Фалшива самоличност

8.

Кернавака, Мексико

Черната лимузина и съпровождащите я коли се движеха по автострадата „Инсургентес Сур“, принудени да поддържат отчайващо ниска скорост, докато процесията се мъчеше да си пробие път през задръстването, причинено от многобройните в почивния ден коли, поели на запад, далеч от смога на Мексико Сити. След около шестдесет километра лимузината и придружаващите я коли стигнаха Кернавака, най-популярната, но в същото време предназначена изключително за богаташи и правителствени служители вилна зона на столицата. Лесно можеше да се разбере защо богатите и властниците идваха тук всяка събота и неделя. Закътана в красива, обрасла с дървета долина, в Кернавака имаше простор, тишина, приятно време и това, което всички ценяха най-много — чист въздух. Тук владетелите на ацтеките бяха строили своите дворци. Същото беше направил и Кортес. Император Максимилиан особено обичаше градините в живописната местност. В наши дни това, което важните посетители от столицата ценяха най-много, бяха луксозните хотели и подобните на замъци големи къщи.

Лимузината продължи по разкошните улици на потънал в тишина квартал и спря пред голямата желязна порта на една от къщите. Над високата каменна стена, която обграждаше огромното имение, се издигаха величествени сенчести дървета. От лимузината излезе униформен шофьор и се запъти към въоръжения охранител, който стоеше зад решетките на портата и наблюдаваше посетителя с присвити очи. След кратък разговор, по време на който шофьорът показа на охранителя някакъв документ, последният влезе в дървената будка до портата, вдигна слушалката на телефона и каза нещо на някого в къщата. Половин минута по-късно той се върна при портата, отвори я и махна с ръка на шофьора да вкара лимузината в имението. Когато придружаващите коли се опитаха да я последват, охранителят вдигна лявата си ръка, за да спрат. В същия момент се появи друг охранител, който затвори портата и я заключи.

Лимузината продължи по сенчеста алея за коли, която се виеше покрай дървета, градини и фонтани към къщата. Когато спря пред каменните стъпала на входа, едното крило на голямата врата се отвори и навън излезе мустакат мъж с аристократичен вид. Това, че не беше изпратил някой от прислужниците да посрещне този посетител, говореше за необходимостта лично да засвидетелства уважението си. Неговото име беше Естебан Делгадо, а фамилията му — която означаваше „слаб“ — му подхождаше дори още повече, откакто предишната седмица се беше срещнал с директора на Националния институт за история и археология в Акапулко, защото сега тялото и лицето на Делгадо бяха не просто елегантно слаби, а болезнено изпити. Лицето му с орлови черти беше бледо и той почти щеше да повярва на слуховете, че е сериозно болен, ако не си даваше ясна сметка за непоносимото напрежение, което го измъчваше.

Когато слезе по стълбите, той се насили да се усмихне. В този момент задната врата на лимузината се отвори и от колата излезе около тридесет и пет годишен добре облечен американец с руса коса и приятен вид. Мъжът създаваше впечатление, че от цялото му същество се излъчва добродушие, но това не можеше да заблуди Делгадо, защото в усмивката на мъжа — в редките случаи, когато наистина се усмихваше, а този не беше един от тях — нямаше и капчица топлота. Името на този мъж беше Реймънд и единственият път, когато Делгадо го беше виждал да се усмихва, беше по време на бой на петли.

Без да обърне внимание на Делгадо, Реймънд огледа преценяващо охраната на имението, после заобиколи лимузината и отвори другата врата. От нея излезе възрастен мъж с очила с дебели стъкла и гъста бяла коса. Въпреки че беше около осемдесетгодишен, като се изключеха силно набръчканите му ръце, той изглеждаше на шестдесет години.

— Професор Дръмонд — поздрави го Делгадо с пресилена приветливост. — Нямах представа, че възнамерявате да ни посетите. Ако знаех, щях да организирам прием във ваша чест.

Дръмонд властно се ръкува с Делгадо, впи поглед в него и изчака малко преди да отговори на испански — един от седемте езика, които владееше.

— Дойдох по работа в Мексико Сити и реших да обсъдя нещо с вас. От кабинета ви ме уведомиха, че сте тук. Ако можете да ми отделите един час…

— Разбира се — Делгадо поведе Дръмонд и помощника му по стълбите. — Вашето посещение в дома ми е чест за мен.

Въпреки сенчестите дървета, Делгадо усети, че се изпотява.

— Ще наредя на прислужниците да донесат нещо освежително. Искате ли ром и кола? Или може би…

— Не употребявам спиртни напитки. Но, разбира се, вие можете да си пийнете, ако искате.

— Канех се да изпратя някой за лимонада.

Те влязоха в сумрачната къща и прекосиха прохладния, облицован с мрамор вестибюл. В горния край на извитото стълбище се появи някакво момиче, облечено с пъстри дрехи, което очевидно се изненада от присъствието на посетителите, но веднага се подчини на резкия жест на Делгадо, с който той й нареди да се върне там, откъдето е дошла. Щом стигнаха дъното на коридора, Делгадо въведе Дръмонд и Реймънд в облицован с махагон кабинет, с кожени мебели, пълен с ловни трофеи и многобройни ловни пушки, голяма част от които старинни, подредени в шкафове със стъклени витрини. Делгадо за първи път долови проблясък на интерес в погледа на Реймънд. Двама прислужника бързо сервираха освежителни напитки и веднага излязоха.

Нито Дръмонд, нито Реймънд посегнаха към чашите с лимонада.

Вместо това Дръмонд седна в креслото с властно изправени рамене и отпусна дългите си ръце върху страничните облегалки. Гласът му беше треперлив, но силен, погледът му нито за миг не се отдели от Делгадо.

— Подозирам, че вашите сътрудници вече са ви казали, но трябва да координираме действията си.

Делгадо се престори на объркан.

— Жената, министре. За вас няма да бъде изненада, когато ви кажа, че тя е изчезнала.

— А! — сърцето на Делгадо подскочи, но той скри тревогата си. — Да. Жената. Наистина, получих информация, която ме накара да предположа, че е изчезнала.

— И?

Делгадо се опита гласът му да прозвучи строго.

— Какво възнамерявате да направите по този въпрос?

— Това, което направих и правя в момента, е че използвам всички възможни средства, за да я открия. Проучваме всеки детайл от миналото й, всяко възможно място, където би могла да се скрие, всеки човек, към когото би могла да се обърне за помощ.

— И все пак вече втора седмица няма никакъв резултат.

Дръмонд кимна в знак на поздравление.

— Разполагате с отлични източници.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми. Какво възнамерявате да направите по този въпрос?

— По отношение на вас? Нищо — отговори Дръмонд. — Нашето споразумение остава в сила.

— Не виждам защо. Вие не изпълнихте вашата част от договора. Уверихте ме, че сте в състояние да контролирате жената. Изрично заявихте, че тя ще реши моя проблем.

— Което и направи.

— Временно. Но сега, след като е изчезнала, проблемът си остава същият като преди.

Дръмонд присви старческите си очи.

— Не съм съгласен. Изчезването й не може да бъде свързано с вас.

— Освен ако не проговори.

— Няма да го направи — каза Дръмонд. — Защото, ако е имала намерение да проговори, досега щеше да го направи. Това е един от очевидните начини, по които може да се опита да спаси живота си. Тя знае, че ако го направи, ще я убием. По принцип аз смятам, че тя мълчи от страх и като знак към нас, че ако я оставим на мира, няма да бъде заплаха за нас. Бих казал, заплаха за вас. В края на краищата, проблемът е ваш. Аз просто ви правех услуга, като се опитах да го реша.

Делгадо усети как пулсът му се ускорява от гняв.

— Не услуга. Делово споразумение.

— Няма да споря за терминологията. Дойдох да ви кажа, че въпреки изчезването й, очаквам от вас да ми позволите да довърша работата си, както ми обещахте.

Делгадо се изправи, за да се освободи от нервното напрежение, което изпитваше.

— Това ще бъде много трудно. Директорът на Националния институт за история и археология е вбесен, че обектът в Юкатан е под ваш контрол. Той се опитва да си осигури подкрепата на правителството за извършване на пълно разследване.

— Разубедете го — каза Дръмонд.

— Той е твърдо решен.

Сега дойде ред на Дръмонд да се изправи. Въпреки хилавото си тяло, той изпълни кабинета с присъствието си.

— Трябват ми само още няколко седмици. Вече съм твърде близо. Няма да позволя да бъда спрян.

— Освен ако не се провалите.

— Аз никога не се провалям — настръхна Дръмонд. — Аз съм човек, който не прощава на партньорите си. Ако вие ме провалите, въпреки изчезването на жената, ще ви накарам да съжалявате.

— Как? Ако не откриете жената и тя не проговори?

— Тя беше необходима само за да предпазва вас. Трябва ми само това, за да ви разоблича — Дръмонд щракна с пръсти.

В отговор Реймънд отвори куфарчето си и връчи на Дръмонд голям плик, в които имаше видео касета.

Дръмонд подаде плика на Делгадо.

— Това, разбира се, е копие. Пазех го като допълнително средство за преговори. Внимавайте къде ще я оставите. Съпругата ви или дъщеря ви могат да започнат да се питат какво има на нея. Или президентът. Няма да искате той да я види. Един политически скандал от този род ще бъде заплаха за неговото управление, да не говорим, че ще провали напълно шансовете ви да станете негов наследник.

Докато стискаше касетата, Делгадо усети как по гърба му се стича пот.

Внезапно вратата на кабинета се отвори. Стомахът на Делгадо се сгърчи, когато видя, че влиза съпругата му. Интелигентна, изискана, добре образована, тя си даваше ясна сметка за ролята си като съпруга на политик и винаги се държеше безукорно. Тя проявяваше търпимост към честите му отсъствия и несъмнено знаеше за многобройните му мимолетни прегрешения. Но тя винаги беше до него, когато се нуждаеше от символичната й подкрепа по време на официални прояви. В края на краищата тя беше израсла в семейство на политици. От ранна възраст беше научила правилата. Тя беше сестра на най-добрия приятел на Делгадо, президента на Мексико.

— Съжалявам, че ви прекъснах, скъпи. Не знаех, че имаш гости. Как сте, господин Дръмонд? — попита тя на безукорен английски. Скъпите дрехи и бижутата й подчертаваха нейните с нищо незабележителни черти.

— Отлично — отговори Дръмонд на испански. — А вие? Надявам се, че сте добре, сеньора.

— Да, добре съм. Желаете ли да останете за обяд?

— Благодаря ви, но се боя, че тъкмо се канех да тръгвам. Вашият съпруг и аз трябваше да обсъдим някои въпроси. Налага се да летя за Европа.

— Винаги сте добре дошли — каза тя. — Естебан, ще бъда в градината — тя затвори вратата.

В стаята за миг настъпи неловко мълчание.

— Помислете си — каза Дръмонд. — Не ставайте глупак. Няма нужда да проваляте всичко, което толкова упорито сте се старали да постигнете. Не се лишавайте от възможността да постигнете още по-големи неща. Изгледайте касетата, унищожете я и се погрижете да изпълните всичко, което обсъдихме.

Делгадо потисна внезапния гняв, който пламна в гърдите му. Идваш в къщата ми. Пренебрегваш гостоприемството ми. Заплашваш ме. Заплашваш семейните ми отношения със съпругата ми и дъщеря ми. Челюстта го болеше от ярост. Ще дойде време, когато няма да имаш власт над мен.

И тогава ще те унищожа.

— Директорът на Института за археология и история — каза Дръмонд. — Когато ви казах да го убедите да не се меси в работата ми, имах пред вид да го отстраните. Искам да го смените с някой, който знае да прави компромиси, няма да създава проблеми и цени услугите.

Ню Орлиънс

Бюканън се размърда неспокойно.

— Добре дошъл в света на живите. Как се чувстваш?

Измина известно време преди да разбере какво го беше попитала жената. Трябваше му още известно време, за да отговори.

— …Боли ме.

— Сигурно — жената се засмя. В смеха й нямаше никакво презрение, а изразяваше съчувствие. Звукът му беше тих и все пак дълбок.

Хареса му.

