Фантастично пътешествие (Мисия в тялото на човека)

Глава 18ОКОТО

КОРА видя бялата клетка почти едновременно с Майкълс.

— Вижте — изкрещя ужасена.

Спряха и се обърнаха.

Бялата клетка беше огромна. Беше пет пъти по-голяма по диаметър от „Протей“, може би дори повече — истинска планина от млечнобяла, пулсираща протоплазма в сравнение с хората, които я наблюдаваха.

Голямото й, заоблено ядро — млечнобяла сянка във веществото му приличаше на злобно несиметрично око, а формата на цялото създание се променяше непрекъснато. Част от него се изду към „Протей“.

Грант понечи, почти рефлексивно, да тръгне към „Протей“.

Кора сграбчи ръката му.

— Грант, какво ще правите

— Няма как да го спасим — възбудено каза Дювал. — Ще рискувате собствения си живот.

— Не мисля за него — поклати глава Грант, — а за кораба.

— Не можете да спасите кораба — тъжно каза Оуънс.

— Но е възможно да успеем да го изкараме навън, където ще се увеличи без опасност за Бенеш. Вижте, дори и да е смачкан от бялата клетка, дори да е на отделни атоми, всеки миниатюризиран атом ще се деминиатюризира. Няма значение дали Бенеш ще бъде убит от целия кораб или от куп отломки.

— Грант, не можете да измъкнете кораба оттук — каза Кора. — О, Грант, не умирайте. Не след всичко, което преживяхме. Моля ви.

— Повярвайте ми — усмихна й се Грант. — Имам всички причини да не умирам. Вие тримата продължавайте. Оставете ме да опитам един заучен номер.

Заплува обратно, а сърцето му лудо биеше в непоносимо отвращение от чудовището, към което приближаваше. Имаше и други, по-назад, но той се стремеше към онова, което погълна „Протей“, единствено към него.

Отблизо можеше да види повърхността му — част от нея се очертаваше ясно, но във вътрешността се виждаха гранули и вакуоли — един сложен механизъм, твърде сложен, за да бъде разбран от биолозите и до днес, и всичко това събрано в една микроскопична топчица жива материя.

„Протей“ вече се намираше изцяло вътре — неравна сянка, затворена в една вакуола. За миг на Грант му се стори, че вижда лицето на Майкълс в кабинката, но това вероятно беше само илюзия.

Грант беше доближил съвсем надигащата се като планина клетка, но как би могъл да привлече вниманието на такова нещо? То нямаше нито сетива, нито очи. Нито пък ум или намерения.

Беше автоматична машина от протоплазма, създадена да реагира по определен начин на нараняванията.

Как? Грант не знаеше. Но все пак бялата клетка разбираше, когато в близост до нея имаше бактерия. По някакъв начин го знаеше. Беше разбрала, че „Протей“ е близо до нея и беше го глътнала.

Грант беше много по-малък от „Протей“, много по-малък от бактерия, дори и сега, когато започваше да се увеличава. Дали беше достатъчно голям, за да бъде забелязан?

Извади ножа си и го заби дълбоко в материята пред себе, като направи дълъг разрез надолу.

Нищо не се случи. Нямаше струя кръв, понеже белите клетки нямат такава.

След това на мястото на разкъсаната мембрана бавно се надигна вътрешна протоплазма и тази част от мембрана се измести встрани.

Грант удари повторно. Не искаше да я убива — нямаше да успее при сегашните си размери. Но имаше ли начин да привлече вниманието й?

Отдалечи се и с нарастващо вълнение забеляза издутина в стената й, която се насочваше към него.

Отдалечи се още и издутината го последва.

Беше забелязан. Не можеше да каже по какъв начин беше забелязан, но бялата клетка с цялото си съдържание заедно с „Протей“ го последва.

