Фонтаните на рая

Глава 38. Сборище на тихи бури

Откъс от речта на професор Мартин Сесуи, произнесена при отличаването му с Нобелова награда за физика в Стокхолм на 16 декември 2154 година.

„Между небето и земята е разположена невидима с просто око зона, за която древните философи дори и не подозирали. Първото й влияние върху начина на живот на хората датира от зората на двадесети век, за да бъдем по-точни — от 12 декември 1901 година.

В този ден Гулиемо Маркони предал по етера през Атлантика три точки от Морзовата азбука, съответствуващи на буквата «с». Много експерти на времето предричали, че това било невъзможно, тъй като считали, че електромагнитните вълни се разпространявали само по права линия и не можели да следват извивката на земния глобус. Подвигът на Маркони не само станал предтеча на ерата на радиосъобщенията в световен мащаб, но и доказал, че високо горе в атмосферата съществувало наелектризирано огледало, отразяващо радиовълните обратно към Земята.

… Скоро било открито, че слоят на Кенели-Хевисайд, както бил наречен първоначално, представлявал област, в която се извършвали сложни физически процеси и имало поне три по-обособени подслоя, подложени на различни изменения в зависимост от височината и интензивността. Горната им граница се сливала с радиационния пояс на Ван Ален, чието откритие пък бележи първата победа по време на ранната Космическа епоха.

Този обширен регион започва от височина приблизително петдесет километра и се разпростира към Космоса на няколко земни радиуса. Сега носи наименованието «йоносфера». Нейното изследване с помощта на ракети, сателити и радиовълни е представлявал непрекъснат процес в продължение на повече от две столетия. Бих желал да отдам почит на моите предшественици, работили в същата научна област: американците М. А. Тюв и Г. Врайт, англичанина Е. В. Епълтоун, норвежеца Ф. Ц. М. Стьормер и особено на личността, която през 1970 година получи същата награда, с която сега и аз съм удостоен, вашия сънародник Ханс Алфвен…

Йоносферата е своенравното дете на Слънцето. Дори и днес, нейното поведение е не винаги предсказуемо. В дните, когато далечните радиовръзки зависели от нейните моментни особености, били спасени много човешки животи. Но много повече са загинали обречени, когато този слой е поглъщал безследно техните сигнали за бедствие.

Преди по-малко от столетие, преди комуникационните спътници да поемат вахтата на глобалните радиовръзки, йоносферата е била наша неоценима, но подвеждаща ни прислужница — първоначално неподозирано природно явление, коствало билиони долари на трите поколения учени-изследователи.

Йоносферният слой е имал пряко значение за човечеството само за кратък исторически период. И все пак, ако не съществуваше, ние нямаше да пребъдем! В известен смисъл е бил от важно значение за хората от предтехнологичната ера, в това число — и за първата човекоподобна маймуна… а също и за всяко живо същество на нашата планета. Причината е, че йоносферата е съставна част от екрана, който ни защитава от смъртоносните рентгенови и ултравиолетови лъчения на Слънцето. Ако те бяха достигнали нивото на моретата, може би би възникнал някакъв живот на Земята, но вероятно еволюцията би се изродила в нещо даже ненаподобяващо нас.

… Тъй като йоносферата, също както и атмосферата под нея, се влияят изключително от Слънцето, може да се говори за «време». При повишена слънчева активност изстреляните потоци от заредени частици се завихрят и зациклят от земното магнитно поле. По този начин стават видими. Появяват се светещите завеси на северното сияние — един от най-впечатляващите спектакли на природата, осветяващо студените полярни нощи със зловещ светлик…

Дори днес ние не разбираме всички процеси, извършващи се в йоносферата. Една от причините, поради които ни е трудно да извършим изследвания, е, че всички ракети и базирани в Космоса инструменти прелитат през нея с хиляди километри в час. Не е било възможно да се правят статични наблюдения. Сега за пръв път конструкцията на бъдещата орбитална кула ни дава шанс да осъществим стационарни наблюдения на йоносферата. Възможно е също така кулата да видоизмени характеристиките на йоносферния слой… въпреки че няма «да я даде на късо», както се изразява доктор Бикерстаф!

Защо се налага да продължим изучаването на тази област, щом вече не е от значение за инженерите по съобщенията? Е, ако оставим настрана нейните красота, странности и чисто научен интерес, поведението й е тясно свързано със активността на Слънцето — властелин на съдбата ни. Знаем, че процесите в тази звезда не са стабилни и предсказуеми, както са вярвали нашите предшественици. Протичат кратки и периодични флуктуации. Днес активността все още излиза от така наречения «минимум на Мондер», случил се в периода от 1645 до 1715. В резултат климатът днес е по-мек, отколкото през Средните векове. Но колко ще продължи това затопляне? Още по важно е: кога ще започне неизбежното застудяване и какъв ефект ще окаже върху климата, времето, и всеки аспект на човешката цивилизация — не само на нашата планета, но и на другите, колонизирани от нас? Тъй като и те са деца на Слънцето…

Някои извънредно умозрителни теории предлагат хипотезата, че Слънцето навлиза в период на повишена нестабилност, която може да доведе до нова Ледникова епоха, още по всеобхватна в сравнение с предишната. Ако това е вярно, то ние се нуждаем от всяка частичка информация, до която можем да се доберем, за да се подготвим предварително. Дори ако предупреждението дойде един век по-рано, няма да е достатъчно…

Йоносферата е способствувала да бъдем изваяни като човешки същества, дала е старт на революцията в комуникациите — вероятно е да предопредели и нашето бъдеще. Ето защо ние трябва да продължим да изучаваме тази обширна, бурна арена, където се срещат слънчеви и електрически сили — това загадъчно сборище на тихи бури!“

Глава 39. Раненото Слънце

Морган видя племенника си Дев, когато той бе още дете. Сега бе израснал и навлязъл в младежка възраст. Ако продължеха да се срещат през същия интервал от време, момъкът следващият път щеше да бъде зрял мъж.

Инженерът почувствува слаба вина. Роднинските връзки в неговия род неотклонно замираха през последните две столетия. Общото между Морган и сестра му бе само генетичното подобие, дължащо се на случайността. Въпреки че си разменяха поздравления, разговаряха кратко дузина пъти всяка година и поддържаха най-добри отношения, той вече не си спомняше кога бяха се видели за последен път.

Когато поздрави будното, интелигентно момче (което в никакъв случай не се бе поддало на всеобщото страхопочитание пред именития си вуйчо), Морган почувствува известна горчивосладка нега. Нямаше син, който да продължи фамилното име. Много отдавна бе направил своя избор между работата и специфичния живот, който рядко можеше да бъде видоизменен при усилия, насочени към открития от най-висше ниво. Само в три случая, при това нито един невключващ връзката му с Ингрид, можеше да поеме по различен път, но случайността и амбицията бяха го отклонили.

Знаеше условията на сключената със съдбата сделка и ги бе приел. Сега бе твърде късно да недоволствува от дреболии. Всеки глупак можеше да разбърква гени и повечето го правеха. Дали историята му бе дала кредит или не бе под въпрос, но малцина можеха да се похвалят в настоящето или бъдещето с неговите постижения.

Само за три часа Дев бе разгледал много повече от „Земната станция“, отколкото всеки високопоставен посетител. Бе влязъл в планината още в подножието, по най-сложния подстъп към „Южната станция“ и бе се разходил за кратко в залите за пасажери, багаж, центъра за управление и площадката за закачане на капсулите, които пристигаха от източната и западната релса в посока надолу и северната и южната релса — за нагоре. Бе гледал небето през петкилометровия тунел, „насочен като гигантско дуло на пистолет към звездите“, както бяха отбелязали с полушепот няколкостотин репортери, по който линиите на трафика се издигаха и спускаха. Въпросите му бяха довели до изтощение трима екскурзоводи. Последният от тях го връчи с облекчение на неговия чичо.

— Ето ти го, Ван! — възкликна Уорън Кингзли, щом се изкачиха с високоскоростния асансьор на заравнения връх на планината. — Вземи си го, преди да ми е откраднал занаята!

— Не знаех, че толкова се интересуваш от инженерство, Дев!

Момчето изглеждаше обидено и малко изненадано.

— Не си ли спомняш, чичо, онзи комплект „Мехамакс“ №12, който ми подари за моя десети рожден ден?

— Разбира се, разбира се! Само се пошегувах! — И в интерес на истината, не бе забравил съвсем, а само в момента не можа да си спомни… — Не ти ли е студено тук, горе? — За разлика от добре облечените възрастни момчето бе пренебрегнало обичайното термопалто.

— Не, добре съм. Що за реактивен самолет е този? Кога ще бъде открит тунелът? Може ли да докосна лентите?

— Видя ли какво имам предвид? — Кингзли се закиска.

— Първо: това е чартърния самолет на шейх Абдулах; идва ни на посещение неговият син Фейсал. Второ: онзи капак ще стои захлупен, докато кулата достигне планината и навлезе в тунела. В момента го използуваме като работна платформа, а и ни предпазва от дъжда. Трето: можеш да докоснеш лентите, ако желаеш. Не тичай, вредно е на тази надморска височина!

— Дори да си на тринадесет, имам основания да се съмнявам в това! — промърмори Кингзли, вперил поглед в бързо отдалечаващия се гръб на момчето.

Двамата възрастни го настигнаха след време при Източната котва.

Също като мнозина други преди него Дев се взираше в матовата, сива лента, която изникваше право от земята и се извисяваше вертикално в небето. Проследи я с поглед нагоре, нагоре, нагоре, докато килна глава назад. Морган и помощникът му не го последваха, независимо че изкушението им бе голямо и въпреки годините, прекарани тук в работа. Даже не го предупредиха, че на някои посетители им се завиваше свят, колабираха и не можеха да вървят без чужда помощ.

Момчето излезе жилаво. Почти минута стоя, вперило взор в зенита, сякаш с надеждата да зърне хилядите хора и милионите тонове материал, уравновесени някъде зад тъмната синева на небето. Накрая затвори очи с гримаса, поклати глава и хвърли поглед за миг надолу към краката си сякаш да се увери, че все още стоеше на непоклатима земна твърд.

Протегна предпазливо ръка и удари по тясната лента, свързваща планетата със своята нова луна.

— Какво ще стане, ако се скъса?

Въпросът не бе нов. Но мнозина се удивляваха на отговора.

— Съвсем немного! В този момент лентата практически не е подложена на опън. Ако бъде срязана, просто ще увисне, залюляна от бриза.

Кингзли се намръщи недоволен. Двамата инженери знаеха, че ситуацията бе описана силно опростено. Всъщност, и четирите ленти изпитваха натоварване от порядъка на стотина тона, което бе пренебрежимо малко в сравнение с товарите, които бяха проектирани да бъдат обработвани от действуващата система, интегрирана в конструкцията на кулата. Нямаше смисъл да объркват момчето с ненужни подробности.

Дев обмисли. Леко перна лентата, като че се опитваше да извлече музикален тон. Чу се само глухо щракване, което моментално замря.

— Ако удариш с тежък ковашки чук и дойдеш след десет часа, ще си пристигнал тъкмо навреме, за да чуеш ехото, пристигащо от „Междинната станция“! — отбеляза Морган.

— Няма смисъл да идваш! — възрази Кингзли. — Заглъхването на системата е голямо!

— Недей да ни разваляш удоволствието, Уорън! Дев, а сега ела и виж нещо наистина интересно!

Придвижиха се към центъра на кръгъл метален диск, който покриваше като шапка планината и затваряше тунела подобно на гигантски капак на тиган. Тук, на еднакво разстояние от четирите ленти, спускащи се от кулата, се намираше малка постройка, която изглеждаше със съвременен дизайн, контрастиращ с повърхността, на която бе издигната. Вътре бе приютен телескоп със странна направа, насочен право нагоре и явно не можеше да бъде отклонен в друга посока.

— Сега е най-удачното време за наблюдение, точно преди залез. Основата на кулата е най-добре осветена.

— Като заговорихме за Слънцето — намеси се Кингзли, — погледни и към него. Днес се вижда по-ясно от вчера. — В гласа му се прокрадна нотка на благоговение, когато посочи ярката загладена елипса, потъваща в мараня на запад.

Мъглата на хоризонта бе намалила блясъка му, така че човек можеше да погледне с невъоръжено око.

Преди по-малко от век по небесното светило беше се появила група петна. Бяха се разпрострели почти до половината на златния диск. Изглеждаше сякаш Слънцето бе поразено от някакви злокачествени тумори или бе пронизано смъртоносно. Дори могъщият Юпитер не бе в състояние да отвори такава рана в атмосферата на Слънцето. Най-голямото петно бе с диаметър четвърт милиона километра и би могло да погълне стотици Земи.

— Предсказват ново голямо северно сияние нощес. Професор Сесуи и веселата му компания положително са направили точно изчисленията.

— Чакай да видим как преживяват! — рече Морган и настрои окуляра. — Погледни, Дев.

Момчето се взря внимателно за миг.

— Виждам четирите ленти, които отиват навътре… исках да кажа нагоре… и изчезват.

— В средата нищо ли няма?

Тишина.

— Не… нито помен от кулата.

— Правилно. Намира се на шест хиляди километра по-нагоре, а телескопът е включен на най-слабо увеличение. Сега ще го усиля. Затегни предпазните колани!

Дев захихика, като чу древното клише, добре познато от дузини драматични пиеси на историческа тематика. Отпървом не забеляза изменение освен това, че четирите ленти, събиращи се към центъра на екрана, станаха по-малко остри. Чак след няколко секунди осъзна, че не можеше да се очаква промяна, докато неговата точка на виждане се преместваше нагоре по осите на системата — квартетът от ленти би изглеждал абсолютно един и същ навсякъде по цялото протежение.

Изведнъж се появи нещо, което го изненада, въпреки че го очакваше. В самия център на екрана се материализира малка светла точка. Разширяваше се с всяка изминала секунда и той чак сега за пръв път доби реално усещане за скоростта.

След малко вече различи неголям кръг… не, и умът, и окото се споразумяха, че бе квадрат. Гледаше нагоре право в основата на кулата, която пълзеше към Земята със скорост няколко километра на ден, водена от четирите ленти. Последните бяха изчезнали от погледа; бяха твърде малки, за да се видят от такова разстояние. Но квадратът, закрепен по магически начин в небето, продължаваше да расте, въпреки че се размаза поради пределното увеличение.

— Какво виждаш? — попита Морган.

— Блестящ малък квадрат.

— Добре. Това е долната страна на кулата. Все още е осветена напълно от Слънцето. Когато тук се стъмни, човек може да я различи с просто око някой и друг час след това, докато навлезе в сянката на Земята. А сега, виждаш ли нещо друго?

— Не-е-е… — отвърна момчето след дълга пауза.

— А би трябвало. В момента екип от учени посещават най-долната част, за да монтират научна апаратура. Току-що са се спуснали от „Междинната станция“. Ако се взреш по-внимателно, би различил техния транспортьор. Намира се на южната релса… която се пада отдясно на изображението. Търси светло петно с големина една четвърт от тази на кулата.

— Съжалявам, чичо, но не мога да го открия. Погледни ти.

— Е, картината може би се е влошила. Понякога кулата изчезва напълно, въпреки че атмосферата може да изглежда…

Преди Морган да заеме мястото на Дев при окуляра, джобният му приемник подаде две резки двойни повиквания. Секунда по-късно пейджърът на Кингзли също нададе алармиращ сигнал.

За пръв път от съществуванието на кулата бе вдигната тревога от четвърто ниво!

Глава 40. Краят на линията

Нищо чудно, че я наричаха „Транссибирската железопътна магистрала“. Дори при сравнително лесното спускане надолу пътуването от „Междинната станция“ до основата на кулата траеше петдесет часа.

Някой ден щеше да отнема само пет, но това щеше да се случи след около две години, когато релсите бъдеха електрифицирани, а техните магнитни полета — активирани. Превозните средства за инспекция и поддръжка, които се движеха нагоре-надолу по кулата, се задвижваха от старомодни гумени колела, захващащи вътрешната част на водещи жлебове. Дори и ограничената мощност на акумулаторните батерии да позволяваше, не бе безопасно скоростите в системата да достигат повече от петстотин километра в час.

Все пак всички бяха прекалено заети, за да се чувствуват отегчени. Професор Сесуи и тримата му студенти непрекъснато наблюдаваха, проверяваха инструментите си и оползотворяваха всяка минутка преди прехвърлянето им в кулата. Шофьорът на капсулата, неговият помощник-инженер и един стюард съставляваха целия екипаж. Бяха също ангажирани, тъй като това пътуване не бе от обичайните. Основата, намираща се на двадесет и пет хиляди километра под „Междинната станция“ и — само на шест хиляди километра от Земята, не бе посещавана след своето построяване. Досега не бе имало причини да се отива там, защото цял куп монитори не бяха регистрирали повреда. Не че имаше какво да тръгне не както трябва, тъй като основата представляваше най-обикновена херметична камера с кубична форма с дължина на страната петнадесет метра — едно от многото аварийни убежища, разположени на равни интервали по протежение на кулата.

Сесуи бе употребил цялото си немалко влияние, за да вземе под наем тази уникална платформа, която сега пълзеше през йоносферата със скорост два километра на ден към своята среща със Земята. Бе наложил мнението си в ожесточен спор, че неговата апаратура трябваше да бъде монтирана преди предвиждания връх на настоящия максимум на проявление на петна по Слънцето.

Слънчевата активност бе достигнала безпрецедентни нива и младите асистенти на професора често трудно се съсредоточаваха върху работата си с инструментите. Забележителните прояви на сияние отвличаха вниманието им. С часове наред северната и южната полусфери се изпълваха с бавно преместващи се зеленикави завеси и стълбове — красиви и внушаващи страхопочитание, все още бледи призраци на небесните огньове над полюсите. Станаха свидетели на рядко явление — северното сияние напускаше нормалните си граници — само веднъж досега бе нахлуло над екватора.

Сесуи едва накара студентите си на работа с увещанието, че щяха да разполагат с достатъчно време за развлечения по време на дългото изкачване към „Междинната станция“. Все пак не можеше да не се отбележи, че дори самият професор понякога заставаше край прозореца за наблюдения с минути, омагьосан от спектакъла на горящото небе.

