Фатална изневяра

1

Кейт Джеймисън и Бет Тъли вървяха на запад по брега на „Криси Фийлд".

Въжетата на Голдън Гейт Бридж се материализираха заплашително през мъглата пред тях, но никоя от двете не им обърна особено внимание. Това беше гледка, на която се натъкваха всеки път по време на разходките си заедно — ритуал, който се опитваха да поддържат поне веднъж седмично, затова едва забелязваха окосената зелена трева на брега отдясно, моста, който се извисяваше величествено пред тях, кайт сърфистите, лодките и бегачите, които минаваха покрай тях. Всичко беше обгърнато във вездесъща тънееща мъгла.

Преди двадесет години бяха съквартирантки в университета на Сан Франциско и макар да бяха поели по различни пътища, продължаваха да бъдат добри приятелки, които винаги имаха за какво да си говорят. Разходката от „Жирардели Скуеър" до моста и обратно им отнемаше около час и обикновено първата и част биваше запълнена от обсъждане на децата им — двете на Кейт и едното на Бет, всичките тийнейджъри.

Темите им на разговор бяха неизчерпаеми.

Когато стигнеха до моста и тръгнеха да се връщат, изчерпваха приказките за les enfants[1].

Имаха няколко общи приятели, предимно от едно време, както и някои познати от училищата и спортните отбори на децата си или от квартала, и обратният път беше изпълнен с клюкарстване — смях, съгласие, разбиране.

За разлика от обикновено днес, все още на средата на пътя до моста, Бет каза:

— Най-накрая намирам Джини… — седемнадесетгодишната й дъщеря — седнала в хладилника със свинска пържола на коляното си. — След като не получи никакъв отговор, направи още няколко крачки и спря изведнъж. — Земята вика Кейт. Обади се.

— Моля? Извинявай. Какво казваше?

— През последната минута си измислям разни неща, за да видя дали ще забележиш. Трябва да подчертая, че не го стори. Добре ли си?

— Разбира се. — Кейт се подвоуми. — Така мисля.

— Има ли нещо…

— Не. Няма.

— Доброто старо нищо.

— Може би има нещо. Хайде да продължим разходката си, става ли?

— Освен ако не искаш да се връщаме.

— Не. Добре съм. Съжалявам. Да продължаваме. Извървяха няколкостотин метра в мълчание, преди Бет да се пресегне и да хване ръкава на спортното яке на Кейт.

— Можеш да ми кажеш, знаеш това — каза тя. — Каквото и да е.

— Знам. Но наистина няма нищо. Честна дума. Поне не все още. — Кейт поклати категорично глава. — Никога не трябва да има нещо.

— Звучиш зловещо. — Бет млъкна за миг, след което продължи: — Кажи ми, че не става въпрос за Рон.

Приятелката й отвърна мигновено, сякаш беше ужилена:

— Не! Не, не, не. Рон е чудесен. Винаги е бил такъв. Не става въпрос за него.

— Значи говорим за някого? Или за нещо? Кимане.

— За нещо. — Бяха стигнали до една пейка и Кейт спря, ръцете й бяха надълбоко в джобовете й. — Може би трябва да поседнем за минутка.

— Разбира се.

Двете се разположиха и Бет зачака. Най-накрая приятелката й започна:

— Не знам какво точно се случи. В събота бяхме поканени на вечеря в къщата на съдружника на Рон. Познаваш ли Джеф и Бина Кук? Не? Е, това няма значение. Не става въпрос за тях. Освен нас бяха поканили още една двойка, която не познавахме. Приятни хора. Нормални. Като нас, имам предвид като мен и Рон. Съпругът е адвокат, а съпругата е красива жена, две деца, ипотека, обичайното.

— Добре. И?

— След като се навечеряхме, се разположихме удобно в дневната, за да довършим виното си и да поговорим, както обикновено се случва на подобни събития. Нищо сериозно, само повърхностни теми. След което всички си пожелахме приятна вечер и си тръгнахме.

Връхлетя ги неочакван повей на вятъра, който остави след себе си облаче прах и боклуци. Когато отмина, Бет се обърна към приятелката си.

— Пропуснах ли нещо?

— Нали ти казах? Нищо не се е случило.

— Освен онова, което е завладяло съзнанието ти.

Кейт се опита да напъха още по-надълбоко ръцете си в джобовете на якето.

— Двамата с Рон се прибрахме и си легнахме, но час по-късно се намирах в дневната, увита в юрган и с изцъклени очи. Не можех да изгоня мисълта от главата си, че желая да правя секс с онзи мъж. Искам да кажа, че тя се беше насадила като някаква огромна и непреодолима… знам ли, нужда. Не можех да се отърва от нея и оттогава не ми излиза от ума. Имам чувството, че ме поглъща изцяло. Не мога да мисля за нищо друго. Подлудява ме.

— Може би просто си разгонена, скъпа. Кейт поклати глава.

— Няма нищо общо с разгонването. Двамата с Рон… е, три пъти през изминалата седмица. Казвам ти, че не е това проблемът.

— Нещо случило ли се е между двама ви — теб и онзи мъж — по време на вечерята?

— Не. Нищо. Това се опитвам да ти обясня. Едва сме говорили един с друг. В интерес на истината, дори нямаше някаква основателна причина да го забележа или пък той мен. Той не е по-красив от Рон, а жена му е просто сладка.

— Ти си нещо повече от просто сладка, Кейт. Сигурен съм, че те е забелязал.

— Добре де, може и да е. Но на практика е просто поредният мъж. Един нормален, средностатистически човек, попаднал пред погледа ми. — Кейт се извърна на пейката и сложи ръка върху тази на Бет. — Не си мисли, че не осъзнавам колко абсурдно е всичко това.

— Не си направила нищо, нали? С него?

— Не. Господи, не. Не можах… имам предвид, не че бих сторила подобно нещо. Бих наранила Рон и бих объркала живота на децата. Наясно съм с това, разбира се. Не бих позволила да се случи. Вероятно дори не биваше да ти казвам, но не знам какво да правя. Никога досега не ми се е случвало нещо подобно, не и откакто се омъжих. Обичам Рон. Наистина. А не знам нищо за този мъж. Даже не ми направи кой знае какво впечатление. Но после някак си, след като се прибрахме у дома, мисълта беше в главата ми и… — Жената сложи ръце върху челото си, след което ги прокара през косата си. — Не знам какво беше това. И още е.

— Е, аз знам, Кейт, наистина. Това е нещо глупаво и опасно.

— Наясно съм. Навярно затова ти го споделям. Защото искам да го чуя от твоята уста.

— Добре. Вече го чу — отвърна Бет. — Разбираш ли, че съм права?

— Да.

— Добре. Защото съм изключително сериозна, Кейт. Това не е нещо, с което да си играеш. Можеш да си пофантазираш малко, няма проблем. Но ако нещата загрубеят, поговори с Рон.

— Това е добър съвет.

— Естествено, че е. Вече не сме в гимназията. Подобни неща могат да разрушат живота на много хора.

— Разбрах те. Наистина. Убеди ме. Няма да правя нищо глупаво. Не би било много трудно, тъй като дори не знам фамилията на мъжа или как да се свържа с него.

— Добре. Продължавай в същия дух.

— Ще го сторя.

— Обещаваш ли?

— Кълна се в бога. — Кейт се прекръсти. — Да пукна, ако лъжа.

Два дни по-късно, в четвъртък, Кейт излезе да напазарува храна, докато Кармен чистеше къщата. На връщане намери място за паркиране пред едно кафене, зад ъгъла от дома й на „Вашингтон Стрийт". За да убие малко време, а и за да разсее мислите си, които продължаваха да са погълнати от Питър, тя си поръча еспресо и кроасан, след което отново излезе навън. Слънцето беше успяло да проникне през облаците и времето беше топло за яке, затова свали своето и го закачи на облегалката на стола си на уличната маса.

Улови отражението си в прозореца на заведението и изпита приятно задоволство от онова, което видя. Реакцията й я изненада, тъй като не се смяташе за красавица.

Носеше любимите си стари дънки, туристически обувки и бял пуловер с висока яка, който очертаваше по прекрасен начин пълната й пазва и тясната й талия. Блестящата й черна коса стигаше до раменете, а около врата си носеше златно колие, на което висеше талисманче от Санта Фе, което Рон й беше подарил преди два месеца за четиридесет и петия й рожден ден.

Хвърли още един поглед към прозореца, търсеше някаква следа от напрежението, което беше неин неизменен спътник от уикенда насам, от онзи момент, в който събираше чиниите в къщата на Джеф и Бина и две ръце — тези на Питър — нежно, но силно я хванаха за раменете изотзад и я отместиха на една страна.

— Извини ме. Трябва ми кърпата. Съжалявам.

Кармен беше приключила с чистенето и се беше прибрала у дома си.

Нямаше никого.

Кейт беше седнала на кухненския плот и наблюдаваше как часовникът отброява бавно десет минути, след което извади мобилния телефон от дамската си чанта, натисна бутона „Контакти" и изведе номера на семейство Кук. Когато видя името им на дисплея, осъзна, че веднъж поеме ли напред, няма да има връщане, затова прибра обратно апарата.

— Стига де — каза си на глас. — Наистина?

С видимо нетърпение тя отметна кичура коса от челото си, стана рязко и бързо закрачи към стационарния телефон в края на коридора. Вдигна слушалката и се заслуша в сигнала за няколко секунди, след което — преди да успее да си промени решението — набра номера.

Бина вдигна още на първото позвъняване.

— Ало?

— Хола, амига. Обажда се твоята отнесена приятелка Кейт.

— Хола и на теб. Защо да си отнесена?

— Току-що погледнах в дамската си чанта и видях, че съм забравила да ти върна ключовете за хижата и яхтата, които специално си напомних да взема в събота с мен.

— О, не се притеснявай. Радваме се, че отидохте на хижата, тъй като двамата с Джеф рядко я използваме. Както и яхтата. Просто си стои там в яхтклуба, със същия успех може да е в Шотландия и пак няма да ни направи впечатление. Можете да задържите ключовете, вместо да ги заемате отново. В крайна сметка ние имаме друг комплект. Считайте ги за ваши.

— Ти си най-добрата. Благодаря ти. — Кейт знаеше, че може да спре дотук, без да е направила нещо непоправимо, но някак си не можеше. — Но да се върнем на темата с отнасянето — продължи тя — току-що осъзнах, че не ти се обадих, за да ти благодаря за прекрасната вечер у вас. Фантастична храна, хубави разговори. Винаги си прекарваме чудесно във вашата компания.

— Радвам се, че ви е харесало, ние също си прекарахме чудесно.

— Мисля, че е истинска магия, че Рон и Джеф се разбират толкова добре, а? Цяла седмица се бъхтят на работното си място, а след това се събираме за вечеря и те отново са първи дружки.

— Знам. Големи са късметлии. Да са едновременно партньори и приятели. Не се случва всеки ден. Предполагам, че така става, когато са калени във война, Кейт. След всичките тези години продължавам да се чудя. За момчетата и „Пустинна буря"[2]. Били са заедно там осемнадесет месеца. Представяш ли си въобще колко сериозна е подобна връзка? Бих казала, че двете с теб сме големи късметлийки, че имаме такива мъже.

— Така е. Доста се забавляваме, нали?

— Всеки път.

— На следващата вечеря сте у нас. Не подлежи на обсъждане.

— Е, щом настояваш. Избери датата и ще дойдем.

— Ще проверя графиците ни и ще ти се обадя отново. О, също така исках да ти кажа, че наистина харесахме другата двойка. Питър и…?

— Джил.

— Джил, разбира се. Джил. Хич не ме бива с имената. Джил, Джил, Джил. Вече го запомних. Каква е фамилията им?

— Аш. Поне той е Питър Аш. Мисля, че нейното име е с тиренце — Корбин-Аш? Нещо подобно. Макар че не го използва през цялото време. По-често се представя като Аш.

— Мислех си, че можем да поканим и тях, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам. Би било чудесно. Наистина започваме да се сприятеляваме с тях. Може би забеляза, че Питър и Джеф имат общ интерес към виното.

— Мисля, че си спомням нещо от това.

— Както и „Джайънтс[3]". И риболовът на муха. И голфът. Като че ли минаха десетина години, откакто Джеф срещна някого като Рон, с когото да има общи интереси, и тогава изведнъж — бам! — намери си нов приятел. Приятно е да го видя отстрани.

— Как се запознахте с тях?

— В Напа преди няколко месеца. Бяха в същата винарна като нас — ходили ли сте в „Хендритън" на Света Елена? Невероятна е. Както и да е, те бяха там и просто си паснахме. Бяха точно онова, от което имахме нужда — добави Бина и се засмя — поредното извинение да пием вино.

— Значи, ако ги поканим следващия път заедно с вас, няма да имате нищо против?

— Съвсем не. Знаете, че вас също много ви обичаме.

— Разбира се. Не е необходимо да го споменаваш. Имаш ли номера им?

— Да. Готова ли си да го запишеш?

— Давай.

Разбира се, Питър Аш можеше да бъде намерен в Гугъл. Кейт знаеше, че Рон никога не използва лаптопа й и никога не би седнал на него, по каквато и да е причина, но въпреки това веднага след като си записа служебния номер на Аш до онзи, който Бина й даде, го махна от екрана. Той беше партньор в адвокатска кантора в центъра на име „Майър, Елдридж и Клайн".

Ако по някаква случайност Рон погледнеше историята на айпада й и забележеше какво беше търсила, можеше да каже, че просто е била любопитна. Също така провери съпругата, Джил, и установи, че работи като търговец на недвижими имоти.

Сега, след като откри всичко това, какво смяташе да прави с него? Кейт остави лаптопа отворен. На скрийнсейвъра й стоеше снимка на Халф Доум в Йосемити[4]. Можеше просто да го затвори и никога вече да не мисли за това.

Знаеше, че до този момент не беше сторила нищо нередно или непоправимо. Вероятно трябваше да се противопостави на желанието си да сподели всичко с Бет, докато се разхождаха онзи ден, но двете отдавна бяха доказали, че могат да пазят тайните си.

Имаше ли намерение да действа? Да се опита да осъществи фантазията си?

Знаеше, че е глупаво, но не можеше да устои. Трябваше да стори нещо по въпроса.

Защо, запита се, това се случи? Всичко, което каза на Бет, беше абсолютната истина. Обичаше Рон. Той беше чудесен човек, изключително стабилен, добър любовник и може би най-добрият баща, когото можеше да иска за децата си — освен това беше най-добрият й приятел, по-добър дори и от Бет или друга от нейните приятелки. Какво си мислеше?

Отново отвори лаптопа, вторачи се в Халф Доум и пак го затвори.

Прекалено дълго време отдели на това. Държеше се абсурдно. Нямаше намерение да продължава да върви по този път и точка.

2

Малко след два часа Питър Аш вдигна телефона на бюрото си. Секретарката му каза, че жената, която се обажда, си казала името и обяснила, че го търси по личен въпрос, че двамата с него били приятели. Той толкова се беше задълбочил в стенограмата на показания, взети в средата на миналата седмица, че въобще не успя да се сети откъде познава Кейт Джеймисън, макар името да му звучеше бегло познато.

— Съжалявам — каза той, след като жената му каза „здравей". — Тереза каза, че въпросът е личен, но не мога да се сетя откъде се познаваме.

— Миналата седмица, в семейство Кук? Джеф и Бина. Бяхме заедно със съпруга ми Рон?

— О, да, разбира се, сега си спомням. Как мога да ти помогна?

— Малко ми е неловко, признавам си, тъй като едва се познаваме, но искам да разговаряме на четири очи по един правен въпрос, ако можеш да ми отделиш час или два.

Питър се подвоуми.

— Не искам да прибързвам със заключенията — каза той, — но не се занимавам със семейно право. Работата ми е насочена към корпоративното. Разводите не са ми специалност, макар че ако това е проблемът, мога да ти препоръчам един от партньорите ми.

— Не става въпрос за развод — отвърна Кейт. — Двамата с Рон сме си добре. Не искам да бъда мистериозна, но не желая да минавам през Рон, Джеф или някого другиго във фирмата им. Искам да запазя всичко за себе си, но ми е необходим правен съвет.

Последва кратка тишина. Най-накрай Питър отвърна:

— Госпожо Джеймисън…

— Моля те, наричай ме Кейт.

— Добре, Кейт. Трябва да призная, че това е един от най-интересните телефонни разговори, които съм провеждал през всичките си години във фирмата. За колко точно от времето ми говорим?

— Както казах по-рано — не мисля, че ще отнеме повече от час или два.

— Става все по-мистериозно.

— Не искам да те плаша. Просто се опитвам да запазя въпроса личен, а всички адвокати, които познавам — а аз познавам доста — познават други от своя страна. Затова ти се обадих, тъй като си един вид извън нашия личен кръг. Исках да разбера дали можеш да ми отделиш малко време. Не се чувствай задължен.

— Да, няма. Поласкан съм, че ми се обади. Сигурен съм, че мога да намеря час или два. Кога желаеш да дойдеш?

— Това е другият проблем.

— Моля?

— Предпочитам да не идвам в офиса ти, ако нямаш нищо против. Той е на „Ембаркадеро Две", нали?

— Да — отвърна Питър.

— Ако се появя там, има голяма вероятност да срещна някого, когото познавам, а не искам това да се случи.

— Нещата започват да стават все по-странни. Къде желаеш да се срещнем?

Кейт си пое дълбоко въздух.

— Имам наета стая в „Меридиън". — Хотелът се намираше на „Батъри Стрийт", на по-малко от двеста метра от офиса на Питър. — Осемстотин и дванадесети номер.

