Фантомна болка

90

Един часа следобед. „Това означава, че Петер Холте едва ли си е вкъщи, тъй като неделните тренировки са свещен ритуал“ — мисли си Хенинг и спира пред голям блок на Херслебсгате. Натиска звънеца на братовчеда на Туре Пули. Никакъв отговор. Опитва отново и чака тридесет секунди, преди да се признае за победен. След това натиска всички копчета на интеркома, надявайки се, че поне един от живущите ще направи това, което правят повечето хора — просто ще го пусне да влезе.

Няколко секунди по-късно Хенинг затваря вратата зад себе си с доволна усмивка и влиза в дълъг коридор. Стълбището е запречено от три детски колички. От горния етаж се носи арабска музика. Хенинг с мъка се провира между количките. Спира на третия етаж и чука на вратата на Холте. Опитва и звънеца, но без успех. Навежда се и разглежда ключалката. Тя е съвсем обикновена.

Преди няколко години е написал статия за това колко е лесно да проникнеш в чужд дом. Отнели са му петнадесет минути търсене в интернет, за да научи, че най-ефективният начин да разбиеш една стандартна ключалка е да използваш метод, наречен „тласък“. Това е техника, изобретена от един датски ключар преди четвърт век. Използва се специален празен ключ, наречен „ключ за тласък“, който е изрязан така, че да влиза във всяка ключалка. Но ключът не се вкарва докрай, а само до половината. След това се удря с чук или нещо подобно. Това позволява ключът да бъде завъртян и вратата да бъде отворена.

Хенинг е изпробвал метода на собствената си входна врата, а после в къщата на свои приятели. Когато най-накрая приемат, че им е направил услуга, прониквайки с взлом в къщата им, те с радост му предоставят няколко добри цитата за статията. Хенинг така и не махва „ключа за тласък“ от връзката си с ключове. Сега решава, че това е идеалният момент отново да го изпробва.

Не е сигурен какво се надява да открие в апартамента на Холте, но тъй като не може да принуди тези хора да говорят с него, трябва да намери някакъв друг начин да научи повече за тях.

Хенинг си слага чифт латексови ръкавици, вади чука, взет от вкъщи, плъзга ключа в ключалката и го удря. Звукът отеква между стените. След това завърта ключа и отваря вратата.

Лесна работа.

Тишината, която го посреща, засилва убеждението му, че в апартамента няма никой. В коридора има два чифта идентични ботуши и чифт износени маратонки. На закачалката виси черно кожено яке „Алайв Форс“. Бялата хоризонтална линия през гърдите и белите квадрати, украсяващи ръкавите, правят якето да изглежда като нещо, излязло от научнофантастичен филм. Хенинг лесно може да си представи как Холте го носи.

Тръгва на оглед из апартамента. Вляво има малка кухня, пълна с мръсни чинии и чаши. Печката е покрита с пръски и петна. Под синята дървена маса са натрупани празни шишета от бира и диетично безалкохолно, няколко бутилки текила и десетина буркана с протеинови добавки. Стените са незавършени. Хенинг не вижда аларма против крадци.

Влиза в дневната. На пода до камината лежат две тежки гири. Пред телевизора е натрупана планина от дивидита — смесица от холивудски екшъни и тренировъчни филми с мускулести мъже на обложката. В центъра на стаята има огромен сушилник за дрехи, натоварен с чорапи, бельо и тениски. На една от тениските има щампа с три маймуни, закрили очите, ушите и устата си. На друга пише „Затова са приятелите“. Има и тениска на Metallica, разбира се. Всички тениски са с малък размер, най-вероятно за да стоят прилепнало.

Хенинг отново спира и се ослушва, но не чува нищо обезпокоително. Приближава се до секцията в дневната и започва да рови из чекмеджетата. Намира менюта на ресторанти, батерии, кабели и кутия с чисто нова видеокамера. Отваря шкафа с напитките, проверява зад книгите, поглежда в чекмеджето под телевизора, зад дивана, под дивана и във всеки шкаф, но не открива нищо интересно.

В спалнята го посреща миризма на застоял въздух, но той устоява на изкушението да отвори прозореца. Методично претърсва шкафовете и чекмеджетата, но открива само един буркан със стероиди. Под леглото има прах, прахосмукачка и прозрачна пластмасова кутия, пълна с юргани и възглавници. Книга на Минет Уолтърс събира прах на нощното шкафче. Хенинг не може да си представи, че мъж като Холте отделя много време за литература, но повечето хора считат криминалните романи за леко четиво.

Банята мирише на плесен. В шкафа над мивката има само паста за зъби, пяна за бръснене, няколко лосиона и конец за зъби. Хенинг поглежда към коша за пране и вижда тениска, опръскана с кръв. „Кръвта на Ивер?“ — пита се той. Изкушава се да вземе тениската, но вместо това я снима.

Рязко се обръща, когато от стълбището се чува затръшване на врата. Входната врата на сградата. Хенинг хуква към коридора и излиза от апартамента, движейки се напълно безшумно. Стъпките приближават. Оглежда се за друг изход. Шумът от долния етаж става все по-силен. Изхлузва обувките си и безшумно се изкачва по стъпалата до четвъртия, а след това и до петия етаж. Обляга се на стената, дишайки тежко. Стъпките спират. Хенинг не може да бъде сигурен, но му се струва, че някой стои пред апартамента на Холте. Може би все пак не е отишъл във фитнеса?

Дрънкане на ключове. Хенинг чува как един от тях е вкаран в ключалката и завъртян. Но вратата не се отваря. Сякаш ключът е заседнал вътре.

Някой изръмжава, но Хенинг не разпознава гласа. Вратата най-накрая се отваря, след което се затръшва. Хенинг се възползва от шанса. Не губи време с обувките си, а хуква надолу по стълбите по чорапи. Хлъзва се и едва не полита надолу. Хваща се за перилото, за да не падне. Едва когато стига фоайето, спира да си поеме дъх. Бързо поглежда нагоре.

Не вижда никого.

91

Светлина. Това светлина ли е?

Точки в далечината. Черни точки, които танцуват нагоре-надолу. Нещо иззвънява. Пулсиращ звук, който се приближава. Очите му се отварят. Да, това е светлина. Появява се нещо бяло. Постепенно всичко идва на фокус, но той не разпознава нищо. Къде се намира?

На тавана жужи вентилатор. Усеща движение до себе си. Опитва да се обърне натам, но това се оказва невъзможно. След малко вижда ярко, усмихнато лице, надвесено над него.

— Здравейте, Ивер. Радвам се, че се върнахте при нас.

Железните пръсти около врата му. Тежките юмруци, летящи към лицето му. Не е успял да избегне нито един от тях. По дяволите!

— Казвам се Мария.

— Здравей, Мария.

Гласът му звучи странно. Сякаш принадлежи на някой друг.

— Ще кажа на доктора, че сте буден, и той ще дойде да ви прегледа.

Тя се отдалечава от него.

— Чакайте — казва той с ръждясал глас.

Мария се връща. Хубаво лице. Красива усмивка. Все още не може да помръдне.

— Парализиран ли съм?

Топла усмивка.

— О, не. Няма опасност от това. Гипсиран сте и имате превръзки, които известно време ще затрудняват движенията ви. Но ще се оправите.

Ивер потъва обратно в матрака.

— От кога съм тук?

— От петък.

— А днес е?

— Днес е неделя.

Ивер кимва предпазливо. Помни права коса, сресана назад и мъж с набола брада. Мъж, който говори шведски. Ресторант „Якоб Олс“. Вечеря. Есемес. За Хенинг. Мария отново се отдалечава, но Ивер я вика обратно.

— Да?

— Можете ли да ми направите една услуга?

Хенинг тъкмо излиза от блока на Петер Холте, когато телефонът му иззвънява.

— Да? — пита той с надежда в гласа.

— Ивер е буден — казва Нора.

— Така ли? — възкликва Хенинг. — Това е страхотно. Има ли… има ли някакви дълготрайни поражения?

— Не мисля.

— Казал ли е нещо?

— Не много.

— Докторите казаха ли нещо за травмите му?

— Не, в момента пътувам за болницата. Но… той иска и ти да дойдеш.

Хенинг спира.

— Казал е това?

— Да. Ти си бил… първият човек, за когото е попитал.

Хенинг чува разочарованието в гласа й, но точно сега не му се занимава с това.

— Ок, тръгвам веднага — отговаря той.

92

Хенинг научава, че след идването си в съзнание, Ивер е бил преместен от реанимацията в друго отделение. Той прекарва доста време, питайки хора от персонала къде точно се намира това отделение. Най-накрая открива правилната врата, но когато застава пред нея, започва да се колебае. Има чувството, че няма работа тук, сякаш влиза в нечия спалня, когато човекът все още е под завивките. Фактът, че Нора и Ивер спят заедно, не прави нещата по-лесни, но Хенинг се опитва да пренебрегне тази мисъл.

Чука на вратата, отваря я предпазливо и влиза. Нора седи на стол до леглото на Ивер. Пуска ръката му. Хенинг едва вижда очите на Ивер, защото лицето му е подуто. Устните му изглеждат тънки и сухи.

— Здравей — казва неловко Хенинг.

— Здрасти — отговарят Нора и Ивер в един глас.

— Как си? — пита го Хенинг.

— Добре, струва ми се. Или поне не много зле.

Гласът на Ивер е бавен и немощен. Устните му се извиват в тънка, измъчена усмивка. Хенинг се оглежда за свободен стол, но не вижда такъв. Очите му се спират на ваза, пълна със свежи цветя на масата.

— Ще отида да си купя чаша кафе — казва Нора и става. — Някой друг иска ли?

— Не, благодаря — отговаря Хенинг и клати глава.

Нора поглежда Ивер.

— Не мисля, че ми е позволено да пия кафе — казва той.

Нора кимва. Хенинг изчаква тя да затвори вратата зад себе си, преди да се приближи до леглото на Ивер.

— Трябваше да донеса нещо, но…

Изречението увисва във въздуха.

— Какво? Цветя? — Ивер отново се усмихва. Устните му изглеждат така, сякаш всеки момент ще се скъсат. — Седни, ако обичаш. Не се чувствам удобно, когато някой стърчи над мен.

— О, вярно. Извинявай. Забравих.

— Не се тревожи.

Хенинг се усмихва.

— Господи, приличаш на швед — казва той и сяда на стола. Той е още топъл.

— Защо?

— Лицето ти е синьо и жълто.

— А.

Устните на Ивер отново се разтеглят в усмивка. „Неподходящ момент за шеги“ — мисли си Хенинг. Тишината изпълва помещението от стена до стена. Хенинг гледа Ивер със знанието, че преди две години е изглеждал горе-долу по същия начин. Но с една основна разлика. Столът до леглото му не е бил топъл.

— Спомняш ли си какво се случи? — пита Хенинг, опитвайки се да прогони тази мисъл.

— Помня, че някой ме вдигна така, сякаш съм лек като перце, след което последва удар.

— Видя ли нападателя?

— Не, но беше силен. Опитах да се освободя, но нямах никакъв шанс.

Ивер премества ръката си към дисплея, монтиран от дясната страна на леглото, и натиска копчето със стрелката, сочеща нагоре. Леглото започва да бръмчи и той бавно се издига в седнало положение. Хенинг вади мобилния си телефон.

— Виждал ли си тази тениска преди? — казва той и обръща екрана към Ивер. Той се опитва да се съсредоточи.

— Не знам. Случи се толкова бързо.

Хенинг кимва и прибира телефона в джоба си.

— Мисля, че този, който те е пребил, се казва Петер Холте.

— Братовчедът на Пули?

— Да.

— Защо?

— Не знам. Но Петер е мутра. Работи като охранител в „Асгард“. Стои на вратата.

Ивер кимва. Засега добре.

— Знаеш ли, че е бил в затвора? — пита той и се намества малко по-удобно.

— Не — отговаря Хенинг изненадано. — За какво?

— Миналата година имало протести пред клуб „Асгард“ на международния ден на жената. Петер се отнесъл доста грубо с една от феминистките. Осъдили го на два месеца затвор.

— Така ли? В „Бутсен“ ли ги е излежал?

— Да.

— Знаеш ли дали е общувал с братовчед си, докато е бил вътре?

— Възможно е. В затвора има стотици килии, но дворът е общ за всички. Мисля, че на всеки затворник му се полага един час разходка на чист въздух всеки ден.

Хенинг кимва. Ако Холте и Пули са били в затвора по едно и също време, може би между тях се е случило нещо?

— Докторът сигурно ти е казал да успокоиш топката — сменя темата Хенинг. — Може би не бива да говорим за работа.

— Такива неща казват само по филмите, Шерлок.

Хенинг се хили.

— Поне каза ли ти колко дълго ще те държат тук?

— Не, но едва ли ще ме изпишат скоро. Сигурно ще полудея от скука. Докато се възстановявам, не бива да забравяш да храниш чудовището. Знам, че ще ти е много трудно без мен, но…

Хенинг се смее.

— Можеш ли да пращаш есемеси или се нуждаеш от помощ и за това? — пита той.

— Още не съм пробвал.

Нора влиза в стаята, която веднага става по-гореща и тясна. Хенинг става.

— Знаеш ли къде е мобилният ми телефон? — пита Ивер.

— Не — отговаря Нора. — Но мога да го потърся.

— Направи го, моля те.

Тя отново излиза. Хенинг я проследява с очи, след което се обръща към Ивер.

— Трябва да тръгвам — казва той.

— Къде отиваш?

— Ами… вкъщи.

— Ок.

Тишина. Хенинг тръгва към вратата.

— Хенинг?

Той спира и се обръща.

— Вече го няма, нали?

— Кое?

— Погледът, който казва „Аз съм неуязвим, защото съм журналист.“

Хенинг поглежда към своя колега, този път сериозно.

— Да, Ивер. Няма го. Как е чувството?

— Много боли.

Хенинг се усмихва съчувствено.

Не се е усмихвал толкова много от години.

93

Хенинг се купува вестник от будката в болницата, когато телефонът му иззвънява.

— Не можеш да живееш без мен, а? — промърморва раздразнено той.

— Хенинг, май съм получил имейл от Турлайф Бренден — обявява развълнувано Ивер.

— Какво?

— Първо реших, че е спам, но съдържанието… мисля, че е той.

— Идвам след секунда — казва Хенинг и хвърля вестника. Минутка по-късно отново е в стаята на Ивер.

— Какво пише? — пита Хенинг възбудено и се приближава до леглото. Прави му впечатление, че Нора я няма.

— Прочети го — отговаря Ивер. Хенинг взима телефона и започва да чете:

Хенинг прочита имейла докрай, след което го препрочита. После поглежда към Ивер.

— Господи. Това е… просто…

— Знам — кимва Ивер. — Препрати имейла на себе си или направо вземи телефона ми.

— Ще си го препратя. Ти напиши отговор и редовно проверявай пощата си.

— Това ще бъде трудно — отвръща Ивер и поглежда ръцете си. — Имах нужда от помощта на Нора, за да ти звънна.

— О, да — казва Хенинг смутено. — Извинявай…

— Няма нищо.

Хенинг препраща имейла и се насочва към вратата.

— Дръж ме в течение — казва Ивер.

— Разбира се — отговаря Хенинг и излиза. Веднага хуква надолу по коридора към асансьорите. Вади мобилния си телефон и набира Бругелан.

— Няма нови развития — въздъхва уморено той.

— Не съм съгласен. В участъка ли си?

— Да.

— Слез долу. Ще те чакам на рецепцията след половин час. Трябва да ти покажа нещо.

Тридесет и пет минути по-късно Хенинг е в кабинета на Бругелан. Слага лаптопа си, взет от вкъщи на път за участъка, върху бюрото на инспектора. Бругелан сяда и премества стола си по-близо до масата. Хенинг прочита имейла над рамото му. Обръща особено внимание на втората половина.

Хенинг нетърпеливо изчаква Бругелан да изчете имейла.

— Претърсихте ли апартамента му за бръмбари? — пита той.

— Да — отговаря Бругелан. — Открихме много устройства. Скъпа апаратура. Видео и аудио.

— Значи си знаел? — казва Хенинг.

Бругелан кимва. В същия момент някой чука на вратата. Влиза сержант Ела Санлан. Тя вижда Хенинг, застанал зад Бругелан, и кимва на шефа си по начин, който да му подскаже, че иска да говори с него насаме. Бругелан се връща след пет минути с мрачно изражение.

— Какво има? — пита Хенинг.

— Полицията в Гайло е открила труп в планината. От описанието изглежда, че трупът е на Турлайф Бренден.

94

Хенинг се прибира вкъщи и ляга на дивана. Обземат го мисли за Елизабет Холан и за ужасната новина, която я чака — ако вече не са й казали. Съчувства на децата й — момченце на осем и момиченце на четири годинки. Чакат ги трудни години.

Хенинг вади мобилния си телефон и проверява колко е часът. „Твърде рано е да пиша за Бренден“ — мисли си той. Потвърждаването на самоличността на жертвата ще отнеме най-малко два часа, може би три. После полицаите ще информират членовете на семейството, а репортерите би трябвало да ги оставят на мира поне за два-три дни, въпреки че това неписано правило се спазва все по-рядко в днешно време.

„Трябва да се замислиш дали не е време да смениш професията си — казва си Хенинг. — Не я ли мразиш твърде много?“ Малко репортери се отличават с благоприличие и тактичност. Хенинг много добре знае, че когато надуши някоя добра история, също става такъв. Наистина ли иска да бъде репортер? Наистина ли иска да се чувства по този начин?

Това е проблемът. Не знае какво иска.

