Фантомна болка

46

Вентилаторът на перваза бучи шумно, но губи битката с жегата. Лицето на Хенинг е мокро от пот. Той се обляга напред и чете резултатите от търсенето в Google. Стотици статии за Расмус Биелан, повечето безинтересни.

Мобилният му телефон започва да вибрира и Хенинг поглежда към него. Ивер. Решава да пренебрегне обаждането, но телефонът продължава да звъни и подскача. Накрая Хенинг раздразнено натиска зелената слушалка. Минават няколко секунди.

— Хенинг?

— М-м.

— Ти ли си, Хенинг?

— Да.

— Така ли? Не звучиш като себе си. Както и да е… чу ли новините?

— Какви новини?

— Няма да повярваш. Нали помниш Туре Пули?

Хенинг подскача на стола.

— Да, какво за него?

— Мъртъв е.

Шумът от улицата изчезва. Жегата е заменена от ледена вълна, която го облива от главата до петите. Стаята се свива. Сърцето му ускорява ритъма си. Той преглъща и издиша шумно.

— К-какво каза?

— Туре Пули е мъртъв.

Хенинг се обляга с лакът на масата и прокарва ръка през косата си. Затваря очи. Ивер казва още нещо, но мозъкът му отказва да възприеме думите. Може да мисли само за едно нещо: за Юнас и за смътната си надежда, че ще разбере причината за смъртта му. Надежда, която вече не съществува.

— Как е умрял?

— Господи, що за въпрос е това?

— Как е умрял?

— Още не се знае. Доколкото разбрах, просто се свлякъл и умрял, напълно ненадейно. Но не си чул най-лошото. Или най-доброто — зависи от гледната точка. Умрял, докато давал интервю за TV2. — Масата под Хенинг сякаш омеква. — За съжаление, не е било на живо, иначе щеше да стане международна сензация.

Хенинг се е втренчил в неравностите по масата. Дървото пулсира и потъмнява.

Кой, по дяволите, ще му помогне сега?

— Кога се е случило?

— Преди около час. Напълно…

Хенинг удря с юмрук по масата, след което вдига ръце пред лицето си, оформяйки триъгълник около устата и носа си.

— Ало? Там ли си?

— Тук съм — промърморва Хенинг.

— Защо не дойдеш на работа? Имам нужда от още хора.

— Не.

— Но днес си дежурен и…

— Днес съм в отпуска.

— Но аз…

Хенинг натиска червената слушалка и закрива лицето си с ръце.

47

Колата на TV2 бавно се отдалечава от затвор „Осло“, а Турлайф Бренден седи на задната седалка и целият трепери. Пред очите му се е спуснала черна мъгла.

Гури Палме седи отпред и говори по телефона. Изведнъж тя се обръща назад и го пита:

— Как си, Туфе?

Гласът й го кара да подскочи.

— Д-добре — отвръща той.

— Сигурен ли си? Не изглеждаш добре.

Турлайф не отговаря. Опитва се да забрави очите на Туре Пули, но това е невъзможно. Станали са студени и неподвижни, сякаш някой ги е покрил с влажна мембрана. Слюнка потича от устата му, смесвайки се с бялата пяна. Ръцете му започват да се тресат, а не след дълго гърчът се разпространява из цялото му тяло като зараза. След това Пули се извива на една страна и секунда по-късно тялото му застива, а тишината се спуска над него като одеяло.

— По-късно днес ще ни извикат в участъка за показания — продължава Палме.

„Показания“ — мисли си Турлайф ужасено и лицето му пламва. Той знае, че няма да може да излъже полицаите. Ще започне да заеква и няма да може да ги гледа в очите. Сигурен е, че полицаите ще станат подозрителни, чудейки се защо е толкова нервен. Ще му задават още и още въпроси, докато накрая се пречупи. И знае какви ще бъдат последствията.

Мъжът в черното кожено яке му е казал, че може да се прибере вкъщи след убийството на Пули и че всичко ще бъде като постарому. Но това е лъжа, разбира се. Турлайф е отнел живота на човешко същество. И каква гаранция има, че наистина ще го оставят на мира? Турлайф е видял лицето на мъжа и знае, че той има съучастници. Наистина ли смятат, че ще държи устата си затворена завинаги? Ами ако ченгетата надушат нещо нередно и му отнемат този избор?

Турлайф вижда азиатец, облечен с тънки летни дрехи, извел кучето си на разходка в парка пред полицейския участък. Мъжът много прилича на водача, когото Турлайф и един негов приятел са наели за своя епичен преход през Кавказките планини. Опитали са се да стигнат от Лаза до Хиналиг в Азербайджан. Турлайф затваря очи и си спомня прехода през дълбокото ждрело между покритите с трева планини. Спомня си как са вървели в ледена вода до кръста и как, когато най-накрая пристигат в селцето, към тях се втурват четири-пет побеснели кавказки овчарки. Овчарят, който излиза да ги посрещне, не се засяга от това, че замерят кучетата му с камъни, за да ги усмирят. Беззъбият мъж дори ги кани вътре на чаша чай, а след това започва да барабани по една кофа и да пее овчарски песни.

Турлайф си спомня, че в селцето е имало само един телефон и всички мъже излизат от колибите си, за да ги гледат как си общуват с външния свят. Децата ги следват навсякъде и изгарят от желание да им покажат тухлената постройка, където ще спят онази нощ. Бащата излиза заедно с най-големия си син и ги приветства топло на арабски, след което ги завежда в кошарата. Турлайф избира агнето, което няколко секунди по-късно е заклано.

След това измиват краката си с топла вода и хапват миризливо овче сирене с чай. Малки момиченца надничат към техния мъжки свят иззад завесите. Турлайф никога няма да забрави начина, по който се е чувствал тогава — като пътешественик в Средновековието.

Отваря очи. Има толкова неща, които не е направил и които не е видял. Толкова неща, които иска да покаже на децата си.

Уле Райнертсен завива към подземния паркинг на телевизията и паркира колата. Турлайф излиза последен.

— Отивайте без мен — казва той и затръшва вратата.

Палме се обръща към него.

— Ти къде ще ходиш?

— Аз… трябва да взема нещо от колата си.

Тя го гледа няколко секунди, след което кимва. Турлайф излиза от паркинга и присвива очи на силната слънчева светлина. Спира в сянката, която хвърля съседната сграда, и мисли за Елизабет, за децата и за това, което възнамерява да направи. И го осенява прозрение. Понякога е много по-трудно да живееш, отколкото да умреш.

48

Хенинг гледа смръщено монитора, четейки статията за внезапната кончина на Пули. Дебели бели букви на черен фон. Без снимки. На страницата, посветена на извънредните новини, никога няма снимки, а само малък черен квадрат в горния ляв ъгъл, в който с големи червени букви пише „ИЗВЪНРЕДНО“.

Хенинг има чувството, че стените се опитват да го смачкат, така че става и излиза от апартамента. Заключва входната врата и бързо се спуска по стълбите.

Излиза навън и жегата го блъска в лицето. Трима тийнейджъри седят на пейката в двора и пушат. Поглеждат към него, сякаш е полудял, но Хенинг не им обръща внимание. Минава покрай тях и излиза на улицата, покрита със сух летен прах. Стига първата пресечка и поема по „Фусвайен“. Колите го задминават с бръмчене. Ухилен до уши мъж на средна възраст профучава покрай него на скейтборд.

Хенинг открива празно място на тревистия склон срещу „Куба Бру“ и сяда. Гледа как Акерселва бавно тече към морето. Хората около него се смеят, пият бира, печат месо или се препичат на слънце.

Живи са.

Докато тези, които трябва да живеят, умират.

Хенинг се излята по гръб и зяпва небето. Туре Пули е мъртъв. Има странното, дори абсурдно чувство, че е загубил добър приятел. Но когато се замисля, решава, че това действително е така.

Когато излиза на улица „Карл Йохансгате“, Турлайф се сеща за персонажа на Уил Смит от филма „Обществен враг“ — млад адвокат, който дори не подозира, че по цялото му тяло има закачени микрофони и предаватели. Дори в часовника и обувките му има скрита високотехнологична апаратура, за да могат агентите на Джон Войт да знаят всичко, което той прави. Слоганът на филма е „Вярваме в Бог. Останалите трябва да бъдат наблюдавани.“

Турлайф няма представа колко високотехнологична е апаратурата, с която разполагат мъжът с конската опашка и неговите съучастници, но те знаят твърде много за него и той не може да си позволи да рискува. Поглежда през рамо, след което влиза в най-близкия магазин за дрехи втора ръка и си купува пет чифта чорапи, четири чифта слипове, чифт дълги черни панталони, чифт шорти, три бели тениски, тънък памучен пуловер и дънково яке. След това отива до най-близкия магазин за обувки и си купува чифт маратонки. Накрая влиза в тоалетната на един Burger King и се преоблича, като оставя старите си дрехи вътре.

Преди да излезе от ресторанта, изчаква няколко минути, наблюдавайки всички около себе си, включително хората на улицата. Иска да се увери, че никой не го чака или наблюдава.

После Турлайф пресича улицата и влиза в мола, откъдето си купува черна бейзболна шапка. След това открива най-близкия банкомат и изтегля всичките пари от двете си кредитни карти.

Когато излиза от другата страна на мола, Турлайф се чувства като престъпник и едва потиска желанието да побегне. Вместо това бързо се отправя към „Бипортен шопинг център“, влиза през въртящата се врата и се качва на ескалатора. Слиза на третия етаж и минава покрай кафене, магазин за дрехи, супермаркет, книжарница и ресторант. Не след дълго стига преддверието на „Централна гара Осло“.

„Да избягам от всичко това по този начин е пълна лудост — мисли си той. — Но имам ли избор? Ако остана, най-вероятно ще ме убият. Може би още днес.“ Ако ченгетата решат да го разпитат, със сигурност ще го пречупят и тогава ще има само две възможности — да си признае за убийството и да поеме отговорност за него или да им разкаже всичко. Ако направи това, мъжът с конската опашка ще нарани Елизабет и децата. По начини, които дори не иска да си представя.

„Единственото разумно решение — заключва Турлайф, — е да направя това, което правя в момента — да се махна от Осло.“ Той се чуди след колко време ще го обявят за издирване. Гури и Оле ще се чудят защо не се е върнал на работа. Ще се опитат да му позвънят на мобилния телефон, но няма да получат отговор. Може би ще се обадят на Елизабет, за да я питат дали се е прибрал вкъщи, но ще отлагат това възможно най-дълго. „Но ще стане най-късно тази вечер — мисли си Турлайф. — Преди това трябва да си намеря добро скривалище. А дотогава ще бъда напълно невидим.“

Турлайф вдига глава към голямото електронно табло с разписанията на влаковете. Около него е пълно с хора — гарата прилича на огромен мравуняк. Невъзможно е да разбере дали някой го наблюдава. Просто трябва да се надява, че е успял да им се изплъзне.

Не иска да пътува с автобус. Те са твърде тесни и бавни. Има влакове до Скиен, Лилехамер, Берген, Халден, Трондхайм. Вижда, че влакът за Берген тръгва след девет минути. А този до Гьотеборг след осем. Турлайф се насочва към една от червените машини за билети и сърцето му забива по-бързо. Набира думите и вкарва парите в процепа.

„Влакът за Айдсвол заминава от десети коловоз.“ Турлайф къса билета и се отдалечава от машината. Влакът тръгва след четири минути. А преди това трябва да направи още едно нещо.

49

Когато Йорян Мьонес вижда отражението си във витрината на магазина, той едва успява да потисне усмивката си. Всичко се развива по план. По неговия план. И този път без засечки.

Дяволски перфектно е!

Но има още работа. Трябва да се отърве от Бренден и да вземе останалите пари. След това смята да напусне Осло завинаги. Не може да рискува да остане тук или да се върне по-късно, защото отсъствието на Бренден може да предизвика проблеми.

Мьонес се усмихва. Проблеми?

Още не е решил къде да замине, но ще е някъде много далече. Жадува за това да изчезне в гората и няколко седмици да спи под дърветата. Може да го направи, разбира се, но не в Норвегия. И със сигурност няма да отиде на място, където има твърде много оскъдно облечени момичета, евтини коктейли и горещи плажове. Този живот никога не го е привличал.

След като вземе парите, вече няма да му се налага да работи. Въпросът е колко дълго ще издържи без работата. Бездействието се отразява на мозъка му. Той има нужда от стимулиране, а работата е единственото нещо, което го кара да се чувства жив.

Хората около него бързат, мъкнещи сакове и влачещи куфари, като от време на време поглеждат разтревожено часовниците или мобилните си телефони. Мьонес презира хората, които живеят по този начин. Каква досада.

Никога не е харесвал порядъчността. Още когато е бил тийнейджър е започнал да обира къщи и апартаменти. Лесна работа, а пък ченгетата не подозират с кого си имат работа. Защо ще върши някаква безсмислена работа за 180 крони на час, когато може да изкара четвърт милион за един уикенд?

Веднъж е излизал с момиче, което се опитва да го превърне в порядъчен гражданин, но това продължава само няколко месеца. Всеки ден седи в офис и работи на компютър, докато тялото му копнее да бъде другаде — да разузнава, да събира информация, да планира следващия удар. Майка му често го пита защо не спазва законите като повечето хора, но той просто не е такъв човек. Обича хаоса и разрухата и постоянно търси нови тръпки и вълнения, защото без тях животът е безкрайно скучен. Не е станал престъпник заради обществената среда. Сам е избрал този живот. И ако може да се върне обратно в миналото, би направил същия избор.

Вътрешният му джоб вибрира. Мьонес вади мобилния си телефон и натиска зелената слушалка.

— Имаме проблем — казва Йетон Поколи.

— Продължавай.

— Номер едно. Не знам къде е.

Усмивката на Мьонес замръзва. Той прехвърля телефона от едната си ръка в другата, мръщи се и защипва горната част на носа си между палеца и показалеца на лявата си ръка.

— Къде го изгуби?

— Влезе в Burger King. Стоях отвън около пет минути, но после започнах да се тревожа. Влязох вътре, за да го потърся. Намерих дрехите му в тоалетната.

Мьонес не казва нищо.

— За кой Burger King става дума?

— Онзи на улица „Карл Йохансгате“.

— Близо до Централната гара?

— Да. В момента съм там, но не го виждам.

Мьонес разсъждава върху чутото, гледайки отражението си във витрината на магазина.

— Ок — казва накрая той.

— Какво ще правим? — пита Поколи.

— Ще ти звънна след малко. Стой там.

Мьонес затваря, преди Поколи да има време да отговори. Веднага набира Флюрим Ахметай.

— Говори — казва шведският албанец.

— Обаждал ли се е на номер две?

— Не.

— Изобщо звънял ли е на някого?

— Не.

— Виждаш ли къде е мобилният му телефон в момента?

— Не, но мога да открия.

— Направи го. И провери банковите му сметки. Номер едно опитва да ни се изплъзне.

— Ясно.

Мьонес се оглежда във витрината, осмисляйки новините. След време лицето му се разчупва в хищна усмивка.

— Това не е проблем — казва той.

— А?

— Няма значение. Номер едно ще направи най-голямата грешка в живота си.

50

Чува странен шум в главата си.

Това морето ли е? Със сигурност чува грохот на вълни.

Хенинг преглъща, но звукът отказва да заглъхне. Сякаш е бил на особено шумен концерт. Примигва, но хората около него продължават да изглеждат странно. Губят очертания и излизат от фокус. Гласовете им се смесват и сливат. Тревата под тялото му сякаш расте. Мравка се покатерва върху ръката му. Понечва да пропълзи под кожата му, но Хенинг я перва и става. Стои и се олюлява. Първите няколко крачки болят, следващите са още по-ужасни. Извръща се от слънцето и го оставя да припича врата му. Продължава да върви. Оградата. Къде е оградата? Отново усеща асфалт под краката си. Колело профучава покрай него и нова, още по-остра болка пронизва табаните на ходилата му. Има чувството, че са мокри.

Някъде наблизо нещо подскача.

— Ей!

Хенинг стреснато вдига глава.

— Спри топката!

Протяга крак и усеща как нещо се удря в него и спира. Някой притичва. Хенинг настъпва топката. Вижда момче с дълга руса коса. Ледено сини очи. Някак си познати.

— Мерси — казва момчето, което е на осем, може би девет години. — Бихте ли ми я върнали?

Хенинг го поглежда.

— Как се казваш?

— Фредрик.

Хенинг се разкрачва за равновесие и опитва да погледне момчето в очите, но не успява. Вместо това ритва топката към него. Момчето се навежда и я хваща с ръце, но веднага я пуска.

— О! Покрита е с кръв!

Топката се търкулва настрани. Хенинг я проследява с очи, но изведнъж я губи от поглед. Момчето също си тръгва. Болката под краката му става още по-остра. Поглежда надолу. Едва тогава осъзнава, че носи чехли.

Турлайф винаги се е чувствал спокоен, пътувайки с влак. Има нещо успокояващо в това да седиш и да зяпаш през прозореца. Когато очите се насочат към релсите, светът хуква напред. Когато се насочат към пейзажа, всичко сякаш застива. Това винаги го изумява. Освен сега.

Днес не иска да вижда елени, зелени поляни и заснежени върхове. Вместо това затваря очи и опитва да подреди мислите си. Това се оказва невъзможно: не може да спре да преживява отново и отново случилото се в затвора „Осло“. Все още чувства малките косъмчета по гърдите на Туре Пули, когато закача микрофона за тясната му тениска. Иглата в дланта му, гладка и студена. Изненадания поглед на Пули…

Турлайф не успява да завърши тази мисъл. Чуди се какво ще си помислят всички, когато разберат, че е избягал. Особено децата. Елизабет сигурно ще им каже, че тати е заминал за чужбина по работа и не знае кога ще се върне. Но колко дълго ще успее да поддържа тази лъжа? Пол е на осем години и изобщо не е глупав. Бързо ще разбере, че нещо не е наред. „Трябва да ги уверя, че съм добре — мисли си Турлайф. — Трябва да кажа на Елизабет да не се тревожи.“ Но как ще успее, след като наблюдават апартамента? Ами ако подслушват телефона на Елизабет? „Не мога да рискувам — заключва Турлайф. — Не мога да рискувам да си помислят, че тя знае къде съм.“

Тогава какво може да направи, по дяволите?

Най-вероятно Елизабет още е на работа. Може да позвъни в училището и…

По дяволите! Няма мобилен телефон. Турлайф се оглежда и вижда, че трима от спътниците му държат телефони. Може би някой от тях ще му услужи? Не. Той веднага пропъжда тази мисъл. Подобен разговор трябва да бъде проведен насаме, а никой разумен човек няма да даде телефона си на мъж, който казва, че иска да остане насаме, за да говори по телефона. Единствената му надежда е да изчака влакът да спре на някоя гара, след което да слезе и да потърси уличен телефон.

Но ако иска да се свърже с Елизабет, преди да свърши работа, трябва да действа скоро. Дали да остане на влака до последната спирка? Или да слезе на някоя по-малка гара? Ще му бъде по-лесно да държи нещата под око в малък град, където всички се познават и всеки непознат изпъква. Но ако го открият и изпратят някой след него, Турлайф ще бъде много по-лесен за намиране.

Реклама в купето привлича вниманието му. Той разглежда картинката, след което прочита текста: „Купете хижата на мечтите си още днес!“ Отдолу има прекрасна снимка на красив и величествен планински пейзаж, осеяни с малки черни хижи. Под тях е изписана една-единствена дума: „Устаусет“.

Рекламата напомня на Турлайф за Айнар Фльотакер — приятел от детинство, с когото е изгубил връзка, след като са им се народили деца. Но той никога няма да забрави ваканцията, която са прекарали като тийнейджъри в семейната хижа на Айнар в Устаусет. Когато пристигат, е минус тридесет градуса по Целзий. След като са слезли от влака, е трябвало да направят доста голям преход до хижата, носейки багажа и ските си. В самата хижа е минус дванадесет градуса. Веднага запалват огън, но свалят якетата си чак на следващия ден.

„Хижата най-вероятно още е там — мисли си Турлайф. — И се съмнявам, че някой я използва в момента.“

51

Стъпките спират точно пред него. Хенинг примигва и вдига глава. Вижда червени шорти и гол торс. Гюнар Гома му се хили.

— Защо седиш тук? — пита го неговият съсед с весел, но изненадан глас. Хенинг се оглежда и осъзнава, че седи на стълбите.

— Н-не знам — отговаря той.

Има чувството, че се събужда след дълъг кошмар. Или пък още сънува? Не. Краката не биха го болели.

— От кога седиш тук?

— Ами… не съм сигурен.

Гласовете им отекват между стените.

— Тъкмо излизам да потичам и кого да видя на стълбите? Помислих, че си призрак.

Хенинг опитва да се изправи. Болката отново прорязва краката му.

— Май си стъпил на стъкло.

— Колко е часът? — пита Хенинг.

— Часът? Не знам, отдавна не гледам часовници. Просто поглеждам през прозореца, за да видя дали е тъмно или светло, горещо или студено. Какво друго трябва да знае мъж на моята възраст?

— М-м.

Хенинг иска да се издърпа нагоре, но перилото е от другата страна.

— Имаш ли нещо горе, с което да промиеш раните? — пита го Гома.

— Мисля, че да.

— Ок, ще ти помогна да станеш. Хвани се за ръката ми.

Хенинг поглежда нагоре към него.

— Хвани се за ръката ми — повтаря Гома.

Хенинг вижда решимостта в очите му. Никога преди не го е виждал толкова сериозен. И никога преди не му се е налагало да разчита на помощта на седемдесет и шест годишен мъж с оперирано сърце, за да се изправи на крака. Въпреки това протяга ръка и Гома го издърпва нагоре. Хенинг се олюлява като пияница. Изкачват стъпалата едно по едно. Гома диша тежко. Старите му ръце са грапави и жилави. „Ръце на трудовак“ — мисли си Хенинг. През цялото време чува как някой в двора реже с трион и забива пирони с чук.

Стигат апартамента му. Хенинг изважда ключовете и отваря вратата. Гома го повежда надолу по коридора. Хенинг спира, поглежда към димния детектор и се обръща към Гома.

„Не — казва си Хенинг. — Това е нещо, за което трябва се погрижиш сам.“

— Благодаря ти за помощта.

— Няма нищо — отговаря Гома.

Хенинг забива поглед в пода.

— Извинявай. Не знам… не си спомням какво се е случило…

Гома вдига ръце.

— Не се тревожи за това. На всички се случва. Веднъж се опомних точно преди да вляза в „Кондомериет“. Не знам как попаднал пред вратата на сексмагазин.

— Нима?

— Да. Но така и така бях там, трябваше да вляза и да…

— Да, благодаря ти — прекъсва го Хенинг с усмивка и вдига ръка. Известно време двамата мълчат и се гледат.

— Искаш ли чаша кафе или нещо такова? — пита накрая Хенинг.

— Не, благодаря. Отивам до пазара, за да си купя домати.

— Може би някой друг път.

— Да, ще ми е приятно.

Гома го поглежда изпитателно, след което кимва.

— Добре. Трябва да тръгвам. Умната.

— Ти също.

52

Минава пет часа, когато Турлайф слиза на гара Устаусет. Краката му се омекнали от дългото седене. Спира и се оглежда. Вдясно се извисява планинската верига Халингскарвет. Върховете й са покрити с кадифени кръгчета мъгла, а красивите склонове са осеяни с безразборно разхвърляни хижи с разнообразни размери и цветове. Пред него е кафяво-червеният планински хотел, заобиколен от жилищни сгради. Шосе 7 продължава към Хаугастьол и Берген, паралелно с влаковата линия. Отвъд нея има малко езеро, което блещука на следобедното слънце.