Започна да се движи по-бързо. Бялата клетка го следваше, но не много бързо. Поне така се надяваше. Грант си го обясни с това, че не е създадена за висока скорост. Придвижваше се като амеба, като издуваше част от веществото си и след това се преливаше в издутината. При обикновени условия враговете й бяха неподвижни обекти — бактерии и чужди неодушевени частици. За тази цел амебоидното й движение беше напълно достатъчно. Сега трябваше да се справи с обект, който се движеше сам и при това доста бързо.

С нарастваща скорост той заплува към останалите, които все още го изчакваха.

— Тръгвайте — изпъхтя той. — Мисля, че ни следва.

— А също и останалите — мрачно каза Дювал.

Грант се огледа. В далечината гъмжеше от бели кръвни клетки. Това, което беше забелязала една, бяха забелязали и останалите.

— Как…

— Видях, че ударихте бялата клетка — поясни Дювал. — Ако сте я повредили, в кръвта се отделят химикали, които привличат белите клетки от околните райони.

— Тогава, за Бога, плувайте!

Хирургическият екип се беше скупчил около главата на Бенеш, а Картър и Рейд ги наблюдаваха отгоре. Депресията на Картър се задълбочаваше.

Всичко свърши. Всичко беше напразно. Всичко беше напразно. Всичко…

— Генерале! Картър! Сър! — гласът беше рязък и настойчив, преливащ от вълнение.

— Да?

— „Протей“, сър. Движи се!

— Спрете операцията! — изкрещя Картър.

Всички членове на хирургическия екип се втренчиха учудено нагоре.

Рейд дръпна ръкава на Картър.

— Може би движението е просто ефект от бързо ускоряващата се деминиатюризация. Ако не ги измъкнете веднага, ще бъдат изложени на опасност от страна на белите клетки.

— Какво е движението? — извика Картър. — Накъде се насочват?

— По очния нерв, сър.

Картър се обърна със свиреп израз към Рейд.

— Накъде води? Какво означава това?

Лицето на Рейд светна.

— Това означава авариен изход, за който не бях помислял. Насочват се към окото и ще излязат през сълзния канал. Може би ще успеят. Може просто да излязат заедно с него, повреждайки най-много едното око. Някой да намери микроскопско предметно стъкло. Картър, да вървим долу.

Очният нерв представляваше сноп от влакна, всяко от които приличаше на наниз от кренвирши.

Дювал спря за да постави ръка върху прехода между два „кренвирша“.

— Клетка на Ранвие — възкликна той. — Мога да я докосна.

— По-добре не я докосвайте — изпъшка Грант, — а продължавайте да плувате.

Бялата клетка трябваше да се промъква през тясната мрежа и го правеше по-трудно от плувците. Бяха излезли в интерстициалната течност и се промушваха между близко разположените нервни влакна.

Грант погледна нетърпеливо, за да се увери, че бялата клетка все още ги преследва. Онази, с „Протей“ в нея. Не можеше повече да различи „Протей“. Ако се намираше в най-близката клетка, той беше потънал толкова дълбоко във веществото й, че повече не беше видим. Ако бялата клетка зад него не беше онази бяла клетка, Бенеш щеше да бъде убит въпреки всичко.

Нервите проблясваха когато лъчите от фенерчетата върху шлемовете им ги осветяваха, а искрите се движеха назад в бързи редици.

— Светлинни импулси — промърмори Дювал. — Очите на Бенеш не са напълно затворени.

— Всичко определено става по-малко — заяви Оуънс. — Забелязвате ли го?

— Аз го забелязах — кимна Грант.

Бялата клетка беше половината от онова чудовище, което беше само преди момент.

— Имаме само няколко секунди — каза Дювал.

— Не мога повече — простена Кора.

Грант се насочи към нея.

— Сигурен съм, че можете. Вече сме в окото. Намираме се на една сълза от безопасността.

Обхвана кръста й с ръка и я забута напред, след това взе лазера и захранването му от нея.

— Оттук — каза Дювал — и ще бъдем в сълзния канал.

Бяха вече достатъчно големи за да запълнят почти цялото пространство, през което плуваха. С нарастването им скоростта им се увеличаваше, а бялата клетка ставаше все по-малко страшна.