Измина още малко време преди мъглата да се разсее и да разбере, че се намира в болнично легло. Не знаеше кое го боли повече — главата му, в която кръвта силно пулсираше, или десният хълбок, който сякаш гореше. Главата му беше бинтована. Имаше чувството, че хълбокът му е вдървен, също от бинтове. И шевове.

— Притеснявах се за теб — каза жената.

Той впери поглед в нея, като очакваше да види някоя сестра, наведена над леглото, или може би, по някаква щастлива случайност, Хуана, въпреки че тази жена нямаше латиноамерикански акцент.

Той забеляза червената й коса и значението на този факт го накара да изтръпне от тревога. Размърда се още по-неспокойно.

— Отпусни се — каза Холи Маккой. — Вече си добре. Ще се оправиш.

Как не, помисли си той. Беше се случило нещо лошо, много лошо, въпреки че замъгленото съзнание му пречеше да разбере точно колко лошо.

— Е — прозвуча мъжки глас. — Виждам, че вече сте дошъл в съзнание.

Лекар. Бялата престилка контрастираше с черната му кожа. Той влезе в стаята, внимателно прегледа болничния картон, закачен за крака на леглото и най-накрая каза:

— Наложило се е сестрите от нощната смяна да ви будят периодично, за да проверяват неврологичните ви реакции. Спомняте ли си това?

— …Не.

— А мен помните ли?

— …Не.

— Добре. Защото снощи, когато са ви докарали в спешното отделение, аз не бях на смяна. Отговаряйте честно на въпросите ми. Първото нещо, което ви дойде на ума. Разбирате ли?

Бюканън, кимна, като примигна от болката, която това движение му причини.

— Знаете ли защо сте тук?

— …Намушкан.

— Още един верен отговор. Помните ли къде?

— …В хълбока.

Лекарят се усмихна леко.

— Не, исках да кажа, къде извън болницата ви намушкаха?

— …Френския квартал… „Кафе дьо Монд“.

— Точно така. Нападнали са ви на тротоара пред ресторанта. Щом се почувствате по-добре, полицията ще поиска да дадете показания, въпреки че, доколкото разбирам, вашата приятелка тук им е съобщила повечето от нужните подробности.

Холи кимна.

Моята приятелка?

Полицията?

— Ако сте човек, който обича компания в страданието, не сте единствен — продължи лекарят. — Снощи в спешното отделение са постъпили няколко жертви на нападения с цел обир и не всички са имали вашия късмет. Неколцина са в критично състояние.

— …Нападение?

— Аз описах на полицаите човека, който го направи — каза Холи. — Не че това кой знае колко ще им помогне. Носеше костюм на пират. Снощи доста хора носеха маскарадни костюми. — Тя вдигна пластмасова чашка и постави между зъбите му сламка. Водата беше студена.

— Вие сте в медицинския център на Щатския университет на Луизиана — каза лекарят. — Трябваше да ви направят двадесет шева. Но сте имали късмет. Не е засегнат нито един от важните органи. Острието не е успяло да проникне дълбоко, по-скоро ви е разрязало.

Полицията? — помисли си Бюканън. Господи, аз носех пистолет. Ами ако са го намерили? Трябва да са го намерили. И фалшивия паспорт на Виктор Грант. Сигурно ще започнат да се питат…

— При падането сте ударили главата си — каза лекарят. — Получили сте контузия.

Още една?

— По всичко изглежда, че няма неврологични поражения. Все пак, може да се изморите всички да ви задават едни и същи въпроси… Като например, колко пръста съм вдигнал?

— Три.

— На колко години сте?

— На тридесет и две.

— Как се казвате?

— Как се казвате? — повтори лекарят.

Той опита да се съсредоточи.

От всички въпроси…

Хайде. Хайде. Кой би трябвало да бъда?

— …Питър Ланг — въздъхна той.

— Не. Грешен отговор. В портфейла ви, който, между другото, нападателят не е успял да задигне, има документи на името на…

— Брендън Бюканън.

— Така е по-добре — каза лекарят. — Много по-добре. И така, нека да си изясним нещата. Как се казвате?

— Брендън Бюканън.

— Защото тогава казахте, че името ви е Питър Ланг?

— Той е мой приятел. Трябва да му кажа какво ми се е случило.

— Госпожица Маккой може да се обади по телефона вместо вас. Накарахте ме за момент да се притесня. Боях се, че контузията е по-тежка, отколкото показа компютърната томография.

Не е задигнал портфейла ми? За да знае това, полицаите трябва да са ме претърсили. Трябва да са открили пистолета.

А също и паспорта! Може би този лекар е очаквал да се представя за Виктор Грант.

През това време една от сестрите измерваше кръвното му налягане.

— Сто и петнадесет на седемдесет и пет.

Докторът кимна одобрително.

— Опитайте да отворите очите си колкото може по-широко. Искам да огледам зениците ви с помощта на това фенерче. Добре. А сега следете с поглед движението на ръката ми. Изчакайте, докато проверя реакцията на ставите ви. Трябва да прекарам края на това чукче по стъпалата ви. Чудесно. Рефлексите ви не са пострадали. Дробовете ви изглеждат нормално. Пулсът ви е силен и равномерен. Обнадежден съм. Опитайте да си починете. Ще дойда отново днес следобед.

— Аз ще му правя компания — Холи отново подаде на Бюканън чашата с вода.

— Оставете го да почива. Не искам много да говори. От друга страна, не искам и да спи много. Не и докато не се уверя, че е вън от опасност.

— Разбирам. Просто ще стоя тук, за да се чувства по-спокоен — каза Холи.

— От компания глава не боли — лекарят понечи да си тръгне, после погледна назад. — Доста рани сте получили напоследък, господин Бюканън. От какво е раната на рамото ви?

— Ъ…Тя…

— Нещастен случай с лодка — побърза да отговори Холи. — От ръба на витлото.

— Хубаво е, че имате здравна осигуровка — каза лекарят.

Напрегнат, Бюканън изчака лекарят и сестрата да излязат, а после бавно извърна глава и погледна Холи.

Тя се усмихна мило.

— Искаш ли още вода?

— Какво става?

— Знаеш ли, когато бях малка, не можех да реша дали да стана медицинска сестра или репортер. А сега ми се налага да бъда и двете едновременно.

Бюканън си пое с мъка дъх. Гласът му беше хрипкав.

— Какво се случи? Как се…

— Пести си силите. Снощи те проследих от хотела.

— Как разбра къде съм отседнал?

— Тайна. Казах ти, почивай. Аз ще говоря. Предположих, че все трябва да излезеш от хотела по някое време и изчаках от другата страна на улицата. Отзад няма изход, ако не се брои сервизната врата. Но си помислих, че няма да искаш да привлечеш внимание към себе си, като накараш персонала да започне да се чуди защо използваш точно него, така че по всичко изглеждаше, че най-вероятно ще излезеш отпред. Имай пред вид, че Тед — нали си спомняш Тед от влака — държеше под око сервизната врата. Поддържахме връзка с портативни радиостанции. Когато излезе, аз бях просто един от многото хора с маскарадни костюми. Иначе тази червена коса щеше да ме издаде. Ти не забеляза, когато тръгнах след теб.

Бюканън въздъхна.

— Трябва да я боядисаш.

— Какво?

— Косата си. Когато следиш хора. Да промениш цвета в някой по-обикновен.

— Никога! Но предполагам, че ти доста често си променял цвета на твоята коса.

Той не отговори.

Холи отново му даде да пие вода.

— Между другото, правилно ли отговорих? Когато докторът попита как си получил раната на рамото? Нещастен случай с лодка? Нали това каза на мексиканската полиция, когато се представяше за Виктор Грант?

— Не знам за какво говориш.

— Как не!

Бюканън усети, че клепачите му натежават.

Откъде черпи информацията си? — помисли си той.

— Тайна — каза тя.

— Какво?

— Попита откъде черпя информацията си. Това е тайна.

Наистина ли? Попитал съм на глас?

Очите му бавно се затвориха.

Лекарят посочи към недокоснатия сандвич с риба тон.

— Вашата липса на апетит ме притеснява.

— Болнична храна. Никога не съм я харесвал. Мога да усетя миризмата на всички останали храни, които са били на тази количка.

— Господин Ланг…

— Бюканън.

— Правилно. Господин Бюканън. Просто исках да бъда сигурен. Ако искате да излезете оттук, не трябва да ми давате и най-малкия повод за притеснения относно вашата контузия. Ако бях на ваше място, щях да изям този сандвич и да помоля сестрата да ми донесе още един.

— Хайде, аз ще ти помогна — каза Холи.

— Мисля, че докторът иска да разбере дали мога да го направя сам.

— Добре познавате човешката психология — каза лекарят. — След като изядете сандвича, искам да станете от леглото и да се поразходите малко из стаята. Да отидете до тоалетната, например. Трябва да се уверя, че краката ви, както и останалите ви крайници са в ред.

— Казвал ли ви е някой, че приличате на надзирател на роби?

Чернокожият лекар повдигна вежди.

— Състоянието ви се подобрява, щом можете да се шегувате. Ще се върна да ви прегледам след като се наобядвате.

Щом лекарят излезе, Бюканън остави сандвича и погледна към Холи.

— Предполагам, че няма да искаш да изядеш това вместо мен. Или да го хвърлиш някъде, за да изглежда, че съм изял всичко.

— Дръж се като мъж и го изяж, ако искаш да излезеш оттук — в смарагдовозелените очи на Холи проблесна дяволито пламъче.

— Какъв е този цвят на очите ти. Оцветени контактни лещи ли използваш?

— Френски капки за очи. Много от филмовите звезди ги използват. Капките подчертават цвета на очите им. Този номер го научих, когато работех в Лос Анджелис. Като си помисля сега, той може да ти бъде от полза. Когато трябва да промениш външния си вид. Няма да ти се налага да си играеш с онези контактни лещи, за които спомена.

— Откъде-накъде ще искам да променям външния си вид?

— Няма ли да престанеш? — раздразнено попита тя.

— А ти? Снощи. Какво се случи? Така и не довърши разказа си.

— Проследих те през Френския квартал до „Кафе дьо Монд“. Вече беше станало единадесет часа. Ти очевидно търсеше някого. Всъщност, търсеше го доста упорито.

— Един стар приятел, с когото се бях уговорил да се срещна. Единствената причина, заради която не исках да ме преследваш беше, че бях започнал да се изморявам от въпросите ти.

— А ето че си тук, и си принуден да слушаш още.

— „Кафе дьо Монд“.

— Наблюдавах от отсрещната страна на улицата, затова не можах да видя ясно всичко. Ти излезе от ресторанта. Настана суматоха, край теб мина група от костюмирани хора. Държаха се така, сякаш бяха пили доста. Някакъв мъж, облечен като пират, се блъсна в теб. Изведнъж ти се хвана за хълбока и се извърна. Някаква жена изпищя. Хората започнаха да се блъскат, за да се отдръпнат от пътя ти. Ти се спъна в някого. Удари главата си в желязната ограда. Видях как онзи мъж, облечен като пират, затъкна нож в колана си и изчезна в тълпата надолу по улицата. Втурнах се към теб и се опитах да спра кръвта, докато един от сервитьорите в ресторанта се обаждаше за линейка.

— Не ти ли се повдига от гледката на кръв?

— Хей, та аз няма да успея да завърша репортажа си, ако умреш в ръцете ми.

— А аз през цялото време си мислех, че те привлича моята личност.

— Коя точно?

— Какво?

— Коя личност? В толкова много си се превъплъщавал.

Бюканън постави остатъка от сандвича в чинията.

— Предавам се. Не мога да измисля никакъв начин, за да те убедя, че…

— Прав си. Няма начин да ме убедиш. А вчерашната вечер ме направи по-сигурна от всякога. Мъжът с пиратския костюм не се опита да те ограби. Казах това на полицията, за да не започнат да се ровят в миналото ти. Не, това не беше опит за обир. Това беше опит за убийство — тя изправи рамене. — Защо? С кого трябваше да се срещнеш? Какво…

— Холи.

— …е станало, че…

— Аз също имам въпрос — каза Бюканън. — Носех нещо у себе си. Ако някой го беше открил, сигурен съм, че полицията…

— Разбира се — каза Холи.