Турлайф тръгва. Горещо е. Става му още по-горещо, когато осъзнава, че е твърде късно да се обади на Елизабет. Тя вече си е вкъщи и сигурно е заета с храненето на децата и раздразнена от това, че не се е прибрал и не вдига телефона си.

Обикновено в четвъртък вечер Елизабет ходи на фитнес, но днес ще трябва да си остане вкъщи. При други обстоятелства би й позвънил там. Но тази вечер няма да ходи, дори и ако успее да открие бавачка. Не може ли да се обади на някой друг? Някой, който да посети Елизабет или да я накара да отиде някъде, където може да говори с нея?

Не може да се обади на сестра й, нито на родителите й — това би предизвикало паника. А освен това Турлайф не се съмнява, че хората, които го преследват, разполагат с достатъчно време и средства, за да се свържат с всички негови приятели и роднини, в случай че е установил контакт с тях. „Една от футболните майки“ — мисли си той. Но Турлайф не ги познава и не знае имената им. Нито телефонните им номера. „Освен това — мисли си той, — ще бъде глупаво да забърквам още невинни хора в тази каша. Ще трябва да изчакам Елизабет да се върне на работа“ — заключава Турлайф. Това означава, че я чака една почти непоносима нощ.

Когато влакът потегля за Берген, Турлайф проследява с поглед единствените двама пътници, слезли с него. Мъж и жена, които вървят на разстояние един от друг. Турлайф тръгва след тях, като същевременно се опитва да си придаде вид на човек, който познава гарата много добре, сякаш постоянно пътува с този влак.

Слиза от платформата, пресича шосе 7 и тръгва надолу към бензиностанцията. Единственият супермаркет в Устаусет го приветства с думите „ХРАНИ И ДРУГИ СТОКИ“, изписани с боя на бялата стена над входа. Турлайф опитва да си представи пътя до хижата на Айнар, но си спомня единствено това, че са минали покрай магазина, бензиностанцията и вестникарската будка, преди да завият надясно. Сега прави същото, въпреки че всичко му се струва напълно непознато. Все пак тогава е било тъмно и заснежено, а сега е лято и пече ярко следобедно слънце. Минава покрай жилищна сграда с червен покрив и пет гаража. Всички останали постройки са хижи. Вижда и огромен паркинг със сини метални стълбове, разделящи местата за автомобилите.

Турлайф върви по чакъления път още десетина минути, след което стига кръстопът и спира. Вижда табелка, на която пише „Престхолт“. Стрелката сочи надясно. До нея има стълб с около десетина други табелки, сочещи към различните ски маршрути (Ембретстьолен, Гайло, Аймехай и т.н.). „Не — мисли си Турлайф. — Нищо познато до тук.“

Решава да продължи право напред. Кола се задава към него по чакъления път. Турлайф дръпва козирката на шапката си надолу и забива поглед в земята. Прави крачка встрани, за да може колата да мине, след което продължава напред. Не след дълго вижда голяма сива сграда, на която има табелка с надпис „Престун“.

„Престун“ — мисли си Турлайф. Това му звучи бегло познато.

Въодушевен, той продължава напред, следвайки червените пръчки покрай пътя — забити там, в случай че снегът е толкова дълбок, че шофьорите на снегорините не могат да видят пътя. Спомня си как двамата с Айнар са изкачвали същия хълм, пъшкайки от усилието. Чува ритмично чукане от строеж, но не вижда такъв.

Сто метра по-нататък Турлайф спира и поглежда надясно към склона на планината. Вижда хижа след хижа, заобиколени от десетки млади брези. Разпознава ли черната хижа по средата на склона? С червения покрив и външния клозет? „Да, това е!“ — казва си Турлайф и ускорява крачка.

Скоро стига хижата. Тя не е голяма, но когато я вижда отблизо, веднага си спомня как изглежда отвътре. Чамови стени и чамови мебели. Малка кухничка. Диван с червени възглавници. Мушама на масата. Квадратни прозорци с червено-бели завеси.

„Сигурно вътре е същата“ — мисли си той и внимателно я оглежда. Хижата изглежда необитавана. Околните постройки също изглеждат празни. Приближава се, спира и наднича през процеп в завесите на кухненския прозорец. Турлайф никога не е влизал с взлом и никога през живота си не е нарушавал закона, така че в момента се чувства неловко, особено при положение че познава жертвата. Опитва да се убеди, че Айнар ще го разбере.

Заобикаля хижата, спомняйки си един разказ на Айнар за това как веднъж забравили ключа вътре и трябвало да се обърнат към местен ключар, който, срещу щедър хонорар, спасил великденската ваканция на семейството. Но бащата на Айнар си взел поука и направил така, че в хижата да може да се влиза не само през входната врата. В резултат на това вратата на бараката за дърва винаги се държала отключена. Бащата на Айнар направил специална врата в дъното на бараката, която водела в бараката за инструменти, откъдето пък можело да се влезе в мазето на хижата през врата, заключена с катинар. Турлайф си спомня, че ключът за катинара е скрит в малка ръждясала консерва.

Натиска дръжката на вратата на бараката за дърва, но трябва да се облегне на нея, за да я отвори. Оглежда се за последен път, след което влиза и отива до другата врата. Рафтовете в барачката за инструменти са отрупани със стари ски и щеки, ски обувки, лопати, маркучи, кутии с боя и различни инструменти. Вижда консервата. Ръждясала, но непокътната. Взима я и я раздрусва.

Ключът вътре трака.

И Турлайф осъзнава, че за първи път от няколко дни се усмихва.

53

Хенинг седи на своя опърпан стол „Стреслес“ с лаптопа в скута си. Вдигнал е порязаните си крака на една табуретка, раните са почистени, ходилата са превързани. Чувства, че процесът на заздравяване вече е започнал.

Последните няколко часа се сливат в главата му. Единственото нещо, което помни ясно, е телефонният разговор с Ивер. След това не помни нищо до събуждането си на стълбите. Това не е първият път, когато мозъкът му дава на късо по този начин. „Какво ми става, по дяволите?“ — чуди се той.

Наближава шест и половина, така че включва телевизора. Рекламна пауза, последвана от логото на новинарската емисия на TV2. Увеличава звука и вижда високата фигура на Туре Пули, застанал на същия праг, където се е срещнал с него само преди няколко дни. Женски глас съобщава, че по-рано днес осъденият убиец Туре Пули припаднал и по-късно починал в затвор „Осло“. Снимката изчезва. Идва ред на следващата новина от деня. Хенинг не слуша, но вижда кадри с катастрофирал влак и дим, издигащ се към небето. Последната история е обобщена за пет секунди, колкото да подразни интереса на зрителите, след което се прехвърлят в студиото при водещия Махрук Али, който започва емисията. Хенинг увеличава звука още повече.

— Бившият събирач на дългове Туре Пули припадна и след това почина в затвора „Осло“ по-рано днес. Пули бе интервюиран от екип на TV2 в момента на смъртта си.

Али се втренчва в камерата. Репортажът започва, но няма кадри от вътрешността на затвора. Вместо това се виждат две снимки — едната на Кнут Улав Нордбьо, а другата на телефонен апарат. Говорителят на затвора прави непохватен опит да обясни на норвежците какво се е случило, но на този етап не може да разкрие нищо ново около смъртта на Пули.

След това се пренасят пред затвора, където чака репортер, стиснал микрофон до лицето си. Той повтаря известните факти, след което се обръща към управителя на затвора Бьоре Кулберг. Той също не може да разкрие никаква нова информация. Връщат се в студиото при Махрук Али, който обяснява на зрителите, че могат да видят последните мигове от живота на Туре Пули в новинарската емисия от девет часа. Освен това могат да прочетат интервю с журналистката от TV2 Тури Палме на сайта на телевизията.

Хенинг намалява звука, отваря лаптопа и зарежда страницата на „Новините 123“. Логото „ИЗВЪНРЕДНО“ вече го няма, заменено от обикновено заглавие, придружено с любимата на медиите снимка на Пули от неговия арест през октомври. На снимката той е с широко отворени очи и увиснала челюст.

Хенинг има чувството, че пропада. Смъртта на Пули е като кошмар, от който не може да се събуди. Спомня си разочарованието и изумлението в гласа на Ивер Гюнешен, преди да му затвори. Гледайки всички статии, които Ивер е написал, Хенинг започва да се чувства още по-лошо. Той кликва върху водещата статия, чието заглавие още не е сменено — „ТУРЕ ПУЛИ Е МЪРТЪВ“.

Първото нещо, което привлича вниманието му, е добрата работа, която Ивер е свършил. Опитал се е да драматизира събитията от деня, пишейки в сегашно време. Дори е съставил времева ос. А накрая припомня на читателите си присъдата на Пули и всички факти от неговия случай. Има и голяма снимка на Вероника Нансен, под която пише, че тя още не е отговорила на поканата на „Новините 123“ да коментира днешните събития.

Хенинг вижда, че новинарският отдел е приложил линк с интервюто на TV2 с Гури Палме. Заглавието е „Най-шокиращият момент в живота ми“.

„Не е зле“ — мисли си той, но не кликва върху статията, защото може да предположи какво пише в нея. Ивер е взел интервю и от адвоката на Пули. Фруде Улсвик посетил клиента си само няколко часа преди фаталното интервю и според него Пули изглеждал в отлично здраве. Хенинг въздъхва и за първи път от много време иска да запали цигара. Но след това си представя майка си, свлечена на кухненската маса, с бръмчащата машина до нея. Копнежът за цигара веднага се изпарява. „Какъв живот — мисли си той. — Каква смърт.“

Поне Пули е умрял бързо.

54

Чак след като влиза в хижата, Турлайф се чуди дали тя не е оборудвана с аларма против крадци. Но токът е спрян, а той не вижда електронно устройство, закачено за някоя от стените.

Отнема му известно време да открие кутията с бушоните, монтирана на една външна стена. За щастие, има вода, така че не му се налага да търси спирателния кран сред камъните и храсталаците по склона.

На връщане минава през мазето и взима една консерва агнешко с гарнитура от моркови и картофи. Стопля си ястието, въпреки че не е гладен. Месото е сочно и вкусно и силите му започват да се връщат. Но съвестта продължава да го гризе. Не иска да мисли за това какво преживява Елизабет в момента. Сигурно крачи неспокойно из дневната и разсеяно отговаря на въпросите на децата. Мисълта, че мъжът с конската опашка и неговите съучастници я наблюдават, още повече влошава настроението му.

След като се нахранва, Турлайф забелязва, че небето е започнало да потъмнява. Магазинът сигурно вече е затворен, но това вече няма значение. Турлайф няма да има нужда от нищо друго до сутринта, така че решава да разучи новия си дом. Хижата разполага с химическа тоалетна и той внимателно прочита инструкциите, преди да я ползва. След това си взима душ с хладка вода и се подсушава с хавлия, намерена в един от шкафовете в банята. Постепенно започва да се чувства по-добре.

В хижата има предостатъчно книги и списания. Намира и карта на района, която може да му бъде от полза. В барачката с инструменти има няколко въдици и кутия с кукички. „Ако остана тук достатъчно дълго — мисли си Турлайф, — може да се опитам да хвана някоя и друга пъстърва.“

В хижата има и телевизор, но той решава да не го включва. Светлината, идваща от екрана, може да бъде видяна отвън. И от голямо разстояние. Първоначално решава да не включва никакви лампи, за да не буди подозренията на съседите — ако изобщо има такива наоколо. Но знае, че това не е особено добра идея в дългосрочен план. „Не мога просто да се заключа вътре — мисли си той. — Трябва да открия какво става — какво правят полицаите, какво съобщават медиите. Но как?“

Хотелът до гарата със сигурност предлага интернет връзка на своите гости. И като се има предвид сезонът, едва ли всички компютри за общо ползване са били раздадени на гостите. Но може ли да рискува да отиде там?

Турлайф се замисля за мъжа, който го е принудил да убие Туре Пули. Пита се дали наистина не знае нищо за него. Трябва да е казал или направил нещо, което Турлайф може да използва. Прекарали са няколко часа заедно. Трябва да има нещо, което може да направи, без да застраши своя живот или живота на децата си. „Мисли, Турлайф — казва си той. — Трябва да мислиш.“

Вдишва дълбоко и точно тогава осъзнава колко е изтощен. Отива в спалнята и ляга на леглото, след което се завива със светлосиния юрган. Затваря очи и минута по-късно вече спи.

55

Ивер Гюнешен влиза в апартамента си и въздъхва. Оставя сака си на пода, събува обувките си, взима си една бира от хладилника, сяда на дивана в дневната и включва телевизора. Изпива половината бира на три големи глътки, а другата половина на няколко по-малки. Осъзнава, че една бира няма да е достатъчна тази вечер.

Обикновено по това време на деня е с Нора, но след дванадесет, почти тринадесет часа работа е твърде изтощен за нейната компания. Иска да прекара вечерта сам и на спокойствие. Няма да може да лежи до Нора, усещайки дъха й върху кожата си и топлината на тялото й, да я прегръща и притиска до себе си. Тя често казва, че не може да заспи, освен ако не е прегърнала голата му ръка или рамо. За предпочитане, докато притиска чело в гърлото му.

Освен това Нора спи неспокойно, като често размахва ръце и го удря. И когато Ивер се събуди, което винаги става рано, особено когато спи у тях, тя все още се е вкопчила в него. Той трябва да се измъкне от прегръдката й бавно, нежно и внимателно. „Не“ — мисли си Ивер. Със сигурност тази вечер няма сили за това представление.

Тя се е разсърдила, разбира се. Ивер е доловил това в гласа й. Или пък е било разочарование? Но поне Нора знае какво е да бъдеш с някой, който не се съобразява с часа и деня от седмицата, когато има извънредни новини. Въпреки че тази част от характера на Хенинг Юл вече не съществува.

Двамата с Хенинг никога не са обсъждали Нора, но Ивер знае, че на него му е трудно да работи с мъжа, който го е заменил в леглото й. Той никога не е питал Нора дали все още обича Хенинг, защото няма нужда да го прави. Разбира се, че все още го обича, имайки предвид причината за развода им. „Никога не бутай гнездо на оси — напомня си Ивер. — Поне ако не искаш да бъдеш ужилен.“

Започват новините в девет часа по TV2. Ивер си спомня начина, по който са загатнали за предсмъртните кадри на Пули в предишната емисия. „Много хитро от тяхна страна“ — мисли си той. Винаги обича да гледа репортажи за историите, които пише, а кадрите от смъртта на Пули ще добавят дълбочина към бъдещите му статии. Ивер увеличава звука и чува драматичния глас на Гури Палме.

Не след дълго му става ясно, че TV2 не разполага с нови факти около смъртта на Пули, но те не са им нужни. Той вижда паническата, непохватна реакция на Гури, която изчезва от кадър и започва да вика за помощ. Няма нищо фалшиво в поведението й. Това е реалити телевизия в пълния й блясък.

Минали са доста години, откакто Ивер и Гури са учили заедно в университета по журналистика „Осло“. Гури е от онези момичета, които са си правели специални прически преди всяка сесия, молели са операторите винаги да включват деколтето им в кадър и са прекарвали десетки часове в солариум преди снимането на материал, независимо дали той е за упражнение или изпит. Ходи на фитнес четири пъти в седмицата, като обръща специално внимание на стомаха, дупето и краката си.

Но освен това е умна, което се забелязва веднага, както и амбициозна — две много важни качества в тяхната професия. Не след дълго Ивер осъзнава, че Гури има апетит само за онези мъже, които могат да й помогнат да се издигне.

По тази причина той е доста изненадан, когато започва да забелязва свенливите, многозначителни погледи, отправени към него, както и преувеличеното й кикотене всеки път, когато каже нещо забавно. И неизбежното се случва. След една пиянска вечер те се озовават заедно в леглото. Без дрехи, разбира се.

Така и не стават гаджета, но докато са студенти, от време на време излизат заедно и освобождават насъбралото се сексуално напрежение. Връзката им е приятна и без излишни усложнения. С някои хора е така: изпитват непреодолимо привличане един към друг и всеки път, когато се погледнат, избухват фойерверки и просто се чувстват принудени да се отдадат един на друг.

След завършването си двамата започват да си търсят работа. Гури е изкарала стаж в TV2 и започва там, но дълго време я използват като черноработничка. Има нужда от някаква сензация, с която да си извоюва име. Една нощ, след като изразходват излишната енергия, тя споделя своите притеснения с Ивер докато лежат в леглото.

— Имам нужда от някаква сензация — въздъхва тя и издишва цигарен дим към тавана на спалнята. Челото й блести от светлината на уличната лампа, процеждаща се през завесите. Ивер се разсейва, запленен от невероятно гладката й кожа.

— Мога да ти помогна — чува се да казва той и веднага съжалява за думите си. Но не може да ги натъпче обратно в гърлото си. По това време Ивер се чувства преизпълнен с увереност, тъй като е написал няколко статии, привлекли вниманието на читателите. И както обикновено се случва, няколко популярни статии водят до появата на нови източници, които разкриват още по-интересна информация и позволяват на репортера да пише все повече и повече четени статии.

Една от историите, които още не е имал време да разследва, засяга служител на строителна компания от Сьорландет, който е получавал подкупи от предприемач, за да му осигури поръчка за строеж на път на стойност няколко милиарда крони. Гури открива, че служителят, четиридесет и седем годишен мъж от Венесла, е получил „подаръци“ от предприемача на обща стойност триста хиляди крони. Мъжът е опитал да прикрие подкупите с фалшиви фактури.

Гури предизвиква скандал с разкритията си, написва няколко отлични статии за корупцията в Норвегия и интервюира представител на най-известната неправителствена антикорупционна организация в света — „Трансперънси Интернешънъл“, която по-късно обявява, че Норвегия е най-корумпираната скандинавска държава. Освен това Гури интервюира френския политик и магистрат Ева Жоли, известна с неуморната си борба против корупцията. Темата е обсъждана от всички вестници и телевизии в Норвегия. Малко след това TV2 предлага постоянен договор на Гури.

Тя се издига.

Гури е започнала да излиза с един от изпълнителните продуценти на телевизията, а Ивер е срещнал Нора и оттогава двамата не са пресичали пътищата си. Но Ивер знае, че искрата още е там и опияняващото напрежение продължава да тлее помежду им. А Гури много добре знае, че му дължи услуга.

Снимката на Туре Пули замръзва на екрана. Управителят на затвора Бьоре Кулберг обяснява на зрителите, че не може да обсъжда медицинската история на Туре Пули, след което репортерът казва, че аутопсията на Пули е обичайна практика в случаите на необяснена смърт. Ивер изключва телевизора, пали цигара, взима мобилния си телефон от масата и намира номера на Гури Палме в списъка. Известно време гледа името, след което натиска зелената слушалка. „Добре, че Нора не е тук“ — мисли си той.

56

След няколко часа безпаметно гледане на телевизия мозъкът на Хенинг се събужда. Точно в единадесет часа вечерта той включва FireCracker 2.0 — програмата, създадена преди две години от неговия източник в полицията, с помощта на която осъществяват своята двустранна връзка. Хенинг проверява дали 6tiermes7 е онлайн. Минутите текат. Изведнъж чува иззвъняване, сякаш някой е натиснал звънеца на входната врата.

Пръстите му се насочват към клавиатурата.

МакаПака: Вече знаеш ли какво е убило Пули?

6tiermes7: Ти как мислиш?

МакаПака: Добре, още е рано за това. Но имаше ли кръв на местопрестъплението?

6tiermes7: Не.

МакаПака: Нещо подозрително?

6tiermes7: Доколкото знам — не.

МакаПака: Полицейски разпити?

6tiermes7: Още не са стигнали до там.

МакаПака: Защо?

6tiermes7: TV2 отказва да предаде записите на полицията без съдебна заповед. Но има нещо интересно. Член на персонала на телевизията е в неизвестност.

Челюстта на Хенинг увисва.

МакаПака: Някой от тези, които са били там, когато Пули е умрял?

6tiermes7: Да.

МакаПака: Кой е той?

6tiermes7: Казва се Турлайф Бренден. Оператор.

МакаПака: Осъждан?

6tiermes7: Не, иначе нямаше да го пуснат в затвора.

МакаПака: Добре, но знаеш ли нещо за него?

6tiermes7: Не. Няма абсолютно никакви провинения.

МакаПака: Тогава какво правите по въпроса?

6tiermes7: В момента нищо. Не е в неизвестност от достатъчно дълго време. Но предполагам, че ще разпространим снимката му и ще го обявим за изчезнал — ако не се появи през уикенда.

„Интересно — мисли си Хенинг. — Много интересно.“

МакаПака: А сега нещо напълно различно: знаеш ли къде се намира Расмус Биелан?

6tiermes7: Той не кандидатства ли за влизане в програмата за защита на свидетели?

МакаПака: Да. Точно затова питам.

6tiermes7: Не. Нямам никаква представа. Искаш отново да го интервюираш?

МакаПака: Не съм напълно сигурен. Но е възможно тези, които се опитват да го намерят, да са отговорни за пожара в апартамента ми. Просто искам да знам дали още е жив.

6tiermes7: Ще ми отнеме известно време да разбера. А не се знае дали ще успея.

МакаПака: ОК. Ще бъда търпелив.

6tiermes7: Грижи се за себе си.

МакаПака: Ти също.

57

Въпреки че е късно вечерта, навън е още топло. Йорян Мьонес пали цигара и издишва дима през носа си. Тъкмо понечва да си дръпне за втори път, когато уличният телефон на ъгъла започва да звъни. Мьонес загася цигарата с пръсти и я прибира в кутията. Влиза в будката и вдига слушалката.

— Ало?

— Поздравления.

Гласът на Лангбайн е напълно безизразен.

— Благодаря.

— Погрижи ли се за всички действащи лица?

Мьонес се колебае.

— Не всички, но…

— Какво имаш предвид?

— Не е проблем. Всичко е под контрол. Не се тревожи.

— Плащат ми, за да се тревожа.

— Да, но можеш да ми се довериш.

— Правил съм тази грешка преди.

— Добре, разбирам какво ми казваш, но никой няма да научи за теб или за сделката ни.

— Не обичам недовършената работа.

— Нито пък аз. Затова ще оправя нещата.

— Ще ти се обадя след седемдесет и два часа. Ако дотогава си решил този проблем, ще получиш останалите пари.

— Но…

— Същият номер, същото време.

Няма време да възрази, защото Лангбайн затваря. Мьонес тряска слушалката върху вилката, клати глава и излиза в нощта.

Част от него иска да остави Бренден да избяга. Иска да го остави сам да осъзнае, че не разбира правилата на играта, която играе. Провалил е всичко, но не за Мьонес, а за самия себе си. Ако ченгетата открият какво е причинило смъртта на Пули и решат, че той е бил убит, ще започнат да издирват Бренден именно защото е изчезнал. И със сигурност ще искат да го разпитат — по същата причина. Не изглежда добре да изчезнеш в деня, в който си станал свидетел на убийство. Ако го арестуват, Бренден ще бъде твърде уплашен, за да говори. Знае, че семейството му ще бъде убито, ако разкрие нещо.

„Най-доброто решение — мисли си Мьонес, — е да му дам достатъчно време, за да му стане мъчно за семейството му и за предишния му живот.“ Бренден няма опит в спотайването. Рано или късно ще изпълзи от дупката си и някой ще го види. Парите, които е изтеглил, все някога ще свършат, независимо от това колко е внимателен. И когато медиите раздухат историята с липсващия оператор, а ченгетата го обявят за издирване, шансовете, че някой ще го разпознае, ще нараснат значително.