Дювал ритна мембранната стена, до която беше достигнал пръв и посочи образувания отвор:

— Минавайте. Мис Питърсън, вие сте първа.

Грант я избута от другата страна и я последва. След това Оуънс и накрая Дювал.

— Навън сме — каза Дювал със сдържано вълнение. — Навън от тялото.

— Почакайте — каза Грант. — Искам онази бяла клетка също да ни последва. Иначе…

Изчака за малко, след това викна радостно:

— Ето я. О, небеса, тя е същата.

Бялата клетка с мъка се процеди през отвора, който направи ботушът на Дювал. „Протей“ или по-точно смачканите му отломки ясно се виждаха през веществото й. Корабът се беше увеличил почти до половината от размерите на бялата клетка и горкото чудовище внезапно беше получило остър пристъп на стомашно разстройство.

Все пак продължаваше енергично да напредва. След като веднъж беше започнала да следва някакво въздействие, не можеше да направи нищо друго.

Тримата мъже и жената се изкачваха нагоре в извор от издигаща се течност. Влачейки се едва-едва, бялата клетка ги следваше.

Гладката извита стена от едната им страна беше прозрачна. Не както капилярните стени, а напълно прозрачна. Нямаше и следа от клетъчни мембрани или ядра.

— Това е роговицата — поясни Дювал. — Другата стена е долния клепач. Трябва да се отдалечим достатъчно за да се деминиатюризираме напълно без да нараним Бенеш, а имаме броени секунди.

Над тях на много футове по все още микроскопичната им скала се виждаше хоризонтален процеп.

— Оттам — посочи Дювал.

— Корабът се намира на повърхността на окото — разнесе се триумфален вик.

— Добре — каза Рейд. — Дясното око.

Един от техниците се наведе близо до затвореното око на Бенеш с предметното стъкло в ръка. Над него беше поставена лупа. С помощта на пинцета техникът бавно захвана долния клепач и го изтегли надолу.

— Там е — заяви той с тих глас. — Вижда се като частица прах.

Умело постави стъклото до окото и от него се процеди една сълза заедно с прашинката в нея.

Всички се отдръпнаха назад.

— Нещо, което е достатъчно голямо за да се види — каза Рейд — скоро ще започне да нараства още по бързо. Разпръснете се.

Техникът, разкъсван между желанието си да побърза и необходимостта от внимателно отношение, постави предметното стъкло на пода на залата и бързо изтича настрани.

Сестрите бързо избутаха операционната маса през голямата двойна врата, а трошичката върху стъклото започна да нараства с увеличаваща се скорост, докато достигна до пълните си размери.

Там, където преди малко нямаше нищо, сега стояха трима мъже, една жена и купчина от метални части, заоблени и разядени.

— Останаха ни осем секунди — промърмори Рейд.

— Къде е Майкълс? — обади се Картър — Ако Майкълс е все още в Бенеш…

Тръгна към изчезналата операционна маса, а усещането за поражение отново започна да го изпълва.

Грант свали шлема си и викна след него:

— Всичко е наред, генерале. Това е всичко, което остана от „Протей“ и някъде вътре ще намерите онова, което е останало от Майкълс. Може би само органично желе с фрагменти от кости.

Грант все още не можеше да привикне с нормалния свят. Беше проспал с прекъсвания петнайсет часа и с учудване се събуди в един свят от светлина и пространство.

Донесоха му закуската в леглото, а Картър и Рейд стояха до него и му се усмихваха.

— Същото ли е отношението и към останалите? — попита Грант.

— Всичко, което може да се купи — заяви Картър. — Поне засега. Позволихме само на Оуънс да си тръгне. Искаше да бъде с жена си и децата си, така че го пуснахме, но само след като ни описа накратко какво се е случило. Грант, очевидно успеха на мисията е преди всичко ваш успех.

— Зависи какво ще ми донесе — каза Грант. — Ако искате да ме предложите за медал и повишение ще го приема. Ако искате да ме препоръчате за едногодишен платен отпуск, ще приема още по-бързо. Но всъщност, мисията щеше да се провали, без който и да е от нас. Дори Майкълс ни насочваше достатъчно ефикасно през по-голямата част от времето.

