Фатална изневяра

25

— Не бива да правя това — каза Бет. — Трябва да работя.

— Когато ти се обадих, не ми ли каза, че работиш от сутринта?

— Да.

— Значи ще обядваме в работното ти време. Позволяват ти да обядваш, нали?

— Честно казано, даже ме окуражават да го правя.

— Супер. Освен това дъщеря ти се появи със сандвич от „Лука", който имаше намерение да сподели с Лори, но не беше купила за мен, така че можех да изляза или да стоя гладен. Второто не ми се струваше особено правилно.

— Снощи при сестра си ли остана? Алън кимна.

— Оставил съм си четка за зъби там. Попитах Джини какво правиш в този прекрасен ден, и тя ми каза, че работиш. Също така сподели, че вероятно няма да имаш нищо против, ако ти се обадя.

— Бог да благослови това дете — отвърна Бет. — Между другото, не съм яла толкова вкусен сандвич в живота си.

Алън отново кимна.

— Имаше времена, в които по цяла година карах само на сандвичи. Мисля, че беше две хиляди и дванадесета. Все още не мога да разбера защо спрях.

Бяха седнали навън, на маса, която Бет евфемистично беше нарекла задната палуба — два етажа по-надолу имаше морава, която приличаше на излязла от пощенска марка. Слънцето напичаше приятно, затова бяха опънали чадъра над главите си.

Бяха заобиколени от издигащи се сгради, а ранният следобед беше мъртвешки спокоен.

— Значи Лори нямаше нищо против, че Джини й носи още храна?

— Чукам на дърво — каза Алън и наистина почука на дървения парапет. — Очевидно Джини й беше обещала да й донесе храна от снощи, защото, когато стана сутринта, Лори очакваше с нетърпение пристигането й. Не съм я виждал такава от месеци. Мисля си, че ако дъщеря ти продължава в същия дух да идва на гости и да бъде приятелка на сестра ми, тя може да се оправи. Много мило от твоя страна, че я молиш да го прави.

— Нямам нищо общо — отвърна Бет. — Джини го прави по свое желание. Двете просто си паснаха.

— Така е, но нямаше да се случи, ако не ги беше събрала.

— Добре, може би имам някакво участие. Ще приема част от похвалите.

— Супер. Значи уредихме въпроса. Докато сме на темата, исках да ти кажа, че този импровизиран обяд днес не се брои за вечерята, на която те бях поканил.

— Искаш да кажеш, че съм задължена да се видим още веднъж?

— Да. Колкото и тежка задача да е това.

— Не знам — отвърна с престорен тон Бет, — ще трябва да си проверя графика. Изключително трудно е да се излезе на среща с мен.

— Изпитал съм го на собствения си гръб.

— Избери време и място и ще видим какво ще стане.

Бет усети облекчението в гласа на Айк. Хедър се подобряваше и беше изписана от болницата. През следващите двадесет дни щяха да продължат да й вливат интравенозно големи дози пеницилин, но прогнозата беше, че ще се възстанови напълно.

Също така можеше да усети умората му — партньорът й не беше спал през последните седемдесет часа. Когато предложи да я придружи до дома на Джил, тя му отвърна, че не е необходимо. От своя страна, Бет му каза да си вземе почивен ден в неделя — да се наспи, ако може — и освен ако тя не идентифицираше или арестуваше заподозрения до понеделник сутринта, което беше в рамките на невъзможното, помисли си инспекторката, двамата можеха да продължат с разследването заедно.

Някъде по обяд Бет паркира своята джета на улицата пред къщата на Джил Корбин Аш и почука на предната й врата. По-млада, младежки облечена жена, която се представи като сестрата на Джил, Джули Расмусен, я поздрави не особено учтиво и някак си официално, след което я поведе към голяма и просторна стая в задната част на къщата, където имаше огромен телевизор, високи рафтове с книги и камина.

Когато влезе, Бет остана с впечатлението, че е прекъснала спор. Двете момчета, които очевидно бяха двуяйчни близнаци, се бяха отпуснали в двата края на кафявия кожен диван и избягваха да се поглеждат, не поглеждаха и останалите. Джил носеше прекалено големи слънчеви очила, които да прикриват раните й, и държеше чаша с червено вино. Беше застанала до рафтовете с книги.

Ледената атмосфера въобще не се стопли след формалностите, затова Бет реши да кара направо.

— Искам да благодаря на всички ви, че се съгласихте да се срещнете с мен. Знам, че ви е трудно, и не искам да ви отнемам много от времето.

Тайлър, по-ниският и по-мургавият от двамата, се изправи на мястото си.

— Аха, виж, извини ме, не искам да се правя на интересен, но наистина не разбирам защо е необходимо да ни го отнемаш. Времето ни имам предвид. Разследвате убийството на татко, нали? Никой от нас няма нищо общо с него. Мисля, че това е напълно очевидно.

Бет стисна устни и го погледна.

— Ти си Тайлър, нали? — попита тя.

— Аха.

— Виж, Тайлър, разбрах, че последния път, в който баща ти е идвал тук, брат ти и той са се скарали.

Тайлър заби поглед в дивана, след което отново го вдигна към Бет.

— Татко се държа като истински тъпак — отвърна той. — Глупав алкохолик, който си мислеше, че можем да забравим всичко.

— Какво имаш предвид?

— О, нищо — отвърна иронично Тайлър. — Просто изостави майка ни и нас. Опропасти семейството ни. Въпреки това да спориш с някого, не означава, че искаш да го убиеш.

— Точно това означава — намеси се другото момче, Ерик. — Да му го начукам.

Бет погледна дългия, мършав младеж с мръсноруса коса. Той отвърна на погледа й, след което отмести очи, поклати глава и каза:

— Никой не беше наранен. Ударих го, след което и той ме удари няколко пъти. Нищо не е станало, мамка му.

Бет придоби сериозно изражение.

— Ще съм ти много благодарна, ако спреш да ругаеш, Ерик. Когато разбрах за свадата ви, се зачудих дали мислиш, че си решил нещо с нея.

— Нищо няма за разрешаване.

— Дори след смъртта му? Все още ли си на същото мнение?

— Той е мъртъв — отвърна Ерик. — Това означава, че никога няма да оправим проблемите си.

— Инспектор Тъли — Джил излезе от унеса си до стената, — почакай малко. Съгласихме се да се срещнем, защото смятахме, че можем да попълним някои от празнотите за Питър, които могат да ви помогнат да разрешите убийството му. Не съм разбрала, че имаш намерение да разпитваш синовете ми. Ако намерението ти наистина е такова, мисля, че трябва да поканим адвоката ни.

— Добре — отвърна Бет. — С тези въпроси имам намерение да ви елиминирам от заподозрените, което може да стане съвсем лесно, но ако предпочиташ да се обадиш на адвокат, няма проблем. Ти решаваш.

— Не се впрягай, мамо — каза Тайлър. — Нямаме нужда от адвокат. Никой тук не е убиец. — Младежът се обърна към Бет. — Виж — започна той, — баща ми излезе от правия път. Тотално се прецака. Радвам се, че всичко приключи. Но положението е същото, като да ти извадят зъб — в началото много боли, но после нещата се успокояват и всичко се оправя. Така е и с татко. Ще ми се да не беше умирал, най-малкото защото натъжи много мама, но сега, след като вече го няма, не мога да кажа, че е нещо лошо.

— Не заслужаваше да бъде убит, Тайлър — намеси се Джил. Ерик я изпепели с поглед.

— Знаеш ли кое е забавното, мамо — започна той. — Мисля, че скоро ще разберем точно противното. Вероятно не сме били единствените хора, с които се е ебавал, но някой просто е решил, че няма да му търпи глупостите. Затова го е убил. На мен ми се струва логично. Ако имах достатъчно кураж, щях да го направя самият аз.

— Ерик! Не го мислиш…

— Разбира се, че го мисля, мамо. Виж в какви се превърнахме заради него — в шайка жалки жертви. Защо? Някой от нас въобще наясно ли е как започна всичко? — Младежът насочи гнева си към Бет. — Какво ще кажеш ти, инспектор Тъли? С твоето желание да си изясниш картинката и да търсиш мотив в цялата тази ситуация, я стига! Нямаше да разговаряш с нас, ако имахте някаква идея кой го е убил, нали? Нека ти дам мотив: не знам каква е причината, но баща ми се събуди една сутрин и се превърна в чудовище. Онзи, който го е затрил, е направил услуга на целия свят.

Джули Расмусен се намеси:

— Не ми е приятно да го кажа, но смятам, че Ерик е прав.

— Не е така — отвърна Джил. — Може да е прекалил. Може да е…

— Няма „може" тук, Джил. Виж какво ти стори. Какво стори на момчетата. Защо го направи? Очевидно не е смятал, че трябва да си търси оправдание. След двадесет години брак? Сериозна ли си?

Джил се срина под натиска на очевидната истина. Краката й буквално я предадоха и тя се свлече на най-близкия стол. Погледна Бет и каза:

— Съжалявам. Не знам какво искаш от нас.

Инспектор Тъли усети голямата болка тук, покрусата, но се пребори с чувството на вина и отвърна:

— Както казах по-рано, моето желание е да ви елиминирам от списъка на заподозрените. Ще ви задам няколко въпроса, след което приключваме. — Обърна се към един от близнаците: — Например ти, Тайлър, живееш в „Чико", нали?

— Да. — Младежът излъчваше гняв и раздразнение от всяка пора на тялото си. — Там уча.

— Какво прави миналия понеделник вечерта?

— Бях на викторина в УНБ.

— УНБ?

— Университет на бирата.

— До колко часа остана?

— Господи.

— Въпросът е лесен, Тайлър. До колко часа остана там?

— До късно. До полунощ. До един.

— Сам ли беше?

Младежът се засмя на абсурдността на този въпрос.

— Да, с изключение на съквартирантите ми и половината „Чико". Съжалявам, полицай — макар че не звучеше да съжалява, — но това са пълни глупости. Защо не говориш с адвоката ни, не вземеш заповед и тогава не се развихриш? Нямаш ли някой бездомник, когото да тормозиш и биеш? Аз приключих. Махам се оттук. — Тайлър стана и излезе от стаята.

Джил и Джули скочиха на крака и го последваха, за да го убедят да се върне, но след миг предната врата се затръшна.

Бет изчака да се върнат, и колкото се може по-внимателно ги попита дали имат нещо против да продължат за още няколко минути.

— Имаме ли избор? — попита Джули.

— Както видяхте, Тайлър избра друг вариант. Можете да направите същото.

— Съжалявам за това — извини се Джил. — Не сме на себе си в последно време. Тайлър наистина не е такъв. Той е добро момче. Просто времената са тежки.

— Разбирам — отвърна Бет. — Не съм тук, за да ви тормозя. Просто ви моля да ми отделите още малко от времето си. Ерик? Ти си в „Бъркли", нали?

— Да.

— Какво ще кажеш за понеделник вечерта?

Младежът се намръщи, сбръчка чело и погледна тавана — убедителна поза, че се опитва да си спомни. Най-накрая намери отговора.

— Бях тук с мама. — Погледна към Джил. — В понеделник беше, нали?

— Да — отвърна майка му, обърна се към Бет и обясни: — Ерик се обади в неделя вечерта, за да провери как съм. Вероятно съм го оставила с впечатлението, че съм малко самотна. Каза, че му е писнало да яде суха храна, и може да намине да вечеряме заедно на следващата вечер. Точно така направихме.

— Тук ли пренощува, Ерик?

— Не. Имах ранен час на следващата сутрин, така че трябваше да се прибера в „Бъркли". Мисля, че останах тук до девет или девет и половина. Така ли беше, мамо?

— Да.

— Помня, че се прибрах в общежитието малко след десет. Това от полза ли ти е по някакъв начин?

Доста удобно, помисли си раздразнена Бет. По този начин двамата си осигуряваха алиби. Струваше й се, че всичко беше предварително планирано. Макар да не вярваше, че Джил е убила съпруга си или че е станала съучастница на Ерик, не мислеше, че синът — този кисел и гневен млад мъж — би действал сам. Твърдението му обаче ги изключваше от евентуалните извършители.

А може би не. Бет реши да се довери на предчувствието си и попита:

— Имаш ли пистолет, Ерик?

Последва реакция, сякаш беше извадила личното си оръжие и беше стреляла. Джули експлодира.

— Няма начин!

— Това е нелепо! — изуми се Джил. — Разбира се, че няма пистолет.

Изражението на Ерик подсказа на Бет, че е засегнала нерв. Без да отлепя поглед от него, реши да се възползва от преимуществото си.

— В този щат не можеш да си купиш оръжие, ако си под двадесет и една, Ерик. Също така е престъпление да притежаваш нерегистрирано такова. Искаш ли да ми кажеш нещо?

Младежът остана мълчалив за един дълъг момент. Най-накрая се престраши да срещне погледа на Бет.

— Добре. Да. Купих си пистолет от улицата в Оукланд. Майка му го изгледа изумена.

— Ерик! Защо, по дяволите…?

— За защита. — Обърна се към Бет: — „Бъркли" е много по-опасно място, отколкото си мислят хората.

— Все още ли го имаш, Ерик? Пистолета?

— Не.

— Не? Какво се случи?

— Някой ми го открадна. Това е самата истина — отвърна предизвикателно младежът. — Беше в мен по-малко от две седмици и някой ми го взе.

— Къде го държеше?

— В стаята ми в „Бъркли".

— Къде се намира тя?

— Секция едно, близо до кампуса.

— Кога разбра, че го няма?

— Както споменах, веднага след като го купих. Това е истината, независимо дали ти харесва, или не.

Джил се намеси:

— Мисля, че сега е моментът да се обадим на адвоката ни.

— Мамо — каза Ерик, — няма нужда да се тревожим. Това, че съм си купил пистолет, нищо не означава. Не доказва, че съм застрелял някого.

Бет реши да реже до кокал.

— Сторил ли си го? Ти ли уби баща си, Ерик?

— Не, не съм. Не че не ми се е искало. Онзи, който го е направил, ме изпревари, преди да намеря друг пистолет и добия достатъчно кураж да го сторя.

— Просто млъкни, Ерик — настоя Джил. — Съжалявам, инспектор Тъли, но няма да позволя да задаваш повече въпроси, докато не говоря с адвоката ни.

26

Бет тъкмо излезе от колата на подземния публичен паркинг в „Бъркли", и телефонът й иззвъня. Обаждаше й се партньорът й — сънят явно не беше голям приоритет в живота му.

— Въобще няма да повярваш на това, което ще ти кажа, още по-малко пък ще ти хареса — каза той. — Тереза Болейн се е самоубила току-що.

— Ебаваш ме. — Бет усети как краката й омаляват и бързо се подпря на колата си. — Казвай по-бързо.

Айк изпълни нареждането, а тя се опита да се нагласи към тази алтернативна реалност. Партньорът й продължаваше да говори:

— …сигурно сега ще е по-лесно да вземем заповед и да претърсим апартамента й, за да видим дали има скрито оръжие или нещо подобно…

— Странно е, че го споменаваш.

— Кое?

Бет му разказа и за своите открития.

— …затова съм в „Бъркли" в момента.

— Без заповед? Ще ти трябва такава, Бет.

— Благодаря ти, че ми напомни, тате. Обадила съм се в службата, работят по въпроса. Междувременно дойдох, за да видя дали ще успея да намеря оръжието на Ерик. Той казва, че е било откраднато, но това никак не ми се струва правдоподобно. Може да се държа цинично, но искам да се уверя, че не е под леглото му. Не разполагаме с куршум, с който да го сравним, но мисля, че ще е чудесно, ако намерим мистериозно изчезналия пистолет, особено ако нашето момче е излъгало за частта с изчезването.

— Значи имаш намерение да потърсиш оръжието и…?

— Да разговарям със съквартиранта на Ерик, преди Ерик да му се обади и да го инструктира какво да говори.

— Кой е съквартирантът?

— Не знам, но имам намерение да разбера.

— Смяташ, че не е била Тереза? Кой тогава е убил Аш?

— Не знам дали е била тя, но мнението ми е, че не го е извършила.

— Питам просто от любопитство: защо така мислиш? Тя е перфектният кандидат. Разбрала е, че Питър има безброй афери, и в изблик на ревност и гняв го е убила.

— Изблик на ревност и гняв, така ли?

— Независимо дали ти харесва, или не — отвърна Айк. — След като злината е сторена, се е опитвала да блъфира няколко дни, докато накрая вината не я е премазала и не се е хвърлила пред трамвая.

— Може би си прав или просто е изгубила любовта на живота си и е нямала за какво повече да живее. Което ми се струва по-правдоподобният вариант. Тя е мила и наивна жена, която е била сляпа за много от нещата в света.

— Ами ако е разбрала, че Аш е предал доверието й?

— Щеше да се самоубие, нямаше да убие него, не мислиш ли? Не казвам, че теорията ти е невъзможна, Айк. Просто не мога да си я представя като убиец на когото и да било, камо ли на човека, когото обича. Дори да е предал доверието й.

— Кой тогава?

— Това е въпросът. Може би Ерик. Което може да означава, че в крайна сметка не е никоя от женските връзки на Питър. Той е кисело, разгневено хлапе с основателна причина. Призна си, че си е купил нелегален пистолет от улицата. Определено е обмислял извършването на убийство. От друга страна, ако алибито му бъде доказано…

Бет беше наясно, че разходката й до „Бъркли" си беше чист изстрел на сляпо. Не знаеше името на съквартиранта на Ерик и дали щеше да е в стаята им. Също така не знаеше какви са охранителните мерки в студентския кампус.

Чудеше се дали охраната щеше да й позволи дори да говори с някого от обитателите на общежитието. Често при изпълнението на подобна задача в Сан Франциско срещаше сериозна съпротива, както и открита враждебност и бюрократично протакане. Нямаше причина да мисли, че нещата тук ще са по-различни, но (може би заради обяда с Алън) смяташе, че днес е един хубав ден за кармата й, следобедът й беше свободен, а и нямаше какво да губи. Решена беше да даде шанс на бога на късмета да си изиграе ролята.

Все пак, както обясни и на Айк, беше помолила лейтенанта да поиска заповед. Очакваше да й се обадят всеки момент и да й кажат, че съдията я е подписал.

Както се оказа, „охранителят" — колежанче, което работеше като доброволец в Общежитие 1 — беше впечатлен и респектиран от документите й. В крайна сметка Бет беше истински инспектор от отдел „Убийства" на Сан Франциско и работеше по случай, за който младежът беше прочел по-рано през седмицата. Той беше доволен, че успя да й помогне, като й каже името на съквартиранта на Ерик — Джон Чънг. Набра номера за спешни случаи на Чънг и вдигна палци към Бет, когато някой вдигна. След няколко разменени думи стана ясно, че младежът е горе и учи. Охранителят му обясни, че долу го чака инспектор от полицията на Сан Франциско, който желае да разговаря с него.

След по-малко от минута Чънг излезе от асансьора като експлозия и попита обезпокоен:

— Ти ли си ченгето? Не ми вдигат. Кажи ми, че не се е случило нещо с родителите ми.

— Сигурна съм, че родителите ти са добре — отвърна Бет. — Не съм тук заради тях. Съжалявам, ако съм те стреснала. Трябваше веднага да спомена за какво идвам. Нуждая се от малко информация относно съквартиранта ти.

Чънг въздъхна, сложи ръка на сърцето си и дари Бет с глуповата усмивка.

— Уха. Подобно нещо те събужда на секундата.

— Спеше ли?

— По-скоро дремех. Така се случва в топла стая, след като се наобядваш. Значи става въпрос за бащата на Ерик?

— Да, опасявам се, че съм тук заради него. Първото нещо, което искам да те попитам, е дали си виждал пистолета на Ерик?

— Уха, господи! Смяташ, че Ерик е убил баща си. Не мога да повярвам, че дори го казваш. Не, той няма пистолет. Никога не съм виждал такъв. Никога не е говорил за такъв. Тотално си сбъркала човека.

— Доколко си сигурен?

— Полицай, цялата ни стая е около три квадрата. Знам абсолютно всичко, което двамата притежаваме. Ако имаше пистолет, щях да го видя и да вдигна огромна олелия, защото могат да ни изключат заради това.

— Добре, да поговорим за бащата на Ерик. Кога разбра за него?

Чънг помисли за момент.

— Мисля, че беше миналата сряда. Майката на Ерик се обади. Двамата бяхме в стаята ни.

— Как го прие той?

— Бих казал, че се държа странно.

— Как така странно?

— Имам предвид, че в началото се пречупи. Започна да плаче, нали се сещаш, да хлипа дори. Но след това — малко по-късно, след като затвори телефона, приличаше на човек, който е доволен от случилото се. Облекчен, да не кажа радостен. Като че ли изпитваше щастие. Което си беше малко плашещо. Имам предвид, че баща му беше мъртъв. Независимо от обстоятелствата подобни новини те сриват, нали така? Дори да си имал проблеми с него. При Ерик не беше така, имах чувството, че след като свикна с идеята, настроението му се приповдигна. Сметнах, че е странно. Имам предвид, че повечето от хората тук се преструват, че не харесват родителите си, и може би наистина е така, но от реакцията на Ерик осъзнах, че наистина мрази баща си. Не мога да кажа, че го виня, все пак той ги заряза просто ей така. Това е доста гадно. Вероятно е бил копеле и половина. Все пак е трудно да повярвам, че някой го е убил, още повече собственият му син.

Изведнъж младежът осъзна, че осигурява информация на полицай от отдел „Убийства". Направи крачка назад.

— Не си тук заради…? Не мислиш наистина, че го е сторил Ерик, нали?

Бет го удостои със стандартния полицейски отговор:

— Все още нищо не мисля. Просто задавам въпроси. Интересувам се по кое време се прибра Ерик миналия понеделник вечерта. Ако ще ти помогне по някакъв начин, била е вечерта, в която е ходил на гости на майка си, за да вечеря с нея.

— Разбира се. Спомням си я. Миналия понеделник ли беше?

— Да.

Чънг помисли малко и отговори:

— Не се прибра много късно. Дванадесет и половина, един, някъде там.

— Ти в колко се прибра в стаята?

— Бях в нея през цялата нощ. Имахме доста оспорвана игра на карти, която като че ли продължи цяла вечност. Свършихме около полунощ. Ерик се появи половин час, след като останалите си тръгнаха.

— Дванадесет и тридесет?

— Някъде там. Може да е било малко по-късно.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, да.

— По скалата от едно до десет? Младежът помисли за момент.

— Знам, че играхме на карти в понеделник вечерта. Така че мога да заявя, че е десет.

Това беше втората опашата лъжа, която Ерик й беше казал, помисли си Бет. Две големи, наистина важни лъжи.

— Благодаря ти, Джон. Много ми помогна.

— Надявам се да не съм причинил някакви неприятности на Ерик.

Телефонът на Бет иззвъня. Беше лейтенантът, за да й каже, че заповедта е подписана и има зелена светлина да действа.

Тя затвори и обясни на съквартиранта на Ерик, че в следващите час или два ще бъде в стаята му. Въпреки уверенията му, че няма никакъв скрит пистолет там, след като беше получила заповед, имаше намерение да се увери сама дали е така.

— Наистина ли смяташ, че може да го е извършил той? — попита Чънг.

— Нищо не смятам — отвърна Бет. — Просто търся улики.

— Може ли да си взема домашното, върху което работех?

— Само ако дойда с теб и проверя онова, което ще вземеш със себе си. Такива са правилата. Имаш ли проблем с тях?

— Никакъв.

— Добре, нека говоря с охранителя ви и след това ще се качим.

27

Бет се върна в службата, седна на бюрото си заедно с една диетична кола и се опита да подреди мислите си относно случая. Струваше й се, че най-накрая беше постигнала нещо и дори имаше голяма вероятност да е намерила истинския извършител в лицето на Ерик Аш, когото беше уловила в две големи лъжи, свързани с алибито му — не се беше прибрал в стаята си в общежитието около десет часа, а по-скоро около един. Ако наистина беше така, то значи беше разполагал с близо три часа да се срещне с баща си под някакъв претекст, да го застреля и да го хвърли в океана.

Три часа — достатъчно време.

Имаше усещането, че разказът му как пистолетът бил откраднат от стаята му в Бъркли, беше другата лъжа. Ако го беше скрил толкова добре, че дори Джон Чънг да не знае за него, никой друг не би го намерил.

Бет нямаше представа защо Ерик си призна, че е купил оръжие — вероятно смяташе, че е разбрала за това от някой друг източник. Ако наистина беше така, признанието му щеше да я накара да го сметне за по-открит и готов да сътрудничи. Напълно възможно беше младежът да е хвърлил пистолета в океана или някъде другаде, след като беше застрелял баща си с него. Имаше чувството, че този хлапак се опитва да й се подиграва.

Каквото и да се беше случило с оръжието обаче, малко вероятно беше да е случайно откраднато от някого, когото Ерик не познава.

Независимо кой от вариантите беше истина, младежът не разполагаше с пистолет в момента, който да бъде подложен на балистична проверка, и затова арогантно и показно й се присмиваше в лицето. Казваше й, че е по-умен от нея, че е наясно с фактите около случая, че не е оставил веществени доказателства и че може да я победи в тази игра.

Подобни мисли бяха доста сериозна мотивация за Бет.

Какво се беше случило с пистолета? Обмисли идеята да каже на Ерик, че е открила оръжието, и да започне своя собствена игра, с която да го обърка. Като се имаше предвид, че тялото беше намерено в залива, напълно логично беше да си мисли, че и то ще е там. Ако Ерик разбереше, че го лъже, щеше да продължи да се придържа към историята си, защото щеше да е наясно, че не могат и с пръст да го пипнат.

Бет отпи от колата си, написа няколко бележки и се облегна на стола. Не знаеше какво да прави със самоубийството на Тереза Болейн. Макар да не искаше да повярва, осъзна, че Айк можеше да се окаже прав и секретарката да е убила изневеряващия си приятел, ако наистина й беше приятел, което означава, че тя също е излъгала. В интерес на истината, се нуждаеха от още една заповед, с която да претърсят апартамента, колата (ако имаше такава), работното й бюро и всичко останало. Следващите няколко дни щяха да са истинска лудница.

Засега същата карма, която й беше осигурила Джон Чънг без никакъв проблем, като че ли още беше налице. Когато си включи компютъра, откри, че има два имейла от приятелите на наркомана Нед. Другите двама вече й бяха отговорили и бяха оставили телефонните си номера. Разполагаше с мобилните на всички, вдигна телефона и набра първия.

Двадесет минути по-късно беше разговаряла с трима от тях. Всичките бяха изключително отзивчиви и изумително безполезни. Те отговориха, че са отишли рано в апартамента на Нед и не са мърдали оттам през цялото време на мача, тъй като имал голям телевизор и бира. Къде другаде да ходели?

Всичките бяха чули врявата от апартамента на Питър, който се намираше на долния етаж, вероятно по време на втората четвъртина, но със сигурност преди полувремето. Никой от тях не смяташе, че е било скандал, но определено имало по-високи звуци — скърцащо легло и пъшкане от очевидна страст. Две от момчетата смятаха, че всичко това е адски забавно.

