Фонтаните на рая

Глава 32. Небесен експрес

— Не твърдеше ли, че „никога нямало да се отлепи от Земята“? — запита умолително Уорън Кингзли.

— Бях се изкусил! — Морган разглеждаше макета в пълен мащаб и захихика. — Наистина прилича на изправен нагоре железопътен вагон!

— Точно това е представата, която желаем да продаваме! Купуваш билет на станцията, даваш багажа си за проверка, настаняваш се на въртящото се кресло и се възхищаваш на гледката. Или отиваш до салона с бара и посвещаваш следващите пет часа на сериозно пиене, докато те изнесат на „Междинната станция“! Между впрочем, как ти се струва идеята на отдел „Дизайн“ да се постави декор от деветнадесети век в стил „Палман“?

— Не ми се нрави. Превозните средства „Палман“ не са имали пет пода с кръгла форма, при това — разположени един над друг.

— По-добре се скарай на дизайнерите за този пропуск. Умират да сложат газово осветление!

— Ако искат да постигнат привкус на антика, което е много по-подходящо, веднъж гледах някакъв филм за Космоса в „Музея по изкуствата“ в Сидни. Там една совалка имаше кръгъл салон за наблюдения — точно от каквото се нуждаем!

— Спомняш ли си заглавието на филма?

— О… чакай да помисля… нещо от рода на „Космически войни през 2000-та година“. Уверен съм, че би могъл да го намериш.

— Ще посъветвам дизайнерите да го гледат. А сега нека влезем вътре. Искаш ли да сложиш каска?

— Не! — отвърна самонадеяно Морган.

Самочувствието му бе едно от малкото предимства, с което компенсираше с десет сантиметра по-ниския си ръст.

Влязоха в макета с естествена големина и той почувствува почти момчешка тръпка на очакване. Вече бе проверил дизайна, бе наблюдавал компютърните графики и разположението от различни симулирани ракурси. Но сега усещаше действителността, материалното. Наистина, „никога нямаше да се отлепи от Земята“ — както гласеше старата шега. Но някой ден неговият брат-близнак щеше да профучава нагоре през облаците и щеше да се изкатерва само за пет часа до „Междинната станция“, отстояща на двадесет и пет хиляди километра от Земята. И щеше да харчи по един долар на пасажер за електричество…

Дори и сега бе невъзможно да се възприеме напълно значението на предстоящата революция. За пръв път Космосът щеше да стане досегаем така, както всяка точка на добре познатата ни Земя. Ако след няколко десетилетия човек пожелаеше да прекара уийкенд на Луната, щеше да може да си го позволи. Дори Марс не бе извън въпрос. Падаха ограниченията за това какво щеше да бъде възможно!…

Морган се върна рязко в действителността, тъй като се спъна в края на лошо поставен килим.

— Извинявайте! — смутолеви гидът. — Предполага се, че зеленото ще напомня на хората за родната им планета — още една от идеите на отдела по дизайн. Таваните ще са сини, цветът им ще става все по-наситен в посока към горните етажи. Освен това желаят да използуват непряко осветление навсякъде, за да могат да се гледа към Космоса.

— Идеята е превъзходна, но не става! — Морган поклати глава. — Ако осветлението е достатъчно силно, за да може да се чете, отблясъците ще затъмняват звездите. Имате нужда от напълно затъмнена салонна секция.

— Вече е запланувана такава за част от бара. Посетителите ще могат да си поръчат питие и да се оттеглят зад завесите.

Бяха застанали на най-долния етаж на капсулата. Представляваше кръгла стая с диаметър осем и височина три метра. Наоколо се въргаляха различни кутии, цилиндри и панели за управление с надписи от типа на: „Резерв от кислород“, „Акумулатор“, „Въглероден двуокис“, „Трошачка“, „Полева аптечка“, „Температурен контрол“. Всичко бе от временно, условно естество и готово за мигновено преместване и употреба.

— Някой би помислил, че строим космически кораб! — отбеляза Морган. — Между впрочем, каква е последната оценка за времето на оцеляване?

— Що се отнася до електрозахранването — поне седмица, дори при пълно натоварване с петдесет пътника. Наистина е абсурдно, тъй като спасителният екип ще може да ги достигне без проблеми за три часа или от Земята, или от „Междинната станция“.

— Като изключим голяма катастрофа, например повреждане на релсите или кулата…

— Ако това се случи, мисля, че няма да има кого да спасяваме. Но заседне ли капсулата по някакви причини и пасажерите не полудеят и не погълнат всички вкусни, компресирани хранителни таблетки, предназначени за аварийни ситуации, техният най-голям проблем би бил скуката.

Вторият етаж бе напълно празен, лишен дори от временни удобства. На извития пластмасов панел бе нарисуван с тебешир голям правоъгълник и вътре бе написано: „Тук ли ще бъде въздушният шлюз?“.

— Това ще бъде багажният отсек… въпреки че не сме сигурни дали ще има нужда от толкова много пространство. В случай че не — тук могат да пътуват още пътници… Следващият етаж е по-интересен!

На третото ниво имаше дузина самолетни кресла, всяко с различен дизайн. Две от тях бяха заети от истински манекени, мъжка и женска фигури, явно отегчени от всички тия приготовления.

— Експериментирахме основно на тоя модел — каза Кингзли и посочи луксозния въртящ се стол с наклонена облегалка с прикрепена към него малка табла. — Но най-напред ще проведем обичайните изследвания.

Морган натисна с юмрук меката седалка.

— Дали някой наистина е пробвал да седи тук в продължение на пет часа?

— Да… Един стокилограмов доброволец. Размина му се без протрити места! Ако по-нататък получим някакви оплаквания, ще напомним на хората зората на авиацията, когато е отнемало пет часа, само за да се прелети над Тихия океан. А освен това им предлагаме и комфорта на ниската гравитация почти през целия път…

По-горният етаж бе идентичен с тая разлика, че липсваха кресла. Оттук преминаха бързо и достигнаха следващото ниво, на което дизайнерите явно бяха посветили по-голямо внимание.