— Майкълс — замислено рече Картър. — Тази история с него не е за публикуване. Официалната версия е, че е загинал при изпълнение на дълга си. Няма да ни донесе нищо добро, ако разпространим, че в ОМОС се е промъкнал предател. Освен това не съм сигурен, че наистина е бил предател.

— Познавах го достатъчно добре, за да мога да кажа, че не е бил — каза Рейд. — Поне не и в обичайния смисъл на думата.

— Съгласен съм — кимна Грант. — Той не беше подлеца от книгите. Погрижи се да облече Оуънс във водолазния му костюм преди да го изхвърли от кораба. Задоволи се да остави Оуънс на белите клетки, но не можа да го убие сам. Мисля, че той наистина е искал да задържи неограничената миниатюризация в тайна за доброто на човечеството.

— Той беше изцяло за мирното използване на миниатюризацията — вмъкна Рейд. — А също и аз. Но какво добро ще ни даде…

— Според мене умът му е станал нелогичен. Подобни истории се случват откакто е изобретена атомната бомба. Винаги има хора, които мислят, че ако някакво откритие с ужасно приложение не бъде направено, всичко ще бъде наред. Обаче не можете да спрете откритието, чието време е настъпило. Ако Бенеш беше умрял, неограничената миниатюризация щеше да бъде открита следващата година или след пет години, или десет. Но този път Те можеха да бъдат първи.

— А сега Ние ще го имаме първи — каза Грант, — но какво ще правим с него? Ще победим в последната война. Може би Майкълс беше прав.

— А може би общото чувство за хуманност ще надделее и от двете страни — каза сухо Картър. — Поне засега успява.

— Особено след като тази история се разчуе и вестниците разпространят приказката за фантастичното пътешествие на „Протей“ — намеси се Рейд, — мирната употреба на миниатюризацията ще бъде драматизирана до такава степен, че всички ще можем да се борим срещу военната употреба на Техниката. И то успешно.

Картър, който вадеше пура, изглеждаше мрачен и не отговори веднага.

— Грант, кажете ми как разбрахте, че е Майкълс?

— Всъщност не го разбрах наистина — отвърна Грант. — Цялата история толкова се обърка. На първо място, генерале, вие ме изпратихте на борда на кораба защото подозирахте Дювал.

— О, не, почакайте…

— Всички на кораба го знаеха. С изключение на Дювал, може би. Това първоначално ме насочи в погрешна посока. Но вие не бяхте сигурен, защото не ме предупредихте за нищо. По тази причина не бях склонен да действам прибързано. Всички в екипажа бяха влиятелни хора и ако бях обвинил някого погрешно, щяхте да ни изтеглите, а аз щях да опера пешкира.

Рейд се засмя, а Картър почервеня и изведнъж много се заинтересува от пурата си.

— Казвам го без никакви лоши чувства — продължи Грант. — Част от работата ми е да опирам пешкира, но само при нужда. Реших да изчакам, но до края не бях напълно убеден. Преследваше ни поредица от злополуки или поне приличаха на такива. Например, лазерът беше повреден и затова можеше да бъде виновна мис Питърсън. Но защо ще го прави по такъв тромав начин. Та тя знае поне дузина начини да повреди лазера, така че да изглежда наред и въпреки това да не работи както трябва. Могла е да направи така, че изстрелите на Дювал да бъдат достатъчно неточни за да повредят нерва или дори да убият Бенеш. Грубо повредения лазер беше или случайност, или предумишлено дело на някой друг. След това в белите дробове осигурителното ми въже се развърза и като резултат едва не загинах. Уликите водеха към Дювал, но той предложил прожекторите на кораба да осветят процепа и по този начин ми спаси живота. Защо ще се опитва да ме убие, а след това ще ми спасява живота? Това е глупаво. Или отново беше случайност, или въжето ми е било развързано не от Дювал, а от някой друг. Загубихме запасите си от въздух, а такава дребна повреда можеше да бъде дело на Оуънс. Но когато решихме да заредим въздух, Оуънс сглоби импровизирана установка за миниатюризация, която направи чудеса. Лесно можеше да не го направи и никой нямаше да го обвини в саботаж. Защо ще изпуска въздуха, а след това ще работи като бесен за да го зареди отново? Или отново ставаше дума за случайност, или не Оуънс, а някой друг беше повредил въздушния резервоар. Пропускам себе си, понеже знаех, че не съм замесен в саботаж. В такъв случай остава само Майкълс.

