Фантастично пътешествие (Мисия в тялото на човека)

Глава 15УХОТО

КАРТЪР разсеяно вдигна чашата с кафе. Няколко капки се разплискаха и паднаха върху панталоните му. Забеляза ги, но не им обърна никакво внимание.

— Какво имате предвид, като казвате, че те са завили?

— Предполагам, разбрали са, че са загубили твърде много време в лимфния възел и не искат да минават през повече възли — каза Рейд.

— Добре. Но къде отиват тогава?

— Не съм още напълно сигурен, но мисля, че се насочват към вътрешното ухо. Не бих казал, че го одобрявам.

Картър остави чашата си и я избута встрани. Не беше я докоснал до устни си.

— Защо не?

Погледна към брояча на времето, който сочеше 27.

— Ще бъде трудно. Трябва да внимаваме със звуците.

— Защо?

— Не можеш ли да се досетиш, Ал? Ухото реагира на звуците. Кохлеата вибрира. Ако „Протей“ е някъде наблизо, той също ще завибрира и това може да продължи, докато се разруши.

Картър се наклони напред и се взря в спокойното лице на Рейд.

— Тогава защо отиват натам?

— Предполагам, защото мислят, че този път е единствения, който ще ги отведе достатъчно бързо до целта. Или просто са полудели. Няма как да го разберем, след като унищожиха радиото.

— Там ли са вече? — попита Картър. — Имам предвид, във вътрешното ухо.

Рейд натисна един бутон и зададе бърз въпрос.

— Наближават.

— Дали хората в операционната зала разбират необходимостта да пазят тишина?

— Предполагам.

— Предполагаш? Какво хубаво нещо е предположението.

— Няма да са дълго в него.

— Ще бъдат достатъчно дълго. Слушай, кажи на хората, там долу… Не, твърде късно е за да рискувам. Дай ми лист хартия и повикай някой отвън. Кой да е.

Влезе въоръжен мъж от охраната и отдаде чест.

— О, я млъкни — измъчено каза Картър, без да отговори на поздрава. Беше написал на листа с големи букви: „ТИШИНА! ПЪЛНА ТИШИНА, ДОКАТО «ПРОТЕЙ» Е В УХОТО.“

— Вземи това — Картър му подаде листа. — Върви в операционната и го покажи на всеки. Убеди се, че са го видели. Ако създадеш някакъв шум, ще те убия. Ако кажеш само една дума, ще те изкормя. Ясно ли е?

— Да, сър — отвърна войника, но изглеждаше смутен и разтревожен.

— Върви. Побързай. И си свали обувките.

— Сър?

— Сваляй ги. Ще ходиш в залата по чорапи.

Наблюдаваха от наблюдателната зала, като брояха неизбежните секунди, докато войникът най-сетне влезе в операционната по чорапи. След това започна да обикаля от доктор към сестра, като показваше листа и сочеше с пръст към контролната зала. Един след друг хората кимаха мрачно. Никой не помръдваше от мястото си. Като че ли масова парализа беше обхванала всички в залата.

— Очевидно разбраха — каза Рейд. — Без специални инструкции.

— Браво на тях — изръмжа Картър. — Сега слушай, свържи се с хората при уредите. Нито един зумер не трябва да бръмчи, никакви камбанки, никакви гонгове, нищо. А също и никакви мигащи светлини. Не искам някой да промърмори заради тях.

— Ще преминат за няколко секунди.

— Може би, да — рече Картър, — а може би, не. Заеми се с това.

Рейд веднага започна да се свързва.

„Протей“ навлезе в голяма област, изпълнена с чиста течност. С изключение на случайните антитела, пробляскващи тук-там, нямаше нищо за гледане, освен блясъка на корабните прожектори, които осветяваха жълтеникавата лимфа.

Почти недоловим звук разтресе кораба, като че ли той се плъзгаше по дъска за пране. След това отново. И отново.

— Оуънс! — извика Майкълс. — Бихте ли изгасили светлините в кабината?

