Фонтаните на рая

Глава 1. Калидаса

Короната натежаваше с всяка изминала година. Когато преподобният Бодхидхарма Маханайаке Тхеро я положи неохотно за пръв път върху главата му, принц Калидаса се изненада от лекотата й. Сега, двадесет години по-късно, цар Калидаса с радост изоставяше златния пояс, инкрустиран със скъпоценни камъни, всеки път, когато дворцовият етикет позволяваше.

Царският церемониал бе последното, за което се сещаше тук, на бръскания от ветровете връх на каменната крепост, въпреки че неколцина пратеници или молители чакаха за аудиенция дори на тази секваща дъха висина. Мнозина от пътешествениците до Якагала се отказваха от последното изкачване, което минаваше пред самите челюсти на каменната скулптура на приклекнал за скок лъв, който сякаш всеки момент щеше да им се нахвърли.

Възрастен цар никога не би успял да седне върху този благословен от небето трон. Някой ден и Калидаса щеше да отслабне дотолкова, че нямаше да може да достигне своя дворец. Но той се съмняваше, че щеше да доживее този момент — многото врагове щяха да му спестят униженията, налагани от възрастта.

Сега неприятелите му се обединяваха. Погледна на север, като че можеше да види армиите на своя полубрат, връщащ се, за да изяви претенции за окървавения престол на Тейпробейн. Но тази заплаха се зараждаше далече, някъде отвъд моретата, кръстосвани от свирепи мусонни бури. Въпреки че Калидаса се доверяваше повече на шпионите, отколкото на своите астролози, успокояващите думи на гадателите галеха слуха му.

Малгара беше чакал почти двадесет години, бе кроял планове и бе търсил подкрепа от чуждоземни властелини. Бе много търпелив и почти недоловим враг, дебнеше отблизо и винаги нащрек откъм южното небе.

Идеалният конус на Шри Канда, Свещената планина, се извисяваше над централната равнина и днес изглеждаше по-близо. Още от зараждането на човешката история бе всявал страхопочитание в сърцата на всички, които бяха го зървали. Калидаса също усещаше мрачното му присъствие и небесната мощ, която символизираше.

А Маханайаке Тхеро не притежаваше нито армии, нито бойни слонове, които с писък да размахват покрити с бронз бивници, преди да се хвърлят в битка. Върховният жрец бе старец, облечен с оранжева роба, чието единствено имущество бе молитвена купа и палмово листо, с което да се предпазва от слънчевите лъчи. Докато по-низшите монаси и послушници припяваха около него цитати от свещените книги, той просто седеше мълчалив и кръстосал крака — и по този начин някак си успяваше да насочи съдбата на царството! Странно, наистина…

Днес въздухът бе чист и прозрачен. Калидаса виждаше храма, смален от разстоянието до размерите на бял връх на стрела, запокитена най-отгоре на Шри Канда. Сякаш не бе пипвала човешка ръка! Царят си спомни още по-високите планини, които бе виждал през детството си, когато бе полугост-полузаложник на Махинда Велики. Всички гиганти, които вардеха империята на Махинда, носеха такива корони, направени от заслепяващо очите кристално вещество, за което нямаше измислена дума на езика на Тейпробейн. Индусите вярваха, че било трансформирана по магически начин особена вода, но Калидаса само бе се присмивал на тяхното суеверие.

Този блясък с цвят на слонова кост отстоеше на три дни пътуване — един по царския път през крепости и оризища и два — нагоре по виещата се стълба, която нямаше да изкачи втори път, тъй като накрая й щеше да срещне своя смъртен враг, от когото се страхуваше, защото не можеше да покори. Понякога нощем наблюдаваше как запалените факли на пилигримите очертаваха тънка линия по склона на планината. Завиждаше на поклонниците — и най-отчаяният просяк щеше да посрещне свещеното утро и щеше да приеме благословията на боговете — а повелителят на тази земя не можеше!

В такива случаи се самоуспокояваше, макар и за малко. Заградени от ров с вода и крепостен вал се разпростираха езерцата, фонтаните и градините на удоволствията, за които не бе пожалил богатствата на царството си. Когато му додяваха, привикваше жените от харема си или двестате несменяеми безсмъртни, с които често споделяше мислите си, тъй като нямаше на кои други да се довери.

Гръмотевица раздра западното небе. Калидаса загърби мрачната заплаха на планината и се обърна в посока на далечната надежда за дъжд. Този сезон мусонът закъсня. Изкуствените язовири, които подхранваха сложната напоителна система на острова, бяха почти празни. По това време на годината все още трябваше да се плиска вода в най-големия от тях, Паравана Самудра, „Морето на Паравана“, наречен на името на баща му, което поданиците все още произнасяха, макар и боязливо.

Бе завършен преди тридесетина години след поколения къртовски труд. В онези щастливи дни младият принц Калидаса бе застанал гордо до баща си, когато огромните врати на шлюзовете се отвориха и животворната вода потече през пресъхналата земя. В цялото царство не можеше да се срещне по-прекрасна гледка от леките вълни на огледалото на това огромно езеро, дело на човешка ръка, което отразяваше куполите и върховете на кулите на Ранапура, Златния град, древната столица, която бе напуснал, преследвайки своите мечти.

Гърмът протътна още веднъж, но Калидаса знаеше, че обещанията му бяха лъжливи. Дори тук, на върха на Демонската скала, въздухът висеше застинал и безжизнен. Не последва внезапно преваляване, предвестник на началото на мусонния период. Преди да завалят дъждовете, може би гладът щеше да се прибави към неговите грижи.

— Ваше величество! — обади се смирено шамбеланът, управляващ царския дворец. — Пратениците скоро ще потеглят! Желаят да ви отдадат последна почит!

„А, да! Онези двамината, бледоликите посланици, пристигнали отвъд океана!“ Би съжалил, ако си тръгнеха, тъй като в омразната им „Тейпробани“ бяха донесли чудеса, за които така и не признаха, че не можеха да се сравнят с неговата крепост-палат в небето!

Калидаса обърна гръб на планината с бяла шапка и неравния, мержелеещ се пейзаж и заслиза по стъпалата от гранит към приемната зала. Зад него шамбеланът и свитата му понесоха дарове от слонова кост и скъпоценни камъни вместо високите, горди мъже, които чакаха, за да се сбогуват. Не след дълго те щяха да отнесат съкровищата на Тейпробейн в задморска страна, в град, с векове по-млад от Ранапура, и може би щяха да отклонят, макар и за малко, император Хадриан от мрачните му помисли.

Маханайаке Тхеро пристъпваше бавно към северния парапет. Робата му гореше като оранжев огън на фона на бялата мазилка на стените на храма. Далече отдолу от хоризонт до хоризонт се разпростираха оризови ниви в шахматен порядък, тъмните линии на иригационните канали и бляскавата синева на Паравана Самудра, в чиито води свещените куполи на Ранапура сякаш плуваха като призрачни мехурчета, неимоверно големи, ако човек си спомнеше разстоянието, на което се намираха. Бе наблюдавал тази вечно изменяща се панорама, но така и не успя да обхване всички подробности на реещата се плетеница. Цветовете и границите им се размиваха с настъпването на всеки сезон или временно заоблачаване. „До деня, когато и аз ще потъна в мрак, все ще откривам нови багри!“ — помисли Бодхидхарма.

Само едно нещо нарушаваше вълшебния пейзаж. Заобленият каменен блок на Демонската скала, макар и миниатюрен поради разстоянието, изглеждаше като чужд нашественик. Легенда гласеше, че Якагала била частица от раждащ целебни билки хималайски връх, който богът на маймуните Хануман изпуснал случайно в бързината, докато носел лекарство и планината на своите ранени в битката при Рамайана другари.

От тази дистанция не можеха да се различат подробностите на скъпата, но безполезна и глупава прищявка на Калидаса, с изключение на едва забележимата линия, загатваща контурите на крепостния вал на градините на удоволствието. Дори веднъж преживяното в тях се вплиташе завинаги в подсъзнанието и се асоциираше с Демонската скала. Пред вътрешния поглед на Маханайаке Тхеро като на яве се протегнаха огромни лъвски лапи откъм зъберите на скалата, а към върха се извисиха бойниците на крепостта, която обитаваше трижди проклетият цар…

Стовари се гръм. Тътенът доби бързо небивала мощ и разлюля планината. Небето се разтресе продължително, после звукът препусна и заглъхна на изток. Няколко дълги секунди ехото преливаше ръба на хоризонта.

Нямаше грешка! Дойде предвестникът на проливните дъждове! Не ги очакваха по-рано от три седмици, а службата „Управление на мусоните“ никога не грешеше с прогнозата си повече от едно денонощие. Когато еченето замря, върховният жрец се обърна към насъбралите се.

— Край на обозначените коридори за кацане на космически кораби! — промълви с малко по-голямо раздразнение, отколкото тълкувател на Дхарма трябваше да си позволи. — Получихме ли показанието на измервателните уреди?

Млад монах изрече кратко няколко думи пред микрофона, монтиран на китката му, и зачака отговор.

— Да… Звукът е достигнал сто и двадесет децибела — с пет повече спрямо предишния запис.

— Изпратете обичайния протест до службата за управление „Кенеди“ или „Гагарин“. Като си помисля, оплачете се и на двете! Не че в бъдеще ще вземат някакви мерки, разбира се!

Преподобният Бодхидхарма Маханайаке Тхеро — осемдесет и пети от своята династия — проследи с очи разтварящата се в небето следа от пара. Внезапно му хрумна съвсем немонашеска мисъл: „Навярно Калидаса наказва операторите, работещи на космическа орбита, които мерят доларите само с килограми, за да си вършат съвестно работата! Наказанието вероятно е свързано с набиване на кол, стъпкване от слонове с метални подкови или заливане с врящо масло!“.

Ех, колко по-прост бил животът преди две хиляди години!

Глава 2. Инженерът

Приятелите му намаляваха с всяка изминала година. Наричаха го Йохан. Хората по света, когато си спомнеха за него, го назоваваха Раджа. Пълното му име олицетворяваше половин хилядолетие от земната история: Йохан Оливер де Алуис Шри Раджасингхе.

Мина времето, когато туристите, посещаващи Демонската скала, го търсеха, нарамили фотоапарати и видеокасетофони. Сега младото поколение не знаеше нищо за дните, когато лицето му бе най-популярното в цялата Слънчева система. Той не съжаляваше за отминалата слава, тъй като човечеството вече го бе отрупало с благодарности. Известността му донесе и безплодни съжаления относно грешките, които бе допуснал, и мъка за пропилените човешки съдби, които с малко повече предвидливост би могъл да спаси.

Сега бе лесно от гледна точка на историята да преценява какво още трябваше да направи, за да предотврати кризата в Окланд или да събере на едно място страните по Договора от Самарканд. Беше безразсъдно глупаво да се самообвинява за неизбежните заблуди в миналото, въпреки това спомените предизвикваха у него по-силна болка от завяхващата рана от куршум, изстрелян срещу него в Патагония…

Никой не повярва, че оттеглянето му от длъжност щеше да продължи толкова дълго. „Ще се върнеш след не повече от шест месеца! — бе възкликнал Световният президент Чу. — Властта предизвиква пристрастяване!“

„Това не се отнася за мен!“ — отвърна му с голяма доза искреност.

Да, доби голяма власт, но никога не се бе стремял към нея. От друга страна разполагаше с ограничени правомощия — по-скоро консултативни, отколкото изпълнителни. Бе действуващ посланик по политическите дела и отговаряше пряко само на Президента и Съвета. Последният наброяваше не повече от десет-единадесет човека, без да се брои „Аристотел“. (Компютърната му конзола в момента имаше пряк достъп до паметта и обработващите програми на „Ари“, но заедно работеха в диалогов режим само няколко пъти в годината.) В края на неговия мандат Съветът прие единодушно препоръката му, а световната общественост го облече в доверието, което иначе трябваше да даде на неизвестните, безславни бюрократи от „Отдела за мир“.

И така посланикът с неограничени пълномощия Раджасингхе получи необходимата му публичност за своята дейност. Местеше се от една гореща точка на планетата на друга, ласкаеше нечий егоизъм и така потушаваше кризата на съответното място, манипулираше истината със завидно умение. Никога не лъжеше, разбира се, иначе това би се оказало гибелно. Без непогрешимата памет на „Ари“ никога не би успял да управлява сложната паяжина, която му се налагаше да оплете, за да живее човечеството в мир. Когато започна да се наслаждава на тази своеобразна игра само заради играта, разбра, че бе дошло времето да напусне.

Това се случи преди двадесет години. Оттогава нито веднъж не съжали за своето решение. Някои предсказваха, че умората щяла да успее там, където съблазните на властта не бяха пожънали успех, но явно не го познаваха като човек, нито пък разбираха мотивите му. Той се върна в полетата и горите, където прекара младостта си, и сега живееше само на километър от огромната, мрачна скала, която го бе впечатлила най-ярко през детството. Всъщност, вилата му се намираше в оградения от ров с вода комплекс, включващ градините на удоволствията. Фонтаните, проектирани от архитекта на Калидаса, бликаха в двора на Йохан след мълчание от две хилядолетия. Водата протичаше през оригиналните каменни тръбопроводи. Нищо не бе променено, само резервоарите, издълбани високо горе в скалата, сега се пълнеха от електрически помпи, а не от жива верига потящи се роби.

Да осигури за себе си това пропито с история късче земя след подаването на оставката достави на Йохан върховно удоволствие, каквото не бе изпитал по време на цялата си кариера. Сбъдна се недостижима мечта! Придобивката изиска цялото му умение на дипломат плюс известен шантаж в Департамента по археология. По-късно в Държавната асамблея бяха повдигнати някои въпроси, които, за щастие, останаха без отговор.

