Фантомна болка

1

Двадесет и два месеца по-късно

Писъкът винаги е един и същ.

Хенинг Юл примигва и посяга към ключа на лампата. Чаршафът под тялото му е мокър от пот, а въздухът трепти от жега. Прокарва влажните си пръсти по белезите, покриващи врата и лицето му. Главата му пулсира от болка. Мотор изревава в далечината, след което става тихо. Като затишие пред буря.

Хенинг вдишва дълбоко и опитва да сподави съня, който все още живее в него като шокиращ филм. Но кошмарът отказва да умре.

А сънят е започнал толкова хармонично. Двамата с Юнас са излезли да си поиграят сред дебелия сняг, паднал през нощта. Едва различават трамвайните линии, пресичащи кръстовището до парк „Биркелунден“. Дебелите снежинки все още танцуват във въздуха, но се разтапят в мига, в който докосват лицето на Хенинг.

Дърпа шейната на Юнас надолу по „Тофтесгате“ към парка „Софиенберг“, където децата изглеждат като мравки, плъзнали по малкия хълм зад църквата. Юнас няма търпение да се пусне с шейната по хълма. Когато стигат върха, Хенинг е изтощен. Понечва да седне на ръба на шейната, но Юнас го спира:

— Не ти, татко! Само аз!

— Добре. Но това означава, че ще трябва да издърпаш шейната нагоре по хълма сам.

— Да, знам!

— Обещаваш ли?

— Даааааа!

Хенинг знае, че снежинките ще издържат по-дълго от обещанието на Юнас. Но няма нищо против.

— Бутни ме! Искам да се спусна мноооого бързо!

— Ок. Дръж се добре. Ще броя до три.

Отброяват заедно:

— Едно! Две! Ииии триииии!!!

Хенинг бутва сина си. Юнас изписква от удоволствие и шейната поема надолу. Хенинг забелязва, че другите деца също гледат малкото момченце със светлосиня грейка, спускащо се към скокчето, което някой е направил по средата на хълма. Юнас го достига, шейната подскача и се приземява. Момчето изцвилва от възторг и завърта кормилото на шейната, за да избегне малко момиченце, катерещо се по хълма. То се обръща и проследява Юнас с очи. Шейната завива все по-наляво.

Към едно дърво.

Хенинг също го вижда. Забелязва накъде се е насочил Юнас, държащ кормилото с малките си юмручета. Хуква надолу по хълма, но се подхлъзва, пада и се превърта няколко пъти, преди да успее да стане на крака.

Снежинките, гласовете и глъчката преминават на заден фон и Хенинг опитва да изкрещи, но от устата му не излиза звук. Поглежда отчаяно към другите родители, които просто гледат Юнас и не правят нищо, за да му помогнат. Накрая затваря очи. Не иска да види това, което ще се случи. Не иска да види смъртта на сина си. Отново.

Юнас изчезва. Хълмът, снежинките, дърветата и хората също изчезват. Навред се спуска мрак. Хенинг усеща острата, задушлива миризма на дим. Не вижда Юнас, но чува писъците му. Размахва отчаяно ръце, за да прокопае дупка в мрака, който го е затиснал, но и това не помага. Горещината изпепелява лицето му. Става му все по-трудно да диша и започва да кашля.

Светлина пронизва завесата от дим. Хенинг примигва и се съсредоточава върху нея. Точката се превръща в кръг, а кръгът в правоъгълник. Врата, обвита в пламъци. Отново се изкашля. Вратата започва да се затваря и скоро димът я обгръща. Навсякъде е черно и изпепеляващо горещо. След това Юнас започва да пищи.

Отново.

Хенинг си поема дъх едва след като вижда мигащата червена светлина на димния детектор, монтиран на тавана. Поглежда към другия и изчаква лампичката да примигне. Секундите минават. Направо се точат. Две, три, пет, десет? Чувства как гръдният му кош се стяга, болката плъзва нагоре към раменете и врата му. Най-накрая вторият димен детектор примигва.

Просва се обратно на възглавницата и издишва шумно, чакайки чудовището в гърдите му да се успокои. След време сърцето му забавя своя ритъм. Отново докосва белезите по лицето си. Все още го болят. Не само отвън. Знае, че ще продължават да го болят, докато не открие човека, подпалил апартамента му и отнел живота на най-страхотното малко момченце на света.

Хенинг се обръща към часовника на нощното шкафче. Още няма десет и половина вечерта. Главоболието, което го е принудило да си легне преди час и половина, продължава да го измъчва. Хенинг разтрива слепоочията си и отива в кухнята, където изважда последното кенче кола от хладилника. Връща се в дневната и маха дрехите и вестниците от дивана, след което сяда и отваря кенчето. Звукът на балончетата, издигащи се към повърхността, отново го приспива. Затваря очи, копнеейки за сън без снежинки.

2

— Колко още ще се бавите? Искам да се прибера вкъщи.

Гюнхилд Дукен се навежда над тезгяха и поглежда към мъжете. От тонколоните бумти песен на „Юке & Валентинерне“. Гайр Грьонинген лежи на пейката и опитва да повдигне 135-килограмовата щанга над главата си, пъшкайки. Пред огледалото зад него стои набит мъж, който държи ръката си над щангата, но не я докосва.

— Само още няколко повдигания — отговаря Петер Холте, без да изпуска щангата от очи.

Дукен се обръща и поглежда към часовника на стената. Той показва 22:45.

— Петък е, момчета. Петък вечер, за бога. Почти единадесет часа е. Нямате ли някаква друга работа?

Двамата мълчат.

— Хайде, постарай се малко — обажда се Пер Ула Хегелюн, който седи със скръстени ръце на края на пейката. Грьонинген почти е повдигнал щангата над главата си, но ръцете му треперят. Холте внимателно я хваща и му помага.

— Още едно — казва той. — Можеш да направиш още едно.

Грьонинген вдишва дълбоко, снижава щангата до гърдите си и после с мощен рев отново я изтласква нагоре. Мускулите му треперят, а Холте го оставя да извоюва всеки един милиметър от пътя на щангата до разклонената стойка. След това Грьонинген се изправя, клатейки глава. Почесва се по брадата и отмества косата от лицето си.

— Много добре — казва Хегелюн и кимва одобрително. Грьонинген му се мръщи.

— Не съм съгласен. Обикновено се справям много по-добре.

Хегелюн поглежда нервно към Холте, но единственото, което получава в замяна, е един кисел поглед. Холте разхлабва своя тренировъчен колан, изучавайки отражението си в огледалото. Обръсната му глава, като всичко останало в него, е с изкуствен загар, получен след десетки часове в солариум. Наглася черните си ръкавици и се любува на мускулите, издули белия му потник. Стяга се и гледа доволно как бицепсът му изпъква. След това вдига нагоре спортния си клин и тръгва към рецепцията, зад която отегчената Гюнхилд Дукен чете списание, подпряла главата си с ръка.

— Тази вечер ще правиш ли нещо? — пита Холте и спира пред нея. Гласът му е мек и изпълнен с надежда.

— Ще се прибера вкъщи — отговаря тя, без да вдига глава.

Холте кимва бавно, продължавайки да я гледа.

— Искаш ли компания?

— Не — отвръща без колебание тя.

Холте се намръщва.

— Имаш среща с някого?

— Не е твоя работа — отговаря Дукен.

След кратка пауза Холте се обръща към Грьонинген, който му кимва окуражително.

— Само ние сме — казва Холте. — Мога да заключа вместо теб, ако искаш.

Дукен затваря списанието.

— Защо не ми каза това по-рано? — тросва му се тя. — Или трябваше да чакаш до последния възможен момент?

— Но аз…

Сянка пада върху лицето на Холте и той забива поглед в краката си.

— Ок — въздъхва тя сърдито. — Знаеш къде са ключовете.

Дукен отива до закачалката и облича тънко черно яке.

Пуска мобилния си телефон в чантата си, която окачва на рамото си.

— Не се претоварвайте.

— Ще тренираме пак чак в неделя.

— Уау — казва тя саркастично. — Един почивен ден.

Холте се усмихва и я проследява с очи. Дукен се насочва към вратата, звънчето над нея иззвънява и тя изчезва в нощта. Холте почти незабележимо поклаща глава, след което отива зад тезгяха, спира музиката и вади диска — „And Justice for All“2 на Metallica, от едно чекмедже. Пуска осмата песен, „То Live is to Die“3, увеличава звука и превърта до средата на парчето.

— Все още нямаш късмет, а? — пита Хегелюн с усмивка, когато Холте се връща. Той го поглежда смръщено, но не отговаря. Вместо това пита кой е следващият.

— Хегис — отговаря Грьонинген и поглежда към Хегелюн.

— Да, мой ред е — отвръща Хегелюн весело, отива до щангата и сваля по петнадесет килограма от всяка страна. След това сяда на пейката и вдишва дълбоко няколко пъти, преди да легне. Хваща щангата и отново изпълва дробовете си с въздух. Холте застава зад него, докато Джеймс Хетфийлд пее: „Когато някой лъже, той убива част от света.“

Хегелюн вдига щангата от стойката. Тежестите иззвънтяват, преди той да снижи щангата и после отново да я изтласка нагоре. Първото повдигане е безупречно. Хегелюн се опитва да навлезе в ритъм и следващото му изтласкване също е гладко. След още две ръмженето му става по-агресивно. Холте застава малко по-близо до пейката и се разкрачва за равновесие, след което поставя ръцете си под щангата, готов да помогне. Поглежда към Грьонинген, който кимва и се приближава още малко. От уредбата започва да звучи последната песен от албума, „Dyers Eve“4.

Хегелюн затваря очи и напряга всичката си сила, но щангата отказва да помръдне. Отваря очи. Ръцете на Холте вече не са под щангата, а върху нея. Грьонинген се разкрачва и сяда върху стомаха на Хегелюн, който изпъшква.

Холте натиска щангата надолу и тя се приближава на сантиметър от адамовата ябълка на Хегелюн. Той поглежда към Холте с разширени от страх очи.

— Какво… какво…

— От кога идваш тук? — пита го Грьонинген. — От два месеца? От два месеца и половина може би?

Хегелюн се опитва да каже нещо, но не може, защото е съсредоточил цялата си енергия в това да държи щангата далече от гърлото си.

— Да не мислиш, че сме идиоти? — казва Холте. — Да не мислиш, че ще позволим на някой да тренира с нас, без преди това да го проверим?

Хегелюн изръмжава нещо нечленоразделно.

— Опита се да ни излъжеш — процежда през зъби Холте. — Да ни преметнеш. Наистина ли смяташе, че няма да открием? Че няма да разберем за това, че от есента започваш лекции в полицейския колеж?

Очите на Хегелюн се разширяват още повече.

— Какви игрички играеш? — продължава Грьонинген. — Да не би да си гледал твърде много телевизия? Мислиш, че кариерата ти ще получи начален тласък? Някак под прикритие?

— Никакъв шанс — казва Холте. — Никой не си играе игрички с нас!

— Моля ви — успява да каже Хегелюн, чиито ръце треперят от усилието да държи щангата над гърлото си. Холте натиска и желязото докосва кожата. От очите му хвърчат искри.

— Ще се върнеш ли отново тук? — пита го Грьонинген. Хегелюн затваря очи и опитва да поклати глава. Сълзи се смесват с потта, покриваща лицето му.

— Ще кажеш ли на някого за това? — изсъсква Холте. Хегелюн отново опитва да поклати глава. Грьонинген го гледа втренчено няколко секунди, след което става от него и кимва на Холте. Хегелюн едва диша, но Холте не вдига щангата.

— Петер!

Холте неохотно вдига щангата, подпомогнат от Хегелюн, който е на прага на изтощението. Холте връща щангата на стойката й, изсумтява презрително и взима една кърпа, с която започва да бърше врата си. Грьонинген го придърпва към себе си.

— Можеше да го убиеш! — прошепва той. Холте не отговаря, а просто поглежда към Хегелюн, който жадно гълта въздух. Бузите му са мокри от сълзи.

— Премина границата — казва Грьонинген. — Нима си забравил всичко, на което ни научи Туре?

Холте не отговаря, а вместо това му обръща гръб и слиза по стъпалата. Хегелюн тихо сяда на пейката, докато гласът на Джеймс Хетфийлд реве от тонколоните. Грьонинген се връща при Хегелюн, който все още стиска гърлото си. Грьонинген изчаква мъжът да вдигне глава към него, след което му кимва към вратата. Хегелюн с мъка се изправя на крака и се насочва към изхода, над който името на фитнес залата блести в кървавочервено: „СИЛА & РЕСПЕКТ“.

3

Ярка светлина кара Хенинг да примигне. Има чувството, че очите му са пълни с пясък. Разтрива ги и усеща болка в кръста си.

Бавно сяда. Колата на масичката вече не е студена, но въпреки това отпива от кенчето, наслаждавайки се на игличките, изпълващи устата му. Отвън небето е станало светлосиньо. Хенинг отваря прозореца и дневната се изпълва с топъл летен въздух. Обажда се лястовичка, но никой не й отговаря. Зад отсрещната жилищна сграда се извисява кран, достигащ върховете на дърветата.

Хенинг отива в спалнята, вади две хапчета от буркана на нощната масичка и ги глътва на сухо, след което отива в кухнята и поглежда към купчината вестници и документи на масата. Сяда пред компютъра си, ритайки един от краката на масата, след което глътва половината чаша студено кафе, останало от снощи. Отваря екрана. Посреща го стара версия на страницата на „Новините 123“, която автоматично се ъпдейтва. Хенинг прочита заглавната статия, след което скролва надолу и научава, че през нощта не се е случило нищо интересно. Топлинна вълна в Европа. Русия смята, че Иран скоро ще може да създаде ядрена бомба. Двама ранени след автомобилна катастрофа в Хедмарк. Някакво момиче, което е виждал преди, но чието име не си спомня. Писнало му е от силиконови красавици.

Хенинг проверява сайтовете на основните конкуренти, въпреки че не знае защо го прави. Това си е чиста загуба на време. Новините са едни и същи навсякъде. Но така започва всеки негов ден. Така е започвал и преди Юнас да умре.

„Скоро ще станат почти две години“ — мисли си Хенинг. За повечето хора две години представляват една цяла вечност от спомени, натрупани един върху друг. За него тези две години са изминали напълно неусетно. Не е успял да открие нито една следа. Би било по-лесно, ако може да си спомни нещо, каквото и да било, от дните и седмиците преди пожара.

Лицето на Микаел Волан гледа към него от върха на купчината документи. Микаел Волан е засипал хиляди фирми и частни лица с над 153 милиона измамни имейла, изпратени през акаунти, създадени с фалшиви имена. Волан рекламира пирамиди и други измамни схеми, опитвайки се да накара хората да плащат за неща, които не съществуват. На Хенинг толкова му писва от целия този спам, че решава да провери кой се крие зад всичко това. С помощта на 6tiermes7, неговият анонимен източник в полицията, и Атле Абелсен, негов добър приятел и компютърен гений, Хенинг успява да разобличи мрежата на Волан. Когато и последните парчета от пъзела попадат на местата си, Хенинг предоставя цялата информация по случая на Комисията по хазарта, икономическа полиция и накрая на „Крипос“5, в замяна на няколко часа преднина, преди дългата ръка на закона да посегне към Волан. Впоследствие той е осъден на седем години затвор и освен това е принуден да изплати стотици компенсации.

Хенинг отново разглежда документите, преди да ги захвърли настрани с въздишка. В съда Волан е изразил както разкаяние, така и облекчение — радва се, че някой най-накрая го е спрял, защото тези измами са се превърнали в мания. И не са му останали пари, за да наеме убиец, който да елиминира Хенинг. Или Юнас.

Обезсърчен, Хенинг разтрива с ръце лицето си. „Ще открия нещо — казва си той. — Трябва да открия нещо.“

4

Преди време Туре Пули е обичал да се гледа в огледалото. Късо подстриганата коса. Яркосините очи. Красивият нос. Плътната, грижливо поддържана брада. Острата брадичка, която никой не е успял да удари, без след това да бъде пребит. Златните ланци около врата. Плътно прилепналите дрехи. Обичал е да гледа как мускулите му изпъкват, как вените му се издуват под тъмната, татуирана кожа. Никой не се е съмнявал, че Туре Пули е човек, с когото не можеш да се бъзикаш.

Но той вече не се вижда по този начин. Дрехите му не прилепват толкова плътно по тялото му както преди. Тялото, от което хората са се страхували и на което са се възхищавали, сега е далечен спомен.

Пули завърта кранчето и оставя водата да се източи, за да стане леденостудена. След това залива лицето си с две пълни шепи. Разтърква очите си, прокарва пръсти по бузите, челото и плешивото си теме, след което се подсушава с бяла кърпа. „Готов ли си? — пита той лицето в огледалото. — Наистина ли ще направиш това?“

Вероника го гледа от снимката на корковото табло. Както винаги, на лицето й грее широка, прекрасна усмивка. И както винаги, той се чуди какво я кара да се усмихва така.

Пули сяда на тясното чамово легло, обляга лакти на коленете си и сключва ръце под брадичката си. Очите му се насочват към препълненото кошче за боклук на сивия линолеум. На един стол пред него има пепелник, запалка и дистанционно управление. Най-добрите му приятели. А около него са най-големите му врагове.

Рязко се изправя и излиза в коридора, който е изключително дълъг, но тесен, с пейки и столове, наредени покрай стените. Кимва на надзирателя в неговата бронирана стъклена клетка, посочва към телефона и получава кимване в отговор. След това неохотно отива до масичката в другия край на стаята, където е сивият телефон, поставен върху червено парче плат. До него има купчини с листа, пликове и формуляри. Пули поглежда към часовника на стената. Максимум двадесет минути.

Вдига слушалката и веднага я връща обратно на вилката. „Направи ли всичко възможно? — чуди се той. — Наистина ли няма кой друг да ти помогне?“

Не. Това е единствената му възможност.

5

Гърбът на Хенинг е мокър от пот, когато спира пред „Кафе Кон Бар“. От другата страна на улицата се намира паркът „Ватерландс“, който е като бял дроб, разположен между хотел „Осло Плаза“ и главния път до Грьонлан. Калдъръменият тротоар пред кафенето представлява река от забързани минувачи. Движението по улицата е шумно и натоварено.

Хенинг сваля опърпаното си яке и открива свободна масичка. Ако Ерлинг Офус не е настоял да се срещнат в центъра, за предпочитане близо до старата му работа, Хенинг никога не би избрал да седне на място, около което се стичат хора.

Интервюирал е Офус много пъти, но двамата никога не са се срещали лице в лице. Когато Офус се появява на местопрестъплението, пламъците обикновено вече са потушени и журналистите са се разотишли, за да пишат статиите си. Хенинг се е изненадал, когато Офус се съгласява да се срещне с него в събота, вместо да се наслаждава на своята почивка в Лайрсунд.

Не след дълго Хенинг вижда Офус от другата страна на улицата. Пенсионираният следовател на пожари мъдро изчаква светофарът да светне зелено, преди да пресече. Хенинг се изправя, прави няколко крачки към Офус и протяга ръка. Високият, достолепен мъж в бяла риза с къси ръкави и тъмносини панталони се усмихва и стиска ръката на Хенинг.

— Здравей — казва той. — Благодаря ти за това, че дойде.

— Не, аз ти благодаря — отговаря Офус. — Жена ми искаше да прекарам целия ден на четири крака в градината, а ти ми даде добро извинение да дойда в центъра и да се видя с един-двама колеги по-късно. Ако са на работа, разбира се.

Офус се усмихва и пуска ръката на Хенинг. Посочва стола от другата страна на масата и двамата сядат.

Офус изглежда така, сякаш току-що се е върнал от планински преход — но не изморен, а изпълнен с още повече енергия. Кожата на лицето му е свежа и гладко избръсната, с приятен летен загар. Бръчките по челото му са дълбоки, но му придават допълнителен чар. Има бенка на лявата буза.

Сервитьор с рошава коса и торбички под очите се приближава до масата им.

— Искаш ли нещо за пиене? — пита Хенинг своя гост.

— Една чаша кафе ще ми се отрази добре.

— Две кафета — казва Хенинг на сервитьора, който безмълвно им обръща гръб и се отдалечава. Хенинг вдига новия си мобилен телефон. — Имаш ли нещо против да запиша този разговор?

— Не, разбира се.

Хенинг натиска червеното копче в центъра на екрана и проверява дали телефонът вече записва.

— Както ти обясних по телефона — започва той, — работя върху един случай.

— Да, каза ми.

Хенинг понечва да зададе първия си въпрос, но точно тогава телефонът му иззвънява.

— Извинявай, трябва да…

— Няма нищо — отвръща Офус и вдига ръце. Хенинг поглежда номера. „Непознат“. Пренебрегва обаждането.

— Да опитаме отново — казва той с усмивка. — И така. Работил си като следовател, разследващ пожари целия си живот, нали?

— Точно така — отговаря гордо Офус. — Предполагам, че съм разследвал повече случаи от всеки друг в Норвегия. Застрахователните компании искаха да ме наемат, след като се пенсионирах, но когато реших, че е време да приключа, аз исках да приключа напълно — въпреки че напоследък започвам да съжалявам за това решение.

— Твърде много градинарска работа?

Офус кимва и се усмихва, след което поема дрънкащата чаша и чинийка от сънливия сервитьор.

— Коя е най-честата причина за пожар в жилище?

— Непредпазливост — отговаря Офус и отпива жадно от кафето си. — Един от всеки четири пожара е причинен от свещ, кибритена клечка или цигара. Освен това хората се отнасят твърде непредпазливо с пепелта. Не осъзнават, че нещо може да тлее дълго след като пламъците са изгаснали. Има хора, които си играят със запалки и фойерверки и други подобни неща.

Офус вдига ръце.

— Много пожари са причинени от хора, които забравят чайник на котлона или ястие във фурната. Други пък слагат дрехи върху радиатора. В днешно време във всеки дом има десетки електрически устройства с различно качество. Около двадесет процента от всички пожари са причинени от неизправни електрически устройства.

Хенинг се обляга на масата.

— Ами палежи?

— Около десет процента от пожарите са умишлени. Освен това причините за двадесет процента от всички пожари са неизяснени. Има и пожари, причинени от светкавици и от хора, които се самозапалват.

Хенинг бързо записва нещо в бележника пред себе си.

— Трудно ли е един пожар да бъде разследван?

— Да, много е трудно. В повечето случаи самият пожар премахва всички улики. Дори най-опитният следовател постоянно се учи от грешките си.

— Полицията трябва да разследва всички пожари по закон, нали?

— Точно така.

Мобилният телефон на Хенинг отново иззвънява. „Непознат номер“ се опитва да се свърже с него за втори път, но Хенинг го пренебрегва.

— Как правят това?

— Моля?

— Как полицаите разследват един пожар?

— Чувал ли сте за правилото на четирите „П“-та?

— Не, какво е това?

Офус се усмихва и рецитира:

— Проучване, Преценка, Подбор и Прилагане на закона.

Хенинг се усмихва.

— Колко време ти отне да измислиш това?

— Седмици. Не. Месеци! — отговаря Офус и пак се усмихва, след което отпива от кафето си. Хенинг поглежда бележките си.

— Значи приблизително десет процента от всички пожари са палежи?

— Около десет процента, да.

Хенинг кимва, чувствайки как белезите му парят, сякаш пламъците все още го ближат. Бавно вдига глава и поглежда Офус.

— Апартаментът ми изгоря преди две години — казва той и отново свежда глава. — Синът ми почина.

— О, колко ужасно.

— Тогава получих тези белези — Хенинг посочва лицето си. — Трябваше да скоча през стена от огън, за да достигна сина си, но…

Не успява да довърши изречението. Никога не успява.

— Мисля, че огънят е бил причинен умишлено.

— Защо мислиш така? — пита Офус и без стеснение отпива от кафето си. Хенинг трепва. Той много добре знае, че няма доказателства.

— Всъщност не знам. Наречи го предчувствие, интуиция или нещо такова. Освен това…

Хенинг млъква, защото знае, че няма смисъл да разказва сънищата си на човек като Офус, нито да му описва нещата, които вижда в тях. Поклаща глава.

— Просто така смятам.

Офус кимва и отпива от кафето си.

— Кога се случи?

— Единадесети септември две хиляди и седма.

— Това е след като се пенсионирах, за съжаление.

Хенинг го поглежда обезсърчено, след което свежда глава.

— Какво каза полицията? Предполагам, че са разследвали пожара?

Офус го поглежда над ръба на чашата си и присвива очи.

— Да — отговаря Хенинг. — И заключиха, че причините за пожара са неизяснени.

— Но ти вярваш, че е било умишлен палеж?

Хенинг се опитва да застане малко по-изправено на стола, но раменете му веднага увисват.

— Нямам представа как е било направено — признава.

Офус най-накрая отпива от кафето и оставя чашата на масата.

— Какво се казва в полицейския доклад?

— Аз самият не съм го чел, но разбрах, че според тях пожарът най-вероятно е започнал в коридора.

— По това време ти вкъщи ли си бил?

— Да.

— Някакви следи от влизане с взлом?

— Доколкото знам — не.

— Вратата била ли е заключена?

— Не си спомням. Нямам никакви спомени от дните и седмиците преди пожара. Но според мен е била заключена. Имам навика да заключвам вратата дори когато съм си вкъщи през деня, но не си спомням дали я заключих онази вечер.

— Нямаше ли димни детектори?

Ритъмът от въпроси на Офус и отговори на Хенинг се разпада.

— Имаше един димен детектор — казва Хенинг и свежда гузно глава, — но батерията бе свършила и аз… — той иска да погледне Офус в очите, но просто не може.

— И полицаите не са открили отпечатъци от обувки или пръсти? Никакви други доказателства? ДНК?

Хенинг клати глава.

— Но въпреки това ти вярваш, че някой е запалил пожар в апартамента ти?

— Да.

Офус се обляга назад в стола си. В този момент мобилният телефон на Хенинг иззвънява за трети път. Той поглежда раздразнено към екрана. „Непознат номер“.

— Извинявай, аз…

— Не се притеснявай, приеми обаждането. Не бързам.

— Нямаш нищо против? Сигурен ли…

— Да, напълно. Нямам нищо против.

— Благодаря ти.

Хенинг махва с ръка, без да знае защо. Офус кимва съчувствено. Хенинг натиска зелената слушалка.

— Хенинг Юл?

— Да?

— Журналистът Хенинг Юл?

— Аз съм, да. Кой се обажда?

— Казвам се Туре Пули.

— Здравейте.

— Помните ли ме?

— Знам кой сте. За какво става въпрос?

Пули не отговаря. Хенинг облизва устните си и пръв нарушава мълчанието:

— Защо ми се обаждате? — пита той.

— Имам история за вас — отговаря Пули.

— Каква история?

— Не мога да ви кажа по телефона.

— Добре. Бих искал да говоря с вас, но в момента съм зает. Какво ще кажете да ми се обадите по-късно? За предпочитане през работното време?

— Не мога…

— Супер — прекъсва го Хенинг. — Много ви благодаря.

Той затваря и се усмихва на Офус, който гледа към натовареното кръстовище. Хенинг издишва шумно.

— Много се извинявам — казва той.

— Да се върнем на нашия разговор — отвръща Офус с усмивка. — Ще бъда напълно откровен с теб. Ако полицейското разследване боксува от две години, не виждам какво друго може да се направи. Изключено е да бъдат намерени нови доказателства. Предполагам, че апартаментът е бил разрушен или ремонтиран след пожара?

— Да. Сега там живеят други хора.

— Значи нови доказателства няма как да бъдат открити. Освен това има много начини един апартамент да бъде запален, без това да може да бъде доказано. За съжаление.

Хенинг кимва безмълвно. Известно време двамата се гледат, след което Хенинг извръща поглед. Той знае, че трябва да открие човека или хората, запалили апартамента му и да ги накара да си признаят. Това е единственото нещо, което може да му даде покой.

Очите му се насочват към кръстовището.

— Значи мислиш, че някой се е опитал да те убие? — пита изведнъж Офус.

— Да.

— Защо?

— Точно това е въпросът. Нямам представа. Дори не знам откъде да започна.

— И това се е случило преди две години?

— Горе-долу.

Офус поглежда Хенинг право в очите.

— Не мислиш ли, че щяха да направят повторен опит?

— Какво имаш предвид?

— Оттогава някой опитвал ли се е да те убие?

— Не съм забелязал.

Офус повдига вежди, но не казва нищо. Въпреки това Хенинг прекрасно знае какво си мисли той: „Иска ти се да е било палеж, нали? За да обвиниш някой друг, а не себе си.“

Известно време двамата слушат рева на колите, минаващи по улицата. Накрая Офус казва:

— Не мисля, че мога да ти помогна с нещо.

— Точно от това се опасявах — казва тихо Хенинг.

— Спомена, че не си чел полицейския доклад. Може би там има нещо, което ще ти бъде от полза? Бих могъл да уредя да получиш копие от доклада, ако искаш.

— Не мисля, че това ще помогне… но… добре. Защо не?

— В полицията все още работят хора, които са ми задължени. Ще видя какво мога да направя.

— Много ти благодаря. За всичко.

Хенинг знае, че Офус го гледа, но не смее да вдигне глава и да срещне погледа му.

— Не искам да отнемам повече от времето ти, Офус — казва той, забил поглед в масата. — Благодаря ти много за това, че се съгласи да се срещнеш с мен.

— Няма нищо. Обади ми се, ако се сетиш още нещо.

Хенинг се усмихва и кимва. Стискат ръцете си, след което Офус става и се запътва към светофара, минавайки покрай мъж, облегнат на една варосана стена, пушещ тънка, ръчно навита цигара.

6

Йорян Мьонес притиска челото си в прозореца на самолета на „Юнайтед Еърлайнс“ и гледа към Осло. Зелени дървета обграждат ресторант „Екеберг“ на източния склон на града. В центъра хората са налягали на тревата в парк „Фьордбиен“ и се приличат на слънце. Покривът на операта блести като айсберг на силната слънчева светлина. Червените тухлени кули на кметството стърчат към небето като изгнили зъби.

Самолетът бавно се носи през тихия въздух. Пилотът обявява, че ще кацнат след пет минути. Мьонес затваря очи. Пътуването е било дълго. Отиване и връщане до Богота, с прекачване в Нюарк. И през цялото време не е спал, с изключение на една тридесетминутна дрямка на една пейка в летището, докато чака самолета за Осло. Тридесет и пет часа във въздуха. Вълнуващо е. И изтощително. Но си е струвало.

Всичко е започнало преди пет дни, когато е видял фалшивото си име в една реклама на сайта finn.no. По-късно през деня той набира номера, записан в рекламата, и му отговаря глас, който не е чувал от почти две години. Като се има предвид колко гневен е бил последния път, когато са говорили, Мьонес не е очаквал Лангбайн отново да се свърже с него. Уговорят си среща на най-долния етаж на паркинга под мола „Осло Сити“. Мьонес върви на запад, когато рязък глас иззад една колона му нарежда да спре. Дълга сянка пада върху бетона.

Мьонес се подчинява и се оглежда. Чува скърцане на гуми в далечината, но не вижда никого.

— Мина много време — казва той, но Лангбайн не отговаря. Вместо това по земята към него е плъзнат голям плик. Мьонес неохотно се навежда, за да го вземе. Изважда снимка. Лицето на мъжа е зачеркнато с червен маркер. Челюстта на Мьонес увисва.