„Но седемдесет и два часа са твърде малко — мисли си Мьонес. — А Бренден показа известна хитрост, оставяйки дрехите си в тоалетната на ресторанта и мобилния си телефон във влака за Айдсвол, без самият той да слезе там. Държи се твърде хладнокръвно. И точно затова трябва да умре. За предпочитане в следващите седемдесет и два часа.“

Мьонес дръпва от цигарата си, след което я хвърля в едно кошче и се насочва към стоянката за таксита. Влиза в една тойота приус. Време е да ускори събитията.

58

Порязаните му крака пулсират болезнено през целия път от Грюнерльока до Грьонлан, но през по-голяма част от времето Хенинг ходи на пръсти, за да не усложни допълнително контузиите си. Успява донякъде.

Окача якето си на закачалката в редакцията и се насочва към новинарския отдел. Бързо оглежда стаята и установява, че нито Хайди Шус, нито Коре Йелтланд са там. Но Ивер Гюнешен вече е зад бюрото си, въпреки ранния час. Хенинг му кимва и вижда, че очите му блестят доволно. „Сигурно е правил секс снощи — мисли си той. — Или тази сутрин.“

— Мислех, че и днес ще си почиваш? — дразни го Ивер.

— Да, но… реших да дойда.

Ивер го поглежда, след което отвръща:

— Колко мило от твоя страна.

Хенинг сяда. Стаята постепенно започва да се изпълва с гласове от телевизионни екрани и звука на пръсти, набиращи статии на клавиатури. Включва компютъра си и се обляга назад. Ивер оставя чашата си на бюрото толкова рязко, че кафето се разлива.

— Слушай, искам да ти покажа нещо — казва той.

— А?

Ивер се оглежда, за да провери, че никой не е достатъчно близо, за да ги чуе.

— Трябва да го обсъдим насаме. Сега удобно ли е?

— Удобно?

— Знам, че сутрешната планьорка започва след малко, но искам да ти покажа нещо преди това. Какво ще кажеш?

Хенинг свива рамене, по-скоро иска да звънне на Бярне Бругелан, за да го попита дали Турлайф Бренден още е в неизвестност, но решава, че това може да почака.

— Защо не — казва той.

— Супер! Ела!

Ивер взима един диск и бързо се насочва към кафе-машината, пред която се е оформила дълга опашка от сънени журналисти. Хенинг се опитва да върви нормално, за да избегне неудобните въпроси, на които не иска да отговаря.

Влизат в една от малките стаи за срещи и интервюта — само четири стола около кръгла маса. До стената има компютър. Ивер затваря вратата, отива до компютъра и премества мишката, за да събуди монитора. Набира името и паролата си и натиска Enter.

— Моля те, седни — казва Ивер. — Хора, които стоят прави, ме изнервят.

Хенинг се подчинява.

— Какво искаш да ми покажеш? — пита той.

— Почакай малко.

Ивер вкарва диска в компютъра и кликва върху иконата, появила се в долния десен ъгъл на екрана. Барабани с пръсти по масата, докато чака файлът да се отвори. Скоро екранът се изпълва от светлина, идваща от праг. Хенинг вижда познато женско лице от дясната страна на вратата. И след това осъзнава какво гледа.

— Как, по дяволите, се докопа до това?

— Не мога да ти разкрия тази информация — усмихва се Ивер, без да сваля очи от Гури Палме. Хенинг е принуден да признае, че е впечатлен.

— Коя версия е това? — пита той. Усмивката на световен шампион замръзва на лицето на Ивер, сякаш е била залепена там.

— Какво имаш предвид?

— От телевизията пипали ли са нещо?

— Не, това е немонтиран материал. Или поне така мисля. На този диск са кадрите, заснети от едната камера. Доколкото разбрах, другият запис е бил повреден.

Масивното тяло на Туре Пули идва на фокус. Той носи джинси и тясна тениска. Стиска ръката на Гури Палме, която е почти изцяло извън кадър. Хенинг вижда, че носи тъмносив панталон и късо велурено яке. Камерата се накланя и деколтето й се появява в кадър. Пули не се усмихва. Първоначално гледа Палме в очите, но после се поддава на изкушението и погледът му се спуска надолу.

Палме го въвежда в стаята. Пули спира и се ръкува с мъж от екипа на телевизията. „Възможно ли е това да е Турлайф Бренден?“ — чуди се Хенинг и вижда как мъжът помага на Пули да седне, след което закача микрофон за тениската му и включва кабела в камерата. След това моли Пули да се премести малко надясно. От този момент нататък камерата се фокусира единствено върху Пули.

— Готов ли сте да започнем? — пита Палме. — Искате ли чаша вода?

Пули не отговаря. „Изглежда нервен“ — мисли си Хенинг, гледайки неспокойните му очи.

— Туре Пули, благодаря ви, че се съгласихте да говорите пред нашата телевизия.

Главата на Пули се накланя напред, но той продължава да мълчи.

— Осъдиха ви за убийство, но вие настоявате, че сте невинен и че някой ви е натопил. Кой?

Пули не отговаря. Хенинг се накланя напред. Гравитацията сякаш натиска главата на Пули надолу. Той започва да се олюлява. Хенинг вижда страх в очите му, след което искрата в тях угасва. Ивер увеличава звука.

— Пули, добре ли сте?

Той започва да се люлее напред-назад. Тялото му се изопва и лицето му посинява. Започва да се гърчи. Камерата се фокусира върху лицето му. Конвулсиите стават още по-мощни и Пули се свлича на дивана. Изведнъж тялото му застива. Очите му се изцъклят.

— Туфе, какво правиш, по дяволите? Продължавай да снимаш!

Ивер започва да се смее.

— Какво? — пита Хенинг.

— Ще трябва да изрежат това.

— Кое?

— Когато казва на Туфе, или както там се казва, да продължава да снима.

След смъртта на Пули настава паника. Хенинг чува виковете на Гури Палме:

— Той припадна! Припадна!

Тя блъска с юмруци по вратата. Малко след това в стаята нахлува надзирател, който нарежда на всички да напуснат. Палме започва да спори с Кнут Улав Нордбьо, влязъл по петите на надзирателя.

— Трябва да излезем от тук!

— Трябва да се обадим на бърза помощ… на полицията… те… аз…

— Да, но първо ще излезем!

Камерата се накланя, след което образът изчезва. Ивер оставя диска да се върти още няколко секунди, след което го спира.

— Не беше много дълго — казва той и издиша шумно. До ноздрите на Хенинг достига горчива миризма на старо кафе и цигари Pall Mall.

— Какво мислиш? — пита Ивер.

Хенинг го поглежда. Чувства се странно, затворен в тази малка стая с Ивер, обсъждайки случай с него. Обляга се с лакти на масата и отговаря:

— Не съм сигурен.

Замисля се за Турлайф Бренден и добавя:

— Не виждам какво друго можем да направим по отношение на смъртта на Пули, освен да изчакаме резултатите от аутопсията. Видях, че вчера си се справил с всичко останало.

— Значи си ги прочел — казва Ивер и се усмихва щастливо.

Хенинг не отговаря.

— Но случаят на Пули — започва Хенинг и веднага осъзнава, че е стигнал твърде далече, за да се откаже сега. Това решение кара сърцето му да ускори ритъма си.

— Говориш за обжалването? — пита Ивер.

— Да. Или по-скоро за причината да има обжалване. Струва ми се, че трябва да преразгледаме случая Туре Пули от самото начало — казва Хенинг, изненадан от решимостта в гласа си.

— Какво имаш предвид?

За втори път след смъртта на Пули, Хенинг си спомня неговите думи от срещата им в затвора: „Гарантирам ти, че знам неща, които ще те заинтригуват.“ И колкото повече мисли за това, толкова повече се убеждава, че Пули не го е лъгал и не се е опитвал да го измами. Човешко е да споменаваш мъртвите с добро, но Хенинг е сигурен, че Пули е знаел нещо важно. Освен това е познавал много хора и може би е споделил това нещо с някои от тях. „Ако искам да разбера какво е знаел — мисли си Хенинг, — трябва да опозная Пули по-добре.“

— Той винаги е настоявал, че е невинен — казва Хенинг.

Ивер се усмихва снизходително.

— Не ми се вярва — отговаря той.

— Ами ако е казвал истината?

— Човек като Пули? Малко вероятно. Ами онези деветнадесет минути, които не може да обясни?

— Да, знам за тях, но в цялата тази работа има няколко много подозрителни неща.

— Като например?

— Като например защо един събирач на дългове, който не е използвал бокса си от години, ще го вземе със себе си на среща, на която възнамерява да води мирни преговори?

— За всеки случай.

— Говоря сериозно, Ивер.

— Добре, защо ще го прави?

Хенинг понечва да каже нещо, но се разколебава.

— Не казвам, че Пули е невинен, но едно преразглеждане на случая няма да навреди. Има нещо нередно в цялата тази работа.

Ивер се почесва по брадата.

— Ще ни отнеме страшно много време, Хенинг. А освен това не знаем дали ще доведе до някакъв резултат. И може би ще разстроим доста хора.

— Знам, но си струва да го направим именно по тази причина.

Ивер го поглежда скептично.

— Защо изведнъж това е толкова важно за теб? — пита той.

Хенинг не отговаря веднага.

— Просто смятам, че може да се получи интересна история — казва той. — И… не мисля, че мога да се справя сам.

Ивер го зяпва. Хенинг невъзмутимо отвръща на погледа му. Известно време двамата мълчат.

— Освен това си ми длъжник — обявява Хенинг.

— Какво?! — възкликва Ивер.

— Случаят Хенриете Хагерюп — напомня му Хенинг. — Предоставих ти го опакован като подарък и вързан с панделка. Знам, че този случай отвори много врати за теб. Колко предложения за работа получи след него? Знам за две, но може би през лятото си получил още няколко.

Ивер го зяпва изумено.

— Но не се тревожи — казва му Хенинг. — Ще направя това с или без твоята помощ.

59

Турлайф се събужда стреснато. Оглежда се, но не разпознава нищо.

След това си спомня къде се намира.

Бързо се отвива, сяда в леглото и стъпва на тъмния дървен под. Наблизо има жълта масичка под малък прозорец, където завесите правят неуспешен опит да спрат силната слънчева светлина. Турлайф разтърква очи и прокарва ръка през косата си, след което се оглежда за мобилния си телефон. Въздъхва, когато си спомня, че го е оставил във влака за Айдсвол. Няма представа колко е часът. Знае само, че е рано. Ако си е вкъщи, би отишъл в банята да си вземе душ, за да се разсъни.

У дома.

Чуди се какво правят Елизабет и децата. Може би Юлие лудува на воля в детската градина, а Пол — в часа по физическо, с който започва всеки петък. Съмнява се, че Елизабет е отишла на работа. Познава я достатъчно добре и знае, че ще бъде твърде разстроена. А това означава, че Турлайф и днес няма да може да се свърже с нея, защото се страхува да се обади вкъщи.

Отива в дневната, внимателно дръпва завесите и надниква през прозореца. Хижата се намира по средата на склона и предлага чудесен изглед към Устаусет, езерото и полята отвъд. „Страхотно е да виждаш чак до хоризонта“ — мисли си Турлайф. Вижда и малък самолет в небето, ято птици, кола, пълзяща по шосето, и мъж, който върви от бензиностанцията към хотела.

Въпреки че не е гладен, Турлайф знае, че трябва да хапне нещо. Няма да е много полезен за самия себе си, ако главата и тялото му откажат да функционират. Сънливо се насочва към мазето и проверява с какво разполага. Нищо апетитно. Няколко консерви агнешко с моркови и картофи. Круши и шунка. Консерва ананас. Тази храна ще му стигне за няколко дни, но не вижда изсушена храна, студени меса или напитки. Трябва да отиде на пазар.

Осъзнава, че скоро идва краят на седмицата. Хората, върнали се от летните си ваканции, вече се чудят кога да заминат, за да подготвят хижите си за зимния сезон. Някои дори ще останат по-дълго, защото обичат ярките есенни цветове и прохладния, мек климат. „През уикенда ще има много повече движение“ — мисли си Турлайф. Следователно трябва да купи храна, която да му стигне за два дни, може би повече.

Излиза от хижата по същия начин, както е влязъл — през кухнята, мазето и барачката за дърва. Свежият планински въздух милва кожата на лицето му. Турлайф тръгва надолу към главния път и към това, което в пристъп на великодушие би нарекъл центъра на Устаусет. Изкачва сивите бетонни стъпала и влиза в магазина. Първият щанд е отрупан с всякакви полезни инструменти: лопати, брадви, бойлери, ботуши, обувки за сняг — въпреки че той е на няколко месеца разстояние.

Първото нещо, което Турлайф прави, е да провери вестниците. Смъртта на Туре Пули е окупирала първите страници на „Дагбладет“, „Афтенпостен“ и „Бергенс Тиденде“. Единствено местният седмичник има различна водеща новина — нарастването на броя на грабежите от хижи в Устаусет и Хаугастьол. Стомахът на Турлайф се свива болезнено, но той опитва да се успокои, разхождайки се между щандовете, стиснал своята пазарска кошница. Междувременно слага в нея един хляб, кутия крема сирене, две бутилки натурален сок и един голям млечен шоколад. Взима и два вестника на излизане и благодари на касиера, който му подава касовата бележка.

Точно преди да излезе, той спира и се обръща.

— Извинете, знаете ли дали наблизо има уличен телефон?

Мъжът се смее.

— Не, нямаме такива в Устаусет.

— Мислех, че има навсякъде.

— Вече не.

— Е, да, предполагам, че сте прав. Проблемът е, че забравих мобилния си телефон. Тук някъде могат ли да се правят обаждания, ако се наложи?

— Можете да опитате в хотела, ако искате — отговаря мъжът, продължавайки да се усмихва.

— Благодаря ви.

Турлайф слиза по стъпалата на магазина и се насочва към главния вход на хотела. Когато стига, вижда, че вратата е заключена. Все пак опитва да я отвори, но без резултат. Притиска лицето си в стъклото, но не вижда никакво движение вътре.

— По дяволите! — възкликва той и се оглежда, чудейки се какво да прави сега. Как е възможно един хотел да бъде затворен посред бял ден? Чувствайки се разочарован и гузен заради Елизабет, той се връща в хижата и си намазва две филии хляб с крема сирене. Докато яде, Турлайф прочита двата вестника, но не открива нищо, което да му подскаже, че полицаите смятат смъртта на Пули за насилствена. Но това не означава нищо. „Ако искам да разбера какво се случва — мисли си Турлайф, — трябва да опитам нещо друго.“

60

Хайди Шус става, когато Ивер и Хенинг се връщат в новинарския отдел и се насочват към опашката от ранобудници пред кафемашината. Хенинг предварително знае какво ще каже тя, но въпреки това я оставя да направи първата си ръководна грешка за деня.

— Къде бяхте? — пита тя, пресичайки пътя им.

— Излязохме да изпушим по една цигара — отговаря Хенинг.

— Какво каза?

— Извинявай, Хайди — обажда се Ивер и вдига ръце. — Аз съм виновен. Двамата с Хенинг проведохме един кратък разговор, за да се подготвим за сутрешната планьорка с теб.

— Планьорката трябваше да започне преди десет минути! И не става въпрос само за мен, а за всички останали в отдела. Да губите времето на колегите си свидетелства за пълна липса на уважение.

— Да, знаем. Извинявай. Няма да се повтори.

Хайди насочва вниманието си към Хенинг.

— Какво правиш тук? Нали си в отпуска?

— Да, но реших, че предпочитам да бъда тук — отговаря той, без каквото и да било усилие да прикрие иронията в гласа си. С периферното си зрение вижда усмивката на Ивер.

— Добре. Сега готови ли сте? Свършихте ли своя малък разговор?

— Да.

— Чудесно. Хенинг, ще дойдеш ли на планьорката?

— Разбира се. Това е най-важната част от деня. Но може ли първо да проведа един кратък телефонен разговор?

— С кого?

— Няма да се бавя.

Тя поглежда часовника си и въздъхва.

— Добре. Но бъди кратък.

Когато Хенинг влиза в стаята за съвещания, Ивер и Хайди са сами.

— И така — започва Хайди. — Кажете ми какво правите по случая Туре Пули.

Хенинг и Ивер се споглеждат.

— Докладът от аутопсията ще бъде готов по-късно днес — казва Ивер.

— Ок. Нещо друго?

Двамата мълчат.

— Това ли е всичко? — пита тя с подозрителен тон.

Хенинг прочиства гърлото си.

— Един от хората, присъствали в стаята по време на смъртта на Пули, е изчезнал.

Двамата се втренчват изненадано в него.

— Как така изчезнал? Имаш предвид, че е избягал? — пита Хайди.

— Още никой не знае. Току-що говорих с полицията. Трябвало е още снощи да се яви в участъка, за да даде показания, но никой не го е виждал от вчера. От смъртта на Пули.

— Полицаите подозират ли го в нещо?

— В момента не. Но много искат да знаят какво прави и къде е.

— Как се казва?

— Турлайф Бренден. Оператор.

— Може би е изпаднал в нервна криза или нещо такова — обажда се Ивер.

— Опитен оператор, снимал войни и зверства по целия свят? Да изпадне в нервна криза само защото е видял как Туре Пули умира?

Ивер не казва нищо.

— Освен това живее с приятелката си и с двете им деца — добавя Хенинг.

— Може би изчезването му няма нищо общо със смъртта на Пули — казва Хайди.

— Така е. Но все пак съвпадението е невероятно.

Хайди отбелязва нещо в бележника си.

— Оо — казва тя. — Имаме нужда от сензация, момчета. От истински новини. Отдавна не сме публикували такива.

61

Ивер Гюнешен слага още една димяща чаша кафе на бюрото си и сяда. Проверява пощата си и вижда, че е получил десетина имейла, но нито един от тях не е от Нора. Винаги си казват едно „здрасти“ сутрин, особено ако не са прекарали нощта заедно. Но тя още не е отговорила на краткия имейл, които й е изпратил, преди Хенинг да се появи. Ивер предполага, че още му е сърдита за снощи и проверява мобилния си телефон. Никакви съобщения.

Набира номера й и натиска зелената слушалка. Оставя телефона да звъни дълго време, но никой не вдига. „Не ми е сърдита, а направо бясна“ — мисли си Ивер и решава да й остави съобщение на гласовата поща. Преди това се оглежда, за да се увери, че наблизо няма никого. Чува сигнала и започва:

— Здрасти, аз съм. Исках да те питам за довечера. Ако нямаш планове, какво ще кажеш да отидем на кино? Или на ресторант? Някое хубаво местенце в центъра? Това би било… хубаво. Понеже снощи не успях и… ъъъ…

Ивер вдига глава и вижда Хенинг, който излиза от тоалетната.

— Ами… добре, обади ми се. Или ми прати имейл. Ок. До скоро.

Ивер затваря точно когато Хенинг сяда. Ивер го поглежда.

— От къде разбра, че Бренден е изчезнал? — пита той.

Хенинг вдига глава.

— Вчера не беше на работа — продължава Ивер.

Хенинг мълчи.

— От къде разбра, че има приятелка и две деца и че е снимал войни и зверства по целия свят? Как си успял да откриеш всичко това?

Хенинг го гледа няколко секунди, след което казва:

— Не е твоя работа.

— Не е моя работа?

— Аз питам ли те откъде получаваш информацията си?

— Не, но…

— Точно така. Искаш ли да обсъдим как можем да развием тази история?

Ивер се колебае, но после кимва.

— Що се отнася до Туре Пули — започва Хенинг, — ченгетата ще изчакат доклада от аутопсията, преди да предприемат каквото и да било. Твърде рано е да обявят Бренден за издирване. Но ние трябва да поговорим с някой от TV2.

— Познавам Гури Палме — казва Ивер. — Мога да се опитам да поговоря с нея.

Хенинг го гледа няколко секунди.

— Добре. Аз ще се опитам да се свържа със семейството на Бренден. Ако още не са си назначили официален говорител. В днешно време всички правят това. Дискът в теб ли е?

Ивер се оглежда.

— Защо?

— Искам да изгледам записа още веднъж.

— Добре, но бъди дискретен. Не искам никой друг да научава за него.

— Разбира се. Имаме ли нещо, с което да нахраним чудовището?

— Какво ще кажеш за погребението на Пули? Ще бъде интересна смес от знаменитости и престъпници.

— Да, но няма как предварително да знаем кой ще дойде и кой не, а имаме нужда от нещо още днес. Освен това ще отнеме доста време.

— Да. Глупава идея.

— Не, трябва да отидем. Но ако искаме да разнищим този случай, трябва да говорим с няколко човека. Един от тях е Кент Хари Хансен — управителят на фитнеса, където Пули е тренирал и където се мотаят повечето му приятели.

— Ок. Ще се опитам да се свържа с него.

— Добре. Ако искаш да говориш с Хансен на четири очи, по-добре го направи далече от фитнеса. Онези момчета не си падат по посещения от пресата. Всъщност… препоръчвам ти да стъпваш много внимателно там.

— Интервюирал съм подобни хора и преди.

— Да, знам. Разпознавам погледа, който виждам в очите ти — онзи, който сякаш казва „Аз съм неуязвим, защото съм журналист.“ Но ще изчезне след първия ритник в главата, гарантирам ти.

Ивер поглежда Хенинг.

— Знам, че не е моя работа, но от къде знаеш всички тези неща, по дяволите? Къде е тренирал Пули, що за хора посещават фитнеса, имената им и така нататък?

Хенинг се колебае.

— Снощи направих проучване — казва той и млъква като риба.

— Виждам.

Вместо да разясни думите си, Хенинг казва:

— Ако се свържеш с Хансен, мога да ти предложа няколко въпроса, които трябва да му зададеш.

62

Хенинг влиза в стаята за съвещания и вижда, че там няма никого. Затваря вратата и вкарва диска в компютъра. Слага си слушалки и се съсредоточава върху лицето на Пули, като същевременно наблюдава всичко, случващо се в стаята — движенията на оператора, кабелите, прожекторите. Решава, че Турлайф Бренден е плешивият мъж, обръснат на катинарче, въпреки че не е открил негова снимка в интернет. Под бежовото му операторско яке се вижда червена тениска с лого, което Хенинг не може да прочете.

Спомня си един въпрос, който неговият учител и наставник често му е задавал, особено когато Хенинг е казвал неща като „Не разбирам“ или „Стигнах задънена улица и не знам какво да правя“. Хьогсет го е карал да погледне проблема под различен ъгъл.

— Какво означава да разбереш? — питал е той. — Може би да опознаеш нещо и да оцениш неговите особености. Има два начина да гледаш, Хенинг. Ако не гледаш както трябва, никога няма да видиш това, което ти е необходимо. Но ако гледаш по-малко, може би ще видиш повече.

Хенинг прилага тази философия във всеки един аспект от работата си.

— Всички журналисти съсредоточават вниманието си върху говорещия, защото той е причината да са там — казваше Хьогсет. — Но понякога е много по-важно да гледаш човека до говорещия, например съпругата му, и да следиш нейната реакция. Става дума за това да забелязваш неща, на които никой друг не обръща внимание.

Хенинг наблюдава Бренден, когато Пули влиза. Те си кимват и стискат ръцете, след което Пули сяда. Камерата проследява движенията му. Бренден отново се появява в кадър. Закача микрофон за тениската на Пули и свързва кабела с камерата, след което слага ръка върху гърба на Пули и го побутва по-близо до масата. Физическият контакт на Бренден с Пули продължава десет, може би петнадесет секунди. След това в кадър остава единствено Пули.