Незабавно околността стана по-добре видима.

— Виждате ли това? — попита Майкълс.

Другите се взряха. Грант не видя нищо.

— Намираме се в кохлейния канал — поясни Майкълс. — Във вътрешността на малката спирална тръба на вътрешното ухо, която ни позволява да чуваме. Конкретно тази позволява на Бенеш да чува. Звуците я карат да вибрира по различен начин. Виждате ли там?

Най-сетне Грант го забеляза. Изглеждаше като сянка в течността — огромна, плоска сянка, която се промъкна край тях.

— Това беше звукова вълна — продължи Майкълс. — Или поне така се нарича. Вълна от сгъстяване, която по някакъв начин сме причинили с нашата миниатюризирана светлина.

— Това означава ли, че някой говори? — попита Кора.

— О, не. Ако някой говореше или издаваше някакъв истински звук, онази вълна щеше да изглежда като дядото на всички земетресения. Дори при абсолютна тишина, кохлеата улавя звуци — далечното туптене на сърцето, триенето на кръвта във вените и артериите на ухото и т.н. Не сте ли закривали ухото си с рапан, за да чуете звука на океана? Това, което основно се чува е усиления звук на собствения ви океан — кръвта.

— Дали ще бъде опасно? — обади се Грант.

— Не по-лошо от сега — повдигна рамене Майкълс. — Ако никой не говори, разбира се.

Дювал, който се беше върнал в работилницата и отново работеше над лазера, попита:

— Оуънс? Защо спираме отново?

— Нещо не е наред — отвърна Оуънс. — Двигателят се претоварва, а не мога да разбера защо.

Бавно се засили усещането, че се намират в спускащ се асансьор, докато „Протей“ падаше надолу в канала.

Удариха се леко в дъното и Дювал отново остави скалпела си.

— А сега какво?

— Двигателят прегрява и се наложи да го спра — нетърпеливо поясни Оуънс. — Мисля, че…

— Какво мислите?

— Вероятно е онази ретикуларна мрежа. Онези проклети водорасли. Сигурно са запушили всмукателните клапи. Не се сещам за никаква друга причина.

— Не можете ли да ги издухате? — попита напрегнато Грант.

— Не е възможно — поклати глава Оуънс. — Това са всмукателни клапи. Те теглят навътре.

— В такъв случай можем да направим само едно — заяви Грант. — Трябва да се почистят отвън, а това означава, че отново ще се гмуркаме.

Започна сърдито да намъква водолазния си костюм.

— Има антитела навън — каза Кора.

— Не са много — кратко отвърна Грант.

— А ако ни нападнат?

— Едва ли — каза окуражително Майкълс. — Те не са чувствителни към човешката форма. Докато няма повреди по тъканите, антителата вероятно ще останат пасивни.

— Виждате ли — рече Грант, но Кора само поклати глава.

Дювал, който се беше заслушал за момент, се наведе отново за да огледа жицата, която стържеше, като замислено я сравняваше с оригиналната, а след това я взе в ръка и бавно я завъртя, опитвайки се да прецени равността й.

Грант се пусна от шлюза на кораба и скочи върху еластичната долна стена на кохлейния кана. Огледа печално кораба. Вече не беше предишния чист, гладък метал. Изглеждаше мек и рошав.

Отблъсна се с крака, насочвайки се към носа на кораба. Оуънс беше напълно прав. Всмукателните клапи бяха запушени от нишките на ретикуларната мрежа.

Грант ги сграбчи с две ръце и задърпа. Освобождаваха се трудно, а много се късаха на ръба на клапата.

— Как е? — чу се гласът на Майкълс от малкия му приемник.

— Отвратително — отговори Грант.

— Колко време ще отнеме? Имаме още 26 минути според брояча на времето.

— Изглежда, че ще ми отнеме доста време — Грант се напъна отчаяно, но плътната лимфа забавяше движенията му, а жилавите влакна се съпротивляваха.