— Шегуваш се.

— Не.

Отново поглежда снимката, след което изважда листа, пъхнат зад нея и прочита текста. Поклаща глава и произнася думите, които никога преди не е казвал:

— Това е невъзможно.

— Нищо не е невъзможно. И ако не се бе провалил последния път, сега нямаше да е толкова трудно.

Мьонес понечва да възрази, но не го направи. Знае, че Лангбайн е прав. Случилото се продължава да го измъчва. Грешките са били пагубни за неговата репутация. Въпреки това казва:

— Твърде рисковано е.

След това разговорът поема в посока, която го сварва напълно неподготвен.

— В кабинета ми има втори плик, идентичен с този в ръцете ти. С едно изключение. Съдържа и твоя снимка.

— Моя снимка?

— Да. Ако не приемеш задачата, ставаш мишена.

Мьонес понечва да погледне зад колоната, където се крие Лангбайн, но вижда ръка, държаща пистолет, насочен към главата му, и това го спира.

— Ако не се върна до петнадесет минути, пликът отива при следващия в списъка. Но аз искам теб. Смятам, че трябва сам да поправиш грешката си. Освен това ще ти бъде платено.

Мьонес опитва да възстанови самообладанието си.

— Колко?

— Два милиона крони. Двадесет и пет процента веднага, в брой. Останалите ще получиш след като изпълниш задачата.

Мьонес се замисля. Задачата е изключително трудна, но има ли избор? Може ли да не я приеме? Почесва се по тила, след което потърква носа си с пръст и казва:

— Ще го направя за три.

Следват няколко секунди тишина, след което Лангбайн отвръща:

— Добре.

През тялото на Мьонес преминава тръпка от вълнение, но той няма време да й се наслади, защото към него е избутано куфарче.

— Трябва да се случи бързо и тихо. Без следи. Без въпроси. И този път без грешки.

Мьонес кимва. Обикновено има нужда от време, за да изготви план за действие, но пък е известен със способността си да импровизира. Вече е измислил един възможен сценарий. Но няма време да зададе повече въпроси на Лангбайн, защото веднага след това чува как се затръшва врата на кола. И когато заобикаля колоната, мъжът е изчезнал.

Замисля се върху това, което го принуждават да направи. Може би Лангбайн блъфира, но Мьонес е решил да приеме предложението му още преди заплахите и обещанията за парични облаги. Това е прекрасна възможност да поправи собствената си грешка. А щедрата сума е един допълнителен бонус. Освен това отдавна не се е заемал с толкова трудна задача и просто няма търпение. Всичките му сетива са се изострили. Чувства се по-жив от когато и да било преди.

„Пет дни минават толкова бързо“ — мисли си Мьонес и се приготвя за кацането. Толкова много се е случило оттогава. Но и толкова малко. Може би точно затова не може да спи. Тялото му не може да се отпусне, докато всичко не свърши. Не че сега ще има време да си почине. Операцията започва след няколко часа. Всичко трябва да е готово.

Самолетът се приземява и половин час по-късно Мьонес е на влака за Осло, потънал в мисли за малката кутия в своя куфар. Планът му е смел. И пъклен.

А ако се получи, ще го нарекат гениален.

7

Хенинг зяпа през прозореца, чувствайки се притиснат от тишината в празния апартамент. Бялата фасада на отсрещната сграда е изцапана с кафяви ивици мръсотия. Погледът му се задържа върху богато украсените первази на прозорците. Но не се спуска по-надолу. Никога не поглежда по-надолу.

Вижда жена, която крачи наляво-надясно зад един прозорец без завеси. Тя говори по телефона и жестикулира разпалено. Хенинг се замисля за разговора си с Ерлинг Офус. Той е прав, разбира се. Непоклатимата му увереност, че пожарът е бил запален умишлено, издава най-вече неговото отчаяние. Но трябва да има нещо, което може да разследва. Но какво?

Може би търси някакво друго обяснение, защото не иска да признае истината. И дори да успее да докаже, че е било палеж, това няма да промени факта, че е могъл да спаси Юнас, ако кожата на лицето му не се е разтопила, запечатвайки очите му. Ако не се е подхлъзнал на перилото. Ако не е…

Мобилният му телефон, оставен на кухненската маса, започва да звъни и го кара да се обърне. В момента не му се говори с никого, но седемте букви на екрана събуждат любопитството му. Натиска зелената слушалка и доближава телефона до ухото си.

— Сега удобно ли е?

Гласът на Туре Пули звучи по-дълбок от предишния им разговор, но това може би се дължи на факта, че тогава Хенинг се е намирал на шумна улица в Грьонлан.

— Ъъъ… да, но…

— Единадесети септември две хиляди и седма.

Хенинг спира.

— Какво казахте?

— Знам какво се случи тогава.

Хенинг усеща как челото му пламва. Нещо остро се забива в стомаха му. Гърлото му се свива. Опитва се да преглътне, но не може.

— Загубили сте сина си — продължава Пули.

— Д… да — отговаря Хенинг с пресъхнало гърло. — Така е. Какво знаете за това?

— Значи вече сте готов да ме изслушате? Не сте зает?

— Не, сега имам време да говоря с вас — отвръща той войнствено. — Какво искате? Защо споменавате сина ми?

— Имам история за вас.

— Така казахте и предишния път. Какво общо има това със сина ми?

Хенинг не осъзнава, че стои на пръсти.

— Нищо. Поне не пряко.

— Какво имате предвид? И стига с тези недомлъвки, Пули. Започвам да се дразня…

— Знаете ли кой съм?

— Да, както ви казах по-рано. Защо питате?

— Значи може би знаете защо ви се обаждам.

Хенинг се замисля. Не помни да е чел нещо ново за Туре Пули, откакто се е върнал на работа в началото на лятото. Преди смъртта на Юнас бившият главорез постоянно е присъствал в новините, най-често сниман с широка усмивка на лице и в компанията на своята бляскава съпруга модел.

— Не — казва Хенинг.

Пули започва да се смее.

— Какво е толкова смешно?

— Извинявайте, просто…

Пули не довършва.

— Просто какво?

— Значи не знаете, че съм в затвора?

— Не.

— Ок. Предполагам, че сте имали други грижи през последните две години. Звъня ви, защото сте добър репортер. Добър сте в това да откривате неща.

— Знаете ли нещо за пожара в моя апартамент?

Следва дълго мълчание.

— Да — отговаря Пули накрая.

Хенинг има чувството, че краката му се наливат с олово. Дълбокият глас на Пули се забива в главата му като бургията на бормашина. Това е глас, на който просто трябва да вярваш. Тук няма място за шеги.

— Там ли сте, Юл?

— Какво знаете за пожара? — пита Хенинг, който не успява да скрие агресията в гласа си. — Вие ли сте отговорен за него?

— Не.

— Кой тогава?

— Преди да обсъдим този въпрос, искам да направите нещо за мен.

— Какво?

— Очевидно не знаете защо съм в затвора. Когато разберете, ще говорим отново.

Вбесен, Хенинг започва да крачи нагоре-надолу из стаята.

— Не можете да очаквате от мен просто да…

— Позволяват ми само двадесет минути телефонни разговори на седмица, Юл. Искам да се обадя и на Вероника.

— Какво знаете за пожара? — изкрещява Хенинг и спира пред пианото. — Какво искате от мен? Защо ми звъните?

Следва кратко мълчание. Хенинг не смее да диша.

— Защото искам да откриете кой ме е натопил — казва Туре Пули бавно. — Искам да откриете кой трябва да седи тук вместо мен. Ако направите това, ще ви кажа всичко, което искате да знаете за пожара във вашия апартамент.

8

Хенинг оставя телефона на масата, прокарва потна ръка през косата си и пак започва да крачи нагоре-надолу из дневната. Как е възможно човек като Туре Пули да знае нещо за пожара? Какво точно знае и защо досега не е казал нищо?

Ако Пули не е в затвора, Хенинг веднага би му се обадил, за да го разпита. Не би го оставил на мира, докато не получи отговори на всичките си въпроси. Но той не може просто да почука на вратата на затвора и да поиска да го пуснат. Първо Пули трябва да го запише в своя списък с посетители, а след това Хенинг да подаде молба за разрешение да го посети. Затворническите власти трябва да проверят дали има криминално досие. И въпреки че е журналист, разрешението може да се забави с дни, дори със седмици.

Изведнъж Хенинг осъзнава, че Пули все пак е отговорил на един от въпросите му — може би най-важният въпрос. Някой знае нещо. Може би пожарът в апартамента му наистина е бил умишлен.

Дълбоко смутен, Хенинг сяда през компютъра си и пише името на Пули в Google. Не може да си спомни последния път, когато сърцето му е препускало така. Секунда по-късно страницата зарежда хиляди резултати. Хенинг вижда снимки на Пули пред съда в Осло и вътре в съдебната зала, разговарящ с хора, обърнати с гръб.

Пули е доста висок. Има дебел волски врат, широки рамене, огромен гръден кош и бицепси, които изглеждат по-големи от бедрата на Хенинг. Нищо чудно, че гласът му е толкова дълбок. Тъмен, едър, заплашителен мъж. На някои от снимките има обеци по ушите и веждите, които му придават още по-свиреп вид. Вид, който Пули очевидно е изоставил след своето преквалифициране в строителен предприемач.

Хенинг кликва върху статия от dagbladet.no.

— Йоаким Брулениус — промърморва на себе си Хенинг, сякаш опитвайки името на вкус. — Никога не съм чувал за него.

Продължава да чете:

Хенинг препрочита статията. Кой е бил Йоаким Брулениус? Какви са били неговите взаимоотношения с Туре Пули и защо двамата са си уговорили среща?

„Трупът на Юке Брулениус бе открит на 26-ти октомври 2007 г.“ — препрочита Хенинг. Само шест седмици след смъртта на Юнас. По това време той е лежал в болница „Хокелан“, взирайки се в стената с празен поглед. И е избягвал всякакви новини. Както и хора, разбира се.

Хенинг прочита списъка с линкове на края на статията и кликва първия:

Хенинг продължава да чете:

Хенинг открива страница в Wikipedia, посветена на Пули.

Хенинг вдига глава от монитора. „Само чрез счупването на няколко челюсти — мисли си той. — Защо един главорез, който разрешава всичките си проблеми със своите юмруци, би убил някого с брадва?“

Хенинг прочита още няколко статии за Туре Пули. Кликва на статия, озаглавена „Пули обещава награда от един милион крони“, и чете:

— Уау — възкликва Хенинг и кликва на няколко други статии на същата тема, но не открива това, което очаква — лавина от желаещи да предоставят информация на полицията. „Какво означава това? — чуди се той. — Някой трябва да знае нещо, нали?“

„Искам да откриеш кой трябва да седи тук вместо мен.“

„Е, изглежда няма да е лесно — мисли си Хенинг. — След като дори един милион крони не могат да съблазнят този или тези, които знаят нещо по въпроса.“ И доказателствата срещу Пули изглеждат твърде силни. Поканил е Брулениус на среща в изоставената фабрика. Отпечатъците му са открити върху бокса, а кръвта на жертвата — върху дрехите му. Освен това Брулениус е пребит по начин, характерен за репертоара на Пули. Четири куршума, които никой не би могъл да избегне.

Тогава какво се е случило?

Хенинг взима мобилния си телефон и набира Бярне Бругелан. Инспекторът вдига след само две иззвънявания.

— Здравей, Бярне. Обажда се Хенинг Юл.

— Здрасти! — отговаря Бругелан с глас, който сякаш идва от ергенско парти.

— Зает ли си?

— Не повече от обикновено за събота. Пътуваме към Райския залив. Ходил ли си?

— Не.

— Прекрасен плаж, страхотен климат. Ами ти? Нещо ново при теб?

Хенинг докосва краищата на устата си с палец и показалец, след което ги спуска надолу към брадичката си. Не е разговарял с Бругелан от случая с Хенриете Хагерюп — момичето, убито с камъни в парка „Екеберег“ по-рано това лято. И тъй като е помогнал на полицията да разплете случая, той чувства, че са му задължени.

— Работя по един стар случай.

— Това не ме изненадва, но все пак е събота! Никога ли не спираш за почивка?

— Бях забравил, че е събота — оправдава се Хенинг и се замисля. Не може да си спомни последния път, когато за него е имало значение кой ден от седмицата е.

— Слънцето грее, Хенинг. Купи си сладолед. Подишай малко чист въздух!

— Ммм, да. Слушай. Искам да те питам нещо. Участваше ли в разследването на случая с Туре Пули?

Хенинг чува възбудени детски гласове в слушалката и се опитва да ги пренебрегне.

— Не, тогава още работех в отдела за организирана престъпност. Защо?

Хенинг се колебае само секунда, след което отвръща:

— О, просто ми е любопитно.

— Знам, че не ме питаш от любопитство, Хенинг — сопва му се Бругелан. — Какво се опитваш да надушиш този път? Има ли нещо общо с неговото обжалване?

— Обжалване? — повтаря Хенинг и се мръщи.

— Да. Насрочено е за след две седмици, ако не се лъжа.

— Така ли? Не, няма нищо общо с това. Или поне не смятам, че има.

Хенинг задържа дъха си за секунда.

— Този тип е виновен — казва Бругелан.

— От къде знаеш?

— Името Юке Брулениус говори ли ти нещо?

— Не.

— Значи не знаеш, че той уби Видар Фел?

„Видар Фел“ — мисли си Хенинг. Това име вече му звучи познато.

— Кой е той?

— Мислех, че имаш фотографска памет — дразни го Бругелан.

— Фотоапаратът ми се счупи.

Бругелан се смее.

— Поне не си загубил чувството си за хумор. Ще ти кажа това, което трябва да знаеш. Видар Фел беше управител на фитнес салон „Сила & респект“ във Волеренга. Убиха го няколко месеца преди Брулениус. Или може би повече. Пули тренираше в „Сила & респект“ и двамата с Фел бяха приятели.

Хенинг осъзнава, че бузите му са пламнали.

— Защо е бил убит Фел?

— Не си спомням.

— Но Брулениус работеше за шведската мафия, нали?

— Да. Тогава шведските банди управляваха Осло, но ти сигурно знаеш това… Алиша! Не се качвай там, ще си счупиш главата, ако паднеш!

За момент гласът на Бругелан изчезва. Хенинг вече си спомня случая. Фел е убит малко преди смъртта на Юнас. Проучвал е случая, но не си спомня кога е спрял.

— Но ако Брулениус е бил убит като отмъщение за смъртта на Фел, някой отмъстил ли е за самия Брулениус?

— Плъзна слух, че някой съборил надгробната плоча на Видар Фел, доколкото си спомням, но нищо повече. Едва ли е имало смисъл Пули да бъде убиван след неговия арест. Защо работиш върху този случай сега?

— Не знам дали работя върху него.

— Звъниш ми в събота.

— Да, за което се извинявам.

— Да бе. Туре Пули имаше жена, доколкото си спомням. Мамка му…

— Какво?

— Защо най-големите копелета успяват да свалят най-готините мацки?

Хенинг не отговаря.

— Както и да е. Говори със заместник-комисар Пиа Ньоклеби — продължава Бругелан. — Тя отговаря за този случай. И за всички останали, между другото.

— Добра идея.

— Но изчакай до понеделник, ако обичаш — бърза да добави Бругелан.

— Ммм — казва Хенинг и затваря.

„Няма да е лесно — мисли си той. — Убийства и отмъщения между членове на криминални банди, които са на практика недосегаеми — особено за един журналист. Но ако Пули е невинен, значи някой е успял да убие Юке Брулениус, така че да го натопи. Това само по себе си не е никак лесно. Убиецът е хитър и безскрупулен. И със сигурност няма да му хареса, ако започна да ровя в миналото.“

9

Далечните фарове на бърза кола се провират между дънерите на дърветата, пронизвайки наближаващата есен със своята студена белота. Йорян Мьонес стиска здраво волана и поглежда в огледалото, за да е сигурен, че не го следят. „Това би било голямо постижение — мисли си той. — Със скоростта, с която се движа.“

Часовникът на таблото показва 02:15. Мьонес е слязъл от главния път преди доста време. Чакълът под гумите му хрущи, а колата лети в мрака. Знае, че другите вече са пристигнали. Не са работили заедно от години, но тези мъже са професионалисти, които винаги са готови. Флюрим Ахметай е там, защото знае всичко за компютрите и не съществува алармена система, която да не може да обезвреди. Дюрим Реджепи е там, защото няма по-добър от него във влизането и излизането от чужди домове. Йетон Поколи е там, защото е майстор в следенето на хора. Освен това има злъчен поглед и реноме на „лошо момче“, което го прави идеален сваляч на норвежки жени. Докладите му доказват, че тези негови умения могат да се окажат много полезни.

Мъжете, които в момента го чакат, винаги сядат на постлана маса — плановете вече са изготвени и те просто правят това, което им се каже. Мьонес е различен. Той живее, за да твори. Обича да извършва предварителни проучвания, да събира информация, да съставя планове за неочаквани развития. Това е любимата му фаза от всяка операция. И когато всичко се развие по план, по неговия план, той се чувства истински щастлив. Любимото му хоби е да чете за себе си във вестниците след края на операцията, абсолютно сигурен, че полицаите никога няма да го заловят.

Мьонес намаля скоростта и завива по един тесен черен път. След стотина метра вижда червената хижа. Паркира до два мотора и едно тъмносиньо беемве. Мьонес се усмихва и клати глава, гледайки луксозния автомобил. След това отваря вратата и стъпва на импровизирания паркинг. Поглежда към хижата, където все още свети. Приглушени разговори нарушават нощната тишина.

Мьонес изважда клетката и раницата от багажника на колата си. След това отива до вратата на хижата, но не си прави труда да почука — просто натиска дръжката и влиза. Ръката на ниския, кльощав мъж, седнал на дивана, веднага се стрелва към пистолета на масата. Той маха предпазителя и насочва дулото към него.

„Два пъти за една седмица — мисли си Мьонес. — Става ми навик.“

— Спокойно, Дюрим. Аз съм.

Дюрим Реджепи го гледа няколко секунди, преди да снижи пистолета. Мьонес се усмихва и прави няколко крачки навътре в стаята. Овалната маса е отрупана с карти и чипове, а над нея виси облак от цигарен дим, подобен на синя паяжина.

— Кой печели? — пита той и оставя клетката на масата, в която една костенуркова котка дреме на стомаха си. Сваля и раницата.

— Флюрим има най-много чипове — отговаря Реджепи на развален шведски. Мъж с мохиканска прическа се обръща към него. Широката му усмивка разкрива остър сребърен пиърсинг на езика. Мъжете отново се съсредоточават върху играта.

— Побързай, твой ред е — казва Ахметай със същия източноевропейски шведски акцент, обръщайки се към набит мъж, облечен в сиво долнище на анцуг, който се е облегнал на масата и внимателно обмисля следващия си ход. Под бялата му тениска се вижда космато шкембе. Йетон Поколи потупва носа си с показалец, след което слага две карти на масата и избутва всичките си чипове в центъра.

— Всичко вътре.

Мъжете около масата го зяпват изумено.

— Блъфираш.

Поколи клати глава.

— Майната ти — казва Реджепи и прокарва ръка през косата си. Той хвърля картите си на масата, хваща едно кенче бира и отпива. Ахметай поглежда към Поколи, чудейки се дали блъфира. Гледа го дълго време и накрая въздъхва, поглежда към чиповете пред себе си, грабва голяма шепа и ги хвърля в центъра на масата.

Последната карта е изиграна. Изпълненият с надежда поглед на Ахметай е заменен от горчива гримаса.

— По дяволите! — изпъшква той и хвърля картите си настрани. — Какъв лош късмет.

— Късметът няма нищо общо — злорадства Поколи и събира чиповете с широка усмивка.

Мьонес се смее. Той отива до малката кухничка в ъгъла, поглежда десетките празни кенчета бира и изважда празен найлонов плик от едно от чекмеджетата. Едно по едно кенчетата изчезват в плика.

— Ок — казва той, след като свършва. — Направихте ли всичко, което ви казах?

— Носиш ли парите? — пита Ахметай, без да поглежда към него, но сключва пръсти върху своята мохиканска прическа. Тя блести, дори в сумрака на хижата. Мьонес отваря раницата, вади пачка банкноти и бързо ги преброява. Точно петдесет. Вади още пет пачки и хвърля по две на всеки мъж.

— Ако операцията е успешна, ще получите още толкова — казва Мьонес, докато тримата около масата броят парите си. Ахметай кимва доволно.

— Апаратурата е там — казва той и сочи към една черна чанта.

— Ами имейл адреса му? Мобилният му телефон? Банковите му сметки?

— Погрижихме се за всичко.

Мьонес кимва и поглежда към Поколи.

— Има ли нещо специфично, което трябва да знам?

— По-късно ще те информирам подробно.

— Ок.

Очите на Мьонес се преместват върху Реджепи.

— Готов съм, когато кажеш.

Мьонес отново кимва. Всичко е така, както трябва да бъде. Не е нужно да им обяснява плана, колкото и да му се иска. Те са тук, за да вършат работа. И това е всичко. Въпреки това не може да устои на изкушението и решава да им направи кратък анонс.

— Защо носиш котка? — пита го Поколи.

Мьонес се усмихва доволно. Той бърка в раницата и вади две еднакви кутийки с големината на кибрити. Оставя ги на масата.

— Какво е това? — пита Реджепи.

Мьонес докосва първата кутийка с показалец.

— Пронизващи игли — казва той.

— А другата?

Мьонес се усмихва и отваря втората кутийка.

— Не искаш да знаеш.

Бавно и много внимателно, той изважда ампула, запечатана с малка пластмасова капачка. Развинтва капачката, взима една игла и я потапя в течността. После вдига иглата към лампата и всички виждат, че върхът й лъщи.

— Кой иска да се пробва? — пита той, след което кимва към котката. Очите на мъжете около масата веднага светват. Мьонес се колебае няколко секунди, след което обявява:

— Дюрим.

Реджепи се усмихва и става. Мьонес му подава иглата.

— Внимавай.

Реджепи прави крачка назад и посяга към иглата изключително предпазливо.

— Този път без провали.

От порите на челото на Реджепи избива пот. Той защипва иглата с палец и показалец и я стиска толкова силно, че кокалчетата му побеляват. След това тръгва към котката в клетката. Останалите стават и се приближават. На лицето на Реджепи е изписана върховна концентрация.

Той отваря клетката и поглежда сънливото животно, което едва отваря очи, за да го погледне.

— Мяу — казва тихо Реджепи.

След което насочва иглата към врата на котката.

И я убожда.

10

В неделя Хенинг се събужда рано след първата си нощ без кошмари от много време насам. Отива в кухнята и си прави кафе. Докато се къпе, разсъждава върху информацията, която е научил за Туре Пули предишната вечер.

Родителите на Пули загинали в автомобилна катастрофа няколко дни след единадесетия му рожден ден и неговите баба и дядо, Маргит Марие и Свере Лорентс, трябвало да превърнат малкия Туре Йорн в примерен гражданин. Но животът на момчето изобщо не бил лек. Първо се приобщил към банда тийнейджъри, които рисували със спрей по стените на сгради, а след това започнали дребните кражби. Младият Пули открил цигарите, а след това минал на трева. Бързо се палел и често се биел с връстниците си. Започнал да кара мотоциклет дълго преди да навърши законната възраст. Не след дълго се присъединил към рокерска банда и точно тогава започнал да ходи на фитнес.

Една вечер осемнадесетгодишният Пули се спречкал с Фред Аре Мелби — прочут главорез и член на престъпна банда. Мелби пръв нападнал подпийналия младеж, като го свалил на земята с юмручен удар. Но Пули бързо станал на крака и пребил Мелби, като дори успял да счупи челюстта му с лакът.

В дните след изписването на Мелби от болницата Пули очаквал някакво отмъщение, но вместо това главорезът му предложил работа и му обещал да го научи на всичко, което знаел за бизнеса. Препоръчал му да усъвършенства своя светкавичен удар с лакът, който се превърнал в негова запазена марка. По-късно Пули открил, че спречкването с Мелби било нещо като приемен изпит.

Работил като събирач на дългове в продължение на шест години. Лихварите знаели, че могат да разчитат на него и след време репутацията му станала такава, че вече не се налагало да прибягва до насилие, за да събира парите на клиентите си. Веднага след като чуели, че Пули е нает, хората плащали. Но грубата сила не била достатъчна, въпреки че Пули считал тялото си за храм и дори не близвал алкохол. Скоро научил колко важен бил личният чар, а според него комбинацията от сила и знание била непобедима. По тази причина той не само изчел всички книги за оръжия и бойни изкуства, до които успял да се докопа, но и стотици биографии на велики личности и военни. С течение на времето Пули забогатял.

Пенсионираният дърводелец Свере Лорентс посъветвал своя внук да инвестира парите си в недвижимо имущество и Пули навлязъл в пазара точно в най-благоприятния момент. След това инвестирал печалбата в още по-скъпи имоти, което му донесло още по-голяма печалба. Не след дълго вече не му се налагало да работи като събирач на дългове, за да изкарва прехраната си. Опасявайки се, че това може да компрометира легитимния му бизнес, той вече не искал единият му крак да е стъпил в криминалния свят. През 2004 г. Пули окачил бокса на стената в своя кабинет. И тогава срещнал Вероника Нансен. Оженили се две години по-късно и според норвежките таблоиди това било събитието на годината.

Нансен ръководи успешната модна агенция „Модели Нансен АС“. Тя е бивш модел и водещ на риалити телевизионно шоу, в което млади, кльощави и съвсем обикновени на вид момичета получават възможността да изкарват прехраната си като модели.

При нормални обстоятелства Хенинг не би притеснил някого в неделя, но тъй като въпросът засяга както него, така и Туре Пули, той не се колебае да набере номера на Вероника Нансен. След няколко иззвънявания тя вдига, като гласът й звучи прегракнал от сън.

— Здравейте. Извинете за безпокойството. Казвам се Хенинг Юл.

Другата ръка на Хенинг потропва нетърпеливо по масата, докато чака отговор.

— Не знам дали Туре…

— Говорих с Туре вчера — прекъсва го рязко Нансен. — Знам кой сте.

Незнайно защо думите й го карат да се чувства гузен.

— Тогава знаете, че освен това съм…

— Знам, че давате напразни надежди на Туре. А това е последното нещо, от което има нужда сега.

— Напразни…

— Разбира се, той е свободен да вярва, че някой извън затвора ще се опита да го спаси. Но лично аз нямам време за такива като вас.

— Такива като мен? Дори не знаете какво…

— О, да, знам. Привличат ви мистериите, нали така? Обичате гатанките, които никой не може да разгадае? А сега искате да спасите Туре.

— Не е така…

— Туре няма нужда от това сега.

— От какво има нужда според вас?

— От това да се подготви за обжалването. Трябва да намери начин да постави присъдата под съмнение, а не да… — Нансен не довършва.

— Значи е виновен?

— Не съм казала такова нещо.

— Не, но…

Нансен го прекъсва с пренебрежително изсумтяване.

— Ако знаехте това, което знам аз, щяхте да направите услуга на Туре и да му откажете. Той преживя достатъчно.

Хенинг сменя тактиката.

— Била ли сте в затвора? — пита той.

Тя понечва да му отвърне, но той я прекъсва:

— Седяла ли сте в стая с големината на гардероб, където заключват вратата в осем и четиридесет всяка вечер и вие знаете, че няма да излезете до седем часа на следващата сутрин?

Въздишката й е по-тежка, отколкото е очаквал.

— Не, но…

— Понякога надеждата е единственото нещо, което те кара да продължаваш да се бориш — казва Хенинг. — Ако Туре вярва, че мога да му помогна, според мен не бива да заставате на пътя му. При цялото ми уважение към вас.

„Малко помпозно, но ефективно“, мисли си Хенинг.

— Просто се опитвам да разсъждавам трезво — казва накрая тя.

— Добре, разбирам това, но какво ще кажете просто да поговорим за случая? Най-вероятно познавате Туре по-добре от всеки друг и знаете повече за случая, отколкото предполагате. Освен това още не съм решил дали ще приема работата.

— Прав сте — казва тихо тя. — Извинявайте, че бях толкова сприхава. Просто…

— Няма нищо — казва Хенинг. — Дали ще е възможно да се срещнем? За предпочитане днес, ако нямате нищо против? Знам, че е неделя, но…

— Можете ли да дойдете тук до половин час?

Изненадан от внезапната й отзивчивост, Хенинг поглежда часовника си.

— Мога.

11

— Може ли да играем на змията? Моля те, моля те, моооля те!

Торлайф Бренден чува гласа на дъщеря си от спалнята, докато вади чинии от кухненския шкаф. На масата има чаши и прибори, както и мезета, сирене, портокалов сок и мляко. Фурната е включена. На котлона кипи тенджера с вода и яйца, но звуците от спалнята заглушават дори сладкия глас на певицата Марит Ларшен, идващ от радиото „Тиволи“ на перваза на прозореца.

„Змията“, мисли си Торлайф с усмивка. Тази игра никога не писва на децата, въпреки че Елизабет я играе с тях от години. Първо с Пол, а после с Юлие. А сега и с двамата. Торлайф чува съскане и детски писъци, изпълнени както с удоволствие, така и със страх от това, че ще бъдат ухапани от ръката на майка им, провираща се под завивките. Играта обикновено завършва със сълзи, когато Юлие е ударена с коляно в корема или настъпана по ръката. Но следващия път сълзите вече са забравени.

Торлайф се навежда и вижда, че хлебните ролца са позлатели. Изключва фурната и ги изважда. Стомахът му къркори от глад. Яйцата са почти готови, така че той прекосява дневната и влиза в спалнята.

— Сссссссссссс!

Чува приглушено кикотене, което всеки момент ще се превърне в бурен смях.

— Закуската е почти готова — казва Торлайф точно когато змията напада и стаята се изпълва с радостни писъци и смях.

— Още малко! — моли се Пол.

— Яйцата ще изстинат.

— Още две минути! Моля те!

Торлайф се усмихва и клати глава, напразно опитвайки се да открие Елизабет в морето от чаршафи и възглавници.

— Ссссссс.

Стаята избухва в нови радостни писъци.

Марит Ларшен отдавна е спряла да пее, когато Торлайф започва да реже хлебните ролца на две и да ги реди в една кафява плетена кошничка.

— Помириши ръцете ми, тати. Измих ги.

Юлие изтичва в кухнята, покатерва се на стола си и протяга ръчички към него. Бузките й са влажни от сълзите, проляла заради играта. Той слага кошничката на масата и ги подушва.

— Какво добро момиче си.

Лицето й се разчупва в усмивка. Пол, седнал от другата страна на масата, го поглежда намусено.

— Никога не казваш на мен, че съм добро момче, когато измия ръцете си.

— Това е защото си на осем години, Пол. Отдавна знаеш как да миеш ръцете си. Между другото, тази сутрин изми ли ги?

Пол не отговаря, но нацупеното му изражение изчезва, заменено от палава усмивка.

— Марш веднага да ги измиеш.

Пол става и хуква към банята. Блъска се в Елизабет, която му прави път, след което влиза в кухнята.

— Не забравяй да се избършеш! — вика Торлайф след сина си. — И окачи кърпата както трябва, ако обичаш.

Поглежда към Елизабет. Очите й са все още подпухнали от съня, но лицето й засиява, когато вижда масата.