До някаква степен обаче и тримата се срамуваха да говорят по темата. Единият от тях, Стюарт Айело, не беше на сто процента сигурен за какво точно ставаше въпрос, защото, обясни на Бет той, никога преди не беше чувал някой друг да прави любов. Така че не можеше да се закълне дали е било точно това. Стюарт не пропусна да признае, че приятелите му нямали никакви съмнения, затова вероятно било правене на любов. Не разбираше защо трябва да е толкова шумно. Той единствен не намираше случилото се за забавно — на него му звучало като причиняване на болка.

Никое от момчетата не беше напуснало апартамента на Нед преди края на мача, а след като го сторили, не видели никого в коридора. Когато си тръгвали, жилището на Питър било потънало в тишина. Не чули каквито и да било звуци от него.

Бет затвори и отиде в тоалетната. Когато се върна, Айк седеше в стола си и я гледаше.

— Я виж кого е довял вятърът — каза тя. — Какво, по дяволите, правиш тук, Айк? Мислех, че ще се опиташ да си наваксаш със спането. Как е Хедър?

— Добре е. Спи. Температурата й спадна напълно, за щастие. Самият аз ще си изчакам часа за лягане, преди да се размажа. Иначе просто ще се събудя в средата на нощта и ще започна да страдам от безсъние за седмица или за година. Предпочитам да го избегна. Помислих си, че мога да убия няколко приятни часа тук, да си оправя глобите за паркиране… — Бледият цвят на лицето му стана още по-блед, а замъгленият му поглед се спря на Бет. — Мога да си оправя глобите и друг път.

— Тереза — започна партньорката му и се подпря на бюрото си. — Ти ходи на мястото.

Айк кимна.

— Наложи се. — Пое си дълбоко въздух през свитите си устни и го изпусна рязко. — Дори да го е убила… Господи!

— Сигурен ли си, че някой не я е блъснал?

— Напълно. Има повече от двадесет свидетели. Намирала се е в тълпата, спряла е на тротоара, където е стояла напълно неподвижна за няколко секунди, и се е хвърлила на релсите. Сякаш е нямала представа, че трамваят идва. Или не й е пукало.

— По-скоро второто, ако питаш мен.

— Направо ми къса сърцето, да знаеш. Започвам да остарявам за тези неща. На колко години беше, на тридесет ли?

— Може би на малко повече. Прекалено млада, за да прекрати живота си.

— Нека ти кажа нещо. Ако не е убила Аш, искам да пипна кучия син, който го е сторил. Защото той уби Тереза, той е този, който я бутна пред трамвая.

Бет забарабани с пръсти по бюрото си. Телефонът й иззвъня. Извади го от калъфа на колана си и провери номера.

— Трябва да приема обаждането — каза на Айк, след което заговори в апарата: — Тъли, „Убийства". С Деймън ли разговарям?

Докато обсъди случая с четвъртия гост от партито на Нед, Айк стана от стола си и отиде до прозорците, които бяха с изглед към „Брайънт Стрийт". Следобедът беше ясен и слънчевите лъчи го милваха топло, докато стоеше с ръце в джобовете.

След две минути Бет застана зад него.

— Това беше последният фен на понеделнишките футболни вечери.

— Кой?

— Аш е правил секс в жилището си два часа, преди да бъде убит. Разполагам с пет хлапета от апартамента над неговия, които са го чули, все едно са били при него.

— С кого е бил?

— Предполагам, че с хазяйката си. Казва се Каръл Люкинс, но не мога да докажа предположението си, докато не получа резултатите от ДНК анализа, а това няма да се случи особено бързо. Както ти е добре известно, може и никога да не се случи.

— Я ми кажи защо толкова много искаме да докажем, че е била с него. Тя е просто поредната му приятелка, нали така?

— Разбира се, но също така е била и последната. Ако има някого, който знае какво е смятал да прави Аш в понеделник вечерта, вероятно тя е този човек. Може би някой му се е обадил по телефона и е поискал да се срещнат, докато е бил с нея. Може просто да й е казал къде отива или с кого. Понастоящем хазяйката е от стадото с лъжците — напомни ми да ти разкажа за Ерик Аш, но ако е бил с Каръл в понеделник, има голяма вероятност тя да ни каже нещо, което не знаем.

— Напомням ти — каза Айк и се извърна от прозорците. — Какво те е излъгал Ерик Аш?

— Алибито с майка му, което внимателно е измислил, е малко калпаво. Каза ми, че се е прибрал в общежитието, след като е прекарал вечерта в града.

— В града?

— Да. Вечерял е с мама. Каза, че се е върнал в „Бъркли" около десет. Съквартирантът му обаче ми сподели, че е било около един. Младежът няма никакви съмнения за това, а и съм го записала, ако в един момент, след като разговаря с Ерик, реши да си промени мнението. Което, разбира се, ще е поредната лъжа, но станаха прекалено много, за да ги броя.

— Това ме кара да смятам, че трябва да направим нещо по въпроса — каза Айк. — Да създадем друга реалност и да насочим гнева на Бог срещу тези хора.

— Само да можехме — започна Бет, — но уви… Изведнъж Айк застина и погледна назад. Партньорката му се намръщи, проследи погледа му, но не видя нищо.

— Какво има?

— Точно това е отговорът — отвърна той. — Трябва да започнем да лъжем. Да борим огъня с огън.

Бет се обади на Каръл Люкинс от службата и я попита дали има нещо против да дойде до отдел „Убийства" за няколко минути, за да изяснят в нейно присъствие някои подробности от показанията й. Да, имаше нещо против и не, също така не можеха да отидат в дома й. Каръл искаше да знае защо е необходимо всичко това, но Бет не беше особено изчерпателна, като й обясни, че са възникнали някои въпроси около нейния наемател Питър Аш. В крайна сметка жената се съгласи да се срещне с тях, ако можеха да прескочат до „Старбъкс" на две пресечки от „Фултън".

Бет се обнадежди от предложението, защото това означаваше, че Каръл крие нещо от съпруга си.

Зад волана застана Айк и двадесет минути по-късно бяха седнали, всеки с чаша кафе пред себе си, на една от малките маси до предния прозорец. Бет демонстративно извади диктофона си и го остави на масата между тях.

Красивата белокоса жена излъчваше същата нервна енергия, която вероятно беше спомогнала за припадането й предния път. Едва бяха започнали с четенето на името, номера на случая и по-ранните й показания, когато Каръл взе чашата си, духна съдържанието й, остави я отново на масата и започна да я върти в ръцете си.

— Аз… — започна тя. — Наистина не знам за какво говорите.

— Говоря за ДНК — отвърна Айк със своя глас ала „лошо ченге". — Принципно знаете какво е това, нали, госпожо Люкинс?

— Айк. — Бет се пресегна и сложи ръка върху тази на партньора си, за да го накара да се успокои. Върна вниманието си върху свидетелката им. — Както, сигурна съм, помните, Каръл, след като си тръгнахте от апартамента на господин Аш онзи ден, извиках екип на криминолозите, за да вземат някои проби. Търсеха предимно отпечатъци и ДНК — това са така наречените веществени доказателства за хора, които е възможно да са били в апартамента на жертвата, особено през онази вечер, тъй като вярваме, че е бил убит по-късно същата нощ. Мисля, че е очевидно защо искаме да научим всичко възможно за последните му часове.

— Да, достатъчно очевидно е, но както ви казах последния път, не съм виждала господин Аш през онази вечер. — Хазяйката погледна неспокойно първо към Бет, а после и към Айк. Отново вдигна чашата си, духна съдържанието й, отпи и продължи да говори: — Дори не съм виждала Питър, господин Аш, през уикенда. Двамата със съпруга ми бяхме на гости на родителите му в Гилрой — баща му получи удар — и аз се прибрах едва в понеделник сутринта. Освен това, ако говорите за ДНК-то в апартамента му — моето ДНК в частност — нормално е да намерите следи от него.

— Как така? — попита Айк.

— Постоянно проверяваме наемателите, за да видим как се отнасят с жилищата. Сещате се какви са студентите. Могат доста бързо да превърнат един апартамент в руина. В стандартния ни договор за наем има клауза, която ни позволява да правим проверки веднъж месечно с предварителна уговорка. Освен това постоянно се чупи по нещо в апартаментите и двамата с Евън… поне веднъж месечно сме в някой от тях за ремонт или проверка. Очаквам да намерите ДНК-то ми в жилището на господин Аш, както и ДНК-то на много други хора.

— Какво ще кажете за чаршафите? — попита Айк. — Да очакваме ли да намерим ДНК-то ви и по тях?

Въпросът му увисна във въздуха.

Айк изгледа Каръл с неприятен, отвратен, лош поглед, след което се обърна към Бет и каза:

— Искаш ли да й кажеш за понеделник вечерта?

— Не — отвърна Каръл с умолителен тон. — Вече ви казах, че не съм била там в понеделник вечерта. Няма начин да разберете…

Бет вдигна длан, за да я прекъсне.

— Каръл — каза тя. — Наемателят, който се намира точно над господин Аш, в апартамент номер пет — Нед, си е поканил няколко приятели, за да гледат мача миналия понеделник вечерта. Всички те — били са петима — ни казаха, че са чули врява от правене на любов в жилището на Питър.

Каръл задържа погледа на Бет за един дълъг момент. Вдигна кафето си и пак го остави.

— Не разбирам какво общо има това с мен.

Айк в своята роля на лошо ченге се изсмя презрително. Бет отвърна със съчувствен тон:

— Както партньорът ми спомена, Каръл, едно от нещата, взети от апартамента на господин Аш за ДНК анализ, бяха чаршафите от леглото му.

— Но как бихте разбрали, че ДНК-то е моето? Не е ли необходимо да разполагате с нещо, с което да го сравните?

— Хората гледат прекалено много телевизия — отвърна Айк.

— Ние разполагаме с нещо, с което да го сравним — обясни Бет. — След като припаднахте, ви донесох чаша с вода, от която пихте, нали?

— Това е… мамка му. Това е много подло. Не мога да повярвам, че сте го направили. Държахте се толкова мило и приятелски.

Бет се отпусна на стола си, мълчалива и непоклатима. Най-накрая посегна към собственото си кафе. Айк също не се обади, искаше Каръл да се пържи в собствен сос. Следващия път, в който посегна към чашата си, ръцете й видимо трепереха.

— Каръл, говори с нас — прикани я Бет.

Жената погледна безпомощно двамата инспектори, след което въздъхна.

— Евън не бива да научава — обясни тя. — Обичам го, но е доста темпераментен и не трябва да узнава за онова, което ще ви кажа. Може да ме убие.

— Той ли уби Питър Аш? — попита Айк. — Някой от двама ви притежава ли оръжие?

— Не.

— На кой от двата въпроса отговорихте с „не"? — поиска да изясни Бет. — Дали е убил Питър, или дали имате оръжие?

— И на двата.

Айк отново я притисна.

— Самата вие казахте, че ако разбере за вас и Питър, ще ви убие.

— Това беше просто израз. По-скоро би убил него. Двамата се обичаме.

— Както кажете — съгласи се Бет. — Само дето после сте били с Питър.

Каръл сви рамене.

— Понякога, сещате се, ежедневието… — жената се подвоуми. — Става ти малко скучно. Питър беше просто… не беше сериозно. Може би не биваше… — Поклати глава и погледна към инспектор Тъли. — Наистина не трябва да му казвате. Моля ви.

— Знаете ли къде е бил съпругът ви през онази нощ? — попита Айк.

— Евън не знае нищо — настоя Каръл, без да отговори на въпроса. — Ако знаеше, нямаше да стоя тук и да разговарям с вас в този си вид.

— Какво имате предвид? — попита Бет. — В този си вид?

— Имам предвид… стига де, сещате се. Това е ясно доказателство, че Евън не е убил Питър. Той нямаше представа за връзката ни.

— Откъде знаете? — попита Айк.

— Погледнете ме, инспектор Маккафри! Нямам белези, нямам синини. Не знае.

— Добре, тогава — продължи Айк, — да се върнем на въпроса къде е бил Евън през онази понеделнишка нощ. Знаете ли?

— Остана при родителите си в Гилрой. Смяташе, че баща му може да почине съвсем скоро, макар че явно вече се пооправя. Както и да е, Евън искаше да остане, но аз трябваше да се прибера.

— Защо? — попита Айк, след което реши да предположи: — Заради Питър?

Каръл сви рамене пренебрежително.

— Не очаквам хората да разберат — отвърна тя, — но нямахме много възможности.

Бет и Айк си размениха погледи.

— Добре — каза инспектор Тъли, — какво ще кажете за понеделник вечерта?

— Какво имате предвид?

Айк изгуби търпение и избухна.

— Иска да каже, че сте положили толкова много усилия, Каръл — инспекторът беше бесен, — за да оставите съпруга си в Гилрой с умиращия му баща, а вие да се приберете тук, за да бъдете с Питър Аш. Всичко е свършило за час или два и после какво?

— Какво искате да кажете с това „после какво"?

— Просто ви е изритал и вие нямате проблем с това?

— Не ме е изхвърлял. Приключихме. Прибрах се у дома, взех си душ и говорих с Евън по телефона около час. След това свърших малко работа на компютъра си… електронни таблици за квартирите. Можете да проверите всичко. Все някъде ще е останал запис, че съм била онлайн.

Добре, достатъчно, помисли си Бет. Каръл Люкинс не беше пример за морална жена, но не смяташе, че тя е убиецът, когото търсеха. Освен ако не искаха да се наслаждават на гледката как се гърчи, нямаше нужда да я измъчват повече. Истинският проблем, онзи, заради който подхванаха цялата тази игра, все още не беше засегнат.

— Каръл — започна Бет, — ето го и големия въпрос: Питър спомена ли какво смята да прави след срещата ви, дали е имал планове да се види с някого или просто да излезе?

— Щеше да излиза.

— Каза ли с кого?

— Не. С някакъв негов приятел.

— Сподели ли ви името му? — попита Айк.

— Не. Защо му е да го прави?

Бет не й отговори. Вместо това я попита:

— Случайно да е уговорил срещата си, докато е бил с вас?

— Имате предвид, докато сме били в апартамента му? Не. Нямаше как да приема обаждания.

— Помните ли дали телефонът му е звънял?

— Не мисля. В интерес на истината, бих казала, че определено не е.

— Добре — отвърна Бет. — Харесвам „определено".

— За този приятел, когото споменахте — подхвана Айк. — Имате ли нещо против да си спомните точно какво каза Питър, когато ви сподели за плановете си за онази вечер?

— Не сме обсъждали въпроса. Дори не знам доколко съм запомнила от разговора.

— Наистина искаме да се опитате да си спомните, Каръл — настоя Бет. — Как въобще повдигнахте въпроса?

Хазяйката срещна погледа на инспектор Тъли, кимна и затвори очи.

— Добре — започна тя, — добре. — Изражението на лицето й беше малко кисело. — Лежахме на леглото. След онова, сещате се. Бих казала, че двамата се чувствахме прекрасно. Може би се унасяхме в дрямка. Казах на Питър, че Евън няма да се прибира тази нощ, не и до сутринта. — Жената млъкна и отвори очи. — Обясних му, че мога да остана, ако желае.

— Какво отвърна той? — настоя Бет.

— Точните му думи ли?

— Доколкото е възможно да ги предадете.

Вдишване, издишване, след което Каръл изчака още секунда-две, затвори отново очи и продължи с разочарован тон:

— Отвърна ми: „Много сладко предложение, което ми се ще да бях получил по-рано, но един страшно добър приятел ми писа днес. Явно има някакъв сериозен проблем, за който иска да поговорим, и вече му обещах, че ще се видим на едно-две питиета и че ще изпушим по пура". Аз му казах: „Може би след пурата… остави". — Каръл отвори очи. — Двамата се посмяхме. Това беше всичко, сигурна съм. Не мисля, че каза нещо друго.

Бяха в колата, но Айк дори не беше запалил двигателя, когато наруши тишината, налегнала ги, откакто си тръгнаха от кафенето.

— Страшно добър приятел, който пуши пури — констатира той.

— Да, чух — отвърна Бет. — Това оставя сина му Ерик извън уравнението, нали?

— Явно. Освен ако не се е срещнал с него още по-късно. Предполагам, че е възможно, но не е нещо, на което бих се обзаложил. Във всеки случай не мисля, че Питър Аш би определил сина си като „страшно добър приятел", какво ще кажеш?

— Не и в нормален разговор, не. В интерес на истината — никога. Би го нарекъл „сина ми".

— Съгласен. Междувременно, колкото и подло да ти се струва, вероятно забеляза, че в момента, в който излъгахме нещастната госпожа Люкинс — всичко е записано на диктофона, че сме получили резултатите от ДНК анализа, тя ни осигури необходимата информация.

— Забелязах. И „подло" е правилната дума.

Айк се включи в движението и дари партньорката си с лукава усмивка.

— Това е напълно законна техника за разпити. По мое мнение щом всички, които разпитваме, ни лъжат, а те го правят, ние сме напълно в правото си да отвърнем със същото, като неволно създадем невярно впечатление и ловко избегнем фактите. Това не ни прави грешници.

— Не бих се изразила точно по този начин, но ти схванах мисълта. — Бет млъкна за миг. — Какво мислиш?

— Какво мисля за кое?

— За страшно добрия приятел, който пуши пури.

— Какво искаш да мисля? — попита Айк. — Мисля, че това е доста сериозна следа, ако в действителност е дошъл да вземе Питър от апартамента му. Особено след като можем да приемем, че не е Тереза, че вероятно не е Ерик и че можем да изключим семейство Люкинс.

— Точно. Нека те питам нещо. Какво би си помислил, ако ти кажа, че според нас е близък приятел на Питър, който пуши пури и има яхта?

— Бъзикаш ли ме? — Айк я погледна. — Ще е супер, ако разполагаме с някой такъв.

— Току-що осъзнах, че не съм ти разказала всичко за тип на име Джеф Кук, нали? Бил е помощник областен прокурор. Сега работи в частния сектор.

— Не мисля, че си. Какво общо има със случая? Кой е той?

— Никой специален. Просто близък приятел на Питър, който обича пури и притежава яхта, която държи в яхтклуба.

Айк я погледна невярващо.

— Наистина ли съществува такъв човек?

— Истински като инфаркт. Смята се за най-добрия приятел на Питър.

— Я ми обясни как точно се запозна с него?

— Отби се в службата преди два дни, искаше да помогне. В разгара на събитията, не ми се стори от особена важност. Вероятно съм забравила да ти го спомена, за което поднасям най-искрените си извинения. Сега поправих грешката си.

— Дошъл е да те види?

— Нас по-скоро. Онзи ден ти не беше на работа с обичайното „дъщеря ми има менингит" извинение. Но дали наистина дойде да говори с мен? Да.

— Дошъл е да ни провери, да види с какво разполагаме и да остане с една крачка пред нас.

— Може би. На светлината на последната ни информация ми се струва доста вероятно.

— Знаеш ли какво означава това? — попита Айк.

— Какво?

— Означава, че в крайна сметка няма да успея да наваксам със съня си тази вечер.

— Да, вероятно си прав — отвърна Бет.

28

Няколко нови събития се опитаха да попречат на Бет и Айк да постигнат някакъв по-сериозен напредък в случая на Питър Аш.

На първо място, сравнително дългият период от шест седмици, през който в града не бяха ставали нови убийства, приключи тази събота вечерта. Горе-долу по същото време, по което свърши разпитът на Каръл Люкинс, Лен Фаро и неговият екип криминолози се насочиха към „Хънтърс Пойнт", където се беше състояла престрелка между улични банди. Все още не бяха пристигнали на това местопрестъпление, когато от „Мишън" дойде обаждане, че случай на домашно насилие е завършил трагично, жертвата беше латиноамериканка на средна възраст, намушкана няколко пъти.

Когато малко преди пет часа Бет и Айк стигнаха до Съдебната палата, навън започваше да се смрачава. В службата бяха пристигнали две обаждания — едното за обир в Сънсет, който беше стигнал до фатален край — собственикът посегнал за собственото си оръжие и получил три куршума в гърдите, а другото за някакъв млад мъж, вероятно турист, станал жертва на грабеж — докато се разхождал в „Тендърлойн", нападателите му го съборили на земята и го пребили до смърт.

Тези четири убийства, разбира се, бяха добавка към самоубийството на Тереза Болейн от по-рано тази сутрин.

Макар първоначалният план на Бет и Айк да беше да поискат заповед за обиск на яхтата на Джеф Кук, с цел да намерят нещо, което да го изобличи, веднага след като се появиха на четвъртия етаж, лейтенантът им цъфна до бюрата им и им възложи обира в Сънсет. Двадесет минути по-късно от пристигането си в Съдебната палата отново бяха навън, този път в служебна кола.

Бет седеше на пътническата седалка и говореше по телефона с дъщеря си. Обясняваше й до болка познатия сценарий.

— …в крайна сметка, Джин, просто не ме чакай да се прибера. Ще закъснея. Все още ли си при Лори?

— Цял ден съм тук. Размазахме се. Само ядем и гледаме „Синя кръв".

— Ах, полицейски блясък. Не ти ли стига, че живееш с ченге?

— Не се обиждай, мамо, но не си много бляскава.

— Хей! Това заболя. Всеки ден тъна в блясък. Питай Айк. Искаш ли да говориш с него? Точно тук е. Той ще ти каже. Ето, чуй. Айк, обясни на Джини колко бляскави са дните ни.

Бет задържа телефона до устата му и той се провикна:

— Най-бляскавите.

Тя върна апарата на ухото си.

— Видя ли? Между другото — веднага стана сериозна, — как се справя Лори?

Джини зашепна:

— Цял ден яде пуканки и сладолед. Сякаш въобще не се сеща за проблема си. Като че ли храненето изведнъж е нещо напълно нормално.

— Не влошавай нещата.

— Те вече са влошени, опитвам се да ги оправя.

— Права си.

— Освен това си е паднала много сериозно по Дани.

— Дани?

— Дони Уолбърг? Синът на Том Селек от „Синя кръв"?

— Ах.

— Това, независимо дали го вярваш, или не, може да й помогне да преодолее Франк Риналди. Поне теоретично е привлечена от друг мъж, което си е голям плюс.

— Няма как да й навреди.

— Не, няма.

Бет млъкна за момент.

— Алън с вас ли е, момичета?

— Не. Тръгна си по обяд. Каза, че ще излизате. Излязохте ли?

— Да.

— Как мина?

— Обядът беше приятен.

— Това ли е всичко?

— Това е достатъчно на този етап, Джин. Изглежда ми свестен човек.

— Наистина е такъв, мамо. Също така е и сладък, както вероятно вече си забелязала.

— Не, не съм. Не си падам по повърхностни неща. Планираш ли да се прибираш у дома довечера?

— Смятах да видя как ще се развие вечерта. Така или иначе ще те няма, нали?

— Ще се върна късно.

— Значи няма да съм тази, която зарязва другата?

— Не. Няма.

— Какво ще кажеш да ти се обадя по-късно? Междувременно, ако Алън се появи, да му кажа ли, че си прекарала чудесно с него?

— Благодаря ти, но не е необходимо. Той сам знае как сме си прекарали.

— Ще излизате ли отново?

— Алън спомена нещо за вечеря, но още няма нищо конкретно. Ако се обади и ме покани, ще видим какво ще стане.

— Трябва да удържиш ентусиазма си, мамо.

— Знам — отвърна Бет. — Работя по въпроса.

„Супер Улоа" не беше нищо особено. Дори не се намираше на „Улоа Стрийт".

Представляваше семеен хранителен магазин на „Таравал" и „Деветнадесето Авеню", непроменен през последните четиридесет-петдесет години, който разполагаше с цял щанд евтини вина, друг с предимно висококалорични храни, студена витрина с бира и безалкохолни напитки, не особено пресни плодове и зеленчуци, сладки, тоалетни принадлежности, хартиени продукти и алкохол зад касата.

Също зад касата, по-точно на пода, се намираше проснатото тяло на Емил Яриан. Нападателят го беше прострелял три пъти в гърдите, вероятно от седемдесет-осемдесет сантиметра разстояние. Мъртвият все още стискаше пистолета, който беше сграбчил в опит да се защити, стратегия, която не се беше оказала добра. Когато Бет и Айк пристигнаха, четирима патрулни полицаи и сержант от полицейския участък на „Таравал" бяха отцепили мястото. След петнадесет-двадесет минути на всички им стана ясно, че заради ограничените ресурси криминолозите и съдебният лекар няма да се появят скоро.

Бет направи знак с глава на Айк и двамата се отдалечиха от другите полицаи, минаха под жълтата лента и отидоха на тротоара отвън. Мъглата отново се беше появила, виеше се от запад. Два телевизионни вана бяха паркирали на улицата, затова инспекторите се обърнаха и тръгнаха в противоположната посока.

— Признавам си, че стрелям на сляпо — започна Бет, когато се отдалечиха достатъчно от останалите, — но моето предчувствие ми казва, че нищо няма да се случи през следващите три-четири часа.

Айк хвърли печален поглед към вратата на супермаркета.

— Май си права — отвърна той. — Но нека бъдат пет-шест часа.

— Дори тогава какво ще разберем? Камерата не е работела. Никой не е видял нищо. Чака ни единствено бумащина, не мислиш ли? Нека ти предложа нещо. Качваме се веднага в колата и аз те откарвам в прекрасния ти дом в Ричмънд, който не е на повече от три километра оттук.

— Какво да правя там?

— Какво ще кажеш за спането, за което говорехме? Предпочитам да си свеж, когато утре или в понеделник продължим да работим по случая на Питър Аш, отколкото да будуваме и да не правим нищо. Довери ми се, мога да се справя сама с всичко тук, макар че не очаквам много. Ще се върна, преди да се усетят.

Айк обмисли предложението на партньорката си.

— Едвам ме нави — отвърна той.

— Радвам се. Инспекторът кимна.

— Да тръгваме.

Когато след двадесет и пет минути Бет се върна при „Супер Улоа", нищо не се беше променило.

Отиде при сержанта, за да се увери, че всичко е наред, но той и екипът му бяха унесени във футболния мач по телевизора над щанда със зеленчуци. Като че ли никой от тях не беше забелязал, че я е нямало известно време или че Айк се е изпарил. Каза на сержанта, че ще се върне в колата си, за да поработи върху някои от другите си случаи, и го помоли да й се обади, когато криминолозите или съдебният лекар се появят.

Отиде в автомобила и заключи вратите му, отпусна се на седалката, затвори очи и макар че се опита да се съсредоточи, мислите й се прескачаха в главата й — Джини, Джеф Кук, Тереза Болейн, Лори Шоу, Ерик Аш, Питър, Кейт, Алън.

Унесе се.

Стресна се и в първия момент не помнеше къде се намира. Мъглата беше станала изключително гъста и смазваше в прегръдката си „Супер Улоа", който не приличаше на нищо повече от малка неонова светлина половин пресечка по-надолу по улицата. Часовникът й показваше осем и десет. Върна се обратно в супермаркета и си взе бутилка вода от хладилника. Забеляза, че двамата полицаи бяха изчезнали. Каза на сержанта, че може да се връща в участъка, но преди това да освободи момчетата си, които бяха висяли през цялото време, и да изпрати две коли със свежи офицери, които да държат фронта с нея, докато пристигне кавалерията.

Сержантът нямаше нужда от много уговорки.

