Фонтаните на рая

Глава 22. Изменник на каузата

В късния следобед, когато каменната стълба не се нажежаваше безмилостно от слънцето, преподобният Паракарма започна да слиза. До падането на нощта щеше да достигне заслона за пилигрими, който бе разположен най-високо в планината, а на следващия ден щеше да се е завърнал в света на миряните.

Маханайаке Тхеро не му бе дал нито съвет, нито го бе разубедил и ако тъгуваше поради заминаването на своя колега, то с нищо не го показа. Просто напевно бе произнесъл: „Всичко е временно!“ и бе притиснал длани, за да го благослови.

Преподобният Паракарма, който някога бе доктор Чоам Голдберг и скоро щеше да стане пак такъв, щеше да срещне значителни трудности, ако трябваше да обясни всичките си мотиви. Лесно бе да каже: „Постъпих правилно!“, но бе трудно да го направи.

В Маха Вихара на върха на Шри Канда бе намерил покой за душата си… но това не бе достатъчно. Поради своята научна подготовка, той не можа да се задоволи с двусмисленото отношение към бога от страна на религиозния орден. Такава незаинтересованост най-накрая му се стори по-лоша, отколкото прякото отрицание.

Ако съществуваше ген на равини, то доктор Голдберг го притежаваше. Както и мнозина преди него, Голдберг-Паракарма бе търсил бог чрез математиката. Не се обезкуражи дори и от сензацията на Курт Гьодел, който откри неразрешимите теореми в началото на двадесети век. Не можеше да разбере как някой би могъл да обмисля динамичната асиметрия на Ойлеровото мъдро, но красиво просто уравнение: eпi + 1 = 0, без да се запита дали Вселената не бе създадена от някакъв могъщ разум.

Голдберг направи име с нова космологична теория, която просъществува десет години, преди да бъде опровергана. Бяха го провъзгласили за равен на Айнщайн или Н,гойа. В епоха на тясна специализация, той бе успял да постигне значителен напредък в аеро– и хидродинамиката — дълго считани за предмети, които не можеха да поднесат изненади.

След това от височината на своите умствени способности, беше му се явил бог и бе разговарял с него. Случаят бе същия като с Паскал, въпреки че липсваха патологичните отсенки. През последвалото десетилетие той бе се задоволил да се загуби в анонимността на расото и да концентрира блестящия си ум върху въпроси на вярата и философията. Не съжаляваше за паузата в живота си, а и не бе сигурен дали в действителност бе напуснал ордена — може би един ден високата стълба щеше пак да отекне под стъпките му. Но неговите божествени дарби блеснаха отново. Предстоеше му колосална работа, а той се нуждаеше от сечива, които не можеше да намери на Шри Канда или дори — на Земята.

Изпитваше известна враждебност към Ваневар Морган. Без да иска, инженерът бе възпламенил искра. От друга страна двамата се срещнаха поради намесата на Провидението. Въпреки всичко храмът трябваше да бъде предпазен на всяка цена. Независимо дали колелото на съдбата щеше да му върне спокойствието или не, преподобният Паракарма бе твърдо решен на действия.

Подобно на Мойсей, който носеше от планината закони, които щяха да променят предопределението на хората, така и преподобният Паракарма слизаше към света, който някога бе пренебрегнал. Остана сляп за красотите на земята и небето около него. Те бяха малозначителни в сравнение с тези, които той единствен виждаше в армиите от уравнения, които маршируваха в главата му.

Глава 23. Мечтател

— Вашият проблем, доктор Морган, е, че не живеете на нужната ви планета! — възкликна мъжът, седнал на въртящия се стол.

— Не спирам да мисля, че същото се отнася и за вас! — отвърна инженерът и погледна многозначително към животоподдържащата система на посетителя.

Вицепрезидентът на отдел „Инвестиции“ на „Народни Марс“ се захили одобрително.

— Аз поне съм тук само за седмица. След това се връщам на луната при цивилизованата гравитация. О, там бих могъл и да вървя, ако се наложи, но предпочитам другояче.

— Ако смея да попитам, защо въобще идвате на Земята?

— Позволявам си го възможно най-рядко, но понякога човек трябва да направи посещение на място. Противно на общото мнение не може всичко да се върши чрез заместници от разстояние. Мисля, имате подобно усещане?

Морган кимна, истината не можеше да се скрие. Спомни си за случаите, когато чувството за твърда скала под краката, мирисът на джунгла, и водните капчици, поръсени по лицето, бяха изиграли жизненоважна роля в част от неговите проекти. Някой ден може би дори тези физически усещания щяха да се създават изкуствено с помощта на електрониката. Всъщност, това вече бе направено, но само на експериментална основа и на висока цена. Засега нямаше заместител на действителността и човек трябваше да се пази от имитации.

— Ако дойдохте на Земята, само за да се срещнете с мен, то поласкан съм от тази чест! — отвърна Морган. — Но ако ми предлагате работа на Марс, губите си времето. Радвам се на своята оставка, срещам се с приятели и роднини, които не съм виждал от години, и нямам намерение да започна нова кариера.

— Изненадан съм! В края на краищата, вие сте само на петдесет и две. Как възнамерявате да запълните свободното си време?

— Много лесно! Мога да посветя живота си на някой от дузина проекти. Древните инженери — римляните, гърците и инките — винаги са ме възхищавали и досега не съм разполагал с време, за да ги изуча. Бях помолен да напиша и изнеса учебен курс по научен дизайн в Световния университет. Упълномощен съм да стана автор на учебник по новоразработени конструктивни материали. Искам да изследвам някои идеи, свързани с използуването на активни елементи за коригиране на динамични товари. Биха намерили приложение при конструкции, подложени на силни ветрове, земетресения и така нататък. Все още съм консултант на „Дженерал Тектоникс“. Освен това подготвям доклад за администрацията на „ТКК“.

— По чие нареждане? Предполагам — не на сенатор Колинз?

— Не! — Морган се усмихна мрачно. — Мислех, че рапортът ми би бил… полезен. А и ми помага да облекча душата си.

— Не се и съмнявам! Но всички тези дейности не са съзидателни! Рано или късно те ще ви омръзнат, също както и този красив норвежки пейзаж. Ще се изморите да гледате само езера и ели така, както ще ви втръсне да пишете и да си губите времето в приказки. Вие сте от онзи тип хора, които никога няма да бъдат щастливи, освен ако не променят Вселената в големи мащаби! — Морган не отговори. Прогнозата бе прекалено точна и той се смути. — Подозирам, че сте съгласни с мен. Какво ще кажете, ако ви призная, че моята банка е сериозно заинтересувана от вашия проект за космически елеватор?

— Ще се отнеса скептично. Когато на времето се обърнах към вашите служители, те похвалиха идеята, но съжалиха, че не могат да вложат пари на този етап. Всички налични фондове били необходими за развитието на Марс. Позната песен: „Ще се радваме да ви помогнем, когато не се нуждаете от помощ!“!

— Това се случи миналата година. Сега излязоха на повърхността някои съображения. Ние желаем да построите небесния елеватор, но не на Земята, а на Марс! Проявявате ли интерес?

— Възможно. Продължете.

— Преценете предимствата. Гравитацията е три пъти по-слаба, така че действуващите сили са съответно по-малки. Синхронната орбита е също на по-близко разстояние — по-късо от половината на тукашното. Така от самото начало инженерните проблеми са значително намалени. Нашите специалисти оцениха, че системата на Марс би струвала десетократно по-евтино от тази на Земята.

— Твърде вероятно е, но за да потвърдя, трябва да направя някои изчисления.

— И това е само началото! На Марс понякога се появяват силни вихри, независимо че атмосферният слой е по-тънък. Но за сметка на това планините се издигат доста над бурите. Шри Канда е висока само пет километра. На нашата планета Монс Павонис е с височина двадесет и пет километра и се намира точно на екватора! Нещо повече, там няма марсиански монаси с дългосрочни лизингови договори, които да са окупирали върха…

Има и още една причина, поради която Марс е идеалния избор за космически елеватор. Спътникът Деймос лети само на три хиляди километра над стационарната орбита. Така че вече разполагаме с няколко милиона мегатона на нужното място, за да послужат като котва.

— Последното ще създаде някои интересни проблеми по синхронизацията, но разбирам какво имате предвид. Желая да се срещна с хората, които са подготвили този проект.