Хенинг превърта записа и го пуска пак. Гледа го трети път, след което съсредоточава вниманието си върху лявата ръка на Бренден. Тя е свита в юмрук, дори когато той закача микрофона за тениската на Пули. Хенинг увеличава резолюцията и наблюдава ръката на забавен каданс. Тя остава стисната през цялото време. Когато Бренден се навежда към Пули, за да го накара да се изправи, двете му ръце са зад врата на Пули. Изведнъж той поглежда настрани към Бренден, но операторът се отдалечава, все още със стиснат юмрук.

— Хм — промърморва Хенинг и отново превърта записа. Спира го точно когато Пули поглежда към Бренден. Хенинг се втренчва в очите на Пули. След това се обажда на Бярне Бругелан и го пита дали полицаите са изгледали записа.

— Не, още не сме го получили от TV2. Казаха, че ще го изпратят по-късно днес.

— ОК. Обади ми се, когато го изгледаш. Искам да обсъдим някои неща.

— Какви неща? Не можеш ли да ми кажеш сега?

— Първо трябва да проверя нещо. Вече говорихте ли със семейството на Турлайф Бренден?

— Ела Санлан разговаря с приятелката му снощи.

— И какво каза тя?

— Обичайното — че не са се карали и че никога не би изчезнал по този начин.

— Значи не се е държал странно, преди да изчезне?

— Не знам.

— Ок. Ще ми се обадиш по-късно днес, нали?

— Ще видя какво мога да направя.

63

— Просто не разбирам как можеш да живееш така.

Йорян Мьонес влиза в стаята на Флюрим Ахметай, която му служи за офис, дневна и спалня. Под прозореца има гол матрак, покрит с омачкано одеяло. Самият прозорец е затворен и покрит с черна щора. Единственият източник на светлина са трите монитора, наредени един до друг.

— Така ми харесва — отговаря Ахметай на шведски.

Бюрото е отрупано с празни чинии и кутии от пица. Около него се издига планинска верига от кенчета кола, някои празни, други полупълни.

Мьонес намира един стол, дръпва го и сяда. Оглежда се за място, където да остави мобилния си телефон, но се отказва.

— Искал си да ми покажеш нещо?

Ахметай отпива от двулитрово шише кола, след което се оригва шумно.

— Виж това — казва той и пуска клипче на един от мониторите. Гледат от птичи поглед към входа на ресторант Burger King. Десетки хора влизат и излизат. Мьонес поглежда въпросително към Ахметай.

— Знам един тип, който познава един, който работи в охраната на Burger King — обяснява Ахметай на развален шведски. — Няма да повярваш какво биха направили някои хора за две хиляди крони — които сега ми дължиш, между другото.

— Сигурен съм, че ще уредим нещата — усмихва се Мьонес.

Камерата е монтирана под тавана и гледа към входа и касите. В долния десен ъгъл има брояч, който показва часа: 12:38:04.

— Погледни този — казва Ахметай и сочи мъж, който бързо влиза в ресторанта, държейки издут бял найлонов плик.

— Това е Бренден — отговаря Мьонес.

— Ок. А сега виж това, заснето няколко минути по-късно.

Ахметай превърта напред и броячът вече показва 12:43:26. Мъж с бяла тениска стои с гръб към камерата и нервно се оглежда. Стиска идентичен, но вече не толкова издут бял плик.

— Отново Бренден — казва Мьонес развълнувано.

— Сигурен ли си?

— Да. Същата прическа и поза.

Бренден излиза от ресторанта, като нарочно гледа надолу и прикрива лицето си с ръка.

— Добре — казва Мьонес. — Банковото му извлечение показва, че е влязъл в магазин „ЖанТВ“ в Аркаден и си е купил нещо на стойност 399 крони.

— Може би шапка.

— Да, и аз така мисля. Бейзболна шапка. И след като е зарязал телефона си на влак, потеглящ от централната гара, значи е много вероятно да се е качил на друг влак горе-долу по същото време. Можеш ли да откриеш списък с всички влакове, потеглили по това време?

— Да — отговаря Ахметай и пръстите му се насочват към клавиатурата.

— Един момент. Имам по-добра идея. Принтирай ми най-добрата снимка на Бренден, която имаш.

Ахметай отново кликва с мишката, за да пусне клипчето. Чака Бренден да обърне главата си. Лицето му се появява в профил. Ахметай паузира клипчето и отваря файла във Фотошоп, където наглася цветовете и увеличава контраста. След това натиска Crtl+P. Някъде под бюрото се включва принтер. Мьонес се навежда и изритва едно празно кенче, което на свой ред поваля още десетина. Той клати невярващо глава.

— Какво ще правиш? — пита Ахметай.

Мьонес се изправя, стиснал лист хартия.

— Ще си поиграя на стражари и апаши — отговаря той и се усмихва.

64

В американските сериали патолозите от мъжки пол винаги са ниски и дебели, а жените са красиви, дългокраки и неомъжени. Доколкото Хенинг знае, д-р Каролине Умдал не спада към нито една от двете категории. Преди години Хенинг е написал статия за това какво е да работиш като патолог и тогава е научил, че д-р Умдал е омъжена, има три пораснали деца и си пада по ловджийските кучета. Десетките снимки на четириноги любимци, деца и внуци, пръснати из кабинета й, го потвърждаваха доста лесно. Въпреки това Хенинг е устоял на изкушението да разнообрази статията с пикантни истории за смърдящи трупове, скандални находки, открити в стомаси и гротескни контузии.

Д-р Умдал вдига след няколко иззвънявания. Хенинг се представя и я пита дали го помни.

— О, здравей — казва изненадано тя. — Разбира се, че те помня.

— Радвам се отново да те чуя.

— Аз също.

— Как са кучетата?

Хенинг чува как тя отпива и преглъща.

— Добре, благодаря. Миналата седмица Яш имаше инфекция на лапата, но вече всичко е наред, слава богу.

— Радвам се да го чуя. Имаш ли няколко минути?

Дълго мълчание.

— Зависи за какво става дума.

— За Туре Пули.

Отново мълчание, този път още по-дълго.

— Не мога да обсъждам това с теб, Юл.

— Знам. Но извърши ли аутопсията?

— Полицията нареди да бъде извършена аутопсия, така е. Ще се заемем с нея при първа възможност. Това е единственото, което мога да ти кажа.

Хенинг кимва.

— Според теб кога ще бъде готов предварителният доклад от аутопсията?

— Ще го изпратим по-късно днес.

— Може ли да попитам… какво точно съдържа един такъв доклад? Какво търсите?

— Отваряме тялото и извършваме макроскопичен17 преглед на органите.

Проверяваме за вътрешни наранявания от намушкване с нож, огнестрелна рана и такива неща.

— А окончателният доклад?

— Той съдържа токсикологична информация, анализ на кръвта и други течности и понякога ДНК-анализ. Освен това винаги взимаме проби от различните органи. Събирането на проби е обичайна практика, но те се взимат и от всяко необикновено или необяснимо нещо, открито при аутопсията. Всичко това влиза в окончателния доклад.

— Разбирам. А той кога ще бъде готов?

— Понякога съставянето на окончателния доклад може да отнеме месец, дори два.

„Два месеца — мисли си Хенинг. — Не мога да чакам толкова дълго.“

— Според теб какво може да убие един иначе здрав четиридесет и две годишен мъж толкова внезапно? На теория?

— Зависи от това какво имаш предвид под „иначе здрав“. Всеки човек може да страда от фатално заболяване, без да осъзнава това. Като например електрически дефект на сърцето. Тогава само експертна медицинска помощ в близките няколко минути може да спаси живота ти. Подобни неща са рядкост, но се случват.

— Звучи ужасно.

— Може да се спука някоя артерия в мозъка. Или артерия в гръдния кош или стомаха. Обикновено причина за това е кръвоносен съд, увреден от някакво заболяване, но един напълно здрав кръвоносен съд също може да се спука. Възможно е да се образува тромб в някоя главна артерия в мозъка или сърцето. Да се получи внезапен кръвоизлив в мозъка…

— Разбирам — казва Хенинг и се замисля. — Преди да умре, Туре Пули не можеше да си поеме дъх. Това симптом ли е на някое от състоянията, които изброи?

— Възможно е.

— Ами ако ти кажа, че той изглеждаше така, сякаш не може да контролира мускулите си? Какво ще си помислиш?

— Че смъртта му може да е била причинена от много неща. Възможно е да е бил отровен, въпреки че в този случай това ми се струва малко вероятно.

— Защо?

— Защото е умрял в затвора.

— Да — казва Хенинг. — Но ако се окаже, че е бил отровен, как ще установите това?

— Не съм сигурна, че ще можем.

— Но ако подозирате отравяне?

— Ще помолим Института по съдебна токсикология да извърши допълнителни изследвания. Те никога не присъстват на самата аутопсия, а само се произнасят върху резултатите. Но ако се окаже, че наистина става дума за отравяне, според мен най-вероятно е бил някакъв невротоксин.

— Точно преди да умре, Пули не можеше да диша и да се движи.

— Точно така — отговаря бавно д-р Умдал.

— Какво има? — пита Хенинг, доловил колебанието в гласа й.

— Нищо. Просто си мислех, че ако, и наблягам на думата „ако“, става дума за отравяне, може би веществото е било някаква комбинация от невро и кардиотоксин. Но тези предположения са загуба на време. Първо трябва да направим аутопсията.

— Напълно съм съгласен. Аз също нямам намерение да публикувам предположения във вестника си. Но колко вида подобни отрови съществуват според теб?

— О, много. Десетки. Стотици. От Института по съдебна токсикология могат да ти дадат много по-изчерпателен отговор на този въпрос. Той вече е част от Института по обществено здраве, между другото. Пълното му име е Департамент по съдебна токсикология и изследване на забранени вещества.

— Ок, ще им звънна.

— Направи го.

— Как ще изглежда тялото, ако е било отровено?

— Един чист невротоксин, който парализира дихателната система, причинява задушаване, докато сърцето все още бие. В такъв случай кожата най-вероятно ще посинее. Ако говорим за комбинация от невро и кардиотоксин, която причинява както дихателен, така и сърдечен колапс, най-вероятно няма да има никакви външни следи… с изключение може би на следи от задушаване, но само ако дихателната система е била засегната, преди сърцето да спре.

— Ясно — казва Хенинг. — Май ще трябва да изчакаме резултатите от аутопсията.

— Точно така.

— Много ти благодаря за помощта.

— Няма нищо.

Хенинг затваря и вдига глава. На монитора пред него Пули гледа към Бренден. Има нещо наранено в очите му.

Хенинг потреперва. Не знае защо, но този поглед смразява кръвта му.

65

Ивер Гюнешен поглежда часовника си. Кент Хари Хансен закъснява с двадесет и пет минути. Ивер е разследвал много случаи, при които в последния момент източникът се разколебава и решава да не дойде на срещата. Едно интервю може да има сериозни последствия, особено ако думите ти предизвикат скандал, независимо дали си ги казал или не.

Но това разколебаване е странно в случая, защото по телефона Хансен му е казал, че с удоволствие ще говори за Туре, стига да се срещнат някъде в Сагене, близо до апартамента му. Точно затова Ивер чака в ресторант „Ла Каса Списери“, който го изкушава с приятна миризма на храна.

Накрая той не издържа и си поръчва сандвич и бира от сервитьорката, която отвръща на топлия му поглед с усмивка. „Трябва да доведа Нора тук“ — мисли си той. Мястото изглежда като механа, с тези голи бели стени, големи червени плочки на пода и карирани покривки на масите.

Тя най-накрая е вдигнала телефона си, слава богу. Съгласила се да отидат на ресторант и после на кино, защото това звучало „сладуранско“.

„Кой казва «сладуранско», за бога?“ — мисли си Ивер и се чуди дали Нора някога е използвала тази дума в разговор с Хенинг.

Запотената чаша, пълна с кехлибарена течност, пристига заедно с набит мъж с мургаво лице и къса бяла коса. Тясната му черна тениска е украсена с бяло-червеното лого на фитнеса „Сила & респект“. Мускулите му прозират под нея. Ръцете му са покрити с черни татуировки, които привличат погледа към бицепсите му. Те са толкова издути, че Ивер започва да се чуди дали ръкавите на тениската не спират притока на кръв към ръцете му. Бицепсите на Хансен приличат на мускулести бедра. Лявата му ушна мида е украсена с обеци, които изглеждат диамантени, но според Ивер едва ли са му стрували повече от стотина крони.

— Извинявайте, че закъснях — казва Хансен и се приближава до масата с тежки, но енергични стъпки. Ивер става и протяга ръката си. — Получих есемеса ви, но един клиент изкупи целия ни запас от „Гейномакс“ и трябваше да поръчам още, преди да изляза. Точно тогава дойдоха десетина мъже да тренират, а Гюнхилд още не се бе върнала от обедната си почивка — както обикновено. Много ли ме чакахте?

— Реших да проявя търпение.

Хансен поема ръката на Ивер и я стиска силно. След това сяда, блъскайки масата и карайки бирата в чашата на Ивер да се разплиска.

— Искате ли нещо за ядене? — пита той и също сяда, като премества мобилния си телефон далече от чашата.

— Това, което сте си поръчал, изглежда добре, но не съм гладен. По-късно имам среща с клиент. Но не бих отказал чаша кафе.

Ивер вдига ръка и среща погледа на сервитьорката.

— Една чаша кафе, ако обичате — казва той и се усмихва. Тя му се усмихва в отговор и се отдалечава. Хансен се придвижва по-напред и се обляга с лакът на масата. Ивер прави същото, за да поддържа баланса. Не успява съвсем и масата остава наклонена към Хансен.

— Първо трябва да изразя своите съболезнования — казва Ивер.

— Благодаря.

— Разбрах, че сте се познавали много добре?

— Да — въздъхва Хансен и клати глава. — Ужасна работа.

Ивер кимва, чудейки се как да зададе въпросите, които Хенинг му е препоръчал. След това решава, че ще е най-добре първо да успокои Хансен, задавайки му лесни, стандартни въпроси, преди да разкрие истинската причина да се свърже с него. В следващите няколко минути той научава, че Туре е бил страхотен приятел и безспорен лидер и че „никой не би посмял да се ебава с него“. Ивер не е сигурен дали Хансен наистина вярва в това или го казва просто защото Пули е мъртъв.

След като кафето пристига и сервитьорката се отдалечава с поредната топла усмивка, Ивер се обляга назад. Спомня си предупреждението на Хенинг, че разнищването на този случай може да се окаже изключително трудно. По тази причина може би ще му се наложи да прибегне до по-драстични мерки.

— Как върви бизнесът? — пита той.

— Горе-долу.

— Все още ли работите с наркомани и бездомни хора?

— Не толкова, колкото преди.

— Защо?

— Нещата се промениха след смъртта на Видар.

— Но все още получавате финансова помощ от общината?

— Да, получаваме. И във фитнеса все още работят хора, които са част от проекта.

Ивер променя ритъма на въпросите.

— А как върви другият бизнес?

Хансен го поглежда.

— Какъв друг бизнес?

— Онзи, за който не се води отчет? — Ивер стиска десния си юмрук и го удря в дланта на лявата си ръка.

Хансен го гледа втренчено няколко секунди, след което избухва в смях.

— За какво говорите?

— Разбрах, че ръководите престъпна банда от стария офис на Видар Фел. Това вярно ли е?

Хансен продължава да се усмихва.

— Ок — казва той. — Значи сте един от онези.

Ивер не отговаря.

— Ако бяхте написали домашното си, преди да дойдете тук, щяхте да знаете, че „Сила & респект“ не се занимава с такива неща. Никога не сме се занимавали с такива неща. И никога няма да се занимаваме.

— Аз чух различни неща.

— Значи някой ви е подвел.

Хансен вече не се усмихва.

— Значи отричате, че се занимавате с организирана престъпност? Че използвате „Сила & респект“ за параван…

— Какво е това? — прекъсва го Хансен. — Защо сте тук? Мислех, че искате да говорим за Туре.

— Точно за него говорим.

— На мен ми се струва, че просто ме тормозите. И да не посмеете да публикувате това във вестника, защото…

Хансен го сочи с пръст.

— Ако се съгласите да ми помогнете, няма да публикувам нищо — отговаря Ивер. — Опитвам се да открия кой е убил Юке Брулениус.

Хансен го зяпва.

— Туре Пули твърди, че е пристигнал навреме за срещата си с Брулениус, но е позвънил в полицията чак деветнадесет минути по-късно. Възможно ли е да го е забавило нещо, случило се във фитнеса?

Хансен клати глава.

— Считайте това за приятелски съвет, Гюнешен. Не отправяйте обвинения, които не можете да докажете. Не е много умно.

Ивер се взира в смръщеното му лице и усеща внезапен прилив на адреналин.

— Да не би да казвате, че знаете кой е убил Юке Брулениус?

Хансен избутва стола си назад, става, слага ръце на масата и се навежда към Ивер. Той опитва да остане невъзмутим, но все пак се отмества назад.

— Играете си с огъня — казва Хансен и размахва пръст пред лицето му. Ивер се преструва, че не е уплашен. Хансен се изправя, насочва се към изхода и затръшва вратата зад гърба си.

66

Елизабет Холан лежи и гледа към тавана, но не го вижда, защото пред очите й се е спуснала бледосива мъгла. Всеки път, когато мисли за Турлайф, чудейки се къде е и какво прави, стомахът й се свива на възел и тя избухва в сълзи. Мислите й се въртят в безкрайна спирала, от която не може да избяга.

Какво ще каже на децата?

Полицията също не може да й помогне, защото не е минало достатъчно време от изчезването на Турлайф. Но тя е доловила нещо в гласа на полицайката, която се е обади преди половин час — нещо, което й подсказа, че вече не считат това за обикновен случай на изчезване. Защо иначе ще я пита дали Турлайф е познавал Туре Пули отпреди интервюто? Какво намеква?

Елизабет протяга ръце назад и ги пъхва под възглавницата. Пръстите й докосват лист хартия. Изважда го.

— Сърцето на Юлие — прошепва тя, гледайки дебелите червени линии, нарисувани от дъщеря й в детската градина. Юлие рисува сърца на всеки лист хартия и вестник, до който се докопа. Елизабет обръща листа и вижда колата. Осъзнава, че Турлайф я е нарисувал.

„Защо е направил това?“ — чуди се тя и сяда в леглото. Турлайф никога не рисува с Юлие, защото казва, че не може. Но сега е нарисувал картинка на кола. И защо е оставил рисунката под възглавницата?

Колата прилича на беемве. Регистрационният номер се вижда съвсем ясно. Погледът й се спуска надолу към думите, изписани с почерка на Турлайф. Елизабет закрива устата си с ръка. След което подскача стреснато, когато някой звъни на вратата.

Слънцето блъска Хенинг в лицето, когато излиза от сградата на „Новините 123“ на улица „Уртегата“ №9. Вади мобилния си телефон и набира Ивер, който му разказва за срещата си с Хансен.

— Значи не те е ударил с юмрук в лицето?

— Не, но му се искаше.

— Казах ти да внимаваш с тези хора.

— Знам.

— Говори ли с някой друг?

— Още не. Но сега ще звънна в TV2.

Хенинг кимва и вдига ръка. Такси от другата страна на улицата дава мигач и спира.

— Добре. Имаме нужда от още гледни точки.

— Открих снимка на Туре Пули с мъж на име Евен Нилунд в интернет. Нилунд върти някакъв стриптийз клуб в Майорстюа. Казва се „Асгард“ или нещо такова.

— Там работят Гайр Грьонинген и Петер Холте — казва Хенинг, промушва се между две паркирани коли и пресича улицата.

— Тази вечер може да го посетя.

— Добра идея.

Хенинг влиза в таксито.

— Ами ти? Къде отиваш?

— Ще се отбия при приятелката на Турлайф Бренден.

67

Таксито спира пред италианското училище на улица „Бигдьой але“. Хенинг хлътва в една странична уличка и започва да търси блока на Бренден в Нобелсгате. Минава покрай един двор, пълен с увехнали растения, и вижда табелка, на която пише „Блок В“. Натиска звънеца с надпис „Бренден & Холан“.

Хенинг се оглежда, докато чака някой да отвори. „Може би спи — мисли си той. — Или се опитва да спи.“ Звъннал е в училището, където Елизабет Холан работи, но са му казали, че си е взела болнични. И не е вдигнала мобилния си телефон. Хенинг знае, че е малко вероятно да му отвори, но все пак си струва да опита. Отново натиска звънеца. Минават още тридесет секунди, преди един изнемощял женски глас да попита кой е.

Хенинг се представя.

— Извинявайте за безпокойството, но много искам да говоря с вас за Турлайф. За вас и вашето семейство ще бъде от полза, ако моят вестник публикува подробно описание на последните часове на Турлайф, преди да изчезне. Това може да накара някой да се свърже с полицията с важна информация.

Хенинг чува изщракване по интеркома, след което тишина.

— Проклятие — промърморва той и изчаква няколко секунди, преди отново да натисне звънеца. Тишина. Чува единствено жуженето на града и шумоленето на дърветата. Хенинг знае, че роднините рядко говорят пред пресата на този етап от разследването, но все пак…

Все пак решава да не натиска звънеца четвърти път. Холан най-вероятно има достатъчно проблеми в момента… но точно тогава вратата пред него се отваря и навън излиза жена с посивяло лице, което е мокро от сълзи. Тя го поглежда и Хенинг вижда отчаянието в очите й.

— Елизабет Холан? — пита той.

Торбичките под очите й са огромни. Сплъстената й коса е събрана в опашка. Не носи грим. Тя се загръща с якето си и профучава покрай него.

— Знам, че моментът не е подходящ — казва Хенинг. — Но нямаше да дойда, ако не смятах, че е много важно.

Холан не му обръща внимание. Хенинг хуква след нея, стискайки зъби заради болката, която пронизва хълбоците и ходилата му при всяка крачка.

— Моля ви, изслушайте ме.

Холан спира и се завърта към него.

— Те са го принудили да го направи — казва тя и го поглежда с разширени от ужас очи.

— Какво?

— Турлайф не го е направил.

— Какво не е направил?

— Нали затова сте тук?

Хенинг не отговаря, но изглежда объркан. Холан не уточнява какво има предвид. Тя се обръща и пак тръгва.

— От къде знаете? — пита той и отново хуква след нея.

— Защото ми каза — отговаря Холан, без да се обръща.

— Говорила сте с него?

Тя не отговаря, но продължава да крачи надолу по улицата. Хенинг започва да тича, въпреки че ходилата му крещят от болка.

— Отивам в полицията.

— Ще дойда с вас — казва задъхано Хенинг. — Защо не разговаряме, докато вървим? Или можем да вземем такси до участъка?

Тя му хвърля поглед през рамо. Не кимва, но не възразява. Хенинг опитва да ускори крачка, когато стигат улица „Бигдьой Але“. Три таксита чакат на стоянката в далечния край на кръстовището. Холан се качва в първото. Хенинг спира и я поглежда през стъклото. Тя отвръща на погледа му.

След това кимва.

Хенинг се качва отзад. Шофьорът потегля, преди да има време да му каже, че отиват в полицейския участък. Хенинг подава кредитната си карта и се обляга назад.

— Какво става, Елизабет? — пита той задъхано.

Холан не отговаря. Обръща се назад към него и от очите й бликват сълзи. Тя сподавя един стон и клати глава, но не може да спре сълзите.

— Какво имахте предвид, когато казахте, че са накарали Турлайф да го направи? Говорите за това, което вчера се случи в затвора „Осло“, нали?

Тя отново го поглежда. Не казва нищо, но няма нужда да го прави.

