Фатална изневяра

12

Айк Маккафри беше спрял до една паркирана кола на „Фънстън" и беше включил светлините на своя плимът. Беше купил две чаши зелен чай и цял плик със свинско бао от „Тонг Палас", онова мрачно местенце надолу по „Лейк", след което писа на партньорката си, че след пет минути е при нея. Щеше да я вземе от тях.

Когато Айк се появи, нея още я нямаше. Това не го притесни. Вече се движеше доста по-бавно, макар че с всяка изминала седмица се подобряваше. Беше наясно, че това, че все още може да се движи, беше чудо.

Навън беше студена, ясна и слънчева сутрин в средата на ноември, но Айк нямаше нищо против да чака дори цял ден в топлата си кола, ухаеща на превъзходните китайски хлебчета, току-що извадени от фурната.

В крайна сметка закъснението нямаше да повлияе на тялото, което бяха напът да видят.

Жената излезе през предната врата и Айк се наведе леко и крадешком на седалката си, за да я гледа как се справя със стъпалата.

Бавно.

При нормални обстоятелства никой нямаше да разреши на Бет да се върне на активна служба в състоянието, в което се намираше. На теория всяко ченге трябваше да бъде способно да преследва престъпниците през дворове и през огради. Тя едва вървеше.

Само че след настъпилия хаос заради терористичната атака преди шест месеца полицията на Сан Франциско искаше да разчита на всички свои служители. Имаше работа за всеки, който имаше сърдечен пулс. Независимо дали с бастун или без, всички се радваха да видят Бет. Преди няколко седмици беше зарязала единия от бастуните си още преди докторът да й препоръча да го стори. Всъщност той й забрани да го прави, тъй като в крайна сметка бяха пострадали двата й крака и специалистът смяташе, че никой от тях не е готов да поеме цялата тежест на тялото й. Айк обаче познаваше по-добре партньорката си — тя си беше такава. Силна. В момента беше застанала на върха на стълбите и се колебаеше. Затъкна бастуна под мишница, хвана се за парапета с две ръце и заслиза, като преодоляваше стъпалата едно по едно. Стъпка, почивка, единият крак, а после и другият до него.

Направи всичко това три пъти, вдигна поглед и вероятно забеляза паркираната им кола, защото се изправи, пусна парапета с лявата си ръка, сграбчи бастуна с нея и премести крак на следващото стъпало.

Едно по едно.

Отне й около минута. Айк се наведе над седалките и отвори пътническата врата. Бет се намести вътре и му се ухили.

— О, боже мой — каза тя. — Тук мирише като в рая. Купил си свинско бао!

В този случай ги нямаше обичайните възражения покрай преместването на мъртво тяло предимно защото беше очевидно, че това не беше мястото на престъплението. Обаждането до 911 беше направено призори, когато все още беше тъмно под големите, масивни, надвиснали скали, които се бяха появили преди еони в пясъците под ресторанта „Клиф Хауз". Джон Морган, шестдесет и четири годишният рибар, който се беше обадил, първо си помислил, че водата е изхвърлила тюлен, но дори отдалеч цветът на нещото не му се сторил нормален, затова се приближил и установил, че става въпрос за човек, по когото все още били останали останки от дрехи — риза с дълги ръкави и каки панталони.

Техниците бяха извадили тялото от водата и го бяха оставили на пясъка. Айк и Бет стояха точно до него с ръце в джобовете и оглеждаха нараняванията му. Обувките и чорапите на мъжа ги нямаше, както и по-голямата част от левия му крак, от ръцете и лицето. Носеше брачна халка, която някак си беше пощадена от случилото се. Левият палец също изглеждаше в добро състояние, което означаваше, че могат да свалят отпечатъци и да се опитат да го идентифицират.

Бос, с обувките си от алигатор в ръка, Ленард Фаро — винаги добре облеченият шеф на криминолозите — дойде при инспекторите от отдел „Убийства", поздрави ги с „Добро утро" и им съобщи, че ще се връща в службата. Каза, че му е много студено и че няма какво повече да свърши на това място. Според него предвид състоянието, в което се намираше тялото, жертвата беше прекарала във водата поне два дни, вероятно и повече.

— Някаква идея какво го е убило? — попита Бет. — Удавил ли се е?

— Не сме ли ви уведомили? — учуди се Фаро. — Извинявам се за това. Възможно е да се е удавил. Аутопсията ще отговори на този въпрос, но едва ли има някакво значение, тъй като, ако се е удавил, то го е сторил, след като е бил застрелян в гърдите. — Приближиха се до тялото и шефът на криминолозите посочи към перфектен кръгъл отвор от дясната страна на лявото зърно на мъжа. — Ще е чудо, ако куршумът е пропуснал сърцето — каза той. — На гърба има доста чиста изходна рана, вероятно говорим за облечен куршум, а не за такъв с кух връх. Моето предположение е девет милиметра или четиридесети калибър.

— Някой докладвал ли е за изчезнали лица? — попита Айк. Фаро поклати глава.

— Не съм чул. Реших, че трябва да оставим това на вас.

— Някой ще забележи, че го няма — отвърна Бет. — Особено ако е женен все още.

— Скоро ще разберем. Отпечатъците му… Бет кимна.

— Разбрах те.

— Така. — Фаро замени сприхавия си тон със съчувствен. — Как си, инспектор Тъли? Доста път е дотук в този пясък.

— А трябва и да се връщам — отвърна Бет. — Но съм добре, макар и все още малко схваната. До Коледа трябва да мога да танцувам.

— Говори за следващата Коледа — намеси се Айк.

— Това няма значение — отвърна Фаро. — Радвам се да те видя наоколо. Чух, че си била доста близо.

Бет сви рамене.

— Винаги така казват, когато има много кръв. Тя заблуждава хората. Благодаря ти за загрижеността. В интерес на истината, аз бях една от късметлиите.

— Може и така да погледнеш на нещата — отвърна Фаро.

— Със сигурност извадих късмет. — Бет хвърли последен поглед на тялото. — Ще се заемаме за работа, Лен. Пожелавам ти приятен ден.

— На вас също.

Айк и Бет тръгнаха да се връщат през сухия пясък към колата си и на половината път мъжът каза:

— Знаеш ли кое е другото нещо, което заблуждава хората? Когато има много кръв и така нататък?

— Кое?

— Артериалното кървене. Бликането на кръвта. Хората се заблуждават и смятат, че е сериозно.

— Виж, на кого му пука за подробностите? Нека те съжаляват.

— Но ние не искаме това, нали? Бет го изгледа косо.

— Няма да отговоря на този въпрос. О, между другото…

— Кажи.

— Няма да е следващата Коледа, а ще е тази. За танцуването, имам предвид.

Когато се върнаха в центъра, провериха списъка на изчезналите лица. Никой не търсеше мъж на тази възраст.

Три часа по-късно пристигнаха отпечатъците с положителна идентификация. Жертвата се казваше Питър Аш, адвокат от кантората „Майър, Елдридж и Клайн", чиито офиси бяха в „Ембаркадеро Две".

Бет беше седнала на бюрото си в отворения офис на четвъртия етаж на Съдебната палата. Пръстите й летяха по клавиатурата и когато спряха, тя се намръщи. Вероятно беше издала някакъв несъзнателен звук, защото партньорът й вдигна поглед от бюрото си, което се намираше срещу нейното.

— Какво има, партньоре? — попита я той.

— Странна работа. Този тип Питър Аш е липсвал най-малко два, може би дори три-четири дни, нали?

— Да.

— Добре, работи на постоянна работа. Шофьорската му книжка твърди, че е местен. Така ли никой не се сети да забележи, коментира или заинтересува от липсата му през последните няколко дни?

Айк сви рамене.

— Може би е трябвало да пътува. Може би често е изчезвал и хората, които го познават, не са се тревожили. Може би никой не е искал да се паникьосва и са изчаквали да минат още няколко дена, преди да съобщят за изчезването му.

— Може би.

— Точно това казах. Даже три пъти. Вероятно мога да измисля още варианти, ако ми дадеш тридесет секунди.

— Сигурна съм, че можеш. Всичките ти предположения са логични, но въпреки това се съмнявам в тях. Междувременно трябва да посетим къщата, в която живее. В която е живял.

— Имах предчувствие, че ще кажеш точно това.

— Четеш ми мислите — отвърна Бет. — Затова сме толкова добър екип.

— Предполагам, че не можем да оставим тази работа на професионалистите. Да им позволим също така да съобщят лошите новини.

— Ние сме професионалистите, Айк.

— Знаех, че ще кажеш и това.

— Хайде — прикани го партньорката му. — Имаме адреса на Аш. Да се размърдаме.

— Сега ли?

— Кога предлагаш?

— О, не знам. Например, след като получим заповед? Бет се намръщи.

— Кой е съдията, който отговаря за заповедите днес? Сомърс?

— Мисля, че да.

— Виж, дори да се е върнал от обяд, което ми се струва малко вероятно, и дори да е трезвен, което е напълно невъзможно, искаме ли да си изгубим целия следобед в съдебната му зала, докато се измори да играе на видеоигрите си и благоволи да ни обърне внимание?

— Май не искаме.

— Правилен отговор. Не искаме. Съдиите се сменят в шест часа. Нека сега отидем на адреса да поразпитаме и да се надяваме, че следващият дежурен няма да ни изгуби времето като Сомърс.

Според шофьорската книжка на Питър Аш настоящият му адрес беше апартамент номер 4 на втория етаж на триетажна сграда с шест жилища на „Гроув" и „Масоник" в сянката на Санфранциския университет. Когато влязоха в квартала, двамата инспектори се усъмниха, че това може да бъде постоянното жилище на един известен и уважаван адвокат, но въпреки това позвъниха на външния звънец и зачакаха на стълбите. Не получиха отговор и тъкмо щяха да се връщат в колата си, когато доста навлечено момиче с раница спря пред тях. То извади връзка с ключове и отстъпи назад, сякаш двамата възрастни със сериозни лица представляваха някаква заплаха за нея.

— Мога ли да ви помогна? — попита колебливо тя.

Бет я дари с лека усмивка, бръкна в дамската си чанта и извади от нея документите си.

— Може би ще можете. Ние сме полицейски инспектори, търсим Питър Аш от номер четири. Той живее тук, нали?

— Питър? Да. Не е ли на работа по това време? Какво е направил? Загазил ли е?

Без да удостоява въпросите на момичето с отговори, Бет попита:

— Имате ли нещо против да ни кажете вашето име, моля?

— Разбира се, че не. Моника Дейли. — Тя посочи към пощенските кутии. — Живея в номер едно.

— Добре ли познавате господин Аш, Моника?

— Не точно. Имам предвид, че винаги се поздравяваме, но не се събираме заедно или нещо такова.

— Ние?

— Останалите от нас. В цялата сграда живеят студенти. Той е един вид стар и страни от нас, сещате се. Но иначе изглежда доста свестен. Купува на някои от момчетата, ако го помолят.

— Купува? — учуди се Айк.

— Сещате се — отвърна Моника, — бира и разни работи. Алкохол. Не всички тук имат двадесет и една. Но е готин, няма проблем с тези неща.

— Със закона ли имате предвид? — попита Айк. Момичето се засмя.

— Е, поне с този закон.

— От колко време живее тук? — попита Бет.

— Наистина не знам. Откакто се нанесох, сме съседи, но става въпрос само за няколко месеца. Какво е направил? Защо искате да говорите с него?

Оказа се, че Моника Дейли е единствената студентка, която си беше у дома в сградата на „Гроув Стрийт" в средата на деня. Без заповед за обиск нямаше как да претърсят апартамента на жертвата. Поне не днес.

Бет се обади в службата, където я уведомиха, че са намерили предишния адрес на Питър Аш, на който беше живял, преди да се премести на „Гроув Стрийт". Разбира се, трябваше предварително да проверят за стари адреси, преди да тръгнат да разпитват, както и да отидат при съдия Сомърс, за да вземат заповед за обиск, дори това да означаваше да чакат. За съжаление, както при всяко ново убийство, винаги бързаха. Бездруго беше минало достатъчно време от извършването на престъплението, а едно от основните неписани правила в тяхната професия гласеше, че шансовете да намерят нечий убиец се свеждаха до нулата, след като минеха два дни.

Движението, дори в грешната посока, понякога водеше до прогрес.

Бившето жилище на Питър Аш се оказа огромна, тъмнокафява, едноетажна къща на „Палома Драйв" в квартал „Сейнт Франсис Ууд". Мъжът беше живял тук седемнадесет години, преди да се премести. Двамата инспектори бяха наясно, че това беше достатъчно ясен знак, че Питър Аш или се беше развел, или беше в процес да се разведе.

Отбиха на широката улица и паркираха точно пред адреса. Към къщата водеше пътека от плочи — от едната й страна имаше увехнали слабоноги и теменуги, а от другата ниска, но обрасла ограда. Голямата морава видимо не беше косена от няколко седмици. Още знаци за разклатен брак.

Преди да стигнат до предната врата, чуха работеща прахосмукачка отвътре. Айк изчака Бет, която се движеше по-бавно, да го настигне. Тя му кимна и той натисна звънеца. Разнесе се плътен гонг и електроуредът затихна. След миг вратата се отвори с около петнадесетина сантиметра, докато веригата не я спря.

— Да? Мога ли да ви помогна?

Айк пое инициативата и размаха документите си.

— Ние сме инспектори от полицията. Вие ли сте госпожа Аш?

— Не. Вече съм Джил Корбин, но Питър Аш беше мой съпруг. Още е, докато не мине разводът. Той добре ли е? — Въпреки че вратата им пречеше, успяха да видят как жената сложи ръка на сърцето си. — О, боже мой. Казахте „полиция"? Мъртъв ли е? Мъртъв е, нали?

— Опасявам се, че да — отвърна внимателно Айк. — Много съжаляваме.

На Бет, която стоеше зад партньора си, й направи впечатление, че Джил веднага предположи, че съпругът й е мъртъв, а не ранен, нападнат или нещо подобно.

Жената се намираше от другата страна на вратата и издаваше скимтящи звуци — инспекторката си напомни, че подобни моменти бяха най-неприятната част от работата й. След няколко секунди попита:

— Джил… Госпожице Корбин… може ли да влезем за малко? — Надяваше се присъствието им да отвлече вниманието на тъгуващата и да й помогне до преодолее тези първи ужасни мигове по-леко.

Вратата се затвори и веригата изтрака. Отвори се отново, този път изцяло.

Джил беше средна на ръст и на телосложение жена. Черната й коса стигаше до раменете. При нормални обстоятелства щеше да е красива — имаше хубава кожа и правилни черти, но двете й очи и горната част на носа й бяха подути и сини, сякаш някой я беше ступвал доста сериозно през изминалите няколко дни. Тя отстъпи назад от вратата, държеше дясната си ръка до устата в някаква подобна на карикатура проява на скръб.

Безмълвна тъга.

Прахосмукачката стоеше изправена на дюшемето точно под арката, водеща към огромната дневна, която в момента беше добре осветена от студеното следобедно слънце, проникващо през панорамния прозорец.

Бет затвори вратата след себе си.

Джил не промълвяваше нищо, но както вървеше, изведнъж се обърна. Направи няколко крачки в дневната, след което се разположи в един фотьойл. Бет и Айк седнаха на дивана срещу нея.

Джил носеше избелели сини дънки, бели гуменки и кафяв суитчър на Санфранциския университет, чиито ръкави бяха навити до лактите й. Най-накрая успя да насочи вниманието си към инспекторите. Създаваше впечатлението, че премисля нещо в главата си, след което попита Бет:

— Какво се е случило с него? Ще ми кажете ли?

— Все още не сме получили доклада на патолога, но работим по версията, че някой го е убил.

— Какво имате предвид? Да не казвате, че е жертва на убийство?

— Не знаем още — отвърна инспекторката. — Поне не със сигурност. Тялото беше на брега, но е възможно да е бил наранен, преди да се озове във водата.

— Злополука ли е било? О, боже мой, мислите ли, че може да се е самоубил?

— Не е изключено — отвърна Бет. — Защо? Смятате ли, че е имал самоубийствени наклонности?

Джил погледна Айк, след което отново върна вниманието си на инспекторката. Сякаш се чудеше защо тези полицейски служители се намираха в къщата й. Пое си дълбоко въздух, ръцете й бяха сключени на скута й, и издиша. Изражението на лицето й беше напълно празно.

— Джил — прикани я Бет. Жената погледна инспекторката.

— Наистина ли е мъртъв? Значи това е краят. — Вдигна ръце към челото си и ги притисна към него.

— Краят? — не разбра Айк. — Краят на… Джил свали ръце от лицето си.

— Всичко. Всяко едно нещо. На нас. — Жената отново срещна погледа на Бет и овладя гласа си. — Не мога да повярвам. Питър е мъртъв? Ей така. Това ли е?

Инспекторката кимна и отговори:

— Съжалявам.

— Споменахте, че е възможно да се е самоубил — напомни Айк. — Мислите ли, че е бил способен на подобно нещо?

Джил поклати глава.

— Наистина вече не знам на какво беше способен.

— Какво имате предвид? — попита Айк.

— Трудно ми е да ви го обясня. Знам, че ще ви прозвучи малко странно, но започнахме да имаме проблеми, когато се промени.

— Как се промени? — попита Бет.

— По всеки възможен начин. Сякаш една сутрин се събуди и вече не беше той, а напълно различен човек. На единия ден беше добър съпруг, баща и адвокат, а на следващия вече не.

Айк се наведе напред на дивана.

— Кога се случи това?

Джил сбърчи лице в опит да си спомни.

— Мисля, че беше миналия май. По времето на терористичната атака.

— Свързано ли е по някакъв начин с нея? — попита Бет.

— Не, не мисля. Не мога да си представя по какъв начин би му повлияла. А и промяната започна преди нея, сигурна съм, но не много преди нея. След това всичко просто излезе от контрол.

— Бихте ли били по-конкретна? — поинтересува се Айк.

— Като за начало пиенето. След което — жената млъкна за миг, преди да продължи: — всички онези жени.

— Изневерявал ви е? — попита Бет. Джил поклати глава и стисна устни.

— Не знам дали мога да ги нарека изневери. Не мисля, че е имал сериозна връзка с някоя от онези жени, макар че може и да греша. Просто започна да се вижда с други. Напиваше се и отиваше някъде с тях. Нямам никаква представа защо го правеше. Важното е, че всичко изглеждаше перфектно, между всички нас, имахме нормален живот, а после това… това започна и само след месец той стана още по-непредвидим, по-ирационален и накрая просто си опакова някои неща и ни каза, че се изнася.

— Не смятате, че това има нещо общо с терористичния акт? — попита Бет.

— Нямам представа. Знам само, че той опропасти живота на много хора. Може би атаката направи лошите неща още по-лоши. Просто нямам представа. Нищо не ми се струва същото оттогава. Сан Франциско е малък град. Всички мои познати са били на мястото на събитията, били са ранени или познават някого, който е бил ранен. Светът на всички ни вече не е същият. Сякаш всичко, което съм знаела за хората, е било лъжа. Като да разбереш, че съпругът ти ти изневерява. Започваш да се съмняваш във всичко, което си мислиш, че знаеш. — Джил махна с ръка пред лицето си. — Не знам какво говоря. Нищо няма смисъл. Вероятно често се натъквате на такива като мен.

Бет кимна уклончиво. Айк попита:

— Съпругът ви се изнесе през юни, така ли?

— На десети. Просто си отиде. Инспекторката отново намери сили да проговори:

— Виждали ли сте го оттогава? Джил кимна.

— Исках да отидем на семеен консултант и в началото Питър се съгласи, но не се получи. Той просто не искаше да работим върху проблемите си. Каза, че сме дотук с живота, който… който сме имали, и след три сеанса ми заяви, че всичко е загуба на време и повече няма да идва.

— Тогава ли спряхте да се срещате? — попита Айк.

— Не съм го виждала от два месеца. Последният път беше на рождения ден на синовете ни. Който беше поредното бедствие, вероятно най-лошото.

— Извинете — каза Айк. — Рожденият ден на синовете ви? За двама ли говорим?

— Двама. Рождените им дни са на една и съща дата. 16 септември. Близнаци са, навършиха деветнадесет. Ерик и Тайлър.

Добри момчета са, макар че цялата тази работа с баща им наистина им обърка главите. А сега и с това… — жената погледна жално към инспекторите — няма връщане назад, нали? След моментно мълчание Айк наруши тишината:

— Какво се случи на рождения ден? Джил се подвоуми секунда-две.

— Кратката версия е, че Питър се беше напил и беше решил, че денят е чудесен да дойде у дома и да поговори приятелски с всички нас. Изглежда, си мислеше, че можем да продължим напред и да забравим, че някога сме били семейство, и тъй като той нямаше лоши чувства, ние също не трябваше да имаме. Просто не се получи цялото това семейно събиране, но се наложи всички да го изтърпим.

— Какво стана? — попита Бет.

— Както вероятно вече сте се сетили, не мина много добре. Питър се беше впуснал в абсурдни обяснения, с които се опитваше да ни накара да разберем, че в действителност не ни е изоставил и бла-бла-бла, когато Ерик побесня и буквално му се нахвърли… не че Питър не си го заслужаваше, но картината не беше много приятна. Наложи се двамата с Тайлър да ги разтървем — целите бяха в кръв. Всичко това беше изключително неприятно.

— Много съжалявам — отвърна инспекторката. — Сигурно ви е било много трудно.

— Не знам какво се случи. Просто се превърна в ужасен човек.

— Къде са момчетата ви сега? — попита Айк.

— На училище. Ерик в Калифорнийския, а Тайлър в Щатския. О, боже мой, как ще им кажа за баща им? Бедните деца. — Джил внезапно стана и избърса длани в дънките си. — Трябва да им се обадя. Не мога да позволя да чуят това по новините или да го прочетат във вестника.

Инспекторите също станаха. Тръгнаха към вратата и когато стигнаха до нея, Бет се пресегна към дръжката, но спря и се обърна.

— Имам още един последен въпрос, ако нямате нищо против, Джил. Моля ви, не се обиждайте, но какво се е случило с лицето ви?

— Лицето ми…? — Жената докосна с длани бузите си. — О! — Като че ли издиша от облекчение. — Миналата седмица бях на ринопластика. Оправях си носа. И очите. Смятах, че вече не съм достатъчно красива за Питър… затова, ако променях външния си вид… — Раменете й увиснаха и за момент заприлича на петнадесетгодишна. — Голяма съм глупачка — каза тя. — Глупава и суетна. Съжалявам, но трябва да се обадя на момчетата.

— Разбира се — отвърна Бет. — Повече няма да ви безпокоим. Преди да им се обадите, може ли да ни дадете мобилния телефон на Питър? Ще се наложи да го проверим, за да разберем къде и с кого е бил в нощта, когато е умрял.

— Какво мислиш? — попита Бет, когато се качиха в колата. Двамата с Айк бяха партньори от повече от две години, затова нямаше нужда да му обяснява какво има предвид.

— От едно до десет — отвърна той, — като десет е абсолютно сигурно, че го е направила, й давам две, може би дори едно. В интерес на истината, е възможно даже да е нула.

— Някога имали ли сме нула? Не си спомням такава.

— Не мисля, че сме имали. Ще си изям значката, ако се окаже, че тази жена го е убила. Тотално я изненадахме. Тя нямаше представа.

— Съгласна съм.

— Нямам нищо против обаче да поговоря с момчетата й преди нея.

— Да. Но няма как да стане. — Бет задъвка бузата си за момент. — Както вероятно вече си се сетил, синът в Калифорнийския — Ерик — е по-близо до баща си, на един автобус разстояние. Плюс това е синът, който му се е нахвърлил. Да нападнеш баща си, не е малка работа.

Айк я изгледа с ухилена физиономия.

— Ерик от Калифорнийския е синът, нападнал баща си. Как ги помниш тези неща? Да не си детектив или нещо подобно? Интересно ми е да разбера дали Ерик има оръжие, кола или поне едно от двете.

— Сигурна съм, че ще се наложи да разберем.

— Плюс това няма да е лошо да определим точното време на смъртта.

— Плюс това, да. Ще е чудесно, ако успеем да го сторим. Пътуваха в мълчание — една пресечка, втора. Спряха пред знак „Стоп" и стояха на него шест-седем секунди. Доста дълго време.

— Добре, предавам се. Какво? — попита най-накрая Бет.

— Какво „какво"?

— Каквото там обмисляш. Искаш ли аз да карам, за да можеш да помислиш на спокойствие? — Хей. Справям се чудесно и така. — Айк погледна наляво, надясно и отби в пресечката. — Какво смяташ се е случило, че да се промени толкова много?

— Бих заложила на някоя жена, Айк. Мисля, че е имал приятелка.

— Очевидно, поне според Джил е имал повече от една.

— Не можем да сме сигурни в това. Възможно е само една да е отговорна за промяната му.

— От друга страна, напускането на семейното гнездо може да го е освободило. Смяташ ли, че всичко това има нещо общо с терористичния акт?

Бет обмисли възможността и сви устни.