— …да ми го върне или…

— Да си поговори надълго и нашироко с теб за него — Холи отвори чантичката си. — Това ли си загубил?

Вътре в чантичката Бюканън видя своя девет милиметров полуавтоматичен пистолет Берета.

— Не си го изпуснал — каза Холи. — Напипах го, докато се опитвах да спра кръвта. Успях незабелязано да го измъкна от теб преди да пристигне полицията.

— Не е кой знае какво. Нося го, за да се защитавам с него.

— Разбира се. Например, когато отиваш на среща със стар приятел. Не знам какви са законите за укриване на оръжие в този щат, но мисля, че ти трябва разрешително, за да го носиш. А ако наистина си този, за когото се представяш, сигурна съм, че армията не би погледнала с добро око на факта, че се движиш въоръжен по време на отпуск.

— В днешно време много хора носят оръжие — усмихна се Бюканън. — И този опит за обир снощи обяснява защо.

— Опит за убийство, не за обир.

— Това показва, че съм прав. Някакъв побъркан тип се напива, може би се дрогира. Облечен е като пират. Изведнъж започва да си мисли, че е истински пират. И намушква някого. Все едно стрелба в движение от някоя кола. Само дето това е намушкване в движение.

— И очакваш да повярвам в това?

— Слушай, нямам никаква представа защо ме е намушкал. Тази теория по нищо не отстъпва на коя да е друга.

— Но дали щеше да убеди полицаите, ако бяха открили другото нещо, което си загубил?

— Друго? — Бюканън усети как внезапно го побиха студени тръпки.

— Очаквах да ме попиташ за него — като погледна към вратата, за да се увери, че никой не ги наблюдава, Холи бръкна под пистолета и извади от чантичката си един паспорт — Наложи се санитарите от линейката да ти съблекат сакото. Казах им, че съм ти приятелка и го взех. И добре, че го направих. За теб — тя отвори паспорта. — Виктор Грант. Боже, боже!

Бюканън изтръпна.

— Снимката не е лоша. Косата ти е малко по-къса. Да, пистолетът, заедно с паспорта, който не отговаря на документите за самоличност в портфейла ти, определено щяха да накарат полицаите да се запитат какво става — каза Холи. — Като начало, щяха да заподозрат, че си замесен в търговия с наркотици. Всъщност, това не е толкова далеч от истината, при положение, че участваш в нелегалните операции на „Скоч и сода“.

Бюканън престана да диша.

— Е? — Холи отново пъхна паспорта под пистолета в чантичката си. — Ти винаги разполагаш с толкова много правдоподобни обяснения за необичайното си поведение. Какво ще кажеш сега?

— Холи, аз…

Той взе вилицата.

— Не ти идва нищо на ум, а? — попита тя.

Бюканън остави вилицата и въздъхна.

— Не ти трябва да се забъркваш в това. Направи услуга на самата себе си и се измъкни тихо. Забрави, че някога си виждала този паспорт.

— Не мога. Винаги съм искала да спечеля „Пулицър“. Мисля, че точно този материал ще ми донесе наградата.

— Слушай внимателно. Нека за момент да допуснем, че си права — Бюканън вдигна ръка. — Нищо не признавам, но да допуснем. Хората, срещу които ще се изправиш, не играят по нито едно от правилата, които са ти известни или които можеш да си представиш. Вместо „Пулицър“, можеш да спечелиш ковчег.

— Това заплаха ли е?

— Това е хипотетично и изключително добронамерено предупреждение.

— Не смяташ ли, че съм взела мерки да се предпазя? Направила съм копия на всички материали. Поверила съм ги на петима различни човека, на които имам доверие.

— Сигурно. Например на твоя адвокат. На твоя редактор. На най-добрата си приятелка…

— Е, разбираш какво имам пред вид.

— Лесно е да се досетя — каза Бюканън. — Всеки, който знае къде да търси, може да намери тези материали. Но най-вероятно никой няма дори да си направи труда да ги търси. Ако материалите ти бяха толкова убедителни, досега щеше да си публикувала репортажа. Не разполагаш с нищо, освен подозрения, които могат да бъдат отхвърлени. Но ако някой се почувства застрашен от твоето разследване, той може да не знае или да не дава пет пари, че си оставила копие от материалите на други хора. Може просто да реши да се отърве от теб.

— А ти? — попита Холи.

— Искаш да кажеш, дали бих решил да се отърва от теб? Не бъди глупава. Аз нямам нищо общо с това. Просто ти дадох съвет.

— Не. А ти? Ти не се ли чувстваш застрашен?

— Защо, за Бога, да се чувствам…

— Ако участваше в одобрена от шефовете ти операция, нямаше да пътуваш под собственото си име, не и докато носиш у себе си паспорт с нечие друго име. Това не би се понравило на шефовете ти. След всичко, което ти се е случило в Мексико и Флорида, те биха си помислили, че не могат да ти имат доверие. Ще започнат да се чудят какво, за Бога, си мислиш, че правиш с пистолет и паспорт, които не би трябвало да са у теб. Освен това, аз не съм единственият ти проблем. Ти и шефовете ти сигурно сте уговорили предварително някакъв график за връзка. Ако си пропуснал някое от обажданията, те ще се разтревожат. По-добре им се обади.

— Ако аз съм този, за когото ме вземаш, наистина ли мислиш, че ще им се обадя пред теб? По необезопасен телефон?

— По-добре направи нещо. Те ще започнат да губят търпение. Освен това, не забравяй — ако се забавиш още малко, ще започнат да се съмняват дали си в състояние да вършиш работата си както трябва.

Бюканън усети натиск зад ушите си.

— Виждам, че апетитът ви се е подобрил — каза лекарят, който отново влезе в стаята.

— Да, почти привърших със салатата.

— Е, изяжте си десерта, господин Ланг.

— Бюканън.

— После идете до тоалетната. След това може би ще се успокоя достатъчно, за да помисля за изписването ви от болницата.

Обут с маратонки, облечен с джинси и синя риза с къси ръкави, които беше помолил Холи да му купи, за да смени окървавените си обувки и дрехи, Бюканън се чувстваше като попаднал в капан в инвалидната количка, в която сестрата настояваше той да седи, докато тя я буташе от асансьора през претъпканото фоайе на болница към главния вход.

— Казах ви, че мога да вървя — заяви Бюканън.

— Докато не се спънете и не паднете, а после ще съдите болницата. Излезете ли от тази врата, правете каквото искате. А дотогава аз отговарям за вас.

Щом излезе през вратата и попадна сред уличната гълчава, Бюканън трябваше да заслони с ръка очите си. Ярката слънчева светлина го накара да премигне болезнено.

Сестрата му помогна да стане от количката.

— Казахте, че някой ще ви посрещне?

— Точно така — излъга Бюканън. Не беше виждал Холи от доста време и нямаше представа какво е станало с нея. При нормални обстоятелства щеше да изпита облекчение, че няма да го измъчва с въпросите си, но сега се чувстваше нервен. Разтревожен. Пистолетът и паспортът. Трябваше да си ги вземе обратно. — Ще седна на онази пейка. Приятелката ми ще дойде всеки момент.

— Приятен ден, господин Бюканън.

— Ланг.

Сестрата го изгледа озадачено, докато се отдалечаваше с количката и той се запита защо.

После разбра и настръхна.

Какво става с мен?

Щом сестрата влезе в сградата на болницата, той се изправи. Причината, поради която не искаше да го изведат с инвалидна количка беше, че не искаше да напусне болницата преди да има възможност да се обади от телефонен автомат.

Като се опитваше да не трепери, той отново влезе във фоайето и се насочи към редицата от телефони. Ръката му се тресеше, докато поставяше монета в автомата. След тридесет секунди вече говореше с офицера за свръзка.

— Къде беше? — попита дрезгавият глас.

Като се стараеше да говори тихо, облекчен, че никой не използваше телефоните от двете му страни, и се озърташе, за да не го подслушват, Бюканън отговори:

— Бях в болница.

— Какво?

— Някакъв тип се опита да ме ограби. Не го видях. Промуши ме отзад.

— Мили Боже! Разтревожихме се, защото не се появи на предварително уговорените места за среща тази сутрин. Тук чака екип, в случай, че имаш някакви неприятности.

— Имах късмет. Раната не е сериозна. Оставиха ме в болницата най-вече, за да ме наблюдават. Толкова много сестри влизаха и излизаха от стаята, че не исках да рискувам и да се обаждам на този номер, защото болничната централа автоматично щеше да регистрира номера. Сега за първи път имам възможност да се обадя.

— Накара ни да се изпотим, приятелю.

— Тревогата се отменя. След като сте изпратили хора на местата за среща, сигурно сте искали да ми съобщите нещо. Какво е то?

— За онази жена-репортер, която си срещнал във влака. Телефонът ти сигурен ли е?

— Да.

— Ето тогава съобщението. Продължавай отпуска си. Не се тревожи за репортера. Възнамеряваме да предприемем действия, които ще я накарат да се откаже от разследването си.

Бюканън стисна здраво слушалката.

— Явявай се по график на местата за среща. Ще те уведомим, ако има нещо ново.

— Разбрано — каза Бюканън, преглътна с мъка и остави слушалката.

Но не се обърна, а продължи да се взира в телефона.

Ще предприемат действия, които ще я накарат да се откаже от разследването си? Какво, по дяволите, означаваше това?

Нямаше да бъде професионално от негова страна да поиска обяснение на нещо, което съвсем съзнателно не беше уточнено. Шефовете му никога не казваха повече или по-малко отколкото искаха да кажат. Подборът на думите, дори когато бяха неясни, винаги беше прецизен. „Да се откаже“ можеше да означава цял куп неща — от това да се погрижат Холи да бъде уволнена от работа, през опит да я подкупят… да попречат на разследването й до… опит да я сплашат, или…

Бюканън изобщо не искаше да се замисля за възможността Холи да бъде окончателно отказана.

Не, помисли си той. Те нямаше да убият репортер, особено от „Вашингтон Поуст“. Това щеше да раздуха историята, вместо да я потуши.

Но и репортерите от време на време ставаха жертви на убийства.

Освен това нямаше да изглежда като убийство.

Той се обърна, опипа бинта на десния си хълбок и усети шевовете под него.

Холи, облечена в кафява рокля с индийски десен, която подчертаваше червената й коса и зелените й очи, седеше в едно кресло на пет метра от него.

Бюканън не показа изненадата си.

— Докладваш на шефовете си?

— Обадих се на приятел.

— Защо ли не ти вярвам?

— Искам да стоиш далеч от мен — каза Бюканън.

— И да сложа край на една толкова красива дружба? Е, сега вече се опитваш да нараниш чувствата ми.

— Говоря сериозно. Престани да се навърташ около мен. Няма смисъл да привличаш внимание към себе си.

— За какво говориш?

Бюканън прекоси фоайето и се отправи към магазина за подаръци.

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен — токчетата й приглушено почукваха по покрития с мокет под.

— Опитвам се да ти направя услуга — каза Бюканън. — Как по-ясно да ти го кажа? Стой далеч от мен.

В магазина за подаръци той купи кутийка „Тиленол“. Главата не преставаше да го боли. Изкушаваше се да помоли лекаря да му изпише нещо, за да спре болката, но знаеше, че той щеше да се разтревожи и в резултат на това щеше да настоява да остане по-дълго в болницата. Единствената му утеха беше, че главоболието не му позволяваше да мисли за болката в хълбока.

Холи излезе след него от магазина за подаръци.

— Искам да ти покажа някои неща.

— Не ме интересуват — той спря пред чешмичката, глътна три таблетки „Тиленол“, изтри водата от устата си и се отправи към изхода. — Това, което ме интересува, е да си получа вещите обратно.

— Забрави.

— Холи — той рязко се обърна към нея. — Да допуснем, че съм такъв, за какъвто ме мислиш. Какво смяташ, че ще ти се случи, ако кажа на хората, за които работя, че имаш фалшив паспорт с моята снимка? Колко време, мислиш, ще се разхождаш с него?

Зелените й очи го гледаха напрегнато.

— Значи не си им съобщил?

— Какво искаш да кажеш?

