Френска целувка (Книга 1)

ПрологПролет, в наши дни

Турет-сюр-Лу, Франция — Ню Канаан — Кънектикът

„На зазоряване привиденията изчезват.“ Тази мисъл се въртеше в главата на Тери Хей, докато прекосяваше площада на средновековното градче Турет-сюр-Лу.

Вятърът беше довял тежки облаци откъм Средиземно море и Тери бе шофирал своя нает опел по виещия се път от Ница под проливен дъжд, а преди да потегли от хотела, беше закусил с кафе и кроасани в ресторанта на покрива, загледан в индиговите силуети на планините на Прованс върху сивия фон на предизгревното небе.

Седнал над полупразната чаша кафе, той се питаше дали падението се дължи на познанието или на действието. Докато дояждаше последното парче кроасан реши, че причината е в действието. Нещата щяха да бъдат далеч по-различни, ако беше станат писател. Писателят поначало работи с измама. Но той създава само думи, така че измамата съществува единствено върху изписаната страница. Моралните ценности нямаха значение. Силата и слабостта на писателя са в това, че той може да създава, но не може да руши. Затова Тери беше избрал другия път — действието. Действието означаваше живот. Но и смърт.

След това първите лъчи бяха разпръснала здрача. Бе настъпило утрото — прашно, ветровито и сякаш изпълнено с някакво предзнаменование. Той бе кръстосвал красивите улици на Ница, които, сякаш в отговор на напрежението му, бяха смълчани и враждебни.

За да разсее скуката, докато караше към долината Лу, включи радиото. Изабел Аджани пееше на френски: „Моментът на истината е ярък като слънце в нощта. Дърветата светят като медни от жарта на очите ти, а времето насочва твоите ръце.“

Тери си представи черни маслини, плувнали в зехтин, и хрупкав селски хляб. Мисълта за това типично провансалско ядене го накара да усети глад, макар че едва минаваше десет, а Ница беше само на пет мили зад гърба му.

Слънцето все още не се показваше. Облаците не помръдваха, черни и тежки като театрален декор. Дъждът заваля внезапно, като плътна пелена. Изпаренията от гъстата ниска растителност, обграждаща древните каменни стени на Турет-сюр-Лу, ги скриваха от погледа, тъй че градчето, кацнало на виещия се хребет на планината, се стори на Тери като рог на грамадно чудовище от приказките, легнало на земята.

Гълъбите шумно се разпръсваха по пътя му, докато вървеше по калдъръмения площад. В лявата си ръка носеше куфарче от неръждаема стомана, приковано с верижка за китката му. Сред пъстрите групички от туристи, заровили носове в пътеводителите или сновящи около колите си, сред играещите наоколо деца изведнъж му се стори, че прекалено много бие на очи.

Топката, с която играеха децата, подскочи към него. Той я улови и я хвърли обратно, при което стоманената верижка издрънча. Децата се втренчиха в него, оставяйки топката да подскача по паветата и да плаши гълъбите, които протестираха гърлено и излитаха, изчезвайки като привидения на зазоряване.

Той премина през каменния портал в дъното на площада и сякаш се пренесе петстотин години в миналото. Високите каменни фасади на сградите се издигаха като канари от двете страни на стръмните калдъръмени улички, толкова тесни, че двама души трудно можеха да се разминат по тях. През един отворен прозорец се чу плач на бебе, след това мек, тъжен глас запя приспивна песен.

В този ранен час единствените хора, които се мяркаха по улиците, бяха учтивите, усмихнати собственици на магазинчетата, които отключваха рулетките на витрините с огромни ръждиви ключове и му пожелаваха „Добро утро“, когато минаваше покрай тях. Носещият се из въздуха мирис на прясно изпечен хляб беше истинско изтезание.

Той спря и погледна през една пролука между сградите. Целият склон на планината, чак до обвитите в тънка мъгла скалисти възвишения, откъдето бе дошъл, беше покрит с подгизнали от дъжда маслинови дървета. След месец-два щеше да разцъфти лавандулата, покривайки земята на мили наоколо с благоуханен виолетов килим. Тери проточи врат и видя една кола да се изкачва по шосе D 2210 от Ванс — същото, по което беше пристигнал и той. Гледан от тук светът изглеждаше далечен и смален, сякаш го наблюдаваше от обратната страна на далекоглед.

На първия завой Тери зави наляво, след това — веднага надясно. Последва спускане по виещи се каменни стъпала, така изгладени, сякаш векове наред по тях беше текла вода.

Тук светлината беше по-слаба. Върху опушен каменен светилник, използван преди векове да осветява улицата, дремеше пухкава черна котка. Когато Тери мина покрай нея, тя отвори очи и ги впери в него с типичното за котките нямо, напрегнато любопитство.