— Кой го е накарал?

— Н-не знам кои са.

— Някой заплашвал ли го е?

Хенинг не може да реши дали Холан клати глава, защото не знае или защото е толкова уплашена, че не владее собственото си тяло.

— Какво се е случило? — пита той меко.

Поредното поклащане на глава.

— Турлайф държеше ли се странно напоследък?

Тя се замисля, но после кимва.

— По какъв начин?

Холан успява да възвърне самообладанието си. Вдига ръка и избърсва влажните си бузи.

— Стана необщителен. Прекара два дни в леглото заради стомашен вирус и все ми се обаждаше, за да ме моли да правя неща, които и без това правя всеки ден.

Тя отново бърше сълзите от лицето си.

— Нещо друго? Нещо… необичайно?

— Нарисувал е кола.

Хенинг търпеливо изчаква пояснение.

— И е оставил рисунката под възглавницата ми.

— Според вас защо е направил това?

Тя отново клати глава, но отваря чантата си и вади рисунката. Очите на Хенинг се разширяват, когато я вижда. Прочита думите, които Турлайф Бренден е написал под колата:

— Кой е Фурио? — пита Хенинг, чувствайки как сърцето му ускорява ритъма си. Едно време живееше за моменти като този.

— Не съм сигурна — отговаря Холан. — Но май го срещнах преди няколко дни. Интервюира ме.

— Значи е репортер?

— Каза, че е, но се съмнявам.

— Защо?

— Защото интервюто така и не бе публикувано.

Хенинг се замисля.

— За кой вестник е било това интервю?

— „Афтенпостен“.

— И този мъж се казва Фурио?

— Не — отговаря тя и поглежда надолу. — Но приличаше на Фурио — на персонажа от сериала „Семейство Сопрано“, ако сте го гледал.

Хенинг кимва.

— Имате предвид, че е бил този тип мъж или че е приличал на персонажа от сериала?

— И двете.

Хенинг отново се замисля.

— Помните ли нещо друго за него?

— Не.

— Какви въпроси ви зададе?

— Искаше да знае докъде бих стигнала, за да защитя семейството си. Каза, че е за някаква рубрика във вестника, но…

Холан отново клати глава.

— И вие сте казала на Турлайф за интервюто?

Тя кимва.

— Но изглежда този Фурио се е свързал с Турлайф, след като е говорил с вас?

— Да, съдейки по това, което е написал на рисунката.

Хенинг я разглежда.

— Говореше ли норвежки? — пита той.

Холан го поглежда стреснато.

— Защо всички ме питат това?

— Какво имате предвид?

— Турлайф ми зададе този въпрос няколко пъти и все за различни хора. Помислих, че е полудял. Вие защо питате?

— Защото Туре Пули бе осъден за убийството на шведски мафиот — отговаря Хенинг.

— И смятате, че приятелите му са използвали Турлайф, за да си отмъстят на Пули?

— Не знам — казва Хенинг.

Нямат причина да правят това. Пули вече е бил в затвора, а според адвоката му е нямало нови доказателства, които да му помогнат по време на обжалването. И дори и да е имало, това просто е щяло да означава, че истинският убиец на Юке Брулениус е на свобода. Тогава защо ще убиват Пули? „Сигурно е имал други врагове“ — мисли си Хенинг.

— Някой друг около вас държал ли се е странно напоследък?

— Не мисля.

— А да се е случвало нещо странно? Нещо, което не можете да си обясните?

— Не.

Хенинг бавно кимва. Няколко секунди двамата мълчат. Таксито намаля и завива по улица „Хенрик Ибсенгате“ в посока към народния театър.

— Алармата против крадци — възкликва Холан и го поглежда.

— Какво?

— Преди няколко дни алармата ни против крадци спря да работи.

— Кога се е случило това?

— Не си спомням. Миналата неделя, струва ми се.

— Как е станало? Как открихте, че е спряла да работи?

— Бяхме излезли навън. Обикновено всяка неделя ходим някъде. Бяхме включили алармата и заключили апартамента, но когато се върнахме, тя не работеше. Турлайф обеща да я поправи, но…

Тя отново избухва в сълзи. Хенинг осъзнава нещо. Журналистите имат свободен достъп до всички затворници. Преди да влязат в затвора, те трябва да предадат само едно нещо — мобилните си телефони. Надзирателите не ги претърсват. Някой е знаел за интервюто, знаел е и кои служители на TV2 ще бъдат изпратени в затвора. Значи хората, планирали убийството на Пули, са идентифицирали този, който е бил в най-добра позиция да го извърши и са го принудили. Въпросът е какво възнамеряват да правят с Бренден сега, след като е изпълнил своята задача… но може би това обяснява изчезването му.

„Нещата не изглеждат добре за Бренден“ — мисли си Хенинг и потреперва. Отново поглежда към Холан, която бърше сълзите си.

— Можете ли да си спомните кога поведението на Турлайф се промени?

— Няколко дни след това, струва ми се. Но не съм сигурна.

Известно време двамата мълчат, докато таксито напредва към полицейския участък.

— Това е много важна улика — казва Хенинг и сочи рисунката. — Трябва да кажете на полицаите всичко, което знаете. Разкажете им за алармата против крадци и за всичко, което помните за този Фурио. Най-вероятно ще ви помолят да им помогнете с изготвянето на фоторобот.

— Не знам дали ще мога — казва тя и сълзите отново рукват.

— Те ще ви помогнат — успокоява я Хенинг и слага ръка на рамото й. — Това им е работата. Попитайте за инспектор Бругелан.

Холан кимва и опитва да се успокои. Таксито спира пред участъка.

— Значи ще напишете статия за Турлайф? — пита го тя.

— Това ми е работата.

— Каквото и да пишете, моля ви, не го изкарвайте виновен. Знам какво ще си помислят хората, когато прочетат вестника. Не искам децата ми да чуят в училище или в детската градина, че баща им е убиец. Ще ми обещаете ли това?

— Ако искате, мога да ви се обадя и да ви изчета статията, преди да я кача на сайта.

— Не знам дали ще имам сили за това — казва тя тихо. — Освен това изглеждате… изглеждате свестен.

Хенинг се усмихва.

— Може ли да напиша това?

Тъжната й усмивка го изпълва със съчувствие.

— Трябва да тръгвам — казва тя. — Чакат ме.

— ОК. Не се предавайте, Елизабет.

— Ще се опитам — отговаря тя и излиза от таксито.

68

Йорян Мьонес едва сдържа смеха си. Всички хора, с които се разминава на път за централната гара, бързо извръщат поглед, когато той се преструва, че ги оглежда от главата до петите. Мьонес напълно разбира защо някой би искал да стане полицай. Да имаш силата да караш хората да се чувстват виновни, въпреки че не са направили нищо лошо. И то само заради някаква униформа. „Направо абсурдно“ — мисли си той.

Мьонес отива до касите, кимва на жената зад стъклото и й казва, че иска да говори с някой „висшестоящ“. Не рискува нищо, тъй като всички подобни места имат началник. Тя му казва име, което той не чува, но един дебел мъж зад нея става от стола си, грабва колана си и дръпва панталоните си нагоре. След това го поглежда през стъклото и неохотно се насочва към вратата.

— Инспектор Стиан Хенриксен — казва Мьонес и протяга ръка към мъжа, когато той излиза.

— Терие Еген. С какво мога да ви помогна?

— Издирваме този мъж — отговаря Мьонес и му показва снимката, принтирана от Флюрим Ахметай. — Заподозрян е в убийство и имаме причина да вярваме, че вчера е бил тук, някъде около един часа следобед. Смятаме, че е избягал от Осло с влак, потеглил по това време. Имаме нужда от списък с всички такива влакове.

— Сигурен съм, че ще можем да ви помогнем. Става дума за влакове, потеглили точно в един часа, така ли?

— Няколко минути преди и след един, ако е възможно. Да кажем между 12:50 и 13:10 часа.

— Ок.

Еген изчезва обратно в стъкления си офис. Мьонес чака. Мъжът се връща няколко минути по-късно, стискайки разпечатка. Мьонес я разглежда и кимва отривисто.

— Освен това ще имаме нужда от списък с имената на всички кондуктори, работили на тези влакове. Започвайки с влаковете, които отиват най-далече. Ще се свържа отново с вас, ако имам нужда от още имена.

— Ще се наложи да проведа няколко телефонни разговора, за да съставя този списък. Може да отнеме известно време.

— Ще изчакам.

Еген понечва да се върне в офиса, но изведнъж спира и се обръща.

— Тук има над петстотин камери — казва той и поглежда към тавана. — Няма как поне една да не го е записала.

Мьонес импровизира:

— Моите колеги се занимават с тази страна на нещата. Не е достатъчно да знаем на кой влак се е качил. Трябва да знаем и къде е слязъл. А кондукторите са единствените, които могат да ни отговорят на този въпрос.

Еген кимва.

— Извинявайте, не исках да…

— Няма нищо.

Мьонес се усмихва. Да се правиш на полицай е забавно.

69

Въпреки че работният ден още не е свършил, Хенинг казва на шофьора да го закара вкъщи. Може би трябва да се обади на Хайди Шус… не. Тя знае, че работи по-добре от вкъщи.

Докато таксито подскача по дупките на кръстовище „Шус пас“, Хенинг си мисли за Юке Брулениус. Ами ако неговото убийство е свързано по някакъв начин със смъртта на Туре Пули? Дали някой от приятелския кръг на Пули има достатъчно средства, за да наеме човек като Фурио?

Ами Вероника Нансен? След смъртта на Пули тя ще наследи доста голяма сума пари. Но наистина ли е толкова хитра и безскрупулна? Хенинг не може да си я представи в ролята на вманиачен убиец. Освен това не вижда защо би убила Юке Брулениус и натопила съпруга си, освен ако няма някаква напълно неизвестна за него причина. Тогава кой друг може да е?

Нито един от хората, с които се е запознал до този момент, не притежава мотив за извършването на двете убийства. Което може би означава, че те не са свързани. Убийството на Юке и убийството на Туре.

Колата завива по „Сайлдюксгатен“.

— Оставете ме на светофара — казва Хенинг и посочва през прозореца. Шофьорът изключва брояча на кръстовището с „Марквайен“. Хенинг се подписва на касовата бележка, но толкова грозно, че самият той не може да разчете почерка си.

Асфалтът е горещ. Хенинг унило изритва едно камъче и се насочва към вратата. Каква статия може да напише за днешните си открития? Всъщност открил ли е нещо?

Хенинг понечва да отключи вратата, но нещо привлича погледа му — снимка на котка, залепена на стената до звънците. Под снимката пише: „Виждали ли сте Моне?“

„Не, не съм“ — казва си Хенинг и влиза вътре. Но Моне му дава една идея.

Турлайф е забравил колко тихи могат да бъдат планините. След като са се преместили в Осло, безконечният трафик се е превърнал в невидим член на тяхното семейство, въпреки че улицата, която са избрали, е сравнително тиха — като се изключи трамвай №13, минаващ наблизо, и линейките, и полицейските коли, профучаващи по „Бигдьой але“.

Единственото нещо, което нарушава планинската тишина, са поривите на вятъра. При различни обстоятелства Турлайф би приветствал промяната и би се насладил на това бягство от сивото ежедневие, губейки се във величествения пейзаж, който го заобикаля. И въпреки че му е трудно да мисли за нещо друго, освен бъркотията, в която се намира, той осъзнава колко приятно е да имаш местенце, където можеш да отидеш с цялото си семейство и да ловиш риба, да караш ски и да се топлиш пред огъня след дългия ден на открито.

Турлайф опитва да убие няколко часа с „Траурната мантия“ на Уни Линдел, но просто не може да вникне в смисъла на думите, а още по-малко да следи сюжета. Мислите му се реят безцелно. Но колкото и да мисли, не може да открие начин да се свърже с Елизабет, така че никой друг да не разбере.

Турлайф затваря очи и отново си спомня дългото пътуване с кола от детската градина на Юлие до Ларвик.

Дали мъжът с конската опашка се е издал по някакъв начин? Турлайф клати глава. Всеки път, когато го е питал нещо, той или не е отговарял, или е сменял темата. Не може да си спомни дали мъжът е говорил по мобилния си телефон или…

Турлайф отваря очи.

Мобилният телефон.

Мъжът е получил есемес и трябвало да свали ръкавицата си, за да натисне бутоните. Турлайф помни, че после той не си е сложил ръкавицата веднага, а е написал есемес в отговор. А след това? След това е хванал дръжката на вратата! Ръката му е останала там за съвсем кратко, но може би достатъчно, за да остави отпечатък.

Турлайф се изправя развълнувано. Не е много, но може да е достатъчно. Може би това е нещото, което ще му помогне да се събуди от този кошмар.

70

Ивер Гюнешен излиза от киносалона с главоболие, настанило се точно над очите му. „Защо не попитах Нора колко дълъг ще бъде филмът?“ — мисли си той. Два часа и половина седене на едно място и носене на 3D очила, които създават много неприятно напрежение в мускулите на очите му. Ивер се чувства изтощен, но Нора изглежда преизпълнена с енергия.

— Как ти се стори? — пита тя и се усмихва.

Ивер се колебае.

— Не беше зле.

— Не беше зле? Беше просто…

Нора вдига глава към тъмното вечерно небе, търсейки правилната дума.

— Вълшебно — възкликва тя и го поглежда очаквателно. Ивер не отговаря, защото не вижда смисъл да разваля момента. Вместо това взима ръката й.

— Радвам се, че ти хареса — казва той.

Нора се усмихва и вплита пръстите си между неговите.

— Гладна ли си? — продължава той.

— Повдига ми се. Изядох твърде много пуканки.

— Едно вкусно ястие ще те оправи…

Прекъсва го мобилният му телефон. Ивер го вади и поглежда екрана. Пуска ръката на Нора.

— Хенинг е — казва той и я поглежда.

Тя прави една крачка встрани.

— Здравей, Хенинг — казва Ивер.

— Хареса ли ти филмът?

— Моля?

— В днешно време няма много места, където хората изключват мобилните си телефони, и предположих, че си ходил на кино. Прав ли съм?

Няколко секунди Ивер мълчи. След това казва:

— Не беше зле.

Поглежда към Нора, която не отвръща на погледа му. През следващите няколко минути Хенинг му разказва всичко, което е открил за Турлайф Бренден — поведението му вкъщи, рисунката, оставена под възглавницата на Елизабет Холан, и мъжът, когото Бренден нарича Фурио.

— Уау — казва Ивер, когато Хенинг свършва. — Впечатлен съм.

— Ако все още възнамеряваш да ходиш в „Асгард“ по-късно, питай ги дали познават бияч или наемен убиец, който е висок като дърво, тънък като пергел и прилича на Фурио от сериала „Семейство Сопрано“.

— Наистина ли смяташ, че някой ще ми отговори?

— Не, но може би ще се изразиш по-елегантно от мен.

Нора се отдалечава още малко и застава пред витрината на един магазин, обърната с гръб към него.

— По-рано днес говорих с TV2 — казва Ивер.

— Какво научи?

— Че Бренден се е държал много странно през последните няколко дни. Гури Палме мислела, че е болен. Дори повърнал пред затвора след смъртта на Пули. А кадрите, заснети от него, били извън фокус, сякаш изобщо не внимавал, докато снимал.

— Това сигурно е вярно, ако мислите му са били заети с други неща.

— Според Тури, Бренден е един от най-добрите им оператори. Тя е много разтревожена за него.

— Ще включа този цитат в статията си. Приятно прекарване в „М“.

— А?

— „Кафе М“. Там отивате, нали? Опитайте камбаната, ако още я има в менюто. Страхотна е. Печена на скара с ябълков сос.

— Няма да…

— До скоро.

Ивер няма време да отговори, защото Хенинг затваря. Той въздъхва и поглежда телефона си, сякаш той може да му каже откъде Хенинг знае, че ще ходят в „Кафе М“.

Не. Просто не.

Взима ръката на Нора, но този път тя не вплита пръстите си в неговите.

— Слушай — казва Ивер, докато чакат да светне зелено на кръстовището с „Майорстюа“. — Искаш ли да отидем в друг ресторант?

71

Усмихнат червено-зелен трол държи табелата, на която пише „Планински хотел Устаусет“, над главата си. За щастие, този път вратата е отворена.

Турлайф прекосява сивия под на фоайето. Вдясно има огромна бяла камина, а вляво — черни кожени кресла, наредени около ниска овална маса. По-нататък започва дълъг коридор, а на стената е закачена табела, сочеща към ресторант „Уста“.

Жената на рецепцията говори по телефона. Вдига глава и му се усмихва топло. Тъмнокестенявата й коса е завързана на опашка. Червилото й е яркочервено, а кожата — с приятен слънчев загар. Носи тънка, бяла блузка, а между гърдите й виси медальон с половин сърце.

Турлайф пристъпва напред, когато тя затваря.

— Здравейте — усмихва се момичето. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Чудех се дали имате достъп до интернет?

— Разбира се. Имаме безжичен интернет във фоайето. Всеки, който пожелае, може да го ползва, независимо дали е гост на хотела. Мрежата е безплатна и няма парола.

— Чудесно — казва Турлайф, благодарен за всяко нещо, което ще му спести пари. Жената го дарява с най-учтивата си усмивка. Той отново се оглежда. — Може ли да наема компютър?

— Не, за съжаление. Не предлагаме тази услуга. Но ако имате Wi-Fi на мобилния си телефон, можете да го ползвате.

— Нямам мобилен телефон — отговаря Турлайф и поклаща глава. — Дали ще е възможно да ползвам телефон на хотела? Разбира се, ще си платя…

— Съжалявам, но… не предлагаме тази услуга.

Турлайф поглежда надолу. Известно време двамата мълчат.

— Вие гост на хотела ли сте? — пита го тя.

Турлайф поглежда към таблото зад нея, облепено с обяви и плакати.

— Не. Аз… живея в една хижа нагоре в планината.

— И не сте взели компютъра или мобилния си телефон?

— Не.

Мълчание. Какво да прави сега? Да попита къде е най-близката библиотека?

— Можете да ползвате моя лаптоп, ако искате.

Турлайф вдига глава и вижда, че тя му показва лаптопа си с широка усмивка на лице.

— Винаги го нося на работа. През това време на годината ми става доста скучно вечер.

— Наистина ли? Ще ми позволите да ползвам вашия лаптоп?

— Стига да седнете някъде, където мога да ви виждам — отговаря тя и сочи към черните кожени кресла до камината. — Човек никога не знае, нали така?

— Абсолютно — отговаря Турлайф, трогнат от топлата й усмивка. — Много ви благодаря. Нямате представа каква услуга ми правите…

Той спира и я поглежда.

— Виждам го в очите ви — отговаря тя.

— Така ли?

Момичето кимва отривисто.

— Аз съм писателка. Или… поне се опитвам да стана писателка. Затова нося лаптопа си на работа, в случай че имам свободно време, за да пиша. Умея да разчитам лицата на хората. Но моля ви, не казвайте на шефа ми. Той е в книгата ми.

Тя се кикоти. Турлайф се усмихва, но усмивката веднага замръзва на лицето му. Мисълта, че това услужливо момиче ще запомни лицето му, е като удар в стомаха. Поема лаптопа от ръцете й, опитвайки се да изглежда благодарен.

— Винаги съм искал да напиша книга — казва той.

— Какво съвпадение.

Турлайф кимва.

— Аз съм Миа, между другото.

— Здравей, Миа.

Тя го поглежда с очакване.

— Аз се казвам… Айнар.

— Дълго ли ще стоите в Устаусет, Айнар?

— Ами… не съм сигурен.

— Работя тук всяка вечер. Можете да се отбиете, когато пожелаете. А ресторантът е отворен през уикенда.

— Ок — отговаря неохотно Турлайф. — Ще… ще запомня това.

Той се обръща и отива до кожените кресла. Сяда с лице към Миа, за да не може тя да вижда какво прави. Екранът на лаптопа се събужда в мига, в който го отваря.

— Лаптопът ми помни мрежата тук, така че можете да започнете веднага.

Турлайф кимва в отговор на чаровната й усмивка и за пореден път си задава въпроса на кого може да каже за отпечатъка. Не може да се обади в полицията, защото мъжът с конската опашка е казал, че имат информатори там. Може да се свърже с някой от телевизията… но престъпниците са знаели, че ще бъде част от екипа, изпратен да интервюира Туре Пули в затвора, така че Турлайф не може да се довери на колегите си. Трябва да открие някой друг.

По навик влиза в сайта на TV2, но не открива нищо ново за смъртта на Пули. Или за себе си. В отдела за новини има интервю с Тури Палме. Намира и клип с последните мигове на Пули. „Това трябва да са кадрите, заснети от Райнертсен“ — мисли си Турлайф, но не посмява да пусне клипчето. Проверява сайтовете на останалите вестници и вижда, че „Дагбладет“, „Афтенпостен“ и „Нетависен“ са публикували статии за Пули, но в нито една от тях не се споменава неговото изчезване. Влиза в сайта на „Новините 123“. Когато рекламите в горната част на страницата се зареждат, очите му се разширяват. Заглавието на първата новина е:

Той веднага кликва на нея и чете увода:

Всичко, случило се през последните няколко дни, става още по-реално, докато чете за себе си в интернет. За щастие, към статията няма приложена снимка. Под увода са изписани имената на авторите на статията. Хенинг Юл и Ивер Гюнешен.

„Странно“ — мисли си Турлайф. Единствено „Новините 123“ споменават изчезването му. Възможно ли е още да не са го обявили за официално изчезнал? Може би не е изминало достатъчно време? Но защо и как от „Новините 123“ са узнали за неговото изчезване?

Препрочита последното изречение и стомахът му се свива болезнено, когато осъзнава, че репортерите са разговаряли с Елизабет. Турлайф чете:

„Обляна в сълзи“ — мисли си Турлайф. Горката Елизабет.

Вдясно от текста има кутийка с линкове към няколко статии за смъртта на Туре Пули. Турлайф кликва на тях една по една и вижда, че всички са написани от Ивер Гюнешен. Освен това той е първият журналист, съобщил новината за неговото изчезване.

Турлайф отваря нов прозорец и влиза в пощата си.

72

— Ок, благодаря за помощта.

Йорян Мьонес затваря и зачерква името на Ян Ивар Фусбак от списъка. Над него има още четири зачеркнати имена: Бенямин Рьоке, Сивер Ойдегорд, Идун Скорпен-Волд и Свере Магнус Верайде. Мьонес се обляга назад и протяга ръце, след което обръща главата си наляво и надясно. Вратът му изпуква.

Става, прекосява полирания под и влиза в кухнята. Вади кутията с мляко от хладилника, намира чиста чаша в шкафа и я пълни до ръба. Изпива млякото на няколко големи глътки. Има още много работа. Той никога не би започнал това, ако не е знаел, че кондукторите са обучени да разпознават лица.

Мьонес се връща в дневната и сяда пред кръглата маса, на която е отворен лаптопът му. До него е списъкът, който му е даде Тере Еген, съдържащ имената на кондукторите, както и техните мобилни телефони и влаковете, на които са работили през онзи ден. Мьонес взима листа и прочита следващото име в списъка. Ниле Петер Кителсен.

— Ало?

— Обажда се инспектор Стиан Хенриксен от полицията — казва Мьонес със сериозен, нетърпящ възражения тон.

— П-полиция? — заеква Кителсен. — Да не се е случило нещо?

— Извинявайте, че ви безпокоя в петък вечер, но разследвам убийство, извършено вчера в Осло.

— Р-разбирам?