Когато всичките полицаи си тръгнаха, Бет затвори предната врата зад тях, изключи телевизора и изчака няколко минути, за да се увери, че някой от тях няма да се върне. Застана на място до щанда със зеленчуците, откъдето не можеше да вижда изстиващото тяло на Емил Яриан, вдъхна си кураж, извади телефона си и набра номера на най-добрата си приятелка.

Съвсем пресен беше споменът от блъфа — от лъжата, която двамата с Айк изиграха на Каръл Люкинс. Все още не бяха получили никакви резултати от ДНК анализа на стаята на Питър Аш, но двамата с партньора й накараха хазяйката да повярва в противното. Междувременно, докато безброй безполезни мисли се лутаха в главата й, Бет си спомни факта, че беше имало още едно телефонно обаждане от мистериозната жена до Питър — първото. Ако тя се беше обаждала на Аш, може би и Аш й се беше обаждал. Това би означавало, че тези обаждания щяха да са запазени във все още липсващия му мобилен телефон. Във всеки случай мистериозната жена можеше да бъде заблудена, че Бет е тръгнала по тази следа.

Като помисли още малко, осъзна, че въобще няма нужда от истинските телефонни разпечатки. Можеше просто да се престори, че ги е виждала, да изрече още една лъжа и да изиграе своя блъф.

— Ало?

— Не знам дали имам правото да те нарека „приятелко".

— Разбира се, че го имаш — отвърна Кейт. — Радвам се, че се обади. Много съжалявам за онази нощ. Не знам какво ми стана.

— Аз също. Бях забравила колко грозно може да бъде едно разследване на убийство. Наистина не исках да те разстройвам.

— Няма нищо. Напоследък всичко ме ядосва.

— Имаш си основание — все пак твой познат е бил убит. Дори да не сте били толкова близки, това си е достатъчно разстройващо. После най-добрата ти приятелка започна да те тормози с всичките онези лични въпроси.

— Ако не бъркам, точно това ти е работата, Бет.

— Така е. — Инспекторката млъкна за миг. — Нека го кажа още от самото начало, че нито за секунда не съм си помисляла, че имаш нещо общо със смъртта на Питър Аш. Наистина, наистина, наистина.

— Вече знам това. Разбира се. Благодаря ти.

— За нищо. Кейт, опасявам се, че все още работя по случая и все още имам някои въпроси.

Гласът на приятелката й като че ли се пропука.

— За мен?

— Да. И един особено личен. — Бет чу Кейт да въздиша от другата страна на линията и я притисна: — Предвид това, че не смятам, че си убила някого — никога не бих си го помислила дори, не разбирам защо не можеш да ми се довериш и да ми кажеш истината за теб и Питър Аш. Наистина ли смяташ, че не помня?

— Самата аз не помня да съм го споменавала. Откъде да знам, че ти ще помниш?

— Както сама отбеляза, Кейт, такава ми е работата. Когато някой ми каже нещо, особено ако е свързано със случай, по който работя, то остава в главата ми.

— Тогава не беше случай, по който работеше.

— Но сега е. Разбираш ли, когато се превърне в случай, това нещо послушно си чака реда да бъде извадено на повърхността.

Тишина.

— Говоря за теб и Питър. Тишината стана още по-неловка. Най-накрая Кейт отвърна:

— Истината е, че имам голямо бяло петно в паметта си от онзи ден, Бет. Едва си спомням, че съм ходила във Фери Билдинг и разговора ни, а след като ме простреляха, не помня абсолютно нищо. Казваш, че съм ти споделила нещо за мен и Питър Аш, така ли?

Ето го и него, помисли си Бет, блъфът.

— Откъде иначе бих могла да зная? — попита тя. Секунда. Две. Три.

Последва дълбока въздишка, Кейт заговори шепнешком:

— Става въпрос за един ден преди шест месеца, Бет. Един ден. Няколко часа. Нищо оттогава.

Лъжа, помисли си инспекторката. Имаше поне още едно телефонно обаждане и онова, което беше последвало от него. Въпреки това остави приятелката си да продължи.

— Разбира се, бях наясно, че нашата… авантюра… няма нищо общо със смъртта му, но си помислих, че ако някой разбере, че сме били заедно, може да си направи други изводи. Когато разбрах, че ти си инспекторът по случая… знам, че звучи глупаво… но не исках да те разочаровам.

— Как би могла да ме разочароваш?

— Ако съм замесена в убийство, дори и изключително косвено. Не исках да ме мислиш за такава, за една от онези, които разследваш. — Кейт се подвоуми отново, след което продължи: — Трябваше да ти кажа всичко в секундата, в която разбрах, че е бил убит, нали?

Очевидно, помисли си Бет. Разбира се. Вместо това отговори:

— Няма да те съдя, Кейт. Сега ми казваш.

— Затова бях толкова дръпната предния път. Не исках да научаваш. Толкова се срамувах, че бях постъпила така глупаво.

— Знам, Кейт. Това не означава, че мисля, че си замесена по някакъв начин в убийството на Питър.

— Много се радвам да го чуя. Наистина не съм, Бет. Направих грешка, като спах с него, разбираш ли, но нямам причина да искам да го нараня. Просто се опитвам да оправя нещата с

Рон.

— Как върви? Струваш ми се напълно излекувана.

— Така е, но не говоря само за това. Бет попита след секунда:

— Той знае за теб и Питър.

— Очевидно.

— Как е разбрал?

— Дълга история. Той е умен мъж и е навързал нещата. Все още ни е малко неловко.

— Горката ти — каза Бет с искрено съчувствие.

— Не. Заслужих си го. Просто искам да оставя всичко зад нас. Опасявам се, че ще отнеме известно време.

— Нещата ще се наредят.

— Да се надяваме, че си права. Както и да е, радвам се, че се обади и изяснихме проблема.

— Аз също, приятелко — отвърна Бет. — Аз също.

Бет прибра телефона в калъфчето и се облегна на щанда със зеленчуците. Взе си „Сникърс" от поставката до касата, отвори го и отхапа от него. Отиде до хладилника, взе си втора бутилка вода, отвори я и изпи около една трета на една глътка. Отиде до касата и остави пари в нея.

Полицейски блясък.

Хвърли пореден поглед на жертвата.

Все още е мъртъв, помисли си. Полицейски блясък.

Докато се разхождаше наоколо, отхапа отново от шоколадчето и отпи от водата.

В крайна сметка беше свършила доста хубава работа през деня — сутринта имаше цяла вселена със заподозрени, а сега, дванадесет часа по-късно, беше смалила бройката до разумните двама — Ерик Аш с неговите лъжи, мотив и липсващ пистолет и Джеф Кук с неговите уиски, пури и яхта.

Вероятно Айк не се беше отказал от идеята си, че Тереза може да е убийцата на Питър Аш, но според Бет това вече не беше вариант, който трябва да вземе под внимание. Но все пак, ако партньорът й беше прав, случаят така или иначе нямаше да бъде разрешен, тъй като единствените двама души, които знаеха истината, бяха мъртви.

В същия ред на мисли, след като Питър беше казал на Каръл Люкинс, че не могат да прекарат нощта заедно, Бет вярваше от дъното на душата си, че хазяйката не беше убила любовника си от ревност или в пристъп на гняв и не го беше отвела някъде с колата си, където да го застреля. Версията й, че Питър е имал среща с близък приятел на яхтата му, където да пийнат, да изпушат някоя пура и да поговорят, й се струваше самата истина. Определено не беше нещо, което Каръл измисли на момента. Тя беше повторила пред Бет и Айк точните думи на Питър.

Най-важното във всичко това беше, че инспектор Тъли успя да блъфира Кейт, която безспорно се призна за „мистериозната жена" от миналото на Питър Аш. Това беше истинско облекчение. Държанието на приятелката й от онази нощ я беше накарало да смята, че е виновна за нещо сериозно и вероятно много по-замесена в убийството на Аш, отколкото смяташе.

Кейт наистина криеше нещо. Тази вечер Бет откри какво е то — аферата между нея и Питър Аш отпреди шест месеца. Наистина това не беше факт, с който Кейт се гордееше, но беше много далеч от извършването на убийство. Също така обясняваше отбранителното й поведение от онази вечер — приятелката й се чувстваше засрамена и вероятно изплашена, че взаимоотношенията й с Питър Аш, независимо колко отдавнашни, щяха да я замесят в разследването на убийството му.

По ирония на съдбата признанието й за аферата им имаше съвсем противоположен ефект. Поне за Бет. Независимо дали беше рационално от нейна страна, тя смяташе, че Кейт се е държала дръпнато именно заради нея.

Приятелката й, разбира се, не беше убийца.

Всичко това осигуряваше на двама им с Айк ясна насока, по която да поемат утре. Преди поредицата от убийства да започне тази вечер, те бяха напът да вземат заповед за обиск на яхтата на Джеф Кук. Също така трябваше да разследват несъответствията около алибито на Ерик Аш и липсващия пистолет.

След това…

Един патрулен полицай почука на предната врата и я извади от мислите й.

Бет се оттласна от касата и видя, че мъжете са двама — първото подкрепление. Бяха паркирали колата си точно от другата страна на улицата. Отвори вратата и ги пусна с един студен порив на вятъра, извади си документите и им ги показа, след което ги попита дали са разбрали колко време ще е необходимо на съдебния лекар и на криминолозите да се появят.

— Не знаем — отвърна единият от полицаите. — Казаха, че може да се забавят.

29

— Мамо?

— Ммм?

— Добре ли си?

— Със сигурност. Къде съм?

— У дома. В леглото.

— Толкова ми е удобно. Трябва ли да…? Колко е часът?

— Дванадесет и петнадесет.

— Не, честно, колко е? Трябва да се… — Изведнъж Бет осъзна реалността. Отметна одеялото си и стана. — Дванадесет и петнадесет? Не мога да спя до толкова късно.

— Очевидно можеш. Така или иначе е неделя.

— Ще ми се да ме беше събудила по-рано.

— Не вини мен, мамо. Тъкмо се прибирам от Лори. Опитваме се да се свържем с теб цяла сутрин, но не си вдигаш телефона. Започнах да се тревожа.

— Няма за какво.

— Да, знам. На инспекторите, които разследват убийства, не им се случва нищо лошо. Каква съм глупачка. Не помня кога за последно си изключвала телефона си.

— Така ли съм направила? Явно да. Сега си спомням. — Бет направи гримаса, когато пусна краката си на пода и ги натовари с малко тежест. — Аахх.

— Боли ли те?

— Здраво. Искаш ли да познаеш кога се появи съдебният лекар снощи?

— Ти кога отиде?

— В осем.

— Добре, ще кажа единадесет и нещо.

— Близо си, но не позна. Пробвай с два и половина.

— Сериозно?

— Прибрах се чак в седем.

— Хей. Спала си цели пет часа. Не е зле.

— Трябва да си проверя обажданията. Ти защо си ми се обаждала?

— Алън… сещаш се, братът на Лори?

— Само името беше достатъчно.

— Да, така е, той се появи рано в Лори и ни заведе да хапнем дим сум в „Янк Синг". Попита ме дали би искала да се присъединиш към нас. Реших да импровизирам и му отговорих, че вероятно би се съгласила. Макар че очевидно пак го играеш недостъпна, щом не си вдигаш телефона.

— Очевидно. — Бет сграбчи бастуна, който стоеше до леглото й, и стана. — Ще направя кафе. Наистина трябва да си проверя обажданията. Как беше Лори тази сутрин?

— Все още гладна, ако можеш да повярваш. Каза ни, че се чувства като съвсем нов човек. В сравнение с мен и Алън не яде почти нищо, но предвид предишното й състояние е истинско постижение. Скариди ло мейн, бао, патица, ориз. Алън каза, че това е чудо.

— Ако наистина е така, основните заслуги са твои. Осъзнаваш ли го?

— Не знам. Просто си мисля, че Лори не беше готова да се откаже от храната. Не беше готова да се откаже и от живота. В интерес на истината, е доста забавен човек.

— А ти си много добър човек. Джини сви рамене.

— Не става въпрос за благотворителност, мамо. Наистина си допаднахме. Какво ще кажеш да ти направя кафе, докато си вземаш душ?

— Дадено.

Нанси Кейси Мълър беше дежурната през уикенда съдийка. Тя беше само на тридесет и четири години — най-младата сред съдиите в Сан Франциско. Жената приемаше работата си — подписването на заповеди за обиск — много сериозно и сега гледаше от бюрото си Бет и Айк. Леко издадената й челюст, помисли си инспектор Тъли, не предвещаваше нищо добро.

— Нека си изясним нещо — започна съдийката. — Разполагате със свидетелка, която твърди, че жертвата ви й е казала, че има среща с близък приятел за по питие и пура.

Бет кимна.

— Точно така, Ваша чест.

— Може би пропускам нещо — продължи Мълър, — но свидетелката ви спомена ли, че срещата им ще се проведе на яхта, още повече на яхтата, която искате да претърсите?

— Не и с толкова много думи — отвърна Айк. — Наясно сме, че Джеф Кук, собственикът на споменатата яхта, се счита за най-добрия приятел на Питър Аш.

— Така ли?

— Да — отговори мъжът. — Нашето основателно предположение, Ваша чест, е, че жертвата ни е била застреляна от, цитирам, „страшно добър приятел" на яхта, след което е хвърлена във водата, от която я извадихме два дни по-късно. Вероятно господин Аш е попаднал на течение, което го е изхвърлило на брега, където го и намерихме. Това означава, че е имало яхта.

— Или, ако се замисли човек — отвърна съдийката, — на ум веднага му идва вълноломът на аквапарка на „Жирардели Ску-еър". Или „Бейкър Бийч" при отлив. Или „Оушън Бийч", както и още няколко.

— Ваша чест — подхвана Бет, — ако господин Аш е бил застрелян на яхтата на господин Кук, както предполагаме, че се е случило, ще има доста улики, петна от кръв, може би дори следи от оръжието, което е било използвано, и ДНК от пурите, които са пушили.

— Всичко това може да е вярно, инспектор Тъли — отвърна съдийката, — но не виждам нищо, което да ни отвежда точно до тази яхта. Господин Кук заподозрян ли е по случая? Разполагате ли с някакви доказателства, които да го обвързват с убийството на господин Аш от понеделник вечерта?

Бет поклати глава.

— Все още не, Ваша чест.

— Вижте, преди да се опитате да вземете друга заповед, първо потърсете необходимия минимум. — Мълър погледна Бет. — Докато сме на темата, инспектор Тъли, не разписах ли вчера друга заповед за обиск по молба на лейтенанта ви?

— Да, Ваша чест.

— Търсехте оръжие в стаята в общежитието на сина на жертвата в Бъркли. Беше ми обяснено, че по онова време синът е заподозрян в убийството и че е признал, че си е купил пистолет, вероятно за да убие баща си. На базата на това признание сметнах, че имате основателна причина за претърсване. Лъже ли ме паметта, или не, инспектор Тъли?

— Не, Ваша чест.

— Извадихте ли някакъв късмет с претърсването? Намерихте ли пистолета?

— Не. Но честно казано, ако помните от писмените показания, Ерик — синът — ни каза, че някой го е откраднал. Просто исках да проверя това. Ако оръжието беше в стаята му, това щеше да е крайно очевидно.

— Той е бил… — започна съдийката и спря. — Смятахте го за заподозрян по това време?

— Вероятен заподозрян.

— Заедно с този господин Кук, ако разбирам правилно. На кого от двамата залагате? — попита съдийката с явна ирония.

— Ако можем да претърсим яхтата, Ваша чест… Съдийката я сепна с категорично поклащане на главата.

— Този кораб отплава, инспектор Тъли. Или по-точно тази яхта, ако така предпочитате.

Веднага след като излязоха в коридора, Айк погледна глуповато Бет и й каза:

— Е, мисля, че всичко мина като по вода.

— Не й харесва, че имаме двама различни основни заподозрени за два дни.

— На мен също не ми харесва, но това не означава, че не може да се случи. Как да разберем кой е виновен, когато не ни позволяват да огледаме? Обзалагам се на всичко, което имам, че Аш е бил убит на тази яхта.

— Бих казала, че залогът е добър, но както Нейна чест толкова проницателно отбеляза, наистина може да е била коя да е друга яхта. А може и въобще да не става въпрос за такава.

— Не — възпротиви се Айк. — Двама добри приятели с яхти? Това струва ли ти се възможно?

— Може би — отвърна Бет. — Тези хора са адвокати. Адвокатите имат пари. Парите купуват лодки. Питър може да е имал петима добри приятели с пет яхти.

— Ако наистина е така, може би никога няма да разрешим случая.

— Със сигурност няма да вземем заповеди, за да ги претърсим. — Инспектор Тъли спря на място. — Чакай малко.

— Какво?

— Джеф Кук.

— Какво за него?

— Ако си спомняш, когато се появи…

— Не си спомням. Може би си забравила, че не бях там.

— Добре, но човекът се отби в службата, за да предложи помощта си.

— За да бъде близо до разследването.

— Може би — съгласи се Бет, — но може би циничната ни природа си играе с главите ни. Ами ако господин Кук наистина е искал да ни помогне да намерим убиеца на неговия приятел Питър?

— Ще е чудесно, ако е истина.

— Има само един начин да разберем. Ще го попитаме.

— Какво?

— Дали има нещо против да изпратим екип криминолози, които да претърсят яхтата му. Ако получим разрешението му, няма да имаме нужда от калпавата заповед.

— Ами ако го е направил той? — попита Айк. — Така ще развеем голям червен флаг, с който да го предупредим, че сме го погнали. Тогава в един момент мистериозен пожар или шибан пиратски набег ще унищожат всичките потенциални улики.

— Напълно си прав, сър — съгласи се Бет. — Но след като ни отказаха заповед за обиск, ако не попитаме господин Кук за разрешение, какво предлагаш да правим? Ако ни откаже, това ще ни отговори на някои въпроси, нали?

— Да, скъпа моя — отвърна Айк. — Сега, като се замисля, смятам, че си права.

Дневната на Кук беше просторна и добре осветена с естествена следобедна светлина. Четиримата — Бет, Айк, Джеф и Бина — седяха в кожените кресла около голяма маса за кафе. Семейство Кук пиеха джин с тоник, а полицаите тоник с лед без джин.

Веднага след като се разположиха, Бет обясни каква е причината на срещата им. Джеф се намръщи и каза:

— Смятате, че Питър е бил убит на моята яхта? Защо, за Бога, бихте си помислили такова нещо?

Обяснението на инспектор Тъли — което, разбира се, поставяше Джеф в ролята на убиеца на Питър — причини неловка тишина.

В пристъп на сериозно и вероятно оправдано възмущение Бина остави питието си и ги изгледа сърдито.

— Твърдите, че Питър Аш е казал на вашата свидетелка, че има среща със страшно добър приятел в понеделник вечерта, и тъй като Джеф има яхта, търсите връзката тук? Осъзнавате ли какво говорите? Думите ви са абсурдни и оскърбителни.

— Съжаляваме, че приемате нещата така… — започна Айк. Бина прекъсна инспектора със своята ледена ярост.

— Как другояче може да ги приеме един разумен човек? Онова, което казвате, е, че тъй като Джеф е близък приятел на Питър и притежава яхта, всъщност има връзка с убийството му. Няма никакъв смисъл. Не виждате ли пропуските?

— Виждаме ги, да — отвърна Бет. — Знаем как изглежда отстрани — сякаш стреляме на сляпо. Но съпругът ви ми каза, че иска да ни помогне с всичко, което е необходимо.

— Така е — съгласи се Джеф.

— Знаехме, че това няма да ви прозвучи много приятно и разумно, но нямаше да сме тук и да търсим под вола теле, ако разполагахме с по-сериозни следи.

— Казах му, че не бива да се замесва — отвърна Бина. — Че ще приемете желанието му да помогне погрешно и че нещо подобно ще се случи.

— Подобно? — попита Бет.

— Като това сега — обвинявате го, че е бил част… че е дори заподозрян…

— Съжалявам, че работата ни ви разстройва, но не разполагаме с много. Знаем, че Питър е бил изхвърлен в океана, и смятаме, че се е срещнал с някого, когото е описал като свой „страшно добър приятел", в нощта, в която е бил застрелян…

Джеф се намеси:

— Извинете ме, смятате, че това се е случило в понеделник вечерта, така ли?

— Вероятно. Почти сме сигурни. Никой не е виждал Питър жив след девет часа същата вечер.

— Виж — Джеф се обърна към съпругата си, — не мисля, че трябва да се разстройваме от това, скъпа, поради две причини. — Мъжът се обърна отново към Бет: — Първо, трябва да знаете, че Питър наричаше всеки „страшно добър приятел". Понякога, като излизахме, виждаше някой познат и бързаше да ми го представи като своя страшно добър приятел Ал или страшно добър приятел Боб. Аз, разбира се, бях неговият страшно добър приятел Джеф.

Айк се наведе напред в креслото си.

— Казахте, че има две неща.

— Да. Другото е, че в понеделник вечерта бях на работа и работех по случай до около един часа вечерта. Бях в конферентната зала заедно с Дон Уатрус — от „Уатрус Пропъртис", може би сте чували за него — и трима от адвокатите му. Бяхме общо шестима. Говорете с някого от тях или с всичките. Можете да бъдете сигурни, че не съм убил Питър. Както ви казах последния път, в който разговаряхме, инспектор Тъли, може да не е бил перфектен, но аз обичах този човек. Бих направил всичко, за да ви помогна да намерите убиеца му.

— Или убийцата — добави Бина.

— Разбира се — съгласи се Бет, — или убийцата му. Двамата с Айк си размениха погледи.

— Господин Кук, доколкото разбирам, нямате нищо против да изпратим екип криминолози да огледа яхтата ви?

Джеф отпи голяма глътка от питието си, след което остави чашата на масата.

— Мисля, че друсате грешното дърво, инспекторе, но вие и вашият екип сте добре дошли да направите каквото трябва.

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала — обясняваше Бина на Кейт по телефона относно посещението на инспекторите. — Представяш ли си?

— Явно са доста отчаяни в желанието си да намерят заподозрян. Бет идва и у нас миналата нощ.

— Бет?

— Извинявай. Инспектор Тъли.

— Познаваш ли я лично?

— Много добре. Бяхме съученички. Приятелки сме от цяла вечност.

— Съжалявам да ти го кажа, но въобще не е сред любимите ми хора.

— Ако трябва да бъда честна, мен също ме разгневи онази вечер. Мисля, че е под голямо напрежение заради този случай. Обикновено е чудесен човек. Но досега не се бях сблъсквала с инспектор Тъли.

— Значи е идвала у вас и те е разпитвала? Ти познаваше ли Питър?

— Само от вас. От онази вечеря, помниш ли?

— Разбира се. Как е разбрала за нея?

— Вероятно съм я споменала. Както и да е, важното е, че се появи.

— С какво основание?

— С никакво. Пълен абсурд. Дали сме били добри приятели с Питър? Колко добре сме се познавали? Кога сме се видели за последно? Това ще ти хареса: в основи искаше да разбере какво сме правили двамата с Рон миналия понеделник вечерта. Макар че не ме пита направо.

— С такива приятели… — започна Бина.

— Наистина. Но не мога да не спомена, че след това ми се обади и ми се извини.

— Не бих й простила.

— Виж — Кейт се подвоуми, — честно казано, като изключим всичко това, двете с нея имаме специална връзка. Бяхме заедно във Фери Билдинг. Тя се хвърли пред мен и пое два от куршумите. Трябва да ми стори нещо много по-сериозно, за да не мога да й простя.

Бина нямаше какво да каже.

— Както и да е — продължи Кейт, — ако искаш, мога да поговоря с нея. Може би ще помогне.

— Какво ще й кажеш?

— Не знам. Вероятно ще успея да я убедя да не претърсва яхтата. Изглежда, просто ви тормози без никаква основателна причина.

— Не, не, не. Не ми пука за това. Деветдесет и девет процента съм сигурна, че няма да открият нищо на лодката. Бясна съм, че Джеф сам е отишъл при нея и е предложил помощта си от доброта, а те ни третират като потенциални убийци. Независимо какво казват, сигурна съм, че го смятат за извършителя. Което си е повече от абсурдно. Даже не мога да си представя какво си мисли приятелката ти.

— Просто друса дърветата, Бина. Мисля, че това е всичко.

— В момента друса грешното, да знаеш.

30

Бет имаше чувството, че никога няма да заспи. Вероятно Айк се чувстваше по същия начин.

След като си тръгнаха от дома на Кук с писмено разрешение да претърсят яхтата, което като че ли прогаряше дупка в джоба й, се обадиха на Лен Фаро, който — след най-тежката нощ за него и екипа му от терористичната атака насам — не беше на бюрото си. Бет му остави съобщение, като му описа в основи спешността на молбата си, но това не променяше фактите, които бяха длъжни да приемат, че натрупалата се работа на криминолозите беше огромна. Фаро, който имаше не едно, а четири убийства от вчера, без съмнение работеше много повече часове от Бет. Тя не се надяваше да се чуе с него по-рано от понеделник сутринта. Страхуваше се и от приоритета, който щеше да даде на яхтата, предвид че дори не беше местопрестъпление…

Да се свърже с него в понеделник, си беше доста оптимистично предположение. Тогава ставаше цяла седмица от убийството на Питър Аш.

Бет ненавиждаше факта, че това щеше да осигури на Джеф Кук достатъчно време да почисти лодката си от всякакви очевидни улики. От друга страна, той вече имаше повече от необходимото, за да стори това. Онова, което криминолозите можеха да намерят, не беше толкова лесно за почистване.

Статистически погледнато, заради изминалото време двамата с Айк работеха по случай, който няма да бъде разрешен.

След като остави съобщение на Фаро, Бет реши да се обади на Джил Аш с надеждата, че ще получи нейното разрешение да разпита момчетата отново. Искаше да научи повече за изгубеното оръжие на Ерик. Джил можеше да се обади на адвоката си, който да присъства по време на разпита.

В отговор Бет получи поредица от обиди от сестрата на Джил — Джули. Не можела ли да разбере, че все още скърбели? Макар Питър да изоставил семейството си, травмата от убийството му все още тегнела над тях. Също така се опитвали да се справят с безбройните задачи и емоции около погребението, което, между другото (неизречено, но усетено: „Задници такива!",) щяло да е утре сутринта.

Джули даде името на техния адвокат, Бен Патчет, и й каза да му се обади и да уреди среща с него, ако иска да разпитва отново семейството.

След като Бет беше сдъвкана и изплюта и затвори телефона, Айк, който си проверяваше съобщенията през това време, каза:

— Обаждала ми се е Мишел Грифин от „Кроникъл". Тя отразява самоубийството на Тереза и иска да знае каква лична връзка е имала тя с шефа си, жертвата на убийство Питър Аш. Пита също така дали е била заподозряна в нашето разследване.

— Мамка му.

— Точно така. Трябва да претърсим също и дома на Тереза.

— Ще го направим в свободното си време.

— Или по-скоро.

Бет влезе в колата, облегна се на седалката и затвори очи.

— Не ми се иска да си призная, Айк, но ми свършва горивото. Ти как си?

— Вероятно мога да продължа, но аварийните светлини са включени. — Инспекторът запали колата и се включи в движението. — В крайна сметка кой е убил кучия син?

Бет отвори очи и го погледна.