По-нататък вниманието му бе привлечено от витрината на едно ъглово магазинче. Зад стъклото висеше марионетка, а конците бяха невидими на фона на черно кадифе. Беше изящна ръчна изработка. Представляваше Колумбина, приятелката на Арлекин, облечена в традиционния червено-бял палячовски костюм на ромбове. Върху боядисаното й лице беше изрисувана една сълза. Едва след като се взря по-внимателно, Тери забеляза още една фигура, полускрита в сянката зад гърба й — дявол, с красиво изработено лице и с рога, разпрострял костеливи ръце на черния фон. Тери стоя доста време, загледан като омагьосан в марионетката. Накрая поклати глава и продължи по пътя си.

Тук, в ниското, в края на дълга сенчеста алея, се намираше църквата „Св. Богородица от Бенва“. Дори по пладне слънчевите лъчи не достигаха до белите й каменни стени. Огромните дървени врати бяха разтворени, масивният им железен обков проблясваше матово.

Въздухът във вътрешността на църквата беше изпълнен с прах и ехо. Сякаш самите небеса й придаваха този дъх на минало, на история. Височината на вътрешните галерии по-скоро можеше да се почувства, отколкото да се види. Малка, написана на ръка табелка съобщаваше на посетителите, че името Бенва произлиза от ben vai, което някога е означавало на провансалски „добър път“.

Тери влезе в главното светилище и дълго време остана неподвижен, оглеждайки сантиметър по сантиметър мрачното помещение. Не можеше да долови никакво движение, нито звук, който да му подскаже, че не е сам, но независимо от това продължаваше да е нащрек, като си повтаряше библейската притча: „Бъдете мъдри като змии и незлобливи като гълъби.“

Тръгна по централния проход, между редовете почернели от старост и употреба празни дървени скамейки. Мина му през ума, че хората са използвали тези седалки, когато на земята единственият източник на светлина е бил огънят.

Седна на втория ред, както беше уговорката.

Стените наоколо бяха покрити със стенописи, изобразяващи в подробност разпъването и възкръсването на Христос. Тери почувства, че се задушава в тази атмосфера на пресилена болка и мъчения. Точно срещу него имаше огромно дървено разпятие. Увенчаната с тръни глава на Спасителя беше наклонена на една страна, а хлътналите му очи се взираха измъчено и някак жадно, сякаш искаше да зададе на влезлия в църквата някакъв въпрос. Тери не беше религиозен, но се запита какъв ли би могъл да е въпросът.

— Bonjour, мосю Хей.

Тери се обърна и видя, че някой е седнал на скамейката зад него.

— Стреснахте ме — каза той. — Не чух кога сте влезли.

— Нищо чудно. Аз дойдох преди вас. — Гласът на мъжа беше странно глух, сякаш се чуваше от телефонна слушалка.

— Вие сте мосю…?

— Мабюс.

Тери се опита да разгледа непознатия, но в мъглявата неясна светлина на храма той сякаш се сливаше с останалите сенки. Виждаше се само, че е дребен на ръст.

— Сигурно се шегувате — каза той. — Това не е ли име на филмов герой?

— Не бих могъл да знам, тъй като рядко ходя на кино — отговори мъжът, след което извади едно ветрило, отвори го и започна да го размахва под брадичката си. Тери го досмеша.

— Но аз говорих по телефона с друг човек — каза той. — С мосю Мило.

— Мило протяга ръка към това, което иска, а моите пръсти го сграбчват — каза Мабюс и високопарните му думи прозвучаха зловещо и странно уместно в тази мрачна обстановка.

Тери помръдна и ветрилото на Мабюс, сякаш в отговор, също се измести. При това лицето му продължаваше да е скрито в сянка. Тери изведнъж се подразни.

— За какво ви е това ветрило? Не е толкова топло — каза той.

Мабюс сякаш се усмихна от сянката си.

— Аз никога не се разделям с моя „гунсен“. — След това се наведе към Тери и попита: — Носите ли предмета?

Сега Тери видя ветрилото отблизо. То беше метално, богато гравирано и изглеждаше тежко, което беше странно за такъв предмет.

— Във вас ли са десетте милиона долара? — попита той.

— Да. В диаманти, както пожелахте — каза Мабюс.

— Покажете ги.

— Искам да видя какво купувам с тях, мосю Хей — отвърна Мабюс, като продължаваше да си вее с ветрилото.

Тери повдигна стоманеното куфарче, все така привързано към китката му. В същия момент Мабюс се изправи и поставя върху скамейката своето куфарче — черно и обемисто.

Тери нагласи шифъра на ключалката, закопчалките щракнаха и двамата едновременна вдигнаха капаците. В куфарчето на Мабюс имаше найлонова торбички със синкавобели диаманти между един и три карата — такива, каквито Тери беше поискал. А стоката, която Тери беше донесъл, представляваше нещо съвсем различно.

Дъхът на Мабюс спря, когато я видя.

— La Porte à la Nuit — каза той.

