Фалшива самоличност

2.

Канкун, Мексико

Всички хотели бяха оформени като храмове на маите — цяла редица от терасовидни пирамиди по протежение на магистралата с четири платна, пресичаща пясъчния нанос, който до преди двадесет и пет години е бил пуст. Без да им обръща внимание Бюканън вървеше съсредоточено по тротоара от червени плочи, като се стараеше да изглежда привидно спокоен. Докато здрачът постепенно се сгъстяваше и преминаваше в мрак, Бюканън обръщаше много повече внимание на смущаващата близост на туристите, които вървяха пред него и зад гърба му, на заплашителния грохот и светлини на колите, които го подминаваха отдясно и на зловещите сенки между палмите, които обграждаха хотелите отляво.

Нещо не беше в ред. Всеки негов инстинкт, цялата му интуиция го предупреждаваха за това. Стомахът му се беше свил на топка. Опита се да се успокои, като си каза, че това, което изпитва, е равносилно на сценична треска. Но опитът, който беше натрупал от твърде многото опасни мисии, го беше научил, при това съвсем не безболезнено, да обръща внимание на вътрешните предупредителни сигнали, които го караха да застава нащрек винаги, когато нещо не беше в ред.

Но какво? — опита се да анализира обстановката Бюканън. Подготви се старателно. Стръвта, която приготви за обекта, е идеална. Защо, по дяволите, си толкова нервен?

Не, вътрешно продължи да упорства Бюканън. Знам какво правя. След цели осем години, след като толкова дълго успявам да оцелея, мога да направя разлика между нерви и…

Отпусни се. Всичко си предвидил. Престани да се тревожиш. Горещо е. Задушно е. Намираш се в стрес. Правил си това стотици пъти. Планът ти е отличен. Изводът е: престани да се притесняваш. Обуздай съмненията си и си върши работата.

Разбира се, помисли си Бюканън.

Но не беше убеден. Като продължи да крачи с измамно спокойствие въпреки напрежението в гърдите, той зави наляво, доволен, че се отдалечава от заплашително фучащите по магистралата автомобили. Бюканън подмина не по-малко заплашителните сенки на гъстите, обкичени с пъстри цветове храсти от двете страни на алеята за автомобили и продължи предпазливо към извития вход на блесналия от светлини, построен като храм на маите „Клуб Интернасионал“.

Бюканън имаше среща в девет и половина, но се погрижи да пристигне десет минути по-рано, за да огледа мястото на срещата и да се увери, че няма промени, които биха могли да я провалят. През изминалите три вечери той беше посещавал този хотел точно по това време и при всяко посещение със задоволство беше установявал, че мястото е идеално за целта.

Единственият проблем беше, че тази вечер се различаваше коренно от останалите. Всеки план, който съществуваше на хартия, трябваше да отговаря на „действителните условия“, а действителните условия имаха опасния навик да се променят всеки ден. Някой пожар можеше да опустоши сградата. Или пък мястото можеше да е толкова претъпкано, че всеки полугласен, но въпреки това изобличаващ разговор, да бъде лесно подслушан. Някой от предварително набелязаните за изтегляне изходи можеше да се окаже задръстен. Съществуваха твърде много непредвидими възможности. Ако нещо го притеснеше, Бюканън щеше да скрие тревогата си и да се стопи обратно в нощта. След това, по предварителна уговорка, когато човекът, с когото имаше среща, пристигнеше в девет и половина и не намереше Бюканън, щеше да разбере, че обстоятелствата не са подходящи, евфемизъм за „вдигай си задника час по-скоро оттук“, че срещата се отлага за осем часа на другата сутрин, по време на закуска в друг хотел, като разбира се, Бюканън беше предвидил още един резервен план, в случай че втората среща също се отложеше. Защото Бюканън трябваше да убеди човека, с когото му предстоеше да се срещне, че са взети всички предпазни мерки, че неговата, на човека, безопасност, е от първостепенно значение за Бюканън.

Бюканън мина покрай двамата портиери-мексиканци, застанали на входа на „Клуб Интернасионал“. Когато се озова във фоайето, той спря зад група развеселени американски туристи, запътили се към местното „Хард Рок Кафе“, като се опитваше да не вдишва ароматизираната, парлива миризма на инсектицида, с който периодично пръскаха коридорите на хотела, за да омаломощят огромните орди хлебарки. Бюканън се запита кое беше по-омразно за гостите — отвратителния спрей или вездесъщите насекоми, които след известно време хората започваха да възприемат като нещо съвсем нормално, подобно на многобройните гущери, които се срещаха навсякъде. Докато една от прислужничките дискретно събираше мъртвите насекоми, Бюканън се спря за миг в задната част на фоайето, но все пак успя да забележи някакъв гост от Япония, който излизаше през една врата до магазина за подаръци отляво. Тази врата, Бюканън знаеше много добре това, водеше към балкони, стаи и стълбища, които се спускаха към плажа. Един от многото маршрути за изтегляне. В действащо състояние. Дотук добре.

Той пое надясно по къс коридор и стигна до стълби, които водеха надолу към ресторанта. През изминалите няколко вечери посещението на ресторанта беше умерено, а това бе достатъчно Бюканън и човекът, с когото щеше да се срещне, да не бият на очи, но не толкова голямо, че да бъдат заобиколени от потенциални подслушвани.

Отново това, което видя, му хареса.

Може би греша, каза си Бюканън. Може би всичко ще мине добре.

Не се самозалъгвай, настоя някакъв вътрешен предупредителен глас.

Хей, та аз никога няма да отменя среща, само защото съм изнервен.

За миг отново се успокои, когато сервитьорът-мексиканец дойде при него и се съгласи да го настани на масата, която посочи. Тя беше идеално разположена в отсрещния десен ъгъл, далеч от останалите вечерящи, близо до изхода към градината на хотела. Бюканън избра стол, така че гърбът му да бъде към стената и да може да вижда стълбите, които водеха надолу към ресторанта. Климатичната инсталация за миг го охлади. Той погледна часовника си. Девет и двадесет и пет. Човекът, когото очакваше, щеше да се появи след пет минути. Като си даде вид, че разглежда менюто, Бюканън се опита да се успокои.

Изведнъж пулсът му се ускори и той забеляза, че на стълбите, които водеха към ресторанта, се бяха появили двама мъже.

И двамата бяха латиноамериканци. И двамата бяха облечени в бежови ленени костюми, стилно надиплени по телата им и жълти ризи, разкопчани до гърдите. И двамата имаха златни часовници „Ролекс“, както и по няколко златни верижки на врата и гривни по ръцете. И двамата бяха слаби, около тридесет годишни, със сякаш изсечени, тесни, сурови черти на лицата и черна, пригладена назад коса, вързана на опашка. Скритите им от гъсти мигли очи бяха черни като косата им, и също като косата им, очите им блестяха. Очи на хищник. Очи на ястреб. Безмилостни очи. Мъжете, които бяха gemelos, близнаци, слязоха в ресторанта, изпънаха рамене и изпъчиха гърди. От тях се излъчваше такава самоувереност, сякаш целият свят беше в краката им.

Бюканън се опита да изглежда спокоен, докато сетивата му заработиха на пълни обороти. Мъжете веднага се отправиха към него. Бюканън знаеше, че техните съгледвачи сигурно им бяха дали описанието му. Да не говорим за многобройните снимки, които тайно му бяха направили. Той се страхуваше да го снимат.

Когато близнаците стигнаха до масата му, Бюканън се изправи, за да се ръкува с тях. Той нарочно не носеше сако, защото искаше да видят, че не е въоръжен. Те щяха да забележат, че тъмносинята му риза е прибрана плътно под колана, вместо да виси свободно и вероятно да прикрива пистолет. Освен това щяха да забележат, че ризата му е достатъчно изпъната, така че ако носеше магнетофон или предавател, очертанията им щяха да се забелязват. Разбира се, модерните предаватели бяха толкова миниатюрни, че човек лесно би могъл да ги маскира като копче на ризата си, а малък пистолет можеше да бъде прикрепен над глезена, под панталоните. Не че Бюканън щеше да има нужда от пистолет на такова малко разстояние. Химикалката в джоба на ризата му можеше да се окаже не по-малко смъртоносна. Въпреки това Бюканън знаеше, че тези мъже с очи на ястреби щяха да оценят неговия жест на очевидна добронамереност. В същото време му беше ясно, че въпреки показната самоувереност, те нито за миг нямаше да изневерят на онази бдителност, която им беше помогнала да оцелеят толкова дълго в техния бизнес.

Те го поздравиха на английски.

Бюканън отговори на испански:

— Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен. — Той използва ustedes, официалната форма за „ви“.

— De nada — каза първият мъж и направи на Бюканън знак да седне.

Двамата огледаха ресторанта, очевидно доволни от мястото на срещата, и също седнаха.

Няма съмнение, помисли си Бюканън, че бяха заповядали на подчинените си да огледат дали ресторантът е подходящ преди да дойдат. Освен това, сигурно бяха разположили охрана, която да не се набива в очи, около хотела и в коридора, който водеше към ресторанта. Като допълнителна предпазна мярка те взеха салфетките от масата, разстлаха ги върху скута си и направиха плавно, обработено движение с десните си ръце, което подсказа на Бюканън, че под всяка от салфетките са извадили пистолет.

След като се настаниха удобно, те огледаха внимателно Бюканън.

— Имаш cojones1 — каза първият близнак.

— Gracias.

— И късмета на глупак — добави вторият близнак. — Можехме да те ликвидираме по всяко време.

— Clara que si — отговори Бюканън. — Разбира се. Но се надявах да се вслушате в здравия разум. Убеден съм във възможностите на предложението за бизнес, което дойдох да ви направя.

— Нашият бизнес и така си е много добър — каза първият близнак.

— Какво те кара да мислиш, че можеш да направиш нашия бизнес още по-добър? — попита вторият.

Бюканън заговори тихо:

— Защото знаете колко печеливш стана моят бизнес. За мен е извън всякакво съмнение, че се опитвам да убедя разумни бизнесмени. Професионалисти. Доказателство за това е, че не отвърнахте на опитите ми с… както казахте, не ме ликвидирахте. Видяхте как…

Бюканън едва доловимо се покашля, за да ги предупреди и леко кимна наляво.

Сервитьорът приближи масата и им подаде по едно меню. Той огледа двамата местни посетители и единствения norteamericano и очевидно реши, че тъй като Канкун е най-популярният курорт в Мексико, ще отдели най-много внимание на Бюканън.

— Желаете ли нещо за пиене, senores?

— За мен текила. Y para mis compadres?2 — Бюканън се обърна към тях.

— Същото — каза първият близнак. — Донеси лимон и сол.

— Направи ги по две за всеки — добави вторият близнак.

Щом сервитьорът се отдалечи, първият близнак се намръщи, наведе се над масата, почти докосвайки Бюканън и дрезгаво прошепна:

— Стига празни приказки, сеньор Потър — той за пръв път използва псевдонима на Бюканън. — Какво искаш от нас? Това е твоята първа и последна възможност.