— Имаш предвид сега? Веднага?

— Надявам се. Помислих си, че мога да опитам. Наистина е доста важно. Ако можеш да дойдеш, разбира се.

След около десетина секунди мълчание Кейт се обади:

— Питър?

— Трябва да си призная, че ме плашиш малко.

— Няма никаква опасност. Обещавам. Просто не искам никой да ме вижда.

— Добре. Дай ми няколко минути да довърша работата си тук. Стая осемстотин и дванадесет, нали?

— Да.

— Добре. — Питър се подвоуми за последно. — Ще се видим след десетина минути.

Питър си мислеше, че независимо за какво искаше да говорят, това беше забавно. Дори да беше пълна загуба на време, със сигурност щеше да е по-интересно от работата над показанията, в която се беше потопил. Всъщност по-интересно от всичката му останала работа. Най-накрая беше изникнало нещо, което да го изкара от скуката и да му оправи деня. Само заради това си струваше да отиде и да разбере за какво става въпрос.

Затвори папката със стенограмата, избута стола си назад от бюрото и стана.

Кейт Джеймисън го беше уверила, че в необичайната й молба не се крие никаква опасност, но Питър отдели минута-две, за да помисли дали съществува възможност да попадне в капан или в някаква неприятна ситуация.

Колкото и да мислеше, не се сещаше за подобно нещо.

Нямаше проблем да си спомни Кейт Джеймисън от събота вечерта. Определено беше красавица. Много добре си спомняше това. Шибана кукличка, която си вървеше с пълния пакет — щастливо омъжена с две деца.

Определено не беше, помисли си Питър, шпионин на ЦРУ или агент на ФБР. Той, от своя страна, нямаше тайни или скрити намерения, нито работеше за чужда държава или терористична организация. Кейт Джеймисън нямаше да го чака с някой бияч в „Меридиън", който да го упои и да го вземе за заложник с цел откуп.

Въпреки това, макар че се надсмиваше на тези абсурдни идеи, Питър се спря на прага на офиса си и си каза, че независимо колко интересно звучеше тази ситуация, ако беше достатъчно умен, щеше да спре точно тук и да се върне към работата си.

Какво си мислеше? Не можеше просто да си тръгне и да остави офиса, за да се срещне с жена, която едва познаваше, в хотел в средата на деня.

Всичко това звучеше нелепо.

Трябваше да й звънне и да й обясни, че ако желае, може да дойде в офиса му да поговорят по проблема й или да си намери друг адвокат. Самата тя спомена, че познавала много такива.

Запита се отново дали не отива в „Меридиън" само защото тази жена беше изключително привлекателна? Не, настоя той. Това нямаше нищо общо. Тя се нуждаеше от помощ и по някаква причина се беше обърнала към него. Вероятно — както можеше да се заключи от разговора им по телефона — беше малко изплашена.

От нещо.

Трябваше само да отиде в „Меридиън", да я подържи за ръката, да й даде необходимия правен съвет и да я изпрати.

Определено нямаше от какво да се тревожи.

Тереза вдигна поглед от бюрото си, когато Питър изхвърча от офиса.

— Излизам да се напека малко на слънце и да си прочистя главата — обясни й той. — Ще се върна след час, най-много два.

Лицето на секретарката му помръкна от притеснение.

— Излизаш? Добре ли си? Ти никога не излизаш.

— Днес ще го сторя — отвърна Питър. — Работя над стенограмите. Ако не си почина малко, ще убия някого, а това няма да е хубаво, не мислиш ли?

Едва след като се качи в асансьора и тръгна надолу с него, осъзна, че беше излъгал Тереза. Защо го направи?

Питър се изправи пред вратата на стая 812. Сърцето туптеше като пневматичен чук в ушите му. Чувстваше се толкова замаян от прилива на адреналин, че се наложи да се подпре, за да се опомни.

Това, което правеше, не беше просто необичайно, помисли си той. Някак си не беше правилно. Не трябваше да е тук. Нямаше никакъв смисъл.

Пое си дълбоко въздух и през ума му мина мисълта да се обърне и да си тръгне, но след миг, сякаш не беше негова, ръката му се стрелна напред и почука два пъти на вратата.

— Секунда.

Чу приближаващи стъпки, а после и гласа й.

— Питър?

— Да. Аз съм.

Жената отвори вратата навътре, към себе си.

— Много ти благодаря, че дойде. Съжалявам за цялата тази потайност. — Тъй като стоеше в късия тъмен коридор, осветен единствено от прозорците на отсрещната стена на стаята, Кейт не беше нищо повече от силует. Лицето й беше скрито от сенките дори след като се отдръпна. — Влизай. Моля.

Питър затвори след себе си.

В дясната част на неосветения коридор имаше мрачна баня, а огромно легло и голям шкаф, върху който се намираше телевизор, бяха завзели по-голямата площ от стаята, като от едната им страна бяха разположени малко бюро с два стола от хром и кожа, а от другата — стъклена маса с още два стола.

На масата беше оставена неотворена бутилка с коркова тапа и две винени чаши. На Питър му беше необходим само един поглед, за да го разпознае като „Сребърен дъб" от Напа Вали, определено превъзходна бутилка вино, чието присъствие тук беше поредната мистерия.

Имаше усещането, че картината започва да му се изяснява.

Питър не можеше да се спре, следваше тази жена по петите на две крачки разстояние.

Дългите завеси бяха дръпнати и ярката слънчева светлина, която влизаше през прозорците, осветяваше задната част на стаята. Не можеше да отрече, че гледката пред него определено беше сензационна. На вечерята в семейство Кук в събота Кейт носеше дънки, ниски обувки и широк, почти безформен пуловер, изглеждаше добре заради естествената си привлекателност, но не чак толкова добре, че да спре движението. Днес петсантиметровите й токчета акцентираха чифт много добре оформени крака, които се губеха в черна кожена минипола, над която беше облякла смарагдовозелена копринена риза.

Гледката отзад, колкото и съблазнителна да беше, не го подготви за онова, което видя, когато се обърна към него. Не носеше сутиен и гърдите й изпъваха плата. Горните две копчета бяха откопчани.

Хипнотизиран от нея, Питър не можеше да помръдне.

Кейт го погледна и се усмихна, зелените й очи блестяха с игрив пламък.

— Преди да стигнем до въпроса, заради който те повиках тук, си мислех, че можем да започнем с малко вино, ако нямаш нищо против. Две и седма добра година ли е?

— „Сребърен дъб" — отвърна мъжът. — Всичките години са добри.

— Така си помислих и аз. — Кейт вдигна тирбушона. — Би ли го отворил?

Без да се усети, Питър вече държеше тирбушона и се пресягаше за бутилката.

— Опасявам се, че всичко това е малко необичайно за мен. Обикновено не пия от следобед. Приспива ми се.

— Ще ти налея само половин чаша. — Усмивката й го убеди. — Аз, от своя страна, мисля да си налея цяла. Дори две. Наистина. — Кейт го докосна по ръката. — Всичко е наред. Обещавам.

За Питър всичко не беше наред. Той имаше чувството, че този момент беше краят на нещо, краят на верността му към Джил и близнаците — към живота, който беше избрал да води. Краят идваше със забиването на острия тирбушон в корка.

— О, докато се справиш с това — каза Кейт, докосна го едва по рамото, мина покрай огромното легло и се насочи към коридора. — Извини ме за минутка.

Питър чу външната врата да се отваря и затваря, след което тя се върна при него.

Най-накрая успя да извади корковата тапа.

— Това прозвуча перфектно — каза Кейт. Питър доближи корка до носа си.

— Мирише добре — констатира той. Подаде й го. Тя го взе и го подуши.

— Става.

— Къде ходи току-що? — попита Питър.

— Поставих знака „Не безпокойте" на вратата — отвърна Кейт. — Можеш да си свалиш сакото, не се притеснявай. Настани се удобно. Ето.

Тя му помогна да го стори, остави го на облегалката на стола пред него, след което се обърна и положи длан върху гърдите му.

— Сърцето ти е полудяло — каза Кейт, след което добави: — Моето също. — Тя вдигна ръката му и я сложи върху гърдата си. — Усещаш ли?

3

Преживяването съответстваше изцяло на фантазията на Кейт.

След първата целувка Питър се беше отдръпнал, бореше се както с нейната настоятелност, така и със собствената си съвест, но в крайна сметка не успя да намери сили, за да й устои.

Веднъж започнали, сексът ги отведе на върха по два пъти през следващите деветдесет минути.

Кейт не помнеше да се е чувствала по-задоволена през целия си живот. Дори не беше осъзнавала досега колко е отчаяна.

Напълно сигурна беше, че същото се отнася и за Питър.

Доволна от случилото се, лежаща под топлите завивки, Кейт слушаше душа в банята. След минута Питър се появи с кърпа, увита около талията му. С печална полуусмивка й каза:

— Опасявам се, че не съм запознат с етикета — какво следва? Кейт се притисна във възглавницата, опряна в таблата на леглото, и издърпа завивката над гърдите си.

— Мисля, че трябва да се облечеш и да се върнеш на работа.

— Какво ще се случи с нас?

— Какво да се случи с нас?

Последва момент на колебание.

— Ще повторим ли всичко това отново?

— Не знам. Никога досега не съм го правила, знаеш ли?

— Не. Не знаех. Откъде бих могъл?

Кейт не обърна внимание на забележката му.

— Имам предвид, че всичко това е ново за мен.

След като си пое въздух, Питър седна на края на леглото.

— Не съм сигурен, че осъзнавам какво точно се случи.

Думите му я накараха да се усмихне едва.

— О, напълно наясно съм.

— Нямах това предвид.

— Не. — Стана по-сериозна: — Не, разбирам те.

— Не знам какво да мисля за случилото се. Имам предвид как точно се вписва в животите ни?

— Не съм убедена, че се вписва въобще. Наистина не знам.

— Значи спираме дотук?

— Така мисля. — Кейт се пресегна и докосна нежно крака му. — Не искам да ти усложнявам живота. Нашите животи.

Питър се засмя.

— Мисля, че си закъсняла с няколко часа. Но нека поне се разберем да не казваме на половинките си. Как ти звучи това?

— Разбира се, че няма да го правим.

— За теб няма проблем, така ли? Просто да забравим всичко?

— Ако е възможно. Ние сме разумни възрастни. Това е просто един следобед. Не е необходимо да се превръща в нещо повече.

— Съгласен. — Питър протегна ръка. — Стигнахме до споразумение.

Кейт пое ръката му и я разтърси.

— Имаме сделка — отвърна тя.

Кейт си хвана кола на „Юбер" от хотела до дома си.

Тя имаше свой собствен „Юбер" акаунт, който плащаше през своята „Американ Експрес", с която плати и хотелската стая. Тъй като всичко ставаше по електронен път, единствените доказателства за разходите й можеха да бъдат получени само онлайн, и то след въвеждане на паролата й.

Принципно Кейт се занимаваше с домакинските сметки, като беше наясно с всеки цент, който тя или Рон харчеха, с изключение на парите в брой на стойност хиляда и петстотин долара, които бяха „джобните" им. Съпругът й нямаше никаква идея какви бяха сметките им. Тя си беше създала удобна система, благодарение на която плащаше повечето от битовите сметки от чековата им сметка — ипотеката, лизингите на колите, газ, ток, различни застраховки, телефон, кабелна, обучението на децата и така нататък. Онова, което оставаше — кредитни карти, хранителни стоки, почистване на къщата, поддръжка на двора, разходи за дрехи — с времето също беше преминало към нейните задължения.

Кейт имаше бизнес диплома от Станфорд. След като завърши, работи две години в „Делойт", след което още три в местна фирма за рисков капитал, но тъй като Рон — който беше с пет години по-голям от нея — се справяше достатъчно добре в своята сфера, напусна работа, за да създадат семейство и да се отдаде на това да бъде родител.

През повечето дни децата й учеха до пет вечерта и не се прибираха по-рано от шест. Затова не се тревожеше, че ще се засече с тях. Колата я остави пред къщата й. Имаше вероятност някой от съседите да я види как изглежда, но поради тази причина беше облякла бежово палто, което покриваше миниполата, зелената копринена риза и светлото кожено сако. Токчетата бяха в чантата й, заменени от ниски обувки, които приличаха на балетни пантофки.

По време на случилото се Кейт не беше видяла никого и се съмняваше някой да беше видял нея. Макар денят да беше ясен и слънчев, вечерта беше захладняла и западният вятър беше прогонил пешеходците от „Вашингтон Стрийт".

Качи се горе и си облече дънките, туристическите обувки и суитчъра от Станфорд. След като Питър я остави сама в „Меридиън", тя също се възползва от хотелския душ, затова сега прекара няколко минути в банята със сешоара, за да се увери, че никъде не е останала влага. Окачи миниполата и сакото в гардероба, хвърли ризата и бельото си в коша за пране, след което пусна пералнята.

Отиде в кухнята, отвори бутилка бордо „Франсис Копола", наля една чаша и я изхвърли в мивката. Наля си още един пръст, остави отворената бутилка на плота и отнесе чашата със себе си в дневната, където седна на любимия си фотьойл за четене и вдигна краката си на табуретката.

Най-накрая затвори очи и си позволи да въздъхне с облекчение.

Намираше се у дома, в безопасност, неразкрита.

Вече всички можеха да се прибират — Рон, Ейдън, Джейни. Беше готова за тях. Беше готова да се върне към нормалния си живот, към истинския си живот.

Джил Аш погледна кухненския часовник, когато чу вратата на гаража да се отваря. 8:45. Подсуши си ръцете — току-що беше приключила с миенето на чиниите от вечерята.

Когато Питър влезе, тя отиде при него, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. Изглеждаше изтощен, очите му бяха подпухнали, а раменете увиснали.

— Как е възможно да работиш тринадесет часа и пак да миришеш добре? — попита го съпругата му. — Аромат на вино ли усещам?

Питър остави тежкото си адвокатско куфарче на пода.

— Джери отвори бутилка, за да отпразнуваме нещо, и изпих половин чаша, преди да си тръгна. „Сребърен дъб".

— Мале, мале. Явно случаят е бил сериозен.

— Явно. Дори не го попитах какво празнува. Достатъчно се задържах на работа. — Огледа ъглите на стаята, след което погледна съпругата си в очите. — Толкова е хубаво човек да се прибере у дома.

— Така е. Знам. Аз също се радвам, че се прибра. Неприятно е, когато закъсняваш като днес. Дори като се обадиш да ме предупредиш. Тревожа се.

— Затова се обаждам. За да не се тревожиш.

— Знам. Но въпреки това не мога да се спра. Ял ли си?

— Опасявам се, че не стигнах дотам.

— Нали се сещаш какво повтаряме постоянно на децата, че тялото е машина, която има нужда от гориво?

— Знам. Ако се бях сетил, щях да хапна нещо.

— И за това си има приказка. Но за щастие, остана половин лазаня, все още е топла.

— Пак ме спасяваш — отвърна Питър. — Ела за минутка. Джил се отпусна в прегръдките на съпруга си и усети как ръцете му се увиват силно около нея. Той я целуна по главата.

— Обичам те.

— Така и трябва. — Тя го стисна и отново го целуна, но този път по устните. — Добре, а сега сядай. Искаш ли още вино?

Питър си издърпа стол.

— Не виждам как може да ми навреди.

Джил сипа чаша вино и на себе си и седна срещу съпруга си на кухненската маса.

Момчетата, Ерик и Тайлър, бяха навън със свои приятели — или поне така казаха. Двамата бяха последна година в „Лоуел" и вече бяха приети в колеж — Ерик в „Бъркли", а Тайлър в „Чико Стейт", затова отдадеността им към ученето беше със замиращи функции. Питър и Джил бяха сигурни, че момчетата не се занимават с учене в момента.

— Просто не искам да прецакат нещо този срок — каза Джил — и приемът им да бъде анулиран.

— Няма да се случи — успокои я Питър. — Ще се наложи да убият някого от учителите си или да подпалят училището, за да получат по-ниска оценка от петица. Или нещо също толкова лошо. Всеки знае, че изискванията към завършващите не са от най-строгите, говори се, че е необходимо единствено да ходят на училище, за да завършат.

— Да, но въпросът с ходенето…

— Не съм чул да бягат от часовете. Да не би да го правят?

— Не.

— Значи няма проблем. Те са добри деца, Джил. Стигнаха дотук. Няма да се прецакат последния месец.

— Да се надяваме, че си прав. — Жената въздъхна. — Иска ми се да не излизаха всяка вечер. Може би трябва да им кажем да се прибират по-рано.

— Скъпа, те са на осемнадесет. След шест месеца ще живеят свои животи, дори няма да останат в къщата. Нека му отпуснат малко края. Можем да гледаме на всичко това като на добра тренировка за нас, а и за тях.

— На мен не ми харесва. Не знам защо просто не канят приятелите си тук дори само за да се размотават, вместо да ходят Бог знае къде всяка вечер.

— Наистина ли искаш банда тийнейджъри да ти се мотат в краката всяка вечер? Внимавай какво си пожелаваш.

Джил кимна и взе чашата си с вино.

— Знам. Прав си. Добре, спирам. — Посочи към чинията му. — Не си ли гладен?

— Май не. — Питър също погледна чинията си и внимателно остави вилицата. — Знаеш ли — започна той, — сега, като се замисля, мисля, че може да се разболявам. Въобще не се чувствам добре.

— Работиш прекалено много. Прибираш се почти в девет. Това е прекалено дълъг работен ден дори за съдружник, а ти си партньор, ако си спомням добре.