— Питах се дали ще го направиш, но се усъмних в това. Ти не би искал шефовете ти да узнаят, че паспортът е бил в теб… и че си го загубил. За какво ти беше той, в края на краищата?

— Не е ли очевидно? За да мога да напусна страната.

— Че какъв проблем има да използваш собствения си паспорт?

— Голям — Бюканън огледа хората около изхода. — Аз нямам паспорт. Никога не са ми издавали.

Те излязоха на шумната улица. Блясъкът на слънчевите лъчи отново прониза очите му.

— Къде е твоят приятел? Тед. Онзи тип от влака. Предполагам, че никъде не ходиш без него.

— Наблизо е, грижи се за моето благополучие.

— Използвате радиостанции? Ще престана да говоря, ако не ме убедиш, че този разговор не се записва.

Тя отвори чантичката си.

— Виждаш ли? Няма радиостанция.

— Моите вещи също ги няма вътре. Къде си ги сложила?

— На сигурно място.

Мъж и жена слязоха от едно такси, спряло пред болницата. Бюканън побърза да влезе през все още отворената врата.

Холи влезе след него.

— Не постъпваш правилно.

— Накъде? — попита шофьорът.

— „Холидей Ин — Краун Плаза“.

Щом таксито се отдели от тротоара, Бюканън се обърна към Холи.

— Тази игра изобщо не е такава, каквато си я представяш. Искам да ми върнеш вещите. Дай ми ключа за стаята си. Ще си взема нещата, ще прибера твоите и ще кажа, че напускаш хотела.

— Какво те кара да мислиш, че искам да напусна хотела?

Бюканън се наведе към нея.

— Защото не трябва да те виждат с мен. Не ме карай да ти обяснявам повече. По-ясно от това не мога да ти го кажа.

— Отново се опитваш да ме уплашиш.

— Определено. И се надявам, че съм успял.

— Вече сме достатъчно близо — каза Бюканън на шофьора.

— Но има още две пресечки, сър.

— Няма нищо. Разходете малко дамата. Ще ви чакам на този ъгъл след половин час — Бюканън погледна към Холи. — Ключът за стаята ти — той протегна ръка.

— Ти наистина говориш сериозно.

— Ключът.

Холи му го даде.

— Успокой се. Твоите принадлежности, както ги наричаш, така или иначе не са в моята стая.

— Къде са? В стаята на Тед?

Тя не отговори.

— Не се шегувам, Холи. Нито ти, нито твоят приятел бихте желали да ви заловят с моите неща. Няма да бъде здравословно за вас.

Лицето й леко промени цвета си, пребледня, сякаш най-сетне тя беше започнала да осъзнава сериозността на положението.

— Какво ще получа в замяна?

— Душевно спокойствие.

— Това не е достатъчно — каза Холи.

— Какво искаш?

— Възможност да продължа да разговарям с теб.

— Казах ти, ще се върна след половин час.

Холи го погледна изпитателно.

— Да. Добре. В стаята на Тед са.

— Предполагам, че нямаш ключ за нея.

— Всъщност — тя му го подаде. — Взех го, в случай, че твоите принадлежности ми потрябват, а Тед го няма.

— Постъпила си много умно — Бюканън слезе от таксито.

— Внимавай, когато прибираш бельото ми. Скъпо е. Не искам да скъсаш дантелата.

Бюканън я изгледа изненадано и затвори вратата.

Двете пресечки му се сториха като два километра. По пътя Бюканън свали бинта от главата си и го хвърли в една кофа за боклук. Когато стигна „Краун Плаза“, се чувстваше замаян, а челото му беше покрито с пот. Единствената му утеха беше, че щом влезе в изпълненото с мека светлина фоайе и избяга от силните лъчи на слънцето, главоболието му леко намаля.

Вместо да се качи направо в стаята на Тед, а после да отиде в стаята на Холи, Бюканън реши първо да провери дали няма съобщения за него. Той огледа фоайето, за да види дали някой не проявява интерес към него.

Ето там. В ъгъла вдясно от входа. Мъж, наближаващ тридесетте, в син крепонен костюм. Седнал в шезлонг. Зачетен във вестник.

Добре сложеният мъж беше заел идеална позиция, която му позволяваше да види всеки човек, влизащ във фоайето, преди самият той да бъде видян. Погледът, който хвърли на Бюканън, беше съвсем кратък, но много съсредоточен. И като всеки добре обучен агент, мъжът с нищо не показа, че е познал Бюканън.

Значи са изпратили хора да наблюдават хотела, помисли си Бюканън.

Но не търсят мен.

Не. Човекът, когото търсят, е Холи.

Без да показва по никакъв начин, че мъжът в ъгъла го интересува, Бюканън отиде на рецепцията, изчака администратора, който в момента обслужваше един от гостите на хотела и после пристъпи към него.

— Да, сър?

— Има ли някакви съобщения за мен? Номерът на стаята ми е…

Администраторът се усмихна, изчаквайки.

— Номерът на стаята ми е…

— Да?

— Дявол да го вземе! — Сърцето на Бюканън заби силно. — Не мога да си спомня кой беше. Оставих ключа си тук, на рецепцията, когато излязох и се боя, че не мога да ви кажа какъв номер имаше на него.

— Няма проблем, сър. Просто трябва да ми кажете името си. Компютърът ще открие по него номера на стаята ви.

— Виктор Грант — машинално произнесе Бюканън.

Администраторът натисна няколко букви на компютърната клавиатура и впери поглед в екрана, след което се намръщи.

— Съжалявам, сър. Тук няма човек, регистриран под това име.

— Виктор Грант. Трябва да има.

— Не, сър.

Господи, изведнъж осъзна Бюканън.

— Брендън Бюканън. Дадох ви грешно име.

— Грешно име? Какво искате да кажете, сър?

— Аз съм актьор. Снимаме филм в града. Името на героя ми е Виктор Грант. Толкова съм свикнал да отговарям на това име, че… Щом толкова дълбоко съм успял да навляза в ролята си, няма начин да не получа „Оскар“, нали?

— Какъв е филмът, сър?

— Гледали ли сте „Лесен живот“.

— Разбира се, сър. Гледам всички филми, заснети в Ню Орлиънс.

— Е, това е продължението.

— Намерих го, сър. Брендън Бюканън. Стая 1214. Не, нямате никакви съобщения.

— Ще ми дадете ли ключа?

Администраторът му го подаде.

— В кои други филми сте участвали?

— В нито един. Досега съм участвал само в театрални постановки. Това е големият ми пробив. Благодаря — каза Бюканън и се опита да се усмихне.

Запъти се към асансьора и натисна бутона, вперил поглед напред в очакване вратата да се отвори, сигурен, че администраторът го гледа.

Не поглеждай назад. Не поглеждай назад.

Виктор Грант? Започваш да се оплиташ, приятелю. Когато напускаше болницата, направи същата грешка. Каза на сестрата, че си…

Не, онова беше друга грешка. Каза на сестрата, че си Питър Ланг. А сега казваш…

Вече започваш да бъркаш имената.

Главата го болеше. Нито за миг не беше престанала да го боли.

Най-сетне вратата се отвори. Щом се озова вътре сам, Бюканън се облегна на стената, избърса потта от челото си и се запита дали няма да му прилошее.

Не мога да си го позволя. Не трябва да спирам.

Той нямаше никакво намерение да влиза в стаята си. Единствената причина, заради която се беше обърнал към администратора, беше да провери дали е получил някакво съобщение. Фактът, че в началото на разговора не беше успял да си спомни номера на стаята, го изпълни с ужас.

Бюканън слезе на четиринадесетия етаж, два етажа над своя, и използва ключа, който Холи му беше дала, за да отключи вратата на Тед. Отне му по-малко от пет минути да открие пистолета и паспорта на Виктор Грант, които Тед беше скрил под матрака на леглото. Изкушаваше се да скъса документа на парчета и да го изгори в мивката. Това щеше да реши един проблем. Щеше да има едно доказателство по-малко, което да го свързва със самоличност от миналото. Но това, което беше казал на Холи, беше вярно. Той беше задържал паспорта, в случай че се наложеше да напусне страната. И начинът, по който нещата се развиваха, можеше да го принуди да направи това.

Виктор Грант.

Питър Ланг.

Брендън Бюканън.

Избери едно, дявол да го вземе. Придържай се към него.

Защо си тук?

Хуана.

Къде беше тя снощи? Защо някой ме намушка? Може би някой се опитваше да ми попречи да й помогна?

Внимавай. Какво ще правиш?

По дяволите! Кой ще бъда?

Холи. Трябваше да се справи с…

Той погледна в гардероба и видя кафяво спортно сако, което Тед беше оставил. Въпреки че Тед имаше по-широки рамене, дрехата стоеше на Бюканън по-добре, отколкото очакваше. Той пъхна паспорта в един от джобовете, а пистолета на гърба, зад колана, като провери дали сакото го скрива.

Никой не го видя, когато излезе от стаята.

А сега към стаята на Холи.

Те се намираше през две врати надолу по коридора и докато вървеше към нея, Бюканън се замисли за мъжа с крепонения костюм във фоайето. Щом бяха поставили хотела под наблюдение, не беше ли логично да са изпратили някой в стаята на Холи, за да я залови, когато влезе?

Може би не трябва да се намесвам в това? Може би ще бъде по-разумно, ако продължа към асансьора. Нека Холи сама да напусне хотела или Тед да се обади на регистрацията, че е напуснала. Сега, когато пистолетът и паспортът са у мен…

Замислен, Бюканън забави крачка. Колкото по-дълго чакаше Холи, толкова повече нарастваше възможността някоя да я чака в стаята й, когато се върне.

И какво от това? Защо да се тревожиш? Ако нещо се случи с нея, това ще означава един проблем по-малко, за който да мислиш. Една грижа по-малко…

Той рязко се обърна, почука на вратата, каза високо „Хотелска поддръжка“, почука отново и отключи вратата.

В стаята нямаше никой. Трябваше му още по-малко време да прибере багажа й, отколкото му беше нужно да открие пистолета и паспорта в стаята на Тед. Наложи му се да действа по-внимателно само когато прибираше бельото й в куфара. Холи не беше излъгала. То беше скъпо и по него наистина имаше дантели. Хареса му усещането, което предизвика у него.

Сигурно е трябвало да остави номера на кредитната си карта, когато се е регистрирала. Той намери формуляр за напускане на хотела върху масичката до телевизора, попълни го и го остави на леглото. Докато носеше двете чанти надолу по пожарното стълбище и през служебния изход, изпита благодарност към Холи, че е взела със себе си малко багаж. През цялото време си мислеше за дантелата по бельото, което беше прибрал. Отдавна не беше изпитвал близост към някоя жена. Нямаше пред вид секс, а просто близост. Оттогава бяха изминали шест години.

И Хуана.

Усилията, към които се прибавяше и безмилостно блесналото слънце, го накараха да се изпоти. Заради шевовете в десния хълбок и раната, която все още го болеше, беше принуден да носи едната чанта в лявата си ръка, а другата да стиска под мишница. Газовете от минаващите автомобили усилваха главоболието му. Повдигаше му се.

Поне таксито го чакаше, както беше уговорено. Когато шофьорът видя, че Бюканън трудно носи чантите, той излезе от колата.

— Дайте да ви помогна, сър.

— Благодаря — Бюканън му даде десет долара, а после насочи вниманието си към Холи и човека, който седеше на задната седалка.

Той се намръщи.

Докато шофьорът прибираше чантите в багажника, Бюканън се настани на задната седалка до мъжа с квадратно лице и с телосложение на футболист от колежански отбор, който очевидно беше престанал да поддържа форма.

— Е, Тед, отдавна не сме се виждали.

Холи, която седеше от другата страна, се наведе напред.

— Помислих си, че може да пътува с нас, вместо да използва друго такси. Взехме го, докато те нямаше.

— Тед, благодаря, че ми помогна за чантите.

— За каква помощ става дума?

— Точно това имах пред вид.

— Трябваше само да ме помолиш.

— Защото ти не счете за необходимо да го направиш?

— Също както и ти не счете за необходимо да поискаш разрешение да влезеш в стаята ми. Не ми харесва някой да рови из вещите ми. На всичко отгоре си облякъл моето сако.