Той посегна към салфетката, която покриваше скута му и потупа пистолета.

— Дай ни основателна причина да не те убием.

Инструктажът се беше състоял в една конспиративна квартира във Феърфакс, Вирджиния — апартамент на втория етаж в огромен комплекс, където Бюканън лесно можеше да се смеси с останалите хора без да привлича внимание. Той го беше наел под тогавашния си псевдоним — Брайън Макдоналд. Имаше шофьорска книжка, паспорт, свидетелство за раждане и няколко кредитни карти на това име, както и подробна измислена биография за тази временна самоличност. Телефонните му сметки показваха, че всяка съботна вечер се обаждаше на един телефонен номер във Филаделфия и ако някой, проявяващ интерес към Брайън Макдоналд се обадеше на този номер, приветлив женски глас щеше да му отговори: „Дом за стари хора «Златни години»“. Всъщност този дом наистина съществуваше и служеше като организация за прикритие, контролирана от шефовете на Бюканън, а документите му показваха, че там живее госпожа Макдоналд, майката на Брайън. В момента тя не беше в стаята си, но ако й оставеха номера, с удоволствие щеше да отговори на обаждането и скоро възрастна жена, която работеше за шефовете на Бюканън наистина се обаждаше. Разбира се, обаждането се проследяваше, а разговорът се записваше.

По това време, преди три месеца, фиктивната професия на Бюканън беше компютърен програмист. Той проявяваше интерес към компютрите и притежаваше несъмнен талант в тази насока, така че никак не беше трудно да се разработи тази част от фалшивата му самоличност. Ако някой случайно го запиташе, той отговаряше, че работи у дома си, а мощният IBM в апартамента, който шефовете му бяха осигурили, потвърждаваше думите му. Като допълнително доказателство за мнимата му самоличност, всеки четвъртък Бюканън изпращаше копия на компютърни дискети по Федерал Експрес до Ню Ейдж Текнолъджи в Бостън, още една доходоносна организация, използвана за прикритие от шефовете му, но за да поддържа уменията, необходими за истинската си професия, по три часа всяка вечер тренираше в местната зала за фитнес на Голд.

Но най-вече чакаше, като се опитваше да бъде търпелив, макар че гореше от желание да се заеме с истинската си работа. Затова когато най-после му се обади един от административните служители на Ню Ейдж Текнолъджи и заяви, че ще бъде във Феърфакс по работа и попита ще бъде ли удобно да го посети, Бюканън си помисли: Скоро. Скоро отново ще бъда полезен. Скоро скуката ще свърши.

Оперативният работник почука на вратата точно в уговорения час. Беше четири часа следобед и когато Бюканън-Макдоналд погледна през шпионката, а после го пусна да влезе, ниският, сух мъж в измачкан костюм сложи куфарчето си на масичката за кафе в дневната, изчака Бюканън-Макдоналд да затвори и заключи вратата, после огледа обстановката и попита:

— Какво предпочиташ? Да излезем навън или да останем тук?

— Апартаментът е чист.

— Добре — оперативният работник с изпито лице отвори куфарчето си. — Дай ми шофьорската си книжка, паспорта, свидетелството за раждане, кредитните карти и всички останали документи на Брайън Макдоналд. Ето, подпиши формулярите за предаване, а ето и разписката за приемане, която съм подписал.

Бюканън се подчини.

— Така, ето новите ти документи — продължи оперативният работник — и формуляра за приемане, който трябва да подпишеш. Новото ти име е Ед Потър. Работил си като… Е, всичко е в тази папка. Всяка подробност от новата ти биография. Като знам колко силна е паметта ти, предполагам, че както обикновено ще си запаметил сведенията, когато дойда да прибера папката утре сутрин. Какво има?

— Защо ме оставихте да чакам толкова дълго? — попита Бюканън. — Минаха два месеца.

— Искахме да изчезнеш за малко след последната задача. Освен това мислехме, че ще можем да те използваме като Брайън Макдоналд. Само че този план отпадна. Имаме нещо много по-интересно за теб. Мисля, че ще останеш доволен. Страхотно ще ти хареса.

— Разкажи ми.

Оперативният работник го изгледа внимателно.

— Понякога забравям колко нетърпеливи са оперативните агенти, как горят от желание да… Но, разбира се, точно затова сте агенти. Защото…

— Защото? Много пъти съм си задавал този въпрос. Какъв е отговорът?

— Мислех си, че е съвсем очевиден. Защото ти харесва да бъдеш някой друг.

— Да. Точно така. Хайде, достави ми това удоволствие. Представи си, че съм актьор, който работи по метода на Станиславски. Каква е мотивацията на новия ми герой?

В ресторанта на „Клуб Интернасионал“ в Канкун Бюканън не показа никакви признаци на страх, когато първият близнак го заплаши. Напротив, той отговори съвсем спокойно:

— Да ви дам причина, за да не ме убиете? Мога да ви дам няколко милиона.

— И сега имаме много милиони — каза първият близнак. — Какво те кара да мислиш, че един-два повече ще ни накарат да рискуваме и да ти се доверим?

— Човешката природа. Независимо от това колко пари има един човек, те никога не са достатъчно — отговори Бюканън. — Освен това аз не ви предложих един-два милиона. Предложих няколко.

— Трудно се харчат пари в затвора. Невъзможно е да се похарчат в гроба — каза вторият близнак. — Най-добрият практически отговор на предложението ти е да прекратим твоята намеса. Не обичаме конкуренти, а нямаме нужда от съдружник.

Шумът от разговорите наоколо заглушаваше думите им.

— Точно в това е въпросът — каза Бюканън, без да проявява признаци на страх. — Не искам да ви бъда конкурент, а вие имате нужда от съдружник.

Вторият близнак настръхна.

— Имаш дързостта да ни казваш какво ни трябва. Яйцата ти наистина са твърдо сварени.

— Но можем да ги счупим — изръмжа първият близнак.

— Определено — каза Бюканън. — Давах си сметка за тази опасност, когато започнах да действам тук.

— Не само тук, но и в Мерида, Акапулко и Пуерто Валярта — гневно заяви вторият близнак.

— Плюс още няколко курорта, където очевидно още не знаете, че съм влязъл във връзка с някои хора.

Първият близнак присви очи, което подсили впечатлението за напрегнатост в ястребовия му поглед.

— Имаш нахалството да се перчиш пред очите ни.

— Не — категорично поклати глава Бюканън. — Не се перча. Просто съм откровен. Мисля, че ще оцените моята честност. Уверявам ви, нямам намерение да ви обиждам.

Близнаците се замислиха над извинението му, намръщиха се, кимнаха мрачно с очевидна неохота и се облегнаха на столовете.

— Но както сам призна, доста си се потрудил — каза вторият близнак. — При това за наша сметка.

— Как иначе бих могъл да привлека вниманието ви? — Бюканън почтително разпери ръце. — Помислете за риска, който аз поех, един norteamericano, който започва да прави бизнес не просто в Мексико, а на вашата собствена територия, в курортите на страната ви, особено тук, в Канкун. Дори и със специалните сведения, с които разполагах, нямах представа с кого да се свържа. Подозирах, че с теб, Фернандес — каза Бюканън на първия мъж. — Но и представа нямах, че имаш брат-близнак и право да си кажа — Бюканън насочи вниманието си към втория мъж — не знам кой от вас е Фернандес. Признавам, че когато влязох в ресторанта, безкрайно се изненадах. Gemelos. Близнаци. Това обяснява толкова много неща. Така и не можех да проумея как например Фернандес успява да бъде на две места, в Мерида и Акапулко, едновременно.

Първият мъж изкриви устни в гримаса, която би трябвало да мине за усмивка.

— Това беше целта ни. Да предизвикаме объркване. — Изведнъж той стана сериозен. — Но как си научил дори това, че първото име на единия от нас е Фернандес? — Той заговори все по-бързо и ожесточено. — Каква е тази специална информация, за която спомена? Когато нашите подчинени любезно те предупредиха да престанеш да се месиш в бизнеса ни, защо поиска да се срещнем и им даде имената на този лист?

За да подкрепи думите си, първият близнак бръкна в джоба на измачканото си ленено сако, извади сгънат лист и го сложи на масата.

— Имената в него са на едни от най-доверените ни съдружници.

— Ами — Бюканън сви рамене — за да ви покажа.

— Да ни покажеш какво?

— Колко погрешно може да бъде мнението ви за доверените съдружници.

— Копеле мръсно, за какво говориш? — попита вторият близнак.

Значи са налапали стръвта, помисли си Бюканън. Провървя ми. Успях да ги заинтригувам. По дяволите, нямаше да се появят и двамата, ако не се страхуваха. Този списък с имена ги е изплашил повече, отколкото се надявах.

— За какво говоря ли? — каза Бюканън. — Говоря защо трябва да имате доверие на мен, а не на тези копелета. Доста време работих в…

Бюканън отново се изкашля предупредително.

Близнаците застинаха, когато сервитьорът се върна с поднос и сложи на масата чиния с резенчета лимон, купичка сол, малка лъжичка и шест чашки, пълни с кехлибарена текила.

— Gracias — каза Бюканън. — Дайте ни десетина минути преди да поръчаме вечерята.

С малката метална лъжичка той сложи сол върху лявата си ръка между палеца и показалеца.

— Salud — каза той на близнаците, облиза солта от ръката си, бързо глътна съдържанието на една от чашките и също тъй бързо отхапа парче лимон. Киселият сок на лимона се разля по езика му и се смеси с тръпчивия вкус на солта и сладникавия вкус на текилата. Комбинацията от аромати беше идеална. В устата му остана тръпчив вкус. Очите му почти се навлажниха.

— Не се притеснявай за нашето здраве. По-добре се притеснявай за своето — каза първият близнак.

— Не се притеснявам — отговори Бюканън. — Мисля, че съвместната ни работа ще бъде много ползотворна. — Той ги наблюдаваше, докато ближеха солта, пиеха текилата и отхапваха от резенчетата лимон.

Те веднага сложиха още сол на ръцете си и изчакаха той да направи същото.

Докато повтаряше жеста им, Бюканън си помисли, че неговата професия е една от малкото, при които употребата на алкохол беше задължително условие. Противниците му нямаше да се доверят на човек, който не пие с тях, тъй като щяха да си помислят, че щом се въздържа, крие нещо. Ето защо беше необходимо да пие доста големи количества алкохол, с цел да спечели доверието на такива противници. След внимателно самонаблюдение Бюканън беше установил границата на поносимостта си към алкохола, също както беше усвоил и умението убедително да се преструва, че е надхвърлил тази граница, за да убеди противниците си, че е пиян и следователно говори истината.

Близнаците вдигнаха чашите си с текила, като очевидно очакваха Бюканън да направи същото. В черните им очи се таеше надежда скоро той да загуби задръжките си и да разкрие някаква своя слабост.