— Такъв съм. — Питър сви рамене. — Съгласен съм с теб, но всички сме наясно каква е работата понякога. Не искам да съм човекът, който опропастява партито, но имаш ли нещо против да се кача и да си легна? Чувствам се премазан.

Лицето на Джил се изкриви от притеснение, тя застана до съпруга си и сложи длан на челото му.

— Нямаш температура.

— Не, нямам. Просто не се чувствам добре.

— Добре. Качвай се. Искаш ли да дойда да те завия?

— Благодаря ти, но мисля, че ще се справя сам. До сутринта ще се оправя.

— Ако ли не, оставаш вкъщи.

— Съгласен съм, но първо да стигнем дотам. Междувременно…

— Върви — каза му Джил. — Наспи се.

Когато Джил легна в леглото до Питър, часът беше 22:45, а той още не беше заспал. Обърна се с лице към нея, престори се, че тъкмо се събужда от дълбок сън, прегърна я силно и отново се отпусна.

Синовете му се прибраха в 00:43. Питър се измъкна от леглото — както беше по тениска и шорти — и слезе долу в кухнята, за да ги види. Бяха нападнали хладилника.

— Здрасти, момчета.

— Здрасти, татко — отвърнаха му в унисон.

— Утре не сте ли на училище? Близнаците се погледнаха един друг виновно.

— Само питам. Малко късничко се прибирате за делнична вечер, а? Знам, че смятате, че с майка ви не се тревожим, но все пак наближава един, нали?

Ерик пое защитата им:

— Сега ще ни кажеш, че след полунощ не се случва нищо хубаво. Мисля, че сме чували тази лекция един-два пъти.

— Знаете ли защо? Защото е истина.

— Стига де, татко, вече сме си у дома. Утре всичко ще е наред — намеси се Тайлър.

— Знам — съгласи се Питър. — Но все пак можете да се прибират до полунощ през седмицата, както мисля, че вече сме говорили един-два пъти. Поне заради мен и майка ви, ако не заради друго. Смятате ли, че ще се справите?

— Вероятно — отвърна Тайлър.

— Вероятно е добро начало — каза Питър. — Ерик? Ти какво ще кажеш?

— Твоята къща, твоите правила — отвърна синът му и артистично сви рамене.

Питър изпита силното желание да удари по рамото невъзпитаното си дете, но вместо това само кимна.

— Отговорът е приемлив — съгласи се той. — Ще се видим на сутринта, момчета.

Сигурно минаваше 3:00 часа, а Питър дори не бе задрямал. Беше се завил с едно вълнено одеяло на кожения диван в дневната.

Откакто се беше качил горе, преживяваше следобеда отново и отново. Все още не можеше да повярва, че се беше случило, че беше станал част — и то по свое собствено желание — от цялото това нещо. Проследи стъпките, които ги бяха довели до случилото се: странния телефонен разговор, който трябваше да прекрати още на секундата, лъжата, с която се оправда пред Тереза, разходката до хотела, почукването на вратата. Очакването тя да му отвори.

Имаше толкова много възможности да се оттегли, но не се беше възползвал от нито една от тях.

Защо не го беше направил? Какво си мислеше?

Нямаше спор, когато беше по-млад, току-що върнал се от „Пустинна буря", му отпусна края. След онова, което преживя там, имаше чувството, че светът му е длъжник. Затова бъркаше в меда, когато можеше — което си беше доста често — и дори продължи с онова поведение известно време, след като се ожени за Джил, особено след появата на близнаците, когато тя винаги беше прекалено изморена или просто незаинтересувана. Тогава не смяташе, че е голяма работа, но когато съпругата му го хвана и го заплаши, че ще вземе къщата и половината му пари, се спря и създаде поносими, дори добри сексуални взаимоотношения с нея, насили се да живее по този начин и се убеди, че това му е достатъчно. Все пак такъв беше животът на хората на тяхната възраст. Вече беше баща и трябваше да дава пример на децата си.

Налагаше се да се откаже от другото нещо.

Ако не го стореше, въобще не се съмняваше, че Джил щеше да го унищожи — финансово, професионално и по всякакъв друг начин.

Днес обаче му се случи Кейт Джеймисън.

Как, зачуди се Питър, позволи подобна опасност да се появи в живота му?

Може би в крайна сметка не постъпи глупаво. Изцяло се беше отдал на съпругата и вироглавите си синове. Може би светът все още му беше длъжник.

Раздаваше се целият — своите енергия и страст, — а какво получаваше насреща?

Запозна се с Кейт преди по-малко от седмица и сега изведнъж тя се беше превърнала в един от най-важните хора в живота му. Питър нямаше контрол или власт над нея, не знаеше какво иска или какво прави. Той й беше дал възможността да опропасти всичко, което беше изградил и за което му пукаше. Дори по-лошо, тя го беше накарала да осъзнае, че не му пукаше за живота, който води. Може би просто го беше надраснал.

Случилото се не можеше да се поправи. Възможно ли беше обаче да остане заровено и забравено завинаги? Не можеше да си го представи, защото не беше способен да контролира една загнездила се в ума му мисъл: независимо какво беше казала Кейт, трябваше да я види отново. Живите спомени след онази първа целувка се повтаряха отново и отново в главата му и надделяваха над угризенията му.

Обърна се на дивана и изпусна неволен стон.

— Питър? — Джил стоеше на прага на вратата, просто един силует в мрака. — Добре ли си?

— Просто не ми се спи — отвърна той. — Не исках да те събудя.

Съпругата му отиде на дивана при него и седна.

— Първо не можеш да ядеш, а сега не можеш да спиш.

— Знам. Не ми е ден.

— Да направя ли нещо за теб? Да ти донеса чай? Питър изпусна дълга въздишка.

— Не мисля. Просто трябва да оставя мозъка ми да почине.

— Мислиш ли, че ще ти мине?

— Вероятно. Трябва да мине.

— Онези хора, които и да са те, са просто клиенти, не са част от живота ти. Нали разбираш това?

— Да. Опитвам се.

— Сигурна съм, че ще се справиш. — Джил докосна лицето му в мрака. — Не те критикувам, скъпи. Просто отбелязвам. — След минута каза: — Ако се качиш горе, мога да те разтрия.

Дълбока въздишка.

— Може би ще помогне.

— Във всеки случай ще е по-добре, отколкото да се свиваш на дивана цяла нощ.

Питър въздъхна отново.

— Права си.

— Добре. — Джил го хвана за ръката и му помогна да стане. — Идвай тогава. Не искам да се сърдиш, но ще ти изключа алармата.

4

Сержант Бет Тъли знаеше, че не оръжията, а хората убиваха хора. През всичките си осем години като инспектор, а и от времето, през което беше полицейски патрул, тя си падаше по тях. Обичаше своя „Глок". Харесваше й да ходи на стрелбището, за да поддържа форма, наслаждаваше се на времето, прекарано с колегите й, през което стреляше на воля по мишени с най-различни патрони и огнестрелни оръжия. Досега не й се беше налагало да използва пистолета си по време на изпълнението на служебния дълг, но това не й пречеше да се чувства спокойна, като го носеше всеки ден. Нямаше представа какво би било усещането да е без него, и въобще не й се искаше да разбира.

Независимо от това трябваше да признае, че оръжията често допринасяха за ескалирането на насилието и стигането до убийство. По време на една семейна свада съпругът и съпругата можеха да прибегнат до удари с тежки предмети, хвърляне на чинии и друга посуда, че дори и използването на кухненски ножове, но доста рядко тези импровизирани оръжия — грабнати случайно и използвани в разгара на скандала — довеждаха до фатален край.

От друга страна, ако в семейството имаше пистолет, шансовете някой да бъде убит се покачваха значително.

Бет не одобряваше забраните за притежание. По нейно мнение всеки гражданин в страната имаше абсолютното право да разполага с колкото си оръжия пожелаеше. Но днес семейство Риналди щяха да са живи, ако нямаха оръжие в къщата си. Бет отбеляза това през своя партньор Айзенхауер (Айк) Маккафри.

Айк, четиридесет и две годишен кльощав червенокос мъж с белези от акне по лицето и светлосини очи, не беше на същото мнение.

— Не съм съгласен. Ако нямаха пистолет, тя просто щеше да го наръга или пребие. Щом е решила да го убие, щеше да намери начин.

— Добре, за него съм съгласна. Но защо се е самоубила след това? — попита Бет. — И с какво щеше да го стори, ако нямаха огнестрелно оръжие? Щеше да се удря до смърт с точилката ли? Или да се наръга в окото? Не мисля. Просто искам да кажа, че ако нямаха пистолет, поне госпожа Риналди щеше да е жива. Дори двамата можеше да са живи.

— Добре де, добре. Като че ли да останат живи, би било нещо положително в този случай. По този начин, с един бърз и безболезнен изстрел в главата, тя е спестила нашето време и разходите за съдебен процес. От друга страна, ако нямаха пистолет, говорим за десет години затвор и три хранения на ден, които не са никак евтини. А самият факт, че са имали огнестрелно оръжие и са го използвали ефективно… хей, жената е спестила милиони долари на добрите данъкоплатци, а може би и повече, защото винаги съществува възможността в затвора да се разболее и да е необходимо лечение на някое бавно дегенеративно заболяване, вместо просто да я оставят да умре от старост. С достойнство, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Бет. — Очевидно е — още повече като излиза от устата на такава чувствителна душа като теб.

Стояха на балкона на апартамента на семейство Риналди, четири етажа над „Калифорния Стрийт" и недалеч от собствения дом на Бет на „Лейк Стрийт". Екипът на криминолозите беше вътре и разследваше случилото се: както изглеждаше, по-рано този петък сутринта Шанън беше застреляла Франк в спалнята, а след това и себе си в кухнята.

Пистолетът все още се намираше на кухненския под, на около метър от тялото на жената.

Айк прекрачи плъзгащата се врата, огледа местопрестъплението и се върна при партньорката си.

— Какво мислиш? — попита той. — Като оставим философстването настрана, приключихме ли тук? Няма съмнение какво се е случило, нали?

— Никакво — отвърна Бет. — Убийство с огнестрелно оръжие.

— Това също. Но имам предвид за свадата?

Бет си помисли, че всичко беше като по учебник, истинско клише. Мъжете, които биваха застрелвани от жените си в спалнята, обикновено бяха неверни.

— Застреляла го е в леглото, Айк. Символизмът е пределно ясен. Той й е изневерявал и тя е разбрала. Вероятно се е обаждал на любовницата си през половин час. Когато проверим телефона му, ще се увериш, че съм права.

— Смяташ, че е очевидно, така ли?

— Да. — Бет сви рамене. — Ти не си такъв, разбира се, но общо взето мъжете са доста глупави.

Бет не смяташе, че мъжете държат монопола над тъпотата. И жените често оглупяваха.

След обезпокоителния разговор с най-добрата й приятелка Кейт миналия вторник случаят на Риналди беше точен пример какво можеше да се обърка в една такава ситуация. Нямаше да е зле да се вземе поука от него.

Както беше предвидила, в изходящите обаждания в телефона на Франк Риналди имаше един номер, който се повтаряше около милион пъти през изминалия месец. Когато Бет го набра в 10:30 часа тази сутрин, получи отговор от млада жена:

— Франк? Къде беше? Толкова се тревожех за теб.

Бет се представи и й сподели лошите новини. Младата жена, Лори Шоу, се пречупи и плака пет минути на телефона, което разтърси Бет повече от обичайното.

По-късно Бет стоеше на бюрото си на четвъртия етаж на Съдебната палата на Сан Франциско и държеше телефона си в ръка. Айк беше излязъл, за да купи китайско за обяд, което й осигури известно време на спокойствие.

Кейт звучеше весела и щастлива, но след първите няколко думи на Бет усети нещо в гласа й.

— Какво има? — попита тя. — Нещо не е наред ли? Кажи ми.

Бет въздъхна не само заради прямотата на Кейт, но и заради възможността да сподели бремето, с което се беше натоварила.

— Всичко е заради моя свят. Този, в който живея. Не че не съм искала да е такъв. Не казвам това. Но понякога е доста гаден.

— Какво се е случило?

Бет се взе в ръце, изпусна въздишка и обясни:

— Обадих се на това момиче преди около час, защото номерът й беше в телефона на мъж, убит от съпругата си. Оказа се, че й е бил любовник, и смъртта му тотално я пречупи. Човекът бил любовта на живота й. Имали намерение да се оженят веднага след като той се разведе…

— Смотаняк.

— Знам. Наистина. Но във всеки случай, тя му е вярвала.

— Разбира се. Винаги им вярват, нали? Имали ли са деца?

— Не.

— Е, трябва да благодарим на бог за това.

— Както и да е — продължи Бет, — казах ли ти, че съпругата му го е убила? Застреляла го е в леглото, след което е застреляла и себе си.

— Господи, Бет. Така ли мина сутринта ти? Не знам как издържаш. Имам предвид, че виждаш всички тези неща в действителност, нали? Не е като да ги чуеш по новините.

— Не. Не е като да ги чуеш по новините, никак даже. Доста по-истинско е. — Бет реши да предаде своето не толкова скрито послание: — Хората не осъзнават, че изневерите имат последици.

Кейт не отговори нищо.

Бет я притисна.

— Това момиче беше смазано. Сякаш беше настъпил краят и на нейния живот. Не можеше да спре да плаче, не можеше да повярва, че това наистина се беше случило. Исках да й кажа, че е трябвало да помисли какво може да стане, преди да реши да спи с нечий чужд съпруг, но предполагам, че съвсем скоро ще осъзнае това. Нямаше нужда да й изнасям лекция, не и сега. Но поне е можела да помисли за… — не довърши изречението.

— Всичко е толкова тъжно — отвърна Кейт. — Можело е да се избегне.

— Сърцераздирателно е — съгласи се Бет. — Ето го и партньора ми, носи ни обяда. Искаш ли да си направим разходка следващата седмица?

— Вторник?

— Ще си я впиша в графика. Благодаря ти, че ме изслуша, Кейт. Извинявай, че ти споделих всичко това.

— Винаги съм насреща. Обичам те, знаеш го, и една от причините за това е начинът, по който приемаш нещата.

— Аз също те обичам — отвърна Бет. — Ще се видим във вторник.

Питър стана от леглото малко преди обяд.

Обу си стари панталони „Докърс" и сива тениска „Найк", след което слезе долу в празната къща. Джил му беше оставила бележка на плота в кухнята: „Забранявам ти да ходиш на работа. Също така те обичам изключително много. В хладилника има фритата. Обичам те (пак), Джилбъг".

Питър се запита дали е възможно съпругата му да беше разбрала. Не можеше да си представи как, освен ако не беше говорил насън. Дори тогава би измислил добро оправдание. В началото на брака им Джил беше изкрещяла два пъти посред нощ името на Джими, един от бившите й приятели, с когото беше скъсала преди много време.

Но — мисълта се появи неканена и го накара да се запита за първи път — наистина ли беше приключила с него? Кой можеше да каже дали съпругата му не му беше изневерявала по някое време?

— Не е — каза Питър на глас с погнусен тон. — Сигурен съм. Нямаше намерение да я обвинява.

Решението стоеше пред него и му се присмиваше. Химикалка и листчета. Седна на един от столовете до плота и ги взе. Не. Не можеше да остави бележка.

Трябваше да поговори с нея лично. Поне толкова й дължеше. Можеше да й се обади в службата още сега, да я помоли да се прибере и да й съобщи, че ще се изнесе, че ще отидат на семеен консултант или каквото пожелае тя. Щеше да й се реваншира, ако можеше. Някак си. Нямаше извинение, просто беше слаб и прецака нещата. Нямаше думи, с които да й покаже колко много съжалява.

Проблемът беше, че съвсем не се чувстваше така. В него говореше навикът, придобит от дните, в които живееше в сянката на вината.

Можеше, разбира се, да спести болката на всички и просто да не й казва. Да остави глупавата случка зад себе си. Кейт Джеймисън никога нямаше да бъде част от неговия живот. Тя нямаше намерение да започва връзка с него. Вече му беше обяснила това. Нямаше намерение да разрушава семейството си, както не искаше да вреди и на неговото. Щом нямаха намерение да говорят за това и да го повтарят отново, то нямаше нужда някой да научава за него.

Така Джил нямаше да бъде наранена. Струваше си дори само заради тази причина.

Но тук се обаждаше друг навик. Искаше ли да продължава да води живот, в който да предпазва Джил от реалността? Защо не се замислеше за собственото си щастие, за собствените си нужди? Не искаше ли да се чувства жив?

С тишината, с която беше свикнал, щеше да прекара остатъка от дните си в опити да й се реваншира. Нямаше да има нужда да й обяснява защо се е превърнал в по-добър съпруг, глава на семейството, баща, любовник, човек. Щеше изцяло да се отдаде на новия им живот заедно. И никога повече нямаше да го застраши.

Адвокатът в него не беше съгласен, защото в такъв случай всичко щеше да е изградено на една лъжа. Възможно ли беше да се създаде хубав живот на подобна основа?

Не можеше. Невъзможно беше.

Трябваше да й каже. Това беше единственият начин.

Стана от стола и отиде до телефона. Започна да набира служебния номер на Джил, но се спря и остави слушалката.

Не прави нищо, каза си, преди да обмислиш последиците в краткосрочен и дългосрочен план.

Не можеше да си позволи още една грешка. Трябваше да помисли и да се увери, че постъпва правилно. Не биваше да опропастява всичко с (поредния) глупав ход.

Трябваше да избягва отчаяните действия.

Всичко зависеше от това.