— О, колко прекрасно — казва тя и се усмихва. — Дори свещи.

Торлайф се усмихва в отговор.

— Какво искаш за пиене, Юлие? — пита дъщеря си той.

Пол дотичва обратно и сяда. От ръцете му капе вода.

— Мляко, моля.

Торлайф взима една чаша и накланя млякото към нея, но Юлие го спира в последния момент:

— Не, сок — казва тя. — Искам сок.

— Сигурна ли си?

Тя кимва отривисто. Пол се надвесва над масата и си взима половин хлебно ролце, след което грабва ножа и опитва да отреже върха на яйцето си.

Кой свари яйцата?

— Тати — отговаря Юлие.

Пол изстенва.

— Мама ги вари по-добре.

— Така е — съгласява се Торлайф. — Мама прави всичко по-добре.

— Не е по-добра в забелязването на сърни — посочва Юлие.

— Не, не съм по-добра в забелязването на сърни — признава Елизабет. — Веднъж видяхме двадесет и пет до шосето на връщане от Копенхаген. Двадесет и пет!

— Това вярно ли е?

— Напълно! Тати пръв ги видя.

— Това вярно ли е, тати?

Торлайф кимва и се усмихва гордо, след което отрязва върха на яйцето си.

— И не бяха само сърни. Имаше и крави, и овце.

— И вятърни мелници — намесва се Елизабет. Торлайф се усмихва и поръсва скалпираното си яйце със сол. Другите около масата също започват да се хранят, посягайки към ролца, масло, сирене, мармалад и мезета.

— И така — започва Торлайф. — Какво ще правим днес? Някакви предложения?

— Може ли да отидем на кино? — пита Пол.

— Искам да плувам — възразява Юлие.

— Плуваме цяло лято. Не може ли да отидем на кино? Отдавна не сме ходили! Хайде!

— Киното е скъпо — казва Елизабет. — Особено ако отидем всички.

— Мама е права — съгласява се Торлайф. — Какво искаш да правим днес, мамо?

— Прочетох във вестника, че ферма „Бугстад“ е отворена за посетители. Може би…

— Така ли? — писват децата в унисон. — Може ли да отидем там? Моля те, моля те, моля те!

Елизабет поглежда децата, след което се обръща към Торлайф.

— Наистина ли смяташ, че ходенето във ферма „Бугстад“ ще бъде по-евтино от киното? — пита той с усмивка.

— Не, но не бива да прекарваме целия ден на закрито. Времето е прекрасно.

— Искаме да отидем във фермата, тати. Моля те! Моля те!

Торлайф клати глава.

— Добре — предава се той и децата веднага започват да пискат и да подскачат от радост. — Но трябва да закусите добре. Чувате ли? Поне по едно хлебно ролце на човек. Ясно ли е?

— Да, тати!

Торлайф захапва своето ролце и поглежда към Елизабет, а след това към децата си. Неделя сутрин и всички са щастливи.

Животът е прекрасен.

12

Квартал „Улевал“ се намира в община „Нордре Акер“ и е построен малко след края на Първата световна война с цел там да бъде преселена работническата класа на града. Работниците са насърчени да изоставят малките си апартаменти и да заживеят в по-големи къщи със собствени градини, но не след дълго заможните хора опропастяват тази идея и днес цените на имотите в „Улевал“ са сред най-високите в Осло.

„Прекрасен район на града“ — мисли си Хенинг, когато таксито спира пред площад „Джон Колет“. Да живееш в този квартал е въпрос на престиж, но Хенинг не смята, че това е била причината Туре Пули и Вероника Нансен да си купят къща тук. Имотите са добре поддържани, повечето фасади са покрити с увивни растения, всички градини изглеждат прекрасно и навсякъде има чаровни малки кафенета.

Не му отнема много време да открие тухлената сграда, където Нансен е избрала да остане, въпреки присъдата на съпруга си. Може би просто иска да запази нещо от предишния си живот. Хенинг звъни на вратата и тя веднага се отваря. Задъхва се, изкачвайки стълбите до втория етаж. Входната врата е оставена отворена за него. Влиза в антрето и вижда огромен гардероб, скрит под безупречно чисти огледала. Над дневната виси красив полилей, който блести, въпреки че лампата не е включена.

Вероника Нансен е облечена в широк сив анцуг, розов потник и тънък сив суичър. На главата й има розова бейзболна шапка, а конската й опашка виси отзад.

— Виждам, че сте намерил мястото — казва тя и се усмихва мимолетно.

— О, да — отвръща Хенинг и се усмихва в отговор, въпреки че още е задъхан. Белезите го сърбят и той забелязва, че тя ги разглежда, докато се ръкуват. Ръката й е малка, като ръката на дете.

— Кафе? — пита тя.

— Да, ако обичате — отговаря Хенинг и тръгва след нея към кухнята. Подът е покрит с тъмносиви мраморни плочки, а до вратата има вграден съд за охлаждане на вино. Хенинг вижда парна фурна, скъпа машина за еспресо и две стоманени готварски печки, едната от които е огромна. Само островът в центъра на кухнята е по-голям от неговата спалня.

— Да седнем там — казва Нансен и посочва към два високи стола до барплота с блестящи метални крака и ярко жълти седалки. — В дневната е разхвърляно — оправдава се тя. Хенинг, който винаги се смущава в присъствието на луксозни предмети, се покатерва върху стола и се намества неловко. Решава да облегне лактите си на бара, където купа с плодове го изкушава с ярките си цветове.

— Хубава къща — казва той. — Или всъщност хубав апартамент.

— Благодаря.

Гласът й е напълно безизразен. „Сигурно е свикнала да й правят комплименти“ — мисли си Хенинг. Нансен включва кафе-машината и намира две чаши. По-ниска е, отколкото си е представял, и не носи грим. Очаквал е жена, за която всяка разходка е модно ревю, да се постарае да изглежда привлекателна в мъжка компания, но Вероника влачи крака и раменете й са увиснали. Изглежда така, сякаш има спукана гума. „Може би се държи естествено, когато си е у дома — мисли си Хенинг. — Може би сега я виждам такава, каквато е всъщност.“

Скоро кухнята се изпълва с аромата на прясно приготвено кафе. Нансен слага едната чаша пред него и Хенинг й благодари.

— Туре каза, че сте журналист — започва тя и сяда срещу него. Думите й прозвучават като нещо средно между въпрос и обвинение.

— Да, работя за „Новините 123“.

— „Новините 123“? Лесно като 1, 2, 3?

— Опасявам се, че да — отговаря Хенинг.

Нансен вади пакет цигари и запалка от джоба на суичъра си. Предлага цигара на Хенинг, но той поклаща глава.

— Харесва ли ви там?

— Не — отговаря той и се усмихва.

— Защо не? — пита тя и пали. Хенинг зяпва пламъка.

— Не съм сигурен, че ще ми харесва да работя за която и да било медия.

— Тогава защо сте избрал тази професия? — пита Нансен и издишва тъмносин дим през стиснатите си устни.

— Това е единственото нещо, за което ме бива.

— Не вярвам. Всеки човек има скрити таланти.

— Значи моите са много добре скрити.

Тя се усмихва.

— Няма ли нещо, което искате да правите?

Хенинг се колебае.

— Обичам да свиря на пиано.

— Защо не правите това?

— Не съм достатъчно добър.

— Според кой?

— Според мен.

Нансен дръпва толкова силно от цигарата си, че на челото й се появява бръчка.

— Освен това не съм свирил от доста време…

— Нали казахте, че обичате да свирите?

— Да.

— Тогава защо не сте свирил от доста време? — пита Нансен и го пронизва с поглед.

— Защото… защото не мога да го понеса.

Хенинг поглежда надолу, изненадан от това колко бързо са стигнали до това лично признание. И от факта, че изобщо са стигнали до него.

— Напомня ми за сина ми — казва той тихо. — И за това, което… което… — Хенинг чува отчаянието в гласа си.

— Туре ми каза какво се е случило.

Хенинг вдига глава.

— Така ли? Какво ви е казал?

— Че синът ви е загинал в пожар.

— Само това?

— Да.

Нансен поглежда дима, който се точи от върха на цигарата й, но не казва нищо повече.

— Не е споменавал сина ми преди?

— Не. Защо ще го споменава? — пита тя.

Хенинг не знае какво да отговори. Нансен отново дръпва от цигарата си.

— Трябва пак да започнете да свирите — казва тя, издишвайки дима нагоре. — За ваше добро е. Човек никога не знае. Може да изненадате самия себе си. Може да ви се отрази добре.

— Съмнявам се — отговаря Хенинг.

Няколко секунди двамата мълчаливо пият кафе.

— А вие ръководите модна агенция?

— Да — отговаря Нансен. — Някой трябва да ги закриля.

— Да ги закриля от какво?

Тя се усмихва ехидно.

— Нещата, които съм виждала… Един ден ще напиша книга за това.

— Наистина ли?

Тя кимва и отново дръпва от цигарата си.

— Заета ли сте?

— В момента не. Положението никак не е розово, заради финансовата криза и всичко останало. Наскоро трябваше да уволня няколко човека, което никога не е забавно. И това, че осъдиха Туре за убийство, също не ми помага.

Лицето й потъмнява.

— Как са нещата… оттогава? — пита Хенинг.

Нансен въздъхва.

— Трудно е, признавам. Не ми остава енергия да излизам често.

Тя поглежда надолу. Хенинг едва успява да различи контурите на лицето й на фона на топлата светлина, струяща през кухненския прозорец.

— Но защо ви отегчавам с моите проблеми? — пита Нансен и се усмихва горчиво. — Какво искате да знаете?

— Колкото е възможно повече — отвръща Хенинг.

— Не знам откъде да започна — казва тя, гледайки го. Конската й опашка лежи върху едното й рамо като златна змия. Хенинг вижда нещо странно в ледено сините й очи. Нещо, което не може да определи.

— Направих кратко проучване на случая — започва той. — Разбрах, че Туре е бил арестуван на местопрестъплението и че си е уговорил среща с Брулениус в изоставената фабрика.

Нансен кимва, дръпва си за последно от цигарата и я смачква в пепелника.

— Защо Туре е поканил Брулениус на среща?

— Знаете ли историята с Видар Фел?

— Прочетох, че убийството на Юке Брулениус се счита за отмъщение за убийството на Видар Фел.

Нансен отново кимва.

— Дълги години Видар работеше за агенцията по наркотична зависимост. Той канеше млади наркомани да тренират безплатно във фитнес салона му.

— Става дума за „Сила & респект“?

— Да. Господи, какво име — тя клати глава. — Както и да е. Видар получаваше субсидия от общината, за да се грижи за тези младежи.

— Това не е ли проектът „Беден квартал“?

— Част от него. Видар ги учеше да тренират и ги караше да се чувстват така, сякаш принадлежат към нещо. Двама от младежите дори започнаха работа във фитнес салона. Видар беше страхотен човек. — Нансен пали втора цигара. — И не допускаше дрога и стероиди в своя салон и гонеше всеки, който използваше такива неща. Но Юке Брулениус не го беше грижа за това и дори се опита да вербува някои от младежите, които Видар бе приютил. — Нансен обвива устни около цигарата и засмуква алчно. — Тъй като Видар знаеше кой е Брулениус и за кого работи, той само го помоли да не закача младежите. Но Брулениус не го послуша и Видар се видя принуден да го изхвърли от салона си.

— И Брулениус се обиди?

— О, да.

Хенинг си спомня, че Фел е бил нападнат в кабинета си и е починал от мозъчен кръвоизлив, получен в резултат от удари по главата. Състоянието му се е влошило допълнително, поради това че е бил хемофилик и е бил открит от един от служителите си чак на следващата сутрин.

— Защо Брулениус не беше арестуван?

— Доколкото знам, полицаите го разпитали, но той отрекъл да е имал нещо общо с убийството.

— И нямаше уличаващи доказателства?

— Не — отговаря Нансен, кръстосва крака и се обляга назад. — Но всички знаеха, че беше той. Когато ченгетата не свършиха работата си, всички в „Сила & респект“ бяха готови да си отмъстят. Но Туре успокои нещата. Той знаеше що за човек беше Брулениус и искаше да предотврати евентуална кървава баня. Затова покани Брулениус на срещата. Искаше да се помири с него.

Хенинг се опитва да си представи този сценарий.

— Защо е смятал, че ще успее да направи това?

— Не знам. Опитах се да го разубедя, защото мислех, че е лоша идея.

— Много хора ли знаеха за тази среща?

— Да, струва ми се. Всички говореха за нея, както тук, така и във фитнеса. След време Туре успя да ги убеди, че убиването на Брулениус само ще влоши нещата. Помоли ги да му се доверят.

Хенинг я поглежда замислено.

— Според вас какво се е случило?

— Мисля, че някой е отишъл там преди Туре, убил е Брулениус и е избягал.

— Звучи рисковано.

— Да, така е. Но са успели.

— Те? — пита Хенинг заинтригувано.

— Да. Не знам защо, но смятам, че са били „те“. Звучи ми по-вероятно от това да е бил „той“ или „тя“.

Хенинг обръща глава и поглежда през прозореца. Мълчанието се проточва.

— По телефона ми казахте: „Ако знаехте това, което знам аз, щяхте да направите услуга на Туре и да му откажете“. Какво имахте предвид?

Минават няколко секунди, преди Нансен да отговори.

— Много хора се радват, че Туре е там, където е в момента.

— Като например? — пита Хенинг с усмивка, но изражението на Нансен остава каменно.

— Да започнем с полицията — отвръща тя и издиша дим към тавана. — От години се опитват да арестуват Туре за нещо. И когато получиха тази възможност, веднага се възползваха от нея.

— А имаха ли причина да искат да арестуват Туре?

Нансен изтръсква цигарата си в пепелника с гневен жест.

— Вижте какво, никой не твърди, че Туре е ангел. Но вече не е събирач на дългове. И не е убил Брулениус. Опитваше се да предотврати неговата смърт, а не да я причини. Но когато ченгетата откриха доказателства, уличаващи Туре, това съвпадна с техните планове. Вече нямаше нужда да ровят за нещо друго.

— Значи според вас полицаите нарочно не са разследвали важни улики, така ли?

Нансен си дръпва за последно, преди да смачка цигарата.

— Полицията е пълна с некомпетентни идиоти и лицемери.

Погледът, който му хвърля, е пълен с горчивина и примирение. Тя не уточнява кого точно има предвид, но Хенинг се чуди дали ще бъде мъдро да обсъжда тази тема с нея.

— Тогава кой е убил Брулениус — ако Туре не го е направил?

— Трябва да е бил един от олигофрените от фитнеса.

— Имате предвид приятелите на Туре от „Сила & респект“?

Тя кимва и извръща поглед.

— Така наречените приятели на Туре — казва язвително Нансен. Тъмнината в очите й става още по-дълбока. — Според вас колко от тях са посетили Туре в затвора?

Хенинг я поглежда въпросително.

— Само един — казва тя, вдигайки пръст. — Само един.

— И той е?

— Гайр. Гайр Грьонинген. Бих казала, че той е най-свестният от групата. Пълен олигофрен, разбира се, но свестен. Това бе една от причините да бъда толкова скептична по отношение на вас.

— Защо смятате, че е свестен?

— Защото наистина се опитва да помогне на Туре. Но още не е успял да открие нищо. А след това се появявате вие… — Изведнъж тя млъква. — Извинявайте, не исках да…

— Не се притеснявайте — успокоява я Хенинг. — Но кой е този Грьонинген? С какво се занимава?

— Мисля, че все още работи като събирач на дългове. Не че си общувам особено често с него. Освен това работи като охранител в един стриптийз клуб в Майорстюа. Казва се „Асгард“ или нещо подобно.

— А кой ръководи „Сила & респект“ сега?

— Един тип на име Кент Хари Хансен.

— Той добре ли се справя?

— Ами… — започва тя след кратка пауза. — Не знам какво да ви кажа. Но със сигурност от стария фитнес на Видар не е останало много.

— Какво имате предвид?

Нансен го поглежда, след което продължава:

— Струва ми се, че Кент Хари си затваря очите по отношение на наркотиците. И знам, че му звънят, когато имат нужда от биячи. А във фитнеса е пълно с такива.

Хенинг отново кимва.

— Можете ли да ми дадете още имена?

— Петер Холте, който е братовчед на Туре. Работи като охранител в „Асгард“ и иска да стане събирач на дългове, но се съмнявам, че Кент ще посмее да го използва като такъв. Туре не го направи, въпреки че Петер му вадеше душата с години. — Нансен го поглежда право в очите. — Когато Туре все още се занимаваше със събиране на дългове, той често имаше толкова много работа, че трябваше да делегира част от нея. Най-често използваше Гайр, но никога Петер. Братовчед му има… твърде сприхав характер.

Хенинг, който не е докосвал кафето си от няколко минути, отново вдига чашата до устните си и отпива.

— Във фитнеса има много други олигофрени — продължава Нансен. — Или поне имаше. Вече нямам нищо общо с тези хора.

Хенинг поглежда през прозореца. Пред сградата преминава трамвай.

— Да кажем, че Туре е невинен — започва Хенинг и се обръща към нея. — Това означава, че някой е успял да пребие и убие Юке Брулениус, закоравял престъпник, което само по себе си не е лесно. Но не само това: същият човек е нагласил нещата така, че да натопи Туре.

Тя не отговаря. Просто го гледа.

— Това изисква мозък — казва Хенинг и се потупва по челото. — И хладнокръвие. Смятате ли, че някой от мъжете, които споменахте, притежава тези качества?

— Не знам — отговаря тихо Нансен.

— Няколко пъти ги нарекохте олигофрени.

— Да — съгласява се тя. — Това е защото мразя всичко, свързано с тях. И самите тях.

— Обвинявате ги — казва Хенинг. — Това е разбираемо.

Нансен въздъхва и вади трета цигара от кутията.

— Всичко е толкова несправедливо! — възкликва тя. — Знам, че Туре е невинен, но не мога да направя нищо по въпроса!

Нансен стиска запалката толкова силно, че кокалчетата й побеляват.

— Имате ли някакви теории относно това кой би могъл да е истинският убиец? Някой, който е имал причина да натопи Туре или да отмъсти за убийството на Видар Фел?

Тя клати глава.

Следва дълго мълчание.

— Е? Какво мислите? — пита го тя, вдигайки глава. — Според вас какво мога да направя?

— Не знам — отговаря Хенинг и въздъхва. — Но ми се струва, че трябва да намеря екипа си за фитнес.

13

— Стигнахме ли вече? — пита Юлие Бренден и опитва да се отскубне от детската седалка, но коланът я спира.

— Остава още съвсем малко, миличка — отговаря Елизабет и се обръща. — Нали така, тати?

— Ето там е — казва Турлайф, когато зад дърветата изниква синият хоризонт на езеро Бугстад, където хората ходят да плуват през лятото и да карат кънки през зимата. Жаркото слънце позлатява съвършената трева на голф клуб „Осло“, построен на отсрещния бряг на езерото.

— Леле! — възкликва Елизабет, когато завиват към ферма „Бугстад“. — Не сме единствените, които са се сетили да дойдат тук.

Турлайф поглежда към морето от автомобили, паркирани пред фермата. Оставя колата да се носи бавно напред по равния калдъръм. Няма нито едно свободно място.

— Ще ви оставя пред входа и ще потърся къде да паркирам колата — казва той.

— Страхотно.

Спира възможно най-близо до входа. Елизабет и Пол излизат. Турлайф помага на Юлие да слезе от своята седалка.

— Няма да се бавя — казва той на Елизабет. — Дръж мобилния си телефон под ръка, за да се намерим.

Елизабет сякаш не го чува. Вместо това протяга ръка към децата и им махва да изтичат при нея. Юлие скача и хуква по калдъръма. Турлайф понечва да повтори молбата си за телефона, но забелязва тъмносиньо беемве, което чака зад него.

— О, извинете — казва той и вдига ръка. Бързо се връща в колата и потегля. Не след дълго излиза на пътя. „Чака ме дълга разходка обратно до фермата“ — мисли си той. Двете страни на шосето са задръстени от паркирани автомобили. Беемвето продължава да кара плътно зад него.

Вляво изниква паркинг. Шумни, щастливи семейства излизат от колите си. „Ще опитам късмета си тук“ — мисли си Турлайф и завива в паркинга. Кара бавно по чакъла, оглеждайки се за свободно място.

Ето! Свободно място! Той натиска газта и се мушва вътре, преди някой да го изпревари. Чувствайки се като герой, извършил подвиг, той изключва двигателя и известно време седи в колата, наслаждавайки се на топлото слънце. След това откопчава колана си и поглежда в страничното огледало. Тъмносиньото беемве го блокира. Шофьорът го гледа втренчено. Турлайф се чуди дали мъжът иска нещо от него, но това сякаш не е така.

Излиза от колата и беемвето включва на скорост и отпрашва, пръскайки чакъл във всички посоки. Турлайф проследява колата с поглед. Тя завива надясно и ускорява, насочвайки се към изхода на паркинга. Турлайф забелязва светлата кожа и конската опашка на шофьора, който дава ляв мигач и потегля към Осло.

14

Човешките същества обичат навиците и ритуалите — неща, които правят всеки ден, всяка седмица и всяка година. Хенинг също има своите ритуали. В миналото, преди смъртта на Юнас, той винаги е влизал в една и съща кабинка, когато ползва тоалетната на някое кафене или ресторант повече от веднъж. Понякога дори е чакал тя да се освободи, въпреки че само тази кабинка е била заета.

Вероника Нансен му казва, че Туре е тренирал с приятелите си във фитнеса всяка неделя в един часа следобед. Когато Хенинг спира пред „Сила & респект“ в Кьолбергвайен, часът е точно един и половина. „Ако имам късмет — мисли си той, — те все още спазват този ритуал.“

Името на фитнеса е изписано с червени букви на черен фон на мръсната стъклена врата. Килимът вътре е лилав. Хенинг се приближава до огромната рецепция, върху която сякаш безразборно са разпръснати миниатюрни растения в саксии. Монитор на компютър осветява лицето на късо подстриганата жена зад бюрото. В ъгъла зад нея има две бели лавици, отрупани с протеинови питиета и хранителни добавки.

Хенинг търпеливо изчаква тя да му обърне внимание. Рецепционистката, която отначало е взел за жена, изобщо не изглежда женствена. Има пиърсинг на двете вежди и носи черен грим около очите и устните си. Бицепсите й изпъкват като бицепсите на мъж. Когато най-накрая вдига глава, тя изпъчва гърдите си напред и нагоре. Дори тениската й рекламира мъжки дезодорант — „Акс“6.

Забелязва, че ръцете й са осеяни с тънки белези. Хенинг не може да определи дали са били направени от ядосана котка или нещо друго, без да ги разгледа отблизо. Но възпалените белези от игли около вените на лакътя могат да означават само едно нещо.

Хенинг казва здрасти и опитва да се усмихне.

— Здравейте — отговаря тя.

— Казвам се Хенинг Юл. Работя за „Новините 123“.

Тя не казва нищо, но лицето й сякаш се вкаменява.

— В момента пиша статия за фитнес салоните. Нямам предвид тези, които са част от големите вериги, а независимите фитнес салони, които оцеляват, въпреки свирепата конкуренция. Реших, че е време някой да напише статия за вас.

Той се усмихва, но усмивката му е толкова истинска, колкото са часовниците „Ролекс“, които продават на площада пред гарата.

— И затова сте тук? В неделя?

Гласът й е пресипнал, сякаш в гърлото й е заседнало нещо.

— Ами да. Тази седмица имам да пиша още няколко статии и тъй като бях в квартала, реших да…

Хенинг осъзнава, че се опитва да убеди самия себе си и млъква. Жената не казва нищо. Просто го зяпа.

— Кент Хари Хансен тук ли е?

— Не.

— О, не! — възкликва той. — Къде е?

— Някои хора имат по-добри неща за правене в неделя, отколкото да работят.

— Така е — признава Хенинг и се усмихва.

Изражението на момичето остава каменно.

— Чудех се… дали ще мога да говоря с някой от администрацията?

— Днес на работа съм само аз.

— А вие сте…

— Просто рецепционистка.

Хенинг се оглежда.

— Ами Гайр Грьонинген? Той тук ли е?

— Той не работи тук.

— Да, но чух, че посещава този фитнес.

— Е, и?

— Имам нужда от един-два цитата. Защо хората идват да тренират тук и т.н. За статията.

Момичето зад бюрото го поглежда, след което кимва към редицата велоергометри до прозореца. Мъж в бял потник върти педалите, гледайки екран на стената.

— Това е той?

Момичето кимва, но едва забележимо.

— ОК, благодаря за помощта.

Хенинг опитва да се усмихне, но тя вече не гледа към него. Той прекосява голямата зала, задръстена от бяла и черна фитнес апаратура. От тонколоните бумти музика. Тежести дрънчат. Мъже пъшкат. „Звукът на тестостерона — мисли си Хенинг. — Дали тези мъже осъзнават, че физическата сила е безполезна, ако не можеш да изтичаш сто и петдесет метра, без да се задъхаш?“ Много от стомасите, които вижда, са издути, но не от мускули.

— Гайр Грьонинген?

Хенинг слага ръка на дръжката на велоергометъра.

Високият мъж се обръща и го поглежда. Той има дълга права коса и рехава брада около устните и брадичката. „Прилича на последния представител на ерата на грънджа“ — мисли си Хенинг.

— Здравейте — казва той.

Единственият отговор на Грьонинг е да забави въртенето на педалите. Хенинг сяда на съседния велоергометър и твърде късно открива, че краката му не достигат педалите. Решава да не наглася седалката и се примирява с факта, че изглежда като малко дете.

— Имате ли нещо против да поговорим, докато загрявате?

Грьонинген гледа право напред. Хенинг не се предава и продължава да го зяпа, докато накрая мъжът не издържа и се обръща към него.

— Казвам се Хенинг Юл — продължава той. — Журналист съм и работя за „Новините 123“. Току-що разговарях с Вероника Нансен.

Грьонинген го поглежда навъсено.

— Тя ми каза, че се опитвате да откриете кой…

— Ти луд ли си?! — изсъсква Грьонинген и го пронизва с поглед, след което бързо се оглежда. — Не можеш просто да влезеш тук и…

— Защо не? — пита Хенинг и се мръщи. — Просто разговаряме.

— Не разбираш — казва мъжът. — Махай се от тук, преди някой да те е видял.

— Напълно си прав — отвръща Хенинг, правейки се на невеж. — Не разбирам.

Грьонинген го поглежда гневно, след което се извръща. Известно време двамата мълчат, но Хенинг не помръдва от мястото си. Накрая мъжът се предава.

— Знаеш ли къде се намира ресторант „Ярлен“?

— Не, но ще разбера.

— Изчакай ме там и ще говорим по-късно.

— Ок. Кога?

Грьонинген клати глава, след което отново се обръща към него:

— Когато свърша тук. Не мога да прекратя тренировката си заради теб.

— Кажи ми час.

Грьонинген се озърта притеснено, след което казва, но без да гледа към Хенинг:

— Дай ми два часа.

— Ок.

Хенинг поглежда часовника зад рецепцията, кимва на Грьонинген и скача от велоергометъра. Докато върви към изхода, се усмихва на момичето зад бюрото, след което отваря вратата и излиза на жегата.

15

Турлайф Бренден се събужда стреснато и се оглежда. Обграден е от светлина. Детски писъци влизат през отворения прозорец, гледащ към вътрешния двор, и влошават главоболието му.

Става и отива в кухнята. Пълни чаша със студена вода и я изпива на един дъх, след което изпръхтява доволно. В следващия миг вратата се отваря с трясък, сякаш самият Креймър от „Зайнфелд“7 нахлува в кухнята му. Но всъщност е Юлие, а Елизабет върви след нея.

— Здрасти, тати! Трябва да отида до тоалетната.

— Ок, миличка — усмихва се той и поглежда Елизабет. — Не забравяй да затвориш вратата.

— Ок — отговаря Юлие.

— А след това ще кажеш на тати какво научи току-що, нали? — вика Елизабет след дъщеря си.

— Да!

Елизабет се усмихва и го поглежда нежно.

— Здрасти — казва тя с глас, изпълнен с мекота и любов. — Добре ли подремна?

Турлайф клати глава и си налива втора чаша с вода.

— Изглеждаш отпочинал.

— Така ли? — пита той.

— Очите ти са подпухнали. Сякаш най-накрая си успял да се наспиш.

— Сигурно е алергична реакция.

— О, горкичкият. Не трябваше да идваш с нас в конюшнята. Взе ли си лекарството? По-добре ли се чувстваш?

— Малко по-добре.

Тя го гали по бузата и го поглежда така, сякаш е малко дете. След това сваля обувките си и ги изригва настрани. Турлайф чува как Юлие пее щастливо през открехнатата врата на банята.

— Ще поправиш ли алармата днес?

— Какво?

— Алармата против крадци. Трябва да извикаме някой да я погледне.

— А, да.

Турлайф си припомня, че когато са се върнали от ферма „Бугстад“, са заварили алармата повредена.

— Тати — изкрещява Юлие и влита в кухнята. — Знаеш ли какво?

— Не.

— Научих се да карам колело!

Тя го гледа с неподправено задоволство.

— Така ли?

Юлие кимва, преливаща от гордост.

— Искаш ли да видиш, тати? Искаш ли да ти покажа?

Турлайф поглежда Елизабет. Родителите на Юлие също преливат от гордост.

— Разбира се, че искам да ми покажеш, миличка. Изчакай само да си сложа обувките.

16

Хенинг крачи по златисто-кафявия под на ресторант „Ярлен“. Първото нещо, което вижда на влизане, е стена, боядисана наполовина в червено и наполовина в бяло. Стенните свещници приличат на шапки, които някой е залепил с перифериите нагоре. Масите са постлани с бели покривки, но няма почти никакви клиенти.

Хенинг си избира една маса в центъра на залата и си поръчва датски телешки бургер с картофи, зеленчуци и червено цвекло само и единствено защото харесва Дания и датчаните. Докато чака храната да пристигне, поглежда през прозореца към петметровата стена от другата страна на улицата.

Затвор „Осло“.

„Той е някъде зад тази стена — мисли си Хенинг. — Мъжът, който знае нещо за пожара.“ Иска да се срещне лице в лице с Туре Пули възможно най-скоро.

Хенинг все още се чувства приятно сит, когато Грьонинген влиза в ресторанта, точно два часа и петнадесет минути след краткия им разговор в „Сила & респект“. Той се е изкъпал и преоблякъл в тесни кожени панталони и бяла тениска, под която прозира голямото му шкембе. Крачките му са премерени и решителни, а ръцете му висят на разстояние от торса, сякаш постоянно носи нещо под мишниците си. Дългата му коса се спуска свободно върху раменете, но темето му вече е започнало да оплешивява, оставяйки място за дълбоки бръчки.

Хенинг се изправя.

— Струва ми се, че по-рано не се представих както трябва — започва той и протяга ръка. — Хенинг Юл.

Грьонинген неохотно се ръкува с него.

— Позволяваш си твърде много — казва той.

— Защо?

— Да влезеш във фитнеса и да ме заговориш за… — Грьонинген млъква и се оглежда, но вижда само едно шумно семейство с деца на една маса в ъгъла. — Имаш късмет, че никой не те видя — продължава той.

— Късмет за мен или късмет за теб?

Грьонинген не отговаря.