В кораба Кора напрегнато попита:

— Няма ли да е по-добре някой да отиде да му помогне?

— Ами, не знам — започна колебливо Майкълс.

— Аз отивам — заяви Кора, като взе костюма си.

— Добре. Аз също идвам. Оуънс по-добре да остане на управлението.

— Мисля, че е по-добре и аз да остана — намеси се Дювал. — Почти привърших.

— Разбира се, д-р Дювал — каза Кора и намести маската си.

Задачата не беше много облекчена от факта, че тримата се мъчеха край носа на кораба. Тримата теглеха отчаяно нишките, издърпваха ги и ги оставяха на слабото течение, което ги отнасяше настрани. Метала на филтрите започна да се показва и Грант набута няколко непокорни парчета навътре.

— Надявам се, че това няма да причини вреда, но не мога да ги извадя. Оуънс, какво ще стане ако няколко влакна влязат в клапите?

Гласът на Оуънс прозвуча в ухото му.

— Ще се овъглят в двигателя и ще го зацапат. Това ще означава неприятно чистене.

— Веднъж да се измъкнем, а после ако искате можете да изхвърлите този проклет кораб.

Грант набутваше нишките, които се бяха оплели във филтрите, а останалите издърпваше. Кора и Майкълс правеха същото.

— Ще се справим — заяви Кора.

— Но останахме в кохлеата по-дълго, отколкото предполагах — каза Майкълс. — Всеки момент някакъв звук…

— Млъкнете — прекъсна го раздразнено Грант — и довършете работата си.

Картър сграбчи кичур от косата си, като че ли искаше да ги изскубе, но след това се отказа.

— Не, не, не, НЕ! — изкрещя той. — Отново са спрели.

Посочи към бележката, написана на лист хартия, която му показваха на един от телевизионните екрани.

— Поне си спомнят, че трябва да мълчат — каза Рейд. — Как мислиш, защо ли са спрели?

— Откъде бих могъл да знам? Може да са спрели за да пийнат по чаша кафе. Може да са решили да направят по една слънчева баня. Може би момичето…

Внезапно млъкна.

— Е, не знам. Знам само, че ни остават още двайсет и четири минути.

— Колкото по-дълго стоят във вътрешното ухо — каза Рейд, — толкова по-сигурно е, че някой шегаджия ще издаде звук — например ще кихне.

— Прав си.

Картър се замисли, след това добави меко:

— За Бога. Има толкова просто решение, а ние не се досетихме. Повикай онзи вестоносец.

Войникът от охраната влезе отново. Този път не отдаде чест.

— Все още ли си без обувки? — каза Картър. — Добре. Вземи това и го покажи на една от сестрите. Помниш за изкормването, нали.

— Да, сър.

Бележката гласеше: „ПАМУК В УШИТЕ НА БЕНЕШ“.

Картър запали пура и се загледа през прозореца как войника влиза, поколебава се за миг и след това се насочва с бързи стъпки към една от сестрите.

Тя се усмихна, погледна към Картър и направи кръг с палец и показалец.

— За всичко трябва да мисля — каза Картър.

— Това само ще заглуши звуците. Няма да ги спре — обади се Рейд.

— Нали знаеш какво казват за наполовина свършената работа — каза Картър.

Сестрата махна обувките си и пристъпи към масата, която беше на две крачки от нея. Внимателно отвори нова кутия с памук и измъкна два фута.

Издърпа една шепа в едната си ръка, и хвана още една — в другата. Памука не се откъсна. Тя дръпна по-силно, памука се откъсна, не успя да спре ръката си и удари една ножица върху масата.

Тя се плъзна по плота и падна върху твърдия под. Сестрата отчаяно посегна с крак към нея, но не успя да я стигне и ножицата издаде остър метален звън, който прозвуча като хълцането на дявол.

Лицето на сестрата почервеня от смъртоносен страх. Всички останали в залата се обърнаха към нея, а Картър, хвърляйки пурата, се отпусна в креслото си.

— Свършени са! — каза той.