Кейт и Рон имаха традиция за първия петък от месеца, която водеше своето начало, откакто Кейт напусна местната фирма за рисков капитал, и сега, седемнадесет години по-късно, на стената на уединеното сепаре за двама в задната част на „Самс Грил" имаше малка месингова плочка, на която бяха гравирани имената им. Това беше един малък източник на гордост за тях, затова, когато Кейт се разположи на мястото си, първото нещо, което направи, беше да си целуне пръстите на ръката и да ги допре до табелката. Рон отпи от мартинито си и й кимна в знак, че и той беше изпълнил същия ритуал. Остави чашата си със столче и попита:

— Знаеш ли какъв ден е днес?

— Трябва ми жокер.

— Незначително събитие.

— Хмм. — Кейт взе чашата си и отпи малка глътка от нея. — Колко незначително?

— Средна работа. Средно незначително. Въпреки това — истинско.

— Дай ми още един жокер.

— Добре. Двамата с теб, без децата.

Кейт се облегна назад, скръсти ръце и се нацупи — беше много сладка така. Най-накрая срещна погледа на съпруга си, вдигна пръст и посочи.

— Плочката.

— Добра си — отвърна Рон впечатлен. — Какво за нея?

— Имаме юбилей.

Мъжът се ухили и кимна възхитен.

— Би ли повярвала, ако ти кажа, че числото, за което говорим, е двеста?

— Бих — отвърна Кейт, — само дето знам, че не сме чак толкова стари.

— Ах, забравяш, че времето, прекарано в „Самс Грил", не те състарява, така че сме спестили поне половин година.

— В такъв случай допускам, че има някаква минимална възможност да си прав, старче.

Появи се любимият им сервитьор Стефано, който взе поръчката им за бутилка шампанско „Рьодерер", с което да отбележат годишнината си. Когато мъжът се оттегли и затвори завесите след себе си, Кейт бързо се изправи, наведе се над масата и целуна Рон.

— Здрасти — каза му тя.

— Здрасти и на теб. Искаш ли още една?

— Само гледай да я бива.

Рон сложи ръка на врата на съпругата си и я придърпа към себе си за момент.

— Тази как беше? — попита той, когато я пусна.

— Задоволителна. Доста прилична даже. — Все още усмихната, Кейт се върна на мястото си и отново посочи към плочката. — Каква методология използва, за да изчислиш, че числото е двеста?

Рон също й се усмихна.

— Имаш ли представа колко е чудесно да излезеш с красива жена, която използва думата „методология" правилно?

— И забавна?

— Да, също така и забавна.

Кейт беше изпънала лявата си ръка на масата и Рон я хвана.

— Методологията — напомни му тя.

— Веднага. Нека започнем с няколко предположения — каза мъжът и ги изложи пред нея: средно бяха идвали по дванадесет пъти на година за шест и половина години, преди ресторантът да сложи плочката им, и още единадесет години след това, минус един пропуск на година поради една или друга причина, което ги отвеждаше точно до тяхното посещение номер двеста или някъде около него. — Казвам да го обявим за незначително събитие в живота си и да празнуваме.

— Незначително събитие да е тогава.

— В светлината на това… — Рон бръкна в джоба на сакото си, извади малка кафява филцова кутийка и й я подаде. — За моята партньорка във всичките двеста първи петъци.

Очите на Кейт заблестяха, когато взе кутийката и я отвори. Вътре намери черна перла със златна верижка. Поклати глава. Въздъхна и каза:

— Прекалено си добър, знаеш ли това? Как успях да те задържа?

— Сигурно заради хубавия живот. — Рон сви рамене. — Видях я на една витрина и тя ми проговори. Нямаш други черни перли, нали?

— Знаеш, че нямам. — Кейт закопча верижката на врата си. — Никога няма да я сваля.

След обяда, все още леко замаяна от шампанското, Кейт реши да се разходи в центъра, като си проправяше път през небостъргачите във финансовия район и накрая сви покрай сградите на „Ембаркадеро", където знаеше, че се помещава адвокатската кантора на Питър.

Неусетно се озова пред Фери Билдинг.

В този топъл и слънчев петъчен следобед мястото беше оживено от туристи и местни, които пазаруваха за уикенда. Кейт разгледа щандовете със съдове за готвене, спря се на „екстра върджин" зехтините, сушените гъби, прошутото. Отби се в месарницата на „Голдън Гейт", откъдето реши да купи необходимото за една специална вечеря, с която да благодари отново на Рон за черната перла, а именно голямо парче филе от еленово месо, което му беше любимо. Приготвяше го леко кърваво реър и го сервираше с печени зеленчуци — моркови, див копър, картофи, праз — и бутилка „Сребърен дъб".

Или не. Не „Сребърен дъб".

Може би бордото щеше да е по-добър избор.

Не очакваше да види Питър тук, но дори малката възможност да се засекат, я накара да тръпне в очакване, докато си проправяше път през тълпата от хора. Постоянно някой, който можеше да е той — но се оказваше, че не е — се появяваше в периферията на зрението й всеки път, в който завиваше зад ъгъла; това очакване беше също толкова силно, колкото е ефектът от шампанското. Макар да го правеше неволно, на всеки две минути слагаше ръка на корема си и си поемаше въздух.

Йерусалимският артишок изглеждаше чудесно и перфектно щеше да се впише с другите зеленчуци, помисли си Кейт.

Натоварена с покупките си, тя се насочи към женската тоалетна. Смяташе след това да излезе навън на слънце, да пие едно капучино и да наблюдава кея, преди да си хване кола на „Юбер", която да я закара у дома. В коридора забеляза може би един от последните публични телефони в Сан Франциско; определено не можеше да се сети за друг.

Една силно татуирана млада жена с пиърсинги, черен потник и отрязани дънки, розова коса и пръстен в носа, стоеше със слушалки в ушите и се смееше пискливо, с което печелеше неодобрителните погледи на минувачите.

Навън Кейт седна на една малка маса, където се наслаждаваше на чудесното кафе и хубавото време. Струваше й се почти нереално, толкова й беше приятно тук, в такава близост до водата, където обикновено се зараждаше следобедният бриз.

Докато отпиваше от кафето си, пристигна един от фериботите и от него слязоха ентусиазирани и радостни пътници. Човекът, седял на масата до нея, беше оставил нещо подобно на кроасан и внезапно една голяма чайка се спусна точно над главата й, сграбчи го и отлетя, за да бъде веднага нападната от друга двойка птици, които кряскаха и създаваха невероятна птича драма.

В същото време момичето с розовата коса, което използваше публичния телефон, излезе от сградата. Забеляза, че Кейт я гледа, но без добре познатия й осъдителен поглед, усмихна й се и й кимна, след което продължи да върви по кея, зави и се изгуби.

Кейт се наслади на последната глътка от кафето си, която беше изключително сладка заради останките неразтворена захар. Провери колко е часът и видя, че е станало три — почти същото време, по което му се обади вчера. Можеше да стои тук колкото си иска и…

Очакването, което се беше зародило в нея, когато седна да пие кафе, от едва забележимо беше изпълнило всяка клетка на тялото й.

Кейт събра нещата си, избута стола назад от масата и стана.

Нямаше да му се обажда от мобилния си телефон. Прекалено рисковано беше. Момичето с розовата коса, което говореше по публичния, беше знак, който не биваше да пренебрегва.

Така или иначе, имаше намерение да се вслуша в съдбата. Смяташе да се остави в нейните ръце. Ако някой друг използваше телефона, когато стигнеше до него…

— Здравейте. Мога ли да разговарям с Питър?

— Не е в офиса. Ще оставите ли съобщение? Или желаете да ви свържа с гласовата му поща?

— Знаете ли как мога да го открия?

— Съжалявам, но нямам представа. Господин Аш проверява редовно гласовата си поща. Ще ви се обади веднага.

— Добре. Благодаря ви. Свържете ме с гласовата му поща.

— Секунда. Готово.

След като й каза „здравей", Тереза му отвърна, че звучи ужасно.

— Благодаря ти — отвърна Питър. — Хубаво е да го чуя. Също така се чувствам ужасно. Не мога и да спя.

— Депресиран ли си?

— Донякъде. Както и да е, обаждам се, за да проверя какво е положението. Има ли нещо, което трябва да знам?

— Не. Спокойно е. Провери ли си гласовата поща?

— Точно преди да ти се обадя. Нямаше нищо.

— Хмм. Странно.

— Защо?

— Една жена те търси преди двадесет минути. Свързах я с гласовата ти поща. Не ти ли е оставила съобщение?

— Очевидно не. Каза ли коя е? За какво става въпрос? Дали е важно?

— Не, нищо не спомена, но приличаше много на жената, която се обади вчера, и каза, че ти е лична приятелка. Сигурен ли си, че не ти е оставила някакво съобщение на гласовата?

— Сигурен съм. Няма нищо.

— О, добре тогава. Ако е важно — каза Тереза, — ще се обади отново.

5

Доброто им настроение от „Самс Грил" се беше запазило през целия ден. Рон и Кейт седяха в дневната и чакаха децата им да се приберат от училище. Часът беше малко след шест. Кейт стоеше пред големите прозорци в предната част на къщата и наблюдаваше улицата през вътрешните щори. Слънцето беше ниско на запад и къпеше цялата улица в мека жълта светлина. Топлите му лъчи не можеха да проникнат вътре в къщата.

Рон седеше в своя фотьойл за четене. Кейт се беше появила преди минута, беше му подала тежка чаша, пълна до половината с уиски, и беше отишла да погледне през прозорците.

Той каза зад нея:

— Може би трябва да отидеш да ми налееш още едно питие, докато се наслаждавам на това.

Кейт се обърна към него.

— Когато си готов, ще обсъдим следващото. — Тя отиде при него, седна на облегалката на фотьойла и докосна черната перла на верижката. — Все още не мога да повярвам, че ми подари това нещо.

Рон вдигна поглед.

— Смяната на темата няма да помогне. — Отпи сериозна глътка от питието си. — Радвам се, че ти харесва.

— Великолепно е. — Кейт сложи ръка на рамото му. — Приготвям чудесна вечеря. Всичко ще бъде наред.

— Може би няма.

— Разбира се, че ще бъде. Това е просто един клиент. Губил си клиенти и преди.

— Не и като този. Спечелихме десет милиона долара миналата година и дванадесет предишната. Това не са пари, които можеш да изкараш за няколко седмици. А шибаният Джеф…

— Не е виновен той, Рон, просто…

— Не се заблуждавай за шибания Джеф. Той все още работи с „Текей", шибания ми клиент, защото не Джеф прецака нещата. Аз бях. Само дето не прецаках всичко. Направих каквото трябва. Предвид онова, с което трябваше да работя — тези хора просто не искат да повярват, че американските закони не позволяват да извършват такава дейност. Не ми пука, че в Япония или Китай е позволено. Нагласянето на цените тук е престъпление. Аз ги спасих. Постигнах огромен успех, най-добрия възможен резултат. Най-добрия.

— Сигурна съм, че е така, Рон, но…

— Но междувременно — съпругът й вече се беше въодушевил — заради моето посрамване и недостойно поведение трябваше да се поклоня пред шибания господин Хироши и да му кажа, че напускам. Докато в същото време спечелих проклетото дело и го предпазих от влизане в затвора. Голяма работа, че трима от хората му ще бъдат тикнати зад решетките? Ще получат минимални присъди — не повече от две години, пред доста по-сериозни алтернативи. Самият Хироши щеше да получи двадесет. Знаеш ли кой му спаси задника? Искаш ли да познаеш?

— Не — отвърна Кейт. — Знам, че си бил ти. Всички знаят, че си бил ти.

— Питай Джеф дали е така.

— Джеф също знае, Рон. Наистина.

— Каква полза имам от това? Каква полза имаме ние от това? Джеф трябваше да ме подкрепи и да ги остави да се шибат. Вместо това той любезно се съгласи да ги представя и да ме държи настрана. О, и след като той ще работи с „Текей", а не аз, неговите доходи се увеличават, а моите намаляват. Но това няма значение — какво, по дяволите, да правя със съдружниците си? И със собствените си акции?

— Какво си очаквал да направи Джеф, Рон? „Текей" все още е с вашата фирма, при вас е, момчета. Джеф не може да се откаже от десет милиона годишно.

— Естествено, че може! Бина не си знае парите. Все още получава доста добри доходи. Можеше да ме подкрепи, вместо да ме хвърли на вълците. — Рон отпи нова голяма глътка и най-накрая се успокои малко. — Може би ще напусна. Ще започна наново сам.

Кейт стисна рамото му.

— Нека първо видим как ще се развият нещата — каза тя. — Не е необходимо да взимаш решението днес.

Кейт стана и отиде отново до щорите, за да погледне навън.

— Децата се прибират. Най-накрая. Слава Богу. — Млъкна, за да си поеме въздух. — Не мисля, че трябва да викаме на Ейдън.

— Не. — Рон наклони чашата си на една страна. — Опазил ни бог да покажем гнева си пред нашите шибани сладурчета, които до голяма степен спомогнаха още повече да ми се прецака денят.

Кейт поклати глава.

— Няма да се почувстваш по-добре.

— Не се знае. Много ми се иска поне веднъж да опитам и да видя какво ще излезе. Кой знае, може би през всичките тези години сме бъркали, когато сме се осланяли на мира, любовта и разбирателството.

— Справяме се добре. Ейдън е добро хлапе. Ще разберем каква е причината за всичко. Викането няма да го научи на нищо, само ще му покаже колко страшен можеш да бъдеш.

— Може би искам точно това?

Кейт отиде до фотьойла на съпруга си и падна на колене пред него. Сложи ръце върху неговите, наведе се и го целуна.

— Нямаш нужда да бъдеш лош. Искаш да те обичат и уважават, и ако им се развикаш, ще си помислят, че си просто един задник.

Рон затвори очи и изпусна дълга въздишка.

— Знам, знам — отвърна накрая той. — Разбира се, че ще бъдем разумни. Разбира се, че ще обсъдим всичко. Но така ми се иска поне веднъж да изпусна парата. Баща ми я изпускаше постоянно с мен.

— А ти продължаваш да смяташ, че е задник.

— Да. — Рон се ухили. — Но не през цялото време.

— Всичко ще се оправи. Ще видиш. Нещата във фирмата и проблемът с децата. — Кейт го целуна отново и стана, когато чуха задната врата към кухнята да се отваря. — Двамата ли сте? — провикна се тя.

Джейни беше в осми клас, редактор на годишника на „Святото име на Исус", а Ейдън играеше в бейзболния отбор „Дивите котки" на „Свети Игнатий". Кейт и Рон се определяха като агностици — нито един от двама им не беше стъпвал в католическо училище, но смятаха, че то е добро начало в живота за двете им деца. Определено бяха на едно мнение, че никое от хлапетата Джеймисън няма да посещава държавно училище в Сан Франциско.

Гласът на Ейдън беше станал по-нисък поне с октава през последните пет месеца:

— Да — отговорът проехтя през стените и дървените подове.

— Преди да отидете в стаите си, с баща ви искаме да поговорим с вас.

Последва нова врява и мърморене, след което двете деца се появиха под арката, която водеше в дневната. Джейни вървеше една стъпка зад брат си, но за сметка на това заговори първа:

— Здравейте — поздрави ги с най-невинния си глас. — Какво става?

— Добър въпрос — отвърна Рон. — Толкова добър, че няма как да се сдържа и да не ви го задам. Ейдън, какво, по дяволите, става?

— Какво имаш предвид?

— Пита ме „Какво имам предвид?", сякаш няма никаква представа. Сигурен ли си, че искаш да проведем този разговор така? Като се преструваш, че нямаш идея какво става? Защото нека ти спестя глупостите: ние знаем.

Рон погледна съпругата си с умолителен поглед и тя пое щафетата:

— Отец Сайлъс — деканът на момчетата в „Свети Игнатий" — се обади на баща ти на работа този следобед, за да провери дали си добре, след като не си се появявал на училище два дни. Също така не си вдигал мобилния си и не си отговарял на съобщенията му. Два дни, Ейдън! Какво, за бога, си мислеше? Какво става?

— Не му се карайте — каза Джейни. — Вината е моя.

— Не е твоя — кресна й Ейдън. — Сам го направих. Решението беше мое.

— Кое не е нейна вина? — попита Кейт. — Ейдън, какво решение си взел?

— Да избягам от училище.

— Да избягаш от училище? Това ли е отговорът ти, просто да избягаш от училище? — ядоса се Рон. — Какво прави през това време?

Ейдън сви рамене.

— Мотаех се. Разхождах се наоколо.

— Просто се мотаеш и разхождаш? Защо? — Рон изпъна ръце пред себе си, но ги свали и погледна невярващо сина си. — Осъзнаваш ли, че ти остава само месец преди края на училището? Ако сега се провалиш… Знаеш, че това е най-важният момент, ако искаш да влезеш в колеж…

— Не ми пука за колежа.

— Разбира се, че ти пука — намеси се Кейт. — Двамата с баща ви работим цял живот, за да ви изпратим в колеж. Кога започна всичко това? Каква е причината за него?

— Господин Рийд — отговори Джейни.

След един дълъг момент на мълчание Кейт наруши тишината.

— Господин Рийд, който отговаря за годишника? Какво за него?

— Той е гей, нали знаете?

— Да, знаем — отвърна Рон. — Или поне си мислим, че знаем. Какво от това?

— Татко, той се страхува, че ще го уволнят.

— За това, че е гей? В Сан Франциско? Не мисля, миличка. А и какво общо има това с Ейдън?