Някой бе кръстил проекта му „Експедиция до Земята“, което, що се отнасяше до разстоянието, бе вярно деветдесет и осем процента. Докато капсулата пълзеше бавно по кулата с някакви си петстотин километра в час, приближаването на родната планета отдолу даде да се разбере. Гравитацията се повишаваше плавно от доставящата удоволствие стойност, по-ниска от тази на Луната, почти до близка на земната. За всеки опитен космически пътешественик това бе повече от странно: чувството на някакво земно привличане преди навлизането в атмосферата изглеждаше обръщане на нормалния ред на нещата.

Ако не се вземеха предвид оплакванията от храната, посрещани стоически от претрупания с работа стюард, пътуването минаваше лишено от премеждия. На стотина километра от основата намалиха скоростта наполовина, като удариха леко спирачките. На петдесет километра до целта забавиха хода отново два пъти. Един от студентите отбеляза: „Ще бъде досадно, ако продължим след края на релсите!“.

Шофьорът, който настояваше да бъде наричан „пилот“, отвърна, че такава ситуация била невъзможна, тъй като водещите жлебове, по които капсулата падаше, свършвали на няколко метра преди края на кулата, където започвала сложна буферна система, която се задействувала, в случай че и четирите независими спирачки откажели да сработят.

Всички се съгласиха, че шегата, въпреки че бе прекалено абсурдна, все пак остави горчив вкус в устата.

Глава 41. Метеор

Обширното изкуствено езеро, известно през последните две хиляди години като „Морето на Паравана“, лежеше мирно и кротко под каменния взор на своя създател. Въпреки че днес малцина посещаваха самотната статуя на бащата на Калидаса, неговото творение, а защо не — и славата му, бяха надминали тези на сина му и бяха послужили на родината му неизмеримо по-добре, носейки вода и храна на стотици поколения.

И на още повече поколения птици, сърни, биволи, маймуни и техните предци, като например лъскавия, охранен леопард, който сега се наведе да пие на брега. Големите котки се срещаха все по-често и ставаха досадни, тъй като вече не се бояха от ловците. Но не нападаха хора, освен ако не бъдеха в безизходно положение или дразнени.

Уверен в своята безопасност, леопардът лениво излокваше дажбата си, докато сенките около езерото се удължаваха, а здрачът се сгъстяваше откъм изток. Внезапно звярът наостри уши, разтревожен в миг. Никакви човешки сетива не биха доловили промяна на суша, вода или въздух. Вечерта остана спокойна, както винаги.

След това от зенита долетя тихо свистене, което се усили до тътнещ грохот с полутонове на късане и откъсване, подобни на тези при кацащ космически кораб. Високо в небето метален предмет светеше с отразените последни слънчеви лъчи, растеше по големина и оставяше следа от пушек.

Уголемяваше се и се разпадаше. На всички страни се разлетяха отломки, някои от тях — горящи. За няколко секунди остро око като това на леопарда би различило груб цилиндричен обект, който се пръсна на безброй парченца. Но хищникът не изчака финала на катастрофата — вече бе изчезнал в джунглата.

Морето на Паравана се взриви от гръм. Във въздуха бликна на стотина метра нагоре гейзер от тиня и водни пръски — фонтан, превъзхождащ тези от Якагала и висок почти колкото скалата. Застина за миг в безплодна борба със земното притегляне, преди да се катурне обратно в развълнуваното езеро.

Изведнъж небето се изпълни с водни птици, които уплашени завиха в кръг. Почти толкова многобройни измежду тях запляскаха с крила хранещи се с плодове огромни прилепи, подобни на ципести птеродактили, сякаш оцелели до днешно време. Бяха се вдигнали във въздуха, въпреки че излитаха чак след смрачаване. Еднакво изплашените птици и прилепи си поделиха небесната шир.

Последното ехо на катастрофата замря в окръжаващата джунгла и над езерото бързо се възцари тишина. Но изминаха дълги минути, преди огледалната водна повърхност да се успокои и да стихнат малките вълнички под невиждащия взор на Паравана Велики.

Глава 42. Жертви на Космоса

Твърди се, че всеки що-годе голям строеж иска своите човешки жертви. На пилоните на „Гибралтарския мост“ бяха гравирани четиринадесет имена. Но благодарение на почти фанатичната обезопасителна кампания нещастните случаи на орбиталната кула бяха сведени до забележителен минимум. Дори бе изминала година без нито една причинена смърт.

Но през друга година имаше четири смъртни случая, като два от тях бяха изключително мъчителни. Един от упражняващите надзор при сглобяването на космическата станция, свикнал да работи при нулева гравитация, бе забравил, че въпреки че се намираше в Космоса, не бе на орбитална височина, и жизненият му опит го подведе. Бе падал отвесно петнадесет хиляди километра и бе изгорял като метеор при навлизането в атмосферата. За нещастие радиото на скафандъра му бе останало включено през последните няколко минути от живота му…

Годината бе лоша за кулата. Втората трагедия бе по-дълга и не по-малко публична. Една жена-инженер, работеща на мястото на противотежестта, далеко отвъд синхронната орбита, бе пропуснала да закопчае правилно предпазния си колан. Бе отхвърлена в Космоса като камък от прашка.

Не я грозеше непосредствена опасност: нито щеше да падне на Земята, нито щеше да се отдалечи безвъзвратно от нея. За нещастие скафандърът й бе снабден с кислород само за два часа. Нямаше възможност да бъде спасена за толкова кратко време и въпреки воя, нададен от обществеността, не бе направен даже опит.

Жертвата бе помогнала благородно. Бе предала своите прощални съобщения и при останал кислород за още тридесет минути бе разхерметизирала рязко скафандъра си. Тялото й бе открито няколко дена по-късно, когато неумолимите закони на небесната механика я върнаха обратно в перигея на описаната от нея дълга елипса.

Тези трагедии минаха мимолетно през ума на Морган, докато слизаше с високоскоростния асансьор към залата за управление, следван от посърналия Кингзли и почти забравения Дев. Но настоящата катастрофа бе от съвършено различен тип, включваща експлозия при или около основата на кулата. Бе очевидно, че транспортьорът бе паднал на Земята, дори преди да бе получен тенденциозния рапорт за „гигантски метеоритен дъжд“ от Централен Тейпробейн.

„Безсмислено е да обобщавам, преди да разполагам с още факти! — помисли Морган. — В настоящия случай, обаче, всички доказателства са унищожени и няма да станат известни!“ Знаеше, че катастрофите в Космоса рядко произтичаха от една-единствена причина. Обикновено бяха резултат на поредица от случайности, поначало достатъчно безобидни сами по себе си. Дори цялата предвидливост на инженерите по безопасността не можеше да гарантира стопроцентова надеждност и даже понякога най-сложните предпазни мерки довеждаха до нещастието.

Инженерът не се срамуваше от факта, че сигурността на проекта го интересуваше много повече от загубата на нечий човешки живот. Нищо не можеше да съживи мъртъвците, трябваше да се подсигури същия инцидент да не се повтори отново. Но мисълта, че почти завършената кула можеше да бъде поставена под угроза, му се стори прекалено плашеща перспектива.

Асансьорът плавно спря и Морган влезе в залата за управление. И точно навреме, за да присъствува на втората за тази вечер изненада!

Глава 43. Авария

На пет километра от крайната цел шофьорът-пилот Руперт Чанг намали отново скоростта. Пасажерите видяха за пръв път истинското лице на кулата, а не някакво безформено размазване, стопяващо се в безкрайността в двете посоки. Нагоре близнаците-жлебове, по които се движеха, се протягаха безкрай… или поне на двадесет и пет хиляди километра, което от човешка гледна точка бе едно и също. Но надолу вече се виждаше краят. Пресечената основа на кулата се открояваше ясно като силует на злачнозеления фон на Тейпробейн, който щеше да достигне и се влее след малко повече от година.

На командното табло отново светна червеният надпис „Тревога“. Чанг го погледна намръщен и с досада и натисна бутона „Нулиране“. Буквите примигнаха веднъж и угаснаха.

За пръв път това се случи двеста километра по-високо. Консултира се спешно с дежурните от „Междинната станция“. Бързата дистанционна проверка на всички системи не откри нищо повредено. По-голямата част от показанията бяха преминали горните си допустими граници. Всъщност, ако трябваше да вярва на всички предупреждения, пасажерите в транспортьора отдавна вече трябваше да са мъртви!

Очевидно самата система за тревога не бе в ред. Това обяснение на професор Сесуи бе прието с всеобщо облекчение. Капсулата повече не се намираше в пълен вакуум, за какъвто бе проектирана. Навлязоха в йоносферата и повишените смущения на този атмосферен слой явно възбуждаха погрешно чувствителните детектори на предупредителната система.

— Някой е трябвало да се досети и за тая възможност! — бе изръмжал Чанг.

Оставаше още един час път и той не бе съвсем загрижен. Можеше да прави непрекъснати ръчни проверки на всички критични точки чрез показанията на бордовите уреди. Дежурните в „Междинната станция“ одобриха подхода му. Във всеки случай нямаше друга алтернатива.

Пилотът се тревожеше най-много може би от състоянието на акумулаторните батерии. Най-близката станция за презареждането им отстоеше на две хиляди километра по-нагоре и ако не успееха да се изкачат до там, щяха да изпаднат в беда. Считаше, обаче, че бе извадил късмет. По време на спирането задвижващите двигатели на транспортьора послужиха като генератори и деветдесет процента от гравитационната енергия беше се прехвърлила в захранващия блок. Акумулаторите бяха напълно заредени и излишните хиляди киловати, генерирани непрекъснато, трябваше да бъдат отделени в околната среда посредством големи охлаждащи ребра, разположени най-отзад.

Последните даваха на уникалното превозно средство вид на старовремска авиобомба, както често отбелязваха колегите на Чанг. Вероятно в края на спирачния процес щяха да бъдат нажежени до червено. Пилотът щеше да бъде обезпокоен, ако разбереше, че бяха останали студени. Енергията не може да бъде унищожена, тя трябва да съществува под една или друга форма! И често отиваше на неподходящо място.

Сигналът „Огън в акумулаторния отсек“ светна за трети път. Чанг не се поколеба да го нулира. Знаеше, че действителен огън би задействувал пожарогасителите. Всъщност, опасяваше се, че те можеха да сработят ненужно.

На борда се случиха няколко аномалии едновременно, повечето от тях — във веригата за зареждане на акумулаторите. Щом свършеше пътуването и изключеше захранването на транспортьора, Чанг възнамеряваше да се изкачи до двигателния блок и да провери всичко лично, със собствените си очи.

Оставаше още километър. Носът му пръв даде повод за тревога. Вгледа се с недоверие към тънката нишка пушек, извираща от контролното табло, а разумната част от разсъдъка му подсказа: „Какво щастливо стечение на обстоятелствата, дето повредата изчака края на пътуването!“.

След това си спомни за колосалната енергия, произведена по време на последния процес на спиране, и достатъчно прозорливо си представи низа от последвалите събития. Вероятно защитната верига бе отказала да сработи и акумулаторите бяха се свръхзаредили. Авария след авария бяха ги разрушили. Подпомогната от йоносферната буря, безподобната своенравност на безличната стихия им бе нанесла нов удар.

Чанг мигновено натисна бутона, активиращ пожарогасителите в акумулаторния отсек. Поне те се задействуваха, тъй като чу приглушения рев на азотните взривове от другата страна на защитната преграда. Десет секунди по-късно включи „Вакуумно почистване“, с което изхвърли газа в открития Космос. Надяваше се, че голяма част от топлината също излезе навън. Тази команда също бе изпълнена правилно. За пръв път в живота си Руперт Чанг слушаше с облекчение писъка на въздуха, напускащ космическия транспортьор… вярваше, че му бе за последно!

Превозното средство най-после припълзя до целта. Пилотът не посмя да разчита на автоматичната спирачна установка. За щастие бе трениран добре и разпозна всички визуални сигнали, затова успя да спре на сантиметър от стиковащия адаптер. С лудешка скорост съедини въздушните шлюзове. Започнаха да хвърлят през свързващата тръба багаж и екипировка.

Професор Сесуи не остана по-назад от другите. Опита да се върне към ценните си инструменти. Вратите на въздушните шлюзове се затвориха автоматично с трясък секунда преди преградата на моторното отделение да поддаде.

След това на бегълците не им оставаше нищо друго освен да чакат в голата квадратна камера, дълга петнадесет метра. Удобствата им бяха значително по-малко, отколкото в добре обзаведена затворническа килия. Остана им надеждата, че огънят щеше да утихне от самосебе си. Вероятно за спокойствието на пасажерите допринесе и несподелената преценка на Чанг и помощника му, че напълно заредените акумулаторни батерии съдържаха енергията на голяма химическа бомба със задействуван часовников механизъм, намираща се отвън, на кулата.

Десет минути след бързото им пристигане „бомбата“ избухна! Кулата леко потръпна. Последва звук на откъснат и разкъсващ се метал. Грохотът на разрушенията не бе силен, въпреки това вледени сърцата на неволните слушатели. Единственото им средство за придвижване бе съсипано. Отстояха на двадесет и пет хиляди километра от спасението!

Чу се още един, по-продължителен взрив и настъпи тишина. Бегълците предположиха, че транспортьорът бе се отделил и паднал от кулата. Вцепенени започнаха да преглеждат своите запаси. Бавно осъзнаха, че невероятното им бягство можеше да се окаже напразно!

Глава 44. Пещера в небето

Дълбоко в недрата на планината Шри Канда всред екраните и съобщителната апаратура на „Центъра за управление“ Морган и целият дежурен инженерен състав стояха скупчени около холограмата на най-долната част на кулата, изобразена в умален десетократно мащаб. Изображението бе перфектно до най-малките подробности, виждаха се даже четирите тънки ленти, разпростиращи се от всяка страна. Последните изчезваха малко над пода и бе трудно за човек да възприеме, че продължаваха надолу още шест хиляди километра — все едно до центъра на Земята!

— Покажете напречен разрез и вдигнете основата до нивото на очите! — даде нареждане Морган.

Кулата загуби своята привидна твърдост и се превърна в излъчващ светлина призрак — дълга квадратна кутия с тънки стени, празна, с изключение на свръхпроводниковите кабели на електрозахранването. Най-долната секция — „Основата“ — бе правилно наречена, въпреки че се намираше на височина хиляди километри. Представляваше единична кубична камера със страна петнадесет метра.

— Как се осъществява достъпът до вътрешността? — заинтригува се Морган.

Две части от изображението засветиха по-ярко. От северната и южната страни ясно се забелязаха външните врати на дублиращите въздушни шлюзове — точно между жлебовете на водещите релси и възможно най-отдалечени една от друга, съобразно обичайните предохранителни мерки, задължителни за всички заселници на Космоса.

— Несъмнено са се вмъкнали през южната врата — обясни дежурният офицер. — Засега не знаем дали е повредена от експлозията.

„Е, остават три други входа — помисли Морган. — Интересува ме най-долната двойка!“ Въпросните шлюзове бяха плод на недоразумение, от тия, дето се оправяха в последния стадий на проектирането. Всъщност, цялата основа представляваше такава недомислица. Първоначално бе считано за ненужно да се строи убежище на това място, тъй като се предвиждаше тази секция на кулата да стане евентуално част от „Земната станция“.

— Наклонете долната страна към мен! — даде разпореждане Морган.

Арката от светлина падна, кулата се прекатури и полегна хоризонтално, плувайки насред стаята с долния край към инженера. Сега бяха видни всички детайли на двадесетметровия квадратен под — или покрив, ако някой гледаше откъм Земята.

Близо до ръбовете от север и юг, водещи към два независими въздушни шлюза, се намираха люкове, които позволяваха достъп отдолу. Единственият проблем бе как да бъдат достигнати, тъй като се намираха на шестстотин километра горе в небето.

— Какъв е запасът от кислород?

Въздушните шлюзове избледняха и се сляха с цялостната конструкция. Визуалното петно се премести до малък шкаф в центъра на камерата.

— Точно в това е проблема, доктор Морган! — отвърна унило дежурният офицер. — Налична е само система за поддържане на налягането. Липсват пречистватели на въздуха, а също и захранване. Загубили са и транспортьора. Не ми побира ума как ще издържат нощта. Температурите вече падат. От залез са спаднали с десет градуса.

Инженерът почувствува как студът на Космоса вледени душата му. Еуфорията от разкритието, че пътниците бяха все още живи, постепенно избледняваше. Дори ако в „Основата“ имаше достатъчно кислород за няколко дена, щеше да бъде без значение, ако бегълците измръзнеха преди изгрев.

— Бих желал да разговарям с професор Сесуи.

— Не можете пряко. Телефонът на „Основата“ осъществява гореща връзка с „Междинната станция“. Но няма проблем.

Последното се оказа не съвсем вярно. Когато се свързаха, обади се шофьорът-пилот Чанг.

— Съжалявам — рече. — Професорът е зает.

Невярващ, Главният инженер замълча за момент. След това отговори, като натърти на своето име и разчленено произнесе:

— Кажи му, че доктор Ваневар Морган желае да разговаря с него!

— Добре, доктор Морган… но едва ли ще има разлика. Разгънал е със своите студенти някакъв спектроскоп — единствения уред, който успяха да спасят. Тъкмо са го насочили през прозореца…

Събеседникът му едвам се сдържаше. Понечи да кресне: „Абе тия луди ли са?“, когато шофьорът-пилот предугади и продължи:

— Не познавате професора! Прекарах последната седмица с него. Предполагам, биха се изразили за него, че е… всеотдаен. Трима души едвам го спряхме да не се върне в кабината на транспортьора, за да прибере още от апаратурата си. Току-що ми призна, че дори всички да умрем, щял да пусне поне един уред да работи…

Морган усети по гласа му, че освен раздразнение Чанг изпитваше и не малко възхищение от своя забележителен и капризен пасажер. А именитият учен бе прав по своему. Имаше смисъл да спаси, каквото можеше, за да не отидат на халос многогодишните му усилия от тази злополучна експедиция.

— Добре тогава! — Морган се примири с неизбежното. — Щом не съм удостоен с аудиенция, то бих желал ти да обобщиш ситуацията. Досега информацията ми бе все от втора ръка.

Чак сега му хрумна, че във всеки случай Чанг можеше да му даде много по-полезен рапорт от Сесуи. Въпреки че настояването на шофьора-пилот да бъде наричан само с втората част на титлата му предизвикваше присмех всред истинските астронавти, той бе сръчен техник с добри познания по механика и електроинженерство.