— Значи никой не знае, че се опитваш да откриеш човека, натопил Туре?

Грьонинген го поглежда и понечва да отговори, но после се разколебава и решава да каже друго.

— Да влезеш в този фитнес и да започнеш да задаваш въпроси не е много умно — обявява той. — Хората ще си помислят, че си доносник.

— И тези примерни граждани, за които говориш, са такива параноици?

— Знаеш какво имам предвид.

— Струва ми се, че знам. Но исках да говоря с теб, защото Вероника ми каза, че си опитал да помогнеш на Туре.

— Опитвах и опитвах — отговаря той и провисва нос.

— Значи още нищо не си открил?

Грьонинген се е втренчил в салфетката си.

— Не.

— Това обяснява защо вчера Туре ми се обади — казва Хенинг и чака Грьонинген да вдигне глава, което той прави след около половин секунда.

— Обадил ти се е?

— Да. Помоли ме за помощ. И тъй като ти също се опитваш да му помогнеш, реших, че можем да обединим усилията си.

Грьонинген изсумтява презрително.

— Напълно ми е ясно — продължава Хенинг, — че не знаеш дали можеш да ми се довериш. И още никой не е прибрал наградата от един милион крони. Но можеш да се успокоиш, Гайр. Не ми пука за парите. Имам друга причина да се съглася да помогна на Туре.

— И каква е тя?

— Ето какво ще направим — казва Хенинг и изчаква Грьонинген да се обърне към него. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш относно това защо съм тук, а после ти ще ми кажеш всичко, което знаеш за случая. Интересувам се от всеки, който е познавал Туре.

Грьонинген се извръща и впива тъмнокафявите си очи в саксията с цветя на съседната маса.

— Не съм доносник — казва той с печален тон, сякаш току-що е изневерил на принципите си.

— Не те карам да бъдеш. Искам само да ми разкажеш малко за Туре и за неговите приятели — да ми опишеш техните взаимоотношения. Няма нужда да говориш за неща, които не искаш. Пак повтарям: интересувам се единствено от този случай. Ако попадна на нещо друго, докато го разследвам, не ми пука.

Хенинг с изненада осъзнава, че наистина има предвид това, което казва.

Минава доста време, но Грьонинген продължава да мълчи. От време на време той поглежда към Хенинг, след което се извръща. Сервитьорът се приближава до масата и се усмихва. Грьонинген си поръчва шницел с картофи и зеленчуци. Когато сервитьорът се отдалечава, Хенинг се обляга на масата и казва:

— Синът ми умря. — В гърлото му веднага засяга буца. — Опитах се да го спася от апартамента. Някой го подпали. — Хенинг се опитва да преглътне. — Туре каза, че знае нещо за случилото се в апартамента ми. Обеща да ми каже какво знае — ако му помогна. Това е единствената награда, която искам. Ще направя всичко, за да накарам Туре да ми каже какво знае. Независимо от това къде ме отведе този случай. — Той прави кратка пауза. Грьонинген продължава да гледа право напред. — Разбирам, че не искаш да ми помогнеш да помогна на твоя приятел. Но ще ти обещая нещо, Гайр. Няма да се махна. Нито сега, нито когато и да било.

Хенинг забелязва, че гласът му трепери. Въпреки това Грьонинген продължава да мълчи.

— Възможно ли е ти също да знаеш нещо? — продължава Хенинг след малко.

— А?

— За пожара в апартамента ми.

— Аз?

— Да, ти. Нали с Туре сте близки приятели. Ако Туре знае нещо, може би го е споделил с теб.

— Не ми е казвал нищо.

Хенинг поглежда Грьонинген в очите. Семейството в ъгъла избухва в дружен кикот. Грьонинген бързо се обръща към тяхната маса, след което отново забива поглед в салфетката си. Взима я и я разстила.

— Как беше той? — пита Грьонинген.

— Туре? Не знам. Никога не съм го срещал лице в лице и не знам какъв е бил преди. Освен това не говорихме дълго.

— Не съм говорил с него от много време.

— Защо?

— Позволяват му само едно свиждане на седмица и то обикновено е с Вероника. Това е единственото, което им е останало, така че не искаме да им пречим.

Хенинг се въздържа да прави коментари, защото усеща, че Грьонинген започва да омеква.

— Трудно ми е да говоря за Туре, откакто влезе в затвора — казва той. — Всъщност никой не иска да говори за това, сякаш е нещо, случило се твърде отдавна. Опитах се да открия къде са били всички в нощта на убийството, но половината са били заедно, а другата половина са били извън града.

Хенинг кимва.

— Но си знаел, че Туре е имал среща с Юке Брулениус?

— Да, почти всички знаехме. Той дойде в салона да потренира, преди да потегли за старата фабрика.

Хенинг вдига каната с вода, която сервитьорът е оставил на масата, и си налива. Поглежда към Грьонинген, за да види дали и той иска. Мъжът безмълвно подава чашата си.

— Можеш ли да ми опишеш Туре? — пита Хенинг и му налива вода. — Имам предвид от гледната точка на един приятел?

Грьонинген въздъхва и се замисля. Изведнъж се усмихва.

— Първият път, когато срещнах Туре, той ме удари с юмрук в лицето.

— Защо? — пита Хенинг и също се усмихва.

— Защото братовчед му опита да свали приятелката ми и аз го вкарах в болница. Тогава Петер беше малък и Туре трябваше да се застъпи за него. Счупи челюстта ми.

Грьонинген докосва лицето си и прокарва пръсти през рехавата си брада.

— Когато се свестих, той беше клекнал над мен. Рече ми: „Грижа се за своите хора. Искам да запомниш това.“

— И така станахте първи приятели? — пита невярващо Хенинг.

— Е, не веднага. Но Туре видя, че имам необходимите качества и ми предложи да се включа в…

— Мафиотския бизнес?

— Наричай го както искаш. Намираше ми работа. С течение на времето станахме най-добри приятели, въпреки че имаше много кандидати за тази роля.

— В какъв смисъл? — пита Хенинг и отпива от водата.

— Туре беше популярен тип. Всички се страхуваха от него. Да бъдеш негов приятел беше престижно. Всички го уважаваха. Винаги получаваше това, което искаше. И не говоря само за работата. Говоря и за… много други неща.

— Какви неща?

— Един ден гледахме някакво реалити шоу по телевизията и Вероника се появи на екрана. Туре каза: „Искам я!“. И точно това се случи.

Хенинг завърта чашата в ръката си.

— А в бизнеса с недвижими имоти? Също ли получаваше това, което искаше?

— Да, като цяло.

— Имаше ли някакви врагове в този бизнес?

— Сигурен съм, че е имал, но се съмнявам, че някой от тях би хвърлил толкова усилия, за да се отърве от него. Щеше да бъде по-лесно просто да го убие.

„Това звучи напълно логично“, мисли си Хенинг. Срещата на Туре с Юке Брулениус е била лична работа, нямаща нищо общо с неговия бизнес.

— Разбрах, че не всички са били съгласни с Туре по отношение на реакцията след убийството на Видар Фел.

— Повечето не бяха.

— Кой беше най-гръмогласен в своето несъгласие?

Хенинг скръства ръце и обляга лакти на масата.

— Ирене Отнес. Приятелката на Видар. Тя ни даде да разберем, че иска мъст. Доброволци не липсваха. Петер бе един от тях. Но Туре ги усмири. Всичко щеше да отиде по дяволите, ако бяхме започнали война с шведска банда.

— Кой, освен Ирене Отнес беше жаден за мъст?

— Всички бяхме.

— Имам предвид някой, който е бил особено ядосан от решението на Туре да не си отмъстите на Брулениус.

Грьонинген се замисля.

— Роберт.

— Кой е той?

— Роберт ван Дерксен. Учител по бойни изкуства. Беше добър приятел на Видар, но Туре и Роберт не се разбираха много добре. Поне тогава.

— Защо не?

Грьонинген издиша шумно.

— Една вечер преди три или четири години отидохме на едно събитие в центъра — отварянето на луксозен бар. Вероника беше там със своите модели. Безплатен алкохол, жива музика и всичко останало. Е, Роберт реши да се възползва. И не говоря само за алкохола. Сякаш мислеше, че момичетата също са безплатни. Туре не беше очарован — все пак това бяха момичетата на Вероника. Каза му да престане, но това не помогна. По-късно го изведе навън, за да се успокои, и Роберт се опита да го удари. Но беше твърде бавен за Туре.

Хенинг вдига учудено вежди.

— Нали каза, че Дерксен е учител по бойни изкуства?

— Да, но тази вечер беше пиян. Когато изтрезня и разбра какво се е случило, той се почувства много унижен. Оттогава отношенията му с Туре не са същите.

— Значи Роберт ван Дерксен е имал мотив както за това да убие Юке Брулениус, така и за това да натопи Туре Пули?

— Да.

— Но дали би могъл да счупи челюстта на Брулениус? В стила на Пули?

— Да, определено — отговаря Грьонинген без колебание, след което добавя: — Не е особено трудно. Ако се упражняваш достатъчно.

17

Хенинг решава да се прибере пеша от Екебергвайен, защото ходенето обикновено стимулира мисленето. А той има над какво да мисли след разговорите си с Вероника Нансен и Гайр Грьонинген. Най-интересна се е оказала информацията за Роберт ван Дерксен, който според Грьонинген е бил с жена в нощта на убийството, въпреки че така и не проверил дали това е вярно. Ван Дерксен често сменял приятелките си и Грьонинген дори не е успял да си спомни с коя е бил той в нощта на убийството.

— И не съм сигурен, че самият Роберт си спомня — е казал той.

Когато Хенинг се прибира вкъщи, влиза в сайта за фитнес маниаци www.hardenever.no и открива снимка на Роберт ван Дерксен, на която той показва намазания си с олио торс и издутите мускули на краката и ръцете си. Хенинг чете за бойните изкуства, които Ван Дерксен преподава: карате, таекуондо и крав мага8. Осъзнава, че не може просто да се появи на прага на ван Дерксен и да го попита дали е убил Юке Брулениус. Може да се запише за един от курсовете му и да го помоли да го научи как да чупи челюсти като Пули, но подобни неща изискват близки отношения и доверие. А Хенинг няма достатъчно време, за да изгражда близки отношения.

„Трябва да има друг начин“ — мисли си той и набира телефонния номер, изписан на страницата.

— Здравейте, казвам се Хенинг Юл и работя за онлайн вестника „Новините 123“. Дали разговарям с Роберт ван Дерксен?

— Да — отговаря ван Дерксен отегчено. Гласът му е по-мек, отколкото Хенинг очаква, дори мекушав.

— Извинявайте, че ви притеснявам в неделя, но работя върху статия за Туре Пули и разбрах, че двамата се познавате добре.

Тишина.

— Нямам какво да ви кажа за Туре.

— Не искам да ми казвате нищо за Туре — бърза да го успокои Хенинг, уплашен, че ван Дерксен ще затвори. — Повече се интересувам от убийството на Юке Брулениус. Лично аз смятам, че Туре е невинен — продължава Хенинг.

Минават няколко секунди.

— Защо смятате така?

Хенинг изчаква малко, преди да отговори:

— Защото има неща, свързани с този случай, които не са логични. Оръжието, с което е било извършено убийството, още не е открито. И ако Туре наистина е искал да убие някого, не мисля, че щеше да остави визитната си картичка на местопрестъплението.

Пак тишина.

— Какво имате предвид?

— Ударът „Пули“ — продължава Хенинг разпалено. — Счупената челюст на Брулениус. Струва ми се, че някой е успял да натопи Туре за убийството на Юке Брулениус. Някой със силни юмруци.

Хенинг млъква, чудейки се каква реакция ще предизвикат думите му, но тишината отново се проточва.

— Ало? — пита накрая той.

— Трябва да говорите с някой друг — казва ван Дерксен. — Аз нямам какво да ви кажа.

И затваря.

Хенинг поглежда мобилния си телефон, сякаш той може да му каже защо Ван Дерксен, който отначало е заинтригуван от думите му, после му затваря. „Може би се е изнервил — мисли си Хенинг. — Или пък не иска да говори с журналисти.“

Хенинг затваря очи и размишлява върху нещата, които е научил днес. Те никак не са малко. Но все още не може да разбере как Пули е узнал, че се е върнал на работа. Доколкото знае, затворниците нямат достъп до интернет. Може би някой му е казал? Но кой? Вероника Нансен и Гайр Грьонинген са се държали така, сякаш го виждат за първи път.

Хенинг пише собственото си име в Google, след което добавя името на Пули. Открива само статии, които е написал преди години. Мръщи се. „Нещо тук не е както трябва“ — мисли си той. Хенинг знае, че не е толкова известен, че един затворник, с когото никога преди не се е срещал, просто да му се обади по телефона и да го помоли за помощ. Има много частни детективи, които веднага биха се заели със случая, а Пули е достатъчно богат, за да им плати. Хенинг набира думите „частен детектив“ в Google, след което добавя името на Пули, но и този път удря на камък.

При положение че наградата от един милион крони продължава да бъде на разположение, може да има само две причини още никой да не е предоставил информация, оневиняваща Пули: или истинският убиец е толкова умен, че не е събудил подозренията на никого… или Туре Пули е виновен и просто се забавлява.

Хенинг намазва една препечена филийка с масло и я изяжда, крачейки неспокойно из дневната. Очите му се насочват към тъмнокафявото пиано. Както винаги, капакът е затворен. Хенинг не иска да го гледа. Не иска да мисли за нещата, които пианото символизира. Но после в главата му прозвучава гласът на Вероника Нансен. Прави една колеблива крачка към пианото и спира. След това прави още една крачка към столчето. Издърпва го. Сяда и си представя клавишите, затворени под капака. Изкусителен абанос, съблазнителна слонова кост.

Внимателно отваря капака. Стомахът му се свива само при вида на клавишите. Хенинг тихо сгъва капака нагоре и си спомня как пръстите му са танцували, следвайки свои собствени пътища. Как са повтаряли движения и секвенции и бавно, но сигурно са си проправяли път през джунглата от звуци. Как гласът на пияното е вдъхвал живот на апартамента му и сякаш е отварял врати към паралелни светове.

Хенинг слага пръстите си върху G7, един от любимите му акорди. Не е знаел, че се казва така, докато не натиска същите клавиши на едно дигитално пиано, свързано с компютър, и името се изписва на екрана. Научил е имената на любимите си акорди — Cm7 и Eb7b5. Но той търси контрасти и изследва взаимоотношенията между хармонията и дисхармонията, вярвайки, че хаосът и неблагозвучието могат да родят нещо чисто и красиво, нещо, което постепенно може да превърне дисхармонията в хармония. Често натиска произволни клавиши, надявайки се да попадне на нещо красиво и благозвучно — нещо, около което може да изгради мелодия.

Сега едва чува гласа на пианото, който сякаш идва от много далече. Но постепенно музиката става все по-силна и всепроникваща. Принуждава го да слуша, да остави нотите да резонират, да затвори очи и да забрави къде се намира… но после пръстите му сякаш се вцепеняват. Не може да ги помръдне и постепенно всяка нота в акорда се смесва с останалите, създавайки плетеница от звуци, които вибрират и отекват, превръщайки се в хаос, който заглъхва.

Хенинг дръпва ръцете си, които треперят. Осъзнава, че е спрял да диша. След това затваря капака.

18

Понеделник сутрин. Хенинг окача якето си на закачалката в офиса и поглежда към Ивер Гюнешен. Както винаги, лицето му носи белезите на това, което е правил предишната вечер. Големи торбички под очите. Небръснати бузи и брадичка, въпреки че на места има следи от бръснач. Дългата му коса се спуска над раменете като опърпан шал. Лактите на якето му от рипсено кадифе са протрити.

Хенинг бързо му кимва. Струва му се, че долавя аромата на крема за ръце на Нора. Проклет кокосов орех.

— Как мина уикендът? — пита Ивер, без да вдига глава.

— Добре.

Хенинг вижда кимването, но не чувства желание да му отвърне. Сяда, включва компютъра си, оставя мобилния си телефон на бюрото, маха една папка от клавиатурата и въвежда своето име и парола. Започват да пристигат други журналисти. Хенинг чува сънливи поздрави, бърборене, нечий смях. Няма представа как ще успее да се концентрира върху работата си днес.

Успя да поспи само около час, преди да стане време за работа. Освен това се е събудил с остро главоболие, което продължава да го измъчва. Все пак снощи е успял да направи няколко проучвания, които могат да се окажат много полезни днес. Въпросът е кога.

— Кафе?

Ивер става. Хенинг клати глава, въпреки че би убил за една чаша горещо кафе. Ивер го гледа няколко секунди, след което му обръща гръб и се нарежда на опашката. От време на време поглежда към отдел „Международни новини“, където седи Хенинг. Но всеки път, когато Хенинг вдига глава, Ивер извръща поглед.

Той си спомня как в седмиците след разплитането на случая с Хенриете Хагерюп, Ивер с охота приема поздравленията за добре свършена работа, но само ако Хенинг не е наблизо. Самодоволната му физиономия изчезва в негово присъствие. Тогава на лицето му се изписва някаква странна смесица от благодарност, вина и срам, защото Хенинг знае истината. Понякога лицето му изразява и други неща, като например раздразнение и дори омраза. Откакто Ивер се е върнал от своята отпуска, са разменили само няколко думи, но Хенинг има чувството, че във въздуха помежду им виси нещо неизказано.

— Орелът е в лошо настроение днес — казва Ивер, когато се връща.

— Кой?

— Хайди. Отби се по-рано.

— Ясно.

„Орелът — мисли си Хенинг. — Добър прякор“. Отваря няколко сайта.

— Готов ли си за сутрешната планьорка? — пита Ивер и сяда.

— Опитах всичко, госпожо Блум — шегува се Хенинг.

Ивер бързо натиска няколко копчета на мобилния си телефон, след което го оставя на бюрото. Известно време гледа в една точка, но изведнъж се обръща към Хенинг:

— Коя, по дяволите, е госпожа Блум?

Хенинг поглежда озадаченото лице на Ивер.

— Хората постоянно я споменават, а аз нямам представа коя е. Съмнявам се, че някой знае.

— Защо? Защото ти не знаеш?

— Не — отговаря Ивер засрамено. — Но в днешно време хората постоянно използват изрази, без да знаят какво означават те или откъде идват. „От трън, та на глог“, „Ни в клин, ни в ръкав“, „От кол и въже“, „От дъжд на вятър“. „Опитах всичко, госпожо Блум“. Това е изключително дразнещо.

Хенинг го поглежда, след което отговаря:

— Това е идиомен израз, който изразява въздържаност и резервираност.

— Да, разбирам това. Но коя е госпожа Блум?

Мълчание.

— „Опитах всичко, госпожа Блум“ е реплика от „Въртележката“ — казва неохотно Хенинг.

— Кое?

— Комедия от Алекс Бринкман. В текста няма госпожа Блум, но актьорът Пер Обел импровизирал репликата по време на репетициите и тя останала в пиесата.

Ивер сръбва от кафето си.

— И това е всичко, така ли? — пита той невярващо и върти чашата в ръката си.

— Зависи от гледната точка. Искаш ли да ти обясня останалите изрази?

Ивер зяпва Хенинг и го гледа дълго време, първоначално с изумление, но после осъзнава, че той не се шегува. Ивер поглежда часовника си.

— Нямаме време — казва той и става. — Орелът чака.

19

Влизането в сградата на TV2, намираща се на „Карл Юхан“9, винаги кара Турлайф Бренден да се чувства така, сякаш принадлежи към нещо изключително важно. Това няма нищо общо с размера на сградата. Става дума за знанието, че всички хора вътре работят с една обща цел, но въпреки това се съревновават помежду си. Чувства се горд, когато кимва на рецепционистката, прокарва служебната си карта през електронния четец и влиза в асансьора, поздравявайки продуценти, редактори, репортери и всички останали свои колеги, които имат една-единствена цел: създаването на програми, които да информират и развличат норвежците.

Турлайф помни първата си седмица на работа в TV2. Помни как тайно е оглеждал лицата на своите колеги, за да види кои от тях познава. Повечето, разбира се. Красивата репортерка Дорте Скапел, без грим и по тениска и дънки. Журналиста Удвар Стенстрьом, като никога усмихнат. Водещия на новините Пол Т. Йоргенсен, точно толкова красив и на живо, колкото е в ефир. Всички са там. И всички са нормални хора.

Турлайф е започнал своята кариера в TV2 през 2000 г., след почти петгодишен престой в САЩ, където е получил бакалавърска степен по филмово и телевизионно изкуство и е започнал магистратура по документално кино, която така и не е завършил. Предпочита да работи, вместо да стои зад бюро и да пише, въпреки че писането също му се отдава. За човек с неговото образование получаването на работа в телевизията е детска игра. Корпорацията се нуждае от журналисти на свободна практика с неговите умения. Отначало той работи тридесет дни всеки месец, дори през февруари, или поне така му се струва. Накрая просто трябва да забави темпото. Не е реалистично да продължава да работи толкова много, особено след като започва да излиза с Елизабет.

През 2002 г. замества един свой колега, излязъл в отпуска, а на следващата година му предлагат постоянен договор. Оттогава обикаля повечето отдели в корпорацията, защото не иска да работи същото нещо всеки ден. Но най-често работи в новинарския отдел. Посещава десетки държави, сред които Афганистан, Ирак, Чечения и няколко африкански републики — места, където в момента се пише история. Помага на много хора да разкажат своите истории, често рискувайки живота си. Но най-трудното му назначение идва през 2008 г., когато го изпращат в Кения.

Това се случва точно след изборите. Няколкостотин души са потърсили убежище в църквата в градчето Елдорет, защото никой не може да реши кой е спечелил. Бясната тълпа подпалва църквата и между петдесет и сто души загиват, повечето деца. Всеки, опитал се да избяга, е посичан с мачете.

През този ден Турлайф е дежурен и редакторът на международния отдел решава, че TV2 трябва да отрази ситуацията, все повече наподобяваща една нова Руанда10. Турлайф грабва камерата и звуковата си апаратура и отпрашва към летището, придружен от дългогодишния военен репортер Фруде Греверуд. Кацат в Найроби и още на следващия ден потеглят към Елдорет. Могат да пътуват само през деня, защото никой не знае на какво могат да попаднат през нощта.

Разговарят с местни хора и с представители на Червения кръст, които ги уверяват, че ще могат да влязат в градчето, но по пътя попадат на автобус, пълен с бежанци. Турлайф и Греверуд спират и решават да заснемат репортаж за тях. Това ги забавя с четиридесет и пет минути, което означава, че когато наближават града, слънцето вече е залязло и мракът е пълен. От двете страни на пътя има тесни, паянтови колиби. Изведнъж виждат, че пътят е запречен от преграда, изградена от стотини камъни. Няма как да преминат.

Около двадесетима мъже се приближават до колата им, стиснали мачете. Турлайф поглежда към Греверуд, който е отразявал десетки военни конфликти и граждански войни. Но и той не знае какво да правят. Не могат да продължат напред, нито да тръгнат назад. Шофьорът, който са наели, е чернокож, но за щастие принадлежи към неутрално племе и това спасява кожите им, иначе най-вероятно са щели да ги насекат до смърт.

Мъжете ги пускат да минат и на следващия ден посещават църквата. Там откриват двама млади мъже, които твърдят, че са станали свидетели на клането. Докато ги интервюират, Турлайф и Греверуд изведнъж се оказват обкръжени — като екзотични чужденци, с техните камери и микрофони, са привлекли вниманието на местните.

После чуват първия изстрел. Последван от втори и трети. Куршумите свистят над главите им. Избухва паника и хората се разбягват. Греверуд прави знак на Турлайф, че трябва да се махнат от там, но има само два черни пътя — единият води към стрелеца, а другият — към пустинята. Мъжете, които интервюират, също побягват. Греверуд издърпва Турлайф в колата, за да се скрият.

Но стрелецът върви към тях. В продължение на няколко панически секунди те се чудят какво да направят — да потеглят към него или да последват хората, към които стреля той. Решават да се приближат към стрелеца и да му покажат, че са бели. Мъжът спира да стреля, когато колата се приближава. Виждат, че е въоръжен с норвежка пушка АС-З. Нямат шанс да избягат. Турлайф е убеден, че всеки момент ще умре. Стрелецът може да ги застреля за около три секунди. Може би по-малко.

Но вместо да ги убие, той кляка зад колата. Турлайф заснема как мъжът стреля към двамата младежи, които допреди малко са интервюирали — кадри, излъчени по TV2 по-късно същия ден. Оказва се, че стрелецът е войник с лична вендета срещу друго племе. Но смъртният страх, който е изпитал Турлайф, докато си е мислел, че мъжът ще ги убие, се оказва невъзможен за описване. По-късно той се опитва да го опише, на хартия и в разговори с приятели, но така и не успява. Всичко се е случило твърде бързо. Като млад, Турлайф е катастрофирал с колата си, която се е превъртяла няколко пъти, преди да се озове в храстите. Но всичко е отнело не повече от три секунди и той не е имал време да помисли над това, че животът му може да свърши.

На следващия ден Греверуд и Турлайф посещават болница и интервюират мъж, чието лице е наполовина обезобразено след нападение с киселина.

— Покажете на света — казва той. — Покажете на хората какво се случва тук.

Точно в такива моменти Турлайф осъзнава колко стойностна е работата, която върши. Колко важна. Да разкриеш нечия жестокост, да привлечеш вниманието на хората, да я разгласиш пред света, за да може той да реагира.

Малко по-късно двама носители на Нобеловата награда посещават района и убеждават страните да сключат примирие. Конфликтът е разрешен. Едва ли това е ставало заради кадрите, заснети от Турлайф, но може би те са спасили няколко живота. Първата му задача, след като се връща в Норвегия, е да интервюира политик от опозицията, недоволен от състоянието на норвежките пътища. Иска му се да повърне.

„Днес може би няма да ми се наложи да летя до Елдорет“ — мисли си Турлайф и сяда на едно от свободните места в техническия отдел на втория етаж. Още не е дошъл нито един продуцент или редактор. Очертава се спокоен работен ден.

Турлайф влиза в мрежата и проверява дали някой е планирал задача за него. Не, но това може да се промени изключително бързо.

— Здрасти, Туфе.

Турлайф се обръща. Гури Палме влиза в стаята с присъщата си елегантна грация. Помещението сякаш става по-голямо. На лицето й грее обичайната й усмивка — заразна и съблазнителна. Палме се оглежда.

— Всъщност търсех Райнертсен, но…

— Току-що влизам — отговаря Турлайф. — Не съм го виждал днес.

— Така ли? Тогава защо ти не дойдеш с мен?

— Разбира се. Каква е работата?

— Нищо сензационно. Отиваме на гости на един адвокат, който днес ще работи от вкъщи. Но потегляме след петнадесет минути.

— Ок. Ще имаш ли нужда от нещо специално за записа?

— Не. Знам, че винаги носиш най-добрата апаратура, така че…

Турлайф се усмихва. Тя отива до диспенсъра за вода и натиска копчето, което пуска пластмасовата чашка. Сините й джинси се впиват привлекателно в глезените и бедрата й. Якето скрива само половината й дупе. Изкуството на съблазняването. Гури Палме го владее до съвършенство.

— Може би ти знаеш какво трябва да направя — казва изведнъж Турлайф и се завърта на стола си, за да я погледне в очите.

— Какво?

— Отдавна работиш в криминалния отдел. Някога налагало ли ти се е да проверяваш регистрационния номер на кола?

— Да, много пъти. Защо?

Турлайф се колебае.

— Просто съм любопитен.

— Можеш да изпратиш есемес с номера на една агенция и те ще ти изпратят линк. Но има един още по-лесен начин — просто влез в сайта на регистъра „Брьоньойсунд“.

— Моля те, би ли ми показала?

— Разбира се — усмихва се тя и пристъпва към него. Турлайф избутва стола си настрани, за да й направи място. Палме се навежда над клавиатурата и русата й коса пада напред, но тя я прибира зад ушите си, за да не й пречи. Ухае на нещо прекрасно. Турлайф не знае дали това е шампоан или парфюм. Не че има значение. Чудесна миризма.

— Ето — казва Палме и се обръща към него. — Набираш номера тук — тя сочи екрана. — След това натискаш Enter и абракадабра — излиза страница с информация за колата.

— Уау — възкликва той. — Страхотно. Много ти благодаря.

— За нищо. Ще си готов след петнадесет минути, нали?

— Разбира се. Ще те чакам на паркинга.

Палме изчезва, но уханието й остава. „Лятно небе и тучни поляни — мисли си Турлайф. — Каква жена“.

Той разтърсва глава и се съсредоточава върху екрана. Спомня си регистрационния номер на досадното беемве и го набира, след което натиска Enter. Отваря се нов прозорец. Турлайф чете:

Турлайф кликва върху датата.

— Антон Равндал — казва Турлайф и си записва телефонния номер на мъжа. — Интересно.

20

— Твой ред е, Хенинг.

Вдига глава и среща острия поглед на редактора на отдел „Новини“ Хайди Шус. Хенинг едва сега забелязва, че тя има нова прическа. Къса и модерна… въпреки че от къде може да знае дали е модерна? Той не разбира от мода. Гримът й също е различен — по-мек и не толкова агресивен.

— А?

— Ами ти? Какво има в бележника ти днес? Изслушахме Ивер, Рита и Йорген. Ти също слушаше, нали?

— Разбира се.

— Какво си ни приготвил днес?

Хенинг поглежда бележника, който е взел на планьорката просто по навик. Заглавната страница е празна. Поколебал се е дали да не напише името на Туре Пули, но после решава, че още е твърде рано за това.

— Ами… още не съм сигурен — започва той.

Тишина. Очите на всички в стаята се обръщат към него и карат кожата на челото му да изтръпне.

— В момента не се случва много.

— Значи и днес нямаш нищо за нас, така ли, Хенинг? — пита Хайди Шус.

— Спокойно е. Може би защото е лято. Просто не се случва нищо интересно.

Шус го поглежда над ръба на очилата си и ги избутва нагоре. Хенинг едва сега забелязва очилата.

— Наясно съм с това — казва тя. — Но в такъв случай трябва да търсиш интересни истории. Не можем просто да седим тук и да чакаме новините да паднат в скута ни. Трябва да ги преследваме. Да говорим с хора. Това лято влизанията в сайта ни са по-малко от очакваното.

— Както винаги.

— Да, но…

— По-късно днес имам среща — продължава Хенинг и отпива от кафето си. — С потенциален източник.

Това е най-старото репортерско извинение под слънцето, но обикновено върши работа.

— За коя история става дума?

— Още не мога да ти кажа нищо.

Хайди понечва да отвърне нещо, но спира.

— Какво каза току-що?

— Ако получа добра информация от източника, ще започна работа върху статията. Но дотогава ще държа устата си затворена.

— Ясно — казва Хайди, видимо обидена. Тя поклаща глава. Един почти незабележим жест, който всички около масата забелязват. След това тя подчертава името на Хенинг на листа си и обявява: — Прехвърлям те към документацията11 до второ нареждане.

Челюстта на Хенинг увисва.

— Документацията?

— Да. Знаеш какво е това, нали?

— Разбира се, че знам.

— Всички от отдела по документация са в отпуска. Някои са болни, други са във ваканция и т.н. Освен това Егил е в командировка. Ще ти изпратя списъка с новини на NTB12, Хенинг, както и списъка с днешните статии на всички останали.

