. Багажът ви ще бъде донесен в хотела. Няма нужда да минавате през службата за емигранти и митническа проверка.

Те минаха през друга врата, излязоха навън в нощта и се озоваха на паркинга, където джип, пълен с въоръжени войници, чакаше пред черна лимузина, зад която имаше друг джип, пълен с също с въоръжени войници.

— Настоявам да ми кажете какво става! — заяви Бартенев. — Във вашите писма твърдяхте, че тук ще се чувствам като у дома си. Вместо това, аз се чувствам като затворник.

— Професор Бартенев, трябва да разберете, че обстановката в Гватемала е нестабилна. Постоянно има политически вълнения. Тези войници са тук, за да ви охраняват.

— Защо ми е…?

— Моля ви, влезте бързо в колата и ще ви обясня.

Веднага щом един от придружаващите ги затвори вратата след Бартенев, съпругата му, Гонзалес и двама други правителствени служители, той отново попита:

— Защо ми е охрана?

Лимузината, заобиколена от джиповете, потегли бързо.

— Както ви казах, политика. В продължение на дълги години Гватемала беше управлявана от десни екстремисти — Гонзалес смутено погледна към правителствените служители, сякаш подозираше, че няма да одобрят начина, по който говори. — Наскоро на власт дойдоха умерените. Точно новото правителство възобнови дипломатическите отношения с вашата страна. Това също обяснява защо бяхте поканен тук. Посещението на руски академик е още едно потвърждение за добронамереността на гватемалското правителство към вашата страна. Вие се оказахте идеалният човек, който можеше да бъде поканен, защото не сте политик и защото познанията ви са свързани с историята на Гватемала.

— Начинът, по който говорите — Бартенев се поколеба, — ме кара да мисля, че работите не толкова за Националния археологически музей, колкото за правителството. Как е името на династията, управлявала Тикал?

Гонзалес не отговори.

— През кой век Тикал е достигнал зенита на своята мощ?

Гонзалес само поклати глава. Бартенев изсумтя презрително.

— Вие сте в опасност — каза Гонзалес.

— Не ви разбирам.

— Десните екстремисти не одобряват вашето посещение — напрегнато започна да обяснява Гонзалес. — Въпреки провала на комунизма в Русия, тези екстремисти смятат посещението ви за начало на разлагащо влияние, което ще превърне страната ни в марксистка. За да задържи властта, предишното правителство използваше ескадрони на смъртта. Тези ескадрони на смъртта все още съществуват. Получихме заплахи за живота ви.

Бартенев се взря в него. Беше изпълнен с отчаяние. Съпругата му го попита какво казва Гонзалес. Благодарен, че тя не разбира испански, той й обясни, че някой бил забравил да направи резервация за тях в хотела, че домакинът им е притеснен от този пропуск и че грешката ще бъде поправена.

Той изгледа намръщено Гонзалес.

— Какво искате де ми кажете? Че трябва да си замина? Отказвам. О, ще изпратя съпругата си, за да не я излагам на опасност. Но не съм изминал целия този път, за да си замина, преди да съм видял мечтата си. Аз съм твърде стар. Такава възможност вероятно няма да ми се отдаде повече. А съм много близо. Ще извървя останалата част от пътя.

— Не ви молим да си заминете — отговори Гонзалес. — В политическо отношение това ще бъде също така пагубно, както ако някой се опита да ви убие.

Бартенев почувства как кръвта му се отдръпва от лицето.

— Но трябва изключително много да внимаваме. Да бъдем предпазливи. Молим ви да не се появявате на публични места в града. Хотелът ви ще бъде охраняван. Ще ви откараме до Тикал колкото се може по-скоро. А после ви молим, след известно време — ден, или най-много два — да се престорите на болен и да се върнете у дома.

— Ден? — Бартенев с мъка си пое дъх. — Може би два? Толкова малко време след толкова много години в очакване на…

— Професор Бартенев, налага се да се съобразяваме с политическата действителност.

Политика, помисли си Бартенев и му се поиска да изругае. Но също като Гонзалес, той беше свикнал да се съобразява с противната действителност и анализира проблема с отчаяна бързина. Намираше се извън Русия и беше свободен да пътува където пожелае — това беше най-важното. Имаше много други руини от времето на маите. Паленке в Мексико, например. Снимките, които беше виждал оттам, неизменно го привличаха. Разбира се, това не беше Тикал. Не криеше емоционалното и професионално привличане, което имаше за него Тикал, но пък мястото беше достъпно. Съпругата му можеше да дойде с него. Там щяха да бъдат в безопасност. Дори и правителството на Гватемала да откажеше да плати за допълнителните разноски, това нямаше да има значение, защото Бартенев имаше таен източник на средства, за който не беше казвал дори на съпругата си.