— Онези кучи синове. — Помисли върху случилото се отпреди няколко месеца, но побърза да изгони мисълта, която се зароди в главата й. — Не изключвам нищо, което е свързано с реакциите на хората през онзи ден. Но Джил каза, че всичко е започнало преди това. Не че не е възможно атаката да е влошила нещата… — Млъкна за миг. — Мога да си обясня пиенето.

Особено след като се е намирал близо до мястото на събитията или във Фери Билдинг. Фирмата му е на „Ембаркадеро Две", точно от другата страна на улицата. Възможно е да е бил там.

— И това го е накарало да превърти?

— Ако се е намирал на ръба, възможно е да е бил побутнат лекичко. Нека ти кажа нещо — ако не бях чудовищно силна жена, която се опитва да отгледа суперчувствителна дъщеря съвсем сама, можеше да се превърна в алкохоличка. Или наркоманка, пристрастена към оксиконтина.

— Не мисля. Не и ти, при никакви обстоятелства.

— Благодаря ти за доверието в мен. Но не бях спала шест седмици. Не само заради физическата болка. Така че да, мога да си представя Питър Аш да започне да се държи странно след терористичната атака, особено ако се е намирал близо до случилото се. В интерес на истината, бих била изумена, ако не му е повлияла по никакъв начин. В случая Аш е започнал да се държи странно, което вероятно е спомогнало да бъде убит.

— Мислиш ли?

— Честно казано, нямам никаква представа, Айк. Доколкото знаем, напълно е възможно да е бил убит по време на уличен обир и захвърлен в океана.

Партньорът й я изгледа скептично.

— И на мен не ми е любимото предположение — заяви Бет. — Защото, ако няма никаква връзка между Аш и онзи, който го е убил, няма да разрешим случая. Все едно ще е да разберем кои са били шибаните терористи по хората, които убиха. Затова, ако смятаме въобще да правим нещо, трябва да предположим, че е съществувала връзка между Питър и убиеца му. Ако наистина е станал жертва на случилото се в онзи ден във Фери Билдинг, ще ти призная нещо.

— Какво?

— Има пълното ми внимание.

13

Единственият куршум, който беше улучил Кейт, беше минал през тялото й, като пропусна на сантиметри сърцето и гръбнака й, но проби левия й дроб и той колабира. След първоначалното вътрешно почистване се появиха сериозни медицински проблеми с устойчивостта й към някои от стандартните антибиотици, които използваха. Четири дни след атаката се наложи да я преместят в интензивното с ужасната прогноза, че смъртта й е близо. Тъй като лошите неща не идваха сами, Кейт разви пневмония в пострадалия дроб, която някак си се прехвърли и на здравия. Нараняванията и усложненията й направиха наложителна употребата на обдишваща машина. Тя остана в интензивното още две седмици. През това време на два пъти умира, но и двата пъти успяваха да я върнат сред живите.

След това като по чудо лечението даде резултат. На 1 юли Рон дойде, взе я и я отведе в дома им на „Вашингтон Стрийт", където беше предимно прикована към леглото, но поне можеше да става и да ходи сама до тоалетната. С физиотерапията подвижността й се завръщаше с всеки изминал ден. Ако нямаше повече усложнения, мнението на специалистите беше, че след два месеца ще може да се завърне към нормалния си начин на живот.

За момента това беше положението. Кейт беше започнала да се възстановява физически.

Не можеше да се каже обаче, че останалата част от семейството й можеше да се върне към нормалното. Рон, Ейдън и Джейни се отнасяха с огромна грижа и внимание към нея, но нещо в отношението им я караше да се чувства като инвалид, а не като съпруга и майка. Бяха минали три месеца — вече беше октомври, откакто се излекува физически, но двамата с Рон все още не бяха възобновили любовния си живот.

Сега, ден след като тялото на Питър беше намерено под „Клиф Хауз", Кейт седеше на кухненската маса, пиеше кафе и четеше „Кроникъл". Децата изядоха послушно здравословната си закуска в характерната за последните месеци атмосфера на изнервено спокойствие, която цареше в къщата. Те я целунаха, събраха учебниците си, взеха си раниците и тръгнаха за училище.

Откакто Кейт започна отново да се движи, Рон стоеше горе, докато тя и децата закусваха долу — това се беше превърнало в някакъв негов ритуал. Слизаше няколко минути преди да тръгне за работа, и пиеше чаша кафе с нея. Само дето я пиеше бързо и нахвърляше къщните задачи по своя организиран, мил, разумен и резервиран начин.

Докато го чакаше да слезе днес, видя новината за Питър на първа страница на вестника и коремът й се сви. Помисли си, че може да повърне.

Домашният им телефон звънна и Кейт стана, за да го вдигне, но осъзна, че Рон вече беше вдигнал онзи в спалнята им. Чу приглушения му глас да се носи из къщата.

Кейт се върна на стола си, взе чашата с кафе и отпи от нея. Сгъна вестника и го избута в средата на масата. Потърка белега, който й беше останал от куршума.

Рон все още говореше по телефона, но не можеше да разбере какво казва. Когато думите секнаха, чу стъпките му по стълбите и след малко самият той се появи в кухнята.

— Кой беше? — попита Кейт с фалшива веселост.

— Джеф — отвърна съпругът й и погледна вестника. — Сподели ужасни новини. Вероятно вече си прочела за тях. Изглежда, някой е убил Питър Аш.

Кейт преглътна.

— Видях. Не е за вярване.

— Наистина не е. — Рон посочи плота. — Нека си сипя едно кафе.

— Искаш ли нещо за закуска? Все още има бекон и английски мъфини.

— Не, благодаря. Само кафе.

Рон си напълни чашата и остана на място до кафе машината, двете му ръце бяха опрени в плота.

— Добре ли си? — попита Кейт.

Съпругът й въздъхна тежко и се обърна, изчака още секунда, след което отиде до масата и седна.

— Планирала ли си нещо специално за тази сутрин?

— Само обичайните задачи. Физиотерапия и пазаруване за вечеря. Защо?

— Просто си помислих… — започна Рон, но млъкна и я погледна — тялото му сякаш беше замръзнало. — Мисля, че трябва да поговорим.

Рон си беше сложил онова, което Кейт наричаше смелото му лице.

То представляваше нещо средно между разумна усмивка и сърдита гримаса и предвещаваше края на емоционалното му сдържане. Когато Ейдън беше катастрофирал на дванадесет, Рон й беше съобщил новините със смелото си лице. Същото беше сторил, когато онези копелета от предната му фирма „Крендъл и Дод" го уволниха след рождения ден на Джейни около коледната ваканция. И отново, когато й каза, че повече няма да представя „Текей".

Рон обви с длани чашата си, а погледът му се рееше из помещението. Той прочисти гърлото си и най-накрая я погледна.

— Първо на първо, искам да си наясно, че те обичам. Всички те обичаме. Без значение какво ще се случи, това няма да се промени. Всички се опитваме да се справим със ситуацията по свой собствен начин, да я осмислим и да разберем за какво става въпрос.

Кейт килна глава на една страна като любопитна птичка.

— Нямам представа за какво говориш, Рон.

Съпругът й кимна, сякаш това беше отговорът, който очакваше, след което продължи:

— Знам, Кейт — заяви той. — Не разбираш ли? Знам. Няма да се изненадам, ако и децата са се досетили.

Тя стисна зъби и го погледна.

— Не всичко — продължи Рон, — може би само малка част, но основните факти са ясни.

— Факти — пренебрежително повтори Кейт.

— Не че съм си пъхал носа, с цел да открия нещо. Но след като влезе в болницата, някой трябваше да плаща сметките, а кой друг, освен мен? Някой трябваше да чете и пощата.

Кейт повъртя чашата си, без да отлепя поглед от нея. Завъртя я на четвърт оборот. После обратно.

— Получих запитване дали си удовлетворена — продължи Рон — от престоя си в „Меридиън". Проверих датата, в която беше излязла сметката. С малко ровене попаднах и на такси за използването на „Юбер" коли. Бутилка „Сребърен дъб". Върнах се назад и проверих графиците ни, мислех си, че съм забравил нещо или че сме настанили някого от старите ти приятели в този хотел.

— Не беше…

Рон вдигна ръка, за да я спре.

— Моля те. Нека довърша. Може би щях да забравя всичко това, ако нещата не станаха малко налудничави, когато разбрахме, че може да не оцелееш. Имаше и нещо друго, което тревожеше децата — тримата обсъждахме сериозни теми, докато ти беше в интензивното — живота и смъртта, както вероятно вече си се сетила. Както и да е, знаеш, че двамата имат това възвишено морално чувство…

— Да.

— Помниш ли дните, в които Ейдън не ходи на училище през миналия май? Той не просто се е крил някъде. Ходил е на „Ембаркадеро" — сещаш се, кея, ресторантите и познай къде другаде? Фери Билдинг. Кулите. И е видял жена, която прилича на майка му, да влиза в „Меридиън". Ейдън никога не те бил виждал облечена по този начин преди — по негови думи като проститутка. Тъй като нямал какво друго да прави, те проследил и видял, че наемаш стая.

— Ейдън ли ти каза всичко това? Не ти ли сподели какво си е помислил, че търся там?

— Не знаел. Двамата с Джейни не успели да измислят причина. Затова те прикрих.

— Как?

Рон стисна десния си юмрук на масата. Ръката му се разтрепери леко. Челюстта му се стегна.

— Казах му, че понякога разпускаш по този начин — като отиваш в някой хотел, спа център или другаде просто за да разчупиш рутината у дома. Щом си ходила в „Меридиън" онзи ден, това е била причината. Двамата повярваха. Но разбира се, аз знаех, че това не е истина. Знаех, че си отишла, за да се видиш с някого, макар че нямах представа с кого.

Кейт стоеше неподвижна като статуя, ръцете й все още бяха увити около чашата й.

Рон й кимна, умората струеше от всяка пора на тялото му. Беше успял да потисне гнева си.

— Няколко дни по-късно, когато всички отидохме в болницата, за да те видим — все още не беше в съзнание, пред вратата на стаята ти се засякохме с мъж, който ми се стори познат. Оказа се, че е Питър Аш. Очевидно се засрами, че се натъкна на нас, и побърза да ни излъже с някаква история, че дошъл на посещение при някого другиго, но видял името ти на вратата и си го спомнил от онази вечер при Джеф. Колкото и нелепо да звучеше оправданието му, то ме накара да навържа нещата, а смятам, че брилянтните ни деца успяха да сторят същото. Нямаше нужда да обсъждаме темата. Просто бяхме разбрали. И тримата.

— Това не са много сериозни доказателства, на базата, на които да си правиш подобни заключения, Рон.

— Не? Може би не са. — Съпругът й въздъхна и продължи: — Само за протокола искам да кажа, че когато Питър си тръгна онази нощ, сестрата ми каза, че е идвал да те вижда още няколко пъти — от самото начало на приемането ти. Впоследствие проверих къде се намира кантората му и се оказа, че е на двеста метра от „Меридиън". — Рон махна с ръка. — Но това също не е толкова важно. Не искам да споря с теб по темата, Кейт. Знам какво знам.

— Това не означава…

— Достатъчно, Кейт. Става ли? Достатъчно. Казвам ти всичко това, за да разбереш защо децата са дистанцирани и защо тегне напрежение между нас. Аз също не съм тук през цялото време, защото това е един нов свят, в който всички живеем, и се опитваме да се настроим към него.

— Ами ако предположенията ти не са правилни? Ами ако…? Рон удари масата с длан.

— Обадих му се, Кейт. Попитах го.

— Какво каза той?

— Че вината не била негова. Че ти си му се обадила… Кейт заби поглед надолу към ръцете си.

— Лъжец — изсъска тя. — Шибан лъжец. Сякаш… — Вдигна поглед и погледна съпруга си в очите. — Не се случи това. Просто…

— Няма значение — отвърна Рон. — Не искам подробности. Не желая да ги научавам. Онова, което ме интересува, е дали вече мога да имам доверие на обичната си, вярна съпруга.

— Сега, след като е мъртъв… — Кейт млъкна за миг — смяташ, че може да имам нещо общо с убийството му?

Рон се изправи в стола си, сякаш беше ударен от ток.

— Не съм казал това.

— Но мисълта те гложди.

— Не говори така, Кейт. Тук съм с теб, независимо какво си направила. Онова, което казах в началото на разговора ни, е истина. Обичам те. Искам да съм с теб. Искам семейството ни да остане заедно.

В погледа й се прокрадна гняв.

— Готов си да ми простиш, така ли? Това ли искаш да ми кажеш? Веднага, след като си призная, че съм била лошо момиче?

— Не се дръж така, Кейт. Знаеш ли аз как се чувствам?

— Ясно ми е как се чувстваш, Рон. Сгрешила съм, а ти ще ми простиш и няма да ме наказваш.

— Всъщност не, Кейт. Това би било доста снизходително от моя страна, нали? Самият аз съм правил някои сериозни грешки. Някои шибани грешки. Никой не се съревновава тук. Просто исках да знаеш, че съм на твоя страна. Никога не съм преставал да бъда.

Най-накрая Кейт се отпусна в стола си и разтри белега в горната част на корема си. В очите й проблеснаха сълзи.

— Каквото и да се е случило, то няма нищо общо с теб, Рон. С чувствата ми към теб.

— Добре. Мога да приема това.

— Нямам нищо общо със смъртта му.

— Разбира се, че нямаш.

— Ще ми се всичко да бъде постарому. — Кейт изпусна дълга въздишка и вдигна очи, за да срещне погледа на съпруга си. — Ще ми се отново да си имаме доверие. — Една сълза си проби път и потече надолу по бузата й, докато не я избърса. — Съжалявам, Рон. Не съм искала да те нараня.

Съпругът й бавно въртеше чашата си.

— Мислех си, че ако се съревновавахме кой е преживял повече болка в последните шест месеца, ти щеше да победиш.

— Не е същото.

— Не е, но е достатъчно близко. Може би просто трябва да забравим всичко. Да кажем, че сме квит. За това исках да поговорим.

— Знаеш ли — започна Кейт, — щеше да е много по-лесно, ако беше някое студенокръвно копеле. Тогава просто щяхме да се разделим и да сложим точка на всичко.

— Не искам това. Ти искаш ли го?

— Не.

— Добре. Нека не говорим повече за това.

14

Бет беше на бюрото си в службата. Девет часът минаваше и Айк беше звъннал, за да я предупреди, че ще закъснее. Шестгодишната му дъщеря Хедър имаше 39 градуса температура, затова той каза на Бет, че може да не се появи скоро в отдела. Отговори му да не се притеснява и че ще се справи без него. Прекрати разговора, но телефонът й звънна отново, тя вдигна и чу дълбок мъжки глас:

— Ало? Сержант Бет Тъли ли е на телефона?

— Говори инспектор Тъли.

— Инспектор Тъли, обажда се Алън Шоу. Не знам дали ме помните, но…

— Помня ви, господин Шоу. Как мога да ви помогна?

— Не става въпрос за мен, а за сестра ми, Лори. Не знам дали си спомняте, но тя…

— Господин Шоу. За втори път се съмнявате в паметта ми. Какво ще кажете да пропуснем тази част и да ме запознаете със същественото, а ако има нещо, което не помня, ще ви попитам и вие ще ми отговорите. Какъв е проблемът със сестра ви?

— Мисля, че умира. Анорексията, с която се бореше…

— Това, господин Шоу, не си го спомням. Наистина беше прекалено слаба, но тогава това не ми се стори основният й проблем.

— Е, сега е. Убийството на Франк Риналди беше голям удар за нея, но те мислят — лекарите, които работят с нея, че скорошната терористична атака вероятно я е бутнала от ръба, на който се е намирала. Посттравматичното й разстройство се е влошило през последните две седмици. Тъкмо се върна от клиниката, където успя да качи няколко килограма и да се посъвземе, но като се прибра… както и да е, историята е доста дълга, с две думи, тя ме отряза, когато исках да я видя и да проверя как е, докато накрая не издържах и я посетих в дома й преди два дни. Тя… — гласът на мъжа като че ли се изгуби, но бързо се възвърна. — Тя е много зле, инспектор Тъли. Едва се движи. Прилича на скелет. Казах й, че трябва да се върне обратно в клиниката и да започне да яде по график, но тя ми отговори, че е приключила с това. Най-плашещото е, че според мен е забравила как да яде, и тялото й просто се предава.

— Много съжалявам да чуя всичко това — отвърна Бет. Тя много ясно си спомняше нощта, в която двамата с Алън — господин Шоу — утешаваха Лори Шоу след убийството на любовника й Франк Риналди, — но не съм сигурна какво искате да направя.

— Нали мога да мина на „ти"? В интерес на истината, и аз не знам, но ми свършиха вариантите. Наясно съм, че наистина ти пукаше за нея…

— Така е. Още ми пука.

— Е, добре. Разчитам на това. Имам предвид… онова, което искам да кажа, може да ти прозвучи малко странно — на мен поне ми е странно ей така да ти се обадя, след като не направих нищо последния път.

— Последния път?

— Помниш ли, че имахме среща?

— Да продължим с презумпцията, че помня всичко, става ли?

— Добре. Когато дойдох до вас, ти не беше там.

— Идвал си до нас?

— Имахме среща. Помислих си, че просто искаш да ме разкараш.

Бет стисна толкова силно телефона, че пръстите й побеляха.

По време на лечението си беше мислила много пъти за Алън, но тъй като дните минаваха, а той не се обади, нито се опита да се свърже с нея, го беше отписала.

Мъжът продължи:

— На следващия ден осъзнах, че навярно си била извикана на работа заради терористичната атака, затова реших да ти оставя малко пространство. Но това пространство ставаше все по-голямо и по-голямо и след цели два месеца не успях да събера достатъчно кураж, за да ти се обадя. Струваше ми се прекалено неловко, сякаш се опитвах да се бутам в живота ти, когато ти имаш много по-важни неща за правене. Трябваше просто да вдигна телефона, но така и не го направих. Съжалявам за това.

— Всичко е минало, Алън. Няма значение. Важен е само настоящият момент.

— Сега не става въпрос за мен или за теб и мен. Става въпрос за Лори. Не знам към кого другиго да се обърна. На мен ми се струва, че сестра ми се е предала. Не знам какво да правя с нея, но се страхувам, че ако не измисля нещо бързо, тя ще умре. Във всеки случай смятам, че можеш да й помогнеш много повече, отколкото аз самият. Поне има шанс да те послуша.

Бет не знаеше дали това наистина е така, но не мислеше, че може да пренебрегне отчаяната молба на Алън.

— На същото място ли живее? — попита тя. — Тази сутрин имам малко свободно време, мога да се отбия до тях и да поговорим. Сигурен ли си, че ще е там?

— Въпросът е дали ще успее да стигне до вратата, за да ти отвори.

— Ще й дам достатъчно време.

Хапещият студ не пускаше града от хватката си.

Бет стоеше на слънце на тротоара на „Грийн Стрийт" и чакаше Лори да й отвори вратата. Не носеше ръкавици и след като позвъни, подпря бастуна на бедрото си и духна три пъти в дланите си. Ако Алън не я беше предупредил, че сестра му може да отговори бавно, вероятно вече щеше да натиска звънците на другите живеещи, за да я пуснат в сградата и да отиде да почука на вратата на Лори. От интеркома най-накрая се разнесе слабият глас на младата жена.

— Ало?

— Лори. Бет Тъли е. Сержант Тъли. Чудех се дали можеш да ми отделиш няколко минути?

Не последва отговор за две-три секунди, след което се разнесе вялото:

— За какво?

— Брат ти каза, че може да имаш нужда от малко компания.

— Алън ти се е обадил?

— Тази сутрин.

— Той просто… — Бет чу жената да въздиша. — О, добре. Чу се жужене, вратата изщрака и инспекторката влезе в сградата.

Лори отвори вратата боса. Бет смяташе, че се е подготвила за онова, което щеше да види, но бързо осъзна, че се е лъгала. Алън определено беше подценил състоянието на сестра си. Китките, ръцете и краката й бяха само кокали, както и вратът и лицето й. Косата й, която все още беше дълга, беше изтъняла драстично и като че ли скоро не се беше срещала с четката. Под очите и по челюстта й имаше подутини и жълтеникави петна.

Бет се изуми от гледката и явно не успя да прикрие реакцията си, защото Лори каза:

— Знам, че не изглеждам много добре, но се опитвам да преодолея всичко това. Не е толкова сериозно, колкото си мисли Алън. Искаш ли да влезеш?

— Разбира се.

Лори се отдръпна назад, след което се обърна и тръгна тромаво, сякаш бедрата й не работеха правилно. Горнището на пижамата й на орхидеи висеше като на закачалка на раменете й.

Когато стигна до края на коридора, се отдръпна на една страна и веднага след като Бет се изравни с нея, попита:

— Какво се е случило с теб? Бастунът? Последния път нямаше бастун, нали?

— Не. Нова придобивка е. — Инспекторката се разположи на най-близкия стол. — Кратката версия е, че бях във Фери Бил-динг по време на терористичната атака.

— Шегуваш се. Била си там? Бет кимна.

— Бях една от късметлийките, както се оказа по-късно. Много хора пострадаха по-зле.

— Да, така е. Знам, но просто… не съм подозирала, че някой, когото познавам, е бил там. Сигурно е било ужасно.

— Много. Но най-вече беше странно и изключително неочаквано. Оттогава не ми е добре, когато отида на някое публично място.

— Разбирам те. Въобще не знам дали ще мога да изляза навън.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо се страхуваш да излезеш навън? Не искаш ли да си сред хора? Да се срещаш с приятели?

— Не, не се страхувам да изляза. — Лори сви рамене. — Просто не виждам смисъл да го правя.

— Защо?

— Сещаш се. Защо да излизам, защо да правя разни неща? Имам предвид, че случилото се с Франк беше много лошо, но после онова във Фери Билдинг… хей, ти знаеш повече от мен. Била си там. Какъв е смисълът да ти пука за нещо, когато след миг всичко може да изчезне?

Бет погледна през задните прозорци, северната част на града се простираше през тях чак до брега.

— Лори — каза тя нежно, — яла ли си нещо наскоро? Младата жена поклати раздразнено глава.

— Не бях гладна. Напоследък нямам голям апетит. Май от доста време е така. Не се опитвам да гладувам или нещо подобно, независимо какво си мисли Алън. Нямам анорексия. Но като започна да слушам лекции от рода на това колко много тялото ми иска да яде, и когато наистина го сторя, започвам да се чувствам като прасе.

— Съвсем не приличаш на такова, Лори, даже напротив. Младата жена се засмя невесело.

— Не е така. Не и като започна да ям.

— Та ти не помниш последния път, в който си яла, нали?

— Бях в клиниката… Знам, че там ядох някаква супа. Винаги имаше супа. В интерес на истината, ми втръсна от нея. Но ядох достатъчно, за да достигна необходимото тегло, за да ме изпишат.

— Кога беше това? Кога беше изписана от клиниката?

— Преди четири дни.

— Не си яла оттогава, така ли?

— Не, не е оттогава. Хапнах оризови бисквити, когато се прибрах у дома, и мисля, че изядох повечето от тях. Както и малко кисело мляко. Така че не е вярно, че не съм хапвала нищо.

Бет стана на крака.

— Лори, имаш ли нещо против да поогледам в кухнята ти за малко? Алън се тревожеше, че може би нямаш достатъчно храна. Ще се почувствам по-добре, ако разгледам, и ако се нуждаеш от някакви продукти, мога да отида да ти напазарувам. Междувременно, знаеш ли дали имаш чай? Мога да пийна един и може би малко мед, докато проверявам шкафовете.

— Мисля, че имам. — Лори също стана. — Самата аз нямам нужда от нищо.

— Е, нека видим.

Младата жена сложи чайник с вода, а Бет отвори хладилника, който беше почти празен — имаше само две яйца, кетчуп, горчица, лют сос, соев сос, плесенясало парче чедър, четири малки кисели млека, половин буркан туршия и една глава лук в отделението за зеленчуци. Двата рафта над плота също бяха почти празни. Имаше пакет със спагети, който беше на една трета пълен, три пакета полуготови спагети, консерва с червено цвекло и две консерви риба тон.

— Знаеш ли — започна Бет, — тези полуготови спагети изглеждат чудесно. Тази сутрин не успях да закуся. Когато водата за чая се стопли, можем да си забъркаме две купички с нея. Как ти звучи това?

Може би Бет си въобрази, но Лори обмисли предложението й за миг, преди да поклати глава.

— Наистина не съм гладна — отвърна тя, — но ти си направи. Може да си опитам една лъжица.

Когато спагетите станаха, Бет напълни две купички и бутна едната от тях заедно с вилица и лъжица към Лори.

— Разполагаш ли с личен съветник? — попита тя. — Някой, с когото можеш да поговориш, когато се почувстваш слаба или си в беда?

— Не. Имам предвид, че съществува като вариант. В онази клиника има много хора. Всичките са големи професионалисти. Мястото е добро, ако наистина си болен, ако наистина страдаш от недохранване. Аз нямам такъв проблем.

— Нямаш ли? Каква беше диагнозата им?

