Фантастично пътешествие (Мисия в тялото на човека)

Глава 11КАПИЛЯРЪТ

ПЪРВИЯТ удар на сърцето донесе облекчение в контролната кула. Картър вдигна ръце и ги размаха в безмълвна благодарност към боговете.

— Направиха го, гръм и мълнии! Промъкнаха се!

— Този път спечели, генерале — кимна Рейд. — Нямаше да имам смелостта да им заповядам да минат през сърцето.

Очите на Картър бяха кръвясали.

— Нямах смелостта да не им заповядам. Ако сега успеят да издържат на артериалния поток…

Гласът му проехтя по уредбата:

— Свържете се с „Протей“ веднага щом скоростта им намалее.

— Отново са в артериалната система — обади се Рейд, — но знаете, че не се насочват към мозъка. Първоначално бяха инжектирани в една от главните артерии, водещи от лявата камера към мозъка. Белодробната артерия води от дясната камера към белите дробове.

— Това означава закъснение, знам това — каза Картър. — Но все още имаме време.

Той хвърли поглед към брояча, който показваше 48.

— По-добре е, все пак, да се съсредоточим върху центъра, отговарящ за дишането.

Направи необходимите промени и на мониторите се появи интериора на центъра.

— Каква е скоростта на дишането? — запита Рейд.

— Върна се на шест в минута, полковник. За секунда си помислих, че няма да успеем.

— Ние също. Поддържайте тази скорост. Ще трябва да наблюдавате кораба. Скоро ще бъде във вашия сектор.

— Съобщение от „Протей“ — чу се друг глас. — „ВСИЧКО Е НАРЕД“. М-м, сър? Има още нещо. Да го прочета ли?

— Разбира се, че искам да го прочетете — намръщи се Картър.

— Слушам, сър. Текста е: „БИХ ЖЕЛАЛ ВИЕ ДА СТЕ ТУК, А АЗ НА ВАШЕТО МЯСТО.“

— Добре, кажете на Грант, че сто пъти бих… Не нищо не му казвайте. Забравете го.

Краят на удара на сърцето намали бързото им движение до поносима скорост и „Протей“ отново се носеше напред достатъчно плавно, за да е възможно да се почувства мекото, неравномерно Брауново движение.

Грант се зарадва на усещането, защото то можеше да бъде почувствано само в тихи моменти, а той копнееше за такива.

Всички отново бяха свалили предпазните колани. Грант, застанал до прозореца, откри, че изгледът е практически същия, както в югуларната вена. Отново преобладаваха същите синьо-зелено-виолетови клетки. Може би само стените бяха по-набръчкани, като гънките лежаха по посока на движението.

Преминаха покрай някакъв отвор.

— Не този — каза Майкълс от плота, където работеше над схемите си. — Можете ли да следвате на вашата карта посоченото от мене, Оуънс?

— Да, докторе.

— Добре. Бройте завоите, докато аз ги посочвам, а след това ще завиете надясно. Ясно ли е?

Грант наблюдаваше разклоненията, които следваха на кратки интервали — надясно и наляво, нагоре и надолу, докато канала, по който пътуваха ставаше все по-тесен, а стените му се виждаха ясно.

— Не бих искал да се изгубя на такава магистрала — каза замислено Грант.

— Не можете да се изгубите — обади се Дювал. — В тази част на тялото всички пътища водят към белите дробове.

Гласът на Майкълс изреждаше монотонно:

— Сега нагоре и надясно, Оуънс. Право напред и след това четвърт на ляво.

— Надявам се, че няма повече артерио-венози фистули, Майкълс — подметна Грант.

Майкълс повдигна нетърпеливо рамене, твърде погълнат от работата си, за да отвърне нещо.

Скоростта на кръвния поток беше намаляла многократно, а заедно с него бавно се придвижваше и „Протей“.

— Д-р Майкълс, кръвоносният съд се стеснява — каза Оуънс.

— Така трябва да бъде. Капилярите са най-фините съдове, с микроскопични размери. Продължавайте, Оуънс.

На светлината на прожекторите се виждаше, че със стесняването на стените, те бяха изгубили браздите и гънките си и ставаха гладки. Жълтият им цвят избледня и премина в кремаво, а след това станаха безцветни.

Постепенно придобиха релефа на мозайка, разделена на разкривени многоъгълници, всеки от които беше леко удебелен в средата.

— Колко интересно — заяви Кора. — Можете да видите отделните клетки на капилярните стени. Грант, погледнете!

След това, спомняйки си, попита:

— Как е раната ви?

— Добре е. Всъщност не ме боли. Превързахте ме много добре, Кора. Надявам се, че все още сме достатъчно приятелски настроени един към друг, за да се обръщам към вас по име?

— Предполагам, че би било много неблагодарно от моя страна, ако възразя.