Тук бе изолиран от всички с изключение на най-упоритите туристи и студенти чрез нов ров, продължение на предишния, и бе прикрит от погледа им от мутирали дървета Ашока, които образуваха дебела стена и целогодишно искряха от цвят. В горичката намираха убежище и няколко семейства маймуни, които се забавляваха само да наблюдават, но понякога нахлуваха във вилата и отмъкваха всички преносими предмети, които предизвикваха любопитството им. В такива случаи впоследствие започваше кратка междувидова война за установяване на крайното притежание на новопридобитата собственост. Вдигаше се много врява, разнасяха се викове за надвиснала опасност. Обезпокояваха се както хората, така и човекоподобните маймуни, които скоро се завръщаха, тъй като отдавна бяха научили, че никой в действителност не ги заплашваше.

Тъкмо един знаменит залез в Тейпробейн започна да преобразява небето на запад, когато между дърветата тихо приближи електротрициклет и подкара нагоре покрай гранитните колони на откритата галерия. (Гениален стил на Чола от периода на Ранапура! Пълен анахронизъм. Но само професор Пол Сарат бе се изказал критично в обичайния си стил.)

Трупайки дълго горчив опит, Раджасингхе беше свикнал да не вярва на първото си впечатление, но и никога да не го пренебрегва. Донякъде очакваше, че Ваневар Морган щеше да бъде огромен, внушителен мъжага, подобен на постиженията си. Вместо това се оказа, че инженерът бе с ръст под средния и с почти крехка фигура. Стройното му тяло бе жилесто, а гарвановочерната му коса ограждаше като в рамка лице, значително по-младо за възрастта му — петдесет и една години.

Видеодисплеят от биографичния файл на „Ари“ този път не направи услуга на Йохан. Новодошлият можеше да бъде както романтичен поет или изнасящ концерти пианист, така и способен актьор, омайващ хиляди с таланта си. Раджасингхе разпознаваше властта веднага щом я видеше, тъй като на времето това бе негов бизнес. Озова се пред властен човек. „Внимавай с ниските хора — напомняше си често той, — защото те движат и променят света!“

След тази мисъл в душата му трепна мрачно предчувствие. Почти всяка седмица стари приятели и едновремешни врагове го навестяваха в затънтеното му жилище, за да разменят новини и да поровят в миналото. Той се радваше на тези визити, тъй като оформяха облика на живота му. Въпреки всичко предварително знаеше почти всичко относно истинската цел на посещенията или темата на предстоящите разговори.

Раджасингхе усещаше, че двамата с Морган нямаха общи интереси. Можеха да си разменят само празни приказки относно времето и здравето. Никога не се бяха срещали преди, нито пък пътищата им бяха се пресичали. Дори с труд разпозна името на госта. Още по-необичаен бе фактът, че инженерът го бе помолил да запази срещата им конфиденциална.

Раджасингхе бе се съгласил, но с чувство на презрение. В мирния живот, който водеше, вече нямаше нужда от секретност. Най-малко желаеше някоя важна мистерия да се намеси в добре подредения му живот. Беше приключил с тайните завинаги. Преди десет години (или дори повече?) бе освободил личните си телохранители.

Разстрои го не толкова ненатрапчивата тайнственост, колкото собственото му объркване. Главният инженер на „Сухопътния отдел“ на фирмата „Теран Констракшън Корпорейшън“ едва ли би изминал хиляди километри, само за да го помоли за автограф или да го обсипе с традиционните за турист баналности. Най-вероятно бе дошъл с определена цел, а домакинът не можа да се досети каква бе тя, въпреки че напрегна ума си.

Дори на времето, когато все още изпълняваше обществена длъжност, Раджасингхе не бе имал работа с компанията ТКК. Трите й отдела — сухопътен, морски и аерокосмически — колкото и огромни да бяха, фигурираха с най-оскъдни новини в специализираните бюлетини на Световната федерация. Само когато по света прогърмяваше крупна техническа неизправност или пряк сблъсък с обществена група, защищаваща околната среда или историческото наследство, ТКК се появяваше иззад сенките. В последното противопоставяне от подобен род бе замесена фирмата „Антарктик пайплайн“, която използуваше инженерен метод, чудо на двадесет и първия век, за да построи станции и изпомпа втечнени въглища от обширните полярни находища и да ги препрати по тръбопровод към електрическите централи навсякъде по света. В проекологическа еуфория ТКК беше предложила да се разруши и последната секция на тръбопровода, с цел да се възстанови първоначалното обиталище на пингвините.

В миг възразиха викове на протест от страна на промишлени археолози, ядосани от проявения вандализъм, както и натуралисти, които посочиха, че пингвините просто заобичали изоставения тръбопровод. Последният им осигурявал подслон, с което стандартът им на живот се повдигнал неимоверно, като по този начин допринесъл за експлозия на тяхната популация, с която косатките едва успявали да се справят. ТКК беше се предал без бой.

Раджасингхе не знаеше дали Морган имаше нещо общо с този незначителен неуспех. Нямаше никакво значение, тъй като името му сега се свързваше с най-големия триумф на ТКК…

„Най-дългият мост“! Бе най-големият в света. Раджасингхе бе наблюдавал заедно с половината свят как последната му секция се издигна бавно в небето от „Граф Цепелин Втори“, цепелин, сам по себе си едно от чудесата на века. С цел да се спести от теглото, от въздухоплавателния съд бе премахната луксозната мебелировка, дори прочутият плувен басейн бе пресушен, а реакторите напомпваха допълнително топлина в газовата обвивка, за да се повиши подемната сила. За пръв път в историята на човечеството бе издигнат мъртъв товар с тегло над хиляда тона на три километра в небето и всичко мина гладко за голямо разочарование на милиони зрители.

Отсега нататък нито един кораб нямаше да премине Стълбовете на Херкулес, без да поздрави най-внушителния мост, сътворен от човешка ръка. Двете кули-близнаци на пресечната точка на Средиземно море и Атлантическия океан представляваха най-високите технически съоръжения в света. Отстояха една от друга на петнадесет километра свободно пространство, изпълнено с невероятната, изящна дъга на „Гибралтарския мост“. Всеки би счел за привилегия да посрещне в дома си инженера, в чийто ум бе се родила техническата идея… въпреки че бе закъснял с цял час…

— Приемете моите извинения, Посланик! — каза Морган и се изкатери навън от електротрициклета. — Надявам се, че закъснението ми не ви е създало неудобства!

— Ни най-малко! Разполагам напълно с времето си! Надявам се, че не сте гладен?

— Не. Когато отмениха полета ми до Рим, поне ме гостиха с отличен обяд!

— Вероятно храната е била по-добра от тази, която сервират в хотел „Якагала“! Намира се на километър оттук. Там ви ангажирах стая за през нощта. Опасявам се, че ще се наложи да отложим разговора ни за утре след закуска.

Морган даде вид на разочарован, но сви рамене в мълчаливо съгласие.

— Е, имам достатъчно работа, с която да оползотворя времето си. Предполагам, че хотелът е снабден с всички удобства, в това число — и стандартен компютърен терминал.

— Не бих гарантирал за електронно пособие, по-сложно от телефон! — Раджасингхе се разсмя. — Но имам по-добро предложение. След малко повече от половин час ще отведа неколцина приятели до Скалата. Предстои представлението „Звук и светлина“, което горещо ви препоръчвам. Добре дошъл сте, присъединете се към нас!

Морган се поколеба. Опита да измисли извинение в учтива форма.

— Много сте любезен, но наистина трябва да се свържа с офиса ми.

— Бихте могли да използувате моята компютърна конзола. Но ви обещавам: ще оцените постановката като забавна, а от друга страна ще ни отнеме не повече от час… О, забравих… Не желаете никой да узнае, че сте тук! Е, в такъв случай ще ви представя като „доктор Смит от Университета в Тасмания“. Убеден съм, че приятелите ми не биха ви разпознали.

Раджасингхе не желаеше да обиди своя гост, но нямаше как да сбърка краткия изблик на раздразнение на Морган. Инстинктите му на бивш дипломат автоматично влязоха в действие. Така или иначе запомни реакцията му в случай на бъдещи контакти.

— И аз съм сигурен в това! — рече с тон на нескрита горчивина в гласа инженерът. — Името „доктор Смит“ ми приляга. А сега бихте ли ми позволили да използувам вашата конзола?

„Интересно — помисли Раджасингхе, докато въвеждаше госта във вилата, — но може би не е чак от такова значение. Работна хипотеза: Морган е неудовлетворен, може би дори — разочарован човек. Трудно ми е да разбера защо, тъй като е един от лидерите в професията си. Какво още би искал да постигне?“

Липсваше очевиден отговор. Бившият посланик разпозна безпогрешно симптомите, най-малко защото същата болест разяждаше и него самия отвътре.

„Славата е подтик за… — издекламира наум. — Как беше по-нататък? (Ах, тази неувереност, присъща на благородния ум!)… Да презрем удоволствията и да изживеем дните си в тежък труд…“

Да, така можеше да се обясни скритото неудоволствие, което доловиха сетивата му, чувствителни като антени. Внезапно си припомни, че огромната дъга, свързваща двата материка, Европа и Африка, неизменно наричаха „Мостът“, „Най-дългият мост“ или понякога „Гибралтарският мост“ — но никога „Мостът на Морган“!

„Е, добре — помисли Раджасингхе, — ако търсиш слава, доктор Морган, то няма да я откриеш тук! Тогава защо, в името на хиляди дяволи, си дошъл да тревожиш тихия малък Тейпробейн?“

Глава 3. Фонтаните

Дни наред слоновете и робите се трудеха усилно под палещите лъчи на слънцето, мъкнейки ведра с вода по безкрайна верига нагоре по скалата. „Готово ли е?“ — питаше от време на време царят. „Не, ваше величество! — отвръщаше главният майстор. — Резервоарът все още не е пълен. Но може би утре…“

Следващият ден настъпи. Всички придворни се събраха в градините на удоволствията под ярки, разноцветни платнени навеси. На царя с огромни ветрила му вееха хлад молители, които бяха подкупили шамбелана за тази рискована привилегия. Оказаната чест можеше им донесе богатство или смърт.

Всички очи се отправиха към скалата и малките фигурки, пъплещи към върха й. Развя се флаг. Някъде долу изсвири кратко рог. В основата на скалния масив работници лудешки задърпаха лостове и заиздигаха въжета. В продължение на дълго време нищо не се случи.

Царят сви вежди начумерен и придворните затрепераха. Дори ветрилата забавиха скорост за няколко секунди, но след малко пак подеха предишното темпо, щом държащите ги си спомниха опасностите на своето занимание.

Изведнъж работниците нададоха викове откъм подножието на Якагала. Радостта и триумфът шумно се разпростряха и идваха все по-близо, подети от робите, застанали по очертаните от цветя пътеки. Пристигна и друг звук, отначало не така силен, но създаващ впечатлението за отприщване на неудържима, току-що освободена устремна сила.

Като по магически начин от земята бликнаха тънки струи вода и подскочиха към безоблачното небе. Стигнаха височина четири човешки боя и се пръснаха на хиляди цветни капчици. Слънчевите лъчи се пречупиха през тях и създадоха мъгла, оцветена във всички цветове на дъгата. Сцената бе и странна, и красива. Никога в цялата история на Тейпробейн човешките очи не бяха виждали такова чудо!

Царят се усмихна и придворните се осмелиха да поемат дъх. Този път заровените в земята тръбопроводи не се пръснаха от налягането на водата. За разлика от своите неудачни предшественици настоящите зидари добиха добър шанс да доживеят до дълбока старост, също както и всеки друг, който този ден се трудеше за Калидаса.

Почти недоловимо, така, както слънцето залязваше на запад, струите губеха височина. Сега те бяха не по-високи от човек. Напълнените с толкова труд резервоари почти се изпразниха. Но царят бе от доволен, предоволен. Той вдигна ръка и фонтаните се снишиха и вдигнаха за последен път като поклон пред трона и тихо спряха. За известно време по повърхността на блестящите локви се разбягваха вълнички, след това застинаха като огледала, отразявайки образа на вечната скала.

— Робите свършиха добра работа! — възкликна Калидаса. — Дарете им свободата!

Никой не разбра колко добре бяха се справили, тъй като едва ли някой споделяше чудното видение на царя с артистична душа. Но докато се разхождаше из добре поддържаните градини на удоволствията, обграждащи Якагала, Калидаса изпита върховно блаженство, както никога през живота си.

Тук, в подножието на Демонската скала, той бе замислил и създал истински Рай. Оставаше само на върха да построи и Небето…

Глава 4. Демонската скала

Хитро измислената постановка, съчетаваща светлина и звук, все още оказваше силно въздействие върху душата на Раджасингхе, въпреки че я бе гледал дузина пъти и знаеше всеки трик на изпълнителната компютърна програма. За всеки посетител на Скалата бе задължително да посети представлението, въпреки че критици като Пол Сарат се оплакваха, че на туристите им била поднасяна само частица от историята. Все пак по-добре малко, отколкото никак, и затова посетителите се задоволяваха с предложеното, докато Сарат и колегите му продължаваха гръмогласно да изразяват несъгласие относно точната последователност на събитията, случили се тук преди две хиляди години.

Зрителите бяха насядали в малкия амфитеатър с лице към западната стена на Якагала. Двестате места бяха ориентирани така, че всеки зрител наблюдаваше под определен ъгъл образа, проектиран от лазер. Представлението започваше по едно и също време през цялата година — в деветнадесет часа — когато гаснеше и последният светлик на неизменния екваториален залез.

Стъмни се дотолкоз, че скалата стана невидима. Присъствието й се долавяше само по голямата черна сянка, затъмняваща ранните звезди. От тъмнината долетя приглушен барабанен бой, прекъснат от спокоен, безстрастен глас.