— Смятаме, че убиецът е избягал от Осло, като се е качил на влака за Берген около обяд. Тогава вие сте бил кондуктор на този влак. Опитваме се да разберем къде е слязъл убиецът и се надявам, че ще можете да ни помогнете.

Мьонес чува как Кителсен преглъща.

— Ще направя каквото мога.

Мьонес поглежда към снимката на Турлайф Бренден.

— Мъжът, когото търсим, е около тридесет и пет годишен, висок малко над метър и осемдесет и пет, облечен с тъмносини шорти, бяла тениска и бейзболна шапка. Помните ли да сте виждали мъж с това описание вчера?

Тишина.

— Не съм сигурен.

— Помислете добре. Важно е.

— Мисля — отговаря Кителсен и издишва шумно в слушалката. След това въздъхва разочаровано. — Съжалявам, но не помня да съм го виждал.

— Възможно е да не е бил на вашия влак — казва Мьонес, опитвайки се да скрие разочарованието си. Маха капачката на писалката си.

— Случайно да е носил слънчеви очила? — изведнъж пита Кителсен.

Мьонес спира и поглежда снимката на Бренден.

— Да.

— И черна бейзболна шапка?

— Възможно е. Видял сте го, така ли?

— Мисля, че да — отговаря развълнувано Кителсен. — Светла кожа, обръснат на катинарче?

— Това е той! — възкликва Мьонес, неспособен да скрие вълнението в гласа си. — Помните ли къде слезе?

Тишина.

— Имаше толкова много пътници — оправдава се Кителсен.

— Знам. Но опитайте, моля ви.

— Съжалявам, но…

— Помните ли дали е бил на влака дълго време или само за кратко?

Поредната пауза.

— Със сигурност не беше за кратко.

— Според вас колко дълго е бил на влака?

— Поне два часа.

— Ок. Може би три часа? Или четири?

— Не знам — отговаря Кителсен, разочарован от себе си. — Сигурен съм, че го видях малко след като потеглихме от гара Фло, но мисля, че вече бе слязъл, когато стигнахме Финсе.

— Колко гари има между Фло и Финсе?

— Шест — отговаря веднага Кителсен.

— Ок. Поне имаме с какво да работим. Много ви благодаря, господин Кителсен. Помогнахте ни страшно много.

— Няма за какво.

73

Ивер Гюнешен се разхожда надолу по малкия, стръмен хълм, където се пресичат улиците „Бугстадвайен“ и „Йосефинесгате“. Вниманието му е привлечено от табелка, на която е нарисуван замък, обграден от сърце, над което пише „Асгард“. Ивер се усмихва. „Що за приказки разказват тук“ — мисли си той.

Още е рано — няма десет часа. Но това означава, че вътре няма да има толкова много хора.

Нора не се е зарадвала, когато й е казал, че трябва да работи след вечеря, и се е нацупила още повече, когато й е отказал да сподели къде ще ходи. Това не е първият им подобен разговор. Ивер няма нищо против да обсъжда статиите, върху които двамата работят, но нещата стоят различно, когато се опитва да разнищи някой случай. Тогава просто не иска да споделя информация с Нора. А тя не може да приеме това, защото смята, че Ивер трябва да й има пълно доверие, тъй като дори не би си помислила да открадне някаква идея от него. Но за Ивер е важен принципът. Освен това ако й е бил казал къде отива тази вечер, настроението й едва ли е щяло да се оправи.

Забелязва червен килим, който се подава от входа на стриптийз клуба. Влиза под навеса и се насочва към вратата. Пред нея стоят двама охранители, облечени с еднакви черни костюми и черни тениски. Издути мускули. Прозрачни слушалки в ушите.

Ивер изкачва стъпалата и влиза в неголяма зала, която се разширява диагонално наляво. Вижда тъмни сепарета, където всеки клиент може да потърси убежище и да наблюдава, без никой да вижда капките пот, стичащи се по челото му. Барплотът продължава навътре в залата, след което завива наляво под прав ъгъл. Сцената е окъпана в розова и лилава светлина, но е с големината на малка кухня. Традиционният пилон е в предната й част. Вдясно има още сепарета, няколко маси и столове и картини на голи жени по стените. Спираловидно стълбище води до втория етаж, където най-вероятно има индивидуални стаи.

Ивер кимва на бармана и се представя.

— Евен Нилунд тук ли е? — пита той и показва журналистическата си карта, сякаш е значка на ФБР и отваря всички врати. Барманът, който гордо носи бяла тениска с шведското знаме, отговаря на шведски:

— Ще проверя. Изчакайте тук.

Ивер се настанява на един висок стол, оставя бележника си на барплота и изважда мобилния си телефон, най-вече за да има какво да прави, докато чака. Вижда двама самотни мъже, седнали сравнително далече от сцената.

— Идва след малко. Нещо за пиене?

— Една бира, ако обичате.

Барманът се обръща, взима чаша и започва да я пълни от един зелен чучур. Ивер забелязва камера, монтирана на тавана и насочена към сепаретата. Лещата се завърта, сякаш разсеяна от пулсиращия ритъм на музиката. Няколко минути по-късно до него сяда мъж. Ивер стреснато се обръща към него.

— О, здравейте — казва той. — Ивер Гюнешен от „Новините 123“.

— Евен Нилунд.

Ръкуват се. Ивер веднага съжалява за това, чудейки се къде е била ръката на Нилунд само преди минута.

— Благодаря ви за това, че се съгласихте да говорите с мен.

— Уфе, дай ми една кола.

Барманът се подчинява, без да кимне.

— И така — казва Нилунд. — С какво мога да ви помогна?

Ивер се вглежда в лицето му и решава, че той изглежда като типичния собственик на стриптийз клуб със съмнителна репутация. Косата на Нилунд е намазана с гел и сресана назад, в неуспешен опит да бъде скрито плешивото му теме. Отзад косата е събрана в тънка конска опашка. Той е кльощав, но въпреки това носи разкопчана ленена риза, разкриваща космати гърди. „Прилича на срамно окосмение“ — мисли си Ивер. Едва наболата му брада прави иначе червендалестото му лице да изглежда смугло.

— Наскоро имало ли е някакви вандалски прояви пред клуба ви?

Нилунд клати глава.

— Не че проклетите кучки от ФСПТ са се отказали — уточнява той. — Само да ги бях хванал, щях да ги…

Нилунд стиска юмрук.

— Да, и аз щях да побеснея, ако някой бе надраскал колата ми с ключ — казва Ивер.

Освен това я бяха напръскали с пяна от пожарогасител.

— Сигурен ли сте, че зад това стои ФСПТ?

— Някой беше оставил бележка под чистачката, на която пишеше Фронт Срещу Продаването на Тела. Как мислите?

Ивер се усмихва и кимва.

— Най-много ме дразни това, че политиците не се разграничават от подобно поведение.

— Чух, че един от охранителите ви е имал сериозни проблеми — казва Ивер.

— Да — отговаря Нилунд и свежда глава. — Така е.

— Какво се случи?

Нилунд въздъхва.

— Беше осми март, но сигурно знаете това, понеже ме попитахте. Пред клуба се беше събрала тълпа от феминистки, на които им трябва едно добро изчукване. Скандираха някакви глупости за международния ден на жената и така нататък. Обичайните идиотщини. Петер се ядоса и опита да ги сплаши, но те не реагираха. Тогава той побесня.

— Вкарали са го в затвора, нали така?

— Да. Прекара два месеца в пандиза. Имаше много свидетели, разбира се.

— Къде го изпратиха?

— Блок „Бутсен“ в затвора „Осло“. Защо искате да знаете?

— Просто към любопитен. Работя върху статия за Туре Пули.

— Ясно. Това е причината да сте тук, нали? Не да пишете за вандалите, които ме тормозят.

— Не. Но и това ме интересува — лъже Ивер. — Може би по-късно ще напиша статия за това. Съгласен съм с вас. Не трябва да им позволяват да вършат подобни неща.

Уфе слага чаша, пълна с кубчета лед, и кола пред шефа си. Нилунд я взима и отпива няколко големи глътки.

— Жалко за Туре — казва той.

Ивер кимва и чака Нилунд да продължи, но той не го прави. „Интересно“ — мисли си Ивер и решава да мине по същество.

— Смятаме, че Туре не е убил Юке Брулениус.

Нилунд избухва в смях.

— О, сега разбирам — казва той. — Вие сте един от онези репортери, които виждат конспирации навсякъде, нали? Един от онези, за които „не“ винаги означава „крия нещо“?

— Не бих казал — усмихва се Ивер.

Той харесва тези репортери, но никога не е бил един от тях.

— Защо смятате, че Туре е невинен? — пита Нилунд.

— Защото има някои подозрителни неща в неговия случай, които следователите са пренебрегнали. Но няма смисъл да ги обсъждаме сега. Предполагам, че помните процеса?

— Горе-долу — отговаря Нилунд, слага едно кубче лед в устата си и го засмуква. — Съжалявам, но не мога да ви помогна — продължава той и оставя чашата на барплота, схрусквайки кубчето между зъбите си. „Това беше лоша идея“ — мисли си Ивер. И лоша стратегия.

— Туре имаше ли врагове тук?

— Не.

— Отговорихте твърде бързо.

— Ето пак — въздъхва Нилунд.

— Какво?

— „Не“ означава „крия нещо“.

— Криете ли?

— Не.

— А сега? — пита Ивер, след което вдига ръце и се усмихва извинително. — Извинявайте, не можах да устоя.

Нилунд не отвръща на усмивката му.

— Не е тайна, че за вас работят хора, принадлежащи към престъпни банди — продължава Ивер. — Случайно да познавате един такъв мъж, който е слаб, висок и винаги носи косата си завързана на конска опашка?

Нилунд го поглежда и се усмихва неприятно.

— Как ви беше името? Гюнешен?

— Да.

— Задавате странни въпроси, Гюнешен.

— Някой трябва да ги зададе.

— Свършихме ли тук?

— Значи не познавате никой, който да отговаря на това описание?

Нилунд се усмихва снизходително.

— Съжалявам — отговаря той. — Не мога да ви помогна.

— Ок. Благодаря ви.

Нилунд изоставя полупълната си чаша и се изкачва по спираловидното стълбище до втория етаж. „Това отнема прекалено много време — мисли си Ивер. — Как Хенинг успява да накара тези хора да се разприказват, по дяволите?“

Поне веднъж Ивер иска да каже нещо на Хенинг, което той не знае.

74

Хенинг яде препечена филийка и препрочита статията си за Турлайф Бренден, когато мобилният му телефон иззвънява. Бярне Бругелан. Инспекторът умело прескача формалностите и направо минава по същество.

— Гледах записа — казва той. — За какво искаше да говориш с мен?

Хенинг преглъща и споделя подозренията си за стиснатия юмрук на Бренден и внезапния объркан поглед на Пули, насочен към него.

— Ъгълът на камерата не е много добър, но нещо се случва, докато Бренден държи ръката си на гърба на Пули.

Бругелан мълчи. Хенинг се протяга и изключва вентилатора на перваза. Бученето в кухнята спира и жегата веднага го затиска.

— Открихте ли причината за смъртта на Пули? — пита той.

— Предварителният доклад от аутопсията не съдържа никакви отговори, с изключение на…

Бругелан спира.

— С изключение на какво?

— Не мога да ти кажа, Хенинг. Съжалявам.

— Хайде, Бярне. Много добре знаеш, че никога не бих публикувал нещо, което ще попречи на разследването.

Бругелан издиша шумно.

— Открили са необичайно нараняване на врата му.

— От какво? — пита нетърпеливо Хенинг.

— Не са сигурни, но прилича на убождане. От игла или нещо подобно.

— Игла — повтаря Хенинг, спомняйки си какво му е казала д-р Умдал за невротоксините. „Най-вероятно е било някакво силно отровно вещество“ — мисли си той.

— Хитро — казва Хенинг на глас. — Туре Пули беше диабетик. И имаше много пиърсинги.

— Какво от това?

— Когато се срещнахме, го попитах дали е свикнал да се инжектира с инсулин. Той отговори, че вече почти не усеща иглата.

Хенинг се усмихва. Хитър план, наистина.

— По-рано днес говорих с приятелката му. Тя ми показа рисунката, оставена от Бренден под възглавницата й. Напредвате ли?

— Какво имаш предвид?

— Направихте ли фоторобот на мъжа, споменат от Бренден? Знаете ли кой е?

— Още не — отговаря Бругелан. — Но работим по въпроса.

Хенинг кимва.

— Кога мога да напиша, че Туре Пули е бил убит?

— Още не сме сигурни в това, Хенинг. А не трябва да правиш предположения, защото извършителите могат да надушат нещо и да изчезнат.

— Ок — въздъхва Хенинг.

След като затваря, се заслушва в тишината, възцарила се в апартамента. Има лошо предчувствие за това. Бругелан не е категоричен, но Пули най-вероятно е бил убит. Отровен. Но дали ще успеят да открият следи от отровата? Окончателният доклад от аутопсията ще бъде готов най-рано след два месеца. Но дори и да открият следи от отровата, как ще докажат вината на хората, накарали Бренден да убие Пули?

Хенинг отново включва програмата FireCracker 2.0, но 6tiermes7 не е онлайн. Мобилният му телефон иззвънява. Есемес от Ивер.

Хенинг веднага го набира. „Две глави са по-добри от една“ — мисли си той и вдига телефона до ухото си, чакайки Ивер да отговори. Но след няколко секунди се включва гласовата му поща. „Сигурно в момента говори с някой друг — мисли си Хенинг. — Може би с Нора, за да й каже, че след работа ще намине. Или пък да я попита дали може да намине още сега.“

Да мисли за Нора и Ивер не би трябвало да е толкова болезнено. Но всеки път сякаш някой го удря с юмрук в гърдите. Не може просто да изтрие бившата си съпруга като печатна грешка.

Хенинг изчаква няколко минути, след което отново звъни на Ивер. Същият резултат. Поглежда часовника си. Единадесет без петнадесет. Отива в банята и мие зъбите си, сменя превръзките на краката си и звъни на Ивер за трети път. Отново се включва гласовата поща.

„Няма значение“ — мисли си Хенинг и решава да си легне.

75

Ивер вдишва дълбоко веднага след като излиза от „Асгард“. Навън се чувства по-добре и… по-чист, въпреки че лятната нощ продължава да бъде влажна и задушна.

Опитва се да изглежда незабележим. Не иска да срещне някой, когото познава, на излизане от стриптийз клуб, който, въпреки всички претенции, продава едно-единствено нещо — оргазми. Решава да се прибере направо вкъщи. В момента мисълта да се опъне на дивана със студена бира в ръка го привлича повече от мисълта да прекара нощта при Нора.

Ивер пресича „Бугстадвайен“ и продължава надолу по „Йосефинесгате“, където високите сгради и обраслите дворове са частично осветени от пълната луна. Минава покрай „Йосефине“, където е прекарвал безброй петъчни вечери, слушайки жива музика и караоке, когато собствениците дават поле за изява на талантливите и не толкова талантливите клиенти. Няколкостотин метра по-надолу лявата стена на стадион „Бислет“ се извива към кръстовището. Ивер вади мобилния си телефон и изпраща есемес на Хенинг.

Стъпките се появяват отникъде. Тежки стъпки от обувки с твърди подметки. Ивер няма достатъчно време, за да се обърне, преди железните пръсти да се вкопчат във врата му. Не може да помръдне главата си. Завличат го в една странична уличка и го хвърлят на земята. Чувства чакъл под тялото си. Краката му задълбават и той опитва да се изправи, но не успява, защото някой го хвърля обратно на земята, сякаш е лек като перце. Инстинктивно затваря очи, когато към лицето му се насочва юмрук. Чува удара и усеща как челюстта му се откача. Всичко започва да пулсира. Ударите следват един след друг със скорост, която отнема дъха му. Очите му започват да смъдят, заслепени от ярка светлина. Не чува нищо. Усеща единствено остра, раздираща болка.

Кръв шурти от устата и носа му, смесвайки се със слюнката и сълзите. Ивер опитва да вдигне ръце, за да се защити, но те отказват да му се подчинят. Ударите продължават да валят отгоре му. Скоро спира да ги усеща, а главата му просто се люшка насам-натам в ритъм с тях. Последната му мисъл е, че ако побоят не свърши скоро, това ще бъде краят.

76

Този път димът е различен. И процепът продължава по-навътре. Хенинг вижда ръце, които махат пред очите му, опитвайки се да разсеят дима. Някак си успяват. Появяват се очертанията на етажерка. Той кашля и плюе. Спира и се обръща наляво, където ивицата светлина продължава. Но димът отново се сгъстява и светлината изчезва. Въпреки че размахва ръце, не се случва нищо. Изведнъж всичко пред очите му почернява.

Хенинг стреснато се събужда, сяда в леглото и оглежда стаята за пламъци. Но не чува пращене на огън и вратата е непокътната.

Тези проклети сънища.

Отново ляга и чака димният детектор над главата му да примигне. Някъде в далечината вие сирена. „Някъде винаги вие сирена — мисли си той. — Винаги има някой, чийто живот ще бъде променен завинаги от нещо, случващо се в момента. Всеки път, когато затваряме очите си, не можем да бъдем сигурни, че ще ги отворим отново. Всеки живот може да се промени за частица от секундата.“

Веднъж Юнас му е задал въпрос — правел го е често, особено преди лягане. Понякога въпросът е бил прост, като например защо стените са бели, или пък сложен, като този за мъжа, когото са видели на връщане от детската градина да спи на една пейка в парка „Биркелунден“. Но е можело да бъде и нещо дълбоко. Понякога Хенинг е виждал мисли, изписани в очите на сина си, които са обърквали детето и които то не е помнило достатъчно дълго, за да изрази под формата на въпроси. Но вечер тези въпроси са идвали.

— Тате, мразиш ли мама?

Няма нищо необичайно в това, което се е случило между Нора и Хенинг. Случва се всеки ден по целия свят. Хора се запознават, влюбват се, разлюбват се и отново се влюбват. Вършат глупости или преживяват неща, които правят съвместния им живот невъзможен. Така че се разделят, често, за да започнат живот с друг човек. Или не. Нищо необичайно. Но понякога мисълта, че е трябвало да се случи точно на него, го задушава. Защо е трябвало да се случи на него? Защо е трябвало да се случи на Юнас?

— Мама ли ти каза това?

— Не, но…

Хенинг се обръща, обляга се на лакти и поглежда Юнас. Но колкото повече мисли над въпроса, толкова по-труден става отговорът. Мигът сякаш продължава вечно. Накрая Хенинг отвръща:

— Не мразя мама, Юнас.

Тези четири думи и нищо повече. Без обяснение. Просто едно твърдение. Като дете, което отговаря „защото така“, когато го попиташ защо е нарязало вестника на парчета с ножица. Хенинг не си спомня колко дълго е лежал така, облегнат на лакти, взрян в Юнас. Може би завинаги?

Силен звън и ярка светлина го изтръгват от спомена. Поглежда към нощното шкафче, където мобилният му телефон вибрира. Хенинг се пресята и го взима.

— Ало?

— Здравей. Нора е.

Хенинг чува гласове около нея. Напрегнати гласове. Сяда в леглото.

— Какво има?

— Ивер — отговаря тя с треперещ глас. — В болницата е. Бил е нападнат и пребит.

— Какво?

— В кома е.

Челюстта на Хенинг увисва. Той затваря очи.

— Къде си?

— В болница „Улевал“.

— Добре — казва Хенинг и става от леглото. — Идвам.

77

Ивер, в кома, пребит от бой. „Имайки предвид какво разследваше, това няма как да е съвпадение“ — мисли си Хенинг и хвърля двеста крони на седалката на таксито. Влиза в болницата. Върви толкова бързо, колкото може, стиснал зъби от болка. Насочва се към спешното отделение. Полираният под се люшка пред очите му. Минава през двойна врата и вижда роднини на пациенти, бели стени и картини, доктори, сестри и чистачки. Не поглежда никого в очите, докато не вижда Нора.

Тя става от стола и се приближава. Дори от разстояние Хенинг вижда, че очите й са зачервени. Тя не спира, а направо го прегръща и се притиска в него.

Господи, как се притиска в него.

Стоят прегърнати дълго време. Хенинг чувства как тялото му се стопля. Старите спомени се събуждат. Картини, които не иска да вижда, и мигове, които не иска да преживява отново. Но колкото и да опитва, той не може да забрави годините, прекарани заедно с Нора. Време, което е толкова далечно, че вече нищо не може да ги събере отново. Хенинг се мрази за това, че сълзите й му причиняват болка и още повече заради това, че Нора плаче за друг.

— Какво казаха докторите? — пита той и я пуска.

Тя подсмърква и клати глава.

— Още не знаят нищо.

— Значи още е в кома?

Нора кимва и бърше сълзите от бузите си. Отиват до един от диваните и сядат.

— Кой го е открил?

— Някаква възрастна жена, живееща наблизо. Шумът я събудил и решила да погледне навън.

— Но не видяла извършителя?

Нора отново клати глава, вдига ръце към устата си и стиска очи. Нови сълзи се търкулват по бузите й.

— Ти как разбра? — пита Хенинг.

— Ивер дошъл в съзнание за кратко, когато го докарали тук.

— Казал ли е нещо друго?

— Доколкото знам не.

Хенинг кимва. Сестра минава покрай тях.

— Дойде ли някой от полицията?

— Да, но си тръгна.

Хенинг вдишва дълбоко и се оглежда, но не вижда нищо друго, освен Нора.

— Пуснаха ли те да го видиш?

— Само за малко.

— Как изглеждаше?

Нора го поглежда и клати глава.

— Ужасно — казва тя с треперещ глас.

Хенинг отвръща на погледа й.

— Тук ли ще останеш, докато се събуди? — пита той.

Тя кимва.

— Може да не стане скоро — знаеш това, нали? Докторите предпочитат да не избързват и обикновено оставят природата да свърши своята работа. Ивер ще се събуди, когато е готов.

Нора го поглежда и сълзите отново рукват.

— Ако се събуди.

Хенинг не знае как е реагирала тя при новината за смъртта на сина им. И не иска да знае. Но са му казали, че след това е отслабнала с четиринадесет килограма за две седмици. Някои от тези килограми все още липсват, но тя бавно е започнала да се възстановява. Ако е останало нещо от старата Нора, която познава, значи оттогава живее на ръба на острието.

Хенинг се замисля за изречението, което се оформя в главата му. Никога не е мислил, че ще го каже.

— Ивер има силен дух, Нора. Ще се оправи.

Тя го поглежда.

— Надявам се.

— Сигурен съм.

— Не мога да понеса да загубя…

Хенинг е благодарен, че тя не довършва. Той се загръща с якето си и става.

— Предай му поздрави, когато се събуди.

— Къде отиваш? — пита Нора.

— На работа.

— Сега?

— Да. Трябва да напиша една статия.

78

Дежурният редактор го поглежда учудено, когато Хенинг влиза в офиса и натиска копчето за черно кафе. Той го осведомява за събитията от последните няколко часа, след което сяда зад бюрото си.

На път за офиса се чудеше как да захване статията. Заглавието бе очевидно: „Известен журналист в кома“. Хенинг знае, че всички, сърфиращи в този късен час, ще кликнат на него. А понятието „журналист“ е разтегливо, особено в индустрия, която обича да превръща собствените си хора в знаменитости. А знаменитостите продават вестници. Така стоят нещата. Ако статията излезе на първа страница, където уводът не може да бъде видян, читателите няма да знаят за коя знаменитост става дума, докато не кликнат на заглавието — а това означава много кликвания.