— Много си наблюдателен. Е, какво ще кажеш? Не ми стои зле, нали? Ето ти ключа.

Холи се опита да смени темата на разговора.

— Намери ли това, което търсеше?

— Веднага. Тед не го бива много за тези неща.

— Хей! — каза Тед.

— Добре де — намеси се Холи, — разбирам защо си ядосан. Аз трябваше да ти помогна за чантите, когато те видях да идваш. Знаех, че току-що са те изписали от болницата. Трябваше да сляза и да ти помогна като на приятел.

— Този тип не е приятел — заяви Тед.

— Тед! — предупредително каза Холи. Тя се обърна към Бюканън. — Слушай, съжалявам. Не забравяй, че идеята да напусна хотела беше твоя. Ако смяташ да ме плашиш с мелодраматични жестове, не можеш да очакваш съдействие от моя страна.

— В такъв случай, може би е по-добре да се върнем и да те запозная с човека, който те очаква във фоайето.

Холи присви очи.

— Шегуваш се, нали?

— Стори ми се, че той няма никакво чувство за хумор.

— Това са глупости — заяви Тед.

— Точно така, Тед. Глупости — каза Бюканън. — Не ми пука какво ще стане с теб, но докато Холи и аз не уредим някои неща помежду си, предпочитам тя да бъде в добро здравословно състояние.

— Престани да се опитваш да ме изплашиш — каза Холи.

— Накъде, сър? — шофьорът се беше върнал в таксито и чакаше.

— Тази задача ме изтощи — Бюканън избърса потното си чело. — Дойдох тук да разгледам местните забележителности. Мисля, че една разходка по реката ще ми се отрази добре. Защо не ни откарате до пристана на Тулуз Стрийт? Наближава два и половина. Може би все още имаме време да се качим на „Начес“?

Когато таксито се включи в движението, Холи каза:

— За човек, който твърди, че никога не е бил в Ню Орлиънс, ти определено знаеш доста за туристическите атракции.

— Прочетох за тях в един пътеводител.

— Така ли? И кога стана това? Докато беше в безсъзнание?

Сирената засвири „На юг в Дикси“ и живописно украсеният параход с лопатно колело се отдели от кея и пое по Мисисипи. Край релингите на трите палуби се бяха струпали стотици пасажери, които се наслаждаваха на бриза, подухващ от реката, разглеждаха пристаните, край които минаваха, складовете, рафинерията, мястото на сражение, състояло се през 1812 година и плантаторска къща, датираща от преди Гражданската война.

Докато останалите пасажери сякаш се радваха на силното слънце, очите на Бюканън все още бяха твърде чувствителни и той предпочете да остане на сянка под тентата, опъната над кърмата. Тъй като повечето пасажери стояха край релингите, възможността някой да подслуша разговора им беше твърде малка.

Холи поклати глава.

— Не разбирам? Защо разходка с кораб?

— Процес на елиминиране — Бюканън отпи от една от бутилките с Кока Кола, които беше купил за Холи и за себе си, когато се качиха на борда. — Трябва ми време да помисля, трябва ми място да помисля — той глътна още два „Тиленола“, затвори очи и отпусна глава назад.

— Трябваше да останеш в болницата по-дълго — отбеляза Холи.

— Имам да правя твърде много неща — отговори Бюканън.

— Да, като например да гледаш мътната Мисисипи. На Тед не му хареса, че го накара да остане на брега с багажа ми.

— Каза, че искаш да говорим. Работата е там, че не ми трябва свидетел, докато го правим. По този начин той не може да ни последва. А много скоро ще бъдем достатъчно далеч, извън обхвата на онези радиостанции, които спомена, за да поддържате връзка. Между другото, къде си скрила твоята? В чантичката си? Или може би… — Бюканън посочи към отвореното деколте на роклята й.

— Добре — гласът й прозвуча унило. Тя бръкна в роклята си, откачи малък микрофон и миниатюрен предавател от презрамката на сутиена си и му ги подаде. — Печелиш.

— Твърде лесно — Бюканън изключи предавателя. Ръката му почувства топлината на тялото й върху метала. — Откъде да знам, че нямаш друг?

— Има само един начин да се увериш. Но след като не позволих да ме претърсиш в купето на влака, със сигурност няма да…

— За какво искаше да говорим?

— Като начало, кой, мислиш, се опита да те убие? И моля те, не ми разправяй за случайно нападение.

— Кой? Да, това е големият въпрос, нали?

— Един от всичките.

Този въпрос измъчваше Бюканън от момента, в който се беше свестил в болницата. Ако започнеше да го обсъжда гласно, щеше да отвлече вниманието на Холи от участието си в „Скоч и сода“.

— Отвори чантичката си.

Тя го направи.

Вътре нямаше касетофон.

— Добре, мога да ти кажа следното. Не те излъгах, като казах, че съм дошъл в Ню Орлиънс да се срещна с един приятел — той се запита дали да продължи. — Една жена.

Бюканън се замисли.

— Това, което ще ти кажа, не е поверително, затова няма причина… Не съм я виждал от шест години, но скоро ми изпрати съобщение, че има нужда от помощ. Приятелката ми е много независима. Не е от онзи тип, който ще моли за помощ, освен ако проблемът не е сериозен…

— Тази приятелка, любовница ли ти беше?

— Ти репортер ли си или дописник за клюкарски рубрики? Искам да ти кажа, че това не е твоя работа.

Холи чакаше.

Бюканън прехапа долната си устна.

— Можеше да ми бъде любовница. Може би трябваше да бъде. Може би щяхме да се оженим.

— Но?

— Да кажем, че имах проблеми да разбера кой точно бях аз.

В минало време? — запита се Бюканън.

— Както и да е, трябваше да се срещна с нея снощи в единадесет часа в „Кафе дьо Монд“. Тя не се появи. Но се появи онзи тип с ножа. — Бюканън се отпусна на шезлонга, почувства пистолета отзад на кръста и изведнъж осъзна, че единствената причина раната да не бъде по-сериозна, бе, че острието се е отклонило от него. Като си даде сметка, че е бил само на косъм от смъртта, Бюканън отново започна да се поти.

Въпреки това устата му пресъхна. Притеснен, той отпи още Кола.

— Дали е съвпадение, че онзи тип се появи и избра точно мен за жертва, докато чаках приятелката си, която пък не се появи? Опитвам се да не разсъждавам едностранчиво. Правя всичко възможно да проявявам известна доза скептицизъм. Но ми е твърде трудно да пренебрегна това съвпадение. Принуден съм да смятам, че между моята приятелка и човека с ножа съществува някаква връзка.

— И той се е опитал да ти попречи да й помогнеш?

— Освен ако не се сещаш за някое по-правдоподобно обяснение.

— Нещо в разсъжденията ти ме притеснява. Тъй като тя не се е появила, ти не би могъл да й помогнеш, а значи и не е било необходимо да те спират.

— Или може би…

Сърцето на Бюканън заби в ритъма на бумтенето на параходния двигател.

— Може би някой се е изплашил, че щом не се е появила, аз толкова ще се разтревожа, че няма да спра, докато не разбера къде е тя и защо има нужда от мен — в гласа му изведнъж се появи твърдост. — Ако е така, били са съвсем прави да се страхуват. Защото точно това смятам да направя.

Параходът зави по реката.

— В болницата каза, че имаш нещо, което искаш да видя.

Холи изправи рамене.

— Да. Но ти не ми даде възможност да ти го покажа.

— Защото исках да си взема обратно вещите. Сега вече са у мен — въпреки главоболието, Бюканън успя да събере сили. Трябваше да продължи да играе тази игра. — Ще разгледам всичко, което искаш да ми покажеш. Готов съм да направя всичко, за да разсея подозренията ти. Трябва да помогна на моята приятелка. Но не мога да го направя, ако продължаваш да ме преследваш. Задай останалите си въпроси. Искам да приключа с всичко това.

Холи отвори чантичката си, изгледа го напрегнато, сякаш се двоумеше за нещо, после извади от един плик три сгънати изрезки от вестник.

Озадачен, Бюканън ги пое и погледна датата в горния край на първата.

— От преди шест дни — той се намръщи.

Когато видя, че репортажът е от Форт Лодърдейл, той се намръщи още повече.

Ударите на сърцето му изпревариха бумтенето на параходния двигател. Той остави изрезката и се обърна към Холи. Независимо от всичко, не трябваше да й позволи да усети реакцията му. Главоболието му се усили.

— Всички тези убити хора. Ужасно. Но какво общо има това с мен? Защо ми го показа?

— Нима ще отречеш, че си познавал Робърт Бейли?

— Нищо не знам за това.

И това наистина беше вярно, помисли си Бюканън. Той се опита да изглежда спокоен въпреки обзелата го изненада.

Холи присви очи.

— Той обичаше да се представя като Големия Боб Бейли. Може би това ще освежи паметта ти.

— Никога не съм чувал за него.

— Господи, Бюканън, караш ме да губя търпение. И двамата знаем, че случайно се натъкна на теб в Канкун. Аз бях там.

Бюканън имаше чувството, че го раздруса токов удар.

— Аз наблюдавах от ъгъла в ресторанта — каза Холи. — „Клуб Интернасионал“. Видях всичко. Точно тогава започнаха твоите неприятности. Когато Бейли случайно нахлу в поредния ти живот.

Бюканън едва успя да сподави неприятната си изненада.

— Онези двама търговци на наркотици се усъмниха, когато Бейли се обърна към теб с Крофорд, вместо с Потър. Отведоха те на плажа. Бейли тръгна след вас. По-късно ми каза, че попаднал на престрелка. Ти си застрелял двамата търговци и техния телохранител. После си побягнал по плажа в мрака, а полицаите арестували Бейли, като помислили, че той е извършил убийствата.

— Ти не си репортер. Ти си писател-фантаст. Кога би трябвало да се е случило това? Аз никога не съм бил в Канкун. Никога не съм…

— Не си бил като Брендън Бюканън, но определено си бил там като Ед Потър. Казах ти, че бях в ресторанта. Видях всичко!

Как? — помисли си Бюканън. Как се е озовала там? Как е разбрала, че аз ще бъда там? Как?

— Ти ме видя, когато те снимах пред затвора в Мерида — продължи Холи. — Разбира се, това не доказва, че си познавал Бейли, въпреки че видях как полицаите го доведоха за очна ставка с теб в затвора. Но по-късно на пристан 66 във Форт Лодърдейл ти отново ме видя. Снимах ви с Бейли, когато си говорехте в канала. Вече ти показах снимките, които направих.

— Да, ти ми показа снимки и признавам, че един от мъжете приличаше малко на мен. Но това не бях аз — каза Бюканън. — Въпреки че приличаше на мен. Работата е там, че никога не съм бил и във Форт Лодърдейл.

— Вярвам ти.

— Добре.

— Като Брендън Бюканън. Но като Виктор Грант със сигурност си бил във Форт Лодърдейл.

Бюканън поклати глава, сякаш беше разочарован, че тя продължава да упорства въпреки очевидната си заблуда.

— И един от мъжете на снимките, които ми показа, е Бейли?

По лицето на Холи се изписа отчаяние.

— Не разбирам — каза Бюканън. — Ти познаваше ли този Бейли? Него ли следеше? Защо толкова те интересува?

— Не следях него. Следях теб. А защо толкова ме интересува Бейли? Защото той работеше за мен.

Бюканън усети как стомахът му се сви на топка.

Край тях притичаха две деца, които шумно се спуснаха по стълбата към долната палуба. След тях забързано мина майка им, която им извика да внимават. Бюканън беше благодарен, че бяха прекъснали разговора им.

— О, той не работеше за мен, когато се натъкна случайно на теб в ресторанта в Канкун — каза Холи. — Но след това направих всичко възможно да заработи за мен. Как беше думата, която хора като теб използват? Вербувах го. Хиляда долара плюс разходите. Късметът наистина беше изневерил на Бейли. Изобщо не се замисли преди да приеме.

— Все пак това са много пари за един репортер, за да може да…

— Сензационен репортаж — много пари.

— Редакторът ти няма да се зарадва, когато разбере, че фактите в него не се връзват.

Холи изглеждаше вбесена.