— Беше започнал да казваш — заяви първият близнак, — че не вярваш в почтеността на нашите съдружници, защото доста време си работил в…

— В Бюрото за борба с наркотиците — беше казал оперативният работник на Бюканън преди три месеца.

Те седяха един срещу друг в дневната на конспиративната квартира в големия комплекс във Феърфакс, Вирджиния. Между тях, върху масичката за кафе, сивокосият мъж беше разпръснал документи, подробностите за новата самоличност на Бюканън и това, което в професионалните кръгове наричаха неговата легенда. — Трябва да убедиш противниците си, че си бил специален агент в Бюрото.

Бюканън, който вече беше започнал да се потапя в образа на Едуард Потър, тъкмо си мислеше как се облича неговият герой и какви храни предпочита, събра върховете на пръстите си, сякаш като за молитва, и ги вдигна замислено към брадичката си.

— Продължавай да говориш.

— Искаш да знаеш мотивацията на героя си? Добре. На него просто му е писнало да гледа как борбата срещу търговците на наркотици се изражда в шега. Мисли си, че правителството не отпуска достатъчно средства, за да докаже, че гледа сериозно на тази борба. До гуша му е дошло от намесата на ЦРУ всеки път, когато Бюрото попадне по следите на някой наистина едър търговец. Според новия ти герой ЦРУ плаща на тези едри търговци, за да му осигуряват информация за политиката на взривоопасните страни от Третия свят, откъдето се снабдяват със стока. Заради това ЦРУ винаги притиска Бюрото, когато някой от информаторите на Управлението загази.

— Е, няма да ми е трудно да изиграя тази част. ЦРУ наистина плаща на най-големите търговци на наркотици от Третия свят — прекъсна го Бюканън.

— Точно така. Това обаче ще се промени. Търговците от Третия свят се самозабравиха. Информацията, която осигуряват, не струва пукната пара. Те си мислят, че могат да вземат парите на Управлението без да си дават много труд и на практика показват среден пръст на ЦРУ. Очевидно не са си извлекли никаква поука от нахлуването ни в Панама.

— Разбира се, че не са — прекъсна го отново Бюканън. — След като хванахме Нориега, останалите търговци мигновено заеха мястото му. Нищо не се промени в тази държава, само дето децата започнаха да умират от глад заради икономическото ембарго.

— Добре. Започваш да звучиш като новия си герой — заяви възхитен оперативният работник.

— Нищо не разбираш. Аз загубих приятели при нахлуването в Панама. Тогава смятах, че тази агресия е необходима. Но когато видях жалкото продължение — защо американското правителство никога не довършва нещата до край? — направо ми се доповръща.

— Чудесно — поклати глава оперативният работник. — Успя да ме убедиш, а аз знам, че в момента играеш. Очевидно съществува страшно голяма вероятност да убедиш и противниците си.

— Но аз не играя.

— Бюканън, не се впрягай. Имаме да обсъдим още много неща. Така че спести си методите за превъплъщение за по-късно.

— Не ме наричай Бюканън. Името ми е Едуард Потър.

— Дадено, точно така, Едуард. Може би ще се мотивираш допълнително, като ти кажа, че сегашната ти задача цели да компенсира половинчатото продължение на онова, което се случи в Панама. Крайната ти цел е да изплашиш до смърт търговците на наркотици от Третия свят, на които ЦРУ плаща за информация, така че да престанат да се шегуват за убитите американци по време на безсмисленото нахлуване в Панама.

— Не, това е мотивацията на Бюканън. Не искам да слушам за нея. Не искам съзнанието ми да се раздвоява. Говори ми единствено за Едуард Потър. Каква е неговата мотивация?

Оперативният работник наведе глава и въздъхна.

— Трябва да ти кажа, Бюканън…

— Потър.

— …че понякога ме тревожиш. Мисля си, че се вживяваш твърде много във фалшивите си самоличности.

— Но не ти си рискуваш задника, ако забравя за кого трябва да се представям. Затова престани да си играеш с живота ми. Отсега нататък говори с мен сякаш аз съм Едуард Потър.

Оперативният работник отново въздъхна.

— Както искаш, Едуард. Жена ти се е развела с теб, защото си бил твърде отдаден на работата си и не си отделял достатъчно внимание на нея и двамата ви сина. После се е омъжила повторно. Заради многобройните заплахи, които си получавал от търговци на наркотици, тя е подала молба и е получила съдебно разпореждане, което ти забранява да се приближаваш до синовете си без предварително разрешение от нейна страна, ако не можеш да гарантираш безопасността им. Новият й съпруг печели двеста хиляди годишно. Собственик е на няколко санаториума край лечебни извори. За разлика от него ти печелиш някакви жалки четиридесет хиляди — или по-скоро, печелел си — заплата, която изглежда направо унизителна в сравнение с милионите на отрепките, които арестуваш, а после виждаш как излизат от ареста под гаранция и в края на краищата се спазаряват за някаква малка присъда в затвор с лек режим. Убеден си, че ако беше приемал подкупите, които са ти предлагали, жена ти щеше да бъде доволна да живее в нова къща и не би те напуснала. В края на краищата си решил, че, по дяволите, щом не можеш да се справиш с търговците на наркотици, по-добре ще бъде да станеш един от тях. Да покажеш на проклетата си бивша жена, че можеш да печелиш сто пъти повече от онзи смотаняк, новият й съпруг. Патката ти е по-голяма от неговата.

— Да — каза Бюканън-Потър. — Патката ми наистина е по-голяма.

Оперативният работник го изгледа втренчено.

— Страхотно!

Лицевите мускули на Бюканън-Потър се стегнаха.

— Е, и как ще си го върна?

— Работил си като агент в Бюрото за борба с наркотиците? — тихо и все пак с необяснима сила попита първият близнак в ресторанта на „Клуб Интернасионал“ в Канкун.

Неприятно изненадани, той и брат му рязко се отпуснаха на столовете си.

— Успокойте се — каза Бюканън. — Сега съм на ваша страна.

— Да, бе — презрително произнесе вторият близнак. — Няма грешка. Точно така.

— И наистина очакваш да повярваме на това? — попита първият близнак. — Да приемем, че си изменник и да ти се доверим?

— Мисля, че вече направих жест на добра воля — каза Бюканън. — Този сгънат лист под ръката ви. Ако понатиснете служителите на Бахамската банка, които сте наели да перат парите ви, ще установите, че всички ваши верни, както смятате, съдружници, чиито имена съм написал на този лист, имат тайни сметки в офшорни банки. Разбирам, че подкупите тук са нещо обичайно, но мисля, ще се съгласите, че сумите, които вашите съдружници, в чиято вярност очевидно не се съмнявате, са заделили за черни дни, са значително по-големи, отколкото биха могли да спестят от подкупи и комисионни.

Вторият близнак се намръщи.

— Да приемем за момент, че информацията ти е вярна…

— О, вярна е. За това и дума не може да става. В края на краищата, гарантирам за нея с най-скъпото си нещо.

— И какво е то? — почука с пръсти по масата първият близнак.

— Моят живот. Ако лъжа за тези банкови сметки — а за вас няма да е трудно да проверите това — вие ще ме убиете.

— Но през това време ти може би ще успееш да направиш това, което искаш, и да изчезнеш преди да успеем да те спипаме — вторият близнак се намръщи още повече.

— Какво бих могъл да направя? — разпери ръце Бюканън. — Докато не проверите хората от този списък и не решите дали моята информация ви върши работа, така или иначе няма да ми се доверите. Няма да правите бизнес с мен.

— Не е задължително да правим бизнес с теб, дори и да казваш истината — първият близнак продължи да потропва с пръсти по масата.

— Такава възможност винаги съществува — Бюканън сви рамене. — Според мен обаче, аз рискувам всичко, а вие — нищо. Не виждам какъв риск има в днешната ви среща с мен — на удобно за всички, неутрално място — за няколко питиета и вечеря. В най-лошия случай просто ще си загубите времето. От моя гледна точка обаче, в най-лошия случай ще загубя живота си.

Без да се споглеждат, близнаците сякаш едновременно стигнаха до едно и също заключение.

— Exactamente.3 — Вторият близнак се обърна към полупразния ресторант, успя да привлече вниманието на сервитьора и направи кръгообразен жест с ръка, за да му покаже, че иска да повтори поръчката — по още две текили за всеки. Щом видя, че сервитьорът кимна, той се извърна към Бюканън. — Ти ме прекъсна преди да успея да задам въпроса си.

— Pardon. Задайте го сега.

— Да приемем за момент, че говориш истината за тези сметки в офшорни банки. Как ти ще обясниш големите суми, които твърдиш, че нашите съдружници са скрили от нас? Какъв е източникът на тези средства? Те трябва да са подкупи от служители на организациите за борба с наркотици, на които са предоставили информация. Единственото друго обяснение е те да крадат част от нашата стока или от парите, които събираме, а мога да те уверя, че водим сметка за всеки килограм, който изпращаме в Съединените щати и за всеки долар, който получаваме в замяна.

Бюканън поклати глава.

— Само подкупите не могат да обяснят огромните суми в тези офшорни сметки. Както знаете, служителите от организациите за борба с наркотиците не проявяват кой знае каква щедрост по отношение на подкупите. Бюджетите им са твърде малки. В този случай обаче грешите, като смятате, че сте се застраховали срещу кражби. Вашите хора участват в много сложна операция за отклоняване на стока и пари.

— Какво? — смая се вторият близнак. — No es posibile.

— Не само е възможно. Това е факт.

— Казвам ти, щяхме да разберем!

— Не и в този случай. Не и така, както те го правят. Те използват подкупни служители от Бюрото за борба с наркотиците, които им помагат. Колко пратки загубихте миналата година? Приблизително. Десет процента?

— Общо взето — каза първият близнак. — Неизбежно е част от пратките да бъдат заловени. Куриерите се изнервят и допускат грешки. Или пък служителите на Бюрото се озовават там, където трябва, в необходимия момент. Предвиждаме определен процент загуби. Това е част от бизнеса.

— Ами ако част от тези куриери не са били толкова изнервени, колкото твърдят? — попита Бюканън. — Или пък служителите на Бюрото са били предварително предупредени за точното място и време? Ами ако тези ваши куриери плюс част от служителите на Бюрото въртят заедно свой собствен бизнес?

Когато сервитьорът донесе новата поръчка с напитки, всички млъкнаха. Веднага щом се отдалечи, те огледаха внимателно посетителите на ресторанта, увериха се, че никой не е седнал достатъчно близо, за да ги подслушва, после се обърнаха един към друг, вдигнаха чашите си и повториха ритуала със солта, текилата и лимона.

— Довърши това, което беше започнал да казваш — първият близнак очевидно се надяваше, че алкохолът ще развърже езика на Бюканън и ще го накара да допусне грешка.