— Това е историята на цар, който убил своя баща и бил умъртвен от брат си. В кървавата история на човечеството събитието не е изключително. Но именно този владетел е оставил траен монумент, а легендата за него е дошла до нас през вековете.

Раджасингхе хвърли крадешком поглед към Ваневар Морган, който седеше в тъмното от дясната му страна. Въпреки че зърна само силуета чу, разбра, че гостът бе вече завладян от очарованието на разказа. От лявата му страна слушаха в захлас двамата му приятели от времето, когато изпълняваше дипломатически мисии. Бе дал уверения на Морган, че те не го бяха разпознали. В противен случай бяха приели мълчаливо измислицата.

— Казвал се Калидаса и бил роден около стотната година от нашата ера в Ранапура, Златния град, столица на царете на Тейпробейн от векове. Но съдбата хвърлила сянка върху новороденото…

Музиката зазвуча по-силно. Флейти и струнни инструменти се присъединиха към барабана. В нощния въздух се проточи натрапчива, величествена мелодия. Върху скалата светна ярка точка, разшири се внезапно и сякаш се отвори магически прозорец към миналото. Откри се свят по-пъстър и жив от настоящия!

„Драматизацията е отлична!“ — помисли Морган. Зарадва се, че поне веднъж любезността у него взе връх над импулса му за работа. Видя радостта на цар Паравана, когато любимата му наложница го дари с първороден син. Чувствата му станаха смесени, когато само двадесет и четири часа по-късно царицата роди по-добър претендент за трона. Въпреки че дойде по-рано на бял свят, Калидаса наследяваше втори, и това стана предпоставка за трагедията.

— В ранните детски години Калидаса и неговият полубрат Малгара играели като най-добри приятели. Израснали заедно, без да съзнават отровните интриги около тях и предопределението да си съперничат. Първата беда дошла поради добронамерен, невинен подарък…

В двора на цар Паравана идели пратеници, носещи налог от много земи — коприна от Китай, злато от Хиндустан, бляскави доспехи от Рим. А един ден прост ловец се осмелил да влезе в града, като носел дар, с който предполагал, че щял да достави удоволствие на царската фамилия…

Морган чуваше около себе си възклицанията на своите невидими поради тъмнината компаньони. Въпреки че не долюбваше животните, трябваше да се съгласи, че бялата като сняг маймунка, сгушена доверчиво в ръцете на младия принц Калидаса, грабваше сърцата. От сбръчканото личице две големи очи гледаха втренчено през вековете… и през мистериозния, все още не напълно построен мост между човек и животно.

— Според хрониките никой не бил виждал такова чудо на природата. Кожата й била бяла като мляко, а очите — червени като рубини. Някои счели, че поличбата била добра, други — лоша, тъй като белият цвят символизирал смъртта и оплакването. За съжаление, страховете им се оправдали…

Принц Калидаса заобичал животинката и я нарекъл Хануман, на името на безстрашния бог на маймуните в Рамайана. Златарите на царя направили малка карета от злато, в която Хануман имал обичай да седи и да бъде развеждан из двора за радост и удоволствие на наблюдаващите го.

От своя страна Хануман също се привързал към Калидаса до такава степен, че не позволявал на никого да го държи. Особено агресивно се отнасяла животинката към принц Малгара сякаш чувствувала предстоящото съперничество. И така, един злощастен ден ухапала престолонаследника…

Не особено силно, наистина, но последствията били трагични. Няколко дена по-късно Хануман била отровена — несъмнено по заповед на царицата. Това сложило край на детството на Калидаса. Разправят, че в бъдеще никога не обикнал и не се доверил на човешко същество. А приятелството му с Малгара се превърнало в люта вражда.

От смъртта на маймунката последвали и други злини. По заповед на царя за Хануман бил изготвен специален гроб във формата на традиционния ковчег за мощи на светци — дагоба.

Било твърде необичайно и с това царят си навлякъл гнева на монасите. В дагоба поставяли само тленните останки на Буда, а този акт им се сторил като нарочно извършено светотатство.

Вероятно такива са били и истинските намерения на цар Паравана, който попаднал под влиянието на индуските идоли и се обърнал против будистката вяра. По това време принц Калидаса бил твърде млад, за да бъде въвлечен във възникналия конфликт, но омразата на повечето от монасите се изляла върху него. Започнала междуособица, която през следващите години довела до разпадане на царството…

Както и за много други сказания, записани в хрониките на Тейпробейн, в продължение на почти две хиляди години нямало доказателства, че историята на Хануман и младия принц Калидаса не била само заинтригуваща легенда. През две хиляди и петнадесета година, обаче, група археолози от харвардския университет открили основите на малка урна в земите на древния дворец в Ранапура. Повидимому, урната била умишлено разрушена, а зидарията на надстройката липсвала.

Обичайната култова камера, поставена в основите, била празна. Вероятно съдържанието й било ограбено преди векове. Но студентите разполагали със съвременни средства за изследване, за които търсачите на съкровища от древността можели само да мечтаят. Направили анализ с неутрино и открили втора култова камера на по-голяма дълбочина. Горната очевидно служела само за примамка и изпълнила добре предназначението си. Долната камера още съхранявала бремето на любов и омраза, което пренесла през вековете до крайното местозначение — музея „Ранапура“.

Морган с основание имаше мнение за себе си като разумно песимистичен и несантиментален, неподдаващ се на изблици на чувства. Сега за негово най-голямо смущение очите му се напълниха със сълзи. Стаи надежда, че околните нямаше да забележат. „Колко смешно! — каза си ядно. — Някаква си сладникава музика и сълзлив разказ да окажат такова влияние върху чувствителен човек!“ Друг път не би повярвал, че би заплакал при вида на детска играчка!

После се сети защо. Като мълния паметта го върна към момент, потресъл душата му преди четиридесет години. Видя пак като на яве любимото си хвърчило да се спуска и издига над парка Сидни, където бе прекарал по-голямата част от детството си. Почувствува още веднъж топлината на слънцето и нежния полъх на вятъра върху голия си гръб… Същият този въздушен порив, който предателски утихна. Хвърчилото се гмурна към земята и се заклещи в клоните на гигантски бук, стар колкото света. Дръпна връвта при опита си да освободи хвърчилото. Получи първия незабравим урок по якост на материалите.

Връвта се скъса. Хвърчилото се издигна бързо в лятното небе и започна бавно да губи височина. Малчуганът изтича до брега с надеждата, че падането щеше да бъде на суша, но вятърът не се вслуша в молбите на бъдещия инженер.

Момчето плака дълго над поломените останки. Приличаха му на лишен от мачти платноход, който пресичаше на дрейф пристанището, за да се отправи към открито море, докато се изгубеше от поглед. Това бе първата тривиална трагедия от ония, дето формираха характера на момчетата, независимо дали после случаят се запомняше.

Тогава Морган загуби любима играчка. Сълзите му бяха повече поради неудовлетвореност, отколкото от скръб. Принц Калидаса бе имал много по-сериозна причина за терзанията си. Във вътрешността на златната карета, която все още изглеждаше така сякаш току-що бе излязла изпод ръцете на изкусния майстор, лежеше вързопче с малки бели кости.

Морган пропусна част от историята, която последва. Когато очите му се избистриха, бяха отминали няколко десетки години, бе започнала сложна семейна междуособица и той не бе много сигурен кой кого убиваше. Когато и последният нож падна на земята след сблъсъка на армиите, принц Малгара и майка му — царицата, избягаха в Индия. Калидаса завладя трона и затвори баща си в тъмница.

Узурпаторът не екзекутирал баща си, но не поради синовно посвещение, а заради предположението, че детронираният цар криел съкровище, което пазел за Малгара. Докато Калидаса вярвал в това, Паравана бил сигурен за живота си. Накрая, обаче, се изморил от измамата.

„Ще ти покажа моето истинско богатство! — рекъл веднъж на сина си. — Дай ми колесница и ще те заведа при него!“

Но по време на последното пътуване в своя живот, за разлика от Хануман, Паравана се возил в разнебитена волска кола. Хроникьорите даже записали, че едното колело било повредено, та скърцало през целия път — незначителен факт, който изглеждаше достоверен, тъй като историците не биха се потрудили да излъжат за такава подробност.

За учудване на Калидаса баща му заповядал да го откарат с каруцата до голямото изкуствено езеро, от което взимали вода за напояване на централната част на царството и завършването на което отнело по-голямата част от живота му. Тръгнал по брега на огромния язовир и се вгледал продължително в своята статуя с взор, отправен над вълните и двойно по-висока от боя му.

„Сбогом, стари приятелю! — промълвил на извисената монументална фигура, която държала в ръце каменна карта на изкуственото море и символизирала неговите загубени власт и слава. — Пази наследството ми!“

Подир туй, зорко следен от Калидаса и пазачите, се спуснал по стъпалата, вдълбани в преливника на язовира, и навлязъл във водата. Нагазил до кръста, загребал шепа вода и я хвърлил върху главата си. Обърнал се към Калидаса и с гордост и триумф извикал: „Ето, сине мой! — Посочил с жест чистата, животворна вода, разпростряла се на километри. — Това е цялото ми богатство!“

„Убийте го!“ — изкрещял Калидаса, луд от ярост и разочарование.

И войниците се подчинили…

И така, Калидаса станал господар на Тейпробейн, но на твърде висока цена. Както са записали хроникьорите, живеел непрестанно „в страх от задгробния свят и от своя брат“. Рано или късно Малгара щял да се върне и да потърси правата си върху трона.

Подобно на плеяда царе преди него, Калидаса се обградил с придворни. След това по причини, за които историята мълчи, напуснал царската столица Ранапура и се заселил на изолирания скален монолит Якагала, находящ се на четиридесет километра във вътрешността на джунглата.

Някои твърдяха, че търсел непревземаема крепост, безопасно от отмъщението на брат си място. В края на живота си, обаче, се отказал от защитата, която намерил. Ако предназначението на Якагала било да бъде цитадела, то защо била обградена от обширни градини на удоволствията, чието построяване изискало не по-малко труд в сравнение с крепостните стени и рова? И най-вече — каква била функцията на фреските?

Разказвачът поспря след тези въпроси. От тъмното се материализира цялата западна страна на скалата, но във вида отпреди две хиляди години. Лента, започваща на стотина метра над земята и минаваща през цялата ширина на скалата, бе изгладена и покрита с мазилка, върху която бяха изобразени множество красиви жени в естествена големина и от кръста нагоре. Някои бяха в профил, други — в анфас, но всички фигури се подчиняваха на един общ замисъл.

С кожа с цвят на охра и със сластни гърди, те бяха облечени или само със скъпоценни камъни, или с най-прозрачни воали. Някои носеха изискани накити за глава, други — корони. Повечето държаха купи с цветя или стискаха единичен цвят, щипнат между палеца и показалеца. Около половината се отличаваха с по-тъмна кожа от техните компаньонки и вероятно бяха прислужнички, въпреки това бяха със сложни прически и окичени с не по-малко скъпоценности.

— На времето фигурите са наброявали повече от двеста. Но дъждовете и ветровете през вековете са разрушили всички с изключение на двадесет, които са били защитени от надвисналата скална тераса…

Образът се приближи до тях. Една по една последните оцелели от мечтите на Калидаса изплуваха от тъмата под звуците на известната и много подходяща музика „Танцът на Анитра“. Нямаха лица поради превратностите на времето, разпадането на основата и вандалщината, но през вековете не бяха загубили красотата си. Цветовете бяха ярки и непотъмнели от светлината на повече от половин милион залеза. Богини или обикновени жени, те бяха причината да се съхрани легендата за Демонската скала.

— Никой не знае кои са те, кого представляват или защо са изрисувани с такъв нечовешки труд на недостъпно място. Любимата на всички теория гласи, че са небесни твари и че усилията на Калидаса били насочени да създаде рай на земята, обитаван от богини. Вероятно се е считал за бог-цар, подобно на фараоните в Египет. Може би дори от тях е заимствувал образа на сфинкса, пазещ подстъпите към двореца му.

Сцената се измести. Появи се далечен изглед на скалата, отразен от малко езерце в подножието й. Водата се разлюля. Контурите на Якагала затрептяха и се разтвориха. Когато вълните стихнаха, се показа отново скалата, този път с корона от стени, бойници и островърхи кули, притиснали се и осеяли цялата повърхност на скалния масив. Човек не можеше да ги разгледа подробно. Гледката оставаше дразнещо извън фокус, подобно на видение от сънищата. Вече никой нямаше да узнае как в действителност бе изглеждал небесният палат на Калидаса, преди да бъде разрушен от стремящите се да изличат името му.

— А тук той живял в продължение на двадесет години и чакал обречен края си. Шпионите му вероятно го предупредили, че Малгара събирал търпеливо армия с помощта на царете на Южен Хиндустан.

Накрая Малгара дошъл. От върха на скалата Калидаса съзрял как завоевателите нахлували от север. Вероятно считал, че бил на недостъпно място, но така и не проверил това.

Напуснал сигурното убежище на огромната си крепост и посрещнал брат си на неутрална земя между двете армии. Всеки би дал много, за да разбере какви приказки са си разменили при тази последна среща. Някои твърдят, че на сбогуване се прегърнали. Може и да е вярно.

След това армиите се срещнали подобно на морски вълни. Калидаса се бил на своя територия, заобиколен от хора, добре познаващи местността. Затова отпървом изглеждало, че той щял да победи. Но тогава се случило нещастие, което предопределило съдбата на нацията.

Големият боен слон на Калидаса с пълно снаряжение и с царските знамена свърнал настрани, за да избегне заблатено място. Войниците помислили, че царят отстъпвал. Моралът им се прекършил. Пръснали се като плява, отвяна при вършитба.

Калидаса бил намерен мъртъв на бойното поле, загинал от собствената си ръка. Малгара станал цар. А Якагала била изоставена на джунглата и не била открита в продължение на хиляда и седемстотин години.