— Не, наистина нямам. Разбира се, смятат, че съм прекалено кльощава. Имам предвид, че затова въобще отидох там. Алън мислеше, че имам нужда от лечение и подобни неща. Ако знаеха как ям и колко бързо мога да напълнея, щяха да разберат, че няма от какво да се тревожат. Затова не се нуждая от личен съветник. Освен това услугите им никак не са евтини. Отидох в клиниката, за да може Алън да ми се махне от главата, но нямам нужда от подобно лечение. Добре съм си. — Лори се опита да се усмихне, но не успя и очите й заблестяха. — Добре, признавам си, че още не мога да се оправя от загубата на Франк. И случващото се в целия свят.

— Има ли някой, който идва да те види от време на време? — Бет посочи към купичката на масата. — Една хапка от това няма да те направи дебела, Лори. Можеш да бъдеш сигурна. Защо не хапнеш малко?

Младата жена вдигна лъжицата, топна я в бульона и я докосна до устните си, направи физиономия, когато сръбна едва от него и преглътна.

— Знам, че трябва да се виждам и с други хора — каза Лори и остави лъжицата. — Знам, че не бива така да лентяйствам. Знам, че трябва да излизам по-често. Но наистина не виждам смисъл да го правя. Все пак ти беше там по време на атаката, нали? Трябва да ме разбираш как се чувствам.

Бет нави малко спагети на вилицата си.

— Може би те разбирам донякъде. Но аз имам дъщеря си. Трябва да се грижа за нея.

— Аз нямам никого, за когото да се грижа.

— Какво ще кажеш за брат си?

— Алън? — Лори поклати глава. — Не ме разбирай погрешно, той е добър човек, но въобще няма нужда от мен. Аз съм бреме за него.

— Не останах с такова впечатление тази сутрин. Той наистина е загрижен за теб.

— Да, добре, сигурно си права. Но просто… не мога да ти го обясня.

Бет отново нави спагети на вилицата си и посочи с нея към купичката на Лори.

— Яденето ти ще изстине.

Младата жена въздъхна, взе си вилицата и нави малко спагети на нея. Този път не се намръщи, когато опита от храната. Наведе се над купичката си и отново нави спагети на вилицата си. Поднесе ги до устата си и затвори очи от удоволствие.

— Май съм била по-гладна, отколкото си мислех.

— Явно. — Бет нави още една вилица със спагети. — Какво ще правим с теб, Лори? Да те върна ли отново в клиниката? Все пак, ако погледнеш рационално на положението си, ще се съгласиш, че не можеш да продължаваш по същия начин. Искаш ли да умреш сама в апартамента си?

— Не мисля, че… — Младата жена млъкна, хвана се за главата и я поклати бавно.

Бет я притисна.

— Какво ще кажеш да се върна довечера и да хапнем двете? Мога да купя нещо по път, както и някои основни продукти, с които да заредим празните ти шкафове?

— Не трябва ли да се прибереш при дъщеря си?

— Мога да я взема с мен. Можем да си направим женска вечер. Двете ще си допаднете.

— Сигурна съм в това.

— Добре тогава. Разбрахме се.

15

Мани Майър от „Майър, Елдридж и Клайн" седеше на огромната конферентна маса срещу двамата инспектори в голямата стая със стъклени стени, която гледаше към Фери Билдинг, както и към голяма част от Бей Ериа, окъпан от ярка слънчева светлина. Майър беше шестдесет и четири годишен мъж, едър и пищен, със сребриста грива, която падаше върху ушите му. Създаваше впечатлението за човек, който се смее много, макар че днес не му беше до смях.

Майър беше подпрял ръце на масата и беше преплел пръстите си, приличаше на мъж, който току-що е бил съборен от седлото на коня си и се опитваше да разбере къде се намира.

— Всички тук бяхме наясно, че през последните шест месеца Питър преминава през някакъв труден период, но мисля, че никой не очакваше нещо подобно да се случи.

— Нещо подобно? — учуди се Айк.

— Сещате се. Да стигне дотам, че да иска… да стигне до края.

— Смятате, че сам е отнел живота си? — попита Бет.

— Нека ви попитам, инспектор Тъли. Намерихте ли нещо, което показва, че не е? Направих просто предположение. Когато чух… новините, това беше първото, което ми изникна в ума — че се е застрелял. Да не би да казвате, че не е така?

Бет поклати глава.

— Не и категорично. Все още не сме изключили напълно никой от вариантите. — Запази тона си неутрален, търпелив. Възможно беше, помисли си тя, Майър да е в състояние на шок. Той местеше погледа си от Бет на Айк и обратно.

— Искате да кажете, че е бил убит? Бет кимна.

— Толкова ли ви е трудно да приемете това?

— Че някой би искал да убие Питър? Отговорът ми е „да". Почти невъзможно е. Поне за човек, който го познава.

— Защо смятате така?

Майър обмисли последващите си думи за момент.

— Защото беше такъв… Знам, че може да ви прозвучи малко не на място, но нямаше да е така, ако го познавахте. Той беше изключително очарователен мъж, истински симпатяга. Не мога да повярвам, че е имал враг, още по-малко пък, че някой го е мразел толкова много, че е стигнал дотам да го убие.

— В такъв случай какво ще кажете за всичките неприятности през последните няколко месеца? — попита Айк.

Майър махна с ръка.

— Бракът му се разпадаше и знам, че това го съсипваше. Двамата с Джил продължаваха да си говорят, даже се опитваха да оправят нещата помежду си. Ходеха на семеен консултант.

— Вчера говорихме с нея — сподели Айк. — Разводът е бил неизбежен. Очевидно не са успели да оправят нещата помежду си.

Майър кимна, не можеше да отрече.

— Вероятно сте прави. Но не мислите, че Джил е…?

— Не мислим нищо в момента, сър — отвърна Бет. — Просто разговаряме с хората, които са го познавали, за да видим докъде ще стигнем.

— Има ли някого във фирмата ви, с когото е бил близък? — попита Айк. — Някой, с когото се е виждал извън службата.

— Да. С мен. Членове сме на клуб за дегустация на вино. Събираме се всеки месец. Двамата със съпругата ми излизахме с тях на вечеря, на театър или на кино поне три-четири пъти годишно. Но мога да кажа, че не беше близък само с нас. Питър беше много дружелюбен. Всички го харесваха.

— Какво ще кажете за клиентите му? — попита Бет.

— Точно затова бяха негови клиенти — обясни Майър, — защото бяха влюбени в него.

— Не е имал проблеми, така ли? Недоволни клиенти? Не е губил някое голямо дело? Или нещо подобно? — поинтересува се инспекторката.

Майър поклати глава.

— Нищо, за което да знам, а съм сигурен, че ако имаше, бих научил. Знаете ли, ако искате да сте сигурни в това, трябва да разговаряте със секретарката му, Тереза Болейн. Тя е с Питър, откакто дойде да работи за нас. В интерес на истината, той я доведе със себе си. Ако има някой враждебен клиент, за което се съмнявам, тя ще знае къде да търсите. Мога да я помоля да дойде до две минути, ако нямате повече въпроси към мен.

Мъжът стана, изглеждаше премазан от тъмносиния си костюм на райета, след което погледна първо единия, а после и другия инспектор.

— Такава трагедия. Такава ужасна загуба.

Тереза Болейн не се появи в конферентната зала през следващите няколко минути, защото въобще не беше дошла на работа тази сутрин. Когато Бет и Айк стигнаха до апартамента й в жилищната сграда на „Маркет Стрийт" под „Туин Пийкс", жената отвори вратата още преди да са почукали на нея, и ги покани вътре.

— Прекалено е студено да стоите навън дори и за минута — каза тя.

Въпреки топлото посрещане и приятния тон, Тереза видимо се срина, когато влязоха. Тя беше природно привлекателна млада жена с дълбоки сини очи, руса коса до раменете, хубава кожа и издадени скули, която с минимални усилия можеше да се превърне в истинска красавица. Тази сутрин обаче не беше правила опити в тази посока. Нямаше червило, спирала или друг грим. Носеше грозни бабешки очила.

Тереза ги поведе към плота в средата на кухнята и седна на един от столовете. Пред нея беше отворен днешния „Кро-никъл" и тя погледна към него, след което го избута възможно най-далече от себе си. Нервно потри ръка върху едната си буза, а после и другата. Очите й бяха подути и зачервени.

— Съжалявам — каза тя.

— За какво? — попита Бет. Тереза сви рамене.

— За всичко. Не съм болна, предполагам, че ви е ясно. Просто не можех да изляза днес. — Изражението й подсказваше, че търси одобрение.

— Няма нужда да се извинявате — отвърна Бет. — Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете без предварителна уговорка.

— Така или иначе, нямам какво да правя там, след като Питър го няма…

Айк я прекъсна.

— От тазсутрешния вестник ли научихте? — попита той.

— Не. Снощи една от приятелките ми гледала новините и ми се обади. Не знам дали й повярвах… но после видях…

Дадоха й минутка, за да се успокои. Бет си дръпна един от столовете и се разположи на него.

— Съжалявам — повтори Тереза. — Наистина, просто… не съм очаквала подобно нещо. — Жената си избърса очите.

Айк изглеждаше нетърпелив.

— Кога го видяхте за последно?

Резкият въпрос извади Тереза от унеса й, тя погледна косо инспектора и стисна устни.

— Какъв ден е днес? Четвъртък. Значи в сряда. Не. Вторник. Май беше в понеделник. В понеделник. Единственият ден, в който дойде на работа.

Айк продължи да натиска:

— Целия ден в понеделник ли беше на работа?

— Да. Остана до късно. Макар че си тръгна преди мен. Мога да проверя, но мисля, че беше около четири и половина.

— Някакъв ангажимент ли имаше?

— Поне аз не знам за такъв. Не беше вписан в графика му.

— Във вторник не се появи на работа, така ли?

— Не.

— Това характерно ли беше за него?

— В последно време нямаше нищо характерно в него. Обикновено се появяваше, поне в повечето случаи. Работеше, когато си искаше.

— Не ви ли казваше къде ходи?

— Да, казваше ми през повечето време.

— Имаше ли уговорки за вторник и сряда?

— Да. Във вторник трябваше да отиде на среща в друга кантора, а в сряда да пътува за Лос Анджелис.

— Предполагам, че не е изпълнил никоя от уговорките?

— Не. Нито една от двете.

— Това разтревожи ли ви?

— Разбира се. Не можеше да си позволи да не отиде на срещата във вторник. В сряда вече наистина се разтревожих. Опитах се да му се обадя на мобилния няколко пъти. Не ми отговори, но аз продължавах да си мисля, че просто ще се появи, както правеше обикновено.

— Хрумна ли ви да се обадите в полицията?

— Не, съвсем не.

— Защо?

Тереза сви рамене.

— Защото това се е случвало и преди. Повече от веднъж, в интерес на истината. Той щеше да ме убие, ако се бях обадила на полицията само след два дни отсъствие. Имам предвид, че моята работа беше повече да го покривам и да не привличам вниманието към него, когато се държеше… сещате се, безотговорно. Опитваше се да открие нещо.

Бет реши да се намеси най-накрая.

— Имате ли някаква представа какво е било това нещо? Жената поклати глава.

— Не, той не ми сподели за какво става въпрос.

— Нима това е проблем за вас? — учуди се Айк. — Не му ли прочетохте мислите?

На лицето на Тереза се появи вяла усмивка.

— Ако потърсите думата „юридическа секретарка" в речника, инспекторе — отвърна тя, — ще намерите подробно описание на длъжността.

— Той не ви ли намекна за какво става въпрос? Какво е смятал да прави?

— Разбира се, бях наясно с графика му. Аз го съставях. На теория трябваше да знам къде се намира във всеки един момент. Само дето, когато не се появеше на някоя среща или уговорка и го попитах какво става, той ми отвръщаше нещо от рода на „Не се тревожи. Такава ми е работата. Знам какво правя". Държеше се така, все едно играеше някаква игра.

— Това не ви ли разтревожи? — попита Айк. — Не го ли попитахте какво става?

Тереза обмисли въпроса, преди да отговори.

— Трябва да разберете нещо. Питър беше чудесен шеф. Взе ме със себе си, когато дойде да работи за Майър преди осем години. Получавам доста добра заплата, може би повече, отколкото заслужавам, и то благодарение на него. Предполагах, че проблемите му се дължат на разпадането на брака му. Заигравките му с мен бяха просто начин да изпусне напрежението. Какво можех да направя, да му се скарам ли? Да му кажа, че трябва да се отнася по-сериозно към работата си? Я стига. Ако не можех да бъда гъвкава, то тогава не заслужавах доверието му. Смятах, че когато се успокои, което щеше да се случи скоро, отново ще се завърне към предишното си аз и всичко ще е постарому. Дотогава се налагаше да го подкрепям, как бих могла да не го сторя?

Бет нямаше какво да каже в отговор на обяснението на жената, затова продължи напред:

— Какво знаете за проблемите с брака му?

Въпросът предизвика изпълнен с вина поглед, който прескачаше от единия инспектор на другия, докато накрая не се спря на Бет.

— Не знам подробности относно брачните му проблеми — отвърна тя. — Както вече споменах, не ми споделяше какво се случва в личния му живот.

Айк пое щафетата.

— Добре. Но сте забелязали промяната в поведението му. Съпругата му ни каза, че е станал друг човек изведнъж или поне за много кратко време. Съгласна ли сте с това?

Тереза помисли около минута, след което кимна.

— Предполагам, че трябва да отговоря с „да".

— Помните ли нещо по-конкретно? — продължи с въпросите Айк. — Помните ли кога точно се случи това и какво може да го е породило?

Секретарката чоплеше ъгълчето на плота.

— Не… имам предвид, нищо, в което мога да се закълна.

— Никой не ви кара да се кълнете в каквото и да било, Тереза — отвърна Бет. — Искаме да разберем какво помните, дори това да е много бегъл и маловажен спомен. Може да се окаже нещо изключително важно. Свързано ли е с ваш клиент? Господин Майър ни каза, че вие сте точният човек, с когото можем да разговаряме, ако Питър е имал проблеми с клиенти.

— Не. — Секретарката клатеше глава и продължаваше да чопли ъгълчето на плота. — Имам предвид, не и с редовните му клиенти. Всички го обичаха.

— Но… — настоя Бет.

Тереза изпусна дълга въздишка.

— Може би имаше… Мислех си, че е потенциална клиентка.

— Тя? — попита Айк.

— Имам предвид, че е малко вероятно…

— Продължавайте — прикани я Бет. — „Малко вероятно" ми звучи много добре.

Тереза си пое дълбоко въздух, изпусна го, след което кимна и сподели онова, което й беше в главата:

— По някое време през пролетта, когато започна всичко това, Питър получи обаждане от жена, която не се представи, когато я помолих да го стори. Единственото, което ми каза, беше, че трябва да разговаря с него и че е изключително важно.

— По правен въпрос ли? — попита Айк.

— Не каза, но за какво друго би могло да бъде?

— Да. Разбира се. Продължавайте.

— Тя беше много любезна, но не приемаше „не" за отговор, поне не от мен. Затова я помолих да изчака, обадих се на Питър и той ми каза, че ще приеме разговора.

— Какво се случи после? — попита Бет.

— Дори не знам дали това има някаква връзка, или не, но след няколко минути Питър изхвърча от офиса си и каза, че излиза малко на чист въздух. Каза, че ще се върне скоро, но ако въобще се е върнал по някое време, то е било, след като съм си тръгнала. Това беше първият път, в който наруши графика си. — Тереза изгледа инспекторите. — Той беше изпаднал в депресия, която го изяждаше отвътре. Може би нямаше нищо общо с тази жена и телефонния й разговор, но сега, като се замисля…

— Смятате, че вероятно има — довърши вместо нея Айк.

— Има и още — каза Тереза.

— Какво? — прикани я Бет.

— Два дни по-късно същата жена се обади отново.

— Пак ли не се представи?

— Не, съжалявам. Обикновено не постъпвам така, разбира се, но този път…

— Няма проблем — успокои я инспекторката. — Втория път каза ли какво иска?

— Не. Само спомена, че желае отново да говори с Питър. Но той не беше в офиса, затова я свързах с гласовата му поща, но тя не му е оставила съобщение.

— Казвате, че всичко това се е случило точно когато Питър е започнал да се държи различно?

— Да. — Тереза сбърчи чело и погледна Айк.

— Какво мислите? — попита я инспекторът.

— Просто си спомних точното време. Спомних си кога се обади жената. Седмицата преди терористичната атака във Фери Билдинг. В деня на самата атака Питър ми каза, че ще обядва там, но впоследствие си променил решението и избрал „При Тадич". Помня, че бях много радостна, че го е сторил, и се учудих, че е променил плановете си — нещо, което не правеше никога. Може би затова ми е останало в главата. Както и да е, според мен тази мистериозна жена някак си е свързана с промяната на Питър. Ако можете да разберете коя е тя…

— Да, смятаме, че ще ни е от полза — съгласи се Айк. — Ще я потърсим. — Погледна Бет, сякаш искаше да й каже нещо, но в крайна сметка се обърна към Тереза: — Благодарим ви за отделеното време.

Подаде й визитната си картичка.

— Моля ви, свържете се с нас, ако се сетите нещо друго.

— Какво мислиш? — попита Айк, когато се включи в движението по „Маркет Стрийт".

— Питаш ме дали си мисля, че е спала с него?

— Да.

— Забеляза ли нещо, което да казва, че е?

— Нищо друго освен факта, че е на тридесет и няколко години, самотна е и е с него от осем години.

— Не мислиш ли, че са имали просто приятелска и строго професионална връзка?

— Определено. Сигурен съм, че се случва често с доста хора.

— Но…

— Интуицията ми крещи, че освен всичко това са бъркали в меда.

— Какво елегантно описание — каза Бет. — Тъй като аз съм жената в нашия екип, аз трябва да имам интуиция.

— Нямаш ли такова усещане за Тереза?

— Не, всъщност нямам. Прилича ми на лоялна и отдадена секретарка. Освен това, ако се забърка с него и след това скъсат, ще застраши работата си. Една самотна жена не би рискувала. Според мен не е спала с него. Също така смятам, че не го е убила тя.

— Защо?

— Поради същата причина. Ако го убие, ще изгуби работата си. Освен това, ако е имала любовна връзка с него, защо й е да го убива?

— Лесен въпрос. За него тя е била просто забежка. Когато е приключил, я е зарязал и се е прехвърлил на следващата. Това е накарало Тереза да побеснее от ревност и да го затрие. Майната й на работата. Какво мислиш?

Бет го изгледа косо.

— Знаеш, че съм винаги отворена към нови идеи.

16

Джеф Кук си изми лицето на мивката в тоалетната на кантората, след което го подсуши с хартиена салфетка. Погледна се в огледалото и се шокира от ужасния си вид.

През целия ден не му беше добре. Чувстваше се така, откакто прочете новината тази сутрин във вестника. Повърна закуската си и въобще не си направи труда да хапне нещо за обяд. Вместо това заключи вратата на офиса си и се опита да поспи малко на дивана. Отново не се получи.

През следващите два часа се зае с работа, за да отвлече вниманието си от неприятните новини. Малко след четири часа се предаде, сподели на секретарката си, че май хваща някакъв грип и си тръгна. Облече си светлокафявото кашмирено палто и обмисли варианта да отиде до яхтклуба — час-два на яхтата му винаги помагаше в тежки ситуации.

Днес обаче не мислеше, че това би помогнало.

Вместо да слезе долу в гаража, където се намираше колата му, Джеф тръгна пеша по улиците, просто се разхождаше, умът му беше празен, ако се изключеше световъртежът, който го заливаше през няколко секунди.

Нямаше никакъв план в главата си.

Петнадесетина минути по-късно осъзна, че е прекосил „Маркет Стрийт" и се е озовал на „Пета", вървеше на юг към място, което беше започнало да се оформя в мислите му.

Завършил право, много преди дори да мечтае за частна практика, две години Джеф работи като помощник областен прокурор в града. Все още поддържаше сравнително приятелски отношения с няколко момчета, които познаваше оттогава.

Една пресечка по-надолу се издигаше масивната сивкава монолитна сграда на бившата му месторабота — Съдебната палата, домът на Върховния съд, Южният полицейски участък, прокуратурата и още няколко други по-дребни местни бюрокрации. Когато стигна до нея, установи, че сградата изглежда все така неприветлива. Няколко бездомници лежаха в спалните си чували в шумата от двете страни на стъкленодървените врати, а петнадесетина сърдити и грозно облечени граждани духаха в дланите си, за да се стоплят, докато изчакваха реда си да влязат в сградата, където щяха да се изправят пред проверка на документите и преминаване през детектор за метали.

Джеф погледна часовника си и установи, че е 16:45 през — чудесно време за неочакваната му визита. Работният ден беше към своя край и макар помощник областният прокурор често да работеше до късно, съдът вече беше затворил и служителите в офисите се държаха по-свободно.

За разлика от охранителите на предната порта.

Когато най-накрая успя да влезе и мина през проверката на документи, Джеф си изпразни джобовете, сложи съдържанието им в пластмасовата тавичка и тръгна напред към детектора на метали, но едрият полицай го спря.

— Задръжте! — нареди той и протегна ръка. — Какво е това? Джеф се обърна, за да види на кого говореше човекът, и за своя изненада осъзна, че е на него.

— Съжалявам — отвърна той. — На мен ли говорите? Полицаят посочи.

— Да. На вас. На какво ви прилича това? Джеф погледна в тавичката.

— Ключовете ми и швейцарското ми ножче.

— Не е позволено.

— Кое не е позволено?

— Без ножове.

— Но това е просто…

— Това е нож и не е позволен, сър. Можете да напуснете опашката и да го отнесете в колата си или където желаете да го съхранявате, и да се върнете без него, или ще го конфискувам. В сградата не са позволени ножове.

Джеф си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно.

— Вижте, полицай — започна той, — обещавам да не наръгвам никого с ножа. Та той дори не е истински нож. Не можете ли просто да го приберете в някое шкафче на бюрото си, докато приключа работата си тук, и на излизане ще си го взема? Как ви се струва това?

— Не ми се струва правилно — отвърна полицаят. — Можете да си го вземете сега и да напуснете или ще ви го конфискувам. Това са вариантите.

— Наистина?

— Наистина.

— Господи!

Някой на опашката се провикна:

— Хей! Хайде свършвайте по-бързо с приказките. Цял ден чакаме и вече измръзнахме!

Полицаят изгледа строго Джеф.

— Изборът е ваш, сър, но трябва да решите веднага. Джеф поклати глава, след което кимна раздразнен.

— Задръжте проклетия нож.

— Благодаря ви. — Охранителят взе оръжието от тавичката и безцеремонно го хвърли в един кош до себе си. — Следващият — провикна се той.

Когато стигна от другата страна на детектора за метали, Джеф се спря за момент и обмисли възможността да бръкне в коша и да извади ножчето си оттам. Може би трябваше да наръга полицая с него. Хората обаче вече го бутаха напред, затова просто си взе ключовете и продължи да се движи към фоайето и асансьорите.

— Странното е, че през последните двадесет години асансьорите не са станали по-бързи — каза Джеф.

— Нищо не е станало по-бързо — отвърна Дон Кордс. Той беше плешив и мускулест мъж. Сакото му беше свалено, а вратовръзката отпусната. — Няма измъкване. Ентропията е в стихията си. Всичко се забавя и ние сме обречени. Съжалявам за швейцарското ти ножче. Ако ще се почувстваш по-добре, мисля, че всеки, който идва често в тази сграда, е изгубил по нещо от гестапото долу.

— Наистина ли конфискуват тези предмети и после ги изхвърлят?

— Поне така казват.

— Могат да ги продават на търг или нещо подобно, нали?

— Вероятно не. Някой ще наръга някого с един от ножовете и жертвата ще съди града, че е осигурил оръжието на престъплението. Вече си голям и известен адвокат, ако ти се занимава, можеш да напишеш писмо с това предложение — да продават конфискуваните вещи на полицейските аукциони, имам предвид. Макар че няма да стане, защото тук нищо не става.

Кордс се занимаваше с убийства и споделяше офиса си с още един човек, който не присъстваше. Беше заобиколен от десетки кутии с папки, които бяха наредени до стените. В помещението имаше две срещуположни бюра и той седеше на едното, облегнат на стола си и с качени крака на бюрото.

— Защо не си свалиш палтото и не поостанеш малко? — попита той. — Предполагам, че не си дошъл до старото си работно място да поговорим за това как се грижим за безопасността на сградата, колкото и очарователна да е тази тема. Какво става?

Джеф изгледа приятеля си с тъжен поглед, въздъхна и свали връхната си дреха.

— Прецакан съм — отвърна той. Отиде до отсрещното бюро и остави палтото си на стола му, след което седна и сплете пръстите на ръцете си. — Следиш ли новината за адвоката, когото извадиха от океана вчера? Кордс кимна.

— Питър Аш. — Не беше въпрос. — Какво за него?

— Всъщност става въпрос за мен и него. Кордс повдигна вежда.

— Да не идваш да се предадеш, Джеф? Мъжът изпръхтя насмешливо.

— Да ти го начукам, Дон. Я стига.

— Хей, сам каза, че става въпрос за теб и него. Какво трябва да си мисля? Това е Сан Франциско. Не е като да не съм чувал за подобни неща и преди.