— Системата им е доста хитра — Бюканън остави резенчето лимон, от което беше отхапал. — Подкупните агенти от Бюрото трябва да покажат на шефовете си, че си вършат работата както трябва. Затова предават част от това, което конфискуват. После правителството се хвали, че печели войната срещу наркотиците, а американските телевизионни мрежи показват най-новата победа във вечерните новини. Но това, което не знае американското правителство, както и обществеността, е че са били конфискувани и други пратки и тези пратки са били продадени на търговците на наркотици в Америка. Парите от тези продажби — става дума за милиони — се поделят между някои от служителите на Бюрото и доверените съдружници, на които сте поверили транспортирането на пратките. Що се отнася до вас, тези пратки са отчетени. Както сами признахте, вие очаквате известен процент загуби. Щом получавате обичайната си печалба, нямате никаква причина да си мислите, че ви мамят.

И двамата близнаци бяха втренчили гневни погледи в него.

— Откъде знаеш това? — рязко изръмжа вторият близнак.

— Защото, както ви казах, съм работил в Бюрото за борба с наркотиците. Самият аз не съм вземал подкупи. Бях едно от добрите момчета. Така мислех за себе си и като истински глупак си вършех работата. Но аз не съм сляп. Виждах какво става около мен. Проблемът е там, че борбата с наркотиците е като всяка друга полицейска работа. Никой не се опълчва срещу колегите си. Така че трябваше да си мълча. А после…

Като се намръщи, Бюканън изпи на един дъх поредната чаша текила.

— Да? А после? — Вторият близнак се наведе към него.

— Това не ви засяга.

— При цялото ми уважение, като имам пред вид причината да се срещнем тук, твърде много ни засяга.

— Имах лични проблеми — каза Бюканън.

— Всички имаме. Ние сме хора с опит. Твърде добре разбираме личните проблеми. Няма нужда да се засягаш. Кажи си болката. Това е добре за душата. Какви проблеми би могъл…?

— Предпочитам да не говоря за това — Бюканън нарочно остави лакътя си да се хлъзне по масата, сякаш текилата беше започнала да му действа. — Казах ви това, за което съм дошъл. Знаете как да се свържете с мен. Използвайте връзките си, за да проучите офшорните банкови сметки на съдружниците си. Когато установите, че съм ви казал истината, надявам се да решите, че тримата можем да действаме съвместно.

Бюканън хвърли поглед към стълбите, които водеха към ресторанта и сърцето му сякаш престана да бие. Очите му се спряха на позната физиономия — някакъв американец, придружаван от обилно гримирана мексиканка, облечена с къса, доста изрязана рокля, приближиха към сервитьора и поискаха да ги настани. Американецът беше около четиридесетгодишен, висок, с много широки рамене и едър гръден кош. Пясъчнорусата му коса беше късо подстригана и вчесана назад. Големият му корем издуваше зелената му, твърде тясна фланелка и висеше над колана на увисналите му джинси. Беше обут с маратонки и без да престава да пуши, даваше нареждания на сервитьора.

О, Господи, помисли си Бюканън. Мислите му бясно препускаха. Как ще…?

Първият близнак поклати глава.

— Твърде много неща около теб ни притесняват.

Изпълнен с отчаяно желание да избегне срещата с мъжа, който беше влязъл в ресторанта, Бюканън насочи вниманието си към двамата си противници.

— Крофорд! — прогърмя глас.

Бюканън не даде вид, че го е чул.

— Какво точно ви притеснява?

— Крофорд! Господи, доста време не сме се виждали — гръмовният глас рязко секна и премина в тютюнджийска кашлица.

Бюканън продължи да насочва вниманието си единствено върху противниците си.

— Крофорд! — гласът избумтя по-силно. — Да не си оглушал? Не ме ли чуваш? Къде, по дяволите, изчезна след Ирак? — Гласът рязко се открояваше заради провлечения си тексаски акцент. — Като ни натовариха на самолета за Германия и кацнахме във Франкфурт, исках да те почерпя, за да отпразнуваме измъкването си от онази проклета арабска дупка. Но както си стоеше в залата на летището, с всички онези чиновници, дето ни поздравяваха и репортерите, дето ни снимаха с камери, изведнъж пропадна като счупена глава на сонда в сух кладенец.

Провлеченият глас избумтя толкова близо, че Бюканън просто трябваше да му обърне внимание. Той отмести очи от двамата си притеснени противници и ги вдигна към надвисналото над него зачервено от слънце и алкохол лице на пълния американец.

— Извинете? — каза той.

— Крофорд. Не позна ли старото си другарче? Аз съм, Големия Боб Бейли. Хайде, не може да си ме забравил. Нали заедно търкахме наровете в Кувейт Сити и Багдад. Господи, кой би повярвал, че онзи откачалник наистина смята, че ще му се размине за нахлуването в Кувейт? На доста трудни работи съм се хващал, ама когато онез танкове се появиха на обекта ни, признавам си, така дяволски се изплаших, че…

Бюканън объркано поклати глава.

— Крофорд, да не си пипнал някаква остатъчна травма или както там й викаха психарите, дето ми надуваха цял ден главата в Германия? Да не си пил повече от мен? Аз съм Големия Боб Бейли. Двамата с теб и още куп американски сондьори заедно ни взеха за заложници.

— Радвам се да се запознаем, Боб — каза Бюканън. — Но очевидно ме бъркаш с някого.

Близнаците напрегнато наблюдаваха Бюканън.

— О, я стига! Името ти е Крофорд! — отсече пълният американец. — Джим Крофорд.

— Съжалявам. Казвам се Ед Потър.

— Ама…

— Говоря сериозно, не съм Джим Крофорд. Аз съм Ед Потър и никога не съм те виждал. А колкото до този Джим Крофорд… би трябвало много да приличам на него.

— Не само приличаш, и това е факт.

— Но ти очевидно грешиш. Аз не съм този, за когото ме вземаш.

Близнаците наблюдаваха Бюканън със стаен дъх.

— Дявол да го… — американецът се смути, а по зачервеното му от слънце и алкохол лице се изписа объркване. — Извинявай, друже. Бих се заклел… Май здраво съм вързал кънките. Слушай, съжалявам за притеснението, хайде, нека почерпя теб и двамата ти приятели по едно. Бог ми е свидетел, че не исках да те притеснявам — американецът отстъпи назад и като се олюляваше леко, се отдалечи.

— Няма проблем — каза Бюканън.

Но проблем наистина имаше. Голям проблем. Един от кошмарите, при мисълта за които Бюканън се ужасяваше, беше рискът човек, когото познаваше от предишна задача, да се появи неочаквано при изпълнението на настоящата. Два пъти в кариерата на Бюканън се беше случвало негови колеги-специалисти да влизат в места, избрани от него за среща (кръчма в Лондон и кафене в Париж), където Бюканън използваше фалшива самоличност, за да вербува информатори, които можеха да му помогнат да се внедри в терористични организации. Във всеки от тези случаи Бюканън беше забелязал едва доловим проблясък на разпознаване в погледите на колегите си. За момент той беше изпитал притеснение. Неговите колеги обаче, подчинявайки се на задължителното за професията им правило, не бяха обърнали никакво внимание на Бюканън и скоро, когато бяха сметнали, че е напълно естествено, бяха напуснали тези места.

Но докато Бюканън можеше да разчита на дискретност от страна на професионалистите, нямаше никакъв начин да се предпази от спонтанната реакция на някой цивилен, когото беше срещнал по време на друга мисия, цивилен, който нямаше никаква представа за истинската професия на Бюканън.

Пълният американец, който в момента объркан крачеше към масата, където го чакаше придружителката му, наистина познаваше Бюканън от Кувейт Сити, а после и от Багдад, а името на Бюканън по онова време наистина беше Джим Крофорд. Преди офанзивата на Съюзниците Бюканън беше спуснат с парашут в Кувейт, за да събере сведения за иракската отбрана. Беше заровил парашута в пустинята, а след това продължил пеш в мрака към светлините на Кувейт Сити. Беше облечен в цивилни дрехи — изцапана работна риза и джинси — и носеше документи, които го представяха като американски работник на нефтените кладенци от Оклахома. Ако го спряха, щеше да каже, че се крие след нападението на иракчаните. Неколкодневната му брада, сплъстената коса и изтощен вид щяха да подсилят ефекта от разказа му. В продължение на три седмици с помощта на симпатизанти на Съюзниците той беше предавал чрез малка радиостанция важна информация на шефовете си, но точно преди да го изтеглят с подводница се беше натъкнал на един иракски патрул по пътя към брега.

Нямаше нищо чудно в това, че Големия Боб Бейли поклати объркано глава, когато седна на масата в ресторанта до придружителката си. В края на краищата Бюканън беше прекарал цял месец с Бейли и други пленени работници от нефтените кладенци, затворени първо в полуразрушен хотел в Кувейт Сити, а после в един от няколкото камиона, с които американците бяха прехвърлени от Кувейт в Ирак, и най-накрая в един склад в Багдад.

След известно време Саддам Хюсеин беше освободил американците „като коледен подарък за Съединените щати“. С полети на Иракските авиолинии те бяха транспортирани до различни градове, един от които беше Франкфурт, Германия. По време на полета Големия Боб Бейли седеше до Бюканън. Той непрестанно приказваше с нервно облекчение как смята като кацнат, хубавичко да се натряска с добрия си стар приятел Джим Крофорд. Но когато влязоха в залата за пристигащи, Джим Крофорд изчезна сред тълпата, заобиколен от служители на Специални операции, облечени в цивилни дрехи, които бързо отведоха Бюканън в конспиративна квартира, където дълго време докладва за резултатите от мисията си.

Оттогава Бюканън беше изпълнил още дванадесет задачи и Големия Боб Бейли се беше превърнал просто в поредния почти забравен човек, пред когото Бюканън беше играл една от многобройните си роли.

Големия Боб Бейли. Дявол да го вземе, той беше спомен от друг живот. От няколко изминали живота. Нахлуването на Ирак в Кувейт отдавна вече беше история. Големия Боб Бейли беше просто един от второстепенните герои в…

Но в момента Големия Боб Бейли играеше главна роля в този живот, с учудване си помисли Бюканън.

И Големия Боб Бейли не преставаше да поглежда към Бюканън, присвил очи, поклащайки глава, сякаш вече беше не просто объркан, а ядосан, убеден, че Бюканън беше Джим Крофорд и обиден, че Бюканън не го признаваше.

Господи, помисли си Бюканън, той изглежда достатъчно вбесен, за да се домъкне отново! Ако го направи, легендата ми съвсем ще отиде по дяволите. Тези двама мексикански търговци на наркотици не са останали живи толкова време, защото са били идиоти. Погледни очите им. Те вече се чудят какво става. Трябва да…

— Нещо подобно на една стара шега — каза той на първия близнак — на юг от границата всички американци изглеждат еднакво, дори един за друг.

— Да — отговори първият близнак.

— Много смешно — безизразно добави вторият близнак.

— Но определено успя да привлече внимание към нас — продължи Бюканън.

— Мисля, че колкото по-бързо се измъкнем оттук, толкова по-добре — каза вторият близнак. — И то преди онзи човек отново да дойде тук, което подозирам, че се кани да направи.