Барът изглеждаше почти функционален и машината за кафе наистина работеше. Над нея висеше старинна гравюра в сложна, позлатена рамка. Сюжетът пасваше така неочаквано, че Морган чак затаи дъх.

В горния ляв квадрант грееше пълната Луна, а към нея летеше локомотив с форма на куршум и теглеше четири вагона. През прозорците на купето, обозначено с табелка „Първа класа“, надничаха важни особи с шапки от викторианската епоха и се любуваха на гледката.

— Как ви хрумна пък това! — попита удивен и учуден Морган.

— Май заглавието е паднало пак — извини се Кингзли и започна да търси зад плота на бара. — А, ето…

Връчи на Морган картон, на който със старовремски букви бе отпечатано:

— Съжалявам, но трябва да призная, че никога не съм чел тази книга! — коментира Морган, щом попи жадно информацията. — В противен случай щях да си спестя доста вълнения. Само бих искал да зная как се е справил без релси.

— Не трябва да даваме на Жюл прекалено много вяра… или да го упрекваме. Тази картина е предназначена да не бъде възприемана никога насериозно! Просто художникът се е пошегувал!

— Е… предай на отдела „Дизайн“ моите комплименти. Това е една от най-добрите им идеи!

Морган и Кингзли се отърсиха от мечтите на миналото и тръгнаха към реалността на бъдещето. През целия прозорец за наблюдение проекционна система даваше изумителна гледка на Земята.

— …И не само това! — отбеляза със задоволство Главният инженер. — А е и съвсем вярна! — Тейпробейн бе скрит отдолу, разбира се, но се виждаше целия Хиндустан чак до искрящите снегове на Хималаите. — Знаеш ли — продължи, — ще се повтори същата история, както с „Моста“. Хората ще пътуват само заради преживяването. „Междинната станция“ може да стане най-голямата туристическа атракция на всички времена! — Свърна поглед към лазурносиния таван. — Има ли нещо на последния етаж, заслужаващо да му се обърне внимание?

— Не съвсем! Планирано е да бъде изведен горен въздушен шлюз, но още не сме решили къде да разположим животоподдържащата спомагателна система и електрониката за контрол на центрираното спрямо релсата движение.

— Има ли проблеми?

— Не и с новите магнити. Независимо дали задвижването е с електрическа тяга или по инерция можем да гарантираме безопасен луфт до скорост осем хиляди километра в час — което е с петдесет процента над предвидената максимална скорост.

Морган си позволи да отдъхне мислено. В тази област бе пълен невежа и му се налагаше да се облегне изцяло на преценката на другите. Още от самото начало бе видно, че само някаква форма на магнитно оттласкване можеше да работи на такава колосална скорост. Дори и най-малкият физически контакт при един километър в секунда би предизвикал нещастие. А сега четирите двойки насочващи жлебове, разположени по протежение на кулата, бяха на сантиметри около магнитите. Трябваше да бъдат проектирани така, че да бъдат възбуждани огромни възстановяващи сили, които да коригират отклонението на капсулата от централната линия.

Морган последва Кингзли надолу по спиралната стълба, която обслужваше целия макет. Изведнъж му хрумна: „Остарявам! Ох, можех да се изкача и на шестото ниво без проблем, но се зарадвах, че реших да не го правя!

Все още съм на петдесет и девет и в най-добрия случай ще изминат поне пет години, преди първият пътнически вагон да пристигне на «Междинната станция». Ще последват още три години на тестове, калибриране, настройка на системата… Нека сложим десет години за по-сигурно…“

Бе топло, но внезапно почувствува хлад. За пръв път разбра, че въжделеният триумф щеше да дойде твърде късно! Несъзнателно натисна с ръка тънкия метален диск, скрит под ризата.

Глава 33. КОРА

— Защо си се запуснал толкоз? — запита с тон, подходящ за изостанало в умственото си развитие дете, доктор Сен.

— Поради обичайната причина! — оправда се Морган и прокара здравия си палец по линията на закопчаването на ризата си. — Бях прекомерно зает… и когато се задъхвах, прехвърлях вината на височината.

— Това е една от причините, разбира се. Трябвало е да подложите на медицински преглед всички, работещи на планинския връх. Как сте могли да пропуснете толкова елементарна предпазна мярка?

„Как наистина!“ — помисли унило инженерът.

— Но някои от онези монаси бяха на възраст над осемдесет! Изглеждаха пращящи от здраве, затова даже не ми бе хрумвало…

— Те са живели на Шри Канда с години и напълно са се аклиматизирали. А ти си се качвал и слизал многократно всеки ден…

— Най-много — по два пъти.

— …изкачвал си се от морско равнище до половината от височината на атмосферата само за броени минути. Е, уврежданията ти не са опасни… само ако следваш инструкциите — моите и на КОРА.

— Коя е „Кора“?

— Това е съкратено означение на „Коронарна аларма“.

— А… една от онези измишльотини!

— Да, точно от тях! Същите спасяват около десет милиона живота годишно. Най-вече на висши служители, главни администратори, известни учени, водещи инженери и други подобни неразумни по отношение на здравето си люде. Често се питам струва ли си труда! Може би природата се опитва да ни подскаже нещо, но ние не се вслушваме!

— Припомни си своята „Хипократова клетва“, Бил! — отвърна с усмивка Морган. — И освен това трябва да признаеш, че винаги съм спазвал съветите ти. Ето, например, теглото ми не се е променило дори с един килограм през последните десет години!

— Хм… добре. Не си най-тежкия случай всред моите пациенти! — възкликна леко успокоен лекарят. Затърси по бюрото си и извади голям холографски каталог. — Избери си. Тези модели са стандартни. Оригиналният цвят е сигналночервен, но можеш да получиш с произволен друг.

Морган започна да натиска копчето и неприязънта му растеше.

— Къде трябва да го нося? Или е наложително да се имплантира?

— Не, последното не е необходимо, поне засега. Може би — след пет години, но зависи. Предлагам ти да започнеш с този модел. Носи се точно под гръдната кост и затова не са нужни дистанционни сензори. След известно време ще престанеш да го забелязваш. И то няма да те безпокои без нужда!

— Как ще се сещам за него?

— Слушай!