— Не, не е това.

— Добре. Какво е тогава? Джеф започна от самото начало:

— Запознахме се съвсем случайно преди шест, може би осем месеца. Сложиха ни на една маса по време на дегустация на вино в Напа и много бързо си допаднахме. Четяхме едни и същи книги, слушахме една и съща музика. Този тип като че ли знаеше абсолютно всичко. Накара ме така да се смея, че бузите ме заболяха. Както и да е, казано накратко, само след две седмици се чувствахме като приятели от двадесет години.

Кордс кимна.

— Броманс[7].

— Може би. Наречи го както си искаш. Но наистина беше много приятно.

— Добре?

— Сега някой го е застрелял и го е хвърлил в океана.

— Откъде знаеш?

— Така пишеше във вестника от тази сутрин.

— Някой го е хвърлил в океана? Не си спомням тази част.

— Извадили са го на брега. Затова предположих, че ако е бил застрелян, не е отишъл сам да се хвърли в океана. Някой друг го е сторил.

— Не е задължително, но ще се съглася с теб. Да приемем, че точно това се е случило. Ти къде се вписваш в цялата картинка?

— Бесен съм, Дон. Може би е просто това. Не мога да се побера в кожата си, че някой ми е отнел най-добрия приятел. Знам, че аз бях най-близкият му човек през последните шест месеца. В същото време бракът му започна да се разпада. Доста лайна се изсипаха на главата му, а аз бях човекът, на когото споделяше. Излизахме заедно поне по два пъти на седмица. След това някой го застрелва? Защо? Имам предвид какво става, по дяволите? Какъв е смисълът да му отнемат живота?

— Имаш ли някакви предположения?

— Никакви. Питър беше голям симпатяга. Въпросът е, че усещам, че може да знам нещо важно, но да не го осъзнавам.

— Искаш ли да говориш с отдел „Убийства"?

— Мисля, че да. Май точно затова дойдох тук. Не искам да се намесвам в разследването, ако хората ви вече имат заподозрян и се окаже, че само им губя времето. Наистина нямам нищо конкретно, което да предложа. Просто съм, както споменах, бесен. Усещам, че трябва да направя нещо, но не знам какво, по дяволите, е то.

Дон Кордс подръпна долната си устна.

— Не съм чул нищо за заподозрян, затова смятам, че много ще ти се зарадват.

— Ще ми помогнеш ли да уредим срещата?

— Разбира се. Но тъй като вече си тук, какво ще кажеш да се качим горе и да видим кой е там?

Дъщерята на Айк отново беше вдигнала температура и той се прибра у дома, като остави Бет сама на бюрото й в отдела. Инспекторката вдигна поглед и видя Дон Кордс да върви към нея заедно с някакъв мъж. Кордс също като нея работеше за „Убийства" и двамата се виждаха доста често по време на работата си, затова не беше странно, че идва в отдела. Необичайното беше, че водеше друг човек със себе си.

Необичайното беше добре дошло, тъй като обещаваше да наруши рутината.

Дон стигна до средата на огромното помещение, посочи към нея и й кимна — да, определено идваше при нея, затова тя избута стола си назад, насили се да не потрепери, когато се изправи на крака, и да не куцука, докато заобикаля бюрото си. Каза „здравей" на колегата си и се ръкува с господин Кук, стар приятел на Дон и бивш помощник областен прокурор. Като част от представянето Дон предложи кратката версия на случилото се с Бет в деня на терористичната атака и когато свърши, Джеф отново взе ръката й.

— Това означава, че току-що съм се запознал с истински герой — каза той.

Бет се засрами, както се случваше винаги в подобни ситуации, и поклати глава.

— Не е така — отвърна тя. — Тогава беше почивният ми ден и обядвах с приятелка. Не успях да направя абсолютно нищо, за да спра атаката. Ако няколко истински полицаи не бяха наблизо и не се бяха намесили навреме, със сигурност вече щях да съм мъртва. Те са истинските герои.

— Онзи ден беше кошмар — каза Джеф. — Друга моя приятелка също попадна в епицентъра на събитията. Тя също едва не умря.

— „Едва" е често срещана дума оттогава. Надявам се да е добре.

— Оправя се. Най-хубавото е, че вече си е у дома. Благодаря на бога за това.

Стига толкова, помисли си Бет. Нямаше смисъл да обсъждат миналото — то й носеше единствено неприятни спомени. Не желаеше да преживява отново случилото се.

— Значи сте били помощник областен прокурор — смени темата тя. — Какво ви накара да напуснете тази бляскава работа?

— Опасявам се, че причината беше желанието ми за печалба.

— Ако човек си търси причина за нещо, мисля, че тази е достатъчно добра — отвърна Бет.

— Знаеш ли, господин Кук има също така доста добра причина да желае да разговаря с теб — каза Кордс.

— Наричайте ме Джеф, моля. Господин Кук беше баща ми, да почива в мир.

За да намали тежестта върху изморените си крака, Бет се подпря на бюрото зад себе си.

— Добре. Така да бъде. Какво мога да направя за вас, Джеф? Мъжът я погледна с почти извинителен поглед и кимна.

— Може би разполагам с информация за Питър Аш.

— Това е моментът, в който аз трябва да се разкарам. — Кордс посочи с пръст към двама им — характерен за него жест — и каза: — Джеф, ще се видим на обяд. Бет, до по-късно — след което се обърна и се насочи към изхода.

Инспекторката веднага мина на въпроса, без да губи дори секунда.

— Каква информация? — попита тя.

— Тъкмо това обяснявах на Дон, ще го обясня и на вас. Като за начало смятам, че убиецът го е познавал, защото, ако това беше някакво улично нападение, нямаше да се развие по този начин. Даже не знам дали нещата, които знам, имат някаква връзка със случая. Двамата с Питър бяхме много добри приятели, наистина много добри приятели. Споделяхме си доста. Помислих си, че ако имате пропуски в профила му, мога да запълня празнините. Искам да ви помогна да намерите онзи, който му е сторил това. Или онази.

— Благодаря ви, но в интерес на истината, нямам нищо друго освен празнини. Не знам почти нищо за човека, освен че е имал някакъв психичен срив през последните месеци и че е започнал да се държи странно. За момента поддържаме теорията, че по време на това негово променено състояние, както го наричаме, е направил нещо, с което е предизвикал смъртта си. Ако знаете какво е това нещо, можем да започнем с него.

— На мен Питър не ми изглеждаше променен. Имам предвид, че не беше като полудял, надрусан или нещо подобно. Не се държеше като опасен човек, какъвто можеш да разпознаеш отдалече и да се скриеш от него.

— Въпреки това някой е решил, че трябва да го убие. Джеф стисна плата на палтото си.

Бет първа наруши настъпилата за момент тишина.

— Преди минута — започна тя — казахте, че искате да ни помогнете да намерим убиеца на Питър Аш. Казахте, че желаете да ни помогнете да го заловим — него или нея. Имате ли основание да смятате, че извършителят е жена?

Кук я дари с крива усмивка.

— Имам около стотина такива основания.

— Излизал е със сто жени?

— Нямам никаква представа за истинската бройка и не бих го определил като „излизане", след като се виждаше с тях само по веднъж. Но наистина бяха много. Виждахме се поне по два пъти в седмицата, за да пийнем нещо, и почти винаги имаше нова жена с него. Ако беше сам, то след срещата ни имаше друга среща. Искам да кажа, че сменяше жените през ден.

— Затова смятате, че една от тях може да го е убила?

— За мен подобен вариант има много по-голям смисъл, отколкото версията, че го е сторил някой от приятелите му.

— Струва си да проверим твърдението ви. Двамата говорили ли сте за срещите му?

— Разбира се. Подобно поведение ми се струваше много нехарактерно, особено след като ми каза, че се развежда и напуска семейството си.

— Смъмрихте ли го за това?

— Честно казано, не можех да го разбера. Мисля, че му дадох ясно да разбере какво е мнението ми по въпроса.

— Как прие той това?

— Не ми обърна никакво внимание. Като че ли не му пукаше какво е мнението ми.

— Значи това сексуално разкрепостяване е било един вид промяна за онзи Питър, с когото сте се запознали в началото?

— Определено, и то доста драматична промяна. Признавам си, че ми беше трудно да я приема.

— Според вас какво е довело до нея?

— Всъщност от това, което Дон ми каза току-що, мисля, че ще разберете по-добре от мен.

— Какво имате предвид?

Джеф направи кратка пауза, след която продължи:

— Също като вас Питър беше във Фери Билдинг в онзи ден. Бет присви очи, не знаеше как да разтълкува тази нова информация.

— Тръгнал си е, преди да започне атаката — обясни мъжът, — но очевидно я е пропуснал с няколко минути. Мислеше си, че е трябвало да бъде убит. Нямало причина да бъде пощаден, след като мнозина загинаха. Тогава, съвсем внезапно след случилото се — и имам предвид наистина веднага след него — реши, че му е писнало да живее по досегашния си начин: да работи здраво, да бъде добър съпруг и отдаден баща. Какъв е смисълът, казваше той. Щом всичко може да свърши толкова неочаквано и по толкова безсмислен начин?

— Моето мнение е напълно противоположно — отвърна Бет. — Аз исках да живея, да гледам как дъщеря ми расте и има свои деца, исках да бъда по-добър полицай, да направя остатъка от живота си по-добър.

— Вашата реакция ми звучи много по-логична от тази на Питър — призна Джеф. — Той смяташе, че нормалният живот го е измамил и е отнел едни от най-хубавите му години, затова искаше да си навакса за всичко пропуснато наведнъж. Имаше намерение да задоволи сексуалните си апетити, които беше трупал с години. Казваше, че децата му вече са големи и нямат нужда от него. Смяташе, че съпругата му ще е много по-добре, ако не е с нея, тъй като вече не изпитваше чувства към нея. Ще е по-щастлива с някого другиго, който би искал да сподели скучния й живот. Негови думи, не мои.

Джеф млъкна и Бет зачака да продължи.

— Както и да е. С това се занимаваше Питър през последните няколко месеца. Не бих се изненадал, ако е разбил няколко сърца по пътя си.

— Или разгневил няколко съпрузи или гаджета? Джеф кимна.

— Вероятно сте права.

Бет погледна часовника зад мъжа и осъзна, че трябва да се прибира у дома при Джини, особено ако щяха да ходят на гости на Лори по-късно. Направи извинителна физиономия.

— Информацията ви беше много полезна, господин Кук, само дето сега вместо нито един заподозрян имам сто, които трябва да открия и разпитам. Имате ли представа къде Питър се е запознавал с тези жени?

— Не съм сигурен. Шегуваше се за някакви онлайн сайтове, където било толкова лесно, че чак удоволствието се губело. Предпочиташе барове. Знам, че харесваше най-много „Норт Бийч" и един частен клуб, наречен „Батъри", който са намира нагоре по „Бродуей". Имайте предвид, че той беше доста идеен човек.

— Хубаво е да го знам. С ваша помощ вече имаме някои насоки. Благодаря ви.

— Удоволствието беше мое. — Джеф бръкна в портфейла си, извади една визитка и я подаде на Бет. — Ако искате да се свържете с мен. На разположение съм по всяко време. В случай че знам нещо, което не знам, че знам. — Мъжът въздъхна. — Наистина обичах този човек. Не мога да повярвам, че някой го е убил.

— Да, ами… — Инспекторката погледна визитката и лицето й помръкна за миг.

— Нещо не е наред ли? — попита Джеф.

— Не. — Поколеба се. — Не. Всичко е наред. Благодаря ви отново, че дойдохте. Ако нещо изникне, ще ви се обадя.

— Бих помогнал с всичко, с каквото мога.

— Разбрах — отвърна Бет. — Много ви благодаря.

17

Джини Тъли въобще не хареса идеята на майка си да посетят някаква жена на име Лори Шоу — бившата приятелка на мъртвец — и да споделят известния й патладжан с пармезан с нея. Планираше да си остане у дома и най-накрая да се захване с домашното за края на срока, което трябваше да представи в понеделник. Ако не напишеше няколко страници тази вечер, щеше да прекара петък вечер и голяма част от уикенда в работа по него, а това съвсем не й допадаше.

Въпреки това, изглежда, трябваше да се примири. Не беше честно.

От друга страна, знаеше, че майка й няма да я моли, ако не смяташе, че е важно. Очевидно Лори имаше по-сериозни проблеми от Бет — с нейното бавно възстановяване — и от нейното домашно.

Майка й никога не я занимаваше напразно.

Баща й Дени почина, когато беше на десет. Тийнейджър на име Джонас Уайлдър беше минал като хала на червен светофар и беше премазал хондата му. Тогава на двете им се наложи да станат независими.

По онова време Бет беше полицай от четири години и нямаше друго семейство, освен дъщеря си, затова реши да остане на работа. След кратка, неприятна и скъпа авантюра с поредица от детегледачки екипът майка — дъщеря реши, че Джини ще трябва да се оправя сама — да ходи и да се връща от училище, да помага в готвенето и чистенето, да се превърне във възрастен, преди дори да е станала тийнейджър.

Някак си нещата се бяха получили. През повечето време дори не им беше толкова трудно. Но понякога…

Джини се намести на пътническата седалка, в скута си държеше патладжана с пармезан. Съвсем съзнателно и артистично въздъхна и най-накрая майка й я стрелна с поглед.

— Знаеш ли — започна тя, — аз също нямах подобни планове за тази вечер, ако въобще те интересува. Понякога изникват подобни проблеми и човек трябва да направи нещо.

— Наистина? Това „понякога" случва ли се? Мислех си, че всичко си е перфектно през цялото време. — Джини не хареса ядосания тон, който чу да излиза от собствената й уста, затова реши да смекчи думите си: — Съжалявам. Все пак съм тук, нали? Изпълнявам молбата ти.

— Да, тук си, много ти благодаря за това. Просто искам да разбереш, че нямам нужда от подобно представление.

— Какво представление?

— Мисля, че се сещаш. Още няколко дълбоки въздишки като последната и може да припаднеш. Сигурна ли си, че причината е домашната ти работа?

— Какво друго може да бъде?

— О, не знам. Едно седемнадесетгодишно момиче може да те изненада с доста неща.

— Не е това. — Пътуваха в мълчание до следващата пресечка, след което Джини каза: — Може би точно това е проблемът.

— Кое?

— Че не мога да те изненадам с много неща. Под „много" имам предвид с нищо. Не искам да се оплаквам, но понякога се чудиш дали промените ще доведат до нещо добро, или до нещо лошо. Разбираш ли ме какво имам предвид?

Бет стисна челюст.

— Да — отвърна тя. — Имам някаква представа.

— Знам — каза Джини с напълно променен тон. — Не исках…

— Не, няма проблем. Разбирам те какво имаш предвид. Гледната ти точка е правилна.

— Мразя, когато става така. Защо се чувствам по този начин? Откъде идва това чувство?

— Просто се нуждаеш от малко време за себе си. Разбирам те. Може би не биваше да те карам да идваш с мен тази вечер, но постъпих егоистично, защото исках да бъда с дъщеря си.

— Аз съм тази, която постъпва егоистично.

— Може би и двете го правим по мъничко. — Бет потупа Джини по крака. — Не е нужно да оставаме дълго. Просто искам да се уверя, че Лори ще е добре, докато не получи още консултации. Ще видим как ще се развие вечерта.

— Можем да останем колкото е необходимо, мамо. Не искам да те притеснявам. Възможно е дори да ми се отрази добре, да се разсея от обсесията си към себе си за момент.

— Нямаш такъв проблем, скъпа.

— Напротив, имам.

— Е… — Бет отново се пресегна и потупа Джини по крака. — Не бих се тормозила за това. Сега си тук с мен, готова да помогнеш.

— Направо съм огън. Най-добрата.

— Недей да се надуваш.

— Не знам какво ми стана. Трябва да бъда по-съпричастна.

— Всички трябва да бъдем по-съпричастни, Джин, но междувременно бих казала, че си на правилния път.

Първата им работа, след като се представиха една на друга, беше да сложат патладжана във фурната. Бет нареди на един поднос сирене бри и бисквити и изгони двете млади жени в дневната, а тя се върна в кухнята, за да продължи с претърсването си. Имаше намерение да подреди една прекрасна маса, за да може храненето да придобие по-изискан вид — да седнеш не просто да ядеш, а да се наслаждаваш.

За изненада на Бет Лори имаше чинии на „Потъри Барнс", пълен комплект съдове за хранене, жълто-зелени подложки на цветя и платнени салфетки. За две минути подреди масата, но остана в кухнята, за да складира продуктите, които беше купила напът за вкъщи: яйца, спагети, паста, сос, бутилка червено и бутилка бяло вино, сирене, хляб, мляко, сок, йогурт и сладолед.

Момичетата като че ли водеха истински разговор в другата стая. Пуснаха албум, който Бет веднага разпозна като „Червено" на Тейлър Суифт — музиката беше тиха, за фон, някак си интимна и задушевна.

Не искаше да нарушава идилията в дневната, затова отвори бутилката с червено вино, наля си една чаша, седна на кухненската маса и зачака да настъпи затишие в разговора.

— Това е най-вкусното нещо, което някога съм слагала в устата си — каза Лори. — Сама ли го направи?

Джини кимна.

— Това е специалитетът ми.

— Всъщност има поне десет специалитета — намеси се Бет. — Не че този не е един от най-специалните й, но трябва да опиташ агнешките й кюфтенца с желирано ментово грейви. Заслужава си да умреш за него.

— Звучи ми доста примамливо.

— Невероятно е — потвърди Бет. — Може да ти промени живота.

Лори преглътна.

— Вие двете заедно ли се храните всяка вечер? — попита тя.

— Когато можем — отвърна инспекторката. — Понякога се прибирам късно от работа. Но Джини обикновено ме изчаква и двете хапваме онова, което е сготвила.

— Сигурно е прекрасно — каза Лори. Тя погледна първо майката, а после и дъщерята. — Мислиш ли, че мога да пийна малко вино?

— Първо да видя личната ти карта — отвърна Бет с преувеличена сериозност.

Въпросът първоначално обърка Лори, но накрая се засмя.

— Предполагам, че може да пийнеш малко. — Инспекторката взе бутилката и й наля.

Младата жена отпи колебливо.

— Наистина ли ядете толкова много всеки ден?

— Когато можем — отвърна Джини. Лори въздъхна.

— Не се обиждайте, двете изглеждате страхотно, но ако аз ям толкова много, ще стана сто кила. Макар че ако имах подобни деликатеси… — Младата жена си отряза малко парченце от патладжана и го лапна.

— Можеш сама да си направиш — насърчи я Джини.

— Не — отвърна Лори. — Тези неща трябва да се планират и да се готвят — не бих могла да се справя.

— Просто нямаш желание, защото си сама. Никой не обича да се храни сам. Дори аз, макар постоянно да мисля за храна.

— Не мога — настоя Лори. — Наистина трябва да внимавам.

— Че ще надебелееш ли? — попита Джини. — Смяташ ли, че сега си дебела?

Младата жена поклати глава.

— Не съм. Може би мъничко. Но винаги съм на границата. Сещаш се. Не трябва да се подхлъзвам.

Джини се ухили насреща й.

— Знаеш ли кое е прекрасното на патладжана с пармезан? Освен чудесния му вкус?

— Какво?

— Можеш да ядеш колкото си искаш, и няма да качиш нито грам. Двете с мама експериментираме постоянно и стигнахме до извода, че това е абсолютната истина.

— Права е — намеси се Бет, — наистина е така.

Лори видимо се оживи.

— В такъв случай мога да хапна още малко. Нали няма да има проблем?

— Затова сме тук — отвърна инспекторката, отряза ново парче и го сложи в чинията на младата жена. — Искаш ли малко хляб? Салата? Тя също е много вкусна, гарантирам.

Лори кимна, засрамена от ентусиазма си.

— Да, разбира се. Да можеше брат ми да ме види сега. Смята, че никога вече няма да хапна.

— Трябва да му разкажеш за тази вечер — насърчи я Бет. — Идва ли да те вижда често?

— На два дни — отвърна младата жена. — Тревожи се за мен.

— Може би трябва да го поканиш — каза Джини, — а аз ще направя някой от другите ми специалитети.

— Не. Не мога да ви моля…

— Шегуваш ли се? Знаеш ли колко ще е забавно? Агнешки кюфтенца, гръцко пиле, паеля, известните ми патешки гърди с боровинки…

— Патешко? Не мисля, че…

— Патешкото е най-хубавото месо на планетата, Лори. Довери ми се. Е, може би и гълъбовото, ако е супер реър.

— Стига де! — изуми се младата жена и се засмя оживено. — Наистина ли готвиш всички тези неща?

— Както и още много. Обожавам да готвя. Започнах с лесни неща като патладжана…

— Казваш, че се приготвя лесно?

— Направо елементарно. Петнадесет минути подготовка и половин час готвене. Кюфтенцата са още по-лесни. Мога да ти покажа тънкостите. Ще ти хареса да готвиш.

— Не знам. Никога не съм…

— Можеш да се справиш. Ще го направим двете. Ще е истинско събитие.

Лори обмисли възможността за момент.

— Може би така Алън ще се успокои малко. Той смята, че съм… Наясно съм, че се тревожи. — Обърна се към Бет: — Ще дойдеш ли да ни помагаш и ти? — После към Джини: — Ще имаш ли нещо против?

Бет поклати глава.

— Не мисля, че това ще е…

— Мамо! — прекъсна я Джини. — Разбира се, че ще дойдеш. Ти започна всичко това. — Обърна се към Лори: — За нас няма проблем. Казвай кога.

Ерик Аш въобще не разбираше майка си. Нито пък брат си Тайлър. Защо плачеха и тъжаха за смъртта на онзи задник баща му?

„Хей! Събудете се!" — искаше му се да им изкрещи. Ако някой на този свят заслужаваше да бъде убит, Питър Аш — предател на всички семейни ценности — беше този човек.

Но ето ги тук, втора вечер подред, седнали на кухненската маса в къщата на мама, разискващи отново и отново въпросите „защо", „кога" и „как". Говорене, говорене, говорене, след което идваха подробностите за погребението в понеделник, докато в действителност не трябваше повече да говорят за мотивациите и проблемите на шибания Питър Аш.

Него вече го нямаше.

Ако на Ерик му стискаше малко повече, вместо само да се гневи, баща му щеше да си е отишъл много по-рано, още през първите две седмици, откакто си купи нерегистриран, напълно непроследим пистолет от онези гангстери в Оукланд с намерението да го използва.

Веднага след като се прибра и го скри, беше налегнат от параноята какво щеше да се случи, ако ченгетата надушеха какво е направил, а той беше убеден, че щяха да го сторят. Особено след кавгата с баща му през септември. Щеше да е очевиден кандидат. Може би дори най-очевидният. Представи си разпита и това го изплаши до смърт.

Не е тайна, че си мразел баща си, нали? Аха.

Казал си на майка си и брат си, че имаш намерение да го убиеш. Аха.

Че заслужава да умре. Абсолютно.

Затова си купи пистолет. При това незаконен. Така ли? Докажете го. Вероятно щяха да го сторят.

Поради тази причина реши страхливо да си трае. И да чака.

Нещата обаче се бяха наредили чудесно. Баща му беше също толкова мъртъв, колкото ако Ерик го беше убил през септември. Никой — поне не ченгетата — не беше споменал кавгата им.

Нямаше да е приятно да бъде заподозрян. Мисълта да бъде обвинен и да отиде в затвора, го ужасяваше. Напълно убеден беше, че полицията не може да докаже, че си е купил пистолет. А това беше единственото, за което трябваше да се тревожи.

— Какво си мислиш, Ерик? — Гласът на майка му проникна в мислите му. — Не продумваш нищо.

— Какво има за казване? — Погледна я равнодушно и продължи: — Радвам се, че боклука вече го няма.

Джил притисна ръце в лицето си.

— Не знаеш какво говориш.

Ерик удари с длан по масата и майка му се стресна.

— Не знам ли? — изкрещя той. — Ебаваш ли се с мен? Много добре знам какво говоря, мамо. Как може да е другояче? Той беше пълен тъпак, който опропасти животите ни.

— Не беше…

— Да, беше! Знаеш ли какво ме учудва? Учудва ме, че седим тук и обсъждаме как ще уредим проклетото му погребение. Дали ще е странно, ако поканим хората за торта и бисквити? Кой ще влезе в списъка с гостите? Да, явно не внимавам в картинката, след като правилният въпрос е защо въобще ще ходим на погребението му? Аз казвам майната му! Майната му на баща ми!

— Не бъди такъв задник, Ерик — възрази Тайлър. — В случай че не си забелязал, на мама й е трудно да се справи с всичко това. Искаш да я тревожиш допълнително ли?

Ерик изгледа гневно брат си, но се взе в ръце, обърна се към майка си и й заговори с нежен тон:

— Искам да кажа, че трябва да спреш да се обвиняваш, мамо. Не си направила нищо лошо. Той го стори.

— Знам — отвърна Джил. — Всички знаем това. Но аз бях негова съпруга. Вероятно част от вината е моя, може би съм сгрешила някъде. Баща ти се срина, а аз не очаквах подобно нещо, защото не му обръщах достатъчно внимание. Трябваше да бъда по-внимателна.

