Френска целувка (Книга 1)

Пролет, в наши дни

Платото Шан — Ню Йорк — Ница — Париж — Турет-сюр-Лу

— Колко китайски войници убихме днес? — попита адмирал Джъмбо, опиумният вожд на Девети сектор от платото Шан.

Могок се усмихна широко, като оголи монтирания в един от предните му зъби рубин с цвят на гълъбова кръв.

— Петнайсет — отвърна той. — Засега.

Комунистическото правителство на Китай постоянно изпращаше в Шан бойни отряди в напразни усилия да изкорени изключително доходоносната търговия с опиум.

Адмирал Джъмбо раздруса автомата в ръката си.

— Малко е — изръмжа той. — Генерал Киу вече е убил около двайсет. Чух, че единият бил лейтенант. Това се казва късмет.

Адмирал Джъмбо не беше неговото истинско име. Както повечето могъщи опиумни вождове, той бе бивш офицер, дезертирал от комунистическата китайска армия. Наричаха го така заради дебелината му27. Самият той вярваше, че тя е белег за велик „уа“ или вътрешен дух и поради това насърчаваше разпространението на прякора си.

Що се отнася до адмиралското му звание, то беше своеобразна шега — Китай не притежава свой флот в истинския смисъл на думата и повечето китайци не понасят откритото море, тъй като далеч от сушата страдат от ужасна морска болест.

Той бе определено грозен човек, с прекомерно едри черти и отблъскващо сипаничаво лице. Беше облечен в брезентов панталон и подплатено с овча кожа яке, без съмнение свалено от мъртъв руски войник. На двете му бедра висяха ножове. Пръстите на ръцете му бяха обсипани с рубинени и сапфирени пръстени — след опиума скъпоценните камъни бяха основен източник на богатство в Бирма. Шията му бе украсена с огърлица от резбован нефрит.

Могок, бивш племенен вожд в Шан, а сега лейтенант в опиумната армия на адмирал Джъмбо, погледна своя главнокомандващ. От смъртта на Ма Линг бяха изминали няколко седмици без той да спомене нито веднъж името й, като че ли тя изобщо не бе съществувала.

— Ще трябва да убием още няколко — каза Могок.

— Не — отвърна адмирал Джъмбо и примигна от ярките лъчи на слънцето. — По-скоро трябва да хванем няколко руснака. Доста време не сме го правили. Един руснак е по-добър „джос“ от двайсет китайци.

От друга страна, помисли си Могок, от смъртта на Ма Линг насам адмиралът бе до такава степен обладан от стремежа да усили авторитета си, че бе изоставил обичайните си умерени методи. Дори Ма Варада, момичето с неутолима страст, което той му бе подарил на мястото на Ма Линг, не бе успяло да го впечатли.

— Така е. Аз самият често си мисля, че руското КГБ си пъха носа тук много повече от китайската армия — каза Могок в стремежа си да покаже колко мащабно гледа на положението.

— Ха! — Адмирал Джъмбо се изплю в храстите. — Руснаците миришат лошо. Вонят от сто крачки. Пък са и прекалено тъпи, за да се притеснявам от тях. — Той отново се изплю, което означаваше, че е нервен. — И все пак чувам, че генерал Киу трупа руско оръжие. Много бих искал да знам за какво му е.

„Ето каква била работата“, каза си Могок. Обичайното отношение на адмирал Джъмбо към териториите, което се изразяваше в правилото „Живей и остави и другите да живеят“, напоследък бе отстъпило място на желанието за мъст. А тук в планините то се състоеше в завземане на нови територии. Това естествено означаваше контролирания от генерал Киу Десети сектор.

— Генерал Киу е като къс отровно месо — рече Могок. — Най-добре е да не се пипа.

Той не обираше генерала, всъщност дори доста се боеше от него. Страховитите разкази за измъчване на хора за собствено удоволствие, извращения спрямо жените и даже престъпване на свещените писания, макар и вероятно поукрасени от фантазията на разказвачите, се носеха около неговото име като мъгла край планински връх. Дали тези истории разкриваха или напротив, потулваха истината? Могок не знаеше, а и не бе уверен, че има желание някога да разбере.

Адмирал Джъмбо изсумтя в знак на презрение.

— Нека страхливците треперят благоговейно пред Киу — каза той. — Познавам този кучи син още от времето, когато служехме заедно в армията. Беше добре известен. Продажността му нямаше равна в целите въоръжени сили.

— Как тогава се е задържал на власт толкова време? — попита Могок. — С помощта на приятели?

— С помощта на страха — отвърна адмирал Джъмбо, потвърждавайки най-мрачните предчувствия на Могок. — Киу винаги е знаел местата, където са заровени свещените тайни.

— Говори се — осмели се да продължи Могок, — че генерал Киу и сега управлява чрез страх. Ако това е така, то по тези места има само една свещена тайна, която би могла да му даде подобна власт — Дах а миа Гю, „Гората от мечове“.

Адмирал Джъмбо се сепна, като го видя как потръпва при тези думи.

— Защо трябва да говорим за това, Могок? „Гората от мечове“ е изгубена от векове. Никой не знае къде се намира. — Той се загледа към виещата се надолу кална пътека. — Но ако знаех къде е, ако я притежавах, колко лесно бих принудил Киу да плати за греховете си. Той щеше безпомощно да гледа как навлизам с войските си в Десети сектор и завладявам всичките му макови полета, цялата му армия, всичките му канали и връзки, цялото му влияние и богатство. А самият генерал Киу щеше да коленичи пред „Гората от мечове“ и да се разтресе от смъртен ужас, когато го докосна с нефритовите остриета.

Могок започваше да подозира, че адмирал Джъмбо вече е взел окончателно решение. В такъв случай те не след дълго щяха да се сблъскат лице в лице с Киу. Това не беше нищо ново на платото Шан. Десети сектор даваше най-високите добиви от „сълзите на мака“. През годините, откакто генерал Киу бе дошъл на власт, много опиумни вождове се бяха опитвали да изскубнат управлението от ръцете му. Никой не бе успял. Все по-очевидно бе, че сега и адмирал Джъмбо е решил да изпробва своите сили.

„Положително мнозина щяха да загинат в подобен страшен конфликт, помисли си Могок. А тези, които оцелееха?“ Той потрепери. Ако разказите за генерал Киу се окажеха дори наполовина верни, мъртъвците щяха да са за завиждане.

Могок приклекна до един дънер и замислено всмукна през зъби. Тук в планините съществуваше магия, могъща магия, прекарала векове наред в сън, събирайки сила. Ако генерал Киу действително имаше достъп до „Гората от мечове“, той безспорно би могъл да извади тази магия на бял свят и да я използва срещу всеки, имал глупостта да застане между него и стремежа му към контрол над цялата търговия с опиум в Шан. Защото това бе всъщност неговото желание. И той би бил непобедим, дори може би, както се казва в книгата „Та Таун“, безсмъртен.

— Говори се още, че генерал Киу не е роден от жена.

— Какво?! — адмирал Джъмбо изгледа Могок така, сякаш му бе изникнала още една глава.

— Да. — Като видя изражението на адмирала, на Могок му мина през ума, че може би не бива да упорства. Но, отворил веднъж уста, той продължи нататък, движен от тревогата и страха, подобно на изгубила управление кола, летяща с нарастваща скорост надолу по стръмен планински склон. — Говори се, че няма майка и съществува извън „самсара“, колелото на прераждането.

— Ха! Ама че глупост! — изсумтя адмирал Джъмбо. — Знаеш по-добре и от мен, че според тхераваданското учение28, всеки — човек, нат29, бог или демон, е обвързан от „самсара“.

— Това е вярно — очите на Могок гледаха мрачно. — Но не и за Махагири, монаха отстъпник, написал „Та таун“ — Книгата на хилядата ада. Неговото наказание е вечно. Дори Равана, демонът, който се мъчи да унищожи Буда, не може да промени това. Махагири е безсмъртен, но е изхвърлен от „самсара“. Осъден е да остане един и същ, непроменен, завинаги.

Адмирал Джъмбо се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Могок преглътна, събирайки целия си кураж.

— Че генерал Киу и Махагири са едно и също.

— Могок, питам се дали усещаш какви глупости говориш.

— Махагири не може да умре — продължи да настоява Могок. — Такава е неговата карма. Може само да приема различен облик. Това е, което се знае тук, в Шан. Аз просто отбелязвам съществуването на тези слухове около генерал Киу.

— Слънчевите лъчи — каза адмирал Джъмбо — прогонват мъглата. В този климат разумът е като слънцето — той разпръсква суеверието. Съветвам те да забравиш за тези истории, Могок. Вярно е, че Махагири е безсмъртен, че отново и отново се появява в тази част на света, за да се опита да измени своята карма, да се освободи от проклятието, което го прави най-окаяното създание на земята. — Адмирал Джъмбо потръпна. — Да си извън колелото на прераждането действително означава да живееш в Хилядата ада. Но който и да е Махагири, той в никакъв случай не е генерал Киу. Бил съм се рамо до рамо с него и мога да те уверя, че е човек от плът и кръв, не по-различен от теб или мен.

— Щом ти го казваш — рече Могок, но по гласа му не личеше да е убеден.

В този момент те чуха зов на птица и телата им се напрегнаха. Часовите на адмирал Джъмбо бяха забелязали някой да се изкачва по пътеката.

Двамата провериха оръжията си и махнаха предпазителите, готови всеки миг да открият огън.

— Не е руснак — каза адмирал Джъмбо, когато човекът се показа пред очите им. — Свали автомата. Това е Мън.

Сива светлина, зацапана от стоманената мрежа над покрития с коричка от мръсотия прозорец, падаше върху Питър Лунг Чън и го отделяше от сенките, в които тънеше останалата част от безличната килия.

Сплел пръсти в скута си, той седеше в позата на каещ се грешник върху стоманен стол, завинтен за пода. Гледаше право пред себе си. Лявата му ръка беше обездвижена с гипсова шина, която стигаше от рамото до върховете на пръстите му.

— Ако искаш, мога да ти се разпиша върху него — каза Сийв, като посочи гипса. Отговор не последва. Сийв стоеше в срещуположния край на килията и четеше досието на Дракона. В ръката си държеше чаша кафе, силно и разяждащо като моторно масло. — Боли ли те, Лунг? Искрено се надявам, че боли адски. Снощи ходих при вдовицата на Ричард Ху. Той беше един от моите хора. Когато го надупчиха с куршумите си, твоите телохранители ти скъсаха квитанцията. Елена Ху смята, че трябва да умреш. Вероятно е права. Стоях при нея половината нощ. Може би ще продължи да плаче днес, утре, кой знае? — Сийв отпи от кафето и усети как изгарящата течност си проправя път към стомаха му. После отново сведе поглед към досието на Лунг, където се съдържаха последните данни от наблюдението над сестрата на Дракона, провеждано от Даяна.

— Ти няма да умреш, Лунг. Поне засега. Днес аз съм твоят защитник. Днес и завинаги. Ще се погрижа да изживееш всеки ден от доживотната си присъда, която ще получиш.

Главата на Чън най-сетне се повдигна и в Сийв се взряха очи, безстрастни и плитки като пластмасов лист.

— Китайците имат пословица: „Когато извие вятър, само слабите се огъват.“

Сийв прекоси килията, зародилата се в главата му идея бе узряла окончателно.

— Значи мислиш, че аз просто правя вятър?

Чън сви рамене.

— Тук полицията ме пази. Навсякъде съм в безопасност. — Лицето му беше безизразно. — Ти не можеш да ми сториш нищо. Затворът не може да ми навреди. Има ли от какво да се боя?

Приглушените шумове на участъка долитаха отвън през заключената врата на килията за разпити. Сийв знаеше, че Чън има право. Трябваше да открие начин да прекърши Дракона, в противен случай работата щеше да е свършена едва наполовина.

— Цял живот в затвора — каза той, като се наведе така, че лицето му се оказа срещу това на Чън. — Виновен си за смъртта на трима полицаи, включително на един от моите хора. Всеки момент още една смърт може да се прибави към сметката. Колкото и адвокати да наемеш, присъдата за предумишлено убийство не ти мърда. Някога щяха да те изпържат на бавен огън за това. Сега трябва да се задоволяваме само с изолиране на заразата. Но преди да те изпратя в чистилището, аз си искам своя дял. Ти си в ръцете ми, аз спечелих играта, нима не го разбираш? Нужен ми бе каналът, по който чистият хероин пристига в Чайнатаун. Сега имам теб, а ти, Лунг си този канал. Или поне отсамният му край. Без теб той е мъртъв, докато не се намери някой, който да заеме мястото ти. А аз ще следя за това, можеш да бъдеш сигурен.

Лицето на Чън не издаваше нищо, освен, може би, скука. Сякаш гледаше повторение на филм по телевизията.

— Напротив, нямаш абсолютно нищо. — За Дракона бе важно да покаже най-сетне своята сила, за да защити репутацията си. — И то защото нищо не знаеш. Трябва ти каналът, а дори не можеш да различиш единия му край от другия.

Сийв премери с поглед седящия спокойно китаец. „Ще изстискам от него всичко, което знае, каза си той. Кълна се.“

Очите му внимателно наблюдаваха Лунг.

— Е — каза той, като захлопна папката с досието, което му бе дала Даяна, — щом не искаш да говориш, изглежда ще се наложи да получим необходимите сведения от сестра ти.

Чън не помръдна, но погледът му стана непроницаем като камък.

— Аз имам сестра — отвърна той. — Тя живее в Хонконг.

— Така ли? — каза Сийв. — В Хонконг, а не в един таван на Грийн стрийт номер едно в Сохо? Не се казва Ки Шен Сонг и не е художничка? Защото поне тази седмица тя е такава. Миналата седмица беше модел, а по-предната — танцьорка. Тя е… как да го кажем… мечтателка?

— Това е някаква друга жена — промълви Лунг мрачно. — Сестра ми живее в Хонконг. Аз я посещавам четири пъти в годината.

— О, да. — Сийв се изправи и излезе от сянката. — Ти наистина пътуваш до Хонконг четири пъти годишно, но това няма нищо общо със сестра ти, защото тя е тук. Ходиш там, за да се срещаш със своите доставчици на едро през времето, когато не спиш с любовницата си Брилиант Куон.

— Запази си това за пред съда. — Чън се усмихна презрително. И да беше учуден, че Сийв знае името на любовницата му на другия край на света, той съумя добре да го прикрие. — В случай, че имаш доказателства, разбира се.

— Пред съда — отвърна Сийв — ще трябва просто да изкарам Ки Шен Сонг, тъй като смятам да я свържа с твоята контрабанда на наркотици. Намерихме у нея шест унции кокаин — хубав, чист прашец. Тя ще сподели твоите теглила, Лунг. Как ти харесва?

— Мръсна гадина! — изкрещя Лунг. — Сестра ми няма нищо общо с това!

— Тя е красива жена. Знаеш ли какво прави затворът с красотата, Лунг? Стопява я като восък. Разяжда я като киселина. — Сийв беше прекалено съсредоточен. За пръв път успя да изтръгне някаква реакция от Дракона и тъй като тази струна изглежда стигаше надълбоко, той имаше намерение да я използва дотам, докъдето Чън го допуснеше.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това — отвърна Сийв. — Ки Шен Сонг е тук, в участъка. — Той се усмихна криво. — Но как е възможно? Тя е в Хонконг, нали така?

— Нямаш право да тормозиш сестра ми! — разпалено извика Чън.

— Нали не очакваш да повярвам, че имаш някакви чувства? Не и след като уби трима полицаи.

— Те сами си бяха виновни — проплака Чън, вече с по-различен тон. — Човек в моето положение не може без телохранители. А тия ченгета бяха глупаци. Нахълтаха вътре с извадени пистолети. Какво друго можеше да се очаква? Хората ми просто ме защитаваха, вършеха си работата.

— Никакви чувства — притискаше го неотстъпно Сийв. — Не и след като осакати едно шестнайсетгодишно момиче, за да се докопаш до мен.

— Никога няма да успееш да докажеш, че Ки има нещо общо с моя бизнес — изрече Лунг безразлично, сякаш това изобщо не го засягаше.

— Ще се видим в съда, Лунг. — Сийв смачка картонената чашка и я хвърли в завинтеното за пода кошче за боклук.

Не бе успял да се обади да отключат, когато Чън каза:

— Не закачай Ки. Скъпо ще платиш, ако я замесиш в това.

— Това заплаха ли е? — попита Сийв, докато почукваше по стоманената врата. — Защото ако е така, приятел, ти току-що направи най-големия си гаф!

Той остави Чън да поразмишлява и отиде в съседната стая, откъдето Даяна наблюдаваше всичко през огледалното стъкло.

— Това се казва блъф, шефе — каза тя. — Беше толкова близо до ръба, че на моменти стомахът ми се свиваше. — Тя го последва до очуканата метална маса, където се подгряваше нещо подобно на кафе. — Нямаме нищо срещу сестра му. Единственото, което видях, когато влязох след нея в тоалетната на дискотеката, беше, че смръкна малко кокаин. Това, което остана, не стигаше дори за да се заядем с нея.

— Какво те тревожи? Нали мина. — Сийв си взе картонена чашка от купчината до котлона. — Видя ли само как подскочи! Тепърва ще се заема с тоя мръсник. — Той си наля кафе. — Връщам се вътре да си довърша работата. — В този момент Сийв видя изражението на лицето й. — Какво има?

— Няма ли да изчакаш адвоката на Чън? Той би трябвало да присъства на разпита. Ако беше тук, никога нямаше да ти позволи…

— Да го духат и адвокатът, и самият Чън! Когато уби хората ми, когато стори това на момичето, той показа своето презрение към закона, каза „сбогом“ на всичко човешко. Всяко чувство, изразходвано по негов адрес, е хвърлено на вятъра.

— Виж ти! — Очите на Даяна искряха. — А чувствата, които ти изразходваш? Мястото ти сега не е вътре при него. Не знам какво се е вселило в теб, шефе.

— Стига — каза сухо Сийв. — Защо не си в Ню Канаан да ръчкаш нашия приятел Блокър?

— Вече се свързах с него по телефона. — Тя му хвърли поглед, който в по-спокойно време би го накарал да трепне. — Материалите ще пристигнат по факса до един час.

Отново в килията на Питър Лунг Чън, Сийв каза:

— Отидох да надникна при сестра ти, Лунг. Не изглежда много добре.

— Копеле — изскърца със зъби Чън. — Какво искаш от мен?

— Аз ли? О, съвсем малко. — Сийв се надвеси над него. — Искам просто да знам всичко. Всеки шибан инч от канала. Като кръстник на Чайнатаун, ти държиш всичко ето тук. — Той потупа Лунг по слепоочието. — Дай ми го и ще се погрижа кокаинът, който намерихме в дома на сестра ти, да изчезне. Щрак! Ето така. Аз мога да го направя, Лунг, защото съм твоят ангел пазител.

Чън вдигна поглед към него.

— Тогава може би съм вече прокълнат.

Сийв смръщи вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Кръстник на Чайнатаун? — Чън поклати глава. — Не притежавам такава власт. Аз съм само един пазач. Своего рода градинар, който като Джони Ябълковото зрънце30 с любов сее белия прашец на опиума, докарван през морето на съхранение при мен. За което, както може да се очаква, получавам заплата. Щедра, наистина, но все пак заплата.

Сийв беше напълно неподготвен за това.

— Но всичките ни сведения…

— Идват от моята организация. Мисля, че при вас това се нарича дезинформация. Беше ни от полза да ви накараме за известно време да вярвате в една измислица. Но ето че сега съм разкрит като, как да го кажем? Магьосника от Оз. Един вид, шарлатанин. — Той погледна Сийв. — След като толкова месеци ме преследвахте, аз най-сетне съм в ръцете ви. И какво излезе? Гонили сте един призрак. Точно това бе целта ни. Сега сте по-далеч от истината, отколкото в началото, защото аз не знам нищо за нещата, които се стремите да научите. Нямам представа къде е началото на канала, нито кой всъщност го ръководи.

— Глупости! Ходиш в Хонконг четири пъти в годината. С кого се срещаш там, с момчета за поръчки ли?

— Всъщност, да. Разбира се, тези хора са нещо много повече от момчета за поръчки. Но независимо от това, те не знаят чии нареждания изпълняват. От гледна точка на сигурността са държани в неведение, също както и аз. Все още ли искаш имената им? Мога да ти ги кажа.

Гневът замъгли погледа на Сийв като гореща вълна. Прииска му се да скочи, да впие пръсти в тази ехидна физиономия и да я разкъса на парчета. Но не го стори. Вместо това каза:

— Ще те попитам нещо и те съветвам дълго и внимателно да си помислиш, преди да ми отговориш. — Сийв се наведе напред и се хвана за страничните облегалки на стола на Чън. Очите му не трепваха, лицето му почти се допираше до това на китаеца. — Ако ти не управляващ Чайнатаун, кой тогава?

Той видя как дълбоко в очите на Чън се загърчи отчаяно пламъче.

— Ако ти кажа това, аз съм мъртъв.

— Слушай, човече, ако не ми кажеш, можеш да отпишеш сестра си. — Той доближи устни досами ухото на Лунг. — Никога не си бил вътре и не знаеш какво е. Особено за хубава жена като сестра ти. Ще издържи… колко… Шест месеца? След това дори ти няма да я познаеш. Тия жени вътре са зверове, самосвали на два крака. Падне ли им сестра ти, ще я изцедят до последната капчица. Ти решаваш, Лунг. Хайде, прати я в ада.

Сийв се дръпна назад, видя пулсиращата вена на слепоочието на Лунг.

— Добре — каза Чън накрая. — Но за тази цел ще трябва да ме изкараш от тук.

— Тая няма да я бъде, приятел.

— Или това, или нищо. Там, където ще ходим, трябва да бъдем заедно.

— Щом аз и ти можем да отидем, нищо не ми пречи да заведа и полицейски отряд.

— Сигурен ли си? Този, когото търсиш, ще е изчезнал още преди да напуснеш участъка.

— Какво искаш да кажеш?

— Смяташ ли, че никой отвън не знае какво става тук? Помисли.

И Сийв, който за пръв път от началото на разпита изпитваше смущение, разбра, че Лунг казва истината.

Отпуснат в обятията на Морфея, Мило мечтаеше на глас за своята жена. Морфея бе виетнамка с изключителна красота и като неин клиент той изливаше в момента своята post-amour tristesse31. Млада на външен вид, вътрешно тя бе може би по-възрастна от него.

Жената на Мило бе починала преди няколко години, но той добре помнеше онова, което му бе сторила, или по-точно онова, което си бяха сторили един на друг.

В онези дни името Мило все още не беше измислено. Животът му бе по-близо до Азия, впримчен в спорните въпроси на политиката, тясно свързан с революцията.

Оттогава времената коренно се бяха променили. Сега Азия бе просто място за бизнес. Политическите въпроси бяха passe32, революцията — част от историята. С интернационализирането на световната икономика дори великите някога водачи се бяха простили с мечтите си.

Много, преди всички останали Мило бе видял провала на своята — и тяхната — политика. Смъртта на жена му бе последната капка, последното звено на един отминал живот (от известно време не поддържаше връзка с дъщеря си). И така, той престана да съществува. Половин година по-късно се появи в Париж с подходящи препоръки и моментално бе грабнат от „Льо Жирон“ — Обществото за завръщане в лоното на църквата.

Ала съзнанието му не можеше така лесно да се прости с предишния живот. Като неуморна машина неговият мозък непрестанно извличаше на бял свят събития и случки — тъмни, неприятни, мрачни, които го преследваха в часовете на отдих или удоволствие.

Морфея, която умееше да му доставя удоволствие във всяко физическо и психологично отношение, се оказваше безсилна да прегради пътя на миризмите, извиращи от неговото минало. След като бяха правили любов, той лежеше в полусън, обгърнат от влажните й бедра, и говореше тихо — една река от злодеяния, дребни грехове и стаена болка. Тя държеше главата му целуваше плувналото му в пот тяло, както би правила, ако той гореше от треска, усещаше в потока на неговите мисли гнева, който бе нараствал през годините като жива, злокачествена тъкан, докато накрая бе разбил едно семейство и погубил няколко човешки живота.