Отвътре куфарчето беше облицовано с тъмносиньо кадифе. Това, което лежеше отгоре, приличаше на кинжал, но този кинжал беше единствен в света. Сияещото му острие бе изработено от един-единствен къс нефрит и беше дълго почти фут. Гардът беше от полирана слонова кост, обвит в нишка от чисто злато. Дръжката бе изработена от абанос, с гравирани по него неразбираеми знаци, и завършваше с огромен рубин с цвят на гълъбова кръв. Оръжието беше известно, както каза Мабюс, с името „Врата към нощта“.

Тери избра наслуки един диамант, постави на окото си часовникарска лупа и извади от джоба си фенерче. Огледа внимателно камъка под светлината на силния насочен лъч. После го остави, взе друг и също го разгледа. Когато свърши, затвори капака на своето куфарче и каза:

— Мило ще получи „Врата към нощта“. Сделката е приключена.

— Момент — каза Мабюс. — Трябва да се уверя, че това действително е „Врата към нощта“. Инструкциите ми са категорични. Ако обичате, отворете куфарчето отново.

Някъде във вътрешността на храма службата беше започнала. Пееха „Агнус Деи“, латинските думи долитаха до тях приглушено, като вятър от древността.

— Как ще се уверите? — попита Тери. — Вече ви казах. Това действително е „Врата към нощта“.

— Отворете куфарчето, мосю Хей.

— Не съм съгласен. Това не е според…

— Брат ви Крис в Ню Йорк е под наше наблюдение, мосю Хей.

— Крис ли? Какво общо има той с това?

— Само това, мосю Хей, че ще бъде убит, ако по някакъв начин се опитате да ни изиграете. Приемете го като намек, ако не като предупреждение. Правилата трябва да се спазват.

Мабюс беше оставил настрана своето куфарче и Тери с изненада забеляза в ръката му едно умалено подобие на кинжала. Това беше друг елемент от „Гората от мечове“.

— Значи е истина — каза Тери. — Останалите части от „Prey Dauw“, „Гората от мечове“, са у Мило.

— По-тихо — каза Мабюс. — Les murs ont des oreilles1. — След това продължи с тих глас: — „Гората от мечове“ представлява нещо като Светата Троица — нож, кинжал и меч, подобно на Отец, Син и Свети Дух. Всяка от трите части е безполезна без останалите. Впрочем, това ви е добре известно.

Тери не обърна внимание на богохулното, подигравателно сравнение на Мабюс. „Ножът е у теб, мислеше той, дали това означава, че и третата част, мечът, също е у Мило?“ Независимо от отговора, той бе открил това, заради което беше дошъл.

Вече съжаляваше за сделката, независимо от голямата сума. Този човек никак не му харесваше. Сети се за една фраза от Виктор Юго: „Някои хора гледат на правилата на честта както ние гледаме звездите — от много далеч.“

— Какво има или няма Мило не е ваша работа — каза Мабюс. След това доближи ножа си до кинжала на Тери и продължи: — Взети поотделно, трите оръжия имат само парична стойност. Но виж, когато са заедно… Те са направени така, че пасват помежду си, образувайки едно цяло — „Гората от мечове“, наричана в браминските текстове „Prey Dauw“. Събрани заедно, цената им е вече съвсем друга — всъщност, стават безценни. — Мъглявата светлина падаше върху кинжала в ръката на Мабюс. — Начинът, по който трите се свързват, не може да се види и следователно е неповторим. Едва когато оръжията паснат, ще стане ясно дали това е истинският „Porte â la Nuit“.

Внезапно Тери взе решение и затвори куфарчето.

— Нещата се промениха — каза той. — „Врата към нощта“ не се продава.

— Но това е твърде глупаво решение — каза Мабюс. — Та вие имате нужда от пари, за да продължите финансовите си операции. Сделките ви бяха съпътствани от невероятен успех, но после късметът ви се обърна и напоследък положението ви е доста напечено. — Докато говореше, Мабюс излезе на по-светло. Едва сега Тери забеляза, че той носи гумена маска, покриваща цялата му глава.

— Откъде знаете тези неща? — попита той. Дълбоко в съзнанието му зрееше подозрение. Този странен, приглушен говор му беше познат отнякъде. Посегна към маската на Мабюс, която представляваше озъбен човешки череп.

Без никакво предупреждение Мабюс се надвеси през скамейката и замахна с ножа към Тери, който инстинктивно се опита да избегне удара.

— Господи! — излезе от устата му, сякаш в унисон с гласовете, пеещи „Агнус Деи“. В същия миг ръбът на дланта му се стовари върху ключицата на нападателя, но без никакъв резултат. Мабюс сякаш не усети нищо, ножът му продължи да описва полегатата си дъга към тялото на Тери. Тогава Тери с отчаяно усилие стори единственото, което му оставаше — сграбчи острието на ножа. Тъй като бе направено от нефрит, то не можеше да се наточи. Освен това, при рязко усукване или при силен кос удар можеше да се счупи.

Мабюс стовари юмрук в гърдите му с цялата си тежест. Тери изкрещя от болка, когато острието, пронизвайки дясната му длан, я прикова към дървената облегалка на скамейката.