— Ти да не си паднал от Марс? Нима ви учат да отричате всичко, независимо колко очевидна е истинността му? Или може би дотолкова си загубил връзка с действителността, та си успял да убедиш самия себе си, че нищо такова не се е случило на теб, защото се е случило на някой друг, въпреки че този някой си самият ти?

— Съжалявам за станалото е Бейли — каза Бюканън. — Наистина. То е ужасно. Но повярвай ми, аз нямам нищо общо с това.

Кой обаче имаше? — помисли си Бюканън.

Отговорът внезапно изплува в съзнанието му.

Те бяха сложили пластичен експлозив в стените на хладилната кутия, която му дадох. Когато е влязъл в колата си, сигурно е отворил кутията, за да види парите.

Това е всичко, което е трябвало да направи — да отвори хладилната кутия.

Ами какво щеше да стане, ако беше отворил кутията, докато бях с него?

— Какво има? — попита Холи.

— Извинявай?

— Ти отново пребледня.

— Просто ме заболя главата.

— Помислих си, че си погледнал втората изрезка.

— Втората? — Бюканън сведе поглед към втората от трите изрезки в ръката си.

Бюканън отново прочете репортажа. После го прочете за трети път. После за четвърти път. Той престана да усеща движението на парахода, бумтенето на двигателите, плясъка на лопатното колело. Забрави за тълпата край релингите, за дърветата край реката и за влажния бриз, който галеше лицето му.

Просто продължи да се взира в изрезката от вестника.

— Съжалявам — каза Холи.

Трябваше му известно време, преди да осъзнае, че тя беше казала нещо. Той не отговори. Просто продължи да се взира в изрезката.

— Да не би да се каниш да отречеш, че си ги познавал? Дори и да се изкушаваш, недей — каза Холи. — Направих снимки на Джак Дойл, заедно с теб, също както на теб и Бейли.

— Не — отговори Бюканън. Той с огромно усилие остави изрезката и се обърна, като насочи вниманието си към Холи. Виеше му се свят от заключенията, които си беше направил от току-що прочетеното. За първи път в дългата си кариера на действащ под прикритие полеви агент, той направи немислимото.

Той изостави прикритието си.

— Не — към замайването му се прибави полюшването на парахода и той изпита чувството, че всеки момент ще падне от шезлонга. — Няма да го отрека. Познавах Джак Дойл. И Синди. Неговата съпруга. И нея познавах. Харесваше ми. Много ми харесваше.

Холи го погледна изпитателно.

— По-рано спомена нещо за съвпадение, за това как понякога случилото се е повече от съвпадение, като например това, че приятелката ти не се е появила в „Кафе дьо Монд“, но се е появил онзи тип с ножа. Е, аз мисля същото за това, което току-що прочете. Ти си познавал Бейли. Той е мъртъв. Познавал си и Джак Дойл и съпругата му. Те също са мъртви. И това е станало в една и съща нощ. Какво…? Току-що осъзнах нещо.

— Какво?

— Изразът на лицето ти. Ти си много добър актьор. Но никой не може да бъде толкова добър. Ти наистина не знаеше нищо за убийствата на Бейли и на семейство Дойл.

— Точно така — гърлото на Бюканън беше толкова пресъхнало, че му беше трудно да говори. — Не знаех.

Бюканън посегна към бутилката с Кола и отпи глътка. Очите го боляха.

За момент се усъмни, напук на всичко, че е бил измамен, че тези изрезки от вестници са фалшиви. Но съмнението му бързо се разсея. Като се замисли, това, което се беше случило с Бейли и семейство Дойл изглеждаше толкова неизбежно от оперативна гледна точка, толкова правилно тактически, че просто нямаше начин да не се е случило наистина. Да, някой определено го беше измамил. Но не Холи.

— Или може би наистина е съвпадение — каза тя. — Може би Джак Дойл случайно е решил да застреля съпругата си същата нощ, когато Бейли е загинал от взрива.

— Не.

— Мислиш, че е било двойно убийство?

— Не е възможно да бъде нещо друго — тихо каза Бюканън.

— Как можеш да бъдеш сигурен?

Бюканън посочи към репортажа.

— „…я е застрелял с 38-калибров късоцевен револвер.“ Просто няма начин.

— Нещо ми убягва. Какво от това, че е използвал 38-калибров късоцевен револвер?

— Късоцевен револвер? Ами това — каза Бюканън, — че Дойл беше бивш „тюлен“.

— Да. Флотски командос. И все пак?

— Той разбираше от оръжие. За него 38-калибровия късоцевен револвер беше играчка. О, той наистина имаше един такъв в къщата си. За неговата съпруга. В случай, че се наложи Синди да се защитава, когато той не е у дома. Но Джак имаше в къщата си и много други пистолети и за него би било логично да предпочете 9-милиметров полуавтоматичен пистолет. Той толкова много обичаше съпругата си, че направо му завиждах. Заболяването й беше сериозно и не се поддаваше на лечение. Сигурно щеше да умре… много скоро. Но не беше стигнало до онзи стадий, в който не би могла да понесе страданията си с достойнство. Въпреки това, когато настъпеше такъв ден, ако Джак решеше — с позволението на Синди — да сложи край на мъките й, той в никакъв случай нямаше да използва оръжие, което не уважава.

— Твоят свят толкова много се различава от моя. Ти ми говориш за етика при избора на оръжие за убийство или за самоубийство.

— Джак не беше побъркан. Дори и за миг не си помисляй, че…

— Не — каза Холи. — Не съм искала да кажа подобно нещо. Имах пред вид точно това, което казах. Твоят свят е много по-различен от моя. Нямам намерение да правя оценка на ценностите. Баща ми беше адвокат. Той мразеше оръжията. За първи път видях оръжие, ако не се броят филмите, когато правех репортаж за войната между уличните банди в Лос Анджелис.

Бюканън продължи да мълчи.

— Е — каза Холи. — Ако е било двойно убийство, кой го е извършил? Същите хора, които са убили Боб Бейли?

Кръвта пулсираше болезнено в слепоочията му. Бюканън отпи от колата, а после се загледа в масата.

— Аз нямам нищо общо с тях.

— Все още не си прочел третата изрезка.

Бюканън изпита чувството, че се е устремил надолу и никога няма да стигне дъното.

— Причината, поради която не се възпротивих, когато си поиска обратно паспорта на Виктор Грант е, че преснех всяка негова страница. Имам твои снимки от Форт Лодърдейл. Мога да докажа връзката ти с Бейли. Мога да докажа връзката ти с Дойл. Този репортаж във вестника доказва, че човек на име Виктор Грант е бил във Форт Лодърдейл и е изчезнал през същата нощ, когато са убити Бейли и Дойл. Ти каза, че редакторът ми няма никак да се зарадва, че фактите в репортажа ми не се връзват. Е, на мен пък ми се струва, че се връзват чудесно.

Бюканън почувства разтърсване, сякаш наистина беше стигнал дъното.

— Очаквам коментара ти — каза Холи. — Какво мислиш сега за репортажа ми?

— Истинският въпрос е „Какво те кара да изпитваш?“.

— Не разбирам.

Бюканън потри челото си. Главата не преставаше да го боли.

— Защо амбицията кара хората да оглупяват? Холи, отговорът на въпроса „Какво те кара да изпитваш?“ е, че ме кара да изпитвам ужас. И ти трябва да изпитваш същото. Аз съм гадател, знаеш ли? Наистина имам дарба да предсказвам бъдещето. А като имам пред вид това, което току-що ми каза, мога да ти гарантирам, че ако продължиш да се ровиш в тази история, до утре по това време ще бъдеш мъртва.

Холи примигна.

— И — дрезгаво продължи Бюканън, — ако не изнеса най-доброто представление в живота си, същото ще сполети и мен. Защото хората, които са убили Джак Дойл и Боб Бейли, ще се погрижат за това. Достатъчно ясно ли се изразих? Това ли искаше да кажа? От него ще излезе добър цитат. Жалко, че няма да можеш да го използваш.

— Разбира се, че ще мога да го използвам. Не ми пука дали ще го отречеш или…

— Ти не ме слушаш!

Той произнесе думите толкова силно, че неколцина от хората, които стояха край релинга на парахода, се обърнаха и ги изгледаха.

Той се наведе към Холи и дрезгаво зашепна.

— В твоя свят хората се страхуват да не ги заловят, ако нарушат закона. В моя свят хората сами създават собствените си закони. Ако се почувстват застрашени, ще те застрелят, или ще те хвърлят от някоя сграда, или ще те блъснат с кола и после ще си похапнат добре без да изпитват никакво угризение, доволни, че са успели да се предпазят. Ако не успеем да намерим някакъв начин да убедим моите хора, че ти не представляваш заплаха за тях, до утре по това време ти със сигурност ще бъдеш мъртва. Щом аз изпитвам ужас, ти трябва да си глупачка, ако не изпитваш същото.

Холи го изгледа изпитателно.

— Пак играеш! Просто се опитваш да ме излъжеш, за да ме накараш да се откажа.

— Предавам се — каза Бюканън. — Щом искаш, оправяй се сама. Защото, повярвай ми, аз определено смятам да се погрижа за себе си.

Бюканън влезе във фоайето на „Краун-Плаза“. Докато чакаше асансьора, той се огледа и забеляза, че мъжът с крепонения костюм беше сменен от мъж в спортен екип. Той също се преструваше, че чете вестник. В края на краищата нямаше кой знае колко неща, които биха изглеждали естествени, докато човек седи в някое хотелско фоайе и наблюдава някого. Вторият мъж изглеждаше така, сякаш беше клониран от първия — около тридесетгодишен, добре сложен, с къса коса и съсредоточен поглед.

Военен, помисли си Бюканън. Също като първия мъж. Цивилните разузнавателни управления разполагаха с хора за наблюдение с най-различен външен вид. За разлика от тях военните оперативни служители, които осъществяваха наблюдение, доста си приличаха — по пол, възраст, телосложение и прическа. Нещо повече, у всички се забелязваха някакво хладнокръвие, дисциплинираност и целенасоченост.

Холи, помисли си той. Все още търсят Холи.

Той влезе в асансьора, качи се до дванадесетия етаж и извади ключа си. Откровенията на Холи на парахода, към които се прибавяха болката в хълбока и главоболието, го бяха изтощили. Страхът си беше казал думата. Имаше нужда да си почине. Имаше нужда да помисли.

Когато отвори вратата…

Вътре го очакваха трима души. Те седяха без да се крият, като очевидно не желаеха да го стреснат и да предизвикат защитна реакция.

Бюканън познаваше и тримата.

Алън, пълният мъж, който преди няколко дни беше разпитвал Бюканън в апартамента в жилищния комплекс в Александрия, Вирджиния, седеше на леглото. В Александрия той винаги беше облечен с кафяво спортно карирано сако. Тук сакото му отново беше карирано, но този път цветът му беше син.

На дивана, до привлекателна блондинка — капитан Уелър, седеше мускулест мъж — майор Пътнам. Бюканън се беше запознал с тях на яхтата във Форт Лодърдейл. И двамата бяха облечени с цивилни дрехи — майорът с бежов костюм, капитан Уелър — с бяла копринена блуза и синя пола, които прилепваха плътно по тялото й и несъмнено служеха да отвличат вниманието на хората от двамата мъже.

Бюканън погледна надясно, към банята, за да се увери, че там не го очаква никой друг. Гардеробът беше отворен и празен.

Той извади ключа от ключалката, затвори вратата, заключи я и тръгна към тях. Светлината на късното следобедно слънце изпълваше стаята.

— Капитане — каза майорът.

Бюканън кимна и спря на около метър и половина от тях.

— Не изглеждате учуден, че ни виждате — каза майорът.

— Във Фермата имах инструктор от Управлението, който обичаше да казва: „Единственото нещо, което трябва да очаквате, е неочакваното“.

— Добър съвет — каза жената. — Разбирам, че някакъв обирджия ви е намушкал.

— Ето това определено не очаквах.

— Как е раната?

— Заздравява. Къде е полковникът?

— Боя се, че не успя да дойде — каза Алън.

— Е, надявам се, че не сте чакали дълго.

— Не си ли любопитен да разбереш как влязохме?