— Няма много за разправяне. Имахме малко време и затова не успяхме да спасим каквото и да било… с изключение на онзи проклет спектроскоп. Откровено, даже се съмнявах, че щях да успея да се промъкна през въздушния шлюз…

Разполагаме само с дрехите на гърба си и това е всичко. Една от студентките грабнала пътната си чанта. Познай какво има вътре! Съдържа проекта на нейната дисертация, написан на хартия, слава богу! Дори не е в огнеупорна касетка въпреки изискванията. Ако ни стигне кислородът, ще горим лист по лист, за да се постоплим…

Морган слушаше този глас, долетял от Космоса, и гледаше през полупрозрачната, все пак — даваща илюзия за материалност холограма на кулата и изведнъж го споходи видение. Представи си как в най-долния отсек щъкаха човешки същества в десеторно умален мащаб… Трябваше само да протегне ръка, за да ги отнесе на сигурно място…

— След студа най-големия проблем е въздухът. Не зная за колко време ще се натрупа въглероден двуокис в такава концентрация, че да изпаднем в безсъзнание. Може би бихте могли да изчислите. Какъвто и да бъде отговорът, страхувам се, че ще бъде прекалено оптимистичен… — Гласът на Чанг се сниши и той заговори почти конспиративно, явно за да не бъде чут. — Професорът и студентите му не знаят, но южният въздушен шлюз бе повреден при експлозията. Има утечка… чува се постоянно съскане около уплътнителите. Не мога да преценя доколко е сериозно. — Гласът му доби нормална сила. — Е, такава е ситуацията. Ще очакваме вашето обаждане…

„А какво по дяволите можем да ви кажем? — помисли Морган. — Освен последно «Сбогом!»“

Правилното поведение в моменти на криза бе умение, на което Морган се възхищаваше, но не завиждаше. Янос Барток, дежурен офицер по безопасността на кулата, намиращ се в „Междинната станция“, отговаряше за спасителната операция. Оперативният щаб в недрата на планината Шри Канда на двадесет и пет хиляди километра под него и само на шестстотин километра от сцената на трагедията можеха само да слушат рапортите, да дават полезни съвети и да задоволяват любопитството на новинарските средства за информация по свое усмотрение.

Разбира се, Максин Дювал се свърза минути след нещастието и както винаги, въпросите й бяха само по същество.

— Могат ли да ги достигнат навреме от „Междинната станция“?

Морган се поколеба. Несъмнено отговорът бе: „Не“. Въпреки това бе неразумно, а и жестоко да я лишава от надежда толкова рано. Освен това прозираше лъч надежда.

— Не искам да храня фалшиви илюзии, но може и да не се наложи да искаме помощ от „Междинната станция“. Има един екип, който работи доста по-близо, на станцията „10 К“, находяща се на десет хиляди километра над тях. Техният транспортьор би могъл да достигне „Основата“ за двадесет часа.

— Тогава защо още не са тръгнали?

— Дежурният офицер по безопасността Барток скоро ще вземе решение… въпреки че би могло да се окаже безполезен напън. Предполагаме, че имат въздух за не повече от половината от това време. А проблемът с температурата е още по-сериозен.

— Какво искаш да кажеш?

— Горе настъпва нощта, а те нямат източник на топлина. Не го излъчвай в ефира още, Максин, но може да се окаже, че състезанието се води между ниските температури и задушаването.

За няколко секунди настъпи пауза. След това жената необичайно свенливо сподели:

— Може и да прозвучи глупаво, но метеорологичните станции с техните мощни инфрачервени лазери…

— Благодаря ти, Максин. По-скоро аз съм глупакът. Изчакай за минутка да поговоря с „Междинната станция“.

Инженерът повика Барток и той се отзова вежливо. Но резкият му отговор даде да се разбере ясно мнението му за аматьори, които се бъркаха дето не им бе работата.

— Извинявай, че те обезпокоих — извини се Морган и превключи отново към журналистката.

— Има случаи, когато експертите са изключително компетентни — каза й с тъга, но и с гордост. — Нашият човек е един от тях! Обадил се е на службата „Управление на мусоните“ преди десет минути. Там вече изчисляват мощността на лъча. Не желаят да предозират, тъй като могат да опекат всички.

— Значи бях права! — подмаза се Дювал. — Трябваше сам да се сетиш за това, Ван! Какво още си забравил?

Морган не можа да измисли отговор, нито пък опита. Сякаш виждаше как компютърният мозък на журналистката препускаше. Предугади следващия й въпрос. Оказа се прав.

— Не можете ли да използувате паяците?

— Дори последните модели имат ограничение за височината. Акумулаторните им батерии могат да ги издигнат само до триста километра. Проектирани са да правят инспекции на кулата, в тази й част, която е потопена в атмосферата.

— Ами тогава снабдете ги с по-мощни батерии!

— Само за няколко часа? Но не в това е проблемът. Единственият паяк, който изпитваме в момента, не може да превозва пътници.

— Изпратете го празен!

— Съжалявам… но вече обмислихме този вариант. Задължително е на борда да има оператор, който да извърши скачването, когато паякът достигне основата. А и би отнело дни да измъкнем седем човека един по един…

— Все сте разработили някакъв план!

— Имаме няколко, но всички са чиста проба лудост! Ако се спрем на някой по-разумен, ще те уведомя. Междувременно има нещо, което би могла да направиш за нас.

— Какво е то? — В гласа й се прокрадна подозрителност.

— Обясни на своята публика защо космически кораб би могъл да се стикова с друг на височина шестстотин километра, но не и с кулата. Щом свършиш това, може би ще имаме още новини за теб.

Леко обиденото лице на Дювал избледня от екрана и Морган се обърна още веднъж към добре оркестрирания хаос в залата за управление. Опита да остави ума си да се зарее свободно около всеки аспект на проблема. Въпреки учтивия отказ на офицера по безопасността, който ръководеше ефикасно от „Междинната станция“, можеше да стигне до някакви полезни идеи. Не очакваше да открие някакво магическо решение, но познаваше кулата по-добре от всеки друг, с изключение може би на Уорън Кингзли. Помощникът му вероятно бе запознат по-изтънко с подробностите, докато Морган имаше по-пълна обща представа.

Седем мъже и жени загиваха бавно от задушаване в небето. Ситуацията бе уникална в цялата история на космическата технология.

Трябваше да има някакъв начин да ги спаси, преди да бяха се отровили с издишвания въглероден двуокис или налягането да спаднеше толкова ниско, че камерата да станеше буквално като гроба на Мохамед, увиснал между небето и земята!

Глава 45. Нужният човек

— Ще успеем! — успокои го Кингзли, широко усмихнат. — Паякът може да достигне „Основата“.

— Добавили сте достатъчно допълнителна енергия към акумулаторите?

— Да, нещо такова. Ще има две степени, както при ракетите. Щом първата батерия се изтощи, трябва да бъде изхвърлена през борда, за да се отърве превозното средство от мъртвото тегло. Това ще стане на четиристотния километър. Вградената батерия на паяка ще поеме захранването през останалата част на пътя.

— И колко полезен товар ще може да се пренесе?

Усмивката на Кингзли угасна.

— С най-добрите батерии, с които разполагаме — най-много петдесет килограма.

— Само толкова! Че каква полза би имало?

— Достатъчно е. Ще побере няколко от онези балони от новия модел с по пет килограма кислород под налягане хиляда атмосфери, маски с молекулярни филтри за отстраняване на въглеродния двуокис, малко вода и компресирана храна, както и медицински принадлежности. Можем да доведем теглото под четиридесет и пет килограма.

— Фю! Сигурен ли си, че провизиите ще стигнат?

— Да. Ще ги облекчат временно, докато пристигне транспортьорът от станцията „10 К“. Ако се наложи, паякът може да направи и втори курс догоре.

— Съгласува ли с Барток?

— Одобрява. В края на краищата, никой няма по-добра идея.

Морган почувствува как сякаш непосилно бреме падна от плещите му. Всичко можеше да тръгне от лошо по-лошо, но все още блестеше лъч надежда. Чувството за пълна безпомощност се разсея.

— Кога ще бъде готов паякът?

— След два часа, ако не възникнат пречки. Не повече от три. За щастие работим със стандартизирана апаратура. В момента извършват всички проверки на машината. Трябва да се реши само едно…

Ваневар Морган тръсна глава.

— Не, Уорън! — отвърна бавно със спокоен, решителен глас, какъвто приятелят му не бе чувал досега. — Няма какво повече да се решава!

— Не се опитвам да подценявам ранга ти, Барток! — спореше Морган. — Логиката е проста. Вярно е, всеки може да кара паяка… но само неколцина са запознати с всички технически подробности. Възможно е да възникнат някои оперативни проблеми, когато бъде достигната основата, и аз ще съм в най-благоприятна позиция, за да ги реша!

— Позволи ми да ти напомня, доктор Морган, че си на шестдесет и пет! — възрази офицерът по безопасността. — По-благоразумно е да тръгне по-млад човек.

— На шестдесет и шест съм! И възрастта няма нищо общо. Не е опасно и определено няма изисквания за физическа сила.

Би добавил, че психологическите фактори щяха да бъдат много по-важни от физическите. Всеки можеше да се вози като пасивен наблюдател нагоре-надолу в капсула като Максин Дювал и милионите, които щяха да я последват след години. Съвсем друго бе да се справиш с извънредна ситуация, която би могла да възникне на шестстотин километра в празното небе.

— Продължавам да си мисля, че би било по-добре да изпратим някой не толкова възрастен! — продължи с мека настойчивост Барток. — Например доктор Кингзли!

Морган чу (или така му се стори) как зад него колегата му внезапно пое дълбоко дъх. В продължение на години всички от отдела се шегуваха с факта, че заместник-началникът им изпитваше такова отвращение от височините, че даже не стъпваше на строежите, които бе проектирал. В страха му нямаше истинска акрофобия и той успяваше да го преодолее, когато бе абсолютно наложително. В края на краищата бе придружил Морган по „Моста“ от Африка до Европа. Но това бе единствения път, когато бе се появил пиян публично, а после никой не го бе виждал в продължение на цяло денонощие.

Участието на Кингзли бе изключено, дори ако събереше смелост да тръгне. Идваха времена, когато само технически способности и гол кураж не бяха достатъчни. Никой смъртен не можеше да се пребори със страхове, които бяха имплантирани у него от рождение или по време на най-ранно детство.

За щастие на Морган не му се наложи да обяснява всичко това на офицера по безопасността. Намери се по-проста и значима причина защо приятелят му не трябваше да отиде. Само няколко пъти през живота си Морган бе се радвал на ниския си ръст. Сега бе дошъл точно такъв момент.

— По-лек съм от Кингзли с петнадесет килограма — започна да убеждава Барток. — В операция като тази, когато всеки грам е от значение, такъв аргумент урежда спора. Да не губим повече ценно време!

Усети леко угризение на съвестта, тъй като съзнаваше, че не постъпи честно. Барток само си гледаше добросъвестно задълженията, при това — доста ефективно, освен това разполагаха с още един час преди окончателното приготвяне на капсулата. Така че никой не губеше безценни минути.

В продължение на няколко дълги секунди двамата се гледаха изпитателно така сякаш помежду им не съществуваше дистанция от двадесет и пет хиляди километра. Ако трябваше действително да премерят пълномощията си, не бе ясно на чия страна щяха да се наклонят везните. Барток отговаряше изцяло за спасителните операции и теоретически можеше да командува Главния инженер и Мениджъра на проекта. Но вероятно щеше да срещне трудности да наложи своя авторитет. Морган и паякът бяха далече под него, на Шри Канда, а притежанието на такава собственост бе описана в девет параграфа на Правилника.

Барток сви рамене и Морган се отпусна.

— Печелиш точка. Не се чувствувам щастлив, но ще се съглася с теб. На добър час!

— Благодаря! — отговори тихо инженерът, чак след като образът избледня от екрана. Обърна се към мълчаливия Кингзли и промълви: — Да вървим!

След като напуснаха залата за управление и се отправиха отново към върха, Морган автоматично попипа малката висулка, скрита под ризата му. КОРА не го бе безпокоила от месеци и дори най-близкият му приятел не подозираше за съществуванието й. Дали не залагаше като на комар своя живот и тоя на другите хора, само за да задоволи себичната си гордост? Ако офицерът по безопасността знаеше…

Бе прекалено късно. Каквито и да бяха мотивите му, вече бе се врекъл.

Глава 46. Паякът

„Как се е променила планината, откакто я видях за първи път! — помисли Морган. — Върхът е съвсем «подстриган». Останало е съвсем равно плато. Центърът е захлупен с «капак от тиган», който затваря тунела, по който в скоро време ще потегли трафика към далечните светове. Странно е да си представя, че най-големият космодрум в Слънчевата система ще се намира дълбоко в сърцето на планината…“

Кой би могъл да си помисли, че тук някога извисяваше стени древен манастир, събрал във фокус въжделенията и страховете на билиони хора през последните три хиляди години? Единственият останал знак бе многозначителното наследство на Маханайаке Тхеро, сега опаковано в дървени сандъци, готови да бъдат преместени. Но досега нито властите на Якагала, нито директорът на музея в Ранапура бяха се отнесли с ентусиазъм към предвещаващата лоши поличби камбана на цар Калидаса. Последният й звън бе по времето, когато се бе случил онзи кратък, но последван от бурни събития ураган — истински „вятър на промяната“ в буквалния смисъл на думата.

Сега въздухът бе застинал почти неподвижно. Морган и помощният персонал излязоха, без да бързат към чакащата ги капсула, блеснала под светлините на фенерчетата на проверяващите. Някой бе написал с шаблонни букви „Паяк Марк Втори“ върху долната част на корпуса. Отдолу нечетливо бе надраскано: „Доставяме всички стоки“. „Надявам се да е така!“ — рече си Морган.

Всеки път, щом се изкачеше тук, откриваше, че дишането му ставаше все по-трудно. Ето защо сега най-напред хвърли поглед към контейнера с кислород, който щеше да се излее в изгладнелите му бели дробове. За негова изненада и облекчение КОРА никога не бе изказвала дори предварително предупреждение при честите му посещения на върха. Режимът, преписан от доктор Сен, изглеждаше, че му понасяше добре.

Паякът най-сетне бе напълно натоварен. Повдигнаха го с крик и му закачиха допълнителна акумулаторна батерия. Механиците направиха бързи регулировки и разкачиха захранващите клеми, тъй като кълбото от кабели, въргалящи се по земята, представляваха известна опасност за човек, несвикнал да върви, облечен в скафандър.

Флексискафандърът по размер на Морган бе пристигнал от град Гагарин само преди тридесет минути. Инженерът вече обмисляше възможността да потегли без него. Паякът „Марк Втори“ бе доста по-сложен модел в сравнение с прототипа, на който бе се возила Дювал. Всъщност представляваше истински малък космически кораб с автономна животоподдържаща система. Ако всичко потръгнеше добре, Морган щеше да стикова въздушния шлюз на превозното си средство с този на дъното на „Основата“, пригодено преди години за тази цел. Но скафандърът щеше да се окаже полезен не само при тази операция; щеше да му осигури значително по-голяма свобода на действие.

Флексискафандърът прилягаше на тялото му и поради това приличаше твърде малко на недодяланите „доспехи“ на първите астронавти. Дори когато му се подадеше нормално налягане, почти не ограничаваше движенията. Веднъж бе гледал рекламна демонстрация на възможностите му, изготвена от фирмата-производителка. Видя акробатични номера, кулминиращи в бой с мечове и балет на артисти, изцяло облечени с такива скафандри. Последното бе забавно като хрумване, но напълно разкри възможностите на конструкцията.

Морган се изкачи по ниската стълба и застана за момент пред миниатюрната метална врата, преди да влезе предпазливо навътре с гърба напред. Разположи се на пилотското кресло и затегна предпазния колан. Изненада се от голямото пространство, което остана, независимо от допълнителната екипировка. Въпреки че „Марк Втори“ бе предназначен само за един човек, не възникваше чувство за клаустрофобия, от което първоначално се опасяваше.

Двата цилиндъра с кислород бяха поставени под седалката, а филтриращите въглеродния двуокис маски се намираха в малка кутия зад стълбата, която водеше до горния въздушен шлюз. Изглеждаше чудно как толкова малко по обем количество екипировка представляваше разликата между живота и смъртта на толкова много хора.

Морган бе взел със себе си само една лична вещ — спомен от онзи ден, когато за пръв път много отдавна, започна реализацията на мечтата му при Якагала. Спинеретката заемаше малко място и тежеше само килограм. С течение на годините беше му станала нещо като талисман. Бе много ефективна при демонстрации на възможностите на хипернишката и когато я оставеше някъде, неизбежно откриваше, че се нуждаеше от нея. И по време на това пътуване можеше да се окаже от полза.

Мушна ръка в джоба-чанта в предната част на скафандъра и провери протока на въздух, както от вътрешния източник, така и от външния. Механиците откачиха спомагателните захранващи кабели. Паякът стана напълно самостоятелен.

В такива моменти рядко последваха прочувствени речи, а от друга страна предстоеше достатъчно рутинна операция. Морган се усмихна доста вдървено на Кингзли и промърмори:

— Наглеждай склада, докато се върна, Уорън!

След това забеляза крехката самотна фигурка в тълпата около капсулата. „Боже мой! — сети се. — Почти забравих бедното дете…“

— Дев! — повика го. — Извинявай, не можах да се погрижа добре за теб. Но ще се реванширам, щом се върна!

„И ще го направя — обеща си. — Когато строежът на кулата завърши, ще имам време за всичко — дори за роднинските отношения, които досега почти напълно пренебрегвах. Струва си да обърна повечко внимание на Дев. Хлапето изглежда многообещаващо, а и знае кога да не се пречка…“

Кривата врата на капсулата — горната половина, направена от прозрачна пластмаса — се затвори плавно с тъп звук и притисна уплътнителите. Морган натисна бутона „Проверка“ и жизненоважните функции на паяка се появиха на екрана една по една. Всички светеха зелено, затова нямаше нужда да вниква в конкретните показания. Ако някоя от стойностите излезеше извън номинала, щеше да примигва два пъти в секунда с червен цвят. Следвайки своята обичайна професионална предпазливост, инженерът се увери дали показанието за кислорода бе сто и два процента, заредеността на главната батерия — сто и един процент, на допълнителния акумулатор — сто и пет процента и така нататък…

В ушите му прозвуча тихият, спокоен глас на същия онзи оператор, който се случи по време на първото неуспешно приземяване преди години.