— Нямам нищо против. Да вървим — Бюканън се изправи и понечи да тръгне към стълбите, които водеха нагоре.

— Не, насам — каза вторият близнак. Той докосна ръката на Бюканън и посочи към задния вход и плъзгащата се стъклена врата, която водеше към потъналата в мрак градина на хотела.

— Чудесна идея — каза Бюканън. — Ще се измъкнем по-бързо, без да привличаме излишно внимание — той даде знак на сервитьора, че е оставил пари на масата и се обърна към стъклената врата.

Щом Бюканън излезе от ресторанта и се озова във влажната, изпълнена с ухание градина, чу как стъклената врата се затваря след него и забеляза, че близнаците бяха застанали от двете му страни. Освен това забеляза, че все още стискаха салфетките, с които всеки от тях прикриваше пистолета в скута си и че салфетките не изглеждаха празни. Най-накрая забеляза как парче от нощта се измъква от високите храсти вляво от вратата, храсти, откъдето телохранителят можеше спокойно да наблюдава през прозореца, докато Бюканън разговаряше с близнаците.

Телохранителят беше мексиканец, необичайно висок и едър.

Както близнаците, той също държеше пистолет. Трудно можеше да се каже в мрака, но приличаше на 9-милиметров Берета, снабден със заглушител.

И също като своите шефове, телохранителят гледаше намръщено.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита първият близнак, като сръга Бюканън в гърдите.

— Хей, какво… — опита се да възрази Бюканън.

— Много близо сме до прозорците на ресторанта. Някой отвътре може да ни види — предупреди брат си вторият близнак. — Трябва да слезем на плажа.

— Да — каза първият близнак. — Плажът. Шибаният плаж.

— Todavia no. Още не — обади се телохранителят. Той откачи от колана си ръчен детектор за метали и бързо, но старателно го прекара по тялото на Бюканън.

Детекторът за метали изписка три пъти.

— Токата на колана му. Ключовете му. Химикалка — каза телохранителят.

Нямаше нужда да обяснява, че в токата можеше да е скрит нож, че ключовете и химикалката можеха да послужат като оръжия.

— Свали си колана! — заповяда първият близнак на Бюканън. — Хвърли ключовете и химикалката на земята.

— Какво има? Нищо не разбирам — продължи да протестира Бюканън.

Вторият близнак измъкна пистолета си, 9-милиметров Браунинг.

— Прави каквото ти казват.

Телохранителят заби своята Берета в левия бъбрек на Бюканън.

— Rapido. Ahora. Веднага.

Бюканън се подчини, свали колана и го пусна заедно с ключовете си и химикалката.

Първият близнак ги сграбчи. Вторият избута Бюканън към градината, далеч от ресторанта.

Като държеше ниско, за да не се вижда, своята Берета, телохранителят тръгна след тях.

Градината беше просторна, изпълнена с цъфтящи храсти, тихо плискащи се басейнчета и лъкатушещи пътеки. Тук-там от земята се подаваха малки разноцветни лампи, които осветяваха алеите, обагряха храстите и се отразяваха във водата на басейнчетата. Въпреки това, в сравнение с ослепителния блясък от прозорците на хотела, градината изглеждаше обгърната в мрак. Ако някой случайно погледнеше навън, щеше да види неясните, движещи се силуети на четирима мъже, излезли да се поразходят, помисли си Бюканън. Един наблюдател в никакъв случай нямаше да забележи, че трима от мъжете държаха пистолети. Не че това имаше значение. Дори някой да забележеше оръжията и се почувстваше длъжен да се обади на полицията по телефона, това, което щеше да се случи, щеше вече да е свършило, докато полицаите пристигнеха.

Докато Бюканън крачеше по алеята към плисъка на вълните, той преценяваше възможностите си. Едната беше да се възползва от мрака в градината, да се справи с нападателите си и да избяга, като използва храстите за прикритие, в случай, че някой от тримата мексиканци оцелееше след ръкопашната схватка и започнеше да стреля. Или, най-малко, Бюканън можеше да се опита да избяга. Проблемът беше, че нападателите му щяха да очакват възможния му опит да се възползва от тъмнината. Те щяха да бъдат подготвени за внезапно движение и веднага щом той го направеше, щяха да го застрелят. Заглушителят на Беретата в ръката на телохранителя щеше да попречи на хората в хотела да чуя звука от изстрела. Когато откриеха трупа на Бюканън, тримата мексиканци щяха да се намират далеч от района.

Но това не беше единственият проблем, помисли си Бюканън. Ако наистина успееше да изненада мексиканците, тъмнината, която отначало би му помогнала, щеше да се обърне срещу него. Трябваше само да се блъсне в някой невидим предмет, докато се бореше с нападателите си. Ако изгубеше равновесие…

Ала основният проблем — онзи, на който Бюканън отдаваше най-голямо значение — че мексиканците може би го заплашваха просто за да го изпитат. В края на краищата не можеше да очаква близнаците да повярват на легендата му само защото я беше представил уверено и убедително. Те щяха да искат всевъзможни доказателства за неговата искреност. Всевъзможни. Всяка подробност от измислената му биография щеше да издържи на щателна проверка. Шефовете на Бюканън се бяха погрижили за това. Една жена, оперативна служителка от управлението, играеше ролята на бившата съпруга на Ед Потър. Друг оперативен служител — мъж — играеше ролята на новия й съпруг. И двамата бяха снабдени с всички необходими документи и фиктивни биографични данни, и двамата знаеха как да отговарят, ако някой започнеше да им задава въпроси. Няколко агенти от Бюрото за борба с наркотиците бяха готови да потвърдят, че са познавали Ед Потър по времето, когато е работил за Бюрото. Освен това служебната характеристика на Ед Потър от Бюрото беше въведена в личното му досие в правителствените компютри.

Но може би противниците на Бюканън щяха да приемат, че той ще разполага с неопровержима легенда. В такъв случай, по какъв друг начин биха могли да проверят дали той наистина е този, за когото се представя.

Колкото повече мислеше за това Бюканън, толкова повече му се струваше, че въпросът се свежда до това дали близнаците наистина са разгневени или само се преструват. Дали те щяха да се усъмнят в него само защото някакъв пиян американец беше заявил, че го познава като Джим Крофорд? А не беше ли по-вероятно близнаците да използват твърдението на пияния американец като предлог да сплашат Бюканън, да го накарат да се почувства беззащитен, да направят всичко възможно, за да открият някаква слабост в поведението му?

Пласт след пласт. Нищо не е очевидно само по себе си, смутено помисли Бюканън, докато нападателите му го бутаха по пътеката към приглушените светлини на някакъв бар на открито, който се намираше до самия бряг.

Островръхият сламен покрив на бара се крепеше на дървени греди. Нямаше стени. Овалният плот беше заобиколен от бамбукови масички и столове, откъдето неколцината останали да си допият посетители имаха изглед към увенчаните с бели гребени вълни в мрака. Част от хотела граничеше с градината, така че единственият начин Бюканън и противниците му да стигнат до плажа беше да минат покрай бара.

— Не очаквай тези хора да ти се притекат на помощ — прошепна първият близнак, който вървеше от дясната страна на Бюканън, когато наближиха бара. — Ако вдигнеш шум, ще те застреляме пред тях. За нас те нямат никакво значение.

— Те са пияни, а ние сме в сенките. Няма да има никаква полза от тях като свидетели — добави вторият близнак вляво от Бюканън.

— Нито пък могат да видят пистолета ми. Покрил съм го с якето си. Можеш да бъдеш сигурен, че съм го насочил към гръбнака ти — каза телохранителят, който крачеше зад Бюканън.

— Хайде да успокоим топката, а? Нещо тук ми убягва. Защо са всички тези приказки за стрелба? — попита Бюканън. — Ще ми се тримата да се успокоите и да ми обясните какво става. Дойдох при вас с най-добри намерения. Не бях въоръжен. С нищо не ви заплашвам. И изведнъж вие…

— Млъкни, докато подминем хората в бара — промърмори на испански първият близнак.

— Или следващата дума, която произнесеш, ще ти бъде последна — каза вторият близнак. -Entiende? Разбираш ли?

— Логиката ви е желязна — отговори Бюканън.

Няколко туристи вдигнаха очи от чашите с коктейли, когато Бюканън и останалите трима минаха край тях. След това един от туристите завърши някакъв виц и всички на масата се разсмяха.

Този изблик на смях от близката маса беше толкова гръмогласен и неочакван, че близнаците се сепнаха и извърнаха глави към шума. Телохранителят вероятно също се беше изненадал. Нямаше начин Бюканън със сигурност да разбере. Все пак шансът беше на негова страна. В този момент би могъл да го направи. Би могъл да се възползва от объркването им, да забие ръбовете на дланите си в ларинксите на двамата близнаци, да замахне назад и встрани с левия си крак, за да строши коляното на телохранителя, да се извърне и да сграбчи китката на ръката, в която стискаше Беретата. Би могъл да направи това за по-малко от две секунди. Светлината от бара му даваше възможност да види, че нямаше да има нужда да се притеснява за точността на ударите. Мъчителната болка в гърлата на близнаците щеше да им попречи да поемат дъх. Изплашени, опитващи се да напълнят дробовете си с въздух, те нямаше да имат време да си помислят да застрелят Бюканън, не и преди той да е свършил с телохранителя и да се е обърнал, за да приключи с тях. Това щеше да му отнеме още една или две секунди. Общо четири секунди. И Бюканън щеше да бъде в безопасност.

Но колкото и да беше уверен в успеха си, Бюканън не го направи. Защото важното не беше неговата безопасност. Ако всичко, за което се тревожеше, беше собствената му безопасност, той най-напред не би приел тази задача.

Задачата. Това беше важното.

Смехът постепенно стихна. Докато близнаците и техния телохранител, възвърнали самообладанието си, подминаваха заедно с Бюканън бара, докато наближаваха потъналия в мрак плаж, Бюканън се запита: Как би обяснил това на своите шефове? Мога да си представя изражението на лицата им, ако им кажа, че мисията е пропаднала, защото толкова съм се изнервил, че съм убил противниците си. С кариерата ми ще бъде свършено.

Не за първи път някой насочва пистолет към теб. Много добре знаеш, по време на тази задача това рано или късно щеше да се случи. Тези типове не са глупаци. Освен това никога няма да ти се доверят, докато не разберат дали можеш да се справяш със стреса. Остави ги да го направят. Успокой се. Продължавай да играеш ролята си.

Но какво би направил Ед Потър? — запита се Бюканън. Нямаше ли един корумпиран бивш служител на Бюрото за борба с наркотиците да се опита да избяга, ако си помислеше, че търговците на наркотици, чийто бизнес искаше да измъкне изпод носа им, са решили, че ще рискуват по-малко, ако го убият, отколкото ако той стане техен съдружник?