Бюканън поклати глава.

— Капитане — майорът изглеждаше недоволен, — видели са те във фоайето на хотела в два без петнадесет. Предполага се, че сте се качили в стаята си. Сега се връщате, но никой не ви е видял да излизате междувременно. Къде бяхте през последните три часа?

— На разходка с параход.

— Кога стана това — преди или след като уредихте репортерът да напусне хотела?

— Е, значи знаете за това. След. Всъщност, репортерът дойде с мен на разходката с парахода.

— Какво? — капитан Уелър се наведе напред и блузата се изпъна по гърдите й. — Не ти ли казаха, че я търсим?

— Казаха ми, че възнамерявате да я накарате да се откаже от разследването си. Но тя продължи да ме преследва, затова реших аз също да направя нещо, за да я откажа. Изплаших я така, че тя изостави цялата история.

— Ти? Как?

— Използвах аргументите й срещу нея самата. Тя ми показа това — Бюканън извади вестникарските изрезки от джоба на сакото си и ги сложи върху масичката за кафе.

Майорът протегна ръка да ги вземе, за да ги прочете. Бюканън продължи.

— Как Боб Бейли е загинал от взрив. Как Джак Дойл е убил съпругата си, а след това се е застрелял. Алън — Бюканън се обърна към него, — ти пропусна да ми кажеш някои неща, когато ми разказа какво се е случило във Форт Лодърдейл след като изчезнах оттам. Знаеше ли за Бейли и семейство Дойл?

— Сметнах, че не е нужно да ти казвам.

— Защо?

— Колкото по-малко знаеш за Бейли, толкова по-добре. Ако те бяха подложили на разпит, учудването ти щеше да бъде искрено. Що се отнася до Джак и Синди Дойл… е, просто не искахме да те обременяваме с информацията, че човек, с когото си работил, е убил съпругата си, а след това се е застрелял малко след като си тръгнал от тях.

— Аз убедих репортера, че това, което е станало със семейство Дойл, е в действителност двойно убийство.

— Направил си какво? О, Господи! — възкликна майорът.

— Накарах я да поразсъждава над една хипотетична ситуация — каза Бюканън. — Ако Бейли е бил убит, защото ме е изнудвал, и ако семейство Дойл са били убити, защото са знаели твърде много и са можели да бъдат свързани с мен, след като водолазите не са успели да открият трупа ми, какво говори това за по-нататъшните усилия, които определени хора биха положили, за да запазят „Скоч и сода“ — тя първа спомена за нея — в тайна? Мисля, че няма по-блед човек от червенокоса жена, когато кръвта се оттече от лицето й. Тя изведнъж осъзна каква опасност я грози, и че не си струва да загуби живота си заради една сензационна статия на първа страница на вестника. В момента тя седи в едно такси, което пътува към летището, откъдето ще се качи на първия самолет за Вашингтон. Няма да има никаква статия.

— И ти наистина й вярваш?

— Да. Казах й, че ще я убия, ако някога напише тази статия. Вярвам й защото знам, че тя ми повярва.

В стаята настъпи мълчание.

— Тя е вън от играта — каза Бюканън.

Майорът и капитан Уелър се спогледаха.

Хайде, помисли си Бюканън. Налапайте стръвта.

— Искаме всички снимки и негативите — Алън се размърда на леглото.

Майорът и капитан Уелър се обърнаха към него, сякаш досега не бяха забелязали присъствието му, изненадани, че е проговорил.

— Това не е проблем — каза Бюканън. — Тя вече се съгласи да ми ги даде. Като жест на добра воля — той извади няколко снимки от вътрешния джоб на сакото си — Тези бяха в нея.

— И ти сериозно мислиш, че тя ще удържи на думата си? — попита майорът.

— Тя е твърде изплашена, за да не го направи.

— Сигурно си бил твърде убедителен.

— Това е моята специалност. Да бъда убедителен.

Но дали успях да убедя вас? — помисли си Бюканън.

— Тя може да преснеме снимките и да направи нови негативи — каза майорът.

— Или да задържи част от тях — добави капитан Уелър. — Единственият начин да бъдем сигурни, е да се избавим от нея.

Алън отново се размърда, после стана от леглото.

— Не знам — той разтревожен поклати глава — дали това наистина ще реши нещо? Дори и да бъде премахната, ще продължим да се притесняваме, че може да е дала за съхранение копия от материала и снимките на свои приятели. Няма никаква гаранция, че ще успеем да намерим всичко. Страхът може да бъде ефикасно средство за мотивация. Ако Бюканън смята, че е успял да неутрализира опасността без да са необходими силови методи, може би трябва да се съгласим с неговото предложение. В края на краищата дори и да успеем да представим смъртта й като нещастен случай, пак ще има някакъв отзвук. Подозрения. Ако я убием, това може да създаде повече проблеми, отколкото да реши.

Дълбоко в себе си Бюканън въздъхна. Убедих го. Той е съгласен. Сега просто трябва да…

Майорът се намръщи.

— Трябва да говоря с полковника.

— Разбира се — язвително каза Алън. — Полковникът има последната дума. Мнението на Управлението няма никакво значение. Само вашето.

— Нашите пълномощия са същите като вашите — безизразно отговори майорът. — Трябва да се консултираме с полковника.

Дявол да го вземе, помисли си Бюканън. Спечелих само известна отсрочка. Той бързо реши да опита друг подход.

— Искам да кажете на полковника още нещо.

— О?

— …Аз напускам.

Те го изгледаха смаяно.

— Вие така или иначе възнамерявахте да ме изтеглите от операцията и да ме използвате като инструктор. Защо да правим нещата наполовина. Приемете оставката ми. Ако напусна армията, няма да представлявам заплаха за вас.

— Заплаха? Какво искаш да кажеш? — попита майорът.

— Мисля, че е съвсем ясно. Истинският проблем тук съм аз.

Стаята сякаш се сви.

— Повтарям, капитане. Какво искаш да кажеш? — попита майорът.

— Нямаше да изпаднем в това положение, ако не беше случилото се с мен в Канкун и след това във Форт Лодърдейл. Ако не беше моето участие, операцията нямаше да бъде застрашена от провал. Човекът, който ме намушка снощи, не беше обирджия. Беше някой, който работи за вас.

— Това е абсурдно — каза капитан Уелър.

— Използвал е оръжие, типично за уличните банди, за да не изглежда като работа на професионалист. Точно заради ножа не успях веднага да схвана какво става. Никой уважаващ себе си изпълнител на мокри поръчки не би използвал нож. В сравнение с куршум, той е твърде несигурен. Освен това съществува голям риск, защото трябва да се намираш непосредствено до обекта на покушението. После обаче разбрах, че това, което би изглеждало като работа на аматьор, може да послужи като чудесно прикритие за професионалист — Бейли, семейство Дойл, аз. Всички щяхме да бъдем мъртви. Подозрително съвпадение, да. Но всяко от убийствата би могла да се обясни без да е необходимо да се намесва някаква теория за конспирация. А ако репортерът катастрофира…

Тримата застинаха.

— И всичко това е заради снимките — продължи Бюканън. — Онези, на които си ти, майоре, и ти капитане, и което е по-важно, полковникът е с мен на яхтата във Форт Лодърдейл. Дори и да бъдех разкрит, това нямаше да бъде проблем. Знаехте, че никога нямаше да ви замеся. Но за вас двамата, и особено за полковника, да видите снимките си на първата страница на „Вашингтон поуст“ — това вече е нещо съвсем друго. Това би довело до разкриването на цял куп неща. Сега вече няма да има нужда да се притеснявате за това. Репортерът няма да напише тази статия. А дори и да не я бях уплашил и накарал да се откаже, снимката, на която сме аз, вие двамата и полковника няма да означава нищо, ако връзката ми със „Скоч и сода“ не може да бъде доказана. Няма нужда да си правите труда да ме убивате. Ще направя услуга на всички и ще изчезна.

Тримата сякаш бяха замръзнали.

Най-после майорът се изкашля, после погледна неловко жената и накрая Алън.

— Хайде — каза Бюканън. — Имаме проблем. Нека да го обсъдим.

— Капитане, давате ли си сметка как прозвуча това, което казахте? — смутено попита майорът.

— Прямо.

— По точно „параноично“.

— Добре — каза Бюканън. — Никой не е наредил да бъда премахнат. Ще приемем, че е бил случаен акт на насилие, на какъвто сте искали да прилича. Както кажете. За мен няма значение. Просто искам да сте наясно. Аз ще изчезна. По този начин ще имате двойна защита. Холи Маккой няма да напише статията. Аз няма да съм тук, за да ме разпитат.

— Като те слушам как приказваш… — майорът се намръщи. — Радвам се, че решихме да те наблюдаваме. Ти определено си действал твърде дълго под прикритие.

— Мисля, че е по-добре да си починеш — каза Алън. — Току-що са те изписали от болницата. Сигурно си уморен.

— Намушкали са те — добави жената. — Пак си наранил главата си. На твое място аз…

— Откъде знаете, че пак съм наранил главата си? Не съм споменавал това пред никого.

— Предположих.

— Или сте го чули от човека, когото сте изпратили да ме убие.

— Капитане, очевидно си разстроен. Искам… заповядвам ти да останеш в тази стая, да се опиташ да се успокоиш и да се наспиш. Ще се върнем отново тук в девет часа утре сутрин, за да продължим този разговор. Надявам се, че тогава ще бъдеш по-спокоен.

— Не ви обвинявам, че сте опитали да защитите мисията — каза Бюканън. — Но нека не бягаме от проблема. Да кажем направо какъв е той. След като ви предложих по-добро решение, няма нужда да ме убивате.

Алън изгледа Бюканън загрижено, после мрачно последва майора и капитан Уелър към вратата.

Докато прекосяваше стаята, за да заключи, Бюканън почувства, че краката му не го държат. Напрежението от разговора беше усилило главоболието му. Той пъхна три таблетки „Тиленол“ в устата си и влезе в банята, за да изпие чаша вода. Устата му беше толкова пресъхнала, че се наложи да изпие още една. Видя тъмни кръгове под очите си в огледалото. Ще припадна, помисли си той.

В спалнята той непохватно спусна завесите. Хълбокът го заболя, когато се изтегна на леглото. Тъмнината му действаше успокояващо.

Но умът му не преставаше да работи.

Успях ли да се справя?

Убедих ли ги?

Не разбираше защо е толкова загрижен за безопасността на Холи. Беше я срещнал едва преди няколко дни. На теория те бяха противници. Повечето от неприятностите му се дължаха на нейната намеса. Всъщност, можеше да се спори дали Джак и Синди Дойл не бяха мъртви заради нея. Но в действителност те не бяха убити от Холи Маккой. Бяха ги убили неговите хора. Както бяха убили и Бейли. А и мен щяха да убият, ако бях там, когато Бейли е отворил хладилната кутия, за да види парите.

Но това означава, че изчакват някаква друга възможност да ме премахнат. Начин, който не би породил съмнение дори и у един репортер.

Холи Маккой.

Да не би да съм се привързал към нея? — запита се той. Имаше време, когато би оправдал всичко — дори убийството на репортер, всичко — за да запази операцията в тайна. Но сега…

Да?

Може би вече не ми пука за операцията. Или може би…

Какво?

Може би се превръщам в човешко същество.

Да, но в кое човешка същество.

— Още веднъж — каза Алън. — Искам да съм съвсем сигурен.

Той седеше зад волана на наетия Понтиак, докато се отдалечаваха от хотел „Краун Плаза“. До него беше седнал майор Пътнам. На задната седалка, наведена напред, седеше капитан Уелър.

— Знае ли някой от вас нещо за заповед да се премахне Бюканън?

— Определено не — отговори капитан Уелър.

— Не съм получавал такива указания — каза майорът.

— Нито пък аз — каза Алън.

— Каква е тази работа за Джак и Синди Дойл? — попита майорът. — Мислех си, че смъртта им е в резултат на убийство-самоубийство.

— Аз също — каза капитан Уелър. — Твърдението на Бюканън, че това е двойно убийство, е като гръм от ясно небе. Не знам да е имало заповед за тяхното премахване.

— Кой се е опитал да убие Бюканън? — попита Алън.