— Господин Рийд е гей и преподава в католическо училище, татко, а знаеш, че архиепископът накара всички такива да смятат, че следващото нещо, което ще направи, ще е да ги разкара. Не можеш да го виниш, че се страхува. Не прочете ли писмото?

Преди няколко месеца архиепископът на Сан Франциско изпрати писмо до всички католически училища в епархията, за да им напомни какви са истинските учения на Църквата и че те коренно се противопоставят на еднополовите бракове, хомосексуалността, контрола над раждаемостта и абортите. Писмото изрично забрани на учителите „видимо" да противоречат на тези учения и мнозина смятаха, че това е умело скроен план, който има за цел да освободи преподавателите, които не подкрепят позицията на Църквата по тези въпроси.

Рон кимна на дъщеря си.

— Разбира се, че го прочетох, но то беше толкова реакционно, че въобще не го приех на сериозно. Наистина? Нека оставим гейовете, което също си е достатъчно зле, но Църквата също така е против контрола над раждаемостта? Все още? Двамата с майка ви смятаме, че е абсурдно. Но нали вече обсъдихме всичко това? И то много по-задълбочено, отколкото в действителност заслужава? Господин Рийд няма да бъде уволнен, Джейни. Той ще осъди епархията и ще спечели, и след всичките скандали с педофилия в нея тя няма да издържи на съдебните дела.

— Все още не разбирам — започна Кейт — какво общо има това с Ейдън. Освен ако… — Жената като че ли току-що направи невероятно откритие и покри уста с ръка.

— Господи, мамо! — експлодира Ейдън. — Не съм гей, ясно! Наистина! Може би не си забелязала, че имам приятелка от две години…

— Това не означава, че…

— В този случай означава! Господи! Сигурен съм.

— Добре, добре, всички да се успокоят. — Рон беше станал на крака. — Просто се опитваме да стигнем до дъното на нещата. — Погледна сина си. — Никой не казва, че си гей. И тъй като не това е проблемът, искам да разбера какво общо има бягането ти от училище с господин Рийд.

— Тези хора са шайка лицемерни кретени — отвърна Ейдън.

— За кого говориш? — попита баща му.

— Учителите, администрацията, всичките. Никой от тях няма достойнството да се изправи и да каже: „Хей, ние не сме съгласни с всичко това. Няма да го прилагаме". Щом не го правят, излиза, че са съгласни с тези средновековни лайна. А аз не искам да съм част от това. Не искам да бъда лицемер. Не искам да ходя в тяхното училище.

— Точно това казах и аз — съгласи се Джейни. — Ейдън реши, че трябва да направи нещо.

— Чакай малко — прекъсна я Кейт. — И ти ли бягаш от училище?

— Не, но ако уволнят господин Рийд, ще спра да ходя.

— Тя е в осми клас — каза Ейдън. — Те не са получили писмото, затова няма на какво да се реагира. Но при средните училища е по-различно — обясни той. — Трябвало е да му се опълчат, но вместо това те — или поне ние в „Свети Игнатий" — просто са си затраяли. Така че ако не искам да бъда свързван с това, а аз не искам, нямам друг шанс. Трябва да напусна.

— Аз също смятам, че постъпва правилно — съгласи се Джейни.

— Е — започна Рон, — не мога да отрека, че становището ви е идеалистично. Онова, което не разбирам, е защо не дойдохте при мен и майка ви, за да поговорим по въпроса. В това семейство обсъждаме проблемите си, нали?

Ейдън изпръхтя.

— Просто щяхте да ни кажете да не го правим.

— Не е вярно — възпротиви се Кейт. — Щяхме да поговорим точно както правим сега.

— И накрая щяхте да решите, че не бива да правя нищо.

— Може би щяхме да решим да сториш нещо по-различно, което нямаше да повлияе зле на последния ти срок.

— С други думи — нищо.

— Не, не нищо. Може би отворено писмо от теб до „Кро-никъл" или архиепископа. Или всички ние можехме да отидем в „Свети Игнатий" и да кажем на администрацията, че ако не заемат различна позиция, ще те отпишем от училището им. Точно това смятам, че трябва да направим. Сигурен съм, че можем да измислим и нещо по-добро. Но не е редно просто да бягаш от училище и да изчезваш за ден-два, Ейдън. Двамата със сестра си правите нещата за мен и майка ви прекалено трудни. Ясно?

— Не знам, татко. Нямам представа какво трябваше да направя.

— Разполагаме с цял уикенд — отговори Кейт. — Това ни дава малко време за размисъл. Какво ще кажеш?

Ейдън се намръщи и сви рамене.

— Предполагам, че няма проблем.

— Предполага, че няма проблем? — Второто питие на Рон беше на привършване, той говореше тихо, за да не могат децата, които се намираха някъде из къщата, да го чуят. — Я стига.

— Просто иска да се покаже като съвестен младеж пред нас.

— Мислиш ли, че ми пука дали е съвестен? Говорим за колежите, в които може да влезе, за бъдещето му. Това е единственото важно нещо. А не дали ще уволнят някакъв учител, който може да е или да не е гей. Сериозно? Това проблем ли е? Какво ще кажеш за този половин милион, който изхарчихме за частното им образование, за да могат — внимавай — да получат шанс в един мега конкурентен свят да влязат в правилния колеж? Не сме ли им дали ясно да разберат всичко това досега?

— Наясно са, Рон. Знаят какво е заложено.

— Бих се съгласил с теб преди няколко дни, но вече не съм толкова сигурен. Току-що станах свидетел на някакво самодоволно морално позьорство и си задавам въпроса: „Това моите деца ли са? Защо рискуват всичко, което сме направили за тях?". Нима разбират ситуацията наистина?

— Разбират я, Рон. Ще се опомнят. Просто се опитват да направят онова, което смятат, че е правилно.

— Колко мило от тяхна страна.

— Ще се опомнят.

— По-добре да го сторят.

6

Бет намери името Лори Шоу под една от шестте пощенски кутии пред входа на лобито на сградата на „Грийн Стрийт", която беше сравнително модерна и добре поддържана. Натисна бутона и зачака.

Лори беше жената, която имаше афера с Франк Риналди, жертвата от тази сутрин. Макар да не беше заподозряна за трагедията на семейство Риналди, тя беше любовница на съпруга. Като такава — независимо дали беше заподозряна, или не — трябваше да бъде подложена на разпит от разследващите инспектори.

Бет беше наясно, че по процедура се налагаше да се обади и да покани Лори на разпит, който щеше да бъде записан. Двама инспектори и камера. Така се правеше. Но този случай беше толкова чисто убийство-самоубийство, че Бет успя да убеди Айк, че може да разпита Лори сама още тази вечер и да отметнат тази точка от задълженията си.

В интерес на истината, не можеше да предостави основателна причина за желанието си да говори лично с тази жена. Телефонният разговор, който проведе с нея тази сутрин, за да я уведоми за кончината на любимия й, не й излизаше от главата през целия ден и някакво шесто чувство й подсказваше, че може да се почувства добре, ако получи съчувствието на друга жена. Бет беше изгубила съпруга си Дени преди седем години и познаваше болката от загубата.

Разнесе се глас:

— Да?

— Лори Шоу? Инспектор Тъли от полицията. Можете ли да ми отделите няколко минути?

Високоговорителят остана безмълвен, но вратата се отключи и Бет влезе вътре. Когато асансьорът спря на точния етаж, тя прекоси коридора до номер 5 и натисна звънеца.

Лори изглеждаше на двадесет и няколко години, имаше големи сини очи и анорексично тяло. Очевидно беше плакала. Кожата около очите й беше подпухнала и зачервена. Дългата до раменете й коса беше несресана. Краката й бяха боси, носеше избелели дънки и мъжка бяла риза, която й беше голяма.

— Лори? Аз съм инспектор Тъли. Бет. Говорихме по телефона тази сутрин.

Младата жена кимна, лицето й беше празно. Отвори по-широко вратата и отстъпи назад.

Бет влезе в апартамента и я последва по късия коридор — в дясната му страна имаше просторна и красива дневна и кухня. Вратата вляво беше отворена, тя водеше в спалня с легло, което не беше просто неоправено, а истинска бъркотия — одеялата и възглавниците бяха на купчина на пода.

На външната стена на дневната — която представляваше също така задната част на сградата — имаше три огромни прозореца с изглед към ясния късен следобед над „Юниън Стрийт", квартал „Марина" и залива.

Лори просто се спря пред прозорците и погледна през тях. Без да се обръща, каза на Бет:

— Реши да се изнесе тази сутрин. Казах му да остане при мен. Можехме да… можеше да прибере дрехите си по-късно. Или просто да си купи нови. Не вярваше, че може да го нарани, но тя притежаваше оръжие. — Обърна се към инспекторката. — Какво ви говори това? Никой не притежава оръжие, ако няма намерение да го използва в един момент, нали?

— Франк имаше ли пистолет?

— Няма начин. Той не би застрелял никого. Смяташе, че всички, дори и току-що и Лори попита: — Желаете ли да седнете? Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Няма нужда, благодаря ви. — Бет отиде до кухненската маса и си дръпна един стол. — Но вие продължавайте. — Младата жена си наля половин водна чаша с водка от бутилката на мивката и я допълни с портокалов сок от хладилника. Обърна се, върна се при инспекторката и дръпна стол за себе си.

— Аз ще пийна — съобщи ненужно Лори и отпи сериозна глътка, преглътна, потрепери и поклати глава. Остави чашата на масата и се разплака. — Как е възможно Франк да го няма? — попита между хлиповете си тя. — Как е възможно това да се случва?

Бет неусетно стана, заобиколи масата и я прегърна. Никога не беше правила подобно нещо през цялата си кариера на полицай. Да, беше съветвала жертвите и техните семейства, но досега не се беше чувствала толкова лично въвлечена. Не знаеше защо е така и не й пукаше. Усети болката на тази жена по време на телефонния им разговор от тази сутрин — не че не смяташе, че част от вината е нейна — и това й беше достатъчно.

Лори също я прегърна. Бет я притисна по-силно до себе си и я остави да си поплаче. Когато приключи, тя каза:

— Благодаря ви. Съжалявам.

— Можеш да ме наричаш Бет. Няма за какво да се извиняваш. Имаш право да плачеш.

— Нямам представа какво ще правя.

— Никой не очаква нещо от теб. Има ли при кого да отидеш за известно време? Или някой, който може да остане тук при теб? Вероятно ще е по-добре, ако не си сама.

Лори кимна.

— Брат ми Алън ще дойде, когато свърши работа. Ще прекара уикенда тук.

— Добре. Идеята е чудесна.

— Не трябва ли да ми задаваш някакви въпроси?

— Трябва, да. — Бет извади диктофона си.

— Как мога да ти помогна? — попита Лори.

Звънецът ги прекъсна.

— Сигурно е Алън. — Младата жена се върна в коридора, за да пусне брат си. Бет чу няколко приглушени думи, поредния хлип и дълбок мъжки глас, който се опита да я успокои. Изправи се, когато влязоха в помещението, и Лори ги представи.

Алън изглеждаше в края на тридесетте си години, доста по-стар от сестра си. Беше голям мъж — около метър и деветдесет и пет, че и повече. Ръката му можеше да обхване тази на Бет, когато се ръкува с нея, но макар дланите му да бяха груби, допирът му беше нежен. Думите му обаче, когато разбра, че е от отдел „Убийства", не бяха:

— Съжалявам, но се опасявам, че не разбирам защо сте тук.

— Бях напът да обясня това на сестра ви.

— Споменахте ли й, че когато разговаря с ченгета, трябва да има адвокат?

— Алън! Тя…

Мъжът вдигна ръка, за да прекъсне сестра си.

— Тя е ченге, Лори. Има диктофон. Не е тук, за да си поприказвате като приятелки. Бъди сигурна.

Бет се намеси:

— Лори не е заподозряна в убийството на приятеля си, сър. Разпитвам я като свидетел. Няма за какво да се тревожи.

— Въпреки това искате да й зададете няколко въпроса, нали?

— Да, така е — отвърна раздразнена Бет. Ето защо, напомни си тя, не биваше да се отклонява от протокола. Независимо от добрите й намерения приемът тук въобще не беше топъл. — Все още не съм задала никакви въпроси на сестра ви, освен че я попитах как се справя. Просто искам да потвърдя, че онова, което вече знам, е истина — че е имала връзка с Франк Риналди, която може да е изиграла роля в случилото се. Помислих си, че за нея би било по-добре предвид обстоятелствата да поговорим тук, вместо да я викам в Съдебната палата. Това е всичко.

— Алън, тя не ме разпитва — каза Лори. — Наистина искаше да се увери, че съм добре. Моля те, Бет, остани още няколко минути. Задай си въпросите. Много се радвам, че дойде. Не искам да останеш с впечатлението, че те гоня.

Инспекторката погледна първо брата, а после и сестрата.

— По един или друг начин, Алън, Лори е въвлечена в убийство и самоубийство. Трябва да разберете, че има въпроси, които трябва да бъдат зададени. Наистина дойдох, защото, когато говорихме по телефона тази сутрин, сестра ви ми се стори много разстроена. Предположих, че при тези обстоятелства така ще е по-лесно, отколкото с някоя от другите опции.

— Права си — съгласи се Лори и се обърна към брат си: — Трябва да се извиниш.

Алън продължаваше да не изглежда убеден.

— Съжалявам, но не е често срещано явление полицаите да ти влизат в положението.

— Не се случва всеки ден — отвърна Бет. — Случаят на Лори е истинска трагедия. Помислих си, че може да има нужда от малко подкрепа.

— Извинете ме, че се държах така.

— Няма проблем. Мир? — Инспекторката протегна ръка и Алън я пое.

Отново беше нежен.

7

От пет години насам литературният клуб на Джил се събираше веднъж месечно в петък вечерта и никой нямаше намерение да променя това. Тъй като Питър не се чувстваше никак добре от вчера — не можеше да яде, не можеше да спи, вероятно заради преработване, тя му предложи да си остане у дома и да му прави компания. Обеща да му приготви едно силно мартини, да му сготви и да отвори бутилка хубаво вино.

— Не. Разкарай се оттук. Забавлявай се. Вероятно съм пипнал някаква лека настинка. Ще си легна в осем.

След като съпругата му излезе, Питър хапна китайско с начумерените близнаци. Тайлър и Ерик, доскоро неговите златни момчета, сега бяха от вражеския лагер. Вече можеше да прогледне през мъглата, в която живееше. Синовете му бяха истински лентяи — макар че Ерик беше по-лош от Тайлър, чиито безкрайни нужди го бяха лишили от голяма част от емоционалния му, а и сексуален живот със съпругата му. Джил имаше време за него единствено когато всичко с момчетата беше наред — доста жалка картинка, но такава, с която се беше примирил отдавна.

В интерес на истината, нещата при тях почти никога не бяха наред.

Безкрайните им финансови разходи щяха да станат още по-големи, когато след няколко месеца започнеха да учат в колеж — щеше да се изръсва с минимум осемдесет хилядарки на година за следващите четири години.

Мамка му. Направо не можеше да повярва. Когато той беше на осемнадесет — на тяхната възраст — се махна от къщата на родителите си и повече не се обърна назад. Плати от своя джоб за учението в колежа, записа се войник, отиде на война, завърши право и всичко това със свои средства.

Подобни неща бяха непозната концепция за незрелите му хлапета.

Ако седнеше да им обясни колко са безпомощни, щеше да предизвика негодуванието им. Нямаше енергията да се занимава с тях. Или пък имаше. Наистина не му пукаше, но тъй като не искаше да си разваля настроението, запази тона си цивилизован:

— Къде смятате да ходите довечера, момчета?

Двамата завъртяха очи един към друг. Като че ли въобще не беше там, като че ли не можеше да ги види. Въпреки това не ги остави.

— Тази вечер майка ви е в своя литературен клуб, а аз съм сам. Помислих си, че можем да излезем да гледаме някой филм.

— Филм? — изуми се Ерик и в тона му се усети присмех.

— Хм, петък вечер е, татко — намеси се Тайлър, за да смекчи част от удара. — Просто ще се помотаем.

— „Ще се помотаем" не ми дава много информация какво точно ще правите — каза Питър.

— Сещаш се — продължи Тайлър, — с момчетата.

Не се сещаше. Представа си нямаше. Но реши да запази спокойствието и доброто си държание. Синовете му щяха да излязат и да правят каквото там правеха, което вероятно беше глупаво и опасно, но не можеше да стори нищо, за да ги спре.

— Няма проблем — отвърна той. — Просто си помислих, че можем да излезем. Както и да е.

Десет минути по-късно вече ги нямаше.

В един друг живот, който му се струваше на светлинни години от сега, обичаше да чете и доколкото си спомняше, много хареса една книга със заглавие „Материята е от значение". Намери я точно там, където я беше оставил, на масата до своя фотьойл за четене в дневната, но сега, след като я взе и разлисти няколко страници, нямаше представа колко беше прочел, докъде беше стигнал и така нататък. Загледа се в корицата за минута, след което прочете анотацията на гърба й. Наистина ли я беше започнал? Струваше му се невъзможно.

Следващата му спирка беше телевизорът, където смяташе да убие два часа и вероятно да умъртви ума си, като погледа малко бейзбол. „Джайънтс" играеха с „Кардиналс"[5] на „Ей Ти & Ти Парк" и обикновено обичаше да слуша закачките на Крюк и Кайп[6], но след половин ининг спря проклетото нещо, отиде в спалнята, постоя глуповато за известно време, след което се обърна, слезе по стълбите, взе си якето от гардероба в коридора и излезе.