В началото на своята журналистическа кариера той решава да направи един експеримент — да стои на пост на някое оживено кръстовище в града всеки ден в продължение на шест месеца и да се оглежда за хора, които правят едно и също действие всеки ден. Не става дума за хора, които отиват и се връщат от работа, а за тези, които излизат навън просто за да имат какво да правят. Хора, които не гледат събеседниците си в очите, които се крият в тълпата, които предпочитат да вървят покрай стените на сградите, забили поглед в краката си. Хенинг вярва, че всеки един от тях има история за разказване. Може би тази история е за нещото, което ги е направило такива. Нещо неповторимо и характерно единствено за тях.

Но така и не намира време. Винаги има нов случай и всеки път изниква нещо по-спешно. И преди Хенинг да се върне на работа след смъртта на Юнас, самият той се е превърнал в човек, който се придържа към сенките.

„Може би някой ден ще намеря пътя обратно — мисли си Хенинг. — Когато всичко свърши.“

Изведнъж го осенява идея. Веднага набира Ивер, още преди да е имал време да я обмисли.

— Какво става? — пита Ивер след само две иззвънявания. — Вече имам слушалки и дистанционно управление — добавя щастливо той. — Мога да звъня на хора.

— Недей.

— А?

— Не искам да говориш с никого. Особено с медиите. Някой звънял ли ти е вече?

— Защо ще ми звънят?

Хенинг му казва за статията за неговата кома и за откриването на трупа на Бренден.

— Много хора знаят, че си в болницата — продължава той. — Доста репортери ще ти се обадят, за да те питат как си. Може би не днес, но със сигурност утре, когато всички са на работа. Но не искам никой да разбира, че вече си в съзнание. Ако убийците на Бренден знаят, че ти е изпратил имейл и после те проверят и открият, че си в кома, най-вероятно ще си помислят, че имейлът така и не е бил получен. Ще спечелим време.

— Ок — казва Ивер. — Схванах.

— Трябва да кажеш на Нора.

— Ще се опитам.

Раната изпраща болезнени спазми надолу по ръката му, въпреки промивката и импровизираната превръзка. Рамото му пулсира болезнено. „Може би вече има инфекция — мисли си Йорян Мьонес, тъй като му се струва, че има температура. — А ножът едва ли е бил стерилен.“

Уличният телефон започва да звъни в единадесет часа, точно както преди три дни. Мьонес влиза вътре и взима слушалката с лявата си ръка.

— Ало? — казва той. В същия миг болката в рамото му се усилва още повече.

— За всичко ли се погрижи?

— Да — отвръща Мьонес през стиснати зъби. Болката е като огнен пламък, който облива цялото му тяло.

— Напълно сигурен ли си?

— Да. Този път няма пропуски.

Няколко секунди тишина.

— Добре.

— Това означава, че остава да се погрижим само за едно нещо — казва Мьонес. — Но има промяна в плана. Искам да вкараш парите в банковата ми сметка.

Тишина. Мьонес бърше потта от челото си със същата ръка, с която държи слушалката.

— Защо?

— Имам своите причини.

Отново тишина.

— Ок.

— Имам банкова сметка в швей…

— Не по телефона — прекъсва го Лангбайн. — Трябва да се срещнем.

Мьонес се мръщи. Защо? За да може Лангбайн да го застреля, спестявайки си два и половина милиона крони?

Мьонес има едно правило — той никога не пита работодателите си за техните мотиви. Съгласява се да свърши нещо и изпълнява задачата, в повечето случаи, без да цапа собствените си ръце. Но сега е различно и за първи път Мьонес е любопитен. Осъзнава, че преди терористичните атаки от единадесети септември Лангбайн му е плащал много по-малко, въпреки че са работили по-често.

А сега му е казал, че ако не приеме задачата, ще нареди да го премахнат. „Или това е бил планът през цялото време? — чуди се Мьонес. — Да ме накара да убия Пули, след което да изпрати някой да довърши мен? Може би затова толкова лесно се съгласи да ми плати не два, а три милиона.“ Тази сума е твърде висока, дори за професионалист като него. „Може би е капан“ — мисли си Мьонес. Не познава Лангбайн и не знае за кого работи той, но тази мисъл му се струва странно логична.

— Няма да се срещаме — казва Мьонес. — Ще се свържа с теб така, както ти се свърза с мен. Обявата ще се появи утре сутринта и ще съдържа всички цифри, които ти трябват. А ако парите не са в банковата ми сметка до вторник, ще има лихва.

— Бързаш ли?

— Да… или… не.

— Не смяташ да изчезваш, нали?

Мьонес се колебае.

— Не, разбира се — лъже той.

95

Хенинг не може да заспи. Тормозят го два въпроса. Първият е свързан с деветнадесетте липсващи минути на Туре Пули, а вторият го принуждава да изпрати есемес на Фруде Улсвик рано на следващата сутрин, молейки го за среща възможно най-скоро. Отговорът пристига моментално:

Хенинг уведомява Хайди Шус, че ще отиде на работа малко по-късно, след което се натъпква в трамвай № 11 заедно с всички останали хора, отиващи на работа. В „Стокфлетс“ си поръчва двойно еспресо и сяда до прозореца. Адвокатът се появява няколко минути след осем и половина, но вместо да отиде до касата, за да си поръча нещо, той кимва на келнера, който му отвръща с усмивка.

Улсвик отпуска голямото си тяло в стола срещу Хенинг и двамата се ръкуват.

— Благодаря ви за това, че се съгласихте да се срещнете с мен.

— За нищо.

Хенинг научава, че Улсвик е бил информиран за това, което се е случило с Пули и Бренден, и че полицията издирва наемен убиец, получил огромен хонорар за уреждането на убийството на Пули.

— С какво мога да ви помогна, Юл? — пита Улсвик и оправя едната си тиранта. Хенинг вдишва дълбоко и решава да не споделя подозренията си за часовника на мобилния телефон на Пули. Първо трябва да провери тази хипотеза.

— През последните две години никой не се е срещал с Пули по-често от вас. Сигурен съм, че сте го опознал много добре, може би по-добре от всеки друг.

— Предполагам, че сте прав.

— Пули имаше ли врагове в затвора?

На лицето на Улсвик се изписва снизходително изражение. Хенинг се подготвя за лекция.

— Отношенията ми с моите клиенти са изцяло професионални. Разговорите ни бяха посветени единствено на делото. Освен това всеки мой клиент ми има право на дискретност дори и след смъртта си.

— Дори и ако е бил убит?

— Дори и ако е бил убит. Особено ако човекът, който задава въпроса, е репортер.

— Дори и ако вие сте бил този, който е казал на Пули, че съм се върнал на работа?

Улсвик го поглежда. Сервитьорът се приближава и слага чаша кафе пред него.

— Благодаря — казва той. — Пишете го на сметката на фирмата.

— Разбира се.

Улсвик изчаква сервитьорът да се отдалечи, след което се обръща към Хенинг.

— За какво говорите, Юл?

— С изключение на вас само два души са посещавали Туре в затвора — Гайр Грьонинген и Вероника Нансен. Знам, че нито един от тях не е казал на Туре, че съм се върнал на работа в „Новините 123“.

Улсвик се усмихва тънко.

— Не знам за какво говорите, Юл. Има много начини да се научи нещо в затвора, дори и ако нямате посетители всеки ден или достъп до интернет. Затворниците разговарят помежду си, разговарят и с надзирателите. Освен това всеки има право на двадесет минути телефонни разговори на седмица.

— Мислех, че всички телефонни разговори се подслушват?

— На теория — да. Но никой не слуша всяка казана дума. Обръща се специално внимание на някои ключови думи, за да се разбере дали се говори за контрабанда на наркотици или други подобни неща. И мога да ви уверя, Юл, че вашето име не е една от ключовите думи. Надзирателите имат много по-сериозни проблеми от това дали един репортер се е върнал на работа.

Хенинг трябва засрамено да признае, че адвокатът най-вероятно е прав.

— Знаете ли дали затворът си води архив с всички номера, набирани от затворниците? — пита той, опитвайки се да преодолее смущението си.

— Предполагам, че да. И е напълно възможно Туре да се е свързал с някой свой приятел — по телефона или с писмо. Той не е първият затворник, който вярва, че е бил несправедливо осъден. Някои пишат на пресата, други на частни детективи.

— Значи двамата с Туре не сте обсъждали възможността някой друг да му помогне?

— Не мога да ви кажа какво съм обсъждал с клиента си…

— Моля ви, Улсвик — прекъсва го Хенинг. — Знам, че трябва да браните интересите на клиентите си, но не говорим за информация, която се отнася до делото. Питам ви защото все още се опитвам да му помогна — въпреки че е мъртъв.

— И можете да направите това само ако разберете от къде Туре е знаел, че сте се върнал на работа?

Хенинг се колебае.

— Това е важно парче от пъзела.

— Трябва да ми обясните логиката.

Хенинг вдишва дълбоко.

— Паралелно с работата си по случая на Туре, аз се опитвам да открия какво се е случило в деня на смъртта на сина ми. Туре твърдеше, че…

Изведнъж го осенява идея, която почти отнема дъха му. Пули се е свързал с него с надеждата Хенинг да успее да го оневини. Стръвта е истината за онова, случило се в деня на смъртта на Юнас.

Ами ако това е причината за смъртта на Пули?

— Какво е твърдял Пули? — пита Улсвик.

— Че е знаел нещо за пожара в апартамента ми — отговаря Хенинг.

— И смятате, че смъртта на сина ви е свързана по някакъв начин с тази на Пули?

— Да. Или… не знам — признава Хенинг, без да вдига глава.

Спомня си онова, което му е казала Елизабет Холан за повредената аларма против крадци. „Това трябва да е станало един ден след обаждането на Пули, тъй като в неделя беше срещата ми с Ерлинг Офус“ — заключва Хенинг. Значи някой е предприел светкавични действия. Първо е открил човек, който може да се приближи до Туре Пули — нещо, за което се изисква време и умения. После е инсталирал апаратура за следене в апартамента на Бренден, когато семейството е било навън — в неделя.

Хенинг клати глава. Твърде малко време. Никой не може да действа толкова бързо и решително… нали?

— Не знам нищо за това — казва Улсвик. — Не съм чул нищо.

Хенинг бавно кимва. Но мисълта отказва да изчезне. „Има и друга възможност, която самият Улсвик ми подсказа“ — мисли си той. Може би Пули се е свързал с друг човек за същото нещо, преди да позвъни на Хенинг.

„Трябва да се докопам до архива с обажданията“ — казва си той.

96

Когато полицията изпраща отпечатъци в лабораторията, отговорът обикновено пристига след пет-шест седмици. Но след като открива колата на Бренден в Киркегатен и намира отпечатъка на дръжката до предната пътническа седалка, Бругелан убеждава съдебния лекар Ан-Мари Сара да накара лаборантите да изоставят всичко друго и да се съсредоточат върху тази нова улика. Идентификацията на отпечатъка отнема едва дванадесет секунди. След като резултатът е проверен ръчно, вече няма съмнение, че отпечатъкът е бил оставен от мъж на име Йорян Мьонес.

Бругелан помни Мьонес от дните си на униформено ченге. Освен това името му се е появило в списъка, съставен от Ньоклеби след описанието, дадено от Елизабет Холан на мъжа, известен като „Фурио“.

Бругелан си мисли колко е нелепо това, че толкова малко хора в управлението имат достъп до базата данни с информация за всички хора, събирана официално и неофициално. Ако имаш описание на някой човек, значи имаш достъп до информация за всички хора, отговарящи на това описание. Понякога тази информация е изключително подробна — не става дума само за криминално досие на въпросния човек.

Бругелан изучава информацията за Мьонес, принтирана от Ньоклеби. Криминалната му кариера започнала още когато бил тийнейджър. Има две предишни осъждания. Първото е за грабеж в Майорстюа, където използвал кола, за да разбие витрината на бижутерски магазин. Другото е за притежание на незаконно оръжие в бар в Осло. Когато ченгетата изненадващо претърсили подредения му апартамент, открили други незаконни оръжия, както и експлозиви и инструменти за влизане с взлом. Заподозрели го за серия от обири в околността, но нямали доказателства. Нещата около него утихнали в края на деветдесетте и началото на новото хилядолетие. По тази причина ченгетата заподозрели, че Мьонес се е издигнал в престъпната йерархия и вече не се занимава с дребни кражби и грабежи, а с организирана престъпност. Това можело да означава всичко — от събиране на дългове до извършване на поръчкови убийства. Но въпреки слуховете, ченгетата така и не открили доказателства срещу него.

Предния ден Бругелан позвънява на бивш свой колега от отдела по организирана престъпност, Ньол Видар Хамерстад.

— Имате ли нещо ново за Йорян Мьонес? — попита Бругелан.

— Не го наблюдаваме, но от време на време името му изскача някъде — отвърна Хамерстад. — Знаем, например, че има контакти с албанската мафия.

Но Хамерстад не знае за някаква връзка между Мьонес и Туре Пули. „В един съвършен свят Мьонес и всички като него ще бъдат наблюдавани от цивилни полицаи двадесет и четири часа в денонощието“ — мисли си Бругелан. Но това е твърде скъпо. Всяка година полицията в Осло харчи милиарди крони, за да се бори срещу организираната престъпност, но това не е достатъчно. Изобщо дори. „Норвегия е любимо място за мафиотските банди, защото сме богата нация с бедна и малобройна полиция“ — мисли си той.

Понякога жена му го пита дали му липсва да бъде униформен полицай. Той винаги отрича, но това е лъжа. Разбира се, че му липсва. Липсва му тръпката от преследването, въпреки че има и много скучни дни. Бругелан си спомня безкрайните часове стоене в служебни автомобили и дебнене от засада. Но след това винаги се е случвало нещо вълнуващо и Бругелан се е впускал в действие, давайки всичко от себе си. Без колебание. Но вече не може да живее така, защото има семейство. Твърде големите рискове и постоянните дежурства не са за семейни хора.

Бругелан въздъхва и поглежда снимката на Мьонес. Мъж, който се е крил в сенките в продължение на години, но сега е излязъл на светло, за да извърши покушение. „Най-вероятно вече е напуснал страната“ — мисли си Бругелан. Освен ако нещо не се е объркало. Но какво?

97

На Йорян Мьонес му е студено, въпреки че се поти. Обляга се с ръка на стената в банята на Дюрим и поглежда в огледалото. Лицето му е бяло. Ръката му виси до тялото, напълно безполезна. Има чувството, че тежка бучка се опитва да излезе от раната и да го парализира от главата до петите.

Мьонес примигва и гледа как бръчките по лицето му се изпълват с пот, стичаща се надолу по челото му. „Горя“ — мисли си той и се напръсква със студена вода. Това помага. Засега.

Нощта на дивана на Дюрим е една от най-ужасните в живота му. В един момент таванът се превръща в развълнуван океан и една гигантска вълна се спуска към него. Когато примигва, всичко си е като преди. След това започва да вижда цветове, които се смесват и преливат един в друг — жълто и лилаво, розово и синьо. В един миг на просветление Мьонес осъзнава, че най-вероятно халюцинира. Рано на следващата сутрин се обажда на лекаря — мъж, чието име не знае и който прави посещения по домовете по всяко време на денонощието, за да лекува хора, които предпочитат да не ходят в болница. Скъпа услуга, но комбинацията от животоспасяваща медицинска помощ и пълна дискретност няма как да е евтина.

Някой звъни на вратата и Дюрим отива да отвори. Няколко минути по-късно докторът влиза. Мьонес се изправя на треперещи крака. Ледена тръпка сковава сърцето му. Докторът се приближава. Той е висок, изтупан, гладко избръснат и грижливо сресан.

— Ето го и пациентът — казва и се усмихва.

Носи малко куфарче. Спира пред Мьонес, оставя куфарчето на пода и разглежда превръзката на рамото му. Започва да я разхлабва, бавно и внимателно. Мьонес изкрещява от болка, когато материята най-накрая се отделя от раната. По ръба й се е образувала коричка, но самият разрез все още е отворен и сълзящ. Мьонес преценява, че той е между четири и пет сантиметра дълбок. Вижда, че областта около него се е зачервила и подула. Съдейки по цвета на превръзката, раната се е инфектирала. Кожата около нея гори.

— Имаме нужда от по-стерилна среда — промърморва докторът. — Трябва да изрежем възпалението около раната и да я промием с физиологичен разтвор.

— Не можете ли да го направите тук?

— Не. Това само ще влоши нещата. Трябва ни операционна.

— Нямам време за това.

— Състоянието ви може да се влоши значително, нали знаете? Инфекцията може да засегне костите на рамото ви и да се пренесе в кръвта. Това може да доведе до отравяне на кръвта. В най-лошия случай ще умрете.

— Направете най-доброто, на което сте способен. И ми спестете мелодрамата.

— Не виждам какво мога да направя. Предполагам, че раната е на повече от осем часа?

Мьонес кимва неохотно.

— Значи не мога да я зашия. Единственото, което мога да направя, е да я почистя и да я оставя отворена, за да може гнойта да изтича. Ще ви дам антибиотици.

— Звучи добре.

Докторът отваря куфарчето си. Мьонес залита.

— Може ли да пътувам с това нещо? — пита той, сочейки рамото си.

— Не бих го препоръчал в близките няколко дни. Поне докато не овладеем инфекцията.