„Да разсъждавам така в момент като този е ужасно — мисли си Хенинг. — Но съм сигурен, че Ивер нямаше да има нищо против. Точно обратното — щеше да настоява“.

Хенинг започва да пише. Когато е бил в болницата, той е имал чувството, че всичко това е лош сън. Чувствал се е по същия начин, докато е разговарял с дежурния полицай в участъка, записвайки си няколко цитата. Но сега, когато набира думата „кома“ и пише, че Ивер Гюнешен се люшка между живота и смъртта, Хенинг най-накрая осъзнава бруталната истина, че той може да умре.

Йорян Мьонес се обръща към сутрешното слънце, закривайки лицето си с ръка. Гледа към голямата двукрила врата на гарата, през която минава безкраен поток от пътници със сакове и куфари на колелца. Мьонес поглежда часовника си. Влакът тръгва след пет минути.

Пали поредната цигара и алчно засмуква дима. Тъкмо се кани да се обади на Йетон Поколи, когато той и Дюрим Реджепи минават през двукрилата врата и се насочват към него. Изнурените им лица се мръщят, когато слънцето ги огрява.

Мьонес кимва и им махва да се приближат.

— Да преговорим още веднъж: Дюрим, ти слизаш на гара Фло, взимаш снимката на Бренден и започваш да търсиш. Искам да провериш всички магазини, бензиностанции, хотели, пощи и ресторанти.

Реджепи изсумтява.

— А ти — казва Мьонес и поглежда Поколи. — Правиш същото на следващата гара, Несбиен. Аз ще сляза в Гол. Ще поддържаме постоянна връзка.

Още смръщени погледи.

— Ами Флюрим? Той няма ли да дойде? — пита Поколи.

— Той наблюдава движението по пътищата, знаеш това.

Поколи клати глава.

— Нямаше да ни се налага да правим това, ако бе свършил работата си както трябва.

Той свежда глава, но не отговаря.

— Ако не ни излезе късметът на някоя от тези гари, ще продължим нататък — Ол, Гайло и прочее.

Мьонес ги поглежда. Никой не му кимва. Кондуктор с раница минава покрай тях. Мьонес поглежда часовника на мобилния си телефон. Осем и десет минути.

— Ок — казва той. — Ще се возим в различни купета. Не искам никой да ни вижда заедно.

79

Минава девет часа сутринта, когато Хенинг натиска звънеца на входната врата на Гайр Грьонинген на улица „Тьойенгата“ №13. Натиска го четири пъти, като последния път държи пръста си поне десетина секунди. Малко след това чува едно сънливо „Ало?“. Не може да е сигурен, но му се струва, че това е Грьонинген.

— Хенинг Юл. Може ли да вляза?

Няколко секунди мълчание.

— Сега?

— Да, сега. Трябва да говоря с теб.

— Шегуваш ли се? Толкова рано сутринта?

— Нямаше да съм тук толкова рано, ако не беше спешно — излайва Хенинг.

Отново мълчание, последвано от раздразнено изсумтяване.

— Една минута. Трябва да се облека.

Докато чака, Хенинг се оглежда нетърпеливо. След малко го пускат вътре и той изкачва стълбите до третия етаж. Миризмата на подправки става все по-слаба колкото по-високо се качва. Грьонинген го посреща на прага на апартамента си.

— Имаш ли някаква представа колко е часът? — пита той.

Хенинг кимва, но не казва нищо, защото е останал без дъх.

— Бях на работа до след полунощ — продължава Грьонинген.

— Значи си заспал малко преди моят работен ден да започне — отвръща Хенинг невъзмутимо. — Снощи един мой колега беше жестоко пребит. Струва ми се, че знаеш от кого.

— Аз?

— Вчера видя ли мъж с дълга коса и кадифено яке да разговаря с шефа ти?

Грьонинген се замисля, почесвайки се по темето. Очите му са подпухнали от съня.

— Кога е било това?

— Около десет и половина. Малко след това бил нападнат на път за вкъщи.

— По дяволите, Юл. Предупредих те.

— А аз предупредих него да не бъде толкова самоуверен, колкото е обикновено, но явно не ме е послушал. Ще ме поканиш ли да вляза?

Грьонинген дълго се колебае, преди да кимне и да отвори вратата.

— Малко е разхвърляно.

— Приличам ли на човек, на когото му пука?

— Не, не приличаш.

— Бих изпил една чаша кафе, ако не те затруднявам.

— Имам само разтворимо.

— Идеално.

Хенинг събува обувките си. В коридора има планина от обувки, чорапи и палта.

— Не разтребвам, когато съм зает — обяснява Грьонинген и пълни един чайник с вода.

Хенинг прескача планината.

— С какво си зает?

— Пиша слово. За погребението.

— Да, разбира се. Кога ще бъде то?

— Вторник. В Тьонсберг.

— Доста скоро.

— Да. Вероника искаше да го насрочи за първата възможна дата, за да й се махне от главата.

Хенинг кимва към дневната, намеквайки, че ще го изчака там. Отнема му известно време, за да си намери място на износения черен диван. Все пак успява, сяда и се оглежда. Вижда парченца чипс, набити между нишките на килима. Подът е покрит с капачки от бирени бутилки, празни шишета и кенчета. Осемнадесеткилограмова гира е направила дълбок отпечатък в килима под масичката за кафе. На стената са закачени снимки на мазни културисти, застанали в смешни пози. Има и плакат на филма „Терминатор“ с Арнолд Шварценегер.

Грьонинген влиза и сяда в креслото до дивана.

— Благодаря — казва Хенинг и отпива от горещото кафе.

— И така, какво се е случило? — пита Грьонинген.

Хенинг му разказва за срещата на Ивер с Кент Хари Хансен и посещението му в „Асгард“ по-късно същата вечер.

— Според Ивер, Хансен бил доста ядосан.

Грьонинген изведнъж го поглежда така, сякаш е събрал две и две.

— Какво? — пита Хенинг.

— Не, аз просто…

Той млъква.

— Какво? — повтаря въпроса си Хенинг.

Грьонинген дълго се колебае, преди неохотно да отвърне:

— Когато Кент Хари дойде във фитнеса вчера, беше бесен, но никой не знаеше защо.

— Каза ли нещо?

Грьонинген клати глава.

— Просто влезе в офиса и тресна вратата след себе си.

— Разбра ли защо е бил в такова лошо настроение?

— Не. Тръгнах си малко след това.

— Някой от присъстващите да се е хвалил, че е пребил журналист?

— Не. Но нямаше да ти кажа и да беше.

Хенинг кимва бавно, след което решава да смени темата.

— Знаеш ли дали Туре е имал врагове в затвора?

Грьонинген го поглежда учудено.

— Нямам представа — отговаря той. — Защо питаш?

— Просто не мога да разбера защо Туре искаше да говори точно с мен. Журналистите в Норвегия не са толкова много, а тези, които пишат за престъпния свят, са още по-малко, така че е възможно да е знаел кой съм, преди да го хвърлят в затвора. Но откъде е знаел, че съм се върнал на работа?

Няколко секунди Грьонинген го гледа, след което се извръща.

— Туре не е имал достъп до интернет в затвора. И ти си единственият човек, който го е посещавал, ако не броим Вероника.

Очите им отново се срещат, но Грьонинген пак се извръща.

— Ти ли му каза, че съм се върнал на работа?

— Аз? Не.

Хенинг не отговаря, но го поглежда в очите.

— Туре знаеше ли кой съм, преди да отиде в затвора?

— Нямам представа.

Хенинг въздъхва. „Така няма да стигна доникъде — мисли си той. — Всяка врата се затръшва в лицето ми.“

— Добре — казва Хенинг и става. — Благодаря за кафето.

Грьонинген кимва.

— Сигурно ще се видим във вторник — добавя Хенинг. — Успех със словото.

— Мерси.

80

Звънчето над вратата на „Сила & респект“ иззвънява весело, когато Хенинг влиза и стъпва на лилавия килим. Той се оглежда и тръгва към рецепцията. Момичето е същото. И точно като предишния път, тя вдига глава и излъчва гърди, когато се приближава. Тениската й за кратко привлича вниманието му.

— Кент Хари Хансен? — пита Хенинг и вижда, че момичето го разпознава. Тя кимва отегчено към задната стаичка, преди перчемът й отново да се спусне над очите. Хенинг й благодари и се насочва към офиса на Хансен. Не чука, а направо влиза.

— Ще ти се обадя след малко — казва Хансен и връща слушалката на вилката. Става и поглежда Хенинг. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да — отговаря агресивно той, без да се представя. — Мъжът, който ви интервюира вчера, лежи в болницата, пребит почти до смърт.

— Така ли?

— Да, така.

Очите на Хенинг се насочват към безизразното лице на Хансен, след което се спускат надолу към ръцете му. По тях няма следи от скорошно раздаване на юмруци.

— Знаете ли нещо за това?

— Аз? От къде на къде?

Хенинг не отговаря. Вместо това се взира в очите на Хансен, но не разчита нищо в тях.

— Той има навика да вбесява хората. Каза ми, че успял да ядоса и вас.

— Така е, но нямам навика да пребивам всеки човек, който ме ядоса.

— Разбира се. Но имате хора, които вършат тази работа вместо вас.

Хансен изсумтява.

— Както казах на журналиста, не знам какво си мислите, че правим тук. И не знам за кого се мислите, да идвате тук и да отправяте безпочвени обвинения…

— Казвам се Хенинг Юл — прекъсва го Хенинг. — Помолих Ивер да говори с вас за Туре Пули. Аз го забърках в това. Не знам какви въпроси ви е задал, но аз му предложих няколко. Ако имате някакъв проблем с пресата и не искате хората да научат с какво се занимавате тук, обърнете се към мен. Не пребивайте хора в тъмни улички.

— Слушайте какво, не знам какво си мислите, че…

— Някой е изпратил мутри да затворят устата на Ивер. Ако не сте бил вие, значи е бил Евен Нилунд.

— Мисля, че е време да си тръгвате.

— Или ще пребиете и мен?

Хансен го зяпва, след което бързо заобикаля бюрото си, грабва ръката му и го избутва грубо навън. Хенинг трябва да се разкрачи, за да не падне.

— Махайте се от тук! — изкрещява Хансен.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си — казва Хенинг саркастично, но се подчинява. С периферното си зрение вижда учудения поглед на момичето на рецепцията.

81

Не може да сбърка звука на приближаваща кола. Турлайф става, отива до кухненския прозорец и поглежда навън. Ауди минава по пътя, спира и завива наляво към хижата. Сърцето му подскача и той изпада в паника, чудейки се дали да хукне към мазето и да се скрие. Но после забелязва табелата на агента по недвижимо имущество на кръстовището. Вчера я е нямало.

Сигурно този уикенд една от хижите ще бъде отворена за оглед от потенциални купувачи. Възможно е да дойдат десетки коли. Турлайф тихо кълне. Чува как гумите на аудито разпръскват чакъл по алеята. Колата минава покрай хижата, а Турлайф се скрива зад завесата. След това въздъхва и сяда на масата, където го чакат бележник и химикалка.

Когато се е върнал предишната вечер, той е започнал да пише, вдъхновен от Миа, рецепционистката на хотела. Направил го е за да убие няколко часа, тъй като не му се чете книга. Но веднага е осъзнал колко приятно е чувството да се изразяваш по този старомоден начин. Писането на компютър е толкова бързо в сравнение с писането на ръка.

Започнал е с мъжа, който го е принудил да убие Туре Пули. Опитал се е да го опише възможно най-подробно, в случай че по-късно трябва да дава показания. След това се е опитал да разкаже всичко, случило се през последната седмица. И е осъзнал, че написаното всъщност е признание, с което той се извинява на семейството на Туре Пули и на своето семейство. Сякаш думите имат своя собствена воля.

„Събота е“ — мисли си Турлайф. Изминали са почти дванадесет часа, откакто е писал на Ивер Гюнешен. Може би снощи е бил на работа? Може би е на работа и днес? В най-лошия случай няма да му отговори до понеделник. Но най-вероятно е един от онези хора, които получават имейли на мобилните си телефони, защото нямат търпение да ги прочетат. Възможно е Гюнешен вече да е предприел някакви действия и да се е свързал с някого, на когото има доверие.

„Все още има надежда“ — казва си Турлайф.

„Никога не се предавай“.

82

Хенинг открива Нора, седнала на един стол пред реанимацията, където наблюдават състоянието на Ивер. Кожата й е бледа. Кръговете под очите й са още по-забележими, но тя е точно толкова красива, колкото е била винаги. Става, когато Хенинг се приближава.

— Как е той? Някаква промяна?

Нора клати глава.

— Още не се е върнал в съзнание?

— Не.

— Какво казаха докторите?

— Нищо. Просто го чакат да се събуди.

Хенинг кимва и я поглежда.

— А ти как си?

Тя вдига глава. Очите й са подути от плач.

— Забрави — казва Хенинг. — Глупав въпрос. Яла ли си нещо?

Зяпва го така, сякаш самата мисъл за храна й е чужда.

— Трябва да хапнеш нещо, Нора.

Няколко секунди тя мълчи, след което отговаря:

— Ти също, Хенинг.

Известно време двамата стоят и се гледат.

— Ами да го направим тогава — казва той.

Седят в кафенето на болницата, стискайки топли чаши. Хенинг пие кафе, Нора чай. Както винаги, всеки си е сложил по две бучки захар. На масата има и багета с шунка и сирене, стоплена в микровълновата печка на кафенето, но нито един от двамата не изгаря от желание да я начене.

От време на време Хенинг я поглежда. За първи път забелязва малките бръчици от двете страни на устата й, сякаш прорязани от скалпел. Чувства се странно в нейно присъствие, след всичко, което се е случило. Нора гледа право пред себе си, с невиждащ поглед, изпълнен с меланхолия.

— Ченгетата още не са открили виновника — казва той.

— Какво?

— Мъжът, нападнал Ивер. Нямат никакви улики.

— Ясно.

Хенинг сръбва от кафето си. Знае, че наоколо има и други хора, но вижда единствено нейното лице. Просто не може да погледне другаде. А дори да може да избяга, не е сигурен, че иска да го направи. Седнал на една маса с нея, той няма как да не си спомни златните мигове, прекарани заедно преди всичко да стане толкова сложно. Преди Юнас. Преди истинската, неподправена обич, която са изпитвали един към друг, да угасне.

Известно време двамата седят мълчаливо. Хенинг знае, че колкото по-дълго продължава това мълчание, толкова по-труден ще бъде разговорът, който трябва да проведат.

— Трябва да ти кажа нещо.

Нора разсеяно отхапва от багетата и започва да дъвче. Хенинг вдишва дълбоко.

— Открих улика — казва той, несигурен как да продължи.

— Какво имаш предвид? Каква улика?

— Улика, свързана с пожара.

— Пожара? Какво…

Тя зяпва.

— Знам, че някой е запалил апартамента ми… нашия апартамент… в деня, в който…

— По дяволите, Хенинг! Какво се опитваш да…

— Просто ме изслушай, Нора. Моля те — прекъсва я той. — Знам, че съм прав. Открих улика, която според мен променя целия случай. В деня на пожара… Туре Пули е бил пред апартамента ми и…

Нора удря с юмрук по масата.

— Хенинг, за какво говориш, по дяволите? Каква улика? Какъв случай? Туре Пули? Искаш да кажеш, че някой е убил Юнас? Това ли ми казваш в момента?

— Аз…

— Какво общо има Туре Пули с това?

Хенинг търси началото на изречение, което да изгаси пламъците в очите й, но не го открива. Нора става.

— Господи, Хенинг. Знаех, че си зле, но не предполагах, че си напълно полудял.

— Нора, моля те…

— Забрави. Просто забрави. Не искам да те слушам. Не мога да го понеса. И повече не идвай тук. Моля те, не идвай тук.

На излизане тя блъска стола си, който почти пада. Хората се отдръпват от пътя й. Лицето й е обляно в сълзи.

Няколко минути Хенинг не помръдва от мястото си. Идиот такъв — казва си той. — Трябваше да минат две години, за да можеш да дишаш нормално в нейно присъствие. А сега опропасти всичко. Какво си мислеше, че ще стане? Че тя ще подскочи от щастие и ще каже: „Браво, Хенинг. Толкова се радвам, че си намерил улика. Ела тук. Винаги съм знаела, че някой ден ще откриеш убиеца на сина ни. Моят герой!“

Трябваше да бъде по-предпазлив. Да разбере какво мисли Нора за пожара, да я пита дали има някакви подозрения. Хенинг знае, че тя отдавна е зачеркнала Юнас. Все още го носи в сърцето си, но не и в ума си.

Той клати глава. „Страхотно, Хенинг. Много добре изиграно.“

83

Трябва да преименуват това място „Дупката“ — мисли си Йорян Мьонес и се качва на влака след три часа, прекарани в центъра и околностите на Гол. Вече му се повръща от хотели и мотели, барове и кафенета, пълни с хора, които не са виждали Турлайф Бренден. „Дюрим каза, че търсим игла в купа сено и беше прав“ — казва си той. Другите двама също са ударили на камък във Фло и Несбиен и в момента пътуват към Ол и Гайло. Мьонес си спомня думите на Лангбайн. Времето изтича.

Намира празно място до прозореца и осведомява Дюрим и Йетон за трите безплодни часа, прекарани в Гол. След това се обляга на стената и преценява ситуацията. Възможно е Бренден да е седял на същото място, гледайки през същия прозорец. Какво ли си е мислил? Какви ли планове си е правил?

Мьонес звъни на Флюрим, като говори изключително тихо.

— Откри ли дали Номер едно има приятели или роднини някъде между Фло и Финсе?

— Не съм открил такива.

— Да не е бил тук по време на военната си служба?

— Не. Изпратили са го в Йорстадмуен.

— Разшири мрежата. Провери профила му във Facebook. Провери дали има приятели, които живеят някъде наблизо.

Флюрим въздъхва.

— Трябваше да сме приключили с това преди два дни. Имам друга работа. От утре искам да ми плащаш допълнително.

— Ще работиш, докато свършим работата. Това беше уговорката.

— Свършихме работата миналия четвъртък. Днес е събота. Колко още ще ми платиш?

Мьонес въздъхва и клати глава.

— Ще обсъдим хонорара ти, когато се върна. Междувременно искам да…

— Не.

— Какво каза?

— „Ще обсъдим хонорара ти?“ Какви са тези глупости?

Мьонес затваря очи и вдишва дълбоко.

— Какво трябва да направя, за да те накарам да си свършиш работата?

— Двадесет на ден.

Мьонес клати глава.

— Ще ти дам десет.

— Петнадесет.

— Съгласен. Но по-добре открий нещо, с което да ги заслужиш.

— Не се тревожи, старче. Имам новини за теб. Вече нямам картина от апартамента на Номер две. Появиха се ченгета, които го претърсиха. Откриха камерите и ги отнесоха.

Мьонес затваря и иска да запрати телефона през прозореца. След няколко минути минават покрай Ол.

Ол. Гол. „Откъде измислят тези имена?“

84

Хенинг влиза под рубиненочервения навес и спира пред двамата охранители, запречили входа на клуб „Асгард“.

— Кой от вас е Петер Холте? — пита той.

Охранителите се споглеждат, след което по-грамадният от двамата изпъчва гърди.

— Не вдигате телефона си — казва Хенинг.

Холте не отговаря, а продължава да го гледа втренчено. Лампата над входната врата осветява плешивото му теме.

— Търсих ви няколко пъти — продължава Хенинг.

— А вие сте?

— Казвам се Хенинг Юл.

Изражението на Холте не се променя.

— Не ви познавам.

— Не, но аз познавам вас. Вие сте братовчед на Туре Пули.

Холте не отговаря.

— Ще влизате ли или не? — пита другият охранител.

— След малко. Първо искам да поговоря с Петер. Аз съм репортер.

— Не говоря с репортери — казва Холте и го поглежда с презрение.

— А пребивате ли ги?

Хенинг внимателно наблюдава как мускулите на Холте се стягат, а лицето му потъмнява. Самият Хенинг застава малко по-разкрачено и изпъчва гърди.

— Един мой колега беше пребит снощи. На връщане от този клуб.

Хенинг трябва да присвие очи, за да види зениците на Холте в дрезгавата светлина.

— Не знаем нищо за това — обажда се другият охранител. Хенинг не извръща поглед от Холте.

— Защо носите ръкавици?

Холте поглежда надолу към ръцете си, след което прави крачка напред. Загорилото му лице е почервеняло.

— Какво искате?

В миналото Хенинг би се уплашил от двамата здравеняци пред себе си.

— Искам да знам дали снощи сте пребил моя колега.

Холте изсумтява. Светлината от лампата над входа кара обецата на ухото му да заблести. Гласът на другия охранител е по-мек:

— Петер ви каза, че не иска да го интервюират. Трябва да уважите желанието му или ще ви помоля да напуснете.

Хенинг гледа Холте още няколко секунди, след което вдига ръце и казва:

— Добре.

Другият охранител му прави път и отваря вратата. „Може би ще е забавно ако на влизане «случайно» блъсна издутото от мускули рамо на Холте“ — мисли си Хенинг, но после решава, че си е играл достатъчно с огъня за една вечер. Въпреки всичко, той все пак иска да се прибере вкъщи жив и здрав.

Шведският барман му казва да се качи горе, където е офисът на Евен Нилунд. На малката сцена танцува жена с източноевропейски произход, която се опитва да събуди интереса на малобройната публика с чувствени движения.

Хенинг има чувството, че се качва в таванско помещение. Коридорът пред него завършва с вход, който прилича на вагина. Осветлението е приглушено. На стената вляво има картина на жена, която прави секс с посечен воин. „Сигурно е Фрейя18“, мисли си Хенинг и помни това, което е учил в училище за викингите, умрели в битка. В скандинавската митология тази смърт се изобразява като еротично преживяване.

Хенинг тръгва надолу по коридора, спира пред една отворена врата и надниква вътре. Мъж, седящ на стол с гръб към него, се обръща.

— А, ето ви и вас.

Четири телевизионни екрана са монтирани на стената пред бюрото на Евен Нилунд. Той става, когато Хенинг влиза, и двамата се ръкуват.

— Значи ме намерихте.

Нилунд сочи към един стол и Хенинг сяда.

— Нещо за пиене?

Хенинг клати глава, въпреки че ризата му е залепнала за гърба, а гърлото му е пресъхнало. Оглежда се. Стените са украсени със снимки на разсъблечени жени, реклами и изрезки от вестници и списания. Картината на всеки монитор се сменя на няколко секунди. Хенинг вижда бара, сцената, някакъв коридор, тази стая от птичи поглед и улицата пред клуба. Петер Холте стои неподвижно с палци, втъкнати в колана си.

— Знам кой сте — казва Нилунд.

— Така ли?

— По-рано днес говорих с Гайр Грьонинген. Той ми намекна, че може да се отбиете. Това, което се случи с вашия колега, е ужасно.

Нилунд клати глава. Хенинг го изучава с поглед, чудейки се дали съчувствието, изписано в очите му, е истинско.

— Вашият колега ми каза, че според вас Туре Пули е бил невинен.

Хенинг вдига ръка пред устата си и кашля.

— Значи ви е казал? Да, така смятам. Чудя се дали е бил пребит заради това.

— От кого?

— Точно това е проблемът. Може би от вас.

Нилунд се усмихва.

— Погледнете ме — казва той. — Тежа шестдесет и осем кила. Някои от момичетата ми могат да ме бият на канадска борба.

— Възможно е. Но мъжете, които работят за вас, са нещо различно.

Хенинг сочи към екрана, където Петер Холте спира с ръка видимо пиян мъж на средна възраст, който иска да влезе в клуба.