— Трябва да си призная, че наистина започвам да харесвам Ерик. Несъмнено си е купил пистолет, за да убие баща си. След което — нека забравим теорията, че е бил откраднат, която е абсурдна лъжа — го е убил на яхтата, на която е бил поканен или самият той е поканил баща си на нея, за да поговорят и да оправят нещата помежду си след свадата им. После е хвърлил пистолета във водата.

— Как се е добрал до яхтата?

— Баща му го е пуснал.

— Имал е ключ за нея? И за дока?

— Вероятно. Нали е добър приятел на Кук. Най-добрият му приятел. Може би Джеф му е дал ключове. Можем да се върнем и да го попитаме. Имам предвид Кук.

— Мисля, че за днес му стигаме.

— Питай ме дали ми пука.

— Е, на мен да — каза Айк. — На теб също. Няма никакъв смисъл да се връщаме и да го ядосаме. Така само ще го накараме да оттегли разрешението си да претърсим яхтата. А и след като повдигна темата, аз също съм премазан.

— Можем да го попитаме дали Питър е имал дубликат на ключовете, след като претърсим лодката.

— Хубав план.

— Ще претърсим яхтата, ще потърсим пистолета на Ерик и ще говорим с репортерката.

— Мишел Грифин.

— Да, с нея. След това вероятно ще се наложи да направим обиск на апартамента на Тереза.

— Утре ли ще свършим всичко това? Изморих се само като си помисля колко е много.

— Искаш ли аз да карам?

— Не. Няма проблем. Оставям те у вас, след което направо се прибирам.

Когато се събуди след петчасовия си сън в 23:00 часа, Джини беше заспала.

Облечена в дънките и пуловера, с които беше спала, тя мина тихомълком покрай стаята на дъщеря си и отиде в дневната, където пусна телевизора на късните новини точно навреме, за да гледа спекулациите около връзката на Тереза с Питър и мотива за нейното самоубийство. Надяваше се това да не попречи на случая им.

Бет нямаше нужда от работата си и в личното си време, затова изключи телевизора, отиде в кухнята и отвори хладилника. Утре и вторник бяха почивните й дни, през които имаше намерение да напазарува за седмицата. Това беше причината рафтовете й да са полупразни, с изключение на разни подправки, сокове, спаружени зеленчуци и останките на руло „Стефани".

В една малка ниша срещу кухнята се намираха вградена в стената библиотека и компютърът й. Когато го пусна, видя, че има двадесет и два имейла. Не отвори нито един от тях.

Нямаше представа какво прави тук. Без много да му мисли, набра „Алън Шоу Констръкшън Сан Франциско" в Гугъл и уебсайтът се появи веднага — строителство, ремонти, всичко. Имаше имейл адрес, който Бет изписа, и известно време просто се взира в него. Най-накрая написа съобщение: „Буден ли си? Имам спешна нужда от пица".

Зачака. След по-малко от минута получи отговор: „Къде?".

Не беше голяма изненада, че си намери къде да паркира, предвид че часът беше 23:45 в неделна вечер. Още преди да спре пред „Гаспейр", Бет разбра, че ресторантът е затворен. В интерес на истината, „Гиъри" приличаше на призрачна улица. Паркира джетата си зад черен пикап „Форд Б-150", чиято врата се отвори и от него се появи Алън.

Бет свали стъклото на колата си.

— Грешката е моя — каза тя. — Не знам какво си мислех?

— Аз също не се сетих.

— Това е моментът, в който осъзнаваш, че Сан Франциско не е Ню Йорк. Ако ти се яде пица в Ню Йорк, можеш да получиш такава. Гарантирам ти.

— Можем да отидем в Норт Бийч. Вероятно там ще има нещо отворено.

— Искаш да отидем в Норт Бийч?

— Не точно, но като цяло съм навит. Щом една жена има нужда от пица…

— Ти си галантна душа, но положението не е критично.

— Звучеше много сериозно в имейла си.

— Може би мъничко.

— Звучиш като сестра ми. Вечеряла ли си? Да или не?

— Не мисля. Трябва да призная, че не съм. Денят ми беше доста дълъг.

— Мога да приготвя пица за двадесет минути у нас. Живея на пет минути оттук.

— Искаш да ми кажеш, че мога да получа пица след двадесет и пет минути? Качвай се в пикапа си, ще те следвам.

— Кажи ми честно, кой държи прясно тесто в хладилника си?

— Някой, който много обича пица. Какво бих правил, ако ми се дояде след полунощ? Човек винаги трябва да е подготвен.

— И моцарела, гъби, пеперони, аншоа?

— Да, имам всичко. Жизненонеобходими продукти за един гладен ерген.

Настъпи тишина.

— Не искам да се оплаквам от семейния си статут — обясни Алън, — но положението е такова.

— Радвам се да го чуя. — Бет си отчупи от пицата. — Ще е много неловко, ако съпругата ти излезе от спалнята точно сега. Също така искам да отбележа, че съм много щастлива, че беше буден и пред компютъра си.

Алън й се ухили.

— Не бях. Спях като пън. Телефонът ми звъни, когато получавам имейли. Обикновено го изключвам, но поради някаква причина тази нощ не го сторих.

— Знак — каза Бет.

— Може би.

— Боговете правят така, че да си наваксаме за изгубеното време.

— Говориш за смахнатите стари богове ли? — попита Алън. — Какво смяташ да правиш с тях? — Мъжът стоеше срещу нея на масата и заемаше доста място в малката си кухня, която играеше ролята и на трапезария. — Искаш ли да се преместим в дневната? Или трябва да се прибираш?

— Вероятно мога да прекарам тук още няколко минути, преди колата ми да се превърне в тиква.

Преместиха се в другата стая, където Алън седна на креслото, а Бет в ъгъла на дивана. Помещението беше малко и двамата си бяха опънали краката на една и съща табуретка.

— Страшно много се радвам, че боговете ме накараха да си оставя телефона включен — каза мъжът. — Но имам един въпрос.

— Какъв е той?

— Единадесет и половина не е най-подходящият час за срещи.

След кратко колебание Бет отвърна:

— Ще ми се да можех да ти обясня. Заобиколен си от аура на спокойствието и на мен ми се прииска да съм около нея.

— Това трябва да е другият Алън Шоу.

— Не, точно този е.

Изражението на мъжа омекна и той й кимна едва.

— Радвам се да го чуя. — Настъпи миг на мълчание. — Значи спокойствието не е често срещано в живота ти, така ли?

— Явно. Част от причината за това е случаят, по който работя. Просто не мога да го разбера. Като че ли има някаква връзка с… раняването ми. — Бет въздъхна. — С моето раняване.

— Едва не си била убита.

— Да, прав си. Да. Понякога си мисля за всички онези куршуми… имам предвид, ако бяха с няколко сантиметра по-близо до мен… може би сега нямаше да съм тук.

— Но си, това е важното.

— Добре. Няма да споря. — Бет продължи: — След това Джини. Чудя се какво щеше да се случи с нея, ако не бях оцеляла. Продължавам да мисля за това всеки ден. Ако не бях тук… — Погледна към Алън. — Господи, не искам да говоря за това.

— Напротив, мисля, че искаш.

— Съжалявам.

— Моля те. — Алън махна с ръка. — Живееш един нормален живот, в който всичко е наред, и после изведнъж, без никакво предупреждение, нещата се променят. Светът ти се преобръща с главата надолу. Едва не умираш. Прекарваш седмици в болницата, после рехабилитация, дъщеря ти трябва да се грижи за теб, работата ти се струва различна. След това не искаш да говориш за нищо от това, защото не желаеш хората да те съжаляват или да се държат различно с теб, но така няма как да излееш онова, което чувстваш и което преживяваш.

По бузите на Бет се стекоха няколко сълзи.

— Да — отговори тя. — Горе-долу е така.

— Не искам да се правя на многознайко.

— Шегуваш ли се? Всичко е точно така, както го казваш. Алън се вторачи за няколко секунди в лицето на Бет. Свали

крака от табуретката, стана, отиде до кухнята и се върна с кутия със салфетки, които постави пред нея.

— Имаш право да се чувстваш както си искаш, Бет. Що се отнася до онова, което вършиш след атаката — не само си се върнала на напрегнатата си работа, но и отглеждаш една чудесна дъщеря. Ако Лори успее да излезе от кошмара, който преживява — а за пръв път от доста време насам смятам, че това е възможно, заслугата ще е на Джини, а това означава, че ще е и твоя. Нищо нямаше да се случи, ако не се беше намесила. Разбираш ли?

— Предполагам, че да. — Бет взе една салфетка и подсуши очите си. — Тогава защо се чувствам толкова объркана?

— Може би, защото светът, в който живееш в момента, е различен от онзи, в който си живяла допреди шест месеца. Имам предвид фундаментално различен. Приоритети. Планове. Очаквания. А и след всичко, което си преживяла, как очакваш да бъде същият? Мисля, че просто трябва да си дадеш малко време. Да свикнеш с новото.

— Това не е силната ми страна.

Алън сви рамене и отново се усмихна.

— Може би ще се наложи да стане. Бет го погледна.

— Добре, но какво ще кажеш за моя случай? — попита тя.

— Какво за него?

— Времето е най-големият враг на едно разследване. Няма да е от никаква полза, ако се бавя в решаване на личните си проблеми. Но от друга страна… — Бет млъкна за миг.

— Какво? Кажи ми.

— Това няма никакъв смисъл. Буквално съм работила по десетки, може би дори по сто случая на убийства. Никога не е било лично. И изведнъж този… като че ли е част от цялото това объркване, за което говорим в момента — то ме разяжда.

— Смяташ, че е свързан с раняването ти? И последиците от него?

— Да, така мисля. Това има ли някакъв смисъл според теб?

— Общото е смъртта, в която явно си затънала до гуша.

— Това се отнася за всичките ми случаи.

— Може би те едва сега те догонват и ти не си способна да издържиш на тежестта им. Не знам как работят нещата при вас, Бет, но на мен щеше да ми е по-странно, ако сега не приемаше тези случаи по-навътре. Имам предвид, че едва не си била убита. Разбира се, че всичко ще ти е по-близко. Разбира се, че ще стане лично.

Бет си пое дълбоко въздух и го изпусна.

— Една от заподозрените ни, млада жена на възрастта на Лори, извърши самоубийство в събота. Просто е толкова жалко.

— И сега приемаш нещата много по-навътре.

— Да.

— Знаеш ли, това може да не е толкова лошо. — Алън млъкна за миг. — Значи работиш по случая на Питър Аш.

Изведнъж Бет застана нащрек.

— Откъде знаеш?

— Става въпрос за секретарката му, нали? Жената, която се е самоубила? Навсякъде по новините е.

— Следиш ли ги?

— Малко. Както самата ти каза, всичко това е една голяма трагедия. Не става въпрос само за секретарката му. Семейството му също е потърпевшо. Това на Питър. Всичко, което се случи с тях. Не знаех, че работиш по неговия случай.

Бет стисна юмрук над гърдите си.

— Познавал си Питър Аш? Не ми казвай, че сте били приятели.

— Добре, не го познавах. — Инспектор Тъли не се засмя на вложения сарказъм. — Но в интерес на истината го познавах.

— Добре ли?

— Не точно. — Алън седна на табуретката пред нея и сниши глас. — Какво има, Бет? Виждам, че темата те разстройва.

Защо?

— Не съм разстроена, просто съм изненадана.

— Не, не е само това. Разочарована си. Не можеш да ме излъжеш.

Бет въздъхна.

— Откъде го познаваш?

— Ремонтирах им къщата преди известно време. След това сме излизали два пъти да пийнем по нещо. Той беше добър човек.

— Да — отвърна Бет. — Знам. Истински симпатяга. Всички така казват. — Жената затвори очи, отпусна се на дивана и поклати невярващо глава. — Точно това имах предвид преди малко. Как този случай е навсякъде в живота ми. Не се учудвам, че ме побърква. А сега и ти…

— Бет. — Алън се пресегна и взе ръцете й в своята. — Чуй ме. Нямам нищо общо с този случай. Работех по къщата на Питър преди една година и оттогава не съм се сещал за него, докато не беше убит. Не е част от живота ми, можеш да бъдеш сигурна в това.

— Знам. Добре де, знам. Просто… — Бет освободи ръце и ги притисна в лицето си. — Наистина не бива да говоря за случая с теб, Алън. Кога разбра, че работя по убийството му?

— Не съм. Имам предвид преди сега, когато ми каза за секретарката. Може ли да те хвана отново за ръцете?

Бет срещна погледа му, отпусна длани в скута си и не възрази, когато Алън ги взе в своите.

— Случаят ти няма нищо общо с теб и мен — каза той. — Става въпрос за обикновено съвпадение. В най-неподходящото време, както изглежда, но просто съвпадение.

Бет въздъхна.

— Знаеш ли, че ни учат да не вярваме на съвпадения?

— Не, не знам. Предполагам, че отделят специално внимание на това.

— Нещо повече. Напомни ми някой ден да ти разкажа.

— Ще го сторя. Надявам се това да означава, че за нас ще има „някой ден"? Не искам да те притискам, но говоря за нас двамата?

Бет се опита да се усмихне, но не й се получи.

— Съжалявам. Не ме притискаш. Просто съм малко странна в последно време и се ненавиждам заради това. Последното нещо, което искам, е да усложнявам нещата между нас.

— Няма нужда да го правиш.

— Може би е така, но ето, че ги усложнявам.

— Какво искаш ти?

Бет все още седеше в предната половина на дивана, а ръцете й бяха в тези на Алън на скута му.

— Искам този случай да приключи. Не искам всички да умират. Искам Джини да е в безопасност, а Лори да започне да яде. Искам двамата да се видим отново. Наистина го искам, но не знам как да направя така, че да се случи. Но повече от всичко искам да не съм толкова прецакана.

— Не си прецакана, Бет. Била си простреляна. Два пъти. В главата ти всичко е като водовъртеж и не е толкова лесно да се осмисли. И в един момент, докато говориш за чувствата си и защо всичко това те побърква, разбираш, че съм познавал Питър Аш. Ако този случай те е влудявал преди, това няма да те накара да се чувстваш по-добре, нали? Всичко ми е ясно.

Двамата седяха и се гледаха на слабата кехлибарена светлина. Алън вдигна ръцете й и ги целуна.

— Вероятно трябва да си ходя — каза Бет.

— Да не би да те ядосах? — попита мъжът. — С тази целувка?

— Не. Точно обратното всъщност. Кара ме да искам да остана, затова е по-добре да си вървя.

Алън килна глава на една страна.

— Добре.

— Преди нещо да се случи — каза Бет, — първо трябва да разреша случая.

— Вече не казах ли, че всичко е наред? Разбирам те.

— Пицата беше фантастична.

— Добре. Мога да ти направя друга, когато кажеш.

Този път Бет беше тази, която го хвана за ръцете и ги целуна, след което ги пусна и стана от дивана.

— Въпреки всички признаци за противното — каза тя — надявам се да си разбрал, че не съм луда.

— Никога не съм си помислял подобно нещо.

— Просто съм малко объркана.

— Добре дошла в клуба. Погледите им се срещнаха.

— Ще бъде ли прекалено нахално от моя страна, ако те помоля да не се отказваш от мен?

— Не — отвърна Алън. — В този момент нищо, което направиш, не би било прекалено нахално.

Бет го дари с тъжна усмивка.

— Не ме изкушавай. — Взе си коженото яке от стола, на който го беше окачила, и го облече. — Скоро ще се видим.

— Така да бъде — отвърна Алън. — Шофирай внимателно.

31

Шефът на криминолозите Лен Фаро изгледа Бет и Айк иззад бюрото си, сякаш бяха от друга планета.

— Вие двамата се шегувате с мен, нали?

— Яхтата не е много голяма — каза жената. — Двама или трима от хората ти могат да се справят с нея за час-два.

— Час-два, това ми хареса. Откъде смятате, че ще намеря тези двама или трима души? Без да споменавам за час-два. Всичките ми хора са навън в момента след ненормалния уикенд, който ти, Бет, би трябвало да помниш, след като прекара половината нощ навън, нали? В „Улоа"?

— Да, но това…

— Това — прекъсна я Фаро — е нещо, за което се опитахте да вземете заповед, но не успяхте, ако не греша. Нали така?

— Така — отвърна Айк, — но вече не ни трябва такава. Имаме разрешението на собственика.

— Гордея се с вас. Знаете ли защо целият процес за взимане на заповед е направен такъв? За да не пилеем време и държавни пари в гонене на вятъра. Хора, не се обиждайте, но това вашето е точно такова. Как да дам приоритет на яхтата ви пред някое истинско местопрестъпление?

— Смятаме, че яхтата е точно това, Лен — каза Бет. — Смятаме, че има голяма вероятност Питър Аш да е отишъл на лодката и да е бил застрелян на нея.

— Ще ви кажа нещо. — Фаро дръпна брадичката си. — Защо вие двамата не отидете на тази яхта, за да огледате. Намерете някакво доказателство, че това е местопрестъпление, независимо колко малко е то — гилза, куршум, видими петна от кръв, куфарче, пълно с пари или наркотици, или и с двете, каквото и да е, може би дори друго тяло. Ако намерите друго тяло, ви гарантирам, че ще успея да ви вкарам в графика си. Евентуално. Без да обръща внимание на сарказма на Фаро, Айк каза:

— Тук не става въпрос за случай с наркотици.

Лен поклати глава, видимо се наслаждаваше на разговора.

— Не съм казвал такова нещо. В нашия бизнес наричаме парите и наркотиците доказателство, че има нещо нередно. Ако намерите каквото и да е от гореизброеното, върнете се, вземете подписана заповед за обиск и аз с удоволствие ще изпратя екип, който да огледа. Но имайте предвид, че пак няма да сте първи в списъка ми. Ще се съобразя с реда на пристигане, както казват.

— Не. — Джеф Кук внимателно остави чашата си с кафе в чинийката на кухненската им маса. — Мислех за това цяла вечер, скъпа, и реших, че няма да идвам.

— Разбира се, че ще дойдеш — отвърна Бина. — Двамата ще отидем.

— Няма. Кучият син се е пробвал с теб. Шибано копеле. Не мога да си извадя тази мисъл от главата.

Бина се пресегна и потупа ръката на съпруга си.

— Не биваше да ти казвам. Наистина нищо не се случи, Джеф.

— Не това е важното. Ето ни и нас, най-добри шибани приятели. Имам предвид, че наистина вярвах в това. А той се е опитал да ме предаде, като се пробва с теб.

— Може би не е приемал нещата така.

— Опитвал се е да изчука жена ми и е смятал, че няма проблем?

— Джеф. Стига. Не беше точно така. Може би просто се е пошегувал. Може би не съм разчела правилно ситуацията.

— Съмнявам се.

— Дори така да е, нищо не се променя. Трябва да отидем на погребението.

— Не разбирам защо.

— Защото целият свят знае, включително и онази инспекторка, как й беше името…

— Тъли.

— Както и да е. Защото тя и всички останали знаят онова, което си им казал, че двамата с Питър сте били най-добри приятели. Ще е изключително странно, ако не се появиш на погребението. Ще си зададат въпроса защо не си там, пръв сред опечалените? Няма да остане незабелязано нито за Тъли, нито за останалите.

— Да го забелязват? Какво от това?

— Имаш си добра репутация, която трябва да пазиш. Джеф Кук е истински и лоялен мъж, който ще отиде на погребението на най-добрия си приятел.

— Проклятие.

— Добре. Не си мисли, че не те разбирам. Но просто трябва да се появиш, Джеф, и това е всичко.

Макар „Сейнт Джон" да беше просто една малка църква на „Пето Авеню", вътре имаше доста празни пейки. Бет и Айк пристигнаха около 10:20. Службата вече беше започнала, затова седнаха най-накрая. Бет си помисли, че за човек, когото всички бяха обичали, освен убиеца му, разбира се, нямаше кой знае каква навалица — присъстваха не повече от петдесетина души. Разпозна Мани Майър и рецепциониста от фирмата на Питър, Джули, Джил и близнаците, Джеф и Бина Кук и за голяма своя изненада Кейт и Рон Джеймисън заедно с двете им деца — които очевидно не бяха на училище — Ейдън и Джейни.

Забеляза, че Каръл Люкинс я няма, нито пък някой друг от жилищната сграда на Питър. В интерес на истината, Бет очакваше истинска навалица от някои от жените, с които Аш беше имал взаимоотношения, но дори да имаше такива тук днес, те не бяха много. Останалата част от присъстващите бяха от правната общност — повечето от тях бяха мъже, горе-долу на възрастта на Питър, облечени в елегантни бизнес костюми.

Бет и Айк излязоха навън, когато службата свърши. Свещеникът съобщи, че ще се преместят в „Колма" за погребението, и по-голямата част от присъстващите, независимо от гъстата мъгла, която беше затиснала улицата, излязоха от църквата и зачакаха да получат насоки.

Кейт първа забеляза Бет. Дръпна семейството си и всички заедно отидоха при нея. Без никакъв знак за последната им неловка среща или за телефонния им разговор, Кейт целуна приятелката си по двете бузи, беше представена на Айк („Прословутият инспектор Маккафри, за когото Бет постоянно говори!") и проформа представи собственото си семейство. Макар Рон и децата да бяха само странични наблюдатели на взаимоотношенията между двете жени, бяха прекарали достатъчно пикници и рождени дни заедно, за да е това представяне напълно ненужно, а дори и малко глуповато. Въпреки това Ейдън и Джейни учтиво се ръкуваха с Бет и Айк като добре възпитани деца.

Рон някак си вдървено прегърна инспекторката и я дари с въздушна целувка.

— Не мога да повярвам колко време мина — каза й той с видимо искрен ентусиазъм. — Двете с Джин трябва да ни дойдете на гости за вечеря. И то скоро, сериозен съм. Трябва да отпразнуваме чудотворното ви възстановяване — само се вижте двете! — и да се върнем към нормалния си живот.

— Звучи ми чудесно — отвърна Бет.

— Да — съгласи се Кейт. — Трябва да се съберем, скъпа. Заедно с Джини и децата. Нека бъде колкото се може по-скоро.

— Дадено — отвърна инспекторката, макар да знаеше, че този ден няма да е в близкото бъдеще, ако въобще някога се състоеше.

— Значи го решихме — Рон се наведе над Бет и сниши глас. Изражението му беше мъртвешки сериозно и обезпокоено. — Как върви разследването ти на онази трагедия? Можеш ли да говориш по темата?

— Мога да ти споделя, че все още работим по него.

— Бих казал, че това е по-добре, отколкото да е „замразено". Бет му се усмихна.

— По-добре е, прав си. Макар че ако трябва да бъда честна, не е кой знае колко по-добре.

— Каква загуба. Той беше добър човек.

— Явно всички са съгласни с това. Но си мисля, че двамата с Кейт не сте го познавали толкова добре.

— Истина е. Но не е необходимо да го познаваш толкова добре, за да бъдеш запленен от чара му — отвърна Рон. — Макар че главната причина да сме тук е да бъдем солидарни с Джеф. Нали познаваш партньора ми Джеф Кук?

— Срещали сме се, да.

— Двамата с Питър — вероятно вече знаеш — бяха доста близки приятели. Цялото това нещо го срина.

— И аз така разбрах.

— Ще е чудесно… За всички ни ще е чудесно, ако намериш убиеца му.

— Старая се, Рон. Ще видим какво ще стане.

Бет видя Джил, която не беше свалила тъмните си очила, и сестра й Джули, както и мъж в тренчкот над официален бизнес костюм, който се беше запътил към близнаците. Извини се на Рон и направи знак на Айк да я последва, който се измъкна от Кейт под някакъв претекст. Двамата полицаи оставиха семейство Джеймисън и се насочиха към новодошлите, които очевидно искаха да разговарят с тях.

— Добро утро, инспектори — започна Джил. — Всеки момент ще натоварят ковчега в лимузината и ще се наложи да тръгваме, но си помислих, че можем да си спестим време и неприятности. — Жената отстъпи на една страна, за да представи спътника си.

— Това е Боб Патчет, адвокатът, за когото говорихме онзи ден. Боб, това са инспектори Тъли и Маккафри.

Патчет беше в средата на петдесетте. Външният му вид направо крещеше, че е адвокат. Косата му беше стоманено сива и късо подстригана, вписваше се чудесно със стоманените му очи, които не излъчваха никаква топлина. Юристът само кимна, сякаш устата му беше зашита. Бет си помисли, че този човек вероятно не е способен да се усмихва при никакви обстоятелства, особено при подобни. Той не се ръкува с тях.

Джил, от която се излъчваше много повече увереност от предишните им срещи, пристъпи напред и застана точно пред Бет.

— Ето ни, инспектори. Разполагате с пет минути, през които да ни попитате каквото желаете, след което се надявам никога повече да не ви видя.

Адвокатът й побърза да добави с мъртвешки глас:

— Госпожа Аш ще разговаря с вас, при това на погребението на съпруга си, против моите усърдни възражения. В интерес на истината, смятам, че никой от семейството не трябва да разговаря с вас предвид предишните ви действия.

— Ако не разбера нещо правилно, адвокатът ни ще се намеси, за да ни спаси от самите нас — обясни Джил, — но междувременно снощи обсъждахме ситуацията и изникна въпросът с пистолета на Ерик. Онзи, който е бил откраднат.

— От стаята му в „Бъркли" — разясни Бет.

— Това е първото нещо. Патчет прочисти гърлото си.

— Джил.

— Всичко е наред — увери го жената, след което заговори на инспекторите: — Никога не го е носил в „Бъркли".

— Тогава… — Айк бръкна в джоба си. — Ще запиша разговора ни.

— В никакъв случай — сряза го Патчет. — Дори най-дребното отклонение в показанията на клиентката ми, което се представи в съда, може да се приеме като голямо противоречие. Джил, просто не мога да позволя подобно нещо.

— Не подлежи на обсъждане. — Тонът на Айк беше непоклатим. — Не искам да има никакви съмнения в точните думи на свидетелите.

— Вече взех своето решение, Боб. Инспекторе, можете да запишете разговора ни. Никой от нас не е сторил нищо нередно, така че нямаме какво да крием. Независимо какво си мислите вие, наистина искаме да откриете убиеца на съпруга ми.

— Беше започнала да ни обясняваш за пистолета на Ерик, който не е бил носен в „Бъркли" — каза Бет. — Къде е бил?

— В стаята му — отвърна Джил. — В къщата ни.

— Значи е бил откраднат от вас?

— Да.

— Знаеш ли кой го е взел? Тайлър пристъпи напред.

— Аз бях. Аз го взех.

— Трябва да се намеся — каза Патчет. — Не говори. Младежът не му обърна внимание.

— Помните, че миналия път, като бяхте у нас, малко побеснях. И си тръгнах. Помните ли?

— Разбира се — отвърна Бет. — Попита ме защо не съм навън да тормозя бездомници.

Тайлър наведе глава засрамен.

— Съжалявам за това. Беше глупаво от моя страна. Обикновено не се държа така. Както и да е, важното е, че не бях там, когато си разпитвала Ерик за пистолета. Не разбрах за какво е цялата тази врява, защо имаме нужда от адвокат и така нататък до снощи, когато се опитвахме да изясним всичко.

— Защо го взе? — попита Айк.