— Показанията на всичките системи са в номиналните граници. Поемете управлението.

— Поех управлението. Ще изчакам, докато се нулира бордовия часовник.

Трудно бе да се направи аналогия с изстрелването на старовремските ракети и старта, изчислен до части от секундата, техните грохот и огнена мощ. Морган просто изчака последните две цифри на циферблата да се нулират, след което включи мощността на най-ниска тяга.

Плавно и най-вече — тихо, осветеният с прожектори планински връх започна да се отдалечава зад него. Дори издигане с балон не би започнало с по-малко шум. Ако се вслушаше внимателно, можеше да чуе бръмченето на моторите-близнаци, които задвижваха големите фрикционни водещи колела, обхващащи лентата-релса под и над капсулата.

Скоростомерът показваше пет метра в секунда. Морган увеличаваше мощността бавно, на равни интервали и показанието достигна петдесет — тоест малко под двеста километра в час. С настоящия товар на паяка тази скорост бе оптималната. Когато се освободеше от спомагателните батерии, скоростта можеше да се увеличи с двадесет и пет процента до около двеста и петдесет километра в час.

— Кажи нещо, Ван! — обади се с бодър глас от „долния свят“ Кингзли.

— Остави ме на мира — отвърна равнодушно Морган. — Възнамерявам да си почивам и да се наслаждавам на гледката през следващите няколко часа. Ако искаше текущ коментар, трябваше да изпратиш Максин.

— Тя се скъса да ти звъни през последния един час.

— Предай й моите поздрави и й обясни, че съм зает. Може би когато стигна „Основата“… Какви са новините оттам?

— Температурата се е стабилизирала на двадесет градуса. Службата „Управление на мусоните“ ги цапардосва с няколкомегаватов импулс на всеки десет минути. Но професор Сесуи е бесен — оплаква се, че лазерните изстрели разстройвали инструмента му.

— Ами с въздуха как са?

— Зле. Налягането е паднало осезаемо, а въглеродният двуокис се е натрупал. Но ще се чувствуват по-добре, щом пристигнеш по разписание. Избягват ненужните движения, с цел да пестят кислорода.

„Обзалагам се, че го правят всички с изключение на Сесуи! — рече си Морган. — Ще бъде интересно да се срещна с човека, чийто живот опитвам да спася.“ Бе чел няколко от хвалените от широката публика популярни книги, написани от учения. Счете, че бяха пълни с цветисти и бомбастични изрази. Предположи, че характерът на автора съответствуваше на стила му.

— Каква е готовността на станция „10 К“?

— Ще минат още два часа, преди техният транспортьор да може да потегли. Монтират някакви специални установки, с които да подсигурят да не възникне пламък в моторния отсек.

— Добра идея… На Барток е, предполагам!

— По всяка вероятност. Ще се спуснат по северната релса, в случай че южната е повредена от експлозията. Ако всичко им върви добре, ще пристигнат след… ох!… двадесет и един часа. Доста време е, дори ако не изпратим паяка горе отново с втори товар.

Морган му отговори полушеговито, но знаеше, че бе твърде рано, за да се отпускат. Събитията се развиваха гладко, според предвижданията. През следващите три часа можеше само да се наслаждава на непрекъснато разширяващата се панорама.

Беше се изкачил на тридесет километра нагоре в небето. Издигаше се бързо и мълчаливо в тропическата нощ. Луната не светеше, но Земята долу се очертаваше от мъждукащите съзвездия на градовете и селата. Звездите отгоре и тези отдолу създаваха на Морган впечатлението, че се намираше далече от всички светове, загубен в дълбините на Космоса.

Скоро обхвана с поглед целия остров Тейпробейн, очертан от бледите светлини на крайбрежните селища. Далеко на север матово светло петно пълзеше в посока отвъд хоризонта като предвестник на странна „зора“. Зачуди се за момент, докато схвана, че наблюдаваше един от големите градове на Южен Хиндустан.

Намираше се над тавана на полета на който и да е самолет и събитието бе уникално по рода си в историята на транспорта. Въпреки че паякът и неговите предшественици бяха направили безброй пътешествия до височина двадесет километра, на никого не бе позволено да се изкачи по-високо поради невъзможността да бъде евентуално спасен. Не бяха предвидени да бъдат провеждани сериозни спасителни операции, докато не напреднеше строежът на основата на кулата и паякът не получеше подкрепление от още поне два компаньона, които да се движат нагоре-надолу по другите ленти на системата. Морган отхвърли мисълта какво можеше да се случи, ако откажеше двигателният механизъм. Това би обрекло на бавна смърт както бегълците, така и самия него.

Петдесет километра. Достигна най-долното ниво на йоносферата. Не очакваше да види кой знае какво, но сгреши. С ъгълчето на окото си забеляза мигаща светлина. Летеше непосредствено под него и се отразяваше от външното огледало за обратно виждане, закрепено пред пилотската кабина.

Инженерът извъртя огледалото до крайно положение, докато го насочи към точка, намираща се на няколко метра под капсулата. За миг се взираше удивен, после потръпна от страх. Извика Центъра на Шри Канда.

— Имам компания. Мисля, че е от компетентността на професор Сесуи. Следва ме светлинно кълбо с диаметър около двадесет сантиметра. Движи се точно под мен по протежение на лентата. Поддържа постоянна дистанция и се надявам, че и занапред ще е така. Бих отбелязал, че е доста красиво. Излъчва прекрасен синкав блясък и примигва на всеки няколко секунди. Дори го чувам по радиовръзката.

Измина цяла минута, преди Кингзли да отговори с успокояващи нотки в гласа.

— Не се безпокой. Това е огън на свети Елм. Наблюдавали сме и преди подобни явления покрай лентите по време на гръмотевични бури. На борда на „Марк Първи“ караха косата на пилота да стои изправена. Но ти специално нищо не усещаш, защото си добре екраниран.

— Нямах представа, че може да ме сподири на тази височина.

— Нито пък ние. По-добре е да проучите този въпрос заедно с професора.

— Ох… избледнява… и става по-голямо. Изчезна. Предполагам, че въздухът стана прекалено разреден. Съжалявам, че се изгуби…

— Само е повдигнало завесите на сцената! — възрази Кингзли. — Я погледни какво става над главата ти!

Морган насочи огледалото към зенита. Блесна правоъгълно парче от звездното поле. Отпървом не забеляза нищо необикновено, затова изключи светлините на всички индикатори и зачака в пълна тъмнина.

Очите му бавно се приспособиха. В дълбините на огледалото забеляза как едва забележим червен блясък се разгоря, разшири се и погълна звездния рой. Светлината ставаше все по-ярка и излезе извън полезрението му. Вече я забелязваше с просто око, тъй като се протягаше надолу от небето. Клетка от мигащи светлинки с подвижни решетки се спускаше към Земята. Инженерът се вторачи и чак сега разбра защо човек като Сесуи бе посветил живота си на разгадаването на тайните на природата.

По време на своя марш през полюсите северното сияние бе дошло на едно от редките си посещения на екватора!

Глава 47. Отвъд северното сияние

Морган се съмняваше дали дори професор Сесуи на петстотин километра по-нагоре можеше да се наслади на такава величествена гледка. Бурята се усилваше бързо. Радиовръзките в късовълновия обхват, все още използувани за неотговорни цели, досега сигурно бяха се разстроили. Инженерът не бе уверен дали чу или почувствува едва доловимо шумолене, подобно на шепота на падащ пясък или пукането на сухи съчки. За разлика от статическия шум, създаден от огненото кълбо, този път звукът не идеше от високоговорителя, тъй като беше го изключил.

Завеси от бледозелен огън, поръбени с пурпур, сега се влачеха през небето и се полюшваха бавно напред-назад като от невидима ръка. Трепереха от поривите на слънчевия вятър, пронизващ Земята със милиони километри в час. Дори над Марс затрепка призрачно северно сияние, а отровните небеса на Венера заизригваха пламък към Слънцето.

Над диплите на светлинните завеси дълги лъчи като пера на отворено ветрило омитаха наоколо чак до хоризонта. Понякога хвърляха светлик в очите на Морган подобно на гигантски прожектори и го заслепяваха в продължение на минути. Нямаше смисъл да изключва вътрешното осветление на капсулата. Небесните фойерверки бяха достатъчно ярки и можеше да се чете на осветлението им.

Двеста километра. Паякът се катереше тихо и без усилия. С труд възприемаше, че бе напуснал Земята преди час. Как да повярва дори, че родната планета продължаваше да съществува, тъй като сега се изкачваше в каньон с огнени стени!

Илюзията продължи секунди. След това се наруши динамичният нестабилен баланс между земните магнитни полета и връхлитащите слънчеви електрически вихри. Но за този кратък миг Морган успя да си въобрази, че излезе от пропаст, която правеше да изглежда малък като джудже дори Валес Маринерис, най-големия каньон на Марс. Сияйните скали, високи стотици километри, станаха прозирни и прободоха звездите. Прозря истинската същност на небесните светила — обикновени флуоресциращи фантоми.

Като самолет, пробиващ тавана на нисколетящи облаци, паякът се изкачваше все по-нагоре над живописната картина. Измъкна се от огнената мъгла, която продължи да се гърчи и извива под него. Преди много години младият инженер бе пътувал на борда на туристически лайнер, пътешествуващ в тропическата нощ. Спомни си как се присъедини към другите пасажери на кърмата, омагьосан от красотата и чудото на биолуминесциращия килватер. Зелените и сините мигащи светлини под него приличаха по цвят на онези, създадени от планктона, и той лесно си представи, че отново наблюдаваше неизвестни форми на живот, игра на гигантски, невидими зверове, обитатели на горния атмосферен слой…

Почти бе забравил за мисията си. Шокира се, когато го извикаха по служба.

— Как е тягата? — попита Кингзли. — С тази батерия можеш да изкараш още двадесетина минути.

Морган погледна инструменталния панел.

— Енергията е спаднала с деветдесет и пет процента, но скоростта ми на изкачване се е увеличила с пет процента. Движа се с двеста и десет километра в час.

— Около нормата е. Паякът е облекчен заради по-ниската гравитация. На твоята височина намалява с десет процента.

Не бе достатъчно, за да я почувствува, особено ако седеше овързан с предпазни колани към креслото, навлякъл няколкокилограмов скафандър. Все пак бе усетил определена лекота и тъкмо се чудеше дали не поемаше прекалено много кислород.

Не, протокът бе нормален. Явно чувството му бе породено от въодушевлението от забележителния спектакъл под него, който в момента се отдалечаваше и отдръпваше на север и юг сякаш се оттегляше към полярните си крепости. Влияние оказваше вероятно и задоволството от успешното начало на изпълнението на задачата с технология, която никой допреди това не бе изпробвал в такива граници.

Обяснението бе достатъчно обосновано, но той не остана напълно удовлетворен. Не намери пълно обяснение на чувството си на радост, дори — веселие. Кингзли, който обичаше да се гмурка на големи дълбочини, често му признаваше, че изпитвал подобни усещания в безтегловността на дълбините на морето. Морган не споделяше емоциите му, но сега изпита нещо подобно. Сякаш бе оставил всички свои грижи далече долу, на планетата, скрита от избледняващите вихри и рисунъка, чертан от северното сияние.

Звездите добиха свой собствен блясък, след като изчезна предизвикателството на зловещия пакостник от полярните области. Морган потърси с очи зенита, без да възлага големи надежди на усилията си. Искаше да види докъде стигаше погледът му. Но успя да различи само първите, осветени от слабото северно сияние няколко метра на тясната лента, по която паякът бързо и плавно се изкачваше.

Тънката релса, от която зависеше живота на толкова много хора, в това число — и неговия, бе до такава степен еднообразна и без дефекти, че проследяването й с поглед не даваше представа за скоростта на капсулата. За Морган бе трудно да си представи, че задвижващият механизъм го тласкаше с над двеста километра в час. Тази мисъл го върна назад в детството и чак сега той осъзна причината за задоволството си.

Бързо беше се съвзел от загубата на първото си хвърчило и бе конструирал нови, по-големи и по-сложни модели. След това, малко преди да открие магията на „Мехамакс“ и да зареже хвърчилата завинаги, бе експериментирал с парашути-играчки.

Морган обичаше да си повтаря, че бе изобретил идеята самостоятелно, въпреки че би могло да я бе срещнал някъде по книгите или филмите. Техниката бе толкова проста, че вероятно поколения момчета я бяха преоткрили.

Най-напред бе одялкал тънко парче дърво с дължина около пет сантиметра. Прикрепи към него няколко парчета хартия. Закачи конструкцията с кука към връвта на хвърчилото така, че да може да се плъзга нагоре-надолу.

След това направи голям, колкото носна кърпичка парашут от оризова хартия и копринени конци. Малка кутия от карти за игра послужи за тежест. Привърза не много здраво товара към дървената летвичка с гумена лента… и играта започна.

Духан от вятъра, малкият парашут се вееше, привързан на дългата връв на хвърчилото, и правеше във въздуха красиви дъги. Малкият Ваневар дръпваше рязко и тежестта се изплъзваше от гумената лента. Парашутът отплуваше в небето, а хвърчилото се връщаше бързо в ръцете му, готово за следващото изстрелване.

С колко завист бе наблюдавал своите крехки творения да се движат плавно и без усилия към морето! Някои от тях падаха във водата, преди да бяха изминали и един километър, но понякога миниатюрният парашут запазваше набраната височина и изчезваше от поглед. Обичаше да си представя, че тези щастливи пътешественици достигаха вълшебните острови навътре в Тихия океан, но въпреки че всеки път написваше своите име и адрес на кутийката за карти, нито веднъж не получи отговор.

Морган не се стърпя и се усмихна на тези свои отдавна забравени спомени. Те обясняваха толкова много неща. Мечтите от детството бяха отдавна надминати от реалността на живота му като възрастен. Бе спечелил с тежък труд правото да бъде доволен от себе си.

— Доближаваш триста и осемдесетия километър — проговори внезапно Кингзли. — Какво е нивото на тягата?

— Бележи начало на спад… Вече е на осемдесет и пет процента. Батерията започна да се изтощава.

— Ако издържи още двадесетина километра, ще е свършила добра работа. Как е самочувствието ти?

Морган понечи да отговори със суперлативи, но вродената му предпазливост го разубеди.

— Добре съм. — Отклони въпроса. — Ако можем да гарантираме на всички свои пасажери гледка, като тая, дето наблюдавах, няма да можем да спрем тълпите!

— Ще опитаме да направим нещо и по този въпрос. — Кингзли се засмя. — Ще помолим „Управлението на мусоните“ да изсипят няколко варела електрони на нужните места. Не е съвсем в техния ресор, но те умеят да импровизират… нали?

Морган захихика, без да даде отговор. Не откъсваше очи от инструменталния панел, откъдето ясно виждаше как и мощността на захранването, и скоростта на изкачването започнаха видимо да спадат. Нямаше причини за тревога. Паякът беше се изкачил на триста осемдесет и пет километра — малко по-малко от очакваните четиристотин, а в основната батерия имаше още живот.

Като стигна триста и деветдесетия километър, намали скоростта на изкачването. Капсулата запълзя съвсем бавно нагоре, докато изведнъж спря преди четиристотин и петия километър.

— Освобождавам се от батерията — отрапортува Морган. — Гледайте да не падне върху главите ви!

Още преди старта им бе хрумнала отличната идея да възстановят тази тежка и скъпа акумулаторна батерия, но нямаше достатъчно време, за да импровизират спирачна система, която би й позволила да се плъзне безопасно надолу, подобно на някой от детските парашути на Морган. Въпреки че парашут бе налице, прецениха, че можеше да се оплете в лентите. За щастие, областта на приземяването, само на десет километра от земната станция, се намираше в непроходима джунгла. Дивите форми на живот в Тейпробейн щяха да бъдат подложени на изпитание и Морган беше се приготвил да спори по-късно с „Департамента по резерватите“.

Завъртя предохранителния ключ и натисна червения бутон, който възпламеняваше експлозивните заряди. Паякът се разтресе от детонацията. След това превключи захранването към вградения вътре акумулатор, бавно отпусна фрикционните спирачки и подаде електричество към задвижващите мотори.

Капсулата започна да изкачва последния промеждутък от пътя. От пръв поглед към инструменталното табло стана ясно, че нещо не бе в ред. Паякът трябваше вече да е ускорил до двеста километра в час, а се движеше едва със сто дори при пълна тяга.

Не бяха нужни никакви тестове или изчисления. Морган постави диагноза мигновено, тъй като цифрите на командния панел говореха сами за себе си. Прималнял от неудовлетвореност, доложи на Центъра на Земята.

— В беда съм! Зарядите се взривиха… но батерията така и не падна. Нещо я задържа.

Излишно бе да добави: „Мисията ми трябва да приключи!“. Всеки знаеше много добре, че капсулата не можеше да достигне основата на кулата, ако продължаваше да тегли няколкостотин килограма мъртъв товар.

Глава 48. Нощ във вилата

Бившият посланик Раджасингхе се нуждаеше от малко сън през последните нощи. Сякаш благосклонната природа го даряваше с максимална ефективност през останалите му години. А и кой можеше да се задържи в леглото по време, когато небесата на Тейпробейн бяха озарени от северно сияние — чудото на всички времена?

Как лелееше да застане до професор Пол Сарат, за да погледат заедно забележителната картина! Старият приятел му липсваше повече, отколкото си бе представял. Нямаше вече кой да го дразни или стимулира по познатия начин или поне да помнеше, че взаимните им връзки се простираха назад чак до детството.

На Раджасингхе даже не му бе хрумвало, че щеше да надживее Пол или че щеше да види фантастичния сталактит на кулата с тегло един билион тона как хвърля мост между орбиталната си основа и Тейпробейн, отстоящ на тридесет и шест хиляди километра. До края на дните си Сарат остана върл противник на проекта. Бе го нарекъл „Дамоклев меч“ и предсказваше как щял да прободе Земята. Но дори Пол се съгласи, че кулата вече се отплащаше с някои преимущества.