Мисълта за това да избяга завинаги от Норвегия го подсеща за ампулата, лежаща в сейфа в апартамента му. „Трябва да я вземеш от там — казва си той. — Трябва да се отървеш от всичко, което те свързва с убийството на Туре Пули. Но първо трябва да се оправиш.“

98

Хенинг сяда зад бюрото си и разтрива лицето си с ръце. Столът срещу неговия е празен. „Слава богу, че Ивер ще се оправи“ — мисли си той. Разбира се, Ивер е отговорен за собствените си действия, но все пак не би бил в болница, ако не е Хенинг.

Ченгетата знаят, че Туре Пули е бил убит и най-вероятно вече са поискали списък с неговите телефонни разговори от затвора, за да разберат с кого си е контактувал. Или може би не са го направили. Ако са сигурни, че Йорян Мьонес стои зад убийството, за какво им е този списък? Ще се интересуват повече от това с кого е разговарял Мьонес.

На връщане от офиса Хенинг се обажда на Кнут Улав Нордбьо от затвора „Осло“ и научава, че архивите с обаждания на затворниците се изтриват в случай на смърт или когато затворникът бъде освободен и това се случва в същия ден или на следващия. С други думи вече е твърде късно. Никога няма да може да види списъка. Полицаите биха могли, но само със съдебна заповед.

Така че Хенинг звъни на Ньоклеби. Гласът й е уморен и отегчен и той решава да пропусне формалностите и да говори по същество. Освен това устоява на изкушението да я попита дали още смята, че Туре Пули е убил Юке Брулениус.

— Ще бъда кратък — започва той. — Що се отнася до Туре Пули, предполагам, че сте насочили всичките си усилия към залавянето на Йорян Мьонес? Или разследвате и други улики?

— Все още разследваме други улики.

Хенинг чака уточнение, но такова не идва.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за тези улики?

— На този етап не — отговаря предпазливо тя.

— Имаш ли теория защо Туре Пули е бил убит?

— Без коментар.

Хенинг се колебае.

— Поискахте ли да видите списък с всички обаждания на Туре Пули, направени от затвора?

Ньоклеби не отговаря веднага. След това казва:

— Не мога да обсъждам специфични аспекти от разследването с теб, Хенинг.

Той въздъхва.

— Мисля, че ще бъде добра идея да проучите този списък.

— Да, съгласна съм.

Хенинг мълчи.

— Ами… това е всичко. А, да. Утре ще ходиш ли на погребението? — пита той.

— Още не сме решили.

— Разбирам. Е, аз ще ходя.

— Ок. Обади ми се, ако видиш нещо интересно, което според теб си заслужава да разследваме.

— Аз…

Хенинг млъква и се усмихва широко. И когато малко по-късно Ньоклеби затваря, без да се сбогува, усмивката му става още по-широка.

99

Светлината, процеждаща се през прозорците на църква „Солванг“, хвърля студен, син блясък върху пода. „Подхожда си с цвета на столовете“ — мисли си Хенинг, застанал на прага на правоъгълната зала. Белият, украсен с цветя ковчег на Туре Пули е по средата, точно пред амвона. Златни букви, извезани върху дълги бели ленти, изразяват мъката на опечалените.

Хенинг знае, че би трябвало да влезе вътре и да наблюдава церемонията отблизо, но не смее. След това се смесва с опечалените на гроба. Отчасти защото иска да види как ще се държат приятелите на Пули, но и защото Хайди Шус го е помолила да направи няколко снимки. Така че той вади апарата си и започва да снима, но от дискретно разстояние, без да се приближава твърде много. Прави няколко много добри снимки на огромните, мускулести мъже, опитващи се да сподавят сълзите си. Петер Холте прокарва ръка през обръсната си глава и въздъхва тежко. Дрехите му изглеждат така, сякаш всеки момент ще се разпорят. Гайр Грьонинген е пуснал дългата си коса да пада пред очите му. Раменете му са увиснали. Очите на Кент Хари Хансен също са влажни. Слънчевата светлина кара бялата му коса да изглежда като запалена факла.

Опечалените продължават да прииждат и Хенинг прави няколко групови снимки. Мъж, когото познава отнякъде, се приближава до останалите. Мускули издуват ръкавите на черното му сако. Обувките му хрущят по чакъла. Изглежда готов да избухне всеки момент.

Изведнъж Петер Холте разбутва множеството и се насочва към новопристигналия, който прави крачка назад. Холте забива обвинителен пръст в гърдите на мъжа. Хенинг веднага вдига апарата и започва да снима.

— Как смееш да си показваш лицето тук? — изсъсква Холте.

— Туре беше и мой приятел, глупако — отговаря мъжът.

Гайр Грьонинген и Кент Хари Хансен се намесват. Грьонинген прегръща Холте през гърдите, но последният не се успокоява.

— Не тук — казва му Грьонинген. — Не на погребението на Туре. Покажи малко уважение.

Хансен се изпречва на пътя на новопристигналия, който също се е намръщил като буреносен облак. Мъжът оправя сакото си, без да изпуска Холте от поглед. След малко Холте спира да се съпротивлява.

След няколко минути тълпата отново се успокоява. Хенинг безуспешно се опитва да открие лицето на мъжа, предизвикал вълнението, но тълпата е твърде гъста. Вместо това прави няколко снимки на Грьонинген, който стои близо до Холте, извисяващ се поне една глава над него. Наблизо Вероника Нансен е прегърнала възрастен мъж, който има същите очи и уста. Мъжкараната от рецепцията на „Сила & респект“ също е тук. Всички са тук. Най-накрая Хенинг забелязва мъжа, предизвикал гнева на Холте. Главата му е сведена. „Къде съм го виждал преди?“ — чуди се той.

След малко първата шепа пръст пада върху ковчега на Пули. Хенинг се скрива зад апарата си и прави още няколко снимки. Вижда как Холте прошепва нещо в ухото на Грьонинген, след което свива юмруци, готов да пребие някого.

Пред Вероника Нансен се оформя дълга опашка. Тя се ръкува с всички, дошли да почетат паметта на съпруга й. Хенинг се нарежда на опашката и вижда как Нансен става все по-изтощена, колкото повече се приближава.

Но въпреки това продължава да стиска ръце, с тъжна, но смела усмивка. Когато идва ред на Хенинг, той спира точно пред нея.

— Моите съболезнования — казва той и протяга ръка. Нансен я поема и го придърпва напред, сякаш вече е на автопилот.

— Благодаря ви, че дойдохте.

— Как сте? — пита Хенинг.

Нансен свива рамене.

— Странно е — казва тя и подсмърква. — Имам чувството, че съм загубила част от себе си. — Говори бавно, без да гледа към него. — Част от мен липсва, но в същото време тази част ме боли. Знаете ли какво имам предвид?

Хенинг я поглежда с очи, които се изпълват със сълзи. Никога не би предположил, че жена като Вероника Нансен може да изрази чувство, с което живее от почти две години.

— Призрачна болка — казва тихо той.

— Какво?

— Знам какво имате предвид.

— Да, разбира се, че знаете — казва тя и клати глава. — Извинявайте.

Възрастният мъж, който най-вероятно е бащата на Нансен, се приближава и кимва на Хенинг.

— По-късно има среща на приятелите на Туре — казва тя, когато тримата тръгват заедно. — Бих се радвала, ако дойдете.

— Много мило от ваша страна, Вероника, но не съм сигурен, че мога да бъда наречен приятел на Туре. И присъствието ми най-вероятно ще подразни някои хора. Едва ли ще бъда добре дошъл.

— Да — отговаря Нансен. — Петер.

Тя поклаща примирено глава.

— Кой беше другият мъж? — пита Хенинг, когато стигат паркинга.

— Това беше Роберт — отговаря тя. — Роберт ван Дерксен.

100

Усилията на доктора са помогнали на Йорян Мьонес да спи спокойно тази нощ, но въпреки това той се събужда рано, измъчван от тревоги и притеснения. Тялото на Турлайф Бренден е открито твърде скоро. Любопитната малка Миа Сиквеланд, рецепционистката на хотел „Устаусет“, сигурно ще се учуди, когато прочете за смъртта на Бренден във вестника, дори и ако тя е описана като „нещастен случай“. Ще се запита защо Бренден е използвал фалшиво име и няма да може да разбере защо полицаят от Осло не я е поправил, когато е нарекла Бренден „Айнар“. Това е грешка. Голяма грешка. И ако има малко повече пари в себе си, Мьонес би изпратил Дюрим в малкия апартамент на Сиквелан в Гайло, за да затвори устата й завинаги.

Все пак са извадили късмет с Бренден. Имейлът, изпратен от лаптопа на Миа Сиквелан, се е оказал адресиран до журналист, който в момента лежи в кома. И още не е дошъл в съзнание — поне според Флюрим Ахметай. „Ако действам бързо — мисли си Мьонес, — не би трябвало да имам проблеми.“ Освен това вече е по-богат с два и половина милиона крони, прехвърлени в банковата му сметка. Така сумата, с която разполага, става наистина голяма. Тези пари ще му стигнат за много време. И тъй като хонорарът е пристигнал веднага, той няма причина да се тревожи за Лангбайн. Подозренията му са се оказали безпочвени.

До тук добре.

Мьонес обядва, след което си резервира еднопосочен билет за Маракеш, използвайки едно от фалшивите си имена. Винаги е искал да отиде там. Взима трамвай №13 до мол „Сандакер“, слиза и се насочва към спортния магазин „Торшов“. Разглежда колите, паркирани от двете страни на пътя, но не вижда никого в тях. Обръща специално внимание на прозорците на сградите и на техните покриви, но също не вижда никого. Поема надолу по улица „Сандакервайен“, минава покрай завода за рециклиране на хартия на улица „Бентсаюрнет“ и спира. Оглежда се и прави завой на сто и осемдесет градуса, след което повтаря цялото упражнение. Със същия резултат.

Колкото повече наближава апартамента, в който живее от шест месеца, толкова по-притеснен се чувства. Ако това е поръчково убийство или влизане с взлом, отдавна би се отказал. Винаги си плюе на петите при първия знак, че нещо не е наред. Това е една от причините да не е ходил в затвора от седем или осем години.

Мьонес отново се оглежда. „Трябва да отидеш в апартамента днес — казва си той. — Трябва да се отървеш от доказателствата. Ще ти отнеме само пет минути.“

Оглежда се за последно, след което влиза.

В апартамента е горещо, но Мьонес не отваря прозорец, в случай че някой го наблюдава от улицата. Вместо това си съставя мисловен списък с всички неща, които трябва да вземе със себе си. Подробното онлайн проучване, което направи на Пули, може да бъде открито от някой компютърен специалист, въпреки че се е опитал да заличи всички следи от лаптопа си. Дори ако не вземе цялата машина, трябва да вземе поне хард диска.

Мьонес влиза в спалнята, където таванът е наклонен към пода. Зловонният, застоял въздух се залепва за него. Миризмата му напомня на кочината, в която живее Дюрим. Мьонес прогонва тези мисли, отива до големия бял гардероб и отваря вратата. Кляка, въвежда четирицифрения код, който отключва сейфа, и започва да пълни раницата си с пачки. След това вади кутията, в която прибра ампулата. Отваря я и поглежда бистрата, прозрачна течност вътре.

Изисквало се е много интелигентност и оригинално мислене, за да състави плана за убийството на Туре Пули. Фактът, че е трябвало да пътува чак до Колумбия, за да купи оръжието на убийството, е направило задачата още по-забавна. Мьонес има слабост към екзотичните отрови — харесва тяхната примитивност и смъртоносно изящество.

Тъкмо се кани да затвори кутията, когато усеща движение зад себе си.

— Йорян Мьонес?

Непознат глас.

„Какво, по дяволите?!“ — мисли си той.

Чува стъпки. Няколко чифта обувки. „Ченгета“ — заключва Мьонес. По дяволите! Трябвало е да вземе някакво оръжие. Сега няма с какво да се защити. Е, да, в момента държи смъртоносно оръжие в ръката си, но му липсва най-важният компонент — игла или нещо друго, което може да пробие кожата. Кутията с иглите е в сейфа, но той знае, че няма да има време да разопакова една от тях, да отвори ампулата и да натопи иглата в отровата. Освен това ще трябва да го направи два пъти. Освен това как ще убие две ченгета, служейки си само с една ръка?

Мьонес псува.

— Изправи се. Бавно.

Мьонес се подчинява. Обръща глава и вижда полицай, който му изглежда странно познат. Голям. Висок. Мускулест. Зад него стои втори с подобна физика.

— Кои сте вие? — пита Мьонес, а мислите препускат в главата му.

— Арестуван сте — казва русият полицай.

— Защо?

— По подозрение в убийство.

Мьонес не отговаря, но вижда, че полицаите заемат позиции за схватка. Той мисли за рамото си, за парите, за ампулата. „Мисли бързо — казва си Мьонес. — Затова си толкова добър. Защото умееш да мислиш в ситуации като тази.“

Бързо изважда ампулата и я пъха в джоба на панталоните си. След това се обръща към полицаите.

— Какво е това? — пита един от тях, сочейки ръката на Мьонес.

— Просто кутия — отвръща той.

— Остави я на масата.

Мьонес се подчинява.

— Спокойно — казва той и вдига ръце. — Идвам доброволно.

Мьонес прави крачка към полицаите и се опитва да ги погледне в очите. „Отърви се от ампулата, преди да стигнеш участъка — мисли си той. — Пусни я на пътя, под гумите на колата, в някой храст.“

Без да се съпротивлява, той позволява на ченгетата да го изведат от апартамента, мислейки, че има два и половина милиона причини да държи устата си затворена.

101

Хенинг не може да спре да мисли за случилото се на гробището. Защо Петер Холте реагира така, виждайки Роберт ван Дерксен? Да не би последният да е направил нещо на Пули?

Очевидното обяснение е, че ван Дерксен е отговорен за убийството на Юке Брулениус, но Холте едва ли би реагирал по този начин, ако всички приятели на Туре знаят това.

На връщане от погребението Хенинг се обажда на Гайр Грьонинген, но се включва гласовата му поща. Изпраща му есемес, но пак не получава отговор. Чак тогава Хенинг осъзнава причината — нали Грьонинген произнася словото за Туре на срещата на неговите най-близки приятели.

Хенинг маневрира между останалите коли в задръстването, чудейки се какво да предприеме. Изведнъж взема решение — да посети онзи човек, който засега се оказва най-благонадеждният източник по отношение на познаването на човешката природа. Този път заварва бившата приятелка на Видар Фиер точно когато тя излиза от къщата си.

— О, здравейте — казва Ирене Отнес. — Пак ли вие?

Хенинг няма време да отговори, защото тя му казва, че трябва да отиде до магазина.

— Ще може ли първо да ви задам няколко въпроса?

Отнес затваря входната врата и я заключва.

— Ако нямате нищо против да дойдете с мен до колата — отговаря предпазливо тя.

— Не ви видях на погребението днес — отбелязва Хенинг.

— И дойдохте тук само за да ме попитате защо?

— И да, и не.

— Мразя погребенията — отговаря Отнес, въпреки че не изглежда така, сякаш смъртта на Пули се е отразила на настроението й. — Разстройват ме. Освен това вчера говорих с Вероника по телефона и тя ми каза, че няма да има нищо против, ако не дойда.

— Знаете ли защо Петер Холте мрази Роберт ван Дерксен?

— О, да — усмихва се Отнес. — Мога да ви отговоря на този въпрос. Роберт открадна приятелката на Петер, докато той беше в затвора. Или по-скоро тя го заряза, струва ми се, и тръгна с Роберт. Което не е особено възпитано, не мислите ли?

Отнес слиза по стъпалата. Хенинг тръгва след нея. Ходилата му протестират, но той пренебрегва болката.

— Горкият Петер. Винаги го подиграват за малките крака.

— Какво имате предвид?

— Нали знаете — малки обувки, малък…

Тя сочи чатала си.

— Мислех, че това е мит? — казва Хенинг.

— Нямам представа. Не че приятелите му щяха да спрат да му се подиграват. Измъчват го по този въпрос от години, повярвайте ми.

— Туре Пули също ли?

— Не, не и Туре. Именно той каза на Петер, че приятелката му е започнала да му изневерява.

Хенинг се замисля.

— Докато двамата са били в затвора?

— Да. Според мен Туре е решил, че Петер има право да знае. Това бе едно от нещата, които харесвах в него. Беше почтен мъж… донякъде, предполагам. Разбрал за изневярата от Вероника при едно от нейните посещения и веднага казал на Петер. Двете с Вероника… ние си казваме всичко. — Тя се смее. — Стана ми мъчно за Петер. Никога не е имал успехи с нежния пол. Винаги е бил неудачник. Жените не остават за дълго с него. Може би защото обичаме предизвикателствата.

Отнес се усмихва и се обръща, когато стига колата си.

— Както и да е. Аз трябва да тръгвам.

— Ок. Беше ми приятно — казва Хенинг.

— И на мен.

„Представата ми за Петер Холте става все по-завършена“ — мисли си той, докато кара към центъра. Избухлив. Мутра. Комплексар. Мъж, който може би е завиждал на Гайр Грьонинген заради неговото близко приятелство с Туре. Дори гаджето му го е зарязало.

Въпросът е колко дълбоки са тези белези?

102

Вечерният вятър влиза през отворения прозорец и милва изпотеното лице на Роберт ван Дерксен, който вдишва дълбоко, обляга се назад на дивана и затваря очи. „Какъв изморителен ден“ — мисли си той. Първо погребението, а после е трябвало да преподава крав мага на своите ученици, които очакват от него да бъде в перфектна форма.

Туре Пули — мъртъв. Самата мисъл е странна. За тях Туре е безсмъртен. Мъжът, който никога не греши. Но изведнъж целият му живот се е разпаднал. Първо го осъждат и хвърлят в затвора, а после го убиват.