— Защото Ерик наистина имаше намерение да убие татко и трябваше да сторя нещо, за да го спра.

— Добре — съгласи се Бет. — Кажи ми къде беше скрит. Откъде го открадна?

— От нашата стая. Винаги сме си имали тайни скривалища. Неговото е под дюшемето под леглото му. Когато Ерик заговори сериозно — това беше след спречкването им с татко, нали се сещате, че иска да го убие, че ще си купи оръжие и ще го стори, трябваше да направя нещо. Започнах да проверявам скривалището му и един ден открих пистолета там.

— Я стига, Тайлър — намеси се Айк, — веднага би се сетил, че си бил ти.

— Да, разбира се, че си го помисли. Кой друг може да го е взел? Казах му, че не знам за какво говори. Скарахме се. В интерес на истината, едва не ме удуши, но не се предадох.

— Ерик — попита Бет, — ако не си знаел къде е, защо ни излъга, че пистолетът е бил откраднат от стаята в общежитието ти?

По-намръщеният брат стоеше прегърбен с ръце в джобовете.

— Защото, ако крадецът не беше Тайлър, то това значеше, че го е взела мама. Трябваше да ви държа, вас, момчета, настрани от нея.

— „Момчета"? Може би имаш предвид „инспектори"? — скастри го Бет.

— Да.

Очевидно Джил все още не можеше да повярва на чутото.

— Помислил си е, че съм взела пистолета му и съм го използвала, за да убия баща му — обясни тя.

— Кой би те винил? — учуди се Ерик. — Никой.

— Моля те, синко — каза майка му. — Не започвай сега, не и тук. Никога не го прави, става ли? — Жената отиде при него и го прегърна. — Всичко свърши. Обичам те. Нека продължим напред.

Ерик се отпусна в прегръдката й. Скри лицето си в тялото й, а раменете му започнаха да подскачат. Джил отведе сина си настрани.

— Тайлър — Айк се възползва от крехката тишина, която падна като купол отгоре им, — какво направи с пистолета?

— Хвърлих го в една шахта.

— Коя по-точно?

— Онази до нас.

— Кога се случи това?

— Не помня точно. Преди около месец и половина? Някъде

там.

Кръвта на Бет затуптя в ушите й. С продължителната суша и оскъдните дъждове в Сан Франциско през последните осем месеца, ако младежът казваше истината, имаше много голяма вероятност пистолетът да е близо до мястото, на което беше изхвърлен.

— Тайлър — каза тя, — какво ще кажеш още сега да дойдеш с нас и да ни покажеш точно къде си го изхвърлил?

Патчет се намеси:

— Тайлър, не мисля, че…

— Не се обиждайте, сър — отвърна младежът, — но ще отида. Този пистолет не е използван за убийството на баща ми, което означава, че Ерик е невинен, както и мама.

Бет не знаеше каква част от признанията щяха да се окажат истина. Този добре аранжиран сценарий можеше да е една голяма шарада отвъд най-смелите й представи. Вярваше, че всичко, което току-що чу от семейство Аш, беше самата истина и ако не друго, с намирането на оръжието щяха да намерят първото си веществено доказателство, свързано с разследването. Дори да се окажеше, че е просто безполезна вещ, самото намиране на пистолета, който Ерик Аш си беше купил с намерение да убие баща си, щеше да се окаже морална победа.

— Искате ли да тръгнем веднага? — попита Тайлър.

— Ако майка ти няма нищо против да пропуснеш останалата част от погребението — отвърна Бет.

— Ще отида да я питам. Просто искам да приключим с всичко това. — Младежът се обърна и тръгна, а леля му Джули го последва.

Патчет стоеше на три крачки от Бет, беше мълчалив и надут. Тя срещна погледа му и го дари с грубо кимане, подобно на онова, с което ги беше поздравил той.

— Много ви благодаря — каза му с възможно най-равнодушния си тон. — Бяхте от голяма полза.

Когато след обяда се върнаха в Съдебната палата, отново разиграха постановката с Фаро от сутринта.

— Добре — каза шефът на криминолозите, — нека повторим нещата и този път по-бавно, защото на първо четене не ми изглеждаше да има голяма полза от претърсването на яхтата.

Бет кимна.

— Айк знаеше, че ще кажеш точно това. Фаро погледна партньора й.

— Айк е умен човек — каза той. Пистолетът, който Ерик беше купил — „Таурус", двадесет и пети калибър, отбелязан с етикет и прибран в торбичка, се намираше в средата на бюрото. Криминологът го бутна с гумичката на молива си. — Нека разиграем ситуацията ей така, за кеф, като започнем с пистолета. Наясно ли сме дали това е оръжието, с което е бил убит Питър

Аш?

— Не.

— Добре. Знаем ли, че това не е оръжието, с което е бил убит Питър Аш?

— Да.

— Напълно сигурни ли сте?

— Напълно — отвърна Бет. — Този пистолет не е убивал никого, поне през последните двадесетина години.

— Откъде имаме тази информация?

— Оръжието е пълен боклук, Лен. Ерик Аш не е имал представа какво търси, когато е тръгнал да го купува, затова е взел каквото са му дали. Освен това е бил толкова уплашен, че дори не си е направил труда да го простреля, за да види дали всичко е изправно. Не и с патрони. Знаеш ли какво? Пистолетът не работи. Ударникът е прецакан. Пробвахме го, когато го извадихме от шахтата. Постоянно засича.

— Чудесно — отвърна Фаро. — Значи това не е оръжието, с което е бил застрелян господин Аш? Как това ви доближава по някакъв начин до яхтата? Няма никакъв шанс този пистолет да се приеме като улика. Ако беше онзи, който го е убил, тогава щяхме да имаме за какво да си говорим, но дори тогава нямаше да стане бързо и лесно. А сега… — Мъжът сръга торбичката отново. — Искам да чуя мнението ви. Ще съм с отворен ум, кълна се в Бога.

— Добре — започна Бет. — Преди да намерим пистолета, бяхме свели списъка си със заподозрени до двама души — Ерик Аш и Джеф Кук, човека с яхтата. Този пистолет елиминира Ерик. Остава ни само господин Кук.

— Ами ако Ерик си е купил друг пистолет? — попита Фаро. — Такъв, който да работи, след като е установил, че първият не е изправен и го е обявил за откраднат.

— Не е направил така.

— Откъде знаеш?

— Защото наистина смяташе, че е възможно майка му да е извършителката на убийството. Това означава, че не го е направил той.

Фаро погледна Айк, беше започнал да се дразни.

— Наистина ли?

Айк кимна уклончиво.

— Подкрепям мнението на партньорката си. Права е. Ерик не е убил баща си — с този или с някой друг пистолет. Това ни оставя само с Джеф Кук, който ни даде разрешение да разглобим яхтата му на части, ако желаем.

Търпението на Фаро като че ли се беше изчерпало. Мъжът завъртя очи.

— Сериозно? Смятате, че това ще ме убеди? Нямате никакво ново доказателство. Не разполагам с основателна причина да позволя претърсването на яхтата на този човек, която — трябва да отбележа — може въобще да не е местопрестъпление.

— Възможно е да намерим някоя гилза — започна Айк. Фаро избухна.

— Гилза? Смяташ, че ще намериш гилза на яхтата му?

— Може би не е много вероятно — отвърна Бет, — но поне…

— Не е много вероятно! Мамка му, инспектор Тъли. Наистина мамка му. — Шефът на криминолозите се отпусна на стола си и скръсти ръце. — Аш е бил убит с един изстрел, прав ли съм? Бум. Веднъж. Пистолетът произвежда изстрел и гилзата изхвърчава в средата на залива, ако въобще нещо се е случило на тази яхта и ако въобще е плавала в залива. Но нека приемем, че не е изхвърчала в залива, а е паднала някъде на лодката. Не мислите ли, тъй като е единственото доказателство, което обвързва убиеца с престъплението, че той ще се потруди малко, за да я намери и изхвърли зад борда? Това не ви ли звучи логично?

— Разбира се — съгласи се Бет и дари Фаро с извинителна усмивка.

— Значи си признавате, че е почти невъзможно да се намери гилза? Или нещо друго? Но въпреки това продължавате да ме тормозите?

Усмивката на инспектор Тъли буквално засия.

— Наистина искаме да отидем на тази яхта, Лен. С твоите момчета. Да видим какво ще намерим.

— Да, разбрах ви пределно ясно, но искам да ме чуете и двамата — хората ми са заети. Намерете ми местопрестъпление и ще ви изпратя екип. Наистина. В крайна сметка такава ни е работата. Дотогава — не очаквайте нищо от мен.

Айк се върна на бюрото си, за да се обади на дъщеря си Хедър у дома, а Бет се възползва от възможността да слезе долу в моргата, за да се наслади на още една среща с ексцентричния и брилянтен съдебен патолог Амит Пател. Макар да не работеше, пистолетът на Ерик беше насочил мислите й към оръжията и специално към онова, което беше убило Питър Аш. Имаше нещо, което желаеше да научи, макар да не знаеше защо, но се доверяваше на инстинкта си и не смяташе, че това може да е поредната загуба на време.

Намери Пател на бюрото му по средата на обяд, който се състоеше от изобилие от различни сурови зеленчуци и някакъв бял сос. Мъжът беше оставил книга с меки корици върху бюрото си. Когато Бет влезе, той се изправи наполовина в стола си и каза:

— Вървиш много по-добре, инспектор Тъли.

— Подобрявам се с всеки изминал ден. Пател отново се отпусна на стола си.

— Как мога да ти помогна? Нека е нещо бързо и лесно. Не искам да съм груб, но както вероятно знаеш, малко сме претрупани с работа напоследък. Пет случая само за този уикенд.

Бет кимна.

— Самата аз бях на единия от тях в събота вечерта. По-скоро през цялата съботна нощ. Емил Яриан.

Пател изцъка с език.

— Интересен човек — каза той. — Шест пръста на крака. Знаеш ли, че генът за шест пръста е доминантен?

— Не.

— Аз предпочитам да имам шест пръста. Защо с времето не започнем да имаме по шест от всичко — пръсти на ръцете, пръсти на краката?

— Хубав въпрос.

— Така е. Ето нещо, което е наистина невероятно. Шестте пръста са характерни за Близкия изток и Древен Шумер, откъдето идват шестдесетте секунди в минутата, шестдесетте минути в часа и така нататък. Шест пръста. Представи си, ако това беше нормата. Колко различен щеше да е светът. Господин Яриан е от Армения, което, предполагам, че е достатъчно близо дотам от генетична гледна точка. — Пател отхапа от един морков. — Но смятам, че въпросът ти не е свързан с пръстите на краката на господин Яриан.

— В интерес на истината, дори не засяга господин Яриан.

— Интересува те удавникът.

— Да. Помислих си, че можем да обсъдим изстрела, който го е убил. Куршумът е минал през всичко, ако си спомняш? Дрехи, кожа, сърце, дроб, задни мускули, кожа, още дрехи.

— Разбира се. Какъв ти е въпросът?

— Можеш ли да направиш някакви заключения за вида на куршума или оръжието, които могат да имат такава сила на проникване?

Пател лапна малко броколи и известно време само предъвква.

— Кое те интересува — куршумът или пистолетът?

— И двете. Просто искам да чуя мнението ти. Патологът помисли още малко.

— Какво смятат криминолозите? Бет му се усмихна.

— Вече не сме особено добре дошли при тях. Пател помълча още миг.

— Добре. Но не очаквай да се съглася да свидетелствам в съда, ако се наложи.

— Не мисля, че ще се стигне дотам.

— Нека разгледаме първо куршума. Почти без съмнение говорим за куршум с метална ризница, иначе нямаше да премине през всичко. Но дори с метална ризница… Виж, основното е, че стандартните полуавтоматични оръжия работят с подобни патрони.

— Дотук добре — каза Бет.

Пател я изгледа замислен, след което кимна.

— Но 380 например, който работи с куршуми с метална ризница и е с обикновено възпламеняване — не бих заложил кариерата си на това, което ще ти кажа, но той не може да създаде такава проникваща сила. Ще забави ход доста бързо. Ще се изненадам изключително много, ако видя такъв куршум да влезе и да мине отзад.

— Някога виждал ли си подобно нещо да се случва?

— Виждал съм куршуми с метални ризници да минават през ръце и крака безброй пъти, но не си спомням някой да е минавал през средата на тялото. Поне не на възрастен. При деца, за съжаление, да. Но при един мъж трябва да пробие много неща, а мускулната маса е страшно плътно нещо.

Бет се отпусна на стола си.

— Добре, при стандартен пистолет 380 със стандартно възпламеняване какви са шансовете?

— В случая на Питър Аш ли? — Пател помисли още няколко секунди. — Бих казал, че шансовете са нулеви.

— Какво означава това?

— Куршумът е минал през Аш, което ни оставя с въпроса за възпламеняването.

— Искаш да кажеш, че някой си е направил патроните сам?

— Или просто е използвал военни — отвърна патологът.

— Не ми пука, че не можем да потвърдим алибито на Ерик. Да, вярвам изцяло в него. Отишъл е в „Топ Дог" и е убил няколко часа на лаптопа си, защото не е искал да е край шантавия си китайски съквартирант и неговите приятели картоиграчи. — Бет седеше на бюрото си срещу Айк. — Лично аз съм доволна. Ерик не си е купил втори пистолет, с който да застреля баща си. Точка.

— Това къде ни отвежда?

Бет се опита да вложи оптимизъм в гласа си.

— Искаш ли да се върнем на версията с Тереза? Айк поклати глава.

— Не е била тя.

— Кой тогава?

— Някой. Никой. Може би говорим за случайно убийство. Питър е отишъл да побяга край брега, след като е изпратил Каръл Люкинс. Натъкнал се е на други терористи, които са тренирали, и те са го застреляли.

— Да — отвърна Бет, — може би точно това се е случило. Айк отново поклати раздразнен глава, придърпа компютъра си и започна да набира нещо на клавиатурата.

— Какво търсиш? — попита го партньорката му.

— Нищо — отвърна той. — Просто се размотавам.

Бет погледна часовника на стената, часът беше 15:15. Телефонът й иззвъня на колана й и тя провери дисплея.

— Джини си е тръгнала от училище, просто ме уведомява — обясни тя.

— Разкажи й за онзи с шестте пръста — каза Айк. — Това ще й оправи деня.

32

Джини не просто уведомяваше Бет, че си тръгва от училище. Нещата бяха много по-сериозни.

Лори Шоу й беше изпратила гласово съобщение, в което гласът й беше отпаднал и отчаян.

— Съжалявам, че те безпокоя, но не се чувствам много добре. Цял ден ми е зле и съм много слаба. Не знам какво да правя. Изплашена съм.

Джини опита да й звънне, но когато не й вдигна, реши да се обади на 911, а след това и на майка си.

Без преимуществата на светлините и сирената на Бет й бяха необходими двадесет и две минути, за да стигне от Съдебната палата до жилището на Лори на „Грийн Стрийт" със своята джета.

На средата на пътя Айк й се обади и изключително развълнуван й съобщи, че интернет разследването му е довело до резултати — в резюмето на Джеф Кук пишело, че е прекарал известно време в армията. Бил капитан в операция „Пустинна буря" през 1993-а.

Единственото, което интересуваше Бет в момента, беше Лори. Важността на информацията на Айк й се струваше повърхностна, макар че представляваше потвърждение на думите на Пател. Също така не й се искаше да вгорчава радостта на партньора си, затова му каза да проучи тази вероятност — независимо къде щеше да ги отведе тя — сам, докато тя се оправяше с възникналия проблем с една от приятелките на Джини. Каза му, че ще се видят утре.

Бет паркира на празното място до пожарния кран, след което прибяга, накуцвайки, до линейката, която беше спряна точно до входа на сградата на Лори. Все още нямаше следа от Джини, но въпреки това не намали крачка. Размаха документите си на шофьора на линейката, влезе в сградата и се насили да изкачи стъпалата до третия етаж. Вратата на Лори зееше отворена. Влезе вътре и видя, че я полагат в носилка и се опитват да вкарат система в изключително тънката й ръка. Бет забеляза синкавия оттенък на кожата й и бледия, мъртвешки тен на лицето й.

Младият мъж, който ръководеше нещата — на табелката му пишеше „Брайън Фиск" — погледна инспектор Тъли и попита:

— Коя сте вие?

Тя размаха документите си и отговори:

— Нейна приятелка. Дъщеря ми беше тази, която ви се обади, момчета.

— Имате ли някаква роднинска връзка с нея?

— Не.

— Знаете ли какво се е случило?

— Нямам представа. Лори се обадила на дъщеря ми и й казала, че цял ден не й е добре.

— Така като гледам, е било доста по-дълго — отвърна Фиск. — Освен сериозното недохранване, изглежда, е имала аспирация на дробовете. Намира се в критично състояние. Трябва да й прелеем течности. Кога започна всичко?

— Не знам. Цял уикенд се храни. Доста добре при това.

— Тъпкала ли се е?

— Не. По-скоро хапваше здравословно.

— Тялото й не е било готово.

— Може би. Вероятно.

— Каквато и да е била причината, навярно е изхвърлила по-голямата част от храната. Сега е доста слаба, едва е в съзнание, както можете да видите и сама. Пулсът й е слаб. Трябва да й сложим система, но вените й не могат да я задържат.

— Направете каквото е необходимо. Не ми обръщайте внимание.

— Не се тревожете. Няма.

Бет излезе навън, извади телефона от колана си и потърси номера на Алън, който беше въвела в контактите си едва миналата вечер.

Мъжът вдигна на третото позвъняване и каза:

— Това е една приятна изненада.

— Не, не е.

Алън каза, че картата със здравните осигуровки на Лори вероятно е в дамската й чанта. Наистина я намериха там. Според Бет беше истинско чудо, че имаше покритие, затова я откараха в „Сейнт Франсис", а не в държавната болница. Джини се появи точно когато вкарваха приятелката й в линейката и всички потеглиха след нея. Алън пристигна скоро след като бяха приели сестра му. Най-накрая докторите бяха успели да включат система в ръката й.

Като неин най-близък роднина Алън беше допуснат до спешното, а Бет и Джини останаха навън, хванати за ръце, потънали в мълчание.

Накрая Джини намери сили в себе си и заговори:

— Чувствам се виновна, мамо.

— Няма причина за това.

— Има. Трябваше да се сетя.

— За какво?

— Че не може да започне да яде както преди.

— Откъде би могла да знаеш. Аз също не се сетих.

— Точно това ти казвам. Трябваше да се позаинтересувам.

— Защо? Защо въобще би ти хрумнало да го сториш? Ти й стана приятелка. Двете си прекарвахте добре.

— Да, но аз съм здрава. Тя е анорексичка, а това е много сериозно заболяване. Не можеш да излекуваш подобно състояния, като накараш човека да започне да яде всичко. Както направихме ние.

— Добре, вече сме наясно с това. Няма да го правим отново. Но не се вини за нещо, което не си знаела. Възможно е дори Лори да не е била наясно, тъй като и тя не е знаела колко може да яде и каква част от изяденото може да задържи. Вече е стабилизирана, нали? Благодарение на бързата ти реакция. Освен това й показа, че може да бъде щастлива в живота, когато се пребори със заболяването си. Това също е твоя заслуга. Не забравяй, че психологическата победа е половината битка.

— Ако успее да прескочи трапа. Бет стисна ръката на дъщеря си.

— Ще успее. Вече иска да живее.

— Надявам се да си права.

— Почакай — каза Бет — и ще видиш.

Вратите на чакалнята се отвориха. Алън изглеждаше състарен и изтощен, но успя да извади една усмивка отнякъде.

— Диагностицираха проблема — съобщи той. — Нарича се синдром на прехранването.

— Прехранване? — учуди се Джини.

— Да, ако си гладувал, а след това си започнал да ядеш, тялото ти не може да се справи с храната.

— Какви са последиците? — попита Бет.

— В общи линии това, което се е случило, макар че е можело да бъде много по-зле, дори фатално.

— Фатално? — Джини погледна майка си.

— Казано с прости думи — продължи Алън, — метаболизмът ти се прецаква. Добрите новини са, че са я стабилизирали. Казаха, че скоро ще я преместят в стая. Ще я държат тук поне за през нощта и на сутринта ще видят какво е състоянието й. Вероятно трябваше да остана с нея, когато я изписаха. Вероятно трябваше да съм при нея миналата вечер.

— Тъкмо обяснявах на Джини — каза Бет, — че всичко случило се с Лори не е по нейна вина. Искаш ли да повторя думите си и на теб?

Алън се усмихна на Джини и й каза:

— Майка ти се преструва, че има слабо място, но се оказва, че е изключително силна жена. Забелязала ли си го?

— Наистина имам слабо място — отвърна Бет. — Просто не му обръщам внимание през повечето време.

Джини си тръгна с такси в 20:45 часа. Бет и Алън стояха до пикапа му на паркинга на болницата.

— Знаеш ли — каза мъжът, — като я видях днес, ми се прииска Франк Риналди още да беше жив.

— Защо? — попита Бет.

— За да го убия.

Инспекторката го погледна и му се усмихна.

— Някога мислел ли си да станеш ченге? Имаш необходимото поведение.

— Не, благодаря. Харесва ми да строя. Иначе съм сериозен.

— Погледнато технически, той е жертва. Не можеш да го виниш.

— Не мога ли? Бил е женен и е имал афера със сестра ми. Мога да го виня колкото си искам. Знам какво ще ми кажеш.

— Така ли?

— Да. Тя също е участвала, така че половината вина е нейна.

— И така може да се каже — отвърна Бет.

— Не знаеше, че е женен, когато връзката им започна. Излъга я, че живеят разделени със съпругата си и че са напът да се разведат.

— Нима не е проверила? Нямала ли е Гугъл преди година? Не я обвинявам, просто казвам.

Алън кимна.

— Добре, може би е постъпила глупаво, като му е повярвала. Вероятно е имало начин да го провери. Не го е сторила. Влюбила се е. Навярно вината не е нейна. Когато й е признал всичко, вече е било прекалено късно. — Мъжът вдигна ръка. — Знам, търся й извинение. Можела е да го зареже веднага щом е разбрала, но може би наистина е планирал да остави съпругата си.

— Опаковал си е куфара, когато жена му го е застреляла, така че съм склонна да повярвам.

— Въпреки това е бил женен. Женените мъже не трябва да изневеряват на жените си. Нали така?

— Да.

— Имам предвид, че ако бракът ти не върви, разделяте се. Макар че много хора ще кажат, че ожениш ли се веднъж, не бива да позволяваш това да се случи.

— Кое?

— Да не върви бракът. Не трябва да се развеждаш, точка.

— Как е възможно да се постигне това?

— По милион различни начини, като говорите за проблемите си, като останете отдадени един на друг, като потърсите помощ.

— Извини ме — каза Бет. — За момент си помислих, че живеем в двадесет и първи век.

Алън се усмихна глуповато.

— Съжалявам. Признавам си, че съм старомоден.

— Наистина ли смяташ, че хората не бива да се разделят, независимо от обстоятелствата?

— Не, разбира се, че не. Ако един от двамата е насилник, има проблем с наркотици или е прекалено млад и все още не знае кой е, няма проблем. Но като станеш възрастен и се обвържеш… — Алън сви рамене. — Опитвам се да кажа, че някои двойки вероятно правят всичко възможно и въпреки това нещата просто не се получават, но има такива, които се отказват прекалено лесно. Или започват да си изневеряват. Което ме отвежда обратно до моето становище.

— Което е?

— Че не започваш да се виждаш с някого другиго, преди да си уредил проблемите в брака си — и имам предвид наистина да си ги уредил, а не да се събирате три-четири пъти, докато не стигнете до неизбежния край. Едва когато си абсолютно сигурен, че всичко е приключило и заживееш сам, тогава можеш да започнеш да се оглеждаш. Не и преди това. Не и минута по-рано.

— Какво ще кажеш за двадесет и седем секунди по-рано?

— Давай. Присмивай ми се.

— Не ти се присмивам. Бих се разтревожила, ако беше мъж, който няма собствено мнение. — Бет сложи ръка на ръкава му.

— Шегувам се с теб. Честно казано, ако те интересува, мисля, че си доста мил.

Алън се намръщи.

— Мил?

— Мил и старомоден.

— Нямах точно това предвид, като казах, че съм старомоден.

— Аз пък го казвам с най-добри чувства. Чудесен си за жена, която си мисли за обвързване.

— Познаваш ли такава?

— Може би.

— Смятах, че няма да се виждаме, докато не разрешиш случая на Питър Аш.

— Нямаше. Но тогава се случи това с Лори и ето ни тук. Няма как да го предотвратим, нали?

— Не, няма.

— Ако един мъж иска да разсмее Бог — каза Бет, — може да му разкаже за плановете си. — Сякаш по сценарий телефонът на колана й иззвъня. Тя погледна дисплея. — Партньорът ми е — съобщи с извинителен тон. — Трябва да се обадя. — Натисна копчето за приемане на разговора. — Йо, Айзенхауер. Какво става?

33

Криминолозите вече бяха осветили местопрестъплението със своите прожектори „Клиг", които хвърляха ярка светлина и разкъсваха мъглата наоколо. Автомобилът, който Бет предположи, че е черният „Мерцедес Бенц" на Джеф Кук, се намираше в задната част на паркинга на Двореца на изящните изкуства, точно под една неработеща улична лампа. Дори от своята кола, която спря зад полицейските ленти, можеше да види, че върху прозореца от страната на шофьора се е образувала паяжина.

Очакваше — когато се приближеше до него — да види една-единствена дупка в стъклото.

Забеляза партньора си, който стоеше до служебния им автомобил. Той се обърна, когато чу стъпките й по асфалта.

— Доста бързо дойде.

— Имах мотивация — отвърна Бет. — Сигурни ли сме, че това е Джеф Кук?

— Автомобилът е регистриран на негово име. Намерихме портфейла му. Огледах набързо. Бих казал, че шансовете са големи.

— Как се озова тук?

— Какво имаш предвид?

— Как са разбрали, че тялото в колата е свързано с нас? Защо са ти се обадили?

— Ах. Зад всяко нещо се крие интересна история.

— Слушам те.

Айк й обясни всичко. Първо попаднал в интернет на връзката на Джеф Кук с „Пустинна буря" — в началото не знаел с какво може да им помогне тя. След това, тъй като Бет почивала през деня, решил да излее мислите си пред друг човек, за да придобие някаква по-добра перспектива какво може да означава всичко това, затова отишъл в офиса на лейтенанта и се опитал да му обясни неуловимата връзка между Джеф Кук, най-добрия приятел на Питър Аш, „Пустинна буря" и яхтата му „Мери Алис", която Лен Фаро не искал да претърси, макар че разполагат с разрешението на Кук за това.

Двамата не стигнали до никакви изводи до момента, в който лейтенантът се прибрал у дома, а Айк се върнал на бюрото си. Почувствал се виновен за всичкото време, което изгубил през изминалата седмица, затова решил, че може да прекара няколко часа в наваксване на бумащината. Минали два часа, преди лейтенантът да му се обади от дома си, за да му съобщи, че е получил обаждане за убийство — колата на жертвата била регистрирана на Джефри Кук. Началникът им запомнил името заради британското му произношение и веднага се обадил на Айк. Ето как стигнали дотук.