Всъщност, запазването на тайна беше едно от условията на деловото споразумение с добре облечения, русокос американец, който го беше посетил в кабинета му в Санкт Петербургския университет. Американецът му беше показал няколко снимки на глифи от времето на Майте и беше попитал на перфектен руски каква сума би поискал Бартенев, за да преведе глифите и да запази тази поръчка в тайна.

— Ако глифите са интересни, няма да ви струва нищо — беше отговорил Бартенев, впечатлен от факта колко добре чужденецът владееше руски.

Но американецът беше настоял да му плати. Всъщност, хонорарът който му беше предложил, се оказа невероятно щедър — петдесет хиляди долара.

— За да съм сигурен, че ще запазите всичко в тайна — беше казал той. — Част от тях съм обменил в рубли.

Той подаде на Бартенев сума в руска валута, съответстваща на десет хиляди долара. Остатъкът, обясни американецът, щеше да бъде внесен по сметка в швейцарска банка. Може би някой ден Бартенев щеше да бъде в състояние да пътува свободно. В този случай лесно можеше да изтегли парите. Ако това не можеше да стане, той щеше да уреди куриери да му носят в Санкт Петербург определени суми, които нямаше да бъдат толкова големи, че да привлекат вниманието на властите и да ги накарат да започнат да задават въпроси за техния произход.

След това първо посещение американецът беше идвал още два пъти, като носеше още снимки на глифи срещу същото заплащане. До този момент парите не се бяха оказали толкова важни за Бартенев, колкото вълнуващото, макар и озадачаващо послание (като гатанка в шифър), което криеха глифите.

Но сега парите бяха много важни и той решително възнамеряваше да се възползва докрай от тях.

— Да — каза Бартенев на Гонзалес. — Политическата действителност. Ще си тръгна когато поискате и когато съм послужил на целите ви.

Гонзалес сякаш си отдъхна. Но само за момент. Лимузината рязко спря пред някакъв хотел, чиято конструкция от стомана и стъкло рязко контрастираше с типичната за Латинска Америка архитектура. Войниците бързо съпроводиха Бартенев и съпругата му до асансьора във фоайето, който ги отведе на дванадесетия етаж. Гонзалес се качи с тях, а един от правителствените служители отиде на регистратурата и започна да говори нещо със служителя.

Телефонът звънеше, докато Гонзалес отключваше вратата. После запали лампата и въведе Бартенев и съпругата му в апартамента. Всъщност, телефоните бяха два — един върху масичка до дивана и друг върху бар-плота.

Гонзалес заключи вратата след тях. Телефонът продължаваше да звъни. Когато Бартенев се отправи към този, който се намираше до дивана, Гонзалес каза:

— Не, оставете на мен да отговоря.

Той избра по-близкия апарат, този на бар-плота.

— Ало — Гонзалес запали лампата до него. — Защо искате да говорите с него? — Той погледна към Бартенев. — Един момент.

Гонзалес постави ръка върху слушалката.

— Някакъв мъж твърди, че е журналист. Може би няма да е лошо да дадете интервю. Популярността няма да ви навреди. Ще слушам по този телефон, докато говорите по другия.

Бартенев се извърна към телефона върху масичката до дивана.

— Ало — каза той. Сянката му се открои върху прозореца.

— Върви по дяволите, проклет руснак!

Стъклото с трясък се счупи. Съпругата на Бартенев изпищя. Бартенев остана безмълвен. Куршумът, който се заби в главата му, го уби на място, излетя през тила му и опръска с кръв летящите във всички посоки парчета стъкло.