„При Маккарти" в квартал Уест Портал беше на по-малко от километър от къщата на Питър в Сейнт Франсис Ууд. Беше минавал покрай заведението стотици пъти, но не беше влизал в него от години, което си беше иронично, защото в момента, в който отвори вратата му, веднага си спомни, че това е негов тип място или поне място, което — често заедно с Джил — посещаваше, когато беше по-млад.

Петък вечер беше най-натовареното време — масите и барът бяха пълни с хора. Питър застана до вратата и се зачуди дали да не си потърси друга подобна дупка. Преди да е сторил каквото и да било, един едър брадат мъж пред него на бара стана от стола. Обърна се и го видя да стои там, след което му направи екстравагантен жест и му предложи мястото си.

— Тъкмо го пазех топло за теб.

— Благодаря.

Питър свали якето си, закачи го на стола и когато вдигна поглед, барманът се беше озовал пред него. Мачът, който беше гледал у дома, вървеше на три телевизора под акомпанимента на „Дайър Стрейтс".

Поръча си джин „Хендрикс" с лед.

Някъде до него се разнесе дрезгав женски глас, който не успя да бъде заглушен от музиката.

— Не съм опитвала „Хендрикс". Едва ли обаче е по-добър от „Сапфир".

Питър се обърна по посока на жената, никога досега не я беше виждал.

— Може би не е — отвърна той. — Но определено е различен. Рози и краставици.

— Моля?

— Субстанциите, които използват — обясни Питър. — В „Хендрикс" са розови листенца и краставици. В „Сапфир" е хвойна. Ако ги опиташ заедно, ще разбереш за какво говоря.

— Розови листенца? Наистина?

— Да.

— Трябва да опитам, докато нощта е млада и все още усещам вкусове.

Барманът дойде при тях и остави питието на Питър пред него.

— Стан — каза жената и посочи към чашата, — би ли забъркал едно такова и за мен? „Хендрикс". — Тя погледна Питър в очите. — С лед или чисто?

— Става и по двата начина. Жената кимна на бармана.

— Ти реши, Стан. — Избута своя „Сапфир" на една страна и каза: — Ще си запазя питието, ако този „Хендрикс" не проработи. — Обърна се към Питър. — Не мога да забравя основния проблем с джина.

— Какъв е той?

— Същият както при гърдите — отвърна тя. — Един не е достатъчен, а три са прекалено много.

Питър се усмихна.

— Да, забелязал съм.

— Познаваш ли жени с три гърди? Усмивката му премина в смях.

— Не. Нямах това предвид. Просто исках да кажа, че три джина са прекалено много. Макар че това се отнася и за гърдите, разбира се, след като ги спомена.

Красавицата артистично погледна надолу към себе си — първо едната си страна, а после и другата. Имаше много за гледане там.

— Пфу — каза тя и двамата се засмяха. Непознатата протегна ръка.

— Даян.

8

Джеф и Бина Кук нямаха деца. Почти всяка вечер посещаваха някакво културно събитие — концерт, театър, опера, лекция, най-често филм — или вечеряха с приятели в ресторант или в домашна обстановка.

За да поддържат подобен начин на живот, още в началото на брака си, по-точно два месеца след спонтанния аборт на Бина, започнаха да планират полуофициални срещи за двама им в дома им в „Пасифик Хайтс" всяка събота на обяд. Това беше тяхното време през седмицата, в което имаха възможност да останат само двамата — спяха до 9:00 часа и правеха любов, след което ставаха от леглото, обличаха се и бяха готови за работа до обяд. Този график им служеше добре вече повече от десет години и нямаха намерение да го променят.

Сега имаха възможност да се насладят на топлота време — седяха на масата си за пикник на остъклената тераса, която гледаше към квартал „Марина", осветения от слънцето залив и Марин Каунти пред тях, а отляво парка „Президио" и Голдън Гейт Бридж. На масата имаше гевреци, три вида пушена сьомга, крема сирене, каперси, тънко нарязан червен лук, прясно изстискан портокалов сок и кафемашина „Курег". Вече бяха планирали предстоящата седмица, която се очертаваше да е чудесна — Нора Джоунс щеше да идва в „При Йоши", Исабел Алиенде щеше да говори пред „Комънуелт Клуб", а също така щяха да дегустират вино в „Пипърейд". Магията Сан Франци-ско продължаваше с пълна сила и едва сега намериха време да поговорят за вечерята в петък отпреди две седмици.

— Дали е прекалено скоро да поканим отново Рон и Питър? — попита Джеф. — Ще са минали три седмици оттогава, а последният път беше истински успех.

— Така беше, съгласна съм. Но не знам дали ти споменах, че се чухме с Кейт миналата седмица. Обади се, за да ни благодари и настоя следващия път да се съберем у тях.

— Предложи ли някаква дата?

— Не, не спомена нищо.

— В такъв случай — каза Джеф — те губят. Може би Питър и Джил ще искат да излезем заедно някъде. Само ние четиримата.

— Можем да го направим, но няма да ми е приятно да изключим Кейт и Рон. Особено след като беше така любезна да сподели колко много ги е харесала. Дори попита за номерата им. Затова си помислих, че ще организира нещо за всички ни съвсем скоро.

— Но досега не се е обадила.

— Не е.

Джеф въздъхна.

— Предполагам, че няма да настъпи краят на света, ако предложат няколко възможни дати. Може би утре ще се освободя за малко и ще проверя дали Питър е свободен.

— Наистина харесваш този човек.

— Да.

— Добре. Какво ще кажеш за следното? Мога да се обадя на Кейт и да й кажа, че не искаме да ги препираме, но наистина ни се иска отново да се съберем всички заедно, затова планираме нова вечеря за по-следващия петък, и ако иска да бъдем у тях, просто да каже. Ако ли не, винаги са добре дошли у дома.

— Елегантно решение, Бобче — нарече я мило Джеф, — струва си да опиташ. Но нека първо проверим как са с времето Питър и Джил. Да се уверим, че са свободни тогава. Какво ще кажеш?

— Здрасти, скъпи. — Джил се наведе над леглото, шепнеше много тихичко: — Буден ли си?

Питър се завъртя и главата му се показа изпод одеялата.

— Колко е часът?

— Около един. Момчетата си правят сандвичи със салам и тъй като са ти любимите…

— Ще стана.

— Кога успя да заспиш?

— Не знам. В два или три, някъде там.

— Започвам да се тревожа за теб. Питър я дари с тъжен смях.

— Добре дошла в клуба.

— Какво се случва с теб?

— Ще ми се да знаех. Вероятно е нещо на психическа основа. — На психическа основа, задникът ми, помисли си Питър. Много добре знаеше какво му има, но нямаше намерение да попада в капана, който съпругата му залагаше отново, като се правеше на мила, отзивчива и опрощаваща, за да й се извини и да й обещае, че ще промени поведението си, за да избегне всякакви брачни неприятности. Да се лиши от спонтанността си. От правото си да се забавлява. — Може би е от работата, но не мога да преценя какво точно.

— Не е заради нас, така ли?

Питър се пресегна и я хвана за ръката.

— Няма нищо общо с нас.

— Имам предвид, че ако искаш да направя нещо…

— Не е заради теб, скъпа. Можеш да бъдеш сигурна. Това е просто някакъв неприятен пристъп на безсъние.

— Точно от Господин Заспивам Навсякъде По Всяко Време.

— Може би вече не е така. Макар че нямам нищо против този поспалив тип да се завърне. Адски много ми липсва.

Джил се поколеба за миг.

— Когато се прибрах и теб те нямаше, без да оставиш бележка или нещо друго, много се притесних.

Да си дойдем на думата, помисли си Питър. Третата степен. Въздъхна.

— Не знаех, че ще се забавя толкова много. Просто имах нужда да изляза и да се разходя. Докато се усетя, вече бях в „При Маккарти" и минаваше полунощ. След което се прибрах. Съжалявам. Трябваше да се обадя или да оставя бележка. Не знам какво се случи.

— Защо? Да не си припаднал?

— Не. Нямам предвид, че буквално не знам какво се случи. Не съм припадал. Гледах мача, пих две питиета, поговорих с едни момчета. Може да съм пийнал повече от две питиета, защото съм си помислил, че ще ми помогнат да заспя. Знаем, че алкохолът действа по този начин.

Джил въздъхна.

— Не ми е приятно, че си искал да се махнеш от къщата. Не знам какво означава това.

— Нищо — излъга Питър. — Просто излязох, това е.

Обикновено се къпеше за по-малко от пет минути, но днес, след напрегнатия и мълчалив обяд със семейството си, остави водата да тече, докато не стана студена. Излезе, подсуши се и уви кърпата около себе си. Върна се в спалнята и намери Джил да седи до вратата в своя фотьойл, който използваше за четене, но нямаше книга в ръцете си. Вместо това беше скръстила ръце и гледаше пода.

— Хей — каза й Питър.

Тя му отвърна с половин уста:

— Хей.

Той седна на леглото срещу нея.

— Добре ли си?

Съпругата му си пое дълбоко въздух и го погледна, но бързо отмести очи от него.

— Джил?

След един дълъг момент тя му отговори:

— Чу ли, че телефонът звъня, докато беше под душа?

— Не. Кой беше?

— Джери Хобс. Каза, че трябвало да говори с теб за едно от делата ти.

— Днес?

— Така каза.

— Добре. Ще му се обадя. Джил отново погледна пода.

— Това ли е всичко? — попита Питър. — Какво има? Съпругата му отново го погледна.

— Не искам да се заяждам, Питър, но да, мисля, че нещо не е наред. Очевидно нещо не е наред. Виж се какъв си през последните два дни.

— Аз…

— Няма нужда да казваш нищо. — Джил вдигна ръце пред себе си. — След като му казах — на Джери, имам предвид, че си под душа и не можеш да говориш в момента, го поздравих, а той ме попита за какво. Напомних му за бутилката „Сребърен дъб", която ми каза, че е отворил в четвъртък след успеха си, но той само се засмя и каза, че вероятно става въпрос за друг Джери, защото определено не бил той. — Джил го изгледа сърдито и попита: — Какво, по дяволите, става, Питър? Защо ме излъга?

Отне му доста време, за да отговори. Знаеше, че това е неговата възможност да й разкрие, че му е писнало от този начин на живот и от плоското им съжителство заедно. Глождеше го отвътре. За два дни й беше изневерил два пъти и въобще не му пукаше как щеше да се почувства от това. Можеше да й каже сега и всичко да се промени.

Когато обаче погледна лицето й — изпълнено с очакване и страх, не му даваше сърце да направи този рязък скок. Не се смяташе за жесток човек. Не искаше да я наранява, а и нямаше енергията да минава през всичко, което щеше да последва. Затова избра по-лесния път, онзи, който винаги беше за предпочитане. Удобната лъжа.

— Предполагам, че просто… — подвоуми се отново. — Може би просто не исках да разбираш, че съм пил на работа.

— Може би, така ли? Не си сигурен?

— Не. Не съм.

— Изпил си бутилка вино на работа?

— По-голямата част от нея, да.

Джил кимна, докато осмисляше казаното.

— Откога е така? Да не искаш да ми кажеш, че си алкохолик? Мислиш ли, че трябва да се подложиш на лечение? Колко изпи снощи?

— Не знам. Шест или осем джина, може би дори повече.

— Повече от осем?

— Не знам. Не ги броих. А и не съм шофирал. Не е така всеки ден. Просто като започна…

— Не можеш да се спреш. Питър се подразни.

— Не исках да те притеснявам с това. Смятах да се справя сам.

— Питър. Чуй се само. Изпил си цяла бутилка вино в четвъртък — тонът й беше разумен и съчувствен — и осем или повече джина снощи. Така ли смяташ да се справиш? Имам чувството, че не успяваш.

Погледите им се срещнаха.

Питър не можеше да продължава да води този разговор. Да каже, че е алкохолик, беше все едно да заяви, че е Савската царица. Но докато не беше готов да разкрие истината, щеше да остави съпругата си да смята, че алкохолът е проблемът. Така щеше да прикрие безбройните си грехове.

Той първи отмести поглед.

Питър отговори на всичките правни въпроси на Джери по телефона, но когато затвори, осъзна, че това беше лесно и достоверно извинение, затова каза на Джил, че на работа се е заформила малка криза и се налага да отиде до службата — вероятно за не повече от два часа.

Целта му беше просто да се махне отново. Да е по-далеч от къщата, Джил и децата. Докато всички обядваха заедно, установи, че не се чувства виновен и засрамен, а все по-гневен от онова, което се таеше в сърцата и умовете на семейството му.

Как смееха?

Изрече поредната лъжа пред жена си — излязла много по-лесно от устата му този път, качи се в своето БМВ 23, свали покрива му и шофира близо километър до жилищната сграда на Даян, където паркира на улицата и пет дълги минути наблюдава входа. Часът беше малко преди три, а денят — нетипично топъл. Слънцето печеше силно и се отразяваше в асфалта и колите наоколо. Сложи си слънчевите очила и шапката на „Джайънтс" и постоя така известно време.

Най-накрая извади мобилния си телефон и се обади на Джери Хобс, който знаеше, че все още е в офиса.

— Здрасти, друже — поздрави го Питър. — Искам да те помоля за една услуга. Излязох, за да купя подарък на обичната си съпруга, но заради това се наложи да си измисля извинение, и й казах, че трябва да отида до офиса за два часа. Възможно е да ми се обади. Ако го направи, искам да те помоля да й кажеш, че съм в тоалетната или нещо подобно, след което да ми се обадиш, за да мога да й върна обаждането.

— Няма проблем. Но защо ще те търси?

— Не знам. Сигурно няма да го направи, но може да се сети да ми поръча да купя някои неща от магазина на път за вкъщи. Често го прави. Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се. Винаги. Хей, кой е този Джери, с когото сте пили „Сребърен дъб" онзи ден?

Питър се насили да се засмее.

— Нямам представа откъде й е хрумнало това. — Джери или не забеляза, че не получи отговор на въпроса си, или просто реши да не настоява повече.

— Защото, ако имаш намерение да отваряш хубаво вино в службата, познавам някого, който ще се зарадва да го споделиш с него.

— Ти си първият, на когото ще се обадя, Джери. Наистина. Ако някога се случи.

— Какво смяташ да й вземеш?

Питър едва не попита „На кого?", но бързо се опомни.

— Вероятно нещо в малка лъскава кутийка. Това обикновено върши работа.

— Ти си човек, който кара нас, евтините съпрузи, да изглеждаме като загубеняци. Знаеш го, нали?

— Не е моя вината. Трябва да се постараете малко. Така… заемаш се с телефоните, нали?

— Разбрано.

— Добре. Благодаря ти. Ще се видим в понеделник. Питър затвори телефона, отпусна се в седалката си, премигна на слънцето и въздъхна. Поредната лъжа.

Хвърли поглед на сградата отсреща. Апартаментът на Даян се намираше на третия етаж от страната на улицата и някой се размърда на прозореца му.

Беше си у дома.

Питър осъзна, че не беше дошъл тук, за да я види отново. Даян беше просто заместител на онова, което наистина желаеше. Запали колата и зави надясно на първата отбивка. Дванадесет минути по-късно намери къде да паркира на „Вашингтон Стрийт" до „Филмор".

Отново разпъна покрива на колата, излезе от нея и си наложи да се вземе в ръце.

Къщата на семейство Джеймисън се намираше от другата страна на улицата, пет къщи надолу. Двамата с Рон си бяха разменили контактите по време на вечерята в Джеф и въобще не му беше трудно по телефонния номер да намери адреса му в системата в службата.

С ръце в джобовете, с шапката и слънчевите очила, Питър тръгна от своята страна на улицата покрай една огромна, добре поддържана къща във викториански стил, която изглеждаше като изолирана — щорите на прозорците бяха пуснати, вътре цареше мрак. Когато стигна до края на пресечката, се обърна и отново тръгна назад. Този път спря точно срещу къщата на Кейт, облегна се на една пощенска кутия и скръсти ръце.

— Мога ли да ви помогна? Стресна се при тези думи.

— О, съжалявам. Не исках да ви изплаша.

Питър сложи ръка на сърцето си и се усмихна засрамен.

— Няма проблем. Вероятно ще се оправя, когато сърцето ми започне да бие отново.

Пред него стоеше добре запазена, привлекателна жена на неопределена възраст.

— Приличате на човек, който търси нещо.

— Просто оглеждам квартала и се надявам, че някой от имотите може да е за продан — обясни Питър. — Но не мисля, че тези къщи често излизат на пазара, нали?

— Опасявам се, че не. Улицата е прекрасна, нали?

— Красива е. — Дари жената с още една усмивка. — Предполагам, че ще продължа с търсенето.

— Успех. Пазарът е малко свит в последно време.

— Останах със същото впечатление, но ще намерим нещо, сигурен съм. Пожелавам ви приятен ден.

— На вас също.

Питър се върна при колата си — целият се тресеше, сърцето му заплашваше да изскочи, беше добавил поредната лъжа към колекцията си. Дори не беше чул жената да го доближава. Можеше да е всеки. Дори Кейт. А съвсем не беше подготвен за срещата си с нея.

Какво правеше тук въобще?

9

Училищната криза с Ейдън беше отвлякла мислите на Кейт през целия уикенд.

Двамата с Рон нямаха намерение да позволят на сина си да застраши иначе отличните си шансове да влезе в един от добрите колежи — беше отличник, а желанията му — насочени към „Станфорд", Южнокалифорнийския и „Принстън". От друга страна, се преструваха, че се гордеят с него заради принципите, които отстояваше. Също така казаха на Джейни, че се гордеят с нея, че е подкрепила брат си в това начинание.