С колко мъже бе спала съпругата на Мило, колко пъти нарочно го бе оставяла да я завари насред акта? Морфея по никакъв начин не можеше да измери болката, която тази жена му бе причинила. Тя често се питаше защо след всичко това, двамата бяха останали толкова дълго време заедно. Веднъж Мило й загатна причината: обаянието на бившата му съпруга, притеглящо непреодолимо влиятелните мъже и жени, както пламъкът привлича насекомите. Това нейно качество я бе направило безценна за него.

Нямаше нищо чудно в това, че мислите на Морфея бяха изпълнени от него, тъй като по свои собствен начин тя го обичаше. В Мило съзираше величието, което очевидно бе убягнало на неговата съпруга.

Още от ранната си младост в Азия Морфея бе използвана от мъжете и бързо бе осъзнала, че ако това ще е попрището й в живота (всъщност, тя не си и представяше някакво друго), то поне би могла да извлече от него своята quid pro quo33.

Никога по-рано не се беше забърквала с клиент и не го бе желала. Сега това донякъде я плашеше, струваше й се дори рисковано, но от друга страна, я въодушевяваше и възбуждаше. Обичаше у него всичко, дори болката му, защото тя също бе част от него, част от онова, което го правеше това, което беше.

След около час Мило замлъкна и тъмният поток от думи най-после секна. Тогава той заспа в ръцете й, докато тя асимилираше последната разказана от него еротична случка, в която съпругата му хитроумно бе съблазнила любовницата на министъра на финансите. По този начин бе научила тайните му и го бе изнудила да подкрепи операциите из Мило в Индокитай.

Когато даваше воля на фантазията си, Морфея мечтаеше единствено за Мило и откриваше, че ще е щастлива само с него, че само с него би могла да води, както никога досега, един нормален живот.

Както обикновено, Мило се събуди от своя сън зад стените на Ле Порт дю Жад освежен. Къщата за удоволствия, която носеше това име, представляваше бяла каменна постройка от осемнайсетиа век. Стените й ограждаха вътрешен двор, в чиято градина пищно цъфтяха рози, теменуги и кандилки. По средата имаше позеленял от времето бронзов шадраван, изобразяващ русалка, съвкупяваща се с делфин. Под един кестен бе поставена изящна пейка от ковано желязо.

Къщата се намираше на левия бряг на Сена, на три преки от Сорбоната, недалече от булевард „Сея Мишел“. През прозорците на много от апартаментите можеше да се види чувствената зеленина на Люксембургските градини.

Именно натам гледаше Мило, докато се обличаше. Зад гърба му Морфея се размърда в леглото.

— Кажи ми нещо, скъпа Морфея — каза той, докато завързваше вратовръзката си. — За какво мислиш, когато спя?

— Мечтая за времето.

Мило се обърна към нея.

— Наистина ли? И какво изпитваш?

Тя се усмихна със своята загадъчна усмивка, която отново и отново го притегляше към нея.

— Трябва да си роб, за да можеш да го разбереш. Да изпиташ какво значи да нямаш нищо свое, да бъдеш покорен. Аз съм от Азия и знам какво е да не притежаваш нищо, да гледаш как чужденците доят дори собствената ти земя. Но аз съм също и жена. Поставена съм в една пролука във времето като порцеланова балерина, за да ме взимат оттам, да ми се възхищават и после внимателно да ме връщат на мястото ми. Трябва да знаеш какво е да си бил близък с някого, да си угаждал на всичките му прищевки, да си го целувал, когато е плакал като бебе, преди да заспи, и след това да не те забелязва, когато се размине с теб на улицата или в ресторанта. — Тя го погледна през замъглените си очи. — Една играчка в кутия, каквато съм аз, не може да си позволи да мечтае за друго, освен за времето.

Той се приближи и се отпусна на ръба на леглото, за да може да я докосне.

— За такава ли се мислиш? — Всеки път, преди да си тръгне, имаше нужда да направи това, за да се увери, че тя е истинска, а не плод на неговото въображение.

— Много добре знам какво съм — продължи Морфея — Робиня на страстта.

— Може би именно в това се крие силата, която те правя така желана.

Тя се засмя.

— Не чак толкова.

— Но да владееш въображението означава да упражняваш най-висшата сила.

Морфея го проследи с очи, когато той стана и облече сакото си. Беше схванала смисъла на думите му.

— Какво ще направиш, ако минеш със своите приятели покрай мен? Ще ми се усмихнеш ли поне? — Това беше най-тежкият миг, мигът на раздялата. Когато той си тръгнеше, щеше да е по-поносимо — тогава тя можеше да се погрижи за тъпата, пулсираща болка, да я овладее. Но в този момент, когато реалността й се разкъсваше, единственото й желание бе да извърне лице и да се разплаче. Вместо това тя се усмихваше, защото знаеше, че това е, което той обича и иска от нея.

— Ще направя нещо повече. Ще спра и ще те целуна по двете бузи като най-скъпа приятелка. — Сърцето му туптеше силно и той си мислеше: „Когато се усмихне, аз виждам Сутан, когато съм с нея, имам чувството, че до мен е Сутан.“

Мило внимателно постави парите върху писалището.

— Au revoir, Морфея.

В самолета на Пан Ам, Крис спеше неспокойно и сънуваше сенки. Караше велосипеда си по обляна от слънцето селска местност във Франция. Отстрани, усмихната, Аликс поддържаше неговото темпо. Стройното й стегнато тяло, приведено над извитите дръжки, беше изпълнено с поразителна сексуална енергия.

Слънчевите лъчи, преминаващи през листата на причудливо разкривените платани покрай пътя, изпъстряха лицето й, като ту открояваха релефно чертите му, ту изцяло го потапяха в светлина.

Тя се усмихваше. Той видя равните й бели зъби миг преди сянката да я скрие от погледа му. Крис усети клона като невидима ръка с огромна сила, която го блъсна встрани, така че той за миг изгуби равновесие. Докато успее да изправи кормилото, Аликс бе отишла вече доста напред.

Крис я повика, но вятърът, който свистеше покрай него, отнесе думите му. Тогава той прибра глава между раменете си и се впусна след нея, като наблегна с такава сила върху педалите, че краката го заболяха. Но колкото по-бързо караше, толкова по-далечна изглеждаше тя, докато накрая се превърна в едва забележима точица на хоризонта.

Вместо да се откаже обаче той само удвои усилията си и накрая я настигна. Тя лежеше до своя велосипед встрани от пътя, прикована от гигантско ветрило към потъмнялата и влажна от кръвта й земя.

Когато самолетът докосна пистата, той се сепна и се събуди. Примигна, облиза пресъхналите си устни и се замисли за състезанието, за Аликс, която сега лежеше в болницата в Ню Йорк.

Чувстваше се виновен, че я бе изоставил там, сама и безпомощна.

Погледна през прозореца и видя Ница на фона на синкавите, забулени в мъгла планини, излезли сякаш изпод четката на някой импресионист. На летището се оказа, че авиолинията е изгубила багажа му. Той безропотно попълни формулярите с единственото желание час по-скоро да се махне от там. Не бе взел със себе си нищо особено ценно.

Видя Сутан сред посрещачите, очакващи пътниците от неговия полет. Приятелката на Тери. Той се опита вътрешно да се примири с тази мисъл, но съзнанието му отказваше да я възприеме.

Тя бе дори по-красива, отколкото я помнеше. Годините бяха усилили екзотичната смесица от кхмерска и френска кръв. Когато го забеляза, тя свали слънчевите си очила.

Носеше бяла ленена блуза с широки спирали от горско зелено, небесно синьо и бледо лилаво, опънат черен клин и ниски ботушки от същия цвят. Дългите й, изключително красиви крака все така изглеждаха като на млада танцьорка от балета на Парижката опера.

Крис се вгледа в зелените петънца в очите й и промълви нейното име, изпълнен с чувство, което не можеше да назове.

— Сутан.

— Здравей, Крис.

Получи се така банално, съвсем не това, което бе очаквал от този момент. Какво трябваше да направят, да се прегърнат? Или просто да се усмихнат един на друг? Беше крайно неловко.

Сутан го целуна по бузите. Докато вървяха към колата, тя каза:

— Естествено, престоят ти тук не може да бъде приятен, но ще се постарая да го направя поне по-малко болезнен.

Крис понечи да я попита как възнамерява да го стори, но се отказа. По време на полета не беше ял нищо, а сънят въобще не му бе донесъл отмора, така че сега се чувстваше напълно изтощен.

— Точно сега — каза той и примигна от блясъка на слънцето — бих искал да взема един душ.

— Разбира се — отвърна Сутан, като го покани с жест към колата. — Пази си коленете. В тия спортни модели никога не се престарават с пространството.

Колата беше алфа спайдър с цвят на мед и бели кожени седалки. Гюрукът бе свален, но дори когато тя превключи на най-висока скорост, вятърът си остана тих като шепот.

Ница, оранжева и бяла, се катереше по издигащите се от лазурното Средиземно море склонове с грацията на танцьорка. „Това е място, помисли си навъсено Крис, където трябва да дойдеш за медения си месец или с някоя приятелка, а не за да прибираш тленните останки на мъртвия си брат.“

— Много скоро ще бъдеш вкъщи, под душа — каза Сутан.

— Вкъщи ли? Не отиваме ти към хотела?

— Позволих си да отменя резервацията ти — отвърна тя. — Реших, че при мен ще се чувстваш по-добре.

Крис не отговори нищо и тя прие мълчанието му за съгласие.

— Помислих си също, че сигурно ще искаш да видиш нещата на Тери.

— Какво?

— Имам предвид онова, което остана след него — снимки, писма, спомени…

— Ние никога не си пишехме — каза Крис. Не разбираше как може все още да се сърди на брат си за това.

Тя обърна глава и го погледна.

— Да, ти ми каза. И все пак, не си ли поне малко любопитен да видиш какво е притежавал, какво му е било скъпо?

Крис отпусна глава върху облегалката. „Ако съм любопитен за нещо, помисли си той, то е как се чувстваш, след като си спала с двама братя.“

— Честно казано, не знам. Все още не ми е ясно как ще се промени животът ми след смъртта на Тери. Не знам дори дали изобщо ще се промени.

— Имам новина за теб — каза Сутан, докато увеличаваше скоростта на излизане от един завой. — Той вече е променен. Ти си тук, нали?

Крис се извърна към нея. Високите й скули грееха в розов оттенък, синкавочерната й коса бе опъната назад в сложна плитка.

— Кажи ми — попита той, — колко време ти отнема, за да си направиш така косата?

Сутан се засмя:

— Повече от час.

— Струва си.

— Благодаря — кимна тя с усмивка.

В неговите спомени тя неизменно бе мила, весела, открита. Той не я чувстваше като враг, какъвто вероятно винаги бе съзирал в брат си.

Домът на Тери също не отговаряше на очакванията му. Това бе просторен, светъл апартамент, гледащ към булевард „Виктор Юго“, пълен с ярки цветя и декоративни растения с лъскави листа. Мебелите бяха удобни и меки, далеч по-малко аскетични от тези, които според неговите представи Тери би си позволил. И все пак по всичко личеше, че тук той е бил щастлив.

— Ти обичаше ли брат ми? — попита Крис, докато поемаше от Сутан голяма чаша минерална вода.

— Няма ли да отидеш да се изкъпеш?

— Мислиш ли, че имам нужда? — Тя го изгледа, без да отговори нищо и той се почувства засрамен. — Извинявай — каза изведнъж и остави запотената чаша. — Напълно си права. Аз наистина мириша.

— Ей там, направо — посочи Сутан. — Вратата в дъното на спалнята ти.

Той влезе в банята и свали дрехите си. Сега, когато не бяха на него, те изглеждаха и миришеха като дрехи, носени твърде дълго. Остави ги върху леглото в стаята. Спалнята за гости. От това в съзнанието му отекнаха рояк мисли. За какво е служела тази стая, когато Тери е бил жив? Когато Тери е бил жив.

Крис се върна в банята, пусна душа и застана под струята. Спомни си съдебните лекари, полицаите, изпълнили апартамента му, въпросите, светкавиците, бляскащи непрестанно, като че ли Аликс беше някаква знаменитост или филмова звезда. А той, който не искаше нищо друго, освен да бъде с нея по пътя към болницата, бе принуден отново и отново да повтаря своите показания пред полицаите, защото те очевидно не вярваха на някои подробности: „Искаш да ни убедиш, че е била нападната от мъж, въоръжен с ветрило?“ И други недоверчиви въпроси от този род на обикновени, земни мозъци, които отказваха да възприемат невероятното.

Той се насапуниса; усещаше кожата си суха и раздразнена, сякаш се бяха опитвали да го дерат жив. Когато свърши с показанията си, последваха още въпроси; съдебните експерти лазеха напред-назад по окървавения килим като агенти на ЦРУ в пародиен филм. Единият от детективите, цветнокожият с белега на брадичката, преписваше от пътеводителя на Крис адреса и телефонния номер на хотел „Негреско“ в Ница, където той смяташе да отседне. Записа си също така номерата на полетите, всяко късче информация, което успя да открие. „Колко време казахте, че ще отсъствате от страната?“

Крис отговаряше на всички въпроси. По това време Макс Стайнър вече беше до него — понякога и адвокатите се нуждаят от адвокат. От шока и болката гласът му звучеше глухо. Той се взираше в белега на чернокожия детектив — сиво-розов на цвят, отдалеч той изглеждаше като петънце от cafe au lait34 на фона на шоколадовата кожа, сякаш някой бе разбъркал на това място малка капчица мляко.

Тази незначителна дисхармония му действаше някак успокоително, подобно на краткотраен нощен дъжд, който ромоли по покрива и се стича от стрехата — нещо, в което човек може да намери утеха в своята самота.

Накрая му благодариха — все пак той не беше заподозрян, а само свидетел на едно типично градско, особено зловещо престъпление.

Крис спомена, че трябва да се направи нещо за Дани, сина на Аликс, и другият детектив, белият, със сълзливите, зачервени очи, каза: „Не се безпокой, приятел, ние имаме грижата за всичко.“ Но след като полицаите си тръгнаха, той отиде заедно с Макс в Уест Сайд, за да се погрижи сам за момчето, да го отведе в болницата, където в спешното отделение оперираха Аликс. „О, Господи, днес медицината прави чудеса, вестниците непрестанно пишат за това, значи Аликс положително ще се оправи, моля те, мили боже, нека да е така.“

И той не си тръгна от там, докато самият хирург не го увери, че макар състоянието й все още да е сериозно, животът й е вън от опасност. „Тя е истински боец, сър, животът й висеше на косъм, но прескочи трапа. В най-лошия случай я очаква една пластична операция. Голям късмет извади.“

Не пускаха никой да влиза при нея; хирургът му каза, че това няма да е възможно най-малко още два-три дни. Крис повери Дани на грижите на Макс и с известна неохота отлетя за Франция. За съжаление, формалностите около смъртта на Тери не търпяха отлагане.

Докато смъкваше от себе си пяната заедно с мръсотията и засъхналата пот на пътуването и кошмарите, той зърна от другата страна на паравана някаква сянка. Изплакна сапуна от очите си и дръпна завесата встрани.

Сутан стоеше на прага на банята и го гледаше. В ръцете си държеше сгънати на топка дрехите, които той бе захвърлил върху леглото в спалнята.

— Твоите въпроси и моите отговори са като камбана в планината — каза тя. — Ехото им дълго време не заглъхва. — Понечи да си тръгне, но след това размисли. — Ще отговоря на въпроса ти. Аз много обичах Тери. — Тя сведе поглед някъде към пространството помежду им. — Но вече не знам доколко си е струвало. Работата е там, че всъщност никога не съм го познавала.

Водата струеше покрай ушите му, водата, която измиваше неприятната миризма, и я отнасяше в канала заедно е целия му досегашен живот.

— Ще дам тези дрехи за пране — каза Сутан. — Докато изсъхнеш, ще приготвя нещо за ядене. Червено вино ли предпочиташ, или бяло?

— Бяло — отвърна Крис. Точно сега червеното вино твърде много би му напомняло за кръв.

Когато излезе от банята, намери на леглото чиста риза и чифт панталони. Облече ги с неприятното усещане, че вероятно са принадлежали на Тери.

Над скрина имаше огледало. Намери четка и я прокара през косата си. Когато я оставяше обратно, видя ножа.

Вдигна го и щом дланта му докосна чирените от еленов рог, в миг се пренесе обратно в заснежената гора, в отдавна отминалата коледна утрин, когато Тери, сложил ръка върху неговата, го накара да дръпне спусъка на новата карабина. Чу оглушителния трясък на изстрела, от който сякаш потрепериха голите клони над главите им. Видя благородното животно, свлякло се на предните си крака, масивните му, тръпнещи хълбоци, тежкия му дъх, излизащ като дим през пламналите от болка ноздри. Огромните му, широко отворени очи, сгромолясали се върху горския килим.

На следващата година, отново на Коледа, Тери му подари този сгъваем нож с четириинчово острие и дръжка, изработена от рогата на същия елен. Разбира се, още щом отвори подаръка и го видя, Крис го хвърли в лицето му.

Сега, в Ница, когато брат му беше вече мъртъв, той го въртеше в ръцете си като изделие на изчезнала цивилизация, чието предназначение не знае никой, освен него. Крис избърса очи. Дали самото съществуване на ножа бе причина за сълзите му, или фактът, че Тери го беше пазил през всичките тези години?

Изглежда именно съзнанието, че той е означавал толкова много за него, че в крайна сметка подаръкът е бил не жестока шега, а своеобразен опит за помирение, трогна Крис до дъното на душата му.

Този нож му каза за неговия брат повече от най-многословните хвалебствия. Като го стискаше здраво в ръка, той се опита да си представи Тери до себе си. Вперил очи в огледалото, Крис болезнено копнееше да не е сам в тази непозната стая, в тази чужда страна.

След известно време пъхна ножа в джоба си.

Сутан седеше на канапето в гостната. На масичката за коктейли бяха наредени вино, сирене и пресни плодове. Когато Крис седна до нея, тя му подаде снимката, която разглеждаше — същата, на която двамата с Тери бяха фотографирани в „Льо Сафари“.

— Това е последната му снимка — каза тя. — Направена е преди около седмица.

Изобщо не се е променил, помисли си Крис. Изглежда точно както при завършването на колежа. Не като се вгледа по-внимателно, забеляза в очите на брат си нещо… нещо тъмно и като че ли болезнено.

Неочаквано си даде сметка, че вижда Виетнам, или по-точно онова, което Виетнам бе сторил на Тери. В резултат на някакъв тайнствен процес, подобно на метал, потопен в киселина, от ужасното преживяване бе излязъл един нов и напълно различен човек. Той си спомни разпалените думи на Маркъс Гейбъл: „Единственият начин човек да не се промени в тая смрадлива касапница беше като умре.“

— Крис?

Той с тревога установи, че няма сили да откъсне очи от снимката. В джоба пръстите му търкаха роговата дръжка на ножа като някакъв талисман.

— Какво има? Добре ли си?

— Бях се замислил. — Крис се отпусна върху облегалката на дивана. — Искаше ми се да мога да върна Тери поне за час.

— И какво щеше да му кажеш?

Той притвори клепачи.

— Странно. През целия път насам си мислех точно за това. Имаше толкова неща, които ми се искаше да му кажа, че просто не можех… Но мисля, че сега не бих му казал нищо. — Той отвори очи и я погледна. — Това, което искам, което наистина искам, е да поговоря с него. Искам да го разбера. И най-вече искам да знам какво е преживял във Виетнам.

Сутан стана, отиде до прозореца и с безмълвно напрежение се загледа през пролуката на пердетата надолу, към булевард „Виктор Юго“.

— Кажи ми, карал ли си някога курсове по самозащита?

— Веднага след университета учих шест месеца айкидо. Мислех, че ще е забавно, но се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Нямах достатъчно време. Защо питаш?

— Поне една част от това, което искаш, може да се уреди — каза тя, без да откъсва очи от улицата. — Ще те заведа при моя братовчед Мън. Той се е бил заедно с Тери през войната и може да ти разкаже за това, което те интересува. — Сутан се обърна и, го погледна. — Ако действително такова е желанието ти.

Крис отново се взря в снимката, сякаш можеше да съживи изображението върху нея.

— Да — каза той. — Какъвто и грях да съм допуснал в отношението си към него, докато беше жив, сега бих могъл да го изкупя. Не искам да пропусна тази възможност.

— Сигурен ли си? — Тя отново седна до него. — Може би съществуват неща, в които е по-добре да не се задълбаваш.

— Какво имаш предвид?

Сутан му показа картичката, която му бе написал Тери. След това му разказа за свещеника, който я беше преследвал, както и онова, което бе успяла да изтръгне с принуда от него, включително, информацията относно „Гората от мечове“.

— Ако Тери е притежавал „Ла Порте а ла Нуит“ и се е стремял да се сдобие с цялата „Prey Dauw“ — каза тя, — това означава, че по някакъв начин е бил свързан с търговията с опиум на платото Шан в Бирма. Там именно „Гората от мечове“ е безценна. Там тя означава практически безпределна власт и богатство, защото всеки вожд от платото би се подчинил сляпо на онзи, който я държи в ръцете си.

— Това е невъзможно — възкликна той, поразен. — Тери никога не би се забъркал с наркотици.

— Крис. — Сутан сложи ръка върху коляното му. — Виетнам е представлявал море от наркотици по времето, когато той е бил там.

— Да, но…

— А и ти сам каза, че изобщо не си го познавал.

Крис я изгледа втренчено.

— Ти си го обичала. Как можеш да допуснеш, че се е занимавал с контрабанда на наркотици? Това е напълно безпочвено твърдение. Аз не мога и не желая да повярвам, че Тери е способен на подобно нещо и, честно казано, съм потресен, че ти го вярваш.

Изражението на Сутан се бе променило, сякаш гневът и болката му се бяха предали и на нея. Той забеляза нейната мъка, белезите на бездънните нощи върху лицето й.

— Да, обичах го — каза тя тихо. — Но, изглежда, не съм го познавала.

— По дяволите, къде е вярата ти?

— Вярата умира под ударите на фактите.

— Какви факти? Че брат ми имал някакъв меч…

— Това е кинжал.

— Все едно. Кой знае какво е смятал да прави с него? А ти вярваш сляпо на някакъв нещастник, който твърди, че Тери го бил продал на шефа му. Може просто да са знаели, че кинжалът е у него и сега да са видели удобен случай да го получат безплатно. А може и всичко да е пълна измислица. Изобщо не ме интересува някакво си митично оръжие с три остриета, което я съществува, я не. Но съм дяволски сигурен, че искам да науча всичко за брат си.

— Обичаш ли брат си, или го мразиш? — попита Сутан. — Не сте се чували от десет години. През цялото това време не си знаел за него повече, отколкото ако беше мъртъв.

— Същото важи и за него.

— Не. Той следеше кариерата ти. Мисля, че беше в течение на всяко от делата ти.

— Едва ли е възможно — каза Крис, докато гледаше как тя отваря едно чекмедже.

— А какво ще кажеш за това?

Нямаше нужда да разлиства купчината изрезки от вестници, които тя хвърли пред него, защото вече ги беше виждал. Това бяха репортажи от делата му в съда. Дълго сдържаните сълзи бликнаха от очите му. Беше покъртен, трогнат повече, отколкото можеше да понесе.

— Не знаех — промълви той.

— Защо мислиш, че в картичката се обръща към теб като le monstre sacre — важна клечка? — За миг тя притвори очи и започна да се олюлява, сякаш се намираше в лодка в морето. Когато заговори отново, гласът й прозвуча глухо. — Сега всеки от нас е наясно с чувствата на другия. И двамата сме обичали Тери и никога не бива да забравяме това. Но трябва да погледнем фактите в очите. Разбира се, че за подобно нещо не бих повярвала на думите на когото и да било. Но аз разказах на Мън всичко, което чу и ти. Наблюдавах изражението на лицето му. Видях реакцията му.

— Какво каза той?