Лекарят натисна един от многобройните бутони на компютърната си конзола и ласкав, мецосопранов глас с обикновен тон отбеляза: „Мисля, че трябва да седнете и да починете за десетина минути.“. След кратка пауза продължи: „Би било добра идея да полегнете за половин час.“. Друга пауза. „При първа възможност посетете доктор Смит!“ Следваше:

„Моля вземете незабавно едно червено хапче!“

„Извиках линейка! Лежете и не мърдайте! Всичко ще се оправи!“

Морган понечи да запуши ушите си, за да се предпази от пронизителния сиренен вой.

„Тук е КОРА! Спешен случай! Моля, който ме чува, да дойде незабавно! Тук е КОРА! Моля…“

— Мисля, че схвана общата идея — продължи лекарят, след като в офиса се възцари тишина. — Разбира се, програмите и съобщенията се съобразяват с индивида. Разполагаме с богат избор на гласове, включително и на извести личности.

— Този тембър ми харесва. Кога ще бъде готово моето устройство?

— Ще ти се обадя след три дни. О, да… алармите, които се носят под гръдната кост имат някои преимущества, за които не е зле да ти спомена.

— Какви?

— Един от моите пациенти е запален тенисист. Разправи ми, че когато разтворел ризата си, видът на този малък червен диск оказвал абсолютно съкрушаващ ефект на противника му в играта…

Глава 34. Световъртеж

Някога най-важната работа на хората била да обновяват редовно своите адресни книги. Универсалният код бе направил тази дейност ненужна, тъй като с помощта на личностния пожизнен идентификационен номер даден човек можеше да бъде намерен за секунди. Дори ако номерът му бе неизвестен, стандартната търсеща програма се справяше достатъчно бързо, ако й бъдеха зададени рождената дата, професията и ред други подробности. (В действителност, обаче, възникваха проблеми, ако името бе Смит, Сингх или Мохамед.)

Развитието на глобалните информационни системи бе направило несъстоятелна и една друга досадна необходимост. Ако се отбележеше по специален начин имената на приятелите, които човек искаше да поздрави по случай рождения ден или друга годишнина, то домашният персонален компютър свършваше останалото. В съответния ден (освен ако не се случеше глупава грешка в програмирането, което не бе рядкост) даденото съобщение биваше автоматично изпратено по предназначението си. И дори получателят да бе проницателен и да подозираше, че топлите думи на екрана бяха изцяло дело на електрониката — след като средностатистическият изпращащ не си бе спомнял за него от години — жестът бе добре дошъл въпреки всичко.

Но технологията, елиминирала едни задачи, създаде други, още по-належащи ангажименти. От тях най-важно бе да се определи „Профила на личностните интереси“.

Повечето настройваха тяхното ПЛИ на деня, съответствуващ на Нова година или рождената дата. Листът на Морган съдържаше петдесет позиции, а бе чул за хора с по над сто! Вероятно последните проседяваха ранните утринни часове, като се бореха с потока от информация, освен ако не бяха шегобийци, установили алармата на компютърната си конзола да сработва на класически невероятности, като например:

или дори:

Разбира се, обикновено егоизмът и изискванията на професията подсигуряваха името на абоната да бъде на първо място в листа. При инженера нямаше изключение, но въведените от него ключови думи бяха леко необичайни:

Тези термини покриваха по-голямата част от вариациите, използувани от масмедиите и му гарантираха информираност по поне деветдесет процента от новостите, касаещи неговия проект. В по-голямата си част съобщенията бяха тривиални и понякога той се чудеше дали имаше смисъл да ги търси по този начин. Новините, които наистина имаха значение, стигаха до него достатъчно бързо.

Морган, все още сънен, триеше очи, а леглото му току-що бе се прибрало в стената на скромно обзаведения апартамент, когато забеляза светването на „Аларма“ на компютърната конзола. Натисна едновременно бутоните „Кафе“ и „Възпроизвеждане“ и изчака последната среднощна сензация.

„ОРБИТАЛНАТА КУЛА — СВАЛЕНА С ЕДИН ИЗСТРЕЛ!“

— гласеше заглавието.

— Следите ли информацията? — попита компютърът.

— Разбира се! — отвърна Морган и мигом се разбуди.

През следващите няколко секунди четеше текста и настроението му се промени от неверие до възмущение, а след това — до загриженост. Превключи целия информационен пакет на Уорън Кингзли със забележката: „Моля те, обади ми се при първа възможност!“ и седна да закусва, като същевременно запуши.

След по-малко от пет минути помощникът му се появи на екрана.

— Какво пък, Ван, нека се считаме за щастливци! — каза с веселяшко покорство. — Отнело му е пет години, за да се докопа до нас!

— Това е най-смехотворната измислица, която съм чувал! Да го пренебрегнем ли? Ако отговорим, само ще налеем вода в мелницата му! А той това цели!

Кингзли кимна.

— Да не избързваме с реакциите. Засега това би била най-добрата политика. От друга страна, той може би има известно право.

— Какво искаш да кажеш?

— Съществуват психологически проблеми, също както и инженерни. — Бе станал сериозен и дори изглеждаше леко смутен. — Размисли. Ще се видим в офиса. — Образът на екрана избледня.

Морган остана леко потиснат. Бе свикнал на критично отношение и знаеше как да се справя. В действителност дори се забавляваше от споровете с колеги за предимствата и недостатъците на някоя техническа идея и рядко се разстройваше, когато биваше победен. Но не така лесно бе да се разправи с „патока Доналд“.

Това, разбира се, не бе истинското му име, но особения сорт изпълнен с възмущение негативизъм на доктор Доналд Бикерстаф даваше често поводи за припомняне на известния телевизионен герой от двадесети век. Неговата научна титла (адекватна, но не и блестящо защитена) бе в областта на чистата математика. Достойнствата му се изчерпваха с внушителна външност, меден гласец и непоклатима вяра в способността му да раздава присъди във всяка научна област. Изявите му по математика не бяха лоши. Морган си спомни с удоволствие публична лекция, изнесена от доктора в старовремски стил, която бе посетил в „Кралския институт“. Само за една седмица почти бе вникнал в особените свойства на транскрайните числа.