Хюстън, Тексас

Течеше вторият ден от мисията на космическата совалка „Атлантис“. След успешното изстрелване всички системи функционираха нормално и Албърт Делани се чувстваше отегчен. Искаше му се нещо да се случи, каквото и да е, което да наруши скучното еднообразие на полета. Не че му се щеше да е непременно нещо вълнуващо — защото свързваше тази дума с кризисна ситуация. Последното нещо, което НАСА желаеше, беше още един провал и черното петно върху репутацията й, което щеше да го последва. В никакъв случай не трябваше да се допуска нова злополука, като тази с „Чалънджър“. Още една подобна и НАСА вероятно щеше да бъде закрита, което означаваше Албърт Делани да остане без работа, а Албърт Делани предпочиташе да скучае всеки ден пред перспективата да бъде безработен. И все пак, ако някой му беше казал при постъпването в НАСА, че ентусиазмът му за, както той предполагаше, една блестяща кариера твърде скоро ще бъде заменен от отегчение, той нямаше да му повярва. Причината за това беше, че НАСА толкова често правеше проверки на всеки детайл от полетите, толкова често извършваше изпитание след изпитание, толкова често проверяваше променливите величини, опитвайки да се застрахова срещу всички непредвидени случайности, че когато дойдеше време за изстрелване, в това събитие нямаше нищо интересно.

Не, Албърт Делани не желаеше излишни вълнения, но определено не би имал нищо против някоя приятна изненада от време на време.

Среден на ръст и тегло, мъж с най-обикновени черти, стигнал онази точка от живота си, когато вече не беше млад, но все още не можеше да се причисли към хората на средна възраст, той беше установил, че се чувства все по-недоволен и все по-неудовлетворен. Животът му беше съвсем обикновен. Предсказуем. Все още не беше далеч от онзи момент, когато щеше да се изкуши да изневери на жена си. Въпреки това, той се страхуваше, че онова, което Торо наричаше „тихо отчаяние“ може да го накара да извърши нещо глупаво, нещо, което щеше да му причини много повече вълнения, отколкото един провал на брака би му поднесъл. И все пак, ако не намереше някаква цел, нещо, което да го заинтересува, той не знаеше дали би могъл повече да се осланя на здравия си разум.

Част от проблема му, реши Албърт Делани, беше, че кабинетът му се намираше в периферията на административния център на НАСА. Далеч от центъра за управление на полети, той губеше онова усещане за реализация и нервна възбуда, които всички там, както си мислеше, изпитваха. А освен това, дори той самият трябваше да признае, че да бъдеш специалист по картография, география и метеорология (карти, земя и време, както понякога безцеремонно заявяваше) беше ужасно скучно в сравнение с това да изследваш космоса. То нямаше нищо общо с изследване на снимки на новооткрити пръстени около Сатурн или луни в близост до Юпитер, или пък активни вулкани на Венера. Не, това, което той трябваше да прави, беше да разглежда снимки на земната повърхност, райони, които беше разглеждал вече десетки пъти.

Работата му беше още по-безинтересна, защото заключенията от изследванията, които извършваше, вече бяха определени. Показваха ли снимките от космоса, че смущаващата мъгла около земята става все по-гъста? Показваха ли снимките от въздуха, че дъждовните гори в Южна Америка продължават да намаляват в резултат на безмилостното им изсичане и опожаряване от фермерите? Наистина ли океаните бяха толкова замърсени, че доказателствата за това можеха да се видят от петстотин километра височина? Да. Да. Да. Нямаше нужда човек да бъде космически изследовател, за да стигне до тези заключения. Ала НАСА искаше нещо повече от заключения. Тя искаше подробности и въпреки че снимките, които Албърт Делани разглеждаше, щяха след това да бъдат предоставени на други правителствени учреждения, той трябваше да извърши предварителното им проучване, ей така, просто в случай, че в тях имаше нещо уникално, нещо, което щеше да предизвика възторжени отзиви по адрес на НАСА.

Сегашната мисия на совалката включваше изстрелването на метеорологичен спътник над Карибско море и извършване на различни, свързани с атмосферните условия наблюдения и експерименти, както и изпращането на снимки. Тази, която в момента се намираше пред Делани, показваше част от полуостров Юкатан в Мексико. През последните години някаква болест беше нападнала палмите в този район и една от задачите на Делани беше да определи докъде се е разпростряла тя, нещо, което лесно можеше да се види на снимките, тъй като районът с болните, останали без листа дървета ясно се открояваше. Съществуваше теория, че една значителна загуба на растителност в Юкатан би довела до нарушаване на съотношението между кислорода и въглеродния двуокис и до промяна на климата, каквато беше причинило изчезването на дъждовната гора в Бразилия. Определянето на големината на засегнатия от болестта район, прибавено към промените на температурата и посоката на вятъра в Карибите, би могло да помогне при прогнозите за възникване на тропическите бури и определяне посоката на ураганите.