— Искате да кажете — намеси се Картър, — че той е отговорен за всичките тези злополуки.

— Не, все пак остава възможността да са били случайни. Никога няма да узнаем. Но ако предположим, че е било саботаж, Майкълс остава най-подходящия кандидат. Само той не се включи в последната част на спасителната операция, а освен това може да бъде заподозрян, че е извършил най-хитрия саботаж. Да допуснем, че е бил Майкълс. Първото произшествие беше артерио-венозната фистула. Става дума или за чиста случайност, или Майкълс съзнателно ни е насочил към нея. Ако предположим, че е било саботаж, за разлика от другите случаи имаме само един възможен извършител — Майкълс. Единствено той можеше да ни насочи към нея. Само той познаваше достатъчно добре кръвообращението на Бенеш за да забележи микроскопичната фистула. Освен това той посочи точното място на вкарването ни в артерията.

— Все пак — вмъкна Рейд — могло е да бъде случайност, неволна грешка.

— Правилно. Но при всички останали злополуки, онези, които бяха възможните извършители, правеха всичко възможно, за да се измъкнем. От момента на навлизането ни във венозната система, Майкълс настояваше за незабавен отказ от мисията. Постъпи по същия начин и при останалите кризи. Само той настояваше през цялото време да се откажем. И все пак това не беше истинска улика.

— Тогава каква беше уликата? — попита Картър.

— В самото начало, когато бяхме миниатюризирани и вкарани в артерията, аз бях изплашен. Честно казано, беше трудно за всички ни, но Майкълс беше най-изплашения. Почти се беше парализирал от страх. Тогава го възприех нормално. Не видях нищо срамно. Както казах, доста се бях изплашил и бях доволен, че имам компания. Но…

— Но?

— Но след като преминахме през артерио-венозната фистула, Майкълс повече не показа и следа от страх. Когато останалите бяха нервни, той беше спокоен. Стана като скала. В началото многословно ми разказа колко е малодушен, за да обясни уплахата си, но към края на пътешествието побесня от ярост щом Дювал му намекна, че е страхливец. Тази промяна в поведението му ми изглеждаше все по-странна и по-странна. Реших, че е имало някаква особена причина за първоначалния му страх. При всички опасности, той се държеше храбро. В такъв случай, уплахата му се е дължала на опасността, за която останалите не са знаели. Невъзможността да сподели риска и необходимостта да посрещне сам смъртта са го направили страхливец. В началото всички бяхме изплашени от самата миниатюризация, но тя беше извършена успешно. След това всички очаквахме да се придвижим до тромба, да го оперираме и да се измъкнем за около десет минути. Единствено Майкълс е знаел, че няма да бъде така. Само той е знаел, че ще имаме неприятности и че ще попаднем във водовъртежа. По време на инструктажа Оуънс спомена за крехкостта на кораба и Майкълс вероятно е очаквал да загинем. Не е чудно, че това почти го смаза. Когато се измъкнахме от фистулата, не беше на себе си от радост. Почувства се сигурен, че няма да успеем да изпълним мисията и се отпусна. След всяко успешно преодоляване на поредната криза, ставаше все по-гневен. Нямаше повече основания за страх, а само за ярост. Когато достигнахме ухото, бях решил, че нашият човек е Майкълс, а не Дювал. Не му позволих да настоява пред Дювал за изпробване на лазера. Заповядах му да стои настрана, докато се опитвах да спася мис Питърсън от антителата. Но накрая сгреших. Не останах при него по време на същинската операция и това му позволи да отвлече кораба. Заради последно ми малко съмнение…

— Че все пак може да е Дювал? — прекъсна го Картър.