За нещастие, Бикерстаф не си знаеше мярката. Следваше го цяла котерия от заклети фенове, абонирали се за неговия информационен бюлетин. На млади години го зовяха „поп-учен“ заради популярността му. Въпреки това кръгът от критиците му бе още по-широк. По-милозливите от тях считаха, че „неговото образование надхвърляше интелигентността му“, а останалите бяха му прикачили прозвището „доморасъл идиот“.

„Колко жалко, че не би могло да бъдат затворени в една стая Бикерстаф и доктор Голдберг/Паракарма! — помисли Морган. — Вероятно биха се анихилирали подобно на електрон и позитрон: гениалните способности на единия в дадена област ще унищожат фундаменталната тъпота на другия. Същата онази глупост, за която на времето Гьоте проплака: «… самите богове препират се напразно!»“

Понастоящем божествени създания липсваха, затова Главният конструктор прецени, че трябваше да се заеме с проблема лично. Въпреки че можеше да оползотвори времето си по-добре, поне това занимание можеше да му донесе някакво комично облекчение, а разполагаше и с вдъхновяващ го прецедент.

В хотелската стая, „временен“ дом на инженера от десетилетие, висяха няколко фотографии. Повечето от посетителите не можеха да повярват, че нямаше монтаж.

На едната от тях изпъкваше грациозен, красиво реставриран параход, предтеча на всеки плавателен съд, който днес наричахме „модерен“. До него на кея, към който беше се върнал по чудо столетие и четвърт след пускането си на вода, стоеше доктор Ваневар Морган. Той гледаше нагоре към дърворезбата на боядисания корабен нос, а на няколко метра встрани се пъчеше Исамбард Кингдъм Брунел с ръце, втикнати в джобовете, с пура, стисната здраво между зъбите, с много омачкан, опръскан с кал костюм, и с поглед, втренчен във Ваневар!

Снимката изглеждаше действителна. Морган наистина бе стоял край „Грейт Британ“ в Бристол през слънчев ден същата година, когато бе завършен „Гибралтарския мост“. Но Брунел бе сниман през 1857 година и все още очакваше обяда си на своето преминало в небитието и още по-известно морско чудовище, чиито нещастия предстоеше да прекършат неговите тяло и дух.

Снимката бе подарена на Главния конструктор за неговия петдесети рожден ден и стана една от най-любимите му вещи. Колегите му възнамеряваха да се пошегуват добросърдечно, тъй като бе всеизвестно възхищението му от най-великия инженер на деветнадесети век. Понякога, обаче, се чудеше дали пък изборът им не бе по-сполучлив, отколкото предполагаха. „Грейт Ийстърн“ бе погълнала създателя си. Кулата можеше да направи същото с него!

На времето Брунел бил заобиколен от множество „патоци Доналд“. Най-настойчивият от тях бил някой си доктор Дионисиус Ларднер, който бил доказал, че „вън от всякакво съмнение никой параход не би могъл да преплува Атлантика“.

Всеки инженер бе в състояние да отхвърли критиката, основаваща се на фактически грешки или просто на пропуски. Но аргументът, приведен от настоящия „паток Доналд“, бе много деликатен и не можеше лесно да му се възрази. Морган си спомни, че на неговия любим герой бе му се наложило да се сблъска с доста подобен проблем преди три века.

Пресегна се към своята малка, но безценна колекция от гениални книги и изтегли може би най-четената от тях — станалата класическа „Биография на Исамбард Кингдъм Брунел“ от Ролт. Прелисти омазнените страници и бързо откри пасажа, който на времето разбуни духа му.

Брунел бе проектирал железопътен тунел, дълъг почти три километра, оценен от съвременниците му като „най-чудовищен и необикновен, опасен и непрактичен“. „Немислимо е — изразяваха се критиците му — човешко същество да не възрази на мъчението да пътува в тази Стигийска дълбина! Никой разумен не би изявил желание да бъде лишен от дневна светлина със съзнанието, че върху му почива скална маса, достатъчна да го размаже при нещастен случай… Шумът, произведен от два разминаващи се влака, би разклатил нервите на здравомислещия… и никой пасажер ни би могъл да бъде убеден да мине втори път…“

Познато до болка! Мотото на Ларднеровците и Бикерстафците явно бе: „Нищо ново под слънцето!“. И въпреки всичко, в известен смисъл бяха прави, дори ако се вземеше предвид само теорията на вероятностите.

„Патокът Доналд“ засягаше струната на здравия разум. Изказването му бе започнало с изява на скромност, колкото необичайна за стила му, толкова и фалшива. Твърдеше, че нямало да критикува инженерните аспекти на космическия елеватор. Искал само да разкрие психологическите проблеми, които щели да възникнат. Те можели да се обобщят с една дума: „Световъртеж!“.

Бе посочил, че нормалното човешко същество притежавало добре обоснован страх от височини. Само акробатите и артистите, вървящи на въже, били имунизирани срещу тази естествена реакция. Най-високото съоръжение на Земята се издигало на по-малко от пет километра. От друга страна не съществувал голям брой хора, които се отнасяли с безгрижие, когато трябвало да се придвижат вертикално нагоре с асансьор по пилоните на „Гибралтарския мост“.

Но това било нищо в сравнение с ужасяващата перспектива, станала възможна поради строежа на орбиталната кула. „Кой не е стоял в подножието на някоя огромна сграда и не се е взирал в нейната съвсем отвесна стена, докато не му се е сторило, че всичко се преобръща и пада върху му? — хулеше с патос Бикерстаф. — А сега си представете, че същата тази сграда се извисява нагоре и нагоре в небето, пробива облаците, преминава йоносферата, подминава всички големи орбитални станции, пронизва мрака на Космоса — докато почти стигне Луната! Несъмнено, това е инженерен триумф, но — и психологически кошмар! Без колебание заявявам, че някои просто ще полудеят, само като си го помислят! А колцина биха се подложили на мъченическото шеметно пътуване към висините, провиснали над празно пространство, с първа спирка — «Междинната станция», отстояща на двадесет хиляди километра!