— Не е така — контрира я Ерик. — Вината не е твоя. Нито пък наша. Татко направи всичко сам. Няма значение защо.

— За мен има — отвърна Джил и попи влагата от очите си с кърпичка.

— Добре, мамо — съгласи се синът й, като се насили да говори по-меко. — Какво искаш да направя?

— Да си част от това заедно с мен и Тайлър. Не искам да изглежда така, сякаш цялото ни семейство се е разбило.

Ерик искаше да й каже, че точно това се е случило, но сълзите й го накараха да озапти враждебността и нетърпението си.

— Как да направя това? — попита той.

— Може би трябва да спреш да го мразиш. Може би трябва да му простиш.

— Не мога, мамо. Нито едно от двете. Не мога да повярвам, че ти можеш да го сториш.

Джил се пресегна и сложи ръка върху неговата.

— Той е мъртъв, Ерик. Някой го е убил. Каквото и да е направил, вече си плати за него.

Майка му — която позволяваше на баща му да я нарича Джил-бъг и която беше „коригирала" лицето си — беше безнадеждна. Ерик въздъхна.

— Добре, мамо. Ще дойда на погребението.

След което добави наум: Само за да гледам как го зариват в пръстта.

18

Оказа се, че дъщерята на Айк, Хедър, нямаше обикновена треска, а гръбначен менингит. Миналата вечер беше приета в спешното и веднага беше прехвърлена в интензивното, където остана на системи. Айк каза на Бет, че прогнозите са неясни — щамът на заболяването беше бактериален, а не вирусен, затова можеше да се лекува с антибиотици, но въпреки това ситуацията беше много опасна и нямаше да може да дойде на работа, докато детето му не бъдеше изписано.

Затова в петък сутринта, четири дни, след като Питър Аш беше убит, Бет седеше на бюрото си в отдел „Убийства" и наваксваше с административната работа. Заради някакво странно разкъсване в материята на вселената двамата с Айк нямаха активни случаи, с изключение на този на Аш. Въпреки това все още не беше измислила план за действие, макар вече да беше изпълнила първа точка от списъка, а именно вземането на заповед за претърсване на апартамента на жертвата. Едва сега осъзна, че вероятно трябваше да свърши тази задача още преди два дни. Просто не искаше да се кара със съдията — тъй като съществуваха няколко сериозни пречки за претърсването на дома на убит човек, но не мина чак толкова лошо, колкото си го представяше. Тогава дъщерята на Айк се разболя и тя беше заета с разпити. Извинения, извинения.

За нейна изненада съдия Сомърс подписа заповедта за десет минути.

Сега Бет попълваше други формуляри — градът й дължеше осемдесет и шест часа допълнителен труд и тъй като не искаше някой да й е задължен, гледаше по-бързо да оправи документацията.

От друга страна, градът твърдеше, че тя му дължи оскърбителната сума от 312,40 долара за глоби за паркиране, които двамата с Айк бяха натрупали по време на работата си. Тези разходи бяха постоянно неудобство в отдел „Убийства".

Изглежда, градските ченгета не можеха да разберат, че разследванията на убийства имаха свой собствен живот и ритъм и понякога на инспекторите им се налагаше да паркират своите (ясно маркирани) служебни превозни средства (с полицейските им документи, оставени на таблото) на улици и тротоари или на други места, докато разпитваха или преследваха заподозрени в случаите за убийства. Почти винаги се връщаха при колите си и намираха фиш под чистачките. Най-дразнещото беше, че подобни глоби се вкарваха в системата и се разпращаха на виновните инспектори, които трябваше да попълнят специален формуляр, за да анулират нарушението или да го заплатят.

Бет погледна към малката купчинка от такива формуляри и реши, че има много по-важна работа за вършене. Това, от своя страна, означаваше, че трябва да повърви из сградата без помощта на бастуна си, което беше едновременно изморително и болезнено, но се налагаше, тъй като преди време беше фалшифицирала много убедително възстановяването си. Стана и провери какво е положението, като местеше тежестта на тялото си от крак на крак.

Можеше да се справи.

Минута по-късно стигна до офиса на лейтенанта и се спря на вратата му.

— Детето на Айк е болно — съобщи тя. — Ще се навъртам наоколо по случая на Аш.

— Някакви нови улики?

— Намират се. Надяваме се да стесним възможностите. Айк трябва да се върне на работа в понеделник, но днес може да ми излезе късметът. Имам няколко спирки.

Лейтенантът се подвоуми за секунда, след което каза:

— Движиш се доста добре.

— Благодаря. — Обмисли възможността да добави нещо забавно, но реши да не го прави. — Оправям се с всеки изминал ден.

Бет не беше много сигурна къде може да намери информацията, която търсеше, но сметна, че не е лошо да започне с криминолозите.

Добрата й карма продължаваше да работи в нейна полза. Лен Фаро беше там, където очакваше да го намери, заедно с няколко души от екипа си. Мъжете се бяха събрали около едно от бюрата — всички говореха едновременно. Когато се приближи, й стана ясно, че са въодушевени от тазседмичните мачове, макар че не можа да разбере за коя лига точно ставаше въпрос.

Фаро я видя и веднага стана. Направи й знак да го последва в офиса му.

— Големи са деца — каза той под формата на обяснение, когато Бет се разположи на един стол. — Но също така са много умни, а работят по-добре, когато получат малко време за игра. Какво мога да направя за теб? Ще избързам да кажа, че ако става въпрос за Питър Аш, не разполагам с много.

— Не намерихте ли нещо странно по тялото?

— Вероятно очакваш татуировка с името на извършителя? — Мъжът поклати глава. — Сама го видя. Някой го е подредил доста добре, преди да го изхвърли на брега. Нямаше портфейл, нито лични документи. Присъства ли на аутопсията?

— Беше неприятна гледка. Фаро кимна.

— Без майтап. Куршумът е влязъл и излязъл. Не е засегнал нищо друго освен сърцето, което не го е забавило особено. Няма никакви татуировки или други отличителни украшения. Криминолозите казват, че по дрехите му не са намерили нищо. Няма алкохол или наркотици. Не разполагаме с много.

— Забелязах, че никъде не се споменава за приблизителен час на смъртта — констатира Бет. — Това означава, че единственото, с което разполагаме, е последният човек, който го е видял.

— Кой е това?

— Засега секретарката му Тереза. В понеделник следобед. — Инспекторката сви рамене. — Знаеш ли, Лен, ако бяхме в телевизионен сериал, вече щеше да си намерил нещо лабораторно и щеше да имаш достатъчно време да си бъркаш в носа.

Фаро направи печална физиономия.

— Да, постоянно ми се напомня колко съм некадърен. Предвид това как мога да ти помогна?

— Знаеш ли какво си мислех? Тъй като не е паднал във водата, когато е бил застрелян, вероятно убиецът му го е преместил и го е хвърлил в нея, нали така? Мястото, на което е бил намерен, ни е известно.

— Чудиш се — подхвана мъжът — дали можем да проверим приливите и отливите или нещо подобно и да заключим къде може да е бил хвърлен във водата.

— Четеш ми мислите.

— Не е лоша идея — каза Фаро. — Даже поразгледахме обстановката.

— Намерихте ли нещо?

— Казано накратко — не. Може да е бил хвърлен отвсякъде — недалеч от мястото, на което го намерихме, или на кой да е от северните брегове, или — любимото ми — от яхта.

— Яхта?

Фаро вдигна ръка.

— Това невероятно предложение е мое. Не забравяй, че няма никакви следи от влачене. Отговорът на въпроса ти е, че Аш може да е бил хвърлен отвсякъде. Както и по всяко време след понеделник.

— Не точно — контрира Бет. — Може би по-близо до понеделник, отколкото до вторник.

— Защо го казваш?

— Защото беше надъвкан доста добре, нали? Намерихме го в сряда сутринта. Възможно ли е подобни щети да бъдат нанесени за един ден?

— Вероятно не. Но ако се е натъкнал на бяла акула или на особено гладен рак, не бих изключил тази опция.

— След като го спомена, няколко седмици няма да хапна морска храна — каза Бет.

— Може би не е лоша идея — отвърна Фаро.

Новият съдебен патолог на Сан Франциско не можеше да е по-различен от своя предшественик Джон Страут, който — след като се беше възползвал максимално от правото си да работи — се беше оттеглил от служба на крехката възраст от 79. Заместникът му, Амит Пател, беше на тридесет и шест, макар че изглеждаше с десет години по-млад. След като завърши Колумбийския университет, мъжът защити научна степен по ендокринология и шест години участва в проучвания за „Биг Фар-ма" (не би разкрил истинското име на компанията), най-накрая установи, че проблемът му с медицината беше, че не обичаше да работи с живи хора. Колкото и ужасно да звучеше (макар че на него не му пукаше), той не беше избрал тази професия, за да спасява животи или да облекчава болката, а за да разбере философски и теоретично невероятно сложните системи и живия механизъм, който представляваше човешкото тяло. Затова изкара диплома по патология и когато мястото на съдебен патолог се откри, той веднага се пробва за него.

Също така намираше доста от Шерлок Холмс в себе си.

Бет се беше срещала няколко пъти с него, когато мъжът започна работа, макар че от последния път бяха минали няколко месеца. Веднага след като се разположи в стерилния му офис, Пател сложи пръсти на брадичката си и каза с тънък глас:

— Предполагам, че ходиш на физиотерапия, а не се надяваш краката ти да се оправят от само себе си.

— Ходя, но рядко. Работя почти всеки ден.

— Всеки ден? Бет сви рамене.

— Поне вървя. Докторите казаха, че вървенето е от изключителна важност.

— Няма съмнение, важно е. Но също така се нуждаеш от редовна физиотерапия, ако не искаш мускулите ти да атрофират. Прости ми, че ти се меся.

— Би ли споделил мнението си? Пател сви рамене.

— Виждам, че дясното ти бедро е по-зле. Налага се да изолираш и да тренираш проблемната зона, ако това е възможно. Ходенето може да ти помогне, разбира се, но ще ти отнеме два пъти повече време и може да не се възстановиш напълно. — Мъжът кимна самодоволно, избута стола си назад от бюрото и кръстоса крака. — Сигурен съм, че ще направиш каквото е необходимо. Междувременно разбрах, че имаш въпрос относно аутопсията на Аш?

Бет не успя да се въздържи.

— Не искаш ли да познаеш какъв ще ми е въпросът?

— Бих казал, че искаш да разбереш дали е правил секс в нощта, в която е бил застрелян. Отговорът, за съжаление, е, че нямам представа.

Бет се засмя от възхищение, тъй като Пател беше познал какво имаше намерение да го пита.

— Как успя да…?

Мъжът направи пренебрежителен жест.

— Чух някои хора от екипа да говорят. Носи се слух — откъде чуват тези неща, нямам представа, — че Аш е бил известен с разпуснатия си начин на живот. Ти като инспектор от отдел „Убийства" би желала да разбереш дали е правил секс преди смъртта си, тъй като партньорката му, ако има такава, би била сериозен свидетел. Но както вече споменах, уви…

— Разбрах те — отвърна Бет. — Има ли нещо от общ характер?

— Например?

— Не знам. Женско ДНК? Или нечие друго?

— Не. Наистина няма нищо.

— Добре. Да забравим за секса за малко, освен ако нещо друго не изникне. Какво ще кажеш за времето между момента, в който е бил застрелян, и момента, в който е бил хвърлен във водата?

Въпросът накара Пател да се изправи в стола си и да се намръщи.

— Не те разбирам.

— Добре. Възможно ли е все още да е бил жив, когато е попаднал във водата?

— Не е бил жив. Ако беше, щеше да се удави и дробовете му щяха да се напълнят със солена вода. Не намерихме такава.

— Значи определено не се е удавил.

— Определено. Бил е застрелян в сърцето и е умрял веднага или почти веднага. Защо ме питаш за това?

Бет вдигна ръка.

— Просто ми следи мисълта. Ако знаем колко време е минало от момента, в който е бил застрелян, и момента, в който е бил хвърлен във водата, може да стесним вариантите си за мястото, на което се е случило. Дали е в близост, или на някой от бреговете. Възможността да е бил на яхта също не е изключена.

Пател се наведе напред, пръстите на ръцете му бяха сплетени върху бюрото.

— Не мисля, че мога да ти помогна с това, инспектор Тъли. Жертвата е била застреляна, а по някое време по-късно е била изхвърлена във водата. Няма как научно да определим колко време е минало между двете събития. Мнението ми е, че не са дни, но това е най-доброто, което мога да измисля.

— Опасявах се, че ще кажеш точно това. Ако попаднеш на нещо друго…

— Можеш да разчиташ на мен — прекъсна я Пател.

— Реагира добре на антибиотиците — съобщи Айк на Бет по телефона. — Само това ни казват. Не искат да си правим грешни заключения, но предполагам, че е по-добре да реагира, отколкото не.

— Много по-добре е, Айк, вярвай ми. Температурата й спадна ли?

— Малко. Вече е тридесет и девет и половина.

— По-добре е от четиридесет и половина.

— Несъмнено, Полиана[8]. Какво ново при теб?

Бет му разказа за сутринта си, която не беше особено интересна, и завърши с:

— …затова реших, че трябва да проверя телефонните обаждания до Тереза от месец май и да разбера коя е мистериозната жена.

— Успех с това — отвърна Айк. — Съжалявам, че забравих да ти кажа, но тъй като нямам какво да правя тук, тази сутрин се обадих на Мани Майър и го помолих да извади разпечатка на разговорите. Казах му да ни уведоми, ако забележи телефонни номера, на които Аш е звънял, но не разпознава.

— Добре. Какво отвърна той?

— Не беше особено отзивчив. Каза, че не може да ни осигури такава информация, защото съществува възможност да възникне конфликт на интереси.

— Какви?

— Кой знае? С някои от клиентите на Аш вероятно? Страхува се, че могат да се ядосат, че е нарушена конфиденциалността им. Майър няма да ни позволи да видим разпечатката, освен ако не вземем заповед, подписана от съдия и главен магистрат[9]…

— Шегуваш се! Става въпрос за разследване на убийство, Айк. А и в интерес на истината, не ни интересува съдържанието на самите телефонни разговори. Интересува ни на кого се е обаждал Аш.

— Знам, но в този случай, ако не вземем такава заповед — губим.

— Има нещо гнило в този отказ за сътрудничество — отвърна Бет. — Какво мислиш?

— Съгласен съм с теб.

След моментна пауза инспекторката предложи:

— Може би ще успеем да получим някаква информация от Тереза?

— Не знам — отвърна Айк. — Продължавам да си мисля, че тя е нашият убиец.

— Наясно съм с мнението ти. Но преди да се развълнуваш прекалено много, нека първо видим дали ще ни помогне с тези телефонни разговори.

— Бих внимавал на твое място.

— Разбира се. Внимателна е второто ми име. Слушай, Айк, Хедър ще се оправи.

— От твоите уста в божиите уши. Никога не съм бил толкова изплашен в живота си.

— Знам. Дръж се.

— Нямам какво друго да правя — отвърна мъжът. — Ще поддържаме връзка.

19

Облечена в перфектен официален костюм, който подчертаваше фигурата й, и с гримирано лице прекрасната Тереза Болейн седеше сама на червен пластмасов стол до стената в стаята за почивки на „Майър, Елдридж и Клайн", а на малката маса пред нея имаше чаша. Когато Бет влезе, тя се обърна и кимна колебливо, сякаш не можеше да се сети откъде познава тази жена. Отне й миг, за да го стори, и въздъхна.

— Инспектор Тъли — поздрави я тя.

— Имате ли нещо против да седна? — Тереза посочи към стола срещу своя. Зад чашата й с кафе имаше пакетче кърпички. Бет забеляза зачервените и подути очи на жената. — Държите ли се? — попита я, след като се разположи. — Имам чувството, че не сте спали много.

— Така е. Все още не мога да повярвам, че Питър го няма. Всички казват, че е най-добре близките да научат за съдбата на любимите си хора, но на мен ми се иска тялото му да не беше намирано. Така щях да си мисля, че просто е избягал в Таити или на някое друго място, вместо… вместо случилото се. — Изведнъж Тереза се съсредоточи и погледна сериозна Бет. — Открихте ли нещо?

— Нищо съществено.

— В такъв случай, не се обиждайте, но защо сте тук? Казах ви всичко, което знаех.

— Оценяваме помощта ви — отвърна инспекторката, — но си помислих, че можете да хвърлите светлина върху някои въпроси.

— Добре — съгласи се колебливо Тереза. — Надявам се да мога да бъда полезна.

— Чудесно. Благодаря ви. — Бет извади малък диктофон от джоба си и го сложи на масата между тях.

— Какво е това? — попита секретарката.

— Обикновено записваме показанията на свидетелите. — Инспекторката натисна копчето за запис. — Имате ли нещо против?

— Не. — На лицето й обаче беше изписано съмнение. — Последния път не записахте разговора ни, нали? Нещо променило ли се е оттогава? — Тереза се поколеба, след което се засмя нервно. — Заподозряна ли съм вече? Заобиколена съм от адвокати тук, знаете. Да се обадя ли на някого от тях?

— Разбира се, това е ваше право. Що се отнася до това дали сте заподозряна — в момента целият свят спада в тази категория. Ако ще се чувствате по-добре в присъствието на адвокат, моля, поканете такъв, но ако той ви посъветва да не разговаряте с мен, това няма да ни помогне да намерим убиеца на Питър. Решението е ваше.

Тереза помисли за момент.

— Просто не разбирам защо не ме записахте предния път.

— Тогава партньорът ми, инспектор Маккафри, проведе разпита с доста бързо темпо и аз не исках да го забавям, като му кажа да спре, за да пусна диктофона. Грешката беше моя, но се случват такива неща.

Тереза въздъхна и погледна към малката червена точка, която означаваше, че машинката записва.

— Добре — отвърна най-накрая примирена. — Какво искате да знаете?

— Две неща. Първо, последния път, когато говорихме, споменахте някаква мистериозна жена, която се обадила на шефа ви по времето преди терористичната атака във Фери Билдинг.

— Да. Смятах, че ще проверите телефонните ни разпечатки, за да разберете дали Питър не й се е обаждал и да се опитате да я идентифицирате.

— Точно в това е проблемът. Не извадихме късмет при опита ни да получим тази информация. Затова си помислих, че мога да ви попитам дали помните нещо друго относно това обаждане или за жената, която се е обадила. Дори най-малката подробност може да се окаже от полза.

Тереза се намръщи, отпусна се на стола, затвори очи и скръсти ръце на гърдите си. След малко отвори очи.

— Мисля, че като се обади, потърси Питър, а не господин Аш. Затова си помислих, че става въпрос за нещо лично. Заради начина, по който се обърна към него. — Пауза. — Казахте, че дори най-малката подробност може да ви е от полза.

— Да. Така е. Пак е нещо. Всяка информация, за която се сещате или ви е направила впечатление, може да се окаже полезна. — Бет сметна, че не може да задълбава повече и да кара Тереза да погледне в телефонната разпечатка, особено след като записваше разговора. — Имам още един доста лесен въпрос за вас.

— Слушам ви.

— Казахте, че сте видели Питър за последно в понеделник и че си е тръгнал от работа около четири и половина.

— Точно така.

— Помните ли дали беше облечен в официални дрехи? Костюм и вратовръзка?

Този път Тереза мисли само две секунди. Кимна и отговори:

— Да. Пошегувах се с него и му оправих вратовръзката, когато излезе от офиса си. Той отново я разхлаби и каза, че е приключил за деня, затова може да ходи както си иска. Така че определено беше облечен официално. Това важно ли е?

— Да. Когато го намерихме, не беше облечен с костюм. Това означава, че ако е бил убит в понеделник вечерта, първо се е преоблякъл.

— Което от своя страна означава, че се е прибирал у тях — заключи Тереза.

Или някъде другаде, където е имал дрехи, помисли си Бет, но отговори:

— Да, възможно е. — На инспекторката отново й се прииска да има повече информация за сексуалните дейности на Питър, ако въобще имаше такива през последните няколко часа от живота му. Ситуацията с дрехите й хрумна, когато си тръгна от офиса на съдебния патолог тази сутрин. — Поне е нещо, върху което да се помисли. Последователността на събитията е важна. Мога ли да ви задам още един въпрос?

— Задайте ми колкото са необходими.

— Познавате ли един от приятелите на Питър, Джеф Кук? Той също е местен адвокат.

Тереза дори не се замисли.

— Разбира се. Имам предвид, че не го познавам лично, но често се отбиваше, за да вземе Питър за обяд или за вечеря. Бяха добри приятели. Защо? Какво за него?

— Не знам. Вероятно нищо. Надявах се вие да ми кажете повече.

— Искате ли да ми дадете някаква подсказка? Бет сви рамене.

— В интерес на истината, не знам нищо за него. Вчера се отби до офиса ми и попита с какво може да ни помогне. В основи потвърди онова, което ни казахте за промяната в поведението на Питър през последните няколко месеца, но също така спомена, че може да знае нещо, което не знае, че знае. Ако това е подсказката, която търсите, възползвайте се от нея.

След няколко секунди, Тереза отговори:

— Нищо не ми хрумва. Двамата излизаха доста често — ходеха на обяд, вечери, мачове, играеха голф — обичайните мъжки работи. Плаваха.

Думата удари Бет като електрически ток по гръбнака, но тя запази тона си непроменен.

— Плавали са? Тереза кимна.

— Джеф има малка яхта в яхтклуба. Не знам дали плаваха често с нея. Доколкото знам, в повечето случаи само пушеха пури и пиеха уиски.

— Предполагам, че това се е случвало, когато Питър не е ходел на срещи?

Секретарката присви очи и стисна устни.

— Какво имате предвид с това „когато не е ходел на срещи"?

— Не знам за вас, но не мисля, че пурите и уискито са най-добрите афродизиаци на света.

— Не са. — Отвърна твърдо Тереза. — Не се виждаха с жени, ако това си мислите. Може би само с онази, мистериозната, която се обади през месец май. Но дори тя, която и да беше, не се появи повече през последните няколко месеца. Сигурна съм в това.

— Значи промяната в поведението на Питър, разпадането на брака му, всичко случило се… не е било, защото е обикалял наоколо и е изневерявал на съпругата си?

Секретарката поклати глава.

— Питър не се виждаше с други жени, инспектор Тъли. Не съм чула нищо подобно, а аз определено щях да разбера. Цялата тази лудост настъпи заради пиенето и стреса от работата, брака му и всичко останало, но… — Тереза поклати глава, беше напълно убедена в правотата на думите си. — Не. Той беше объркан, но не изневеряваше на поразия. Сигурна съм в това. Просто не беше такъв.

Температурата се беше повишила с няколко градуса, макар че още беше под десет, небето беше ясносиньо, а слънчевата светлина къпеше всичко наоколо. Бет седеше в джетата си, паркирана неправилно на една автобусна спирка, и разговаряше с партньора си за болната му дъщеря. Хедър продължаваше да се подобрява, но Айк не беше готов да се върне на бойното поле днес.

Най-накрая стигнаха до работата.

— Успя ли да вземеш необходимото от нея? — попита Айк. Той все още смяташе, че някак си Тереза може да им осигури телефон

— Не. Само посях семето. Не исках направо да я моля за това, тъй като ти отбеляза, че няма да е етично. Надявам се сама да реши да ни помогне. Междувременно, няма да повярваш… Питър Аш не е вилнял наоколо.

— Да, вилнял е.

— Аз също така мислех. Както и Джеф Кук, освен ако не е лъгал, което ме съмнява. Каза, че е виждал Питър с много от тези предполагаеми жени…

— Не са предполагаеми жени, Бет. Те са истински жени и предполагаеми любовници на Питър.

— Спести ми тези глупости, Айк. Знаеш какво имам предвид. Тереза обаче каза, че подобно нещо не се е случвало — че Питър не е изневерявал на поразия. Напълно убедена беше. Дори стана някак си отбранителна, когато засегнах темата за връзките му с други жени.

Айк остана мълчалив няколко секунди, преди да отговори:

— Питър е лъгал Тереза.

— Или — контрира Бет — тя е искала да вярва в подобно нещо и никога не се е заинтересувала дали противното е вярно. Едно от двете е или просто ме лъже. Избирам врата номер едно.

— Аз също. Защо му е било на Питър да крие отношенията си с други жени?

— Защото двамата с Тереза са имали връзка и той е искал тя да смята, че е единствената. Тя чинно го е сторила. До миналия понеделник вечерта, когато научава, че не е единствената му любов, а една от многото, което й дава най-сериозния мотив, за да го застреля. Започвам да си мисля, че може да се окажеш прав, Айк.

— Аз съм скромен талант — отвърна партньорът й. — Как се държеше иначе? Имам предвид емоционално.

— Пълна развалина.

— Защото го е обичала.

— Аз също така разчетох ситуацията. Това не е обичайното скърбене за починал шеф, дори да е бил най-добрият шеф на света. Тя е покрусена.

— Какво е правила в понеделник вечерта?