Ван Дерксен разсъждава върху думите на онзи репортер — че умен мъж като Туре Пули не би оставил визитната си картичка на местопрестъплението Разбира се, че не би го направил. Самият ван Дерксен е мислил над това след ареста на Туре, особено след като той обявява наградата от един милион крони за нова информации по случая. Но после го осъждат и всички спират да говорят за това. Роберт не се е сещал за случая от месеци, но после се обажда онзи репортер. Разговорът с него го принуждава да направи едно обаждане. Сега Роберт си спомня разговора, който е провел, и той също му се струва много странен.

— Чудех се… случайно да си научил някой друг на удара на Пули?

Тишина.

— Защо ме питаш това?

— Просто се чудех. Току-що се обади някакъв тип, според който Туре е невинен и някой друг е счупил челюстта на Юке. За да натопи Туре.

Отново тишина.

— Какъв тип?

— Журналист.

— Име?

— Не си спомням.

— Хайде стига, Роберт. Знам, че си спомняш.

Замисля се.

— Юл или нещо такова.

Пак тишина.

— Хенинг Юл?

— Да, възможно е. Познаваш ли го?

Дълга тишина.

— Знам кой е.

„Ами ако репортерът е прав? — чуди се Роберт. — Ако Туре наистина е бил невинен?“ В такъв случай списъкът от заподозрени е много кратък.

В следващия момент някой звъни на вратата. Ван Дерксен става, удря боксовата круша, висяща от тавана и отива до интеркома, монтиран на стената в коридора. Пита кой е, но не получава отговор. Чува тежки стъпки по стълбите, които се приближават.

— Ало? — провиква се Роберт.

Тишина, след което входната врата се затръшва. „Сигурно някаква анкета“ — заключва той и се връща в дневната. Тъкмо сяда, когато някой чука на вратата. Изправя се и отива в коридора. Отваря вратата и вижда лице, което смразява кръвта му. Инстинктивно прави крачка назад. В този миг Роберт осъзнава, че ще умре.

103

Бярне Бругелан се събужда от хаотичен сън. Сяда в леглото, протяга ръка и напипва светещия инструмент за мъчения на нощното шкафче. Натиска зелената слушалка, преди Анита да се събуди. Дежурният полицай го осведомява за най-новите развития, докато жена му сумти и се върти недоволно.

— Ок — прошепва Бругелан. — На път съм.

Излиза от спалнята на пръсти и тихо затваря вратата. „Още едно убийство“ — мисли си той, знаейки какви ще бъдат следващите няколко дни. Първата фаза винаги е най-важна. През първите от двадесет и четири до четиридесет и осем часа трябва да бъде положена възможно най-добрата основа на разследването. На практика това означава незабавно впрягане на всички налични ресурси — експерти по съдебна медицина, лаборанти и детективи. Разследването се ръководи пряко от началника на отдел „Тежки престъпления“. Всички изоставят предишните си задължения и се отправят към местопрестъплението. Всеки знае ролята си и има специфична задача. Това е една добре смазана машина.

Петнадесет минути по-късно Бругелан пристига на улица „Вибесгате“. Блокът е ограден с червено-бяла полицейска лента. Събрала се е тълпа от любопитни, въпреки че минава полунощ. Вижда четири автомобила, паркирани на тротоара, но в момента на никого не му пука за това. Бругелан кимва на един униформен полицай, след което се блъска в гърба на детектив Емил Хаген.

Бругелан не се учудва, че той вече е тук. Обикновено има конкуренция относно това кой пръв ще дойде на местопрестъплението, особено между Хаген и детектив Фредрик Станг. Но доколкото Бругелан вижда, Станг още не е пристигнал. Той се дразни от факта, че Хаген винаги изглежда нащрек и изпълнен с ентусиазъм, обикаляйки наоколо и гледайки всичко с широко отворена уста. Разстоянието между предните му зъби го прави да изглежда много млад.

— Какво става? — пита Бругелан.

— Мъж на около тридесет години, застрелян пет пъти.

— Пет пъти?

— Да. Току-що говорих с един от съседите му, който не е чул нищо.

— Не е чул петте изстрела? — пита невярващо Бругелан.

Хаген свива рамене.

— Може би е използвал заглушител.

— Хм. Калибър?

— Девет милиметра. Апартаментът принадлежи на Роберт ван Дерксен. Предполагам, че той е жертвата.

Бругелан се разхожда в кръг. Името му звучи познато. Влизат в двора. Съседи ги зяпат от прозорците. Саксията до стълбището е разровена, може би от куче. Пред входа има разпиляна пръст.

— Горе има ли някакви улики?

— Открихме отпечатък пред входната врата.

— Който не принадлежи на ван Дерксен?

— Още не сме сигурни — отвръща Хаген и клати глава. — Но не мисля, че е негов. Размерът на обувката е твърде малък.

Хенинг получава есемес от Хайди Шус точно преди да излезе от апартамента си.

Хенинг веднага й звъни, вместо да отговори на есемеса. Прескачат формалностите и Шус обобщава това, което знае.

— Ще отидеш ли? — пита накрая тя.

— Добре — въздъхва Хенинг.

След снощния разговор с 6tiermes7 той е възнамерявал да започне деня със статия за Йорян Мьонес, но сега трябва да отложи това. Сигурен е, че новината няма да бъде разпространена, преди да свърши с убийството на улица „Вибесгате“.

Преди да излезе, влиза в сайта на норвежкия телефонен указател и пише: „Осло, улица Вибесгате №2“. Предполага, че ще мине известно време, преди ченгетата да установят самоличността на жертвата. Получава две страници с имена и ги принтира. Взима листата и ги преглежда. Изведнъж спира и затваря очи.

— По дяволите — казва Хенинг.

Неколцина от колегите му вече са там. Хенинг се приближава до униформения полицай, натоварен със задачата да разговаря с медиите. Той е висок мъж със сериозно изражение, който отговаря на стандартните въпроси със стандартни отговори. Хенинг не научава нищо полезно от него. „Още е твърде рано. В момента обработваме местопрестъплението.“ Обичайните баналности.

Малко по-късно Бругелан излиза от блока и решително се насочва към една странична уличка. Хенинг се уверява, че никой не гледа към него и хуква след инспектора. Настига го малко преди той да влезе в една патрулка.

— Имаш много работа напоследък — започва Хенинг. — Първо арестуваш Йорян Мьонес, мъжа, организирал убийството на Туре Пули, а после един от приятелите на Пули е убит в същия ден, в който между него и друг от приятелите на Пули избухва скандал.

Бругелан рязко поглежда към него.

— Какво имаш предвид?

Хенинг му разказва за сценката между Роберт ван Дерксен и Петер Холте на погребението на Пули.

— Трупът горе е на Роберт ван Дерксен, нали?

Бругелан въздъхва.

— Не можеш да напишеш това, Хенинг. Още не.

— Знам. Кога ще мога?

— Не знам. Още дори не сме казали на роднините му.

— Ок, ще чакам да получа разрешение. Но искам това да стане преди официалното изявление пред медиите.

Бругелан дълго гледа към него, след което влиза в колата. Преди да завърти ключа, той поглежда към Хенинг и кимва.

104

Патрулката потегля без сирени, но с висока скорост. Хенинг я изчаква да вземе завоя, след което вади мобилния си телефон и набира Хайди Шус. Знае, че тя мрази да играе ролята на секретарка за своите репортери, но този път приема инструкциите му без възражения. Дори не коментира цитатите от ужасените съседи на Роберт ван Дерксен. Вместо това го пита кога ще се върне в офиса.

— Още не съм свършил тук — лъже я Хенинг.

Всъщност той няма какво друго да прави на местопрестъплението, но има други планове. Планове, които не иска да споделя с Хайди.

Качва се в едно такси и отива в Абелсгате. След като установява, че Вероника Нансен не си е вкъщи, той продължава към стадион „Улевол“. Открива офиса на „Модели Нансен АС“ на втория етаж, в съседство с Клиника за респираторни заболявания и алергии. „Интересна комбинация“ — мисли си Хенинг, но прогонва тази мисъл, когато влиза във фоайето и кимва на жената зад лъскавия, извит тезгях на рецепцията.

— Вероника Нансен? — пита той.

— За какво става дума?

— Искам да говоря с Вероника. Тя знае кой съм.

— В момента е малко заета.

— Просто й кажете, че Хенинг Юл иска да говори с нея — казва той. — И че е важно.

Секретарката се мръщи, но вдига слушалката и казва няколко изречения, които той не успява да чуе. „Не е ли странно, че Вероника се е върнала на работа толкова скоро?“ — мисли си Хенинг. Но той знае, че повечето хора се нуждаят от нещо, което да ги разсейва в моменти като този и искат да се върнат към предишния си живот възможно най-скоро.

— Заповядайте — казва секретарката и сочи към един коридор. Хенинг усмихнато й благодари за помощта. Чука два пъти на вратата, на която с големи сребърни букви пише „ВЕРОНИКА НАНСЕН“. Глас от другата страна го моли да изчака малко. След това чува стъпки. Вратата се отваря.

— Здравей, Хенинг — казва Нансен, видимо изненадана.

Прави му път да влезе, след което заобикаля бюрото си и сяда. Хенинг й разказва за убийството на Ван Дерксен. Когато свършва, тя се обляга с лакти на бюрото и косата й пада пред очите.

— Какво, по дяволите, става? — пита Нансен.

— Господ знае — отговаря Хенинг и сяда.

Стаята изведнъж става тясна и тиха. Той и дава известно време, за да осмисли новините.

— Петер е най-очевидният заподозрян след случилото се вчера — започва Хенинг. — Нали и преди е заплашвал да убие Роберт?

Казва го като въпрос, но Нансен не отговаря.

— Знаеш ли какво е правил Петер след бдението?

— Някои момчета отидоха да потренират, струва ми се. Но останалите си тръгнаха.

— Тренирали са вчера?

— Да, постоянно са във фитнеса. Според Петер това бил най-добрият начин да почетат паметта на Туре.

Тя клати глава.

Хенинг си припомня убийствата едно по едно. Юке Брулениус, посечен с брадва. Туре Пули, отровен. Роберт ван Дерксен, застрелян. И тъй като Йорян Мьонес вече е в ареста, значи няма как да е бил той, освен ако не е планирал убийството на Ван Дерксен отдавна.

„Убийците са повече от един — заключва Хенинг. — Сигурен съм.“

— Можеш ли да си служиш с пистолет? — пита той и веднага осъзнава как звучи този въпрос.

— Защо ме питаш това?

— Просто съм любопитен.

— Не ти вярвам. Никога не си „просто любопитен“.

Хенинг се опитва да избегне пронизващия поглед на Нансен.

— Познаваш ли някой, който притежава пистолет?

— Всички, струва ми се.

— Ами Туре? Той имаше ли?

— Да.

— Използвала ли си го?

— Да, няколко пъти. Беше доста отдавна.

— Значи знаеш как да си служиш с него?

— Да.

Лицето й изведнъж потъмнява.

— Но снощи не съм го ползвала, ако това ме питаш.

— Не те питам това — отговаря Хенинг и извръща поглед.

Но той знае, че никой не е имал по-безпроблемен достъп до бокса на Пули от нея. И е могла да има хиляди причини да иска смъртта на своя съпруг, излежаващ присъда за убийство. Ами ако Ван Дерксен е знаел нещо? Ами ако именно затова е бил убит?

105

Командният център — КЦ — се намира между червената и зелената зона на шестия етаж на полицейския участък. Отдел „Тежки престъпления“ провежда всички свои събрания в Командния център. Там се свикват и ежедневните конферентни срещи в осем часа сутринта с представители на Института по съдебна медицина, на които се обсъждат резултатите от последните аутопсии.

Стаята е изпълнена със златно сияние благодарение на скандинавските мебели и жълтия линолеум на пода. Бярне Бругелан сяда на един черен стол и си налива чаша кафе от голямата метална кана. Дежурният полицай, униформен мъж с платинено руса коса и двойна брадичка, стои пред бялата дъска, държейки маркер. Преди да напише името на Роберт ван Дерксен с големи букви на дъската, той вдига панталоните си нагоре, но след малко те пак се свличат.

Дежурният полицай набързо обобщава фактите от случая. Почвата от саксията, отпечатъка от обувка тридесет и девети номер пред апартамента на Ван Дерксен и куршумите. Когато свършва, Бругелан става и осведомява колегите си за случилото се на погребението на Туре Пули.

— Интересно — казва главен инспектор Арилд Йерстад. — Как научи за това?

— Хенинг Юл ми каза — отговаря Бругелан. — Бил е там. Ние също трябваше да изпратим човек.

Бругелан поглежда към Пиа Ньоклеби, която свежда глава. В залата се настанява тягостна тишина. Йерстад гали мустака си с два пръста, след което прочиства гърлото си.

— Трябва да знаем какво е правил Петер Холте след погребението. Бярне, вземи Емил със себе си и му отидете на гости.

Бругелан и Хаген кимват.

— Санлан, ти открий с какви хора е общувал Ван Дерксен. Освен ако не извадим късмет, ще трябва да ги разпитаме всичките.

Санлан кимва.

— Сигурно ще го направим и без това — обажда се Ньоклеби.

— Трябва да помислим и за други възможности — продължава Йерстад. — Ако става дума за грабеж, искам да знам какви ценности е притежавал Ван Дерксен. Искам да знам имената на всички, с които си е контактувал през последните двадесет и четири часа. Трябва да говорим с всички потенциални свидетели. Съседи. Приятели. Проверете дали към неговия блок са насочени камери — може би са заснели нещо подозрително. Имаме нужда от списък с всички таксита, минавали през този район. Пиа, искаш ли да добавиш нещо?

— Ще пусна името му в програмата. Може да изскочи нещо.

— Да, направи го — казва Йерстад и става. — Хайде на работа.

Няколко секунди по-късно в Командния център вече няма никой.

Бругелан и Хаген паркират пред апартамента на Холте на Херслебсгате. Трима мъже, застанали пред един плод и зеленчук на ъгъла, се обръщат любопитно към тях. „Трябваше да вземем колата на Хаген“ — мисли си Бругелан. Патрулките привличат твърде много внимание. А неговата кола е на ремонт. Отново.

Излизат и бързо изкачват стъпалата до апартамента на Холте на третия етаж. Хаген натиска звънеца. След малко чуват тежки стъпки от другата страна. Вратата се отваря. На прага застава усмихнат мъж, чието лице е наполовина покрито с пяна за бръснене.

— Петер Холте? — пита Бругелан.

Изражението на мъжа веднага се променя — усмивката изчезва и веждите му се сключват.

— Аз съм детектив инспектор Бругелан, а това е детектив сержант Хаген. Имаме съдебна заповед. Може ли да влезем за малко?

Холте се мръщи.

— Защо? — пита той и излъчва гърди.

— Става дума за Роберт ван Дерксен.

— Какво за него?

Тонът му е предизвикателен.

— Мъртъв е.

Холте не отговаря, а продължава да гледа страшно към Бругелан.

— Може ли да влезем?

Холте не отстъпва. Пяната за бръснене капе от лицето му. Минават няколко секунди, след което изражението му изведнъж се променя, сякаш чак сега осъзнава думите на Бругелан. Неохотно им прави място да влязат. Бругелан първи прекрачва прага и веднага спира. Буци пръст са разпилени по пода. Хаген и Бругелан се споглеждат, след което последният се обръща към Холте и влиза, без да сваля обувките си.

— Как е станало? — пита Холте.

— Първо трябва да ви кажа, че този разговор се записва — отговаря Бругелан и му показва своя диктофон. Холте преглъща и кимва.

— Къде бяхте снощи?

— Ами… бях във фитнеса.

— Сам ли бяхте или имаше и други?

— Кент Хари и Гайр бяха там. Както и още няколко момчета.

— Но не Роберт?

— Не. Роберт и аз… — Холте спира, търсейки подходящите думи. Не ги намира в следващите тридесет секунди.

— Колко дълго тренирахте?

— Бях там до… — Холте извръща поглед от Бругелан, докато мисли. — До осем или девет часа, струва ми се.

Бругелан кимва. Според съдебния лекар Ван Дерксен е бил убит между девет и десет часа.

— Къде ходихте след тренировката?

— Прибрах се вкъщи.

— Сам?

— Да.

— И оттогава сте тук?

— Да, аз…

Холте млъква и примигва объркано.

— Кой номер обувки носите?

— Кой номер? Защо искате да знаете това, по дяволите? — Тонът му изведнъж става агресивен.

— Просто отговорете на въпроса, ако обичате.

Холте свежда глава.

— Тридесет и девети — промърморва той.

— Какво казахте?

— Тридесет и девети.

Хаген и Бругелан отново се споглеждат. След това Бругелан казва:

— Бихме искали да дойдете с нас в участъка.

106

Есемесът от Бругелан съдържа една-единствена дума: „Ок“. Но Хенинг няма нужда от нищо друго, за да напише своята статия, да публикува името на жертвата и да подчертае връзката на този случай с Туре Пули. Изведнъж вече не става дума просто за едно убийство. Хенинг дори споменава ареста на Йорян Мьонес, въпреки че не разкрива името му.

Статията му веднага е качена на първата страница на сайта на „Новините 123“, което не го изненадва особено, но все пак чувството е приятно. Всички конкурентни новинарски сайтове публикуват свои статии, цитирайки неговата. „От една страна това може и да попречи на разследването“ — мисли си Хенинг. Натискът върху полицията ще бъде увеличен, а по-нататъшното отразяване на случая ще бъде затруднено. Но той няма избор. Новината си е новина. И ако има късмет, допълнителният натиск ще накара ченгетата да работят още по-усърдно.