— Не можете, поне — в реално време. Всички са на Марс. Ще ви се наложи да отлетите дотам.

— Изкушен съм, но имам и други въпроси.

— Слушам ви.

— Земята трябва да има свой елеватор поради причини, с които вие сте несъмнено запознат. Струва ми се, че Марс би могъл да мине и без такова съоръжение. Космическият трафик при вас е малък и ръстът му няма да е голям. Откровено казано, не проумявам смисъла на начинанието.

— Тъкмо се чудех кога най-сетне щяхте да ми зададете този въпрос!

— Е, добре, задавам го!

— Чували ли сте за проекта „Еос“?

— Не мисля.

— „Еос“ е гръцката дума за „зора“. Става дума за подмладяването на Марс.

— О, разбира се подочул съм нещичко. Предвижда се разтопяването на полярните шапки, нали?

— Точно така. Ако целият лед се превърне във вода и въглероден двуокис, биха се случили няколко неща. Ще нарасне плътността на атмосферата и хората ще могат да работят на открито без скафандър. На един по-късен етап въздухът би могъл да се направи дори годен за дишане. Ще текат реки, ще се плискат морета и най-важното — ще има растителност — ще бъде положено началото на грижливо подбрана флора и фауна. За няколко века Марс би могъл да се превърне в райска градина! Това е единствената планета в Слънчевата система, която можем да преобразуваме с познати технически средства! Венера може да се окаже прекалено гореща.

— А каква ще бъде ролята на елеватора?

— Ще ни се наложи да вдигнем в орбита няколко милиона тона екипировка. Единственият практически начин да затоплим Марс е чрез слънчеви огледала, километри в диаметър! Освен това те трябва да останат завинаги на своето място. Най-напред ще разтопят ледените шапки, а след това ще поддържат благоприятна температура.

— Не можете ли да вземете всичкия този материал от вашите мини на астероидите?

— Известна част — да. Но най-подходящите огледала се правят от натрий. Този елемент се намира рядко в Космоса. Ще трябва да го изкопаем от солните залежи при Тхарзис, точно в подножието на Павонис, за наше щастие!

— Колко дълго ще продължи всичко това?

— В случай че не възникнат проблеми, първият етап ще бъде завършен след петдесет години. Може би за вашия стотен рожден ден, който статистиците утвърждават, че имате тридесет и девет процента шанс да доживеете.

Морган се изсмя.

— Възхищавам се на хората, които свършват работата си докрай!

— Не бихме оцелели на Марс, ако не обръщахме внимание на подробностите.

— Е, впечатлен съм, въпреки че проявявам известна сдържаност. Например, по отношение на финансирането.

— Това е моя работа, доктор Морган! Аз съм банкерът, а вие — инженерът!

— Правилно, но изглежда разбирате доста от инженерство, а аз имам да наваксвам доста в изучаването на икономиката. Преди да започна да размислям дали да се ангажирам с този проект, бих желал подробен бюджетен анализ…

— Ще го имате!

— …само за начало. Може би дори не си представяте, че предстои голяма изследователска работа в областта на няколко науки. На първо място — при масовото производство на хипернишков материал, проблемите около стабилността и контрола… мога да изброявам цяла нощ!

— Не е необходимо. Нашите инженери вече прочетоха вашите доклади. Затова предлагат да проведем експеримент в умален мащаб, с помощта на който ще се решат повечето технически проблеми и ще се докаже, че принципът почива на здрави основи.

— В последното никой не се съмнява!

— Съгласен съм, но учудващо е каква разлика може да направи една малка техническа демонстрация. Ето това искаме от вас да свършите. Оглавете проект за система с минимални размери… например нишка, която издържа товар само няколко килограма. Трябва да се спусне от синхронна орбита до Земята… Да, да, Земята! Ако проработи тук, много по-лесно ще бъде на Марс. След това може да се издигне товар, за да се докаже, че ракетите са морално остарели. Експериментът ще бъде сравнително евтин и ще осигури важна информация и основна тренировка. От наша гледна точка би спестил и години, пропилени в дискусии. В случай на успех бихме могли да се обърнем към правителството на Земята, към „Фонда на Слънчевата система“ или към други интерпланетарни банки… и демонстрацията ще бъде нашия единствен силен коз!

— Наистина предварително сте поработили здраво! Кога желаете да получите моя отговор?

— Ако съм честен — до пет секунди! Но, очевидно, няма нищо спешно. Помислете толкова, колкото считате за целесъобразно.

— Много добре. Дайте ми вашите проектни изследвания и ценови анализи, както и другия материал, който сте донесли. Щом ги прегледам, ще ви уведомя за своето решение. Няма да ми отнеме повече от… ох, една седмица.

— Благодаря ви! Ето моя номер. Можете да се свържете с мен по всяко време.

Морган пусна идентификационната картичка на банкера в отвора на запаметяващото устройство на своя комуникатор и изчака на екрана да светне „Въвеждането потвърдено“. Преди да върне картата, вече бе решил.

Освен ако нямаше фундаментална грешка в анализа, направен от инженерите от Марс — а той би се обзаложил на голяма сума, че липсваха пропуски — щеше да дойде краят на неговата оставка! Често бе отбелязвал с известна ирония, че докато обмисляше продължително тривиални решения, то не се колебаеше и за миг в най-важните моменти от своята кариера. Винаги знаеше какво трябваше да направи и рядко грешеше.

На този етап бе по-разумно да не се инвестира твърде много интелектуален и емоционален капитал в проект, който можеше да се провали. След като банкерът отпътува обратно за пристанището „Транкуилити“ през Осло и Гагарин, Морган установи, че не можеше да се заседи и за минутка и да се занимае с дейностите, които бе запланувал за дългата северна вечер. В главата му бе бъркотия, прехвърляше през ум всички възможности на внезапно променилото се бъдеще.

След няколкоминутно неспокойно крачене из стаята, той седна пред писалището и започна да записва подред приоритетните задачи според значимостта им, но в обратен ред, като започна с преките си задължения, които най-лесно можеше да отмени. Не след дълго установи, че не можеше да се съсредоточи върху такава рутинна работа. В дълбините на неговото съзнание нещо го тревожеше и опитваше да привлече вниманието му. Когато се опитваше да го постави на фокус, то бързо се изплъзваше подобно на добре позната, но моментно забравена дума.

С въздишка на неудовлетвореност Морган се отдръпна от писалището и излезе на верандата, простираща се откъм западната страна на хотела. Въпреки че бе много студено, не духаше вятър и температурите под нулата бяха повече стимул, отколкото дискомфорт. В небето светеха ярко звезди, а жълтият полумесец на Луната потъваше бавно към своето отражение във фиорда, чиято повърхност бе толкова тъмна и неподвижна, че изглеждаше като лист полиран ебонит.

Преди тридесет години той бе стоял на почти същото място с момиче, чийто външен вид вече не можеше да си спомни ясно. Празнуваха получаването на първите си научни степени и това бе всичко общо между тях. Връзката им не бе сериозна. Бяха млади и се наслаждаваха взаимно на компанията си… и толкова им стигаше.

Някак си избледняващият спомен го върна мислено до фиорда Тролшавн в този съдбоносен момент от живота му. Какво ли би си помислил младият, двадесет и двегодишен студент, ако знаеше, че жизненият му път щеше да се върне отново тук, на това място на изживени удоволствия, три десетилетия в бъдещето?

В унеса на Морган имаше само леки следи от носталгия или самосъжаление, а повече — от тъжно удивление. Никога дори и за миг не съжаляваше за факта, че той и Ингрид бяха се разделили най-приятелски, без дори да се подложат на обичайното едногодишно изпитание. Тя продължи да се омъжва и направи умерено нещастни още трима мъже, преди да си намери занятие в комисията на Луната и оттогава Морган загуби дирите й. Може би дори сега тя беше горе, на онзи сияещ полумесец, чийто цвят наподобяваше този на косата й…

Стига толкова спомени! Инженерът насочи мислите си към бъдещето. Къде бе Марс? Засрами се да признае пред себе си, че не знаеше дали въобще попадаше във видимост тази вечер. Пробяга с поглед по пътеката на еклиптиката — от Луната до заслепяващия маяк на Венера, че и по-нататък. В това изобилие от небесни скъпоценни камъни не видя нищо, което можеше да идентифицира с Червената планета. Бе вълнуващо да си помисли, че в не толкова далечното бъдеще той — който не бе пътувал по-далече от лунната орбита! — щеше да съзерцава със собствените си очи онези чудесни пурпурни пейзажи и щеше да наблюдава как миниатюрните спътници щяха да преминават бързо през различни фази…

В този момент мечтата свърши. Морган остана парализиран. Върна се бързо в хотела, дори забравил за великолепието на нощта.