Хенинг забелязва, че Ивер се е ухилил до уши.

— Хайде, хайде — казва Хайди и им махва да се разотиват. — Имам събиране на редакторския отдел, а вече наближава обяд.

Всички избутват столовете си назад и се изправят. Хенинг излиза последен.

— Документацията — мърмори си той. — Какъв късмет.

При други обстоятелствата би поспорил с Хайди или би отделил една-две минути преди планьорката, измисляйки някаква история, за да я убеди, че е зает. Но сортирането на статии е лесно. И докато върши тази работа, ще има достатъчно време да проучи Туре Пули и неговите приятели и познати. Хенинг знае, че има още много работа.

21

Приятелската усмивка на секретарката стопля сърцето му. Хенинг й благодари, след което я изчаква да прекара обаждането през централата до офиса на „Йонсен, Урне & Улсвик“. Бил е там и преди, но след като Хайди го е натоварила с подреждането на статии, той няма да има време да се срещне лично с Фруде Улсвик, адвоката на Пули.

Разглежда две статии през първите си два часа работа. Едната е за лошото време, което пречи на издирването на оцелели след самолетна катастрофа в Пакистан, убила 158 души. Другата е за четирима мъже, обвинени в груповото изнасилване на млада жена в един апартамент в Нордстран миналия уикенд. И двете истории идват от новинарската агенция. Хенинг напълно забравя за тях, когато чува достолепния глас на Улсвик в слушалката на мобилния си телефон. Хенинг се представя.

— Добро утро, Юл.

— Здравейте. Помните ли ме?

— Помня ви — отговаря адвокатът и прочиства гърлото си. Фруде Улсвик сякаш е излязъл от епизод на „Закон и ред: Лос Анджелис“. Носи костюми, ушити по поръчка, и тиранти. Черпи гостите си с малцово уиски от кристални гарафи в дневната си. Но въпреки натоварения си график, той изглежда щастлив и има прекрасни деца, с които прекарва много време — нещо, което Хенинг е научил от свои колеги репортери, сприятелили се с Улсвик във Facebook.

— Моите съболезнования — казва той. — Чух за сина ви. Как сте?

— Благодаря, добре.

— Видях, че сте се върнал на работа.

— Къде?

Улсвик се смее.

— Въпреки че не ми остава време да чета вестника ви, понякога се виждам с вашия шеф. Нищо лично, нали разбирате?

— Напълно. Можете ли да ми отделите една минута?

— Една мога, но не повече. Следващият ми клиент ще пристигне всеки момент.

— Ок, ще се опитам да бъда кратък. Става дума за Туре Пули. Колко време остава до обжалването?

— Чакайте да погледна…

Хенинг чува разчистване на дневник.

— Започваме следващата седмица. Защо? Да не пишете статия за него?

— Още не съм сигурен. Но може ли първо да ви задам един въпрос? Според вас Пули виновен ли е?

Улсвик се смее.

— Много добре знаете, че не мога да ви отговоря, Юл.

— Не сте ли го питали?

— Никога не задавам този въпрос на клиентите си. Те имат право на добра защита в съда, независимо от това дали са виновни или не.

— Но Пули твърди, че е невинен и някой го е натопил.

— Така е.

— Какво мислите за това?

— Какво мисля за кое?

— Сигурно през дългата си кариера сте срещали много злодеи. Обзалагам се, че голяма част от тях са ви уверявали, че са невинни, но повечето са лъжели. Имайки предвид миналото на Пули…

— Не мога да обсъждам това с вас, Юл — прекъсва го Улсвик.

— Разбирам — отвръща Хенинг разочаровано. — Какво е обяснението на Пули за отпечатъците, открити върху бокса?

Улсвик забавя отговора си с няколко секунди.

— Не прочетохте ли присъдата?

— Не. Аз… още не съм стигнал дотам.

Тишина.

— Аха. Боксът е на Туре.

— Същият, който е използвал, когато е бил събирач на дългове?

— Да. Твърди, че някой го е откраднал.

— Кога?

— Не знае.

— Но именно неговият бокс е бил използван при нападението?

— Да. По него бяха открити следи от кожата и брадата на Брулениус.

Хенинг се замисля и грабва една химикалка от чашата на бюрото, без да знае защо. Хайди се появява иззад ъгъла. Хенинг снижава гласа си.

— Оръжието, с което е било извършено убийството, още не е открито. Какво е обяснението на Пули за това?

— Пули смята, че едва ли някой може да повярва, че е скрил оръжието, с което е било извършено убийството, а после се е върнал на местопрестъплението. Това бе една от причините веднага да обжалваме присъдата.

Хенинг се замисля.

— Ще представяте ли нови доказателства на обжалването? Нова информация, която не е била известна преди?

— Засега нямаме такива планове. Юл, трябва да тръгвам.

— Само още един бърз въпрос, ако може, Улсвик.

Той въздъхва театрално, но се съгласява.

— Вашият клиент някога споменавал ли е… мен?

— Вас?

— Да.

— Защо ще споменава вас?

— Не знам. Не го е правил, така ли?

— Ами… не. Доколкото си спомням.

— Споменавал ли е някога сина ми?

— Сина ви? Не — отговаря Улсвик. — Защо питате, Юл?

Завладява го студено, самотно чувство на разочарование.

— Забравете, че попитах. Просто ми беше любопитно.

22

Хенинг информира Хайди, преди да тръгне към полицейския участък. По пътя се обажда на Пиа Ньоклеби. Тя не е единственият заместник-комисар в участъка, но откакто се е върнал на работа, Хенинг контактува най-често с нея.

— Здравей, Пиа. Обажда се Хенинг Юл.

— Здрасти, Хенинг.

— Би ли ми отделила няколко минути?

Отговорът й се забавя.

— Добре. За какво става дума?

— Би ли излязла навън, ако обичаш?

— Къде?

— Аз съм пред участъка. На чист въздух.

Това е лъжа — още не е стигнал, но знае, че ще й отнеме известно време да слезе от петия етаж.

— Сега?

— Да, ако обичаш. Писна ми да стоя тук сам, въпреки хубавото време.

Втора пауза.

— След малко имам заседание, но…

— Купих ти сладолед.

Втора лъжа.

— Така ли? Ама в момента съм на диета.

— На диета? Ти?

— Ха-ха.

Хенинг също се смее, но прозвучава твърде фалшиво.

— Ок, дай ми няколко минути. И без това имам нужда от почивка.

— Седя на една пейка вляво от изхода. Побързай, защото сладоледът ти ще се разтопи.

— Добре, добре. Идвам.

Ньоклеби минава покрай група пушачи, заели своето обичайно място на десетина метра от главния вход на участъка. Син облак цигарен дим се издига към слънце то. Хенинг й махва, когато я вижда.

Както винаги, заместник-комисар Ньоклеби е облечена в своята униформа. Слънчевите й очила подчертават красивите й скули. Хенинг за първи път забелязва, че тя е доста привлекателна. Има симпатично лице и чувствени устни. Когато се приближава, той вижда, че кожата й е съвършено гладка, с деликатен загар. Няма торбички под очите, въпреки че работи много. Лъскавата й кестенява коса е подрязана късо над ушите и врата и сресана на път. Тялото й изпълва униформата — не твърде много, но и не твърде малко.

Ньоклеби сяда до него.

— Здравей, Хенинг.

— Здрасти.

Подава й сладоледа — ягодов крем сладолед в чашка, купен от една будка на отсрещния тротоар.

— Надявам се, че обичаш ягода.

— Всички момичета обичат ягода — усмихва се тя.

Хенинг я гледа как разкъсва целофана, с който е опакована малката лъжичка. Вдига чашката.

— Много ти благодаря.

— За нищо.

— Опитваш се да ме подкупиш, а?

— Да. Успявам ли?

— Чакай да опитам сладоледа и после ще ти кажа.

Хенинг отново се усмихва. Тя загребва от мекия сладолед, лапва лъжичката и затваря очи.

— Мммм. Никак не е зле.

Хенинг се смее. Ньоклеби поглежда към булеварда, който води към затвор „Осло“.

— Предполагам, че не си дошъл тук само за да ядеш сладолед.

Хенинг отхапва от сладоледа си и отговаря:

— Започнах да проучвам случая Туре Пули.

Ньоклеби лапва втора лъжичка сладолед и го поглежда.

— Открили сте доказателства на местопрестъплението, уличаващи Пули — продължава Хенинг, — но има и други улики, които пораждат съмнения. Просто съм любопитен: разследвахте ли други заподозрени?

Ньоклеби се усмихва кисело.

— Ако намекваш, че сме взели под внимание някои доказателства и сме пренебрегнали други…

— Няма да е за първи път.

— Не се е случвало, откакто аз съм тук.

Ньоклеби облизва устните си и оставя чашката на пейката.

— Някои от приятелите на Туре няма да се съгласят с теб. Според тях полицията от години се опитвала да го арестува за нещо.

— За нещо?

— Да. Според тях Туре е бил натопен.

— Господи, Хенинг — възкликва тя. — Хората, които казват подобни неща, гледат твърде много американски филми. Норвежката полиция не топи хора.

— В пресата редовно се появяват статии за некомпетентна полицейска работа, неоправдани арести, изчезнали улики, дори фалшифицирани доказателства. Наистина ли е странно това, че обикновените хора нямат пълна вяра в професионализма и почтеността на днешните органи на реда? Някои смятат, че Пули е бил арестуван само за да бъде запазена репутацията на полицията.

Ньоклеби не отговаря. Тя е скръстила ръце и сключила вежди. Известно време двамата гледат грижливо подрязаната трева пред участъка. Един мъж бута косачка близо до паважа.

— Не исках да критикувам теб, Пиа — казва Хенинг след дълга пауза.

— Знам.

— Самият Пули се е обадил в полицията, нали?

— Да.

— И сте претърсили района около фабриката за оръжието, с което е било извършено убийството?

— Разбира се.

— Защо Пули се е върнал на местопрестъплението, за да се обади в полицията?

— Най-вероятно, защото не е успял да открие бокса си.

Хенинг я поглежда.

— Наистина ли смяташ, че това звучи убедително?

— Не. Не звучи убедително, но е напълно възможно. Струва ми се, че човек като Туре Пули би осъзнал, че ще му бъде трудно да убеди полицията, че не е бил замесен в убийството на Юке Брулениус. Твърде много хора са знаели, че го е поканил на среща във фабриката. Затова е скрил най-важната улика срещу себе си, оръжието, с което е било извършено убийството, след което е съчинил тази история за конспирация, насочена срещу него — че някой е откраднал бокса му и е счупил челюстта на Брулениус, за да го натопи.

— Забравяш, че Пули се е опитал да предотврати смъртта на Брулениус.

— Да, чух и тази история. Може би точно това е бил неговият план — да накара хора да свидетелстват, че се е опитал да предотврати клането, за да ни убеди в своята невинност.

— Но ти не си била убедена.

— Не.

— Петдесет на петдесет, според мен.

— Може би си прав. Но забравяш, че Брулениус най-вероятно е убил близък приятел на Пули. Никой не може да ме убеди, че Туре Пули не е искал да си отмъсти.

Хенинг кимва мълчаливо.

— Има и още едно нещо — продължава Ньоклеби. — По време на първоначалния разпит Туре заяви, че дошъл във фабриката в уречения час, точно в единадесет вечерта, и заварил Брулениус мъртъв. Но обаждането му в полицията е регистрирано в единадесет часа и деветнадесет минути. Наистина ли са нужни деветнадесет минути, за да откриеш труп и да позвъниш в полицията, или са нужни деветнадесет минути, за да убиеш някого, да скриеш оръжието и да се върнеш на местопрестъплението, търсейки нещо друго, което си забравил там?

Хенинг не отговаря веднага.

— Но в такъв случай защо изобщо се е обадил в полицията?

— Защото е стигнал до заключението, че това е бил най-добрият му шанс да се измъкне. Знаел е, че ще бъде главният заподозрян. Но никой не му повярва. — Ньоклеби се изправя. — Пули е виновен, Хенинг.

Той не отговаря.

— Трябва да се връщам — продължава Ньоклеби. — Ако ще пишеш статия за това, искам да ми я пратиш, за да одобря цитатите си. Виждам, че не си водиш бележки.

Хенинг кимва.

— Благодаря за сладоледа — казва тя. — Беше хубав.

— И горчив.

Тя се усмихва, махва с ръка и се отдалечава. Хенинг също става от пейката. Той разтрива изтръпналия си десен крак, след което поглежда към Ньоклеби. Тя крачи бързо към входа и Хенинг с изненада осъзнава, че харесва това, което вижда.

23

Докато върви към офиса, Хенинг разсъждава върху своя разговор с Ньоклеби. Тя има право. Ако Пули е категоричен, че е пристигнал точно в единадесет часа, значи трябва да обясни тези деветнадесет минути. Хенинг се чуди дали изобщо може да му има доверие.

Взима си чаша кафе и сяда зад бюрото си. Изведнъж се сеща за Видар Фел. Кой е бил той всъщност?

Хенинг открива, че родителите на Фел, Линда и Ерик, живеят в Лилестрьом. Ерик е професор по скандинавистика в университета, докато единствената информация за Линда, която открива, е номерът на домашния телефон, който тя дели със съпруга си. Пресипнал женски глас отговаря след няколко иззвънявания.

— Здравейте, аз съм Хенинг Юл от интернет вестника „Новините 123“. Бихте ли ми отделили няколко минути?

— Зависи — отвръща тя с онзи премерен, резервиран глас, който придобиват повечето хора, когато осъзнаят, че разговарят с журналист.

— Става дума за сина ви.

Тишина.

— Защо пишете за Видар?

— Още не съм сигурен. Работя върху един случай, който го засяга косвено. Аз…

— Какъв случай?

— Обжалването на Туре Пули.

Линда Фел изсумтява.

— Видар е мъртъв. Не виждам защо вие журналистите трябва да ровите около смъртта му. Така само влошавате нещата.

— Аз…

— Не искам да говоря за Видар — прекъсва го рязко тя.

— Ами съпругът ви? Вкъщи ли си е?

— Не — отговаря бързо Линда.

Хенинг усеща, че тя се кани да затвори.

— Извинявайте, че ви се обаждам така — казва бързо той. — Не ви познавам и не познавам съпруга ви. Но знам как се чувствате. Аз също загубих детето си.

Тишина. Хенинг опитва да прогони картините, които изникват пред очите му всеки път, когато споменава Юнас. Сцени, които никога не е виждал, но не може да спре да си представя.

— Знам какво е чувството — казва нежно той. — И нищо не помага.

Чува дишането й. Дълбоко и накъсано.

— А вие как се справяте? — пита Линда Фел след дълга пауза.

Известно време Хенинг не може да й отговори.

— Кой казва, че се справям? — прошепва той накрая. Когато продължава, гласът му е тих и мек. — Но постоянно се опитвам да вдъхна живот на момчето си. Това означава да мисля за него толкова често, колкото мога да понеса. Говоря за него при всяка възможност. А понякога говоря със самия него — въпреки че всичко е в главата ми. Ако не можех да правя това, щях отдавна да съм се предал. Но продължавам да живея с една-единствена цел — да поддържам спомена за него жив. Той го заслужава.

Известно време двамата мълчат. Хенинг се чувства потен и лепкав.

— Може ли да ви задам няколко въпроса за Видар?

Линда Фел въздъхва тежко.

— Добре — казва тя и подсмърква.

— Много ви благодаря.

— Не знам от какво се интересувате, но…

— Защо просто не ми разкажете малко за сина си?

— А.

— Започнете с мястото, където работеше — казва Хенинг. — Фитнеса.

— „Сила & респект“ — отговаря гордо тя. — Много се гордееше с него. И правеше всичко сам. Никога не би се изкушил да го продаде на някоя верига или нещо подобно. Не. Не и Видар. Той винаги правеше нещата по свой начин, още откакто бе малък. Знаете ли, че той позволяваше на млади хора с проблеми да тренират безплатно във фитнеса?

— Да.

— Видар на практика ги завличаше от улицата. На погребението му имаше опашка, която стигаше чак до гробищата. В църквата нямаше място. Видар имаше толкова много приятели.

Гласът й става по-уверен с всяка изречена дума.

— Имаше ли много близки приятели?

— Да, имаше.

Линда Фел изброява имената, които Хенинг вече знае: Роберт ван Дерксен, Гайр Грьонинген, Петер Холте, Кент Хари Хансен. Но не и Туре Пули. Хенинг я пита дали Туре е бил близък приятел на Видар.

— Не.

— Извинявайте, че казвам това, но от къде знаете?

— Защото истинските приятели си помагат в нужда.

— А Туре не му е помогнал?

— Да.

— За нещо конкретно ли става дума? Все пак Пули бе осъден за това, че е отмъстил за смъртта на сина ви.

Линда Фел изсумтява.

— Така ли един човек доказва, че е добър приятел? Като убива хора? Говоря за нещо напълно различно. Преди няколко години Видар имаше проблеми във фитнеса. Финансови проблеми. Наемът беше удвоен, а субсидията, която получаваше от общината, нямаше да стигне, за да го плати. Туре имаше толкова пари, че не знаеше какво да прави с тях. Видар го помоли за помощ. И знаете ли какво каза той? Каза не.

— За много пари ли става дума?

— Не знам. Така и не разбрах точната сума, но със сигурност е била по силите на човек като Туре. И знаете ли какво направи той на следващия ден? Купи си нов мотор. А вече имаше три-четири! Господи.

Хенинг записва думата „стиснат“ в бележника си.

— Видар как го прие?

— Как мислите? Беше много разстроен, разбира се.

— Хм.

Следва неловка пауза. Хенинг затваря няколко минути по-късно, останал с впечатлението, че Туре Пули не е бил толкова популярен, колкото си мисли — дори преди смъртта на Видар Фел.

24

Първият път, когато семейство Бренден-Холан отбелязва началото на учебната година с вечеря в ресторант, Юлие е още бебе и трябва да си тръгнат още преди сервитьорът да донесе менютата. Малката Юлие е започнала да пищи и е отказала да се успокои. Вкъщи биха могли да се справят с едно плачещо бебе, но не и в претъпкан ресторант.

Следващата година имат по-голям успех. Турлайф успява да изяде почти половината си храна, преди да си тръгнат. Третата година е още по-добра. Юлие настоява да си поръча собствено ястие и изяжда четири хапки, преди да обяви, че се е нахранила.

Утре Пол ще започне своята четвърта година в училище и Турлайф е почти сигурен, че семейството му може да се държи прилично в ресторант и да не пречи на останалите клиенти.

Четиримата вървят след дребничка млада жена с къса коса, която ги настанява в най-далечния ъгъл на пицария „Ди Мимо“. След като си поръчват, се умълчават.

— Знаете ли какво ми се случи днес? — пита изведнъж Елизабет.

— Не — отговаря Турлайф.

— Взеха ми интервю.

— Кой?

— Мисля, че беше „Афтенпостен“. За една от онези рубрики „Вашето мнение“.

— Не знаех, че „Афтенпостен“ имат такава рубрика.

— Нито пък аз.

Елизабет се усмихва самодоволно.

— Темата беше престъпност и имиграция, струва ми се. Или обратното. Дали пък не беше организирана престъпност? Не си спомням. Както и да е. Попитаха ме дали аз или някой член на семейството ми някога се е чувствал застрашен. Отговорих не, разбира се.

— Попитаха ли те нещо друго?

— Не си спомням.

Турлайф я поглежда и Елизабет се замисля.

— Да, сега се сещам. Въпросът бе: „Какво бихте направили, за да защитите семейството си?“

— Това шега ли е? — пита Турлайф.

— Не.

— И ти какво отговори?

— Какво мислиш? Че ще направя всичко възможно, разбира се. Ти не би ли отговорил по този начин?

Турлайф бавно кимва. Едно време се е присмивал на хората, които казват, че биха направили всичко, за да защитят жените и децата си. Съмнявал се е, че те наистина имат предвид това, което казват. Така че самият той никога не използва този израз.

Поне докато не му се раждат деца.

— Кога ще публикуват интервюто? — пита той.

— Утре, струва ми се.

— Значи трябва да станем рано — казва той и се усмихва. Сервитьорката с късата коса върви към масата им с плавна стъпка. Той поглежда лицето на Юлие, което е изпълнено с радостно очакване. Тя направо подскача на мястото си от нетърпение. Пол облизва устните си. Турлайф гледа децата си, когато нещо дълбоко в него започва да се топи.

25

Работилницата за острене на ножове „Скиерпингс“ се намира на улица „Курвайен“ в Шелсос13. Жълтите панелни блокове буквално се притискат в планинската гръд. Бели и сини тераси стърчат като отворени чекмеджета. Зад грижливо поддържаните плетове се крият малки зелени дворчета, пълни с барбекюта, надуваеми басейни и детски велосипеди.

Пред един гараж в края на улицата е паркиран нисан „Микра“ с логото и интернет адреса на „Скиерпингс“, отпечатани на лепенка, залепена за лявото задно стъкло. Вляво от колата Хенинг вижда голяма, черна хижа на върха на малък хълм.

Вдишва дълбоко и започва да изкачва стъпалата. Когато достига дървената хижа, вижда сините води на фиорда Осло на хоризонта. Целият град лежи в краката му. Красотата на Осло е поразителна — стига да й се наслаждаваш от разстояние.

До вратата има звънец, на който пише skjerpings.no. Не след дълго Хенинг чува стъпки, слизащи по стълби. Вратата се отваря.

— Здравейте — казва жена с дълга червена коса, красиви трапчинки и чаровни лунички. Тя определено не изглежда като човек, способен да пребие мъж като Брулениус. „Но ако някой убие гаджето ти — мисли си Хенинг, — можеш да направиш всичко.“ Особено ако изкарваш прехраната си, правейки опасни оръжия още по-опасни.

— Ирене Отнес?

— Да, това съм аз. Мога ли да ви помогна с нещо? Да наостря нещо за вас?

— Не. Чудех се дали можем да поговорим за Видар Фел?

Топлата й усмивка веднага изчезва.

— Казвам се Хенинг Юл и работя за интернет вестника „Новините 123“.

Отнес се намръщва.

— Защо искате да говорите за Видар сега?

— Работя върху статия за Туре Пули. Обжалването на присъдата му започва след няколко дни и повечето доказателства срещу него са обстоятелствени. Бих искал да поговорим за неговите взаимоотношения с Видар. Аз… се занимавах с други неща, когато той бе убит, но сега се опитвам да разбера какво се е случило.

Тя го поглежда. Котка се увива около краката й, след което се промушва между тях и изкача на плочника.

— Удобно ли е? Наистина имам нужда от помощта ви.

Отнес се колебае, но после кимва.

— Можем да седнем там — казва тя и сочи към два пластмасови стола под голям слънчобран, хвърлящ сянка върху сивия плочник.

— Много ви благодаря.

Отнес влиза вътре, за да си вземе връхна дреха, след което отново излиза. Хенинг се усмихва и двамата сядат.

— Прекрасна къща — отбелязва той.

Отнес засиява от гордост.

— Благодаря.

— Доста необичайна за Осло. Истинска старомодна хижа. Не е ли малко голяма за сам човек?

— Имам котка — отговаря тя и се усмихва. Порив на вятъра повдига косата й. Известно време двамата мълчат неловко.

— Значи сама въртите бизнеса? — продължава Хенинг.

— Да. Това не се среща често, особено ако сте жена. А тези дни хората просто си купуват нови ножове, когато старите изтъпеят. Нашето общество предпочита да изхвърля неща, отколкото да ги поправя. Живеем твърде охолно.

Хенинг кимва в съгласие.

— Значи острите предимно ножове?

— Да.

— Ами брадви?

— Много рядко. Всъщност… май досега никой не е идвал с брадва. Щях да го запомня.

— Значи не помните брадва?

— Не. Защо искате да знаете? Мислех, че сте тук, за да говорим за Видар.

Хенинг я поглежда и казва:

— Ще бъда откровен с вас, Ирене. Не съм дошъл тук, за да говорим само за Видар. Обстоятелствата около неговата смърт изглеждат ясни. Повече се интересувам от това, което се е случило после. С Юке Брилениус и Туре Пули.

— Да, тогава всичко се обърка — казва тя и клати глава.

— Какво имате предвид?

— Говоря за дискусиите в седмиците след… убийството.

Тя отново поклаща глава.

— Разбрах, че сте била много категорична в желанието си да бъде отмъстено за смъртта на Видар.

— Да, бях ядосана и разстроена. Но после видях нещата от друга гледна точка. След смъртта на Брулениус осъзнах, че нищо не се е променило. Все още бях тъжна и разстроена.

Хенинг кимва.

— Чух, че Видар отишъл при Туре с молба за финансова помощ за „Сила & респект“. Това вярно ли е?

— Да.

— Но Туре отказал?

Тя изсумтява презрително.

— Туре обичаше да се прави на голяма клечка. За него бизнесът беше всичко. Никога не би инвестирал пари, освен ако не е сигурен, че ще има печалба от това.

— Видар и Туре скараха ли се заради фитнеса?

— Не, бяха твърде близки, за да допуснат нещо такова да ги скара. Познаваха се от много отдавна.

Хенинг кимва.

— Мислите ли, че Туре е виновен?

— Не знам какво да ви отговоря.

— Да или не — отвръща Хенинг с усмивка.

— Струва ми се, че по-добре да не казвам нищо по този въпрос.

— Защо?

— Заради Вероника. Не искам да прочете за мен във вестника. Приятелки сме и аз винаги съм я подкрепяла. Не искам да разбере, че според мен съпругът й е виновен.

— Това няма да се появи във вестника, уверявам ви. Значи според вас той го е направил?

Няколко секунди Отнес го гледа, след което кимва.

— Защо смятате така?

— Защото Туре умее да върти хората на пръста си. И освен това лъже за най-различни неща.

Хенинг изтръпва.

— Като например?

— Какво ли не. От малки бели лъжи до големи измами. Видар много се дразнеше от това. Когато основа „Сила & респект“, Туре се съгласи да му помогне. Но всеки път, когато Видар го питаше дали е свършил нещо, дали е взел някоя пратка или позвънил на някой номер, Туре казваше, че го е направил, но после се оказваше, че го е излъгал. Случваше се постоянно.

Стомахът на Хенинг се е свил на кълбо.

— Имаше и много други случаи. Билети за кино, хотелски стаи. Веднъж Видар искаше да помогне на един свой приятел музикант, който си търсеше място, където да репетира. Туре каза, че ще уреди нещата. Няколко дни по-късно Видар го попита дали го е направил и Туре го увери, че се е погрижил за всичко. Но когато музикантът отишъл на адреса, там вече репетирали други хора, които дори не били чували за Туре.

Тя клати глава.

— Подобни хора много ме дразнят — обявява тя.

Хенинг кимва и си мисли: „Ако лъжеш за малки неща, значи ще лъжеш и за големи.“ Той отново е завладян от чувството, че Пули го манипулира.

— Познавате ли Роберт ван Дерксен?

Отнес изсумтява.

— Виждал ли сте неговия профил във Facebook? — пита тя.

— Не съм регистриран във Facebook.

— Качил е впечатляващи свои снимки. Гол до кръста и намазан с олио.

Тя клати отвратено глава.

Хенинг се сеща за снимките на ван Дерксен, които е откри в www.hardenever.no.

— Значи обича да се фука?

— О, да. И е пълен женкар. Дори се опита да свали мен.

След като приключват разговора си и се сбогуват, Хенинг заключва, че Отнес все още изпитва болка, но вече се е примирила със смъртта на Фел. Липсва омраза в очите й, докато са говорили за Туре. Нито когато са обсъждали Брулениус. И той се съмнява, че тя би държала самоличността на убиеца на Брулениус в тайна — особено ако може да спечели един милион крони, съобщавайки я на полицията.

Следобедът е топъл и приятен и Хенинг решава да се върне пеша в Грюнерльока. Отнема му около час. След това прекарва още двадесет минути под душа, изяжда една препечена филийка с масло и мармалад и сяда пред компютъра, за да провери пощата си. Има 128 нови писма. Хайди Шус му е изпратила циркулиращо писмо, пълно с директиви и препоръки. Грижливо съставеният текст изчезва след едно кликване от страна на Хенинг. Той веднага се чувства по-добре. Настроението му се подобрява още повече, когато отваря имейла, изпратен от затвора „Осло“.

„Възможно най-скоро — мисли Хенинг и се усмихва доволно. — Може би най-накрая ще получа отговори.“

26

Вестник „Афтенпостен“ лежи на изтривалката пред входната врата. Турлайф го взима и бързо го разлиства, но не открива рубрика „Вашето мнение“ никъде — нито на последната страница, нито където и да било. Прелиства вестника отново, в случай че е твърде сънен, но резултатът е същият.

Носи вестника на Елизабет, която все още се излежава в леглото.

— Сигурна ли си, че беше „Афтенпостен“?

— А? — изсумтява тя под завивките.

— „Афтенпостен“. Не мога да намеря интервюто ти.

Елизабет се отвива и го поглежда. Очите й са две тесни цепки.

— Сигурен ли си? — промърморва тя и се прозява.

— Два пъти го прелистих.

Дава й вестника. Елизабет сяда в леглото и започва да го прелиства. Вместо да я чака да приключи, Турлайф отива в кухнята, намира един филтър и включва кафе-машината. Малко след това Елизабет влиза при него.

— И аз не го намерих.

— Сигурна ли си, че беше „Афтенпостен“?

Тя се замисля.

— Почти. Може би не е било за днешното издание — казва тя и пак се прозява. — Може би няма рубрика „Вашето мнение“ във всеки брой и интервюто ще излезе утре.

Възможно е нещата да са се променили от дните, през които Турлайф е кръстосвал улиците на Айдсвол, предлагайки на случайни хора да ги интервюира. Повечето категорично са отказвали да бъдат снимани и да отговарят на малоумните въпроси, съчинени от редакторския отдел. Но винаги, когато е било негово задължение да интервюира хора за рубриката „Вашето мнение“, тя е била пускана на следващия ден. Обикновено това е последното нещо, което е правил, преди да си тръгне от редакцията.

Но Елизабет сигурно е права. Най-вероятно са преместили рубриката и тя ще бъде пусната утре или по-късно през седмицата. Турлайф започва да прави сандвичи за всички.

— Вчера обади ли се за алармата? — пита Елизабет.

— А?

— Алармата против крадци. Трябва да я поправим.

— А, да. Не, забравих.

— Не забравяй днес, моля те.

27

Във всеки един момент в затвор „Осло“ живеят 392 затворника, разделени между Бутсен, Байерен и Стифинерн, или с други думи крило „А“, „В“ и „С“. Хенинг трябва да посети Бутсен — огромна тухлена сграда с крила, разперени като перките на вентилатор. Затворът и особено неговият главен вход са познати на повечето норвежци от прочутите филми за бандата на Улсен, които обикновено започват с кадър на Егон Улсен, който излиза от затвора и тръгва надолу по главния булевард, вече планирал следващия си удар.

Сега Хенинг върви по същия булевард и чувства как пулсът му се учестява. Обикновено не се притеснява преди интервюта, но днес е различно.