Хенинг звъни на Бругелан, за да го попита как върви разследването. Инспекторът не вдига, което не го учудва. Хенинг му пише есемес: „Обади ми се, когато имаш време“.

Замисля се за убийството на Юке Брулениус. Още от самото начало Роберт ван Дерксен е изглеждал като главният заподозрян, но Туре Пули веднага е отхвърлил тази възможност. Хенинг донякъде е съгласен. Мъж, който е толкова жаден за внимание, не би могъл да държи нещо в тайна цели две години. Но е напълно възможно да е знаел нещо изключително важно, без да го осъзнава.

Въздухът е лепкав и застоял, въпреки че Бярне Бругелан и Петер Холте седят в стая за разпити №1 само от няколко минути. Тънък бял микрофон виси от тавана. Камера гледа към тях от своята позиция над вратата. Бругелан знае, че в момента Йерстад и Хаген стоят в Командния център и гледат разпита на един от мониторите. Той е могъл да говори с Петер Холте и в кабинета си, но всички се чувстват по-неудобно в стаята за разпити.

— Трябва ли ми адвокат? — пита Холте.

— Мислите ли, че ви трябва?

Холте не отговаря.

— Можем да ви осигурим адвокат, ако искате такъв.

— Не съм направил нищо нередно, така че за какво ми е? — отговаря предизвикателно Холте. Бругелан поглежда набитото тяло пред себе си. Както винаги, то е обвито в броня от агресия, но има и още нещо. „Уплашен е“ — осъзнава Бругелан.

— Притежавате ли пистолет? — пита той.

— Имам оръжие, да.

— Какво оръжие?

— „Зиг Зауер“ 9.

„Девет милиметра — мисли си Бругелан. — А това е модел, на който може да бъде монтиран заглушител.“

— Имате ли разрешително за него?

— Да, разбира се.

— Кога за последно сте го ползвал?

— Отдавна — отвръща Холте и започва да чопли ноктите си. Малки капчици пот са избили по челото му.

— Разбрах, че сте се спречкал с Роберт ван Дерксен на погребението на Туре Пули вчера. Защо?

Холте свежда глава. Тонът му става още по-предизвикателен.

— Роберт отмъкна приятелката ми, докато бях в затвора. Освен това вече не бе приятел на Туре. Идването му на погребението беше грешка.

— Вчера отидохте ли до апартамента му?

— Не.

— В коридора на жилището ви имаше много пръст.

— Е, и?

— В коридора на Роберт също намерихме пръст.

— Не виждам нищо странно в това.

— Открихме отпечатък от обувка пред апартамента му. Същия номер като вашия.

Холте вдига глава. На лицето му е изписан страх.

— Няма начин това да е мой отпечатък — заявява гневно той.

Бругелан не отговаря, но продължава да гледа към Холте. Тягостната тишина се проточва.

— Ок — казва Бругелан и става. — Изчакайте тук, моля.

Отива до таблото и спира записа, излиза от стаята и се насочва към Командния център. Йерстад и Хаген се обръщат, когато влиза.

— Какво мислите? — пита Бругелан.

— Време е да поискаме заповед за обиск — отговаря Йерстад.

107

Претърсването на дома на заподозрян никога не е било по вкуса на Бярне Бругелан. Ровене в чекмеджета, шкафове и гардероби в търсене на доказателство, което ще даде нова насока на случая или ще докаже вината на заподозрения. Той оценява важността на тази работа, разбира се, но се радва, че рядко му се налага да я върши, защото го прави раздразнителен и нетърпелив.

Да си оперативен агент е нещо друго. Тогава просто не можеш да не бъдеш търпелив, ако искаш да заловиш престъпниците. Това е динамична, напрегната работа. Трябва да наблюдаваш заподозрените от разстояние и внимателно да следиш всеки техен жест и всяка разменена дума. Какво правят, къде отиват, с кого разговарят и кога. По този начин започват да се открояват тенденции в тяхното поведение, които служат за основа на по-нататъшни разследвания и помагат да бъдат елиминирани маловажните играчи. Но доказателства, открити в апартамент и анализирани в лаборатория — това е женска работа.

Въпреки това Бругелан взема участие в претърсването на апартамента на Петер Холте, защото Холте е негов заподозрян. Неговата работа е довела до арестуването му. И доказателствата, открити в апартамента му, са повече от достатъчно, за да увисне на въжето за убийството на Роберт ван Дерксен. По тази причина Бругелан се чувства щастлив, когато се връща в кабинета си и сяда зад бюрото. Вади мобилния си телефон и вижда, че има десетки обаждания и есемеси от познати и непознати номера. Това най-вероятно означава, че Хенинг е публикувал своята статия за Роберт ван Дерксен.

Защо му се струва, че е бил предаден? Чувството е неприятно, но бързо отминава. Ньоклеби и Йерстад искат лично да ръководят потока от информация и на теория Бругелан няма нищо против. Всъщност се радва, че някой друг иска да се занимава с медиите. Но Юл е специален случай. Въпреки че може да бъде голям досадник, той има добър нюх. И обикновено надушва истината. Като сега.

Бругелан преглежда есемесите, които е получил, и вижда, че Юл иска да му се обади. Поглежда часовника си. След малко трябва да поднови разпита на Петер Холте и има нужда от няколко минути, за да се подготви. „Но имам време за един кратък разговор“ — казва си той и натиска зелената слушалка. Юл вдига почти веднага.

Бругелан му казва за ареста и предстоящото обвинение към Петер Холте, но при условие че тази информация няма да се озове във вестника.

— Сигурен ли си, че е той? — пита Юл.

— Открихме оръжие в апартамента му, с което вчера е било стреляно.

— Така ли? А той какво каза по въпроса?

— Още не сме говорили за това. Но ще му е трудно да се измъкне от ситуацията, особено при наличието на другите доказателства.

— Какви други доказателства?

Бругелан се колебае, но после му казва за пръста в коридора и за отпечатъка от обувка със същия номер, който носи Холте. Когато свършва, Хенинг мълчи.

— Какво има? — пита инспекторът.

— Нищо. Просто… просто всичко това ми звучи много странно — отговаря Хенинг.

— Кое?

— Не виждам защо Холте е направил нещата толкова лесни за вас. Освен това според мен има някаква връзка между убийството на Юке Брулениус и убийството на Роберт ван Дерксен, но още не съм сигурен каква.

— И какво те кара да мислиш, че има връзка между двете убийства? Нищо конкретно, нали? Имаме нужда от доказателства, Хенинг. Като например липсващото оръжие, с което е било извършено убийството. И трябва да поставим брадвата в ръцете на убиеца, независимо дали той е Петер Холте или някой друг.

Бругелан чува въздишка, но Хенинг не казва нищо.

— Съществува и възможността Пули наистина да е убил Юке. Не забравяй това.

— Не — отговаря Хенинг унило. — Няма. Просто не виждам никакъв смисъл.

108

„Изведнъж всичко се случва едновременно“ — мисли си Хенинг. Дори времето сякаш се променя. Отнякъде се появява зловещ на вид черен облак. Възможно ли е Петер Холте да е убил и Юке Брулениус? Хенинг не може да си представи как мъж, когото всички смятат за пълен неудачник, може да планира и извърши едно на практика гениално убийство, а след това тотално да обърка нещата, убивайки един от най-старите си приятели.

Така че Хенинг звъни на Гайр Грьонинген, но той не вдига. Хенинг звъни отново, със същия резултат. Чак при третия опит Грьонинген най-накрая вдига и неохотно се съгласява да се срещнат пред супермаркета в Грьонлан. Когато Хенинг пристига, вече е започнало да вали. Грьонинген се е скрил под чадър, но Хенинг не обръща внимание на пороя.

Решава да говори по същество.

— Арестуваха Петер — обявява той.

Грьонинген го поглежда невярващо.

— Проклет идиот — казва той и стиска дръжката на чадъра с такава сила, че кокалчетата му побеляват. — Не знам как някой може да бъде толкова глупав.

Грьонинген клати глава и изглежда готов да пребие първия човек, който се изпречи на пътя му. Хенинг инстинктивно прави крачка назад.

— Какво ти прошепна той на погребението вчера?

Грьонинген го пронизва с поглед, след което се оглежда, сякаш за да се увери, че никой не може да ги чуе.

— Видях да ти прошепва нещо — продължава Хенинг. — А след това сви юмрук.

— Да — отговаря Грьонинген. — Но това нямаше нищо общо с Роберт.

— Тогава за какво ставаше дума?

— Каза ми, че ако някой посмее да прекатури надгробната плоча на Туре, ще…

Гронинген свива юмрук, имитирайки Холте. Хенинг си спомня една статия, която е принтирал, за това как гробът на Видар Фел е бил осквернен, но не помни подробности.

— На бдението наговори още глупости — продължава Грьонинген. — Каза, че Роберт щял да си получи заслуженото и така нататък. — Той отново клати глава. — Но трябва да знаеш, че Петер си е такъв. Избухлив е и често действа първосигнално, но иначе е свестен тип. Освен това е имал предостатъчно възможности да се разправи с Роберт, но не го е направил.

— Защо не?

— Може би защото е знаел, че няма да може да се справи. Петер е по-силен физически, но Роберт бе много по-ловък с ръцете. Напълно сигурен съм, че Петер нямаше да може да го надвие в ръкопашен бой.

— Може би затова Петер е решил да го застреля.

— Да, но е можел да направи това по всяко време. Защо ще го убива в деня, в който сто човека са го видели да се кара с Роберт? Все едно… все едно е искал да го заловят.

Хенинг кимва в съгласие.

— Владее ли „удара на Пули“?

Хенинг вдига лакът, за да покаже какво има предвид. Грьонинген се колебае.

— Може и да го е пробвал, но както казах, в техническо отношение Петер не е нищо особено. Просто мускулна маса.

„Точно така“ — казва си Хенинг. И ако Петер е бил твърде уплашен, за да се сбие с мъж като Роберт ван Дерксен, значи едва ли си е пробвал късмета с Юке Брулениус.

„Тук има нещо нередно“ — казва си Хенинг. Мислите му отново се връщат към Туре Пули.

— Ти тренира ли с Туре в нощта на убийството на Юке?

— Да, винаги тренирахме заедно.

Хенинг го поглежда.

— Отделни шкафчета ли имахте?

— Да.

— И предполагам, че сте ги заключвали, докато сте тренирали?

— Разбира се. Не сме идиоти.

— Къде държахте ключовете от шкафчетата?

— Дългогодишните членове на фитнеса имаха право да ги оставят на рецепцията или в офиса на Кент Хари. Що се отнася до Туре… зависеше от това кой е на работа. Той предпочиташе да се уповава на хора, а не на ключалки. Защо питаш?

Хенинг пренебрегва въпроса и се замисля. Интересно.

— А докато тренирахте, как разбирахте колко е часът?

— На стената имаше часовник.

Хенинг го поглежда.

— Часовникът зад рецепцията?

Грьонинген кимва.

— Вече никой не носи ръчни часовници. Всички имат мобилни телефони.

„Пули е направил точно това след края на тренировката — мисли си Хенинг развълнувано. Проверил е дали има съобщения или пропуснати обаждания.“ Това е първото нещо, което самият Хенинг прави, след като се събуди или излезе от банята. „Значи не само часовникът на телефона на Пули е бил саботиран“ заключва той.

Часовникът в „Сила & респект“ също е показвал грешно.

Хенинг благодари на Грьонинген за отделеното време и се насочва към фитнеса. Очаква мястото да е пълно с хора, след всичко случило се, но всъщност е точно обратното — вътре няма почти никого. Хенинг предполага, че всички още са в шок.

Стъпва на лилавия килим. Високата жена на рецепцията изглежда дори по-намусена от обикновено, когато го вижда. Хенинг пренебрегва смръщения й поглед и пита дали Кент Хари Хансен е наоколо.

— Не разбрахте ли, че не сте добре дошъл тук?

— Разбрах — отговаря Хенинг. — Но въпреки това трябва да говоря с него. Къде е?

— Не знам.

Хенинг кимва, но вниманието му е привлечено от часовника на стената зад нея. Той вади мобилния си телефон и сравнява двата часовника. Показват един и същ час. „Нищо чудно — мисли си той. — Ако някой нарочно е преместил стрелките в нощта на срещата между Пули и Юке Брулениус, този някой със сигурност ги е преместил обратно по-късно същата вечер или на следващата сутрин. Иначе щеше да се издаде.“

Но кой би могъл да го направи?

— Онзи часовник там — започва той. — Знаете ли дали…

Хенинг се колебае, чудейки се как да формулира въпроса.

— Винаги ли е точен? — пита накрая той и веднага осъзнава, че въпросът му е твърде очевиден.

— Да — отговаря тя, без да вдига поглед от списанието си.

— Знаете ли дали е изоставал… в миналото?

Хенинг изстенва вътрешно. Какъв глупав въпрос! Чува дрънчене на тежести зад себе си.

— Нямам представа — отговаря тя с отегчен глас.

— Питам, защото се чудя дали е изоставал на двадесет и шести октомври преди две години?

Тя вдига глава. Вече не изглежда толкова отегчена.

— Нощта, в която Юке Брулениус беше убит — информира я Хенинг. — Тогава бяхте ли на работа?

Жената изсумтява.

— Да не мислите, че си спомням?

— Не, но можете да проверите, нали? Сигурно имате някакъв списък в компютъра. График на дежурствата или нещо подобно. Колко хора работят тук?

— Трябва да говорите с Кент Хари — казва тя и отново забива поглед в списанието. — Но се съмнявам, че ще иска да ви помогне.

Хенинг отново поглежда часовника зад нея и стената, на която е окачен. След това очите му се насочват надолу, към тениската й. На нея са нарисувани три маймунки, които се забавляват.

— Тази тениска ваша ли е? — пита той и сочи маймунките.

Тя вдига глава.

— Господи, разбира се, че е моя! Що за глупав въпрос е това?

Хенинг бавно кимва, но продължава да я зяпа. Тя отвръща невъзмутимо на погледа му, а устата й е извита надолу в недоволна гримаса.

— Случайно да имате тениска на „Акс“?

Жената се вглежда в лицето му, търсейки причината за този въпрос.

— Защо питате?

Хенинг не отговаря. Известно време двамата се гледат, след което той казва:

— Просто съм любопитен. Беше ми приятно.

109

Бярне Бругелан сяда в стола на полицейския участък и оставя чашата кафе на масата пред себе си. Ярка светлина струи през големите прозорци. Масажира лицето си, опитвайки се да пропъди умората. Последните няколко дни са изпълнени със събития. Туре Пули, Турлайф Бренден, Йорян Мьонес, Роберт ван Дерксен. Въпреки това не би трябвало да се чувства толкова изтощен. Все пак това му е работата. Така че каква е причината за тази умора? Да не би да остарява? Може би тялото му се опитва да му каже, че е време да намали скоростта?

„Не“ — казва си той. Никога няма да намали скоростта. Всичко или нищо. Ще дава всичко от себе си до деня, в който гушне чемшира.

Бругелан вади мобилния си телефон и в същия миг получава есемес от Анита.

Бругелан бързо отговаря: „Добре“.

Вижда, че по време на разпита на Петер Холте са се натрупали седем неприети обаждания. Проверява списъка с номера. Репортери. Хенинг Юл, два пъти. Освен това е оставил съобщение на гласовата му поща.

Бругелан въздъхва и си припомня укора в гласа на Йерстад на последното заседание. Както винаги, става дума за изтичане на информация. И очите на Йерстад намекват, че той държи Бругелан отговорен, тъй като е споменал своя разговор с Юл на сутрешното заседание. Шефът им ги е предупредил да не говорят повече с пресата и ги е заплашил със сериозни последствия, ако пренебрегнат заповедта му.

Бругелан гледа името на Юл. След това поклаща глава и прибира телефона си. „Достатъчно за един ден“ — мисли си той.

Хенинг се опитва да се обади на Кент Хари Хансен на път за вкъщи, но никой не вдига. Докато върви, си мисли за ареста на Петер Холте и за трупащите се доказателства срещу него. Точно като Туре Пули. И точно като братовчед си, Холте настоява, че е невинен. „Историята се повтаря“ — мисли си Хенинг. Но ако наистина се окаже, че Холте е невинен, значи някой друг е имал причина да убие Роберт ван Дерксен. Каква причина? И защо Холте е трябвало да бъде натопен за убийството?

Хенинг се сеща нещо, което Ирене Отнес му е казала при последния им разговор. Обажда й се, за да я пита какво е имала предвид с думите, че Петер Холте не представлява предизвикателство за жените.

— Ами… защото е слабохарактерен — отговаря тя.

— Ясно, но какво точно означава това? Дай ми пример.

Хенинг запушва другото си ухо с пръст, за да заглуши поройния дъжд.

— Всички знаеха, че Гюнхилд го въртеше на малкия си пръст. Петер се превръщаше в послушно кученце в нейно присъствие.

— Гюнхилд ли каза?

— Гюнхилд Дукен. Бившата му приятелка. Според слуховете Петер още се опитва да си я върне — не че ще успее, разбира се. За негово добро е да не успее. Двамата изобщо не си подхождат.

Хенинг кимва, минавайки покрай обществената библиотека на улица „Торвалд Мейерсгате“.

— Винаги съм изпитвала съжаление към Петер — продължава тя. — Едва ли му е лесно.

— Какво имаш предвид?

— Ходил ли си в „Сила & респект“?