В стаята му липсваше компютърна конзола с общо предназначение, затова се запъти към фоайето, с цел да получи необходимата информация. Както се случваше в такива моменти, малката стая с форма на куб се оказа заета от възрастна дама, която, докато намери търсеното, се забави толкова време, че Ваневар за малко не започна да чука по вратата. Най-после мързеливката излезе, като смънка някакво извинение. Морган се изправи лице в лице с насъбраното изкуство и познания на човечеството.

В своите студентски години беше победил няколко пъти на съревнования с компютри, с чиято помощ трябваше да потърси и открие за кратко време неизвестна информация по задание, изготвено от изобретателни до садизъм съдии. („Колко милиметра са били валежите в столицата на най-малката в света самостоятелна държава в деня, когато е отбелязан втория най-голям по точки резултат от домакините в историята на състезанията по бейсбол между колежи?“ — бе един от въпросите, които си спомни с особено чувство.) Уменията му бяха се подобрили с годините, а това, което го интересуваше сега, бе пределно просто и ясно. Информацията се появи на дисплея след тридесет секунди дори с повече подробности, отколкото му бе нужно.

Морган изучаваше екрана с поглед повече от минута. Заклати глава объркан и учуден.

— Не може да са пропуснали точно това! — промърмори. — Но как да се преодолее?

Натисна бутона „Запаметяване“ и отнесе тънкия лист хартия обратно в хотелската си стая с цел по-нататъшно разучаване. Проблемът бе толкова изненадващо и застрашително явен, че той се зачуди дали не бе пропуснал някое също тъй очевидно решение, за да не сглупи, ако повдигнеше на въпрос. Въпреки всичко нямаше възможен изход…

Погледна часовника си. Минаваше полунощ. Но въпросът трябваше да намери незабавно решение.

За облекчение на Морган банкерът не бе натиснал бутона „Мълчание“. Отговори веднага малко изненадан.

— Надявам се, не ви събудих — започна не съвсем искрено Морган.

— Не… тъкмо щяхме да се приземим на летището в Гагарин. Какво има?

— Вътрешната луна, Фобос, тежи около десет тератона и лети със скорост два километра в секунда. Представлява истински космически булдозер, който преминава край екватора на Марс веднъж на всеки единадесет часа. Още не съм пресметнал точно вероятностите, но поне един път на всеки няколко дена е възможно сблъскване с кулата на космическия елеватор!

От другия край на жицата настъпи продължително мълчание. Банкерът каза:

— Трябваше да съм се сетил. Толкова е очебийно, че ми се струва, че все някой ще да има отговора. Може би се налага да преместим Фобос.

— Невъзможно! Масата му е прекалено голяма!

— Ще се свържа с Марс. Временното закъснение на връзката е дванадесет минути. Започват да текат веднага. До час трябва да получа някакъв отговор.

„Надявам се да е така! — успокояваше се Морган. — И дано да е добър… Тоест, ако действително искам да бъда назначен на тази служба!“

Глава 24. Божият пръст

„Dendrobium macarthinae“ обикновено разцъфваше при първия полъх на югоизточните мусони, но тази година подрани. Йохан Раджасингхе стоеше в своята оранжерия с орхидеи и се възхищаваше на сложно преливащите от виолетово в розово цветове. Изведнъж си спомни за последния урок, който научи, когато бе хванат в капан от половинчасов проливен дъжд, докато пак така се радваше на най-ранните цветове.

Погледна угрижено небето. Не, нямаше опасност да завали. Денят бе хубав. Купчини облаци омекотяваха жарките слънчеви лъчи. Но онова бе странно…

Бившият посланик никога не бе виждал подобно явление. Почти над главата му паралелните облачни ленти бяха разкъсвани от забележително атмосферно смущение. Наподобяваше чвор, прозиращ през шарките на гладко рендосана дъска. Като че бе циклон с диаметър само няколко километра.

Забрави любимите си орхидеи и излезе пред оранжерията, за да погледне по-добре. Сега въздушният вихър се преместваше бавно по небето, като оставената следа се открояваше ясно по разбърканите облачни пътеки.

Човек лесно можеше да си представи, че от небесата бе се спуснал божият пръст и чертаеше бразда през облаците. Дори Раджасингхе, който имаше понятие от управление на времето, не знаеше, че бе възможна такава точност! Но почувствува скромна гордост от факта, че преди почти тридесет години бе изиграл важна роля, касаеща настоящата случка. Тогава не му бе лесно да убеди оцелелите суперсили да предадат своите орбитални крепости и да ги поверят на властите за световно време. Бе се водила последната и най-драматичната битка в историята „с остени от плугове срещу мечове“ — ако древната метафора можеше да се разпростре над разигралите се събития. Днес лазерите, които някога заплашваха човечеството, насочваха своите лъчи към точно избрани части от атмосферата или към поглъщащи топлина мишени в най-отдалечените райони на Земята. Енергията им в сравнение с тази на малка буря бе незначителна, но достатъчна — също както енергията на падащ камък даваше начало на лавина или единичният електрон предизвикваше верижна реакция.

Раджасингхе не знаеше повече за техническите подробности, с изключение на това, че съществуваше мрежа от сателити, осъществяващи управление и контрол, както и компютри, които съхраняваха в своите електронни мозъци цялостен модел на земната атмосфера, ландшафта и водната повърхност.

Гледа насоченото преместване на циклона на запад, докато последният изчезна зад красивата палмова горичка, точно зад крепостния ров, ограждащ градините на удоволствията. Почувствува се като дивак от каменната епоха, вцепенен с раззинала уста пред чудесата на напреднала технология.

Вдигна поглед към невидимите инженери и учени, които препускаха около света в сътворените от човешка ръка небесни селения.

— Впечатляващо! — извика им. — Но се надявам, че знаете точно какво правите!

Глава 25. Орбитална рулетка

— Трябваше да се досетя! — промълви покрусен банкерът. — Това явно ще се окаже един от техническите апендикси, на които изобщо не съм обърнал внимание. И сега, след като прегледахте целия доклад, бих желал да чуя отговора ви. Угрижен съм, откакто ми посочихте проблема!

— Гениално просто е! — отвърна Морган. — Налагаше се да го забележа! — „А и бях способен на това!“ — добави наум с немалка доза самоувереност.

Представи си като наяве компютърните холографски симулации на цялата внушителна структура, подобна на трептяща струна на космическа виолина и как вибрациите с период на повторение повече от един час се разпространяваха от Земята до орбитата и обратно, отразени многократно. Насложени, разбира се, върху образа, възпроизведен за стотен път само в паметта му, от архивния документален филм с танцуващия мост. Разполагаше с всички необходими умозаключения.

— Фобос минава бързо край кулата веднъж на всеки единадесет часа и десет минути, но за щастие не се движи точно в същата равнина. В противен случай щеше да става сблъскване при извършването на всяка обиколка. Разминава се почти всеки път, а времената на настъпващата опасност са предвидими дори до хилядна от секундата, ако се наложи.

Елеваторът, както всяко инженерно съоръжение, не представлява напълно твърда структура. За него е свойствен период на собствени колебания, който може да се изчисли почти толкова точно, колкото и орбитата на планетата. Вашите инженери предлагат да настроим елеватора така, че неговите естествени трептения — които не могат да бъдат избягнати по никакъв начин — да довеждат до това, цялата структура да не се изпречва на пътя на Фобос. Всеки път, щом съпътствуващата луна мине покрай космическия асансьор, той няма да бъде на същото място, а ще е отстъпил от опасната зона с няколко километра.

От другата страна на жицата настъпи дълга пауза.

— Не би трябвало да ви го казвам, но косата ми се изправя от ужас! — промълви най-после банкерът.

Морган се изсмя.