— Всъщност ме тревожи това, което не каза — отвърна Сутан. — Подозирам, че знае много повече за плановете на Тери, но не желае да говори за това.

— Може би на мен ще каже. Все пак, аз съм му брат.

— Не познаваш Мън. Той е по-твърд и от скала. Някога няма да ти каже нещо, което не иска.

— Тогава — каза Крис, — трябва просто да го накараме да поиска.

Подхванаха делови разговор на чаша ароматен тайландски чай, сладък и силен.

— Имам петдесет килограма номер четири — каза адмирал Джъмбо. — Приготвен под мое лично наблюдение.

— Само петдесет? — Мън беше озадачен. — Обикновено ни запазвате сто килограма.

— Случи се твърде неблагоприятна пролет. Времето беше прекалено хладно и сухо за маковете.

— Но фермерите положително са оползотворили максимално добива.

— Ох, тези фермери от Шан — въздъхна адмирал Джъмбо. — Има ли по-ленив народ от тях? Съжалявам, приятелю. Не мога да сторя нищо.

Ма Варада, красивото момиче, което бе поднесло чая, им наля отново. То бе също така неотделима част от домакинството на адмирал Джъмбо, както и нейната предшественичка, Ма Линг.

— Как е нашият приятел Тери Хей? — попита адмиралът иззад миниатюрната си чашка.

— Тери е мъртъв — отговори Мън. — Убиха го.

Чашката застина неподвижно във въздуха. Зад нея очите на адмирал Джъмбо бяха тъмни и тайнствени като на стара кокетка. Дебелите му устни образуваха едно „О“ на изненада и удивление.

— Но за теб това е ужасно. Какао смяташ да правиш сега?

— Не знам — каза Мън, чиято предпазливост нарастваше с всеки изминал миг. Не му беше до бабините деветини на адмирал Джъмбо, след като опиумният вожд явно го изтикваше от играта. Само петдесет килограма вместо сто. Дори времето да е било лошо, Мън знаеше колко здраво държи адмиралът своите фермери. И тази великолепна нефритова огърлица около тлъстия му врат като че ли липсваше по-рано. Трябва да струва около четвърт милион долара. Дали е подарък, питаше се Мън, и ако е така, от кого? Адмирал Джъмбо обожаваше редките късове нефрит и подобно украшение представляваше идеален подкуп за него. Най-неочаквано Мън бе изправен пред вероятността адмиралът да се е превърнал в негов противник. Но защо? Какво се бе случило по време на отсъствието му от Шан?

— В такъв случай, като че ли стана по-добре, че съм ти приготвил само петдесет килограма — говореше междувременно адмирал Джъмбо. — Може би сега, без Тери, поддръжката на канала ще се превърне в твърде непосилна задача. Все пак той движеше лично по-голямата част от връзките. — Адмиралът закима с глава като някаква пародия на премъдрия Буда. — Като се замисля сега, струва ми се, че ще се чувстваш по-добре на друга работа. Самият аз разполагам с многобройни, не така… хм… рисковани предприятия, където би могъл да намериш приложение за своите способности. Защо не помислиш върху този въпрос?

Това съжаление, тази любезност — възможно ли бе всичко да е само преструвка? Дали адмирал Джъмбо вече е знаел за смъртта на Тери? В момента тези въпроси бяха от жизнено значение за Мън. Въпроси, чиито отговори знаеше, че може да получи единствено от Могок. Но засега разговорът не биваше да секва. Колкото по-дълго адмиралът говореше, толкова по-вероятно бе да издаде нещо съществено.

— Наистина жалко за Тери Хей — каза той, без да откъсва поглед от Мън. — Знаеш ли кой го е убил?

Този въпрос изправи Мън пред трудна дилема. Отговорът му щеше да покаже дали избира да обърне гръб на създалото се положение и на своята отговорност към Тери, или да се бори с тази нова и все още неясна опасност, която заплашваше мечтата, принадлежала основно на Тери. Можеше да не отговори нищо, просто да стане, да излезе и никога повече да не се върне. Това щеше да сложи край на всичко. Но дали наистина беше така? Той не си правеше илюзии, Тери бе негов приятел. Помежду им имаше доверие, каквото рядко се среща дори между братя. Мън знаеше по кой път води неговата карма.

— Възможно е.

— Хайде стига, няма защо да се пазиш от мен — рече адмирал Джъмбо с възможно най-сърдечния си тон. — Трябва да ми кажеш имената им. Да не забравяме все пак, че Тери беше и мой приятел.

— Познавам хората, които убиха приятеля ми — отвърна Мън. — Те вече са мъртви, макар и все още да не го съзнават.

Веждите на Джъмбо леко се повдигнаха. След това лицето му цъфна в широка усмивка, адмиралът остави чашката си и плесна с ръце от удоволствие.

— Това се казва приказка, кучи сине! — извика той. — Ще изпратя с теб няколко от моите хора. Те ще те придружат, за да ти помогнат да отмъстиш за приятеля си. Когато свършите, ще те върнат обратно тук. Аз ще ти уредя нова работа, нов живот. С удоволствие ще го сторя за теб — та аз и ти сме като братя, дори мислим по един и същи начин.

— Така е — отвърна Мън, вперил поглед в китаеца. — И двамата не забравяме своите приятели и своите врагове.

Сийв издейства освобождаването на Дракона не без известни опасения. Вкарването на Питър Лунг Чън зад решетките му бе отнело толкова време и толкова хора бяха намерили смъртта си в преследването, че трябваше да призове на помощ цялата си решителност, за да подпише документите за временно освобождаване и разписката, с която лично гарантираше за арестувания. След това трябваше да се оправи с Даяна, която яростно възразяваше срещу излизането на Чън от участъка под какъвто и да било предлог. Тя с право отбелязваше нередността на подобно действие, да не говорим за опасността, която то криеше за Сийв.

— Поне вземи със себе си подкрепление — бяха думите й, когато осъзна, че губи спора.

Сийв поклати глава.

— Дракона каза, че трябва да сме само двамата.

— Това е клопка, шефе. Нима не виждаш…

— Бил ли е някой във връзка с него, откакто го арестувахме? — попита Сийв. — Никой. Той е в ръцете ни и го знае. Работата му е спукана и докато продължава да вярва, че ако не ни сътрудничи, сестра му ще пропадне заедно с него, ще бъде послушен като дресирано кученце. Тя е най-близкият му човек, Даяна. Сама разбираш, че няма да направи нищо, с което да изложи на риск нейната сигурност.

— Надявай се — каза тя раздразнено. — Известно ли ти е, че нарушаваш почти всички правила, на които някога си ме учил?

— Не ги нарушавам — отвърна с усмивка Сийв, — а само леко ги нагаждам към ситуацията.

Докато го гледаше как отива към килията на Дракона, за да го изведе, Даяна се запита дали той си дава сметка колко много се е променил. Нещо сякаш го бе обладало след смъртта на брат му. Тя със сигурност знаеше, че това не е същият Сийв Гуарда, когото бе познавала допреди два дни. Какво беше станало с него? Какъв загадъчен, незабележим за нея знак бе видял на мястото на престъплението? Не можеше да си представи и това я плашеше.

Тя винаги бе гледала на Сийв като на нещо непоколебимо и твърдо като скала, като олицетворение на самия Закон. А според нейните разбирания Законът беше неизменим. Какво щеше да стане сега с нейния свят, с представите и за добро и зло, щом този Закон можеше да се нагажда, както се бе изразил Сийв, без да се наруши?

Прииска й се да се затича след него, да го спре и да го разтърси, докато най-сетне осъзнае какво върши. Но точно в този момент по факса започнаха да пристигат материалите от полицията в Ню Канаан.

Сийв изведе Питър Лунг Чън от участъка, свали го по стълбите и го бутна в своя буик без полицейски опознавателни знаци. В колата незабавно го прикова с белезници към седалката.

— Смяташ ли, че е необходимо? — попита Чън.

— Не се опитвай да ми пробутваш номера — каза Сийв, като палеше мотора. — Мисли за сестра си и за това какво ще стане с нея, ако тая работа излезе въздух под налягане.

Чън отпусна глава върху облегалката.

— Ще получиш каквото искаш — каза той уморено. — Само остави сестра ми на мира.

Дракона насочи Сийв по Трето авеню, което след това премина в улица Бауъри35. Когато наближиха площад Сейнт Джеймс, той каза:

— Спри някъде тук.

Сийв сви встрани и паркира до бордюра. След това свали козирката на предното стъкло, върху която беше закачена емблемата на нюйоркската полиция. Накрая махна белезниците на Чън, но когато той посегна към дръжката на вратата, го спря с ръка и му показа служебния си револвер, скрит в раменния кобур под сакото.

— Помни, че това е тук — каза той, като потупа ореховата дръжка. — Знай, че по-скоро ще ти пръсна черепа, отколкото да те оставя да ми избягаш.

Сийв безуспешно се опитваше да разгадае изражението на китаеца. Добре съзнаваше, че Чън вижда силното му желание да залови кръстника на Чайнатаун. Това бе слабост, която не бе в състояние да прикрие, и този факт го тревожеше. Лунг беше човек, който цял живот си бе изкарвал прехраната на гърба на чуждите слабости и за миг Сийв се замисли как ли ще се възползва сега от неговата.

Пресякоха улицата, минаха през някакъв безистен, вонящ на анасон и сурова риба, и излязоха на Елизабет стрийт, където свиха наляво. След това Чън продължи да води надясно по Байърд, наляво по Мот и отново наляво по Пел стрийт, покрай Църквата на Преображението.

Когато стигнаха Дойърс — стара, тясна уличка, която по половината си протежение имаше силен ляв наклон, Сийв спря Чън.

— В кръг ли ще ме водиш, по дяволите? Можехме да стигнем до тук направо от Бауъри.

— Вярно е — отвърна Дракона. — Но пък никога нямаше да разбера дали ни следят. Докато вървяхме, имах достатъчно време да се огледам, да се ослушам, да почувствам атмосферата. Именно затова дойдохме сами. В Чайнатаун на всяка крачка някой следи и подслушва. Сега вече сме готови да продължим. Това стига ли ти?

Сийв напрегнато се взираше в лицето на Дракона, но нямаше как да разбере дали той казва истината, или играе някаква скрита игра. За пореден път се сблъскваше с уязвимостта на положението си и проклинаше съдбата, която го бе свързала с това опасно и непредсказуемо същество.

С недотам добри предчувствия той кимна с глава и Чън го поведе по кривата уличка. Пред една мърлява постройка от червеникав пясъчник, в основата на която, под нивото на улицата, имаше западнал ресторант, Дракона спря.

Те влязоха през тесния вход и се изкачиха по стръмната воняща стълба. На площадката на най-горния етаж Лунг за миг застана неподвижно. Сийв се опита да долови някакъв звук, но до ушите му долиташе единствено бавното капане на вода някъде зад тънките стени. Не се чуваха телевизори, плач на бебета, караници на възрастни — нито един от обичайните звуци, издаващи присъствието на обитатели.

— Какво…

Чън му махна да замълчи.

— Говори тихо.

— Какво става тук? — прошепна Сийв. — Къде са наемателите?

— Няма ги — отговори Чън със същия приглушен глас. — В момента наемателят е само един. — И той посочи вратата в дъното на занемарения коридор с олющени, покрити с петна стени. След това бавно запристъпва нататък, но Сийв го хвана за ръкава.

— Къде така?

— Ще вляза вътре — отвърна Чън.

— Никъде няма да ходиш без мен.

— Искаш ли го? Искаш ли кръстника на Чайнатаун?

Сийв го гледаше в очите.

— Колко го искаш? — попита Чън. — Сега трябва да решиш.

— Ще влезем там само заедно — твърдо отсече Сийв.

— Това неизбежно ще доведе до кървава баня. Неговите телохранители са зверове. Смъртта не означава нищо за тях. Никога няма да се върнеш в участъка, повярвай ми. Какво ще стане тогава със сестра ми?

— Какво друго можеш да направиш сам, освен да ги предупредиш за моето присъствие?

— За мен животът на сестра ми е по-важен от моя. Ако се съмняваш в това, значи не знаеш нищо за мен и въобще за китайците. Аз мога да успокоя телохранителите, да приспя бдителността им, когато ти влизаш. Така ще е много по-добре, отколкото иначе.

Сийв не виждаше да има някакъв друг избор.

— Тръгвай — каза той, като извади револвера си. — Разполагаш с шейсет секунди, след като прекрачиш прага. После влизам вътре. — Той потупа Чън по рамото с цевта на револвера си. — И ако все още мислиш за бягство, помни, че ми е все едно дали ще те застрелям в лице, или в гръб.

Когато Мабюс видя Сийв Гуарда да излиза от участъка заедно, с Питър Лунг Чън, той инстинктивно се досети къде отиват. Това бе ясно за него не по-малко от червените линии на екрана на радара, показващи посоката на бомбения удар. Само една причина можеше да накара полицая да рискува, като изведе Дракона навън: Лунг щеше да го заведе при своя шеф.

По пътя към Долен Манхатън Мабюс намери работещ уличен телефон и набра един номер. Усърдието му беше похвално, но какво щеше да направи Мило, ако разбереше на кого се обажда? Мабюс знаеше, че той щеше да допре зад тила му дулото на пистолет и да дръпне спусъка. Нямаше да проумее защо Мабюс е постъпил така, щеше да си мисли, че Мабюс го е предал. Но той не знаеше същинския смисъл на думата предателство. Никой не го знаеше, освен Мабюс, защото цялата му страна беше предавана толкова пъти, че този грях се бе превърнал в нещо съвсем обичайно. Така, както отчаянието, смъртта и страданието бяха станали общоприета част от ежедневието.

А ежедневието на Мабюс беше да гледа от птичи полет лъкатушещите кафяви реки, нефритовозелените оризови полета, сивите тръстикови покриви, увиснал сред охреножълтото небе, докато мощното боп-боп-боп-боп на хеликоптера изпълваше слуха му, а американският капитан го ръгаше отзад и крещеше в ухото му: „Само ни кажи къде се крият жълтите, както правиш винаги. Кажи, не бой се.“

Мабюс се вижда как сочи през отворената врата. Капитанът слага ръка върху рамото на пилота и хеликоптерът прави стръмен вираж. Те прелитат покрай една горичка и селото се показва. „Ето там.“

Вертолетът се спуска надолу като хищен звяр, оръдията са готови и затракват като живи, сеейки смърт, снарядите пръскат плътта и тръстиковите покриви, във въздуха изригват гъсти, мазни облаци дим с миризма на печено месо, през които хеликоптерът продължава тържествуващо да се носи.

Мабюс, долепил ухо до пода, отчаяно се мъчи да долови писъците, но всякакви човешки звуци се губят сред оръдейния огън, взривовете и пукота — плодовете на машините на разрушението.

Когато стигна покрива на сградата на Дойърс стрийт, Мабюс се спусна по пожарната стълба и влезе през прозореца на най-горния етаж, оставен отворен специално за него. Помещението беше празно, обитателите, предупредени от неговото обаждане, се намираха на безопасно място, далеч от тук. Имаше само една издраскана училищна маса, телефон, три стола, канапе, опряно до стената в дъното на стаята, две лампи и един протрит килим. Бяха проявили голяма предпазливост; трудно можеше да се каже, че някой е живял на това място. Във всеки случай никъде не бе оставен какъвто и да било документ.

Познатият глас отново прозвуча в ушите му: „Чън изпълни своето предназначение. Накарай го да замълчи, преди да ни е причинил сериозна вреда.“ Това го върна обратно в 1969-а, когато страната му се гърчеше в бавни мъки, простряла под него своите белези, своята агония, докато той се носеше в търбуха на ненаситния метален звяр, коленичил край омразните американци, принуден от жестоката съдба да им сътрудничи, преди да започне да ги унищожава.

Сега Мабюс бе тук, готов да убива отново, обзет от единствения стремеж да причинява смърт.

Търпелив като Буда, той стоеше в изоставеното помещение и чакаше вратата да се отвори. От сенките, в ъглите на стаята го гледаха обвиняващите лица, които неспирно вървяха по петите му. Те шепнеха името му — не Мабюс, както го бяха нарекли преди много години, а онова име, което бе получил при раждането си и от което безуспешно се опитваше да избяга.

Той политна назад като от силен удар и се свлече надолу по плесенясалата стена. Безсилен да откъсне поглед от устите, които го зовяха от сенките, запуши ушите си с ръце, но гласовете, затворени в черепната му кутия, продължаваха да кънтят, докато накрая той затрепери в такт с кошмарния им ритъм.

Едва стърженето на вратата в пода успя да разпръсне магията и, сякаш подплашени от внезапна слънчева светлина, лицата се отдръпнаха в стените, тавана и пода.

Сега!

С помощта на „кебатинан“ — възпитанието на духа от бойното изкуство „пенджак силат“, Мабюс прочисти съзнанието си. Докато го правеше, за пореден път се увери в нещо, което подозираше от известно време насам. Дори „кебатинан“ все по-трудно сполучваше да удържа на разстояние духовете на мъртвите, да опазва свободна неговата последна пътека към спасението. „Какво ще правя, мина му през ума, когато един ден «кебатинан» се окаже безполезен?“

Докато безшумно и стремително се носеше по посока на вратата, той знаеше, че отговорът е само един — трябваше да завърши своята мисия на отмъстител, преди това да се случи.

Затаил дъх, Сийв броеше до шейсет, без да смее да отмести очи от вратата, затворила се зад гърба на Питър Лунг Чън.

Независимо от това, звукът, който чу — зловещият, тънък вой, от който космите на тила му се изправиха — бе прекъснат така внезапно, че не успя веднага да реагира.

Той се втурна по коридора, блъсна с рамо вратата, почувства как тя поддава и, запазвайки равновесие с изнесения си назад крак, приклекна в поза за стрелба, уловил пистолета с две ръце пред себе си.

Видя рухналото тяло на Чън, отрязаната му глава, търкулната встрани, зъбите, оголени в гримаса на удивление и ужас, втренчените, широко отворени очи, празни като на восъчна кукла. Невиждащият им поглед бе отправен към стената, където с кръв беше надраскана някаква рисунка. „Какво означаваше тя“, запита се Сийв. Стори му се, че смътно я помни отнякъде.

В същия миг долови някакво движение с крайчеца на окото си — не повече от потрепване на прозрачна завеска от полъха на вятъра.

Метна се към отворения прозорец, подхлъзна се в локвата кръв и се удари силно в ръба на масата. Без да обръща внимание на болката, скочи на перваза и след това навън, сред желязната плетеница на пожарната стълба.

— Виждам те, копеле! — изкрещя той и заслиза припряно надолу, като прескачаше през едно стъпало и се мъчеше да хване на мушка мяркащата се фигура, която сега се метна към пожарната стълба на съседната сграда.

Сийв я последва, първо нагоре, след това отново надолу, в главозамайваща гоненица, докато внезапно изгуби силуета от погледа си. Той се взря между застъпващите се пред очите му железа, сигурен, че го е забелязал отново, но след още две стъпала му стана ясно, че това, което вижда, е само безплътна сянка.

Спря и напрегна слух за звуците, които би издавал един бягащ човек. Не чу нищо, освен какофонията от клаксони откъм многолюдната Бауъри, далечния вой на полицейска сирена, шумния спор на кантонски диалект някъде от долните етажи и сладострастния ритъм на виетнамска песен, долитаща от музикалния магазин на Пел стрийт.

„По дяволите, помисли си Сийв. Сигурен съм, че е някъде тук.“ Очите му обходиха прозорците. Всички бяха плътно затворени. Хвърли поглед към улицата под краката си. Дали не беше скочил долу? Внимателно огледа съседните пожарни стълби — може би се бе прехвърлил на някоя от тях? Хората отминаваха, забързани и безразлични. Наоколо нищо не помръдваше. Стъклата на прозорците отразяваха образа му. Нямаше никой.

Тогава Сийв вдигна глава нагоре. Покривът! Като пъхна револвера в кобура, за да освободи ръцете си, той се набра през последните осем фута до корниза на сградата. Скочи върху асфалтирания покрив и се претърколи бързо, като същевременно извади пистолета.

— Къде си, копеле? Падна ли ми най-сетне!

Усети как синьото небе се стоварва върху него, сякаш във внезапния си устрем нощта бе изкарала всичкия въздух от дробовете му.

— Господи!

Дали го бе произнесъл, или само си го бе помислил? Не би могъл да отговори. Очите му щяха да изскочат от натиска, стегнал шията му. Гърлото му беше запушено и като в епилептичен припадък той започна да се задушава със собствения си език.

Сийв, който притежаваше мощта на тигър, усети как цялата му сила изтича в сянката под него. Застанал на колене, превит, той виждаше пред себе си единствено грапавия асфалт и сенките — своята собствена, долепена като уродлив придатък към тази на съществото, надвесило се отгоре му.

С помощта на своите лакти, пети, рамене, на цялото си тяло, той се помъчи да се освободи от натиска, да вдиша отново, да продължи да живее. Не можеше това да е краят — смърт върху един покрив в Чайнатаун от ръката на неизвестен нападател — и толкова, finis.

Но всичките му усилия бяха напразни. Някъде зад очите му се появиха огнени въртележки, в главата му се понесе стремителен воден поток. Светът бавно се оцветяваше в червено, звуците станаха гъсти и лепкави като сироп.

И тогава чу глас, толкова близо до ухото му, че можеше да идва от собственото му съзнание.

— Помниш ли ме, лейтенант Гуарда? Аз те помня. Знам какво си извършил.

„Дали нямам халюцинации“, запита се Сийв.

— Дойдох като вятъра, като нощния мрак, за да търся възмездие. Разплата за греховете, които си сторил срещу хората и земята на Виетнам.

„Ще умра, помисли си Сийв, в ръцете на един луд.“

— Виждаш ли това?

Ярка светлина на прожектор прободе очите му и за миг разкъса червената пелена, забулила погледа му. Нападателят изви главата му назад и той изстена от болка.

Сега видя, че това не е прожектор, а къс полиран метал, чиято плоскост отразяваше слънчевите лъчи.

Ветрило.

Ветрило с назъбен, остър като бръснач ръб. „Дом, мина му през ума. Ти си убил брат ми.“

— Виждаш ли го? — Ветрилото се поклати и режещият му край се насочи към гърлото на Сийв. — За теб е.

О, Господи!

Сийв замахва, сгърчените му пръсти търсеха да докопат плът, но вместо това разкъсаха ризата на непознатия. И оголиха татуировката. При вида й, кървавата рисунка на стената моментално застана на мястото си. Защото двете представляваха едно и също — „фунг хоанг“. И Сийв разбра кой бе дошъл за него.

— Не мърдай!

Почти в безсъзнание, Сийв позна гласа на Даяна, подобно на удавник, видял своя спасител. Главата му отново се изви назад с такава сила, че болката, както му се стори, го върна от самия ръб на смъртта.

Последва острият трясък на пистолетен изстрел и внезапно, сякаш някой бе завъртял електрически ключ, натискът изчезна. От устата му бликна кръв и сладкият въздух конвулсивно изпълни запъхтените му гърди.

След миг нежните ръце на Даяна го докоснаха и той чу загрижения й глас:

— Шефе, шефе, добре ли си?

Сийв машинално кимна с глава, но знаеше, че лъже. В устата му имаше още кръв и той я изплю.

— Улучи ли го? — успя да изхрипти.

— Не. Изчезна, стопи се. Не знам какво стана.

Но Сийв знаеше. Всичко се бе променило. Миналото го бе връхлетяло отново, обгръщайки го в зловонните си обятия като зейнал гроб.

Мило и Логрази се срещнаха в малък терасовиден парк близо до авеню „Франклин Рузвелт“, където успоредно с Гран Пале то пресича La Cours la Reine. Недалеч от тях беше Мостът на инвалидите и във въздуха се носеше мирис на прясно изпечени вафли от фургончето, спряло в единия му край, отвъд задавената от автомобили газове Cours.

В долната част на парка, край езерцето, в което висеше като желиран един голям, петнист шаран, единственият аромат, достигащ до ноздрите им, бяха бензиновите изпарения.