— Няколко пъти.

— Значи си виждал Гюнхилд — казва Отнес. — Работи на рецепцията. А Петер тренира там почти всеки ден.

„Намръщеното момиче“ — мисли си Хенинг и бърза да премине през кръстовището пред църква „Св. Павел“, преди да е станало червено.

— А когато тя не е на работа, Петер продължава да вижда неща, които му напомнят за нея.

— Какви неща? — пита той и спира пред магазин „Пробат“. На витрината е изложена бяла тениска със стара снимка на шведската певица Карола Хегквист. Надписът под щастливото й християнско лице гласи: „Страннико, защо се криеш от мен?“

— Гюнхилд проектира логото на фитнеса — казва Отнес.

— Логото на „Сила & респект“?

Хенинг опитва да си го представи, а мислите му препускат.

— Гюнхилд бе една от първите, на които Видар помогна, след като започна да работи с бивши наркомани. Тя бе стигнала дъното — кражби, наркотици и кой знае още какво. Видар й помогна да стъпи на краката си и я записа на уроци по графичен дизайн. Стана доста добра. И когато Видар реши да отвори „Сила & респект“, тя проектира логото.

— Ясно — казва Хенинг.

— Видар й осигури още няколко поръчки. Един стриптийз клуб в Майорстюа, например.

— Имаш предвид „Асгард“?

— От къде знаеш? Ходил ли си?

— Да. Но не е това, което си мислиш.

— Да, всички така казват. Но не трябва да бъда толкова сурова с Гюнхилд. Животът й не е бил никак лесен. И беше страшно разстроена, когато откри трупа на Видар онази сутрин.

Хенинг понечва да каже нещо, но вместо това продължава да зяпа тениските, изложени в магазина. Без да осъзнава какво прави, той отпуска ръце, включително тази, с която държи телефона. Няколко минути гледа през витрината на магазина, след което осъзнава, че досега не е разбирал нещо.

Но вече разбира.

110

Хенинг веднага звъни на Бругелан, но инспекторът не вдига. Решава да се обади в участъка и да помоли да го свържат с Бругелан, но му казват, че той не е на разположение. Същото се отнася за Ньоклеби и Йерстад. „Сигурно са на заседание“ — мисли си Хенинг и за пореден път набира номера на Бругелан, след което оставя дълго съобщение на гласовата му поща. Може би най-дългото в историята на телекомуникациите. Когато свършва, дисплеят на телефона му е замъглен. Хенинг опитва да го избърше, но дрехите му са мокри и успява единствено да го намокри още повече.

Прибира се и се преоблича, след което започва да крачи нагоре-надолу из кухнята, мислейки за онези парчета от пъзела, които през цялото време са били пред очите му. Но най-накрая е успял да ги сложи по местата им.

Дрехите, които е видял да съхнат на сушилника в дневната на Холте, са били на Гюнхилд. Именно тя се е появила пред апартамента на Холте онзи ден и едва не е заловила Хенинг. Според Ирене Отнес, Гюнхилд може би все още има ключ от апартамента на Холте, въпреки че вече не са заедно. За нея би било лесно да влезе, да вземе пистолета му и чифт обувки, които най-вероятно биха й станали. А вече е имала опит в топенето на хора за престъпления, които не са извършили. Имала е мотив да убие Брулениус, ако е смятала, че той е убил Фел, както и да натопи всеки, отказал да отмъсти за Фел, като например Туре Пули. И никой не е имал по-лесен достъп до часовника в „Сила & респект“ от нея.

Но какво може да направи той? Не може да я арестува. И остава въпросът дали откритията му могат да бъдат използвани в съда, при положение че нямат оръжието, с което е било извършено престъплението. Както му е казал Бругелан: имат нужда от доказателства.

Гюнар Гома препуска нагоре-надолу по стълбите, дишайки тежко. „Най-вероятно е гол до кръста“ — мисли си Хенинг. Входната врата се тряска, а после чува женски токчета. Звукът се смесва с шляпането на босите крака на Гома. Съдейки по звука от токчетата, Хенинг предполага, че някой е дошъл на гости на Арне, съседът от горния етаж. Малко след това чува затваряне на врата.

Мобилният му телефон иззвънява. Хенинг вдига, надявайки се, че е Бругелан или някой полицай от участъка, но вижда, че е Нора. В гърлото му засяда буца.

— Здрасти — казва той с глас, който звучи твърде пискливо.

— Здравей — отговаря тя. Звучи изтощена. Или тъжна?

Мълчанието се проточва и Хенинг веднага решава, че нещо се е случило.

— Как е Ивер? — пита разтревожено той.

— Мислех, че ти знаеш по-добре от мен — сопва му се тя.

Хенинг издиша облекчено.

— Не съм ходил при него от вчера — отговаря той.

— Нима? Ами… по-добре е — казва бързо тя.

Хенинг отива в кухнята и вади кутия натурален сок от хладилника.

— Днес ли си ходила в болницата? — пита той.

— Преди малко.

— Какво каза той?

— Чуди се как се развива случаят, върху който двамата работите.

„Разстроена е — мисли си Хенинг, взима чаша от шкафа и я пълни със сок. — Но има и нещо друго. Нещо в гласа й.“ Отпива малко сок. Тишината се проточва.

— Ако те пита отново, кажи му, че съм го разрешил — казва Хенинг, по-скоро за да поддържа разговора. — Мисля, че полицаите ще арестуват извършителя по-късно тази вечер. Ако Бярне Бругелан се размърда.

Хенинг очаква въпроси, но Нора просто казва:

— Днес ходих на гроба му.

Хенинг се заковава на място и оставя чашата на масата. Значи това е чул в гласа й. Секундите минават. Той затваря очи.

— Мислех над това, което ми каза в болницата онзи ден — продължава Нора, но сякаш не може да довърши това, което е започнала. Хенинг слуша със затворени очи. Въпреки че гласът на Нора е спокоен и равен, изреченията й сякаш се издължават, превръщайки се в дълги, хищни ръце. — Познавам те, Хенинг. Знам, че нямаше да кажеш това, което каза за пожара, ако си нямал причина. Знам, че не се опитваше да ме нараниш.

Хенинг е изгубил дар слово.

— Не съм ходила на гроба на Юнас от… много време. Беше ме срам.

Хенинг кимва и тишината се завръща. Самият той не е ходил на гроба на Юнас от… от…

Изведнъж Хенинг отваря очи.

Гласът на Нора продължава да звучи в ухото му, но той вече не я слуша. Включва високоговорителя и оставя телефона на кухненската маса, след което се навежда над купчината листа до принтера и започва да рови из статиите за Расмус Биелан, Туре Пули, Юке Брулениус и Видар Фел. Нора продължава да говори, но Хенинг не чува нито дума. Намира статията, която търси. Заглавието гласи:

По-нататък Хенинг чете:

Хенинг вдига глава, след което зяпва снимката на Ирене Отнес и Гюнхилд Дукен до прекатурената надгробна плоча на Фел.

„Ужасно е“.

— Разбираш ли какво ти казвам? — пита Нора.

Хенинг не отговаря. Продължава да зяпа снимката, придружаваща статията. Съсредоточава се върху очите на Гюнхилд Дукен.

След което хуква навън.

111

Хенинг се спуска надолу по стълбите и излиза в късния следобед. Дъждът барабани по плочките на двора. Вижда малка лопатка, забита в една саксия. Навежда се да я вземе и я прибира в зеления си сак, но когато се изправя, мобилният му телефон се изплъзва от джоба на ризата му и цопва с лицето надолу в една локва. Хенинг псува, взима го и бърше дисплея. Натиска произволно копче. Все още работи. Изправя се, открива своята „Веспа“ и потегля. Лошото време не го смущава. Точно обратното — може и да му е от полза.

Движението не е натоварено и само след десет минути вече вижда оградата на гробище „Гамлебиен“, където е погребан Видар Фел, заедно с още седем хиляди души. Хенинг се качва на тротоара и паркира до оградата. Високите смърчове, растящи покрай нея, закриват гледката към гробището от пътя. Минаващи коли пръскат вода от локвите по шосето. Хенинг решително се насочва към най-близкия вход и вади телефона си, за да набере Бругелан още веднъж.

Но този път телефонът му е мъртъв.

Спира и невярващо се взира в сивия, влажен дисплей. Отново опитва да го включи. Пак нищо.

— Проклятие — псува на глас, връща телефона в джоба си и влиза в гробището. Фина мъгла пълзи към него и обвива дърветата и храстите. Хенинг знае, че Фел е погребан близо до правоъгълен фонтан, който се е виждал на снимката от статията. Тръгва по една пътека от плочки, между които е израснала трева. Миризмата на влажна есен и свежи цветя го следва по петите. Надгробните плочи около него приличат на високи черни зъби, заобиколени от цветя, смачкани от силния дъжд. Не след дълго минава между две неголеми дървета и вижда високи храсти, образуващи пътека, водеща към фонтан. „Трябва да е това“ — мисли си Хенинг, докато мъглата бавно се приближава.

Когато достига фонтана, Хенинг спира и се оглежда. Надгробните плочи продължават във всички посоки. Безуспешно опитва да си припомни подробности от снимката. Започва да обикаля фонтана, четейки имената на покойниците. Име след име. Малко по-нататък вижда отворен гроб, покрит с платнище. До него има купчина пръст, също покрита с платнище. Когато прави пълна обиколка около фонтана, Хенинг спира. Вижда името „Видар Фел“, изписано на една надгробна плоча, скрита от храсти. Приближава се и известно време разсъждава върху буквите и числата, които оформят този прекъснат живот. Дъждът се усилва.

„Един осквернен гроб винаги привлича внимание“ — мисли си Хенинг. Всички са решили, че този вандалски акт е бил отмъщение за убийството на Юке Брулениус. Не е имало причина да бъдат задавани въпроси. Никой не се е замислил за преобърнатата пръст — какво друго би могло да има заровено в нея, освен ковчег? Никой не би си помислил, че едно момиче, дължащо живота си на Видар, би направило това на гроба на своя спасител.

Идеално скривалище за оръжие, с което е било извършено убийство.

Хенинг оставя сака си до гроба на Фел и се оглежда. Наоколо няма никого. Времето е твърде лошо. Той коленичи и разглежда земята около гроба. Докосва тревата. Тя е влажна и твърда. Нищо чудно — вандалството е било извършено преди почти две години. Хенинг става и поглежда надолу по пътеката, образувана от храстите. Чува само далечния грохот на коли, минаващи по улицата, барабаненето на дъжда по надгробните плочи и клокоченето на фонтана.

„Наистина ли ще направиш това? — пита се той. — Няма ли да е по-добре първо да убедиш някого, че е напълно наложително?“ Хенинг вади телефона си и отново опитва да го съживи, но без резултат.

Оглежда се един последен път, след което грабва сака и вади малката лопатка. Няколко секунди гледа гроба на Фел, стиснал лопатката в ръка. Не само има чувството, че осквернява нечий гроб. Наистина го прави. Но трябва да открие дали е прав.

„Направи го — казва си той. — Направи го с уважение.“

Натиска лопатката в меката трева. Тя влиза много лесно. Повтаря движението и маркира около половин квадратен метър пред надгробната плоча, след което внимателно обелва тревата и я оставя до плочата. Започва да копае. Колкото по-дълбоко забива лопатката, толкова по-отвратен се чувства от себе си. Никога не е вярвал в Бог и никога не е разбирал хората, които организират целия си живот около своята вяра, но въпреки това има чувството, че извършва светотатство. Намеренията му са почтени, но нищо не може да промени факта, че осквернява нечий гроб и нечия вяра. Хенинг опитва да се убеди, че целите оправдават средствата.

От време на време спира и се оглежда, но видимостта става все по-ограничена. Често бърше лицето си, но от това няма почти никаква полза — дъждът е твърде силен. Продължава да копае, забивайки лопатката все по-дълбоко, надявайки се скоро да попадне на нещо, различно от камъчета или пръст.

След петнадесет минути Хенинг се изправя и поглежда надолу към квадратната дупка, която е изкопал пред надгробната плоча на Видар Фел. „Ковчегът трябва да е на около метър и половина по-надолу“ — мисли си той. Отдавна е подгизнал, но когато пак кляка над дупката, Хенинг има чувството, че калта и влагата се просмукват в кожата му. Вече едва си поема дъх. „Възможно ли е да греша?“ — чуди се той, но започва да копае още по-настървено.

Изведнъж лопатката удря нещо твърдо.

Хенинг удвоява усилията си, внимателно копаейки около твърдия предмет. Знае, че е открил нещо. Може да е голям камък, разбира се, но се съмнява. Започва да вади буците пръст и да ги хвърля настрани.

След това я вижда.

Дръжка на брадва.

Чувствайки се преизпълнен с енергия, започва да копае още по-настървено. Вече вижда острието. Напомня си, че не бива да нанася щети върху откритието си. С малко късмет това може да се окаже единственото доказателство, от което полицията има нужда.

Хенинг понечва да се изправи, но усеща движение зад себе си. Завърта се и вижда нещо черно, устремено към лицето му. Дори не чува звука от удара.

112

Бругелан вдига краката си на дивана. Алиша е сложила пластмасов замък играчка на пода пред него и в момента Ода Марие се опитва да го унищожи. Няма достатъчно енергия, за да й направи забележка. Единственото, което иска в момента, е да затвори очи и да заспи.

Баща му винаги се е излягал на дивана след вечеря и не след дълго дневната се е огласяла от неговото дълбоко, носово хъркане. Бругелан си спомня колко много е искал баща му да си играе с него. Но той рядко е имал енергията за това. „Станал съм същият като него“ — мисли си Бругелан.

— Искаш ли кафе, скъпи? — чува той от кухнята.

— Не, благодаря.

Кукла, облечена в розово, прелита през стаята и пада на пода. Бругелан се мръщи на Ода Марие, но тя не му обръща внимание. Анита влиза в дневната и му прави знак да мръдне, за да може да седне до него на дивана. Бругелан се премества с няколко сантиметра наляво.

— Изглеждаш капнал — казва тя и слага топла ръка на челото му.

— Просто съм изморен — отговаря той и се прозява.

Тя се усмихва.

— Позволено ти е да кажеш, че си изтощен.

Бругелан поглежда към тънката й, нежна шия. Протяга ръка и я гали по меката, гладка буза.

— Според мен трябва да си вземеш два дни отпуска — казва тя. — Не е здравословно да работиш толкова много.

— Не мога — отговаря той.

— Разбира се, че можеш.

— В момента разследваме важен…

Прекъсва го мобилният му телефон, оставен на масичката. Анита го поглежда неодобрително. Бругелан свива рамене.

— Би ли ми го подала? — пита той.

Тя неохотно му подава телефона. Непознат номер. Може да е участъка. „Може и да е някой нахален журналист“ — мисли си той, но няма желание да продължава този разговор с Анита, затова вдига.

— Бярне Бругелан? — пита напрегнат женски глас.

— Същият.

— Казвам се Нора Клеметсен. Разговаряли сме няколко пъти.

Бругелан се замисля. Името му звучи познато.

— Работя за „Афтенпостен“ — започва тя.

Той понечва да я прекъсне, но тя го изпреварва.

— Но не ви се обаждам в ролята си на журналист. Аз съм бившата съпруга на Хенинг Юл. И ви се обаждам, защото… защото съм разтревожена за него.

— Така ли? — пита Бругелан и се изправя.

— По-рано днес говорихме по телефона, но той изведнъж млъкна. Няколко пъти се опитах да се свържа с него, но без успех. В момента съм пред апартамента му, но колкото и да звъня, той не идва да ми отвори. Не знам дали не е паднал. Всичко може да му се е случило. Вие чувал ли сте се с него?

Бругелан клати глава.

— Не.

— Точно преди да спре да говори, той ми каза, че ви чака да предприемете нещо, защото открил кой е извършителят.

— Казал е това?!

— Да.

— А сега не можете да се свържете с него?

— Точно така.

Бругелан започва да крачи неспокойно из стаята.

— Добре — казва той. — Ще ви позвъня след малко.

Прекъсва връзката и отваря списъка с приети обаждания. С периферното си зрение вижда, че Анита го гледа. Отваря есемеса от Юл, но той е просто напомняне да провери гласовата си поща. Бругелан набира номера и нетърпеливо изчаква сигнала. След това чува развълнувания глас на Юл. Докато опитва да сложи обувките си, все още държейки телефона в ръка, той чува заключението на Юл.

— По дяволите! — казва Бругелан и хуква през глава.

На път за апартамента на Хенинг в Грюнерльока, Бругелан звъни на Йерстад, за да му каже какво се е случило. След това се обажда на Фредрик Станг и му нарежда да се свърже с някого от „Сила & респект“, който знае къде може да бъде намерена Гюнхилд Дукен, ако не си е вкъщи. Опитва се да звънне и на Юл, но се включва гласовата му поща. Бругелан не си спомня това да се е случвало преди.

Двадесет минути след обаждането на Нора Клеметсен, Бругелан паркира пред „Сайлдуксгатен“ №5.

— Чухте ли се с него? — пита Нора.

— Не.

Бругелан звъни на звънеца на Юл, но никой не отваря. Пробва другите звънци. Няколко човека отговарят. Инспекторът се представя. След малко вратата избръмчава, той я отваря и влиза в коридор, който смърди на котки и боклук. Изведнъж забелязва, че Нора изостава.

— Какво има? — пита я той. Тя е пребледняла като призрак и се оглежда с разширени от ужас очи. — Какво става?

Бругелан трябва да се върне назад и да се приближи до нея, преди Нора да реагира.