Скрит зад озъбената си маска, Мабюс пусна ножа и пръстите му уловиха металното ветрило. Едва сега Тери осъзна, че през цялото време той е целял точно тази момент. Мабюс замахна и ръбът на ветрилото се заби в рамото на Тери.

Никога преди Тери не бе изпитвал подобна болка. „Не се разделям с моя гунсен“, беше казал Мабюс. Значи това дяволско ветрило представлява оръжие. Нагънатият му стоманен край беше остър като бръснач. Тери машинално се изви встрани, но в същия миг в дясната му ръка, закована неподвижно между дървото и нефритеното острие, избухна непоносима болка.

Мабюс стовари юмрук в гърдите му, гръдната кост на Тери се строши и тялото му се сгърчи от спазъм. Проснат по гръб през облегалката на скамейката, той гледаше към дървеното разпятие, което сега беше преобърнато. Виждаше единствено хлътналите очи на Христос, все така задаваше своя ням въпрос.

— Въпреки всичко ще убия брат ти — каза Мабюс.

Болката беше река, отнасяща го към море от агония. Той отчаяно се опита да помръдне, но не успя, тялото отказваше да му се подчини — дали от болка, или поради естеството на нанесените рани.

В този момент, може би за да подчертае пълния си триумф над него, Мабюс смъкна гротескната си маска и Тери видя истинското лице на своя убиец. И разбра всичко.

— О, боже! — каза той, а после помисли за Крис и, давещ се в собствената си кръв, започна да се моли за живота на брат ся.

След това внезапна усети близостта на небесното блаженство и за своя изненада изпита необходимост, силно желание да получи достъп до този рай. Но не знаеше дали ще се възнесе към небето, или ще полети към ада. Тази несигурност очерта стесняващия се кръг на съзнанието му. Той заплака и щом сълзите му потекоха, образът на Христос се промени, сякаш го виждаше, за пръв път, а въпросът, който очите му задаваха, стана ясен. Докато умираше, устните на Тери Хей помръднаха и той даде своя отговор.

Стоманеното ветрило на Мабюс изсвистя и главата на Тери Хей се отдели от раменете му.

„Агнус Деи“ беше свършила и единственият звук, нарушаващ тишината на църквата, беше слабото ехо от последните думи на католическия химн:

„Грешен съм.“

„Спасението.“

Това беше заглавието на проповедта му тази седмица. Отец Доминик Гуарда обичаше да слага заглавия на проповедите си. По такъв, начин подреждаше по-добре мислите си и му беше по-лесно да „започне с началото“, както бе казала Червената кралица на Алиса в детската книжка.

Отец Гуарда бе прекарал детството си сред спарената мизерия на италианската част на Харлем в Манхатън. Баща му беше хамалин, силен като Херкулес и прегърбен от работа като Сизиф. Майка му още бе жива и продължаваше да наема същата гъмжаща от плъхове квартира на Десето авеню, в която бяха родени той и брат му Сийв. Всичко това караше отец Гуарда да се чувства в своята църква „Св. Троица“ в Ню Канаан действително като Алиса в стражата на чудесата.

„И ето ме сега, мислеше си той, трийсет и девет годишен, посветен в католическата вяра, в земята на млякото и меда, където всички са посветени в религията на богатството.“

Той стана от писалището си и се приближи до решетестия прозорец. Църквата „Св. Троица“ беше великолепна, независимо дали я гледаш отвътре или отвън. Внушителната фасада от бял камък, богато украсените арки, ребрата на куполите, великолепието на редиците сводести прозорци с богати стъклописи, огромните мраморни композиции на Христос на кръста, статуята на Дева Мария в светилището — всичко беше предназначено да внуши смирение на влезлия енориаш.

Трудно му беше на отец Гуарда да си представя колко средства са били нужни, за да се издигне този паметник на Бога. Мисълта за всички тези пари объркваше отеца, който беше убеден, че парите не носят нищо добро. Но, от друга страна, беше безспорно, че църквата има нужда от тях, за да съществува.

Погледът му се плъзна покрай цветните лехи, където през юни белите божури поклащаха глави под топлата милувка на вятъра, край могъщите брястове, разперили корони над широката каменна алея, водеща към входа на църквата, и се спря върху паркинга. Беше Страстната седмица, до Разпети петък оставаха само няколко дни и по-голямата част от паството му, което обикновено се събираше на този празник и на Коледа, вече прииждаше. Това беше море от злато и богатство. Жителите на Ню Канаан му напомняха овощна градина, натежала от узрял плод. По-възрастните консервативни членове на енорията бяха дошли със своите мерцедеси. Младите, които живееха на по-високи обороти, караха ягуари и БМВ-та.

Имаше и стари шевролети комби, няколко фордове и плимути, сякаш излезли от музея. „Стари коли — стари пари“, му беше казал някога епископът. Отец Гуарда познаваше собствениците на всяка от тях. Те просто не изпитваха нужда да излагат своето богатство на показ. Пари, трупани три или четири поколения, дават на своите деца самочувствие, ако не друго.