Може би за пръв път в историята целият свят научи за съществуванието на Тейпробейн и за древната му култура. Якагала с мрачното си присъствие и зловещи легенди привличаше специално внимание. Ето как професорът по археология успя да получи финансова подкрепа за някои от лелеяните си проекти. Загадъчната самоличност на създателя на Якагала вече бе описана в много книги и видеодрами, а билетите за лазерното представление „Звук и светлина“ в подножието на скалата неизменно се свършваха. Малко преди смъртта си Пол отбеляза тъжно, че „протичаше процес на възникване на малка индустрия с името на Калидаса и че ставаше все по-трудно да се отдели истината от измислицата“.

Скоро след полунощ стана ясно, че климаксът на северното сияние бе отминал. Раджасингхе бе отнесен обратно в стаята си. Започна да си отпочива с чаша пунш, което правеше винаги, след като пожелаеше „Лека нощ!“ на домашните прислужници. Включи на последното резюме на новините. Единствено го интересуваше напредъка на Морган. По това време вероятно бе доближил съвсем основата на кулата.

Редакторът на новините вече бе отбелязал най-важното събитие. Непрекъснато мигащ надпис съобщаваше:

Раджасингхе потърси подробности и с облекчение откри, че първите му страхове бяха неоснователни. Инженерът не бе заседнал, а просто не бе в състояние да продължи пътуването. Можеше да се върне на Земята по всяко време. Но в такъв случай професор Сесуи и неговите колеги със сигурност щяха да бъдат обречени.

Тази мълчалива драма се разиграваше в момента точно над главата му. Посланикът превключи от текст на видеокартина, но не предаваха нищо ново. Имаше ретрокадри с предшественика на паяка „Марк Втори“ и изкачването на Максин Дювал преди години.

— Самият аз бих се справил по-добре! — промърмори Раджасингхе и включи любимия си телескоп.

През първите месеци, когато бе прикован на легло, не бе в състояние да го използува. Морган беше се обадил поради обичайната си любезност, анализира ситуацията и бързо предписа цяр. Само седмица по-късно за най-голяма изненада и удоволствие на Раджасингхе малък екип от механици пристигнаха във вила „Якагала“ и модифицираха инструмента така, че да бъде управляван от разстояние. Сега старикът можеше да лежи удобно в леглото и да продължава да изследва обсипаните със звезди небеса, както и надвисналата скала. Почувствува дълбока признателност към стария познайник за добрия жест, който разкри част от личността на инженера, за която не бе и подозирал.

Този път не бе сигурен какво щеше да открие в тъмнината на нощта, но пък знаеше накъде точно трябваше да гледа, тъй като от отдавна наблюдаваше бавното спускане на основата на кулата. Когато слънчевите лъчи грееха под определен ъгъл, дори успяваше да различи четирите водещи релси, сливащи се ведно в зенита — квартет от блестящи нишки, простъргващи небесата.

Нагласи координатите на азимута на контролното табло на телескопа и завъртя обектива в посока над Шри Канда. Започна да проследява бавно лентите нагоре и търсеше следа от капсулата. Почуди се дали Бодхидхарма се интересуваше също от развоя на последните събития.

Въпреки че Раджасингхе не бе разговарял лично с Маханайаке, който бе навлязъл в средата на деветдесетте, откакто монасите бяха се пренесли в Лхаса, бе събрал сведения, че Потала не бе осигурил очакваното приспособяване за ордена. Обширният дворец постепенно западаше в забвение, докато изпълнителите на завещанието на Далай Лама се пазаряха с китайското федерално правителство за стойността на поддръжката. Според последната информация, достигнала до посланика, Маханайаке Тхеро сега преговаряше с властите във Ватикана — също намиращи се в хронически финансови трудности, но поне господари на собствения си дом.

Човешкият свят бе наистина преходен и не бе лесно да бъде различен някой цикличен шаблон на повторение. Може би математическият гений на Паракарма-Голдберг би успял в подобно начинание. Раджасингхе го видя за последно, когато той получаваше най-голямата награда за принос в метеорологията. Едва ли би го разпознал днес, тъй като ходеше гладко избръснат и носеше костюм с кройка по неонаполеонска мода. В наши дни явно бе превключил заниманията си отново на тема религия…

Звездите се плъзгаха бавно по големия монитор на екрана, разположен в края на леглото, докато телескопът се накланяше към кулата. Нямаше и следа от капсулата, въпреки че вече трябваше да влезе в обсега на видимост.

Тъкмо щеше да превключи към редовния новинарски канал, когато на долния край на изображението светна ярко звезда, подобно на изригването на супернова. Раджасингхе се почуди дали не бе експлодирала капсулата, но след това забеляза, че светлината идеше от постоянен източник. Центрира изображението и увеличи усилването.

Преди години бе гледал видеодокументален филм отпреди две столетия за първите войни, водени в небето, и си спомни поредицата, показваща нощна атака над Лондон. Противников бомбардировач бе хванат от конуса на прожектор и висеше като фосфоресцираща прашинка в небето. Сега стана свидетел на същото явление, но в стократно по-голям мащаб. Само че този път всички ресурси на Земята бяха се комбинирали, с цел да подпомогнат, а не да унищожат нарушителя на нощното спокойствие.

Глава 49. Разтърсване

Гласът на Уорън Кингзли възвърна спокойствието си. Сега звучеше глухо и отчаяно.

— Опитваме се да спрем онзи механик да не се самоубие! Но едва ли бихме могли да го виним. Бил е прекъснат с друга, спешна работа по капсулата и просто е забравил да премахне впоследствие предпазната планка.

Както бе обичаят, грешката излезе антропогенна. Докато експлозивните свръзки са били на мястото си, батерията се е придържала от две метални ленти. След това само едната от тях бе премахната.

Подобни недоглеждания се случваха с монотонна периодичност. Понякога само дразнеха, друг път водеха до нещастия и виновният носеше срама по челото си до края на живота си. Във всеки случай контраобвиненията бяха безсмислени. Единственото, което имаше значение, бе какво трябваше да се предприеме по-нататък.

Морган наклони външното огледало до максимум, но не успя да види причинителя на бедата. Северното сияние бе избледняло и долната част на капсулата тънеше в непроницаем мрак, а той не разполагаше с допълнително осветление. Но този проблем имаше лесно и бързо решение. Ако службата по „Управление на мусоните“ загрееше с инфрачервена лазерна светлина основата на кулата, тя би му отделила няколко фотона във видимата част на спектъра.

— Можем да използуваме нашите прожектори — предложи Кингзли, когато Морган изказа молбата си.

— Няма да свършат работа. Ще светят право в очите ми и ще ме заслепяват. Нужно ми е осветление отгоре и отзад… може би ще се намери някой спътник на подходяща орбита.

— Ще проверя — обеща помощникът му, очевидно радостен, че можеше с нещо да се окаже полезен.

Сякаш минаха часове, преди да се обади. Ваневар погледна часовника си и откри, че бяха минали само три минути.

— От службата по „Управление на мусоните“ биха могли да се справят, но е нужно да пренастроят честотата на лазера си и да дефокусират лъча му… Предполагам, че се опасяват да не те опекат. Но орбиталната станция „Кинте“ е готова незабавно да те освети. Снабдени са с лазерна установка с псевдобяла светлина и се намират на необходимото ти място. Да им съобщя ли да пуснат лъча?

Инженерът провери координатите си. „Чакай да видя. «Кинте» се падат високо на запад. Ще ми бъде удобно.“

— Готов съм — отговори и затвори очи.

Почти мигновено експлодира бяла светлина и заля цялата капсула.

Неудачният пилот отвори внимателно очи. Лъчът идеше високо от запад и пристигаше заслепяващо ярък, независимо че бе изминал четиридесет хиляди километра. Цветът му изглеждаше снежнобял, но всъщност бе смесица от три монохроматични спектрални ивици, съответно червена, зелена и синя.

За няколко секунди нагласи огледалото и успя добре да огледа създаващата проблеми планка, отстояща само на метър от краката му. Видя края, захванат към корпуса на паяка с голяма переста гайка. Ако я развинтеше, батерията щеше да падне…

Морган седя и обмисля мълчаливо ситуацията толкова продължително, че Уорън не се стърпя и го повика отново. За пръв път в гласа му се прокрадна надежда.

— Направихме някои изчисления, Ван… Какво ще кажеш за тази идея?

Ваневар го изслуша внимателно и само подсвирна тихо.

— Сигурен ли си за границите на безопасността?

— Разбира се! — отвърна леко обиден Кингзли.

Главният инженер не го винеше, но в крайна сметка не помощникът му щеше да рискува кожата си.

— Добре… ще опитам. Но първият път — само за секунда.

— Няма да е достатъчно. Но все пак няма да е лошо — ще добиеш усет.

Морган плавно отпусна фрикционните спирачки, които задържаха паяка неподвижно върху релсата. В миг стана безтегловен и сякаш столът го изхвърли. Преброи: „Едно, две“ и натисна спирачките.

Паякът се затресе и за момент Ваневар бе смачкан от силата на тежестта към пилотското кресло. Спирачният механизъм издаде зловещ писък и капсулата застина неподвижно, ако не се брояха усукващите вибрации, които бързо заглъхнаха.

— Страхотно разтърсване! — отбеляза Морган. — Още съм на мястото си, а и дяволската батерия — също!

— Предупредих те! Трябва да опиташ по-силно. Не по-малко от две секунди.

Инженерът знаеше, че не можеше да се мери с Кингзли, с всички специалисти и цялата изчислителна мощ на тяхно разположение, но все пак почувствува нужда от някаква успокояваща собствена сметка, макар и направена наум. „Две секунди свободно падане… и да кажем половин секунда за задействуване на спирачките… и ако сложим един тон за масата на паяка…“

Въпросът бе: кое нямаше да издържи по-напред — планката, задържаща батерията, или релсата, която го крепеше на четиристотин километра горе в небето. При други обстоятелства не можеше да става и дума за състезание между хипернишката и закалената стомана. Но ако натиснеше спирачките прекалено рязко… или те откажеха да му се подчиняват поради натоварването… можеше и двете да не издържат. Тогава и той, и батерията щяха да стигнат Земята горе-долу по едно и също време!

— Ще опитам с две секунди — каза на Кингзли. — Започвам.

Този път разтърсването бе свирепо и прониза чак мозъка на костите му. Усукващите осцилации затихнаха за продължително време. Морган бе уверен, че бе почувствувал… или чул разкъсването на планката. Но не се изненада, когато хвърли поглед в огледалото и се увери, че батерията не бе помръднала от мястото си.

Кингзли не изглеждаше толкова загрижен.

— Ще се наложи да опиташ три-четири пъти — ободри го.

Морган само дето не му кресна: „Искаш да заемеш моето място в службата ли?“, но прояви предпазливост. Приятелят му щеше да го възприеме на шега, но тези, дето слушаха отстрани — едва ли.

Опита за трети път. Доби усещането, че се смъкна с цял километър, а в действителност беше се снижил със сто метра. Неизчерпаемият оптимизъм на Кингзли започна да крее. Стана ясно, че трикът нямаше да доведе до положителен резултат.

— Изпрати моите комплименти на създателите на предпазната планка! — рече унило Морган. — Сега какво предлагаш? Да опитам трисекундно падане, преди да натисна спирачките?

Почти видя как Кингзли поклати глава.

— Рискът е прекалено голям. Не се тревожа толкова за лентата, колкото за спирачния механизъм. Не е проектиран за такива натоварвания.

— Е, поне опитах — отвърна Морган. — Но не се отказвам. Да бъда проклет, ако се оставя на някаква си нищожна перчата гайка, намираща се на петдесет сантиметра под носа ми. Ще изляза да я развинтя!

Глава 50. Падащи светулки

Ако бе облечен със старомоден скафандър, достигането на въпросната перчата гайка би било невъзможно. Щеше да бъде трудно дори с флексискафандъра, който Морган бе облякъл, но поне си струваше да се направи опит.

Много човешки животи зависеха от умението му, затова той репетира предварително последователността от действията си. Предстоеше да провери изправността на своя скафандър, да разхерметизира капсулата и да отвори люка, който за щастие бе достатъчно широк. След това трябваше да освободи предпазния ремък, да коленичи — ако можеше! — и да се протегне към перчатата гайка. Всичко зависеше от координацията на движенията му. Не разполагаше с никакви инструменти на борда на паяка, но щеше да опита да отвърта с пръсти, защитени от ръкавици, тъй като завъртането едва ли щеше да изиска голямо усилие.

Тъкмо бе решил да опише своя план на земния център, в случай че някой би открил грешка, когато усети леко неразположение. Можеше да издържи достатъчно дълго, колкото се наложеше, но нямаше смисъл да оставя всичко на случайността. Ако употребеше водопроводната инсталация на капсулата, нямаше да стане нужда да се тревожи от неудобното приспособление, вградено в скафандъра му…

Свърши и завъртя ръчката на тоалетната канализация. В този момент бе изненадан от малка експлозия край основата на капсулата. Почти веднага, само след едно мигване, за най-голямо негово удивление се появиха мъждукащи звездици. Сякаш някой бе създал цяла микрогалактика! Получи илюзията че само за секунда се задържаха неподвижно, а после започнаха да се изсипват надолу със скоростта на падащ към земята камък. След малко роят се стопи в точка и изчезна.

Едва ли би могло да се намери по-добро доказателство, че той все още бе пленник на земното притегляне. Спомни си, че в зората на орбиталните полети аеронавтите биваха озадачавани, а подир туй — и развеселявани от ореола ледени кристалчета, който ги съпътствуваше навсякъде около планетата. Появиха се и някои разправяни под сурдинка шеги за съзвездието Орион. Тук не можеше да се случи същото. Каквото и да изпуснеше, колкото и леко да бе, щеше веднага да се натъкне на земната атмосфера. Не трябваше да изпуска от внимание този факт. Въпреки височината не можеше да се наслади на безтегловността като астронавтите.

Все едно се намираше в сграда, висока четиристотин километра. Приготовляваше се да отвори прозореца и да излезе на тясната палуба.

Глава 51. На палубата

Въпреки че на върха на Шри Канда бе тясно и неудобно, тълпата продължаваше да расте. Малката звездичка в зенита сякаш хипнотизираше. В нея бяха фокусирани мислите на хората от целия свят, а също — и лъчът от „Кинте“.

Щом пристигнеха, всички посетители се отправяха към северната релса, докосваха я някак срамежливо, недоверчиво и сякаш си казваха: „Зная, че е глупаво, но ме кара да чувствувам връзка с Морган!“. След това се скупчваха около автомата за кафе и слушаха рапортите, огласявани от високоговорителната система.

Нямаше новини от бегълците в кулата. Всички те спяха или опитваха да заспят, с цел да съхранят кислорода. Закъснението на Морган все още не бе фатално и затова още не бяха информирани за пречката. Но несъмнено до час щяха да започнат да се обаждат на „Междинната станция“ по собствена инициатива, за да разберат какво беше се случило.

Максин Дювал бе пристигнала десет минути след старта на инженера и не можа да го изпрати. В други случаи такова разминаване на косъм я ядосваше. Сега тя просто сви рамене и се успокои с мисълта, че щеше да бъде първата, която щеше да сграбчи Морган в прегръдките си. Кингзли не й позволи да разговаря лично с него и тя прие тази заповед безропотно. Да, Дювал старееше…

През последните пет минути единствените звуци, които се чуваха в капсулата бяха серия от сигнали „Проверка“, тъй като Морган минаваше рутинна подготовка, подпомогнат от експертите горе в „Междинната станция“. Когато приключи, всички зачакаха напрегнато следващата съдбоносна стъпка.

— Изпускам въздуха през клапата — съобщи Морган. Върху гласа му се насложи ехо, поради това че бе затворил визьора на шлема си. — Налягането в капсулата е нула. Нямам проблеми с дишането.

Тридесетсекундна пауза.

— Отварям предната врата. Поддава се. Разкопчавам предпазния колан.

Наблюдателите се размърдаха несъзнателно и замърмориха под нос. Във въображението си всеки от тях бе горе в транспортьора и почувствува празното пространство, зейнало пред пилота.

— Аварийната катарама — освободена. Протягам крака. Няма много място.

Изпитвам скафандъра. Наистина е доста гъвкав! Излизам на палубата. Не се притеснявайте. Увих предпазния колан около лявата си ръка…

Фю! Трудна работа! Едвам се наведох. Но виждам онази перчата гайка. Намира се под решетката на палубата. Правя усилия да я достигна…

Коленичил съм… не ми е удобно…

Напипах я! Сега да видим дали ще превърти…

Слушателите застинаха мълчаливи. След това вкупом се отпуснаха едновременно с облекчителни въздишки.

— Няма проблем! Завъртам я с лекота. Вече направих два оборота. Всеки момент ще се развие. Само още мъничко. Почти се развъртя… Ей, вие долу, внимавайте!

Думите му последваха бурно ръкопляскане и радостни възгласи. Някои се пошегуваха и сложиха ръце над главите си сякаш наистина се предпазваха. Само един-двама, които не осъзнаваха напълно, че гайката евентуално щеше да падне след пет минути и то — на около десет километра на изток, действително се алармираха.

Само Кингзли не се присъедини към всеобщото ликуване.

— Рано е да празнуваме — предупреди Дювал той. — Все още не сме стъпили на безопасен бряг!

Секундите се проточиха. Изнизаха се минута, две…

— Няма смисъл да опитвам повече — рече накрая Морган. Гласът му бе подрезгавял от ярост и неудовлетвореност. — Не мога да помръдна планката. Тежестта на батерията я притиска в нареза. Тласъците или експлозията трябва да са я заварили към болта.

— Върни се възможно най-бързо — обади се Кингзли. — Вече е на път нова акумулаторна батерия. Ще те снарядим за по-малко от час. След което ще достигнем кулата подир… да кажем, шест часа. При условие че не възникнат нови усложнения, разбира се.

„Несъмнено! — помисли Морган. — Освен това няма да си даде труда да провери щателно претоварената спирачна система, нито ще се пише доброволец да направи второто изкачване!“ Чувствуваше напрежението от последните няколко часа и скоро умората щеше да забави неговите мисъл и реакции, точно когато се нуждаеше от максималната ефективност и на двете.

Върна се в пилотското кресло, а вратата на капсулата остана отворена към открития Космос. Все още не се бе освободил от стегнатия предпазен колан. Ако го направеше, значеше, че признаваше поражението си, а това нямаше да си прости до края на дните си.