Тази сутрин Хайди Шус е приветствала идеята му да разговаря с Пули и дори е обявила, че самата тя е смятала да го предложи, но никой на сутрешната планьорка, дори Ивер, не й вярва. Хенинг напълно е забравил опита на Хайди да си припише заслугата за неговата идея, когато натиска копчето на интеркома, и се представя. Няколко секунди по-късно тежките метални врати се отварят. Посреща го мъж с дънки и сива риза, който се представя като Кнут Улав Нордбьо. Има къса коса, леко посивяла по слепоочията, но грижливо сресана на път. Няма брада, а кожата му е леко зачервена и осеяна с малки петънца и бенки. Нордбьо ухае на никотин и вчерашен алкохол. „Червено вино“ — мисли си Хенинг.

Двамата влизат в затвора и мъжът го повежда към стълбище. Слизат на долния етаж и Нордбьо му показва закачалка, където да окачи якето си. Хенинг предава мобилния си телефон и журналистическата си карта, след което Нордбьо хлътва в една стая. Малко по-късно се връща с малка пластмасова карта, на която пише „ПОСЕТИТЕЛ“. Хенинг я забожда на ризата си.

— Готови сме — казва Нордбьо и повежда Хенинг към помещението за свиждания, като преди това трябва да минат през две тежки метални врати.

— Това е всичко? — пита Хенинг изненадано. — Без претърсвания, инструкции и така нататък?

— Да — отговаря Нордбьо. — Наказателно-процесуалният кодекс дава право на всеки затворник да се среща с представители на пресата, които да разгласят неговия или нейния случай. А системата е основана на доверие.

— Но на теория аз мога да внеса всичко в затвора?

— Можете. Но бихме предпочели да не го правите — усмихва се Нордбьо. — Изчакайте тук, аз ще отида да доведа Туре.

— Ок.

Хенинг влиза в малката, тясна стая за свиждания. Подът е покрит със сив линолеум, а стените са боядисани в жълто. Пред единствения прозорец виси светлозелено перде. Черният кожен диван под прозореца изглежда удобен, а срещу него има кресло. До дивана има малка масичка и високо, прашно растение в саксия. В единия край на стаята Хенинг зърва малка, тъжна на вид кутия, пълна с пластмасови играчки. Той отваря зеления шкаф до кутията и вижда избелели зелени чаршафи и кърпи.

Не след дълго чува стъпки. Първи се появява Нордбьо.

— Ще ви оставя да говорите насаме — казва той и се усмихва. Хенинг кимва благодарно. Нордбьо отстъпва встрани, правейки път на великана, който влиза в стаята. Хенинг с мъка потиска желанието си да го засипе с въпроси. Вместо това го зяпва изненадано. Туре Пули е почти неузнаваем. Отслабнал е с поне петнадесет килограма. Крачките му са несигурни. Носи червена бейзболна шапка, която не подхожда на останалите му дрехи — зелена риза и синьо долнище на анцуг.

Хенинг пристъпва към него, мислейки за всичко, което е прочел и научил за Туре Пули през последните няколко дни. Събирачът на дългове, бизнесменът, приятелят, лъжецът. Кой от тези хора е пред него сега?

Пули прехвърля димяща чаша чай от дясната си ръка в лявата и се ръкува с Хенинг, който го поглежда право в очите.

— Здравейте — казва той. — Хенинг Юл.

Ръкостискането на Пули е топло и силно.

— Значи така изглеждаш — казва той.

— Какво очакваше?

— Ами всъщност не знам.

— Повечето хора се смущават, когато видят лицето ми.

— Виждал съм и по-ужасни неща.

Пули минава покрай него и сяда на кожения диван под прозореца, а Хенинг се настанява на креслото срещу него. Пули няколко пъти топва торбичката чай в горещата вода. Движенията му са грациозни и премерени. Вдигнал е ръкавите на ризата си до лактите и Хенинг забелязва татуировка на женско лице с дълга, къдрава коса. Обикновено Пули има тен, но днес кожата му е бледа. Той сваля бейзболната си шапка и се почесва по плешивия скалп, след което отново я слага на главата си.

— И така — казва Пули и внимателно сръбва от чая си. — Предполагам, че си открил…

— Преди да говорим за това — прекъсва го Хенинг, — имам един въпрос. Всъщност не толкова въпрос, колкото условие. Ако искаш да ти помогна или да се опитам да ти помогна, първо трябва да ми дадеш нещо.

Пули оставя чашата на масичката и се усмихва.

— Да ти дам нещо?

— Когато ми се обади миналата събота, ти каза, че знаеш нещо за смъртта на сина ми. Искам да знам дали мога да ти имам доверие. Искам да знам дали казваш истината, или просто ме разиграваш.

— Мисля, че не си ме разбрал правилно — отговаря Пули и го поглежда снизходително.

— Разбрах те много добре. Имаш нужда от помощта ми. Аз имам нужда от твоята. Дай ми нещо, каквото и да било, което мога да проверя, за да знам, че казваш истината.

Пули го поглежда невярващо, но не казва нищо.

— Каква гаранция имам, че след като ти помогна, ще ми кажеш това, което искам да знам? — продължава Хенинг.

— Имаш думата ми.

— Това е много хубаво, но аз нямам представа колко държиш на думата и на честта си, особено при положение че нямаш нищо за губене. Освен това се обади на мен — на един репортер, който не е работил кой знае колко през последните няколко години. Това ме изпълва с подозрения. Знаел си за смъртта на сина ми и за пожара, така че защо да не размахаш един огромен морков пред лицето ми? От къде мога да бъда сигурен, че не ме разиграваш просто защото ти е писнало да киснеш зад решетките? Искам да знам дали всичко това е просто една измама, Пули.

Той отпива от чая си и оставя чашата на масичката.

— Ако сега ти кажа всичко, което знам, няма да имаш причина да ми помогнеш.

— Ако си невинен, ще имам. Не бих оставил един невинен човек да изгние в затвора.

Пули отново се усмихва.

— Не мога да чакам толкова дълго.

— Какво имаш предвид?

— Ако ти разкрия всичко днес, ще хукнеш по следите и напълно ще забравиш за мен. Освен това не съм сигурен, че ако започнеш да разследваш смъртта на сина си, ще стигнеш много далече. А ако стигнеш, най-вероятно ще те убият.

Хенинг поглежда Пули.

— Значи говорим за опасни хора?

— А ти какво мислиш? Каква полза ще имам от теб, ако те ликвидират? Освен това нямам много време. Обжалването на присъдата ми започва след броени дни.

— Ок, разбирам това, но…

— Валеше — казва Пули. — През онази нощ.

Хенинг го гледа няколко секунди, след което изсумтява.

— Благодаря. Вече знаех това. Всеки би могъл да открие дали е валяло.

— В нощта на пожара аз седях в кола, паркирана пред апартамента ти. Чистачките бяха включени през цялото време.

— Защо си бил там?

— В момента това не е важно. Въпросът не е защо съм бил там.

— А какво?

— Въпросът е, че видях някого, който нямаше работа там, да влиза в двора на сградата.

Стомахът на Хенинг се свива на кълбо.

— Откъде знаеш, че е не е имал работа там?

— Защото знам кой е.

Кръвта на Хенинг изстива.

— Кой е?

Пули се усмихва.

— Мисля, че казах достатъчно засега.

— Не, това не е достатъчно! От къде знаеш, че не е имал причина да бъде там?

Пули въздъхва.

— Не живееше там и доколкото знам не познаваше никого от живущите в сградата. Кварталът не беше от негов тип.

— Но е познавал мен или е знаел кой съм?

Пули извръща поглед, след което сръбва от чая си.

— Не знам.

— Хайде, разбира се, че знаеш. Виждам го в очите ти.

— Не.

Хенинг го гледа дълго време.

— От къде знаеше, че живеех там?

— А?

— Каза, че си седял пред апартамента ми и си знаел, че съм живеел там. От къде си знаел?

— На следващия ден прочетох за теб във вестника. Събрах две и две.

— Добре — казва неохотно Хенинг. — Но този мъж… откъде го познаваш?

— Казах достатъчно.

— Не.

— Повече няма да ти кажа.

— Как е влязъл?

— А?

— В двора. С взлом? С ключ? Или е позвънил на някой звънец?

— Беше ми трудно да видя от мястото, където се намирах. Но успя да влезе. И това е всичко, което ще ти кажа. Засега.

— Носеше ли нещо?

Пули отново въздъхва.

— Чанта.

— Черна? Синя? Бяла?

— Не знам. Беше тъмно. И това е всичко.

Хенинг отново изсумтява.

— От къде да знам, че не си измисляш всичко това?

— Лъжец ли ме наричаш?

— Не точно. Но имаме проблем. Не мога да проверя това, което ми казваш. Мъж, който влиза в двора на сградата? Хайде, Пули. Трябва да ми дадеш повече от това.

— Казвам ти истината.

— Така ли?

— Погледни ме — казва Пули и се обляга агресивно напред. — Приличам ли ти на лъжец?

Докато разглежда лицето на Пули, Хенинг отново чува думите на Ирене Отнес в главата си. Дишането му се учестява, когато се вглежда в очите му.

— Не знам — въздъхва Хенинг накрая.

— Наистина ли не знаеш? — казва Пули и се обляга назад. — Трябва да решиш колко струва за теб животът на сина ти. Гарантирам ти, че знам неща, които ще те заинтригуват. Но ако това не ти е достатъчно, по-добре си тръгвай сега.

Пули извръща поглед. „Ядосан е — мисли си Хенинг. — Или пък е страхотен актьор.“ Той отново се вглежда в лицето му, след което кимва.

— Ок — казва Хенинг.

28

„Слава богу, че е почти обяд“ — мисли си Турлайф Бренден и се хваща за стомаха, който в последно време му създава неприятности. Надява се, че не е някакъв вирус.

Компютърът му съобщава за току-що получен имейл. Турлайф минимизира уеб страницата, която разглежда, и кликва върху служебната си поща. Не разпознава изпращача, но това, което е изписано в полето „Относно“, го кара да отвори писмото.

„Елизабет — проучване“.

Към имейла е приложена снимка. Той я сваля. Появява се Елизабет, разговаряща с човек, обърнат в профил. Тя е вдигнала едната си ръка, но не достатъчно високо, за да скрие лицето си, както често прави, когато обяснява нещо. В долния десен ъгъл на снимката е изписана датата.

Очите на Турлайф се разширяват. Била е направена вчера. Сигурно това е интервюто за рубриката „Вашето мнение“ — мисли си той. Мъжът, с когото разговаря Елизабет, носи черно яке и тъмни панталони. Няма отличителни белези, с изключение на високия ръст и конската опашка. Изглежда поне две глави по-висок от нея. Защо някой му е изпратил тази снимка?

Турлайф понечва да звънне на Елизабет, за да я пита дали и тя е получила снимката, когато вижда имейл адреса на изпращача: murder@hushmail.com.14 Той поглежда над екрана. „Убийство?“ Какво, по дяволите…

Турлайф се обляга назад в стола си и се замисля. Какво му е казала Елизабет за интервюто? За какво са я питали? За престъпност и имиграция, нали така? Или за организирана престъпност — Елизабет не е напълно сигурна. Какво я е попитал репортера? „Вие или някой от вашето семейство чувствал ли се е застрашен? Какво бихте направили, за да защитите семейството си?“ Това някаква шега ли е?

— Идваш ли на обяд, Туфе?

Колега минава покрай него, но Турлайф дори не вдига глава, за да види кой е. Продължава да зяпа снимката.

— Туфе?

— Идвам — отговаря разсеяно той. Кръвта във вените му изстива. Поглежда към мъжа с конската опашка. Мъжът, който онзи ден е карал беемвето, не е ли с конска опашка? Двамата не си ли приличат страшно много? Турлайф отново поглежда имейла и вижда, че към него е приложено „потвърждение за получаване“.

Точно в този миг служебният му телефон започва да звъни.

Турлайф веднага поглежда към апарата. На дисплея пише само „… се обажда.“ Той решава да не вдига. Някъде в офиса се затръшва врата. Телефонът продължава да звъни. Турлайф се втренчва в него. Неохотно протяга ръка и вдига слушалката, но не казва нищо.

— Турлайф?

— Да? — отговаря накрая той със слаб глас.

— Отвори ли снимката?

Шведски акцент с източноевропейски привкус.

— Знам какво си мислиш. Отговорът е „да“ — продължава гласът. — Знаем. Знаем много за теб, Турлайф. Или може би трябва да те наричам Туфе?

Турлайф бързо се оглежда. Само колегите му го наричат Туфе.

— Кои сте вие? — пита той. — Какво искате?

— Имаме нужда от помощта ти.

— Моята помощ?

— Да, твоята помощ. Скоро ще разбереш защо. И когато ти кажем да се приготвиш, Туфе, ще правиш това, което ти казваме. Без да задаваш въпроси.

— Но… но…

— И, Туфе, ако ти пука за семейството ти, ще държиш езика си зад зъбите. Разбираш ли какво ти казвам?

Турлайф кимва.

— Не те чувам, Туфе.

— Да, да, да — казва той и кимва отново. — Разбирам.

— Добре. Ще поддържаме връзка.

29

— Ще запиша това, ако нямаш нищо против — казва Хенинг и показва мобилния си телефон. Пули кимва, обляга се назад на дивана и кръстосва краката си.

— Преди да започнем, искам да ми обещаеш едно нещо — започва Хенинг и го поглежда в очите. — Ако искаш да ти помогна, трябва да отговаряш на абсолютно всички въпроси, които ти задавам. Това означава никакви тайни от мен. Никакви. Съгласен ли си?

— Да — отговаря Пули и свива рамене.

— Ок. Добре. Да започнем с Юке Брулениус. Кой беше той?

Пули вдига чашата до устните си.

— Швед. И като повечето шведи в този занаят, Юке беше брутален и напълно безскрупулен.

— Но сте тренирали заедно?

Пули кимва и отпива.

— Юке беше мъж, който окупираше всяко помещение с присъствието си. Беше арогантен и силен и освен това обичаше да говори за мъжете, които е пребил. Да им се подиграва. Не всички бяха влюбени в него, ако разбираш какво имам предвид. Имаше и други бизнес интереси.

— Да, чух за тях. От къде можеш да си сигурен, че именно той е убил Видар Фел?

— Кой друг? Няколко дни преди Видар да бъде убит, двамата се скараха сериозно. Много хора чуха как Юке заплашва Видар.

— И всички неприятности започнаха, след като Видар бе открит мъртъв?

Пули кимва, след което му разказва за дискусиите във фитнеса и в апартамента му, където най-накрая успял да убеди всички, че сам ще се погрижи за този проблем.

— Но не е ли било малко рисковано да се срещаш с Юке насаме? Все пак си знаел на какво е способен.

— Да, но тогава името и репутацията ми значеха нещо за мен. И реших, че познавам Юке достатъчно добре, за да му се доверя. Споразумяхме се да дойдем сами и невъоръжени. Участвал съм в достатъчно гангстерски войни.

— Значи просто си се опитвал да предотвратиш една гангстерска война?

— Да. Наивен опит за дипломация, знам, но реших все пак да опитам.

Хенинг кимва.

— И така, разкажи ми какво се случи в нощта на убийството на Юке Брулениус.

Пули сваля бейзболната си шапка и се почесва по голия скалп, след което пак си я слага.

— Едва ли мога да ти кажа нещо, което вече не си чул или прочел. Срещата бе в единадесет часа, но когато пристигнах, той вече бе мъртъв.

— И не си видял никого по пътя към фабриката? Може би човек, който е отивал в другата посока?

— Не. Но срещата ми бе с Юке и не очаквах да видя друг човек…

— В съда си казал, че си пристигнал за срещата точно в единадесет часа, но си се обадил в полицията деветнадесет минути по-късно. Как ще обясниш това?

Пули свежда глава.

— Не мисля, че мога. Сигурно съм изгубил представа за времето.

Хенинг го гледа изпитателно няколко секунди.

— Това не звучи много убедително.

— Знам. Но нямам друго обяснение.

— Сигурен си, че си дошъл навреме за срещата?

— Да, разбира се. Рядко закъснявам за срещи и нямаше да закъснея точно за тази.

— Но все пак — настоява Хенинг. — Деветнадесет минути. Това е доста.

— Да… знам. Но ти давам честната си дума: Юке беше мъртъв, когато пристигнах. Освен това не забравяй, че ми трябваше известно време, за да се уверя, че наистина е мъртъв.

Хенинг дълго изучава Пули с поглед, след което бавно кимва. „Изглежда искрен“ — мисли си той и решава да продължи разговора.

— Сигурен съм, че си прекарал дълги часове, чудейки се кой може да стои зад това?

— Повярвай ми, изчетох всички документи в архива — отвръща Пули и се потупва по челото с показалец. — Не отричам, че имах много врагове, но се съмнявам, че някой от тях е бил достатъчно умен, за да ме натопи по този начин.

— Дори Роберт ван Дерксен?

Пули вдига глава.

— Защо питаш за него?

— О, просто съм любопитен. Чух, че двамата не сте се разбирали. А той също е бил добър приятел на Видар.

— Роберт е идиот — казва Пули с презрение в гласа. — Не мисля, че е способен да измисли нещо толкова хитро.

— Но си го научил на твоя марков удар с лакът?

— Да, но това беше преди сто години.

— Значи не мислиш, че той би могъл да стои зад това?

Пули клати глава.

— Роберт е толкова влюбен в себе си, че едва ли би могъл да направи нещо подобно, без след това да се похвали.

Хенинг кимва.

— Възможно ли е някой от другите да ти е завиждал? Заради богатството или общественото ти положение?

— Не, ние се уважавахме взаимно. Винаги съм вярвал, че ако уважаваш хората, те ще те уважават в отговор. Правил съм неща през живота си, с които не се гордея. Убеден съм, че има хора, които ми завиждат… но да стигнат чак дотам?

Пули махва с ръка, клати глава и отпива от чая си. Хенинг поглежда бележките си.

— Ами този бокс?

Пули започва да се смее.

— Като за начало, не съм работил като събирач на дългове от години. И не мога да си спомня последния път, когато съм използвал бокса. Може би в началото, преди да открия, че ударът с лакът ми е спечелил нещо като репутация. Трябваше само да запретна ръкави и хората плащаха. Защо бих отишъл на среща с Юке Брулениус с бокса? Не е логично. Някой очевидно го е откраднал, за да ме натопи. Но никой в съда не ми повярва. Заради проклетите деветнадесет минути.

— Докладва ли кражбата?

— Не. Дори не знаех, че боксът липсва.

— И никой не е влизал с взлом в апартамента ти?

— Не.

— Двамата с Вероника често ли каните гости?

— Да. Всеки ден се отбива някой приятел.

— Значи всеки би могъл да вземе бокса.

— Да.

— Кой има ключове за апартамента ти?

— Баба ми има един, в случай че загубим нашия, но тя е на осемдесет и седем години и живее в Енебак. И дори някой да открадне ключа й, това няма да му помогне. Имаме аларма против крадци. Двамата с Вероника сме единствените, които знаем кода.

„Ключът за апартамента“ — мисли си Хенинг и веднага се сеща за следователя на пожари Ерлинг Офус, който го е попитал дали е заключил вратата в нощта на пожара и дали е имало следи от влизане с взлом. Ако Пули не лъже и наистина е видял как някой влиза в двора на сградата на Хенинг, значи този някой е имал ключ. Но Хенинг има само един резервен ключ и той е при майка му. А тя никога не излиза от вкъщи, защото е болна и по цял ден седи в кухнята, прегърнала бутилка „Св. Халвард“.

Нещо иззвънява. Хенинг се оглежда.

— Как лети времето — казва Пули и изважда предмет от джоба си, който прилича на химикалка. — Имам диабет. Трябва да си бия инсулин няколко пъти на ден.

Той допира химикалката в крака си и натиска.

— Винаги съм се питал дали боли — казва Хенинг.

— Свиква се — отговаря Пули и връща химикалката в джоба си. — Вече не усещам почти нищо.

— Като с пиърсингите. Спомням си, че ти имаше няколко, преди да станеш бизнесмен.

— Да, нещо подобно е.

Те се усмихват един на друг. Някой чука на вратата. Нордбьо отваря и казва извинително:

— Времето изтече.

— Ок — отговаря Хенинг и поглежда Пули. Торбичките под очите му изглеждат още по-големи. — Но не сме свършили. Имам още много въпроси за теб.

— Трябва да дам няколко интервюта — отвръща Пули, — но да, ще се срещнем отново.

Стават и стискат ръцете си, след което Нордбьо извежда Хенинг от затвора по същия път, по който го е въвел. Точно като Егон Улсен, той излиза навън, свободен като птичка. И осъзнава колко е приятно да не бъдеш обграден от бетонни стени.

30

Турлайф извръща поглед от кухненския прозорец и се обръща към Елизабет. Тя го поглежда въпросително от другия край на масата и повтаря:

— Би ли ми подал солта, ако обичаш?

Турлайф вижда солницата до ножа си. Подава я на Елизабет, след което отново се обръща към прозореца. Той гледа през него към покривите на къщите, но не ги вижда. Около него дрънчат прибори и децата мляскат шумно.

— Ехо! На коя планета си?

Той поглежда Елизабет.

— Не си казал и една дума, откакто седнахме да вечеряме.

— Не съм… не съм много гладен.

— И това означава, че не можеш да говориш с нас?

Тя го пронизва с очи.

— Не се чувствам много добре — прошепва той, но изражението й не се променя. Турлайф не вижда никакво съчувствие в очите й. Може би знае, че я лъже. Въпреки че всъщност не я лъже. Наистина се чувства ужасно. Стомахът му постоянно се бунтува. Всяко нещо, което изяжда, сякаш налива допълнително масло в огъня. Откакто се е върнал вкъщи, е ходил три пъти до тоалетната. И четири пъти на работата.

Турлайф е събрал смелост да се обади на Антон Равндал точно преди края на работното време, но това не го е накарало да се почувства по-добре. Не знае какво е очаквал — да се свърже директно с източноевропееца с шведския акцент или пък да открие, че именно Равндал е карал синьото беемве. А по-късно е интервюирал Елизабет.

— Притежавате ли синьо беемве с регистрационен номер BR 65607?

— Ъъъ… да. Открихте ли колата ми?

Гласът на Равндал изведнъж е прозвучал изпълнен с надежда.

— Да съм я открил? Какво имате предвид?

— Преди няколко дни я откраднаха. Вие от полицията ли сте?

— Била е открадната?

— Да! Открадната… кой се обажда? Как се казвате?

Турлайф се е изкушил да затвори, но после е размислил.

Вместо това се е представил и е обяснил при какви обстоятелства е видял колата, без да споменава подозренията си.

— Колата ми сигурно вече е на другия край на континента — казва Равндал. — Полицаите рекоха, че е била заснета от камера във Вестфолд.

Двамата се уговорят да поддържат връзка, в случай че някой от тях разбере какво се е случило с колата.

— Мъжът, който те интервюира — казва Турлайф, прекъсвайки Юлие, която разказва за някаква игра с числа, на която я научили в детската градина. — Представи ли се?

Елизабет се обръща към него.

— Познавам хора, които работят в „Афтенпостен“ — обяснява той. — Може би познавам и него.

— Ако се е представил, не си спомням — отговаря тя.

— А спомняш ли си как изглеждаше?

— Ами… беше доста висок. Тъмнокос. Приличаше малко на Фурио от „Семейство Сопрано“.

— Италианецът с конската опашка?

— Да. Онзи, когото Кармела харесваше. Лично аз не си падам по такъв тип, но…

Елизабет изяжда едно парче шунка, след което набожда картоф, разтопено масло и резенче морков на вилицата си.

— Говореше ли норвежки?

— Какво имаш предвид?

— Мъжът, който те интервюира. Говореше ли норвежки?

— Разбира се, че говореше норвежки! Нали работи за норвежки вестник! Що за въпрос е това?

„Значи са повече от един“ — заключава Турлайф и побутва един картоф с вилицата си. Гласът по телефона му е казал да държи устата си затворена и да не казва на никого. Но как?

— Днес сети ли се да се обадиш за алармата против крадци?

— Имах страшно много работа — лъже я той. Елизабет клати глава. — Защо не я поправиш сама, щом е толкова спешно? — добавя Турлайф.

— Много добре знаеш, че не разбирам от такива неща.

Той не отговаря.

— Между другото, тази вечер ще излизам. Може би помниш това?

— А?

— Тази вечер ще излизам, а ти трябва да сложиш децата да си легнат.

— Да, разбира се.

— И това ли си забравил?

— Не — отвръща неохотно той.

— Господи, Турлайф. Казах ти преди няколко дни!

— Сигурен съм, че си го направила. Няма проблем, ще сложа децата да си легнат. Можеш да разчиташ на мен. Щом трябва да излизаш — излез. Какво ще правиш, между другото? Къде ще ходиш?

— Имам среща с другите майки.

Турлайф я поглежда объркано.

— Майките от отбора по футбол на Пол — обяснява тя. — Вие татковците също трябва да излезете заедно някой път. Забавно е.

Турлайф не отговаря. Забива поглед в чинията си и си мисли: „Слава богу, че ще излиза тази вечер“. Така няма да му се налага да я лъже повече от необходимото.

31

Веднага след като се връща вкъщи, Хенинг сяда на кухненската маса и пуска записа на разговора си с Пули. Изслушва го няколко пъти, водейки си бележки. Установява с раздразнение, че е забравил да му зададе няколко много важни въпроса.

Осъзнава, че трябва да си състави таблица с ключовите хора в живота на Туре Пули, за да му е по-лесно. Откъсва лист от бележника и започва да пише:

Но не бива да забравя и Ирене Отнес, Роберт ван Дерксен, няколко приятелки и приятели, персонала на „Сила & респект“, хора, които тренират там, други приятели, които евентуално могат да знаят нещо… „Твърде много са“ — мисли си Хенинг. И осъзнава, че има нужда от помощ. Обжалването на Пули ще започне всеки момент.

Спомня си вчерашния разговор с Фруде Улсвик, адвоката на Пули. Първият въпрос, който Хенинг му е задал, е „Помниш ли ме?“, защото отдавна не са разговаряли. Пули му задава същия въпрос по телефона миналата събота. Тогава Хенинг не забелязва нищо особено, но сега започва да се чуди. Наистина ли ще използваш тези думи, ако си знаменитост и не си давал интервюта от дълго време? Наистина ли ще попиташ „Помниш ли ме?“.

Хенинг клати глава. Не, ще кажеш „Знаеш ли кой съм?“. Въпросът на Пули намеква за някакви минали взаимоотношения. Но защо Хенинг ще помни Пули?

Бругелан често се шегува, че Хенинг има фотографска памет. Това не е далече от истината. През живота си Хенинг е забравял много неща, но никога лица или имена. Единственото нещо, което не си спомня ясно, са седмиците преди смъртта на Юнас.

Хенинг вдига глава. „Възможно ли е двамата с Пули да сме се запознали през тези седмици? Нима това обяснява защо Пули е седял пред апартамента ми през онази нощ?“

32

Вратата се отваря и Турлайф подскача стреснато.

— Здрасти, тате — казва Юлие. Тя е чисто гола, а косата й е мокра и сплъстена.

— Здрасти, миличка. Отново ли е време за баня с Мартин?

Тя кимва възбудено.

— Къде са дрехите ти?

Юлие го поглежда шашнато и на лицето й се изписва гузно изражение.

— Забравих.

— Тогава се качи горе, за да ги вземеш.

— Но Мартин трябва да си ляга.

— Тогава ще ги вземем утре. Хайде, да влизаме в банята. Ти също трябва да си лягаш.

— Но не искам да си лягам.

— Няма значение какво искаш, миличка. Ще си легнеш.

— Но тати, още не съм вечеряла.

Турлайф въздъхва.

— Ок. Какво ти се яде?

— Чипс.

— Чипс? Но Юлие, кой ден е днес?

Тя се замисля.

— Събота?

— Опитай пак — смее се той. — Ако искаш, мога да ти препека филийки. Или изяж една ябълка. Ти избирай.

— Хммммммммм. Ябълка.

— Добре. Но след това право в леглото, ясно?

— Ок, тати.

— Хайде, сядай.

— Но, тати, първо трябва да си обуя гащи.

Той отново се смее.

— Добре. Отивай да се обуеш, а аз ще ти обеля една ябълка.

Тя хуква към спалнята и започва да отваря и затваря чекмеджета. След малко дотичва обратно, дърпайки гащичките колкото се може по-нагоре. Изведнъж спира и на лицето й се изписва неутешима детска мъка.

— Какво има? — пита разтревожено Турлайф и хуква към нея. Юлие се хваща за палеца на крака и сълзите рукват. Той веднага разбира какъв е проблемът — проклетите разстояния между дъските на пода. Всичко хлътва между тях. От години с Елизабет си говорят, че трябва да ги поправят, но все не им достигат пари. Турлайф утешава дъщеря си и скоро тя спира да плаче, сяда на един стол и започва да дъвче първата четвъртинка от ябълката.

Мобилният телефон на Турлайф иззвънява. Той го взима от перваза на прозореца и вижда, че е получил есемес от неизвестен номер. Веднага започва да му се гади. Сваля снимка. Вижда зле осветено помещение, което бавно идва на фокус. Малка кръгла маса, върху която има няколко чаши. Картина на стената. Снимката е размазана, но Турлайф успява да различи усмихнатите лица на група жени. Очите му се спират на жената в центъра.

Елизабет.

Той се вглежда в чертите на лицето й.

Под снимката се появява съобщение: „Жена ти е прекрасна. Искаш ли да остане такава?“

33

Турлайф крачи неспокойно из дневната и постоянно проверява часовника и мобилния си телефон. Наближава единадесет и половина. „Проклета жена — мисли си той. — Защо още не се е върнала?“

Не отговори на нито едно от обажданията му, но това е нещо типично за нея и не трябва да го учудва. Всеки път, когато Елизабет излиза от вкъщи, особено ако е с приятелки, останалият свят сякаш спира да съществува за нея. Турлайф й завижда за тази способност да се изолира от ежедневието и проблемите. Той винаги се чувства задължен да проверява дали някой го е търсил. Не и Елизабет. А точно сега Турлайф иска да чуе гласа й повече от всякога. Защо се бави толкова, по дяволите?

Когато децата заспиват, Турлайф решава да излезе и да я потърси, за да се увери, че е добре, но после размисля. Ако те го видят, това само можеше да влоши нещата. А и къде може да я търси? Елизабет не му е казала къде отива. Може да е навсякъде в Осло.

Турлайф отново поглежда часовника си. „Трябва да направя нещо — мисли си той. — Ами ако нещо й се е случило на връщане? Ами ако са говорили с нея? Ако са я заплашили?“

Входната врата се затръшва. „Слава богу“ — мисли си той. Това трябва да е тя. Несигурни стъпки, които се приближават. Турлайф чува познатото дрънчене на ключове. Отваря вратата и я грабва за раменете.

— Ох! — възкликва Елизабет. — Уплаши ме.

Дъхът й вони на алкохол.

— Не ти ли е минавало през ума, че някой може да иска да се свърже с теб, когато си навън?

Елизабет понечва да влезе в апартамента, но спира.

— А? — казва тя. — Опитал си да се свържеш с мен?

— Да, опитвах цяла вечер! Не проверяваш ли телефона си?

— Не, аз…

Турлайф клати глава, обръща й гръб и се насочва гневно към кухнята.

— Здрасти и на теб — казва Елизабет и затваря вратата. Турлайф взима една чаша от шкафа и пуска студената вода.

— Нещо важно ли беше? — пита тя и изритва обувките си настрани.

Турлайф пълни чашата си.