За момент, докато гледаше как енориашите му влизат в църквата, той си помисли какво ли е да си богат. Безспорно, той вече беше богат с вярата си в Бога, но то бе нещо съвсем различно. Отец Гуарда знаеше, че много хора посвещават целия си съзнателен живот на една цел — придобиването на пари. В тяхно име те лъжеха, мамеха, изнудваха. Бог в своята милост създава всеки човек богат с най-висшия дар — вярата. Отец Гуарда не можеше да проумее защо повечето хора отвръщат лице от нея, от самопознанието, което тя им дава.

Ето например човекът, когото изповяда вчера. Дните около Великден са дни на разкаяние според църквата и тогава обикновено изповядваше три пъти повече хора. Но никога преди не беше чувал нещо подобно.

Човекът беше отчаян — това ясно звучеше в гласа му през разделящата ги преграда. Очевидно, това, което беше сторил, го съсипваше и отецът беше сигурен, че е дошъл в „Св. Троица“ да търси спасение.

— Грешен съм, отче. Простете ми — започна той.

— И какво… — понечи да попита отец Гуарда, но човекът вече продължаваше нататък.

— Преди пет години се изповядах за последен път и оттогава животът ми е ад. Стигнах до границите на позволеното и ги преминах. Сторих го в пълно съзнание и си признавам. Мислите ли, че Бог ще ми прости? — И преди отецът да успее да отговори, че Господ прощава всяко прегрешение на разкаялия се, мъжът поде отново: — Другите около мен и над мен се стремяха към власт, да, към власт. А в мен гореше алчност. — Думите излизаха на тласъци, той говореше разпалено и бързо, сякаш години наред бе живял заключен в кутия и сега за пръв път разполагаше с човек, с когото да общува. — Исках единствено пари. И колкото повече имах, толкова повече ги исках. Ставах ненаситен. Приличах на човек, който не може да стане от масата, защото колкото повече яде, толкова повече огладнява и така до безкрай.

Не толкова по думите на мъжа, колкото по неговото поведение отец Гуарда отсъди, че той съзнава вътрешното прозрение, което е получил от Бог при своето раждане. То е трептяло като пламъче на свещ под напора на нощния вятър и човекът се е опитвал да го съхрани.

— Сега нещо у вас се е променило и това дава голяма надежда — каза той, но другият продължи, сякаш не беше чул нищо.

— Месеци наред бях обладан от зъл демон. Ненаситен, всепоглъщащ дух, който е вътре в мен. Той искаше и аз изпълнявах — какво можех да направя?

— Все пак направихте нещо — дойдохте при мен — каза отец Гуарда.

— Не. Не, твърде късно е. За моите грехове вече няма изкупление. По ръцете ми има кръв.

Това бе първият и последен отговор, който отец Гуарда получи по време на изповедта.

— Няма такъв грях…

— Не съм дошъл заради себе си — отново го прекъсна мъжът. — Аз съм вече мъртъв. А и не помня какво означава да си жив. Не чувствам радост, не мога да се смея, забравил съм всичко, което знаех. Демонът в мен погълна и малкото, което имах.

Отец Гуарда се обезпокои силно за психическото състояние на този човек. А той продължи да говори, сега вече в равномерен бърз ритъм, без паузи между изреченията.

— Дойдох, защото няма къде другаде да отида. Няма на кого да се доверя. Но на вас мога да вярвам, нали? За духовника вярата е свята — това го помня още от малък. Но дори тук ме е страх. Някога се чувствах спокоен в църква. Мир, спокойствие — вече не знам какво означават тези чувства. Но има един човек, който знае, и вие все още можете да му помогнете.

Състоянието на човека изглежда се влошаваше и отецът не на шега се разтревожи.

— Почакайте! — прекъсна той припряната му реч. — Ще доведа някой, който да ви помогне.

От другата страна на преградата се чу рязко изшумоляване. Той разбра, че думате му са подплашили мъжа, скочи от мястото си и надникна в кабинката за изповеди, но тя вече беше празна. Върху дървената седалка блестеше листче хартия, смачкано и пропито с пот от дланта, която го бе стискала. Отец Гуарда го взе и видя, че на него са написани име и адрес.

Тази сутрин той едва успя да съчини проповедта си навреме, защото мисълта за този човек, дошъл да търси помощ, не го оставяше на мира.

Той продължаваше да стои до прозореца, когато учтивото прокашляте на отец Донели, един от неговите помощници, прекъсна мислите му. Беше време за месата.

— Идвам — каза отец Гуарда и откъсна поглед от брястовете и божурите. Неизвестните около вчерашната изповед продължаваха да занимават съзнанието му. Ако не себе си, то кого се опитваше да спаси непознатият? Той извади от джоба си листчето, оставено в кабинката, и отново прочете съдържанието му. След това взе една химикалка от бюрото си и написа отдолу „Спасена?“, като наблегна на въпросителния знак. Накрая отново прибра хартийката в джоба си, тъй като нямаше намерение да остави нещата така. Думите „има човек, на когото все още можете да помогнете“ бяха като жигосани в съзнанието му.