Не може да ми се възрази с отговора, че съвсем нормални индивиди могат да летят в Космоса, почти на същата височина и дори още по-нататък. Те се намират в съвсем различна ситуация, също както при естествен полет през атмосферата. Обикновеният човек не изпитва главозамайване дори в отворения кош на въздушен балон, плуващ на няколко километра над Земята. Но я го сложете на края на някоя скала със същата височина и тогава наблюдавайте реакциите му!

Причината за описаната разлика е съвсем проста. Във въздухоплавателно средство човек няма физическа връзка между себе си и Земята. От психологическа гледна точка той е напълно откъснат от твърдата, здрава земна повърхност. Затова и падането не подбужда у него страх. Като погледне надолу, вижда умален по мащаб пейзаж, който в другия случай, на изкачване нависоко с асансьор, не би посмял да си представи!

Точно тази липса на физическо отделяне е недостатъкът на бъдещия космически елеватор. Злочестите пътници, понесени нагоре по гигантската кула, ще придобият изострено чувство за връзка със Земята. Каква гаранция има тогава, че някой би издържал такова преживяване, освен ако не е евентуално натъпкан с наркотици или психотропни лекарства? Доктор Морган, предизвиквам ви да ми отговорите!“

Екранът изгасна, но след малко светна сигнализацията за повикващ сигнал. Инженерът все още обмисляше вариантите на отговор, но натисна бутона „Прием“ и изобщо не се изненада да види Максин Дювал.

— Е, Ван! Какво ще правиш? — попита го без увод.

— Изкушавам се до немай-къде, но мисля да не влизам в спор с онзи психопат! Между впрочем, мислиш ли, че някоя аерокосмическа организация го е подучила?

— Хората ми вече копаят по този въпрос. Ще те уведомя веднага, щом узная нещо. Лично аз имам усещането, че това си е лично негово дело. Познавам почерка му — статията е автентична. Но ти не отговори на въпроса ми.

— Още не съм решил. Засега храносмилането ми се бори със закуската. А ти какво мислиш, че трябва да предприема?

— Много просто. Организирай демонстрация на експеримент. За колко време би я подготвил?

— За пет години, ако всичко върви гладко.

— Смешно! Но вече си положил първия кабел!

— Не е „кабел“, а — лента!

— Игра на думи! Какъв товар може да вдигне?

— О! От земята нагоре — някакви си петстотин тона.

— Достатъчно! Предложи на „патока Доналд“ да попътува!

— Не мога да гарантирам сигурността му.

— А можеш ли да гарантираш моята?

— Не говориш сериозно!

— В този час на деня никога не се шегувам. Така или иначе, време е да посветя още някоя статия на кулата. Макетът на капсулата е чудесен, но не създава истински усещания! Моята публика обича действията, също — и аз! Последният път, когато се срещнахме, ти ми показа чертежи на малки вагончета, с които инженерите се разкарвали нагоре-надолу по кабелите… имах предвид лентите. Как ги наричаш?

— „Паяци“!

— Ух!… Добре. Останах възхитена от идеята. Ето нещо, което не е било възможно да стане преди поради липса на подходяща технология. За пръв път човек може да застане неподвижно в небето, дори — над атмосферата, и да наблюдава Земята долу. Това не може да се направи с никой космически кораб. Искам първа да опиша това усещане… И същевременно да подкастря крилцата на „патока Доналд“!

Морган гледа Дювал в очите цели пет секунди и накрая реши, че тя не го бе взела на подбив.

— Разбирам — промърмори изморено. — Бедна, борбена, млада репортерка, отчаяно опитваща да си създаде име, не би пропуснала такава златна възможност! Не бих желал да съсипвам многообещаващата ти кариера, но отговорът ми е: „Категорично не!“.

Доайенът на журналистите изпусна няколко неподобаващи на дама, а даже — и на джентълмен, ругатни, които достигнаха ушите на Морган, въпреки че компютърните автоматични редактори цензурираха разговорите и обичайно не позволяваха непристойни слова да бъдат предавани по обществени канали за връзка.

— Преди да те обеся със собствената ти хипернишка, Ван, обясни ми защо „не“!

— Ами защото, ако се случи нещастие, няма да мога да си простя!

— Спести си крокодилските сълзи! Разбира се, моята ненавременна смърт ще се обърне в трагедия… за твоя проект! Но аз не бих посмяла и да си помисля за експеримента, преди да си направил всички необходими тестове и си убеден, че сигурността ми е стопроцентова!

— Би изглеждало като сензационен акробатичен номер!

— Както имали обичай да казват по времето на кралица Виктория… или Елизабет — „И какво от това?“!

— Виж, Максин, пристигна кратко спешно съобщение, че току-що е потънала Нова Зеландия! Ще се нуждаят от теб в студиото. Но благодаря за себеотрицателното ти предложение!

— Доктор Ваневар Морган! Знам много добре защо ми отказа! Искаш ти да си първия!

— Както казвали във викторианската епоха: „И какво от това?“

— Туширана съм! Но те предупреждавам, Ван! Щом някой от твоите паяци проработи, ще се чуем пак!

Морган поклати глава.

— Извинявай, Максин! Нямаш шансове!

Глава 35. „Старглайдер“ плюс осемдесет

Откъс от „Бог и «Стархоум»“; издателство „Мандала прес“, Москва, 2149 година:

„Точно преди осем десетилетия междузвездната сонда-робот, сега известна като «Старглайдер», навлезе в Слънчевата система и проведе кратък, но с историческо значение диалог с човешката раса. За пръв път ние узнахме със сигурност онова, за което само подозирахме: нашият разум не е единствен във Вселената и всред галактиките живеят много по-древни и може би още по-умни цивилизации.

След тази среща вече нищо не може да остане без промяна. А всъщност, на практика настъпиха малко изменения. Човечеството все още се занимава със същото, както и преди. Колко често се спираме да помислим, че жителите на «Стархоум» знаят за нашето съществувание от вече двадесет и девет години, или че почти е сигурно, че след още двадесет и една години ние ще получим тяхното първо съобщение? И какво ще стане, ако те вече са тръгнали към нас — както някой бе предположил?