— Грубо казано, прилича на… как беше… „руска рулетка“. Но обърнете внимание, имаме работа с напълно предвидими движения на космически тела. Винаги знаем бъдещото разположение на Фобос и можем да управляваме положението на кулата просто с разписанието за движение на товарите по нея.

„«Просто» не е точната дума! — помисли Морган. — Но за всеки е очевидно, че проектът е възможен! — Внезапно се сети за аналогия, която бе така пълна, макар и нелепа, че избухна в неудържим смях. — Не… няма да е добре да я спомена на банкера!“

Върна се мислено отново към моста в пролома Такома. Ако се наложеше на кораб да минава отдолу по точно определено разписание, но мачтата му бе с метър по-висока…

Никакъв проблем! Точно преди времето на пристигането на плавателния съд щяха да бъдат изпратени няколко тежко натоварени камиона, които щяха да се придвижат по моста през грижливо изчислени интервали, които да съвпаднат с резонансната честота на инженерната структура. Шосето щеше да се надигне от лека вълна от подпора до подпора, като повдигането нагоре щеше да съвпадне с минаването на кораба. Последният щеше да се плъзне под повдигналата се част на моста и дори щяха да останат няколко сантиметра в резерва… В хиляди пъти по-голям мащаб по подобен начин Фобос щеше да избягва построената кула, спускаща се до Монс Павонис.

— Радвам се да чуя вашите уверения! — възкликна банкерът. — Но бих проверил лично разположението на Фобос, преди да започна пътуването по космическия елеватор.

— В такъв случай ще се изненадате да научите, че някои от вашите млади помощници с блестящ ум — несъмнено са проницателни, а допускам, че са млади поради проявената техническа дързост — желаят да използуват критическите периоди за туристически атракции. Смятат дори, че ще вдигнат цената на билетите за изглед към Фобос, прелитащ на една ръка разстояние със скорост няколко хиляди километра в час. Спектакълът ще бъде внушителен, не бихте ли се съгласили с мен?

— Предпочитам гледката да остане само във въображението ми. Но те може и да са прави… Във всеки случай, камък ми падна от врата, като разбрах, че съществува някакво решение на техническия проблем. Радвам се също да науча, че одобрявате таланта на нашите инженери. Означава ли това, че можем да очакваме в скоро време вашето решение?

— Уведомявам ви веднага! — рече Морган. — Кога започваме съвместна работа?

Глава 26. Нощта преди Весак

След двадесет и седем столетия това бе най-таченият ден в календара на Тейпробейн. Съгласно легендата през май по пълнолуние Буда бил роден, получил просвещение и починал. Въпреки че за повечето хора днес Весак не означаваше нещо повече от голям годишен празник като Коледа например, настъпваше време за медитация и спокойствие.

В продължение на много години „Службата за управление на мусоните“ гарантираше, че нямаше да вали дъжд през нощите около Весак. Раджасингхе извършваше поклонение в Златния град два дни преди изгряването на пълна луна и събитието подкрепяше духа му целогодишно. Избягваше престоя в Ранапура през Весак. Тогава настъпваше стълпотворение от посетители, някои от които можеха да го разпознаят и да нарушат самотата му.

Само най-зорко око можеше да забележи, че голямата жълта Луна, издигаща се над камбанообразните куполи на древните дагоба, все още не бе идеален кръг. Месечината светеше така силно, че се виждаха само някои най-ярки сателити и звезди в безоблачното небе. Не полъхваше дори ветрец.

Говореше се, че когато Калидаса напускал Ранапура завинаги, бил спрял по този път два пъти. Първом посетил гроба на Хануман, любимия си спътник от детството, а след това — мощите на умиращия Буда.

Раджасингхе често бе се чудил каква ли утеха бе търсил преследвания от призраци цар точно на това място. Може би бе наблюдавал внушителната скулптура, издълбана в твърдата скала. Подпиращата се фигура бе с идеални пропорции и човек трябваше да доближи съвсем, за да добие реална представа за размерите. От разстояние не можеше да се прецени, че възглавницата върху която бе полегнал Буда, бе по-висока от човешки ръст.

Бившият посланик бе обиколил почти целия свят, но не бе намерил по-тихо кътче на земята. Понякога му се приискваше да остане седнал тук завинаги, къпан от ярките лунни лъчи и напълно забравил грижите и суетата на хората. Никога не се бе потапял докрай в магията на светите мощи, тъй като се опасяваше, че щеше да я развали, но някои от нейните съставки му бяха ясни. Самата стойка на Просветения, почиващ най-после със затворени очи след дълъг и изпълнен с благородство живот, излъчваше спокойствие. Гънките на робата му предразполагаха към необичаен покой и успокоение. Сякаш изтичаха от скалата и образуваха вълни от застинал камък. И също като прилива на морето естественият ритъм на извивките на дрехата събуждаха инстинкти, за които един здравомислещ разсъдък не знаеше нищо.

В моменти като този, когато времето бе спряло, Раджасингхе оставаше насаме с Буда и почти пълната Луна. Усещаше, че почти разбираше най-висшето значение на нирвана, състояние, което можеше да се определи само чрез отрицания. Емоции от рода на гняв, желание и алчност бяха загубили сила, всъщност, на практика биваха едва доловими. Дори чувството за самоличност изглеждаше, че отзвучаваше като мъгла под утринно слънце.

Възприятията, разбира се, не можеха да траят дълго. Бившият посланик чуваше жужене на насекоми, далечен лай на кучета и усещаше студенината на камъка, върху който седеше. Спокойствието не бе душевно състояние, което можеше да се задържи продължително. С въздишка Раджасингхе стана на крака и тръгна бавно.

Тъкмо влезе в колата си, паркирана на стотина метра извън земите на храма, и забеляза миниатюрна бяла кръпка с резки контури, която сякаш бе нарисувана в небето. Извисяваше се над дърветата на запад. Това бе най-странния облак, който бе наблюдавал през живота си. Представляваше идеално симетричен елипсоид с остри ръбове и изглеждаше твърд. Почуди се дали някой не летеше с въздухоплавателно средство през небесата на Тейпробейн, но не видя нито перки, а и не чу звук от мотори.

След това мимолетно го споходи диво, фантастично предположение: „«Стархоум» пристигна най-сетне…“.

Но това, разбира се, бе абсурдно. Дори ако космическите пришълци бяха успели да надбягат своя радиосигнал, те едва ли биха могли да прекосят цялата Слънчева система и да се спуснат в небето на Земята, без да задействуват всички съществуващи радари! А новината щеше да се разпространи преди часове.

За своя изненада Раджасингхе почувствува леко разочарование. Привидението дойде по-близо и той различи, че то несъмнено бе облак, тъй като краищата му бяха леко опърпани. Спускаше се с внушителна скорост и явно се движеше от собствен вихър, чийто полъх не можеше да се почувствува още на земята.

„Значи учените от «Управлението на мусоните» пробват своето майсторство срещу ветровете! — помисли Раджасингхе. — Какво ли ще измислят по-нататък!“

Глава 27. Космическата станция „Ашока“

Колко малък бе островът от тази височина! На тридесет и шест хиляди километра отдолу Тейпробейн, възседнал екватора, изглеждаше не по голям от Луната. Цялата му територия представляваше прекалено малка мишена, за да бъде улучена, а стремежът бе да се уцели площ с големина на игрище за тенис.

Дори сега Морган не бе сигурен за своите мотиви. За провеждането на настоящата демонстрация можеше да действува и от орбиталната станция „Кинте“ и да има за цел Килиманджаро или връх Кения. Фактът, че „Кинте“ бе една от най-нестабилните точки по протежение на цялата екваториална орбита и се налагаха непрекъснати корекции на курса, за да остане над Централна Африка, щеше да бъде без значение за няколкодневния експеримент.

За известно време се изкушаваше дали да не използува връх Чимборейзо. Американците дори бяха предложили да изместят станцията „Колумб“ на нужната географска дължина макар и на висока цена. Накрая, въпреки получената подкрепа, изборът му падна на първоначалния обект, Шри Канда.