Навън вече не бяха останали хора, паркингът беше просто море от бетон, пълно с предмети — златото на новата земя, Ню Канаан2.

И това, както всичко останало, е Божие владение, помисли си отец Гуарда, грабна проповедта си от бюрото и излезе през вратата, водеща към централната част на църквата.

Всички заедно изпяха химна, а след това, докато отец Донели четеше за блаженствата на послушанието и наказанията за непослушанието от Стария завет, глава 26 от Левит, отец Гуарда изпълни обредите за покаяние и се приготви за проповедта.

Когато Донели свърши, той се изправи зад катедрата и отвори Библията на предварително отбелязаното място от Първото послание на Йоан: „Чада мои, това ви пиша, за да не съгрешавате, и ако някой съгреши, то пред Отца имаме ходатай, Исуса Христа, Праведника…“

Едва сега, докато четеше избрания откъс, той осъзна, че се е спрял на него под влияние на изповедта от предния ден.

Когато свърши да чете и остави Библията настрана, установи с изненада, че не помни какво е прочел. Подреди пред себе си листата с проповедта и започна:

— С годините и десетилетията мечтите на всеки от нас претърпяват интересни метаморфози. — Отец Гуарда стоеше с разтворени ръце, опрял длани на ръбовете на полираната до блясък дъбова катедра. Пред него, вдигнали нагоре лица, седяха енориашите, а зад гърба му бе статуята на Христос. — Нещата, които сме искали да постигнем като юноши, обикновено нямат нищо общо с това, към което се стремим десет години по-късно. А след още десет години и тези стремежи ни се струват глупави и повърхностни, защото вече сме хукнали подир нещо друго. Така е с всички ни, без разлика на пол и възраст. Сякаш всеки от нас продължава да се развива и расте дори след пълното съзряване на тялото и съзнанието.

Отец Гуарда огледа паството си. Той винаги се стараеше да запомни всяко лице от присъстващите на месата и дори да го свърже с името и адреса на неговия притежател.

— Може би всичко е въпрос на променящата се с възрастта представа за свободата. Тук, в земята на свободните хора, още от времето на бащите основатели, създали Декларацията на независимостта, свободата се цени като неотменимо право на всеки. Самото понятие е предмет на постоянни спорове и размишления. Можем ли в такъв случай да твърдим, че знаем какво означава и колко струва свободата?

Когато четеше от Светото писание, отецът не гледаше към енориашите си, но по време на проповедите си обичаше да наблюдава лицата им — може би защото го интересуваше ефектът от думите му, докато отношението към Божието слово си беше лична работа на всеки.

— За нас са важни границите на свободата — продължи той. — Защото тя не може да е безкрайна, независимо че речникът ни е беден да я представи в цялата й широта. Когато свободата не признава ограничения, както често се случва, тя се нарича хаос.

На това място в съзнанието му изплува, подобно на пара, издигаща се над блато, образът на мъжа от изповедалнята. Видението не беше ярко, но болката и отчаянието, които го обезобразяваха, личаха като дамгосани. Това несъмнено бе той, макар че отец Гуарда не беше видял лицето му и нямаше откъде да знае как изглежда. Той се сепна и за миг спря да чете. Обзе го страх, какъвто не бе изпитвал от войната във Виетнам. Пое си дъх, тръсна глава, за да се съсредоточи, и продължи нататък, като мислеше за войната.

Хаосът означава смърт. Смърт на духа, на естеството, на установения световен ред, смърт на самия Бог. Вярно е, че не съществува избор без свобода. Но ако свободата е универсална, изборът става илюзия. Един свят, в който свободата няма граници, би бил безформен, без основа, на която да стъпим, за да преценим дали вървим напред, или изоставаме. В него не би имало минало, нито бъдеще, а само едно вкаменено неизменно сега.

В душата на отец Гуарда се надигаше паника — призракът на човека, когото бе изповядал, сякаш го преследваше. Но самият той в такъв случай трябваше да е мъртъв.

— Това замразяване на живота — не спираше да говори той — е истинското, единственото Зло. То води началото си от изгонването на Сатаната от рая и от него произлизат смъртните грехове. Сатаната не е сътворил нищо друго, освен него. Седемте смъртни гряха са от Бога, с тях той държи Сатаната в подчинение, като не му дава да разбере силата на своето единствено творение — хаоса. Това никога не може да се случи, защото Сатаната е Зло и следователно е непроменлив, вкаменен. А Бог е вечното движение. Той е като лунната светлина над океана, която танцува, пее, гали, реве и вие, блести, смалява се и расте и така безспир. Бог е едно и десет хиляди, и десет милиона. Бог е всичко; всичко, но не и зло. И той търпи Сатаната с неговата гордост, защото вижда нуждата от избор. Когато Змията измами Адам и Ева в рая, тя ги изкуси с познание: да узнаят това, което е известно на Бога. Но техният избор беше всъщност от гордост: да поставят себе си над Създателя. Змията бе силна с това, че успя да скрие греха на гордостта под наметалото на стремежа към свобода. Но да се върнем към Сатаната…

В този миг отец Гуарда го видя. Погледът му, който обхождаше познатите лица от паството, се спря върху едно ново лице — слабо, издължено, мургаво, с черти на хищник. Непознатият го гледаше напрегнато и някак странно.