В интерес на истината, не бяха толкова радостни, че децата им бяха направили всичко на своя глава и бяха взели решения, без да се допитат до тях.

До събота сутринта Кейт и Рон бяха стигнали до извода, че трябва да зарежат плановете си и да обърнат внимание на създалата се ситуация. Децата им бяха с приоритет. Винаги, винаги, винаги. Щяха да оставят всичко настрана и да заминат за уикенда в Оксидентал, където щяха да ядат огромни количества италианска храна в един от семейните ресторанти и да обсъждат как да решат проблема.

Така правеха всичко Джеймисън — като семейство: работеха заедно, обсъждаха проблемите си, стигаха до консенсус, който да е от полза за всички.

В спалнята в неделя вечерта Рон попита:

— Какво мислиш? Струваше ли си?

— Определено. Поне Ейдън ще продължи да ходи на училище до края на срока и ще ни спечели малко време. Ако се наложи, може да се премести в друго училище, но няма да се откаже от хубавите колежи. Освен това се гордея с теб.

— Защо?

— Мисля, че е доста смело от твоя страна да предложиш да говориш с отец Сайлъс.

Рон сви рамене.

— Той е разумен човек. Според мен също смята, че писмото от архиепископа е пълно с глупости. Просто не мога да повярвам, че в нашия град някой може да си позволи да уволни учител, защото е гей. Или защото проповядва толерантност. Всички само се преструват, че са съгласни с подобни виждания, за да не ядосват архиепископа. Говорим за много тънка линия, която Сайлъс се опитва да не прекрачва.

— Ейдън няма да има проблем да навакса изгубеното време, нали?

— Говорим само за два дни, така че не се съмнявам, че ще се справи.

— Каза адвокатът.

— О, да, определено ще направя страстно представление пред отеца. Бог ми е свидетел, че сме дали на това училище достатъчно пари…

— Не мисля, че това е от значение. Рон се намръщи.

— Не се заблуждавай. Парите винаги са от значение. Може би в крайна сметка всичко това е благословия. Ако Джейни също иска да се откаже от католическото обучение и да влезе в гимназия, трябва да й разрешим. Така ще спестим доста пари, които може да са ни много нужни, ако преструктурираме фирмата.

— Не мисля, че…

Рон вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Освен това — продължи той — не мога да отрека, че беше доста забавно там в гората. Струва ми се, че ще ни се отразява доста добре да напускаме големия град от време на време, какво мислиш?

— Съгласна съм. Макар че вероятно съм качила два килограма от лазаня и каноли.

— Ако наистина е така, поне си ги сложила на правилните места. — Рон потупа леглото. — Защо не дойдеш да проверим дали съм прав.

На следващата сутрин цялото семейство стана рано и закуси заедно. Ейдън се завърна към рутината си — закара Джейни на училище, след което отиде в „Свети Игнатий". Рон отиде на срещата си с отец Сайлъс. Кейт имаше запазен час при фризьора си за 11:00.

Докато миеше чиниите, си тананикаше заразителната песен на Фарел Уилямс „Щастлив". Гледаше през кухненския прозорец как мъглата се наслоява на двора.

Животът отново се беше върнал към нормалния си ритъм.

Нямаше я цялата лудост от миналата седмица. За какво беше всичко? Какво си мислеше?

— Ало.

— Здравей, Кейт.

Нямаше нужда да се представя. Не можеше да е някой друг.

Тя остана мълчалива за известно време, след което затръшна слушалката на телефона над кухненския плот обратно на мястото й.

След по-малко от минута проклетото нещо отново зазвъня. Веднъж. Два пъти.

Вдигна слушалката, без да може да изрече каквото и да било.

— Кейт? Там ли си? Най-накрая съумя да отговори:

— Откъде намери този номер?

— Съпругът ти ми го даде, когато бяхме у Джеф.

— Не можеш да се обаждаш тук. Това е домът ми.

— Добре. Повече няма да те търся там. Дай ми мобилния си.

— Не можеш… не мога…

— Разбира се, че можем. Трябва.

— Не е забавно.

— Не се опитвах да бъда забавен. Отново настъпи тишина.

— Кейт? Там ли си още?

— Да. — Пое си въздух. — Какво искаш, Питър?

— Мисля, че е очевидно. Искам да те видя. Или поне да говоря с теб.

— Сега говорим.

— Не така.

Телефонът на Кейт имаше спирален кабел, който можеше да се разтяга до четири метра. Тя отстъпи от плота и се завъртя, уви се в него, след което се завъртя отново, за да се освободи. Това й отне известно време. Най-накрая каза:

— Питър, слушай ме. Мисля, че решихме да не правим това.

— Какво е това, което не правим?

— Няма значение. Бяхме заедно веднъж и точка.

— Това ли решихме? Не си спомням подобно нещо. Не се ли обади в офиса ми в петък?

Не последва отговор.

— Не се ли обади?

— Да.

— Добре, защо го направи?

— Не знам. Исках да чуя гласа ти. Исках да те видя.

— Но сега не искаш?

Кейт запази мълчание за момент, но накрая отговори:

— Различно е.

— Кое е различно?

— Всичко.

Питър се засмя изкуствено.

— Тук и двамата сме на едно мнение.

— Нямах това предвид.

— А какво точно имаше предвид? Как така всичко е различно?

— Не знам… просто… Мисля, че беше грешка.

— Значи да ми се обадиш в петък също е било грешка? Изведнъж става понеделник и ти казваш да забравим всичко?

— Да. Опасявам се, че да.

— Ами ако не мога да го направя? Ако не искам да го направя?

— Питър…

— Какво се случи през седмицата? Къде ходи, между другото?

Кейт не отговори веднага.

— Откъде знаеш, че съм ходила някъде?

— Знам, че не си беше у дома.

— Не си се опитвал да се обадиш, нали? Господи, кажи ми, че не си оставил съобщение на гласовата поща.

— Не съм — отвърна той. — Просто минах покрай вас.

— Минал си покрай къщата ни?

— Два пъти. В събота и неделя.

— О, господи, Питър. Какво си мислеше?

— Мислех си, че искам да те видя. Не да ти дойда на гости. Просто да те зърна.

— У нас? Не може у нас!

— Нямах намерение да почукам на вратата ти или нещо подобно. Просто исках да те видя отново.

— Мамка му, Питър, мамка му. Как би ме видял, ако не дойдеш да почукаш на вратата?

— Не бях го измислил дотам. Помислих си, че ако съм наблизо, ще те видя да излизаш по някое време. Честно казано, не виждам голяма разлика между моите действия и обаждането ти в петък. Смятах, че след четвъртък… не знам… някак си сме свързани.

— Не такъв беше планът, Питър. Просто нещо се случи.

— А сега не се случва?

— Нямах намерение да наранявам някого. Особено теб.

— Минало време вече, така ли? Слагаш край на всичко с лека ръка?

— Не знам какво друго да кажа. Съжалявам. — Кейт изчака известно време, но когато Питър не отговори, добави: — Ще затварям.

И го стори.

— Не можеш просто да… — успя да каже. Но тя беше затворила.

Пръстите на Питър бяха побелели от стискането на слушалката, той погледна надолу към нея, когато чу свободен сигнал, и я върна на мястото й.

Облегна се на стола зад бюрото в офиса си и скръсти пръстите на ръцете си. Вратата му беше затворена, дори я беше заключил, за да се увери, че Тереза или някой друг няма да влезе по време на разговора му. Навън мъглата се залепяше по огромните прозорци и затъмняваше света около и под него.

Това беше неприемливо.

Кейт беше преобърнала живота му с главата надолу, както и цялостната му представа за самия него. Заради нея — или заради промените, които настъпиха в главата му заради нея — беше застрашил семейството и кариерата си. Нима всичко случило се нямаше никакво значение и беше просто нейна прищявка? Как така й беше позволил да получи такава власт над него?

Питър погледна към телефона, сякаш беше живо същество. Отново сложи ръка на слушалката. Наясно беше, че ако й се обадеше, тя щеше да откаже да говори с него или веднага щеше да му затвори. Освен това нямаше какво по-различно да каже.

Стана от стола и отиде до прозорците, за да погледа белия воал, който обгръщаше всичко. Обърна се и погледът му се спря на снимката на Джил и момчетата. На нея тримата се държаха непринудено, закачаха се, лицата им бяха грейнали от радост, притиснати един до друг на плажа в Капалуа. Питър беше направил снимката преди три години по време на ваканцията им за Деня на благодарността и тогава като че ли беше уловил същността им — щастливи, близки, разчитащи един на друг, изпълнени с доверие.

Макар той да не принадлежеше на тази снимка поради куп причини, поне се чувстваше удобно, в свои води, предимно доволен от живота си. През повечето време.

Отиде до фотографията и я взе в ръце. Винаги беше смятал усмивката на Джил за изключително привлекателна. Докато я гледаше сега обаче, не изпита нищо друго освен тъга — още по-лошо дори — съжаление. Стореното от него щеше да я унищожи, ако научеше, и въпреки това дори да успееше да го запази в тайна, никога повече нямаше да е способен да я приема по същия начин. Тя щеше да е някоя, която беше успял да заблуди, която беше успял да направи на глупачка.

В интерес на истината, тя вече беше такава.

Питър се загледа в усмивката й, запечатана през времето на това парче хартия, и осъзна, че вече е прекалено късно. Никога повече нямаше да я обича истински. Не и като равна нему, не и като негова партньорка в живота. Самият факт, че нямаше да научи какво беше направил, че нямаше да разбере, я принизяваше в очите му.

Това не беше честно спрямо нея, разбира се, но какво можеше да направи? За него положението беше такова.

Какво щеше да се случи с момчетата?

В пристъп на гняв хвърли снимката и стъклото се пръсна по пода.

Все още стоеше над останките й, когато Тереза опита да влезе, но установи, че вратата е заключена, и почука.

— Питър, добре ли си?

— Момент. — Погледна към бюрото си и размести набързо някои неща. Прескочи парчетата стъкло и отиде до вратата, за да я отвори. — Много съм непохватен.

— Какво стана?

— Оставях една папка и без да искам съборих любимата си снимка.

— Не се тревожи за това. Можем да й вземем нова рамка. Добре ли си? Приличаш на призрак.

Питър поклати глава.

— Просто съм ядосан. — Изпусна дълга въздишка и продължи: — Съжалявам. Последните два дни бяха трудни за мен. А сега и това.

— Няма за какво да се извиняваш. Поне не на мен. Ще се обадя на чистача и ще го накарам да изчисти. Междувременно защо не си починеш малко? Мога да ти донеса кафе.

— Мисля, че това е чудесна идея. Благодаря ти.

Тереза се подвоуми за миг, пристъпваше от крак на крак.

— Не искам да си пъхам носа, където не ми е работа — започна тя, — но това свързано ли е с личния въпрос, с който се занимаваш? С онази жена?

Питър я дари с бърза усмивка.

— Не. Опазил ме бог. Тя е семейна приятелка. Не е заради нея. — Посочи към бюрото си. — Заради всичко това е. — След което добави: — Защо мислиш, че е жената?

— Не знам. Като за начало си заключил вратата си, а ти никога не правиш това.

— Просто не исках да бъда обезпокояван. Много съм изостанал с работата.

Тереза вдигна ръце.

— Не те съдя. Само споменавам. Но може би не е лошо да си вземеш малко отпуска. Истинска отпуска, Питър.

— Може би си спомняш, че ме нямаше миналия петък, което означава, че съм с един ден назад с работата. Ще ми мине. Ще се оправя.

— Нямам съмнения за това, но наистина изглеждаш малко преуморен и започвам да се тревожа.

— Затова си най-добрата секретарка на света. Добре съм наистина.

— Убеди ме. Но ще те наблюдавам. А през това време ще изпратя чистача и ще ти донеса кафе. Не стъпвай върху парчетата стъкло.

10

Във вторник зимата като че ли правеше опити да се завърне.

Юнската мъгла, която се появи преди две седмици, беше покрила града и снижила температурата до 10 градуса. С ледения вятър се усещаше като 5.

Кейт и Бет не стигнаха по-далеч от първата пресечка по „Вашингтон Стрийт" на север към „Филмор", когато бяха нападнати от няколко хапещи порива. Решиха да пропуснат днешната си разходка. Бет предложи да вземат колата й и да отидат до Фери Билдинг, където да купят някои неща, след което да похапнат нещо в „Маркет Кафе". Кейт, която беше ходила там само преди четири дни — оттам проведе глупавия спонтанен разговор с Питър Аш — не искаше да обяснява на приятелката си, че няма желание да ходи там, затова просто се съгласи.

До 11 часа жените бяха приключили с пазаруването, бяха седнали в топлата вътрешност на „Маркет Кафе" и пиеха горещо кафе. Всички места в ресторанта бяха заети. Макар главната сграда да не беше толкова претъпкана, колкото в петък следобед, мястото пак беше пълно с пазаруващи и туристи.

Питър изчака да стане обяд, стана от стола си и отиде да каже на Тереза, че ще прескочи до Фери Билдинг, за да хапне, и че ще се върне след един час. Тази сутрин беше дошъл по-рано в кантората, за да навакса с работата, която беше пренебрегвал, но като цяло не свърши нищо, което го изкарваше извън релси.

Пет минути след като излезе от офиса си, стигна до Фери Билдинг, влезе през северния вход и макар навън да беше студено и ветровито, реши да си купи сладолед във фунийка — соленият карамел се беше превърнал в най-търсения вкус през последната година и още не му беше омръзнал. Помириса аромата му и тръгна по терасата, която беше с изглед към ферибота и залива.

Сладоледът го забави, но докато ядеше, част от нервността, която го съпътстваше, откакто си тръгна от онзи хотел, си отиде.

Пое си въздух и го изпусна бавно. Можеше да се справи с всичко това, помисли си. Можеше да го загърби. Да го припише на скуката. Понякога изкушенията бяха неустоими и той се беше поддал на едното, а после и на следващото. Но това можеше да спре. Можеше да го накара да спре. Нямаше нужда да се признава за победен.

Миналата вечер беше доказателство за това. Всички седнаха да вечерят заедно — той, Джил и момчетата — и си говореха за „Джайънтс", училище, филма „Интерстелар" и други неща, а когато синовете му излязоха, помогна на съпругата си да измие чиниите, след което се наместиха пред телевизора, за да гледат два епизода на сериала „Синя кръв", към който бяха пристрастени. Изпи две чаши с вино и никой не каза и дума за алкохолизъм. Правиха любов и докато не свършиха, нито за миг не си помисли за Кейт или за Даян. После заспа на мига. Без стрес, без излишна драма. Такъв можеше да бъде животът му отново. Нямаше проблем да си го възвърне.

Питър довърши сладоледа, хвърли салфетката в едно кошче за боклук и се помота в задната част на сградата, докато не стигна до „Сюр Ля Табл", където реши да се отбие и да купи някоя джунджурия, която Джил можеше да сложи в кухнята. След няколко минути излезе от магазина с малко вакуум устройство, което обещаваше да запази отвореното вино добро седмици наред.

Прекоси разстоянието до „Маркет Кафе" и се огледа за свободна маса, когато видя Кейт до задната стена, седнала настрани от него. Говореше оживено с някаква жена. Питър си помисли, че това е някакъв екзистенциален космически тест, затова си наложи да продължи да върви, докато не излезе отново отвън, в далечния край на сградата, и не се насочи към „Ембаркадеро" и офиса си.

Жените вече бяха обсъдили драмата с децата на Кейт и архиепископа и след кратко затишие Бет си пое дълбоко въздух и подхвана друга тема.

— Случи се нещо странно с мен — каза тя. — Помниш ли онова момиче, за което ти разказах в петък? Което е имало връзка с Франк Риналди, заради която жена му го застреля? Казва се Лори Шоу.

— Да. Помня. Мисля, че това беше първият път, в който ми сподели подробности от работата си. Какво за нея?

— Е, не е толкова за нея, колкото за брат й.

— Спала е и с брат си? Бет се засмя гръмогласно.

— Не. Не е спала и с брат си. Когато й се обадих в петък, беше толкова разстроена, че реших да отида до тях — хем да видя дали има нужда от нещо, хем да взема показанията й. Смятах, че може да се възползва от малко помощ. Или че мога да й препоръчам някой специалист. Някой, който да й помогне да се справи.

— Ти си прекрасен човек. Бет сви рамене.

— Не съм сигурна. Във всеки случай тя не беше заподозряна. Случаят на Риналди си е чисто убийство и самоубийство, а тя беше просто една объркана жена, взела лошо решение, която сега смята — и то не напълно безпочвено, че е отговорна за смъртта на приятеля си. Както и да е, казано накратко, отидох да я видя, когато свърших работа в петък, и петнадесет минути след като влязох в апартамента й, се появи по-големият й брат, Алън. Споменах ли, че не само е по-голям, но е и огромен?

— Мисля, че не си.

— Огромен е. Огромен, както беше Дени.

— И?

— Не започнахме много добре — не му хареса, че съм там да разпитвам Лори за убийството. В крайна сметка обаче, след като прекарах цял час в апартамента, след доста общи приказки и опознаване той ме попита дали имам визитка. Разбира се, имах. Както и да е, искам да кажа, че ми се обади в неделя и тази вечер имаме среща.

— Тази вечер? Бързо действа.

— Не знам. Ще видим. Просто ми е странно как се случи всичко. Той идва, за да се погрижи за сестра си, и аз съм там. След което, без абсолютно никакви усилия от моя страна, съм поканена на първата си романтична среща от години. Как се случи това?

— Карма. Доста добър знак, между другото. С какво се занимава?

— Мисля, че със строителство. Или с друга физическа работа. Той е от хората, които са солта на земята.