Глава 5. През телескопа

„Моят таен порок“ — наричаше го Раджасингхе с крива усмивка, но и със съжаление. Бе се изкачвал до върха на Якагала преди години. Ако стигнеше същото място с хеликоптер, нямаше да получи същото чувство на доволство от постигнатото. Лесният начин спестяваше и повечето от архитектурните особености, разкриващи се при катеренето. Никой не би могъл да разбере докрай Калидаса, ако не следваше стъпките му от градините на удоволствията до въздушния палат.

Все пак имаше заместител, с който застаряващият мъж получаваше немалко удовлетворение. Преди няколко години беше се сдобил с компактен телескоп с двадесетсантиметрово огледало и с голямо увеличение. С негова помощ „бродеше“ по цялата западна стена на скалата и търсеше пътеката, по която бе минавал толкова пъти до върха в миналото. Когато поглеждаше през окуляра, лесно можеше да си представи, че висеше във въздуха на една ръка разстояние от самия гранит.

В късните следобедни часове, когато лъчите на залязващото слънце стигнеха до надвисналия зъбер на скалата, предпазващ фреските, Раджасингхе ги „посещаваше“ с телескопа, отдавайки дан на придворните дами. Въпреки че ги обичаше всичките, имаше и свои любими. Понякога „разговаряше“ мълчаливо с тях, използувайки най-архаичните думи и фрази, които знаеше, въпреки че съзнаваше факта, че и най-древният му тейпробейнски език бе напреднал с хиляда години в тяхното бъдеще.

Забавляваше се също да зяпа туристите и да изучава техните реакции. Те драскаха върху скалата, правеха си фотографски снимки на върха или се възхищаваха на скалните рисунки. Нямаха представа, че бяха придружавани неотлъчно от невидим и завистлив зрител, който се движеше без усилие покрай тях мълчаливо като призрак, при това толкова близо, че можеше да различи изражението на лицата им и подробности от тяхното облекло. Увеличението на телескопа бе толкова голямо, че ако можеше да чете по устните, щеше да „подслушва“ и водените от тях разговори.

Бе воайор, но — достатъчно безвреден, а малкият му „порок“ не бе изобщо таен, тъй като го споделяше с посетителите. Телескопът предлагаше едно от най-добрите встъпления към Якагала. Освен това служеше и за други полезни цели. Раджасингхе бе алармирал на няколко пъти пазачите за преднамерено търсене на сувенири и не един турист биваше изненадан да дълбае инициалите си върху скалата.

Бившият посланик рядко използуваше телескопа сутрин, тъй като слънцето се намираше над далечната страна на Якагала и малко можеше да се види върху сенчестата западна страна. Доколкото можеше да си спомни, никога не бе поглеждал през окуляра толкова рано след изгрев слънце, докато се наслаждаваше на забележителния местен обичай „чай в леглото“, установен от европейските плантатори преди три века.

Сега хвърли поглед през широкия панорамен прозорец, който разкриваше почти пълна гледка към Якагала, и се удиви на малката фигурка, която се движеше по билото на скалата с очертан отчасти силует. Посетителите никога не се изкачваха на върха толкова рано след зазоряване. Дори пазачите не отключваха вратата на асансьора, водещ към фреските поне още няколко часа. Раджасингхе лениво размишляваше коя ли можеше да бъде тази „ранобудна птица“.

Изскочи от леглото и навлече саронг, препаска от пъстър батик с ярки, преливащи по ориенталски десени. Излезе на верандата и отиде до якия бетонен стълб, подпиращ телескопа. Отбеляза си наум поне за петдесети път, че трябваше да изнамери нов калъф против прах за инструмента, и насочи масивния обектив към скалата.

„Трябваше да се досетя!“ — каза си с немалка доза удоволствие и превключи на по-голямо увеличение. Представлението през миналата вечер явно бе впечатлило Морган и нямаше как да бъде другояче! За краткото време, с което разполагаше, инженерът бе решил да провери как архитектът на Калидаса бе се справил с предизвикателствата, наложени му от природата.

След това Раджасингхе забеляза нещо твърде обезпокоително. Морган вървеше чевръсто на самия край на платото, само на сантиметри от реалното падане в пропастта. Малцина от туристите се пробваха да доближат дотолкова. Още по-малко се осмеляваха да седнат на Слонския трон с крака, свободно провесени над бездната. Но сега инженерът коленичи точно там, като се държеше нехайно с ръка за гравираната каменна украса, и се наведе над нищото, докато оглеждаше скалата отгоре. Раджасингхе, който съзерцаваше с трепет дори височината на Якагала, с която бе свикнал, сега едва издържа гледката.

Морган обследва няколко минути, изложен на опасност. Явно бе от онези редки хора, които не се главозамайваха от височина. Паметта на Раджасингхе бе добра, въпреки че понякога му изиграваше по някоя и друга шега. Сега опитваше да изплува спомен. Като че имаше някакъв французин, който бе се завързал с въже и бе спрял посредата на Ниагарския водопад, за да си сготви обяд? Ако онова събитие не бе надлежно документирано, бившият посланик не би повярвал на достоверността му.

А имаше и подобен случай, свързан с Морган. Какъв бе той? Не знаеше нищо за новодошлия допреди седмица…

Да, точно така! Бе проведена кратка разгорещена дискусия, привлякла вниманието на средствата за масова информация за около един ден. Тогава ще да бе чул за пръв път името на Морган.

Главният инженер на новостроящия се „Гибралтарски мост“ бе съобщил за смущаващо техническо нововъведение. Тъй като всички превозни средства щяха да бъдат оставени на автоматично направляващо устройство, то отпадаше необходимостта от парапети или защитни направляващи отстрани на моста. Липсата им щеше да доведе до икономия на хиляди тонове материал.

Разбира се, всички счетоха идеята за ужасяваща. „Какво би се случило, ако автоматичното управление на дадена кола излезе от строя и колата се насочи към ръба?“ — зададоха му публичен въпрос.

Главният инженер имаше готов отговор. Дори — няколко, за съжаление…

„В такъв случай биха се задействували автоматично спирачките и превозното средство би спряло след няколкостотин метра. Колата би могла да излети извън платното, само ако се движи по най-външната лента и се развалят едновременно насочващата система, сензорите и спирачките. Би се станало веднъж на двадесет години!“

Дотук — добре! Но след това Морган продължи възражението си. Явно не бе възнамерявал то да получи гласност или вероятно само бе се пошегувал. Каза, че ако настъпело такова нещастно стечение на обстоятелствата, щял да бъде толкова по-доволен, колкото с по-голяма скорост би изхвръкнала колата надолу, за да не повреди красивия му мост…

Излишно за споменаване — „Мостът“ бе построен с дефлекторни кабели покрай най-външните пътни платна и досега никой не се бе гмурнал в Средиземно море от трикилометровата височина! Морган, обаче, явно бе решил да жертвува живота си по самоубийствен начин тук, на Якагала. Другояче човек трудно би оправдал неговите действия.

А сега — какво правеше? Коленичи отстрани на Слонския трон и извади малка правоъгълна кутийка с форма и големина на старовремска книга. Раджасингхе я зърна само за миг. Маниерът, по който я използуваше инженерът, не му се стори понятен. Вероятно бе някакво анализиращо устройство, въпреки че не му бе ясно защо Морган би могъл да бъде заинтересован от химичния състав на Якагала.

Може би възнамеряваше да отпочне строеж тук? Не че властите биха му разрешили, разбира се, но Раджасингхе не можа да се досети за никаква смислена атракция, която би предложила голата скална площадка — в днешни дни царете, страдащи от мегаломания нещо не достигаха… Така или иначе от реакциите на инженера от предишната вечер бе достатъчно сигурен, че гостът му преди да стъпи в Тейпробейн дори не бе чувал името на Якагала.

И изведнъж Раджасингхе, който се славеше със своето самообладание и в най-драматични ситуации, изпусна неволен вик на ужас. Ваневар Морган отстъпи неволно крачка назад извън ръба на скалата и полетя в бездната!

Глава 6. Художникът

— Доведете персиеца при мен! — заповяда Калидаса, щом пое дъх.

Изкачването от скалните стенописи до Слонския трон бе и лесно, и безопасно, тъй като стълбата надолу от върха на скалата бе оградена с предпазни стени. Но царят се измори. „Още колко години ще се изкачвам без чужда помощ?“ — помисли. Можеха да го носят роби, но това не подобаваше на царското му достойнство. Не понасяше мисълта, че някой друг освен него би могъл да погледне към стотиците богини и не по-малко красивите им придружителки, които допълваха свитата на небесния му царски двор.

Затова отсега нататък на входа на стълбата, водеща към фреските и небесния кът, сътворен от него, денонощно щеше да стои на пост страж. Мечтата му бе се сбъднала след десет години усилен труд. Както и да възразяваха завистливите монаси от отсрещния планински връх, най-после Калидаса бе станал бог!

Въпреки годините, прекарал изложен на тейпробейнското слънце, Фирдаз бе бледолик като римлянин. Днес при поклона пред царя изглеждаше още по-блед и неспокоен. Калидаса го наблюдаваше замислен и след това го удостои с една от редките си усмивки.

— Свърши добра работа, персиецо! Има ли друг художник на света, който рисува по-добре от теб?

Гордостта явно се бореше с предпазливостта, преди Фирдаз да даде колеблив отговор.

— Доколкото ми е известно, няма такъв, ваше величество.

— Добре ли ти заплатих?

— Предоволен съм.

„Едва ли ми отговори точно“ — рече си Калидаса. Бяха го обсипвали с безконечни молби за още пари, повече помощници и скъпи материали, които можеха да се доставят само от далечни земи. Но от художник не можеше да се очаква да разбира от икономика или да се интересува, че царското богатство бе пресушено от внушителната цена на двореца и околностите му.

— Сега, след като работата ти тук е свършена, какво ще си пожелаеш?

— Бих желал да получа позволението на ваше величество да се завърна в родния Исфахан, за да се видя с роднините си отново!

Точно този отговор очакваше Калидаса и затова искрено съжали за решението, което предварително бе взел. По пътя за Персия художникът щеше да мине през земите на твърде много владетели, които не биха изпуснали прочут майстор като него да се изплъзне измежду алчните им пръсти. А изрисуваните върху западната стена на скалата богини трябваше да останат безподобни завинаги!

— Има проблем — отвърна безизразно и Фирдаз побеля като платно, а раменете му хлътнаха. Но Калидаса му заговори не като цар, а като на сродна душа, посветена на изкуството. — Ти ми помогна да стана бог. Тази новина вече обходи царството ми надлъж и шир. Ако оставиш моето покровителство, ще се намерят други, които да искат същото от теб.

За момент художникът остана безмълвен. Чуваше се само стенанието на вятъра, който изрядко поспираше, за да се оплаче, когато срещнеше неочаквана пречка по пътя си. Тогава Фирдаз едва чуто промълви:

— Забранено ли ми е да напусна?

— Можеш да си вървиш, при това с богатство, което ще ти стигне до края на живота ти. Но само при условие, че никога не работиш за някой друг принц!

— Обещавам чистосърдечно! — отвърна необмислено бързо Фирдаз.

Калидаса поклати тъжно глава.

— Научих се да не вярвам на думите на художниците! Особено когато не са под моя власт. Затова ще ми се наложи да ти наложа със сила това обещание!

Изненадващо Фирдаз вече не изглеждаше несигурен. Сякаш бе взел съдбоносно решение и стана спокоен.

— Разбирам! — възкликна и се изпъна в цял ръст.

След това нарочно обърна гръб на царя, като че не съществуваше, и се взря в жарещото слънце.

Слънцето бе бог на персийците, а думите, които редеше художникът, може би бяха молитва, казана на роден език. Имаше и по-зли богове, а чуждоземецът знаеше, че ослепителният диск бе последното, което виждаше в живота си.

— Дръжте го! — викна царят.

Стражите се втурнаха бързо напред, но закъсняха. Въпреки че бе заслепен от ярките лъчи, Фирдаз се придвижи с голяма точност. Направи три стъпки, стигна парапета и го прескочи. Падна беззвучно по дълга дъга в градините, които дълги години бе проектирал. Когато архитектът на Якагала стигна основите на своето произведение на изкуството, не се чу дори ехо.

Калидаса бе покосен от скръб в продължение на много дни, но тъгата му се обърна в ярост, когато прихвана последното писмо на персиеца до Исфахан. Някой бе предупредил Фирдаз, че щял да бъде ослепен, когато свършел работата си, а това бе гнусна лъжа!

Така и не разкри източника на този слух, въпреки че мнозина умряха от бавна смърт, преди да докажат невинността си. Затъгува, че художникът бе повярвал на неистина — трябваше да се досети, че поклонник на изкуството като Калидаса не би лишил човек със сродна душа от божия дар на зрението.

Царят не беше нито жесток, нито неблагодарен. Щеше да обсипе Фирдаз със злато или — поне сребро, и щеше да го проводи със слуги, които щяха да го вардят до края на живота му.

Калидаса нямаше да се нуждае повече от помощта му и затова не след дълго щеше да го забрави.

Глава 7. Дворецът на бога-цар

Ваневар Морган не спа добре, а това бе необичайно. Винаги бе се гордял със своето самочувствие и контрол върху своите подбуди и емоции. Затова ако не можеше да заспи, искаше да знае защо.

Първият светлик на идващата зора затрептя върху тавана на хотелската му спалня. Чуваха се звънки крясъци на непознати птици. Инженерът започна да подрежда мислите си. Никога не би станал главен инженер на фирмата „Теран Констракшън“, ако не планираше живота си така, че да подминава изненадите. Въпреки че никой не можеше да избегне случайностите, които поднасяха щастието или съдбата, той предприемаше всички разумни стъпки, за да предпази кариерата си и най-вече — своята репутация. Бъдещето му се очертаваше безпроблемно дотолкова, що се касаеше относно неговото лично участие в събитията. Дори ако го настигнеше внезапна смърт, програмите, съхранени в информационната банка на компютъра му, биха защитили най-съкровените му мечти от преходността.