Бет кимна и направи знак с глава към колата.

— Фаро дойде ли?

— Не.

— Да отидем да видим с какво разполагаме. — Инспекторка-та тръгна към мерцедеса и се спря до прозореца на шофьора, за да се увери, че наистина има дупка в образувалата се паяжина. Куршумът беше минал през мозъка, беше излязъл от другата страна и беше пробил стъклото.

Бет и Айк отидоха до прозореца на пътника. Двете врати от тази страна бяха отворени. Някой правеше снимки на задната седалка, но трима полицаи стояха на няколко крачки, вероятно чакаха шефът им да пристигне, преди да се захванат с работа. Бет познаваше и тримата и беше в добри отношения с тях, затова направо отиде при Рики Грант.

— С какво разполагаме? — попита го тя.

— Прилича ми на самоубийство — отвърна Грант. — Макар че…

— Добре — прекъсна го Бет, — но не можеш да си сигурен, преди да направите анализите си и съдебният лекар да излезе със становище. Да оставим тези неща настрана засега, става ли? Просто се опитвам да си представя картинката. Този тип се казва Джеф Кук, нали?

Мъжът се усмихна едва.

— Джефри. Да. — Произнесе го по същия начин като балетната трупа — Джофри.

— Не знам дали Айк ти е споменал, но този човек е свързан с един от нашите случаи, този на Питър Аш. Все още не знаем как. Да ти е попаднало нещо съмнително при самоубийството му?

— Не точно съмнително — отговори Грант, — но вратата от страната на пътника беше отключена. Което не доказва, че е имало някого с него, но също така не го изключва.

— Добре.

— Това може да ти се стори интересно — в магазина липсват три патрона.

— Три патрона? Това означава ли нещо?

— Зависи. Пуснал е един в главата си и един отива в затвора, след като е стрелял. Ако в началото е имал пълен магазин, къде е отишъл третият патрон? А ако е имал пълен магазин и един патрон в затвора, то тогава липсват два патрона. Разбира се, възможно е да ги е изстрелял по всяко време. Може би преди месеци, миналата седмица, не знаем кога. Вероятно е искал да се увери, че пистолетът работи. Но на мен ми е малко странно.

— Хмм. Какви са куршумите? С метална ризница ли са? От дупката в прозореца мога да си направя подобен извод.

— О, абсолютно — отвърна Грант. — Това е другото нещо. — Обърна се към един от партньорите си. — Джаспър, би ли дал пистолета на инспекторите, за да го погледнат?

Колегата му се наведе над предната седалка и взе един плик, в който имаше оръжие. Вдигна го, за да го видят по-добре, а Грант го освети с фенерчето си.

Айк пристъпи напред и го огледа.

— Какво е това, по дяволите? — попита шепнешком той.

— Да, нали? Точно така. Нека експертът ти обясни — каза Грант и кимна на колега си.

Джаспър започна:

— Когато се върнем в участъка, трябва да проверя още веднъж, за да съм напълно сигурен, но на мен ми прилича на деветмилиметров „Тарик", направен в Ирак, известен по времето на „Пустинна буря". На практика се смята за брата на „Берета 951" — лицензирано копие е, но не е толкова надежден.

— Вероятно затова първо го е изпробвал — предположи Грант.

Джаспър посочи към гравирания в дулото триъгълник и обясни:

— Това е символът на Републиканската гвардия, макар че очевидно само няколко са били маркирани.

— Кук е бил в „Пустинна буря" — каза Айк.

— Е, това обяснява доста — отвърна Грант и направи някакъв знак на Джаспър. По-младият мъж извади още два плика от задната седалка на колата и ги подаде на колегата си. — Вижте куршумите — показа ги на инспекторите. — С метална ризница са. Вдигат голяма врява. — Вдигна другия плик. — Гилзата беше паднала на пода от страната на пътника — напълно възможно място, на което да се приземи.

— Къде беше пистолетът? — попита Айк.

— Между седалките — отговори Грант. — Дръпнал е спусъка, имало е откат. Напълно възможно.

— И няма следа от друга гилза? — попита Бет, след което доуточни: — От другия патрон.

Грант поклати глава.

— Не. Не съм очаквал и да има, ако трябва да бъда честен. Вероятно е бил изстрелян преди доста време.

— Намерихте ли барут по кожата? — попита Айк.

— Ще ни отнеме няколко дни, за да дадем отговор на този въпрос — отвърна Грант.

— Някакви изгаряния? — Бет искаше да разбере дали пистолетът е бил в непосредствена близост до главата на Кук.

— Така ми се струва, но все пак това е работа на съдебния лекар.

— Добре. Лен идва ли насам?

Грант погледна Бет, след което и зад нея.

— Изглежда, тъкмо пристигна.

— Защо ли имам чувство за дежавю?

— Не е такова. — Бет не искаше да спори с Фаро на място, на което щеше да й отвърне грубо, за да запази достойнството си. — Говорим за напълно различна ситуация, Лен — продължи с разумен тон тя. — Тази сутрин беше напълно прав. Яхтата дори не е местопрестъпление, няма никаква връзка между Джеф Кук и какво да е престъпление. Но изведнъж тази вечер той е мъртъв — привидно самоубийство.

— Привидно? Според мен се е гръмнал в главата. Имате ли някаква причина да смятате, че не е било самоубийство?

— Не. Ще сме сигурни, когато приключите. Но дали очаквам някакви изненади? Не. Вероятно се е гръмнал сам. Точно както изглежда.

— Защо — започна Фаро — това променя по какъвто и да е начин положението с яхтата, за която все още няма никакво доказателство, нито дори намек, че е местопрестъпление? В грешка ли съм?

— Не. Но това ще се промени, когато ти кажа причината за самоубийството му — знаел е, че когато претърсим лодката, ще намерим улики за убийството на Питър Аш. Убийство, трябва да добавя, извършено, обзалагам се, със същото оръжие, произведено в Ирак, което си е донесъл у дома от „Пустинна буря".

Фаро, който стоеше с ръце в джобовете на перфектно ушития си костюм „Зегна", издуха облаче пара в хладната нощ.

— Поправи ме, ако греша, Бет, но той не ви ли даде своето разрешение да претърсите яхтата му? Не ми се струва, че е бил много обезпокоен какво ще намерим на нея. Едва ли се е самоубил заради това.

Айк се намеси най-накрая:

— Той си играеше играта през цялото време, Лен.

— Каква игра?

— Да стои близо до нас. Да е в час с разследването. Дори предложи помощта си. Вероятно е смятал, че като ни даде разрешение да претърсим яхтата му, няма да е толкова сериозно претърсване, колкото ако имахме заповед и разглобяхме проклетото нещо на съставните му части. Няма съмнение, че я е почистил доста старателно, но после може да е осъзнал, че това няма да е достатъчно.

— Или може би накрая вината просто го е премазала — каза Бет. — Тази сутрин беше на погребението, въртеше се около съпругата и децата на Аш. Вероятно му е дошло в повече, като е видял резултатите от стореното от него. Сринал се е.

Фаро затвори очи и изпъна рамене.

— Можеш да побъркаш човек, Бет, знаеш ли това?

— Не такова е намерението ми, Лен. Но говорим за камък, който трябва да преобърнем, ако искаме да разрешим случая на Питър Аш.

— Казваш да претърсим лодката на господин Кук, въпреки че е мъртъв?

— Да, сър.

Фаро отново въздъхна тежко.

— Не ми ли каза точно ти, че е имал алиби?

— Работил е до късно, да, но очевидно не до достатъчно късно. Можел е да се срещне с Аш по всяко време. Полунощ. Два часа. Веднага, след като е приключил в службата.

Най-накрая Фаро се усмихна.

— Няма да спечеля, нали?

— Надявам се не, Лен, но погледни нещата от хубавата им страна.

— Която е?

— Ако ми помогнеш, ще съм ти задължена.

— Мразя тази част — каза Бет, натисна звънеца и чу мелодичните му камбанки да се разнасят в къщата. Погледна Айк, който беше изключително сериозен, със стиснати устни и челюст, и му кимна. Чуха приближаващи стъпки. Бет погледна бързо към часовника си. 22:50.

— Да? — попита Бина през вратата. — Кой е?

— Инспектори Тъли и Маккафри, госпожо Кук, молим да ни отделите няколко минути.

Вратата се отвори и пред тях застана Бина Кук. Жената носеше маратонки и анцуг в тъмносиньо и видимо едва сдържаше паниката си.

— Чували ли сте се с Джеф? — попита направо тя. — Защо сте тук? — Без да дава шанс на Бет да отговори, продължи: — Къде е Джеф? Защо сте тук?

— Може би ще е по-добре, ако влезем вътре — отвърна внимателно инспекторката.

Айк зае служебната си кола на Джаспър от екипа на криминолозите, за да може да се върне в центъра. Наближаваше полунощ и Бет караше партньора си към дома му в своята джета.

— Наистина ли не смяташ, че писмото приключва случая? — попита Айк. — Не че за Кук всичко не приключи вече. Но това писмо…

— Не е писмо — контрира го Бет. — Имейл е. Не казвам, че не приключва случая…

— Така ли? — сряза я Айк. — Чакай малко: „Скъпа Бина, моля те да ми простиш" — изрецитира по памет партньорът й. — „Те ще разберат за Питър и мен, а не искам да те подлагам на това. Така ще е по-добре за теб. Обичам те. Джеф".

— Да, точно така беше — съгласи се Бет. — Чудесна памет. Добра работа.

— Благодаря ти. Не ти ли звучи като предсмъртно писмо? Или, ако се изразя по твоя начин — предсмъртен имейл?

— Има всички елементи, да. Не мога да не го призная. Просто ми се иска да беше истинско писмо, написано собственоръчно и оставено на бюрото му или някъде другаде. Вместо това се предполага, че е решил да изпрати имейл на съпругата си и да я накара да полудее, докато чака да получи новините от нас или от някого другиго. Не ти ли се струва малко жестоко от човек, който е обичал съпругата си?

— Не се е сетил за това. Просто е искал да я предпази.

— От какво по-точно?

— Съдебен процес. Медиите. Присъдата му. Времето в затвора. Всичко.

Бет изведнъж осъзна колко е късно и колко изтощени бяха двамата с партньора й. Нощта беше изключително мъчителна, затова нямаше енергията да спори за неща, които вероятно щеше вече да е забравила на сутринта. Погледна Айк.

— Защо въобще обсъждаме това? — попита го тя.

— Нямам представа. Просто обичаш да спориш.

— Вероятно си прав.

— А това там — посочи през прозореца Айк — беше моята пресечка, която изпусна.

— Знам. Само те пробвах.

— Можеш ли да се прибереш сама у дома?

— Нищо ми няма.

— Изморена ли си?

— Добре съм.

— Можеш да поспиш час-два на дивана ни.

— Не. Добре съм.

— Винаги така казваш.

— Това не означава, че не е вярно.

— Също така не означава, че е вярно.

— Виж какво, независимо дали е вярно или не, когато намаля на следващата пресечка — скачай.

34

В 7:30 часа на следващата сутрин Джини стоеше на плота в кухнята с чаша кафе пред себе си. Когато майка й се присъедини към нея, тя й сподели, че вече е говорила с Лори, която била преместена в стая, системите й били махнати и започнала да се храни под режим, който включвал много мляко. По-късно щяла да има среща с диетолог и психолог, след това смятали да я изпишат, което й се струваше прекалено скоро. Тя пита Бет какво мисли по въпроса.

— Мисля, че знаят какво правят. Лори трябва да се научи сама да спазва диетата си — както и да се пази. Как ти звучеше?

— Изключително засрамена. Постоянно се извиняваше, че ни причинява подобно неудобство. Казах й да не се държи глупаво. Вината не е нейна. Но се тревожа, че ако се прибере в апартамента си, всичко може да се повтори отново.

— Сподели ли й опасенията си? Джини кимна.

— Какво ти каза тя?

— Че няма да го позволи. Гарантира ми даже. Каза ми, че случилото се вчера й е отворило очите и й е показало, че наистина е болна. Вече не иска да бъде. Желае да си живее живота. Да се наслаждава отново на неща като храната и времето, което прекарахме заедно през уикенда, макар че моето мнение е, че просто се е опиянила от веселбата. Вече е наясно, че трябва добре да се грижи за себе си, докато не качи малко килограми и не оправи метаболизма си.

— Да се надяваме, че това ще се случи възможно най-скоро. Нагласата й е обещаваща.

— Аз си помислих същото. Но все пак… ако живее сама… Бет остави чашата си на плота.

— Мисля, че Алън ще остане при нея. Поне в началото, за да се увери, че следва предписанията си.

— Определено ще й е от полза.

— Поне няма да й навреди. Джини погледна майка си в очите.

— Мислиш ли, че трябва да продължавам да се виждам с нея?

— Няма никакво „трябва". Вие сте приятелки. Забавлявате се. Защо да не прекарвате време заедно?

— Защото аз съм причината да преяде през уикенда. Едва не умря заради това.

Бет изгледа неодобрително дъщеря си.

— Никой не е накарал Лори да преяде, Джини — каза най-накрая тя. — Никой не беше осъзнал колко сериозна е ситуацията й. Включително и аз, твоята опитна майка инспекторка, която трябва да забелязва всичко. Просто не знаехме. Както вече ти казах и по-рано, нямаш никаква вина. Отговорът е „да", определено трябва да ходиш да я виждаш, щом искаш това. Сигурна съм, че Лори ще се радва много.

— Няма ли да досаждам на Алън?

— Той е голямо момче — отвърна Бет. — Ако има проблем, ще ти го каже. Но смятам, че той също ще се радва на компанията ти.

Джини отпи от чашата, направи физиономия и отново я остави.

— Какво има? — попита майка й.

— Студено кафе.

Бет поклати глава и се усмихна.

— Добър опит. Какво друго?

— След като засегнахме темата…

— За Алън ли? Да, харесвам го и не, не сме заедно.

— Наистина? Не искам да звуча като майка ти, но по кое време се прибра снощи?

Бет се ухили.

— Не беше заради него. Закъснях заради проклетия случай, по който работя. — Разказа подробностите на дъщеря си. — В крайна сметка — заключи тя — двамата с Алън сме на изчакване, докато не приключим със случая на Питър Аш, което може да се случи и днес.

— Защо? Свързан ли е с него?

— Не. Всъщност го е познавал. Но не е заради това, просто моментът не е най-подходящият. Миналата нощ беше чудесен пример. — Бет се поколеба за миг. — Искам и ти да нямаш нищо против, ако нещо се случи.

— Шегуваш ли се? Алън е чудесен.

— И аз така мисля — отвърна инспекторката.

В 10:00 часа Бет седеше на бюрото си в отдел „Убийства" и вършеше една от най-неприятните си работи, а именно да чете транскрипцията на показанията на една от свидетелките по случай, по който работеха преди шест седмици. По принцип и на теория тези транскрипции бяха официални документи на база записаните разпити, проведени от инспекторите с хората, които бяха свидетели на престъпленията или имаха нещо общо с тях.

Проблемът беше, че много от тези свидетели — днешният пример беше Иван Вротовна, не говореха английски — нито малко, нито никак. Това не беше от особено значение, защото транскрибиращите често не бяха едни от най-образованите хора и просто печатаха онова, което чуват. Опазил ги господ от проверка на написаното и редакция.

Първото изречение от последния абзац беше един от често срещаните примери: „Язе бях на дръвото по некой време кога спрех пред банката и (не се чува)…".

Бет се беше потопила изцяло в написаното и се опитваше да открие истинския смисъл в него, когато нещо в плик падна точно до лакътя й на бюрото. Едва не скочи от стола си.

— Господи! — Вдигна поглед и видя ухиления Лен Фаро.

— Съжалявам — извини се той. — Да не те стреснах?

— Не, хич даже. Левитацията е част от работата ми.

— Къде е Айзенхауер в този прекрасен ден?

— В моргата. Присъства на аутопсията на Джеф Кук. Аз останах тук, защото предположих, че доктор Пател няма да се зарадва на двама ни. Вероятно няма нужда и от Айк, ако ме питаш мен, но той искаше да отиде. Как да му кажеш, че не може да се забавлява? — Бет взе плика и видя, че в него се намира месингова гилза от патрон. Разгледа я внимателно от всички страни. — Какво е това? — попита, но бързо се сети и очите й просветнаха. — Яхтата.

Фаро кимна.

— Намериха я под цедката на дренажната система. Беше заседнала. Истинско чудо е, че не е била отмита, което за пореден път доказва, че господ е на страната на добрите момчета. Искаш ли да чуеш най-хубавата част?

— Не е ли това?

— Добра е, признавам, означава, че някой е стрелял на яхтата, както ти предвиди, а аз — за мое съжаление — отричах. Но най-хубавата част е друга. Помниш ли, че намерихме гилза в колата на Кук от миналата вечер?

— Харесва ми накъде биеш. Фаро кимна отсечено.

— Ще ти хареса още повече, изчакай секунда. Веднага след като си тръгна, се предадох и изпратих част от екипа си направо от мястото на самоубийството на Кук на лодката му.

— Как влезе в дока?

— Лесна работа. Връзката с ключове на Кук все още беше на ключа на мерцедеса в запалителя. Там бяха този за дока и за яхтата.

— Това наистина е божия намеса, Лен.

— Говори ми. Както и да е, за по-малко от пет минути Джаспър намери това нещо и се върна при мен. На пръв поглед гилзите са като близначки, но разполагаме с необходимото, за да преценим дали наистина е така, затова изпратих Джаспър в лабораторията с двете гилзи и с пистолета за сравнение.

— Сега нямаше да си тук, ако не беше намерил съвпадение.

— Перфектно при това. Изводът е, че същият пистолет е изстрелял двата патрона — единият е убил Джеф Кук, а другият — бих се обзаложил за това — Питър Аш. А, да, при това на яхтата на Кук. Ох, почти забравих…

— Още ли има? Как е възможно да има още?

— Не е толкова сериозно доказателство, колкото гилзите, но когато хората ми напръскали с луминол[11] навсякъде и минали с ултравиолетовите лампи, го видели ясно като ден. Петно от едната страна и малка локвичка до цедката.

— Значи сте намерили кръв на лодката? Луминол. Обожавам го.

— Как няма? — Фаро продължи с обясненията си: — Господин Кук се е опитал да изчисти палубата, разбира се, но не е успял, защото никой никога не успява. Изпратил съм проба в лабораторията. Сигурен съм, че кръвта е на Питър Аш, но съвсем скоро ще разберем дали съм прав.

Бет отново разгледа плика.

— Проклятие — каза тя. — Много добра работа, Лен. Сериозна съм.

— Е, ако пропуснем частта, че доста закъсняхме — отвърна сериозно Фаро. — Ако те бях послушал навреме, може би щяхме да спасим живота на господин Кук.

— Да. Явно самият той не е искал да го запази, така че не бих се лишила от съня си заради това.

— Такива ли са принципно срещите с полицай?

— Какво точно имаш предвид?

— Сещаш се. Уговаряш нещо и ако полицаят няма работа, можеш да го изпълниш. Ако нещо изникне обаче, срещата се отменя и се премества за друго време.

— Аха. Точно такива са срещите с полицай. Ние сме доста гъвкави хора. Но кой е този, който излиза с полицай?

— Самият аз се опитвам, но нямам особен успех до момента.

— Може би трябва да опиташ отново.

— Добре. Да се надяваме, че няма да се случи някоя градска катастрофа или лична трагедия. Желаеш ли този петък, в седем вечерта, да те заведа на вечеря?

— Добър опит.

— Благодаря ти. Е, какъв е отговорът ти?

— Какъв беше въпросът?

— Умница.

Бет и Айк, единадесети и дванадесети номер на опашката на „Лебедът" на „Полк Стрийт", стояха с ръце в джобовете и се опитваха да не обръщат внимание на студа — не беше толкова хапещ, колкото предната седмица, но и сега температурите не бяха особено високи. Времето беше доста студено за Сан Франциско. Яркото слънце хвърляше топлина колкото свещ върху торта за рожден ден.

„Лебедът" — едно от най-добрите заведения за морска храна в града — беше традиция за Бет и Айк, когато приключеха работа по някой от случаите си. Чакането на тази никога несвършваща опашка си беше истинско забавление. Днес пред тях беше двойка от Портланд, Орегон, която празнуваше десетата си годишнина — те бяха дошли тук на първата си среща. Точно зад тях беше Дъртата Сали, която маршируваше на място, за да си топли краката (поне така им каза) и си тананикаше — достатъчно силно, за да бъде чута — „Бойният химн на Републиката".

Докато чакаха и между разговорите им с останалите на опашката, инспекторите обсъдиха подобряването на Хедър и Лори и колко беше трудно да отгледаш дете. Поради липсата на всякакви свидетели бяха решили да спрат работа по случая в „Супер Улоа" поне докато следващият обир на такъв магазин не съдържаше подобен модел. Оказа се, че камерата на супермаркета, която обирджиите бяха гръмнали, не беше работила. Бет предположи, че подобни магазини имаха такива само за декорация. Досега не беше виждала камера, която да работи по начина, по който се предполагаше. Телевизорите в тях обаче винаги функционираха перфектно. В крайна сметка бяха намерили гилза, която според Айк можеше да се окаже доста полезна в бъдеще.

Бет започна да се оплаква, че опитите й да коригира почти неразбираемите транскрипции по случаите им са истинска мъка. Зачуди се дали на кандидатите за транскрибиращи не трябва да им се дава някакъв тест, който да определя качествата им.

— Нали се сещаш — каза тя, — като способността да печатат. Какво ще кажеш за това?

— Никога няма да се случи — отвърна Айк.

— Все пак работата им е такава.

— Права си. Което означава, че можеш да ги научиш да го правят. Това пък, от своя страна, означава, че можеш да ги наемеш дори да нямат никакъв предишен опит.

— Има толкова много хора, които могат да печатат. Всяко хлапе в света израства, залепено за клавиатура. Защо да не ги тестваме, преди да ги наемем? Между другото, онзи ден четох статия, в която се казваше, че осемдесет и седем процента от хлапетата под двадесет и пет години не знаят какво е мастилена

лента за пишеща машина. Знаеш ли защо? Защото не знаят какво е пишеща машина. Може би смятат, че е нещо, увито в лента. Айк кимна дълбокомислено.

— Като статията, която четох онзи ден. В нея се казваше, че седемдесет и пет процента от статистиката не е вярна.

Бет го изгледа с хладен поглед.

— Забавно — отвърна тя, след което добави: — Хей, ние сме на ред.

„Лебедът" не разполагаше с маси, имаше само няколко различни стола пред плот за хранене, където всички бяха свити един до друг.

Бет хапна няколко лъжици от мидената си супа и помоли Айк да й разкаже какво се беше случило сутринта в моргата.

— Някакви изненади?

— След разговора ни миналата вечер, след като се разгневи за писмото на Кук до съпругата му…

— Не се разгневих. Просто малко се ядосах. Да изпрати имейл? Я стига!

— Както и да е, трябва да си призная, че слязох в моргата малко предубеден. Исках да се уверя, че тялото не крие някакви тайни, които да елиминират версията със самоубийството.

— Значи си съгласен с мен и с цялата тази имейл измама?

— Всъщност не съм. Смятах, че гониш вятъра. Моето мнение е, че този имейл е напълно истински. Но — Айк вдигна пръст — също така исках да… По дяволите, сещаш се. Бяхме стигнали до момента, в който да закрием случая, и не исках да прецакам нещата, като приема всичко за даденост.

— Много добре си сторил. Как мина там долу?

— Доста добре. Отървах се от всички разумни съмнения. Господин Кук се е самоубил. Искаш ли да ти изложа фактите?

— Давай.

— Първо. Имаше барут по ръката, която е държала пистолета, по предната част на ризата му, на всяко място, на което би очаквал да го намериш, но не и там, където не очакваш.

— Добре. Какво друго?

— Следи от изгаряне? Налични. Траекторията на куршума, минал през мозъка? Показва, че е самоубийство. Между другото, само аз ли си го мисля, или на Пател му хлопа дъската?

— Може би малко — отвърна Бет, — но аз го харесвам. Значи е готов с доклада си?

— Все още работеше по него, когато си тръгнах, оправяше някакви технически подробности, но неофициално ми каза, че ако не се натъкне на нещо наистина драстично, което не очаква от онова, което е видял до момента, ще заложи на самоубийството. — Сервитьорът плъзна чаша с бяло вино върху плота. Тя се спря сама точно пред Айк. — Тези момчета са много добри — каза той. Взе чашата и изпи една трета от съдържанието й. — Макар да ми е трудно да го призная, Бет, ти също си много добра.

— Аз? Не съм направила нищо.

— Грешка. Накара Лен да претърси яхтата — нещо, което той никога нямаше да направи. Така затворихме кръга между Кук и Аш. Имам предвид, че така стигнахме до гилзата и до кръвта. Трябва да си признаеш, че всичко е като по учебник.

— Повярвай ми, просто послушах предчувствието си. Айк отпи още една глътка от виното си.

— Тази фалшива скромност не ти отива. Бет сви рамене.

— Не съм разрешила аз случая, Айк. Ако Кук не се беше самоубил, все още щях да се чудя дали Тереза не е извършителката. Или съпругът на Каръл Люкинс. Или приятелят на някое друго от завоеванията на Аш. Наистина не смятам, че това е моят шедьовър на детективските ми умения. Кук успя да ме заблуди.

— Мен също, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. — Айк набучи парченце рак, лапна го и за известно време го предъвкваше…

Бет се възползва от възможността и тя да каже няколко думи.

— Имам един последен въпрос и спирам да говоря по този случай завинаги.

Айк я погледна, отпи още малко от виното си, преглътна.

— Добре. Стреляй.

— Мотив.

— Какво за него?

— Какъв е той? Предполага се, че са били най-добри приятели. Защо Кук е убил Аш?

Партньорът й помисли за момент.

— Първо, както ни е добре известно, на мотивите се обръща прекалено голямо внимание. Всеки съдебен заседател в света ще гледа сериозните доказателства, с които разполагаме — пистолета, двете гилзи, кръвта на яхтата, все неща, които са достатъчни за бърза присъда.

— Не говоря за никакви съдебни заседатели — отвърна Бет, — тъй като този случай никога няма да влезе в съда. Но между нас казано, какво мислиш?

— Не знам. Може би някакво предателство. Вероятно със съпругата на Кук. Ако някой спи с жена ти, убиваш го, нали така? Най-старият мотив на света, а сме наясно, че Аш е бил в голямата игра.

— Може би.

— Добре, ако не ти харесва тази версия, чуй друга. Вероятно Кук и Аш са направили някаква мъжка глупост и Кук е нямал доверие на Аш, че ще запази тайната им, затова е трябвало да му затвори устата завинаги. В момента това са първите два мотива, за които се сещам, но както вече казах и както ти е много добре известно, не се нуждаем от такъв. Доказателствата говорят сами по себе си.

Бет отпи от диетичната си кола.

— Съгласна съм. Айк я погледна.

— Сарказъм ли усещам в тона ти?

— Аз и сарказъм? — учуди се Бет. — Няма такова нещо.

35

Ако някой спи с жена ти, убиваш го, нали така?