Немигащият лъч на лазера на „Кинте“ идеше почти вертикално отгоре и го пробождаше безмилостно със своята светлина. Той се опита да съсредоточи мисълта си върху проблема така, както лъчът се фокусираше върху паяка.

Нуждаеше се от пособие за рязане на метал — ножица или ножовка. С тяхна помощ можеше да отреже задържащата планка. За пореден път изруга, задето на борда липсваше комплект инструменти. Но дори и да имаше, едва ли щеше да намери нужното му.

В акумулаторната батерия, вградена в транспортьора, се съхраняваха мегавати енергия. Можеше ли да ги използува по някакъв начин? За кратко си въобрази как възбуждаше електрическа дъга и прогаряше планката. Но дори и да се намереха подходящи дебели проводници — а такива нямаше — достъпът до главното захранване бе невъзможен.

Кингзли и всички най-големи мозъци се събраха и не можаха да намерят някакво решение. Ваневар остана сам — физически и интелектуално. В действителност, това бе предпочитаната от него ситуация…

И тогава, точно преди да протегне ръка, за да затръшне вратата на капсулата, Морган се сети какво да направи. През цялото време отговорът се намираше на една ръка разстояние!

Глава 52. Другият спътник

Сякаш огромен товар падна от раменете на Морган. Той усети пълна макар и ирационална увереност. Този път трябваше здраво да поработи!

Въпреки това не помръдна от мястото си, докато не планира действията си с точност до минута. И когато Кингзли, малко загрижен, го подкани отново да побърза да се върне, му даде уклончив отговор. Не желаеше да подбужда илюзорни надежди нито на Земята, нито в кулата.

— Ще опитам един експеримент — рече кратко. — Оставете ме сам за няколко минути.

Грабна в ръка спинеретката, която бе използувал при толкова много демонстрации за отпускане на хипернишката — същата, с чиято помощ бе успял да се спусне в пропастта на Якагала преди години. От съображения за сигурност имаше само едно изменение: първият метър от нишката бе покрит със слой пластмаса, за да не бъде съвсем невидима и да може да бъде пипана с голи ръце.

Морган погледна малката кутийка в ръцете си и осъзна, че я считаше до голяма степен за талисман, нещо като бяла магия. Разбира се, на практика не вярваше в подобни щуротии, но винаги бе имал достатъчно логически основания да носи спинеретката със себе си. Преди да започне изкачването, му хрумна, че би могла да се окаже полезна поради своята здравина и необикновена сила на повдигане. Почти бе забравил, че нишката притежаваше и други уникални свойства…

Изкатери се още веднъж с мъка от креслото и коленичи върху металната решетка на външната тясна палуба на паяка, за да изследва причината за нещастието. Капризният болт се подаваше на десет сантиметра от другата страна на решетката и въпреки че пръчките й бяха близо една до друга и той не можеше да пъхне ръката си през тях, успя да се пресегне от външната страна без големи усилия.

Отпусна първия метър от нишката, покрита с пластмаса, и си послужи като с отвес с пръстена, закрепен на края й. Пропусна го през решетката. Пъхна развиващото устройство на сигурно място в ъгъла на капсулата, за да не би случайно да го катурне през борда, и се протегна ръка отвън край решетката, с цел да сграбчи люлеещия се край. Оказа се по-трудно, отколкото очакваше, тъй като дори забележителният флексискафандър не позволяваше на пръстите му да се сгънат съвсем свободно. Пръстенът се движеше като махало назад-напред и избягваше хвата му.

След половин дузина неуспешни опити, по-скоро уморителни, отколкото дразнещи, защото той знаеше, че трябваше да успее на всяка цена, закачи хипернишката около основата на болта, малко зад планката, която придържаше. А сега дойде време да покаже майсторлък…

Отпусна достатъчно нишка от спинеретката така, че оголената част достигна болта и го задмина. След това придърпа здраво двата края, докато почувствува, че примката се закачи здраво.

Морган никога не бе опитвал да среже по този начин парче закалена стомана с диаметър един сантиметър и нямаше представа колко време щеше да му отнеме. Подпря се на палубата и започна да движи своята невидима ножовка.

След пет минути вече се потеше обилно и не можеше да прецени дали въобще бе постигнал някакъв напредък. Страхуваше се да отслаби опъна, тъй като нишката можеше да се изплъзне от също тъй невидимия процеп, който той се надяваше, че прорязваше през тялото на болта. Кингзли го повика на няколко пъти, като звучеше все по-разтревожен, и той го успокояваше с кратки реплики. Възнамеряваше скоро да си почине и да поеме дъх, както и да обясни какво вършеше. Това бе най-малкото, което дължеше на нетърпеливите си приятели.

— Ван! — повика го Уорън. — Какво смяташ да правиш? Хората от кулата се обаждаха. Какво да им предам?

— Дай ми още няколко минутки. Опитвам се да срежа болта…

Спокоен, но властен женски глас прекъсна Морган и го шокира така, че инженерът едва не изпусна скъпоценната нишка. Думите зазвучаха малко завалено изпод скафандъра, но бяха прекрасно разбираеми. Той знаеше словата наизуст, въпреки че ги бе чул за пръв път преди месеци.

— Доктор Морган — каза КОРА, — моля легнете и починете през следващите десет минути.

— Ще бъдеш ли доволна от пет? — помоли й се. — Точно в момента съм много зает.

КОРА не благоволи да отговори. Въпреки че съществуваха устройства, които можеха да водят прост диалог, неговият модел не бе от тях.

Морган спази обещанието. Дишаше дълбоко и бавно цели пет минути. След това започна да реже пак.

Напред-назад, напред-назад. Опъваше нишката, наведен над решетката и Земята, отдалечена на четиристотин километра. Болтът се съпротивляваше упорито, следователно той бе постигнал някакъв напредък при рязането на опърничавата стомана. До каква степен бе успял не можеше да се каже.

— Доктор Морган — каза КОРА, — наистина трябва да полегнете за половин час.

Инженерът изруга тихо.

— Грешиш, млада госпожице! — отвърна. — Чувствувам се отлично! — Излъга: КОРА знаеше за болката в гръдния му кош…

— На кого, по дяволите, приказваш, Ван? — поинтересува се Кингзли.

— На един прелитащ ангел — отговори Морган. — Извинявай, забравих да изключа микрофона. Ще взема да си почина пак.

— До къде си стигнал?

— Не мога да преценя. Но съм сигурен, че срезът е доста дълбок. Трябва да е…

Искаше му се да изключи КОРА, но това, разбира се, не бе възможно, дори ако можеше да достигне с ръка под материята на скафандъра. Монитор на сърцето, който можеше да бъде изключен, бе по-лош от безполезен — тъй като бе опасен!

— Доктор Морган — изрече КОРА, сега определено раздразнена, — наистина трябва да настоявам. Поне половин час пълен покой!

Този път на Морган не му бе до спорове. Знаеше, че КОРА бе права, но не можеше от машината да се очаква да разбере, че в случая ставаше дума не само за неговия живот. Освен това подозираше, че в нея бе предвиден някакъв коефициент на сигурност, подобно на онзи от неговите мостове. Диагнозата й трябваше да е леко песимистична, следователно състоянието му не бе толкова сериозно, колкото тя го представяше. Или поне така той благоговейно се надяваше…

Болката в гръдния кош изглеждаше, че не се усилваше. Той реши да не обръща внимание нито на неразположението си, нито на КОРА и започна да реже пак бавно, но сигурно. „Ще продължа, докато е необходимо!“ — каза си унило.

Разчиташе, че щеше да предусети края на срязването, но се излъга. Паякът се метна бясно, когато четвърт тон мъртво тегло се откъсна от него. Морган почти бе захвърлен в бездната. Пусна спинеретката и опита да се вкопчи в предпазния колан.

Следващите му действия се развиха бавно, като на сън. Не почувствува страх, а само твърда решимост да не се предава на гравитацията без борба. Не можа да напипа предпазния колан; явно бе паднал, отхвърлен в кабината…

В съзнанието му бавно проблясваше, че използуваше лявата си ръка — беше заклещена между пантите на отворената врата. Не се притегли към кабината. Висеше, хипнотизиран от гледката на падащата батерия, която бавно се въртеше, подобно на странно небесно тяло, и се стопяваше пред погледа му. Изчезна напълно след доста време и чак тогава Морган се прибра на сигурно място. Сгромоляса се в креслото.

Сърцето му биеше като чук. Седя неподвижен продължително време. Чакаше да чуе следващия протест и възмущение на КОРА. За негова изненада тя остана мълчалива, като че и тя също бе се стреснала. „Е, добре, отсега нататък няма да й давам повод за оплаквания! Ще си седя мирно край пулта за управление и ще опитвам да отпусна разклатените си нерви!“

Когато дойде на себе си, повика Кингзли.

— Отървах се от батерията! — докладва и чу радостните възгласи на присъствуващите долу. — Ще затворя люка и ще потегля отново. Кажи на Сесуи и компанията му да ме очакват след малко повече от час. И благодари на „Кинте“ за осветлението… вече не се нуждая от него.

Херметизира кабината и пусна въздух с нормално налягане. Отвори шлема на скафандъра си и се подкрепи с дълга глътка от студения портокалов сок. Включи мотора, отпусна спирачките и се облегна назад с чувство на завладяващо го облекчение. Паякът се понесе нагоре с пълна скорост.

Пътува няколко минути, преди да разбере какво му липсваше. С безплодна надежда надникна към металната решетка на палубата. Не, не бе там!

Е, можеше винаги да си поръча нова спинеретка вместо предишната, която последва акумулаторната батерия към Земята. Жертвата бе малка в сравнение с постигнатото. Странно защо тогава остана така разстроен и не можа да се наслади напълно на победата?

Сякаш бе загубил стар и верен приятел.

Глава 53. Последни метри

Фактът, че се движеше с тридесетминутно закъснение от разписанието, изглеждаше прекалено оптимистичен, за да бъде верен. Морган можеше да се закълне, че капсулата беше се спряла поне за час. Горе, в кулата вече на по-малко от двеста километра „комитетът по посрещането“ се готвеше да прегърне своя герой. Той даже не посмя да обмисли възможността за нови препятствия пред мисията си.

Отмина белега на петстотния километър. Движеше се бързо. От земята го настигна съобщение за изказани благодарности.

— Между впрочем надзираващият дивеча в резервата „Рухана“ докладва за въздушна катастрофа. Успокоихме го. Ако намерим кратера, ще ти приготвим сувенир!

Морган не срещна трудност да сдържи ентусиазма си. Беше се зарадвал, че бе видял политналата батерия за последен път. Ако можеха да открият спинеретката… но подобна задача би била безнадеждна…

Първият признак за новото нещастие дойде на петстотин и петдесетия километър. Досега скоростта на изкачването трябваше да достигне над двеста километра в час, а бе само сто деветдесет и осем. Въпреки че несъответствието нямаше да се отрази съществено на времето за пристигане, Морган се разтревожи.

Намираше се на тридесет километра от кулата. Диагностицира проблема. Разбра, че този път бе безсилен да направи каквото и да било. Въпреки че батерията бе прясно презаредена, започна да се изтощава.

Може би онези резки тръгвания и спирания бяха довели до техническа неизправност. Вероятно дори имаше физическа повреда на някои чувствителни елементи. Каквото и да бе обяснението, токът постепенно намаляваше, а с това — и скоростта на капсулата.

Специалистите от „Земната станция“ се парализираха от ужас, когато Морган докладва, че показанията на индикатора клоняха към нула.

— Опасявам се, че си прав! — проплака почти през сълзи Кингзли. — Нашият екип ти предлага да намалиш скоростта до сто километра в час. Ще опитаме да изчислим живота на батерията… независимо че предположението ни ще бъде чисто теоретично.

Оставаха двадесет и пет километра до целта — пътуване за не повече от петнадесет минути, дори с тази намалена скорост. Ако Главният конструктор бе вярващ, непременно щеше да се помоли.

— Изчислихме, че разполагаш с енергия за още десет до двадесет минути движение, като отсъдихме по ускорението, с което спада токът. Страхувам се, че ще стигнеш много близо, но няма да успееш.

— Да намаля ли отново скоростта?

— Не засега. Ще опитаме да оптимизираме режима на разряда на батерията и може би това ще помогне.

— В такъв случай включете вашия прожектор. Ако не мога да стигна до кулата, поне нека да я вида.

Желаеше да хвърли поглед отдолу на кубичната камера-затвор и нито „Кинте“, нито друга орбитална станция можеше да му помогне. Това бе работа само за прожектора, базиран на Шри Канда и насочен директно към зенита.

Секунда по-късно капсулата сякаш бе набита на кол от заслепяващия лъч, извиращ от сърцето на Тейпробейн. Другите три водещи релси, истински ленти от светлина, се сливаха в посока към кулата. Бяха само на няколко метра от него и толкова близо, че той понечи да се пресегне да ги докосне. Проследи с поглед перспективата, в която се стопяваха…

Намираше се само на двадесет километра! Трябваше да пристигне само след дузина минути и да се вмъкне през пода на онази блеснала в небето квадратна сграда и да занесе подаръци също като някой първобитен Дядо Коледа. Въпреки решимостта си да почива и да се подчинява на заповедите на КОРА, не бе възможно да го направи. Откри, че бе напрегнал всички мускули, като че с физическото си усилие подпомагаше паяка да довърши пътешествието.

Останаха десет километра. Задвижващият мотор промени забележимо шума си. Морган очакваше това и реагира моментално. Без да чака съвет от земята, намали скоростта на петдесет километра в час. Така щеше да пътува още дванадесет минути. Започна да се чуди с отчаяние дали не бе попаднал в асимптотична крива на скоростта на доближаване. Това бе класическия вариант на известното от древността „състезание между Ахил и костенурката“. Ако намаляваше два пъти скоростта всеки път, когато скъсяваше дистанцията наполовина, то щеше ли да достигне кулата в реално време? Преди би се досетил интуитивно веднага за отговора, но сега бе прекалено изморен, за да помисли.

Достигна на пет километра от целта. Вече различаваше конструктивните особености — площадката околовръст и защитните перила, мрежата, осигуряваща безсмислена защита, служеща само за залъгалка на общественото мнение. Напрегна поглед, но не можа да види въздушния шлюз, към който сега пълзеше с агонизираща бавност.

Но и това изгуби значение. Само на два километра от целта моторите на паяка загубиха мощност. Капсулата дори се плъзна надолу, преди Морган да успее да натисне спирачките.

Този път за най-голямо негово удивление Кингзли не звучеше съвсем паднал духом.

— Все още имаш шанс да успееш — успокои го. — Дай на батерията десет минути да се самовъзстанови. В нея има достатъчно енергия за останалото разстояние.

Изминаха най-дългите десет минути в живота на Морган. Въпреки че можеше да ги прекара по-неусетно, ако се обадеше на все по-отчаяните призиви на Дювал, той бе прекалено емоционално изтощен, за да приказва. Искрено съжаляваше за пропуска си и се надяваше, че Максин щеше да разбере и му прости.

Размени няколко кратки реплики с шофьора-пилот Чанг, който докладва, че бегълците в „Основата“ бяха в задоволителна форма и че близостта му им вдъхваше кураж. Чакали на опашка реда си да надникнат към него през малък страничен отвор на външната врата на въздушния шлюз и просто не можели да повярват, че той нямаше да успее да преодолее незначителното разстояние, което ги делеше.

Морган даде допълнителна минута отдих на батерията за по-голям късмет. За негово облекчение моторите отреагираха със силно дръпване, с вдъхващ смелост изблик на мощ. Паякът се придвижи на половин километър от кулата, преди да загуби отново скоростта си.

— Следващият път ще успееш! — ободри го Кингзли, въпреки че увереността му звучеше малко пресилено. — Жалко, че се забави…

— Още десет минути почивка? — попита с примирение Морган.

— Страхувам се — да. Този път включвай на тридесетсекундна тяга с минута междинна пауза. Така ще изцедиш и последния ерг от батерията.

„А и от мен! — помисли Морган. — Странно, че КОРА не се обади толкова продължително. Но този път не се напрягах физически, само се чувствувам изтощен.“

Ангажиран изцяло с управлението на транспортьора, бе пренебрегнал изцяло себе си. Бе забравил своите разтварящи се без остатък енергийни таблетки на базата на гликоза и неголямата пластмасова манерка с плодов сок. Опита и от двете и се почувствува по-добре. „Ех, ако можех да пренеса малко от излишните си калории на издъхващия акумулатор!“ — помисли.

Последно усилие! Настъпи моментът на истината! Неуспехът бе немислим — намираше се толкова близо до целта! Съдбата не можеше да бъде така жестока, когато му оставаха някакви си стотина метра!

Засвирука с уста в тъмното. Колко въздухоплавателни средства бяха катастрофирали на самия край на пистата, след като благополучно бяха прелетели над океана! Безброй пъти яки машини бяха се повреждали само на милиметри от целта! Но и все някакъв късмет, колкото и малък да бе, се случваше на някого някъде. Нямаше основание да счита, че съдбата щеше да бъде повече или по-малко милостива.

Капсулата се понесе нагоре на скокове и спирания подобно на умиращо животно в предсмъртна агония. Когато батерията накрая се изтощи, изглеждаше, че основата на кулата запълни половината от небосклона.

Но пред Морган оставаха още двадесет метра!

Глава 54. Теория на относителността

Настъпи тъжният момент, когато и последните малки количества енергия се изчерпаха и светлините на таблото за управление на паяка угаснаха. Морган повярва, че съдбата му изигра лош номер. Чак след няколко секунди му хрумна, че ако отпуснеше спирачките, щеше да се плъзне обратно към Земята. След три часа можеше да бъде в безопасност в леглото си. Никой не би го упрекнал за провала на мисията му; бе направил всичко в рамките на човешките възможности.

За миг се взря с притъпена ярост към недостижимия квадрат, върху който се проектираше сянката на капсулата. В ума му се въртяха варианти като ято луди пеперуди и той ги отхвърляше един по един. Ех, ако малката спинеретка му бе още под ръка… но нямаше как да я закачи за кулата. Ако бегълците разполагаха със скафандър, някой би могъл да му хвърли въже… но не бе останало време да се прибере флексискафандър от горящия транспортьор.