Болестта беше обхванала много по-голям район, отколкото показваха снимките на Юкатан, направени милата година. Делани постави върху снимката прозрачна омащабена карта, напасна топографските ориентири, нанесе измерванията и продължи със следващата снимка. Може би всичко се дължеше на нуждата му от разнообразие. Може би всичко се дължеше на желанието му за изненада. Каквато и да беше причината, той установи, че разглежда снимките много по-усърдно от обичайното, като обръща внимание на неща, които не бяха свързани с болестта по палмите.

Внезапно нещо го смути, някакъв подсъзнателно забелязан детайл, усещане за нещо, което не би трябвало да се намира там. Той остави снимката, която разглеждаше и взе другата, с която току-що беше приключил. Като се намръщи, той се опита да се съсредоточи. Да, помисли си Делани. Ето. Изведнъж почувства възбуждащ приток на адреналин, топлина в стомаха. Този малък участък в долния ляв ъгъл на снимката. Тези сенки между голите палми. Какво правеха тези сенки там?

Сенките образуваха почти идеални триъгълници и квадрати. Но в природата не съществуваха триъгълници и квадрати. Освен това тези сенки можеха да се появят само в резултат на слънчева светлина, която е попаднала върху и спряна от предмети, издигащи се над земята. Големи предмети. Високи предмети. Обикновено в сенките нямаше нищо загадъчно. Хълмовете непрекъснато хвърляха сенки. Но тези сенки се намираха в северните низини на Юкатан. Описателното име казваше всичко — низини. В този район нямаше хълмове. Дори и да имаше, сенките им щяха да бъдат безформени. А тези бяха симетрични. И заемаха сравнително голяма площ.

Делани бързо направи изчисления. Тридесет квадратни километра? В центъра на иначе съвсем равнинна част на дъждовната гора в Юкатан? Какво, по дяволите, ставаше?

Вирджинските Острови

Посетителят забеляза, че към колекцията са прибавени още няколко антични предмета — малки статуетки, керамични плочки и маски. Всички те бяха автентични, скъпи и незаконно придобити образци на древното занаятчийско изкуство на маите.

— Жената изчезна.

— Какво? — Старецът, зает да поставя интравенозна тръбичка към иглата в ръката си, извърна глава — Изчезнала? Ти ме увери, че това е невъзможно.

— Така смятах — каза русокосият мъж. Тонът му беше мрачен. — Плащахме й толкова добре, живееше в такъв разкош и си мислех, че ще бъде невероятно, ако поиска да си тръгне.

Старецът го изгледа гневно. Слабото му тяло беше застинало от гняв. Седнал в кожено кресло в главната каюта на своята шестдесет метрова яхта, заобиколен от предмети, свидетелстващи за най-новата му страст, изкуството на маите, той изпъна докрай мършавото си тяло. С очила, които още повече подсилваха гневния му поглед и лице, изглеждащо още по-изпито под гъстата му побеляла коса, той сякаш изпълваше цялата каюта, въпреки че не беше висок.

— Човешката природа! Дявол да го вземе, тя винаги е била проблем за теб. Когато става дума за тактика, нямаш равен на себе си. Но емоционалният ти хоризонт е толкова ограничен, че просто не я разбираш.

— Тя беше самотна — каза младият мъж. — Очаквах такава възможност. Хората ми я наблюдаваха, в случай, че се опита да направи нещо глупаво. Прислужницата й, икономът й, шофьорът й, портиерът на сградата в Манхатън, където живееше — всички работеха за мен. Всички изходи на сградата се наблюдаваха денонощно. В редките случаи, когато й беше позволено да излиза, винаги я следяха.

— И все пак — грубо изръмжа старецът с издути от гневен сарказъм ноздри — успя да избяга.

Побелялата му коса контрастираше с оловносивия оттенък на кожата на лицето, подчертан на свой ред от сивия халат, единият ръкав на който беше навит, за да пропусне тръбичката, която влизаше в ръката му.

— Ти. Ти си виновен — той посочи към него с костеливия показалец на дясната си ръка. — Всичко зависи от нея. Как, за Бога, е станало това?

Добре облеченият мъж безпомощно вдигна ръце.

— Не знам. Хората ми не знаят. Станало е снощи. Жената е успяла да се измъкне от апартамента и сградата между два сутринта, когато прислужницата й за последен път я видяла, и обяд, когато решила да провери какво става с нея. Нямаме представа как. Щом научих какво се е случило, реших, че е по-добре да ви докладвам лично, отколкото по телефона. Пристигнах с първия възможен полет. — Той посочи с ръка към прозорците от дясната страна на каютата и многобройните други яхти в обграденото от хотели и обагрено от залеза на слънцето пристанище на Сейнт Томас.