— Браво, Бет. Значи е чудесен за теб, тъй като и ти си от хората, които са солта на земята.

— Опитвам се да не влагам големи надежди. Искам да кажа, че е просто среща, и като се заговорихме…

— Какво?

— „Какво?", пита тя. — Бет вдигна чашата си и отпи. — Искрено се надявам да си послушала съвета ми миналата седмица и да не си направила нищо, за да постигнеш онази твоя фантазия. Как му беше името?

— Питър. — Кейт се опита да се усмихне пренебрежително, но не успя и поклати глава. — Не. — Взе своята чаша, отпи от нея разсеяно, след което я върна внимателно в чинийката й. — Разбира се, че не.

Бет килна глава на една страна и я изгледа сериозно.

— За Бога, Кейт, какво си мислеше?

— Казах, че нищо не се е случило.

— Напротив, случило се е. Може би помниш, че съм опитна инспекторка, и ако има нещо, в което да съм добра, то е различаването на истината от лъжата. — Бет се отпусна на стола си, в погледа й се четеше разочарование, дори гняв.

— Не, аз… — започна да се оправдава приятелката й.

— Моля те, спри. Дори не си помисляй да ме заблуждаваш. Кейт започна да си играе с чашата си.

— Вече не сме тийнейджърки, мила. Или млади жени. Времето ни за игри отдавна приключи. Не помисли ли за Рон? За децата?

— Нищо сериозно не се е случило. Няма да се отрази по никакъв начин на Рон и децата. Да, права си. Имам предвид, че наистина беше грешка. Сега ми се иска да не я бях допускала. Сериозна съм.

— А онзи мъж? Какво мисли той? Просто се съгласи всичко да приключи?

Кейт я погледна лукаво.

— Току-що го каза. Той е просто мъж. Знаеш ги мъжете. Какво мислиш?

— Той е женен мъж и мисля, че това е изключително гадно.

— Може и да е, ако гледаш на нещата от този ъгъл.

— Не знам от какъв друг ъгъл да ги гледам. Тъкмо стигам до решението, че искам отново да навляза във водите на връзките, когато чувам твоя случай и си казвам: „Защо мнението ми за мъжете е такова? Може би съм пълна идиотка?".

— Не си идиотка. Говорим за един мъж, не всичките са такива. Макар че вероятно и той съжалява.

— Не достатъчно, за да прекрати случващото се в самото начало. — Бет усети, че се напряга все повече и повече. За да се успокои, отпи дълга глътка от кафето си, след което я остави в чинийката й с пресилен жест.

— Аз… — започна тя.

Изведнъж някъде отвън в салона се разнесе гръм от експлозия. Той бързо беше последван от още два и поредица от пукания, подобни на фишеци.

Двете жени се обърнаха към входа на ресторанта, откъдето се разнесе нова мощна експлозия, а после още от пукащия звук, съпътствани от напълно неочакваните, ужасяващи човешки писъци.

Бет вече беше станала на крака и бъркаше зад гърба си за служебното оръжие, но бързо се сети, че никога не го носеше по време на разходките им. Изруга и се обърна към масата.

— Ставай! Ставай! — провикна се към Кейт. — Да вървим!

Нова експлозия — една граната, хвърлена пред предната врата на ресторанта, достатъчно близо, за да усетят силата й — ги накара да застинат на място. Навсякъде около тях хората бяха станали от местата си, блъскаха се, викаха, бързаха към изхода, който водеше към външните маси. Изстрелите — нямаше какво друго да са — зазвънтяха в заведението сред настъпилите суматоха и хаос. Всичко наоколо беше обгърнато в гъст дим.

Отвън пред ресторанта се разнесе нова поредица от изстрели. Огромният прозорец до гардеробиерната се пръсна и хората, които не бяха стигнали до изхода, паднаха на пода като пшеничен клас.

Мъж в зелен камуфлаж, чиято глава беше загърната, а на лицето си носеше черна маска, се появи на вратата. За свой ужас Бет забеляза, че носи автомат, който беше готов да използва.

Двете приятелки бяха една до друга, на шест метра от онзи. Инспекторката се завъртя, искаше да дръпне Кейт настрани от линията на огъня.

11

Новината достигна „При Тадич", преди Питър да получи поръчаната риба. Без да осъзнава какво прави, той остави пари на масата и се нареди на опашката, за да излезе от заведението, макар че хората се движеха много бавно. Когато най-накрая се озова на улицата, забеляза, че целият трафик на запад е спрял, затова тръгна на север с идеята, че може да стигне до офиса си и да разбере какво точно се беше случило от сравнително безопасния небостъргач.

Каквито и планове да си правеше, те се превръщаха в пълна бъркотия. Не беше способен да контролира мислите си.

Господи! Дали Кейт беше мъртва? Възможно ли беше да умре по този нелеп начин? Да си отиде от този свят така?

Нямаше съмнение, че тя все още се намираше в сградата, когато атаката беше започнала. Макар да им беше хвърлил само бегъл поглед, ставаше ясно, че жените имаха намерение да се задържат. Но дори да бяха поискали сметката в същия момент, нямаше шанс да са платили и да са си тръгнали за периода от няколкото минути между момента, в който ги видя, и началото на експлозиите.

Хората около него използваха думата „терор" във всичките й форми. Тук, в Сан Франциско? Това беше, помисли си Питър, невъобразимо.

Предположи, че така си бяха мислели и в Париж. И в Бомбай. И в Ню Йорк. И навсякъде другаде.

Сирени — неизвестен брой, безкраен жален писък — прорязваха суматохата на тълпите и се смесваха с рева на хеликоптерите над главите им.

Питър се опитваше да си проправи път през тази жива стена и постигаше добри резултати. Стигна до сградата си за шест минути и се изненада, когато видя, че хората се опитваха да излязат от нея. Справи се и с това препятствие и се качи в асансьора, в който беше единственият пътник за нагоре.

Рецепцията беше опустяла, макар че зад ъгъла видя, че някои от секретарките все още бяха в кабинките си с погледи, залепени за мониторите.

Тереза не беше на мястото си. Питър прибяга до офиса си, където вратата му беше леко открехната, и влезе в него.

Секретарката му стоеше до високите прозорци, през които се виждаше небе, почерняло от пушек.

Жената го чу, че влиза, и се обърна към него, като в същото време изтри сълзите от очите си.

— О, господи, благодаря на бога — каза тя и с три-четири крачки стигна до Питър, който затвори вратата след себе си. Прегърна го и той я притисна силно към себе си, преди да се отдръпне, за да го погледне. — Помислих си, че си долу. Каза, че ще ходиш там, нали? Във Фери Билдинг?

— Промених си решението. Вместо това отидох в „При Та-дич" и съм добре. Вече разбра ли се какво се е случило?

Тереза отстъпи крачка назад.

— Казват, че е било терористична атака. Поне четирима мъже с ръчни гранати и автомати. Има много убити и ранени. Ела тук, видя ли това? — Секретарката се върна при прозореца и при трите кръгли отвора в дебелото подсилено стъкло.

Питър проследи погледа й и забеляза дупките от куршуми. Колкото и плашещи да бяха те, не успяха да го подготвят за гледката долу, където Фери Билдинг все още беше обвита в черен пушек и ярките езици на оранжев огън.

— Толкова се страхувам — каза Тереза. Обърна се и отново се върна в прегръдките на Питър.

Един от помощниците във фирмата на Рон и Джеф бягаше по коридора и крещеше.

— Има стрелба във Фери Билдинг!

Секунди по-късно Рон влезе в конферентната зала с по-голямата част от служителите на кантората. Телевизорът беше включен и всички гледаха и се опитваха да различат нещо сред пушека и паникьосаната тълпа на „Ембаркадеро".

Рон побърза да извади мобилния си телефон и набра номера на Кейт. Веднага се включи гласовата й поща. Разбира се, сети се той, тъй като днес беше денят, в който отиваха на разходка с Бет, и тя не носеше апарата си. Провери колко е часът. 11:21. Вероятно още не бяха приключили, но дори да бяха, често ходеха да обядват заедно. Въпреки това се обади на домашния им номер и й остави още едно съобщение да му се обади веднага, когато го чуе. За да бъде напълно сигурен — тъй като съпругата му често си оставяше телефона включен в дамската чанта, но не го вдигаше — й написа съобщение: „Моля те, обади се колкото се може по-скоро. Спешно е".

Където и да беше, когато чуеше за Фери Билдинг, щеше да му се обади. Сигурен беше в това.

Минаха двадесет безкрайни минути, в които Кейт не се обаждаше. Постоянно си повтаряше, че няма никаква причина да е била във или около Фери Билдинг. Най-накрая Рон реши да се обади на Бет, където отново остави гласово и текстово съобщение. Опита също и служебния й номер, но полицейските линии бяха заети.

Върна вниманието си отново към телевизора, където новините не бяха добри. Очевидно четиримата нападатели бяха отнели живота си, след като бяха привършили гранатите и мунициите; без тях броят на жертвите наброяваше петдесет и четири, а на ранените сто четиридесет и един. Очакваше се и двете числа да се увеличат.

Телевизионните коментатори приканваха хората да стоят настрана и да дадат възможност на екипите и превозните средства на Бърза помощ да стигнат до мястото и да си свършат работата. Въпреки тази молба, накъдето и да се обърнеше камерата, цареше пълен хаос — тълпите от хора по тротоарите и колите по улиците превръщаха града в непробиваема крепост.

Рон отново се опита да се обади на съпругата си, остави съобщения на двете си деца, че е добре, но ги помоли да му се обадят веднага след училище и да се приберат у дома. Не искаше да ги паникьосва, като ги пита дали са се чували с майка си. Опита се да се убеди, че мълчанието от нейна страна се дължи на натоварения трафик на телефонните линии.

Възможно беше да има друга причина.

Опита се да слезе с асансьора в гаража на сградата, но коридорът беше претъпкан с хора, които напускаха работните си места. Застана на опашката, но след четвъртата група със слизащи се отказа и реши да слезе по стълбите. Навярно навалицата там нямаше да му позволи да стигне по-бързо до гаража, но така поне щеше да се движи.

Качи се в колата и излезе на улицата, но там беше блокиран от неподвижни автомобили, някои от които очевидно бяха изоставени, и от хора, които вървяха между тях. След безкрайно чакане — десет минути? петнадесет? — съумя да се промуши в едно отворено пространство и зави надясно към дома си.

Отне му още двадесет минути, за да стигне до своята улица, трафикът се разреждаше с отдалечаването му от центъра. Огледа автомобилите наоколо и забеляза зеленото волво на съпругата си на обичайното му място. Разбира се, това нищо не означаваше.

Паркира в алеята си, пребяга до предната врата, първо почука, след което си отключи. Влезе вътре и пусна телефонния секретар в кухнята, за да чуе собственото си съобщение до Кейт, в което я молеше да му се обади възможно най-скоро.

Мобилният му телефон, който беше закачил на колана си, иззвъня и в своя стремеж да го извади бързо от калъфчето му, проклетото нещо му се изплъзна и падна на пода.

— Мамка му! — Най-накрая успя да вдигне. — Кейт?

— Не. Татко? Ейдън е. Мама с теб ли е? Добре ли е?

— Опитах се да се свържа с нея. Излезе на разходка с Бет и вероятно не си е взела телефона.

— Не си ли я чувал?

— Не, все още не. — Наложи си да не звучи разтревожен. — Вероятно са на средата на разходката си до Голдън Гейт Бридж и нямат представа за случилото се. Успя ли да се свържеш с Джейни?

— Да. Напът съм да я взема.

— Добре. Прибирайте се веднага вкъщи, става ли? И двамата.

— Разбира се. Татко?

— Да?

— Това наистина ли се случва? Имам предвид, че го гледахме в училище…

— Да — отвърна Рон. — Случва се. Просто се приберете у дома, чу ли?

— Идваме.

За Джини Тъли, дъщерята на Бет, отсъствието на майка й, когато се прибра от училище, не беше повод за тревога. В крайна сметка тя беше полицай, а подобна терористична атака над Фери Билдинг щеше да събере всички налични сили на реда. Джини нямаше съмнение, че точно това се случва в момента. Майка й беше повикана по спешност.

Онова, което й се стори странно, беше липсата на оставен телефонен номер или бележка, която да обясни какво се случва. Разбира се, Бет беше наясно, че дъщеря й щеше да се сети, без да е необходимо да й оставя съобщение, но това не беше характерно за нея. Обикновено, дори да отидеше до магазина, казваше на Джини къде отива и по кое време ще се прибере у дома. Или поне проверяваше телефона си за обаждания или съобщения от нея и веднага й звънеше, което не се беше случило сега. Поне не още.

Въпреки това седна с празен поглед пред телевизора и като хипнотизирана наблюдаваше ужасните картини. Добрите новини бяха, че всичките нападатели бяха мъртви и с всяка изминала минута вероятността да последва нова атака на друго място в града намаляваше.

Лошите новини обаче превишаваха значително добрите — убитите бяха стигнали шестдесет и седем, без да се включват четиримата терористи, а ранените — сто петдесет и шест. На Джини бройката й изглеждаше изключително голяма, макар да знаеше, че убитите тук бяха много по-малко от тези в Париж. Екранът на телевизора беше изпълнен с полицаи, пожарникари, линейки и лекари. Разбира се, точно сега майка й беше някъде там, помагаше, обезопасяваше района, правеше всичко по силите си.

Въпреки това…

Знаеше, че не е желателно да се обажда на партньора й, но предвид обстоятелствата смяташе, че може да го стори. Насили се да отлепи поглед от телевизора и набра номера на Айк.

— Маккафри. — От суматохата около него можеше да предположи, че той също е на мястото на събитията.

— Здрасти, Айк, Джини се обажда.

— Кой? Говори силно. Тук е истинска лудница.

— Джини е, Айк. Опитвам се да се свържа с мама. Чувал ли си я?

— Не. Помислих си, че е дошла да те вземе от училище. Не е ли с теб?

— Не, а и не отговаря на телефона си.

— Знам. Опитвам се да се свържа с нея цял ден. — Мъжът млъкна за миг. — Не бих прибързвал със заключенията. Телефонните линии са пълна каша, а тук е истински ад.

— Във Фери Билдинг ли си?

— Отвън. Възможно е да се намира точно срещу мен и да не мога да я видя. Днес е почивният й ден, нали? Спомняш ли си?

— Да, но не е характерно за нея да си зарязва телефона. Особено след като се е случило нещо такова. Със сигурност щеше да провери дали съм добре, а и да ме уведоми, че и на нея й няма нищо.

— Да, така е. Ще се опитам да я потърся тук и ще й кажа да ти звънне веднага. Може да мине доста време, Джин. Още не сме създали команден център на мястото. Няма никакъв ред. Но ще се появи. Успокой се и стой на телефона. И ако ти се обади, накарай я да ми звънне, става ли?

Алън Шоу работеше в една от къщите на „Авенюс". Собствениците се бяха изнесли за времето, необходимо за ремонта, и днес реши да изпрати двамата си помощници — Райън и Фелипе — на друг обект, докато свърши с шпакловката на гипсокартона в дневната. Един от големите плюсове да работи сам, беше липсата на гръмкото радио, което хората му слушаха по цял ден. Имаше нещо изключително успокояващо и приятно в това да си вършиш работата, да се увериш, че всичко е както трябва, без главата ти да се надува от музика или политически коментари.

Приключи в шест и нещо и подкара пикапа си през гъстата мъгла към къщата си на „Четиридесет и първа", близо до брега и „Клиф Хауз". Делеше двор с още една малка къщичка, която се намираше пред неговата и в по-голяма близост до улицата. След като се изкъпа и избръсна, отиде да си облече чисти дънки и изгладена риза, а след известно колебание реши да вземе едно от двете си спортни якета. По пътя към колата забеляза, че розите край пътеката бяха разцъфнали, извади швейцарското си ножче и отряза шест перфектни червени екземпляра, на които изчопли бодлите.

Десет минути по-късно, точно в седем часа, по някакво чудо си намери място за паркиране на „Лейк", на същата пресечка, на която живееше Бет. Погледна часовника си за десети път, грабна розите и отвори вратата.

Все още нямаше ясна идея какво щяха да правят. Попита я дали иска да излязат, и тя каза „да". Предполагаше, че трябва да я заведе някъде на вечеря, където можеха да си поговорят и да се опознаят по-добре. Някое тихо местенце с добра храна.

Алън беше забравил как се правят тези неща — не беше ходил на среща от почти цяла година, а последната беше истинска катастрофа. Дамата му беше някаква наркоманка, която го покани да излязат или по-скоро да влязат, след като се опита да го примами в леглото си още преди да са си разменили десетина приказки. Това съвсем не му се стори възбуждащо. Затова тази вечер се тревожеше за всичко, например дали Бет нямаше да приеме розите за нещо прекалено самонадеяно и глупаво.

Съвсем скоро щеше да разбере.

Инспекторката живееше на втория етаж на двуетажна къща, която си приличаше с повечето на тази улица. Отново провери адреса — това беше мястото, въздъхна и се заизкачва по стълбите. Натисна звънеца и чу приятна мелодия.

Никой не отвори.

Позвъни отново, пак чу приятната мелодия, зачака, след което почука колебливо. — Бет?

Не последва отговор.

Часовникът му показваше 19:06 часа.

Изчака до 19:30, след което провери телефона си, за да види дали му беше звъняла или изпратила съобщение — може би беше оставил апарата на вибрация и беше пропуснал.

Нямаше нищо. Алън въздъхна и остави розите на постелката, преди да се върне обратно в пикапа си.