— … Трябва ли да се плашим от него? Да го мразим? Нека помислим. Сатаната е изкусен и хитър, но не е умен — в противен случай щеше да разкрие същността на дадената му от Създателя сила. Бог, разбира се, знае това — иначе щеше ли да повери откриването на Злото на Сатаната? Всъщност хитроумието на Сатаната е свързано със способността му да съсредоточи цялото си внимание върху незначителни неща. Неговият фокус е стеснен. И този тесен фокус е основна предпоставка за умението да се измислят мъчения, а мъчението в крайна сметка е това, което определя Сатаната.

Той е завършен измамник и Бог добре знае това. А от всички негови лъжи хората най-трудно устояват на първата — лъжата за свободата. Свобода от тиранията на Бога, на рая, на църквата и в крайна сметка на вярата. Тъй като тя е върховният ограничител, който определя света, неговите граници, хоризонт и перспектива. Тя е, която показва на човека мястото му в мирозданието, за разлика от това на планините, дърветата, земята, на собствените му творения. В нея той вижда своето величие и своето нищожество. А Сатаната казва: „Чуй ме, прегърни свободата. Само протегни ръка и тя ще е твоя.“ Но той нарочно премълчава, че за да прегърнем свободата, трябва да се откажем от своята вяра. В това е неговата лъжа. Свободата на Сатаната е безгранична и поради това вкаменява човека. Тя е антитеза на всяко движение, всяка промяна — а те са, които осмислят съществованието ни.

Трябва да помним, че свободата, с която Сатаната ни мами, е равносилна на смъртта на Бога и освобождаването на Хаоса.

Проповедта свърши. Мургавият мъж продължаваше да не откъсва очи от него и отец Гуарда слезе от катедрата едва ли не с нежелание.

— В Бога вярваме… — поде той и паството запя след него, докато отец Донели приготвяше дискоса за пожертвования. Когато наближи редът на непознатия да даде своята лепта, отец Гуарда се взря внимателно и остана втрещен — мъжът пъхна под купчинката от един, пет и десет долара една хилядадоларова банкнота.

Отецът извади нафората и наля в сребърния потир вино и вода за причастието. Енориашите започнаха да се нареждат пред него и той видя мургавия да се присъединява към тях.

Един след друг хората минаваха покрай него, той поставяше нафората в ръката им и ги благославяше.

— Тялото Христово.

— Амин.

Когато дойде ред на непознатия, той застана пред него и вместо да протегне длан като останалите, отвори широко уста. В лицето му имаше нещо необичайно, или поне така се стори на отеца.

Отец Гуарда трябваше да постави нафората върху езика му и когато се наведе, за да го направи, усети неприятна сладникава миризма, излизаща от отворената насреща му уста.

— Тялото Христово.

Очите им се срещнаха и той изведнъж се озова години назад, в един зноен август, когато като момче бе избягал за две седмици от нажежения паваж на Десето авеню в един лагер сред природата. По време на разходка из едно райско кътче на гората бе срещнал гърмяща змия. Дълго време трябваше да измине, преди — вече като зрял мъж — да разбере какво изразяваше безстрастният, гладен поглед на присвитите й очи. Това бе абсолютното Зло — първично, враждебно, монолитно. Сега виждаше същите очи пред себе си.

— Амин.

Мъжът отмина и той с потръпване си помисли, че може би всичко му се е привидяло.

Отец Гуарда имаше обичай след приключването на месата да поседи в ризницата, където той и помощниците му оставяха одеждите си и обредните принадлежности. Богослужението пораждаше у него особено дълбоко религиозно чувство и той имаше нужда да остане сам известно време, докато силата на преживяването се поуталожи.

Ризницата на „Св. Троица“ беше особено просторна и красива и в нея се съхраняваха някои забележителни реликви, които той опознаваше постепенно и с любов. В помещението винаги цареше полумрак, тъй като единственото прозорче в каменната стена се засенчваше от растящия отвън петметров жив плет. Полираната дъбова скамейка, на която отец Гуарда обикновено сядаше след богослужение, се намираше точно срещу прозорчето. Подобна на скамейките в главното крило на църквата, тя бе преднамерено неудобна. За църквата почивката не означаваше удобство — човек може да отдъхне, за да избистри съзнанието и духа си, но не и да се чувства удобно при това.

Едно мушнитрънче сновеше из клоните на живия плет. Докато седеше на скамейката и гледаше как птичката тършува из зеленината, той отново видя триъгълната глава на гърмящата змия — мазната люспеста кожа, противното стрелкане на раздвоения език, лишените от дълбочина черни очи. Върху образа на змията се наслагваше лицето на мургавия мъж — отворената уста, чакащият език, същите плитки черни очи.