До вчера не бе чул нищо за Якагала. Дори допреди няколко седмици смътно знаеше нещичко за Тейпробейн. Но логиката на неговите научни дирения го насочваше неотклонно към този остров. В друг случай досега щеше да бъде напуснал, а в действителност мисията му сега започваше. Не се разсърди на лекото объркване на разписанието му. Безпокоеше се повече, задето емоциите му бяха движени от сила, която не успя да проумее.

Все пак чувството на благоговеене не му бе чуждо. Бе го изпитвал и преди, когато като дете пускаше хвърчило в парка Кирибили покрай гранитните монолити, служили някога за подпори на разрушения мост „Сидни Харбър“

Две планини-близнаци бяха му оставили най-силни впечатления в детството му и бяха начертали неговата съдба. Може би и в друг случай би станал инженер, но случайността, че се роди именно тук, предопредели, че щеше да строи мостове. И така той стана първия човек, който извървя пеш разстоянието от Мароко до Испания, като на три километра под нозете му се плискаха бурните води на Средиземно море. В тези моменти на триумф не подозираше, че му предстоеше да приеме едно още по-главозамайващо предизвикателство.

Ако се справеше с поставената му задача, той щеше да увековечи името си. Но дори в настоящия момент неговите ум, сила и воля вече бяха напрегнати до краен предел. Нямаше време за безсмислени развлечения. Независимо от това бе възхитен от постиженията на инженера-архитект, починал преди две хиляди години и отразил една коренно чужда за него култура. Самият Калидаса представляваше също голяма мистерия. С каква цел бе строил на Якагала? Царят можеше да бъде и чудовище, но имаше нещо в характера му, което влезе в резонанс с начина на мислене на Морган.

Слънцето щеше да изгрее след половин час. Оставаха два часа до насрочената среща за закуска с бившия посланик Раджасингхе. Времето бе достатъчно… а друга възможност едва ли щеше да му се отдаде!

Решеше ли нещо, Морган никога не пилееше ценни минути. Навлече бързо късите панталони и пуловера, но внимателният преглед на обувките му отне доста повече. Въпреки че не се бе упражнявал в катерене през последните години, винаги носеше със себе си чифт здрави леки обувки; в професията му те често се оказваха крайно необходими.

Вече бе затворил вратата на стаята си, когато внезапно му хрумна важно съображение. За момент се помая нерешително в коридора, след това се усмихна и сви рамене. „Не би било зле, а от друга страна човек никога не знае…“ — си каза.

Върна се и отключи куфара си. Извади малка плоска кутийка с големина и форма на джобен калкулатор. Провери изправността на батерията, опита ръчния контрол и закопча устройството на стоманена катарама на колана си. Сега вече бе напълно готов да навлезе в призрачното царство на Калидаса и да се срещне лице в лице с демоните, които обитаваха там.

Слънцето изгря и изля приятна топлина върху гърба на Морган. Той тъкмо преминаваше през отвор в масивната стена, която образуваше най-външния защитен вал на крепостта. Пред него под тесен каменен мост се простираха неподвижните води на огромен, идеално прав ров, дълъг по петстотин метра от всяка страна. Малка флотилия лебеди доплуваха с надежда до него, лавирайки между лилиите, след това се пръснаха с настръхнала перушина, щом разбраха, че нямаше да им хвърли храна. Морган прекоси моста и стигна до втора, по-малка стена и се изкачи по тясната стълба, изсечена в нея. Пред погледа му се ширнаха градините на удоволствията, а скалата се извисяваше непосредствено зад тях.

Водата на фонтаните се издигаше и спадаше бавно и ритмично сякаш всички те дишаха мудно и в унисон. Не се виждаше жива човешка душа. Целият простор на Якагала принадлежеше само нему! Градът-крепост едва ли можеше да бъде по-безлюден дори през изминалите последни хиляда и седемстотин години, прекарани в задушаващата прегръдка на джунглата — между смъртта на Калидаса и откриването му отново от археолози през деветнадесети век.

Морган премина покрай редицата от фонтани и почувствува леките им пръски по кожата си. По едно време се спря възхитен, за да разгледа красивата, явно оригинална каменна резба на каналите, служещи да отнасят преливащата вода. Чудеше се по какъв способ древният инженер по хидравлика бе закарал вода нависоко, за да създаде фонтаните, а също — и каква ли разлика във хидравличното налягане биха издържали положените в древността тръбопроводи. Реещите се високо струи сигурно бяха смайвали всеки, който ги виждаше за пръв път.

Предстоеше му да изкачи стръмна стълба, изсечена в гранитната скала. Стъпенките бяха неудобни и тесни; Морган едва се катереше с обувките. „Дали строителите на този изключителен дворец са имали наистина толкова малки ходила? — чудеше се. — Или това е хитра уловка от страна на архитекта, с цел да обезкуражи посетителите с неприятелски намерения? Наистина би било трудно за войници да щурмуват този склон, издигащ се на шестдесет градуса, използувайки стъпала, направени сякаш за джуджета.“

Последва малка платформа, после идентично стълбище. Морган се озова пред входа на дълга галерия с лек наклон, изсечена в най-долния фланг на скалата. Намираше се на повече от петдесет метра над заобикалящата го равнина, но погледът му бе напълно препречен от висока стена, измазана с гладка жълтеникава мазилка. Скалата надвисваше над него и той сякаш вървеше в тунел; виждаше се само късче небе.

Мазилката на стената като че бе поставена в ново време, защото бе неповредена. Изглеждаше невероятно зидарите от древността да бяха оставили работата си недовършена. Тук и там, обаче, блестящата, огледално-гладка повърхност беше надраскана с надписи — посетителите бяха направили обичайните опити да постигнат безсмъртие. Някои от текстовете бяха на азбуки, които Морган разпозна, а последната дата бе хиляда деветстотин и тридесета година. След това очевидно беше се намесил „Отделът по археология“, за да предотврати подобен вандализъм. Повечето от стенните надписи бяха на тейпробейнски, изписани с плавен, закръглен почерк. Морган си припомни от увеселението от предишната вечер, че имаше много поеми, датиращи от втори и трети век. Причината била, че малко след смъртта на Калидаса Якагала станала за кратко туристическа атракция, благодарение на легендите за прокълнатия цар.

Наполовина на пътя по каменната галерия Ваневар приближи до заключената врата на малък асансьор, водещ до славните стенописи, намиращи се на двадесет метра по-нагоре. Вдигна глава, за да ги огледа, но те бяха закрити от асансьорната шахта, притисната като метално птиче гнездо към изпъкналата част на скалата. Раджасингхе го бе предупредил, че някои туристи само поглеждаха към главозамайващата височина, на която се намираха фреските, след което решаваха да се задоволят само с фотографиите им.

За първи път Морган успя да оцени една от главните загадки на Якагала. Въпросът бе не „Как бяха изрисувани фреските на толкова опасно място?“ — с помощта на бамбуково скеле проблемът би се решил. По важно бе „Защо бяха създадени стенописите?“. След като били завършени, никой не бе могъл да ги види както трябва! Наблюдавани непосредствено от галерията под тях, картините бяха с изкривена перспектива, а от подножието на скалата изглеждаха малки, едва различими разноцветни петна. Навярно имаха чисто религиозен или магически характер като например скалните рисунки от Каменната ера, намерени в дълбините на почти недостъпни пещери.

Фреските трябваше да почакат, докато дойдеха служителите, за да отключат асансьора. Затова пък имаше много други интересни неща, които можеха да бъдат разгледани. Той се изкачи почти на една трета от пътя до върха, а галерията продължаваше да бъде все така наклонена и следваше извивките на повърхността на скалата.

Високата стена, измазана с жълто, отстъпи на нисък парапет и Морган видя още веднъж окръжаващата го природа. Под него се ширеха градините на удоволствията и той чак сега можа да оцени голямата площ, която заемаха („Версай е може би по-малък?“), а също и хитроумното им разположение, както и начина, по който ровът и крепостната стена защитаваха от джунглата.

Никой не знаеше какви дървета, шубраци и цветя бяха расли в дните на царуването на Калидаса, но моделът на изкуствените езера, канали, пътеки и фонтани бе същият като при смъртта му. Инженерът не сваляше поглед от танцуващите водоскоци и изведнъж си спомни цитат от коментара на представлението от предишната нощ:

„Тейпробейн се простира в радиус от сто и петдесет километра около Рая, въпреки това навсякъде може да се чуе плисъка на фонтаните на Рая…“

Попи буквално фразата в паметта си: „… фонтаните на Рая…“. Дали Калидаса бе се стремял да създаде тук, на земята градина, подобаваща на богове, с цел да предяви своите претенции за божественост? В такъв случай не бе чудно защо жреците бяха го обвинили в богохулство и бяха проклели делото му.

Накрая дългата галерия, която обхващаше цялото протежение на западната страна на скалата, свърши. Започна стръмна стълба; този път стъпалата бяха направени по-щедро по големина. Но дворецът се намираше все още високо горе. Стълбата изведе на голямо плато, очевидно сътворено от човешка ръка. Тук бяха струпани останките на гигантското чудовище с тяло на лъв, което някога бе придавало специфичен колорит на пейзажа и бе всявало ужас в сърцата на всеки, който го погледнел. От самата повърхност на скалата изскачаше лапата на приклекналия за скок звяр; само ноктите на хищника бяха дълги половин човешки бой.

Можеше да се продължи само по друга гранитна стълба, водеща покрай купчини чакъл — вероятно отломки от главата на създанието. Дори в руини, идеята вдъхваше страхопочитание. Осмелилите се да доближат непристъпната твърдина на царя трябвало най-напред да преминат през раззинатата каменна паст.

Изкачването завършваше с отвесна, дори с лек отрицателен наклон стена. Напредването ставаше с помощта на поредица от железни стълби с предпазни перила, успокояващи по-нервните катерачи. Тук истинската опасност идваше не от главозамайването поради височината. Рояци иначе кротки стършели обитаваха малките скални пещери и посетителите, които вдигнеха много шум, понякога ги обезпокояваха, което довеждаше до фатални резултати.

Преди две хиляди години северната стена на Якагала била покрита със стени и бойници, бранещи подстъпите към тейпробейнския сфинкс, а зад крепостните стени вероятно стълби бяха осигурявали бърз достъп до върха. Сега годините, природните стихии и отмъстителната човешка ръка бяха помели всичко. Стърчеше само голата скала, издълбана от безчет цепнатини и тесни тераси, някога служили за подпори на изчезналата зидария.

Изведнъж изкачването свърши. Морган се намери на малък остров, плуващ на двеста метра над плосък пейзаж от гори и полета, нарушен само на юг, където централната планина се издигаше на хоризонта. Инженерът се почувствува изолиран от целия свят, но и господар на заобикалящата го действителност. Не бе изпитвал такъв екстаз от височина, откакто премина по моста, възседнал и Европа, и Африка. Тук наистина бе резиденцията на бога-цар, а руините на двореца му бяха пръснати околовръст.

Цялото плато чак до дълбоката пропаст, която го ограждаше, бе покрито с купчини разсипани от вековете тухли и павирани с гранит пътеки, формиращи сложен лабиринт. Морган забеляза и огромна цистерна, изсечена дълбоко в твърдата скала, и предположи, че служеше за съхраняване на вода. Тук шепа смели мъже можеха да устояват на набезите, в случай че запасите им не се свършеха. Но ако Якагала бе предвидена да се използува като крепост, то отбранителните й способности никога не бяха поставяни на изпитание. Съдбоносната среща на Калидаса със своя брат бе станала далеч зад външния отбранителен вал.

Сякаш забравил времето Морган се разхождаше всред основите на двореца, някога украсявал като корона скалата. Опитваше да вникне в мисълта на древния архитект, съдейки по отломките на оцелелия майсторлък. Защо бе прокарана пътека именно тук? Дали тази стълба към небето бе водила към втори етаж? А ако тази вдлъбнатина с форма на ковчег в камъка бе служила за баня, то как била докарвана водата дотук и после как била източвана? Находките му бяха поразителни и той забрави за палещите лъчи на слънцето в безоблачното небе.

Нейде далеч долу изумруденозеленият ландшафт се пробуждаше към живот. Рояци трактори-роботи, приличащи на бръмбари със светъл цвят, се насочиха към полето. Колкото и невероятно да изглеждаше, слон помагаше на обърнал се вероятно от висока скорост автобус да се върне обратно на пътя. Морган дори чу пискливия глас на ездача, разположен удобно зад огромните уши на животното. Поток от туристи се вля като армия мравки през градините на удоволствията откъм хотел „Якагала“. Вече нямаше да се наслаждава на самотата.

Така или иначе, вече бе завършил в основни линии своите изследвания на руините, въпреки че човек можеше да прекара целия си живот, за да ги обследва докрай. Наслади се на кратката почивка върху гранитна пейка с красива каменна резба, намираща се на самия ръб на двестаметровата пропаст от южната страна на скалата.

Морган зарея поглед в далечната верига от планини, частично скрити от синкавата мараня, която утринното слънце все още не бе разпръснало. Местеше лениво взор и изведнъж осъзна, че това, което допреди малко считаше за част от пейзажа на облаците, бе не мъгливия връх на мимолетното съчетание на вятър и водни пари. Нямаше как да сбърка идеалната симетрия на планинския конус, извисяващ се над по-ниските си братя.