За щастие на Морган в този век на решения, търсени с помощта на компютър, дори постановление на Световния съд можеше да бъде получено в рамките на няколко седмици. Естествено, вихара протестира. Морган бе изложил аргумента, че кратък научен експеримент, проведен на територия извън земите на храма и който нямаше да причини замърсявания, шум или друга форма на смущаване на обществения ред, не можеше потенциално да представлява нарушение, което да дава право за предявяване на иск за обезщетение. А в случай че му бъдеше попречено, щеше да се постави в опасност цялата му работа дотук, нямаше да получи възможност да провери на практика своите изчисления и проектът, важен за Република Марс, щеше да бъде поставен пред труднопреодолими пречки.

Последният аргумент бе правдоподобен или поне Морган вярваше в това. Явно така счетоха и съдиите — с пет гласа „за“ и два — „против“. Въпреки че последните се считаха за независими, споменаването на заядливия Марс бе хитър ход. Марсианското правителство бе възбудило три тежки съдебни дела и съдебните заседатели бяха може би малко уморени от установяването на прецеденти в интерпланетарното законодателство.

Но инженерът съзнаваше с най-рационалната част на разума си, че действията му не бяха продиктувани единствено от логиката. Не приемаше загубата с примирение. Намираше известно удовлетворение в жеста на неподчинение. Все пак вътрешно отхвърляше тази дребнава мотивация, пакостите, присъщи на ученик, не му подобаваха. В действителност така изграждаше своето самомнение и утвърждаваше още веднъж вярата си в тоталния успех. Не знаеше кога или как, но пред света и упоритите монаси, заврели се в древния храм, щеше да заяви: „Ще се върна!“.

Станцията „Ашока“ на практика контролираше всички съобщения, метеорологията и надзора над околната среда, както и космическия трафик над Индо-Китай. Ако престанеше да съществува, билиони животи щяха да бъдат застрашени от нещастие и ако функционирането му не бъдеше възстановено бързо — и от смърт. Нищо чудно, че „Ашока“ имаше два напълно независими сателита, „Бхаба“ и „Сарабхай“, отстоящи на сто километра. Ако някоя невъобразима катастрофа разрушеше и трите спътника, „Кинте“ и „Имхотеп“, намиращи се на запад, или „Конфуций“ — на изток, можеха да поемат аварийната вахта. От своя опит, изпълнен с несгоди, човечеството бе се научило „да не слага всички яйца в една кошница“!

Бе забранено посещението за туристи, летовници или транзитни пътници на такова разстояние от Земята. Хората вършеха своя бизнес и се развличаха само до няколко хиляди километра от земната повърхност. Високата геостационарна орбита бе оставена на инженери и учени. От последните никой не бе посещавал преди това „Ашока“ с толкова необичайна мисия или с подобна уникална апаратура.

Разковничето на проекта „Паяжинна нишка“ сега плуваше в безтегловност в една от средно големите пристанищни камери и чакаше крайната проверка преди изстрелването. Нямаше нищо, радващо очите. Външният вид дори не намекваше за човекогодините и милионите долари, които бяха хвърлени за разработка.

Матовият, сив конус с дължина четири метра и диаметър на основата два метра изглеждаше сякаш направен от твърд метал. При нужда внимателният оглед разкриваше плътно навита нишка, покриваща цялата повърхност. Наистина, отделно от вътрешната сърцевина и взаимно припокриващите се пластмасови ленти, които отделяха стотици слоеве, конусът бе направен от изтъняваща нишка с обща дължина четиридесет хиляди километра.

Две стари и напълно различни технологии бяха съживени за конструирането на този невпечатляващ сив конус. Преди около триста години подводните телеграфи бяха започнали да използуват кабели, прострени по морското дъно. Заможни люде бяха загубили маса пари, докато бяха изнамерили начин да навият на макара хиляди километри кабел и да го полагат с постоянна скорост от континент до континент, независимо от бурите и другите рискове, които криеше морето.

Само век след това някои от първите примитивни снаряди с дистанционно управление бяха управлявани с тънка жица, развивана непрекъснато по време на полета до целта със скорост няколкостотин километра в час. Морган опитваше да надмине хиляди пъти обсега на тези музейни реликви и петдесет пъти — скоростта им. Той, обаче, имаше някои предимства. Неговите управляеми модели щяха да се движат в идеален вакуум почти през цялото време, с изключение на последните няколкостотин километра, и мишената нямаше да предприеме агресивни действия.

Действуващият управител на проекта „Паяжинна нишка“ привлече вниманието на Морган с леко стеснително покашляне.

— Остава ни все още един незначителен проблем, доктор Морган. Прекалено доверяваме на спускането. Всички предварителни опити и компютърни симулации са удовлетворителни, вие сам се уверихте. Но охраната по безопасността се тревожи за намотаването на нишката наобратно.

Морган примигна бързо. Бе мислил малко по въпроса. Изглеждаше очевидно, че обратното навиване на нишката щеше да бъде тривиално в сравнение с проблема на нейното развиване. Със сигурност се нуждаеха от проста лебедка с електрозадвижване и специално видоизменение, с цел да се справят с такъв фин материал с променлива дебелина. Знаеше, че в Космоса човек не можеше да приема нещо за дадено и че интуицията, особено тази на инженер по сухопътни съоръжения, можеше да стане опасен съветник.

„Нека видим! — помисли. — Когато опитът завърши, ще отрежем края, който е на Земята и от станцията «Ашока» ще започнат да навиват обратно. Разбира се, когато дърпаш единия край на нишка, дълга четиридесет хиляди километра, нищо няма да се промени с часове! Трябва да измине поне половин ден, докато импулсът стигне далечния край и системата започне да се мести като цяло. Така че ако поддържаме усилието… О!“

— Някой е направил изчисления — продължи действуващият управител. — Установил, че когато започнем да навиваме с предвидената скорост, към станцията ще се насочат няколко тона със скорост хиляда километра в час. Ситуацията не им харесва!

— Разбираемо е. Как предлагат да постъпим?

— Да вложим в програмата по-ниска скорост на навиване, при това — с контролиране на въртящия момент. Ако се случи най-лошото, те могат да ни накарат да напуснем станцията аварийно.

— Препрограмирането ще забави ли експеримента?

— Не. Имаме изработен план за извънредни ситуации, според който издигането на нишката ще стане за пет минути, ако се наложи.

— Ще можете ли да я върнете безпроблемно?

— Разбира се.

— Надявам се да сте прав. Тази малък „въдичарски прът“ струва маса пари, а аз искам да го използувам отново.

„Но къде? — запита се Морган и загледа издигащия се бавно полумесец на Земята. — Може би е най-добре проектът да се изпълни на Марс, дори ако това означава няколко години заточение. Щом установката на Монс Павонис заработи нормално, Земята трябва да последва примера! Не се съмнявам, че тогава някак си и последните пречки за осъществяването на проекта тук ще отпаднат!“

Предстоеше да бъде построен мост над бездната под него! Славата на Густав Айфел отпреди три столетия щеше да бъде напълно засенчена!

Глава 28. Първото спускане

В продължение на двадесетина минути не се виждаше нищо. Въпреки това всички, които не бяха ангажирани в контролната кула, наизлязоха и се взираха нагоре в небето. Дори Морган не можа да устои на вътрешното си любопитство и току се примъкваше към открехнатата врата.

На не повече от няколко метра от него го следваше непрекъснато като сянка помощникът на Максин Дювал, плещест младок, гонещ трийсетте. натоварил на раменете си обичайните инструменти на своя занаят: камери-близнаци с традиционното разположение — дясната фокусирана напред, а лявата — назад, а над тях — малка сфера, не по-голяма от грейпфрут. Зад сферичната повърхност се помещаваше антена, която вършеше някои умни неща няколко хиляди пъти в секунда, така че поддържаше непрекъснато връзка с най-близкия комуникационен спътник, независимо от комплектоващата апаратура на носещия я. На другия край на веригата на осъществената радиовръзка седеше Дювал, разположена удобно в студио-офис, и наблюдаваше с очите на своето далечно его, както и слушаше с неговите уши — но не напрягаше своите бели дробове в разредения, вледеняващ въздух. Този път бе сключила сделката по-благоприятно за нея. Но не винаги успяваше.

Морган бе се съгласил неохотно с приготовленията. Съзнаваше, че събитието имаше историческо значение и бе възприел уверенията на Дювал: „Моят човек няма да ви се пречка!“. Но чувствуваше болезнено всеки неуспех, който можеше да се случи в такъв пилотен проект, особено — когато сондата навлезеше в последния етап на пътя. От друга страна знаеше, че можеше да се разчита на Дювал. Тя щеше да се отнесе към провала или успеха, без да прави сензация.