Може би за щастие, хората притежават необикновената дарба да настройват своето съзнание така, че да забравят всички страховити бъдещи възможности. Римлянинът-фермер орал по склоновете на вулкана Везувий и не обръщал никакво внимание на пушеците, издигащи се преди изригването. Втората половина на двадесети век изживяхме под заплахата на водородната бомба, а следващата половина от двадесет и първи — на вируса «Голгота». Аналогично сме се научили да живеем и под угрозата или месианството на «Стархоум»…

«Старглайдер» ни разкри много нови странни светове и раси, но — никакви нови технологии, затова почти не оказа влияние върху техническите аспекти на нашата култура. Това случайно ли стана или бе резултат от някаква целенасочена политика? Още много въпроси ни се искаше да зададем на космическия робот, но сега е много късно… или прекалено рано.

От друга страна с него разисквахме немалко наши проблеми, касаещи философията и религията и в тези области влиянието му бе забележително. На «Старглайдер» се приписва фразата: «Вярата в бог очевидно е закърнял психологически зачатък при възпроизводството на бозайниците», въпреки че в компютърните преводи не се среща никъде.

Ами ако е вярно? Напълно противоречи на въпроса за действителното съществувание на бог, което тук, по-нататък ще демонстрирам…“

Суами Кришнамуртхи (Д-р Чоам Голдберг)

Глава 36. Жестоко небе

Лентата от хипернишки се виждаше с просто око на по-голямо разстояние нощем, отколкото денем. При залез слънце, когато запалеха предупредителните светлини, тя сякаш се нажежаваше до бяло, изтъняваше нагоре и в някаква неопределена точка се изгубваше на фона на звездите.

Вече бе призната за най-голямото чудо на света. Отвсякъде прииждаха пилигрими да я видят. Някой иронично се изрази, че те отдавали последна почит на свещената планина. Накрая Морган категорично забрани достъпа на странични лица до площадката.

Всички посетители бяха се държали по един и същи начин. Най-напред протягаха ръка и докосваха леко широката пет сантиметра лента и прокарваха по нея пръст почти с благоговение. След това долепваха ухо до гладкия студен материал и се вслушваха с надеждата да доловят шума на небето. Някои твърдяха, че били чули ниска, басова нота на самия праг на чуваемостта, но те се заблуждаваха. Дори най-висшите хармоници, кратни на резонансната честота на кулата, се намираха под обхвата на човешките слухови способности.

Някои си отиваха, като клатеха глави и мърмореха: „Никога не бихте ме излъгали да пътувам с това!“. Но те бяха от онзи тип хора, които на времето бяха се изразили с подобни забележки и за ракетите с реактивни двигатели, космическите совалки, самолетите, автомобилите и дори — парните локомотиви!

На скептиците се отговаряше по един и същи начин: „Не се безпокойте. Това е само част от скелето, една от четирите ленти, които ще водят от орбиталната кула до Земята. Да се пътува през последния участък от пътя ще прилича на изкачване на небостъргач с асансьор, с тая разлика че пътуването ще бъде много по-дълго и с повече удобства!“.

На Максин Дювал й предстоеше пътешествие, но — извънредно кратко и не съвсем комфортно. Ала щом веднъж Морган капитулира пред молбата й, постара се да подсигури безопасността.

Крехкият „паяк“ — изпитателен образец на прототипа, изглеждаше като моторизиран шезлонг. Бе направил дузина изкачвания до височина двадесет километра с двойно по-голям товар. Бяха възникнали обичайните пречки, но не се бе случило нищо сериозно. Последните пет изпитания не изявиха никакъв дефект. А какво можеше да се повреди? Ако прекъснеше електрозахранването, което бе немислимо за толкова проста автономна система, гравитацията щеше да тласка Дювал безопасно надолу, а автоматичните спирачки щяха да ограничават скоростта на спускането. Единственият реален риск бе, че задвижващият механизъм можеше да се счупи, от което паякът и неговата спътница щяха да заседнат в най-горния слой на атмосферата. Но Морган бе се подготвил и за най-лошото.

— Само петнадесет километра! — бе изпротестирала Дювал. — Та планер би могъл да се издигне по-високо!

— Но не и ти, ако си само с кислородна маска. Разбира се, ако желаеш да почакаш година, докато снабдим вече работещата платформа с животоподдържаща система…

— Защо не използувам скафандър?

Морган отказа поради свои си основателни причини. Въпреки че се надяваше да се окаже излишен, бе разпоредил неголям реактивен кран да бъде паркиран в подножието на Шри Канда. Изкусните му оператори бяха свикнали на странни поръчения. Нямаше да срещнат трудности евентуално да спасят полузадушената журналистка дори на двадесет километра в небето.

Но не съществуваше подходящ летателен апарат, който можеше да се издигне на двойно по-голяма височина. Отвъд четиридесетте километра започваше непокорена от човека зона — бе твърде ниско за ракети и прекалено високо за дирижабли.

На теория космически кораб би могъл да кръжи над лентата за няколко минути, преди да изразходи цялото си гориво за неосновни нужди. Но проблемите, свързани с навигацията и действителния контрол на паяка, бяха страховити и Главният конструктор дори не си направи труда да размишлява над тях. В обикновения живот никога нямаше да се случат и той се надяваше, че никой продуцент на драматични видеофилми нямаше да реши да почерпи сюжет, например, за алпинисти. Такъв сорт публичност не му бе нужна.

Дювал изглеждаше като типичен турист на посещение в Антарктика. Хвърляше отблясъци, облечена в термокостюм с най-външен слой от метално фолио. Прекрачи към чакащата я машина и техниците, които се суетяха наоколо. Журналистката бе избрала внимателно времето на старта. Слънцето беше се вдигнало само преди половин час и косите му лъчи осветяваха превъзходно ландшафта на Тейпробейн. Помощникът й, още по-млад и плещест в сравнение с предшественика си от предишния забележителен случай, увековечаваше последователността от събитията, за да бъдат поднесени на нейната публика по цялата Слънчева система.

Както винаги, бе репетирала усилено.