— Мога да ви уверя, Юл, че никой тук не е бил замесен в нападението срещу вашия колега.

— Искате да кажете, че знаете какво правят служителите ви по всяко време на денонощието?

— Поне докато са на работа — да.

— И ги държите под око от тук?

Хенинг сочи мониторите.

— И лично, когато съм долу.

— Ясно. Тези монитори записват ли?

— Да.

— Значи можете да откриете кой е излязъл от клуба след моя колега?

— Мога.

— Бихте ли го направили?

Нилунд се усмихва.

— Съжалявам за случилото се с вашия колега, Юл, но клиентите ми имат право на дискретност. Не мога да ви пусна записи на нещата, които се случват тук просто защото искате да го направя.

— Мога да накарам полицията да ви принуди.

— Заповядайте. Полицаите могат да изгледат записите само ако имат необходимите документи. Искам да бъда пределно ясен — не е нищо лично.

— М-м.

Хенинг отново се оглежда. Една от камерите е насочена към врата, на която пише „Глитнир“19.

— Защо скандинавска митология? — пита Хенинг и отново се обръща към Нилунд.

— Видар предложи тази тема.

— Видар Фел?

— Да. Преди няколко години, когато обсъждахме отварянето на клуба, решихме, че ни трябва нещо, което да го отличава от останалите. Видар спомена Фрейя и викингите и други подобни. Бях силно заинтригуван от скандинавската представа за секса. Решихме, че това е една много оригинална идея и така се роди „Асгард“.

— Значи Видар се е интересувал от скандинавска митология?

— Да. Много.

„Интересно“ — мисли си Хенинг и си спомня, че бащата на Фел е професор по скандинавистика. Най-вероятно Видар е наследил любовта към скандинавската митология от него. Хенинг има чувството, че това откритие е много важно, но не знае защо.

Известно време седи и гледа часовника в долния десен ъгъл на един от мониторите. Сеща се за деветнадесетте минути, които Туре Пули не може да обясни. Ако наистина е бил невинен и е пристигнал навреме за срещата, как е възможно времето да е излетяло толкова бързо?

„Отговорът е очевиден“ — мисли си Хенинг. Той не може да повярва, че едва сега се сеща за тази възможност. Времето не тече бързо, освен ако някой не го ускори.

Някой е саботирал часовника на мобилния телефон на Пули. Някой с лесен достъп до него.

85

Миа е на работа и днес. Турлайф влиза във фоайето на хотела и й се усмихва.

— Здрасти — казва той.

— Здравей.

— Чудех се дали може да ползвам лаптопа ти още веднъж? Само за няколко минути.

— Разбира се — отговаря тя.

— Много ти благодаря. Просто искам да проверя нещо.

— Ползвай го, колкото искаш. Няма проблем.

Миа се усмихва и му подава лаптопа над тезгяха. Турлайф го взима.

— Благодаря ти. Как върви книгата?

— Горе-долу. В момента описвам едно бягство. Действието се развива в хотел — казва тя със заговорническа усмивка.

— Супер — отговаря Турлайф и осъзнава, че наистина иска да разбере повече за книгата на Миа, но потиска това желание. Не може да си позволи да се сближи с нея или с когото и да било тук. Вместо това сяда на същото кресло като вчера и хвърля дънковото си яке на съседното. Отваря екрана. Посреща го шарената страница на хотела. Турлайф влиза в новосъздадения си имейл акаунт и със затаен дъх чака страницата да се зареди. Още не е получил отговор от Ивер Гюнешен.

Турлайф посърва, но после решава да провери страниците на ежедневниците — нали и без това е онлайн. Открива статия за предварителния доклад от аутопсията на Туре Пули, в която пише, че причината за смъртта му продължава да бъде неизвестна. С изключение на това няма нищо интересно за Пули.

Повечето онлайн издания са публикували свои, на практика идентични статии за изчезването на Турлайф, но нито една от тях не е придружена със снимка. „Това е хубавото да си зад камерата — мисли си той. — Ставаш невидим за публиката.“

— Миа?

— Да?

— Къде са тоалетните?

Тя се обляга на тезгяха и посочва надясно.

— Минаваш покрай пианото и ще ги видиш от другата страна.

— Ок. Благодаря ти. Може ли да оставя лаптопа тук, докато ме няма?

— Да, няма никой наоколо…

Миа отново се усмихва. Турлайф става и минава покрай камината. Насочва се към аквариума до входа и вижда тъмнокафявото пиано. Минава покрай него и влиза в тоалетната. Приятно е да влезеш в благоуханно помещение след няколко дни, прекарани в застоялия въздух на хижата на Айнар. Плочките на пода са сиви, а стените са боядисани в бяло.

Турлайф свършва работата си, след което застава пред огледалото и внимателно измива ръцете си. Подсушава ги с хартиена кърпа, която веднага се разпада и полепва по пръстите му. Отваря вратата на тоалетната и замръзва. Вижда мъж на рецепцията, обърнат с гръб към него. Мъжът носи черно кожено яке. И има конска опашка.

Йорян Мьонес слиза от влака и се оглежда. Бензиностанция, хотел, магазин и будка за вестници. „Само това ли е?“ — чуди се той. Значи няма да стои дълго. „Ако бях Турлайф — мисли си той, — и бях слязъл от влака тук, къде щях да отида? От какво щях да имам нужда?“

Мьонес се насочва към магазина до бензиностанцията, но той е затворен. Будката работи, но жената в нея никога не е чувала за Бренден. Мьонес поглежда нагоре към небето, което е тъмно и мрачно като настроението му.

Поглежда към червения хотел, построен пред осемдесетте и надвиснал над селцето като огромен кораб. „Защо да не прекарам нощта тук? — мисли си той. — Последният влак за Осло потегли преди час.“

Мьонес влиза във фоайето и се усмихва на хубавото момиче на рецепцията. Вади сгънатата снимка на Бренден от джоба си и се представя.

— Инспектор Стиан Хенриксен. Издирвам този мъж. Виждали ли сте го?

86

Турлайф сякаш е пуснал корени — краката му просто отказват да помръднат. Не може да диша. Не може да издаде звук. Не бива да издава звук.

Как, по дяволите, са го открили тук?

Турлайф се оглежда. Не може да рискува да се втурне в ресторанта, откъдето звучи лека музика и се чуват приглушени разговори. Твърде близо е до рецепцията. Не може да се върне в тоалетната, защото после няма как да излезе оттам. Обръща се и вижда врата, над която свети зелен надпис „ИЗХОД“.

Единственият му шанс.

Турлайф започва бавно и тихо да отстъпва към вратата. Вижда мъжа с конската опашка на рецепцията, но не може да чуе какво казва той на Миа. Не смее да диша, ходейки назад. Когато мъжът изчезва от погледа му, той се обръща и присвива очи, сякаш това ще направи вратата безшумна. Отваря я и влиза в ярко осветена стая с картини по стените. Внимателно и безшумно затваря вратата след себе си и тръгва напред. Отначало върви бавно, след това ускорява крачка и накрая побягва, без да поглежда назад.

Минава покрай сиво стълбище, което се разделя на две, и продължава напред към пленарната зала. Решава да следва зелените табелки „ИЗХОД“, които го отвеждат покрай пейка, два стола и маса, сложени пред голям прозорец. Стига коридор без прозорци, но в края му вижда врата. Отваря я и излиза навън, останал без дъх. Вечерният въздух е топъл и лепкав. Няма никакъв вятър.

Вдясно има пешеходна пътека с червен дървен навес, която води до новите ваканционни апартаменти. Надолу по коридора става все по-тъмно и Турлайф си казва: „Не тръгвай натам, не знаеш дали има изход“. Вместо това излиза на чакълената алея и поглежда наляво. Вижда стотици хижи и планината над тях, загубила своя воал от мъгли. Минава покрай първата хижа, след това покрай втората и излиза на пътя, който води или надолу към бензиностанцията, или нагоре към другите хижи. „Не мога да се върна в селото — мисли си той. — Мъжът всеки момент може да излезе от хотела и ще му бъде много лесно да ме забележи на открито. Но дали знае, че съм тук? Или просто опитва късмета си?“

След това си спомня. Дънковото яке. Лаптопът. „Освен това Миа ще ме разпознае — мисли си Турлайф. — Особено ако мъжът й е показал снимка.“ Или пък ще осъзнае, че той е злодей — все пак умее да разчита лица. Каква е вероятността мъжът просто да се откаже и да замине за следващото селце, без никога да се върне?

Турлайф псува. Събота вечер е. Последният влак сигурно е потеглил отдавна. Поглежда към хижата на Айнар.

Започва да тича.

Йорян Мьонес се вторачва в момичето на рецепцията.

— Не съм сигурна — отговаря нервно тя и бързо поглежда над рамото му. Мьонес се обръща и вижда лаптопа на масата. А на дивана до него има черно дънково яке. Той поглежда момичето, след което отива до лаптопа, навежда се и прочита статията на екрана.

Статия за Турлайф Бренден.

„Тук е — мисли си Мьонес и поглежда към якето. — Глупакът е в Устаусет и сме се разминали за малко.“ Мьонес се връща на рецепцията.

— Д-да, виждала съм го — заеква момичето и посочва надясно. — Казва се Айнар и току-що отиде в тоалетната.

„Айнар“ — мисли си Мьонес и се обръща натам, накъдето му сочи тя. Коридорът е празен. Отново се вглежда в разтревожените очи на момичето, след което бързо се насочва към тъмнокафявото пияно. В тоалетната има два писоара, две мивки и една кабинка. Вратата е затворена, но Мьонес я отваря.

Вътре няма никой.

Връща се във фоайето и влиза в ресторанта. Там има само двама души, потънали в интимен разговор на една маса. Бренден го няма. „Сигурно ме е видял — мисли си Мьонес. — Иначе щеше още да е в тоалетната. Не е взел якето си.“ Мьонес се връща в коридора и вижда светещата табелка „ИЗХОД“. „Минал е от тук“ — мисли си той. Това е единственият изход.

Мьонес отваря вратата и влиза. Сякаш вижда следите на Бренден върху тъмносивия под. Прекосява ярко осветената стая, спира и се ослушва. Излиза навън и се оглежда. Не вижда Бренден. Само сгради и хижи. В този миг мобилният му телефон иззвънява.

— Да?

— Здрасти, пак към аз — казва Флюрим. — Защо шепнеш?

— Защото съм по следите му. Номер едно е в Устаусет.

— Има логика. Един от приятелите му във Facebook се казва Айнар Фльотакер и семейството му има хижа в Устаусет.

„Айнар“ — мисли си Мьонес и в този миг чува как последното парче от пъзела пада на мястото си.

— Добре — прошепва той. — Прати ми всичко, с което разполагаш.

— Ок.

Мьонес се замисля за момичето на рецепцията. Видяла е лицето му и знае кой е Бренден. Ако в следващите няколко дни открият трупа му в Устаусет, няма как да не събере две и две.

Обръща се към вратата и понечва отново да влезе в хотела, но спира и поклаща глава. „Едно по едно — казва си той. — Първо трябва да се погрижа за Бренден.“

87

Турлайф влиза в хижата и едва тогава осъзнава, че не си е поемал дъх от много време. Вдишва дълбоко и трябва да се наведе и да опре ръце на бедрата си, за да не падне. Стои така няколко минути, след което сяда на пода и се обляга на кухненския шкаф. Поглежда към тавана и затваря очи.

Обзема го тежко, дълбоко отчаяние. След малко се изправя на омекналите си крака и отива до прозореца. Внимателно дръпва завесата и надниква навън. Вечерта е матова и мрачна. От луната не е останало много — само един откъснат нокът, който не предлага много светлина. На пътя няма никой.

„Беше грешка да се връщам в хижата — мисли си Турлайф. — Но не се сетих за друго скривалище.“ Внимателно разглежда пейзажа и осъзнава, че може би е постъпил умно, тъй като от тук вижда пътя съвсем ясно. Няма как някой да се приближи незабелязано. Просто трябва да стои на прозореца и да отваря очите си на четири. Не трябва да заспива. Но какво ще прави, ако мъжът се появи?

Турлайф се оглежда. Не си спомня дали е видял някакви оръжия в барачката с инструменти. До мивката има комплект кухненски ножове. Взима най-големия и опитва острието. Решава, че е достатъчно остро. Знае, че първият му удар трябва да е много добър. Няма право на грешка. Снимал е няколко репортажа за хора, използвали нож срещу крадец или изнасилван и станали жертва на собственото си оръжие.

Турлайф оставя ножа на масата и отново поглежда навън. Само за няколко минути небето е потъмняло още повече. Но не вижда никого. Не чува никого. Примигва и прокарва ръка през потното си лице. Тениската му е залепнала за тялото. „Трябва да внимаваш, Турлайф качва си той. — Стой нащрек.“

„Бил си и в по-опасни ситуации от тази.“

Черен мерцедес спира пред червената информационна табела с формата на хижа с прозорци. Йорян Мьонес се е облегнал на лявата стена на будката за вестници, ослушвайки се за двигател на кола. Сега тръгва към мерцедеса, от който излизат Йетон Поколи и Дюрим Реджепи.

— Какво става? — пита Поколи.

— Тук е — отговаря Мьонес и кимва към склона, осеян с хижи. Изважда мобилния си телефон и отваря имейл от Флюрим, съдържащ снимка с карта на всички хижи в Устаусет. Номерът на една от хижите е ограден е червено.

Поколи и Реджепи се приближават.

— Това е пътят — казва Мьонес и сочи. — Малко по-нататък завива надясно. — Обръща се към бензиностанцията и посочва надясно, към гърба на кафявата сграда. — Хижата се вижда от тук. — Той сочи към склона. — Има стотици такива, но се обзалагам, че е в тази.

— Няма ли да ни види, ако тръгнем по пътя? — пита Поколи.

— Да. Именно затова няма да минаваме по главния път. Ще се разделим. Преди хълма има път, който се казва Нистьолвеген и продължава надясно. Известно време ще карате по него.

— Но няма ли пак да ни види от хижата?

— Възможно е. Но не знае кои сте. Срещал е само мен.

Поколи кимва.

— Значи заобикаляме и приближаваме откъм тила?

— Точно така. Разделете се, за да покриете възможно най-много терен. Не се приближавайте на повече от петдесет метра от хижата. И не бързайте. Има по-голям шанс да не е толкова внимателен, ако вие сте единствените хора, които види на пътя.

— А ти какво ще правиш?

— Ще стоя тук, докато заемете позиция. След това ще тръгна нагоре по хълма. Ако ме види, може да се опита да избяга.

— Ще хукне към нас.

— Точно така.

Поколи отново кимва.

— Звучи ми като добър план.

88

Йорян Мьонес изчаква Йетон и Дюрим да достигнат страничния път към Нистьолвеген, което става след около петнадесет минути. След това се връща в хотела. Влиза във фоайето и кимва на момичето на рецепцията.

— Здравейте — казва той, преструвайки се на задъхан. — Не го открих.

— Т-така ли? — заеква тя и се оглежда нервно. — Колко… жалко.

— Случайно да знаете къде живее?

— Не… нямам представа. Така и не спомена. Всъщност не говореше много.

Мьонес кимва, обръща се и вижда, че лаптопът вече не е на масата.

— Лаптопът беше мой — обяснява тя. — Позволих му да го ползва, защото нямаше свой.

Мьонес кимва.

— Каза ли за какво му трябва?

— Не. Каза само, че иска да провери нещо.

Още едно кимване. Той се вглежда в очите й. Сладурана. Наивно, невинно младо момиче.

— Как се казвате?

— Миа. Миа Сиквелан.

— Добре, Миа. Трябва да проверя лаптопа ви.

Тя се колебае.

— Съвсем набързо — уверява я той.

Миа продължава да се колебае.

— Нямате ли нужда от съдебна заповед, за да направите това? Или от одобрение от прокурор?

Мьонес трябва да мисли бързо. Очевидно Миа не е толкова наивна, колкото изглежда. Той затваря очи, сякаш обяснява нещо съвсем просто на глупаво дете.

— Разследването е в развитие. В този случай аз решавам дали да взема съдебна заповед, преди да претърся нечие жилище или да конфискувам някаква вещ.

Тя го гледа няколко секунди.

— Освен това е късно. Вече не мога да се обадя на никого в Осло.

— Но… аз мислех, че сте от местната полиция.

— Не, преследвам Бр… Айнар чак от Осло.

Тя бавно кимва.

— Това не е необичайно. Можете да ми спестите много време — казва Мьонес с раздразнение в гласа. — Едно забавяне може да се окаже фатално.

— Добре, аз просто…

Той я поглежда.

— Какво?

— Нищо — отговаря Миа и му подава лаптопа.

— Благодаря ви. Освен това ще имам нужда от вашия телефонен номер и адрес, в случай че искам да се свържа с вас по-късно.

— Добре — казва неохотно тя.

— Благодаря ви — отговаря Мьонес и се усмихва.

Турлайф примигва, опитвайки се да остане буден. Едва се държи на краката си. Няма представа колко е часът, но със сигурност е късно. Небето е тъмно, но няма облаци, които да скрият блещукащите звезди.

Отпива глътка вода от чашата, която е пълнил няколко пъти. Скоро ще трябва да отиде до тоалетната. Сега би трябвало да е безопасно, нали? Не е видял жива душа, откакто онези двама мъже са минали по пътя преди няколко часа. Турлайф изтичва до тоалетната и се изпикава. Не мие ръцете си, а веднага се връща обратно до прозореца.

Очите му се разширяват.

Тъмна фигура крачи нагоре по пътя на около стотина метра от хижата. Турлайф взима бинокъла, който е открил в едно чекмедже в дневната и го насочва към фигурата. Ахва.

Той бързо взима ножа и го вдига, готов за удар. Мъжът с конската опашка е съвсем близо. „Какво ще правя, по дяволите? — мисли си Турлайф. — Не може да знае в коя от тези хижи съм се скрил.“

Или може?

Турлайф прави крачка назад и обмисля възможностите си. Кое е по-разумно: да побегне посред нощ или да се скрие някъде в хижата, чакайки подходящия момент да нападне? Псува. Не може да стои толкова близо до прозореца, защото някое негово движение може да привлече погледа на мъжа. Оглежда се, докато мислите препускат в главата му. След това стиска ножа още по-силно и се прокрадва в дневната.

89

Тихо е. Турлайф не смее да диша. Поглежда ножа. Чувства тежестта му. Никога преди не е държал нож по този начин. Никога преди не си е представял как атакува някого с нож. Самата идея да намушка човешко същество го изпълва с отвращение. Но после си казва: „Правил си го преди. Вече уби човешко същество. Направи го, за да защитиш семейството си. Сега трябва да го направиш отново, този път, за да защитиш себе си.“

Турлайф накланя глава. Стъпките спират пред хижата. „По дяволите“ — мисли си той. По някакъв начин мъжът е открил, че негов приятел притежава хижа в околността. Турлайф издишва и чака. Капка пот се стича по челото му и спира на веждата. Вдига тениската си и я избърсва, след което подсушава дръжката на ножа и отново го хваща.

Чува как вратата се отваря.

Подът изскърцва.

Всеки удар на сърцето му отеква в главата му, заглушавайки всякакви мисли. Турлайф затваря очи и чува шумолене на дрехи. Леки стъпки. Контролирано дишане. Опитва да се съсредоточи. Казва си, че когато дойде подходящият момент, трябва да удари без страх и колебание.

Стъпките спират пред вратата, зад която се крие. Турлайф не смее да диша. Втренчва се в дръжката на вратата. Тя бавно се накланя надолу. Вратата се отваря. Турлайф се дръпва назад, скрит зад нея. Вижда ръка. Ръка, която не държи оръжие. В този миг Турлайф атакува с цялата сила, на която е способен. Той замахва зад вратата и усеща как ножът се забива и потъва. Някой изкрещява. Турлайф опитва да повтори удара, но железни пръсти се обвиват около китката му. Те го издърпват от скривалището му и той се изправя лице в лице с мъжа с конската опашка. Вижда, че ножът се е забил в рамото му и от черното кожено яке блика кръв. Напряга цялата си сила, стиска зъби и опитва отново да замахне с ножа, но мъжът е твърде силен. Все пак Турлайф успява да го изрита по пищяла, но той дори не помръдва. Само изръмжава ядосано и избутва ножа далече от себе си. Турлайф отчаяно се опитва да открие някакъв допълнителен запас от енергия, но усеща, че резервоарът му е почти празен. Мъжът го избутва навътре в спалнята. Турлайф се опитва да противодейства, но мъжът го изтласква още назад и извива китката му. Болката е силна и остра. Турлайф се опитва да устои на натиска и да пренебрегне агонията, но не може. Има чувството, че ръката му всеки момент ще бъде откъсната. Изпуска ножа и той пада на пода.

Турлайф чувства погледа на мъжа върху себе си — той е леденостуден и враждебен. В следващия миг усеща удар в стомаха, който му изкарва въздуха. Той се превива, след което идва втори удар, този път в тила. Краката му се подкосяват и той пада на колене. Остава в тази поза, опитвайки се да си поеме въздух. Най-накрая успява.

Капки кръв се стичат по врата и гърба му. Чува други стъпки, но не и гласове. Спалнята се изпълва с хора. Турлайф вдига глава и вижда двама мъже, които изглеждат като източноевропейци.

— Кървиш — казва един от тях.

— Разбира се, че кървя — отговаря мъжът с конската опашка.

Турлайф все още е на колене и диша тежко. Оглежда се за ножа, но той е твърде далече.

„Това беше краят — мисли си той. — Вече няма връщане назад.“

— Изведете го навън — заповядва мъжът. — И почистете кръвта. По дяволите!

Над Турлайф се спуска сянка. Един от мъжете се е надвесил над него. Турлайф затваря очи, очаквайки остър удар в главата или врата или може би пръсти, обвиващи се около гърлото му. Но мъжът му помага да се изправи. Турлайф отваря очи и вижда, че е по-висок от него.

— Ела с мен — нарежда мъжът.

Турлайф му позволява да го изведе в коридора. Мъжът с конската опашка тръгва след тях.

— К-къде отиваме? — заеква той.

Нито един от двамата не отговаря. Скоро Турлайф излиза навън и вдишва от хладния нощен въздух. Звездите над главата му блещукат.

— Какво искаш да правим с него? — пита ниският мъж.

Турлайф вижда как мъжът с конската опашка се оглежда, след което погледът му се насочва към планината. Кимва натам.

— Шегуваш се?

— Не — отговаря той и се мръщи. Хваща се за рамото и между пръстите му бликва кръв.

Изчакват и третия мъж да излезе от хижата. Въпреки оскъдната светлина, Турлайф вижда напоената с кръв хавлиена кърпа в найлоновия плик, който той носи.

— Трябва да го довършите без мен. Междувременно аз ще се погрижа за това — казва мъжът с конската опашка и сочи рамото си.

Турлайф поглежда примирено към планината. Ако се съсредоточи, може да види лицето на Пол. Синът му се усмихва щастливо, с блеснал поглед. Юлие стои до него, също усмихната. Тя му маха, точно както в детската градина. Зад тях стои Елизабет и тя също изглежда щастлива, красива и прекрасна. Държи картичката, която й е подарил на първата им среща. Първият символ на любовта им — голямо червено сърце. Картичка без надпис. Ето го и онзи овчар с неговите проклети кучета. Но Турлайф знае, че замерването с камъни няма да му помогне сега.

Образите бавно изчезват. Турлайф поглежда към луната… или слънцето? Може би… може би това е Мароко?

„Да, Мароко е“ — мисли си той.

И е напълно убеден, че наистина можеш да обичаш някого от такова голямо разстояние.