Бет се събуди и отвори очи, сърцето й биеше в гърдите. В началото не можа да се ориентира къде се намира. Никаква светлина не разкъсваше мрака в стаята.

Съвсем ясно чуваше гласа на партньора си и коментара, който направи в „Лебедът", той обикаляше териториите на съзнанието й. Точно тези думи я събудиха, само дето в съня й бяха произнесени под хапещия вятър на „Криси Фийлд", където двете с Кейт правеха разходките си.

Ако някой спи с жена ти, убиваш го, нали така?

Притисна с ръка гърдите си и се изненада, че е облечена в пижама. Нямаше спомен да си е лягала. Нито пък да се е прибирала у дома.

Издиша тежко.

Тъмните сенки й бяха познати. Намираше се в стаята си. Отметна завивките и спусна крака на пода, за да може да стане.

Болката я спря и тя застина неподвижно.

Изстена, въздъхна, стегна се и опита отново.

Краката й я издържаха и тя успя да стане. Цъкна лампата в банята и изми лицето си със студена вода. Хвана се с две ръце за мивката, за да намали тежестта върху краката си.

Подсуши си лицето и погледна през прозореца тихата улица навън. После провери Джини.

Леглото на дъщеря й беше празно и тя си спомни, че ще спи в Лори. Предположи, че и Алън ще е там. Поне такъв беше планът.

Умората беше прекалено голяма за Бет, тя се беше натрупала заради нощната й смяна в „Улоа" през изминалия уикенд, кризата на Лори и накрая самоубийството на Джеф Кук, което беше довело до официалното затваряне на случая на Аш днес, след като Пател потвърди първоначалното си предположение. Просто имаше нужда да се прибере и да си почине.

Дигиталният часовник на микровълновата печка в кухнята й съобщаваше, че часът е 4:17.

Върна се отново в стаята си. Внимателно седна върху леглото, след което легна и издърпа завивката.

Благословени два часа по-късно тя отметна одеялото, насили краката си да се раздвижат и отиде в кухнята, където натисна бутона на своята кафе машина „Курег".

Докато се обличаше тази сутрин, Бет провери календара си и осъзна, че е сряда, денят, в който Айк щеше да свидетелства по делото на Раул Санчес, когото бяха арестували за убийството на приятелката му преди малко повече от година. В най-добрия случай щеше да прекара цялата си сутрин там, а напълно възможно беше и следобеда. Или по-дълго.

Днес щеше да е сама.

Това напълно я устройваше.

Макар въпросът да беше зададен от Айк — Ако някой спи с жена ти, убиваш го, нали така? той я беше събудил и я беше насочил към път, по който смяташе да поеме. Бет знаеше, че партньорът й няма да одобри намеренията й. В крайна сметка случаят на Джеф Кук беше затворен, а от своя страна, той затваряше и този на Питър Аш. Що се отнасяше до Айк — за него всичко беше приключило. Кук беше убил Аш, защото приятелят му беше прелъстил съпругата му, след което — да върви по-дяволите точният мотив — беше отнел собствения си живот.

Бет не знаеше, а и не вярваше, че Питър Аш наистина е спал с Бина Кук. Макар доказателствата съвсем ясно — дори крещящо — да подкрепяха теорията, благодарение на която двата случая бяха разрешени и закрити, тя щеше да се почувства много по-добре, ако можеше да потвърди този основен мотив. Ако Питър Аш не беше спал с Бина Кук или дори да го беше сторил, но Джеф Кук да не беше разбрал, всичко се разпадаше.

Трябваше да разбере.

Бет беше ходила два пъти в дома на семейство Кук, но досега не беше забелязала колко великолепно е мястото. Настани се заедно с диктофона си на триметровата махагонова маса в трапезарията и осъзна, че това е един от най-красивите домове, които беше виждала.

Гледката през северните прозорци беше невероятна — заливът, мостовете, Алкатрас и отвъд. Помисли си, че дори един от столовете около масата струваше повече от месечния й наем, а стъклената скулптура на гола жена „Мурано" в ъгъла вероятно се равняваше на годишната й заплата.

Когато двамата с Айк дойдоха тук в понеделник вечерта, за да съобщят новината за смъртта на Джеф, Бина първо беше шокирана, а след това и премазана от скръб. Преди да приключат, от нея струеше открита враждебност — разбира се, искаше да убие вестоносците.

Имаше нещо повече от гняв в гласа й, когато Бет й се обади преди час, за да я помоли за нова среща. Бина се разположи диагонално от нея и преди да успее да й зададе каквито и да било въпроси, госпожа Кук се впусна в своя собствена алтернативна теория на случая, в която Тереза Болейн играеше една от главните роли.

— Първоначално не се бях сетила — заобяснява тя, — макар да бях наясно с връзката между нея и Питър. Но след случилото се с Джеф… Хрумна ми, че самоубийството й може да не е точно това, което изглежда. Знам със сигурност, че Джеф не е убил Питър Аш, както и себе си. Това просто не е възможно.

— Искате да кажете, че Тереза…

Бузите на Бина почервеняха.

— Не смятахте ли, че го е сторила тя? Имам предвид, че е убила Питър?

— Разговаряхме с нея, но не стигнахме много далеч, преди да се самоубие.

— Точно. Първо е заподозряна, а после съвсем удобно се самоубива. Не ви ли звучи много познато?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че когато истинският убиец на Питър е разбрал, че Тереза е заподозряна, си е помислил, че ако може да хвърли вината върху нея, вие ще спрете да го търсите.

— Смятате, че един и същ човек е убил Питър Аш и Тереза, а след това и съпруга ви?

С блеснали очи, в които сякаш се разхождаше лудостта, Бина кимна.

— След като това не сработи с Тереза и подозренията се прехвърлиха върху Джефри поради някаква безумна причина, убиецът опита същата схема. Само дето този път очевидно сработи.

Бет задраска едно малко петънце на масата. Изведнъж Бина в своите мъка и паника беше започнала да говори неща, които поставяха под сериозно съмнение здравия й разум. Това беше една жена, опустошена от загубата на съпруга си, и ако можеше по някакъв начин да отрече ужасната истина за него, Бет смяташе, че ще го стори.

— Бина — започна тя изключително нежно, — осъзнавате ли, че е имало десетки свидетели, които са видели Тереза да се хвърля пред трамвая, и никой от тях дори не е споменал възможността някой да я е бутнал? Наистина ли вярвате в подобна теория?

— Вече не знам в какво вярвам. Според мен я е накарал по някакъв начин да го стори. Не знам как. Но нещо подобно може да се случи… Случи се и с Джеф.

Нещо подобно като да бъдеш блъснат пред трамвай, помисли си Бет. Нямаше никакъв смисъл. Попита я:

— Разполагате ли с нещо, което да потвърди твърденията ви?

— Разбира се — отвърна жената. — Затова се съгласих да разговарям с вас.

— Знаете нещо за Тереза, което…?

— Не. Не за Тереза. За Джеф. Някой е убил Джеф и го е направил така, че да изглежда като самоубийство. Естествено, мога да го докажа.

Бет се пресегна и сложи ръката си върху тази на Бина.

— Онази нощ, в която дойдохме с партньора ми, вие знаехте ли…

— Онова, което открих впоследствие ли? Не. Бях прекалено сломена, за да мога да мисля, но оттогава…

— Сте намерили някакво доказателство?

— Точно това се опитвам да кажа. Трябва да разкрия истината.

— Аз съм тук и изгарям от нетърпение да разбера за какво става въпрос. — Надеждата на Бет за правдоподобна история се разпадаше с всяка дума, излязла от устата на госпожа Кук, но въпреки това трябваше да я изслуша и да получи шанс да зададе собствените си въпроси.

Бина вече беше станала на крака.

— Само да си взема папката. Сега пък папка, помисли си Бет.

Госпожа Кук се върна след десет секунди и отново седна. Отвори папката и извади от нея жълта тетрадка, в която си беше водила бележки.

— Добре — започна тя, — номер едно. Пистолетът. Когато Джеф се върна от Ирак — знаете, че беше в „Пустинна буря", нали? Добре. Когато се върна, донесе два полуавтоматични пистолета, иракско производство, като сувенири. Точно два броя.

— Добре.

— Добре. — Бина се усмихна. — Да се разходим, какво ще кажете?

Жената отново стана от стола си. Бет я последва през дизайнерската кухня и през коридора, докато стигнаха до домашния офис на съпруга й — в него имаше черно кожено кресло и диван за двама, две стени с книги и се носеше лек аромат на пури. Бина вече беше махнала някои от книгите от една от стените и отвори малък сейф.

От него извади пистолет, който показа на Бет и остави на бюрото зад нея. Приличаше на същото оръжие, с което Джеф се беше самоубил.

— Не се тревожете — каза Бина, — не е зареден. Магазините и патроните са в задната част на сейфа. — Извади втори пистолет и го остави до първия. — Два броя. Това е всичко, което донесе у дома. Всичко, което някога е имал. Проверете сама, за да се убедите.

Бет погледна сейфа. Нямаше други оръжия. Бина взе пистолетите и ги прибра отново в сейфа, затвори го и завъртя ключалката.

— Два пистолета, които все още са тук. Джеф нямаше друго оръжие. Ще ме попитате какво ще кажа за пистолета, с който се е самоубил и с който е убил Питър? Откъде се е появил? Добре, да се върнем.

Въпреки здравия си разум, въпреки нерационалното становище за случилото се с Тереза Болейн Бет започваше да вярва в разказа на Бина Кук и я последва обратно в трапезарията.

Седнаха отново на масата, където жената взе папката си.

— Това е така нареченото предсмъртно писмо, което Джеф ми изпрати по имейла, както се предполага от лаптопа в колата си. Вече сте го виждали, но…

Домакинята зачете:

— „Скъпа Бина. Моля те да ми простиш. Те ще разберат за Питър и мен, а не искам да те подлагам на това. Така ще е по-добре за теб. Обичам те. Джеф."

Очите на Бина се напълниха със сълзи.

— Джеф не е написал това писмо, инспектор Тъли. Получавала съм поне петстотин имейла от него и никой от тях не започва със „Скъпа Бина". Когато ми е писал, винаги ме е наричал „Бобче". „Бобче", а не „Бина". Всеки един проклет път.

Можете да проверите. А и докато сме на темата. Той никога не се е подписвал като „Джеф". Винаги е бил „Фреди". Дори вече не си спомням поради каква причина. Искам да кажа, че ако Джеф беше написал този имейл, което той определено не е сторил, щеше да е за Бобче от Фреди. Няма как да е по-ясно, не мислите ли? Просто не е написал това писмо.

Бина избърса сълзите от лицето си. Видимо беше доволна от заключенията си.

— Както и да е, предоставих ви две сериозни доказателства. Първо, не е имал трети пистолет. Второ, никога не е писал този имейл. Ето ви и номер три: Джеф беше левичар.

Бет килна глава на една страна, това беше интересно.

— Застрелян е от дясната страна на главата. Не би тръгнал да се застрелва със слабата си ръка. Помислете. Ако е искал да го стори, щял е да държи пистолета с лявата си ръка.

Бет не каза нищо.

Бина, която очевидно беше изтощена, намери една хартиена салфетка и избърса сълзите си. Най-накрая погледна инспектор Тъли и я дари с бегло подобие на усмивка.

— Съпругът ми не се е самоубил — каза тя. — Уверявам ви в това. Всичко, което ви показах, го доказва. Не оставя никакво съмнение.

В интерес на истината, Бет беше наясно, че не е точно така. В сравнение с положителните доказателства — пистолета от „Пустинна буря", гилзите, които доказваха, че едно и също оръжие е убило Питър Аш и Джеф Кук, положителната проба от кръвта на Питър на яхтата на Джеф, трите забележки на Бина съвсем не бяха определящи. Макар че Бет трябваше да признае, че когато събереше трите, резултатът беше доста интересен. Ако Бина не беше започнала с налудничавата си теория за смъртта на Тереза Болейн, Бет щеше да ги сметне за още по-сериозни.

В този момент се сети за причината, поради която беше дошла тук. Колкото и болезнено да беше, трябваше да зададе въпроса си.

— Повдигнахте някои много интересни теми — каза тя — и определено ще ги имам предвид, ако се появят други положителни доказателства…

— Но тези са сериозни положителни доказателства.

— Не, не са. Технически са отрицателни — те са кучето, което не лае нощно време. Имам предвид, че никое от тях не ни насочва към вероятен заподозрян. Разбирате ли?

— Но елиминират Джеф.

— Не, не и категорично. — Бет въздъхна. — Госпожо Кук. Бина. Трябва да ви задам един въпрос, който смятам, че ще ви разгневи, но няма как да го пропусна. Имахте ли афера с Питър

Аш?

За изненада на инспекторката Бина се разсмя от сърце. Когато приключи след няколко секунди, отново избърса очите си.

— Защо, за бога, ме питате това?

— Защото може да ни даде мотив, заради който съпругът ви го е убил. От ревност.

Бина поклати глава, очевидно все още не можеше да повярва на въпроса.

— Джеф не е убил Питър, инспектор Тъли — отговори тя. — Той го обичаше. Затова дойде сам при вас и ви предложи помощта си. Това не е характерно за човек, който е искал да убие приятеля си, нали?

— Не ми отговорихте на въпроса.

— О, съжалявам. Помислих си, че съм го сторила. Не, никога не съм имала интимна връзка с Питър Аш. Макар че… — жената присви очи.

— Какво?

— Може би е важно да го споделя с вас — обясни тя. — Питър се пробва с мен преди четири или пет месеца, но приех опита му за шега.

— Добре, а после…?

— Джеф така и не научи за това. В интерес на истината, му споделих едва… кога беше… миналата събота. Побесня, че Питър му е причинил подобно нещо. Смяташе да не ходи на погребението му. — Бина направи пауза. — Не разбирате ли? Тогава разбра за първи път за този случай. Ако бяхте видели реакцията му, щяхте да знаете за какво говоря. Съгласна съм, че ако Питър беше жив, щеше да се скара с него, но той вече не беше. Никога преди не съм виждала Джеф ядосан заради него. Това трябва да ви говори нещо. Нямаше никакъв мотив, за да го убие, независимо дали заради мен, или поради друга причина.

Бет се протегна и обърна диктофона. Информацията, която получи от Бина, беше интересна и провокативна. Смяташе, че всичко, което научи, е самата истина. Също така вярваше, че Бина Кук не е спала с Питър Аш.

От дъното на душата си беше убедена, че Джеф Кук не е убиецът на Аш — това означаваше, че случаят им съвсем не беше разрешен.

На прага на вратата Бет се ръкува с Бина и й благодари за помощта. Стигна до средата на стълбите, когато внезапно спря. Дойде в дома на семейство Кук, за да получи отговор на един прост въпрос, специален въпрос, и си тръгваше напълно удовлетворена. Но заради този въпрос беше изгубила представа за една потенциално по-мащабна картина.

Обърна се, изкачи стъпалата отново и позвъни на звънеца. Камбанките се разнесоха из къщата. Когато Бина отвори вратата, Бет се извини за неудобството и попита:

— Каква е вероятността Джеф да е имал повече от два пистолета, за които не сте знаели?

— Нулева — отвърна жената. — Имаше само два. По-рано говорехме доста по темата. Отдавна исках да се отърве от тях, но той желаеше да ги запази като сувенири, които да му напомнят за миналото.

— За времето, прекарано в Ирак?

— Да. Какво целите с този въпрос?

— Пистолетът, който го е убил, не е често срещано оръжие тук или някъде другаде в страната. Каква е вероятността някой друг да има същото? Имам предвид, че Джеф е бил в Ирак и има оправдание да притежава тези пистолети, но според мен…

Съжалявам, но моето мнение е, че е имал три пистолета — вероятно не ви е споделил за единия от тях, вместо някой друг да разполага с абсолютно същия екзотичен модел, който е използвал, за да убие Джеф. Разбирате ли какво имам предвид?

Бина застина, очите й се изцъклиха.

— О, боже мой — каза тя. — Рон.

Не беше първи петък от месеца, а четвъртък, но предвид ужасните събития от миналата седмица Рон сметна, че един приятен обяд в „Самс Грил" ще им се отрази много добре.

Той пристигна първи и поръча обичайното си мартини. След като получи питието си, Стефано остави завесата леко отворена и той успя да види съпругата си да върви към него покрай другите сепарета. Въпреки всичко, което й се наложи да преживее през изминалите две седмици, както и през последните шест месеца, откакто беше ранена, тя все още излъчваше топлота и доброта.

Също така беше изключително красива. Добре поддържана и сочна, с дълга до раменете тъмна коса и кафява вълнена рокля, която подчертаваше по чудесен начин тялото й. Когато стигна по-близо до него, забеляза, че носи златната верижка с черна перла, която й подари тук в „Самс Грил", преди цялата лудница да започне.

Рон стана и дръпна завесата, за да я посрещне, прегърна я за един дълъг момент, след което я дари с целомъдрена целувка по устните и още една, която никак не беше като първата.

— Много се радвам, че се съгласи да дойдем — каза й, докато се разполагаха.

— Ти ми спаси живота — отвърна Кейт. — Четири часа са много повече, отколкото мога да издържа с тази жена.

— Как е Бина? — попита Рон.

— Сломена. Точно както очакваше. Дори по-зле.

— Как така?

Кейт разпъна салфетката на скута си.

— Изглежда, отказва да приеме, че Джеф се е самоубил, сякаш така може да го върне. Явно е на сериозни антидепресанти, които я карат да си въобразява разни неща. Познаваш ли секретарката на Питър Аш, Тереза? Жената, която се самоуби?

— Бегло. Какво за нея?

— Нищо особено, просто Бина смята, че някой я е бутнал пред трамвая. Същият, според нея, който е убил Джеф.

— Някой съмнява ли се, че Джеф се е самоубил? Не казаха ли вчера или онзи ден, че е било самоубийство?

— Да, но тя не го вярва. — Кейт млъкна за миг. — Пита ме за пистолетите ти.

— Пистолетите ми?

— Сувенирите ти от Ирак. Очевидно са същите като онзи, с който се е застрелял Джеф.

— Така е. Май четох за тази иракска връзка, но сметнах, че става въпрос за неговите. Мислех, че има няколко.

— Според Бина е имал само два. Те все още са в сейфа в къщата им.

Рон кимна, вдигна чашата си с мартини и отпи глътка от нея.

— Знаела е само за два.

— Имал ли е и други?

— Поне още един, който държеше в сейфа в офиса си. Обзалагам се, че ако полицията се зарови малко по-надълбоко, ще открие поне още два.

— Трябва да й го кажа — отвърна Кейт. — Останах с впечатлението, че си мисли, че става въпрос за един от твоите пистолети.

— Смята, че съм участвал в убийството на Джеф? Това е нелепо.

— Казах й същото, разбира се, но тя продължи да настоява за пистолета, макар да й обясних, че вече не разполагаме с тях.

Рон се изненада.

— Но…

Кейт поклати пламенно глава.

— Вече не са у нас, Рон. Помня, че ги предаде през май или юни тази година. Сигурна съм, че не съм сънувала. Трябва да си спомняш. Убедена съм, че помниш.

Рон мълча известно време, за да осмисли думите на съпругата си, след което срещна погледа й и го задържа, докато не получи едва доловимо кимане и намек за усмивка. Вдигна запотената си чаша и каза:

— Случиха се толкова много неща с теб и с децата, че почти не помня какво съм правил.

— Точно така.

— Но не мога да повярвам, че Бина смята, че аз…

— Не мога да я виня, Рон. Може да повдигне обвинение, но не мисля, че ще издържи в съда. Дори след като научи, че вече не пазиш пистолетите си, не си промени мнението. Не мисля, че има нещо, което може да го промени. Тя иска да обвини някого. Просто е сломена.

— Каквито сме всички ние. Кейт хвана съпруга си за ръката.

— Като се заговорихме, ти как си?

Рон се подвоуми за миг, срещна погледа й и проговори с половин уста:

— Не особено добре. Няма да те лъжа, светът ще е различен без него. Ще ми трябва време, за да свикна. Не че нямахме своите различия. Не мога да кажа, че ми липсва, след като ме прецака, но все пак се познаваме от цяла вечност. Наистина просто ще е необходимо известно време, това е всичко.

— Време, което вероятно ще си струва, Рон. След като вече го няма да стои на пътя ти, нищо не може да ни спре. — Кейт отново го хвана за ръката. — Нека изчакаме малко. Всички са наясно, че твоят партньор и приятел се е самоубил. Съвсем спокойно можеш да кажеш, че нямаш сили да станеш от леглото и да не ходиш на работа засега.

Рон сви рамене.

— Ще правим крачките една по една, нали?

Някой дръпна завесата и облеченият в смокинг Стефано поздрави екстравагантно Кейт, като й целуна ръката.

— Доста време мина. От сега нататък идвайте поне веднъж месечно или ще изпращам някого да ви вземе.

— Обещавам да го сторя — отвърна Кейт и погледна Рон, — но имах добро извинение за отсъствията си.

— Без повече извинения — каза Стефано. — Бяло вино?

— Шардоне, ако обичаш.

— Идва. Наистина е чудесно, че сте тук.

— Аз също се радвам, че те виждам, Стефано. Благодаря ти. Когато сервитьорът ги остави, Рон каза:

— Опитай се да бъдеш още по-очарователна. Накарай хората да те харесват още повече.

— Ще поработя по въпроса — отвърна Кейт и отново го хвана за ръката. — Какво ще правим с Бина?

— Веднъж справи ли се със загубата, всичко ще бъде наред. Тя идва от много богато семейство, така че няма да има никакви проблеми в това отношение. Макар че ако някога се нуждае от помощ от фирмата, винаги ще й осигурим такава.

Кейт кимна и въздъхна.

— Какво мислиш, че е сторил Питър на Джеф?

— Не знам — отвърна Рон, — но сигурно е било ужасно. Жената сниши глас и се наведе към съпруга си.

— Може ли да е по-лошо от онова, което стори на нас? — Разбира се, когато Кейт разказа на Рон какво се беше случило, тя се изкара жертвата, а не прелъстителката. Според нейната история Питър беше започнал всичко, а тя се беше поддала в момент на слабост.

— Все още сме заедно — отвърна съпругът й. — Може би в крайна сметка Джеф и Бина не са били толкова силни, колкото нас.

— Въпреки това изглеждаха такива, нали?

— Може да се поспори по темата. Истинският въпрос е дали наистина го е извършил Джеф.

— Имал е възможност да го стори.

— Не забравяй, че е пазил пистолетите през всичките тези години.

— Оръжия — каза отвратена Кейт. — Голям проблем са, не мислиш ли?

— Ако разполагаш с такива — отвърна Рон, — не се замисляш много дали да ги използваш. Точно така се случват лошите неща.

36

Огромното отворено пространство, в което се намираше отдел „Убийства", беше потънало в петъчноследобедна летаргия, всяко бюро с изключение на едно беше изоставено. Вероятно Айк Маккафри също нямаше да е на работното си място, само дето най-накрая беше свидетелствал в делото на Раул Санчес и искаше, преди да си отиде у дома, да си провери пощата, за да види какво ново. Също така писа на Бет и я уведоми къде може да го намери, ако нещо изискваше навременната им намеса.

Партньорката му вероятно работеше. Айк разбра, че са поели нов случай в „Мишън" и не очакваше да я види тук. Само дето вдигна поглед и я видя да върви към него. Не я беше усетил кога е дошла. Дари я с приветлива усмивка, която изчезна почти веднага.

— Какво има?

— Доста неща, бих казала — отвърна тя. — Но най-вече самата аз.

— В какъв смисъл?

— Предполага се, че трябва да съм отборен играч — двамата с теб сме екип, а има някои неща за Питър Аш, които не съм ти казвала. Ти имаше своите проблеми с менингита на Хедър, но това не е извинение. Просто ми се изпари от ума.

Айк избута стола си назад от бюрото и я изгледа сериозен.

— Каквото и да е, смятай, че си опростена. Случило ли се е нещо лошо?

Бет си пое дъх.

— Вероятно заради това Джеф Кук се е самоубил. Достатъчно лошо ли е?

Челюстта на Айк подскочи и той кимна спокойно.

— Бих казал, че е десетка.

— Аз също.

— Кажи ми какво става.

Бет се подпря на ръба на бюрото му.

— Помниш ли жена на име Кейт Джеймисън? Срещна я на погребението на Аш.

— Не мисля, че бих я забравил. Прилича на филмова звезда.

— Точно за нея говоря. Тя ми е приятелка, всъщност най-добрата ми приятелка от колежа насам. Бяхме двете по време на случилото се във Фери Билдинг. Кейт също беше ранена. По-лошо от мен. Едва не умря.

— Продължавай.

— Мина през доста проблеми — през наистина доста — и не исках да й причинявам допълнителни главоболия. — Бет се подвоуми, но въпреки това продължи: — Дори след като разбрах, че е имала заигравка с Питър Аш.

Навън на улицата, четири етажа по-надолу, се разнесе клаксон на кола, изскърцаха гуми и метал се вряза в метал. Надигна се вой на автомобилна аларма.

Айк се намръщи, скръсти ръце и се облегна на стола си.

— Трябваше да ти споделя всичко това веднага щом го научих — каза Бет, — но ти си имаше достатъчно тревоги на главата заради Хедър и някак си се убедих, че Кейт може да е спала с Питър, но това не означава, че го е убила. Въобще не смятах, че подобно нещо е възможно. Честно. Затова не сметнах за необходимо да ти споделя. Сега осъзнах, Айк, че това е било огромна грешка.

— Да не би да ми казваш, че мислиш, че тя го е убила?

— Не, не тя. Помниш ли, че ми каза: „Ако някой спи с жена ти, убиваш го"?

— Разбира се. Такова е правилото. Значи съпругът й?

— Рон. Да. Той има комплект ключове от яхтата на Джеф Кук, защото двамата бяха партньори и добри приятели от времето на „Пустинна буря".

При тази новина, Айк се изправи на стола си.

— Ебаваш се с мен. Кажи ми, че е имал сувенирен пистолет.

— Всъщност имал е два.

— Как стигна до всичко това?

— Исках да разбера дали Бина и Питър са имали афера, което би дало мотив на Джеф, нали така? Затова й се обадих и вчера се срещнахме. Питах я направо дали е спала с Питър Аш. Въпросът буквално я накара да се залее от смях. Също така ми представи някои доста убедителни доказателства, че Джеф не се е самоубил.

— Като?

— Показа ми двата му сувенирни пистолета, които все още бяха заключени в сейфа им. Това е първото. Второто е, че е бил левичар. Нищо съществено, така е, но все пак… Накрая я попитах дали не е възможно Джеф да е имал трети пистолет, за който да не е знаела, защото кой друг би имал същия пистолет като този, който го е убил? Не й отне дори две секунди: Рон Джеймисън. Той също има два. Едно време излизали заедно, за да пострелят с тях. Бина каза, че е виждала пистолетите на Рон много пъти.

— Кучи син — каза Маккафри.

— Точно. — Бет поклати изморено глава. — Чувствам се като пълна идиотка, Айк. Защо не ти споменах за случилото се между Кейт и Питър по-рано? Поне щяхме да започнем да задаваме някои от правилните въпроси. Може би щяхме да спасим живота на Джеф Кук.

— Да не ми казваш, че Рон Джеймисън е убил и него?