Отец Гуарда трепна — мушнитрънчето усилено дърпаше нещо в сянката на листата, може би някакво насекомо. Като хипнотизиран той стоеше и гледаше как малкият хищник поглъща жертвата си.

Усети, че не е сам в помещението. Потънал в мислите си, не бе разбрал кога е влязъл някой.

— Отец Донели? — каза той. Неговият помощник често забравяше нещо из одеждите си и после се връщаше да го търси.

— Да, отче. — Този глас не беше на Донели. Отец Гуарда се обърна. Далечният край на ризницата тънеше в сянка.

— Кой е? Кой е там? — попита той.

— На отец Донели неочаквано му се наложи да излезе — гласът идваше точно зад гърба му. Той понечи да се обърне, но нещо го сграбчи и го скова — здраво и безжалостно.

— Кой сте вие? Какво искате? — каза той. — Пари, злато? Аз не съм богат, а реликвите няма да можете да продадете лесно.

— Тук съм, за да те заведа у дома.

Гласът идваше толкова отблизо, че можеше да се усети дъхът на говорещия. Лъхна го същият противен сладникав мирис, както когато даваше причастие на мургавия мъж. Хватката на непознатия се усилваше, но това не го уплаши. На младини се бе справял с не един уличен побойник и то така добре, че насмалко щеше да опита късмета си в професионалния бокс, ако баща му не бе избил тази мисъл от главата му. Тогава младият Доминик се записа в армията, служи в Югоизточна Азия и накрая, отвратен от живота и света, потърси Бога.

Дори сега отец Гуарда продължаваше да води стегнат и здравословен живот и да упражнява тялото си. Под църковните одежди той беше силен и мускулест мъж.

— Аз съм у дома си — той си наложи да запази спокойствие. Този човек не беше по-различен от кой да е хулиган от Десето авеню.

— Не си, но скоро ще бъдеш — чу досами ухото си.

Натискът върху нервния възел отстрани на врата му се усили и той осъзна размера на грозящата го опасност. Повдигайки рамене, той принуди непознатия да се помести, за да задържи хватката си, и тогава, с рязко движение надолу с цялото си тяло, се освободи от ръцете му. След това се извъртя и слепешката го удари по лицето. Ръката му попадна върху скулата на мъжа, той сви пръсти и дръпна с всичка сила. Чу се шум от разкъсване, той погледна с невярващи очи ръката си и остана като ударен от гръм. В свития му юмрук беше останало парче гума с телесен цвят, покрито с мазен грим.

Отец Гуарда вдигна очи към мургавия мъж и разбра защо това лице му се бе сторило така странно, когато го видя отблизо на богослужението — то нямаше пори. Това беше маска. Сега на дясната буза на непознатия гумата беше разкъсана и отдолу се виждаше ивица истинска кожа.

— Кой сте вие? — попита отново отец Гуарда. — Познавам ли ви?

— Аз те познавам — отговори мъжът. — Другото е без значение. — Отецът се запита къде е чувал този глас.

Звукът от отварянето от ветрилото прозвуча със зловеща яснота в затвореното пространство на ризницата. В него имаше неприкрита целенасоченост, която отекна до дъното на душата на свещеника и го накара да потрепери. Този човек не беше обикновен уличен побойник. Отецът вдигна дясната си ръка и направи кръстен знак.

— Бог да ти прости и да те благослови. — Трябваше да го каже два пъти, защото езикът му беше залепнал за небцето.

Мъжът с двете лица направи крачка към него и той отстъпи. Това продължи, докато гърбът му опря в оловната рамка на прозореца. Непознатият въртеше металното ветрило с такава бързина и ловкост, че то прорязваше въздуха със свирене, подобно на воя на животно.

Отец Гуарда отмести поглед от оръжието и се взря в очите на човека с две лица.

— Познавам те — каза той. — Да, познавам те отдавна.

— Да. Отдавна и отдалече — отговори другият, почти замечтано.

Стоманеното ветрило се понесе като огромен прилеп. Назъбеният му ръб се вряза във врата на отец Гуарда.

Кръвта бликна като фонтан и мъжът с двете лица отстъпи. Прозорецът отзад се разби на парчета. Когато вдигаше ветрилото си от пода, видя главата, паднала отвън между стената и живия плет. В сметта си отец Гуарда бе стиснал юмрук толкова здраво, че едва успя да извади парчето гума от ръката му, дори след като счупи два от пръстите.

След това, служейки си с дръжката на ветрилото, той изби стърчащите парчета от счупения прозорец и пъргаво изпълзя навън.

В сянката на живия плет той коленичи, взе отсечената глава на свещеника и положи прощална целувка върху посинелите й устни. Миг по-късно вече бе изчезнал. Подплашеното от шума мушнитрънче долетя отново и кацна, бръсвайки нежно с крилцата си бузата на отец Гуарда.