— Това е мястото, където… се случи — казва тя.

— Кое?

— Юнас — отговаря Нора и забива поглед в земята. — Там.

Тя сочи, но без да вдига глава. Бругелан проследява пръста й и вижда три греди, заковани една за друга, оформяйки футболна врата без мрежа. До вратата има пързалка и пясъчник. Погледът на Бругелан спира на плочника зад пързалката, който се намира точно под балконите.

Отново се обръща към Нора. Понечва да я попита защо, по дяволите, Хенинг продължава да живее тук след смъртта на сина им, но после решава, че тя едва ли знае отговора на този въпрос. А в момента нямат време за това.

— Идвам — казва немощно тя.

Бругелан се приближава до входната врата и натиска всички копчета на интеркома. След малко вратата избръмчава и той влиза. Изкачва стъпалата през две. Нора се опитва да не изостава. Входната врата се затръшва след нея. Врати на апартаменти се отварят и любопитни лица надничат към него, но Бругелан не им обръща внимание. Стига втория етаж и чука на вратата на Хенинг, но никой не отваря. Хваща дръжката. Заключено. Отново звъни на мобилния телефон на Хенинг. Нора изкачва последните няколко стъпала. Той вдига пръст пред устните си. Тя спира.

Никакъв звук.

— Проклятие — промърморва Бругелан и прекъсва връзката. — Случайно да имаш ключ?

— Аз?

Той се оглежда, чудейки се какво да предприеме. Изведнъж вади телефона си и набира друг номер. Нора го поглежда въпросително.

— Тук е детектив инспектор Бярне Бругелан от отдел „Тежки престъпления“. Намирам се на улица „Сайлдуксгатен“ № 5 в Грюнерльока. Имам нужда от помощ за отварянето на една врата. Спешно.

113

Гюнхилд Дукен гледа с презрение към Хенинг Юл, който лежи на мократа, изровена пръст, докато от главата му шурти кръв. Тя маха мокрия перчем от очите си, прави крачка напред и забива лопатата в земята. Сигурна е, че е мъртъв. Дъждът измива част от кръвта, изтичаща от черепа му. Дукен се усмихва доволно и се оглежда. Напълно сами са.

Може би не трябваше да го убива, преди да го накара да й каже от къде знае къде е скрита брадвата, но в крайна сметка няма никакво значение. Не можеш да имаш всичко в този живот. Важното е, че го е неутрализирала навреме. „Това е достатъчно — казва си тя. — Сега е време да се размърдаш.“

Решила е да убие Хенинг още преди той да излезе от „Сила & респект“, след онези въпроси за часовника и най-вече за тениските й. Дори не се е прибрала вкъщи, за да вземе някакво оръжие — просто тръгва след него. Знае твърде много. И ако не е бил онзи полугол дъртак на стълбите, би позвънила на вратата му, да влезе вътре и да удуши Юл в собствения му апартамент. Така нещата биха били много по-прости. И би разполагала с много повече оръжия. Сега е трябвало да се задоволи с лопатата, която е намерила на гробището.

Но къде може да скрие трупа?

„Трябваше да помислиш за това, преди да го халосаш“ — казва си тя. Не че тогава е щяла да измисли нещо. Но много добре знае, че няма как да изнесе тялото от гробището, без да я видят, независимо от лошото време.

Съжалява само за едно — че не се е разправила с него много по-рано. Трябвало е да се досети, че представлява заплаха. Роберт също е бил заплаха, но по различен начин. Тя е тренирала с него няколко години и той я е научил на „удара на Пули“. И когато онзи ден й се е обадил, за да я попита дали го е показвала на друг, Дукен осъзнава, че Юл е успял да посее семената на съмнението в ума на Роберт. И за да предотврати поникването на тези семена, тя е трябвало да го убие. Погребението на Туре я е снабдило с идеалната възможност — онзи кретен Петер се оказва перфектната изкупителна жертва.

Дукен проверява джобовете на Юл и открива мобилния му телефон, който изглежда изключен или повреден. Тя няма как да знае със сигурност дали е имал време да сподели подозренията си с някой друг. Но е напълно възможно. Със сигурност трябва да се подготви за тази възможност. А това означава, че трябва да действа светкавично бързо. Но какво може да направи? Да го остави тук?

Не. Не и до гроба на Видар. Дукен се оглежда и забелязва нещо от другата страна на фонтана — купчина пръст, покрита с платнище.

Вратата на апартамента на Хенинг Юл отлита назад и се удря в стената. Бярне Бругелан кимва на пожарникаря, унищожил ключалките с няколко премерени удара на брадвата си, след което прекрачва прага. Нора влиза след него. След няколко секунди установяват, че апартаментът е празен.

— Кого се е опитвал да открие? — пита Нора.

— Не мога да ви кажа това — отговаря Бругелан.

— Хенинг каза, че е открил виновника — продължава Нора и се приближава до кухненската маса. — Виновник за какво?

Брогаланд отново отказва да отговори на въпроса. Вместо това клати глава, ядосан на себе си за това, че не се е обадил на Юл по-рано днес, когато е имал възможност. В този миг мобилният му телефон иззвънява. Бругелан бързо го изважда от джоба си и натиска зелената слушалка.

— Здрасти, аз съм — казва Фредрик Станг. — Според антената на „Теленор“, в момента Гюнхилд Дукен се намира в „Гамлебиен“. Или е била там преди малко.

— „Гамлебиен“ — промърморва Бругелан. Някой забива лакът в ребрата му. Обръща се и вижда Нора, която държи принтирана статия от „Афтенпостен“. Бругелан вижда снимката на Ирене Отнес и Гюнхилд Дукен, направена пред преобърнатата надгробна плоча на Видар Фел. Прочита текста под нея, в който се казва, че няколко дни след убийството на Юке Брулениус гробът на Фел в „Гамлебиен“ е бил осквернен.

— По дяволите! — псува Бругелан и поглежда Нора, след което нарежда нещо на Станг. Секунда по-късно излизат от апартамента.

114

Гюнхилд оставя брадвата където е, грабва краката на Юл и започва да го влачи към купчината пръст. „Лек е като перце“ — мисли си тя и поглежда назад през рамо, за да не се блъсне във фонтана. Усмихва се. Главата на Юл подскача по плочките на пътеката. „Ако беше жив, това щеше да е болезнено“ — мисли си тя.

Скоро достига могилата. Над гроба, който най-вероятно ще бъде запълнен утре, е разпънато друго, по-дебело платнище. Тя пуска краката на Юл и отново се оглежда. Все още няма никого. Бързо отмята платнището. В дупката, дълбока около два метра, започва да се стича вода. Издърпва Юл до ръба и наднича вътре. Усмихва се и го поглежда.

Пръст при пръстта. Пепел при пепелта. Прах при прахта.

Бругелан шофира толкова бързо, колкото смее. Изплашва до смърт една жена, бутаща детска количка, която тръгва да пресича улица „Тофтесгате“, въпреки сирената и проблясващите светлини на полицейската кола. Чистачките са включени на максимална скорост и разплискват дъжда настрани. Нора се е хванала за дръжката над вратата и стиска устни, гледайки как сградите прелитат покрай тях.

Няколко минути по-късно той завива по улица „Швайгордсгате“ и изключва сирената и светлините, но не намалява. Раздава заповеди по мобилния си телефон и получава сведения за разположението на другите коли. Малко по-надолу вижда няколко патрулки, летящи надолу по „Дивекес бру“. Бругелан минава на червено и тръгва след тях.

— Това е неговата „Веспа“! — възкликва Нора и сочи.

Бругелан натиска спирачките и колата се заковава на място.

— Сигурна ли сте? — казва той.

— Да.

Бругелан уведомява всички по радиостанцията, качва колата на бордюра и спира. Двамата изскачат навън. Дърветата покрай оградата им дават частичен подслон от дъжда, но въпреки това подгизват за броени секунди. Бругелан отваря багажника и отключва кутията с пистолета си, „Хеклер и Кох П-30“. След това хуква към най-близкия вход на гробището, следван от Нора.

Гюнхилд Дукен изтичва обратно до гроба на Видар Фел и взима сака на Хенинг, брадвата, с която е убила Юке Брулениус и лопатата. Връща се при отворения гроб и маха платнището, покриващо купчината пръст. Започва да загребва пръст и да я изсипва в трапа.

„Не трябва да изсипвам твърде много — казва си тя, — тъй като утре най-вероятно ще има погребение.“ Тялото на Юл ще бъде открито бързо, но все пак ще спечели малко време. На никого няма да му хрумне да погледне в трапа — не и след като го покрие с платнището. Но дори и някой да го направи, ще види само пръст.

Наднича в гроба и вижда, че е успяла да покрие почти цялото тяло. Само главата, ръцете и единият крак се виждат. Забива лопатата в пръстта, загребва и изсипва. Не уцелва главата на Юл, но продължава да опитва. Успява от третия път. Вече се виждат само устата и носа му. Доволно отбелязва, че остава още съвсем малко — една лопата за ръцете, една за крака и още една, за да покрие напълно лицето му. Изчаква няколко секунди, за да се увери, че Юл не помръдва. След това продължава да го зарива. За всеки случай.

Бругелан поглежда към статията, донесена от апартамента на Юл, и бързо се насочва към пътеката. Успява да различи фонтана в далечината, въпреки мъглата. Около него крачат полицаи с оръжия, насочени напред. Нямат време да чакат специалните части. Всяка секунда може да е от значение.

Напредват бързо, но тихо. Бругелан едва различава очертанията на мъжа, който върви най-отпред. Изведнъж той вдига стиснат юмрук и всички спират. Бругелан нарежда на полицаите да се разпръснат, след което продължава напред. Спира. Чува единствено дъжда, който барабани по плочките. След това вижда нещо право напред. Тъмен силует на жена, държаща лопата. Тя чевръсто загребва пръст от една купчина и я изсипва в отворен гроб. Вижда перчема, който постоянно влиза в очите й. Няма и следа от Хенинг Юл.

Бругелан се приближава още малко и разпознава Гюнхилд Дукен, но тя не ги забелязва. Отново спират. Мъглата затруднява преценката му, но Бругелан предполага, че се намира на около десет, може би петнадесет метра от нея. Тъмни силуети напредват към Дукен от всички страни. Тя няма как да избяга. Обградена е и не може да направи нищо по въпроса.

Дукен продължава да копае. Бругелан поглежда наляво към шефа си, който му кимва. Той хуква към жената, крещейки с цяло гърло, както прави винаги, когато иска да изненада някого. Надява се, че шокът ще я забави и тя няма да има време да използва оръжие, ако има такова, да унищожи някакви доказателства или да побегне. Подготвя се за реакцията, която се надява, че ще последва. Гюнхилд Дукен се заковава на място. Бругелан вижда объркването, изписано на лицето й. Прочита недоумението в очите й — как е възможно някой да знае, че е тук? Остава неподвижна като статуя и Бругелан обвива ръцете си около нея, поваля я на земята и я затиска под тялото си.

115

От пръстта в гроба се подава човешки крак. Докато Бругелан слага белезници на Гюнхилд Дукен, Емил Хаген скача вътре, приземявайки се до крака, и бързо започва да маха пръстта от лицето на Хенинг Юл. Бругелан оставя Дукен на колегите си, но устоява на изкушението да скочи в гроба, защото няма достатъчно място. Вижда как Хаген открива устата и носа на Юл. Дъждът също помага, отмивайки пръстта от лицето му. Хаген допира два пръста до врата на Юл.

— Няма пулс — казва той.

— Извикайте линейка — изкрещява Бругелан.

— Вече е на път — казва някой.

Бругелан преценява, че линейката ще дойде след четири, може би пет минути. Вижда, че Юл е получил силен удар в главата, най-вероятно с лопатата, но с плоската част, а не с ръба. Иначе отдавна би бил покойник и опитите на Хаген да го съживи биха били напразни. Но детективът запрята ръкави и се захваща за работа. Първо започва да натиска гръдния кош на Юл, опитвайки се да събуди сърцето му, а после опитва дишане уста в уста. Повтаря това няколко пъти, но без видим резултат. Чуват сирени. Хаген подновява отчаяните си опити да съживи Хенинг Юл, който продължава да лежи под поройния дъжд със затворени очи и спокойно, дори блажено изражение на лицето.

Линейката спира до тях. Бругелан чува викове и заповеди, след което в дупката скача парамедик, който моли Хаген да излезе, за да направи място за другите мъже в червено-зелени униформи. Хаген скача, хваща се за ръба на гроба и се изтегля нагоре. Дишайки тежко, той застава до Бругелан и двамата заедно гледат работата на парамедиците. Зад тях подготвят носилката. Бругелан прави крачка настрани и се блъска в Нора, която гризе пръстите си, без да мига.

След това в гроба се случва нещо. Един от парамедиците се провиква и другите двама помагат на Хенинг да седне. Той кашля и плюе пръст. Лицето му се сгърчва. Един от мъжете го тупа по гърба. Хенинг се навежда напред и от устата му изригва фонтан от слюнка и пръст. Нора изкрещява и закрива устата си с ръце. След това затваря очи.

116

Пет дни по-късно

Дърветата и растенията, опърлени от късното, сухо лято, са възвърнали част от шарената си свежест. Хенинг Юл спира пред болница „Улевал“. Преди няколко дни е бил пациент тук. Докторите са отказвали да го изпишат, докато не се уверят, че няма усложнения. Рентгеновите снимки показват, че има фрактура на черепа, но няма тромби.

Със сигурност би умрял в онзи гроб, ако Емил Хаген и парамедиците не са пристигнали навреме, за да го спасят. После Хенинг научава, че са го открили толкова бързо благодарение на Нора и Бругелан. Още не е сигурен какво мисли за това. Оттогава са се случили много неща. Прекарал е една нощ в болницата и няколко сутрини в полицейския участък, давайки показания. Освен това е написал няколко статии, въпреки увещанията на докторите да си почива.

Хенинг влиза в стаята на Ивер Гюнешен и заварва своя колега седнал в леглото, ръцете му са обвити около мобилния му телефон така, сякаш е волан на автомобил. Ревът на двигатели и скърцането на гуми престават в мига, в който Ивер го вижда.

— Здравей — казва той щастливо и хвърля телефона настрани. — Героят се връща в света на живите, а?

Хенинг се усмихва. Главата на Ивер вече не е обвита в бинтове, но лицето му все още е подуто, а кожата му продължава да бъде с цвета на шведския трикольор. Все пак движенията му са по-бързи и свободни отпреди.

— Как си? — пита Хенинг и сяда.

— Струва ми се, че аз трябва да ти задам този въпрос.

— Добре съм — отговаря Хенинг. — Главата ме боли малко, но това е всичко.

— Аз обаче не съм добре — мръщи се Ивер. — Писна ми да лежа тук. Не съм свикнал да бездействам така. През по-голяма част от времето се състезавам с коли.

Хенинг кимва и се усмихва.

— Хайде тогава — казва Ивер и пляска с ръце. — Разкажи ми всичко. Надявах се, че ще дойдеш още вчера. Защо се забави?

— Напоследък бях доста зает.

— Забелязах — отговаря Ивер и сочи телефона си. — Обзалагам се, че Орела е доволен. Сигурно вече не те тормози за „сензации“, а?

Хенинг отново се усмихва.

— Не, оставя ме да работя на спокойствие. Имаш поздрави от нея, между другото.

— Хм. Добре. Време е да започваш. Хайде, че направо полудявам от скука тук!

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

Хенинг се смее.

— Прочетох статиите ти за ключа от апартамента на Петер Холте, който останал в Дукен, и за часовника във фитнеса, но не знам нищо за убийството на Юке Брулениус. Много съм любопитен по този въпрос — все пак едно момиче да надвие мутра като него… неравностоен сблъсък, независимо от това колко ядосана е била.

Хенинг се намества в стола.

— Гюнхилд Дукен отишла във фабриката преди Юке и Туре. Влязла в сградата, но оставила вратата отворена, надявайки се, че Юке ще си помисли, че Туре вече е дошъл. Той бил известен с това, че винаги идвал навреме. Юке, разбира се, клъвнал на въдицата. Дукен се скрила зад една колона. Когато Юке минал покрай нея, тя го нападнала, удряйки го с брадвата във врата, горе-долу тук. — Хенинг показва мястото на собствения си врат. — Първият удар почти отсякъл главата му. Останалото било лесно. Ударила го още тринадесет пъти с брадвата. В гърба, раменете, ръцете и врата.

— Господи! — възкликва Ивер. — Била е направо бясна. А след това счупила челюстта му?

— Да. Но имала нужда от още нещо, за да свърже Пули с убийството.

— Бокса.

— Точно така.

— Чакай малко. Защо е използвала брадва? Не е ли било по-лесно да застреля Юке, както направи по-късно с Роберт ван… как му беше името?

— Добър въпрос. Дукен отказва да разкрие защо е избрала това оръжие, но аз имам една теория. Чувал ли си за скандинавския бог Форсети?

— Не.

— Видар Фел имал слабост към скандинавската митология, наследена от баща му. През годините Дукен също се заразила. Не забравяй, че именно тя е проектирала „Асгард“. Планът на Дукен бил да отмъсти за смъртта на Видар Фел — искала справедливост за него. Форсети е бог на правосъдието в скандинавската митология. И имал брадва.

— Ами боксът? Как е успяла да се докопа до него?

Хенинг се почесва по челото.