Оуънс включи двигателя и внимателно провери управлението. Стрелката на температурния датчик, която беше отишла доста в опасната зона още от навлизането им в кохлейния канал, падаше надолу.

— Изглежда добре — заяви той. — Готови ли сте?

Гласът на Грант прозвуча до ухото му.

— Нямаме повече работа. Пригответе се за тръгване. Качваме се.

И в този момент вселената се размести. Като че ли върху „Протей“ се стовари юмрук и го подхвърли нагоре. Оуънс отчаяно се хвана за таблото, слушайки далечния гръм.

Долу Дювал, също толкова отчаяно, държеше лазера, опитвайки се да го предпази от света, който беше полудял.

Навън Грант беше захвърлен високо нагоре, като че ли го беше подхванала огромна приливна вълна. Преметна се няколко пъти и се удари в стената на кохлейния канал. Стената го отблъсна назад, тъй като очевидно се свиваше навътре.

Някъде, в една невероятно спокойна частица от мозъка си, Грант знаеше, че по скалата на нормалните му размери стената отговаря с бързи трептения с микроскопична амплитуда на някакъв остър звук, но тази мисъл остана изцяло подтисната от шока.

Отчаяно се опита да открие „Протей“, но забеляза само слаб отблясък от прожекторите му край далечната стена.

Кора се намираше близо до „Протей“, когато трептенето го тласна. Инстинктивно се опита да се задържи за него и за миг се понесе с „Протей“, като че ли яздеше обезумял мустанг. Дъхът й секна, хватката й се отпусна и тя се плъзна по пода на мембраната, върху която стоеше кораба.

Прожекторите на кораба светеха в посоката, в която се плъзгаше и макар да се опита да спре движението си, беше напълно безполезно. Със същия успех можеше да опита да спре лавина като забие пети в земята.

Знаеше, че се движи към зоната, в която се намира апарата на Корти — главния център на слуха. Между частите на органа бяха ресничестите клетки — всичко 15000 на брой. Забеляза няколко от тях — всяка със свои собствени деликатни микроскопични реснички. Определен брой от тях трептяха леко, според височината и интензитета на звуковите вълни, достигащи до вътрешното ухо, където се усилваха.

Описаното обаче беше приложимо само в някакъв курс по физиология — фрази, които имаха смисъл единствено в нормалната вселена. Това, което виждаше, беше дълбока пропаст, а отвъд нея — редици от тънки, грациозни колони, които се поклащаха величествено. Те не се люлееха заедно, а по-скоро първата, след това втора, като че ли през цялата структура преминаваше вълна.

Кора се плъзна, преметна се над пропастта и попадна в света на трептящите колони и стени. Фенерчето на шлема и премигна несигурно, докато падаше надолу. Усети, че нещо се закача за костюма й, а след това се залюля върху нещо слабо еластично. Увисна с главата надолу, но не посмя да помръдне, за да не би това, което я задържаше да поддаде и да я остави да падне още надолу.

Завъртя се първо на едната страна, след това на другата, докато колоната, на която се закачи — микроскопична ресничка върху една ресничеста клетка от апарата на Корти — продължаваше да се полюлява величествено.

Успя да си поеме дъх и чу собственото си име. Някой я викаше. Внимателно издаде умолителен звук. Окуражена от звука на собствения си глас, тя изкрещя с всичка сила:

— Помощ! Някой да ми помогне! Помощ!

Първият опустошителен удар отмина и Оуънс постепенно овладя „Протей“ във все още бурното море. Звукът, какъвто и да беше, макар и силен, беше кратък и бързо заглъхващ. Само това ги спаси. Ако беше продължил още малко…

Дювал, прегърнал с една ръка лазера, седеше с гръб опрян в стената и отчаяно натискаше с крака в основата на тезгяха.

— Всичко наред ли е? — извика той.

— Мисля, че се измъкнахме — изпъшка Оуънс. — Кораба е управляем.

— По-добре да се махаме.

— Трябва да вземем и останалите.