— За съжаление, да. Така че отидох да наблюдавам операцията, макар и да не можех да направя нищо, дори и Дювал да беше предател. Ако не бях извършил тази глупост, щях да успея да върна кораба цял, а Майкълс — жив.

— Е — Картър се изправи, — платихме приемлива цена. Бенеш е жив и постепенно се възстановява. Мисля, че Оуънс не е на същото мнение. Жал му е за подводницата.

— Не мога да го обвиня — каза Грант. — Беше прекрасен кораб. М-м, да знаете къде е мис Питърсън?

— Горе — отвърна Рейд. — Очевидно е по-издръжлива от вас.

— Имам предвид, някъде в ОМОС ли е?

— Да. Вероятно в офиса на Дювал.

— О-о — разочаровано възкликна Грант. — Е, ще се изкъпя и избръсна, и ще се махам оттук.

Кора събра листите на купчинка.

— Е, д-р Дювал. Ако докладът може да почака до другата седмица, бих искала да си взема малко почивка.

— Да, разбира се — съгласи се Дювал. — Мисля, че всички се нуждаем от почивка. Как се чувствате?

— Добре, струва ми се.

— Беше забележително преживяване, нали?

Кора се усмихна и се насочи към вратата.

Вратата се открехна и Грант промуши глава през пролуката.

— Мис Питърсън?

Кора го позна и се втурна усмихната към него.

— На кораба ме наричахте Кора.

— Все още ли мога да ви наричам така?

— Разбира се. Винаги.

Грант се поколеба.

— Можете да ме наричате Чарлз. Дори някой ден можете да започнете да ме наричате добрия стар Чарли.

— Ще опитам, Чарлз.

— Кога свършвате работа?

— Току-що приключих за тази седмица.

Грант се замисли, потърка гладко избръснатата си брадичка и кимна по посока на Дювал.

— Много ли сте привързана към него?

— Възхищавам се от работата му — каза строго Кора. — А той цени моята.

И повдигна рамене.

— Мога ли да се възхищавам от вас? — попита Грант.

Тя се поколеба, след това се усмихна.

— Винаги когато поискате. Колкото искате. Но… но ако ми позволите от време на време и аз да ви се възхищавам.

— Щом решите да го направите, казвайте ми, за да застана в подходяща поза.

Двамата се засмяха. Дювал вдигна глава, видя ги и се усмихна леко. После им помаха с жест, който можеше да бъде поздрав, а може би — сбогом.

— Искам да си облека цивилните дрехи — каза Кора, — а след това да видя Бенеш. Съгласен ли сте?

— Пускат ли посетители?

— Не — поклати отрицателно глава Кора. — Но ние сме специален случай.

Бенеш лежеше с отворени очи. Опита се да се усмихне.

Медицинската сестра прошепна нетърпеливо:

— Само една минута. Не знае какво се е случило, така че не казвайте нищо.

— Разбирам — кимна Грант.

Обърна се към Бенеш и попита тихо:

— Как сте?

Бенеш отново се опита да се усмихне.

— Не съм сигурен. Много съм изморен. Имам главоболие и ме боли дясното око, но изглежда, че съм оцелял.

— Добре!

— За да убиете учен е необходимо повече от един удар по главата — заяви Бенеш. — От математиката черепът става твърд като камък, нали?

— Радваме се, че сте добре? — каза внимателно Кора.

— А сега трябва да си спомня това, заради което дойдох тук. Чувствам се замаян, но всичко си идва на мястото. Всичко е в мене, всичко — и този път успя да се усмихне.

— Ще бъдете изненадан от това, което се намира във вас, професоре — рече Грант.

Сестрата им махна да излизат. Грант и Кора излязоха, ръка за ръка, в един свят, който не криеше никакъв ужас, а само изгледи за много радост.