— А също и безполезно.

— Как е ръката ви?

Грант я докосна внимателно.

— Дяволски боли.

— Съжалявам.

— Няма за какво да съжалявате. Просто, когато дойде време, бъдете много, много благодарна.

Кора присви устни и Грант побърза да добави:

— Това е просто моят нещастен начин да се покажа сърдечен. Как се чувствате?

— Напълно добре. Малко съм схваната, но това е всичко. Освен това, не се обидих. Чуйте, Грант.

— Кора, когато вие говорите, аз винаги слушам.

— Знаете, че бинтовете не са последната новост в медицината и не са панацея. Направихте ли нещо друго за да се предпазите от инфекция?

— Сложих малко йод на раната.

— Добре, щом излезем ще отидете на лекар.

— Дювал?

— Знаете какво имам предвид.

— Добре. Ще отива — съгласи се Грант.

Обърна се отново към клетъчната мозайка. „Протей“ лазеше, промъквайки се през капиляра. На светлината на прожекторите през клетките се виждаха неясни форми.

— Стените изглеждат прозрачни — каза Грант.

— Не е учудващо — рече Дювал. — Тези стени са дебели по-малко от една десетохилядна от инча. Освен това са напълно пропускливи. Животът зависи от веществата, преминаващи през тези стени и през също толкова тънките стени на алвеолите.

— На кое?

За миг остана загледан неразбиращо в Дювал. Изглежда, че хирургът беше по заинтересуван от това, което наблюдаваше, отколкото от въпроса на Грант. Кора побърза да запълни пропуска.

— Въздухът навлиза в дробовете през трахеята — започна тя. — Знаете за нея — дихателната тръба. Тя се разделя, подобно на кръвоносните съдове, на по-малки и по-малки тръбички, които накрая достигат до микроскопични камери, разположени навътре в белите дробове. Там въздухът, който навлиза, е отделен от вътрешността на тялото само от тънка мембрана, дебела колкото стената на капилярите. Тези камери се наричат алвеоли. Броят им в белите дробове е около шестстотин милиона.

— Сложен механизъм.

— Великолепен механизъм. Кислородът преминава през алвеолната и капилярната мембрана, и преди да се е върнал обратно, червените кръвни клетки го вземат. Междувременно вълеродният двуокис преминава в обратната посока, от кръвта към дробовете. Д-р Дювал чака да види точно това. Затова не ви отговори.

— Не са необходими извинения. Знам какво е да си погълнат от нещо и да не обръщаш внимание на останалото.

Грант се ухили широко.

— Страхувам се, все пак, че интересите на д-р Дювал не съвпадат с моите.

Кора го погледна с неудобство, но викът на Оуънс и спести отговора.

— Право напред — подвикна той. — Вижте какво става.

Всички погледи се насочиха напред. Пред тях се движеше синьо-зелена клетка, като бавно триеше краищата си в стените на капилярите. По краищата й се появи слаб сламено-жълт цвят и, докато се движеше напред, всички тъмни цветове изчезнаха.

Други синьо-зелени клетки, които си проправяха път напред, променяха цвета си по същия начин. Прожекторите осветяваха пред тях само жълт цвят, който потъмняваше в далечината, преминавайки в оранжево-червено.

— Видяхте ли — каза възбудено Кора. — Щом вземат кислород, хемоглобинът се превръща в оксихемоглобин и кръвта почервенява. Оттук тази кръв ще отиде обрано в лявата сърдечна камера и оттам, обогатена на кислород, ще бъде изпомпена из цялото тяло.

— Имате предвид, че отново трябва да минем през сърцето? — веднага се загрижи Грант.

— О, не — възрази Кора. — Щом сме в капилярната система, можем да минем напряко.

Гласът й не звучеше много уверено.

— Погледнете това чудо! — възкликна Дювал. — Вижте Божието чудо!

— Това е само газова обмяна — сухо каза Майкълс. — Механичен процес, изработен от случайността за един еволюционен период от два милиарда години.

Дювал се обърна разярен към него.

— Нима твърдите, че това е случайност — че този прекрасен механизъм, съвършено свързан в хиляди точки и съединен толкова изкусно, е дело на сблъсъци на атоми тук и там?

— Да. Точно това исках да кажа — потвърди Майкълс.

Двамата се гледаха войнствено, но в този миг дрезгаво забръмча зумер.

— Какво става, по дяволите… — промърмори Оуънс.

Отчаяно натисна няколко бутона, но стрелката на един от уредите продължи бързо да слиза към червената зона. Изключи зумера и извика:

— Грант!

— Какво има?

— Има нещо нередно. Проверете таблото, ето там.

Грант бързо се насочи в указаната му посока, а Кора го последва.

— Един от уреди с надпис „ЛЯВ РЕЗЕРВОАР“ е в червената зона. Очевидно налягането в левия резервоар пада.