— Когато Туре Пули се отказал от събирането на дългове, той окачил бокса на стената в кабинета си като символ на своето пенсиониране. Всички, които познавали Туре, знаели това. Когато Пули поканил своите приятели от „Сила & респект“ в апартамента си, за да обсъдят какво да правят с Юке Брулениус, Дукен го откраднала. Нали дълги години си изкарвала прехраната с кражби.

Ивер кимва. Впечатлен е. Известно време двамата мълчат.

— Всъщност — казва Хенинг и става. — Не съм дошъл само за да си приказвам с инвалид като теб.

— Знаех си.

— Имам въпрос към теб. От Петер Холте.

117

Една седмица след ареста на Гюнхилд Дукен, Хенинг се среща с Вероника Нансен пред гара „Согнсван“. Тя го прегръща топло.

— Радвам се да те видя, Хенинг.

— И аз теб. Как си?

— Горе-долу. Ами ти? Чух, че си бил доста зает напоследък.

— Да, имаше много истории за разказване — отговаря той с усмивка.

Минават покрай Спортния център и се насочват надолу към езерото. Разминават се с жени, бутащи детски колички, и мъже, облечени в анцузи и тичащи за здраве.

— Не съм предполагала, че Петер ще се съгласи да говори с пресата — казва Нансен. — А още по-малко, че ще бъде толкова откровен и ще говори за това колко ужасно е да стоиш в ареста, мислейки си, че ще бъдеш осъден за нещо, което не си извършил, точно като най-добрия си приятел. Свърши страхотна работа, Хенинг.

— Благодаря — отговаря той и се изчервява. — Между другото, това не беше единственото нещо, което си призна.

Хенинг й казва как същият страх е накарал Холте да поеме отговорност за нападението над Ивер Гюнешен. Кент Хари Хансен бил бесен, когато се върнал в „Сила & респект“ след интервюто с Ивер. Холте влязъл в кабинета му и Хансен му разказал всичко. По-късно същата вечер, когато Ивер посетил „Асгард“, Холте го разпознал на вратата и решил да поеме нещата в свои ръце. Видял възможност да защити приятелите си и да се издигне в техните очи. Не възнамерявал да пребива Ивер толкова сериозно. Просто не знаел кога да спре.

— Звучи ми точно като Петер — казва Нансен. — Какво ще се случи с него?

— Не съм сигурен. Попитах Ивер дали няма да е по-добре да не предявява обвинения и той ми каза, че ще си помисли. Но Холте може да бъде подведен под отговорност, независимо от решението на Ивер.

Нансен кимва и взима ръката му в своята. Завиват по една широка пътека. Хенинг изритва една шишарка, която изхвърча напред, подскачайки. Мъж в анцуг притичва покрай тях, дишайки тежко.

— Чух, че си разгадал целия случай заради някаква тениска?

Хенинг се смее.

— Развален телефон. Наистина видях една тениска в апартамента на Холте и предположих, че е на Гюнхилд. Оказа се, че пералнята й се развалила и Холте й предложил да използва неговата.

— Горкият. Сигурно се е надявал, че отново ще се съберат.

— Да. Убеден съм, че точно това си е помислил, когато Гюнхилд дошла в апартамента му след убийството на Роберт ван Дерксен. Но истинската причина за това била друга — трябвало да върне пистолета и обувките, които използвала, за да го натопи. Говорих с един от полицаите, арестували Холте, и той ми каза, че когато отворил вратата, на лицето му било изписано блажено изражение.

— Значи Гюнхилд е прекарала нощта с него?

Хенинг кимва.

— Какво е една нощ за каузата?

Нансен клати глава.

— Опитах се да си спомня нещо — казва тя след кратка пауза. — Опитах се да си спомня нещо, казано или направено от Гюнхилд, което е трябвало да забележа, за да предотвратя всичко това. Но не успях.

Хенинг кимва и си спомня книгата, която е видял на нощното шкафче на Петер Холте. Минет Уолтърс — „Маслиновото отне Акс“. Сеща се и за тениската, която е носела Гюнхилд при първата им среща — с логото на мъжкия дезодорант „Акс“. Имало е нещо предизвикателно в начина, по който тя е пъчела гърдите си, сякаш искала Хенинг да обърне внимание на тениската. Или си въобразява? „Нищо чудно това да е бил нейният хероин — мисли си той, — постоянно да пуска намеци за вината си, вярвайки, че никой няма да може да я разобличи.“ Хенинг осъзнава, че иска да проучи не само гардероба й, но и целия й живот за скрити препратки към убийството на Юке Брулениус. От чисто любопитство.

— Не обвинявай себе си, Вероника — казва той. — Няма никаква полза от това.

Тя го поглежда и се усмихва.

— Ще опитам.

Известно време двамата мълчат.

— Как върви разследването на… на убийството на Туре?

— Бавно — отговаря Хенинг. — Мъжът, когото арестуваха, Йорян Мьонес, мълчи като риба. Но ченгетата откриха уличаващи доказателства в лаптопа му. Мьонес е проучвал един изключително смъртоносен невротоксин, наречен ватрахотоксин. Извлича се от една колумбийска жаба. Местните индианци топят върховете на стрелите си в нея. Наричат жабата „отровната жаба за стрели“. Само един екземпляр произвежда достатъчно отрова, за да убие между петдесет и сто човека.

— И Туре е бил отровен с този токсин?

— Институтът по обществено здраве все още проучва въпроса, но е много вероятно. Утре ще има статията за това във вестника. Сто микрограма от тази отрова са достатъчни, за да убият възрастен мъж. Нужно е само едно одраскване на кожата.

Нансен кимва замислено.

— Представи си, ако някога се появят в Норвегия.

— Имаш предвид жабите? Точно това е интересното — те не могат да произвеждат отровата си на друго място, освен в Андите, защото мравките и насекомите, с които се хранят, създават уникална химична среда, позволявайки на жабата да синтезира токсина.

— Мьонес е ходил в Южна Америка?

— Най-вероятно. Но държи устата си затворена. Поне засега.

— Това не е ли странно?

— Може би. Предполагам, че го прави, защото се надява, че уликите срещу него са косвени. Но истината е, че едва ли ще успее да се измъкне. Една рецепционистка, работеща в хотел близо до мястото, където бе открито тялото на Турлайф Бренден, ще свидетелства, че Мьонес се е представил за полицай. Освен това в една от хижите до хотела бяха открити бележките на Бренден, в които той подробно описва Мьонес и всичко, случило се преди смъртта на Туре, както и самото убийство. Всичко това в допълнение към жабешката отрова ще бъде достатъчно, за да бъде осъден.

„Има още две причини Мьонес да държи езика си зад зъбите“ — мисли си Хенинг. Първо, той знае, че хонорарът му за убийството на Пули го чака някъде, след като излежи присъдата си. Второ, може би се страхува, че ще му се случи това, което се е случило с Пули, дори и да не знае самоличността на работодателя си и да не може да свидетелства срещу него, дори да иска. Повечето поръчкови убийства се уреждат чрез тайни кодове и фалшиви имена.

Миризма на печено месо изпълва въздуха. След малко стигат чакълена пътека и тръгват по нея. Слънчевата светлина позлатява водата на езерото. В далечината виждат червен кану-каяк, който прорязва тъмносинята повърхност. Нансен и Хенинг сядат на една пейка с изглед към езерото.

— Искам да те попитам нещо — започва той. — Докато Туре беше в затвора, ти си го посещавала веднъж в седмицата. Спомняш ли си дали при някое от твоите посещения той е изглеждал… как да се изразя? По-напрегнат или изнервен от обикновено?

Тя се обръща към него.

— Настроението му се менеше, но не си спомням нещо специфично. Защо питаш?

— Защото…

Хенинг свежда глава и се сеща за Пиа Ньоклеби. Когато е говорил с нея няколко дни след ареста на Гюнхилд Дукен, той отново я е попитал дали са поискали списък с обажданията на Пули от затвора. Тя му е отговорила, че още не са го направили. А същият ден Кнут Улав Нордбьо от затвор „Осло“ му казва, че вече е твърде късно.

— Мисля, че Туре беше убит, защото знаеше кой стои зад пожара в апартамента ми — казва Хенинг. — Не мисля, че са го убили, защото се е свързал с мен, а защото е казал на някой друг, преди да се обади на мен.

— Защо би направил това?

— Не знам. Може би е смятал, че ще му бъде от полза?

— Как?

— Ако Туре е знаел кой е запалил пожара в апартамента ми, може би се е опитал да използва тази информация, за да окаже натиск върху виновника или върху хората, за които той работи. Хора, които се занимават със същите неща, с които се е занимавал Туре, преди да се оттегли от бизнеса. Може би се е надявал, че ще успее да ги принуди да му помогнат.

— Но това е изнудване — казва Нансен, клатейки глава. — Туре беше различен човек.

— Сигурна ли си в това, Вероника? Затворът може да бъде истински ад, особено ако си невинен. Мога да си представя отчаянието му — особено при положение, че обжалването му е било съвсем близо. И мога да си представя, че хората, отговорни за смъртта на сина ми, не са искали тази информация да бъде разкрита.

Нансен го поглежда, след което свежда глава.

— И сега никога няма да разберем каква е била тя — казва тя.

— Да — въздъхва Хенинг. — Предполагам, че си права.

118

Специални предложения от супермаркети, оферти от агенти по недвижимо имущество, търсещи имоти точно като неговия, реклами на мебелни къщи — Хенинг не успява да улови всички неща, натъпкани в пощенската му кутия, когато я отваря. Навежда се, за да вземе писмата, брошурите и листовките от земята и ги преглежда без особен интерес. Но замръзва, когато вижда името „Ерлинг Офус“ и неговия адрес в Лайрсунд, изписани на един плик с размер А4.

„Полицейският доклад“ — мисли си Хенинг.

Бързо изкачва стъпалата и отваря чисто новата си входна врата. Сяда на дивана, разпечатва плика и вади два листа. Започва да чете:

Хенинг оставя доклада на масата. „Значи кухненският прозорец е бил отворен“ — мисли си той. Но не може да си спомни защо. Може би двамата с Юнас са пържили яйца и той е решил да проветри стаята? Защо не са си препекли филийки?

Хенинг поглежда в плика и открива жълта леплива бележка, най-вероятно паднала от доклада. Изважда я. На нея пише: „Звънни ми, когато прочетеш доклада“. Отдолу се изписани инициалите на Офус и неговият телефонен номер. Хенинг веднага му звъни и се представя.

— О, здравей — казва Офус. — Прочете доклада, така ли?

— Да.

— Не можах да ти изпратя снимките, но те едва ли щяха да ти помогнат много, защото са фотокопия. Черно-бели, нали разбираш. Всичко черно изглежда като сажди.

— Хм.

— Но исках да те попитам нещо за входната врата. Ти ми каза, че винаги си я заключвал, но не помниш дали си я заключил в деня на пожара, нали така?

— Да — отговаря Хенинг, заинтригуван.

— В доклада пише, че входната врата е била отключена и че няма следи от влизане с взлом.

— Което означава, че не съм я заключил.

— Така изглежда. Но когато разгледах снимките на вратата, нещо привлече вниманието ми. Имаше ли нещо закачено на нея? Снимка, лист хартия — нещо такова?

— Не. Или… по-точно не си спомням. Но се съмнявам. Закачахме неща на хладилника. А, да. Веднъж закачих една рисунка на Юнас, която беше направил в детската градина, но от външната страна на вратата.

— И си сигурен, че не си закачил нещо от вътрешната страна?

— Да. Нямам спомен да съм го правил. Защо питаш?

Известно време Офус мълчи.

— Намерихме карфица, забита от вътрешната страна на врата. Тя също беше силно обгорена. Затова те попитах дали си закачил нещо на вратата.

— Но какво означава това?

— Означава, че ако си прав и някой е искал да те сплаши, може би този някой е закачил бележка от вътрешната страна на вратата ти, която е трябвало да видиш на излизане. Звучи ми логично, как мислиш? — пита Офус.

„Да, звучи напълно логично“ — мисли си Хенинг и опитва да си представи сцената. Затваря очи. Когато ги отваря, има чувството, че се е върнал в най-ужасния си кошмар. Буден е, но не размахва ръце пред лицето си, опитвайки се да прогони дима. Този път димът стои напълно неподвижно. Пламъците щипят и изгарят лицето му. Лъч светлина пронизва димната завеса — отвор, през който може да надникне. Светлината се усилва и става все по-ярка и… изведнъж Хенинг вижда… себе си. Гледа вратата, докато пламъците пълзят по стените и горещината го притиска като огромен юмрук. Прави крачка назад, готов да скочи през стената от пламъци, но изведнъж спира. И точно тогава забелязва парчето хартия, закачено на вратата. Стандартен лист, размер А4. На него пише: „ПЪРВО И ПОСЛЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ“

119

Тази вечер Хенинг седи няколко часа пред екрана на компютъра си, чакайки 6tiermes7 да влезе в мрежата. Наближава полунощ, когато най-накрая получава отговор.

Хенинг веднага описва бележката с предупреждението.

6tiermes7: И не си забелязал нищо? Не си чул някой да влиза?

МакаПака: Не. Събудих се от писъците на Юнас.

6tiermes7: Мислиш ли, че е бил някой, опитващ се да открие Расмус Биелан?

МакаПака: Нямам представа. В момента просто не знам.

6tiermes7: Още не съм открил никаква нова информация за Биелан, между другото. Няма да е лесно, ако се е сдобил с нова самоличност.

МакаПака: Ок. Но продължавай да опитваш, моля те.

6tiermes7: Разбира се.

Известно време не си пишат, но нито един от двамата не напуска чата. Хенинг мисли за хората, които искат да се докопат до Биелан, но му е трудно да повярва, че някой от „Б-гиенген“ или „Свенскелигаен“ би запалил апартамент, за да се сдобие с информация — пламъците са твърде трудни за контролиране. Биха избрали някой по-директен подход — като например отвличане. Въпреки това Хенинг има чувството, че Биелан е важен. Просто не знае защо.

6tiermes7: Между другото, имам да ти казвам нещо.

Минават няколко секунди, преди 6tiermes7 да продължи.

6tiermes7: Отначало реших да не ти казвам, но после стигнах до заключението, че трябва да го направя.

МакаПака: За какво става дума?

6tiermes7: Синът ти почина на единадесети септември 2007 г., нали?

Хенинг преглъща.

МакаПака: Да, защо?

6tiermes7: След това, което ми каза за Туре Пули и пожара, реших да проуча въпроса. И открих нещо интересно. На дванадесети септември един пътен полицай от Грюнерльока подал сигнал за кола, която стояла паркирана пред апартамента ти няколко нощи подред. Пътният полицай сметнал това за подозрително, защото в колата имало човек. Била изпратена патрулка и се оказало, че човекът в колата бил Туре Пули.

МакаПака: Но Пули вече призна, че е бил там. Искаш да кажеш, че е стоял пред апартамента ми няколко нощи подред?

6tiermes7: Да. Но не открих нищо, което да подсказва какво е правил там.

МакаПака: Значи полицаите не са настояли да им каже?

6tiermes7: Така излиза, защото не открих никаква допълнителна информация по въпроса. Имената на полицаите не се споменават, така че нямаме върху какво да стъпим. Пътният полицай, подал сигнала, също не е идентифициран.

МакаПака: Това нормално ли е?

6tiermes7: Не е ясно дали този, въвел информацията за инцидента в системата, е знаел самоличността на полицаите. И е напълно възможно пътният полицай да е помолил името му да не се споменава, за да избегне евентуални последствия.

МакаПака: Ясно. Откри ли нещо друго?

6tiermes7: Не. Това е всичко.

Известно време Хенинг разсъждава върху тази нова информация, но не е сигурен как да я тълкува.

МакаПака: Но ако някой е въвел информацията, че Пули е стоял в кола, паркирана пред апартамента ми на единадесети септември 2007 г., това е трябвало да бъде споменато по време на разследването на пожара, нали?

6tiermes7: Не е задължително. Не можем да бъдем сигурни, че разследващите пожара са ползвали програмата, в която се съхранява информацията — „Индиция“. Някои се придържат към старите системи. А Пули не е бил извикан на разпит.

„Господи — мисли си Хенинг. — Възможно ли е?“

МакаПака: Но защо не си бил сигурен дали трябва да ми кажеш това?

6tiermes7: Защото файлът е бил редактиран. И ми се струва, че е била изтрита важна информация.

МакаПака: Какво те кара да мислиш така?

6tiermes7: Защото не бе останало почти нищо.

МакаПака: Но защо някой би направил подобно нещо?

6tiermes7: Защо се трие информация?

МакаПака: Защото е грешна?

6tiermes7: Или защото е опасна за някого.

Последното изречение смразява кръвта на Хенинг и той затваря очи. Главата му започва да се върти.

МакаПака: Искаш да кажеш, че някой, който работи в полицията, е изтрил информацията относно това, което е правил Туре Пули пред апартамента ми в нощта на пожара?

6tiermes7: Точно така.

Хенинг се обляга на масата.

МакаПака: Но защо е изтрил само част от информацията? Не е ли по-логично да изтрие целия файл?

6tiermes7: Това щеше да бъде огромна грешка. Пули беше знаменитост. Едва ли само пътният полицай и ченгетата в патрулката са знаели, че е бил забелязан пред апартамента ти. Всички в контролната зала са го обсъждали, може би заедно с дежурния полицай. Би изглеждало много подозрително, ако файл, свързан с една наскоро починала знаменитост, изведнъж изчезне от системата.

МакаПака: Добре, тогава ми кажи кой е редактирал файла.

6tiermes7: Точно това ме смущава.

Изречението, което следва, отнема дъха на Хенинг.

6tiermes7: Била е Пиа Ньоклеби.