Застанал с лице към Логрази, Мило мислеше за пакета снимки, направени с телеобектив, който му бе дал неговият фотограф. За седемдесет и два часа наблюдение над къщата на Логрази непознатият се беше показал само веднъж. И тогава, в три часа през нощта, човекът на Мило едва не го беше изпуснал. Когато Мило отвори пакета, за да види кой е този непознат, който поема ръководството на операция „Белия тигър“ и се отнася така пренебрежително към него, се оказа, че той е никой. Или поне не беше познат на Мило. Широкоплещест американец с красиво, загоряло лице на филмова звезда. Мястото му беше в Холивуд или на някой плакат, с пъхната в устата цигара. Като че ли беше слязъл от реклама на „Марлборо“. Мило бе обзет от дълбоко разочарование. Визуалното наблюдение не даваше резултат. Как тогава можеше да разбере кой е този тайнствен непознат? Като продължи да подслушва.

Внезапно Мило осъзна, че Логрази започва да губи търпение и побърза да се пробуди от мислите си.

— Бих искал да знам откъде черпите информацията си за мадмоазел Сирик — каза той.

— Това изобщо не ви засяга. Вие работите за мен и ще правите това, което ви казвам — отвърна Логрази с типичния си рязък тон.

Мило многократно бе обмислял начина си на поведение спрямо тези хора. Като цяло той смяташе мафиотите за не особено интелигентни. Те нямаха понятие какво всъщност означава властта над Шан — единствено ги интересуваше опиумът. Ето защо той бе особено заинтересован да продължава да води за носа това момче за поръчки на Мафията. Ръководен от подобни съображения, той каза:

— Погрижих се да науча някои неща за мадмоазел Сирик. Знаете ли, че в момента тя е с по-малкия брат на Тери?

— Не ме интересува с кого е — отговори Логрази, — след като така или иначе ще умре. — И като изрови от джоба си смачкан хартиен плик, започна разсеяно да храни ленивия шаран.

Мило, който през това време не откъсваше поглед от него, продължи:

— Тогава може би не ви интересува и това, че докато Де Кордия е бил тук за разговорите си с Тери, тя се е привързала към него като дъщеря?

— Е?

— Е, дъщерите обикновено не ликвидират татковците си.

— Била е длъжна да го направи — отвърна Логрази. — Тери й е наредил…

— За какъв ме вземате? Това, което ми говорите, са пълни глупости — възрази Мило, събрал решимост. — Аз познавах Тери Хей. Знам на какво беше способен. Подобно хладнокръвно убийство не беше в неговия стил.

— Какво, по дяволите, става тук? — Логрази, с ръка в плика, бе спрял да храни шарана. — Да не искате да ми кажете, че няма да изпълнявате нарежданията?

— Вече и без това се проля твърде много кръв. „Ла Сюрте“36 продължава да души наоколо. Не искам да се намеси и Интерпол.

— Въобще не ми говорете за тях. Те са пълни идиоти.

— Идиотът може да повреди един механизъм не по-зле от гения — отговори Мило.

Логрази продължи да храни рибата, като обмисляше думите му.

— Моят източник не подлежи на съмнение — каза той накрая.

— Така ли? И как според вас е станало всичко?

— Това не е важно — отвърна Логрази. Шаранът помръдна едва колкото да достигне трохите, които той хвърляше във водата. — Просто направете това, което ви казвам. — Гласът му тегнеше от заплаха.

Те се запътиха нагоре към булеварда. На едно мостче, под което минаваше пътечка, Логрази спря и се облегна на бетонните перила.

„Трябва да намеря някакъв изход, мислеше си Мило. Не бива да допусна Сутан да пострада.“

— Има един друг, по-неотложен проблем — каза той. — Тери Хей не е имал никакво намерение да ни продава „La Porte à la Nuit“.

Логрази рязко изви глава към него.

— Какво означава това?

— Това, което ми продаде, няма никаква стойност.

Лицето на Логрази доби убийствено изражение.

— Вашата информация беше, че е на червено. Че му трябват пари в брой.

— Очевидно е имал други, неизвестни източници на доходи. Спешната му нужда от пари е била само уловка.

— Уловка? С каква цел?

— Тери започваше да се досеща какво целим с операция „Белия тигър“. Аз вече примамвах някои хора от неговата мрежа. Предполагам, че по този начин е искал да ми го върне. Да ме накаже задето си присвоявам организацията му.

— Отмъстително копеле, а?

Мило нямаше желание да задълбава в тази тема. Какво ли разбираше и без друго този простак?

— Вижте, Мило, благодарение на вашата информация се сдобихме с едно обикновено парче пластмаса. Не сме се доближили и на крачка до откриването на последната част от „Гората от мечове“. — Логрази сложи тежката си длан върху ръката на Мило и го стисна като с клещи. — Какво се случи, по дяволите?

— Мисля, че съм по следата на истинската „Врата към нощта“.

— Попитах какво, по дяволите, се случи.

— Бях подведен — призна Мило, като запази с огромно усилие присъствие на духа.

— О, да — изръмжа Логрази. — Подведен, и още как! Изглежда Тери през цялото време ви е правил на глупак. Като толкова добре сте го познавали, не знаехте ли, че е специалист по дезинформацията?

— Сведенията ми не бяха от него — излъга Мило. Дезинформация? Ето по какъв начин Тери го бе накарал да повярва, че е закъсал за пари.

— От кого тогава? — Хватката на Логрази стана жестока.

И Мило, усещайки как главата му се мае, отвърна:

— Използвах Сутан Сирик. Хората ми не поддържаха контакти с агентите на Тери. Усилията им бяха съсредоточени върху приятелите на мадмоазел Сирик. — Това беше лъжа. Той знаеше, че подхваща отчаяна игра с живота на Сутан, но нямаше друг избор. Трябваше по някакъв начин да вдигне смъртната присъда, която й бе наложил Логрази.

Видя в очите на американеца, който съзерцаваше отдалеч езерото с шарана, че мисълта му трескаво работи.

— Ако е така, както смятате, ако действително тя ви е измамила — каза той накрая, — тогава тя е замесена във всичко. И в този случай истинската „Врата към нощта“ би могла да е у нея.

Мило сви рамене, притаил вътрешно дъх.

— Ако я ликвидирам, никога няма да научим това.

Логрази изсумтя.

— Трябва да поговоря с някои хора — каза той. — Не бързайте да я очиствате, докато не получа тяхното съгласие. — Пръстите му освободиха ръката на Мило. — Ще им предам, че вашият съвет е вместо това, да я включим в играта. Предполагам, че ще успея да ги убедя в правотата ви.

Мило усети как от гърдите му се смъква огромен товар. Чувството на облекчение беше почти зашеметяващо.

— Добре — отвърна той глухо. — Нямаме друг начин. Мадмоазел Сирик ни трябва жива.

Намираха се в северния край на лагера на адмирал Джъмбо, където рядко се появяваше някой. Независимо от това трябваше да внимават за патрулите, които постоянно обхождаха периметъра на сектора.

Лицето на Могок беше посърнало, почти като от физическа болка.

— Донесе ли го, ко Мън?

— Всяко нещо по реда си, доу Могок. — Макар племенният вожд да се бе обърнал към него като към равен, Мън предпазливо му отговори с формата, използвана за обръщение към по-висшестоящ. — Искам да знам какво се е случило тук след последното ми идване. Първо, забелязвам определено затягане на мерките за сигурност. Освен това всички са необичайно напрегнати.

Могок се озърна неспокойно наоколо.

— Адмирал Джъмбо е взел пагубно решение — коза той. — Възнамерява да тръгне на война срещу генерал Киу. Иска да го убие и да завладее Десети сектор. Хората говорят, че не е роден от жена и е безсмъртен. Някои дори намекват, че е самият Махагири.

— Джъмбо живее в мир с генерал Киу от години. Какво го е накарало сега изведнъж да реши да го нападне?

— Ма Линг. — Могок поклати глава. — Светът ще се свърши заради едно момиче.

— По-точно заради една любов — поправи го Мън.

Могок изпръхтя презрително.

— Както и да го наречеш, това е цяло нещастие. Адмиралът вече не мисли с главата си, а се задоволява да върви натам, накъдето го води мъжкият му член.

— Какво се е случило?

— Генерал Киу е решил да ни унищожи, ето какво. Чрез своите шпиони е открил, че Ма Линг е любимката на адмирал Джъмбо. И нареди да я убият. Сега честта повелява адмиралът да си отмъсти.

— Тогава би трябвало да сте вече във война.

— Така е — кимна Могок. — Но генерал Киу е прекалено хитър. Ма Линг умря по такъв начин, че не можехме да го обвиним в нищо. Подозираме го, но нямаме никакви доказателства. Дори не знаем кой е убиецът. Тя беше намушкана с нож, а никой външен човек не е могъл дори да припари до нея.

— Тогава очевидно генерал Киу има шпионин вътре в самия лагер. Още ли не сте го открили?

Могок поклати отрицателно глава.

— Не. А и навярно вече отдавна е избягал. — Той махна с ръка. — Стига по този въпрос. Къде е сега „Гората от мечове“?

— Не я нося. — Как можеше да му каже, че не знае дори къде се намира?

Могок изруга на някакъв непознат диалект.

— Значи с нас е свършено. Свършено!

Мън се взря в лицето му. То бе пребледняло под естествения си цвят на мед.

— Какво те тревожи толкова?

— Ти. — Само потайният характер на срещата им възпираше Могок да крещи от яд. — Край на сделката ни. Ти обеща „Гората от мечове“. С нея бих се решил на всичко.

— Идеята да се използва „Гората от мечове“, за да се подчинят адмирал Джъмбо, генерал Киу и другите опиумни вождове, принадлежеше изцяло на Тери — каза Мън. — Той искаше да установи мир по тези места, да сложи край на непрестанните схватки между секторите заради територии, работна ръка и маршрути за преминаване на стоката. Негова идея беше да те наемем, за да имаш грижата за нашия опиум и да ни държиш в течение на всичко, което става тук. Похарчихме много пари за теб, Могок.

— Тери Хей е мъртъв. Всичко това вече е приключено. Повече няма да изнасям за вас информация. Защо да го правя? Ти не донесе „Гората от мечове“. Не изпълни своята част от сделката.

— Искам да получа изцяло своите сто килограма опиум — настоя Мън. — Не ме интересува какво е било времето през пролетта. Удръжте онова, което не достига, от партидата на някой друг.

— Съжалявам — сви рамене Могок. — Боя се, че вече нищо не мога да направя за теб.

— Ако ти не искаш — каза с престорено безразличие Мън, — ще намеря друг, който ще поиска.

Могок се подсмихна.

— Съмнявам се. Това е едно затворено общество.

— Това също така е едно подкупно общество. Говори се, че в Шан верността на човек се измерва с месечното му възнаграждение.

Могок избягна погледа му.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа — отвърна Мън бавно, — че ако не съм донесъл „Гората от мечове“, това още не означава, че тя не е у мен.

— С какво можеш да докажеш, че наистина е у теб?

— С нищо. Трябва да ми повярваш.

— Не вярвам на никого — рече Могок. — Няма да тръгна срещу генерал Киу без „Гората от мечове“. Ами ако той наистина е безсмъртният Махагири, както казват хората? Ще ме одере жив и това ще е само началото.

— Знаеш ли, че през войната генерал Киу командваше северновиетнамски батальон? — Мън видя как очите на Могок се разширяват от удивление. — Да, така е. От ноември 1969-а до май 1974-а. После му дойде до гуша, метна се на един кораб, дезертира — и ето го тук. — Мън се изплю в знак на отвращение. — Бил съм се срещу него във Виетнам. Виждал съм го да убива много хора. Когато един човек убива, можеш да разбереш всичко за него. Казвам ти, че той не е Махагири.

Могок се взираше в лицето му, като че ли то бе дъно на чаена чаша с останали по него листенца, по които би могъл да гадае. Трябваше да мине доста време, преди да се реши.

— Адмирал Джъмбо те е излъгал. Някой заграбва дяла ти.

Мън усети как стомахът му се свива от тревога. „Това е бедствие с библейски размери, помисли си той. Тери е мъртъв, а половината от месечната ни доставка на опиум изчезва яко дим право в ръцете на неизвестен противник.“ Каква бе гаранцията, че при следващото му идване адмирал Джъмбо нямаше да каже, че номер четири се е свършил съвсем. — „Много съжалявам, но тези фермери от Шан, има ли по-лениви от тях!“ Тук се опитаха здравата да го изработят.

— За кого отиват нашите доставки?

— За някакъв мъж — това е всичко, което знам. Не бях тук, когато е идвал да преговаря с адмирал Джъмбо — отговори Могок. — Придружавах сто килограма номер четири надолу по платото.

— Това не е ли необичайно? Обикновено някой от подчинените ти превежда въоръжените конвои през планината.

Могок кимна.

— Очевидно адмирал Джъмбо не е искал да съм наблизо, когато се среща с посетителя си.

— И, разбира се, когато си се върнал, не си го попитал за сделката, която са сключили с моя съперник.

— Напротив, попитах го — каза Могок. — Но без особен успех.

— И никой от хората тук не е видял що за човек влиза в лагера?

— Първо, той не е идвал в лагера. Адмиралът се е срещнал с него на едно сечище в джунглата на около километър от тук. Взел е шест души със себе си. Естествено, че са го видели, но какво от това? Можаха да ми кажат само, че е бял и едър на ръст. Красив като американски кино артист.

— Американец ли е бил?

— Възможно е. Но от друга страна е подарил на адмирал Джъмбо украшение от изключително рядък къс нефрит. Не мисля, че това е подарък на американец.

— Освен ако не е бил от ЦРУ — каза замислено Мън. — Напоследък при тях работят хора, добре запознати с местните традиции и обичаи.

— Този подарък е свързан по-скоро с личните вкусове на адмирала — отбеляза Могок. — Може би този човек познава добре самия него.

— Значи за момента разполагаме с няколко интересни сведения. Преди всичко, този човек трябва да притежава голяма власт, щом като адмирал Джъмбо напуска лагера си, за да се срещне с него.

— Не мисля, че това е достатъчно, за да установим самоличността му.

— Не е — съгласи се Мън. — Но все отнякъде трябва да тръгнем.

Той започваше да подрежда разнородните късове информация: Тери е убит. В същото време някой, когото Джъмбо познава и уважава, сключва с адмирала сделка за сметка на него и Тери. Съвпадение? Едва ли. Мън бе готов да заложи и последния си франк, че убиецът на Тери и този, който се опитва да заграби доставките им, са едно и също лице.

Който и да беше този човек, трябваше да признае, че притежава изключителна власт. Защото той не само бе убедил адмирал Джъмбо да го допусне в нещо, което по начало представлява свещена територия, но и на практика го бе накарал да работи за него. Разговорът между Мън и опиумния вожд беше предварително режисиран. Непознатият противник, за когото адмиралът работеше, явно искаше от него да изтощи Мън, да го принуди да напусне играта. Той искаше също така да разбере дали Мън подозира кой е убил Тери. Нищо чудно, че Джъмбо така гореше от желание да изпрати с него своите хора. Тяхната роля щеше да е да го държат под око, за да го очистят в случай, че твърде много се приближи до убиеца.

За пръв път Мън усети тръпка на страх да се прокрадва към стомаха му. Властта, успяла да купи адмирал Джъмбо, опиумния вожд на Девети сектор, едва ли беше нещо, с което човек можеше току-така да се пошегува.

— Изглежда очевидно — каза той, — че мъжът, заграбил нашия опиум, е същият, който е наредил да убият Тери.

— Възможно е — отвърна Могок. — Но никой не може да ти отговори на този въпрос. Не ме забърквай в тази работа.

— Ти искаш да получиш повишение, нали, Могок? Да речем, да командваш своя собствена дивизия от армията на адмирал Джъмбо?

Могок го изгледа.

— За какво говориш?

По време на целия им разговор Мън не спираше да мисли за шпионина, когото генерал Киу бе вмъкнал в лагера на Джъмбо. Той разсъждаваше така: ако наскоро не са били наемани нови хора, то Киу трябва да е подкупил някой, който вече се е намирал в лагера. Мина му през ума също, че след като все още не е разкрит, шпионинът няма защо да бяга. Стойността му беше единствено в това да стои на мястото си.

Тези въпроси се въртяха от известно време в главата на Мън и сега той попита:

— Колко благодарен ще бъде Джъмбо, ако му подарим шпионина на генерал Киу?

— Няма да е на себе си от радост — каза Могок, като се намръщи. — Но как би могъл да сториш невъзможното?

— Адмиралът притежава информация, която ми е необходима — отвърна Мън. — Искам да разбера кой е бил тук в мое отсъствие. Искам да знам кой е убил Тери Хей.

Могок се замисли.

— Смятам, че адмирал Джъмбо ще ти каже, ако му предадеш шпионина. Спомените за Ма Линг и омразата към Киу не му дават мира. — Той сви рамене. — Но, от друга страна, дали ще ти каже, или не, е чисто теоретичен въпрос. Не вярвам, че ще можеш да откриеш шпионина. Както вече ти казах, според мен той отдавна е избягал.

— Колко струва този рубин в зъба ти? — попита Мън.

Могок го докосна с показалец.

— Не знам. Може би три килограма номер четири. Защо?

Мън се усмихна.

— Искаш ли да се обзаложим на него?

Даяна донесе сведенията, които Сийв бе поискал — заключенията за смъртта на Доминик Гуарда и Ал де Кордия — в неговата стая в болницата Бийкмън.

— Виж какво — каза тя, — страшно ми омръзна да те посещавам по болници.

Сийв свали прозрачната кислородна маска от лицето си. Беше седнал в леглото.

— Въобще не знам защо съм тук. — Гласът му бе дрезгав, думите — леко нечленоразделни от подутия език.

Даяна се загледа във възпалената червена ивица на гърлото му.

— Боли ли те?

— Кое?

— Господи, невъзможен си. Знаеш ли как се изплаших?

Сийв изглеждаше почти притеснен от думите й.

— Виж, Даяна — каза той, — капитанът вече идва тук да ме кастри, защото от кметската канцелария са пратили пълномощника да накастри него. Изгубих престъпник, обвинен в серия тежки престъпления. Всичко това не ме прави особено щастлив.

— Щастлив? — повтори тя. — За бога, та ти за малко не беше убит.

Сийв се опита да се усмихне, но вместо това се получи болезнена гримаса.

— „За малко“ не се брои. Между другото, за какъв дявол беше тръгнала подир мен?

— Все някой трябва да се грижи за теб, след като ти самият отказваш да го правиш.

— В смисъл?

— В смисъл, че с твоето заобикаляне на правилника си търсеше белята.

— Знаех какво върша — смотолеви Сийв.

Тя имаше какво да му отговори, но нарочно си замълча. В действителност постъпката му я изплаши до смърт и сега тя благодареше на всички богове на прадедите си задето бе взела подкрепление в Чайнатаун.

Докторът влезе в стаята, като скърцаше с гумените си подметки по линолеума.

— Как е настроението? — попита той и надникна в болничния картон на Сийв, а сетне огледа червената ивица на гърлото му. — Да ви кажа, имали сте голям късмет. — Той започна да пише нещо в картона. — Шумът в дишането ще се позадържи известно време, но измененията в гласа ви може и да изчезнат. Имате малък хематом — кръвен съсирек — в гласовата кутия. Предписал съм ви антибиотик и стероид, за да спадне подутината. Това е особено важно. Хематомът трябва да се наблюдава непрестанно, защото при евентуално нарастване би могъл да запуши дихателната тръба и в такъв случай най-вероятният изход е трахеотомия. — Докторът продължаваше усърдно да пише. — Много е възможно още известно време да кашляте кръв. Главоболията и болките във врата са нещо обичайно при вашето състояние, затова нека не ви тревожат. Рентгеновата снимка и томографията показват, че всичко е нормално. Вземайте си лекарствата, утре ще се видим отново.

— Кога ще мога да изляза от тук? — попита Сийв.

Докторът се усмихна със стъклен поглед.

— Трудно е да се каже. Защо засега просто не се помъчите да се отпуснете?

Сийв го изгледа свирепо, като че ли беше най-големият престъпник. Когато докторът излезе, той се обърна към Даяна и каза:

— Нямам нужда да ми даваш уроци.

Тя усети как сълзите парят очите й и за момент се запита какво прави все още тук. Но съзнаваше какво изпитва към него и никакви думи или постъпки не можеха да променят чувствата й.

— Защо просто не си признаеш, че всичко опира до проклетата ти италианска гордост. Притесняваш се какво ще кажат момчетата за това, че една жена полицай ти е спасила живота.

— Да — отвърна той. — Бас държа, че шегичките вече обикалят участъка.

— Мисля, че всички, които те познават, изпитват единствено облекчение, че си добре.

— Хайде, стига — каза Сийв, но си личеше, че му е приятно да чуе това. — Носиш ли сведенията от полицията в Ню Канаан?

— Да. — Тя му показа папката. — Но не би трябвало да ти ги давам. Капитанът каза, че се намираш в двуседмичен отпуск по болест.

— Да, знам. — Той протегна ръка. — Дай ги тук.

— Не. Знаеш ли какво означава отпуск по болест? Забрави за работата.

— Не се шегувам, Даяна. Дай ми ги.

— Не. Просто…

— Това е заповед, детектив Минг.

— В момента не си на служба. Не съм длъжна да изпълнявам заповедите ти.

Сийв я погледна и разбра, че тя говори сериозно.

— Тогава ми позволи като на приятел да ги видя.

— Като твой приятел искам колкото се може по-скоро да те видя отново на крака.

Той отметна чаршафа и спусна краката си на пода.

— Какво ще кажеш, ако това стане още сега?

— Сийв, недей! Моля те. Не разбираш ли, че си ранен!

— Нищо ми няма, вече казах.

— Извинявай, но не ти вярвам.

Той прокара ръка по лицето си.

— Боже мой, искам само да ми разрешиш да хвърля един поглед в тази папка.

— Кажи ми поне една причина защо трябва да го правя.

Сийв я погледна и тя с ужас видя мрачната пустота в очите му.

— Даяна — каза той, — човекът, който ме нападна, е убиецът на брат ми.

— Какво? Откъде би могъл да знаеш това?

— Видях го в ръката му. — Сийв внезапно почувства отпадналост, болката във врата му се усили. — Ти беше права. Това бе стоманеното ветрило от твоята книга, гадното стоманено ветрило, с което е отсякъл главата на Дом. Щеше да го използва, за да убие и мен.

Даяна стоеше като прикована към покрития с линолеум под. Чувстваше се замаяна, сякаш току-що бе слязла от въртележката на Кони Айлънд37, на която често се возеше като дете.

— Господи — прошепна тя. — Какво означава това?

— Ако ми дадеш тази папка — каза Сийв, — вероятно ще мога да ти отговоря.

Огънят започна да се разгаря в него, когато взе документите в ръцете си; той разбра, че настоящето му се изплъзва, може би завинаги, и той стремглаво се носи назад във времето, към обгорената Камбоджа, кървавата Камбоджа, където реки от човешки черепи пресичаха надлъж и на шир земята на мястото на хитроумно измислените напоителни канали, някога носили живот на пресъхналите ниви.

Най-горният отчет идваше от собствената им лаборатория и на пръв поглед беше обезкуражаващ. На банкнотата от хиляда долара, която убиецът бе оставил върху дискоса, бяха открити отпечатъци от пръсти, но прекалено размазани, за да има от тях някаква полза.

Но по-нататък нещата ставаха по-обещаващи. Късчето латекс, което Сийв бе извадил от свитите пръсти на Доминик, съвпадаше с една пластмасова разновидност, използвана за изработка на маски с професионално качество. Освен това следите от пудра, открити върху банкнотата, бяха от фон дьо тен, производство на известна френска фирма за дамска козметика.

„Интересно, мина му през ума. Използвал е маска за срещата си с Дом. Защо?“ Очевидният отговор беше, че Дом го е познавал — сега или преди време. „Да, помисли си Сийв. В Камбоджа.“

Нататък следваха материалите от полицията в Ню Канаан. Имаше две медицински експертизи, едната за Дом, а другата за Ал де Кордия — човека, когото бяха открили в една канавка извън града. Те потвърждаваха подозрението на Сийв, че Дом и Де Кордия са убити от един и същи човек, с помощта на едно и също оръжие. Охлузванията по тялото, смъртоносната рана, необичайните назъбени очертания на нейните краища — всичко това доказваше убедително подобно твърдение.