— А, да — съгласи се Оуънс. — Бях забравил.

Внимателно се превъртя, подпря се с една ръка и се изправи на крака. Все още стискаше лазера.

— Кажете им да се качват.

— Майкълс! Грант! Мис Питърсън! — повика Оуънс.

— Идвам — отговори Майкълс. — Мисля, че съм цял.

— Почакайте — извика Грант. — Не виждам Кора.

„Протей“ стоеше неподвижно и Грант, дишайки тежко, плуваше с всички сили към светлините му.

— Кора! — повика той.

— Помощ! Някой да ми помогне! Помощ! — пискливо отговори Кора.

Грант се огледа на всички страни.

— Кора! Къде сте? — отчаяно изкрещя той.

— Не знам къде точно се намирам — отвърна тя. — Оплетена съм в ресничестите клетки.

— А те къде са? Майкълс, къде са ресничестите клетки?

Грант забеляза Майкълс, който приближаваше към кораба от другата му страна. Тялото му изглеждаше като неясна сянка в лимфата, а фенерчето му осветяваше тясна пътека пред него.

— Почакайте, ще ви помогна — каза Майкълс. — Оуънс, увеличете обхвата на прожекторите.

Ширината на светлинния сноп се увеличи.

— Насам — рече Майкълс. — Оуънс, следвайте ме! Ще имаме нужда от светлината!

Грант последва бързо движещия се Майкълс и видя пред себе си пропастта и колоните.

— Там ли е? — попита той неуверено.

— Трябва да е там — отвърна Майкълс.

Бяха застанали в края, а кораба зад тях осветяваше пещеристото струпване от колони, който все още се полюляваха леко.

— Не я виждам — заяви Майкълс.

— Мисля, че я видях — посочи Грант. — Не е ли тя? Кора! Виждам ви. Махнете с ръка за да съм сигурен.

Тя помаха.

— Добре. Идвам да ви взема. Ще ви измъкнем за миг и половина.

Кора зачака и усети докосване по коляното си — нежно, едвам доловимо, като допир от крило на муха. Погледна към коляното си, но не видя нищо.

Усети друго докосване по рамото си, след това още едно.

Изведнъж ги забеляза — няколко малки вълнени топки с трептящи власинки. Протеиновите молекули на антителата…

Като че ли изследваха повърхността й, изпробваха я, вкусваха я, за да решат дали е безопасна или не. Бяха само няколко, но между колоните приближаваха други.

Можеше да ги видя ясно в блестящите лъчи от миниатюризирана светлина на прожекторите на „Протей“. Всяка власинка грееше като лъч търсеща слънчева светлина.

— Идвайте бързо! — изпищя тя. — Наоколо има антитела.

Все още беше ясен спомена й за антителата, който се налепиха по бактерията, покриха я напълно и след това я смачкаха, щом междумолекулните сили започнаха да ги привличат едно към друго.

Едно антитяло докосна лакътя й и залепна за него. Размаха ръка, отвратена и ужасена, така че цялото й тяло се разтресе и се смъкна надолу по колоната. Антитялото не се махна. Към него се присъедини друго, залепи се до него, а власинките им се преплетоха.

— Антитела — промърмори Грант.

— Вероятно е предизвикала достатъчно повреди по околните тъкани за да привлече вниманието им — заяви Майкълс.

— Могат ли да й направят нещо?

— Не веднага. Не са чувствителни към нея. Няма антитела, които да са подходящи за формата й. Но някое ще пасне случайно и тя ще стимулира образуването на други като него. След това ще започнат да се скупчват.

Грант видя, че те вече се скупчват, заобикаляйки я като облак малки плодни мушици.

— Майкълс, върнете се на подводницата — рече Грант. — Един човек е достатъчен. Аз ще я измъкна. Ако не успея, вие тримата ще приберете на кораба каквото е останало от нас. Не можем да си позволим да се деминиатюризираме тук, каквото и да се случи.

Майкълс се поколеба, след това каза:

— Пазете се.