Може би, помисли си Бюканън. Ед Потър можеше да се опита да избяга. В края на краищата той е по-различен от мен. Той не е бил обучен като мен. Но ако аз се държа така, както Ед Потър би се държал наистина, съществува голяма вероятност да ме убият. Трябва да променя ролята. Точно в този момент публиката очаква дали няма да проявя слабост.

Но, Господ ми е свидетел, че няма да дочака подобна проява.

Тротоарът на „Клуб Интернасионал“ се простираше успоредно на брега. Звездите светеха ярко, макар че луната все още не беше изгряла. Откъм океана в мрака подухваше хладен вятър. От останалия зад тях бар отекна нов изблик смях, приглушен от редицата високи храсти и високата до кръста стена. Бюканън спря на края на тротоара.

— Добре — каза той. — Ето го плажа. Хубав е, наистина е хубав. А сега, няма ли да приберете тези пистолети и да ми кажете защо, в името на Бога, е всичко това. Не съм направил нищо, за да…

— В името на Бога? — попита първият близнак и бутна Бюканън от тротоара на пясъка. — Да, име. Много имена. Затова е всичко. Ед Потър. Джим Крофорд…

Бюканън почувства как обувките му потъват в пясъка и се извърна с лице към близнаците и техния телохранител, застанали на тротоара, малко по-високо от него.

— Само защото някакъв пияница си мисли, че ме познава? На вас не ви ли се е случило да ви сбъркат?

— Единственият човек, с когото са ме бъркали, е брат ми — каза вторият близнак. — Не вярвам в случайностите. Не вярвам, че по средата на разговор за моя бизнес и безопасността ми мога да си позволя да пренебрегна някой — пиян или не — който ме прекъсва, за да ми каже, че човекът, с когото говоря, не е този, за когото се представя.

— Хайде де. Та този пияница призна, че е сбъркал — настоя Бюканън.

— Но не изглеждаше убеден — троснато заяви първият близнак.

Два тъмни силуета приближиха по плажа. Бюканън и противниците му млъкнаха. Мексиканците застинаха. Когато силуетите приближиха достатъчно, Бюканън успя да различи мъж и жена — американци, около двадесетгодишни, които се държаха за ръце. Двамата сякаш не обръщаха внимание на заобикалящия ги свят, вглъбени единствено един в друг. Те продължиха да вървят по плажа, подминаха и изчезнаха в мрака.

— Не можем да останем тук — каза вторият близнак. — Ще дойдат други хора. Все още сме твърде близо до хотела, особено до бара.

— Но аз искам да изясним този въпрос — отговори първият близнак. — Искам да го изясним веднага.

Телохранителят огледа плажа и посочи с ръка:

— Хей там.

Бюканън се огледа. Близо до увенчаните с бели гребени вълни ясно се открояваха очертанията на няколко сенника. Малките постройки имаха наклонени покриви от палмови листа, захванати за двуметрови дървени колове. Между тях бяха пръснати бели като гребените на вълните пластмасови масички и столове.

— Добре е — каза първият близнак.

Мексиканците слязоха от тротоара на пясъка и бутнаха Бюканън толкова силно, че Ед Потър не би могъл да устои на тласъка, затова Бюканън се престори, че се олюлява.

— Мърдай! Проклети да сте и ти, и майка ти, мърдай! — каза първият близнак.

Като продължи да се олюлява, Бюканън се обърна напред към безлюдните навеси. Мексиканецът отново го бутна и Бюканън залитна, като се опитваше да запази равновесие. Обувките му потънаха в пясъка.

Адреналинът накара стомаха му да пламне. Запита се дали не е бил прав, когато по-рано беше изпитал желание да се защити. Нещата все още не бяха излезли от контрол. Но първият близнак беше започнал да се ядосва. Обидите и бутането зачестиха и Бюканън се запита дали те наистина бяха преструвка. Или бяха съвсем истински?

Ако се преструва, ще се проваля, ако не отвърна на някои от тези обиди. Ако този тип ме блъсне по-силно, ако не съм подготвен за удара и не го омекотя, той ще ме събори. Ще реши, че не съм достоен за уважение, ако не се престоря, че оказвам съпротива.

Но колко точно съпротива мога да окажа и все пак да си остана Ед Потър? И колко точно съпротива би задоволила близнака, без да го накара наистина да се разгневи?

Този въпрос не даваше мира на Бюканън:

А ако той изобщо не се преструва?

Когато Бюканън стигна до сенника, първият близнак отново го блъсна и го събори върху пластмасовата маса. Бюканън се стегна и се обърна.

— Достатъчно! Не ме блъскайте повече! Ако имате въпроси, питайте. Ще ви обясня всичко, което ви притеснява. Мога да разсея това недоразумение. Но, дявол да го вземе, не ме блъскайте повече!

— Да не те блъскам? — първият близнак пристъпи към Бюканън, сграбчи пищяла му, изви го с юмрук, след това го повдигна и Бюканън изпита усещането, че виси във въздуха. — Иска ми се да навра ръка в гърлото ти и да ти изтръгна червата.

Бюканън усети дъха му, пропит от текила.

Близнакът рязко пусна пищяла му.

Бюканън се престори, че рухва, свлече се отново върху масата, този път по гръб вместо върху гърдите си. Трябваше да мобилизира цялото си самообладание, за да не отвърне на грубостите.

Мисията, не преставаше да си повтаря той. Не можеш да изложиш на опасност мисията. Не можеш да се отбраняваш, докато не разбереш със сигурност, че иска да те убие. Засега само те блъска, обижда и заплашва. Тези причини не са достатъчни, за да прекратиш мисията и да отвърнеш със смъртоносна сила.

Заобиколен от тъмнина, разкъсвана единствено от проблясващите зад близнаците и техния телохранител светлини на хотела, Бюканън се втренчи в първия близнак, който отново го сграбчи, изправи го грубо на крака и го бутна на един от столовете. Гръбнакът на Бюканън се удари в пластмасовата облегалка. Зад него се плискаха вълни.

— Твърдиш, че можеш да обясниш? Давай тогава. Обяснявай. Ще бъде забавно да чуем — близнакът внезапно притисна дулото на своя девет милиметров Браунинг в челото на Бюканън — как възнамеряваш да разсееш това, както казваш, недоразумение.

Това почти го накара да действа. Пулсът на Бюканън се ускори. Мускулите му се стегнаха. Като пое въздух, той се приготви да…

Но близнакът не беше вкарал патрон в цевта на пистолета си, забеляза Бюканън, а и Браунингът нямаше заглушител. Ако има намерение да ме убие, той определено няма да иска да се вдигне шум. Ще използва Беретата на телохранителя, която има заглушител, за да не привлече вниманието на хората в бара.

Все още е възможно всичко това да е игра.

Плувнал в пот, докато се опитваше да събере сили, Бюканън видя как вторият близнак приближава.

Мъжът спря до брат си и погледна надолу. Дори в мрака очите му блестяха като на ястреб.

— Слушай внимателно — каза той на Бюканън. — Ще говорим за имена. Но не за името, с което онзи пиян американец те нарече в ресторанта. Не за Джим Крофорд, или поне не само за Джим Крофорд. И не само за Ед Потър. За други имена. Много други имена. Всъщност, толкова много, че ми е трудно да запомня всички. — Той извади от джоба на сакото си сгънат лист. — Ти ни даде списък с имена на наши сътрудници, за които твърдиш, че са ни предали. Е, аз имам друг списък с други имена.

Той разгърна листа и го освети с малко джобно фенерче, за да може да чете.

— Джон Блок, Ричард Дейвис, Пол Хигинс, Андрю Макинтош, Хенри Дейвънпорт, Уолтър Нютън, Майкъл Гейлър, Уилям Хановър, Стюарт Малик…

О, мамка му, помисли си Бюканън.

Вторият близнак спря да чете, взря се в листа с присвити очи, поклати глава и въздъхна.

— Има още няколко имена. Но и тези са достатъчни, за да подкрепя думите си — той отново сгъна листа, пъхна го в джоба на сакото си и изведнъж приближи фенерчето до лицето на Бюканън, като го насочи в дясното му око.

Бюканън извърна лице, за да избегне светлината.

Но телохранителят се беше преместил зад Бюканън и рязко стовари ръцете си върху слепоочията му, при което ушите на Бюканън писнаха. Внезапният, зашеметяващ натиск на ръцете беше като менгеме. Бюканън се опита, но не успя да извърне лицето си. Не можеше да избяга от ослепителния блясък на тънкия лъч светлина, насочен право в окото му. Той посегна да сграбчи кутретата на телохранителя и да ги счупи, за да го накара да разхлаби хватката си.

Но Бюканън замръзна на място, когато първият близнак вкара патрон в Браунинга, чиято цев притискаше в лявото му слепоочие. Господи, помисли си Бюканън, той май ще го направи!

— Bueno. Muy bueno — каза първият близнак. — Не си търси белята.

Фенерчето продължаваше да свети в око на Бюканън. Той примигна няколко пъти, после затвори клепача си, но все още виждаше светлината през тънката кожа. Стисна по-силно клепача. Груба ръка го сграбчи за бузата, впи се в клепача му и насила го отвори. Светлината отново заблестя. Бюканън изведнъж усети очната си ябълка гореща, суха и подута. Светлината приличаше на нажежена до червено гореща игла, която заплашваше да пробие окото му, сякаш то беше гнойна пъпка. Бюканън трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, за да не реагира, да не се опита да се изтръгне от ръцете, които го бяха приковали, защото не хранеше никакво съмнение, че ако отново се опиташе да се защити, първият близнак щеше да му пръсне мозъка.

— Bueno — повтори първият близнак. — Muy bueno. Excelente. А сега, ако искаш да живееш, ще ни кажеш какво е общото между всички тези имена, които брат ми прочете. Помисли си добре преди да отговориш.

Той притисна по силно дулото на Браунинга в слепоочието на Бюканън.

— Не мога да върша бизнес, да уважавам и да понасям лъжците. Имената. Каква е тяхната тайна.

Бюканън преглътна. Гласът му беше дрезгав.

— Всички са мои.

Изведнъж всичко потъна в тишина. Бюканън чуваше само плисъка на вълните и усещаше ударите на сърцето си. После, в далечината, от външния бар на хотела отекна смях, който наруши покоя на нощта. Близнаците и телохранителят сякаш замръзнаха. След това изведнъж се раздвижиха. Първият близнак свали пистолета, вторият отпусна десния клепач на Бюканън и изгаси фенерчето, а телохранителят свали подобните си на менгеме ръце от слепоочията на Бюканън. Първият близнак изгледа Бюканън изпитателно.

— Не очаквах да чуя истината. — Той седна на стола до Бюканън и сложи Браунинга на масата, така че цевта да сочи към Бюканън, но ръката му остана върху пистолета. — Попитах те преди. Пак ще те попитам. Кой си ти?

— Ед Потър — Бюканън затвори десния си клепач и започна да го разтрива. Имаше чувството, че лъчът на фенерчето продължава болезнено да пронизва окото му.

— И не си Джон Блок? Или Ричард Дейвис? Или Пол Хигинс? — попита първият близнак.