— Не я попитах. Все още не. Не исках да я плаша, защото още се надявам, че ще ни осигури телефонната разпечатка. Изваждането на диктофона я потресе достатъчно. Ще я питам следващия път. Но нека не забравяме, че не е задължително да е бил убит точно в понеделник вечерта. Може да се е случило във вторник сутринта, дори във вторник следобед. Междувременно се появиха още някои неща.

— Сигурно са доста добри, щом ги споменаваш.

— Поне така мисля.

— Изуми ме.

Бет започна с най-провокативната информация: Джеф Кук, най-добрият приятел на Питър Аш, притежаваше яхта в яхтклуба, която двамата мъже често бяха използвали; също така някъде между 16:30 часа и момента, в който беше застрелян, Аш беше сменил официалния си бизнес костюм с дрехите, с които го намериха под „Клиф Хауз" — най-логичното заключение, до което стигнаха, беше, че мъжът се е прибрал у дома, макар да беше възможно да е отишъл на някое друго място като апартамента на Тереза, и се беше преоблякъл. Дали след това се беше срещал със сексуална партньорка на място по свой избор? Дали въобще беше имал сексуална партньорка в понеделник вечерта?

Когато Бет приключи, Айк каза:

— Имала си доста ползотворна сутрин.

— Все още не съм приключила.

— Не, не си — отвърна Айк. — Както и предполагах.

20

Бет беше застанала пред жилищната сграда на Питър Аш на „Гроув Стрийт" и звънеше напосоки, за да я пусне някой. След около десетина секунди по интеркома се разнесе сънен мъжки глас:

— Да?

Тя се идентифицира като полицай и онзи я пусна в сградата.

Нямаше как да не се изуми от лекотата, с която успя да влезе. Ами ако беше убийца, въоръжена до зъби? Или терористка?

Разбира се, защо му е на някого първо да те види, помисли си тя. Защо му е да провери документите ти, за да се убеди, че наистина си полицай, като може просто да те пусне.

Доверчивата природа на човешките същества все още я изумяваше. Въпреки това бутна вратата и я отвори. Все още държеше дръжката й, когато се разнесе нов глас, този път женски, и попита:

— Кой е?

— Санфранциска полиция, имам няколко въпроса относно Питър Аш.

— Почакайте секунда — отвърна гласът. — Веднага слизам. Този път не последва добре познатото жужене, което беше

доста по-разумно решение, помисли си Бет, когато чу стъпките по стълбите. Въпреки това не беше и особено умно решение.

Не можеше да си спомни дали мислеше така и преди терористичната атака във Фери Билдинг.

Млада афроамериканка преодоля последните стъпала от стълбището и се спря намръщена в лобито.

— Как успяхте да влезете?

— Един от съседите ви ми отвори. Но ви благодаря, че дойдохте.

— Господи — изуми се младата жена. — Обзалагам се, че е бил Нед. Живее горе в шести номер и го мързи да слиза до долу. Звънне ли му някой, и Сезам се отваря. Наистина ли сте полицай?

Бет се усмихна и отговори:

— Да. — Показа документите си. — Разследвам смъртта на Питър Аш. Познавахте ли го?

— Разбира се. Бяхме съседи.

Инспекторката бръкна в джоба си и извади диктофона.

— Мога ли да попитам за името ви?

— Холи Конли. — Жената спелува буква по буква.

Холи беше ниска и слаба. Косата й беше направена на средно дълги расти. Нямаше грим, защото красивото й лице не се нуждаеше от него. Носеше сини йога панталони, кафяв пуловер и туристически обувки.

— Живея на горния етаж, точно срещу Питър. Не можах да повярвам, когато чух какво се е случило. Никой от нас не можа.

— Винаги е шокиращо, когато някой умре.

— Имам предвид, че това те кара да се замислиш… можеше да съм аз, вие, всеки. Можеше да се случи навсякъде. Човекът е жив на единия ден, а на следващия го няма.

— Доста често се случва точно така. Помните ли последния път, в който го видяхте?

— Мисля, че беше миналата седмица. Знам, че се мяркаше наоколо. Прибираше се в доста различни часове. В неделя сутринта се връщаше отнякъде, а аз излизах. Разменихме си по едно „здрасти".

— Какво ще ми кажете за понеделник? След секунда младата жена поклати глава.

— В понеделник имам лекции през целия ден, след което лабораторни упражнения от шест, докато приключим. Прибрах се около единадесет, бях претрепана.

— Оттогава не сте го виждали?

— Май не. — Младата жена помисли още известно време. — Бих казала не.

— Не сте го чули да излиза във вторник или сряда?

— Не. Съжалявам. Бет сви рамене.

— Ако не сте го виждали, то не сте…

Чу стъпки по стълбището и млъкна. Някакъв млад мъж с дълга и разрошена руса коса, бос и с раздърпана тениска на Боб Марли преодоля последните стъпала и се присъедини към тях в тесния вестибюл.

— Хей! Всичко ли е наред? Добре ли си, Холс?

— Да, Нед. Екстра съм. Следващия път, когато пускаш хора в сградата, може би първо трябва да провериш дали са тези, за които се представят. И то не само следващия път, а всеки път. Не сме ли говорили за това и преди?

— Да, добре. — Нед се намръщи, но не задълго. — Виж, нали съм тук сега. А и тя ми звънна. Смятах, че ще идва у нас. — Посочи към Бет. — Ти си ченге, нали?

Инспекторката му показа документите си с търпеливо изражение на лицето си.

— Да, ченге съм.

Доволен от потвърждението, Нед се обърна към Холи:

— Видя ли, всичко е точно.

— Тя звънна и на мен — контрира го младата жена.

— Звъннах на всички — призна си Бет. — Холи е права, че най-умното нещо е да слезеш и да провериш кой звъни, Нед. Можех да бъда всяка.

— Виж, не мога да живея с цялата тази параноя. Животът е прекалено кратък. Ако някой толкова много иска да влезе в сградата, просто ще срита вратата или ще я взриви. Не бих се тревожил за това.

— Щеше да се тревожиш, ако не беше мъж — скастри го Холи.

Нед изгледа сърдито двете жени.

— Добре. Чатнах. Няма да пускам никого вече. Честна скаутска. Междувременно, какво ще кажете да продължим напред? Това сигурно е за Питър, а? Бедният човечец.

Бет кимна.

— Опитваме се да разберем къде е бил в понеделник вечерта. Особено ако някой го е виждал, след като се е прибрал у дома след работа.

— Понеделник вечерта? — Нед помисли още секунда и кимна уверено. — Беше тук.

— Сигурен ли си?

— Да. Абсолютно.

— В понеделник? — повтори Бет.

— Освен ако понеделнишката футболна вечер е в някой друг

ден.

— Какво? Да не е гледал мача с вас?

— Не, но… беше наоколо.

Изведнъж Бет си спомни първата млада жена от тази сграда, с която се срещнаха. Двамата с Айк поговориха с нея на тротоара.

— Купил ви е бира за мача — предположи инспекторката.

— Не искам да му навличам някакви неприятности — каза Нед. — На него или на когото и да било.

— Питър вече няма да се безпокои за подобни неща, Нед. Освен това работя за „Убийства". Не ме интересува как хората си набавят алкохол. Значи казваш, че Питър ви е купил бира в понеделник преди мача?

— Да.

— Помниш ли по кое време се случи това?

— Не. Поне не точно. Пет и половина, шест, някъде там.

— Веднага след като се е прибрал от работа?

— Не знам откъде се прибираше. Може би от работа. Ослушвах се да го чуя, защото имахме нужда от пиячката, а той никога не ни отказваше.

— Добре, когато го видя, носеше ли официален бизнес костюм?

Нед затвори очи, помисли за миг, след което ги отвори.

— Да.

— Така… Питър гледа ли мача с вас?

— Не. Дори не дойде да пие по бира с нас.

— Това нещо необичайно ли е, имам предвид, след като ви е купил пиенето?

— Понякога остава при нас — отвърна младият мъж. — Но не мога да кажа, че винаги е така.

— Онази вечер не остана, така ли?

— Да.

— Видя ли го след това? Имам предвид същата вечер? Нед се ухили набързо, някак си срамежливо.

— Ъ-ъ… не. Не точно.

— Какво означава „не точно", Нед? — попита раздразнена Бет. — Въпросът е прост, трябва да му отговориш с „да" или с „не". Видя ли го по-късно, или не?

— Не съм го виждал. Но нали се сещаш, живея точно над него.

— Чул си го. Младият мъж кимна.

— Всички го чуха. Определено си прекарваше по-добре от нас.

— Имаше ли някого с него?

— Определено.

— Жена?

— Поне така звучеше.

— Познаваш ли я?

— Не. Не я видях коя е. Но от звуците ми стана ясно, че е жена.

Бет се подвоуми.

— Колко души гледахте мача?

— Аз и още четирима.

— Някой от тях напусна ли апартамента по време на мача? Може би са видели Питър и жената с него, когато са идвали? Някой каза ли нещо по въпроса?

— Не.

— Искам да ми осигуриш имената на всички. Младият мъж се поколеба.

— Ъм.

— Спокойно, Нед. Никой не е загазил. Просто искам да ги разпитам дали са видели или чули нещо, което може да ни помогне. Докато съм на темата — продължи Бет, — някой от двама ви ще ми даде ли контактите на хазяйката ви? Искам да огледам апартамента на Питър, за да видя дали ще открия нещо полезно там.

— Живеят надолу по улицата, на следващата пресечка — отвърна Холи. — Мога да ви дам телефонния им номер.

— Благодаря. — Бет върна вниманието си на Нед. — Междувременно искам тези имена. На гостите ти за мача.

— Не им знам фамилиите, но им имам имейлите.

Каръл Люкинс изглеждаше на възрастта на Бет и беше приблизително с нейните размери — около метър и седемдесет и по-малко от шестдесет килограма. Дори навлечена заради студа — палто и пуловер, вълнена пола, черни ботуши — не можеше да прикрие атлетичната си фигура. Дългата й бяла коса беше вързана на плитка, очите й бяха светлозелени, опръскани с жълто, а лицето й беше малко по-издължено от нормалното, наподобяваше на модел на Модилиани. Крайният ефект беше една агресивна и груба красота.

Жената дойде пет минути, след като Бет й се обади, и сега, с ключ в ръка, се спря пред вратата на апартамент номер 4.

— Трябва да ви кажа, че не ми е приятно, че правя това. Имам чувството, че нарушавам личното му пространство.

— Вижте — отвърна инспекторката, — не искам да съм груба, но видяхте заповедта за обиск. Ако не отворите вратата, просто ще повикам някой да я разбие. Нямате избор, ако това ще ви помогне да побързате.

— Не съм сигурна. Че ще ми помогне, имам предвид. — Въпреки физическата сила, която лъхаше от хазяйката, тя беше някак си неуверена, сякаш нещо — присъствието на полицията? — я плашеше. — Добре — каза на себе си тя. Въздъхна недоволно, вкара ключа в ключалката и отвори вратата.

След мрачния коридор апартаментът изглеждаше потопен в ярка светлина. Бет надникна в кухнята, първата врата вдясно. Два големи прозореца пропускаха ранната следобедна светлина в просторната дневна. Вляво от тях, в спалнята, се стичаше още светлина, която си пробиваше път през други три прозореца. Двойното легло не беше точно оправено, но чаршафите и завивките бяха изпънати, двете възглавници бяха поизтупани и изправени на таблата.

Бет влезе в стаята, направи няколко крачки и спря. Зад нея Каръл каза:

— Съжалявам, но изведнъж ми стана зле. Имате ли нещо против да изчакам отвън?

Инспекторката се обърна и видя, че иначе бледото лице на жената беше станало безкръвно.

— Не, няма проблем — отвърна тя. — Сигурна ли сте, че сте… Очите на Каръл изведнъж се обърнаха нагоре и преди Бет да осъзнае какво се случва, вече се беше засилила към нея. Хвана я точно когато краката й я предадоха. Тежестта й се оказа прекалено голяма за все още невъзстановеното тяло на инспекторката и двете паднаха на пода.

Бет успя да се измъкне изпод Каръл и я подпря на стената. Хазяйката отвори очи, но те все още не можеха да се фокусират. Инспекторката лекичко я плесна няколко пъти, след което хукна към кухнята, взе една чаша и я напълни с вода. Също така провери дали диктофонът й е включен и записва.

Върна се при припадналата, клекна до нея и видя, че се е съвзела.

— Каръл?

— Какво се случи?

— Припаднахте.

— Много съжалявам. — Жената затвори очи и изпусна дълга въздишка. — Никога досега не съм припадала. Не помня какво се случи.

— Няма проблем. Няма за какво да съжалявате.

— Как се озовах тук? Наистина ли паднах?

— Да, но успях да ви хвана, така че няма да имате болки и цицини по главата, което е най-важното в случая.

— Благодаря ви, но… — Каръл се опита да стане.

Бет сложи ръка на рамото й, за да й попречи да го стори.

— Починете си още малко, става ли? Пийнете глътка вода. — Подаде й чашата.

Каръл колебливо доближи чашата до устните си, отпи малко от нея, затвори очи и пак ги отвори.

— Уау — изуми се тя. — Наистина ли припаднах?

— Наистина.

— Все още се чувствам малко замаяна.

— Нормално е. Подобно нещо може да се очаква. Вероятно няма да се чувствате добре за известно време. Просто си почивайте. Дайте си минутка.

Жената се подчини, отпи още една глътка от водата, след което погледна Бет и помещението. Сложи ръка на лицето си.

— Боже мой.

— Какво?

Поклати глава, преди да отговори.

— Нищо, предполагам.

— Не ми се струва, че е „нищо", Каръл. Простете ми нахалството, но мисля, че има „нещо".

Хазяйката отново затвори очи.

— Каръл?

Тя отвори очи и погледна Бет.

— Не знам какво се случи. Не знам защо припаднах. Просто съм изненадана. Това е всичко.

— Добре. — Инспекторката се беше подпряла на едното си коляно, но се изви назад и обгърна с ръце другото. — Получихте неочакван емоционален пристъп. Не е нещо необичайно. Бяхте ли близки с Питър?

— Не. — Каръл хвърли бърз поглед някъде зад Бет, сякаш там можеше да стои някой и да ги слуша. — Едва го познавах.

— Наистина?

— Защо ме питате това? Разбира се, че е истина. Някой друг да не ви е казал нещо различно?

— Не, просто питам.

— Не го познавах. Имам предвид, че не го познавах добре. Той беше просто поредният наемател.

— Добре.

— Не ми ли вярвате?

— Защо да не ви вярвам?

— Не знам. Може би защото припаднах.

— Моето предположение е, че е възможно да сте имали някакви чувства към него — отговори внимателно Бет. — Обикновено хората не припадат без причина. Възможно е, когато двете влязохме в апартамента, да сте видели нещо, което ви е разстроило.

— Просто не очаквах… имам предвид, че той е… — Каръл погледна инспекторката с надеждата, че тя ще й предложи някакъв отговор.

Бет не го стори. Вместо това й каза:

— Мъртъв.

Хазяйката затаи дъх, но побърза да се съгласи:

— Да.

— Шокирали сте се, като сте осъзнали, че само преди седмица Питър е обитавал тези стаи, а сега го няма. Това може да е доста обезпокоително.

Каръл кимна.

— Така е. Сигурна съм, че това е причината.

— Помните ли последния път, в който го видяхте?

— Не знам защо трябва да го помня. Той беше поредният наемател, това е всичко. Може би сме се засичали от време на време, но не съм обръщала сериозно внимание.

— Значи не е бил специален? Определението като че ли раздразни Каръл.

— Не — отвърна тя. — Не е това. Определено имаше нещо в него, някаква аура. Всеки би се съгласил, че беше очарователен.

— Изглежда, такова е общото мнение за него.

— Искам да кажа, че от всички хора — от всичките ми наематели, той беше много по-жизнен. Затова, като дойдох тук и осъзнах, че… вече го няма…

— Не просто го няма, Каръл. Някой го е убил. Затова ви попитах кога сте го видели за последно. Нед от горния етаж ми каза, че го е видял в понеделник вечерта — Питър му е купил бира за мача, но ако някой го е виждал по-късно, ще ни бъде от голяма полза. Сигурна ли сте, че не сте се натъкнали на него или не сте го видели да излиза от апартамента? Говорим за миналия понеделник.

— Как бих могла да го видя? Дори не живея в сградата. Някой да не ви е казал, че ме е видял тук? Защото това не е истина. — Погледът на Каръл отново стана някак си отнесен. — Може и да съм идвала по-рано през деня — продължи тя. Според Бет имаше нещо неестествено в думите й. — Винаги има нещо, което трябва да се поправя, но до вечерта определено съм приключила. В интерес на истината, не помня да е имало нещо. Не и в понеделник.

— Доста отричате, Каръл, макар никой да не е казвал, че ви е виждал тук.

Порицанието в гласа на Бет накара хазяйката да отвърне арогантно:

— Искам да кажа, че ако някой е споменал подобно нещо, просто е сбъркал деня.

— Разбрах ви. Помните ли последния път, в който видяхте Питър?

— Мисля, че беше миналата седмица — четвъртък или петък, натъкнах се на него, когато се прибираше от работа. — Жената млъкна за миг, след което продължи: — Да, беше петък, защото ме попита дали имам някакви планове за уикенда. Това е последният път, в който си спомням, че го видях.

— Добре. — Бет не виждаше никакъв смисъл да продължава да я притиска, но наученото от Нед и реакцията на Каръл я накараха да преосмисли първоначалната си идея сама да претърси апартамента на Питър, а не с криминолозите. Онази, която беше топлила постелята на жертвата миналия понеделник, вероятно беше последният човек, който го беше видял жив. Лен Фаро можеше да открие някакви отпечатъци или ДНК, които да им помогнат да идентифицират тази жена. Бет вече разполагаше с ДНК-то на Каръл по чашата, от която пи вода, след като припадна, така че, ако тя се беше намирала в леглото на Питър преди четири дни, щяха да разберат.

Междувременно инспекторката трябваше да прекрати разпита и да запази мястото чисто. Не искаше никой да ходи в спалнята. Тя стана и протегна ръка към Каръл, която все още седеше на пода.

— Можете ли да се движите?

— Мисля, че да. — Тя хвана ръката на Бет и се изправи с нейна помощ. — Все още не знам защо припаднах. Благодаря ви отново, че ме хванахте.

— Това ми е работата — отвърна инспекторката. — Хайде да не рискуваме повече. Може да не успея да ви хвана, ако се случи отново, а и не искам да отнемам повече от времето ви. Ще съм по-спокойна, ако работя сама тук.

— Сигурна ли сте?

— Да. Благодаря ви, че дойдохте и ме пуснахте.

— Няма проблем. Радвам се, че помогнах. — Хазяйката се поколеба. — Надявам се да го хванете.

— Както и аз, Каръл. Както и аз.

Бет се чувстваше като излишно колело, затова гледаше да не се мотае в краката на екипа, който се движеше от стая в стая. Лен Фаро и неговите криминолози прекараха около три часа в апартамента на Питър Аш. Накрая си тръгнаха със спалното му бельо и чашата, от която беше пила Каръл. Също така взеха лаптопа и айпада на жертвата, но не намериха никакъв телефон. Направиха тестове за барут и кръв, но резултатите бяха отрицателни. Свалиха отпечатъци. Питър имаше десет официални бизнес костюма в гардероба, шестнадесет ризи и закачалка, пълна с вратовръзки. Бельо, чорапи, тениски, пуловери и панталони в шкафовете. В хладилника намериха бутилка шардоне „Хафнер", половината от която липсваше. Взеха я за последващи анализи. Ако Питър и гостенката му бяха пили от нея, тя беше още един шанс да намерят отпечатъци или ДНК. На плота имаше две неизмити винени чаши, остатъците бяха засъхнали по дъното на всяка една от тях.

Екипът на Фаро беше много добър, но въпреки това не откри много. Може би на единия или на двата компютъра щяха да открият нещо за личния живот на Питър, но това беше едно голямо „може би". Също така, ако не успееха да свалят ДНК, което да съвпада с това на Каръл Люкинс — което беше напълно възможно, ако не тя беше сексуалната партньорка на жертвата в понеделник вечерта, тогава Бет се съмняваше, че всичко това щеше да доведе до някакви съществени резултати.

Като събереше всички парчета на пъзела, предвид състоянието на стаята и показанията на Нед излизаше, че Питър се беше прибрал от работа, беше купил бира за младите си съседи, след което беше имал гостенка, с която очевидно беше пийнал вино и беше правил секс. После се беше облякъл с по-свободни дрехи и при положение че не беше застрелян в това помещение, беше излязъл. Всичко това водеше до два въпроса: дали сексуалната му партньорка си беше тръгнала сама, или бяха излезли заедно? Ако Питър беше тръгнал сам, дали някой не го беше взел? Или беше шофирал… Къде беше колата му?

Бет се извини и остави Фаро и колегите му да си вършат работата, напусна апартамента на жертвата и отиде до номер 3, където почука на вратата с надеждата да получи съдействие от Холи, но никой не й отвори. Краката я боляха, но се завлече на горния етаж до апартамента на Нед, където за нейна изненада успя да го събуди отново.

— Човече — оплака се той, когато отвори вратата. Премигаше през мъглата от марихуанен дим. — Сериозно? — Младият мъж си беше събул късите панталони и стоеше на един крак по бели слипове и тениската си с Марли, чиято песен „No woman, no cry" се носеше из апартамента.

— Сериозно, Нед — отвърна Бет. — Да не си имал тежък ден на училище?

Младият мъж сви рамене и се ухили глуповато.

— Така си направих графика, че да нямам часове в петъците. Чудесно е, не мислиш ли?

Инспекторката поклати глава, не споделяше изцяло мнението му.

— Знаеш ли коя е колата на Питър Аш?

— Разбира се. Баварец Z3 със сгъваем покрив. Изключителна машина.

— Любимата марка, ако не се лъжа.

Очевидно Нед не схвана препратката и лицето му се изпразни от съдържание. Бет продължи:

— Знаеш ли къде паркира обикновено? Тази сграда има ли определени паркоместа?

— Майтапиш ли се? Паркирането тук е едно от най-големите предизвикателства.

— Къде си оставя колата тогава?

— Където намери място, и то ако има късмет въобще да намери такова. Нужни са двадесет минути обиколки на квартала, а понякога и повече. Истинска мъка е.

— Какъв цвят е?

— Пурпурна.

— Добре, Нед. Много ти благодаря. Какво става с имейл адресите, които трябваше да ми изпратиш?

— Все още не съм се заел. Днес ми е почивен ден.

— Време е да го сториш — отвърна Бет. — Мога да почакам, докато ги търсиш. Колко време ти е необходимо?

Младият мъж въздъхна дълбоко заради това посегателство над личното му спокойствие и натоварения график.

— Дай ми пет минути. — Остави вратата отворена и се скри в апартамента.

Бет се подпря на парапета на стълбите. Помисли си, че ако в следващия час й направеха проба за наркотици, димът от марихуана, който беше вдишала, щеше да даде положителен резултат. Отдръпна се с няколко крачки от вратата.

На Нед му отне по-малко от четири минути, за да свърши работата. Той се върна на прага на апартамента си — все още без панталони — и й подаде лист хартия.

— Всички бяха тук през цялото време — обясни доброволно. — Никой няма да е видял нищо.

— Просто ще проверя, за да съм сигурна. Благодаря ти за помощта.

— Няма проблем — отвърна младият мъж.

— Сигурна съм, че няма.

Фаро и хората му приключваха, когато мина покрай апартамента на Питър на път за изхода. Краката я боляха ужасно, най-вече дясното бедро — заради хващането на Каръл Люкинс, стоенето права в жилището на жертвата и качването и слизането по стълбите три или четири пъти. Въпреки това се насили да върви нормално, когато мина покрай Фаро. Ленард не беше клюкар, но с него имаше още шестима офицери, за които не можеше да гарантира, че няма да се разприказват за видяното.

Излезе от сградата, зави наляво и под студеното слънце извървя всичките четири пресечки до „Бродерик", където обстановката рязко се сменяше — от студентски квартал на гето. Питър Аш едва ли беше паркирал беемвето си още по на изток, не и ако искаше да остане непокътнато.

Бет намери колата, на която имаше няколко фиша за неправилно паркиране, на „Маккалистър", близо до „Лион". Обади се да я извлекат до паркинга на Съдебната палата.

— Какво ти говори това? — попита Айк. — Не е бил с колата си. Е, и?

Бет стоеше в своя автомобил, който беше паркирала на половин пресечка от апартамента на Питър, точно пред пожарния кран на „Гроув", и беше усилила парното заради студа навън. Истинско чудо беше, че този път полицейските й документи, оставени на таблото, бяха свършили работа и нацистите от пътна полиция не я бяха глобили.

— Има два варианта — отвърна тя. — Или е вървял пеша, или някой е дошъл и го е взел, каквото е моето предположение.

— Ако някой го е взел, трябва първо да му се е обадил, нали така? Бих убил, за да се докопам до разпечатката от телефона му.

— Аз също, но вероятно няма да стане.

— Шибани терористи.

— Да. Шибани терористи.