Като всички велики репортери Максин Дювал бе емоционално свързана със събитията, на които ставаше свидетелка. Стараеше се да изясни всяка гледна точка, без да изкривява или да пропуска основни факти. От друга страна не се опитваше да прикрива чувствата си, но и не им позволяваше да вземат връх.

Възхищаваше се безкрайно от Морган и му завиждаше с благоговението на жена, на която й липсваше съзидателна способност. Откакто бе построен „Гибралтарския мост“ все очакваше да види какъв щеше да бъде следващия строеж на инженера и не се разочарова.

Въпреки че желаеше на Ваневар успех, в действителност не го долюбваше. Считаше, че неговият очевиден мотив и безмилостна амбиция го извисяваха, но и го правеха по-малко човек. Не можеше да не го сравни със заместника му, Уорън Кингзли. Ето една безупречно изрядна и мила личност („…и по-добър инженер от мен!“ — бе й споменал веднъж полушеговито Морган.). Но обществеността не чуваше нищо за Кингзли, тъй като бе само невзрачен и верен спътник на своя блестящ началник. И с това доволствуваше.

Не друг, а Уорън обясни търпеливо на Максин удивително сложния механизъм на спускането. На пръв поглед изглеждаше много просто да пуснеш нещо право надолу към екватора от спътник, кръжащ неподвижно отгоре. Но астродинамиката поднасяше изненади. Ако опиташ да забавиш дадено тяло, то се ускорява; избереш ли най-прекия път, изгаряш повече гориво; насочиш ли се направо в определена посока, отклоняваш се… И това се случва, ако се вземе под внимание само гравитационното поле. Този път ситуацията бе значително усложнена. Никой досега не бе опитвал да насочи космическа сонда по жица, дълга четиридесет хиляди километра. Но компютърната програма на станцията „Ашока“ бе работила перфектно от начало до край. След няколко минути наземно базираният контролер на Шри Канда щеше да поеме управлението за крайното спускане. Нищо чудно, че Морган изглеждаше напрегнат.

— Ван! — повика го тихо, но твърдо по личния канал за връзка Дювал. — Престани да си смучеш палеца! Изглеждаш като пеленаче!

На лицето на Морган се изписа раздразнение, подир туй — изненада. Накрая чертите му се отпуснаха и той се разсмя леко смутен.

— Благодаря за предупреждението! Не бих желал да навредя на обществения си имидж!

Погледна тъжно и замислено липсващата става на палеца си и се запита кога ли завистниците щяха да спрат да ликуват: „Ха! Инженерът сам попадна в клопката си!“. Толкоз пъти бе предупреждавал другите, но бе станал небрежен и веднъж успя да се среже, докато демонстрираше свойствата на хипернишката. На практика не почувствува болка, а неудобството от осакатяването бе учудващо неголямо. Някой ден щеше да се погрижи за здравето си, но сега просто не можеше да отдели цяла седмица, с цел да стои закачен за регенератор на органи само за два сантиметра от палеца си.

— Височина две, пет, нула километра — произнесе спокоен, безличен глас от контролната стая. — Скоростта на сондата е едно, едно, шест, нула метра в секунда. Опъването на нишката е девет, нула процента от номиналното. Парашутът ще се разтвори след две минути.

След моментен отдих Морган отново се напрегна и застана нащрек като боксьор. Дювал не можеше да откъсне погледа и мислите си от непознатия, но опасен опонент.

— Каква е скоростта на вятъра! — попита рязко той.

Отговори му друг глас, този път съвсем не безличен.

— Не мога да повярвам! — Прозвучаха тревожни нотки. — „Управлението на мусоните“ преди малко предупреди за започваща буря!

— Сега не е време за шеги!

— Съвсем сериозни са! Току-що проверих отново!

— Но нали ни гарантираха, че няма да има ветрове, по-силни от тридесет километра в час!

— Току-що вдигнаха границата на шестдесет… корекция — осемдесет! Времето бързо се влошава…

— Виж ти! — промърмори на себе си Дювал. След това инструктира своите далечни очи и уши: — Скрий се в дървениите! Няма да те искат наоколо. Но гледай да не пропуснеш нещо! — Остави помощника си да се пребори с тези в някаква степен противоречащи си нареждания, а самата тя се превключи към своята отлична информационна служба.

Отне й не повече от тридесет секунди, за да открие коя метеорологична станция отговаряше за времето над Тейпробейн. Остана неудовлетворена, но не и изненадана, когато откри, че там не отговаряха на телефонни обаждания на обществеността.

Остави своите компетентни колеги да преодолеят пречката и включи пак на планината. Изуми се как за толкова кратко време атмосферните условия бяха се влошили рязко.

Небето бе притъмняло. Микрофоните долавяха слаб, далечен гръм от приближаващата се буря. Дювал бе преживявала такива изненадващи промени на времето навътре в морето и неведнъж бе използувала преимуществото им при презокеански състезания. Но сега мероприятието го сполетя лош късмет. Симпатизираше на Морган. Мечтите и надеждите му можеха да бъдат пометени от този непредвиден… невероятен въздушен пристъп!

— Височина: две, нула, нула. Скоростта на сондата: едно, едно, пет, нула метра в секунда. Опъване на нишката: девет, пет процента от номиналното…

Опънът се увеличаваше по няколко причини. Експериментът, обаче, не можеше да се отмени на такъв късен стадий. Морган трябваше просто да продължи и да се надява на най-доброто. На Дювал й се прииска да поговори с него, но прояви предпазливост и не отвлече вниманието му по време на кризата.

— Височина: едно, девет, нула. Скоростта на сондата е едно, едно, нула, нула метра в секунда. Опъването на нишката е едно, нула, нула процента. Първият парашут се разтваря… сега.

Сондата бе обречена, бе станала пленничка на земната атмосфера. Предстоеше малкото останало гориво да бъде използувано за донасочване към предпазната мрежа, разпростряна в околовръст над пропастта. Удържащите мрежата кабели вече се прокъсваха от силния напор на вятъра.

Изведнъж Морган се показа от контролната стая и се взря в небето. След това се обърна и погледна право в обектива на камерата.

— Каквото и да се случи, Максин — каза бавно, като отмерваше всяка дума, — може да се счита, че експериментът е успешен на деветдесет и пет, не… деветдесет и девет процента. Сондата измина тридесет и шест хиляди километра и останаха по-малко от двеста, за да се приземи.

Дювал не отговори. Знаеше, че думите не бяха предназначени за нея, а за фигурата в сложния инвалиден стол пред контролната стая. Космическият елеватор издаде присъствуващия — само посетител на Земята би могъл да се нуждае от такова приспособление. Лекарите бяха се справили с всички мускулни дефекти, но физиатрите не бяха успели да излекуват ефектите, дължащи се на смяна на гравитационната обстановка.

Колко много власти и интереси се преплетоха на този планински връх! Природните стихии, „Банката на Народни Марс“, Автономната Северноафриканска Република, Ваневар Морган и онези неотстъпчиви монаси в тяхното бръскано от ветровете „орлово гнездо“.

Дювал прошепна няколко инструкции на своя търпелив далечен помощник и камерата се наклони плавно нагоре. Появи се върхът, коронован от ослепително белите стени на храма. Тук-там покрай парапетите се мяркаха веещи се оранжеви раса. Както тя очакваше, монасите също зяпаха.

Завъртя дистанционно вариообектива и вече можеха да се различат отделни лица. Въпреки че тя никога не бе виждала Маханайаке Тхеро (просба за интервю биде вежливо отклонена), тя бе уверена, че щеше да го разпознае. Но нямаше и помен от прелата. Може би той бе в своята светая светих, концентрирал чудовищната си воля върху някой спиритичен сеанс.

Дювал не бе сигурна дали най-върлия противник на Морган можеше да си позволи нещо толкова наивно като молитвата. Но ако се бе молил за тази буря-чудо, то явно небесата явно му бяха отговорили.

Боговете на планината се събуждаха от сън!

Глава 29. Последни километри

— Височина: едно, пет, нула. Скорост на сондата: девет, пет. Повтарям — девет, пет. Топлинният щит — изхвърлен аварийно.