— Или Джим Крофорд? — добави вторият близнак.

— Никога не съм чувал за Джим Крофорд! — каза Бюканън. — Не знам за какво, дявол да го вземе, говореше онзи пияница в ресторанта. Що се отнася до Джон Блок, Ричард Дейвис и Пол Хигинс, те са… Как разбрахте за тези мои имена?

— Нямаш право да задаваш въпроси — първият близнак потупа с цевта на пистолета по масата. — Защо използваш тези имена?

— Аз не съм глупак — дясното око на Бюканън започна да сълзи. Той продължаваше да стиска клепача и да се взира в противниците си с другото. — Какво очаквате, че ще дойда в Мексико, ще започна да прекарвам нелегално наркотици на север и оръжия на юг, и ще използвам истинското си име? Дори и в Щатите, ако търгувах с наркотици, щях да използвам фалшиво име. Тук, в Мексико, където един yanqui винаги са набива в очи, имам още повече причини да използвам фалшиво име.

Вторият близнак включи и изключи фенерчето, сякаш в знак на предупреждение.

— Едно фалшиво име — това го разбирам.

— Но защо толкова много фалшиви имена? — първият близнак продължаваше да потупва по масата с цевта на пистолета.

— Вижте, казах ви, че имам бизнес и на други места, освен Канкун — заяви Бюканън. — Имам бази в Мерида, Акапулко, Пуерто Валярта и още в няколко курорта, които не съм споменал.

— Но ще ги кажеш — поклати глава вторият близнак. — Ще ги кажеш. — Гласът му беше хриплив от гняв. — Имената. Искам да чуя за тези имена.

Бюканън бавно отвори дясното си око. Зрението му все още беше притъпено от блясъка на фенерчето. Ако опитът му да ги заблуди не успееше, те щяха да се опитат да го убият. Щеше да има борба (ако имаше късмет и възможност да се опита да се защити), но нямаше кой знае какъв шанс да оцелее в сбиване срещу трима души, докато зрението му все още беше притъпено.

— Отговори! — излая вторият близнак.

— Приемам за дадено, че когато някой американец се опитва да върши незаконен бизнес в чужда страна, трябва да си намери помощници от местните хора — каза Бюканън. — Тези хора могат да ходят навсякъде и да правят неща, които този американец не би дръзнал да върши без да се изложи на опасност от разкриване. Трябва да се дават подкупи на служителите от местната власт. Наркотиците трябва да се вземат от доставчиците. След това на тези доставчици трябва да се плати с оръжие. Няма никакъв начин аз да се опитам да подкупя мексикански полицаи. Колкото и да са подкупни, те могат да решат точно този гринго да послужи за пример и да ме тикнат в затвора за сто години. Предпочитам някой друг да поеме риска да взима наркотиците и да доставя оръжията, особено когато става дума за сделки с онези побъркани копелета от картела Меделин. Да си го кажем направо — мексиканците са толкова бедни, че има хиляди младежи, които с радост ще рискуват живота си, ако им плащам това, което за тях е цяло състояние, а за мен е нищо. Разбира се, трябват ми хора във всеки курорт, където правя бизнес, а докато съм в тези курорти ми трябва някаква легенда, за да оправдая присъствието си. Ако някой турист започне да се появява през няколко седмици, той неминуемо ще привлече внимание върху себе си. Докато за един бизнесмен няма такава опасност, а най-често срещаните американски бизнесмени в курортите на Мексико са онези, които продават ваканционно време в луксозни апартаменти. Американските туристи нямат доверие в мексиканските търговци, които предлагат същата услуга. Но биха се доверили на един американец. Като използвах фалшиви имена във всички курорти, където имам бази, аз успях да убедя властите, че развивам съвсем законна дейност. Разбира се, във всеки курорт използвам различно име като за всяко от тях имам фалшиви документи. И в това е основното ми предимство. Ако полицията успее да залови някои от мексиканците, които използвам в различните курорти, или пък някой от доставчиците се обърне срещу мен и започне да ги разпитва, хората ми не знаят кое от фалшивите имена използвам. Те не знаят къде живея или върша бизнес. Аз решавам кога да се свържа с тях, затова те не могат да насочат полицията или доставчиците на наркотици към мен. Името, под което всеки от тези хора ме познава, също е фалшиво, но разбира се, нямам нужда от документи за самоличност за всички тези имена.

Първият близнак се наведе напред с ръка върху пистолета.

— Продължавай!

— Всеки от хората, за които се представям, се облича по определен начин, предпочита различни храни, има свои характерни особености. Един може да върви прегърбен, а друг да има стойка на бивш военен. Трети може леко да заеква. Четвърти може да сресва косата си назад. Или да има очила. Или да носи бейзболна шапка. У всеки има нещо запомнящо се. По този начин, ако полицията започне да разпитва за мъж с определено име и маниери, трудно би могла да го открие, защото тези маниери са фалшиви, също като имената. Както споменах, когато в ресторанта онзи пиян американец ме обърка с друг човек, неговата грешка бе подобна на онази шега, че за американците всички чужденци изглеждат еднакво. Е, тази шега може да се обърне. За мексиканците всички американци си приличат. Ние сме дебели. Тромави. Имаме много пари, но сме свидливи. Шумни сме. Държим се грубо. Така че местните хора, които използвам, ще запомнят всеки американец, чиито индивидуални особености могат лесно да бъдат описани, и ако бъдат принудени да ги опишат, например „той има очила и винаги носи бейзболна шапка“ на някой враг, аз просто трябва да променя маниерите си, да се смеся с останалите американци и да стана невидим.

Бюканън погледна близнаците и се запита дали е успял да ги убеди.

Първият близнак се намръщи.

— След като използваш толкова много фалшиви имена, как можем да сме сигурни, че наистина си Ед Потър?

— Каква причина бих имал да ви излъжа? Трябваше да ви кажа истинското си име, иначе нямаше да можете да ме проверите и да установите, че не представлявам заплаха за вас.

Бюканън зачака, като се надяваше, че е успял да разсее съмненията им. Той се беше придържал към едно от основните правила, валидни за операции от подобен род. Ако някой те притисне, ако се усъмни в теб и е на път да те разкрие, най-добре можеш да се защитиш с истината, или по-скоро с версия на истината, като я представиш по такъв начин, че да не изложиш мисията на опасност от провал, и все пак да прозвучи достатъчно убедително, за да разсее недоверието на противника. В този случай Бюканън си беше създал легенда, както бе обяснил на близнаците, но все пак разполагаше с още една — тази за Ед Потър. Втората беше предназначена да убеди близнаците да го приемат за съдружник. Но фалшивите имена, които беше използвал като търговец в луксозни апартаменти, както и останалите фалшиви имена, с които се представяше на вербуваните от него хора, не бяха предназначени да впечатлят близнаците и да покажат, че той може да им бъде от полза. Тези фалшиви самоличности бяха начин Бюканън да се предпази от мексиканското правителство, и най-вече да попречи на властите в Мексико да свържат незаконната му дейност с една секретна част на американската армия. Последното нещо, което шефовете на Бюканън желаеха, беше международен скандал. Всъщност, дори и да арестуваха Бюканън, докато се представяше за Ед Потър, дейността му по никакъв начин не можеше да отведе полицията до неговите шефове. Защото той разполагаше с още една легенда. Бюканън щеше да отрече пред властите, че някога е работил в Бюрото за борба с наркотиците, а междувременно шефовете му щяха да изтеглят и унищожат всички документи, доказващи тази фалшива самоличност. Той щеше да твърди, че е измислил цялата история с Бюрото, за да проникне в мрежата за търговия с наркотици. Щеше да твърди, защото за тази легенда също щеше да разполага със съответните доказателства, че е журналист на свободна практика, който е искал да напише репортаж за Мексиканската връзка за наркотици. Ако мексиканските власти се опитаха да разследват и тази легенда, те нямаше да успеят да открият нищо, което да свързва Бюканън с подразделението за Специални операции на американската армия.

— Може би — каза първият близнак. — Може би ще се споразумеем да работим заедно.

— Може би? — попита Бюканън. — Madre de Dios, какво трябва да направя, за да ви убедя?

— Първо ще съберем сведения за теб.

— Разбира се — каза Бюканън.

— После ще проверим дали някои от нашите съдружници наистина се опитват да ни изиграят, както твърдиш.

— Няма никакъв проблем. — Бюканън усети как го обзема победоносно чувство.

Успях да обърна всичко в моя полза, помисли си той. Преди пет минути бяха готови да ме убият, а аз се опитвах да реша дали ще ми се наложи да ги убия. Но постъпих правилно. Запазих спокойствие. Успях да ги убедя с думи. Мисията не е изложена на опасност от провал.

— Ще останеш с нас, докато направим проверката си за теб — каза вторият близнак.

— Да остана с вас?

— Някакъв проблем ли ще има за теб? — попита първият близнак.

— Всъщност, никакъв — отговори Бюканън. — Освен едно — да ме държите както затворник ще бъде лошо начало на съвместната ни работа.

— Да съм казал, че ще те затворим? — вторият близнак се усмихна. — Ще бъдеш наш гост. Ще ти осигурим всички удобства.

Бюканън се опита да отвърне на усмивката му.

— Звучи ми добре. Ще мога да опитам вкуса на онзи живот, с който искам да свикна.

— Но има още един проблем — каза първият близнак.

— О? И какъв е той? — Бюканън вътрешно се напрегна.

Вторият близнак включи фенерчето и насочи лъча край дясното око на Бюканън.

— Пияният американец в ресторанта. Ще трябва да ни докажеш със сигурност, че не си бил в Кувейт и Ирак по времето, когато той твърди, че сте прекарали заедно там.

— За Бога, все още ли продължавате да мислите за онзи пияница? Не разбирам как бих могъл да…

— Крофорд! — прогърмя мъжки глас в тъмнината близо до бара на хотела. Гласът беше дълбок, дрезгав и надебелял от алкохола.

— Какво беше това? — бързо попита първият близнак.

О, не, помисли си Бюканън. О, Господи, не. Не и когато почти успях да възстановя пораженията от първия път.

— Крофорд! — отново извика Големия Боб Бейли. — Ти ли размахваш този фенер там?

От градината на хотела изплува едър силует на пълен мъж, който явно беше пил твърде много и сега с мъка вървеше по пясъка.

— Да, ти, дявол да го вземе! На теб викам, Крофорд! На теб и на онез мексиканчета, дето бърбориш с тях под онзи тежкарски плажен чадър или каквото и да е там, по дяволите! — Той приближи, като дишаше тежко. — Ти, копеле такова, искам направо да ми кажеш! Искам да знам защо ме лъжеш! Защото ти и аз, и двамата знаем, че името ти е Джим Крофорд! И двамата знаем, че заедно търкахме наровете в Кувейт и Ирак! Защо не искаш да си признаеш? Откъде-накъде ще ме правиш на глупак? Или си мислиш, че не ме бива да пия с теб и твоите мексикански приятелчета, а?