— Ако ФБР не бяха поискали разпечатките на почти всички телефони в града…

— Да, но го сториха — прекъсна го Бет — и телефонните компании са заети завинаги. Двама нископлатени инспектори от отдел „Убийства" ще извадят истински късмет, ако успеят да видят нещо до месец.

— Добре, продължаваме напред — каза Айк. — Тази хазяйка, за която ми говори, е готина, нали?

— Доста при това.

— И наистина припадна? Какво мислиш?

— Мисля, че Каръл е имала среща с нашата жертва в понеделник вечерта, и когато се върна в апартамента с инспектор от отдел „Убийства", буквално се срина. Мислела е, че може да се справи с чувствата си, но е грешала. Надявам се да разберем каква точно е истината, ако успеем да свалим някакво ДНК от жилището на Питър, но залагам на това, че двамата са били заедно.

— Значи… Тереза е извън картинката.

— Не е задължително. Възможно е тя да го е взела след това. Или някой друг. На ум ми идва съпругът на Каръл.

— Омъжена ли е?

— Има пръстен. Предполагам, че е.

— Добре. Смяташ ли, че е време да проверим алибито на Тереза?

Бет помисли за момент.

— Надявах се да я оставим с впечатлението, че е на наша страна, докато не ни даде разпечатката от служебния телефон на Питър, но вероятно си прав. Ще е хубаво, ако можем да я елиминираме напълно.

— Виж, в последно време ти вършиш цялата работа. Може би мога да й се обадя, да я помоля отново за разпечатката и да я попитам как е минала вечерта й в понеделник.

— Ще те оставя сам да решиш.

— Заемам се. Ще ти се обадя веднага, след като разбера нещо.

— Чудесно. Прегърни малкото си момиче от мен.

— Смятай го за сторено.

21

Кейт Джеймисън изчака да стане точно пет часът, преди да отвори бутилката, наля си щедра чаша шардоне „Ромбауер" и се премести на фотьойла си за четене в дневната, за да наблюдава как здрачът завладява предния й двор.

Жадуваше за това питие цял ден, но днес нямаше намерение да започва отрано, както направи предния ден.

Вчера заради шока от смъртта на Питър Аш, за която прочете във вестника, и признанието на Рон, че знае за връзката им, започна с виното още от обяд и се наложи да призове цялата си воля и физическа сила, за да успее да приготви вечерята. Веднага след като се нахраниха, каза, че има главоболие, и се свлече в леглото в осем часа. Не се надяваше, че Рон, който не пропускаше нищо, е останал сляп за привидната й трезвеност.

Намести се във фотьойла и отпи първа малка глътка.

Наистина беше иронично, че смъртта на Питър накара Рон да й признае, че знае за тях. Съпругът й даде ясно да се разбере, че при други обстоятелства едва ли щеше да има шанс да преодолеят това предателство. Разбира се, той беше бесен, но също така беше готов да й прости.

Рон искаше да й признае, че знае, и да й покаже, че това няма да ги раздели. Никога. Иронията се състоеше в това, че между Кейт и Питър нямаше нищо друго, освен онзи единствен ден, състоял се, преди да бъде ранена и целият й свят да се промени.

Сега, докато отпиваше от виното си, тя осъзна, че от онзи ден на атаката във Фери Билдинг до вчера, когато новината за убийството на Питър се появи в „Кроникъл", нито веднъж не беше изпитала желание отново да бъде с него. В интерес на истината, почти не се сещаше за него. Въобще нямаше представа, че е идвал да я посещава в болницата, докато беше в кома. Нямаше представа защо го е правил. Дори сега, след като спомените се завърнаха с пълна сила, не изпитваше абсолютно нищо към него.

Кейт искаше да може да изтрие онзи ден, да изтрие предателството си към Рон и към децата им.

За щастие, последствията от всичко бяха загърбени, бяха останали в миналото. Неприятното чувство си беше отишло. Вече нямаше тайни помежду им. Раната беше заздравяла и семейството й се беше запазило.

Звънецът я извади от унеса. Кейт не помнеше кога за последно някой беше звънял на вратата им, без предварително да се обади. Вдигна поглед и се изненада, когато видя, че навън е паднал мрак. Изправи се и цъкна лампата над фотьойла.

— Само секунда! — провикна се, след което включи осветлението в стаята, коридора и на предната веранда. Видя кой звъни и отвори вратата.

Пред нея стоеше усмихнатата — направо сияеща — Бет Тъли с ръце на хълбоците.

— Мила — каза тя, — доста време мина.

Не се бяха виждали от събитията във Фери Билдинг насам. Състоянието на двете ги беше принудило да се съсредоточат върху собствените си приоритети, графици и режими. Бет трябваше да възстанови силата и подвижността си, за да се върне на работа, а заради усложненията на Кейт й се наложи да се бори за живота си доста дълго време.

През последните шест месеца говореха няколко пъти по телефона, но разговорите им бяха насилени и неловки и дори след като Кейт най-накрая беше изписана от болницата и се прибра у дома, идеята да започнат оттам, откъдето спряха — да продължат с разходките си през свободното си време — никога не им хрумна.

Разположиха се на плота в кухнята. Кейт допълни своята чаша с вино и наля студен чай за Бет.

— Ето ни отново, а? — каза тя. — Мислила ли си, че пак ще бъдем заедно така?

— Вероятно не — отвърна инспекторката, — но се радвам, че сме.

— Аз също. Преди да позвъниш на вратата, си мислех, че животът ми отново се връща в някакви нормални граници. И тогава ето те и теб, черешката на тортата.

— Едва ли може да се каже, че всичко е нормално.

— Права си. Но ти имаш смелостта да продължиш напред… Самата аз, колкото и да се опитвам да забравя всичко, съм изплашена до смърт и нямам търпение да се прибера всеки път, в който изляза навън.

Бет кимна разбиращо.

— Това определено е нещо, върху което да поработиш.

— Очевидно ти си се справила.

— Au contraire[10]. Боря се на всяка крачка. Видя ли повече от трима души, и започвам да се изнервям. Смятам, че трябва да свикнем с мисълта за случилото се. Но от друга страна — добави ведро инспекторката, — тъй като веднъж сме преживели подобно изпитание, каква е вероятността да станем жертви на нова терористична атака? Много, много малка, не мислиш ли?

Кейт очевидно не беше убедена, но се насили да се усмихне.

— Харесва ми нагласата ти. Бет сви рамене.

— Нямам избор. Работата ми е да държа страха настрани. Кейт вдигна вежда.

— Не ми казвай, че си се върнала на работа? На пълен работен ден? В отдел „Убийства"?

Бет се засмя.

— Да.

— В по-голяма безопасност ли се чувстваш така? Като преследваш убийци?

— В интерес на истината, не е точно преследване. Което си е истинско щастие, тъй като — моля те, не казвай на колегите ми или на лейтенанта — не съм в най-добрата си физическа форма. Но ето ме тук, вече ме раниха веднъж. Шансовете да бъда ранена отново, са същите, като да попадна във втора терористична атака. Не мисля, че ще се случи. Смятам го като един вид застраховка.

— Смяташ, че щом си ранена веднъж, ще си застрахована от повторно раняване?

— Точно така.

— Мисля си, че има нещо нередно в логиката ти. Бет сви рамене, усмихна се и отпи от чая си.

— Както и да е. Ако сме научили нещо, то е, че нямаме думата за онова, което ще се случи. Всичко на всичко смятам, че извадихме голям късмет. В сравнение с хората, които умряха или които няма да се оправят.

— Не мога да споря с това. Напълно си права. Просто не гледах нещата от този ъгъл.

— Понякога и аз не го правя. Поне не през цялото време. Но когато се замисля, осъзнавам, че помага. Благодарение на това и на работата ми мога да изляза от къщата.

— Все още ми е трудно да повярвам, че си се върнала в службата.

Бет умишлено не отговори веднага, вместо това отпи от чая си.

— След като се заговорихме за работата, време е да ти обясня защо съм тук.

— Свързано е с работата ти ли? Бет кимна.

— През последните няколко седмици имах намерение да се отбия и да те видя как си, но не исках да те притискам, ако все още не беше готова за срещи и ако не искаше да виждаш никого. Особено ако този някой можеше да ти напомни какво преживя.

— Стига, Бет, никога не съм се чувствала…

— Знам. Но исках да ти дам повече време за възстановяване, в случай че имаш нужда от такова. Сега виждам, че съм можела да дойда по-рано, но както вече споменах, не исках да те притискам. Вчера обаче си намерих извинение да го сторя.

С объркано изражение на лицето Кейт попита:

— Не се нуждаеш от извинение, за да се отбиеш. Но не разбирам как то може да е свързано с работата ти. Да не би да намекваш, че разследваш убийство, което има нещо общо с мен?

— Не с теб — отвърна инспекторката. — Със съпруга ти. И то само косвено.

— За Рон ли говориш? Замесен в убийство? Това е абсурдно, Бет. Той е…

Инспекторката вдигна ръка, за да прекъсне приятелката си.

— Рон също не е замесен, но предполагам, че и двамата познавате мъж на име Джеф Кук.

Кейт се поизправи в стола си, след което се облегна назад, сякаш Бет беше замахнала към нея.

— Разбира се, че познаваме Джеф. Той е един от партньорите на Рон във фирмата. Джеф е най-милият човек на света, Бет. Имам предвид, че постоянно се виждаме. Не може да си сериозна, че има нещо общо с убийството на някого.

— Не, не мисля, че има. Господин Кук дойде до службата вчера. Искаше да говорим за жертва на убийство на име Питър Аш и когато приключихме, той ми остави визитката си, на която пишеше, че работи в същата фирма като Рон.

— Току-що ти казах, че са партньори. Това означава ли нещо?

— Не знам. Вероятно нищо. Но когато водя разследване, се опитвам да опозная жертвата, както и всичко, което е възможно да е довело до смъртта й. Също така ми хрумна, че Рон може да познава Питър Аш. Ако не друго, поне си намерих извинение да дойда да те видя.

— Знаеш, че не се нуждаеш от…

— Както и да е. Помислих си, че Рон може да е излизал един-два пъти с Аш и господин Кук. Вероятно нещо му е направило впечатление в първия, което да подскаже през какво е преминавал. Нещо, което да ми създаде по-ясна картина за нещата. Може би също като господин Кук Рон знае нещо за Аш, което не му се струва от значение.

— Какво ти е казал Джеф?

— Само това. Не знае дали не знае нещо. Предложи да помогне, след което разбрах, че работи във фирмата на Рон и вероятно двамата се познават. — Бет сви рамене. — Това е една следа, която мога да проверя. Всяка връзка с жертвата си струва да се проследи. Дори косвена като тази.

— Прости ми, Бет, но ми се струва, че стреляш на сляпо. Казваш, че Джеф познава или е познавал този господин Аш? И следователно някак си убийството му е свързано с Рон?

— Не се ядосвай.

— Не се ядосвам. Просто съм изненадана, че според теб може да излезе нещо от това.

— Значи не познавате Питър Аш? Кейт млъкна.

— Какво искаш да кажеш? Заподозрени ли сме? Разследвани ли сме?

— Не, съвсем не, Кейт. Няма нужда да се държиш отбранително…

— Само дето смяташ, че Рон, който ми казва всичко, вероятно има информация за жертвата на убийството. Неговият колега Джеф е дошъл при теб, а той не е. Това те кара да се запиташ защо крие онова, което знае? Защо и аз крия онова, което знам?

— Не съм казала подобно нещо, Кейт. Нищо подобно.

— Чудя се защо ми изглежда така тогава. — Жената отпи от виното си. Очите й блестяха от оскърбление. — Щом питаш, истината е, че не познавахме добре Питър Аш. Срещали сме се само веднъж на вечеря у приятели, но това беше преди месеци. Дори не съм се сещала за него, докато не видях статията за убийството му във вестника. Не съм чувала името му от месеци. Можеш да питаш Рон, за да се увериш, че ти казвам истината. Може би — добави Кейт с огромна доза сарказъм в гласа си — той, Джеф и господин Аш са излезли на обяд миналата седмица и са се напили, но Рон просто е забравил да ми спомене. След което един от двама им го е убил. Бет въздъхна.

— Съжалявам. Права си. Просто дълбая, защото случаят е труден, а аз нямам нищо. Въобще не трябваше да повдигам темата.

Ръцете на Кейт, с които държеше чашата с вино, трепереха. Тя си пое дълбоко въздух и отговори:

— Аз също съжалявам.

Докато шофираше към дома си, Бет си мислеше, че започва да губи усета и интуицията си.

За един следобед разпита три жени — и то съвсем не в характерния за нея заплашителен маниер. Всички те — Тереза, Каръл Люкинс и най-добрата й приятелка Кейт — бяха реагирали много по-грубо и отбранително, отколкото предполагаше. Зачуди се дали причината не беше откъсването й от силата на значката. На първо място се считаше за жена (и майка) и на второ за полицай и очакваше другите да я виждат по същия начин.

Ако съдеше по днешните реакции, съвсем не беше права.

Против волята си, докато преодоляваше плетеницата от улици и завои до дома си, Бет осъзна, че инспекторката в нея анализира получената от тези жени информация — пълното игнориране на сексуалната разюзданост на Питър Аш от страна на Тереза, пресиленото отричане на Каръл Люкинс за последния път, в който беше видяла наемателя си, и избухването на Кейт при споменаването, че съпругът й може да се познава с жертвата.

Защо, зачуди се тя, бяха последвали подобни реакции? Дали просто не я виждаха като полицай, чиито въпроси, независимо колко добронамерени бяха, предизвикваха недоволството им? Възможно ли беше всяка една от тях, по различен начин, да се чувства заплашена? Защо беше целият този пушек, помисли си тя, освен ако нямаше пламък някъде.

Донякъде разбираше притеснението на Тереза, при положение че наистина беше имала афера с шефа си.

Или пък с Каръл, която почти сигурно беше едно от сексуалните му завоевания.

Но Кейт…

Макар реакцията й да беше най-отбранителна, освен вечерята, на която бяха присъствали заедно, тя нямаше никаква връзка с Питър Аш. Бет се опита да оправдае държанието й с тежките времена, които беше преживяла, докато се възстановяваше от нараняванията и инфекциите си. Вероятно просто се опитваше да предпази съпруга и семейството си. Въпреки това реакцията й беше доста рязка.

Нещо загложди Бет. Нещо, което двете с Кейт бяха обсъждали в деня, в който бяха ранени. Информацията се опитваше да изплува от подсъзнанието й, да се появи като призрак, отдавна заличен от насилието на терористичната атака, която бяха преживели заедно.

Бет се опита да махне капака, който потискаше спомените й, опита се да си спомни онези последни секунди, преди да започне стрелбата. С Кейт си говореха за флирта й с някакъв мъж… наистина ли се беше случило? Нима тя си беше признала…?

Бет си спомни. Веднага след като сподели на приятелката си за предстоящата й среща с Алън Шоу, брата на Лори, я беше попитала за мъжа, за когото Кейт си фантазираше, а тя се опита да прикрие, че е била с него. Дали наистина го беше сторила?

Бяха ли стигнали толкова далеч? Бет помнеше, че направи това заключение, но Кейт потвърди ли?

Отговорът беше точно там, но не можеше да стигне до него.

Инспекторката спря на червен светофар, затвори очи за момент и се опита да съживи разговора и всички подробности…

Изведнъж се разнесе добре познатото „луп-луп" на патрулна кола. В същия момент в задното й огледало експлодираха червени и сини светлини.

— Мамка му! — Бет удари волана, отби до тротоара и зачака. Когато полицаят се появи до прозореца й и поиска книжката и талона, тя отвори портмонето си, където беше значката й.

— Съжалявам — извини се тя. — Опасявам се, че не внимавах в пътната обстановка. Какво направих?

— Не тръгнахте на зелено, просто стояхте, докато не светна отново червено. Ако някой направи така, дори да не се окаже, че е инспектор, бих проверил дали е добре.

— Съжалявам — повтори Бет. — Добре съм, освен че мислех прекалено много за един случай. Трябва да внимавам повече в движението.

— Съгласен съм с вас — отвърна полицаят и й подаде документите. — Нуждаете ли се от ескорт до мястото, за което сте тръгнали?

— Не мисля, че ще е необходимо. Прибирам се у дома. Живея на няколко пресечки оттук.

— Добре. Моля ви, шофирайте внимателно.

— Благодаря ви. Определено ще внимавам.

Бет изчака полицаят да се върне в колата си, преди да запали двигателя и да се включи в движението. Пое си дълбоко въздух и поклати глава, когато умът й сам се върна на въпроса, който я глождеше: Кейт не беше ли споменала името на онзи мъж? Двете си говореха секунди преди атаката в „Маркет Кафе" и тогава…

Изведнъж се появи името на мъжа, с когото приятелката й беше спала — кристалночисто и ясно.

Името, което си спомни, беше Питър.

22

Лори не знаеше какво й става, но искаше целият апартамент и особено масата да бъдат прекрасни.

Миналата вечер с Бет и Джини беше много странна, използваха истински чинии и прибори и ядоха храна, която имаше вкус. Това беше начин на живот, който бегло помнеше от една друга ера, но който бавно се промъкваше обратно при нея.

Тази сутрин се опита да обясни на Алън какво точно се случва, имаше чувството, че се пробужда след дълъг сън. Това чувство беше останало с нея цял ден, подсилено от две хранения — за закуска си изпържи едно яйце, а в разгара на следобеда хапна малко пуйка.

О, и лъжица сладолед.

Продължаваше да изпитва надежда, че възвръща силата в мускулите си.

Бет и Джини щяха да дойдат след няколко минути, затова Лори отиде да се види как изглежда на огледалото в банята. Облече си дънки, които не й бяха прекалено широки, и яркочервен пуловер, който й стоеше смехотворно. С малко грим успя да прикрие петната по лицето си, със спиралата придаде живот на очите си, а с червилото подчерта пълните си устни.

Лори осъзна, че въпреки всичко, през което беше преминала — проблемите й с храненето и физиологичната травма, тя все още изглеждаше добре. Спомни си каква беше, когато двамата с Франк…

Шокира се при мисълта, че цял ден не се беше сещала за него — дори когато излезе, за да купи цветя за масата от магазин, в който покойният й приятел винаги се спираше, за да й купи букет.

Лори отиде в кухнята. Цветята бяха във ваза в средата на масата. Сред тях имаше листа — големи и пищни, оранжеви и жълти, които си подхождаха с подложките за чинии. Благодарение на всичко това мястото изглеждаше като дом.

Защото наистина беше такъв.

— Добре, ето ти едно — каза Джини.

Лори преглътна хапка от агнешкото кюфте.

— Давай.

Бет следеше внимателно храната, която домакинята им поглъща, и до момента положението изглеждаше обещаващо. Така изглеждаше и самата тя. Не че беше качила килограми от вчера, но се държеше различно, беше доста по-уверена от предишната им среща. Разказа им за храненията си през деня, ако човек можеше да ги нарече по този начин — парче пуйка и яйце, но всяко ядене си беше плюс.

Нямаше съмнение, че Лори обича кюфтета. Похапваше трето, потопено в йогурт сос. Към него добави две сравнително големи лъжици пилаф и две аспержи. Цяла арабска питка. Но най-важното беше, че наистина се наслаждаваше на храната и на яденето.

Освен това двете по-млади жени очевидно се забавляваха в компанията си. Прекараха почти десет минути в смях заради някакво приложение на мобилния на Джини, което произнасяше грешно и истерично някои често и не чак толкова често срещани думи. Когато дъщеря й откри приложението, самата Бет се смя до сълзи.

Всичко това доведе до няколко гатанки, които Лори зададе на Джини.

— Кое е това нещо, което никога не излиза, но въпреки това пътува по целия свят?

Бет трябваше да помогне с отговора — пощенската марка. Джини пое щафетата:

— Доналд Тръмп и Сара Пейлин се давят в басейна пред теб и ти знаеш, че остава само минута, преди да потънат. Ето го и въпроса: какъв сандвич ще си правиш?

Лори се засмя гръмогласно.

— Това е ужасно — каза тя.

— Да, така е — съгласи се Джини. — Чувствам се зле всеки път, в който го казвам, но не мога да се спра.

Докато двете млади жени продължиха да се смеят и да издават странни звуци, Бет стана от масата, отиде до хладилника и извади сладоледа, за да може да отпусне, преди да го сервира. Тъкмо го остави на плота до мивката, когато звънецът на вратата иззвъня.

— Ще отворя — провикна се тя. — Очакваш ли някого?

— Не. Вероятно е Алън. — Когато видя изненаданото и объркано лице на Бет, Лори вдигна длан, сякаш имаше намерение да се закълне, и обясни: — Не е планирано, честно ти казвам. Понякога просто се отбива.

Младите жени си взеха сладоледа и отидоха в дневната, където си пуснаха малко музика, която Бет не успя да разпознае. Двамата с Алън стояха до мивката — тя му подаваше чиниите, които беше измила, а той ги подсушаваше.

— Онова, което ме изненадва — започна инспекторката, — е колко млада е Лори. Тази вечер ми изглежда колкото Джини, а тя е на осемнадесет. Когато се запознах с нея, смятах, че е около тридесет. Разбира се, това беше денят, в който научи за смъртта на Франк Риналди, а подобно нещо може да състари човек с няколко години.

— Лори е на двадесет и три — каза Алън.

— Моля? Какво? Ти също ли си на двадесет и няколко? Алън се засмя.

— Съвсем не. Бях на деветнадесет, когато сестра ми се роди.

— От едни и същи родители ли сте?

— Поне така твърдят. По-скоро твърдяха, докато не починаха.

— О, съжалявам, Алън. Мъжът сви рамене.

— Мина доста време оттогава. Лори беше на десет, когато татко почина — сърдечен удар. След две години си замина и мама, от рак.

— С кого живее сестра ти оттогава?

— С мен допреди пет години, когато се изнесе, за да учи в колеж.

— Издържал си я? Сам? Алън отвърна скромно:

— Ако не броиш двестате бона, които родителите ни ни оставиха. Те доста ни помогнаха. Все още го правят.

— Отгледал си я през онези специални тийнейджърски години?

— Не мога да кажа, че съм я отгледал. Живеехме в един и същи апартамент. Тя се грижеше сама за себе си, а аз ходех на работа. Най-важното беше, че не се забъркваше в неприятности. Докато не започна този проблем с храната, който аз, идиотът, не можах да видя.

— Себе си ли виниш? Алън сви рамене.

— Някой друг вероятно щеше да разчете знаците по-рано, това е всичко. Може би щеше да е малко по-активен. — От дневната се разнесе силен смях. — Харесва ми да чувам този звук — каза мъжът. — Напоследък го бях забравил.

Бет му подаде поредната чиния.

— Добре се разбират. Мило е от твоя страна, че се отбиваш, за да видиш как е Лори.

— Мило от твоя страна — отвърна Алън, — че въобще дойде. — Той посочи кухнята, масата, храната. — И донесе всичко това.

— Каза, че проблемът е сериозен, и наистина е такъв. Нямам представа какво трябва да се направи, за да се реши, но междувременно работя по случай, който ме изяжда отвътре, а дъщерята на партньора ми е в болница, така че… имам предвид, че нямам какво да направя, докато…

— Хей, хей, хей. Спри. Няма нужда от извинения. Ти си тук. Дъщеря ти е от много по-голяма полза за сестра ми от всеки психолог и доктор на планетата. Не съм чувал Лори да се смее така от година, може би и повече. Каквато и да е наградата за „Най-добър човек", ти вече я спечели, затова не искам да чувам да казваш, че не правиш всичко, на което си способна. Това тук си е направо чудо, да не говорим за всичката храна, която си донесла. Като се заговорихме за това — Алън остави сухата чиния и посегна към портфейла си в задния джоб, — колко ти дължа за всичко?

— Не ставай смешен.

— Не съм смешен.

— Не искам да ми даваш пари. Удоволствието е мое. Чуй ги. — Бет кимна с глава към дневната. — Дъщеря ми си прекарва една чудесна петъчна вечер и вероятно си спечели нова добра приятелка. Това струва много повече от няколко плика с храна.

— Може би, но въпреки това не ми се струва правилно да не платя разходите.

— За мен всичко е наред. Какво ще кажеш да не спорим повече по темата? Просто кажи: „Добре, ти печелиш", и да приключваме.

Алън си пое въздух, огледа кухнята и отново върна вниманието си върху Бет.

— Добре, ти печелиш — каза той, след което добави: — Но съм ти длъжник. — Мина още миг. — Можем да вечеряме заедно, ако имаш желание да опитаме отново.

— Можем — отвърна инспекторката, — но не защото се чувстваш длъжен да го сториш.

— Не е заради това.

— Ще видим. — Раменете на Бет увиснаха, тя остави последната измита чиния и спря водата. Обърна се, скръстила ръце върху гърдите си, и погледна Алън.

Срещна погледа му и си пое дъх. За свой ужас усети, че очите й се пълнят със сълзи, и тя бързо, гневно дори ги избърса, преди да потекат по бузите й. Не искаше да участва в някаква игра на състрадание.

— Два? — попита Алън. Бет кимна.

— Два куршума. По един във всеки крак. Предполагам, си забелязал, че вървя малко странно.