Затова Дювал затегна предпазните колани без туткане или колебание, натисна бутона „Зареждане на акумулатора“, пое дълбоко дъх от кислородната маска, сложена на лицето й, и провери мониторите на всички видео и аудиоканали. Също като пилот на изтребител от стара историческа хроника даде знак с палеца нагоре и плавно натисна напред ръчката за скоростта.

Чу се кратко, иронично ръкопляскане от страна на инженерите, повечето от които вече бяха се издигали за собствено удоволствие до пет километра. Някой извика: „Реактивна тяга! Излитаме!“. Паякът започна своето величествено изкачване със скорост на месингов елеватор от времето на кралица Виктория Първа.

„Вероятно бих изпитала същите усещания и ако се издигах с балон! — помисли Дювал. — Гладко, без усилие, безшумно! Не, чува се някакъв звук!“ Моторите мъркаха и завъртаха всички задвижващи колела, които обхващаха гладката повърхност на лентата.

Противно на очакванията й, нямаше никакво клатене или вибрации. Въпреки че бе тънка, невероятната лента-релса, по която се изкачваше, бе твърда като стомана, а жироскопите на паяка поддържаха стабилността. Ако зажумеше, можеше лесно да си представи, че вече преодоляваше последните метри към орбиталната кула.

Но Максин държеше очите си широко отворени. Имаше толкова много неща да се видят и запомнят, а дори — и да се чуят! Звукът се разпространяваше на удивително голямо разстояние — все още различаваше разговорите, които се водеха долу.

Махна с ръка на Морган и потърси с поглед Кингзли. За нейна изненада не го откри. Бе й помогнал да се качи на паяка, но сега бе изчезнал. Спомни си за откровението му — понякога то звучеше като хвалба: „Най-добрият строителен инженер в света не издържа гледката от височина!“.

Всеки човек си имаше своите скрити или не чак толкова тайни страхове. Дювал не харесваше много истинските паяци и й се искаше превозното средство, в което се намираше, да бе кръстено по друг начин. Все пак, ако й се наложеше, бе способна да го управлява. В действителност, единствено не можеше да докосне срамежливия октопод, въпреки че бе срещала много такива по време на експедициите си из дълбините на океаните.

Сега целият планински масив се откри като на длан, но отгоре не можеше да се определи истинската височина. Двете древни каменни стълби се извиваха по склоновете на планината и се пресичаха по интересен начин. По цялото им протежение не се виждаше жив човек. Единият път бе блокиран от паднало дърво. Сякаш природата предупреждаваше, че след три хиляди години възнамеряваше да възвърне своята собственост.

Дювал насочи едната камера надолу, а с другата започна да прави панорамни снимки. Пред екрана на монитора заплуваха полета и гори, в далечината се появиха белите куполи на Ранапура, а след това — тъмните води, ограждащи острова. А ето и Якагала…

Увеличи мащаба и приближи картината към скалата. Едва различи с поглед криволиците на руините, покрили цялата повърхност. „Огледалната стена“ бе още в сянка, също — и „Галерията с принцесите“. Не че имаше шанс да ги види от такова разстояние. Разположението на градините на удоволствията с техните езерца и алеи, заградени от крепостния ров, изпъкваха ясно и с подробности.

Линията от малки бели пушечета я озадачи за момент, докато не схвана, че наблюдаваше още един от символите на предизвикателството на Калидаса към боговете — така наречените „Фонтани на Рая“. Тя се почуди какво ли би си помислил монархът, ако можеше да я види как тя се изкачваше без усилие към небето на завистливите му мечти.

Измина почти цяла година, откакто бе разговаряла с бившия посланик Раджасингхе. Обзета от мимолетно вълнение, позвъни във вилата.

— Здравей, Йохан! — поздрави го. — Как ти се нрави изгледа на Якагала, предаван по телевизията?

— Значи си уговорила най-сетне Морган! Какво изпитваш там, горе?

— Въодушевена съм! Нямам други думи. Уникално е! Летях и пътувах с всички видове транспорт, но усещанията тук са по-различни…

— Все едно яздиш в безопасност из жестокото небе!…

— Това цитат ли беше?

— Да, от английски поет, творил в началото на двадесети век: „Не ме е грижа дали вървиш като по мост над вълните на моретата или яздиш в безопасност из жестокото небе…“

— Е, мен пък ме е грижа, но се чувствувам на сигурно място! Сега виждам целия остров и даже — крайбрежието на Хиндустан! На каква височина съм, Ван?

— Доближаваш границата на дванадесетте километра, Максин! Здраво ли си затегнала кислородната маска?

— Потвърждавам! Надявам се, че не приглушава гласа ми?

— Не се притеснявай! Всеки би разпознал твоя тембър. Остават ти още три километра!

— С колко кислород разполагам?

— Имаш предостатъчно! Но ако опиташ да минеш отметката на петнадесетия километър, ще използувам дистанционната спирачка, за да те върна!

— Не бих си и помислила! И, между впрочем, приеми моите поздравления! Намирам се на превъзходна площадка за наблюдения! Ако решиш да направиш бизнес, ще се нареди опашка!

— Вече съм мислил за това. Специалистите от съобщителните и метеорологичните спътници вече направиха заявки. Можем да им осигурим релета и сензори на произволна, избрана от тях височина. Така по-лесно ще си изплатим наема.

— Виждам те! — възкликна внезапно Раджасингхе. — Тъкмо хванах отражението ти с телескопа… Сега ми махаш с ръка!… Не се ли чувствуваш малко самотна?

За момент настъпи необикновена тишина. След това Дювал тихо отвърна:

— Не толкова сама, колкото вероятно е бил Юрий Гагарин на стотина километра още по-високо! Донесе чудесна новост на света, Ван!

Небето може да остане жестоко, но ти го укроти! Може би ще се намерят някои, които никога не биха посмели да изпитат такова возене. Съжалявам много за тях!