Значи космическият апарат бе навлязъл благополучно в атмосферата и беше се отървал от излишната скорост. Но бе прекалено рано за ликуване. Предстоеше да бъдат изминати още сто и петдесет километра по вертикал, а също — и три по хоризонтал, а виещият на все по-висока нота вятър усложняваше обстановката. Въпреки че сондата носеше известно количество гориво, свободата й на маневриране бе твърде ограничена. Ако операторът не улучеше планината от първия път, нямаше да има възможност за втори опит.

— Височина: едно, две, нула. Липсват атмосферни ефекти.

Миниатюрната сонда се спускаше от небето като паяк по копринена стълба. „Надявам се, че хипернишката ще им стигне. Колко вбесяващо ще бъде, ако се свърши само на няколко километра от целта! — помисли Дювал. — Подобни трагедии са се случвали с някои от първите кабели, положени на морското дъно!“

— Височина: осем, нула. Приближаването — по разчет. Сила на опън: едно, нула, пет процента. Слаб полъх на вятър.

И така, най-горният атмосферен слой се оказа турбулентен, въпреки че това се забеляза само от чувствителните инструменти на борда на неголямото превозно средство.

Край пункта за управление монтираха малък телескоп с дистанционно управление и започнаха автоматичното проследяване на все още невидимия спускаем апарат. Морган се насочи нататък и помощникът на Дювал го последва като сянка.

— Виждаш ли нещо особено? — прошепна тихо след секунди от студиото си журналистката.

Морган поклати нетърпеливо глава и продължи да гледа през окуляра.

— Височина: шест, нула. Отклонение наляво. Сила на опън: едно, нула, пет процента… корекция: едно, едно, нула процента.

„В нормите е!“ — помисли Дювал. Но в горния слой на стратосферата започнаха да стават неприятности. Положително, Главният конструктор сега вече следеше с поглед движещия се обект.

— Височина: пет, пет. Започва двусекундна импулсна корекция.

— Готово! — викна Морган. — Видях реактивната струя!

— Височина: пет, нула. Сила на опън: едно, две, пет процента. Трудности при поддържането на курса. Силни пориви на вятъра.

Немислимо бе, че само на някакви си петдесетина километра, оставащи до Земята, малката сонда щеше да приключи своето тридесет и шест хилядикилометрово пътешествие. Но колко самолети и ракети потъваха в траур заради последните няколко метра!

— Височина: четири, пет. Силен помитащ вятър. Отново излизане от курса. Следва трисекунден импулс.

— Загубих я от поглед! — рече с възмущение Морган. — Изпречиха ми се облаци.

— Височина: четири, нула. Ураганен вятър. Силата на опън се увеличи на едно, пет, нула процента. Повтарям: едно, пет, нула процента.

„Лошо!“ Журналистката знаеше, че скъсването ставаше на двеста процента. Само едно по-силно подмятане и експериментът щеше да приключи преждевременно.

— Височина: три, пет. Вятърът се усилва. Едносекунден импулс. Горивният резерв почти свърши. Силата на опън продължава да се увеличава. Стигна едно, седем, нула процента.

„Още тридесет процента и ще бъде превишена якостта на скъсване. Дори тази невероятна нишка ще се прекъсне, като всеки друг материал!“ — помисли Дювал.

— Обхват: три, нула. Завихрянията се увеличават. Силно дрейфуване наляво. Невъзможно е да бъде изчислена корекцията. Движенията стават хаотични.

— Виждам я! — извика Морган. — Проби облаците!

— Обхват: две, пет. Няма достатъчно гориво, за да се върне на правилния курс. Оценка: целта ще бъде пропусната с три километра.

— Няма значение! — викна извън себе си инженерът. — Стоварвай се, където свариш!

— Ще стане скоро. Обхват: две, нула. Силата на вятъра се увеличава. Загуби се стабилизацията. Товарът започна да се върти.

— Натисни спирачките. Ускори разхода на жица!

— Вече е направено — продължи влудяващо спокойният глас.

Ако репортерката не знаеше, че Морган бе наел в космическата станция специалист по трафика, щеше да помисли, че приказваше робот.

— Развиващото устройство — повредено. Товарът се върти с пет оборота за секунда. Жицата вероятно се е заплела. Сила на опън: едно, осем, нула. Едно, девет, нула. Две, нула, нула. Обхват: едно, пет. Опън: две, едно, нула. Две, две, нула. Две, три, нула…

„Няма да успее! — помисли Максин. — Остават само дузина километри, а проклетата жица се е омотала в развиващото устройство…“

— Сила на опън: нула. Повтарям: нула.

Край! Нишката беше се скъсала и вероятно сега се извиваше като змия нагоре към звездите. Без съмнение операторите на „Ашока“ щяха да я пренавият отново. Дювал бе запозната с теорията и знаеше, че задачата бе сложна и щеше да отнеме много време.

А малкият товар щеше да падне някъде долу, всред полята и джунглите на Тейпробейн. Все пак, както бе се изразил Морган, „експериментът бе деветдесет и девет процента успешен“! Следващият път, когато нямаше вятър…

— Ето я! — изкряска някой.

Между два облака-галеона, плуващи в небето, гореше ярка звезда. Изглеждаше като метеор, падащ към Земята посред бял ден. По ирония, сякаш за да се надсмее над създателите си, беше се задействувала автоматично светлинната сигнализация, улесняваща компютърното управление на сондата. Е, можеше да свърши още една полезна работа — щеше да помогне да се определи мястото на катастрофата.

Помощникът на Дювал бавно водеше камерата, така че журналистката да може да наблюдава как ярката дневна звезда отплува покрай планината и изчезна на изток. Приземяването щеше да стане на не по-малко от пет километра.

— Върни камерата към доктор Морган! — изкомандува тя. — Бих искала да поговоря с него.

Възнамеряваше да направи няколко ободрителни забележки, при това — достатъчно високо, за да ги чуе банкерът от Марс. Щеше да изрази своята увереност, че следващия път снижаването щеше да стане напълно успешно. Дювал все още съставяше своята малка утешителна реч, когато изведнъж всичко изхвръкна от ума й…

В бъдеще щеше да възпроизвежда многократно записа на събитията през последвалите тридесет секунди, докато ги научеше наизуст. Но така и нямаше да бъде сигурна дали наистина ги бе разбрала.

Глава 30. Царските легиони

Ваневар Морган бе свикнал да устоява на пречки, дори — на нещастия. Надяваше се, че в случая ставаше дума за незначителна спънка. Наблюдаваше как ярката звезда се изгуби зад билото на планината. В действителност бе загрижен дали от „Народни Марс“ щяха да счетат парите за пропилени. Наблюдателят с присвити очи, разположил се в инвалидната количка, бе по изключение неразговорчив. Изглежда земното притегляне бе обездвижило ефективно и крайниците, и езика му. Но сега той се обърна към инженера, преди още той да му бе проговорил.

— Само един въпрос, доктор Морган! Зная, че тази буря е безпрецедентна, но въпреки това се случи. Следователно може да се повтори. Какво би станало с кулата, ако беше построена?

Морган размисли бързо. Не можеше да даде прецизен отговор за толкова кратко време, а и едва вярваше на събитията.

— В най-лошия вариант би се наложило да прекъснем за кратко действията си. Би могло да се получи усукване на релсата. На тази височина вятърът не духа със сила, която би поставила под угроза самата структура на цялото съоръжение. Дори използуваната експериментална нишка би била в безопасност, ако бяхме успели предварително да я закотвим. — Вярваше, че анализът му бе честен.

След няколко минути Уорън Кингзли щеше да го уведоми дали предположенията му бяха точни или не.

За негово най-голямо облекчение банкерът с видимо удовлетворение отговори:

— Благодаря ви! Това бе всичко, което исках да зная!

Морган, обаче, бе решил да изнесе по-конкретен урок.

— А на Монс Павонис, разбира се, такъв проблем не би могъл да възникне. Плътността на атмосферата е по-малка от една стотна…

Чу страхотен трясък. Не че щеше да помни звука с десетилетия, но едва ли щеше да го забрави през живота си. Повелителният повик, надмогващ рева на урагана, накара Морган да се пренесе мислено на точно противоположния край на Земята.

Вече не стоеше на ветровития планински склон. Намираше се под купола на Хаджия София и гледаше нагоре с благоговение и възхищение на работата на майстори, починали преди шестнадесет столетия. А в ушите му звучаха трелите на голямата камбана, която веднъж бе събрала вярващите на молитва.