Единствената разлика бяха счупените пръсти на Дом, но отчетът разбулваше тази загадка. Съдебната експертиза бе открила микроскопични частици латекс, заседнали под ноктите им. Това навеждаше Сийв на мисълта, че Дом е откъснал парче от маската на своя убиец и предпазливият престъпник е трябвало да счупи пръстите му, за да го измъкне.

Отчетът гласеше също, че смъртта на Де Кордия е настъпила от трийсет и шест до четирийсет и осем часа преди убийството на Дом. Дали това не бе свидетелство за действия на сериен убиец, избиращ жертвите си безразборно, или между двете убийства съществуваше връзка?

Сийв се върна към отчета за смъртта на Дом и прочете отново тази част, в която се говореше за френския произход на пудрата. След това вдигна очи от листа.

— Даяна — каза той, — ти си ангел.

— Може би, но се питам дали точно сега не помагам на дявола.

— За какво говориш?

— Шефе, ти си изцяло обладан от мисълта за убийството на брат си. Погледни се само — съсипан си, но просто отказваш да спреш дори за миг, за да си поемеш дъх.

— Няма време — каза Сийв.

— Ето, виждаш ли?

— Нищо не разбираш. — Той посочи с пръст. — Дай ми бележката, която намерих в джоба на Дом. Едно ръкописно листче, в портфейла ми е.

Ако си спомняше добре, на него имаше френски адрес. Може би съвпадение?

Даяна отиде до шкафа, намери портфейла и го отвори.

— Тогава не ми даде да го видя. Това ли е… — Тя се вторачи в листчето хартия.

— Какво има?

Тя с усилие си поемаше въздух.

— Даяна?

Тя му подаде листчето с името и адреса на Сутан и разкривеното „Спасена?“ на Дом, написано отдолу.

— Докато ти оглеждаше тялото на Де Кордия в канавката, детективът Блокър ми показа неговия бележник. Това е същият почерк!

Сийв гледаше хартийката, която като че ли започваше да изгаря пръстите му.

— Защо си толкова сигурна?

Даяна извади нещо от бележника си.

— Блокър ми даде една визитна картичка, която бе изровил от портфейла на Де Кордия. След това в бъркотията не си я поиска обратно, а аз забравих да му я върна. Запазих я, защото на гърба й беше отбелязано нещо, което ме заинтригува. Ето, погледни. — Тя постави двете листчета едно до друго. — Виждаш ли обратния наклон на буквите? Де Кордия е бил левак. Този почерк изпълваше целия му бележник. Няма никакво съмнение, бележката, която си намерил у брат ся, е била написана от него.

„Тя е права, помисли си Сийв. А това означава, че Де Кордия е имал някакъв контакт с Дом. Ето къде е връзката!“

— Проучи ли надписа върху визитната картичка?

Даяна кимна.

— Виж тук, Де Кордия е написал „Източноазиатско благотворително общество“ и един телефонен номер.

— Е, и? Познато ли ти е?

— Точно там е работата, шефе, че никога не съм чувала за него. В Чайнатаун има двайсет и седем благотворителни общества и аз ги знам всичките.

— Искаш да кажеш, че Източноазиатското благотворително общество изобщо не съществува?

— В известен смисъл. Името е фалшиво, но не и номерът. Той е на телефона в офиса на Дойърс стрийт, където те отведе Питър Лунг Чън.

Листата падаха, медночервени и златисти, въртяха се и танцуваха в мъгливата слънчева светлина. През оголените клони се носеше сняг. Аликс лежеше в унес, в онова смътно състояние между съня и наркотичната дрямка, когато всичко се откроява с изключителна яснота и изглежда обгърнато в смисъл.

Когато съзнанието й за момент се избистри от упояващите вещества, с които я бяха натъпкали, усещането беше като в преживян някога кошмар — всепроникващото чувство на заплаха, желанието да извикаш, по-силно от всичко на света. Отваряш уста и откриваш, че си онемял.

Но сега това не беше сън.

Имаше бинтове и непоносима болка, сякаш лицето й беше потопено в киселина. Аликс осъзна, че лежи по гръб и че в ръката й е вкарана система. Беше сляпа и няма.

Тя заспа, или поне така й се стори, и се пренесе обратно в Охайо, като десетгодишно момиченце с опашчици, чу отново своите родители, гласовете им, която крещяха обидни думи, докато накрая тя не можеше повече да понася атмосферата на алкохол и враждебност. Тогава открадна двайсет долара от портфейла на баща си, излезе тичешком от къщата, хвана автобуса от спирката.

Но ето, че упойката отслаби хватката си и близкото минало отново връхлетя отгоре й. Тя се бореше с ужасяващ, мощен противник, давеше се до смърт в собствената си кръв. Опита се да изкрещи.

Вместо това се сгърчи в конвулсия и някой стисна ръката й.

— Мамо!

„Дани? О, Дани!“ Чувство на облекчение премина през тялото й, помете страха и болката. Тя се съсредоточи единствено върху обичта си към него.

— Не е разрешено да стоя тук. — Гласът на Дани, толкова близо, че можеше да си го представи — висок, силен, може би сега малко изплашен. — Още не пускат никого.

Тя държеше здраво ръката му, не й се искаше да пусне съществото, което й беше толкова скъпо.

— Крис трябваше да замине за Франция заради брат си. Той е добре.

„Но ти си съвсем сам“, помисли си тя. Почувства как я залива вълна на безнадеждно отчаяние. Къде беше семейството, за което винаги бе мечтала?

— Сега съм при един човек на име Макс Стайнър. Той е адвокат, стар приятел на Крис. Всичко е наред, мамо, не се притеснявай за мен.

Той беше толкова смел. Аликс стисна ръката му. Искаше да разбере какво се е случило с нея, колко е тежка раната й, как ще изглежда, когато свалят от нея всички тези бинтове. Гърлото я болеше от напиращите въпроси.

— Искам само да се оправиш.

„О, да, Дан, и аз искам същото.“

— Вчера след училище излязох с колелото. Минах край водохранилището, нали се сещаш, нашето любимо място. Времето беше страхотно, като през юни, отдавна не е било толкова топло. Всички бяха излезли да карат колела, кънки или да бягат. Отвсякъде се носеше музика, направо сякаш извираше от камъните и дърветата.

„О, Дани, така искам да бъдеш внимателен. Това е Ню Йорк, а ти нямаш никого край себе си.“ Тя отново го чу да казва: „Всичко е наред, мамо, не се притеснявай.“

След това течението на пустотата и безсъзнанието я отнесе, тя пропадна през пластовете на времето и се озова в автобуса, оставила зад гърба си градската бъркотия на Кълъмбъс38 и плашещото познанство с враждебния свят на възрастните — резкия език на майка й, ругатните на баща й, а помежду им, като хилеща се библейска блудница — шумните пиянски кавги, неизменно завършващи с бой и сълзи.

Автобусът я откарваше на юг по шосе 33. Свила колене към гърдите си, опряла подметките на маратонките си в гърба на предната седалка, тя дъвчеше дъвка и зяпаше през прозореца медночервените и златисти листа, които се въртяха във въздуха или лежаха край пътя, натрошени като някаква странна подправка.

В Съркълвил залепи дъвката под седалката, слезе и извървя пеш оставащите миля и половина, пъхнала ръце в джобовете си.

Есенният вятър жулеше бузите й, имаше толкова много облаци, че небето приличаше на пухен юрган. Както винаги, последните хиляда ярда измина тичешком. Ето ги скърцащите дървени стъпала на къщата на дядо й. Тук винаги беше добре дошла и след първия път, когато се появи без предупреждение — тогава беше на осем години — той никога не я питаше защо идва.

На следващия ден той я заведе на ежегодната тиквена изложба, където тя със смях присъства на шествието от конски файтони, яде тиквен пай, заливайки го обилно с пенлив пресен ябълков сок и гледа награждаването на тиквите, които й се сториха големи колкото дядовата й къща.

Вечерта, когато той я зави, тя придърпа юргана чак до брадичката си и се загледа в луната сред ясното нощно небе, като си мечтаеше за стълба, направена от звезди.

Изведнъж Аликс се пробуди и когато, плувнала в пот, осъзна гнетящата хватка на настоящето, изпита огромно желание да бъде отново дете, свободна от ежедневните притеснения, от вечното безпокойство за Дани, от всякаква отговорност. Искаше й се наместо това да се носи в нощта, люляна от вълшебната звездна стълба, приютена, обгърната от внимание и грижи.

Може би това се дължеше на факта, че не беше забременяла по свое желание? Дали жените, взели съзнателно това решение, изпитваха някога подобни чувства? Запитваха ли се като нея дали биха направили повторно тази невъзвратима стъпка, ако трябваше да започнат всичко отначало?

Но след това тя усети как силата на Дани се влива в нея, почувства топлината му до себе си, спомни си как той мърдаше, когато беше свит вътре в нея, как изглеждаше, когато се появи на бял свят — мъничък, червен и пищящ, и благодари на Бога за него, за това чудо на живота, което беше част от нея.

Аликс заспа отново и когато се събуди, усети нечие присъствие в стаята. Кой бе това? Дани? Кристофър? Беше забравила думите на сина си, че Крис е във Франция.

— Аликс?

Гласът й беше познат. Тя се напрегна да го свърже с някакво лице.

— Скъпа? Чуваш ли ме?

Звучеше тъй познато. Кой бе това?

— Скъпа, аз съм, Дик. — „Боже мой, помисли си тя поразена, това е бившият ми мъж.“ — Чух какво се е случило. Господи, Аликс, толкова съжалявам. Чувствам се така, сякаш, разбираш ли, донякъде аз съм виновен за това. Ако бях останал при теб… Но вече всичко свърши. Връщам се завинаги. Толкова много ще се грижа за теб, ще видиш. Обичам те, мила. Сега разбирам, че винаги съм те обичал.

„Войната в основата си е измама“, помисли си Сийв.

— Трябва да изляза от тази болница — каза той.

— И къде смяташ да отидеш? — попита Даяна.

Но войната беше свършила преди тринайсет години. В съзнанието му се въртеше името: Сутан Сирик. И адресът: Булевард „Виктор Юго“ №67, Ница, Франция.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Няма да ходиш никъде.

„Безсмислено е да се самозалъгвам, мина му през ума. Войната никога не е свършвала. Не и за мен. И със сигурност не за него.“

— Не позна — каза той, като отмахна ръката й. — Тук няма да намеря никакъв отговор. Дракона е мъртъв и с това единствената нишка, с която разполагах, се превърна в прах.

— Така, Чън вече го няма — отвърна Даяна, — но ние едва сме започнали разследването на двете убийства. Сега, след като разполагаме с разрешението на Блокър…

— Безнадеждна работа — прекъсна я Сийв, докато се придвижваше, залитайки, към шкафа. — Запомни го от мен, отсега нататък разследването на тези убийства оттук е чиста загуба на време.

Даяна го наблюдаваше как се облича.

— Ще ми кажеш ли какво става? Какво криеш от мен?

„Дали Дом е бил убит заради нещо, което Де Кордия му е казал? Но защо Де Кордия изобщо ще ходи при него, чудеше се Сийв. И тогава, хванал панталона си в ръце, наполовина обут“, той разбра всичко. Думата, написана от брат му в долния край на бележката: „Спасена?“. Ал де Кордия бе отишъл при него, за да се изповяда.

Представи си го как влиза в изповедалнята, за да разкаже на Дом онова, което не е можел да разкрие пред никой друг, да свали от себе си товара, който вероятно е превръщал живота му в непоносимо бреме.

Но дали убиецът е знаел за бележката, която Де Кордия бе предал на брат му? Ако е така, защо ще я оставя у Дом, след като е бил достатъчно педантичен, за да изтръгне от пръстите му парченцето латекс?

— Каквото и да става — каза той, — то не те засяга.

Със свито от вълнение гърло, Даяна отвърна:

— Това, което засяга теб, засяга и мен.

Сийв, който в този момент закопчаваше ризата си, се спря.

— Даяна. — Той взе ръцете й в своите. — Не знам какво става в главата ти. Не… — Той сложи пръст на устните й. — Не ми отговаряй. Искам да чуеш това, което ще ти кажа. Всичко, което става тук, е свързано по начин, който едва сега започвам да проумявам. — Дали наистина бе така, или крехката нишка от съвпадения и обстоятелства беше само плод на въображението му? Може би Даяна имаше право и той бе луд, подобно на Ахав39? — Но най-важното е, че това вече престава да бъде просто работа. За мен то е нещо лично.

Очите й, така близо до неговите, бяха големи и тъмни, пълни със страх. Сийв знаеше, че не трябва да обръща внимание на това, нито на каквото и да било друго, освен на войната, която никога не беше спирала.

— Разбираш ли, аз знам кой е убил Дом. Поне така смятам. Във всеки случай, нямам друг избор, освен да се уверя напълно.

И той знаеше, че има само един начин да стори това.

— Няма го — каза Сутан, като пристъпи в градината около вилата на Мън. — Често се случва да отсъства.

— Къде ходи? — попита Крис, докато гледаше как водата блика от устните на делфините.

Сутан сви рамене.

— Там, където го отведат сделките му. Най-вече в Азия, предполагам. Никога не можем да се върнем в Камбоджа; имаме прекалено много политически врагове там. Но на Мън му харесва да се навърта наблизо.

— Не знаеш ли къде е сега? — Крис гореше от нетърпение да научи всичко възможно за брат си. — Не можеш ли да му се обадиш?

— Там, където ходи в Азия? — Тя се засмя. — Съмнявам се, че бих могла да изпратя дори телекс. — Сутан се приближи и застана до него. — Имай търпение. Нали вече се погрижи за документите по разпореждането с тялото на… — Гласът й секна, тя се извърна и се загледа по посока на планините, обгърнати в синкава мъгла.

— Крис — каза тя след доста време, — искам да те помоля за една услуга. Но ми обещай, че преди да ми отговориш, първо ще помислиш.

— Добре.

— Бих искала тялото на Тери да остане във Франция. Искам да го погреба тук, на мястото, което той обичаше.

— Сутан, аз не…

— Моля те — спря го тя. — Обеща ми първо да помислиш.

Крис кимна с глава. Какво щеше да каже на баща си? Той, разбира се, щеше да иска Тери да бъде погребан в семейната гробница в Кънектикът. Но дали самият Тери, ако изобщо някога се е замислял върху собствената си смърт, би желал същото? Сега, когато се намираше така близо до мястото, където бе прекарал лятото на Тур дьо Франс и познавайки достатъчно добре Сутан, Крис бе сигурен, че знае отговора.

— Мисля, че идеята е добра. — Той видя как облекчението се разлива по лицето на Сутан и едва сега разбра какво усилие й е струвала тази молба. Тя бе толкова близо до него, че Крис можеше да почувства ароматния й, леко тръпчив мирис на мускус.

— На кого се обади веднага след като дойдохме? — попита тя. — Видях как лицето ти се промени. Стана мрачно и твърдо като камък.

Крис седна пред фонтана. Вече беше тук, формалностите около смъртта на Тери бяха уредени и той можеше да се вслуша в себе си, за да осъзнае доколко се е лишил от всякакви чувства и емоции. Дълбоко в душата му съществуваше празнина, която се бе образувала там дълго преди новината за смъртта на Тери. Струваше му се, че през цялото това време е живял чужд живот, като че ли бе влязъл по средата на филм за някой почти или напълно непознат човек.

— Една моя приятелка пострада много тежко тъкмо преди да напусна Ню Йорк. Нападнаха я. Всъщност, случи се в моя апартамент.

Обезпокоена, Сутан седна до него. Беше смачкала един кестенов цвят и го триеше между пръстите си.

— Често съм слушала за насилието в Ню Йорк. Вярно ли е това, което се говори?

— Мисля, че самите нюйоркчани не смятат така. Аз живея там откакто завърших университета и никога не са ме нападали, нито са разбивали апартамента ми.

— Засега.

— Мисля, че това не беше обикновено разбиване с цел обир.

— Какво е било тогава?

— И аз бих искал да знам — отвърна Крис. — Бях заспал и помня всичко като в мъгла. Но ми се струва, че приятелката ми Аликс е била ранена, когато се е опитвала да ме защити.

— Имаш ли врагове в Ню Йорк? — Сутан знаеше добре какво означава човек да има врагове.

Крис се засмя.

— Може би, не знам. Но като адвокат аз съм само защитник, а не прокурор, така че ми се струва малко вероятно.

— Тогава кой може да е имал причина да те нападне?

— Не да ме нападне — каза замислено Крис. — Да ме убие. Сигурен съм, че този мръсник имаше за цел да ме очисти.

— Но защо?

— Нямам представа.

Сутан сложи ръката си върху неговата.

— Как е приятелката ти? На нея се обади, нали?

Крис кимна.

— Разговарях със сина й; тя все още не може да говори. Ще се оправи.

Сутан почувства, че това не е всичко.

— Какво има, Крис?

— Говорих с хирурга — въздъхна той. — Изглежда има някакво увреждане на гласните струни. Все още никой не може да каже какъв ще е резултатът от операцията. В най-добрия случай гласът й ще остане променен.

— А в най-лошия?

Той стана и се облегна на ръба на фонтана, така че струята от устата на делфина заплиска по разгорещеното му лице.

— В най-лошия ще го загуби напълно.

Сутан протегна ръка и го накара да се обърне към слънцето.

— Погледни нататък — каза тя. — Хълмовете са толкова красиви по това време на годината. Освен с красота, тази част на Франция е пълна и с любопитни неща. Знаеш ли, че през шестнайсети век Ванс е бил управляван от един епископ, който бил италиански принц? По-късно той станал папа Павел Трети. — Тя обгърна с широк жест околността. — Защо не се поразходим из историята? Тя е навсякъде край нас.

Сутан го изведе през портите на вилата, те поеха по склона и не след дълго Крис забеляза, че се движат покрай било, наподобяващо гърба на огромен звяр, излязъл от дълбините на земята.

— Намираме се съвсем близо до Турет-сюр-Лу — каза тя, като посочи великолепния, обграден с древни каменни стени град, построен по средата на билото. — Тери беше убит там. В църквата. — Тя млъкна, сякаш внезапно се поколеба дали да продължи. — Мън каза, че трябва да е бил особено ужасѐн от това, че умира в храм.

— Не знам. Когато навремето четяхме заедно Библията, правехме го само за обща култура.

— Но това е било много отдавна, нали?

Вече бяха наближили крепостта, когато Сутан вдигна глава и се заслуша.

— Чуваш ли го? — попита тя. — Водопадът е ето там. В съвсем тихи нощи се чува чак от вилата.

От обраслото с трева хълмче, на което се намираха, се открояваше живописна гледка към величествената каскада и надолу, по посока на гористата долина. Над тях, на самия гребен на билото, средновековният каменен град стоеше безмълвен, подобно на бухал, кацнал върху своя клон.

Сутан застана под едно маслиново дърво. Събраните й ръце изглеждаха снежнобели на фона на тъмните дрехи.

— Искам да знаеш едно, Крис — каза тя. — Никога не съм спирала да мисля за теб. Тогава бях толкова млада. Както и ти. Направих това, което смятах за правилно, което се чувствах длъжна да сторя.

— Не съм сигурен, че те разбирам. Мислела си, че трябва да направиш всичко възможно, за да не се видим никога повече?

— Бях страшно изплашена. Баща ми даде ясно да се разбере как смята да постъпи с теб.

— Не ти вярвам — отвърна Крис. — Познавах баща ти. Той не беше убиец. Просто не е…

— Изобщо не си познавал баща ми — каза Сутан. — Още тогава ме побъркваше с тази твоя самоувереност и както виждам, не си се променил. Ти не беше способен да видиш каквото и да било под повърхността, дори тогава, когато тази повърхност беше фалшива. Да, баща ми беше обаятелен, изискан, интелигентен. Но именно с приятните си обноски по отношение на хората той си изкарваше прехраната.

— Говориш за него като за амбулантен търговец. Аз го помня като човек, изцяло отдаден на каузата на социалната революция. Докато ние не се интересувахме от нищо, освен от самите себе си.

— Чуй какво ще ти кажа — отвърна Сутан. — Баща ми принадлежеше към най-опасния вид търговци, тъкмо защото вярваше в революцията. Историята е пълна с хора като него. Умни хора, може би дори гении, които са си въобразили, че посредством своите машинации са успели да изменят съотношението на силите в Индокитай. Докато всъщност просто са допринесли за замяната на един тиранин с друг. Но същевременно самите те са натрупвали огромно богатство и власт и в крайна сметка всички, включително и моят баща, са били покварени от тези две злини. Тези хора са грешници пред лицето на цялото човечество.

— Толкова гняв — каза Крис. — И все пак тогава отказа да ми помогнеш да се свържа с властите. Но всичко това се случи. С помощта на парите и оръжията, които твоят баща им осигуряваше, Червените кхмери завзеха властта. Пол Пот изкорени всички традиции, унищожи миналото на Камбоджа. След това, по подобие на Съветския съюз, написа историята й наново, от своя собствена гледна точка. А ние държахме в ръцете си възможността да го спрем.

— Отново грешиш — каза Сутан, — както грешеше и преди. Ти сам се увери, че тогава не можехме да направим нищо. Мислеше, че държиш духа от бутилката в ръката си, но щом разтвори пръсти, той се разсея като дим. По онова време баща ми можеше да мести планини. Нямаше как да разбереш това, защото той не ти позволяваше да видиш как работи. Така, както не ти позволяваше да видиш и другата му страна, откъм която го познавахме майка ми и аз. Във всеки случай, можеш да ми вярваш, че нямаше да се поколебае да изпълни заканата си. Щеше да те убие, ако беше останал във Франция.

— А сега, когато отново съм тук? Колко дълго помни баща ти?

— Той никога нищо не забравяше. Но това вече е без значение. — Сутан сви рамене. — Доколкото знам, и той като майка ми, вече е мъртъв.

— Искаш да кажеш, че не си сигурна? Но как е възможно?

— Той категорично ми беше наредил никога повече да не се срещам с теб. Когато откри, че въпреки това съм отишла да те предупредя, завинаги ме отряза от себе си и от семейството.

Гледката надолу към долината, гъсто обрасла с дървета и замъглена от изпарения, беше завладяваща. До ушите на Крис долиташе ревът на водопада, макар самият той да не се виждаше, скрит зад дърветата.

— Помня тази нощ, когато подслушвахме разговора на майка ти и Салот Сар — каза той тихо. — После, когато фактите за геноцида станаха общоизвестни, често си представях как Пол Пот извършва точно онова, което го чухме да казва — избива политиците, които са на власт, интелигенцията, будистките свещеници, всеки образован мозък, който би могъл да му се противопостави. Десет милиона души, изклани като добитък и хвърлени в огромните ями. И кошмарът не е свършил до тук. На бял свят излязоха съобщенията за лагерите за превъзпитание. Децата са били обучавани от десетгодишна възраст да шпионират родителите си, да предават собствените си семейства. Нощем лежах буден и все преповтарях в мислите си онази сцена в посолството. Защо никой не пожела да ме изслуша? Защо не ми повярваха?

Сутан го гледаше.

— Толкова много приличаш на брат си — угрижен, малко объркан. И той имаше тези черти, но при него те бяха част от една по-мрачна смесица. Когато се запознах с него, беше ясно, че е преживял някаква болка — може би същата, която си преживял и ти, но освен нея имаше и друга, по-дълбока. В него се усещаше жестокост, но също така и страдание, което я обясняваше. Видях го един ден в Турет и го проследих по целия път до Ница, като си мислех дали е възможно да си ти.

— Никога не сме си приличали чак толкова — каза Крис.

Сутан се усмихна.

— Не беше ти, разбира се, така че се върнах тук с намерението да го забравя. И мислех, че съм успяла, когато веднъж отново го видях в Турет, докато обядвах в един ресторант. Гледаше ме през витрината. Лицето му беше умислено и мрачно и излъчваше онази решимост, която навремето бях обикнала у теб и която злополуката, ако не напълно, то поне отчасти разруши. Той влезе и седна на съседната маса. Постепенно се заприказвахме. Стана му интересно, когато разбра, че съм художничка. Заведох го да му покажа картините си и той искрено ги хареса.