— Забелязах, че вървиш, това е важното. При това грациозно, а не странно.

Инспекторката го изгледа с поглед, който казваше „Пълни глупости".

— Хайде да не изглупяваме. Все още съм на светлинни години от грациозна.

Алън сви рамене.

— Просто казвам какво видях. Какво точно се случи?

— Какво имаш предвид?

— Какво се случи с теб? Простреляли са те два пъти. Какво се случи? Какво стана след това?

— По-скоро мога да ти разкажа какво направиха за мен. Закараха ме в „Кайзер" в Редуд, а аз дори не съм техен член, но вероятно си научил, че на всяко легло в околията имаше по една жертва на стрелбата, а на някои и по три. — Бет сви рамене. — Преглеждаха всички, а аз не бях от хората с приоритет. Беше истински хаос.

— Помня, че следих случващото се по новините, но така и не ми хрумна, че ти… Имам предвид, че знаех, че си полицай, но така и не ми хрумна, че си била една от жертвите. — Алън си дръпна стол и седна на него. Поклати глава, отвратен от себе си. — Постоянно си повтарям, че ако знаех, щях да ти се обадя. Съжалявам, че не го сторих, но просто не знаех през какво си преминавала. Дори не потърсих друго обяснение, а то е било точно там, пред мен. Какъв съм идиот.

— Всичко приключи. Да не забравяме, че и аз можех да ти се обадя и да ти обясня къде съм и какво се е случило, но после си помислих, че просто си решил, че не си заинтересуван.

— Въобще не беше така.

— Вярвам ти, но тогава мислех другояче. — Бет го дари с печална усмивка. — Със сигурност сме страшна двойка, не мислиш ли?

— Фантастична — отвърна Алън и й се ухили насреща, — макар и малко жалка.

23

Тереза Болейн успя да заспи някъде между два и три часа, но въпреки това се събуди в 6:20. Обмисли възможността да продължи да спи — някой като че ли беше налял бетон в очите й и те отказваха да стоят отворени, но след като се въртя петнадесетина минути в леглото, най-накрая се отказа, облече си халата и отиде в кухнята да си направи кафе.

Навън просветляваше, но след цяла седмица студ гледката през прозорците й беше блокирана от гъста мъгла.

Нямаше нищо против това.

Не изгаряше от желание за закуска, но по навик си приготви такава и я остави на плота в средата на кухнята — портокалов сок, мюсли с резенчета банан, пресни боровинки и обезмаслено мляко. Докато кафето й се приготвяше, отиде до предната врата и си взе вестника.

Върна се в кухнята, наля си кафе и прегледа набързо новините. Никъде не се споменаваше нищо за Питър и за разследването около убийството му.

Изпи си кафето и остави чашата. Нямаше спомен да е яла от зърнената си закуска, но нея я нямаше. Прегледа за втори път „Кроникъл", този път по-бавно, без да знае какво се надяваше да открие. Дори да имаше някаква статия, каква полза от нея? Никаква, разбира се. Нямаше представа защо въобще търсеше такава.

Наля си още една чаша кафе и изключи зарядното на мобилния си телефон. Включи телефона и видя, че има едно гласово съобщение — сержант Маккафри й се беше обаждал снощи.

Беше си изключила телефона с надеждата да поспи.

Какво им ставаше на тези ченгета? Това ли беше тормозът, за който беше слушала толкова много? Вече беше разговаряла няколко пъти с тях и им беше казала всичко, свързано с Питър, макар че, разбира се, не им беше споменала за истинската им връзка, поне за онази през последните няколко месеца — от момента, в който се прегърнаха, след като видяха дупките от куршуми в офиса му, и станаха интимни. Тереза знаеше, че тази връзка няма нищо общо с убийството му.

В гласовото си съобщение Маккафри я молеше да му се обади възможно най-скоро. Казваше, че има още няколко въпроса, които искаше да обсъдят.

Съмняваше се в това.

Смяташе, че инспектор Маккафри има намерение да продължи с глупавите си обвинения относно смъртта на Питър. Напълно сигурна беше, че щеше да продължи със стратегията, която партньорката му, инспектор Тъли, беше подхванала вчера, като направи коментар за изневерите на шефа й.

Тереза не можеше да повярва дори за миг, че Питър се срещаше с някоя друга, освен с нея.

Нямаше представа какво целяха инспекторите с подобни нападки към мъжа, когото обичаше. Може би смятаха, че има нещо общо със смъртта му. Това беше абсурдно, но вероятно бяха отчаяни и не можеха да разгадаят случая, затова се нуждаеха от заподозрян, от когото и да е.

От друга страна, Тереза познаваше Питър по-добре от всеки друг. Защо да не сътрудничеше на полицията за намирането на онзи, който го беше убил?

Коя беше мистериозната жена? Може би точно нея трябваше да потърсят. Каква беше причината за обажданията й? Когато зададе този въпрос на Питър, след като станаха любовници, той не се опита да я излъже. Обясни й, че жената не представлява романтичен интерес за него, а по-скоро ставаше въпрос за нещо друго — намекна за изнудване, което може да застраши кариерата му, нещо, което беше променило изцяло светогледа му и беше довело до решението му да се разведе с Джил.

По дяволите, каза си Тереза, тя беше голямо момиче. Не биваше да позволява на инсинуациите на полицаите да я гневят. Можеха да я обвиняват колкото си искат, но въпреки това Питър щеше да си остане мъртъв. Каквито и да бяха намеренията и надеждите й, него вече го нямаше. Но това не означаваше, че не трябва да помогне. В крайна сметка така я бяха възпитали родителите й — да е надеждна личност, макар и малко скучновата, изключително учтива и услужлива.

Тереза беше перфектната секретарка.

Часът беше почти 7:30. Все още беше доста рано, но Мак-кафри казваше да му се обади по всяко време.

Жената набра номера на дисплея и от другата страна й вдигнаха на второто позвъняване.

— Госпожице Болейн. Тереза. Благодаря ви, че ми се обадихте.

— Няма проблем. Извинявам се, ако е прекалено рано, но казахте, че имате няколко въпроса.

— Всичко е наред. Последните няколко дни работя в най-различни часове. — Маккафри се подвоуми. — Има едно нещо, за което не сме говорили, но не желая да ви обиждам.

— Не се обиждам толкова лесно, инспекторе. Как мога да ви помогна?

— Този въпрос наистина е сред редовно задаваните. Помните ли какво правехте миналия понеделник вечерта след девет и тридесет часа?

Въпреки намерението й да не реагира точно на такива въпроси, които имаха за цел да я ядосат, Тереза почувства как стомахът я сви и главата й се замая.

— Не съм убила Питър, инспекторе — отвърна тя. — Нито в понеделник вечерта, нито през някоя друга вечер.

— Аз също не мисля, че сте го сторили, Тереза. Но така ще ви елиминираме изцяло от картинката…

— Каква картинка е това? Маккафри въздъхна в ухото й.

— Вероятните заподозрени. Мисля, че инспектор Тъли вече ви спомена, че за момента те представляват целия свят.

— Не съм го убила, повярвайте ми.

— Вярвам ви. Но ако сте били с някого през онази вечер… — Маккафри й проведе кратка реч относно алибитата.

Абсурдно, помисли си Тереза, когато инспекторът приключи.

— След девет и половина в работен ден си стоя вкъщи, вероятно съм чела или съм гледала телевизия. Обикновено си лягам преди десет и половина. Сигурна съм, че и през тази вечер съм си спазила навика. Не съм виждала Питър, след като си тръгна рано от работа. Съжалявам, ако това не ви помага, но наистина не трябва да ме смятате за заподозряна. Честно. Освен това скоро може да ви се обадя за разпечатката.

— Ще ни е от голяма полза, ако го сторите.

— Нищо не ви обещавам, но ще се опитам.

— Разбирам ви.

— Добре тогава. Довиждане. — Напълно изтощена и отпусната на стола, Тереза прекрати разговора. Сложи ръка на свиващия я стомах. — Няма значение — каза си тя. — Няма значение. Няма значение. Няма значение.

Бина стоеше зад румпела на седемметровата им яхта „Мери Алис", кръстена на майката на Джеф. Двамата със съпруга й минаха покрай Алкатрас, бяха на половината път до мястото, на което щяха да обядват — „Анкър Кафе" на Саусалито. Напуснаха яхтклуба точно когато мъглата беше започнала да се вдига и макар все още да отказваше да се махне от западната част на града, небето над тях беше синьо. От Голдън Гейт се носеше приятен ветрец, все още беше студен, но доста по-мек в сравнение с предните дни. Водата беше гладка като тепсия — чудесно време за плаване.

Джеф беше разказал на Бина всичко за срещата си с Бет Тъли в Съдебната палата и за предложението си да помогне в разследването. Не знаеше с какво, но беше готов да го стори. Инспекторката не му се обади вчера и сега споделяше на съпругата си, че не смята, че Тъли ще му се обади днес, утре или когато и да било, защото няма никаква конкретна информация, която да й даде.

— Може би — отвърна Бина — така е по-добре.

— Защо?

— Защото мислих по въпроса, Джеф. Чаках подходящия момент да ти го кажа. Хрумвало ли ти е, че може би не искаш да се замесваш прекалено много в разследване на убийство?

— Защо не? Едно време, когато бях помощник на областния прокурор, бях въвлечен в разследвания на убийства през цялото време.

— Така е. Но едно време се занимаваше с хора, които вече бяха заловени и не представляваха никаква опасност за теб.

— Искаш да кажеш, че в момента някой може да ме застрашава, така ли? Кой може да е?

— Ако знаехме, щяхме да сме разбрали кой е убиецът на Питър. Не мислиш ли?

— Сигурно. Вероятно. Да, предполагам, че си права.

— Онова нещо, което смяташ, че знаеш — този факт, тази следа, каквото и да е, с чието значение още не си наясно, представи си, че изведнъж се сетиш какво е. Не говоря за убиеца, а просто за някаква насока към него. Какво смяташ да правиш с тази информация?

— Точно за това говоря. Ще се обадя на инспектор Тъли.

— Добре. Но нека обмислим нещата за момент. Обаждаш се на Тъли и я насочваш в правилната посока. Тя отива и разпитва нашия заподозрян, който се оказва, че е хладнокръвен убиец. Някак си по време на разпита на този мъж…

— Или жена.

— Добре, или жена. В двата случая се разбира, че ти си източникът — може би единственият източник — на тази проклета информация…

— Как се случва това?

— Няма значение. Изтичане, късмет, грешка, каквото и да е. Важното е, че по някакъв начин се разбира. Става ясно, че ти си единственият свидетел. Познай какво следва? Не, нека продължа. Изведнъж се оказва, че този случай не е като случаите на убийства, с които си се занимавал едно време, когато заподозрените са били заключени в килия. Вместо това ти си човекът, който заплашва свободата на нашия убиец. Това те прави не просто основният свидетел, но и основната мишена. Не помисли ли за този вариант?

Джеф клекна под рангоута и се премести от другата страна на яхтата.

— Не мисля, че е невъзможно — отвърна той. — Но не мисля и че шансът да се случи е прекалено голям.

— Аз също, скъпи, но „не мисля" е доста далеч от „невъзможно". Тъй като говорим за вероятността някой да те убие — някой, който, ще се съгласиш, вече е убил веднъж, ще се чувствам много по-добре с „невъзможния" сценарий. Затова, ако бях на твое място, просто нямаше да се занимавам. Тъли вероятно няма да ти се обади и това е нещо хубаво. Ако магическата информация, която знаеш — каквато и да е тя — ти изплува на повърхността, напиши й анонимно писмо, но наистина, наистина, скъпи, не искаш да си част от всичко това. И без това е прекалено късно да помогнем на Питър. Остави Тъли да си свърши работата и докато говорим по темата, ето я и другата страна на монетата. Нека се молим да не реши да дойде да души около теб.

— Около мен? Защо да го прави?

— Ти как мислиш? Джеф се намуси.

— Я не се занасяй.

— Не мислиш, че съм сериозна, така ли?

— Как е възможно да се случи това? Стига. Обичах Питър. Сам отидох при Тъли, за да й споделя онова, което знам.

— Да, така е. Но и двамата знаем, че това не е първият път, в който някой се е опитал да се доближи до разследването, за да е наясно какво се случва в него.

— Тъли не би си помислила подобно нещо. Пределно ясно е, че не правех това. В сърцето си все още съм помощник областен прокурор и тя знае, че съм на нейна страна. Как е възможно да си помисли, че съм убил Питър?

— Добре, тъй като попита, ще ти обясня. Първо, Тъли все още няма друг заподозрян. Второ, Питър е бил изхвърлен в океана, а ти имаш яхта. Трето, да приемем, че научи за това, че най-добрият ти приятел се е пробвал с жена ти…

— Само дето не го е сторил.

Бина свали леко очилата си и погледна съпруга си над рамките им.

— Веднага го отрязах, без лоши чувства — отвърна тя. — Но някоя друга жена можеше и да се съгласи.

— Занасяш ли ме? Кога се случи това? Защо не си ми казала досега?

— Защото нищо не се случи. Нищо нямаше да се случи. Престорих се, че приемам опита му за шега, и той се отдръпна. Ами ако не се шегуваше? Не искам да се лаская, но смятам, че беше напълно сериозен.

— Този кучи син.

— Искам да кажа, че… Сам виждаш какво искам да кажа. Просто внимавай.

— В основи е това — каза Рон.

Семейството се беше събрало в дневната. Рон седеше до Кейт на канапето и я държеше за ръката. Ейдън се беше нацупил на една от табуретките, а Джейни беше седнала на стола от ракита, който я беше погълнал цялата.

Момчето гледаше изпод сбръчканите си вежди.

— Въобще не разбирам — отвърна то. — Няма никакъв смисъл. Някак си, защото ти и господин Кук работите заедно, трябва да знаете нещо за този човек, мъртвеца?

Кейт прочисти гърлото си.

— Какво ще кажеш да не се преструваме, че не знаем за кого става въпрос, Ейдън. Двамата с баща ти обсъдихме въпроса. Искаме да знаете, че между нас няма тайни, и също така искаме да нямаме такива и с вас. Името на мъртвия мъж е Питър Аш. Да, двамата с баща ви го познавахме. — Погледна Рон и го стисна за ръката.

Джейни изхленчи:

— Налага ли се да говорим за него? И за всичко това? По-добре да спрем.

— Опасявам се, че се налага — отвърна Рон. — Това е единственият начин да загърбим случилото се.

— Защо просто не забравим за него, щом вече е мъртъв?

— Защото, Джейни — подхвана баща й, — изглежда, че все още нищо не е свършило. След като Бет говори с мама миналата вечер, стана ясно, че ще продължим да чуваме за Питър Аш. Не знам точно какво, но няма да се свърши толкова лесно.

Ейдън погледна майка си.

— Смятах, че Бет е най-добрата ти приятелка.

— Такава е — отвърна Кейт.

— Защо те тормози тогава?

— Не го прави. Просто си върши работата, задава някои въпроси. Дори не са трудни. Мисля, че случилото се миналата вечер се дължи на това, че не се бяхме виждали от доста време и просто реагирахме по странен начин.

— Значи сега тя смята, че… какво? — попита Ейдън.

— Не е ясно — отвърна Рон. — Може би нищо. В крайна сметка, както каза ти, какво от това, че двамата с Джеф Кук сме имали някакви взаимоотношения с Питър Аш? Голяма работа, нали? Единствената връзка между мен и Джеф е, че работим в една и съща фирма и сме приятели.

— Сигурна съм, че Бет нямаше предвид, че ни подозира — отвърна Кейт. — Просто следваше някаква следа, която минава през службата на баща ви.

Джейни въздъхна артистично.

— Ненавиждам всичко това. Не знам как бяхме въвлечени в него.

— И аз, миличка — отвърна майка й. — Объркващо е. Съжалявам, че всички трябва да се справяме с положението.

Рон сложи ръка на коляното на Кейт.

— Достатъчно. Всички ще отгърнем на следващата страница и ще продължим напред. Смятате ли, че можете да се справите? Джейни?

Още една въздишка.

— Ще се опитам.

— Ейдън?

— Да.

— Кейт, предполагам, че и ти. Добре. Достатъчно. Спречкването с приятелката ти Бет не е най-лошото нещо на света дори то да я е накарало да смята, че някак си трябва да ни въвлече в разследването. Всички правим грешки. Напълно нормално е да грешим.

Кейт погледна първо съпруга си, а после и децата и кимна. Каквото и да кажеше Рон, тя щеше да го подкрепи.

— Добре, татко — каза Джейни, — може ли вече да приключваме?

— След малко, скъпа. Има още нещо, което трябва да стане кристално ясно за нашето семейство. Причината за разговора ни е да разберем, че трябва да казваме истината. Винаги и за всичко. Ако Бет Тъли или някой друг повдигне още въпроси към нас, особено за Питър Аш, няма нужда да отказваме да отговаряме или да си измисляме разни неща. Но все пак нека не забравяме, че „не знам" също е приемлив отговор. Казваме само онова, което знаем.

— Но ние не знаем нищо за убийството на Питър Аш.

— Точно така — отвърна Рон. — Ето защо случилото се между майка ви, мен и господин Аш няма нищо общо с престъплението. Казват, че е бил убит в понеделник вечерта. Всички знаем къде бяхме по това време, така че не може да е никой от нас. Лесно можем да докажем това, имаме и свидетели. Мама и Джейни работеха над срочното домашно. Ти, Ейдън, беше на репетиции. Аз отново работех. Ако се придържаме към истината, няма как да имаме неприятности. Вероятно няма да бъдете разпитвани, но ако все пак се случи, просто помнете — честност, честност, честност. Предупреждавам ви, но знам, че никой от двама ви няма да излъже, за което сме много горди с майка ви. — Рон погледна първо сина си, а после и дъщеря си. — Край на лекцията. Някой иска ли да каже нещо?

Не последва никакъв отговор, освен поклащането на глави.

— Добре тогава — каза Рон, — свободни сте.

24

Сутрешната работа на Бет включваше подреждането и осмислянето на фактите и бележките й. Айк й се обади и й сподели, че не е успял да вземе телефонната разпечатка от Тереза. Също така я уведоми, че секретарката нямаше алиби за понеделник вечерта. Това накара инспекторката да се върне малко назад и да погледне отново случая от друга светлина.

Но това не я доведе до никъде.

Разполагаше с три жени — вероятно от десетки, с които Питър беше спал през последните шест месеца и които можеха да й помогнат да намери някакъв мотив за убийството му: секретарката му Тереза Болейн, хазяйката му Каръл Люкинс и мистериозната жена, която подозираше, че е приятелката й Кейт Джеймисън.

Имаше проблем с всичките.

Макар Айк да смяташе, че Тереза е убийцата на Питър, интуицията й подсказваше, че не е прав, а през годините се беше научила да й се доверява. Тереза очевидно беше съкрушена и вероятно беше излъгала за истинската си връзка със своя шеф, но това не я правеше престъпница. Можеха да опитат да вземат заповед за претърсването на апартамента й за оръжието на убийството, в случай че беше достатъчно неразумна да го запази, но без основателна причина никой съдия нямаше да я подпише. Точка.

Каръл Люкинс може би бе имала интимни отношения с Питър в нощта, в която беше убит, но това беше само предчувствие, базирано предимно на усърдното отричане от страна на хазяйката, че дори не го е виждала през онази нощ. Докато Бет не видеше ДНК доклада, не разполагаше с абсолютно нищо, което да докаже връзката между Каръл и Питър. Всяка теория, че убийството му може да е причинено от подобно нещо, си беше смело предположение.

Оставаше й последната възможност — мистериозната жена, която вероятно имаше пръст в очевидния срив на Питър, и макар Бет да не искаше да повярва, трябваше да приеме, че има голяма вероятност тази жена да е приятелката й Кейт. Ако наистина беше така — как, дори и като полицай, можеше да я разпита отново, без да застраши приятелството им? Последният известен контакт между жертвата и тази жена беше преди шест месеца, така че защо й е да го убива едва миналата седмица?

Що се отнасяше до интуицията й, Бет познаваше Кейт през целия си живот. Тя беше от този тип жени, които хващаха паяците в къщата си и ги пускаха навън, вместо да ги убият. Независимо от онова, което Питър Аш й беше сторил, не можеше да повярва, че Кейт е способна да го убие. Още повече че в настоящото си състояние нямаше възможност да извърши престъплението, след което да извлече тялото му до океана и да го хвърли в него.

Междувременно имаше и други възможности, които Бет и Айк дори не бяха започнали да обмислят. Семейството на Питър — Джил и близнаците Ерик и Тайлър, които беше изоставил, разгневил и натъжил, странното желание за съдействие от страна на Джеф Кук, хората от работата му, включително и клиентите му, защото, колкото и да се говореше, че са го обожавали, в света на високите залози нещата бързо се влошаваха и ставаха грозни.

Разстоянието между апартамента на Тереза и края на „Маркет Стрийт", където се намираше Фери Билдинг, възлизаше на около шест километра, но беше предимно надолнище, така че жената сметна, че една разходка ще й се отрази добре. Продължаваше да си повтаря — отново и отново — че вече няма никакво значение, че нищо не е важно.

Носеше впити дънки, зелен пуловер и леки обувки. Слънцето напичаше приятно, заради което беше свалила якето си и го беше вързала около кръста си. Откакто започна аферата й с Питър, Тереза си беше пуснала по-дълга коса, която в момента беше вързала на конска опашка.

Тъй като често работеше допълнително и дори през уикендите, имаше достъп до асансьорите и до фирмата през цялото време. Днес обичайната група от ентусиасти — адвокати, помощници и секретарки — се трудеха в своите кабинки и офиси. Поздрави някои от колегите си и й се стори странно, че на никого не му направи впечатление, че е тук по това време.

Никой не спомена липсата на Питър.

Повечето от тях вече й бяха изказали съболезнованията си — толкова много съжаляваха, не беше ли смъртта една ужасна трагедия? Явно съчувствието и загрижеността им се изчерпваше само с това.

Тереза подмина бюрото си, влезе в офиса на Питър и заключи вратата след себе си. Отиде до прозореца и погледна към Фери Билдинг, където цареше добре познатата суматоха. Докосна с ръка един от отворите от трите куршума в прозореца, оставени така по заповед на Мани Майър като спомен за онзи ужасен ден.

В това помещение, зад заключената врата, беше започнало всичко. Отчаяната платоническа прегръдка, продължила доста дълго време, беше прераснала в нещо емоционално и грубо, в нещо ужасяващо, грешно и перфектно. Докато черният пушек отдолу се виеше около сградата, Питър я беше сграбчил, вдигнал на бюрото и обладал, преди някой от двамата да осъзнае какво се случва, какво се беше случило и какво можеше да означава това.

Тереза се върна в своята кабинка. Седна зад бюрото и отпусна ръце в скута си. В службата въобще не беше шумно, но не можеше да игнорира добре познатите звуци — звънящите телефони, ксерокса, избипкването на някой компютър, безплътните гласове, които започваха да я вбесяват. Искаше й се да стане и да изкрещи, да привлече вниманието на всички и да им напомни, че Питър е мъртъв, по дяволите, убит преди по-малко от седмица, и какво, да го вземат мътните, правеха те, защо се преструваха, че нищо не се е случило?

Най-накрая стана и отиде в тоалетната, докато цялата се тресеше. Хвърли няколко шепи вода на лицето си и избърса очите и бузите си с твърдата хартия.

Излезе навън и застана в коридора. Шумът не се беше оттеглил. Дебелата и весела Черил Падила, без съмнение напът да използва тоалетната, я дари с бърза, автоматична усмивка и й каза:

— Здрасти, Тер — след което се спря и я попита дали е добре.

— Да.

— Сигурна ли си?

— Да. Наистина съм добре.

Жената я погледна въпросително и отвърна:

— Добре.

Тереза не се спря при никого на излизане. Слезе сама с асансьора и напусна сградата точно когато часовникът на Фери Билдинг обяви, че е обяд.

Повечето от пешеходците на „Маркет Стрийт" се бяха насочили към океана, пазара и фериботите. Тереза се смеси с потока от хора и вървя с него до художествените изложби на „Ембаркадеро".

От лявата й страна група младежи караха скейтбордове и си проправяха път през пешеходците на „Джъстин Хърман Плаза" и отвратителния й фонтан.

Поведена от основната маса от хора, Тереза се озова на първата редица чакащи на светофара. Шумът отново си проби път към нея — улични музиканти, клаксони на коли, автомобилна аларма, крякане на ято чайки. Не можеше повече, цялата тази какофония пронизваше мозъка й, дразнещата улична суматоха, рап музиката, която бумтеше от една от преминаващите коли, трамваят, който я приближаваше. Дран. Дран! Дран, дран, дран!

Трамваят все още се намираше на тридесетина метра от следващата си спирка на „Мишън Стрийт" и боботеше тежко по релсите. Почти беше стигнал до мястото, на което чакаше Тереза. Тя не отлепяше поглед от ярката фасада на Фери Бил-динг, която се издигаше точно пред нея.

Дран! Дран!

Трамваят бързо скъсяваше разстоянието между тях. Без да се подвоуми, Тереза слезе от тротоара и стъпи на релсите.