Разиграваше се драма като на филм, в който някакъв въображаем проблем се решаваше от герой-доброволец, рискуващ неговия — още по-добре — нейния — живот. Например да оползотвори петнадесетте секунди, през които човек запазваше съзнание в пълен вакуум, за да изтича през шлюза и да му хвърли въже, като по този начин спаси останалите. Явно Морган бе се оплел в дебрите на отчаянието, защото макар и за кратък миг обмисли реално и тази идея, преди здравият разум да се върне у него.

Откакто паякът се предаде в битката с гравитацията, до момента, когато Морган най-накрая прие, че не можеше да се направи нищо друго, измина може би по-малко от минута. Тогава Кингзли зададе въпрос, който изглеждаше дразнещ със своята неуместност.

— Още веднъж ми кажи разстоянието, Ван! На колко метра точно си от кулата!

— Какво значение има, по дяволите? Дори и да съм на една светлинна година…

Настъпи тишина. Помощникът му заговори пак с тон, с който се поучаваше малко дете или капризен инвалид.

— Има голямо значение. Не спомена ли двадесет метра?

— Да… горе-долу толкоз.

Неочаквано, но съвсем определено Уорън въздъхна така, че всички чуха. В неговия глас прозвуча дори радост, когато отговори:

— През всичките тези години, Ван, си въобразявах, че ти си Главният инженер на проекта! Представи си, че наистина разстоянието е точно двадесет метра…

Ваневар го прекъсна с крясък.

— Какъв съм идиот! Кажи на Сесуи, че ще се скача след… да кажем, петнадесетина минути!

— Вероятността е четиринадесет срещу пет, в случай че си отгадал разстоянието с голяма точност! Сега нищо на света не може да те спре!

Твърдението бе прекалено рисковано и на Морган му се прииска Кингзли да не го беше изричал. Адаптерите за стиковане понякога не пасваха едни с други поради незначителни грешки, дължащи се на производствени толеранси. И разбира се, тази конкретно система никога не бе изпробвана на практика.

Почувствува само леко смущение от своята недосетливост. В края на краищата, при екстремни ситуации човек забравяше дори своя телефонен номер и даже — рождената си дата. А от друга страна най-важният фактор, предопределящ ситуацията, бе напълно пренебрегнат.

Ставаше дума за теорията на относителността. Не можеше да достигне кулата, но кулата щеше да пристигне — поради неумолимия си напредък от два километра на ден!

Глава 55. Твърдо скачване

Рекордът на строежа за един ден бе тридесет километра при сглобяването на тънката и лека част на кулата. Сега, когато най-масивната порция — самия корен на конструкцията бе пред завършване в орбита, скоростта бе спаднала до два километра. Бе достатъчно бързо. Това даваше на Морган време да провери свързването на адаптера и да изрепетира наум своите прецизни действия, които трябваше да извърши между потвърждаването на изпълнението на твърдото стиковане и отпускането на спирачките на паяка. Ако спирачната система останеше включена малко по-дълго, щеше да се получи неравностойно състезание по сила между капсулата и движещите се мегатони на кулата.

Петнадесетте минути изминаха бавно, но спокойно. Морган се надяваше, че бе успял да умири КОРА. Към края на изпитанията събитията, изглежда, се развиваха с главоломна бързина. Последното усилие му изглеждаше като катастрофа в механична преса, тъй като твърдият покрив на небето започна да се спуска върху му. Само след секунда основата на кулата достигна на метри от него. Миг по-късно той почувствува и чу сблъсъка на скачващия механизъм.

Много животи зависеха от умението и точността, с която инженери и механици бяха свършили своята работа преди години. Ако съединението не се вместеше в зададените толеранси, ако захващащият механизъм не сработеше правилно, ако херметичната сглобка не бе въздухонепроницаема… Морган се опита да интерпретира бъркотията от звуци, които блъскаха в ухото му, но се оказа недостатъчно подготвен, за да разшифрова съобщенията им.

Накрая, като сигнал за победа, на индикаторното табло светна надписът „Скачването е завършено“. Трябваше да изминат десет секунди, докато телескопичните елементи последваха движението на напредващата кула. Пилотът изчака само пет, преди да отпусне предпазливо спирачките.

Бе се приготвил да ги натисне отново мигновено, в случай че паякът започнеше да пада, но сензорите не бяха излъгали: кулата и капсулата сега бяха свързани неразривно помежду си. Морган трябваше да изкачи само няколко стъпала на стълбата и щеше да достигне целта си.

Съобщи за успеха си на ликуващите слушатели от Земята и „Междинната станция“ и приседна за миг да поеме дъх. Странно — това бе второто му посещение на същото място, но той си спомняше малко за първото, направено преди години на тридесет и шест хиляди километра по-високо. Бе присъствувал на, да го наречем по липса на по-добър израз, „полагането на фундамента“. В „Основата“ бе се провело малко тържество и бяха вдигнали безчет тостове в безтегловност. Тази секция на кулата не бе построена първа, но щеше да докосне Земята най-напред след дългото си спускане от орбита. На времето бе импровизирана кратка церемония и Морган сега си спомни, че дори дългогодишният му враг, сенатор Колинз, бе го удостоил с присъствието си и даже му бе пожелал успех с язвителна макар и добронамерена реч. Сега имаше по-добър случай за празнуване…

Ваневар вече чуваше слабото приветствено барабанене с пръсти от вътрешната страна на въздушния шлюз. Разкопча предпазния колан, изкатери се непохватно на седалката и се заизкачва по стълбата. Люкът над главата му най-напред се запъна сякаш природните стихии, опълчили се срещу му, се изпречиха немощно за последно. Въздухът изсъска кратко и въздушното налягане се изравни. Кръглият капак се отвори бързо надолу и нетърпеливи ръце му помогнаха да влезе в кулата. Морган пое първата глътка от зловонния въздух и се почуди как някой бе могъл да оцелее. Почувствува увереност, че ако бе прекъснал мисията си, вторият опит щеше да се окаже прекалено закъснял.

Голата, съвсем празна камера бе осветена само от флуоресциращи панели, които търпеливо улавяха и след това излъчваха слънчевата светлина в продължение на повече от десетилетие в очакване на спешен случай като настоящия. Слабото осветление разкри сцена, която можеше да се случи само по време на война. Сякаш бездомни разчорлени бегълци от разрушен град бяха намерили подслон в противобомбено убежище с малкото лични вещи, които бяха успели да спасят.

Но не много подобни бежанци биха носили кутии с надписи от рода на „Йонен прожектор, произведено от корпорация «Лунар хотел», собственост на Федерална Република Марс“ или вездесъщото „(Не) може да се съхранява във вакуум“. Нямаше весели лица. Дори тези, които лежаха неподвижно, за да пестят кислород, едвам се усмихнаха и махнаха сковано с ръка. Морган отвърна на поздрава им и краката му се подкосиха, а пред очите му причерня.

През живота си не бе припадал и когато силната студена струя кислород го свести, първата му емоция бе остро смущение. Погледът му бавно се фокусира и той видя маскирани сенки да кръжат около него. За момент се почуди дали не се намираше в болница, след това мозъкът и зрението му станаха нормални. Докато бе бил в безсъзнание, ценният му товар явно бе разопакован.

Маските представляваха молекулярни сита. Ако човек ги носеше около устата и носа, те спираха въглеродния двуокис и позволяваха преминаването само на кислорода. Прости по устройство, но технологически твърде сложни, те позволяваха оцеляването в атмосфера, в която в друг случай би настъпило незабавно задушаване. Дишането през тях малко се затрудняваше, но в природата нищо не се постигаше без компромис, а в случая се плащаше малка цена за спасяването на човешки живот.

Морган се вдигна на крака неуверено, но без чужда подкрепа. Представи на спасените от него мъже и жени макар и със закъснение. Тревожеше го само една мисъл: докато бе в безсъзнание, дали КОРА не бе произнесла някоя от нейните програмирани речи? Не искаше да го повдига на въпрос, но продължаваше да се чуди…

— От името на всички нас искам да ви благодаря за постъпката! — обърна се към него професор Сесуи с непохватността на човек, който рядко проявяваше вежливост към когото и да било. — Дължим ви живота си!

Всеки логически или задушевен отговор би носил белега на фалшива скромност, затова Морган, под предлог, че си оправяше маската, измърмори нещо неразбираемо.

Тъкмо щеше да започне да проверява дали цялата екипировка бе разтоварена, когато Сесуи доста разгорещено добави:

— Съжалявам, че нямаме възможност да ви предоставим стол! Това е най-доброто, което можем да ви предложим! — Посочи няколко кутии от инструменти, нахвърляни една върху друга. — Наистина не трябва да се напрягате!

Фразата звучеше познато, значи КОРА бе проговорила! Получи се неловка пауза, по време на която Морган осъзна този факт и другите мълчаливо признаха, че знаеха, а той показа,че знаеше, че те знаеха — всичко това без нито една произнесена дума, както подобно в психологически безкраен регрес, който се случваше, когато група хора погребваха дълбоко в себе си тайна, която никога нямаше да излезе на бял свят.

Той пое дълбоко дъх. Учудващо бе колко бързо човек привикваше към молекулярната маска. Приседна на предложеното място. „Няма да припадна пак — каза си с мрачна решителност. — Трябва да предоставя провизиите и да се махна по възможност по-скоро, преди КОРА да се е обадила пак.“

— Тази кутия със запълващо вещество ще ви свърши работа за изолиране на утечката. — Посочи към най-малкия от контейнерите, които бе донесъл. — Напръскайте спрея около уплътнителите край въздушния шлюз. Втвърдява се за секунди.

Използувайте кислорода само при крайна необходимост. Например — когато трябва да поспите. Донесъл съм на всеки по една маска, непропускаща въглероден двуокис; има и няколко резервни.

Ето вода и храна за три дни. Разполагате с предостатъчно. Транспортьорът от станцията „10 К“ трябва да пристигне тук утре. Що се отнася до аптечката — надявам се, че няма да се нуждаете изобщо от нея.

Замълча, за да поеме дъх. Не бе лесно да приказва с филтър против въглеродния двуокис и той усети увеличаваща се нужда да съхрани силите си. Хората на Сесуи сега можеха да се погрижат сами за себе си, а на него му предстоеше да свърши още нещо и то — колкото по-бързо, толкова по-добре.

Морган се обърна към Чанг и тихо каза7

— Моля, помогнете ми да облека пак флексискафандъра. Искам да инспектирам релсите.

— Но вашият скафандър е само за тридесетминутен престой в Космоса!

— Ще ми бъдат необходими само десет, най-много — петнадесет минути.

— Доктор Морган, аз съм оператор с квалификация на космонавт, а вие не сте. На никого не е позволено да излиза със скафандър за тридесетминутен престой без резервен кислороден цилиндър или придружител. Изключая извънредните случаи, разбира се.

Морган се усмихна уморено. Чанг бе прав. Не съществуваше извинението за непосредствена опасност. Но случаят бе спешен според преценката му на Главен инженер.

— Искам да оценя повредите — възрази. — Ще разгледам релсите. Ще бъде жалко, ако екипът от „10 К“ не успее да ви достигне, само защото не са били предупредени за съществуваща пречка. — „Тази клюкарка КОРА какви ли им ги е надрънкала, докато бях в безсъзнание?“

Чанг не изглеждаше щастлив. Последва го мълчаливо в посока на северния въздушен шлюз.

Точно преди да затвори шлема инженерът го попита:

— Срещате ли проблеми с професора?

— Мисля, че въглеродният двуокис позабави реакциите му. — Поклати отрицателно глава. — Но ако започне пак да буйствува… е, имаме надмощие — шестима срещу един сме. Въпреки че едва ли би могло да се разчита на неговите студенти. Някои от тях са не по-малко луди от самия него. Погледни онова момиче, което пише в ъгъла! Убедена е, че Слънцето изгасвало или се взривявало… не разбрах точно какво — и иска да предупреди света преди смъртта си! Каква е ползата? Бих предпочел да не зная!

Ваневар не можа да сдържи усмивката си, но усети със сърцето си, че студентите на професор Сесуи бяха съвсем нормални. Ексцентрични — може би, а също — и със блестящи умове. Едва ли биха могли да работят със своя знаменит учител по друг начин. Някой ден Главният инженер щеше да научи повече за мъжете и жените, които бе спасил. Но трябваше да почака, докато всички се върнеха на Земята — всеки по своя път.

— Ще се разходя за кратко около кулата. — Морган промени рязко темата. — Ще опиша всички повреди, а вие ще ги докладвате на „Междинната станция“. Няма да ми отнеме повече от десет минути. А ако все пак това се случи — не се опитвайте да ме върнете обратно!

Отговорът на Чанг бе практичен и кратък. Затвори вътрешната врата на въздушния шлюз и попита:

— Как по дяволите бих могъл?

Глава 56. Поглед от балкона

Външната врата на северния въздушен шлюз се отвори лесно и в рамката й се очерта правоъгълник от абсолютна чернота. Горяща линия разсичаше тъмнината хоризонтално — защитните перила на площадката за оглед блестяха под лъчите на прожектора, запален на върха на планината далече долу.

Морган пое дълбоко дъх и се изви в скафандъра. Почувствува се удобно. Махна с ръка на Чанг, който надзърташе през прозореца на вътрешната врата, и пристъпи вън от кулата.

Площадката за оглед, която заобикаляше „Основата“, представляваше метална решетка с ширина два метра. Отвъд нея се простираше предпазна мрежа на разстояние още тридесет метра. Частта, разкрила се пред погледа на инженера, не бе действувала по предназначението си в продължение на всичките тези години на търпеливо очакване.

Той започна своята навигация в кръг около кулата, като закриваше очите си от блясъка, извиращ под краката му. Косото осветление разкриваше и най-малката трапчинка или неравност по повърхността, която се простираше над него като магистрала към звездите, каквато всъщност беше в известен смисъл.

Както беше се надявал и очаквал, експлозията от по-далечната страна на кулата не бе причинила вреди от отсамния край. За подобни разрушения щеше да бъде необходима атомна бомба, а не — електрохимична. Жлебовете-близнаци на релсата, сега в очакване на пристигането на първите пътници, се протягаха безкрайно нагоре, първично идеални. Въпреки заслепяването от прожектора, Ваневар различи буферите на станцията, намиращи се на петдесет метра под „балкона“ и готови да изпълнят задача, която едва ли някога щеше да им се наложи.

Морган се придвижваше бавно на запад и близо до кубичната кула, докато стигна до първия ъгъл. Обърна се и погледна отворената врата на въздушния шлюз и относителната сигурност, която представляваше, преди да продължи смело покрай голата западна стена.

Усети странна смесица от въодушевление и страх, каквито не бе изпитвал, откакто бе се учил да плува и бе се озовал потопен във вода, дълбока повече от човешки бой. Въпреки че бе уверен, че не го грозеше непосредствена опасност, все нещо можеше да се случи. Усещаше остро присъствието на КОРА, която дебнеше своя шанс. Винаги бе мразил да оставя дадена работа недовършена, а мисията му все още не бе изпълнена.

Западната страна не се различаваше от северната с изключение на липсата на въздушен шлюз. Отново нямаше и помен от повреда, въпреки че мястото се намираше по-близо до сцената на експлозията.

Потисна импулса си да бърза — в края на краищата намираше се отвън само в продължение на три минути — и се отправи с отмерени крачки към следващия ъгъл. Преди да го достигне, разбра, че нямаше да успее да довърши заплануваната си обиколка около кулата. Площадката за оглед бе разкъсана и се люлееше в свободното пространство подобно на изплезен метален език. Предпазната мрежа бе изчезнала съвсем и най-вероятно бе откъсната от падащия транспортьор.

„Не насилвай късмета си!“ — предупреди се Морган. Но не се стърпя и надникна иззад ъгъла, като се придържаше за останките от предпазната ограда.

В лентата-релса бе заседнало солидно количество метални отломъци, а лицевата страна на кулата бе обезцветена от взрива. Но докъдето му стигаше погледът, нямаше място, което не би могло да се приведе в ред само за няколко часа от група работници с лазерни режещи инструменти. Описа подробно пораженията на Чанг, който изрази облекчение и го подтикна да се върне възможно най-скоро.

— Не се притеснявай! — успокои го инженерът. — Разполагам с още десет минути, а трябва да измина само тридесет метра. Мога да се справя, дори ако трябва да разчитам само на въздуха в дробовете си, поет от едно вдишване.

Но не възнамеряваше да прави подобни опити. Вълненията през нощта му бяха предостатъчни, особено ако трябваше да се довери на КОРА. Отсега нататък щеше да се подчинява на заповедите й безпрекословно.

Върна се до отворената врата на въздушния шлюз и застана прощално за няколко секунди, опрян на защитната ограда, потопен във фонтаните светлина, извиращи от самия връх на Шри Канда далече отдолу. Неимоверно разтегнатата му сянка се проектираше върху стената на кулата и се проточваше вертикално нагоре към звездите. Сигурно се простираше на хиляди километри и на Морган му хрумна, че вероятно тя стигаше транспортьора, който сега слизаше бързо от станцията „10 К“. Ако помахаше с ръце, може би спасителите биха забелязали сигналите му — дори би могъл да им съобщи нещо по Морзовата азбука.

Тази забавна фантазия подбуди друга, по-сериозна мисъл. Дали не бе по-добре за него да изчака тук с другите и да не рискува да се връща с паяка? Но пътешествието до „Междинната станция“, където би могъл да получи квалифицирана медицинска помощ, щеше да отнеме седмица. Тази алтернатива не бе благоразумна, тъй като можеше да се върне на Земята за по-малко от три часа.

Беше крайно време да влезе; въздухът му свършваше, а от друга страна нямаше какво още да види. Това бе иронията на разочарованието, като се имаше предвид красивата гледка, на която човек би могъл да се наслади при други обстоятелства през деня или нощта. Сега, както планетата отдолу, така и небесата горе не се виждаха добре поради заслепяващия блясък, идващ от Шри Канда. Ваневар плуваше в малка вселена от светлина, заобиколен отвсякъде от пълна тъмнина. Трудно му бе да повярва, че се намираше в Космоса, дори само задето усещаше теглото си. Чувствуваше се така сигурен, като че стоеше на гранитния връх на Якагала, а не на шестстотин километра по-високо. Тази мисъл бе приятна и той щеше да я отнесе като скъп спомен у дома.

Потупа гладката твърд на кулата. Стори му се огромна в сравнение със собствения му ръст — подобно на амеба, застанала до слон. Разликата бе, че микроскопичната амеба не можеше да възприеме съществуванието на слона, камо ли да създаде такъв.