Оуънс изпъшка и погледна назад.

— И още как. Изпускаме въздух в кръвта. Грант, качете се горе бързо? — извика той, докато махаше предпазния си колан.

Грант се изкатери по стълбата, като направи място на Оуънс да слезе.

Кора, която беше успяла да види мехурчетата през малкия заден прозорец, каза:

— Въздушните мехурчета в кръвния поток не могат да бъдат фатални…

— Не и тези — потвърди припряно Дювал. — При нашите миниатюрни размери, мехурчетата, които правим, са твърде малки за да причинят вреда. А и когато се деминиатюризират, ще са вече достатъчно добре разпределени за да увредят нещо.

— Опасността не е за Бенеш — каза мрачно Майкълс. — Ние се нуждаем от този въздух.

Оуънс подвикна на Грант, който седеше пред пулта за управление:

— Оставете всичко както е сега и само следете дали няма да се появи червен сигнал.

— Предполагам, че има блокирал вентил — обърна се той към Майкълс. — Не мога да намеря друго обяснение.

Отиде бързо в задната част на кораба и отвори намиращия се там панел с малък универсален ключ, който извади от джоба на униформата си. Разкрилата се плетеницата от жици и прекъсвачи изглеждаше заплашително сложна.

Опитните пръсти на Оуънс ги проследяваха бързо, проверявайки и елиминирайки възможните повреди с лекота и скорост, които показваха кой е проектанта на кораба. Включи и изключи един от прекъсвачите, след това отиде за да погледне допълнителните уреди под прозореца в носа на кораба.

— Вероятно сме получили някаква външна повреда, когато се промъквахме в белодробната артерия или когато артериалният поток ни удари.

— Използваем ли е този клапан? — попита Майкълс.

— Да. Мисля, че е леко ударен, и когато нещо го е накарало да се отвори, може би един от тласъците на Брауновото движение, той е останал в това положение. Ще го пренастроя сега и няма да имаме повече неприятности, но…

— Но какво?

— Страхувам се, че е стоял прекалено дълго в това положение. Нямаме достатъчно въздух за да завършим пътуването. Ако това беше обикновена подводница, бих предложил да излезем на повърхността за да подновим запаса си от въздух.

— Но тогава какво ще правим? — обади се Кора.

— Ще излезем на повърхността. Това е всичко, което можем да направим. Трябва да поискаме да бъдем извадени веднага, защото след десет минути корабът ще бъде неуправляем, а след още пет — ще се задушим.

Оуънс отиде до стълбата.

— Връщам се, Грант. Вие вървете при предавателя и им предайте новините.

— Почакайте — каза Грант. — Нямаме ли резервен въздух.

— Това беше резервния въздух. Всичкия. И всичкия изтече. Всъщност, когато въздухът се деминиатюризира, той ще бъде много по-голям по обем от Бенеш и ще го убие.

— Не, няма — възрази Майкълс. — Миниатюризираните въздушни молекули, които изгубихме, ще минат през тъканите в околното пространство. По време на деминиатюризацията в тялото ще са останали съвсем малко от тях. Все пак, страхувам се, че Оуънс е прав. Не можем да продължим.

— Почакайте — каза Грант. — Защо да не можем да излезем на повърхността.

— Току що казах… — започна нетърпеливо Оуънс.

— Нямам предвид да ни вземат оттук. Имам предвид, наистина на повърхността. Тук. Точно тук. Видяхме как червените кръвни клетки вземат кислород пред нас. Не можем ли да направим същото? Между нас и океана от въздух лежат само две тънки мембрани. Нека да го вземем.

— Грант е прав — рече Кора.

— Не, не е — каза Оуънс. — Какви си мислите, че сме? Ние сме миниатюризирани, а дробовете ни са с размер по-малък от бактерия. Въздухът от другата страна на мембраната е неминиатюризиран. Всяка кислородна молекула в този въздух е почти достатъчно голяма за да я видим. Мислите ли, че можем да вдишаме този въздух.

— Но… — Грант не изглеждаше очарован.

— Не можем да чакаме, Грант. Трябва да се обадите в контролния център.

— Не още. Не споменахте ли, че този кораб е бил предназначен за дълбоководни изследвания? Какво е щял да извършва под вода?

— Надявахме се да миниатюризираме образци под вода и да ги изнесем на повърхността за изследване през свободното време.

— Е, тогава трябва да имате миниатюризационно оборудване на борда. Не сте го махнали миналата нощ, нали?

— Разбира се, че има. Но само за обекти с малки размери.

— От какъв размер се нуждаем? Ако вкараме въздухът в миниатюризатора, можем да намалим размерите на молекулите и да заредим резервоара.

— Нямаме време за това — вмъкна Майкълс.