— Това не ми харесва — каза първият близнак.

— Нещо не е наред — каза вторият близнак.

— Никак не е наред — първият близнак извърна поглед от силуета на Големия Боб Бейли, който тромаво вървеше към тях, и впи очи в Бюканън. — Ще си имаме неприятности с теб. Вие, американците, обичате да казвате „отваряй си очите на четири, за да не съжаляваш“.

— Той е просто един пияница! — отговори Бюканън.

— Крофорд! — извика Големия Боб Бейли.

Нямам друг избор, помисли си Бюканън.

— Застреляй го! — каза първият близнак на телохранителя.

— Трябва да…!

— На теб говоря! — Големия Боб Бейли залитна. — Крофорд! За Бога, отговори!

— Застреляй и двамата! — каза вторият близнак на телохранителя.

Но Бюканън вече беше в движение. Той скочи от пластмасовия стол и се хвърли наляво, към първия близнак и пистолета на масата, върху който мексиканецът беше сложил ръката си.

Телохранителят, който се намираше зад Бюканън, стреля. Със заглушител на цевта, изстрелът на Беретата му прозвуча като приглушено пукане. Куршумът не успя да улучи Бюканън в тила, но по време на скока дясното му рамо се беше озовало на мястото на главата му и куршумът се вряза в мускула, отстрани на рамото. Преди телохранителят да успее да стреля повторно, Бюканън беше връхлетял върху първия близнак, събори го от стола му, като едновременно посегна към Браунинга. Но първият близнак не го пускаше.

— Стреляй! — извика вторият близнак на телохранителя.

— Не мога! Ще улуча брат ти!

— Крофорд, какво, по дяволите, става? — извика Големия Боб Бейли.

Като се претърколи в пясъка, Бюканън се опита да задържи първия близнак близо до себе си, докато се бореше за пистолета.

— Иди по-близо! — каза вторият близнак на телохранителя. — Аз ще ти светя с фенерчето!

Бюканън усети как кръвта пулсира в рамото му. Тя се стичаше от раната, размазваше се по него и първия близнак, като пречеше на Бюканън да го държи здраво и да го използва като щит. Докато се търкаляше, пясъкът драскаше раната му. Ако стоеше изправен, кръвта щеше да потече надолу по ръката и да намокри пръстите му, така че нямаше да успее да изтръгне пистолета от ръката на първия близнак. Но той лежеше и пръстите му оставаха сухи. Бюканън видя как телохранителят и вторият близнак се втурнаха към него. Чу как Големия Боб Бейли отново извика „Крофорд!“. И в този миг първият близнак внезапно натисна спусъка. За разлика от оръжието на телохранителя Браунинга на близнака нямаше заглушител. Шумът от изстрела беше оглушителен. Телохранителят и вторият близнак изругаха и се хвърлиха на пясъка. Ушите на Бюканън, които още пищяха след силния удар на телохранителя по главата му, запищяха още по-силно от изстрела, който се беше разнесъл до него. В дясното му око все още се беше запечатал остатъчен образ от блясъка на джобното фенерче, което вторият близнак беше насочил право в него. Като разчиташе повече на допир, отколкото на зрението си, Бюканън се претърколи и продължи да се бори с първия близнак за пистолета. Рамото го болеше и беше започнало да изтръпва.

Първият близнак отново стреля. Доколкото Бюканън успя да види, куршумът излетя право нагоре и прониза палмовите листа, които служеха за покрив на сенника. Но проблясъкът от цевта на пистолета причини болка на и без това влошеното зрение на Бюканън.

— Господи! — чу той как извика Големия Боб Бейли.

Въпреки пищенето в ушите той успя да чуе и далечните възклицания, които се разнесоха от външния бар на хотела и видя как телохранителят и вторият близнак отново се хвърлиха към него. В този момент внезапно успя да сграбчи десния палец на първия близнак, завъртя го и го изви назад.

Палецът се счупи в средната става с тих звук, който приличаше повече на скърцане, отколкото на изпукване. Първият близнак изпищя и инстинктивно отпусна ръката, с която държеше пистолета, за да я облекчи и да намали натоварването на палеца. В този момент Бюканън изтръгна пистолета и се претърколи. По окървавеното му рамо полепна пясък. Телохранителят стреля. Бюканън продължи да се търкаля. Куршумът се заби в пясъка до него. Той бързо натисна спусъка и стреля бързо четири пъти. Зрението му все още беше влошено и трябваше да разчита на останалите си сетива — на допира на пясъка, който хвърчеше изпод обувките на телохранителя, който бягаше към него, на звука от приглушеното изпукване на неговата Берета със заглушител — за да успее да определи позицията на телохранителя. Три от куршумите уцелиха телохранителя и го отхвърлиха назад. Бюканън веднага се извърна, насочи пистолета наляво и стреля два пъти, като улучи втория близнак в стомаха и гърдите. Изпод разкопчаната му копринена риза бликна кръв, той се преви на две и рухна.

Но телохранителят все още се държеше на крака. Бюканън го беше улучил три пъти и въпреки това мъжьт изглеждаше само зашеметен. Бюканън веднага разбра, че трите куршума бяха попаднали в гърдите на телохранителя и че мексиканецът му се беше сторил необикновено едър, защото под сакото си носеше предпазна жилетка. Когато телохранителят възвърна равновесието си и се прицели отново, Бюканън го простреля в гърлото, в лявото око и в челото. Дори и в този момент той се уплаши, че телохранителят може инстинктивно да натисне спусъка. Бюканън се напрегна, завладян от отчаяно желание да запълзи назад. Но вместо да стреля, телохранителят се надигна, сякаш се опитваше да се изправи на пръсти, после се отпусна назад, като че ли искаше да се задържи на пети и рухна върху масата. В същия момент Бюканън дочу шум отдясно, извърна се на хълбок и простреля първия близнак в лявото слепоочие. Кръв, дребни частици от кости и мозък — горещи и лепкави — изпръскаха лицето му.

Първият близнак потръпна и издъхна.

Едва сега Бюканън си пое дълбоко дъх и потръпна, замаян от притока на адреналин. От изстрелите на Браунинга, който нямаше заглушител, болезненото пищене в ушите му се беше усилило. По навик, придобит с годините, той беше броил всеки изстрел, когато натискаше спусъка. Четири по телохранителя. Два по втория близнак. Още три по телохранителя. Един по първия близнак. Преди това първият близнак беше стрелял два пъти. Това правеше общо дванадесет. Бюканън не се тревожеше, че ще изразходва всички патрони, защото знаеше, че Браунинга побира тринадесет в пълнителя и един в затвора. Обикновено не му се налагаше да стреля толкова много пъти, но в тъмнината не можеше да бъде сигурен в точността си. Сега обаче оставащите му патрони нямаше да бъдат достатъчни, ако изстрелите бяха привлекли вниманието на останалите телохранители на близнаците. Бюканън бързо се приведе зад масата, като насочи пистолета към потъналия в мрак плаж, към блешукащите лампи на външния бар, към блясъка на светлините от хотела. На тротоара, който обграждаше плажа, се беше събрала шумна възбудена тълпа. Няколко души сочеха по посока на Бюканън, но към него не тичаха въоръжени хора. Бюканън бързо провери дали телохранителят и първият близнак са мъртви. Когато спря до трупа на близнака, той го претърси и измъкна от джобовете му колана си, ключовете и химикалката. Не искаше нищо, свързано с него, да остане на мястото на престрелката. После, още по-бързо, той претърси втория близнак, бръкна във вътрешния джоб на сакото му и измъкна списъка с имената — псевдонимите на Бюканън — които вторият близнак му беше прочел. Остави другия списък, с имената на предполагаемите подкупни съдружници, който беше дал на близнаците. Властите щяха да ги проверят и да ги свържат с тези убийства.

Или поне така се надяваше Бюканън. Той искаше да постигне поне част от онова, за което беше изпратен, да нанесе колкото се може по-големи поражения на мрежата за търговия с наркотици. Ако само тази мисия не беше отишла по дяволите, ако само…

— Крофорд? — дочу той разтреперан глас в мрака.

Бюканън напрегна зрението си, за да огледа потъналия в тъмнина плаж.

— Крофорд? — Гласът на Бейли беше странно приглушен.

Сега Бюканън разбра всичко — когато за последен път го беше видял, Бейли вървеше залитайки към масата му. Той сигурно се беше хвърлил на пясъка, когато започна стрелбата. Гласът му беше приглушен, защото лежеше с лице, забито в пясъка.

— Господи, човече, добре ли си? — промърмори Бейли. — Кой стреля?

В този момент Бюканън го видя — тъмен силует, проснат на пясъка. Той вдигна поглед към тълпата на тротоара до външния бар на хотела. Тя беше станала по-голяма, по-шумна, въпреки че хората все още се страхуваха да се приближат към мястото на престрелката. Не видя нито телохранители, нито полицаи да бягат към него. Скоро обаче щяха да се появят. Съвсем скоро, помисли си той. Нямам много време. Трябва да се измъкна оттук.

Болката в рамото му се засили. Раната се беше подула и кръвта болезнено пулсираше. Като използва чисто парче от ризата си, той избърса отпечатъците си там, където беше докосвал плота на масата и облегалките на стола. Не можеше да направи нищо за отпечатъците, които беше оставил по чашите в ресторанта, но може би сервитьорът вече беше разчистил масата и отнесъл чашите в кухнята, където щяха да бъдат измити.

Побързай!

Когато понечи да се обърне към първия близнак, за да избърше отпечатъците от пистолета и да го постави в ръката му, той отново чу гласа на Бейли, този път по-силно:

— Крофорд? Ранен ли си?

Млъквай! — помисли си Бюканън.

Тълпата до бара беше започнала да се вълнува. На светлината от хотела Бюканън съзря двама униформени полицаи, които бързо хукнаха по пясъка. Той довърши почистването на пистолета от отпечатъци и го напъха в ръката на първия близнак. После се извърна и приведен побягна, като се стараеше дясното му рамо да бъде колкото се може по-близо до плискащите се вълни. Това рамо, като всъщност и цялата му дясна страна, бяха покрити с кръв. Искаше кръвта да капе във водата, за да не може полицията да го открие, като следва кървавите петна по пясъка.

— Alto! — заповяда груб мъжки глас. — Стой!

Бюканън побягна още по-бързо, приведен, успоредно на вълните, като се надяваше нощта да го обгърне и да се превърне в трудна за стрелба мишена.

— Alto! — прозвуча още по-властно грубият глас.

Бюканън побягна с всичка сила. Студени тръпки побиха мускулите на гърба му, когато се стегна в очакване на куршума, който щеше…

— Хей, какво си мислите? Защо ме блъскате? Нищо не съм направил! — с пиянско негодувание възропта Големия Боб Бейли.

Полицаите бяха хванали първия човек, на когото се бяха натъкнали.

Въпреки болката и обзелото го отчаяние, Бюканън не се сдържа и се усмихна. Бейли, помисли си той, в края на краищата и от теб имаше някаква полза.