— Какво се е случило? Всичко наред ли е?

— Не, всичко не е наред! — изкрещява той и отпива от ледената вода.

— Добре де, кажи ми какво става! — отговаря тя и влиза в кухнята. — Да не е станало нещо с децата?

— Не, те са…

Турлайф бърше устата си и отново й обръща гръб, неспособен да я погледне в очите.

— Какво тогава? Какво се е случило?

Той дълго се колебае.

— Нищо — казва накрая. — Просто… се уплаших.

— Уплашил си се? Защо?

Турлайф клати глава.

— Забрави. Просто вдигай, когато ти звъня и проверявай телефона си от време на време.

— Но, Турлайф — казва тя, прави крачка към него и имитира гласа на Юлие. — Обичам да се забавлявам, тати. Не разбираш ли?

— Да, но…

— От време на време имам нужда от малко лично пространство.

— Знам, но нашият живот заедно… той е… той е… — Турлайф клати глава. — Понякога имам да ти казвам нещо много важно или имам нужда от бърз отговор и това, че не вдигаш телефона си, е много дразнещо!

— Знам. Не съм добра в тези неща.

— Така е.

— От сега нататък ще проверявам телефона си по-често. Ок?

Прави още една крачка към него. Очите й блестят. Гурлайф я поглежда нежно. Притегля я към себе си и я прегръща.

— Забавлявахте ли се? — пита той, когато най-накрая я пуска.

— Беше страхотно. Но май се понапих малко — отвръща тя и взима чашата с вода от ръцете му.

— Да, дъхът ти мирише — казва Турлайф и размахва ръка под носа си. Но след това лицето му отново става сериозно и той понечва да я попита дали е забелязала нещо подозрително, но след това се отказва. Вместо това гледа как Елизабет поглъща водата в чашата и мляска доволно.

— Горката Хилде — казва тя и оставя празната чаша на масата. — Беше малко унизително. Нали не излиза много напоследък. И имаше един тип, който… ами… не знам…

Турлайф я поглежда право в очите.

— Май си падаше по една от нас. Почерпи всички ни с по едно питие. Всъщност с по няколко.

— Така ли?

— Сигурна съм, че утре сутринта ще ми излязат през носа — казва тя и клати глава.

— Как изглеждаше?

— А?

— Мъжът, който ви черпеше? Как изглеждаше?

— Не си спомням. Защо искаш да знаеш?

— Ами, аз…

Турлайф извръща очи.

— Спокойно, не се интересуваше от мен. Кой би се интересувал от майка с две деца?

— Стига, стига. Не говори такива неща за себе си. Не ти позволявам.

Елизабет се усмихва с блеснали очи.

— Говореше ли норвежки? — пита той.

— „Говореше ли норвежки?“ Защо постоянно ми задаваш този въпрос?

— Не ти го задавам постоянно.

— Напротив. По-рано тази вечер ме попита дали онзи журналист от „Афтенпостен“ е говорил норвежки. Да не си полудял? Защо ме питаш дали всеки човек, когото срещам, говори норвежки?

— Аз… — той свежда глава.

— Не го чух да казва каквото и да било, така че не знам — отговаря Елизабет. — Просто седеше там, хилеше се, гледаше ни, кимаше и вдигаше чашата си към нас. Това е всичко, което помня. А, чакай. Беше малко закръглен. И плешив. Но изглеждаше як, сякаш редовно ходи на фитнес. Но не се притеснявай — не е мой тип.

Елизабет го поглежда и се усмихва. Не е вързала косата си и черният водопад се спуска свободно върху раменете й. Турлайф не може да откъсне очи от красивата й уста.

— Говоря сериозно — казва той и отново я притегля към себе си. — Да не съм те чул да говориш такива неща за себе си. Ясно?

Елизабет затваря очи и се усмихва.

— Ти си най-страхотната, най-прекрасната жена на света — прошепва той.

Тя отваря очи и го целува по устните. Дъхът й мирише на алкохол, но това вече няма значение.

— Благодаря — казва нежно тя.

Турлайф преглъща, за да прогони буцата, заседнала в гърлото му. И осъзнава, взирайки се дълбоко в очите й, че въпреки късния час и изтощителния ден, Елизабет никога не е изглеждала по-привлекателна.

34

Сутрешната планьорка вече е започнала, когато Хенинг нахлува в стаята на първия етаж. Редакторът на отдел „Новини“ Коре Йелтланд го поглежда от далечния край на масата, а директно срещу него седи Хайди Шус.

— Здравей, Хенинг — извиква Коре, когато Хенинг влиза. — Радвам се да те видя. Сядай, сядай.

— Извинявайте, че закъснях — казва той. — Нещо… нещо изникна.

— Не се притеснявай, не се притеснявай.

Хенинг сяда, а Хайди го поглежда злобно.

Не би закъснял, ако не е прекарал по-голяма част от сутринта издирвайки стари телефонни архиви, тъй като Теленор15 държат информацията онлайн само три месеца. Така и не е открил това, което е търсел. Директивата на Европейския съюз за запазване на данните също не му е помогнала, защото е търсел информация отпреди повече от година.

— Тъкмо обсъждахме днешните истории, истории, истории — изкрещява Коре и лицето му се сгърчва в гримаса. Хенинг още не може да свикне със заболяването на редактора, който страда от синдрома на Турет. А това, че косата му стърчи във всички посоки, не го прави да изглежда по-сериозен.

— Искаш ли да добавиш нещо? — изкрещява той, гледайки Хенинг.

Той прочиства гърлото си и осъзнава, че всички го гледат.

— Не, аз… — поглежда Хайди. — Нямам нищо против и днес да се занимавам с разпределянето на статии в документацията, ако все още имаме недостиг на персонал.

— Разпределяне на статии!? — възкликва Коре. — Защо, по дяволите, искаш да правиш това? Твоята работа е да бъдеш навън, Юл. Да преследваш истории.

Бузите на Хайди поруменяват.

— Добре тогава, ще правя това…

— Ок, идеално — отсича Коре и поглежда часовника си. — Имам още една планьорка, ПЛАНЬОРКА! — провиква се той. Хенинг се опитва да потисне напушилия го смях. Поглежда към Ивер Гюнешен и забелязва, че той прави същото. Коре скача на крака и излиза от стаята, следван по петите от Хайди. Хенинг е последен, вървейки зад Ивер.

— Трябва да го наричаме Глашатая — шегува се той. — Глашатая и Орела. Чудесен екип.

— Добро заглавие за филм — отговаря Хенинг.

— Да. „Старски и Хъч“. „Телма и Луиз“. „Глашатая и Орела“.

Изкачват се до втория етаж и сядат зад бюрата си. Хенинг поглежда Ивер, който се е втренчил в монитора си. „Може би Ивер ще ми помогне — мисли си той. — Достатъчно умен е“. Няколко секунди се колебае дали да го попита, но после поклаща глава.

Турлайф едновременно обича и мрази да кара Юлие до детската градина всяка сутрин. Мрази да го прави, защото тя винаги избухва в сълзи на раздяла. Обича да го прави по същата причина. У дома тя винаги предпочита Елизабет. Юлие винаги иска мама да я сложи да си легне, да й прочете приказка, да си поиграе с нея. Но в детската градина тя иска само него.

За щастие, днес има само усмивки. Той я прегръща и прошепва в ухото й, че мама ще я вземе от детската градина в четири часа, както обикновено. След това започва ритуалът по сбогуването:

— Обичам те — казва той. — От тук до луната.

— Аз те обичам оттук до слънцето. Не, до Мароко!

— А — казва Турлайф. — Това е много далече.

Тя кимва и го стиска силно. Турлайф едва се измъква от тънките й ръчички. След това започва да й маха. Дори след като се връща на паркинга пред детската градина, той продължава да маха към прозореца, където тя винаги стои. Както обикновено, той й изпраща няколко въздушни целувки и получава една в отговор. Както всеки път.

„Деца“ — мисли си Турлайф и отваря вратата на колата. Единственото нещо, за което ги е грижа, е откъде ще дойде следващото лакомство или следващата игра. Дори не могат да си представят опасностите, които дебнат в истинския свят. Само едно нещо има значение за тях — да хапнат нещо сладко в неделя.

Поглежда часовника си и вижда, че ще закъснее. Понечва да включи двигателя, но точно тогава вратата се отваря и някакъв мъж сяда до него. Турлайф се обръща и отваря уста, за да възрази, но след това осъзнава кой е този мъж.

Мъжът от беемвето.

Фурио.

Турлайф едва не получава инфаркт. Мъжът го поглежда невъзмутимо.

— Карай — нарежда му той.

— Но…

Мъжът поглежда часовника си.

— След три минути един мой приятел ще влезе в едно училище, намиращо се недалече от тук. Ще седне в стола и от време на време ще се разхожда до стаи 38 и 39, където Елизабет Холан преподава днес — с изключение на четвъртия час, който й е свободен. От поведението ти днес зависи дали тя ще се прибере от работа. Разбираш ли какво ти казвам? Слушаш ли ме?

Турлайф кимва отривисто и преглъща шумно.

— Карай.

Турлайф завърта ключа с треперещи пръсти. Двигателят се събужда, но после изгасва. Той прави втори опит и този път успява. Бузите му са пламнали от напрежение. Едва успява да си поеме дъх.

— Карай — нарежда мъжът за трети път. Турлайф включва на първа скорост и колата подскача, когато освобождава съединителя. Потегля, провирайки се между паркирани коли, деца и техните родители, държащи резервни дрехи и кутии с храна за обяд. След това поема надолу по хълма към кръстовището.

— Н-накъде? — заеква Турлайф.

— Точно това е хубавото — отвръща мъжът. — Избирай.

— Да избирам?

— Да.

— Аз… не разбирам.

— Съвсем прост избор. Ако завиеш наляво, жена ти ще умре. Ако завиеш надясно, четиримата ще ядете мексиканска храна този петък.

Турлайф е като онемял. „Жена ти“. Включва десния мигач. Мъжът се усмихва.

— Добре — казва той. — Мъдър избор. Сега ще се обадиш в работата и ще им кажеш, че днес си болен.

— Болен?

Турлайф превключва на втора скорост.

— Да. Болен. Но до утре ще оздравееш и ще се върнеш на работа.

— Но…

— Ако не помниш номера, имаш го записан в мобилния си телефон.

Турлайф зяпва мъжа, който отново се усмихва. Очите му са като две кубчета лед. Турлайф вади мобилния си телефон от вътрешния джоб на якето си, открива номера на TV2 с треперещи пръсти и натиска зелената слушалка. Затиска телефона между ухото и лявото си рамо и насочва колата към средното платно. Има чувството, че сърцето му се е качило в гърлото. Спира на второ кръстовище и поглежда съседната кола. Жената на шофьорското място отвръща на погледа му. Турлайф се чуди дали може да я помоли за помощ по някакъв начин, но веднага осъзнава колко безнадеждно е това. Как ще я помоли? С какво?

Гури Палме вдига след първото иззвъняване.

— Здрасти, Гуре. Аз съм, Туфе.

— О, здрасти, Туфе.

— Здрасти. Аз… не се чувствам добре днес.

— Така ли? — пита тя със съчувствие в гласа. — Съжалявам.

Турлайф затваря очи.

— Надявам се, че не е нещо сериозно? — продължава тя.

— Повърнах тази сутрин, но съм сигурен, че до утре ще се оправя.

— О, не се тревожи за това. Мога да помоля Труде да намери някой да те замести утре.

— Не, не. Ще се оправя дотогава.

— Е, щом си сигурен.

— Всичко ще бъде наред.

— ОК, радвам се да го чуя. Оздравявай бързо.

— Благодаря.

Турлайф затваря и рязко си поема дъх. Мъжът до него пляска с ръце.

— Браво — казва той. — Това за повръщането ми хареса. Започвам да си мисля, че ще се справиш много добре днес, Туфе. Бива те по импровизациите. Много обещаващо. Тук завий надясно.

Мъжът сочи към едно кръгово кръстовище. Есенните цветове на парк „Фругнер“ блестят на сутрешното слънце.

— Имам още един много важен въпрос за теб — казва мъжът и се обръща към Турлайф. — Избирай — пешеходец или велосипедист?

35

Хенинг преглежда купчината листа на бюрото си. Трябват му само няколко минути, за да установи, че нито един от случаите, които е разследвал в месеците преди смъртта на Юнас, не може да бъде свързан с името на Туре Пули — поне ако съди по бележките, които си е водил през този период. Разбира се, той все още не може да си спомни кого е интервюирал в седмиците преди смъртта на Юнас. А бележките нямат дати.

„Трябва да има нещо“ — мисли си той. Нещо, което да му напомни какво е разследвал в седмиците преди пожара. Не е открил нищо интересно в архивите — само обичайните статии за грабежи, нападения и няколко съдебни присъди. Не може ли да позвъни на някого? Да говори с някого?

Известно време Хенинг се чуди дали да не се обади на Нора, но самата мисъл го ужасява. Освен това, докато са били женени, те са работили за конкурентни вестници и рядко са обсъждали случаите, които разследват. И са се разделили няколко месеца преди смъртта на Юнас. Нора ще изпадне в истерия, ако разбере, че Хенинг се рови в миналото, което тя всячески се опитва да забрави в стремежа си да започне наново с Ивер.

„Записите ми! — изведнъж се сеща Хенинг. — Старите записи на разговорите с моите източници, които направих, за да мога да ги цитирам и да имам някакви доказателства, в случай че някой започне да създава неприятности след публикуването на някоя статия. Може би има нещо в тях?“ Записите, които е направил, откакто се е върнал на работа, се намират в дървен шкаф в кухнята на апартамента му. Ами старите записи?

Издърпва чекмеджетата на бюрото едно след друго, но всички са празни. Спомня си, че след ремонта са му купили ново бюро. Хенинг става, минава покрай кафе-машината и се насочва към мястото, където преди е бил новинарският отдел. Но старите шкафове и бюра вече не са там.

Хенинг влиза точно когато редакторът на отдел „Новини“ връща слушалката на вилката след телефонен разговор.

— Старите офис мебели, които имахме — започва Хенинг и привлича вниманието на Коре Йелтланд. — Знаеш ли какво се е случило с тях?

— Излязоха в пенсия, заедно със стария велоергометър — отвръща Коре и слага ръце зад главата си. Мишниците му са мокри от пот. Хенинг тактично извръща очи. — Защо питаш? Да не мислиш да ремонтираш апартамента?

— Не.

— Попитай Ида какво е станало с мебелите. Мисля, че тя отговаряше за ремонта.

— Ок, благодаря.

— Прекрасен ден за разходка, нали?

Турлайф не отговаря.

— Лично аз много обичам да шофирам. Никога не пускам радиото. Предпочитам тишината. Помага ми да мисля. Не си ли съгласен?

Турлайф поглежда към мъжа до себе си, но не казва нищо. Вижда нещо лъскаво в джоба на якето му. Мъжът носи ръкавици. Скоростомерът показва сто и два километра в час, като ограничението е сто. Всеки път, когато Турлайф превишава 110 километра в час, мъжът поглежда към скоростомера и на лицето му се изписва загриженост.

— Внимателно — казва той. — Не искаш да ни спре полиция, нали?

„Разбира се, че искам“ — мисли си Турлайф всеки път. През ума му минава да направи нещо напълно откачено, като например да катастрофира в канавката, надявайки се, че само той ще оцелее. Но страхът го кара да стиска волана и да се подчинява. Сърцето му препуска толкова силно, че почти заглушава рева на двигателя.

Попитал е мъжа какво има предвид под „пешеходец или велосипедист“, но той само се е усмихнал и е пренебрегнал въпроса. Но има нещо, което тревожи Турлайф дори повече от това. Мъжът изобщо не се опитва да скрие лицето си. Не се ли страхува, че Турлайф ще даде негово описание на полицията?

Отговорът на този въпрос е прост и брутален. Не им пука. Когато всичко свърши, те вече няма да имат нужда от него и просто ще го убият. Затова мъжът не се притеснява от факта, че Турлайф знае истинската му самоличност и ще запомни лицето му.

— Къде отиваме? — пита той.

Минават покрай отбивката за Хулместран, движейки се на юг по Е-18.

— Още не сме стигнали. Ти просто карай. И не превишавай позволената скорост.

Мобилният телефон на мъжа иззвънява. Той сваля ръкавицата си и натиска няколко копчета. Когато свършва, слага ръката си на дръжката на вратата и поглежда през прозореца. Турлайф гледа ту към пътя, ту към пейзажа от лявата страна на шосето, където дърветата стават все по-многобройни. Но днес не вижда пасящи елени, а само стърнища с цвят на ръжда и бали сено, покрити е бели найлонови покривала, разпилени из полетата като снежни топки. Мъжът слага ръкавицата си.

Един час по-късно завиват към Ларвик.

— Когато стигнеш кръговото кръстовище, завий наляво — заповядва мъжът и посочва табела, на която пише „Фритзьое Бриге“16. — Влез в паркинга.

Турлайф бавно вкарва своя опел „Астра“ в подземния паркинг, където всеки звук отеква като в пещера. Минават под черната дървена арка на входа и виждат табела, според която днес има специална оферта за рибешки кюфтета — само 49.90 крони за килограм. На паркинга има десетина коли и предостатъчно свободни места.

— Паркирай до онази кола — казва мъжът и посочва тъмносиньо беемве. Турлайф маневрира около белите колони. Беемвето е същото като онова, което е видял пред фермата „Бугстад“, само че регистрационният номер е различен. Той поглежда към мъжа, който се усмихва лукаво.

— Паркирай тук и ще сменим колата.

Турлайф натиска спирачката и изключва двигателя. В колата става мъчително тихо. Някой затръшва врата в далечината. Изревава двигател. Излизат. Турлайф усеща миризма, която му напомня за палубата на ферибот. Чува постоянно бръмчене над главата си. Мъжът се приближава до беемвето, но минава от другата страна и хвърля ключовете на Турлайф, който е толкова изненадан, че едва успява да ги хване.

— Искаш аз да карам?

— Да видим колко те бива — казва мъжът и гласът му отеква в паркинга. Ухилва се. — Влизай.

36

Оставят Ставерн зад себе си и минават покрай ливади за езда, полета с лукови насаждения и няколко църкви. Мъжът нарежда на Турлайф да спре в аварийната лента до едно поле с царевица, стигаща до прозорците на колата. Отвън него той вижда протока Скагерак, който разделя Норвегия от Дания. Във водата има множество лодки, както малки, така и големи. В небето над тях се носят бели и тъмносиви облаци.

— Искаш ли да изключа двигателя? — пита Турлайф. Слънцето го напича през прозореца. Мъжът до него гледа към стар гараж с ръждясали врати и черен ламаринен покрив. Когато чува въпроса, той обръща цялото си тяло към Турлайф.

— По-рано днес те попитах накъде искаш да поемем. Помниш ли?

— Д-да.

Мъжът посочва напред, където шосето се извива наляво в дълга, плавна крива.

— Стотина метра по-нататък има кръстовище. Нямаш право на десен завой и трябва да караш направо, но въпреки това ще те попитам. Надясно или наляво?

— К-какво?

— Надясно или наляво?

— Но…

— Надясно или наляво?

— Не знам! Накъде искаш да карам?

— Помниш какво ти казах по-рано днес, нали? Питам те за последен път: надясно или наляво? Наляво и жена ти умира. Надясно и всички ще ядете мексиканска…

— Надясно — отговаря веднага Турлайф. — Ще завия надясно, Ок?! Защо просто не ми кажеш накъде искаш да карам? Ще направя всичко, за да спася жена си! Приятелката си!

— Добре, Туфе. Не забравяй това, което току-що ми каза: ще направиш всичко, за да спасиш жена си, приятелката си. Страхотно. Сега тръгвай. Придържай се към шосе 301.

— Какво ще правим, когато стигнем?

Мъжът не отговаря. Турлайф въздъхва и включва на скорост. Отново излиза на пътя и бавно увеличава скоростта до 60 километра в час. Следва дългата крива наляво и не след дълго вижда табелата за шосе 301. Натиска спирачката, за да вземе завоя, след което продължава напред и ускорява нагоре по малкия хълм. Тясното шосе е обградено от гъста гора, която от време на време отстъпва на полета с лукови или картофени насаждения. Не се разминават с нито една кола. Турлайф стиска волана. Малки странични пътища продължават надясно към ферми и хижи, които не вижда.

— Спри там.

Мъжът сочи към избеляла кафява ограда пред парцел, който няма обозначения. Турлайф вижда надгробни плочи, стърчащи от добре поддържаната трева. Паркира между две брези, чиито клони хвърлят плътна сянка.

— А сега какво? — пита Турлайф.

— Ще чакаме. Можеш да изключиш двигателя.

Няколко минути седят в тишина. След това чуват приближаваща кола. Черна котка пробягва през пътя и изчезва в храстите. Колата се появява, профучава покрай тях и отново става тихо. Не след дълго се появява трактор. След това двама велосипедисти. Турлайф забелязва, че мъжът ги проследява с очи, видимо заинтригуван.

Изведнъж той се обръща към него и казва:

— Идеално.

— Кое?

— Виж огледалото.

Зад тях се задава мъж със слушалки, тъмносин анцуг и синьо яке. Той тича за здраве, но без да бърза.

— Изчакай да мине покрай нас.

Турлайф чака, следейки мъжа в огледалото. Той изпреварва колата, без да й обърне внимание. Просто изчезва зад завоя. Минава още една минута.

— Ок, включи двигателя.

— Какво ще правим?

— Прави това, което ти казвам.

Двигателят изревава.

— Какво искаш да направя?

— Карай. Бързо.

Турлайф натиска педала на газта. Колата ускорява. Тичащият мъж се появява пред тях. Стигнал е основата на дълъг склон, който се извива като змия.

— По-бързо! — казва мъжът и се обляга напред.

— Защо?

— Защото искам да го блъснеш.

— Не мога да го блъсна. Ще го убия!

— По-бързо!

Турлайф се подчинява, стиснал волана. Мислите подскачат в главата му като влакче на ужасите. Какво да прави сега? Не може просто да блъсне този човек!

Минават покрай къща, пред която има табела, рекламираща изложба на скулптури.

— Там живеят хора! — крещи Турлайф.

— Какво от това?

— Ами ако ни видят? Ами ако зад нас има други коли?

— Мисли за жена си. Мисли за това, което ще й направим, ако не го прегазиш.

— Не мога да го направя — крещи той.

— Разбира се, че можеш!

От очите на Турлайф бликват сълзи и му пречат да вижда пътя. Той ги затваря и опитва да примигне, но сълзите продължават да бликат. Едва си поема дъх. Двигателят отново изревава и колата напредва към тичащия мъж. Гората от двете страни на пътя изведнъж изчезва, заменена от лукови насаждения. Замирисва на лук, а сърцето на Турлайф всеки момент ще изскочи от гърдите му. Той надава отчаян стон и ръцете му извиват волана към тичащия мъж. „Ще те блъсна — мисли си Турлайф. — Ще те блъсна сега.“

Той затваря очи и чака сблъсъка на колата с човешкото същество, чийто живот всеки момент ще отнеме. Живота на един невинен мъж. Но сблъсъкът така и не идва. Гумите на колата така и не се извиват към чакълената ивица отстрани на пътя, отвъд която започват луковите насаждения. Турлайф отваря очи. Няколко метра напред има остър ляв завой и те летят към поле, където червените цветчета на картофите все още напомнят за лятото. Турлайф отчаяно се опитва да овладее колата и да се върне на пътя. Чува писък на гуми. Успяват да вземат завоя в последния възможен момент. Турлайф е сграбчил волана и диша тежко. Тичащият мъж зад тях се е заковал на място и размахва юмрук към колата.

„Провали се — мисли си Турлайф. — Не издържа изпита.“

Поглежда към мъжа до себе си, който вече е набрал номер на мобилния си телефон и го притиска до ухото си.

— Здрасти, аз съм — казва той и хвърля един леден поглед към Турлайф. — Той оплеска нещата. Убий жена му.

37

Връзката ключове, която му е дала главната редакторка Ида Каролине Увесен, дрънчи в ръцете на Хенинг. Един от тях влиза в ключалката на складовото помещение в мазето, където са натрупани излишните офис мебели — поне докато някой не намери подходящо място за нея.

— Най-вероятно ще остане там завинаги — отбелязала е Ида.

Тя няма представа къде са записите на Хенинг. По време на ремонта е царял истински хаос и твърде много хора са участвали в изнасянето на мебели от офиса. Впечатлението за хаос е подсилено, когато той влиза в стаята, задръстена до тавана със столове, бюра, стари компютри, кутии с жици и кабели, мишки и клавиатури, папки и лавици, шкафове и монитори.

Хенинг премества един стол, добира се до първото бюро и отваря чекмеджетата едно по едно. Всички са празни. Бюрата са идентични, така че той няма друг избор, освен да ги претърси всичките, надявайки се, че ще извади късмет. Проправя си път и започва. Скоро навлиза в ритъм, отваряйки и затваряйки чекмеджета. Но без резултат.

„Може би първо са изпразнили чекмеджетата“ — мисли си той. Затваря очи и си представя, че е човекът, извадил касетките със записите от бюрото му. Може би ги е сложил в отделна кутия? Може би дори ги е облепил с тиксо? Хенинг отваря очи и открива кашоните, натъпкани с вещите, извадени от бюрата и шкафовете. Но скоро осъзнава, че те са били пълнени на произволен принцип. Трябват му десет минути, за да прерови всичките и да установи, че в тях няма никакви аудиокасети.

Отново се оглежда. В ъгъла зад кашоните вижда нелакирана чамова полица, отрупана със стари канцеларски материали, листове хартия с логото на „Новините 123“, пликове, химикалки и дори чадъри и бели тениски. Хенинг си проправя път до полицата, прескачайки един прашен компютър, след което започва да разглежда предметите на рафта, който е на нивото на очите му. Нищо интересно. Застава на пръсти и сваля една кутия от най-горния рафт. Но когато го прави, тя се продънва и съдържанието й се изсипва в краката му. Той се навежда и усеща остра болка в кръста и хълбоците си. Това е болка, която понякога се връща, за да му напомни нещо, което никога няма да забрави — хлъзгавото перило и фаталния плочник два етажа по-надолу. Хенинг стиска зъби и започва да рови в боклука около краката си. Празен бележник. Записки от Норвежката конференция за разследваща журналистика. Компютърна мишка. Три химикалки. Две полупразни кутии с кламери… и купчина аудиокасети, завързани с жълто тиксо. Инициалите ХЮ са изписани с маркер отстрани, заедно с въпросителен знак.

Хенинг се усмихва доволно. „Значи все пак някой ги е прибрал“ — мисли си той и преброява осем касети, като всяка съдържа около четири часа записи. Веднага осъзнава, че няма да може да се концентрира върху нищо друго, докато не ги изслуша всичките. Може би трябва да помоли Хайди Шус за два дни отпуска.

Мобилният му телефон прекъсва мислите му. На екрана пише „Неизвестен номер“, но Хенинг вдига.

— Туре Пули се обажда. Улсвик ми каза, че си искал да говориш с мен.

Хенинг се изправя и болката в кръста отново го прорязва.

— Да. Благодаря, че се обади.

Той се опитва да подреди мислите си, но накрая задава първия въпрос, който се появява в главата му:

— От къде се познаваме?

Минават няколко секунди, но Пули не отговаря.

— Първият път, когато говорихме по телефона, ти ме попита дали те помня. Това не е въпрос, който ще зададеш на човек, с когото никога преди не си говорил. Но аз не си спомням някога да сме се срещали. Не помня нищо от седмиците преди смъртта на сина ми. Затова се чудех дали не сме се запознали малко преди пожара в апартамента ми. Така ли е?

Секундите минават, а Хенинг става все по-напрегнат.

— Някъде четох, че не обичаш да даваш интервюта, Пули. Може би съм се опитвал да си уредя интервю с теб? Това ли е била причината?

Пули не отговаря.

— Може би съм работил върху случай, свързан по някакъв начин с теб?

Тишина.

— Защо си бил пред апартамента ми онази нощ?

Пули въздъхва.

— Не мога да ти кажа нищо за това, Юл.

— Защо не?

— Просто не мога. Тук подслушват телефонните разговори.

— Не ми пука за това.

— Да, но на мен ми пука.

— Ако искаш да ти помогна, трябва да не ти пука.

Пули въздъхва. Същото прави Хенинг, докато Пули обмисля отговора си.

— Не мога да ти кажа по телефона — отвръща накрая той.

— Тогава ми отговори на този въпрос: от къде знаеше, че съм отново на работа?

Тишина.

— Супер — изсумтява Хенинг. — Този случай не ме интересува. Късмет с обжалването.

38

— Не! Не го прави, моля те, не го прави!

Турлайф сграбчва мъжа за рамото и го дръпва към себе си.

— Гледай пътя!

Колата занася и излиза от пътя. Турлайф пуска мъжа и извива волана, връщайки гумите на асфалта. Веднага след като се уверява, че няма да катастрофират, той отново започва да се моли:

— Не го прави! Ще направя всичко, което поискаш, моля те, дай ми още един шанс, моля те, не я наранявайте, не я убивайте!

— Твърде късно е, Туфе. Дадох ти шанс.

— Не, не може да е твърде късно! Ще направя всичко, което поискаш. Каквото и да е то. Моля те.

Турлайф плаче. Мъжът не му обръща внимание.

— Моля те — повтаря той и удря волана с юмрук. Пътят свършва. Турлайф спира колата, обляга глава на волана и започва да хлипа.

— Завий надясно — нарежда мъжът и се обръща към него. — Има кола зад нас. Завий надясно — повтаря той, този път по-силно.

Турлайф бавно се изправя. Пред очите му се вихри червена мъгла. Не вижда накъде отива колата, само усеща, че скоростта нараства. „Убих я — мисли отчаяно той. — Аз съм виновен. Днес ще излезе от работа за последен път. Никога повече няма да види децата.“

„Децата — мисли си той. — Господи!“

— Моля те! — повтаря немощно Турлайф. — Ще направя всичко. Всичко. Обещавам. Следващия път ще се справя.

Но мъжът не отговаря.

Турлайф кара мълчаливо. Пътят е тесен, с трева от двете страни. Цветовете се смесват и въртят в главата му.

Отново се свлича напред и избухва в ридания. Колата почти спира. Мъжът посяга и хваща волана, за да не излязат отново от пътя. След това поглежда Турлайф.

— Ок — казва спокойно той. — Ще ти дам втори шанс. Турлайф бързо вдига глава и зяпва мъжа: никога не е предполагал, че може да изпита такава искрена и дълбока благодарност към човек, който само преди няколко минути го е накарал да убие човешко същество.

— Благодаря ти — казва той. — Благодаря ти от сърце.

Дишането му е накъсано, гърлото пресъхнало. Турлайф затваря очи и устните му произнасят още едно беззвучно „благодаря“.

— Успокои ли се вече? Можеш ли да караш?

Турлайф примигва, избърсва сълзите от очите си и кимва.

— Ок, тогава карай.

Турлайф подсмърква и натиска газта. Бузите му горят. Пот се стича надолу по лицето му. Минават покрай голям стъклен парник, който изглежда като идеалната мишена за деца, въоръжени с камъни.

— Искаш ли да обърна? — заеква той.

— Не.

— Но какво… къде…

— Просто карай към паркинга. И се придържай към този път.

— Но не искаш ли да…

— Не сега.