— Ако времето свърши, ще поискаме да ни извадят. Дотогава, нека опитаме. Оуънс, предполагам, че имате шнорхел7 на борда.

— Да — потвърди Оуънс, който изглеждаше напълно смутен от бързите и настойчиви въпроси на Грант.

— Можем да прокараме този шнорхел през стената на капиляра и на дроба, без да нараним Бенеш, нали?

— При нашите размери, мисля, че е така — рече Дювал.

— Е, добре. Ще прекараме шнорхела от белия дроб до миниатюризатора, а от миниатюризатора до въздушния резервоар — тръба. Можете ли да импровизирате това?

Оуънс се замисли дълбоко за момент и отвърна:

— Да. Мисля, че мога.

— В такъв случай, щом Бенеш вдиша, ще има достатъчно налягане за да напълним резервоарите си. Помнете, че това изкривяване на времето ще направи нашите няколко минути по-дълги по неминиатюризираната скала. Във всеки случай трябва да опитаме.

— Съгласен съм — каза Дювал. — Трябва да опитаме. С всички средства. Веднага!

— Благодаря ви за подкрепата, докторе — рече Грант.

Дювал кимна и добави:

— Нещо повече. Щом ще опитаме да го направим, нека не го превръщаме в задача за един човек. По-добре Оуънс да остане на управлението, а аз ще отида с Грант.

— А-ха! — рече Майкълс. — Чудех се към какво се стремите. Сега разбирам. Искате възможност да направите изследвания на открито.

Дювал избухна, но Грант се намеси бързо.

— Каквито и да са мотивите, предложението е добро. Всъщност, по-добре всички да излезем. Освен Оуънс, разбира се. Шнорхелът е отзад, предполагам.

— В складовото отделение — каза Оуънс, който се беше върнал при контролните уреди и сега се взираше напред. — Шнорхелът е отзад. Ако изобщо сте виждали шнорхел, няма да го сбъркате.

Грант се отправи бързо към склада, видя веднага шнорхела и посегна към пакетираната подводна екипировка.

След това спря ужасен и извика:

— Кора!

Тя дойде веднага.

— Какво има?

Грант се опита да не избухва. За първи път гледаше момичето без вътрешно да оцени красотата й. Посочи с пръст и каза:

— Вижте това!

Тя погледна в указаната посока и се обърна пребледняла към него.

— Нищо не разбирам.

Върху работния плот лазерът висеше на едната си стойка, а пластмасовия му капак беше паднал.

— Не се ли погрижихте да го закрепите? — попита Грант.

— Направих го! Закрепих го! Кълна се. О, небеса…

— Тогава как е…

— Не знам. Как мога да ви отговоря?

Дювал беше застанал зад нея с присвити очи и сериозно лице.

— Какво се е случило с лазера, мис Питърсън?

Кора се обърна за да отговори на новите въпроси.

— Не знам. Защо всички се нахвърлихте върху мене? Веднага ще го проверя. Ще проверя…

— Не! — изръмжа Грант. — Просто го свалете долу и се погрижете да не се удря повече. Трябва преди всичко да си набавим кислород.

Започна да раздава костюмите.

Оуънс беше слязъл от кабината.

— Управлението на кораба е блокирано — каза той. — Така или иначе, няма да се движим другаде по капиляра. Боже мой, лазера!

— Не започвайте и вие — изписка Кора, а очите и плувнаха в сълзи.

— Е, Кора — каза тромаво Майкълс, — няма да помогне, ако се разкиснете. По-късно ще помислим. Трябва да се е ударил във водовъртежа. Чиста случайност.

— Капитан Оуънс — рече Грант, — свържете този край на шнорхела към миниатюризатора. Останалите ще излезем във водолазните костюми и се надявам, че някой бързо ще ми покажа как да облека моя. Никога не съм опитвал.

— Да не бъркате? — попита Рейд. — Не се ли движат?

— Не, сър — чу се гласът на техника. — Намират се на външната граница на десния бял дроб и стоят там.

Рейд се обърна към Картър.

— Не мога да си го обясня.

Картър спря гневната си разходка напред-назад и посочи с пръст брояча на времето, чието показание беше 42.

— Изгубихме повече от четвърт от цялото време и сме по-далече от проклетия тромб, отколкото в началото. Досега трябваше да са излезли.

— Очевидно — каза хладно Рейд — над нас тегне проклятие.

— Не съм склонен да се шегувам, полковник.

— Нито пък аз. Но какво трябва да чувствам, за да си доволен?

— Поне да разберем какво ги задържа там.

Натисна съответния бутон и заповяда:

— Свържете се с „Протей“.

— Предполагам, че имат някаква механична повреда — каза Рейд.

— Предполагате? — рече Картър с неочакван сарказъм. — Да не мислите, че аз предполагам, че са спрели да поплуват.