Крис почувства как старият гняв отново се надига в гърдите му.

— Веднага ли легна с него?

Сутан го изгледа учудено.

— Има ли някакво значение?

— Да. И то голямо.

— О, Крис, защо трябва да се измъчваш така?

— Искам да знам — настоя той.

— Кажи ми защо.

— Защото Тери ми беше брат и защото ти и аз се обичахме. — „Защото, помисли си той, имаше време, когато ти беше всичко, което обичах или бих могъл да обикна някога.“

— Той искаше да ми помогне — отвърна Сутан. — Аз имах нужда от помощ.

— Каква помощ?

Тя затвори очи и Крис забеляза зад клепачите й трептене, сякаш бе заспала и сънуваше.

— Семейството на Мън, наречи го моето семейство — ако искаш, беше сред управляващите в Камбоджа по време на режима на Лон Нол — проговори тихо тя. — Бяхме си създали множество врагове — силни, непримирими врагове. Когато избяга тук, във Франция, Мън се опасяваше, че те ще го последват. Дойде при мен да ме види — не се бяхме виждали от много години. Не стоя дълго, страхуваше се да не ме изложи на опасност. Аз бях тази, която го убеди да дойде във Ванс и да си устрои убежище. Но после открих, че не искам да се разделям с него. Чувствах го като брат. Беше толкова различен от майка ми, която с течение на годините се бях научила да мразя. С него отново открих своето детство в Азия, за което често си спомнях с тъга. Но Мън живееше в непрекъснат ужас, че враговете му ще го намерят и ще го убият. Дотолкова беше обладан от тази мисъл, че ме накара да се упражнявам заедно с него. Той познава много форми на бойни изкуства, а духовните му способности са наистина поразителни като на тибетски монах, който може да изпадне във вцепенение за цели седмици или да ходи по жарава. Естествено, не беше възможно да ме научи на всичко това за няколко седмици или дори години. Но ме научи на едно — да убивам. Съпротивлявах се с всички сили и един ден той ме изхвърли от вилата. „Не те искам повече край себе си“, ми каза тогава. Върнах се отново. И започнах да изпълнявам всичко, което Мън искаше от мен. Учех с усърдие, макар и да ми се повдигаше от нещата, с които се занимавах. Има толкова много начини да се убие едно човешко същество, Крис! Дните отминаваха. Седмиците се превръщаха в месеци, месеците — години. Никой не идваше да убие Мън, но страшната му мания все така не го напускаше и той настояваше да се упражнявам: още по-усилено. Във вилата рядко идваха посетители. Няколко негови приятели от Камбоджа, живееща в Париж, по-късно, естествено, Тери, от време на време някое момиче. Никога делови партньори — в това отношение Мън беше непреклонен. Той не е привърженик на еднобрачието. Но имаше едно момиче, което идваше по-често от останалите. Тя беше кхмерка и с Мън се познаваха още от Камбоджа. Бяха отраснали заедно, играли като деца в калта, плували в Меконг, може би дори още тогава бяха правили любов. Аз си я спомням бегло. Когато я видях, мисля, че основното, което изпитах, беше ревност. Няма да забравя изражението на Мън, когато погледите им се срещнаха. От друга страна, тя беше неизменно мила с мен. Един или два пъти ми донесе подаръци, когато идваше във вилата за уикенда; не искаше да се чувствам изолирана. Това внимание само усилваше ревността ми. Един уикенд — беше адска жега, през най-големите августовски горещини — Мън обяви, че тя отново ще идва. Двамата ми бяха дошли до гуша, затова му казах, че за ден-два ще отскоча до Ница. Той ме придума да остана, но когато я видях, ми се прииска да забия юмрука си право в усмихнатото й лице. Ужасена от това, което изпитвах, си тръгнах. Вече бе привечер, но продължаваше да е страшно горещо. Колата ми беше стояла цял ден под палещото слънце. Не бях изминала и една миля, когато радиаторът експлодира. Потърсих отворен сервиз или бензиностанция, но беше твърде късно и навсякъде бяха затворили. Тогава си взех чантата от колата и се върнах на стоп до вилата. Никой не ме видя да влизам. Отворих портата със своя ключ, без да си правя труда да позвъня. Открих ги в библиотеката. Момичето на Мън, приятелката му от детинство, беше сипала нещо в питието му. Той лежеше на килима с посивяло лице, мъртъв или в безсъзнание — не знаех кое от двете. Тя се беше надвесила над него и държеше в ръцете си опъната струна от пиано.

Сутан внезапно млъкна. Лицето й бе пребледняло и измъчено като на пострадал, комуто са припомнили злополуката, довела до неговите страдания.

Крис я докосна, но тя отблъсна ръката му, сякаш кожата й бе прекалено чувствителна, за да понесе допира му.

— Какво се случи? — попита той меко.

— Какво се случи? — Гласът й прозвуча като ехо на неговия, кухо и зловещо. — Убих я. Нападнах я така, както той ме беше научил. Тя не ме чу, въобще не можа да ме усети. Счупих й врата. После откарах Мън в болницата. И след това се опитах да се самоубия.

— О, Сутан! — извика ужасено Крис. — Но защо? Ти си защитавала Мън. Защитавала си себе си дори, ако щеш. Мислиш, ли, че тя нямаше да те убие, ако й беше дала тази възможност?

Очите на Сутан пламнаха.

— Това няма никакво значение! — След това, също тъй бързо, както я беше обхванала, яростта й премина. — Ти нищо не разбираш — додаде тя глухо.

— Обясни ми тогава.

— Не мога. Освен ако не си убивал човешко същество. — Тя го погледна. — Но аз те познавам, Крис. Ти не би убил никого. И слава богу, никога няма да разбереш какво е.

— Значи за това ти е помагал Тери? Да се отвращаваш от себе си? Да се чувстваш виновна?

Сутан кимна.

— Да, вината е нещо, което познаваш. — После вдигна очи към него. — Извинявай. Това беше жестоко.

Крис се загледа по посока на хълмовете и се попита как бе станало така, че животът го беше подминал. Толкова важни събития се бяха случили на хората, които обичаше, докато той се бе ровил из развъдника на плъхове, наречен адвокатска професия.

— Не отговори на въпроса ми — каза той накрая. — Веднага ли легна с Тери?

— Мислех, че ще забравиш. — Сутан се усмихна тъжно. — Той толкова ми напомняше за теб. Какъвто беше преди злополуката.

— Аз съм такъв, какъвто съм — каза Крис със смесица от гняв и печал, които отговорът й бе породил у него. — Не можеш да ме върнеш обратно. Това, което си е отишло, е изгубено безвъзвратно.

— Говориш така, сякаш си умрял.

В този миг Крис осъзна, че желанието му да научи какво се бе случило с Тери във Виетнам се беше превърнало във всепоглъщаща страст. Защото същото това нещо, тайнствено и неуловимо, се бе случило и с него тогава под дъжда, в безплодния изблик на адреналин и несбъднати мечти, в агонията на изкълчения под тялото му крак и финалната линия, която никога нямаше да пресече.

— Момчето, което познаваше някога, le coureur cycliste, както веднъж ме нарече майка ти, наистина умря.

— Защо? Защото изгуби едно състезание?

— Можех да го спечеля — каза той, като не желаеше да съживява отново болезнения спомен. — Щях да го спечеля.

— Но не успя и все още не си се примирил — след всичките тези години. — Тя поклати глава. — Приличаш на брат си повече, отколкото си мислиш. И ти като него живееш в миналото.

Сутан се отдели от дървото. Вървеше като танцьорка, центърът на тежестта и се намираше ниско, в бедрата и долната част на корема. Японците наричаха това „хара“ и му придаваха голямо значение.

Всъщност, помисли си Крис, тази походка просто беше възбуждаща. Или може би Сутан я правеше такава. Но от друга страна, може би собствените му очи караха Сутан да изглежда така възбуждащо.

Когато се приближи съвсем и той почувства дъха й върху бузата си, тя вдигна ръка и приглади назад падналата върху челото му коса. Пръстите й останаха за миг допрени до кожата му.

— Помниш ли като те попитах дали си учил някакво изкуство за самозащита? — попита тя. — Сега бих искала да ти покажа нещо.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Не знаем в какво е бил замесен Тери, но каквото и да е било, то му отне живота. Не смяташ ли, че е добре да бъдем предпазливи?

— В такъв случай може би трябва да се свържем с полицията?

Сутан го погледна.

— И какво ще им кажем?

— Същото, което каза и на мен.

— Те са полицаи. Как мислиш, че ще реагират на това, което ти казах? — Тя взе дясната му ръка в своята. — Свий пръстите си в юмрук — каза Сутан и прокара показалец по кокалчетата му. — Когато се биеш, обикновено се стремиш да удариш противника си ето с тази част. — След това разгъна дланта му така, че напред излязоха ставите на втората фаланга. — Стегни здраво пръстите си — каза тя. — По този начин ударът ти ще бъде по-ефективен.

После Сутан насочи юмрука му към мястото под гръдната си кост.

— Удряй тук. Или под мишницата, точно тук, над костта. — Кокалчетата му допряха меката й плът. — И двете точки са смъртоносни, от тях водят началото си нервните разклонения. Поради това те са източник на огромна сила.

Крис хвана ръката й и я стисна здраво, за да спре тръпките, които преминаваха по тялото й.

— Спомням си как те ударих в градината — каза той тихо. — Помня звука, начина, по който се отметна главата ти, почервенялата ти кожа, омразата в погледа ти.

— Как те мразех наистина тогава.

— Аз исках този поглед, имах нужда да ме мразят така, както самият аз се презирах в момента. Задето си бях намерил тихо, безопасно пристанище, бях избягал колкото се може по далече от Виетнам. А Виетнам през цялото това време беше вървял по петите ми и аз видях в това някакво знамение. Реших, че трябва да открия войната. Сега си мисля, че именно в мига, когато, изпълнен със самопрезрение, те ударих, защото виждах в теб самия себе си, аз изгубих шанса да спечеля Тур дьо Франс. Но ти, също като мен, беше незаинтересована от най-важните въпроси на времето.

— Кой ти каза, че съм била незаинтересована?

— Аз го виждах — отвърна Крис. — Ти беше като мен — и така различна от своите родители. Заета само със себе си, незаангажирана с нищо, което има трайна…

— Кой ти каза, че съм била незаинтересована?

— Майка ти — призна Крис. — Разговаряхме за теб.

— Искаш да кажеш, че тя ти е говорила за мен. О, Господи, нима това се е случило между мен и теб? Не ми казвай, че е сполучила така добре да ни прекара.

— Какво?

— Направила го е, защото не си пожелал да легнеш с нея — каза тъжно Сутан. — Твоята нравственост я е вбесила. След като не е успяла да те прелъсти, тя се е постарала поне задълго да те раздели от мен. Преценила те е за една секунда. Това беше един от неповторимите й таланти. Винаги знаеше точно кои копчета да натисне.

— Вярно ли е всичко това?

Сутан кимна.

— За жалост, да.

— Но ти напълно се беше откъснала от това, с което се занимаваха родителите ти.

— Прелъстяване, сводничество, изнудване, убийства. — Тя го погледна. — Ти нямаше ли да го сториш?

— О, по дяволите.

— Всичко това вече е минало — каза Сутан. — Забрави го. Аз не те виня. Твоята нравственост те е направила уязвим.

— Но през всичкото това време…

— Искам да те попитам нещо. Ако не беше чул майка ми и Пол Пот онази нощ в градината, ако не бяхме се скарала и ти не ме беше ударил, ако беше спечелил Тур дьо Франс — тогава какво?

— Нямаше да имам тайни, които ти сега да измъкваш от мен — не можа да се сдържи той.

Тя подигравателно нацупи устни.

— Горкичкият, обикаля с нараненото си сърце, така че всички да го видят.

— Не всички — каза Крис. — Само ти. — Но знаеше, че в известен смисъл тя беше права. Както беше права и за всичко останало. Истината бе, че тя го познаваше далеч по-добре от самия него.

— Питам се — каза тя, — дали съзнаваш колко добър манипулатор можеш да бъдеш. Мисля, че в това е единствената разлика между теб и Тери. Той не само знаеше как да манипулира хората, но си и даваше сметка колко добре го прави.

Крис си помисли онова, което, Макс Стайнър наричаше железен юмрук в кадифена ръкавица — за своята способност да завладява съдебните заседатели, да ги кара да се слеят с гледната точка на неговия клиент. Той сви рамене.

— Това важи в една или друга степен за всеки адвокат.

Но в действителност лекотата, с която му се удаваше да манипулира хората, съвсем не го радваше. В това отношение делото на Маркъс Гейбъл се бе превърнало за него в своеобразен символ, в осъзнаване на факта, че беше постигнал успех и дори известност в едно поприще, което не можеше повече да понася.

— Не, Крис — каза Сутан. — Ти си необикновен. Също като брат си.

Крис извърна поглед.

— Брат ми, брат ми… Защо трябва непрестанно да повтаряш, че приличам на Тери, че се държа като него?

Тя го погледна невъзмутимо.

— Дори и сега, след смъртта му, ти все още се боиш от него.

— Боя се? — сепна се той. Нещо хладно, твърдо и противно сви стомаха му.

— Винаги си се боял, Крис. — Сутан с безшумни стъпки се отдалечи от него. — Неведнъж съм се питала какво ли е да се възхищаваш от някого, да го превърнеш в свой идол…

— Никога не съм превръщал Тери в идол!

— Не си, разбира се. — Тя отново му се присмиваше. — И никога не си ме удрял. Никога не си ме обичал.

Крис не знаеше какво да отвърне. Тръгна след нея, докато се оказа така близо, че не можа да се сдържи да не я докосне.

— Не, мисля, че не бива — каза Сутан тихо.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й. Тя се опита да се отскубне.

— Крис, не…

Когато устните му се впиха в нейните, годините сякаш се стопиха. Лятото на Тур дьо Франс се върна отново с хлъзгавите от дъжда парижки улици, тичащото куче; злополуката съществуваше само в някакво ефимерно бъдеще, което можеше и да не настъпи. Той се почувства жив и невредим както някога.

— Сутан — прошепна в ухото й. Струваше му се, че това е моментът, който бе чакал още откакто чу гласа й по телефона.

Бавно я повали на земята и зарови лице в ямката на шията й. Ухаеше на слънце и на лято. Или може би това бяха асоциациите, които тя освобождаваше в съзнанието му.

— О, Господи. — Тя отвърна на целувките му и бедрата й започнаха да го обгръщат.

Той разкопча блузката й и се смъкна надолу, така че тя отметна глава и зарови пръсти в косата му. Крис си спомняше нещата, които тя обичаше, онова, което й доставяше удоволствие. Усещането беше подобно на онова, което изпита, когато се качи на велосипеда си за пръв път след злополуката — вълнуващо и плашещо, но същевременно тъй сладостно от оживелите спомени от срещата с онова, което бе липсвало в живота му, че караше дъхът му да замира.

Следобедните сенки пълзяха подобно на пъстри котки през поляната.

Любеха се на бавни, дълги, страстни тласъци. Сутан тихо стенеше, гърбът й беше извит и тя се търкаше по цялата му дължина, докато насладата започна да става нетърпима, бялото на очите й се показа и тя неистово се тласна нагоре, сграбчвайки бедрата му, притискайки го здраво към себе си, докато потръпваше и се тресеше под него, а дъхът й изгаряше бузата му на кратки, запъхтени изблици.

След това, като го стискаше с ръка, за да го задържи на върха на възбудата, тя се спусна надолу, сви се около него, погълна го с уста, поемайки го дълбоко навътре, докато накрая тазът му се изви напред и разкъсващи спазми разтърсиха тялото му.

Слънцето, което бавно описваше своята небесна дъга, подпали горния край на водопада и го измъкна от тъмнината, насъбрала се подобно на годините в неговата основа.

Кристофър и Сутан изглеждаха тънки като цигарена хартия през идеално полираните лещи на шесткратния полеви бинокъл „Сваровски“. Данте, проснат по корем върху една висока скала на около петдесет ярда зад тях, приличаше на огромен гущер, припичащ се под ярките лъчи на следобедното слънце.

Той бе проследил Сутан още от апартамента й, който наблюдаваше с доста по-голямо умение от мъжа със свещеническите дрехи.

След последната си среща с човека, на когото бе възложил да държи под око Сутан (един френски католически свещеник, отлъчен от своя орден и останал без средства), Данте реши да поеме наблюдението над нея в свои ръце. Беше заварил свещеника неспокоен, отбягващ пронизителния му поглед и веднага бе почувствал, че нещо не е в ред. Отначало онзи отказваше да си признае — тези католици умееха да бъдат упорити, но Данте бързо промени нещата.

Той беше отраснал заедно с Мабюс под оранжевото небе на Виетнам. Сражаваха се заедно чак към края на войната, но още преди това Данте беше чувал за подвизите на Мабюс, който се бе превърнал в нещо като местна легенда и се радваше на изключителна почит сред сънародниците си.

По това време Данте вече беше срещнал Мило, който го завербува и смени името му, както и неговия мироглед. Той го научи да гледа отвъд границите на собствената си страна, да наблюдава и изучава la situation en macro, приливите и отливите на световната политика.

Данте знаеше, че Мило се бе опитал да стори същото и с Мабюс, но при него вече беше твърде късно. Мабюс беше като гранитен блок, който човек може да дяла до безкрайност и в крайна сметка да измени само формата му, но не и неговата вътрешна структура.

Бяха му необходими двайсет минути, за да сломи съпротивата на свещеника. Всъщност Данте все още тепърва загряваше, когато той започна своето признание: „Прости ме, Боже, аз съгреших.“

Естествено, не беше в природата на Данте да прощава на когото и да било, но независимо от това изслуша изповедта, като гневът му нарастваше успоредно с размотаването на кълбото от грехове, извършени от свещеника. Чу как той задигнал пликчетата на Сутан, което очевидно я бе накарало да се досети, че някой е претърсвал апартамента й, как след това попаднал в клопката й в ресторанта Cours Saleya и издал всичко, което знаеше за „Гората от мечове“, както и за кого работи, включително името на Данте.

Вбесен, Данте заби юмрука си в смъртоносната точка точно под дясната мишница. После, възвърнал мигновено равновесието си, дълго гледа отпуснатото му лице, като се чудеше как да оправи кашата, която свещеникът беше забъркал. Мразеше да поправя чужди грешки — през по-голямата част от войната бе вършил това за руснаците, които, за разлика от Мило, ненавиждаше толкова, колкото и американците.

Данте беше шофирал след колата на Сутан до летището. Там, след като установи кой полет очаква, той използва някои от препоръките, с които го бе снабдил Мило, за да погледне списъка на пътниците и със задоволство видя сред тях името на Кристофър Хей.

През целия ден вървя по петите им, макар че сега, когато трябваше да ги преследва пеш и на открито, това бе съпроводено от по-голям риск. Нямаше никакво намерение да подценява мис Сирик — свещеникът бе вече допуснал тази грешка и тя бе струвала живота му.

Докато ги гледаше, той облиза устни. Дали просто от похот, или предвкусваше нещо? Невъзможно беше да се разбере.

Съзнание го му пресъздаваше едно след друго всички мъчения, на които го бяха подлагали по време на пленничеството му във Виетнам — в средата на челото му неспирно капеше вода. Беше заровен до шията в земята и обедното тропическо слънце стоварваше лъжите си върху темето му. Пронизваха кожата на скротума му със закалени на огън бамбукови трески.

Данте прекара във виетнамския затвор година и половина по време на войната, вън от обсега дори и на Мило. Рядко виждаше Мабюс, макар че по всяка вероятност почти през цялото време са се намирали близо един до друг. Според сметките на врага, изолацията в комбинация с болката трябваше да разруши волята така добре, както разтворителят смъква боята от дървото.

И Данте усещаше как пласт подир пласт той се оголва, докато накрая вече имаше смътна представа за това кой е и какъв е. Намираше се на косъм от мига, в който щеше да издаде всичко, което врагът искаше да знае, всичко, което се бе заклел да пази в тайна.

И тогава, в резултат на някаква невероятна грешка, той и Мабюс се оказаха заедно в мрака на една и съща единична килия. Докато чакаха болката да започне наново, Мабюс заговори:

— Не падай духом. Още една душа е с теб.

— Дявол ли си — каза Данте, — или ангел?

— Аз съм ти. Ние сме едно.

— От колко време си тук?

— Поеми въздух и отново издишай — отвърна Мабюс. — Ето от колко.

— Аз вече свършвам. Дори не знам съществуваш ли наистина, или си само илюзия.

— Това няма значение — каза Мабюс. — Ние сме тук, за да се спасим взаимно. Мисли за мен и аз ще мисля за теб. Запомни този миг. Така времето ще минава край нас.

Звук от отваряне на тъмнична врата.

Данте примигна. Отново се намираше на гористото било, гледащо към Турет. В окото му бе попаднала солена капчица пот. Той завъртя пръстена на бинокъла, за да фокусира прегърнатата двойка. Те бяха свършили.

Вече бе видял голите им тела. Сега му предстоеше да стори същото със съзнанието им.

В самолета за Ница Сийв заспа, докато четеше доклада на Били Мейс за нападението над Аликс Лейн. Но поради нараняването си вдигаше толкова шум в съня си, че разтревожената стюардеса го събуди.

Били Мейс беше чернокож полицай, с когото навремето Сийв бе патрулирал в Южен Бронкс, най-кошмарният участък в цял Ню Йорк. Началството предпочиташе най-тежките маршрути да се поемат от различните малцинства — цветнокожи, латиноамериканци и други. Веднъж по време на обиколка Били Мейс бе попаднал на война между улични банди и острието на една кама го беше улучило в брадичката, миг преди да повали собственика й. Той носеше белега от удара със същата гордост, както и полицейската си значка.

Били беше оставил в участъка копие от доклада за Аликс Лейн малко преди Сийв да тръгне с Дракона за Чайнатаун и Даяна бе съобразила да го донесе със себе си в болницата. В единия ъгъл беше прикрепена бележка от Били, в която пишеше, че има две причини, поради които той би искал Сийв да прегледа доклада. Едната беше „стоманеното ветрило“ — неправдоподобното оръжие на нападателя, споменато в показанията, а другата — че инцидентът беше станал в апартамента на известния адвокат Кристофър Хей. Последният ред от бележката гласеше: „Не служеше, ли с теб във Виетнам един тип на име Хей? Той ли е това?“

Устата на Сийв беше пресъхнала и го мъчеше убийствено главоболие. Изглежда летенето също не беше препоръчително в сегашното му състояние. Отиде до тоалетната, облекчи се и наплиска лицето си със студена вода. Погледна се в огледалото и внимателно докосна червената ивица на врата си. „Майчице, помисли си той, това копеле Трангх добре ме е наредило.“

Когато мислеше за военната си служба, той се сещаше не за Виетнам, макар да беше прекарал там три четвърти от нея, а за Камбоджа. Зоната на здрача, както шеговито я наричаха в онези дни, когато се ширеха слуховете за американски тайни формирования, прекосяващи границата на тази неутрална страна. Ей там отпред е граничният стълб. Току-що влязохме в… Камбоджа.

Той излезе от тясното, задушаващо пространство. Чуваше неравното си дишане, наподобяващо звуците на побъркан стенен часовник. Напъха се в икономичната седалка, изпълнен със завист към онези от първа и бизнес класа. Онези с парите. Полицаите, както бе добре известно, никога нямаха пари. Те имаха закона.

И в крайна сметка, запита се той, за какво беше всичко това? С него или без него всичко щеше да си върви така, както и досега. Щеше ли някой изобщо да забележи липсата му, докато се намираше във Франция? Той се загледа през плексигласовото стъкло навън в нищото, в сивата, мокра и студена безкрайност, която го разделяше от всичко на този свят.