За момент шокът от разпознаването изпразни главата му от мисъл. Чудеше се и се дивеше с почти суеверно благоговение. Дори и не подозираше, че от върха на Якагала можеше да се види така ясно Свещената планина! Но чудото беше факт, планинският исполин излизаше от сянката на нощта и се готвеше да посрещне новия ден. И, ако успееше — и новото бъдеще…

Знаеше всичките й измерения и геоложки строеж. Беше я картографирал от стереофотоснимки и обследвал от сателит. Почувствува я истински, едва когато я видя със собствените си очи — досега всичко бе само суха теория. И не само. Неведнъж в сивите часове преди зазоряване Морган бе се будил от кошмари, в които целият проект се явяваше като някаква нелепа фантазия, която щеше да го направи за посмешище пред целия свят, без да му донесе лелеяната слава. Негови колеги дадоха прякор на моста „Щуротията на Морган“. Та как ли биха се изразили относно последната му мечта!

Но пречки, създадени от човешка ръка, не го спираха. Истинският му противник бе природата — приятелски настроен враг, който никога не мамеше, играеше честно, но всякога взимаше преимущество от най-малкото му недоглеждане или пропуск. Всички природни сили сега бяха олицетворени от онзи синкав, далечен конус, който познаваше като петте пръста на своята ръка, но все още не го бе почувствувал под краката си.

Както на времето бе правил Калидаса на това място, Морган се взря над плодородната зелена равнина, като измерваше предизвикателството и обмисляше стратегията. За мъртвия цар Шри Канда символизираше мощта, както на жреците, така и на божествените сили, влезли в заговор срещу него. Сега боговете ги нямаше, но монасите бяха останали. Морган не разбираше властта им и затова се отнасяше с тях с бдителност и почит.

Стана време да слиза. Не желаеше да закъснява, особено заради своя лоша преценка на времето. Стана от каменната плоча, на която седеше. Една мисъл, която го тревожеше от няколко минути насам, най-сетне се избистри в съзнанието му. Бе странно да се разположи на самия край на пропастта пищно украсено с резба място за сядане със слонове като подпорки за ръцете…

Морган не устоя на интелектуалното предизвикателство. Наведе се над бездната и още веднъж опита да настрои инженерния си ум на мисълта на мъртвия си от две хилядолетия колега.

Глава 8. Малгара

Дори най-близките съратници не можаха да разгадаят чувствата на принц Малгара по изражението на лицето му, когато той хвърли последен поглед към брат си, с когото бяха изживели заедно детството. Бойното поле утихна. Дори виковете на ранените се умълчаха от изцелителната билка или от още по-лечебния меч.

След дълъг размисъл принцът се обърна към фигурата, облечена с жълта роба, застанала до него.

— Ти го короняса, преподобни Бодхидхарма! Сега му направи последна услуга. Организирай му почести, подобаващи на неговия царски сан!

За момент върховният жрец не отговори. След туй тихо отвърна:

— Той разруши нашите храмове и пропъди монасите! Ако не е бил атеист, значи е почитал Буда!

Малгара оголи зъби в свирепа усмивка, която Маханайаке Тхеро щеше тепърва да опознае добре.

— Преподобни отче! — процеди с жлъч принцът. — Брат ми бе първородният син на Паравана Велики и седя на трона на Тейпробейн, но злото, което сътвори, ще умре заедно с него! Когато тялото изгори, уверете се дали тленните останки са добре погребани, преди да посмеете да стъпите отново на Шри Канда!

Маханайаке Тхеро се поклони едва забележимо.

— Ще бъде изпълнено… съгласно вашата воля!

— И още нещо! — Малгара се обърна към помощниците си. — Славата на фонтаните на Калидаса стигна дори до нас в Хиндустан! Да ги зърнем поне за малко, преди да потеглим към Ранапура…

Пушекът от погребалната клада на Калидаса в самото сърце на градините на удоволствията, където царят бе преживял не една и две радости, се изви към безоблачното небе и обезпокои хищните птици, които се сбираха от близо и далеч. Навъсен, но доволен, понякога преследван от внезапни спомени, Малгара наблюдаваше символа на своята победа как се издигаше спираловидно нагоре, провъзгласявайки на всички поданици, че на престола бе се възцарил нов господар.

Сякаш като продължение на старото им съперничество, водата на фонтаните предизвикваха огъня — подскачаха към небето и падаха, разлюлявайки огледалната езерна повърхност. Но много преди огънят да свърши своята работа, резервоарите се изпразниха и струите се сринаха в течна разруха. Преди да се вдигнат отново в градините на Калидаса, щеше да бъде загинал имперският Рим, армиите на Исляма щяха да прекосят Африка, Коперник щеше да детронира Земята като център на Вселената, щеше да бъде подписана американската „Декларация за независимост“ и хора щяха да са стъпили на Луната…

Малгара изчака, докато кладата се разсипа във вихрушка от искри. След като и последният пушек се въздигна към надвисналото лице на Якагала, той вдигна лице към двореца, построен на върха, и дълго гледа мълчалив и запленен.

— Никой смъртен не бива да предизвиква боговете! Разрушете го! — заповяда.

Глава 9. Нишката

— Едва не получих сърдечен пристъп! — възкликна укорително Раджасингхе и наля сутрешното кафе. — Отпървом предположих, че използуваш някакво антигравитационно устройство… но дори и аз, лаикът, зная, че това е невъзможно. Как го направи?

— Моля за извинение! — отговори Морган с усмивка. — Ако знаех, че щеше да наблюдаваш, щях да те предупредя… въпреки че нещастието стана случайно. Възнамерявах само да долазя до ръба на скалата, но мисълта ми бе привлечена от онази каменна пейка. Тъкмо се чудех защо ли е била поставена точно на самия край на пропастта и започнах да изследвам.

— Няма никаква тайна. Някога там е имало плоскост, най-вероятно, направена от дърво. Простирала се е напред, а стълби са водели от самия връх долу до фреските. Все още могат да се забележат жлебовете, където е ставало закрепването за скалната повърхност.

— Същото открих и аз — рече малко тъжно Морган. — Трябваше да се досетя, че някой преди мен вече си е задал същия въпрос и знае отговора.

„Преди двеста и петдесет години онзи откаченяк, енергичният англичанин Арнолд Летбридж, пръв директор на археологическия музей в Тейпробейн, се навел от скалата по същия начин. Е, не съвсем по същия…“ — помисли бившият посланик.

Морган извади металната кутийка, която му бе помогнала да сътвори чудото. Върху капака й имаше само няколко бутона и неголям панел, изобразяващ цифрови показания. Изглеждаше като несложен радиотелефон.

— Ето! — извика гордо. — Щом си ме видял да се спускам на сто метра в пропастта, сигурно се досещаш и как работи!

— Здравият разум ми даде само един отговор, но моят отличен телескоп не го потвърди. Мога да се закълна, че абсолютно нищо не те поддържаше във въздуха!

— Не е точно от сорта демонстрация, която бих желал да представя, но сигурно е било впечатляващо. А сега — моя коронен трик! Проври пръста си оттук, моля!

Раджасингхе са поколеба. Морган държеше двойно по-голям от обикновен годежен пръстен метален тороид така сякаш бе наелектризиран.

— Ще ме удари ли електрически ток? — попита боязливо събеседникът му.

— Не, но може би ще се шокираш! Опитай да го издърпаш надалеч от мен!

Раджасингхе хвана пръстена съвсем предпазливо и почти го изпусна. Стори му се жив — стремеше се към Морган или по-точно — към кутийката, която инженерът държеше в ръка. След това откъм устройството се чу слабо бръмчене и домакинът усети как пръстът му бе дърпан от някаква тайнствена сила. „Магнетизъм ли е това? — запита се. — Не, разбира се! Магнитите не действуват по такъв начин!“ Плахата му, но невероятна теория бе вярна; наистина не можеше да се даде друго обяснение. Двамата се увлякоха в истинска игра на дърпане на въже — само дето връвта помежду им бе невидима!

Домакинът напрегна поглед, но не забеляза никаква следа от връв или жица, свързваща пръстена, през който бе проврял пръста си, и кутийката, с която Морган боравеше така, както рибар навиваше макарата на въдицата си, изтегляйки улова. Протегна ръка, за да изследва привидно празното пространство, но инженерът припряно го отблъсна.

— Извинявай! В крайна сметка всеки прави подобен опит, когато започне да се досеща какво става. Но можеш да се порежеш много лошо!

— Значи все пак съществува невидима нишка! Умно измислено, но безполезно! Става само за салонни трикове!

— Не те упреквам, че скочи веднага на такова заключение! — Морган се ухили. — Реакцията ти е обичайна. Грешиш! Не можеш да видиш нишката, защото е дебела само няколко микрона. Многократно по-тънка е от тази на паяжината!

„Поне веднъж едно банално сравнение да прилегне точно на случая!“ — помисли Раджасингхе.

— Невероятно! От какво е направена?

— От вещество, получено след двеста години опити в областта на полупроводниците. Независимо от потенциалните приложения — състои се от непрекъснат псевдоеднодименсионален монолитен диамантен кристал… е, въглеродът не е съвсем чист. Има някои легиращи елементи в прецизно спазени количества. Може да се произвежда масово само в космически лаборатории при липса на гравитация, която да пречи на процеса на изграждането на кристалната решетка.

— Забележително! — успя да прошепне само Раджасингхе, но повече на себе си. От време на време придърпваше пръстена, захванат на пръста му, за да се увери, че усилието продължаваше и той не халюцинираше. — Преценявам, че това откритие би имало множество приложения в техниката! Например от нишката би станал великолепен нож за сирене!

Гостът прихна.

— Човек може да отреже даже дърво само за няколко минути. Но да се борави с нишката е цяло изкуство, дори е опасно. Наложи се да конструираме специално устройство за разпределяне на навивките, за да може нишката да се навива и развива равномерно. Нарекохме го „спинеретка“. Този модел е с електронно управление и служи само за демонстрационни цели. Моторът може да повдигне само няколкостотин килограма товар, а аз намирам все нови и нови приложения. Между впрочем, днешният незначителен подвиг не бе единствен по рода си.

Раджасингхе пусна пръстена с голяма неохота. Тороидът започна да пада, след това се залюля напред-назад като махало без видима опора, докато накрая инженерът натисна бутон и спинеретката донави нишката с тихо бръмчене.

— Господин Морган, не сте бил толкоз път дотук, само за да ме впечатлите с това последно чудо на техниката… въпреки че аз останах потресен. Искам да зная какво отношение има всичко това към мен!

— Разчитам изцяло на вас, господин посланик! — Гостът стана и сериозен, и официален. — Прав сте да считате, че този материал ще намери много приложения, някои от които ние едва сега започваме да предвиждаме.

И едно от тях за добро или лошо ще направи вашия тих малък остров център на света! Не! Не просто на света — на цялата Слънчева система!

Благодарение на тази нишка Тейпробейн ще стане трамплин за достигане на всички планети! А някой ден — и на звездите!

Глава 10. Най-дългият мост

Пол и Максин бяха неговите най-добри и стари приятели въпреки това досега не се бяха срещали или разговаряли заедно. Нямаше и причини за непосредствено общуване; всъщност едва ли някой извън Тейпробейн бе чул нещо за професор Сарат. Но пък цялата Слънчева система би разпознала незабавно по гласа или лицето Максин Дювал.

Раджасингхе беше седнал пред конзолата на главния компютър във вилата си, а двамината му гости бяха се облегнали удобно в шезлонгите, домъкнати от библиотеката. Всички бяха се вторачили в четвъртия посетител, застанал неподвижно…

Без да се помръдне! Ако случайно тук попаднеше човек от миналото, прескочил някак бариерите на времето, и който не бе запознат с чудесата на електрониката на съвременния век, щеше да прецени след кратък размисъл, че гледаше великолепно изработена восъчна скулптура. По-внимателният оглед, обаче, би разкрил два обезпокояващи факта. Фигурата бе прозрачна в някаква степен и силна светлина свободно проникваше през нея. Освен това краката й се размазваха извън фокус на няколко сантиметра над килима на пода.

— Познавате ли тази личност? — попита Раджасингхе.

— Никога не съм го виждал! — отзова се на мига Сарат. — Но дано да е важна клечка, тъй като се довлякох чак от Махарамба. Тъкмо щяхме да отворим култова камера…

— А пък на мен ми се наложи да изоставя своя тримаран малко преди старта на състезателната гонка на езерото Саладин! — възкликна Дювал. Чудесният й контраалтов глас едва сдържаше доза раздразнителност, достатъчна, за да постави някой по-малко дебелокож от професор Сарат на мястото му. — А аз го познавам, разбира се! Дали пък не е замислил да построи мост между Тейпробейн и Хиндустан?

Раджасингхе се позасмя.

— Не. От два века ползуваме достатъчно здраво направено шосе. Съжалявам, че ви накарах да се разкарате чак дотук! Въпреки че ти, Максин, от двадесет години все ми обещаваше, че си щяла да наминеш!

— Вярно наистина! — Тя въздъхна. — Но ми се налага да прекарвам толкова много време в своето студио, че понякога забравям, че отвън има цял един действителен свят, в който живеят пет хиляди скъпи другари и петдесет милиона интимни приятели!

— Към коя категория причисляваш доктор Морган?

— Срещали сме се… може би три или четири пъти. Взех от него специално интервю веднага след пускането в експлоатация на „Гибралтарския мост“. Впечатляваща личност!

„Щом иде от устата на Максин Дювал, то наистина е точно!“ — помисли Раджасингхе. Защото повече от три десетилетия тя бе може би най-уважаваната от упражняващите тази изнурителна професия и бе получила всички отличия, които можеха да се заслужат. Наградата „Пулицер“, трофея на „Глоубал Таймз“, отличието на „Дейвид Сноу“ — това бе само върхът на айсберга. А съвсем наскоро бе се завърнала на активна работа след две години прекарани на служба като хоноруван професор по електронна журналистика в Колумбийския университет.