Турлайф опитва да се успокои. Бърше потта и сълзите от лицето си и натиска педала на газта. Заливат го безкрайни вълни на облекчение. Изпитанието е свършило. Поне засега. В същото време не може да не се пита какво му предстои — какво ще трябва да направи и на кого. „Но защо аз? — пита се той. — Какво съм направил?“

Двадесет минути по-късно се връщат в подземния паркинг под „Фритзьое Бриге“. Турлайф паркира до собствената си кола.

— А сега какво? — пита той и изключва двигателя на беемвето.

— Сега можеш да се върнеш вкъщи. И когато се прибереш, искам да се държиш нормално. Не казвай на никого какво си правил днес. Имаме хора в полицията. Ако се опиташ да предупредиш някого, няма само да убием жена ти.

Турлайф е онемял от шок.

— Сега се прибирай вкъщи — повтаря мъжът.

— Но какво трябва… кога искате да…

— Ще се свържем пак с теб. Сега се прибирай вкъщи.

Турлайф остава в колата.

— Защо правите това с мен? — пита тихо той.

Мъжът не отговаря.

— Ок — въздъхва Турлайф и отваря вратата на колата. Излиза и се насочва към своя автомобил. Прозорецът на беемвето се спуска надолу.

— Карай внимателно — казва мъжът. — Не искаме да ти се случи нищо лошо. Ако опиташ да се нараниш, съдбата на семейството ти ще бъде още по-ужасна.

— Разбирам — кимва Турлайф.

— И не забравяй да оправиш процепите между дъските в кухненския под — казва мъжът.

39

Веднага след като излиза от паркинга, Турлайф набира Елизабет, но тя не вдига мобилния си телефон. Поглежда часовника си. „Сигурно още е в час“ — мисли си Турлайф и поема към Осло по Е-18. Докато кара към вкъщи, й звъни през няколко минути, но Елизабет вдига чак когато Турлайф минава покрай Сандвика.

— Здравей — казва разтревожено тя. — Какво се е случило?

Турлайф затваря очи. Гласът на Елизабет му носи такова облекчение, че едва не избухва в сълзи. Вместо това рязко си поема дъх и успява да се овладее. Обмисля отговора си много внимателно.

— Нищо.

— Господи, Турлайф, търсил си ме осем пъти! Помислих, че се е случило нещо с децата!

— Нищо не се е случило.

— Не можеш да ми причиняваш това.

— Къде си? — пита той, опитвайки се да я разсее.

— Къде съм? На работа, разбира се. Ти къде си? Чувам, че си в движение.

— Да, в колата съм. И аз съм на работа.

— Защо си ме търсил осем пъти?

— Защото… можеш ли да ми направиш една услуга? — пита той.

— Да, разбира се, но…

— Можеш ли да вземеш децата? Аз май ще закъснея.

— Взимам ги всеки ден! Защо ме молиш за това? Няма нужда да ми звъниш осем пъти, за да ме помолиш да направя нещо, което правя всеки ден. Да не си полудял?

— Не. Просто… — той клати глава, — просто карай внимателно, ок?

— Да карам внимателно? Господи, Турлайф, нали ти караш колата в момента? Какво ти става, по дяволите?

— Нищо, просто се шегувам — казва бързо той, надявайки се, че Елизабет ще му повярва.

— Кога ще се върнеш? — въздъхва тя.

— Не съм сигурен.

— Така си и мислех. Ако те няма до пет часа, ще вечеряме без теб.

— Ок. Бъди внимателна. Аз…

Турлайф не може да довърши изречението и затваря, но веднага съжалява за това. Трябваше да я предупреди, да й каже да бъде нащрек и… Ами ако подслушват мобилния му телефон? Ако подслушват нейния? Със сигурност са влизали в дома им, тъй като мъжът в колата знаеше за процепите между дъските на пода. На Турлайф му се гади при мисълта за другите неща, които мъжът е видял. Децата. Тяхното ежедневие.

„Не мога да говоря с никого за това — заключва Турлайф. — Не мога и не смея. Но как ще се измъкна от този кошмар? Не мога просто да правя това, което ми казват, защото после със сигурност ще ме убият. Първо аз убивам, а после убиват мен.“

— Не! — възкликва той и натиска педала на газта. Трябва да измисли нещо.

40

Опашката в магазина за алкохол и цигари на пазара „Грьонлан“ не е много дълга. Хенинг купува две бутилки ликьор „Св. Халвард“ и излиза навън, вдишвайки ароматния въздух, напоен с миризмата на екзотични подправки. Въздухът в тази част на Осло винаги ухае приятно. Докато върви, той си припомня разговора с Пули. „Просто не мога“ — казал е той. А Хенинг просто не може да губи времето си, опитвайки се да помогне на мъж, който е свикнал винаги да получа това, което иска, и който, поне според Ирене Отнес, има навика да лъже. Но в същото време Хенинг знае, че не може да се откаже от случая. Надява се, че Пули ще има над какво да разсъждава до следващия им разговор.

Както винаги, той заварва майка си в кухнята, със запалена цигара между пръстите. Втора цигара дими в пепелника до нея.

— Здрасти, мамо — крещи той, опитвайки се да надвика радиото. За пореден път са пуснали „Да загубя своята религия“ на REM. — Как си?

Тя вдига глава от вестника на масата и го поглежда раздразнено.

— Погледни това — изсумтява. — Виж какво са направили с вестника ми.

Хенинг отива до кухненския плот и оставя бутилките. Вижда, че днешното издание на „Афтенпостен“ е било прегънато.

— Колко досадно — крещи той и опитва да изглади смачкания вестник. Тя избутва ръката му с пренебрежителен жест. Песента на REM свършва и агресивен женски глас изпълва кухнята, четейки новините. Кристин Юл го поглежда.

— Купи ли ми ликьор?

— Да.

— Би ли…?

Тя махва с ръка към шкафа. Хенинг го отваря и взима една чаша. Развинтва капачката на една от бутилките и накланя гърлото към чашата, но спира в последния момент.

— Тази чаша е мръсна, мамо.

Тя го стрелва с поглед, но не казва нищо. Хенинг пуска кранчето и изчаква водата да стане топла, след което измива и изсушава чашата. Но после открива, че кърпата е влажна. Помирисва я, но бързо извръща глава и поглежда към майка си.

„Тя има нужда от човек, който да се грижи за нея — мисли си той. — Някой, който да й помага. Очевидно не може да се справи сама.“ Или пък се е предала. Хенинг не знае кое от двете е по-лошо и не е сигурен, че има значение. Разбира се, той не може да очаква от сестра си Трине да губи безценното си време — все пак тя е министър на правосъдието.

Хенинг слага пълната чаша пред майка си, до ласкава статия за Трине и нейния съпруг, която съвсем случайно се е озовала на масата. Заглавието е „Искаме деца!“.

— Купи ли ми цигари? — пита тя и изпива ликьора на екс.

— Не, защото не си ми казала.

— Не си ми купил цигари?

Хенинг е шокиран от яростта в гласа й, която веднага е заменена от остра кашлица. Той сякаш чува как белите й дробове се разкъсват на парчета. Слага ръка на гърба й, но тя дърпа ядосано и сочи към респиратора до стената. Кашлицата е толкова дълбока, че Хенинг започва да се притеснява, че ще повърне. Избутва машината до нея и закача маската на лицето й с помощта на синята еластична лента, след което я включва. Скоро дишането й се успокоява. Няколко минути по-късно кашлицата заглъхва. Известно време тя просто седи и бавно вдишва и издишва.

Хенинг изчаква дишането й да се нормализира, след което излиза и заключва след себе си. Отвън все още чува съскането на машината, която я поддържа жива — поне засега. И осъзнава, че се чуди дали ще му е мъчно, когато майка му умре.

41

Изведнъж юрганът става горещ и започва да го задушава — въпреки че допреди малко се е тресял от студ. В дневната Пол се надбягва с Ендре, един от новите му съученици.

Веднага след като се е прибрал, Турлайф си е легнал, оправдавайки се със стомашен вирус. Знае, че няма да може да ги погледне в очите, без след това да припадне от ужас. А те биха си помислили, че е полудял — нещо, което не звучи толкова далече от истината. Какво, по дяволите, ще прави сега? Те го наблюдават двадесет и четири часа в денонощието. Мъжът с конската опашка му е казал, че имат хора в полицията. Има ли някой, който може да му помогне? Може ли да се измъкне по някакъв начин?

Изведнъж го осенява нова мисъл. Кога се е развалила алармата против крадци? В неделя? Вече не е сигурен кой ден от седмицата е, но май е било в неделя. Може би някой е влязъл в апартамента ни, докато сме били във ферма „Бугстад“ — мисли си той.

Стряска го силно тупване. Чува детски смях, идващ от дневната. Смехът на Пол го кара да се усмихне. Стъпки се отдалечават, но други се приближават. Вратата на спалнята се отваря. Турлайф отново подскача, но вижда Юлие, застанала на прага. Тя се е нацупила и това е достатъчно, за да вледени кръвта му.

— Какво се е случило, миличка?

— Пол каза, че не мога да рисувам.

— Така ли? — казва Турлайф нежно. — Не го слушай, любов моя. Пол иска да се изфука пред Ендре. Рисуваш прекрасно. Мама ми каза, че си се научила да рисуваш сърца.

Лицето на Юлие се разчупва в усмивка.

— Може ли да ти покажа?

— Да, моля!

Малките крачета топуркат по дъските на пода. Тридесет секунди по-късно Юлие се връща в спалнята, държейки лист хартия.

— Виж, тати.

Сияеща от гордост, тя му показва своята рисунка на сърце с дебел червен флумастер.

— Уау! — възкликва той. — Какво фантастично сърце!

— Искаш ли да ти нарисувам още едно?

— Много.

Широка усмивка и още топуркане. Турлайф сяда в леглото и поглежда сърцето. Прилича на дупе. Но е сърце. Най-прекрасното сърце, което някога е виждал.

И то му дава една идея.

— Юлие? — провиква се той.

— Да?

— Защо не донесеш флумастерите си тук? Искам да те гледам, докато рисуваш.

— Искаш да ме гледаш?

— Да, страшно много. Може и аз да нарисувам нещо.

— Да!

След няколко секунди тя отново се появява, но изпуска кутията с флумастери и те се разпиляват по пода.

— О! — възкликва Юлие.

— Няма нищо, миличка — казва той. — Просто ги събери отново.

— Трябва да ми помогнеш.

Турлайф въздъхва, знаейки, че флумастерите никога няма да бъдат събрани, докато не стане от леглото и не ги събере сам, може би с изключение на два-три. Така че прави точно това: става. Цялото тяло го боли, но идеята му вдъхва енергия. Излиза в дневната и не вижда никого — нито Пол, нито Ендре, нито Елизабет.

— Хайде — казва той и вдига последния флумастер. — Трябва да намерим нещо, върху което да сложим листата, за да не изцапаме чаршафите. Или мама ще се ядоса.

— Ще рисуваме в леглото?

— Да. Ще си направим палатка, за да можем да седим вътре и да рисуваме. Няма ли да е забавно?

— Много забавно!

— Хайде тогава.

Той я побутва към леглото, след което взима двата вестника от нощното шкафче и се качва при нея. Обвиват се с юргана. Турлайф сяда по турски, така че юрганът да образува стена около тях. Юлие слага вестника под листа, на който ще рисува.

— Слушай — казва той, за да привлече вниманието й. Тя не отговаря, защото е твърде заета с това да си избере флумастер от кутията. — Имаме ли чипс?

Юлие го поглежда.

— Но тати, днес не е събота.

— Знам. Но можем да се престорим, че е — прошепва той.

Лицето на Юлие засиява.

— Изтичай да донесеш малко. И гледай никой да не те види. Или поне мама да не те види.

— Добре, тати.

Крачетата й топуркат по пода. Скоро се връща, стиснала плик с чипс, с широка усмивка на лице. Покатерва се на леглото и дава плика на баща си. Той го отваря и й предлага. Юлие взима едно парче и го схрусква. Отново се усмихва.

— Внимавай да не правиш трохи — прошепва Турлайф. — Мама не трябва да разбере какво правим, ясно?

Юлие се усмихва съзаклятнически и кимва, след което продължава да дъвче. Баща й също си взима чипс от плика. Но той е твърде солен и Турлайф едва не го изплюва от отвращение. Подава торбичката към Юлие. Тя си взима още и продължава да рисува. Сърце след сърце. Червени и жълти, черни и лилави.

— Тати, защо плачеш?

— Не плача — подсмърква той.

— Тогава защо бузите ти са мокри?

— Ей така.

Той я гледа дълго време: бързите й движения, сплетената й коса, следите от доматен сос в крайчеца на устата й. Махва кичур коса от очите й.

— Това ще стане много красиво — казва той и сочи рисунката.

— Ти какво ще нарисуваш, тати? — пита го Юлие.

Турлайф поглежда червеното сърце, след което вдига глава към тавана, оглеждайки го за нещо малко и кръгло, което може да е камера. Но не вижда нищо. Въпреки това се навежда и прошепва в ухото й:

— Ще нарисувам кола. Красива кола.

42

Хенинг си купува багета от „Дели де Лука“ на път за вкъщи и я изяжда, докато върви. Мисълта за това, което го чака, го кара да ускори крачка.

Хайди му е позволила да си вземе отпуска до края на седмицата, въпреки че е въздъхнала тежко, когато Хенинг е отказал да й даде причина. Вместо това тя казва:

— Добре. И без това имаш нужда от малко почивка. Изглеждаш ужасно.

Хенинг не отговаря.

Сега той влиза в апартамента си, сяда на дивана и вади миникасетите със своите инициали. Обелва тиксото, смачква го на топка и го хвърля на кухненския под. Касетите не са надписани, така че няма представа кои са записани точно преди смъртта на Юнас и кои години преди пожара.

Хенинг отваря шкафа и открива стария си магнетофон, включва го в контакта и пуска първата касетка. Скоро чува собствения си глас.

— Какво мислите за начина, по който „Статойл“ се занимаха с този проблем?

След това чува женски глас, който не може да идентифицира:

— Обещанията на „Статойл“ по отношение на моята роля и на защитата на човешките права бяха кухи и подвеждащи. Този отделен случай беше симптом на един много по-мащабен проблем.

Хенинг превърта напред. Женският глас бучи в продължение на дванадесет минути и тридесет и шест секунди. След кратка пауза се чува втори женски глас, който Хенинг веднага разпознава:

— Мъжът бе намушкан в гърдите. Закараха го в болница „Улевал“, но състоянието му е неизвестно. Нападателят е жена, която в момента е в ареста.

Гласът принадлежи на заместник-комисар Пиа Ньоклеби. Той е професионален и сериозен. Такъв е всеки път, когато я помоли да му даде няколко цитата за вестника. Хенинг превърта напред и попада на история за сексуален тормоз над ученици. Едва тогава осъзнава, че тази касета е била записана поне една година преди смъртта на Юнас. Открива химикалка, маркира касетата с черен хикс и пуска следващата.

Очертава се дълга нощ.

43

Чувството преди болезнената контракция винаги е ужасно — когато тялото знае, че трябва да повърне, но се опитва да пребори неизбежното. А след това то се случва, въпреки всичко. Турлайф пада на колене и стомахът му се сгърчва, след което изпразва съдържанието си в тоалетната. Червата му са разтърсени от продължителни конвулсии, но от устата му не излиза нищо друго, освен слюнка. Той не поглежда надолу. Смрадта, която се надига от тоалетната чиния, е достатъчна. От очите му се стичат сълзи. Става и пуска сифона. Звукът на течаща вода отеква в банята и вътре в главата му, където събужда хаотична смес от мисли и чувства. Турлайф едва се държи на краката си. Отива до мивката и пуска кранчето.

Спомня си какво е казал на Тури Палме вчера: „Тази сутрин повърнах“. Лъжа, която се е сбъднала по-малко от двадесет и четири часа по-късно. Ще може ли днес да отиде на работа?

Измива лицето си. Поглежда водата, която се стича по веждите и брадата му. „Не можеш да прегазиш човек — казва си той. — Не можеш да убиеш човешко същество“. Самата мисъл го кара отново да падне на колене пред клозета. Опитва се да пренебрегне противното чувство, но няма как да го направи. Вече е само въпрос на време. Той се навежда над тоалетната чиния и прегръща порцелана. Самата миризма е достатъчна, за да му се догади, но излиза само слюнка. Слюнка и слуз. Започва да плюе.

След малко се изправя и пак наплисква лицето си с вода. Поглежда часовника — 5:30. След четири часа и половина трябва да е на работа.

Трябва да се стегне.

Хенинг заспива към три часа сутринта и като никога не сънува Юнас. Няколко часа по-късно го събужда мобилният му телефон, но когато натиска зелената слушалка, връзката се разпада.

Изпива половин чаша топла кола и дръпва завесите. Отива в кухнята, излива останалото от снощи кафе в едно канче и го пъха в микровълновата. Докато чака кафето да се стопли, той поглежда касетите на кухненската маса. Шест от тях са маркирани с големи черни хиксове. Бележникът до тях е изпълнен със записки, но сърцето на Хенинг не забива по-бързо, докато ги гледа със сънени очи.

Микровълновата иззвънява. Хенинг вади канчето и внимателно сръбва от горещата течност. Сяда и слага слушалките на главата си. С бавни, все още сънени движения, той пъха седмата касета в магнетофона и я пуска. Чува собствения си глас. Скучни въпроси. Вяли отговори. „Знаете ли какъв е бил мотивът?“ Хенинг превърта напред, напред и пак напред. Отпива от кафето и пуска записа. „А после какво предприехте?“ Превърта още напред, спира, пуска касетата. Чува мъжки глас:

— … могат да ме убият.

Хенинг вдига глава. Превърта назад и пуска записа.

— … рискувам живота си, като говоря с вас. Ако ме открият, ще ме убият.

Хенинг отново спира касетата. Гласът принадлежи на Расмус Биелан. Влиза в интернет и си припомня неговата история.

Биелан е бил осъден за контрабанда на наркотици в началото на деветдесетте. Хенинг си спомня, че са му дали дълга присъда — седем или осем години. Когато го освободили, започнал работа като дърводелец, но без особен успех. Фирмата, която създал, „Биелан, Биг & Болиг“, просъществувала едва осемнадесет месеца.

Като много други хора, обявили банкрут през този период, Биелан решил да опита късмета си в Бразилия, или по-точно в Натал — перлата на Атлантическия океан и град с население от 800 000 души. През пролетта на 2006 г. във вестник „Дагенс Нерингслив“ се появила статия за това как градът се е превърнал в убежище за норвежки престъпници. Мръсни пари били използвани за построяването на луксозни вили, които после били продавани на норвежци, зажаднели за слънце и изкушени от добрите цени. Но те дори не подозирали, че вилите били построени от криминални банди, които, разбира се, не плащали никакви данъци в Норвегия. Дори членове на прочути мафиотски организации като „Б-гиенген“ и „Свенскелиген“ инвестирали парите си на пазара за недвижимо имущество в Натал.

През 2004 г. Расмус Биелан се оженил за бразилка. Тя отговаряла за привличането на инвеститори, а той се занимавал със строителството. Заедно започнали да изграждат малък квартал с жилищни сгради и натрупали достатъчно печалби, за да инвестират парите си. Но хората, които ръководели нещата в Натал, не искали да отстъпват дял от пазара си на Биелан и неговата фирма.

През есента на 2006 г. един от неговите бизнеспартньори бил намерен убит в покрайнините на едно рибарско селце, където Биелан и жена му смятали да построят нов квартал. Полицаите заключили, че мъжът, застрелян три пъти в главата и с портфейл, пълен с пари, е станал жертва на въоръжен грабеж. Биелан бил ужасен.

Статията, публикувана в „Дагенс Нерингслив“, довела до мащабна норвежко-бразилска полицейска акция, започнала на девети май 2007 г. и в която взели участие 230 полицаи. Операция „Немезис“ била най-мащабната полицейска акция в историята на провинция Рио Гранде до Норте. Претърсени били тридесет и три апартамента и помещения и били конфискувани пари и вещи на обща стойност 300 милиона крони. В същото време осемдесет полицаи извършили операция „Рай“ в Осло, нахлувайки в десетки помещения, свързани с пране на пари от Натал. В бразилския град били арестувани четиринадесет човека, а в Осло — единадесет. По-късно норвежкият отдел за финансови престъпления подвел седем души под отговорност.

Расмус Биелан и неговата съпруга не били сред арестуваните, въпреки че офисът на фирмата им бил обискиран. Това довело до подозрения, че Биелан бил доносник, а нахлуването на полицията в офиса на фирмата му било за заблуда на противника. Не след дълго била обявена цена за главата му и Биелан се покрил. Скоро из цяла Норвегия плъзнал странният слух, че един треторазреден норвежки строителен предприемач е мишена номер едно за няколко престъпни банди.

Точно тогава Хенинг научава от един свой източник, че Биелан е уредил сметките си със своите норвежки кредитори и се опитва да влезе в програмата за защита на свидетели, което се е отдавало на много малко хора от създаването й през 2004 г.

След няколко телефонни разговори Хенинг най-накрая се свързва с посредник, който се съгласява да помоли Биелан за интервю, но молбата е категорично отхвърлена. Хенинг на практика се е отказал, но после посредникът се свързва с него и му казва, че Биелан е размислил.

Един облачен ден през лятото на 2007 г. двамата се срещат в Хък Бич. Хенинг си спомня мъж, който се страхува от собствената си сянка и прави всичко възможно, за да изглежда невинен и несправедливо обвинен. На теория да говориш с най-търсения мъж в Норвегия е истински журналистически триумф, но Хенинг остава с лош вкус в устата — не защото вярва, че Биелан го лъже, а защото има чувството, че му позволява да го използва като говорител. Друго изискване на Биелан е Хенинг да не споменава молбата му да бъде включен в програмата за защита на свидетели, която онзи момент се обработва, защото това щяло да го направи да изглежда още по-виновен. Не може и да съобщи на читателите си, че Биелан възнамерява да остане в Норвегия. Хенинг си спомня заглавието на статията: „Не съм доносник!“.

„Може би това е отговорът“ — мисли си той. Може би хората, търсещи Биелан, са решили, че Хенинг знае къде се намира той заради интервюто. Но защо ще подпалват апартамента му?

Може би е имало предишни опити да се свържат с него, преди да се стигне до палежа. Може би не са искали да го убият, а просто да го накарат да стане по-услужлив. Независимо от мотивите им, всичко е било напразно. Хенинг дори не знае самоличността на посредника. Преговаряли са чрез анонимен имейл адрес.

Намира статията си в интернет. Чете я и заключва, че е доста добра. Направил е чудесна снимка на Биелан в гръб, с качулка, скриваща главата му и гледащ към фиорда Осло. Тайнствена и романтична снимка. В статията има много нова информация за читателите. Докато я чете, Хенинг си припомня мъжа, който е бил преди смъртта на Юнас. Чува глада в гласа си — глад за сензационни разкрития и истории. Разпознава чувството, но не защото възнамерява да напише статия за Юнас, а защото усеща, че е попаднал на нещо.

Търси по-скорошна информация за Биелан в интернет, но не открива абсолютно нищо. „Това сигурно означава, че са одобрили молбата му за нова самоличност“ — мисли си Хенинг. Или с други думи Расмус Биелан може да е навсякъде в Норвегия и просто няма как да го открие отново. А и не е сигурен, че това ще му помогне.

„Б-гиенген“ и „Свенскелиген“, мисли си Хенинг. Той знае, че в Осло не са останали много членове на „Свенскелиген“. А не може просто да почука на вратата на шефа на „Б-гиенген“ и да го попита дали е отговорен за палежа, довел до смъртта на шестгодишно момченце. Трябва да измисли някакъв друг начин да се добере до тях.

Но как?

Отговорът е очевиден, въпреки че не му е по вкуса.

Туре Пули.

44

Преди Турлайф да отключи колата, той спира и се оглежда. Коли и автобуси фучат по улица „Бигдьой“. Минувачите пресичат безшумно, движейки се по пешеходната пътека. Но никой не върви към него. Ръцете му треперят докато отваря вратата и влиза. Поглежда в огледалото. Не вижда никого.

Поема си дъх, включва двигателя и потегля към центъра на Осло. Паркира на улица „Киркегатен“. Тъкмо изключва двигателя, когато някой чука на предното стъкло. Турлайф се стряска и подскача, но вижда само мъж по долнище на анцуг и бяла тениска, който се отдалечава бавно от колата.

След това забелязва жълтото листче, залепено за стъклото. Излиза и вижда мъжа точно преди да се скрие зад ъгъла. Той не поглежда назад. Турлайф отлепя бележката и прочита: „Катедрала Осло. Пет минути.“

Обзема го паника. Дълго време просто не може да си поеме дъх. Отново се започва. Краката му омекват, той залита напред и се обляга на капака на колата, за да не падне. Стои така известно време, след което се изправя и вдишва дълбоко.

Тръгва нагоре по „Киркегатен“, в посока към катедралата, чиито зеленясали куполи се извисяват в небето над града. Стъпките му са бавни и неуверени, сякаш тайничко се надява, че краката му ще се подкосят и ще го отърват от тази съдба. Турлайф зяпа лицата на минувачите, с които се разминава, опитвайки се да привлече вниманието им, но никой не отвръща на погледите му. „Сам съм — мисли си той. — Аз съм единственият, който може да се справи с това.“

Пресича „Карл Юхансгате“ и продължава към катедралата, чудейки се дали няма да избухне в сълзи. Вратата е отворена. Турлайф пресича улицата при стоянката за таксита и хлътва в мрака. Както винаги, той е изумен от тишината, която цари вътре.

Чува мърморене и вижда пръсти, сочещи тавана, стъклописите и картините. Поглежда часовника си. Трябва да се върне на работа след пет минути. Псува беззвучно и веднага чувства вина заради мястото, където се намира. Срамът му се изпарява, когато усеща миризмата на кожено яке зад себе си. Обръща се и зяпва същото безмилостно лице, което вчера едва не го е накарало да загуби разсъдъка си.

Известно време двамата стоят един срещу друг. Мъжът дълго се взира в Турлайф, преди да кимне и да потъне навътре в мрака на катедралата. Турлайф тръгва след него. Сядат на една пейка. Мъжът изчаква група японски туристи да се отдалечат. След това бърка във вътрешния джоб на коженото си яке и вади кутия. Внимателно я отваря и я показва на Турлайф.

— К-какво е това? — прошепва той, заинтригуван въпреки себе си.

— Това — казва мъжът почтително, — е игла.

45

— Добре ли си?

Турлайф поглежда загриженото лице на Тури Палме.

— Пребледнял си. Сигурен ли си, че трябва да работиш днес?

— О, да — отвръща Турлайф и се усмихва измъчено. — Ще се оправя. Но май няма да успея да започна монтажа днес.

— Няма проблем. Ще излъчваме материала чак в събота — казва съчувствено Палме. — Наистина ли си добре? Изглеждаш ужасно.

— Ще се оправя — уверява я той.

Няколко секунди Палме го гледа изпитателно, след което слага ръка на рамото му.

— Добре. Защото днес е голям ден.

Качват се в бяло пежо 207 с познатото лого на телевизията, залепено отстрани, и потеглят. Турлайф е изтръпнал — сякаш тялото, седящо в колата, не е неговото. Не чувства седалката под себе си.

Поглежда през прозореца, търсейки нещо, в което да се загледа и загуби, но не открива нищо подходящо. Само деца в паркове и хора в кафенета. Живот. Ежедневие. Чувства се по същия начин, както се е чувствал сутринта. Сякаш нещо се мъти. Нещо ужасно. Гади му се. Малката кутийка ще прогори дупка във вътрешния му джоб.

Турлайф чува гласа на мъжа в главата си:

— След работа можеш да се прибереш вкъщи. Но първо трябва да ни направиш една малка услуга. Ако го сториш, ще те оставим на мира и ще можеш да се върнеш към стария си живот, сякаш нищо не се е случило. Ако откажеш, ще убием не само теб, но и децата ти.

Турлайф затваря очи.

Колата спира. Той излиза. Земята под краката му е мека. Уле Райнертсен, другият оператор, отваря багажника. Двамата вадят камерите и апаратурата. Турлайф премята единия прожектор през рамо и усеща, че челото му е мокро от пот. Камерата сякаш е по-тежка от обикновено. Светът около него губи очертания, пред очите му пада мъгла. Оставя се да го водят през врати и надолу по коридори. Спира на прага на някаква стая. Зяпва сивия под, чувствайки се като в капан между белите бетонни стени.

— ОК — казва Тури. — Ще имаме нужда от петнадесетина минути, за да се приготвим. Нали така, Туфе?

Той кимва. Чува любезен мъжки глас, който отговаря, че няма проблем и ще се върне след малко. Турлайф е последният, който влиза в стаята. Оставя торбите, триножниците и камерата на пода. Стаята е малка и тясна. По средата има маса от дърво и стъкло. Завесите са украсени с малки дантелени пеперудки.

— Какво ще кажеш? — пита го Райнертсен. — Два прожектора и камера точно зад Гури, някъде тук?

Той прави квадрат с ръцете си. Турлайф кимва.

— И ще го заснема как влиза.

— М-м.

— Би ли ми подал триножника, ако обичаш?

Райнертсен сочи единия триножник. Турлайф се подчинява. Зад него Палме крачи нагоре-надолу и чете бележките си. През следващите минути вниманието на Турлайф е заето с това, което трябва да свърши. Той наглася камерата „Панасоник“ 905 и намира един микрофон. При нормални обстоятелства би казал на събеседника на Палме: „А сега трябва да закача това за вас, за да ви чуваме“, но не знае дали ще може да го направи.

Турлайф опитва да се съсредоточи върху осветлението. Три прожектора, може би един от тях изтеглен назад, за да създаде илюзия за дълбочина чрез контраст. Светлината, идваща отзад, е твърде ярка. Ще трябва да дръпне завесите.

Работата го разсейва и за кратко той се чувства малко по-добре. Но после си спомня какво му предстои да направи.

След петнадесет минути Турлайф е готов. Вдишва дълбоко, бърка в джоба си, вади кутийката, отваря я, обръща се, внимателно поставя иглата в лявата си ръка, затваря кутийката и я връща в джоба си. „Направи всичко — мисли си той. — Трябва да направиш всичко.“

Вратата до него се отваря. Турлайф вижда как лицето на Палме засиява. Това е нейната маска за пред камерите. Усмихва се. Протяга ръка. Турлайф едва се държи на краката си. „Никога няма да успееш да го направиш — прошепва някакъв вътрешен глас. — Ще се провалиш. Никога няма да успееш.“

Стаята се смалява. Турлайф стиска пръстите си. Краката му омекват. Въздухът става влажен и лепкав. Палме кимва и се усмихва и на практика прави реверанс.

— Благодаря ви за това, че дойдохте. Това интервю е много важно за нашата телевизия.

На прага застава огромна сянка. Турлайф вдига глава. Тъмни татуировки. Женско лице на едната ръка.

Среща очите на грамадния мъж. Той протяга ръка. Турлайф я взима в своята и чува гласа на мъжа, който е дълбок и гърлен.

— Туре Пули.

Ръката на Турлайф изчезва в огромния юмрук. Едва успява да отвърне на ръкостискането. Вдига глава и казва с немощен глас:

— Турлайф Бренден. П-приятно ми е.