Обърна се и забърза към „Протей“.

Грант продължи да плува към Кора. Вълнението, предизвикано от приближаването му, накара антителата да се завъртят и да затанцуват.

— Ще те измъкна, Кора — запъхтяно каза той.

— О-о, Грант. Бързо.

Задърпа отчаяно кислородните й бутилки, които се бяха врязали в колоната и бяха залепнали. Тънки струйки гъста течност все още се процеждаха от разкъсаното място и това вероятно беше предизвикало идването на антителата.

— Не мърдайте, Кора. Сега… А, ето!

Глезенът на Кора се беше заклещил между две нишки, които успя да раздели със сила.

— Следвайте ме.

Двамата направиха половин салто и заплуваха нагоре. По тялото на Кора се бяха налепили антитела, но по-голямата част останаха назад. След това, водени от незнайно какъв еквивалент на „аромат“, те ги последваха — отначало няколко, а след това целия нарастващ рояк.

— Няма да успеем — изпъшка Кора.

— Напротив, ще успеем — възрази Грант. — Само напрегнете всичките си мускули.

— Но те все още се лепят. Грант, страх ме е.

Грант поглед към нея, след това изостана малко. Половината й гръб беше покрит от мозайката на вълнените топки. Бяха открили естеството на повърхността й или поне на тази нейна част.

Опита се да ги избърше, но вкопчените антитела се сплескаха от допира на ръката му, след което върнаха предишната си форма. Няколко започнах да опитват и да „вкусват“ тялото на Грант.

— По-бързо, Кора.

— Не мога…

— Можете. Ще се хванете ли за мен?

Изскочиха нагоре, над ръба на пропастта, към „Протей“, който ги чакаше.

Дювал помогна на Майкълс да се промъкне през люка.

— Какво става там?

Майкълс смъкна шлема си и задъхано каза:

— Мис Питърсън се е заплела в клетките на Хансен. Грант се опитва да я освободи, но антителата се събират около нея.

Очите на Дювал се разтвориха широко.

— Какво можем да направим?

— Не знам. Може би ще успее да я измъкне. Иначе ще трябва да продължим.

— Не можем да ги оставим там — намеси се Оуънс.

— Не, разбира се — каза Дювал. — Трябва да отидем при тях и тримата…

След това остро добави:

— А вие защо се върнахте, Майкълс? Защо не останахте?

Майкълс враждебно погледна Дювал.

— Защото нямаше да им помогна с нищо. Нямам нито мускулите на Грант, нито рефлексите му. Щях само да преча. Ако искате да им помогнете, вървете.

— Трябва да ги вземем — каза Оуънс. — Живи, или… или иначе. Ще се деминиатюризират след четвърт час.

— Добре — заяви Дювал. — Облечете водолазния си костюм и да вървим.

— Почакайте — каза Оуънс. — Идват. Ще приготвя люка за отваряне.

Ръката на Грант стоеше върху капака на люка, докато чакаше да светне сигналната лампа. Зачопли антителата по гърба на Кора, стисна подобните на вълна нишки на едно от тях между палеца и показалеца и усети меката му еластичност, но след това достигна до жилавото ядро, което не поддаде.

Пептидна верига, помисли си той.

В паметта му изплуваха неясни спомени от ученическите години. Някога можеше да напише химическата формула на част от пептидната верига, а сега пред него беше и самата тя. Дали щеше да успее да види отделните атоми ако имаше микроскоп? Не, Майкълс беше казал, че очертанията им няма да са ясни.

Дръпна молекулата на антитялото. Отначало не успя да я откъсне, след това молекулата се отлепи. Захванатите за нея съседните молекули също се откъснаха. Освободи се цяло парче и Грант го захвърли настрани. Останаха заедно и се насочиха обратно, търсейки място, където да се захванат.