Старецът го изгледа намръщено.

— Не се боиш да поемеш вината. Това е достойно за уважение. Рядка проява на характер у един социопат. Тя има ли достъп до банковата си сметка?

— Не. Тъй като й бяха осигурени всички удобства, от които се нуждаеше, не се налагаше да харчи пари. Затова й не разбра, че всички разпечатки от банката, които й показвахме, онези, които отразяваха ежемесечните вноски за заплатата й, бяха по сметка, от която можеше да тегли само при положение, че моят подпис също фигурира. Тя не може да се възползва от парите.

— Бижута?

— Взела е всички. Само диамантената огърлица струва четиристотин хиляди долара. На теория. Но, разбира се, камъните са фалшиви. Въпреки това, не са много фирмите в Ню Йорк, които разполагат със средства за закупуването на такова бижу, при положение, че не беше имитация. А тъй като тя не знае, че това е копие, със сигурност ще се обърне към тях. Хората ми наблюдават тези фирми.

Старецът се намръщи.

— Ако приемем, че успее да се сдобие с пари — а аз подозирам, че ще успее, и като се има пред вид каква изобретателност е проявила, за да се измъкне от твоите хора — къде би могла да отиде? Какво може да направи?

— Ще постъпи глупаво, ако се върне към предишния си начин на живот. Трябва да предположи, че ще наблюдаваме нейните роднини, приятели и старите й делови партньори, че ще подслушваме телефоните им… Ако е умна — а тя е доказала това — ще се спотаи някъде. Последното нещо, което й трябва, са неприятности от наша страна.

— От наша страна?

— От вас.

Старецът махна с набръчканата си ръка. Въпреки гневното неодобрение, което се четеше в погледа му, от него се излъчваше превъзходство.

— Човешката природа. Все още не си научил този урок. Ако самотата я е накарала да избяга, единственото нещо, което тя няма да направи, е да се спотаи. Ще изпитва нужда от компания. Ще има нужда от сигурността и удовлетворението от живот, който самата тя да си осигури, а не такъв, който й е наложен принудително. Няма да смени една клетка с друга.

— В такъв случай…?

Старецът се загледа замислен в тръбичката на интравенозната система.

— Ще потърси помощ?

— От?

— Има само две причини, поради които някой би потърсил нечия помощ — каза старецът. — Пари и любов. Не бихме могли да предположим кой ще работи за нея. Но се съмнявам, че тя ще се довери на някой, който ще й бъде верен само за пари. Подозирам, че човек в нейното положение би предпочел любовта, или най-малко приятелството. Кой от нейните познати в миналото би могъл да има необходимите умения, за да й помогне?

— Както ви казах, семейството й, приятелите и предишните й познати са поставени под наблюдение.

— Не. Потърси по-дълбоко. Тя не би избягала, ако нямаше план. Някъде има някой, който разбира от тези неща и за когото тя знае, че може да помоли за помощ. Някой, за когото не бихме се сетили. Някой, на когото има доверие.

— Започвам веднага.

— Ти ме разочарова — каза старецът. — Успехите, които постигна в Канкун и Гватемала така ме окуражиха, че ти бях приготвил награда. Сега обаче се боя, че ще трябва да изчакам.

Интеркомът, който се намираше върху масичката до креслото на стареца, иззвъня. Той натисна един бутон.

— Казах да не ме безпокоите.

— Шейх Хазим отговаря на обаждането ви, професоре — произнесе женски глас.

— Разбира се. Свържете ме — старецът постави ръка върху слушалката на телефона, който се намираше до интеркома. Но преди да я вдигне, той се обърна строго към посетителя и дрезгаво отсече: — Не ме разочаровай отново!

Той нагласи потока от червена течност, която се втичаше от бутилката на интравенозната система в ръката му — кръв, обогатена с хормони от агнешки ембриони.

— Намери кучката преди да е провалила всичко. Ако Делгадо разбере, че е избягала, ако разбере, че не я контролираме, той ще тръгне след нея, а вероятно и след нас.

— Мога да се справя с Делгадо.

— Не се съмнявам в това. Но без помощта на Делгадо няма да мога нищо да направя. Няма да получа достъп до руините. А това никак няма да ми хареса. И в такъв момент няма да искаш да припариш до мен, нали така?

— Да, сър.

— Върви!