Глава 37. Диамант с тегло един билион тона

През последните седем години бе направено доста, но оставаше немалко. Бяха преместени на нови места планини и астероиди. Сега около Земята на синхронна орбита кръжеше втора естествена луна. Бе с диаметър около километър, но бързо ставаше по-малка, тъй като от нея добиваха въглерод и други леки елементи. Ядрото от желязо, промишлена шлака и отпадъци щеше да бъде използувано в качеството на противотежест, за да поддържа кулата опъната. Щеше да представлява „камъка“ на четиридесет хиляди-километровата „прашка“, която сега обикаляше заедно с планетата с един оборот на денонощие.

На петдесет километра на изток от космическата станция „Ашока“ плуваше огромен промишлен комплекс, където обработваха в безтегловност мегатони суровина и я превръщаха в хипернишка. Поради това че крайният продукт се състоеше от деветдесет процента въглерод с атоми, подредени прецизно в правилна кристална решетка, кулата бе придобила популярния прякор „Диамантът с тегло един билион тона“. Асоциацията на бижутерите от Амстердам с горчивина посочиха, че: 1) хипернишката изобщо не представляваше скъпоценен камък, и 2) ако бе наистина диамант, щеше да бъде с тегло пет по десет на петнадесета степен карата.

Такова огромно количество материал, независимо дали бе измервано в карати или тонове, почти изчерпа ресурсите на космическите колонии и уменията на техниците на орбита. Автоматизираните мини, производствените заводи и комплексите, където цареше безтегловност, бяха погълнали голяма част от инженерния гений на човешката раса, създаван с труд през последните двеста години на пътувания в Космоса. Скоро всички компоненти на кулата, съставена от няколко унифицирани части, произвеждани в милионен тираж, щяха да бъдат събрани на купчини в открития Космос в очакване на роботите-манипулатори.

Предстоеше кулата да израства едновременно в две противоположни направления — към Земята и към масивната орбитална котва. По този начин се балансираше цялата установка. Сечението й щеше да намалява постоянно от орбитата, където щеше да се намира под действието на най-голяма сила на опън, в посока към Земята, а също щеше да изтънява в посока на закотвящата противотежест.

Когато изпълнеше предназначението си, конструкцията щеше да бъде преместена на междинна орбита, с цел да бъде пренесена на Марс. Тази част на договора бе предизвикала киселини в стомаха на земните политици и финансовите експерти, пред които чак сега, макар и със закъснение, блеснаха потенциалните възможности на космическия елеватор.

Марсианските колонисти бяха сключили безкомпромисна сделка. Щяха да изчакат пет години, преди да започнат да им се изплащат инвестициите, но щяха да притежават бъдещия монопол върху производството на евентуалната конструкция. Проницателният Морган подозираше, че кулата над Павонис щеше да бъде само една от няколкото. Марс можеше да бъде избран за разполагане на система от космически асансьори и затова енергичните жители на Марс едва ли щяха да пропуснат такава златна възможност. Ако направеха своя свят център на междупланетната търговия през следващите години, то — добър им час! Морган го занимаваха съвсем други проблеми, за някои от които все още търсеше решения.

Въпреки своите внушителни размери кулата служеше за опора на многократно по-сложно съоръжение. По протежение на четирите й страни се предвиждаше да бъдат прокарани тридесет и шест хиляди-километрови релси, по които бе възможно движение с немислими до момента скорости. Те трябваше да се електрифицират и снабдят със свръхпроводящи кабели, свързани към огромни генератори на базата на течно гориво. Цялата система щеше да бъде управлявана от неимоверно прецизна и безаварийна компютърна мрежа.

Най-важен бе проектът за „Горната станция“, където щеше да става обмен на пътници и товари между кулата и космическите кораби. Следваше „Междинната станция“. Не по-малко сложна бе „Земната станция“ в ниша, издълбана с лазер в недрата на свещената планина Шри Канда.

Предстоеше и операция по почистване. В продължение на двеста години сателити от всички видове и големини, като се почнеше с хвърчащи без посока винтчета и гайки и се стигнеше до цели космически селища, се трупаха и кръжаха на земна орбита. Трябваше да се съобразяват с всички предмети, които се появяваха в обсега на кулата, тъй като представляваха потенциална опасност. Три четвърти от целия материал бе изхвърлен боклук, понякога — отдавна забравен. Сега трябваше да бъде намерен и някак си отстранен.

За щастие старите орбитални крепости бяха превъзходно екипирани за целта. Техните радари, предназначени да откриват приближаващи цели от далечно разстояние без предварително предупреждение, можеха лесно да определят местонахождението на отломките от ранната Космическа ера. Подир това техните лазери изпаряваха малките летящи обекти, докато по-обемистите биваха избутвани в по-високи и по-безопасни орбити.

Срещаха се и находки с историческа стойност, които се възстановяваха и се докарваха обратно на Земята. Нарядко се случваха и изненади. Например бяха открити трима китайски астронавти, загинали при изпълнението на някаква секретна мисия, а също — и няколко разузнавателни спътника, конструирани от такова невъобразимо множество различни елементи, че в крайна сметка се оказа невъзможно да се разбере коя държава ги беше изстреляла. Не че сега имаше някакво значение, тъй като бяха на възраст над сто години.

По-голямата част от действуващите сателити и космически станции, принудени поради оперативни причини да останат близо до Земята, трябваше да сверят и евентуално изменят своите орбити. Но нищо не можеше да се направи по отношение на случайните и непредсказуеми посетители, които можеха да пристигнат всеки момент от дълбините на Слънчевата система. Подобно на всички творения на човечеството кулата бе изложена на метеорити. По няколко пъти на ден мрежата от сеизмографи откриваха сблъсъци с милиграми космическо вещество, а веднъж или два пъти на година можеха да се очакват и минимални структурни повреди.

Рано или късно през идните столетия се предполагаше среща с голям космически обект, който да извади от строя една или повече релси за известно време. В най-лошия случай кулата можеше да бъде разсечена някъде по дължината й.

Но вероятността за такова събитие бе такава, колкото голям метеорит да падне върху Лондон или Токио, които, грубо казано, представляваха мишена със същата площ. Но жителите на тези градове не прекарваха безсънни нощи, разтревожени от подобна възможност.

Същото важеше и за Ваневар Морган. Каквито и проблеми да възникнеха, сега никой вече не се съмняваше, че бе ударил часът на идеята за орбиталната кула.