Нямаха мозъци, дори и най-примитивни и беше погрешно да се мисли за тях като за чудовища или хищници, или дори като за плодни мушици. Просто бяха молекули, чиито атоми бяха така подредени, че да им позволят да се закрепват посредством междуатомните сили към повърхности, които пасват на тяхната. От някакво кътче на паметта му изплува определението — Ван дер Ваалсови сили. Нищо повече.

Продължи да скубе мъха по гърба на Кора. Тя се развика:

— Грант, те се връщат. Да влизаме вътре.

Грант погледна назад. Приближаваха се към тях, усещайки присъствието им. Над ръба на пропастта се подаваха цели вериги от молекули, които се придвижваха към тях като слепи кобри.

— Трябва да почакаме — каза Грант и изчака да светне зелената лампа.

— Хайде.

Отчаяно завъртя колелото.

Навсякъде около тях имаше антитела, но най-много се бяха скупчили около Кора. Вече бяха чувствителни към нея и сега не се колебаеха много. Прилепваха се и се съединяваха, като покриваха раменете й и започваха да образуват вълнестото си покритие върху корема й. Поколебаха се при неравната тримерна извивка на гърдите й, като че ли все още не бяха я преценили.

Грант нямаше време за да помогне на Кора в неефикасната й борба с антителата. Отвори люка, набута Кора вътре заедно с антителата и я последва.

Натисна врата на люка, докато антителата продължаваха да се изливат вътре. Вратата започна да се затваря, но стотина от тях й пречеха с жилавите си тела. Грант подпря с гръб вратата за да се противопостави на еластичността им и успя да завърти колелото, което заключваше люка. Дузина малки вълнени топки, толкова меки и някак беззащитни поотделно, се извиваха слабо в процепа между вратата на люка и стената му. Но течността беше изпълнена със стотици други, които останаха свободни. Въздушното налягане изтласкваше течността навън със силно съскане, но в момента Грант беше зает с чистенето на антителата. Някои се бяха налепили по гърдите му, но той не им обръщаше внимание. Коремът и гърбът на Кора бяха напълно скрити под тях. Бяха образували плътен обръч около тялото й от гърдите до бедрата.

— Започнаха да се стягат, Грант — каза тя.

През маската се виждаше агонизиращия израз на лицето й, а по думите й се усещаше какво усилие й струва да говори.

Водата се отичаше бързо, но не можеха да чакат повече. Грант задумка по вътрешната врата.

— Не-не мога да диш… — прошепна Кора.

Вратата се отвори, останалата течност започна да се излива в кораба. Ръката на Дювал се промуши, сграбчи ръката на Кора и я издърпа навътре. Грант я последва.

— Боже мили, погледнете ги — каза Оуънс.

С израз на антипатия и отвращение започна да скубе антителата както правеше Грант.

Откъсна се една ивица, след това още една и още една.

— Сега е лесно — засмя се Грант. — Просто ги изчеткайте.

Вече всички се махаха лесно. Падаха в дълбоката един инч вода на пода на кораба и помръдваха слабо.

— Създадени са за да действат в телесната течност — поясни Дювал. — Щом веднъж бъдат заобиколени от въздух молекулното привличане променя характера си.

— Само ако са махнати. Кора…

Кора поемаше въздух на дълбоки, треперещи глътки. Дювал внимателно махна маската й и тя внезапно избухна в сълзи, и се хвърли към Грант, а не към него.

— Толкова се изплаших — хълцаше тя.

— И двамата се изплашихме — увери я Грант. — Сега ще спрете ли да мислите, че е срамно да бъдеш изплашен. Страхът има своята цел.

После продължи, като бавно я галеше по косата:

— Предизвиква отделянето на адреналин, така че можете да плувате по-бързо и да издържате повече. Ефикасният страхов механизъм е добър материал за героизъм.

Дювал нетърпеливо избута Грант настрани.

— Мис Питърсън, добре ли сте?

Кора пое дълбоко дъх и каза с усилие, но гладко:

— Напълно, докторе.

— Трябва да тръгваме — обади се Оуънс, който беше се качил в кабинката си. — Практически нямаме време.