Бе улегнала, но остана все така енергична. Вече не се проявяваше като невъздържана шовинистка и не ръсеше фрази, подобни на: „Тъй като жените са по-добри да раждат деца, то, логично, природата е дала на мъжете някакъв друг талант като компенсация. Но засега не се сещам какъв е той!“ Въпреки това съвсем наскоро бе хвърлила в смут злочест председател на експертно жури с публичната забележка: „Аз съм новинарка, по дяволите, а не — «новинар»!“

Що се касаеше за нейната женственост, то никога не бе имало някакви съмнения. Бе се женила четири пъти, а изборът й на заместници в службата бе знаменит. Независимо от техния пол, те биваха винаги млади и атлетични, за да могат да се придвижват бързо въпреки бремето от двадесетина килограма комуникационна екипировка. Отличаваха се неизменно с мъжественост и красота. Разпространена бе шегата, че „Всичките й заместници бяха също и овни“. Хуморът бе напълно незлобив, тъй като дори и най-заклетите й съперници я обичаха не по-малко, отколкото й завиждаха.

— Съжалявам за пропуснатото състезание — рече с въздишка Раджасингхе, — но забелязах, че „Марлин Трети“ победи с лекота в твое отсъствие. Надявам се, обаче, че и двамата ще оцените настоящия разговор като по-важен… Но нека оставим Морган да говори сам за себе си…

При тези думи той натисна бутона „Пауза“ на прожектора и замръзналата статуя в миг се оживи.

— Името ми е Ваневар Морган. Аз съм Главен инженер в „Сухопътния отдел“ на фирмата „Теран Констракшън Корпорейшън“. Последният ми реализиран проект е „Гибралтарския мост“. Сега бих искал да ви разкажа за несравнимо по-амбициозна идея.

Раджасингхе се огледа. Както и очакваше, Морган бе приковал всеобщото им внимание.

Облегна се назад на стола и зачака разкриването на добре познатия, но все още невероятен проспект. „Чудно! — помисли си. — Как бързо човек приема диктата на малкия екран и не забелязва дори значителни грешки, дължащи се на копчетата за управление «Наклон» и «Ниво». Дори фактът, че Морган «се движи», докато всъщност изображението виси на място, а също и напълно невярната перспектива на външните сцени не успяват да развалят възприятието за реалност!“

— Космическата ера е на възраст вече двеста години. Поне през половината от това време нашата цивилизация е била напълно зависима от спътниците, които и в момента са на орбита около Земята.

Глобалните комуникации, предсказването на времето и неговото управление, ресурсите на суша и под вода, банковите, пощенските и информационните услуги… Ако нещо се случи на космическите системи за връзка, целият свят ще потъне обратно в ерата на мрака. Тогава ще настъпи хаос и болестите и гладът ще унищожат голяма част от човешката раса.

Нека погледнем извън пределите на Земята. Сега разполагаме с напълно самостоятелни колонии на Марс, Меркурий и Луната. Добиваме от рудниците на астероидите неизчислимо богатство. Стоим пред прага на истинска междупланетна търговска система. Въпреки че тези достижения ни отнеха малко повече време, отколкото оптимистите предсказваха, то сега е вече очевидно, че овладяването на въздуха бе само скромен увод към завладяването на Космоса.

Но днес ние сме изправени пред фундаментален проблем, пред пречка, която възпрепятствува нашия бъдещ прогрес. Независимо че поколенията специалисти направиха ракетите най-надеждния способ за придвижване, измислен някога от хората…

— А взел ли е предвид велосипедите? — промърмори Сарат.

— …космическите кораби са все още отчайващо неефикасни. Дори по-лошо! Влиянието им върху околната среда придоби застрашителни размери. Въпреки всички опити за контрол на коридорите за излитане и кацане, шумът в близост до земната повърхност обезпокоява милиони хора. Отпадните продукти, изхвърляни в най-горния атмосферен слой дадоха тласък на промени на климата, които биха могли да доведат до сериозни последици. Всички помним кризата, предизвикана от епидемията на рак на кожата, предизвикан от ултравиолетовите лъчи на Слънцето, проникнали през разрушения озонов слой, както и астрономическата сума на химикалите, употребени за възстановяването на озоносферата.

Въпреки всичко човечеството предвижда увеличение на космическия трафик до края на века, а теглото на товарите, изведени от Земята на орбита, ще се увеличат един и половина пъти! Това не би могло да се постигне без да платим непомерно висока цена за нашия начин на живот, а може би — и за съществуванието ни като биологичен вид. Проблемът не касае инженерите, създаващи ракетите. Космическите кораби вече са достигнали абсолютните граници на техническо съвършенство, ограничени от законите на физиката.

Каква е алтернативата? Цели векове човекът е мечтал да открие антигравитацията или някакъв „космически двигател“. Досега не е открито и най-малкото основание, че това би било възможно. Днес вярваме, че това могат да бъдат само фантазии.

През века, когато бе изстрелян първият спътник, един смел инженер, руснак, изобретил система, която би направила ракетите излишни! Изминали години преди някой да вземе на сериозно Юри Арцютанов. А цели две столетия бяха необходими, за да може технологията да напредне дотолкова, че идеята му да стане осъществима.

Всеки път, когато възпроизвеждаше записа, на Раджасингхе му се струваше, че в този момент Морган наистина оживяваше. Лесно разбираемо бе защо: сега бе на своя „територия“ и не зависеше от информацията на експерт от друга област. И въпреки всички свои страхове и резервираност, домакинът не можеше да не сподели част от ентусиазма му. Все пак проявяваше качество, което все по-рядко нахлуваше в живота му.

— Излезте пред вратата през някоя ясна нощ — продължаваше Морган — и ще видите едно обичайно чудо на нашия век: звездите никога не залязват и не изгряват, а са фиксирани неподвижно в небето! Ние, нашите родители, а също и техните родители дълго време приемахме като нещо естествено базирането на космически спътници и станции на синхронна орбита, които се движат над екватора със същата скорост, с която се върти Земята и поради тази причина висят завинаги над една и съща точка от земната повърхност.

Арцютанов си задал по детски елементарен въпрос с прозорливостта на истински гений. Човек със среден интелект никога не би могъл да се досети… или поне веднага би забравил идеята поради нейната абсурдност.

Ако законите на небесната механика позволяват на даден предмет да стои на геостационарна орбита, не е ли възможно да се проточи кабел от него до повърхността на Земята и по тоя начин да се осъществи елеватор, свързващ Земята и Космоса?

В теоретичната постановка няма грешка, но практическите проблеми са неизброими. Предварителните изчисления показват, че не съществуват материали с достатъчна за целта якост на опън. И най-благородната стоманена нишка би се скъсала от собственото си тегло много преди да се проточи между Земята и синхронната орбита, отстояща на тридесет и шест хиляди километра.

Дори и най-добрите стомани, известни на науката, са далече от теоретичната граница на нужната якост. Поради това в лаборатории бяха проведени опити да се създадат нови, по-добри материали с нужната микроструктура. Ако можеха да бъдат създадени подобни в големи количества, мечтата на Арцютанов щеше да се превърне в действителност, а икономиката на космическия транспорт щеше коренно да измени своя облик.

Още преди края на двадесетия век от научните лаборатории започнаха да идват съобщения за създаването на вещества, притежаващи суперякостни свойства — хипернишки. Но те бяха извънредно скъпи и цената им надхвърляше на порядъци теглото им в злато. От друга страна милиони тонове биха били нужни, за да се построи система, способна да поеме целия космически трафик от Земята. Ето как мечтата си остана несбъдната… поне допреди няколко месеца.

Сега нашите фабрики, разположени в далечния Космос, могат да произведат практически неограничено количество хипернишки. Най-после можем да построим космически асансьор… или орбитална кула, както е моето предпочитание. В известен смисъл това наистина е кула, която се издига през атмосферата нагоре и нагоре…

Образът на Морган избледня като внезапно пропъден призрак. Мястото му зае Земята, не по-голяма от футболна топка и с бавен цикъл на въртене. Бляскава звезда означи мястото на сателита на синхронна орбита — на ръка разстояние от земната повърхност и висяща неотклонно над една и съща точка на екватора.

От звездата започнаха да се удължават два тънки светли лъча — единият пряко към Земята, а другият — в обратна посока, към Космоса.

— Когато човек строи мост — продължи гласът на Морган, без да се вижда неговата фигура, — започва от краищата, които се срещат в средата. С орбиталната кула нещата стоят точно наобратното. „Строи се“ едновременно нагоре и надолу спрямо сателита на геосинхронна орбита, като се следва прецизна компютърна програма. Същността на идеята е центърът на тежестта на цялата система да бъде винаги балансиран в точката на спътника. В случай на отклонение орбитата ще се измени и системата ще започне бавен дрейф около Земята.

Лъчът, спускащ се надолу, стигна екватора. В този момент удължението в противоположната посока също престана.

— Общата височина трябва да достигне поне четиридесет хиляди километра, а най-ниската — около сто. Минаването през долния атмосферен слой може да се окаже най-критичната част от проекта, тъй като там кулата би могла да бъде подложена на въздействието на ураганни ветрове. Но стабилността ще се възстанови, щом бъде извършено закотвяне към земната повърхност.

И тогава за пръв път в историята на човечеството ще разполагаме със „стълба“, водеща чак до небето, с „мост“ към звездите! Простата елеваторна система, задвижвана от евтино електричество, ще замести шумните и скъпи ракети, които чак тогава ще започнат да се използуват по предназначение — за транспортни полети в дълбокия Космос. Ето един от възможните проекти на орбиталната кула.

Изображението на въртящата се Земя изчезна, когато камерата се спусна към кулата и премина през стените й, за да разкрие техническите съоръжения в нея.

— Виждате, че се състои от четири идентични тръби — две за трафика нагоре и две — за надолу. Считайте ги за учетворено вертикално метро или за железопътни линии, свързващи Земята със синхронната орбита.

По тръбопроводите в двете посоки ще се движат пътници, товари и керосин. Електроцентрали на течно гориво ще осигуряват цялата необходима енергия, като се има предвид, че деветдесет процента от нея ще се самовъзстановява. Разходите за изкачването на един пътник ще бъдат само няколко долара. Когато капсулите падат отново към Земята, техните мотори ще действуват като магнитни спирачки, произвеждащи електричество. За разлика от приземяващия се космически кораб те няма да пилеят мощност, като нагряват излишно атмосферата, преодолявайки свръхзвуковата бариера, а ще рекуперират енергия. Може да се каже, че влаковете, движещи се надолу, ще задвижват тези нагоре. Дори и най-песимистично погледнато, космическият асансьор би бил стотици пъти по-ефективен от всяка ракета.

На практика няма ограничения за трафика, който би могъл да премине, тъй като към основните тръби могат да се поставят допълнителни. Дори ако дойде ден, когато започнат да пътуват милиони хора на ден, орбиталната кула би могла да се справи. Във всеки случай метрото на всеки голям град прави ежедневно същото…

Раджасингхе натисна бутон и Морган замлъкна.

— Останалата част е повече техническа. По нататък обяснява как кулата може да се използува като своеобразна космическа прашка и да изпраща по инерция товари до Луната и останалите планети без никакви ракети. Мисля видяхте достатъчно, за да схванете основната идея.

— Разсъдъкът ми е порядъчно стреснат! — призна си Сарат. — В името на всичко на земята… или на издигащото се към Космоса — какво общо има всичко това с мен? Или да речем — с теб?

— Като му дойде времето, ще ти кажа! А ти, Максин, имаш ли някакви коментари?

— Може би вече съм ти простила. Вероятно чухме историята на десетилетието… или на века. Но защо бързаме толкоз… да не споменаваме за тайнствеността?

— Доста неща не разбирам и вие можете да ми помогнете. Предполагам, че Морган води битка на няколко фронта. Той е планирал съобщение в близко бъдеще, но все още не иска да започне, преди да е сигурен на какво или кого може да се опре. Даде ми настоящия холографски запис, при условие че няма да получи масово разпространение. По тази причина ви поканих тук.

— Уведомен ли е предварително за настоящата среща?

— Да, разбира се. В действителност дори много се зарадва, когато му предложих да говоря с теб, Максин. Повидимому ти вярва и би желал да те привлече като съюзник. Що се отнася до теб, Пол, уверих го, че можеш да пазиш тайна поне една седмица, без да получиш апоплектичен удар!

— Но само ако имам много добри основания за това!

— Просветна ми! — възкликна Дювал. — Няколко неща бяха неясни за мен и сега започнах да разбирам. Всъщност, предложеният проект е космически, а Морган е Главен инженер на „Сухопътния отдел“!

— Какво следва от това?

— И още питаш, Йохан! Помисли за бюрократичните ежби, които ще настанат, когато конструкторите на ракети от аерокосмическата промишленост се запознаят с предложението! Империи с бюджет билиони долари ще се разклатят — само като начало! Ако Морган не е много внимателен, ще му кажат: „Много ти благодарим… сега ние ще поемем ръководството! Радваме се, че се запознахме!“

— Оценявам тази опасност, но той има нелоши основания. В края на краищата орбиталната кула е сграда, а не превозно средство.

— Не, но само докато адвокатите не се заемат със случая. След това нещата ще се обърнат. Май няма други сгради, чиито покриви се движат със скорост десет километра в секунда спрямо основата!

— Изказа отличен аргумент. Между впрочем, когато у мен се появиха признаци на главозамайване само при споменаването на идеята за кула, издигаща се почти до Луната, Морган ме успокои с думите: „Тогава мисли за системата не като за кула, издигаща се нагоре, а като за мост, изнасящ се напред!“ Все още опитвам, но без чувствителен успех!

— О! — извика внезапно Дювал. — Ето още едно късче от картината на пъзела! Мостът!