„Ще се видим на Земята след година!“ — прошепна Морган на кулата и бавно затвори вратата на въздушния шлюз след себе си.

Глава 57. Последната зора

Морган остана в основата на кулата само пет минути. Времето не предразполагаше към размяна на любезности, а от друга страна той не желаеше да консумира от ценния кислород, който им бе донесъл с такова себеотрицание. Здрависа се с всички поред и се напъха обратно в паяка.

Почувствува се по-добре, когато свали маската. Олекна му от мисълта за успешния край на неговата мисия и че само след три часа щеше да се върна в безопасност на Земята. След всички премеждия да се добере до кулата, усети неохота да потегли надолу и да се предаде за кой ли път на привличането на гравитацията, ако и да съзнаваше, че се завръщаше у дома.

Освободи ключалките на стиковащото устройство и започна да се спуска надолу, като първите няколко секунди изпадна в безтегловност.

Когато индикаторът на скоростта отчете триста километра в час, се включи автоматичната спирачна система и теглото му се възвърна. Брутално изчерпаната батерия започна да се зарежда, но вероятно бе повредена така, че не можеше да бъде поправена и щеше да се наложи да бъде бракувана.

Възникна зловеща аналогия. Морган неспирно мислеше за пренапрежението, което бе изпитало тялото му, но някаква упорита гордост го караше де се въздържа да поиска да го чака лекар на „Земната станция“. Беше направил малък облог със съвестта си: щеше да го направи, само ако КОРА се обадеше пак.

Но той се спускаше бързо в нощта, а сърдечният монитор оставаше мълчалив. Инженерът се отпусна и остави капсулата да се грижи сама за себе си в автоматичен режим, а той започна да се възхищава на гледката на небето. Малко въздухоплавателни средства осигуряваха такъв панорамен изглед и съвсем малцина можеха да наблюдават звездите при подобни превъзходни условия. Северното сияние бе изчезнало напълно, прожекторът бе угасен и нищо не можеше да се сравни със звездния рой.

Освен, разбира се, изкуствените звезди, създадени от човешка ръка. Почти директно над главата му грееше яркият маяк на орбиталната станция „Ашока“, застинала завинаги над Хиндустан, само на няколкостотин километра от комплекса на кулата. Наполовина на това разстояние на изток грееше „Конфуций“, доста по-надолу бе „Камехамеха“, докато високо на запад хвърляха отблясъци „Кинте“ и „Имхотеп“. Тези бяха най-ярките жалони на човешкото присъствие около екватора. Имаше буквално плеяда други, всички взети заедно многократно по-ярки от съзвездието Сириус. Колко биха се учудили древните астрономи, ако можеха да зърнат чудната небесна огърлица! И как щяха да се смаят, щом установяха, че новите звезди оставаха неподвижни и нито залязваха, нито изгряваха, а древните небесни светила плуваха по предначертания им от древността курс.

Докато гледаше в захлас диамантената огърлица, разпростряна в небето, Морган в полусън трансформира образа в нещо друго, много по-внушително. Напрегна слабо въображението си и тези звезди, дело на човешка ръка, станаха светлини на титаничен мост.

Отплува във все по-диви фантазии. Как се казваше бродът във Валхала, по който героите от норвежките легенди преминаваха от този свят в отвъдния? Не можа да си спомни, но сънят му бе грандиозен.

Дали и други същества бяха опитвали напразно да съединят небесата на техните съседни светове, при това — много преди хората? Мисълта му се развихри около великолепните пръстени на Сатурн и призрачните арки на Уран и Нептун. Въпреки че съвсем добре знаеше, че там даже не бяха възникнали дори признаци на живот, беше му забавно да си представи тамошните разбити останки на срутени мостове.

Жадуваше за сън, но въпреки неговата воля въображението му го понесе на своите крила. Също като куче, захапало нов кокал, не можеше да се отърве от натрапчивите мисли.

Новата концепция не бе напълно абсурдна, даже не бе и оригинална. Много от станциите на синхронна орбита вече се простираха на километри разстояние и се свързваха с кабели, значително дълги в сравнение с височината на тяхната орбита. Ако ги съединеше, щеше да се формира пръстен, който да опаше света. Подобна инженерна задача би била многократно по-лека от построяването на кулата и би се изразходвало по-малко материал.

Не… не пръстен… а колело. Тази кула представляваше само първата „спица“. Щеше да има и други (четири?, шест?, множество?), разположени все на екватора. Когато бъдеха съединени с твърди връзки горе, в орбита, проблемите, свързани с нестабилността, които преследваха като чума единичната кула, щяха да изчезнат. Африка, Южна Америка, островите Гилберт, Индонезия… всички те щяха да осигурят места за земни станции, ако се наложеше.

Някой ден, когато материалите станеха по-здрави и науката напреднеше, кулите щяха да бъдат неуязвими дори за най-силните урагани, и тогава площадките на върховете на планините щяха да са излишни. Ако можеше някак той да изчака още сто години, може би нямаше ненужно да безпокои Маханайаке Тхеро…

Докато мечтаеше, тънкият полумесец на изгряващата Луна се вдигна необезпокоявано над източния хоризонт и порозовя от първите слънчеви лъчи, предвестници на зората. Земята освети със собствена светлина лунния диск толкова силно, че Морган можа да види с големи подробности нощния ландшафт. Напрегна очи, за да разгледа по-добре тази най-прекрасна в живота му гледка, невидяна от човешко същество от по-ранните епохи, истинска звезда в ръцете на лунния полумесец. Но нощес не бе видно нито едно от човешките селения.

Оставаха му двеста километра, по-малко от два часа път. Нямаше смисъл да опитва да се държи буден. Паякът бе програмиран за автоматично приземяване и щеше да докосне леко Земята, даже без да го обезпокои в съня му…

Болката го събуди първа. КОРА закъсня с част от секундата.

— Не се опитвай да се движиш! — нареди му успокоително. — Вече поисках помощ по радиото. Линейката вече е на път.

„Комично е! Но не се смей! — заповяда си Морган. — Тя прави само най-доброто!“ Не изпита страх. Въпреки че болежката под гръдната кост стана по-интензивна, бе все още търпима. Опита да фокусира мисълта си върху нея и само от това получи облекчение на симптомите. Много отдавна бе открил, че най-добрият начин да успокои болно място бе да се концентрира мислено върху него.

Повика го Уорън Кингзли, но думите му звучаха далечно и почти нямаха значение. Разпозна тревогата в гласа на приятеля си и понечи да облекчи скръбта му, но силите му бяха се изчерпали и не можа да се справи с този проблем… както и с който и да било друг.

Сега вече не чуваше и думите му. Слаб, но постоянен рев заличаваше всички останали звукове. Въпреки че съзнаваше, че съществуваше само във въображението му… или в каналите-лабиринти на ушите му, изглеждаше му напълно реален. Би повярвал, че стоеше край някой огромен водопад.

Скоро шумът отслабна, стана по-мек и мелодичен. И внезапно го разпозна. Колко приятно бе да чуе още веднъж тук, на мълчаливия фронт на Космоса, звука, който не можеше да забрави от първата си визита на Якагала!

Гравитацията го връщаше у дома така, както през вековете бе чертала траекториите на водните пръски на фонтаните на Рая! Но той бе създал творение, което земното привличане нямаше да си възвърне никога… или поне докато човекът притежаваше мъдростта и волята да го съхрани.

Колко студени станаха краката му! Работеше ли животоподдържащата система на транспортьора? Скоро щеше да съмне и щеше да се разлее достатъчно топлина.

Звездите избледняваха много по-бързо, отколкото имаха право. Странно! Денят почти настъпи, а около него тъмата се сгъсти! И фонтаните потъваха обратно в земята и гласчетата им ставаха все по-слаби… по-слаби… по-слаби…

Сега се чуваше друг глас, но Ваневар Морган не можеше да го чуе. Между кратки, пронизителни алармени сигнали КОРА крещеше на зараждащата се зора:

— Помощ! Моля всички, които ме чуват, да дойдат веднага! Тук е КОРА! Спешно е!

Помощ! Моля всички, които ме чуват, да дойдат веднага!…

КОРА продължи да зове. Слънцето изгря и първите му лъчи погалиха върха на планината, която едно време бе свещена. Далече отдолу сянката на Шри Канда скочи върху облаците, а конусът й бе все още идеален, независимо от човешката намеса.

Вече не идваха пилигрими, които да наблюдават как символът на вечността лягаше върху лицето на разбуждащата се земя. Но през бъдните векове планината щеше да види милиони хора как щяха да пътуват удобно и комфортно към звездите.

Епилог: Триумфът на Калидаса

През последните дни на онова кратко лято, преди челюстите на ледовете да се бяха затворили около екватора, един от пратениците на „Стархоум“ пристигна в Якагала.

Господарят на рояците беше се самосъешил в човешки облик. С изключение на една малка подробност, подобието бе превъзходно, но дузината деца, които придружаваха жителя на далечния свят в автокоптера, се намираха постоянно в състояние на лека истерия, като най-малките непрекъснато избухваха в кикот.

— Какво е толкова смешно? — попита ги на перфектен език, общоприет в Слънчевата система. — Или само се шегувате?

Нормалният му обхват на виждане покриваше изцяло инфрачервения спектър. Но те не му обясняваха, че човешката кожа не представляваше мозайка от случайни съчетания на зеления, червения и синия цветове. Дори когато ги заплаши, че щял да се превърне в Тиранозавър рекс и да ги погълне цели-целенички, те отказаха да задоволят любопитството му. Бързо посочиха грешката на космическия пришълец, обединяващ много в едно цяло, пропътувал неизброими светлинни години и събирал знания в продължение на тридесет столетия, че маса от само стотина килограма едва ли щеше да наподоби впечатляващ динозавър!

Жителят на „Стархоум“ не се обиди. Бе търпелив, а децата на Земята го изумяваха безкрай с тяхната биология и психология. Същото можеше да се каже и за най-младите създания. Бе изследвал девет подобни биологични вида и почти си представяше какво означаваха растежа, зрелостта и умирането.

Пред дузината човеци и нехуманоида се простираше пуста земя. Някогашните тучни полета и гори бяха издухани от студените повеи от север и юг. Грациозните кокосови палми бяха изчезнали много отдавна и дори мрачните борове, които ги бяха надживели, сега представляваха голи скелети, а техните корени се разрушаваха от разширяващите територията си мразове. Никакъв живот не бе останал на повърхността на Земята. Само в океанската бездна, където вътрешната топлина на планетата все още държеше леда на разстояние, малко на брой слепи, освирепели от глад създания пълзяха, плуваха и се изяждаха едно друго.

И все пак за същество, чиято планета-дом бе се въртяла около угасваща червена звезда, Слънцето грееше от безоблачното небе с непоносима яркост. Въпреки че цялата му топлина бе изчезнала, изчерпана от болестта, атакувала ядрото му преди хилядолетие, неговото яростно, студено сияние разкриваше всички подробности на поразената земя и хвърляше разкошни отблясъци откъм настъпващите глетчери.

За всяко дете, все още наслаждаващо се на силата на своето пробуждащо се съзнание, температурите под нулата бяха весело предизвикателство. Те танцуваха голи в преспите и с боси крака ритаха във въздуха облаци от блестящи кристали във формата на сух прашец и затова техните симбионти често ги предупреждаваха: „Не позволявайте на сигналите за студ да преминат допустимите граници!“. Причината бе, че все още не бяха достатъчно пораснали и не можеха да сменят евентуално увредените си крайници без помощта на по-възрастните.

Най-голямото момче се изфука. Бе се подложило преднамерено на студа и обяви на всеослушание, че бил „съставен от огнени елементи“. (Жителят на „Стархоум“ си отбеляза новия израз с цел бъдещо изследване, което щеше да го доведе до пълно объркване.) Малкият ексхибиционист се превърна в колона от пламък и пара и затанцува насам-нататък по древния зид. Другите деца нарочно се отнесоха с пренебрежение към тази груба форма на себеизтъкване.

Жителят на „Стархоум“, обаче, съзря любопитен парадокс. Защо земните хора бяха се оттеглили към по-близките до Слънцето планети, щом можеха да се преборят със студа с мощта, която притежаваха… и техните братовчеди от Марс използуваха?

На този въпрос не можа да си отговори задоволително. Обмисли за кой ли път загадъчния отговор, получен от „Аристотел“, обединяващ много себеподобни в едно цяло и с когото най-лесно се разбираше.

„За всяко природно явление има сезон — бе му отвърнал земният мозък. — Настъпват времена, когато трябва да се борим с природата или да й се подчиним. Истинската мъдрост се състои в това да направим правилно своя избор. Когато свърши дългата зима, хората ще се върнат на една обновена и освежена Земя!“

Ето защо през последните няколко столетия цялото земно население беше изтекло като потоци през екваториалните кули и бе пропътувало в посока на Слънцето към по-младите океани на Венера и плодородните равнини в облагородените области на Меркурий. След петстотин години Слънцето щеше да оздравее и заточениците щяха да се завърнат. Щяха да напуснат Меркурий, но Венера щеше да остане като втори дом. Угасването на Слънцето бе дало и подтика, и възможността за обуздаването на онзи адски свят.

Въпреки че тези събития бяха от изключително значение, те касаеха жителя на „Стархоум“ само непряко. Интересът му бе съсредоточен върху някои по-фини аспекти на човешката култура и общество. Всеки биологичен вид бе уникален и поднасяше изненади със своите особености. Настоящият бе загатнал на жителя на „Стархоум“ объркващата идея за негативната информация… или съгласно местната терминология: хумора, фантазията, мита…

Чуждоземецът се мъчеше да проумее тези странни явления и понякога стигаше до отчаяние. „Никога няма да разберем напълно човешките същества!“ — казваше си. В отделни случаи биваше неудовлетворен до такава степен, че се опасяваше да не извърши неволно самосъешаване с всичките му последващи рискове. Но сега постигна напредък. Все още си спомняше времето, когато измисли шега и малчуганите до едно бяха прихнали.

„Ключът на загадката се крие в работата с децата! — бе му подсказал «Аристотел». — Съществува стара поговорка: «Детето е баща на мъжа». Въпреки че биологическата концепция за «баща» е чужда и за двама ни, в този контекст думата има двойно значение…“

Ето как жителят на „Стархоум“ бе се озовал тук с надеждата, че малките палавници щяха да му позволят да разбере възрастните индивиди, в каквито щяха да се преобразуват. Понякога казваха истината, но дори когато бяха игриви (още една трудна концепция) и разменяха негативна информация, чуждопланетният жител вече разпознаваше своеобразните белези на речта…

Имаше случаи, когато нито децата, нито възрастните, нито дори „Аристотел“ знаеха истината. Изглежда, съществуваше непрекъснат спектър между абсолютната фантазия и известните със сигурност исторически факти, като бяха възможни всякакви междинни градации. От единия край бяха фигури като Колумб и Леонардо, Айнщайн и Ленин, Нютон и Вашингтон, чиито автентични гласове и образи бяха съхранени. В другата крайност бяха Зевс и Алис, Кинг Конг и Гъливер, Зигфрид и Мерлин, които едва ли бяха живели в действителност. Но какво можеше да се каже за Робин Худ и Тарзан, Христос и Шерлок Холмз, Одисей и Франкенщайн? Ако се приемеше известна доза преувеличение, може би на тях също съответствуваха реални исторически персонажи…

Слонският трон бе се променил немного за три и половина хиляди години, но никога преди не бе изпитвал тежестта на толкова чужд на човешката раса посетител. Жителят на „Стархоум“ се вгледа на юг и сравни широката половин километър колона, извисяваща се от далечния планински връх, с най-добрите подвизи на инженерството, които бе видял на други планети. За такава млада раса постижението бе наистина внушително. Въпреки че създаваше впечатлението, че всеки миг щеше да се катурне от небето, конструкцията бе устояла в продължение на петнадесет столетия!

Не разбира се в първоначалната си форма. Първите сто километра представляваха град, разположен вертикално и заемащ нивата с по-голямо пространство, през което шестнадесетте комплекта релси често бяха превозвали по милион пътници на ден. Само две от тези ленти-релси работеха в момента. След няколко часа жителят на „Стархоум“ и придружаващите го щяха да поемат бързо нагоре по огромната, набраздена колона на път за Пръстеновия град, който опасваше земния глобус.

Чуждоземецът изви навън очи, за да добие телескопична картина и бавно сканира зенита. Да, там беше. Трудно се забелязваше през деня, но лесно — през нощта, когато слънчевите лъчи струяха покрай сянката на земята, но грееха ярко там, горе. Тънката, блестяща лента, която разцепваше небето на две полусфери, представляваше цял свят сам по себе си, където билиони хора бяха избрали да живеят при нулева гравитация.

Над града-пръстен се намираше космическият кораб, който бе докарал пратеника и всички негови компаньони от рояка през междузвездната бездна. Дори в момента бе готов за отпътуване… не че бе спешно, но бе пристигнал няколко години по-рано според разписанието и сега се подготвяше за следващия, шестстотингодишен етап от пътешествието си.

За жителя на „Стархоум“, разбира се, времето бе незначително малко, тъй като нямаше да се разсъеши преди края на пътуването. Но след това можеше да бъде изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. За пръв път бе разрушена роботизирана сонда… или поне бе замлъкнала — скоро след като бе навлязла в Слънчевата система. Може би бе осъществила контакт с мистериозните Ловци на зората, които бяха оставили следи в толкова много светове, необяснимо близо до Първоначалото. Ако жителят на „Стархоум“ бе способен на благоговение или страх, щеше да изпита и двете, тъй като планираше своето бъдеще — поне за шестстотин години напред.

Но сега се намираше на засипания със сняг връх на Якагала и бе обърнал лице към пътя към звездите, сътворен от човечеството. Привика децата до себе си (те винаги разбираха кога той действително искаше да му се подчинят) и посочи планината на юг.

— Знаете много добре, че „Космопорт едно“ е бил построен две хиляди години по-късно от този разрушен вече дворец! — Започна с въодушевление, което бе само отчасти престорено.

Децата закимаха в мълчаливо съгласие. Жителят на далечната планета „Стархоум“ очерта линията на орбиталния елеватор от зенита до върха на далечната планина Шри Канда.

— Тогава защо наричате тази колона „Кулата на Калидаса“? — довърши въпроса си.