За него законът винаги беше стоял над всичко останало, над личните интереси, дори над семейството. Но внезапната смърт на Дом го бе принудила, да влезе в конфликт със своята подредена вселена. След загубата на брат си, той се чувстваше все по-откъснат от ежедневните задължения, които трябваше да изпълнява от сутрин до вечер, за да осигури спазването на закона поне върху малкото парче, за което отговаряше.

Сега законът представляваше за Сийв едно отвлечено понятие, принизено до онова презряно и безсилно положение, в което се намираше по време на войната. Законът не беше запазил живота на Доминик. Дори по-лошо, изправен пред факта на неговата смърт, той не можеше да стори нищо повече освен да се замотава в собствената си мудност.

Колко тромав инструмент се бе оказал законът! Той беше не само безполезен — той пречеше.

Сийв отново се върна към доклада. Едно листче, захванато с кламер, привлече вниманието му като магнит. Кристофър Хей беше напуснал страната преди няколко дни, за да прибере тялото на брат си Тери, умрял в някакъв град на име Турет-сюр-Лу. Не бе споменал причината за смъртта на брат си, но бе дал адрес, на който можеше да бъде намерен и то в същия град като адреса на листчето, което Ал де Кордия бе предал на Дом. Адресът на Сутан Сирик, под чието име брат му беше написал „Спасена?“.

Главата на Сийв се замая от заплетените факти. Тери Хей, с когото бяха служили във Виетнам, умира почти по същото време, когато е убит Дом. Това става във Франция и в момента брат му Крис се намира в хотел „Негреско“ в Ница, където е отишъл, за да прибере тялото му. Дом и Де Кордия са убити от виетнамеца Трангх, който се опитва да убие и самия него.

Как е умрял Тери Хей? При автомобилна катастрофа? От сърдечен пристъп? При злополука в планината? Или е бил убит? Дали Трангх се е добрал и до него? И ако е така, защо?

Какво, по дяволите ставаше?

Сийв изкашля кървава храчка в носната си кърпа и затвори за миг очи от пулсиращата болка в главата си. Помисли си за Тери Хей — странен, затворен тип, опасен, когато се налагаше, мъчен за опознаване. Сийв го харесваше и уважаваше. Съжаляваше, че е мъртъв. Интересно що за човек беше брат му Кристофър. Сийв отвори очи и като мобилизира силите си, зачете наново полицейския доклад за Аликс Лейн.

Не беше ли чувал и по друг повод името Кристофър Хей? Да, разбира се. Той и Аликс Лейн бяха главните противници по делото Маркъс Гейбъл. Тогава в участъка се градяха различни предположения относно вината на Гейбъл. Всъщност, през последните седмици на делото това беше едва ли не единствената тема за разговор между полицаите.

Сийв си спомняше, че Кристофър Хей вдигна голям шум около това, че Гейбъл е ветеран от Виетнам, въпреки потенциалната опасност този факт да бъде обърнат срещу него. Сега той си помисли защо ли помощничката на окръжния прокурор не го беше атакувала по същата линия, като изтъкне, че по време на война човек свиква да убива, научава безброй начини да слага край на човешкия живот. Но от друга страна, след като Гейбъл беше такъв герой, с медали и прочее, Аликс Лейн вероятно би поела твърде голям риск, ако се бе опитала да използва това като основа на обвинението си. Все пак колко ветерани от Виетнам са били изправяни пред съда?

Сийв се загледа през прозореца и остави очите си да отпочинат. Трангх. Във Виетнам. Образът на Трангх го преследваше неотстъпно и всеки път, когато го виждаше, виетнамецът се намираше до Върджил. По онова време двамата бяха неразделни; може би помежду им и сега съществуваше някаква връзка. Трангх и Върджил.

Когато затвори очи, пред погледа му затанцуваха „апсара“ — огромните каменни лица на Вишну и Буда в делтата на религиите — там, където си даваха среща хиндуизмът и будизмът. Усети мирис на кардамон и растителни изпарения, изпита отново ужаса да се намира в обкръжението на Червените кхмери, докато наблизо се сключваше сделка от неизвестно естество.

Сделката на Върджил. В сянката винаги стоеше Върджил и даваше нарежданията.

Той реши веднага щом кацне да се обади на Даяна и да й каже да провери военното досие на Върджил. Неговото истинско име беше Арнолд Тот. Сийв, който още тогава беше полицай, го беше проверил, макар че се съмняваше самият Върджил да е разбрал за това.

Знаеше, че се превръща в типичен детектив параноик, който вижда заговор във всяка сянка, но това не го тревожеше — Даяна така или иначе вече го смяташе за побъркан.

„Нарушаваш всички правила, на които някога си ме учил“, му беше казала тя. „Не ги нарушавам, й отвърна тогава Сийв. Само ги нагаждам.“ Но той бе видял израза в нейните очи и премълчания отговор. „Между двете няма голяма разлика.“

„Но боже мой, та тук става въпрос за Дом, помисли си Сийв. За единствения ми брат. Ако аз не се погрижа той да получи справедливост, кой тогава?“

Крис отвори очи и се загледа в преплетените листа на маслиновото дърво. Чувстваше до себе си топлината от тялото на Сутан. Въздухът беше пропит с тежката миризма на секс. Но ароматът на лято и слънце продължаваше да се усеща, остър и характерен като пушек от дърва.

— Ето какво се получава — каза той, — когато се любиш с някой, когото не си се надявал да видиш отново.

— Какво?

— Прилича на сън. Струва ти се, че въобще не се е случвало, а е било само плод на твоя копнеж. Сякаш е станало в твоето съзнание, в спомените ти, а не с участието на твоето тяло.

Дланта й погали влажната му плът.

— Това прилича ли ти на спомен?

— Прилича ми — отвърна Крис — на лято и пушек от дърва. — Той огледа мирната местност наоколо и отново изпита усещането, че е изминал огромно разстояние, за да дойде до тук, много повече от четирите хиляди мили, които разделяха Ню Йорк от Ванс.

Тя обърна лицето му към себе си и го целуна по устните.

— Никога не съм мислила, че ще те видя отново. — След това се отдръпна назад и видя самовглъбения му поглед. — За какво мислиш?

— За „Гората от мечове“ — каза той. — Възможно ли е тя наистина да съществува? Какво е накарало Тери да посвети целия си живот на търсенето й? Кое я прави толкова ценна? Ти казваш, че онзи, който я притежава, ще може да управлява всички опиумни вождове от платото Шан. Трудно ми е да го повярвам, като имам предвид това, което знам за положението в този район. Преди всичко, те ще трябва да се обединят, а аз мисля, че няма сила на земята, която да може да стори това.

— В такъв случай, изглежда, ще трябва да ти разкажа малко повече за „Prey Dauw“ — каза Сутан.

Тя се облече. Очевидно, поне засега идилията им беше свършила и бе дошло време отново да се заловят да търсят отговор на въпросите в какво е бил замесен Тери и кой го е убил.

— „Гората от мечове“ е древен талисман, който би дал в ръцете на своя притежател практически безпределна власт. Според легендата, първоначално „Prey Dauw“ била изработена от Махагири — тхеравадански монах отстъпник, живял преди много векове. Той бил аскет и написал „Муй Пуан“ — религиозно съчинение, което проповядвало толкова радикални и ревизионистични принципи, че незабавно било забранено. Останалите монаси отлъчили Махагири. Чрез написването на тази книга, която представлявала своеобразно „абхидхама“, или ново тълкувание на учението на Буда, той всъщност се самообявявал за бодхисатва, тоест за бъдещ Буда. Това вече било нетърпимо. Изгнанието било най-суровата мярка, която монасите можели да му наложат. В безлюдните, брулени от ветровете планини, където се заселил, Махагири сключил договор с Равана, главния демон в нашата религия. Равана от дълго време търсел начин да подкопае учението на Буда и ето че най-сетне му се удавала такава възможност. Като използвал кръвта на Равана, Махагири изработил „Гората от мечове“. След това двамата я заровили. Според преданието трите оръжия трябвало да прекарат трийсет века в земята, за да добият пълната си мощ.

— Защо написването на „Муй Пуан“ е представлявало такава опасност? — попита Крис. Вече облечени, те се запътиха покрай водопада по посока на Турет-сюр-Лу.

— Тхераваданските будисти вярват в трийсет и една отделни плоскости на съществуване. Докато според „Муй Пуан“ само адът включва хиляда плоскости, населени с дяволи, демони и лъже бодхисатви.

— Е, и?

— В книгата се говори и за „Гората от мечове“. С нейна помощ човек може да отвори хилядата ада и да пусне на земята пълчища демони, затворени в тях.

— Но както ти сама каза, всичко това е само една легенда.

Тя кимна с глава.

— Така мислех и аз. Докато не стана ясно, че „Prey Dauw“ наистина съществува.

Крис се усмихна на напрежението, с което Сутан разказваше тази чудновата измислица.

— Да не би да вярваш, че някой наистина може да използва този меч, за да пусне в нашия свят милиони будистки дяволи?

Сутан не обърна внимание на тона му.

— Напротив — каза тя. — Вярвам, че това вече е станало.

— Сигурно се шегуваш. Не може да приемаш на сериозно тези религиозни дивотии.

— Искам да ме разбереш правилно — отвърна тя. — Аз вярвам в злите сили — дяволи, демони и лъже бодхисатви. Търговията с наркотици съществува. Тя носи милиони долари на онези, които контролират отглеждането на опиума, неговото рафиниране и разпространение. Тя също така им дава невероятна власт. Прибави към това ужасните мъки на наркоманите и ще получиш всички дяволи, демони и лъже бодхисатви в хилядата ада на „Муй Пуан“. Но някои вярват в тези злини в буквалния смисъл и това са най-вече хората, които владеят търговията с опиум в бирманската част на Златния триъгълник. А именно те са от значение. Ако „Гората от мечове“ съществува — а аз съм убедена, че това е така, то силата й се дължи преди всичко на тяхната вяра в нея.

Вече бяха отминали ревящия водопад и пред тях се откриха покрайнините на градчето — странноприемницата, една мелница и стара преса за добив на зехтин. В сухия прахоляк се ровеха кокошки.

— Много е важно да разбереш едно — каза Сутан. — Шан не прилича на никое друго място на земята. В него е събрана голяма сила — както духовна, така и създадена от човека. Повярвай ми, там няма нищо невъзможно за онзи, който притежава „Prey Dauw“.

— Което отново ни връща към Тери — каза Крис. — За какво му е била една трета от „Гората от мечове“?

— Нали вече ти казах…

— Тери не може да бъде замесен в търговия с наркотици. Прекалено гнусно и жалко е, за да го повярвам.

— Страхувам се, че това дали вярваш, или не няма да промени нещата. Можеш ли да намериш някакво друго обяснение? Тери отчаяно се е опитвал да скрие нещо с огромна стойност. Написал ти е картичка. Само нещо изключително важно би могло да го накара да те потърси след десет години мълчание. И това е била „Вратата към нощта“.

— Има нещо друго, което ме притеснява — каза Крис. — Ако е трябвало толкова спешно да се свърже с мен, защо просто не е вдигнал телефона да ми се обади?

— Изтекло е толкова време. — Сутан сви рамене. — Раздялата ви е била изпълнена с твърде много вражда. Трудно е човек да забрави това. Както и да го погледне в очите.

— Но ти сама каза, че се намирал в отчаяно положение. — Крис поклати глава. — Не разбирам защо от всички средства за комуникация, на които е можел да се спре, е избрал именно пощенската картичка. Тя е бавна, неефективна, а може и да се загуби по пътя. — Той я извади от джоба си. — Впрочем, тя дори няма марка.

— Вярно — каза Сутан. — Не го бях забелязала. Странно, наистина.

Крис продължаваше да върти картичката в ръцете си.

— Не ми е ясно какво толкова особено може да има в една картичка. Само туристите ги купуват.

В този момент те изкачиха едно малко възвишение и пред погледа им се издигна Турет-сюр-Лу. Пламнал в лъчите на следобедното слънце, той наподобяваше митичен замък като Камелот или Авалон.

Крис отмести очи от крепостта към малкото картонче в ръката си и видя същата гледка в миниатюра, пленена от фотообектива. Адреналинът нахлу във вените му.

— Ето го! — извика той, като държеше картичката високо пред себе си. — Виж, Сутан. Погледни! Турет-сюр-Лу! — Той се изсмя в изуменото й лице. — Не разбираш ли? Картичката, която Тери ми е оставил, не е обикновена. Тя е илюстрована. И на нея е изобразен Турет. — Крис я хвана за ръка и затича по билото към града. — Ето къде е скрил „La Porte â la Nuit“! В Турет-сюр-Лу!

Мабюс беше пленник. Някога той бе войник, сражаващ се на родна земя, която нашествениците бяха направили чужда. Със завръщането си във Франция според своята собствена преценка той бе нахлузил нови окови. Но това беше плен, който имаше за цел да го освободи. Сега вече не знаеше дали това действително ще стане, но този път му беше наложен и той трябваше да продължи да го следва до края.

Този затвор съвсем не приличаше на предишния, където слънцето сякаш беше привързано към върховете на дърветата, а неговите клепачи бяха подпрени с клечки и той бе принуден да гледа в него, докато огненото му ядро се отпечатваше завинаги в мозъка му.

Мабюс седеше в колата си пред летището в Ница и гледаше потока от превозни средства, великолепния марш от изваян хром, проблясващ под късното следобедно слънце. Представи си как тези бързо носещи се ленти разцъфват като огромни екзотични цветя от сблъсъка на катастрофата. В съзнанието му като с магическа пръчица изникваха вкочанясващите крайници, бели и гладки, проснати върху облицованите с кожа волани, главите, подадени през разбитите предни стъкла с проблясващи в косите им стъкълца и кръв, тесните поли, запретнати високо над хладни бедра, разкриващи еротични сенки в хлътнала копринена повърхност. Слънцето, което сега искреше и танцуваше, отразявано в редиците автомобили, беше винаги с него в онези дни, в дъжда, когато сиво-зелените облаци надвисваха над дърветата, нощем в килията, когато мракът бе така плътен, че той имаше чувството, че е погребан в земята.

В тъпото си самодоволство мъчителите му се бяха погрижили за неговия затвор така, че той бе лишен от място за спане и от място, където да облекчи нуждите си. Моряха го с глад, биеха го, уринираха върху него, караха го да яде животински изпражнения, но не го пречупиха.

Остана в ръцете им осемнайсет месеца. Можеха да бъдат и осемнайсет години или осемнайсет минути — всичко зависеше от това дали ще съумееш да направиш времето свой приятел, или ще му позволиш да бъде твой враг. Когато отвсякъде си заобиколен от врагове, нямаш друг избор, освен да превърнеш в свои приятели черния мрак, отвратителната светлина.

Мабюс се беше оттеглил в скривалище, древно като кехлибар, където нито звук, нито образ, нито някаква човешка емоция можеха да нарушат неизбежната тишина на времето. Беше се научил да си служи с времето така, както може би други използваха книгите и опита, за да се сдобият със знания. Защото за него смъртта вече не представляваше край, нито начало — тя бе по-скоро негов съюзник. А и в крайна сметка смъртта беше просто сестра на времето.

Спомняше си периода, когато все още не се бе научил да управлява времето и смъртта.

— Сунята казва, че светът е обхванат от грях — говореше неговият разпитвач в пълния мрак на килията, където неизменно го завличаха, след като слънцето беше дамгосало очите му. — И все пак писанията гласят, че, което е грях, е също така и мъдрост.

Мабюс помнеше усещането, когато разпитвачът обикаляше край него като спътник около земята. Беше като желанието да се почешеш с вързани ръце.

— Нашата мъдрост — продължаваше разпитвачът, — или по-точно мъдростта на дедите ни, повелява да гасим Тройния огън на Желанието, Враждебността и Заблудата. Но аз съм Кама-Мара, Любов и Смърт, магьосникът на Заблудата. — Мабюс знаеше, че Кама-Мара е бил последният противник на Сидхартха, бъдещия Буда, изпратен да го изкушава, докато той лежи под дървото Бо. — Чрез потушаването на всички огньове, които ни движат — каза разпитвачът, — ние достигаме Нирвана. Ако не искаме нищо, ние преставаме да се нуждаем. А ако не се нуждаем, истинската същност на вселената се разгръща пред просветления ни взор. — Той продължаваше да кръжи около Мабюс като тигър около своята жертва. — Но ти все още искаш. Все още желаеш. И докато това е така, аз знам, че ще спечеля. Знам, че в крайна сметка ще ми кажеш всичко, което имаш в главата си.

Мабюс му вярваше, нямаше причина да не му вярва. Но там, някъде на границата между бодърстването и съня, където съзнанието мъждука, а духът набира сила, той бе посетен от свита на кълбо змия. Плоската й, мазно лъщяща глава се повдигна и тя го погледна. Раздвоеният й език се стрелна навън.

— Какво е онова, което искаш? — попита тя с глас, който не беше човешки. — Какво е онова, което желаеш.

И Мабюс, който разбра, че пред него стои бог или богоподобно същество, отвърна:

— В мен гори омраза, която е утайката на моя грях. Усещам леден вятър в сърцето си. Искам да пречистя своята душа.

Змията се плъзна и обви пръстените си около тялото му.

— Покажи ми я и аз ще я пречистя — каза тя.

— Но точно това е ужасният ми срам — рече Мабюс. — Аз я търся, но не мога да я открия.

Триъгълната глава се поклати пред лицето му, раздвоеният език докосна върха на носа му.

— Направих както ти пожела — каза змията.

Без да откъсва поглед от виещата се хромова лента, Мабюс прекоси площада пред летището, отиде до един телефон и пъхна пластмасовата си карта в процепа. Набра някакъв номер, след това личния си код. Докато слушаше сигнала, усещаше как се изпълва от звуците и образите на Ница.

Заговори щом чу в слушалката познатия глас, който го караше да мисли за оризови полета, джунгли и падащ като завеса напалм.

— Върнах се — каза той. — Доминик Гуарда е мъртъв, но брат му Сийв не е. Полицията беше твърде наблизо. Колкото до Кристофър Хей, намеси се някаква жена. Да, още е жив.

След това, както винаги, изслуша новите нареждания. Накрая затвори телефона и повтори всичко отначало, като този път набра друг номер. Поздрави Мило и се заслуша. Тъмните очила предпазваха очите му от ослепителните лъчи на слънцето.

— Турет? — попита той. — Сигурен ли сте? — Миг по-късно кимна с глава. — Да. Разбирам напълно.

Мабюс се върна при колата си, качи се и потегли на север, към планините, които го очакваха.

— Трябва ми жена — каза Мън.

— Лесна работа — отговори Могок.

— Не каква да е жена — предупреди го Мън. — Трябва ми изключителна жена.

— И смяташ, че това ще представлява някаква трудност за мен?

— В никакъв случай. Просто се старая да бъда максимално ясен.

Могок се засмя и рубинът, вграден в зъба му, светна като пламък. Могок обичаше да се смее не само защото беше весел по природа, но и заради възможността да излага по този начин на показ великолепния си рубин. Откакто генерал Киу беше убил Ма Линг, той нямаше твърде много поводи за смях, което предизвикваше у него чувство на празнота. Мина му през ума, че е дяволски хубаво човек да се засмее отново. Дори само заради това беше благодарен на Мън.

— Имам едно момиче наум — каза той. — Баща й ми е задължен. Тъкмо сега сключва голяма парична сделка с адмирал Джъмбо, тъй че ще направи всичко, за което го помоля.

— Давай я — съгласи се Мън.

Когато след двайсетина минути се появи отново, Могок теглеше след себе си младо момиче. Може би беше на четиринайсет години, макар че лесно би могла да е и по-млада, прецени Мън. Толкова по-добре, помисли си той. Беше наистина красива, с тъмни, загадъчни очи, дълга, изящна шия и възхитително буйна коса.

— Става — каза Мън, прикривайки задоволството си под маска на безразличие. Не беше благоразумно Могок да разбере колко добре се е справил, защото в такъв случай щеше да поиска отплата. Мън, който бе отраснал в Азия, беше научен никога да не плаща, ако може да накара другия да повярва, че му го дължи.

— Какво смяташ да правиш? — попита Могок, като го гледаше как обикаля около момичето.

— Да пусна искра — отвърна Мън, — за да видя кой ще се подпали. — Той я сложи да седне и й поднесе чай, а след това и храна. Тя ядеше лакомо и без преструвки, като малко зверче. Когато засити глада си, Мън вдигна приборите и започна да разкрива пред нея своите тайни. Каза й, че се намира тук не като търговец със сълзите на мака, както мислят всички, а като агент на китайските комунисти.

Напоследък били разтревожени от количеството хора и оръжие, струпани от генерал Киу, и решили да предприемат масирана атака срещу Десети сектор, за да освободят веднъж завинаги територията от опиумния вожд. Самият Мън бил нещо като разузнавач, изпратен да открие слабите места по границата на сектора.

Когато свърши, той накара момичето да повтори целия му разказ. Тя не беше пропуснала нито дума. Тогава Мън я изпрати да сее слуха сред останалите жени в лагера на адмирал Джъмбо, като знаеше, че не след дълго мъчителните подробности от неговата „тайна“ ще стигнат и до ушите на предателя, който и да е той. В края на краищата, слуховете и клюките несъмнено бяха сред неговите основни източници на информация.

— Сега — каза Мън, когато отново бяха сами, — не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

Могок извади глинена лула и натъпка малката й чашка с черна, лепкава смес. После я запали, всмукна дълбоко няколко пъти и я подаде на Мън. Обгърна ги мъгла, във въздуха се понесоха причудливи форми. Двамата мъже пушиха дълго, затвърдявайки своето приятелство по начин, който само азиатци могат да разберат.

Аликс плачеше.

Стиховете на една песен, която помнеше много отдавна, се носеха в ехтящата тишина на съзнанието й. След като бе лишена от глас и движение, то се беше превърнало в огромна сцена, върху която като по вълшебство изникваха нейните спомени. Нямаше настояще, нито бъдеще, а само минало, което пълната липса на храна за сетивата й правеше болезнено осезаемо. Цялото и съществувание се беше свело до електрическите импулси на собствения й мозък.

Дали затова бе извлякла от паметта си своето бягство от дома, обичта към дядо си, Съркълвилското тиквено шоу? Затова ли повече от всичко на света искаше да се върне отново в Съркълвил? Впрочем, какво ли чак толкова имаше там? Просто купчина стари къщи, прашни улици и хора с воднисти очи.

Но тя вече знаеше отговора. Той се криеше не в самия Съркълвил, а в онова, което градът означаваше за нея — свободата. У дома при своите родители тя се чувстваше затворена в смрадния мехур на вечните им кавги и алкохолизма на баща си.

Съркълвил бе всичко, което я правеше щастлива. Времето така летеше, че сякаш, едва успяла да се обърне, тя трябваше вече да си ходи. Вкъщи, където времето тегнеше като оловно наметало върху крехките й рамене, атмосферата бе тъй смразяваща, че всеки ден се превръщаше в цяло изпитание. Спомняше си как молеше приятелите си да й се обаждат всяка сутрин и вечер преди лягане, за да се увери, че навън нормалният живот продължава да тече. Навън — като че ли живееше в затвор.

Именно тази загуба на сигурност в околния свят бе направила живота й непоносим. Това беше затвор от най-коварен тип. Ето кое я накара да напусне дома си, да се омъжи за Дик. Дик, за когото сега проумя, че никога не е обичала. Дори не можеше да си обясни как е живяла с него. Единственото обяснение беше, че може би поне за известно време е имала нужда да пресъздаде затвора на своето детство, да се освободи от него напълно.

Сега Дик се бе върнал, нежелан и неканен, и Аликс плачеше, защото искаше той да си отиде, а нямаше как да изрази желанието си. Беше затворена в болницата, цялата омотана в бинтове. Не можеше да говори, нито да се движи и с всеки изминал миг страхът й нарастваше. Не само заради самата нея, макар и да се плашеше от това, че гласът й все още не се бе възстановил. Основната й тревога бе свързана с Дани. Не искаше синът й да прекарва толкова време с Дик. Дани беше тъй доверчив, тъй открит. Един Господ знае с какви глупости щеше да му напълни Дик главата. Тя искаше единствено да предпази сина си, а ето че лежеше безпомощна, изпълнена със страх, че никога няма да може да говори отново, че кариерата й като адвокат е приключена. Колко бързо можеше да те съсипе животът. Не беше ли само преди няколко дни здрава, независима, уверена в собствените си сили? Или може би това е било само илюзия? Вече не знаеше. Чувстваше се като пътник, чакащ автобус, който никога няма да дойде. Усещането й за реалност се бе изкривило, образите и случките бяха придобили преувеличени, заплашителни размери, сякаш наблюдаваше всичко през криви огледала.