Споменът за Истанбул избледня. Озова се пак на върха на планината още по-учуден и объркан.

Какво му бе споменал онзи монах? Че нежеланият подарък на Калидаса, камбаната, бе мълчала в продължение на векове и бе позволено да се чуе гласа й само при нещастие? Тук не се бе случило такова, но може би бе настъпило в манастира?

За миг една предполагаема възможност го смути. Може би сондата бе паднала на територията на храма. Не, това бе невъзможно! Не бе улучила върха с разлика, измерваща се в километри. Във всеки случай представляваше прекалено малък обект, за да причини сериозни щети, тъй като полупадаше, полупланираше в небето.

Вгледа се към манастира, откъдето гласът на огромната камбана продължаваше да предизвиква бурния вихър. Оранжевите раса бяха изчезнали от парапетите и не се виждаше нито един монах.

Нещо докосна нежно бузата на Морган и той механично го пропъди с ръка. Не успя и да размисли, когато скръбно пърхане изпълни въздуха и удари като с чук мозъка му. Накани се да тръгне към светата обител и да попита учтиво Маханайаке Тхеро какво бе се случило…

Почувствува още веднъж ефирен, копринен допир по лицето и този път с крайчеца на окото зърна нещо жълто. Реакциите му винаги бяха били бързи. Пресегна се и хвана.

Разтвори длан. Насекомото лежеше смачкано и изживяваше последните мигновения от ефимерния си живот. Морган наблюдаваше. Добре позната му Вселена сякаш затрепера около него и го погълна. Свръхестественото му поражение се превърна в още по-необяснима победа! Въпреки това не почувствува триумф, а само — объркване и удивление.

Защото чак сега си спомни легендата за златистите пеперуди. Подети от урагана, стотици и хиляди бяха пометени и захвърлени нагоре по склона на планината, за да умрат на самия връх. „Легионите на Калидаса“ най-сетне бяха покорили заветната цел… и бяха си отмъстили!

Глава 31. Голямото преселение

— Какво се случи? — попита шейх Абдулах.

„На този въпрос никога не ще мога да намеря отговора!“ — каза си Морган, но възкликна:

— Планината е наша, господин президент! Монасите започнаха да напускат! Не е за вярване! Как би могла легенда отпреди две хиляди години… — Поклати глава все още замаян и изумен.

— Ако достатъчно много хора вярват в едно предание, то се сбъдва!

— Предполагам! Но има и друго. Цялата верига от събития изглежда невероятна!

— Рисковано е да се употребява тази дума! Нека ти разкажа една малка историйка. Скъп приятел, голям учен, сега покойник, имаше навика да ме дразни, като казваше, че „щом политиката е изкуство на вероятностите, то тя е привлекателна само за второстепенните умове!“ Според него първостепенните се интересували само от невъзможното. Знаеш ли какво му отговорих?

— Не? — смутолеви учтиво и предразполагащо Морган.

— „Щастие е, че има толкова много от нас… тъй като все някой трябва да управлява света…“ Както и да е, ако се е случило невероятното, то ти трябва да го приемеш с благодарност.

„Приемам го… — помисли Морган — неохотно! Странно е устроена Вселената! Няколко мъртви пеперудки могат да балансират един билион тона товар!“

А и ролята на преподобния Паракарма стана ирония на съдбата. Сигурно сега се чувствуваше като пионка в ръцете на зъл бог. Висшият администратор от „Службата по мусоните“ се разкая горчиво. Главният конструктор бе приел извиненията му с необичайно снизхождение. Досещаше се, че подчиненият му, брилянтният доктор Чоам Голдберг бе революционизирал микрометеорологията. Никой нямаше понятие от заниманията му, но стана известно, че той бе получил един вид нервен припадък, докато провеждал експериментите си. „Никога няма да се повтори…“ Морган бе изразил своите най-искрени надежди за скорошното му оздравяване, въпреки че бе запазил в достатъчна степен бюрократичния си инстинкт, за да намекне, че очакваше да получи допълнителни разяснения в бъдеще по установения ред. Служителят си отиде след безбройни благодарности, несъмнено потресен от смайващото великодушие на Морган.

— Интересувам се само от любопитство — накъде заминават монасите? — попита шейхът. — Бих им предложил своето гостоприемство тук. Нашата култура винаги е проявявала търпимост към чуждите религии.

— Не зная, а посланик Раджасингхе — също. Попитах го, но той каза, че те нямат проблеми. Орден, който е живял пестеливо в продължение на три хиляди години, не е съвсем без средства.

— Х-м-м. Може би бихме могли да използуваме част от тяхното богатство. Този твой малък проект набъбва финансово всеки път, когато ми идваш на посещение!

— Не е съвсем така, господин президент! Последната оценка включваше чисто счетоводни цифри, отнасящи се до строеж в условията на далечния Космос. Но сега „Народни Марс“ се съгласи да започне да дава пари. Ще уловят астероид, съставен от въглищен прах и ще го съпроводят до земната орбита. Натрупали са значителен опит в такъв сорт операции и така ще решат един от главните ни проблеми.

— Ами откъде ще вземат материал за тяхната собствена кула?

— На Деймос има неограничени количества въглерод — точно на нужното им място. От „Народни“ вече са започнали търсене на най-подходящите минни площадки, въпреки че на практика действителният добив ще се извърши не на тяхната луна.

— Смея да попитам: защо?

— Причината е естественото центростремително ускорение. Дори на Деймос то е няколко сантиметра за секунда на квадрат. Хипернишката може да се произвежда изключително само при пълна липса на гравитация. В противен случай не може да се гарантира идеалната кристална структура, подредена на много голяма дължина!

— Благодаря ти, Ван. Безопасно ли е да запитам поради какви причини си променил първоначалния основен дизайн? Повече ми харесваше макета с четири тръбопровода: два, водещи нагоре, и два — надолу. Праволинейната метросистема бе разбираема за мен… дори ако трябваше да си я представя издигната на деветдесет градуса.

Не за пръв път, а несъмнено — не и за последен, Морган се удиви на свежата памет на старика и на начина, по който се мъчеше да схване техническите подробности. Човек никога не можеше да счете за даденост отношенията си с него. Въпреки че понякога въпросите му се подбуждаха от чисто любопитство — често до степен на палавата любознателност на човек с непоклатимо достойнство — той никога не подценяваше дори най-незначителното.

— Опасявам се, че първоначалните ни идеи бяха твърде „земни“. Приличахме на изобретателя на първата лека кола, чийто дизайн неизбежно наподобявал теглена от коне карета…

Сега нашият проект представлява куха кула с квадратно сечение с по една пътека-релса от всяка страна. Представете си ги като четири вертикални железопътни линии. Ширината на кулата е четиридесет метра на орбиталното ниво, но надолу конструкцията изтънява и страната на квадрата достига двадесет метра на площадката, разположена на Земята.

— Също като сталаг… сталак…

— „Сталактит“! Да, и на мен ми се наложи да направя справка! От инженерна гледна точка добра аналогия би се получила с Айфеловата кула… само че обърната „с главата надолу“ и „разтегната“ сто хиляди пъти!

— Толкоз много ли!

— Горе-долу!

— Е, смятам, не е противозаконно една кула да „виси“, вместо да се „извисява“!

— Но ние имаме и кула, която води нагоре също така. Спомнете си… от синхронната орбита към масивната котва, която държи опъната цялата структура.

— Ами „Междинната станция“?

— Няма промяна. Остава на същото място — на височина двадесет и пет хиляди километра.

— Добре. Зная, че никога няма да стигна дотам, но обичам да си мечтая за нея… — Промърмори нещо на арабски. — Разправят още една легенда, ще знаеш… за ковчега на Мохамед, провесен между небето и Земята — също като „Междинната станция“!

— При откриването на трафика, там ще вдигнем банкет във ваша чест, господин президент!

— Дори ако спазите вашето разписание — признавам, че просрочихте само с година при строежа на „Моста“ — ще бъда на деветдесет и осем! Не, съмнявам се, че ще доживея!

„Но аз ще бъда жив да видя! — каза си Ваневар Морган. — Защото сега знам, че и боговете са на моя страна — които и да са те!“