— Все още най-правдоподобното обяснение е опит за грабеж — каза майорът.

— Насред претъпкан открит ресторант? — Алън още по-силно стисна волана. — Някой джебчия, разбира се. Но никога не съм чувал за джебчия, който ще тръгне да привлича внимание към себе си, като намушка с нож човека, чийто портфейл се опитва да задигне.

— Ами ако е бил някой маниак, който си избива комплексите, като напада с нож хора по улиците? — попита капитан Уелър.

— Това е по-вероятно — Алън зави по Канал Стрийт, като се взираше в светофарите. — Звучи налудничаво, но е по-вероятно.

— Работата е там, че Бюканън смята, че ние сме го направили — каза майорът. — Което е не по-малко налудничаво.

— Мислиш ли обаче, че наистина смята така? — попита капитан Уелър. — Той е актьор. Обича да казва неща, за да предизвика ефект. Може да бъде много убедителен.

— Определено успя да убеди мен — каза Алън.

— Но защо му е да лъже? — попита майорът.

— За да ни заблуди. Да ни обърка и да отклони вниманието ни от репортера.

— И защо ще го прави? — попита майорът.

— Бюканън може да е прав, че убийството на репортера ще създаде повече проблеми, отколкото ще реши — каза Алън. — Ако тя наистина се е уплашила и не напише този репортаж, значи сме постигнали целта си.

— Ако. Непрекъснато чувам „ако“.

— Съгласна съм с Бюканън — каза капитан Уелър. — Мисля, че на този етап ще бъде по-добре да изчакаме.

— По този въпрос от значение е единствено мнението на полковника — намеси се майорът.

Те се смълчаха.

— Все още не сме… — Алън присви очи от ярката светлина на автомобилните фарове.

— Да? — повдигна вежди капитан Уелър.

— Опитал ли се е някой да убие Бюканън? Но не някой джебчия, а професионалист, действащ по нечия заповед. И ако ние не сме издали такава заповед, тогава кой, дяволите да го вземат, го е направил?

По правило, ако човекът, с когото трябваше да се срещне, не се появеше на уговореното място навреме и ако нямаше предварителна уговорка за друго време и място, Бюканън трябваше да се върне на първоначалното място на срещата двадесет четири часа по-късно.

С малко късмет това, което беше възпрепятствало човека да дойде на срещата, вече нямаше да представлява пречка. Но ако човекът не се появеше и втория път…

Бюканън не искаше да мисли за това. Той се отправи към Френския квартал. Претъпкани, тесни улици. Диксиленд. Блус. Танци по тротоара. Суматоха. Но нямаше маскарадни костюми. Този път шоуто беше без маски, които да скриват лицата на хората и на Бюканън щеше да му бъде много по-лесно да разбере дали го следят. Снощи той се открояваше сред тълпата, защото не беше облечен в маскараден костюм. Сега, като един от многото хора с обикновени дрехи, той щеше да има много по-голяма възможност да се смеси с множеството, да свърне по някоя уличка и да се измъкне от всеки, който се опиташе да го проследи.

Обзет от усещането за нещо вече преживяно, което го накара да потръпне при спомена за ножа, който беше пронизал хълбока му, той прекоси потъналия в тъмнина Джаксън Скуеър, огледа внимателно Декатур Стрийт и отново се отправи към „Кафе дьо Монд“. Ресторантът отново беше пълен, но не толкова, колкото по време на Празника на Вси Светии. За да бъде сигурен, че навалицата няма да му попречи да влезе, той се беше погрижил да пристигне рано, в десет и петнадесет, вместо в уговорения час — единадесет, както преди шест години, когато за последен път беше идвал тук с Хуана.

Бюканън гореше от нетърпение. Без да го показва, той изчака да му дойде реда и придружен от един келнер се пое край пилоните, през шума на тълпата към малка кръгла масичка с бял плот в ъгъла на залата. За негово щастие масичката се намираше точно на онова място, което той би избрал, за да може да наблюдава безпрепятствено входа.

Но все още не беше доволен. Трябваше му нещо повече, някакъв друг начин, за да бъде сигурен, някаква допълнителна гаранция и когато видя удобен случай, стана и се премести на една внезапно освободена масичка близо до центъра на ресторанта. Тук, спомни си той, бяха седели с Хуана преди шест години. Не на същата масичка. Не можеше със сигурност да твърди това. Но мястото беше достатъчно близо и когато Хуана влезеше, нямаше да й бъде трудно да го забележи. Погледът й щеше да обходи претъпканата зала, да се спре на мястото, което тя свързваше с него и ето, той щеше да бъде там, да стане, да се усмихне, да тръгне към нея, обзет от непреодолимо желание да я прегърне.

Той погледна часовника си — десет и четиридесет. Скоро, помисли си Бюканън. Скоро.

От главоболието отново започна да му се повдига. Когато сервитьорът дойде да вземе поръчката му, той помоли за специалитета — кафе с мляко и пържен сладкиш с плодова плънка, поръсен с пудра захар. Помоли и за вода. Защото това беше единственото, от което наистина имаше нужда. Вода. Беше поръчал кафето и сладкиша, за да може да остане тук. А водата му трябваше, за да глътне още няколко таблетки „Тиленол“.

Скоро.

Хуана.

Обичам те — беше й казал той. — Искам да знаеш, че винаги ще означаваш страшно много за мен. Винаги ще те чувствам близка. Кълна ти се, че ако някога ти потрябва помощ, ако някога се озовеш в опасност, само ми се обади и независимо колко време е минало, независимо колко далеч съм, ще…

Бюканън примигна, когато осъзна, че сервитьорът се беше появил с водата, кафето и сладкиша. Той глътна „Тиленола“ и когато погледна часовника си, се изненада. Петнадесет минути бяха минали като петнадесет секунди. Беше почти единадесет часа.

Той продължи да взира във входа.

Ето картичката, която никога не съм си мислила, че ще изпратя. Надявам се, че обещанието ти беше искрено. Същото място и време като последния път. Разчитам на теб. МОЛЯ ТЕ.

— Нещо не е наред ли, сър?

— Извинете?

— Седите тук от половин час без да докоснете кафето или сладкиша.

— Половин час?

— Има други хора, които също искат да седнат.

— Очаквам един човек.

— Дори и така да е, има други хора, които…

— Повторете поръчката. Ето, заповядайте десет долара за безпокойството.

— Благодаря ви, сър.

Бюканън продължи да се взира във входа.

Полунощ.

Един часа. Хората бяха започнали да го гледат намръщено и да си шепнат.

В два часа той разбра, че тя няма да дойде.

Какво, за Бога, се беше случило с нея? Тя се нуждаеше от помощта му. Защо не му беше дала възможност да докаже, че я обича?

Той приготви чантата си и остави на леглото подписан формуляр за напускане на хотела. В три часа сутринта никой не го видя когато излезе през служебния изход. Щом се озова на Лафайет Стрийт, той спря едно такси.

— Накъде, сър? — Шофьорът го изгледа предпазливо, сякаш човек с куфар в три часа сутринта можеше да представлява заплаха.

— Към някоя денонощна агенция за коли под наем.

Шофьорът се замисли за миг.

— Качвайте се. Вижда ми се малко късно да тръгнете на път по това време.

— Късно е наистина.

Той се отпусна на задната седалка и потъна в мисли. Щеше да бъде по-лесно да стигне със самолет там, накъдето се беше запътил. Но той не искаше да чака до сутринта и да хване първия самолет в тази посока. Първо, майорът, капитанът и Алън можеха да пристигнат по-рано, отколкото бяха казали и да го заварят. И второ, защото нямаше достатъчно пари в брой, за да си купи самолетен билет. Щеше да се наложи да използва кредитна карта. Но единствената кредитна карта, която имаше, беше на името на Брендън Бюканън. По този начин щеше да остави документирана следа, по която майорът, капитанът и Алън да тръгнат след него.

За да наеме кола, пак щеше да му се наложи да използва кредитна карта, но поне никой не можеше да разбере накъде възнамерява да се отправи. Документираната следа щеше да свърши тук, в Ню Орлиънс. И ако имаше малко късмет, майорът, капитанът и Алън щяха да приемат, че е решил да направи това, което им беше казал, и е изчезнал. В идеалния случай те щяха да погледнат на това като на успокояващ жест, а не като на заплаха. За да насочи мислите им в тази посока, той беше написал бележка за твърдата си решимост да изчезне, беше пъхнал бележката в плик, адресиран до Алън, и я беше оставил на леглото в хотелската стая, до подписания формуляр за напускане.

— Пристигнахме, сър.

— Какво? — той се отърси от мислите си и погледна през страничното стъкло на таксито към ярко осветен офис за коли под наем до някаква бензиностанция.

— Ако бях на ваше място, сър, нямаше да пришпорвам много колата. Изглеждате уморен.

— Благодаря. Ще се оправя.

Но ще бъде добре да изглеждам по-бодър, когато наемам колата, помисли си той.

Бюканън плати на шофьора и без да показва огромното усилие, което му костваше това, понесе чантата си към офиса. Очите го заболяха от ярката светлина.

Мъжът, който имаше уморен вид, побутна към него договор за наемане на кола.

— Трябва да видя кредитната ви карта и шофьорската ви книжка. Парафирайте за застраховката. Подпишете се най-долу.

Наложи се да погледне кредитната карта, която беше оставил на бюрото, за да види кое име използва.

— Бюканън. Брендън Бюканън.

Ако можеше това главоболие да отслабне.

Хуана.

Трябваше да намери Хуана.

Сещаше се за едно-единствено място, откъдето можеше да започне.

— Това вече е уредено — каза Реймънд.

Седнал в задната част на салона за пътници в частния си самолет, Алистър Дръмонд вдигна поглед от доклада, който четеше. Корпусът леко вибрираше, докато реактивният самолет се носеше в небето.

— Подробности? — каза той.

— Според съобщението, което получих преди малко по радиото — продължи Реймънд, — снощи директорът на Националния институт за археология и история на Мексико е загинал при автомобилна катастрофа близо до Националния дворец в Мексико Сити.

— Каква трагедия! — каза Дръмонд. Въпреки възрастта си, той по никакъв начин не показваше признаци на изтощение от полета до Москва, където беше провел среща с руски бизнесмени, а после и до Рияд, в Саудитска Арабия, където беше участвал в друга подобна среща, преди сегашния презокеански полет към полуостров Юкатан в Мексико, и всичко това в рамките на последните четиридесет и осем часа. — Разполагаме ли с доказателства за участието на Делгадо?

— Ние плащаме на човека, на когото Делгадо е наредил да направи това. Той ще изобличи Делгадо, ако го помолим, при положение, че ние му гарантираме, че няма да бъде наказан.

— Ние? — попита Дръмонд.

— Исках да кажа вие.

— Реймънд, това объркване на местоименията ме притеснява. Няма да ми е приятно, ако разбера, че ме считаш за равен на себе си.

— Не, сър, в никакъв случай. Няма да повторя тази грешка.

— Избран ли е заместник на неговото място?

Реймънд кимна.

— Някой от служителите, благосклонен към нашата кауза?

Реймънд отново кимна.

— А парите ще го направят още по-благосклонен.

— Добре — каза Дръмонд с треперлив глас, един от малкото признаци за истинската му възраст. — Вече нямаме нужда от жената, дори и да я открием. Предимството, което ни даваше в отношенията ни с Делгадо, вече не е необходимо, щом имаме на разположение друг начин да го притиснем. Делгадо ще бъде следващият президент на Мексико само ако не разкрием престъпленията му. Дай му ясно да разбере, че имаме доказателства за това, че лично той е наредил да бъде убит директорът на Института и че бъдещето му на политик зависи от мен.

— Да, сър.

— А когато стане президент, ще имам още по-голямо влияние.

— Цялото влияние, което ви е необходимо.

— Никога — поправи го Дръмонд.

— В такъв случай, може би все пак имате нужда от жената.

Старецът се намръщи и дълбоките му бръчки толкова ясно се откроиха, че истинската му възраст започна да личи.

— Бях на път да загубя всичко заради нея. Когато твоите хора я открият…

— Да, сър?

— Нареди им да я убият още щом им се изпречи пред очите!