— Какво искаш да кажеш?

— Знаете ли, че председателят на „Теран Констракшън“, онова надуто магаре сенаторът Колинз, изрази желание „Гибралтарския мост“ да носи неговото име?

— Не! Това обяснява някои неща. Харесвам твърде много Колинз. Няколко пъти се срещнахме и го намерих за приятен и доста находчив. На времето не беше ли известен с някои пионерни геотермични проекти?

— Това бе преди хиляди години! Освен това ти не си заплашвал с нищо репутацията му. Могъл е да си позволи да се държи мило с теб.

— Как е бил спасен „Мостът“ от незавидната си съдба?

— Висшият инженерен състав на „Теран Корпорейшън“ вдигнал малка дворцова революция. Морган, разбира се, не бил замесен.

— Значи затова крие намеренията си! Започвам да му се възхищавам все повече и повече! Но сега се е натъкнал на пречка, която е в неведение как да преодолее. Открил я е само преди няколко дена и тя е спряла всичките му бъдещи планове.

— Позволи ми да отгатна! — помоли Дювал. — Такава практика ми помага да поддържам способностите си на ниво. Разбирам защо е дошъл тук. Единият край на елеватора трябва да бъде на екватора, в противен случай би се нарушило условието за вертикалното му разположение и кулата би изглеждала като оная в Пиза, само че преди да се прекатури!

— Все още не схващам… — Професор Сарат размаха безпомощно ръце нагоре-надолу. — Но, да, разбира се!… — Гласът му отекна в стаята и замря.

— На тази географска ширина повечето площ е покрита от вода, нали така? — продължи Дювал — В случая съществуват само ограничен брой точки на екватора, подходящи за такъв сорт космодрум. Очевидно Тейпробейн е едно точно такова място. Въпреки че лично аз не виждам защо би имало някакви преимущества пред Африка или Южна Америка. Морган дали изпълнява всеки загубен бас?

— Както винаги, моя скъпа Максин, твоите способности за дедукция са феноменални! Стъпила си на вярна следа, но няма да стигнеш доникъде. Морган надмина себе си, за да ми обясни проблема, но аз дори не се престорих, че разбрах всички технически подробности.

— Както и да е, оказва се, че Африка и Южна Америка не са подходящи за космическия асансьор. Вероятно това би могло да се дължи на някакви нестабилни точки в земното гравитационно поле. Остава само Тейпробейн. Ето как ти, Пол, влизаш в сметките!

— Мамада? — викна Сарат, като във възмущението си и от учудване премина на тейпробейнски.

— Да, точно така. Морган е установил с голяма досада, че единствената площадка на Земята, подходяща за космодрум е вече ангажирана… нека така да се изразя за по-благозвучно. И иска моя съвет как да прогони твоя добър приятел.

Сега Дювал се удиви на свой ред.

— Кого имаш предвид? — попита тя.

Сарат не забави отговора.

— Преподобният Анандатиса Бодхидхарма Маханайаке Тхеро, енорийски свещеник в храма на планината Шри Канда! — произнесе напевно сякаш пееше молитва. — Значи ето каква била работата!

Настъпи мълчание. След това лицето на Пол Сарат, заслужил професор по археология в Университета в Тейпробейн, грейна дяволито.

— Винаги съм желал да опитам какво би се случило, ако неудържима сила се сблъскаше с непоклатим предмет! — рече замечтано.

Глава 11. Мълчаливата принцеса

Когато гостите му напуснаха, Раджасингхе деполяризира течнокристалните стъкла на прозорците на библиотеката и зарея продължително поглед към горичката около вилата си и извисяващите се каменни стени на Якагала. Точно на четвъртия удар на стенния часовник пристигна следобедния му чай и шумът го изведе от унеса.

— Рани, помоли Дравиндра да извади солидните ми обувки, ако не се затруднява. Ще се изкача на скалата.

Рани се престори, че щеше да изпусне подноса от изненада.

— Аийо, Махатхая! — занарежда, обхваната от мнима скръб. — Сигурно сте полудели! Припомнете си какво ви заръча доктор Макферсон!

— Този ирландски шарлатанин все тълкува кардиограмите ми неправилно! Както и да е, скъпа моя, за какво ми остава да живея, след като ти и Дравиндра ме напускате?

Говореше колкото на шега, толкова и сериозно, и след миг се засрами от своето самосъжаление. Рани забеляза и сълзи потекоха от очите й.

Тя се обърна, за да не види той смущението й, и на английски продължи:

— Предложих ви да остана… поне докато Дравиндра изкара една година…

— Зная, но дори не бих могъл и да мечтая за това. Ако университетът в Бъркли не се е променил, откакто го видях за последно, съпругът ти ще има нужда от теб там. — „Не повече от мен, въпреки че по различен начин!“ — добави наум. — И независимо дали ще положиш изпита за научна степен успешно или не, не можеш да започнеш да се вживяваш прекалено рано в ролята на съпруга на президента на колежа!

Рани се усмихна.

— Не съм уверена, че бих избрала с радост такава съдба, като имам предвид някои известни ми примери. — Заговори пак на тейпробейнски. — Вие не говорихте сериозно, нали?

— Сериозен съм. Няма да се изкача до върха, а само до фреските. Минаха пет години, откакто ги посетих за последен път. Ако ги оставя за по-дълго… — Нямаше нужда да продължи изречението.

Рани го изучаваше с поглед известно време и прецени, че всичките й аргументи биха били безплодни.

— Ще съобщя на Дравиндра — каза накрая тя. — И на Йайа — в случай че се наложи да ви пренесат на обратния път.

— Много добре… въпреки че Дравиндра би могъл да се справи добре и сам.

Рани му се усмихна гордо и с доволство. „Тази семейна двойка е най-големия късмет, който извадих от държавната лотария! — помисли той. — Надявам се, че двете години социална служба са били толкова приятни за тях, колкото и за мен!“ През настоящия век личните прислужници бяха най-рядък лукс, позволяван само на хора с изключителни заслуги. Раджасингхе не знаеше за друг, освен себе си, който да разполагаше с трима!

За да запази здравето си, караше електротрициклет със слънчеви батерии в градините на удоволствията. Дравиндра и Йайа се преструваха, че вървят, и твърдяха, че така било по-бързо. Така беше, но само ако минаваха напряко.

Посланикът се изкачваше бавно и спря на няколко пъти, за да поеме дъх. Стигна дългия коридор на Долната галерия, където Огледалната стена минаваше паралелно на скалата.

Наблюдавана от любопитни туристи, млада археоложка от африкански произход търсеше надписи по стената с помощта на мощен прожектор на инфрачервена светлина. На Раджасингхе му се прииска да я предупреди, че шансът й да направи откритие бе практически равен на нула. Пол Сарат бе прекарал двадесет години в изучаване на всеки квадратен милиметър от повърхността, а тритомникът „Стенописите на Якагала“ представляваше монументален научен труд, който не можеше да бъде надминат — най-малко защото не можеше да се роди друг човек, така надарен да разчита архаичните надписи на тейпробейнски език.

Когато Пол започна своята работа тук, и двамата бяха млади. Раджасингхе си спомни как стоеше на същото това място, докато тогавашният заместник-асистент по епиграфика на отдела по археология бе изнамерил почти недешифрируеми знаци на жълтата мазилка и бе превел поемите, адресирани до красивите жени, изрисувани върху скалата по-горе. Дори след векове стиховете все още затрогваха:

Надеждата на божия човек беше се сбъднала! Дамите от скалата бяха оцелели двойно повече време, отколкото духовното лице бе предположило, отвъд и най-смелите му мечти. Но колко малко бе останало от писменото наследство! В част от надписите се споменаваха „петстотин девици със златиста кожа“. Дори ако предположехме, че поетът бе преувеличил значително, ставаше ясно, че не повече от една десета от оригиналните фрески бяха избягнали опустошенията на времето и хорската злоба. Но последните двадесет бяха защитени навеки — красотата им бе увековечена чрез безброй филми, видеоленти и полупроводникови кристали.

Със сигурност бяха надживели един високомерен автор, който беше счел даже за ненужно да упомене името си.

През годините Раджасингхе, който също носеше царско име и бе безспорен носител на множество царски гени, често бе размишлявал над тези редове. Те демонстрираха блестящо мимолетния характер на властта и безплодността на амбицията. „Аз съм царят.“ Ах, но кой по-точно? Монархът, който някога бе стоял върху тези гранитни плочи — малко поизтрити тогава, преди хиляда и осемстотин години — вероятно бе се отличавал с интелигентност и способности. Но не бе успял да предвиди, че щеше да дойде времето, когато той щеше да изпадне в анонимност, също като своите безизвестни поданици.

Отличителният знак на този поет не можеше да се възстанови. Поне дузина царе биха могли да бъдат автори на тези високопарни стихове. Някои бяха управлявали с години, други — само седмици, и едва неколцина бяха умрели от естествена смърт. Никой никога нямаше да узнае дали царят, сметнал за ненужно да постави името си, бе Махатиса Втори или Бхатикабхайа, или Виджаякумара Трети, или Гаджабахукагамани, или Кандамукхасива, или Могалана Първи, или Китисена, или Сирисамгхабодхи… или някой друг монарх, даже неизвестен в дългата и заплетена история на Тейпробейн.

Служителят, работещ на малкия асансьор, се изненада, като видя известния посетител, и поздрави почтително Раджасингхе. Клетката плавно изкачваше петнадесетметровата височина. Бившият посланик си спомни как веднъж беше пренебрегнал елеватора и бе поел по спиралните стълби, по които Дравиндра и Йайа подскачаха в разцвета на младостта си.

Асансьорът щракна и спря. Той пристъпи на неголямата стоманена платформа, построена до повърхността на скалата. Отдолу и отзад се простираше стометрово празно пространство, но здравата метална мрежа даваше пълна сигурност. Дори и най-заклетият самоубиец не можеше да се измъкне извън клетката, достатъчно голяма, за да побере дузина човека и която бе прилепнала към долната страна на вечната чупка на скалата.

Във вдлъбнатината, приличаща на плитка пещера, се намираха оцелелите от небесния двор на цар Калидаса, защитени от природните стихии. Раджасингхе ги поздрави мълчаливо и потъна в креслото, което му предложи официалният гид.

— Бих желал да бъда оставен сам за десет минути! — помоли тихо. — Йайа, Дравиндра, опитайте се да отпратите туристите!

Придружителите му го погледнаха със съмнение, същото направи и екскурзоводът, в чиито задължения влизаше да не оставя фреските без надзор. Но, както винаги, посланик Раджасингхе имаше свои начини да се налага, без да повишава тон.

— Айю боуан! — поздрави мълчаливите фигури той, когато придружаващите го се отдалечиха. — Извинете, че ви пренебрегнах за толкова дълго!

Изчака учтиво за отговор, но те не му обърнаха повече внимание, отколкото към другите възхитени посетители през последните двадесет столетия. Раджасингхе не се обезкуражи, бе свикнал с тяхното безразличие. Всъщност, то допринасяше за чара им.

— Имам проблем, скъпи мои! — продължи. — Наблюдавали сте как в Тейпробейн нахлуват и си отиват нашественици още от времето на Калидаса. Виждали сте как джунглата приижда като приливна вълна към Якагала, а след това отстъпва пред вола и плуга. Но всъщност нищо не се е изменило съществено от онези години насам. Природата и историята са се проявявали благосклонно към малкия Тейпробейн. Сега е настъпило безвремие…

Но е възможно да дойде краят на вековната тишина! Земята ни може да стане център на света… на много светове. Високата планина на юг, към която се взирате непрестанно, предстои да стане ключ към Вселената. Ако това се сбъдне, така добре познатият и обичан Тейпробейн ще престане да съществува.

Може би самият аз не мога да направя много. Но разполагам с немного власт и мога да помогна или попреча. Все още ме помнят мои влиятелни приятели. Ако пожелая, ще забавя този сън… или кошмар, поне докато аз съм жив. Как да постъпя? Да възпрепятствувам ли или да съдействувам на онзи мъж, независимо какви са неговите истински мотиви?

Обърна се към своята любимка, единствената, която не свеждаше очи, колчем я погледнеше. Всички други девойки бяха вперили взор в далечината или разглеждаха цветята, които държаха в ръце. Но тази бе залюбил още от младини. Погледната от известен ъгъл, изглеждаше, че отвръщаше на погледа му.

— Ах, Каруна! Не е справедливо да ти задавам такива въпроси! Какво би могла да знаеш за истинските светове отвъд небето или за потребността на човечеството да ги достигне? Дори някога и да си била богиня, небесният рай на Калидаса е бил само една илюзия!

Е, добре, колкото и странно да е бъдещето, което предвиждаш, то е неясно за мен! Познаваме се от дълго време — поне според моите човешки стандарти, а не по твоите. Живот и здраве, ще те наблюдавам от моята вила, но не мисля, че ще успея да те видя отблизо отново. Сбогом… и благодаря, моя красавице, за удоволствието, което ми достави през всичките тези години! Предай моите поздрави и на всички, които ще дойдат след мен!

Раджасингхе пренебрегна асансьора и слезе по спиралната стълба. Прощалното настроение бе го напуснало. Струваше му се, че бе изминал малка част от живота си. (И в края на краищата, на седемдесет и две не се чувствуваше толкова стар.) Стори му се, че Дравиндра и Йайа забелязаха пъргавината на походката му, тъй като лицата им светнаха.

Дали животът му на пенсионер бе станал твърде скучен? А може би и той, и Тейпробейн се нуждаеха от свеж полъх, който да отвее паяжините на старото — също както мусонът докарваше обновен живот след месеци на летаргични, покрити с облаци небеса?

Независимо дали Морган щеше да успее или не, начинанието му изгаряше въображението и трогваше душата. Цар Калидаса би му завидял… и би одобрил!