— Със собствения си пистолет от „Пустинна буря", да. Айк грейна.

— Хей, ние разполагаме с този пистолет. Можем да… Бет вдигна ръка.

— Вече е сторено. Вчера отидох в лабораторията и ги накарах да разглобят проклетото нещо на части, за да потърсят отпечатъци върху магазина, гилзите или някъде другаде, но знаеш ли какво? Онзи, който е зареждал пистолета, го е почистил много добре. Няма никакви отпечатъци. Нито тези на Джеф Кук, нито на Рон Джеймисън.

— Защо му е на Джеф да се самоубива?

— Няма смисъл. От своя страна, Рон има доста причини. — Двамата стояха известно време в мълчание, докато накрая Бет не си пое въздух и не го изпусна. — Искаш ли да чуеш още?

— Разбира се.

— Веднага след като приключих с лабораторията вчера, се опитах да взема заповед за обиск на къщата на Рон Джеймисън, за да претърсим всяко едно кътче, да напръскаме с луминол дрехите му.

— Предполагам, че не си успяла. Бет поклати глава.

— Тъпата Мълър каза, че съм изчерпала квотата си за заповеди през този месец. Каква била основателната ми причина този път? Очевидно смята, че няма да намерим никакви оръжия в къщата на Рон, защото, ако моята теория е вярна, едното от тях вероятно е хвърлено в океана, а другото е в склада с уликите долу. Така просто ще търся нещо, което знаем, че не е там. Също така ме попита: „Не са ли и двата случая закрити? Господин Пател не определи ли този с господин Кук като самоубийство? Да не би отново да е открит? Защо, по дяволите, ми губиш времето?".

— Сладурско.

— Не е. Мразя тази жена.

— На мен също не ми е любимка. Но къде се намираме в момента?

— Не знам. — Бет въздъхна тежко. — Знам, че е Рон.

— Кажи ми отново защо е убил своя партньор и приятел?

— Защото бедната и наивна Бина се е обадила на Кейт, след като отидохме първия път да искаме разрешението на Джеф да претърсим яхтата му. Кейт, също толкова наивна, колкото приятелката си, е предала наученото на Рон, който вероятно е сметнал, че ако успее да обвърже Джеф с яхтата — две еднакви гилзи биха свършили работата, ще успее да се измъкне елегантно. Какво мислиш?

— Мисля, че е перфектно. — Айк погледна Бет. — Как да пипнем кучия му син?

— Това няма да ти хареса и наистина много съжалявам, но нали се сещаш за вечерята, за която говорихме?

— Направих резервация в „А16". Невероятно добър италиански ресторант, за който знам, че ти е любимият. Седем и тридесет трябва да сме там, затова ще те взема в седем.

— Нали се сещаш за разговора ни за срещите с ченгета…

— Нещо е изникнало.

— Съжалявам, Алън, но наистина изникна.

— За цялата вечер?

— Не знам докога, но може да продължи до доста късно. Най-важното е, че трябваше да се случи и ще се случи тази вечер.

— Добре.

— Звучиш ми малко разочарован.

— Разочарован и нещастен, но не е като да не си ме предупредила. Ще го преживея някак си. Какво ще правиш утре вечер?

— Питаш ме просто ей така ли?

— Трябва да се възползвам от възможността да танцувам от време на време. Какво ще кажеш?

— Засега нямам ангажименти, но и двамата знаем, че това може да се промени. Не се опитвам да се правя на недостъпна, Алън, просто…

— Хей! Наистина. Разбирам те, но ще продължа да те моля, докато не ми кажеш да престана. Искаш ли да спра?

— Не.

— Добре. Впиши ме в графика си тогава. Седем часа у вас.

— Дадено.

Личната линия на Рон Джеймисън звънеше пронизващо в офиса му. Мъжът погледна часовника си и установи, че е седем часът. Навън, през стъклените му стени, двадесет етажа над градските улици, беше пълен мрак. Наистина трябваше да се прибира у дома. Можеше да игнорира това обаждане и да го остави да бъде прехвърлено на гласовата поща. Щеше да се оправя с него през уикенда. Но в крайна сметка беше личната му линия. Някой, когото познаваше. Някой, който имаше нужда от него.

Рон въздъхна и вдигна слушалката.

— Ало.

— Рон? Здравей. Много се радвам, че успях да те хвана. Обажда се Бина.

— Радвам се да те чуя. Съжалявам, че не се обадих през изминалите два дни, но просто се опитвам да се справя със случилото се. Сещаш се за какво говоря. Ти как си?

— Не особено добре. Толкова съм самотна и изплашена! Не мисля, че някога ще се оправя.

— Знам как се чувстваш. Като отворена рана е.

— Така е. Не знам кога ще зарасне, ако въобще това се случи някога.

— Разбирам те какво имаш предвид. Продължавай да се надяваш мъглата да се вдигне. Вярвам, че ще се случи, макар в момента да съм песимистично настроен. Но стига за това… как мога да ти помогна?

— Малко е… Знам, че е малко странно, но може ли просто да поговорим?

— Разбира се. Винаги съм насреща.

— Сигурна съм, че Джеф не се е самоубил. Не знам какво да правя по въпроса. Имам предвид, че ти беше най-добрият му приятел. Можеш ли да намериш логиката в действията му?

Рон изпусна една дълга въздишка.

— Разбирам те — отвърна той. — Трудно е да се приеме. Мисля, че някак си връзката му с Питър…

— Не! Не е това. Не искам да съм груба, но… Искам да кажа, че това не е свързано с Питър Аш. Става въпрос за Джеф — той наистина не се е самоубил, Рон. Кажи ми честно, вярваш ли, че го е сторил?

Още една въздишка.

— Не знам какво да кажа, Бобче. Патологът не се ли произнесе вече? Колкото и да е болезнено, мисля, че заключението е ясно.

— Не и за мен. Сигурна съм, че никога не би ме изоставил по този начин. А и защо би държал пистолета с дясната си ръка? Ами самият пистолет?! Откъде се взе?

— Смятах, че е един от сувенирите му…

— Не. Не. Не. Двете оръжия все още са в сейфа ни, Рон. Не е едно от тях.

Мъжът прочисти гърлото си.

— Може би е имал още един, заключен в офиса му. Вероятно е използвал него.

— Не е вярно, Рон. Защо го казваш, след като си наясно, че не е истина? Джеф имаше само два пистолета, както и ти. Четири напълно еднакви пистолета. Донесохте ги заедно у дома. Знаеш, че съм ги виждала стотици пъти. Нямал е трети пистолет. Знаеш го.

Последва кратко мълчание.

— Не знам какво намекваш, Бобче.

— Не го е убил собственият му пистолет, Рон, това се опитвам да ти кажа. А кой друг притежава такъв?

— Боже мой, Бина. Какво намекваш? Не си мислиш, че…

Гласът на жената пресипна. Очевидно плачеше, беше близо до тотален срив.

— Не знам какво друго да мисля, освен че не е бил пистолетът на Джеф. Просто се чудех — моля те да ми простиш, Рон, дали няма как да е бил един от твоите.

Последва кратка пауза.

— Разбира се, че ще ти простя. Истината, Бина, е, че вече не притежавам тези пистолети. Отървах се от тях преди месеци. След като Кейт беше ранена, ги предадох. Не исках повече оръжия в живота си. Случи се през юни, ако не ме лъже паметта.

— Откъде да съм сигурна в това?

— Какво имаш предвид?

— Откъде да съм сигурна, че си се отървал от пистолетите през юни? Имаш ли някакво доказателство? И от ключовете за яхтата ни ли се отърва? Не можеш просто да кажеш нещо и то да изчезне по магически начин. Откъде да съм сигурна, че един от тези пистолети не е онзи, с който си застрелял Питър и си хвърлил в океана, а другият не е онзи, който си използвал при Джеф?

Тишина.

— Просто си мисля, Рон. Едва сега ми се изясняват нещата.

— Не, Бина, недей… Жената му се разкрещя:

— Какво се случи? Какво точно се случи, че реши да убиеш моя Джеф? Как започна всичко? Да не би Питър да е имал афера с Кейт? Това ли е? Това ли е причината за всичко? Затова ли го намрази и го уби?

— Бина, моля те. Държиш се истерично.

— Разбира се! Най-накрая разбирам какво се е случило, Рон. Трябва да кажа на полицията за това. Въобще разговаряха ли с теб? Нима не са се сетили? Защото на мен ми е пределно ясно как си го сторил, убиец такъв. Мръсен, жесток убиец!

След като Бина затвори, Рон остана като попарен на бюрото си за около пет минути, през които осъзна, че вероятно и пет минути бавене беше прекалено дълго. Въпреки успеха, който беше постигнал в заблуждаването на властите, знаеше, че ако съпругата на Джеф се обадеше в полицията, нещата много бързо щяха да загрубеят.

Лесно беше да се допуснат грешки, факт. Веднъж инспекторите започнеха ли да търсят на правилните места, тези грешки щяха да излязат на светло.

Не можеше да позволи това да се случи.

Рон познаваше добре Бина и беше наясно, че емоционалният срив, който беше усетил, съвсем не беше характерен за нея. Вероятно щеше да изчака, докато не се вземе в ръце, и чак тогава щеше да прави каквито и да било телефонни обаждания. Реално погледнато, в този момент — петък вечер — едва ли щеше да се свърже с някой истински човек, ако звъннеше на ченгетата. Навярно разполагаше с достатъчно време.

Но не с много.

Взе телефона, набра номера и за щастие, тя вдигна на третото позвъняване.

— Бина, Рон се обажда. Моля те, искам да ме изслушаш.

— Не. Няма да говоря с теб. Въпреки това не затвори.

— Не съм извършил нищо — обясни Рон. — Кълна се в честта на майка си, никога не бих посегнал на Джеф. Обичах го. Мисля, че знаеш това. Той беше мой брат и приятел. Никога не бих го наранил. Сещам се обаче за човек, който няма такива проблеми.

— Как се е добрал до твоя пистолет?

— Не е бил моят пистолет, Бина. Нямам представа откъде се е взело оръжието, което са използвали.

— Казваш, че…

— Виж, казвам, че нямам представа дали Джеф те е държал в течение с проблемите, които имахме на работа, с „Текей". Много е напрегнато тук, истинска лудница е. Но сега, като ме накара да се замисля, може би си права. Възможно е Джеф да не се е самоубил. Нямам представа на какво са способни тези хора от „Текей", още по-малко какво са сторили, но те уверявам, че нямат никакви задръжки да си изцапат ръцете, за да получат онова, което искат. Джеф ми каза, че се тревожи, но…

— За тези клиенти ли?

— Те са престъпници, Бина. Плащат големи пари, затова ги държим, но са опасни хора. Важното е, че знам, че аз нямам нищо общо с Джеф. Абсолютно нищо. Затова те моля да ми позволиш да ти обясня всичко, което се случва тук и което продължава да се случва. Тогава можем да се обадим в полицията. Можем да ги накараме да отворят отново случая. Вероятно ще успеем да наредим целия пъзел около тази трагедия.

— Не знам, Рон. Просто не знам.

— Аз да, Бина. Трябва да ми се довериш. Познаваме се от двадесет и пет години. Не те лъжа. Започвам да осъзнавам, че е възможно да са замесени много повече хора, отколкото си мислим. Когато поговорим, ще се увериш в думите ми. Мога да дойда до вас след двадесет минути. По-рано каза, че си сама. Удобно ли е да намина?

— Изплашена съм, Рон. Не знам какво да правя.

— Не те виня. Аз също съм изплашен. Трябва да разберем какво се случва, Бина. Моля те, трябва да ми се довериш.

— След двадесет минути?

— Дори по-малко. Ще летя, ако се наложи.

— Добре. Ще се видим след малко тогава.

Рон стискаше толкова силно слушалката, че ръката му беше побеляла. Внимателно я върна на мястото й и отпусна и стисна отново юмрука си. Часовникът тиктакаше, нямаше никакво време за губене. Щеше да дооформи плана си по път.

Извади си ключовете и отключи долното ляво чекмедже на бюрото си, извади от него своята „Берета 951" — на практика същия пистолет като двата, които беше донесъл от Ирак. Провери магазина, сложи го, издърпа затвора и остави оръжието пред себе си. Отново бръкна в чекмеджето и извади от него резервната кутия с патрони и резервния магазин. Трябваше да ги изхвърли някъде по път.

Затвори и заключи чекмеджето, стана, прибра резервните неща в джоба си, а пистолета затъкна в колана си. Взе палтото си от гърба на стола, облече го и тръгна към вратата.

Айк и Бет бяха на мнение, че Бина изнесе брилянтно представление. Разбира се, то я беше сринало емоционално. След двата телефонни разговора с Рон тя се беше пречупила и не спираше да плаче. Бяха я оставили да си почива на огромния фотьойл от червена кожа до бюрото на Джеф в офиса му, докато двамата инспектори стояха в притъмнялата дневна.

— Щеше ми се да стоваря целия божи гняв върху тях — каза Бет. — Да го провокирам на работното му място, след което да се прибере у дома, където да бъдат двамата с Кейт. Исках да ги питам за Питър, да им изложа мотива, който Рон е имал. Да чуя обясненията му къде са пистолетите му. Да ми предостави алибито си за двете убийства. Но не съм си и мечтала да дойде тук.

— Трябва да се погрижи за Бина — каза Айк. — Да я неутрализира по един или друг начин.

— Значи тя е нашата примамка? Това малко ме изнервя. Партньорът й сви рамене.

— Просто така се случи. Не казвам, че планът беше кой знае колко оригинален, но когато дойде тук, не трябва да му позволяваме да се доближава до нея. Аз се притеснявам за друго: дали ще проговори, ако му направим засада и започнем да му задаваме въпроси?

— Може би не. Може би няма да го стори. Вероятно ще се панира. Или ще се обади на адвоката си. Но каквото и да се случи, ще е изгубил всякаква почва под краката си и много лесно ще се срине. Не се тревожи. Ще го пипнем. Ако не тази вечер…

— Добре, но все пак се тревожа. Няма да дойде тук, за да говори, нали се сещаш?

— Да, мисля, че съм наясно с това.

— Така че…

— Така че ще я караме както дойде.

Звънецът звънна и камбанките зазвучаха в къщата.

— Момент!

Въпреки инструкциите на инспекторите да остане в офиса и при никакви обстоятелства да не приближава предната врата, Бина беше хукнала право към нея.

Преди Бет и Айк дори да могат да станат, жената вече беше стигнала на две крачки от вратата.

Докато вадеше пистолета си и ставаше от дивана, Бет избълва едно „Мамка му". Без да обръща внимание на болката в краката си, тръгна след госпожа Кук.

През матираното стъкло се виждаше силует. Бина хвана дръжката, завъртя я и отвори вратата.

Рон Джеймисън стоеше на постелката, точно под външната лампа.

— Бина — каза той приятелски. Ъгълчетата на устата му играеха в лека усмивка. — Толкова се радвам да те видя.

Вратата отчасти блокираше видимостта на Бет, но когато заобиколи ъгъла, видя, че Бина вдига дясната си ръка, в която имаше нещо тъмно и метално.

Инспекторката веднага осъзна какво се случва — съпругата на убития Джеф имаше намерение да стреля с 9-милиметровия „Та-рик", който беше извадила от сейфа. Айк съвсем безотговорно и глупаво я беше оставил сама през последните двадесет минути.

— Бина — провикна се Бет. — Хвърли го! Хвърли го! Жената се обърна едва към нея, на лицето й беше кацнало

ужасено изражение, и за миг застина.

Точно навреме, за да може Айк, който беше тръгнал към нея от другата страна на антрето, да я сграбчи, да посегне към пистолета и да й го отнеме. Тя падна на колене и заплака.

Рон приличаше на олицетворение на загрижеността и притеснението. Той пристъпи колебливо напред и прекрачи прага на дома на семейство Кук.

— Бет — попита той, — какво правиш тук? Бина добре ли е? Има ли нещо, което мога да направя, за да ви помогна?

37

В десет часа в деня преди Деня на благодарността Бет Тъли седеше на пейка, която гледаше към океана, близо до магазин „Сейфуей". Навън беше хладно и ясно, а улицата беше натоварена от редовните минувачи, спортисти, детски колички и кучета.

Бет беше облечена в свободни дрехи — черно долнище, туристически обувки и яке на „Джайънтс". Под него носеше служебното си оръжие на раменен кобур. Чакаше Кейт да пристигне и оглеждаше внимателно лицата на онези, които вървяха в нейна посока, като се опитваше да успокои нервите си. Стомахът й беше свит на топка.

Всичките й сетива й казваха, че не бива да е тук. След като имаше среща с Кейт, най-малкото, което трябваше да стори, беше да се обади на Айк и да го уведоми за плановете си. Не го беше сторила. Миналата вечер получи обаждане от приятелката си и сметна, че това е възможността, която чакаше от онази нощ у Бина, когато всичко стана ясно.

Опитваше се да убеди себе си, че Кейт не представлява опасност за нея.

Тази сутрин обаче въобще не се подвоуми дали да си вземе оръжието, или не.

Кейт беше предложила да дойде до къщата й на „Вашингтон Стрийт", откъдето да започнат разходката си, но Бет й каза, че предпочита да е на някое публично място.

Смяташе, че това може да се окаже от значение.

Появата на Кейт я извади от унеса й. Приятелката й се намираше от другата страна на улицата и чакаше светофарът да светне зелено. Дори от това разстояние виждаше, че изглежда състарена и депресирана, ръцете й бяха в джобовете на якето й, а раменете й бяха увиснали.

Бет стана, срещна погледа й и вдигна колебливо ръка, за да я поздрави.

Кейт прекоси улицата и двете жени се поздравиха с половин уста. Тръгнаха заедно към Голдън Гейт. След няколко крачки Кейт благодари на Бет за това, че е дошла да се видят, особено след като не беше длъжна да го прави.

Инспекторката сви рамене.

— Приятелки сме от дълго време, Кейт. Разбира се, че ще дойда, ако имаш нужда от мен.

Вървяха в мълчание, което ставаше все по-тягостно и по-тягостно, докато не стана напълно непоносимо за Бет. Тя имаше намерение да каже нещо — каквото и да е, но приятелката й най-накрая заговори:

— Наистина ли си мислеше, че е Рон?

— Все още смятам, че той е убиецът на Питър, ако това ме питаш.

— Естествено, че е това. Какво друго може да е?

— Не се ебавай с мен, Кейт.

— Няма доказателства. Никога не е имало никакви доказателства.

Бет реши да не отговаря.

— Знаеш защо Рон дойде в дома на Бина, Кейт. Защото тя му каза, че знае, че е убил Джеф. Както и Питър. Тя щеше да се обади на полицията — на нас — и да ни предостави всичките си доказателства, които са доста интересни. Той не искаше това да се случи.

— Но вие вече сте били в къщата… Изминаха още няколко крачки.

— Така е. — Бет нямаше какво да губи, ако кажеше истината. — Поставихме му капан, Кейт, и той се хвана в него.

— Искаш да кажеш, че ти лично си му поставила капан?

— Да. Разбери, Кейт, Рон трябваше да бъде спрян.

— Няма какво да се спира. Нямаше да убие никого.

— Освен Бина може би. В крайна сметка носеше пистолет в себе си. За какво му е бил, ако не е планирал да я убие?

— Какво ще кажеш за самозащита? Ако тя е имала намерение да го убие. Което, в крайна сметка, едва не направи.

— Не. Той дойде, за да я убие, както и всеки друг, който заплашваше да разкрие онова, което двамата сте сторили.

— Двамата? — Кейт спря и се обърна към инспекторката. — Някога ще се спреш ли, Бет?

— Не знам. Вероятно не.

— Дори без доказателства? Без свидетели? Дори след като Рон е бил на работа, когато Джеф се е самоубил, и четирима души могат да го потвърдят? Мисля, че всичко това ще е малко неудобно за теориите ти.

— Да, това си беше голяма изненада. Наистина смятах, че Рон е убил Джеф. Но алибито му е непоклатимо. Затова нямах друг избор освен да призная, че не той е убиецът на Джеф. Но ти си знаела вече, нали? Защото ти си го убила.

— Изгубила си си ума, Бет.

— Не мисля. Защо не ми кажеш какво прави през онази нощ,

Кейт?

— Трябва да се шегуваш с мен.

— Никак даже.

— Значи наистина вярваш, че Рон е убил Питър, а аз съм убила Джеф?

— Сигурна съм.

— Добре, кажи ми защо?

— Какво защо?

— Като за начало защо Рон е убил Питър? Убийството, което започна всичко това.

Бет килна глава на една страна и въздъхна.

— Отговорът на този въпрос ти е добре известен, Кейт. Защото ти спа с него.

— Веднъж, Бет. Само веднъж. Не това е причината. А и ако се замислиш, случи се шест месеца преди убийството на Питър.

— Но вероятно само няколко дни, след като Рон е научил, Кейт. Или ревността му се е трупала през всичките месеци и изведнъж е избухнала.

— И после какво? Рон просто се е обадил на Питър и му е казал, че иска да се видят…

— От телефона в офиса на Джеф, да. Не забравяй това.

— Не бих го сторила — отвърна Кейт. — Защо да го правя, нали си фантазираме тук. Какво е направил след това в твоя измислен свят?

— Знаем какво е направил. Извадил е своя пистолет сувенир от Ирак…

— Имаш предвид един от пистолетите, които предаде миналото лято?

— Точно него, Кейт. Може би не си наясно, че се води отчетност на всички оръжия, които биват предавани, и нито един от двата пистолета — или някой подобен на тях — не е в списъка. Проверих вече.

— Разбира се, че си го сторила. Но пак ще те питам: какво от това? Търсиш доказателства, които не съществуват. Вероятно си много отчаяна. Трябва да разбереш нещо, Бет. Питър беше опасен човек — обясни й Кейт. — Опропастяваше животи.

— Значи е заслужавал да умре? — Бет погледна приятелката си изпитателно. — Ами Джеф? Той също ли опропастяваше животи?

— Джеф мамеше фирмата, мамеше и нас. Всички го смятаха за много честен, но той крадеше клиентите на Рон, вършеше неща, за които никой не знае.

— Значи също е заслужавал да умре? Заради бизнес решенията си? Не мисля така.

— Тогава защо?

— Защото сте видели възможност и сте се възползвали от нея. Можели сте да накарате нещата да изглеждат така, сякаш той е убил Питър и след това се е самоубил. Единственото, което е трябвало да сторите, е да го хванете насаме и да го застреляте, след което да оставите една гилза в колата му и една — от същото иракско оръжие — на яхтата, защото сте знаели, че ще намерим следи от кръвта на Питър, където всъщност го е застрелял Рон. Взели сте втората гилза от липсващия патрон, което е било доста умно от ваша страна, не мога да го отрека. Така ни накарахте — нас, полицаите, да смятаме, че един и същ пистолет е убил Джеф и Питър. Свършили сте си работата, нали?

Кейт се намръщи.

— На мен ми се струва, приятелко, че всичките доказателства, за които говориш, водят до едно и също заключение. Затова затворихте случая, нали?

— За мен не е затворен, Кейт. Никога няма да бъде и ще ти се наложи да живееш с това.

Перфектното лице на Кейт беше олицетворение на раздразнението.

— Не можеш да ме виниш за всичко това. Не знаех, че така ще се случи.

— Но се случи, нали?

— Значи вината е моя? Всички тези хора са мъртви заради мен, така ли?

Бет не отговори.

— Не мога да приема това — каза Кейт.

— Решението си е твое. Не мога да го променя. Нещата са такива, каквито са.

Кейт погледна хоризонта зад Бет, сякаш се надяваше там да намери някакъв различен отговор.

— Какво трябва да направя сега?

— Не знам, Кейт. Не мога да ти помогна. Трябва сама да решиш. Но ти обещавам, че когато намеря начин да ви спипам двамата с Рон, ще го направя.

Кейт протегна ръка и докосна рамото на Бет. В очите й блестяха сълзи.

— Не съм искала да наранявам никого, Бет. Трябва да ми повярваш.

Инспекторката погледна приятелката си право в очите.

— В интерес на истината — каза тя, — ти вярвам. Но не мисля, че някога ти е минавало през главата, че онова, което стори с Питър, ще има последствия. А трябваше да помислиш малко. — Минаха няколко секунди, вероятно половин минута, след което Бет просто кимна. — Сбогом, Кейт.

Инспекторката се обърна и тръгна към яхтклуба. Мина й мисълта, че ако Кейт носеше оръжие в себе си, сега беше моментът да го използва.

С ръце в джобовете на якето си продължи да върви.

Кейт извика името й — веднъж, но тя не спря, дори не забави ход.

Просто правеше една болезнена крачка след друга.

На около километър от мястото, на което тялото на Питър Аш беше изплувало, над пясъчни дюни, големи колкото футболно игрище, се рееше самотна бяла чайка. Птицата прелетя над Калифорнийски щатски път и кацна на най-високата от дюните, след което подскочи около метър надолу, разпери криле и изкряска на двойката пред нея.

— Я виж тази — каза Бет. — Безсрамница.

— Просто иска храна — отвърна Алън.

Двамата бяха седнали на одеяло, върху което си бяха направили пикник с остатъците от вечерята за Деня на благодарността, която прекараха вчера в апартамента на Лори. Долу в подножието на дюните нямаше вятър. Слънцето печеше точно над тях и ги обгръщаше в нехарактерна за ноември топлина.

Алън хвърли парче от сандвича си с пуйка към молещата птица.

— Днес е щастливият й ден.

— Не само нейният.

Бет се усмихна лъчезарно и задържа усмивката си достатъчно дълго, за да може самата й сила да привлече Алън към нея.

След минута мъжът легна по гръб, а тя на една страна до него. Няколко от копчетата на ризата му някак си се бяха от-копчали и ръката й почиваше върху гърдите му.

— Добре ли си? — попита Алън.

— Просто сълза — отвърна Бет и избърса окото си. — Не бих се тревожила за нея. — Тя се приближи до него и го целуна нежно по бузата, след което въздъхна тежко.

— Тук съм, нали знаеш — каза мъжът. — Можеш да ми кажеш абсолютно всичко.

Бет отново си пое въздух.

— Помниш ли нощта, в която ядохме пица у вас? Помниш ли колко объркана бях?

— Не бих се изразил така.

— Не мисля, че това е достатъчно, за да ме опише. Не мога да ти обясня колко изплашена и отнесена бях, Алън. Изплашена от живота, от терористите, изплашена за Джини и за бъдещето й и за онова, което ми предстои.

— Ако си спомням правилно, беше малко изплашена и от мен.

— Честно казано, бях изплашена от всяка сянка на всяка стена.

Алън я прегърна силно.

— Имала си основание.

— Така е. Не отричам. Просто искам да кажа, че тогава бях премазана. Не можех да се справя с проблемите си. Вчера, докато режех пуйката, огледах присъстващите на масата и там бяхте Джини, Лори и ти и като че ли нещо в мен прещрака… Знам, че ти звучи малко шантаво, но такова беше чувството. Изведнъж всичко лошо беше изчезнало. Ето ни днес тук, ти и аз…

Алън я притисна силно към себе си.

— Всичко е наред, Бет. Можеш да си кажеш каквото имаш на сърце.

— Знам — отвърна тя. — Точно това е толкова невероятно. Вече го сторих.