Времето пълзеше бавно, почти замряло. То бе нейният неизменен спътник, както когато беше малка. През деня й се надсмиваше със своята мудност, а нощем я подмяташе будна и плувнала в пот. Намираше отдих единствено в спомените, но скоро и те се превърнаха в източник на мъчения, съживяващи онова, което бе изгубила и никога нямаше да има отново.

О, Господи, къде беше сега Кристофър? Как искаше да е с нея, да знае, че той бди над нея и Дани. Но това не беше Съркълвил, а дядо й отдавна бе мъртъв. Този род закрила си беше отишла завинаги.

Но съзнанието за това не можеше да я спре да се стреми към нея с цялата си душа.

„Къде си, Кристофър? Ще се върнеш ли скоро у дома?“

— В действителност — обърна се Крис към Сутан — брат ми никога не е възнамерявал да изпраща тази картичка.

— Тогава какво…

Слънцето вече се беше скрило от тесните улички на Турет-сюр-Лу и каменните фасади на къщите тънеха в измамен полумрак. Калдъръмът изглеждаше черен като нощ.

— Това е била своеобразна застраховка за него — каза Крис — и завещание за мен.

Сутан го изгледа.

— Да не искаш да кажеш, че е знаел, че ще умре?

Край тях със смях и викове преминаха деца, прибиращи се от училище. Чантите подскачаха на гърбовете им, докато тичаха надолу по стръмно виещата се улица.

— Не съвсем — отвърна той. — Но предвид опасността, в която, изглежда, се е намирал, мисля, че е допускал тази възможност. Разбираш ли, той е знаел, че ако умре, тя ще стигне до мен. Или ти си щяла да ми я предадеш, както и стана, или полицията.

От прага на една отворена врата майка викаше дъщеря си, във въздуха се носеше апетитен аромат на прясно изпечен ябълков сладкиш. Докато минаваха покрай нея, пред погледите им се откри величественият водопад, от който бяха дошли, облян в светлина.

— Като момчета и двамата бяхме луди по главоблъсканиците. Тери обичаше една игра, наречена Лабиринт. Особено му допадаше да ме бие на нея. Аз, от друга страна, предпочитах загадките, изискващи повече мислене, например криптограмите. Постоянно му оставях шифровани бележки и той се побъркваше, докато ги разчете.

Водопадът, вече наполовина в сянка, бе придобил странен, почти зловещ вид, сякаш невъзможността да се видят ясно дълбините му пораждаше чувство за надвиснала опасност.

— Значи тази картичка представлява ребус — каза Сутан.

— Да — кимна Крис. — Може и така да се каже.

— Но в такъв случай къде в Турет е скрита „Вратата към нощта“? Не виждам каквото и да било указание върху картичката.

— И не би трябвало — отвърна Крис, като разглеждаше внимателно двете й страни. — Защото ако ти можеше да го видиш, другите също щяха да могат, а Тери не би поел този риск. — Върху снимката нямаше никакви знаци, никоя от буквите на обратната страна не се отличаваше с нещо.

— Остава открит и въпросът какво е смятал да добави в послеписа — каза тя.

Крис спря погледа си върху буквите „Р. S.“ и се усмихна.

— Точно така. Има ли наблизо магазин за играчки?

— Да. Мисля, че беше ето там.

Сутан го изгледа с недоумение и го поведе след себе си. Свиха наляво, после още веднъж. Докато вървяха, тя от време на време хвърляше поглед към витрините, но изложените стоки като че ли не я интересуваха особено. Улицата неочаквано започна да се изкачва и вляво от тях се показа магазинче за ръчно изработени детски играчки и дрехи. Те влязоха вътре.

— Bonjour.

Продавачката, едра около петдесетгодишна жена с бирено лице, им се усмихваше от своето място в ъгъла.

— Bonjour, madame — отвърна Крис.

Той огледа рафтовете с ризки, панталонки, палтенца, плюшени животни и порцеланови кукли.

Сутан, която непрестанно се озърташе през рамо по посока на отворената врата към улицата, попита:

— Какво търсим?

— Не знам. Но каквото и да е, тук го няма. — Когато излязоха отново на тясната уличка, той й каза: — Преди години, когато мръсните думи бяха забранени и поради това интересни, аз си измислих условно съкращение за тази, която ме възбуждаше най-много. Използвах я вкъщи пред нашите и Тери беше единственият, който знаеше значението й. Казвах „P. S.“, когато имах предвид „пуси“40.

— Значи това „P. S.“ на картичката въобще не означава послепис?

— Да.

— А тогава какво?

— Това е американски сленг — засмя се Крис и й обясни значението. Недоумението на Сутан се усили.

— Не ми е ясно какво общо има между тази дума и мястото, където Тери би могъл да скрие кинжала.

— Доколкото познавам Тери, във всички случаи ще се окаже някаква шега — каза той. Странно, но докато разгадаваше смисъла на картичката, докато се занимаваше с издирването на този талисман, в чието съществуване дори не вярваше, Крис се чувстваше по-близък с брат си, отколкото когато и да било, докато Тери беше жив. Това го правеше едновременно радостен и тъжен. Радостен, че въобще е способен на подобни чувства, и тъжен, защото Тери вече го нямаше, за да ги сподели.

Това усещане за близост безспорно се коренеше донякъде в съзнанието, че всичко е било направено с мисълта за него. Тери оставяше своето дело в ръцете му, сякаш Крис бе единственият човек, на когото би могъл да повери онова, което беше започнал.

Но в какво точно се състоеше то? С приближаването си към решението на загадката и откриването на „Вратата към нощта“, Крис изпитваше известен страх. Ами ако Сутан имаше право и Тери действително е бил замесен в търговията с наркотици? Но защо? Заради парите? Крис знаеше, че той никога не им бе отдавал голямо значение, иначе щеше да остане край баща си и да се включи в многомилионния семеен бизнес — внос и износ на едро.

Какво друго би могло да му даде управлението на търговията с опиум? Според думите на Сутан, то означава богатство и… власт. Но защо един човек, който се стреми към власт, ще отива с такава готовност на война? Ще убива, ще рискува самият той да бъде осакатен или убит?

И в този момент Крис си спомни какво беше казал Маркъс Гейбъл за войната: „Всичко е въпрос на сила — който успя да разбере, че войната в основата си е анархия и обърна това в своя полза, оцеля. Всички други загинаха по един или друг начин.“

Тери беше оцелял от войната. Нещо повече, той бе преуспял. Означаваше ли това, че Виетнам бе деформирал и неговата нравственост като тази на Маркъс Гейбъл? Нима изпепеляващият му дъх е могъл да унищожи всичко добро и честно, което човек носи у себе си?

Средновековният град, под чиито стени бе застанал, му напомни за една по-проста, но не по-малко жестока епоха. По гърба му пропълзя ужасен страх, който заплашваше да го парализира. Не само за Тери — заради онова, в което той може би се бе превърнал, но и за самия себе си. Като следваше пътеката, начертана за него от мъртвия му брат, не подлагаше ли на изпитание своята собствена нравственост? Какво щеше да прави, когато „Вратата към нощта“, се окажеше в ръцете му? Ами ако се наложеше, за да разбере какво се е случило с Тери, самият той да…

Да какво?

Крис нямаше понятие, но предчувстваше, че намирането на „Вратата към нощта“ само по себе си не представлява някакъв завършек. Къде щеше да го отведе? Какво ставаше с него? Той имаше ясното усещане, че излиза от един живот и прекрачва в друг; страхът му донякъде отстъпваше пред острото чувство на очакване, сякаш цял живот бе вървял точно към този момент.

— Крис?

— Какво?

— Добре ли си? — Сутан го стискаше за лакътя. — Погледът ти беше празен като на ей онази черна котка там.

— Просто се бях за… — Той внезапно млъкна. Откри, че гледа право в една витрина, драпирана с черно кадифе. В средата й имаше женски арлекин в червено-бял костюм. Главата на куклата беше килната на една страна. Ръцете й бяха вдигнати нагоре, а краката, обути във високи ботуши, привидно се движеха, така че в цялата й поза имаше усещане за полет. Зад гърба й дяволът, разтворил широко ръце, се готвеше да я загърне в черната си пелерина.

— Крис?

— Чакай малко. — Той не откъсваше поглед от стъклената сълза, прикрепена върху маската на червени и бели ромбове. А зад маската… не бяха ли това мустаци, не се ли виждаше тъмна козина? И триъгълни котешки уши! Котаракът в чизми41, но в женски вариант!

— Какво е това тук? — попита той.

— Художествена галерия — каза Сутан. — Известни са с марионетките си. Нали са прекрасни?

Крис се засмя, загледан във витрината.

— Готов съм да се обзаложа, че една от тях е много повече от това.

Вътре, в началото на стълбището, марионетка на благородник в средновековни дрехи ги изгледа с превъзходно възпроизведената си глава на петел. Крис се готвеше да слезе по стъпалата към галерията, когато Сутан го хвана за ръката.

— Ще изляза за малко навън. — В очите й се четеше безпокойство.

— Защо, какво има?

— Искам да проверя нещо. Колкото и невероятно да изглежда, някой може да ни е проследил.

— Ще дойда с теб.

— Точно това не бива да правиш — каза бързо тя. — Моля те. Знам какво говоря. Освен това, ако „Вратата към нощта“ е тук, ти трябва да я пазиш. — Сутан се засмя. — Не се тревожи. Умея да се грижа за себе си.

— Какво означава това?

— Не се боя от никого — каза тя сериозно. После му се усмихна едва забележимо. — Хайде, не се противи толкова. И ти си със същите старомодни разбирания като Тери.

Всичко това не му се нравеше, но в думите на Сутан имаше смисъл, особено след като Тери бе стигнал до такива крайности, за да скрие „Вратата към нощта“.

— Добре — каза той. — Но нека поне се уговорим да се срещнем някъде.

— Защо не в църквата? — предложи тя. — Подходящо място, не намираш ли?

Когато се спусна по стълбите в добре осветената галерия, той забеляза, че всички марионетки представляват човешки фигури с глави на животни. Имаше развеселен папагал, страховит бухал, прасе с алчен поглед. Но единствената котка беше куклата на витрината.

Стените бяха покрити с картини от двама или трима съвременни художници. Всички бяха нарисувани с маслени бои и със своите богати орнаменти и наситени тонове му напомняха персийски килими. Изображенията бяха сочни, привлекателни, чувствени.

Посрещна го мъж на средна възраст. Освен тях двамата в галерията нямаше никой.

— Бих искал да ви попитам за палячото на витрината — каза Крис.

— А, палячото и дяволът не са направени от мен и моя съдружник — отвърна собственикът. — Боя се, че това е всичко, което мога да ви кажа. Майсторът на тези марионетки пожела само да ги изложи при нас, но не и да ги продава. — Той се усмихна и махна с ръка. — Може би ще ви заинтересува моят папагал, или пък бухалът?

— Интересува ме палячото. Мога ли по някакъв начин да се свържа с майстора?

— Вижте, ние по принцип не…

— Моля ви — каза Крис. — Важно е…

Мъжът се вгледа внимателно в него, сякаш го премерваше или преценяваше колко струва. След това кимна и изчезна зад черната кадифена завеса в ъгъла на галерията, където беше бюрото му.

Крис остана сам сред изящно изработените марионетки в средновековни одежди. Бухалът, надут и мрачен, стоеше безмълвно, но папагалът сякаш а-ха и щеше да издаде някаква неприлична тайна.

Завесата прошумоля и той се обърна, като очакваше отново да види собственика. Но вместо това се оказа лице в лице със слаб, блед човек, чиито очи изглеждаха мътни през очилата с широки, черни рамки.

— С какво мога да ви помогна, мосю?

— Вие ли направихте Котарака в чизми?

— Да, мосю, аз съм майсторът. Казвам се мосю Аспрей. Но тази марионетка не се продава. Ако желаете същата, ще ви струва…

— Искам тази — каза Крис.

— Извинете, мосю, но вече ви казах…

— Аз съм Крис Хей. Братът на Тери Хей. Куклата е поръчана от него, нали?

Промяната в лицето на човека беше удивителна. Светлите му очи, така воднисти преди малко, станаха остри и проницателни.

— Може би имате да ми покажете нещо?

Крис извади картичката.

— Пи Ес — каза той.

— Чудесно — кимна с глава мосю Аспрей. — Документът за прехвърляне. Сега вече можем да продължим.

— … тив… ети… ни… ре…

— Merde, не можеш ли да го направиш по-ясно?

— Съжалявам. — Пръстите на техника заиграха по плъзгачите и ключовете на пулта. — Някъде в стаята трябва да има електромагнитен източник. Когато се обърнат в определена посока, към вратата, бих казал, се получава ужасна загуба на звука — около петстотин херца.

— Просто го усили до края — каза Мило, седнал на ръба на стола си. Ставаше дума за отрязъка от разговора между Логрази и неговия неизвестен събеседник и Мило чувстваше как стомахът му се свива в очакване.

— Готово. — Техникът натисна един бутон и от високоговорителите се чу гласът на непознатия мъж:

— … против намесата на трети страни. Вижте вредите, които ни причини Тери Хей. Вече знаем, че от гледна точка на сигурността тази работа вони.

— Опасявам се, че в случая нямаме друг избор — отговори Логрази през съскането на лентата и морето от шумове, породени от безбройните филтри, чрез които техникът бе усилил записа. Звуците, напомнящи дрънчене на прибори върху порцелан, станаха оглушителни и Мило се намръщи. Техникът припряно завъртя копчетата. — … мислите, че можем да се включим в този бизнес просто защото на нас ни се иска. Ние имаме нужда от Мило. Само с помощта на неговата организация и влияние можем да пробием на тази територия. Той я познава по-добре, отколкото ние с вас можем дори да си представим. При това с премахването на Тери Хей ни осигури поле за действие, което доказва неговата ценност. Повярвайте ми, това е единственото разумно решение, с което разполагаме.

— Имам навика никога на никого да не вярвам — отговори гласът. — Ето защо тъкмо сега се прибирам от платото Шан. Когато Стария реши, че трябва да се завърна в светото братство, тъй да се каже, той ми даде ясно да разбера, че очаква от мен изцяло да се посветя на работата. Всъщност, моята собствена теория е, че Тери ви е изнудвал толкова безобразно, че на Стария просто му е дошло до гуша и това е бил основният му мотив да ме убеди да се върна.

— Но без Мило ние няма да имаме достъп до адмирал Джъмбо — настоя Логрази. — „Гората от мечове“ е у него и той сам ми обясни, че с нейна помощ може…

— Франк, вие не ме слушате. Аз бях в Бирма. Срещнах се с адмирал Джъмбо. И резултатът е, че ние сме в играта. В този момент „Белия тигър“ вече разполага с необходимата суровина.

Мило беше извън себе си от ярост. Нима си въобразяваха, че ще могат току-така да го отрежат? С кого си мислеха, че имат работа тия американски копелета, с някой аматьор като Тери Хей? В такъв случай ги очакваше горчива изненада. И какви бяха тези глупости за някаква сделка с адмирал Джъмбо? Мило познаваше положението твърде добре, за да повярва, че някой мафиотски тип може просто ей тъй да се изкачи до лагера и да получи стоката направо от източника, който самият той бе изградил с цената на години упорит труд.

Главата му бучеше. Въпросите без отговор ставаха прекалено много. Мило се стегна и даде знак на техника да пусне записа нататък.

— Господи — промълви Логрази от високоговорителите, — това, което се говори за вас, е вярно. Вие трябва да сте някакъв магьосник.

— Някога наистина ме наричаха така. Но можете да си запазите аплодисментите за друг път. Казвате, че „Гората от мечове“ е у Мило. Искам я; тя ще е възнаграждението ми за започването на операция „Белия тигър“. Вземете я от него. — Ролките на магнетофона спряха да се въртят. Техникът се хилеше доволно.

— Сега ясно ли беше?

— Достатъчно ясно, за да се чуе всяка дума — каза Мило, като се отърси от вцепенението си. Кой беше непознатият мъж? Този въпрос го докарваше до полуда.

Изведнъж усети как стомахът му се преобръща. Нещо, заседнало дълбоко в паметта му, се освободи и започна да се издига към повърхността. Магьосник. „Някога наистина ме наричаха така“, беше казал непознатият.

Преди много години в Индокитай той познаваше един мъж на име Магьосника. Но това не можеше да е същият човек. „Не, помисли си Мило. Изключено е.“ Извади снимките от чекмеджето, вгледа се за пореден път в чертите на холивудската звезда. Лицето на непознатия.

„Магьосникът. Невъзможно, повтаряше си той отново и отново, докато думата се превърна в молитва. Това е невъзможно. Аз не познавам този човек. Това не може да бъде Магьосника.“ Един фалшив катехизис, който се разпадаше пред лицето на ужаса, надигащ се в гърдите му.

Защото той вече усещаше как космите в основата на врата му започват да се надигат.

След като се раздели с Крис, Сутан излезе навън и без да се оглежда тръгна наляво. Пое надолу по една стръмна павирана уличка, зави надясно, след това още веднъж. Без да знае, тя следваше точно пътя, по който Тери бе стигнал до църквата „Света Богородица от Бенва“.

Son et lumiere, помисли си Сутан, докато навлизаше все по-дълбоко в сърцето на Турет — звукът и светлината са моите съюзници тук. Улиците бяха толкова тесни, че всеки звук се отразяваше от каменните фасади на сградите, а светлината, падаща косо върху стените, гравираше ясно очертани сенки. Като използваше и двете, тя можеше да следи движението на своя преследвач.

За пръв път бе забелязала отражението му в една витрина. Магазинът се намираше на ъгъл, така че широкото стъкло разкри като огледало цялата улица зад гърба й. След това в магазина за играчки една сянка премина твърде бавно, а после се върна отново, за да не я изпусне от погледа си.

Кой я следеше? Във всеки случай, това не беше свещеникът от Льо Сафари. Може би някой по-високопоставен от него? Дали той си беше признал греховете, или бе запазил мълчание? По-скоро първото, предположи Сутан, след като не бе останала особено впечатлена от твърдостта на характера му.

Този, който вървеше по петите й, беше азиатец, може би виетнамец и това я безпокоеше. Както бе казала и на Крис, по-рано тя се бе сблъсквала с враговете на своя братовчед. Предателството от страна на най-интимната му приятелка като че ли бе накарало Мън да се отпусне и това се бе отразило и на самата Сутан.

След убийството на неговата любовница тя сякаш полетя надолу по отвесната спирала на самоомразата, чиято най-ниска точка беше опитът й да сложи край на живота си. Това, че бе действала в отговор на нападението срещу Мън, нямаше значение. Стореното противоречеше на нейната вътрешна природа. И подобно на лудост, войната — или, по-точно, нейният отглас — се промъкна в живота й и го преобърна изцяло.

Тери я бе спасил от самата нея. Без него досега положително щеше да е мъртва. Колко го бе обичала! Любовта към него, по-силна от всичко останало, и бе помогнала да се измъкне от състоянието на самоунищожение. Веднъж видяла затвора, който сама бе съградила, тя вече знаеше как да избегне стоманените му врати.

Сега Сутан отново видя мрачната цитадела, между чиито стени бе допряла ножа до сините вени на китките си, да се издига в съзнанието й и разбра, че тук, в Турет е нейната карма. Смъртта на Тери, както и неговият земен път повеляваха това. Съдбата й продължаваше да е преплетена с неговата така, сякаш той беше още жив.

Ехото я следваше припряно, караше я да ускорява крачка. Улицата, в която се намираше, беше изцяло потънала в сянка. От синкавата светлина повяваше хлад; тя сви рамене и потръпна.

Стигна до църквата „Света Богородица от Бенва“. Върху строгата й надменна фасада каменните фигури, изобразяващи страданието и изкуплението на греховете, простираха сгърчени крайници, напомняха гротескните готически водоливници, при които излишъкът от емоция се доближава до физическа уродливост.

Някъде започна да бие часовник. Сутан се заслуша, опряла гръб в хладния камък. Долови шум от отдалечаващи се стъпки. Нямаше смисъл да стои на улицата, но продължаваше да чака, за да не остави у преследвача си и най-малкото съмнение за това къде отива.

Обърна се и се вмъкна в църквата през обкованата с желязо дъбова врата. Вътре усети как течението разрошва косите на тила й, сякаш дъхът на Бога наистина се носеше тук.

Беше глухо и сумрачно освен там, където дебелите снопове прашна светлина пронизваха сводестите прозорци и падаха като савани върху каменния под.

Видя изтъркалия каменен купел; после следваше нефът. Вляво от нея, пред малък олтар, поставен в ниша в стената, блещукаха свещи. Там някой коленичеше, свел глава в молитва. По-нататък в неясната светлина се очертаваха редиците дървени пейки, водещи към великолепния главен олтар.

Въздухът тегнеше от аромата на тамян и молитви. Сутан мина покрай мраморната статуя на Света Богородица от Бенва, закрилницата на пътешествениците, след това — край изображенията на Дева Мария и Христос на кръста. Толкова страдание, помисли си тя. Толкова кръв. Сякаш всички човешки грехове бяха окачени тук като пране, простряно на слънцето.

До ушите й достигнаха латински слова — не можеше да определи дали песнопение, молитва или някакъв обред. Всъщност, дори не бе сигурна, че наистина ги чува.

До този момент вече беше преценила обстановката. Сега обмисляше различните възможности, като само за миг се запита къде ли се е намирал Тери, когато са го убили и кръвта му е заляла хладния гранитен под, смесвайки се с тази на Христос.

Тя се обърна и бързо тръгна назад между редовете, докато отново стигна до статуята на Света Богородица от Бенва. От другата страна на пътеката човекът продължаваше да се моли. Сутан се вмъкна зад мраморната фигура.

Влагата на каменната стена проникна през блузата й и тя усети как по гърба й полазва хлад. Мускулите й се свиха. Притисната в тясната пролука, тя допря буза до гладкия мрамор, за да вижда безпрепятствено входа на църквата.

Азиатецът се появи. Беше виетнамец — вече бе сигурна в това, след като видя лицето му. В него нямаше и искрица човешка душа — все едно лице на мъртвец.

Сутан потръпна. Знаеше, че това е лош признак. Страхът й щеше да му даде друг вид сила, с която нямаше да й е лесно да се справи. И тя започна да втвърдява духа си за предстоящото изпитание.

Той стоеше в средата на един от сноповете светлина, сянката му се проточваше през камъните и се плисваше в постамента на Богородицата от Бенва като вълна на черно, надигащо се море.

Докато търсеше, той не се въртеше в различни посоки, както би сторил друг, а стоеше напълно неподвижно. Помръдваше единствено главата му, като на среднощен бухал, избиращ своята жертва.

Устните му с цвят на засъхнала кръв бяха леко разтворени, като че ли вкусваше въздуха, за да усети присъствието й. Очите му, подобно на абаносови фарове, претърсваха вътрешността на църквата и Сутан си представи, че биха могли да пронижат мрамора, зад който се криеше.

„Престани!“, помисли си тя. „Така само усилваш страха си.“ Но истината беше, че тя действително се страхуваше от този човек и от това, което той я принуждаваше да освободи в себе си. Започваше да го мрази, заради това, което трябваше да стори.

Центърът на тежестта й се намираше в долната част на корема, съзнанието й пребиваваше в онази особена празнота между битието и небитието, където нямат достъп мислите за победа или поражение.

Виетнамецът продължаваше да стои в мъглявата светлина, когато тя разгъна тялото си, изскочи от своето укритие и прелетя през мрака на сянката. Приземи се без никакъв звук, но въпреки това Данте я усети. Главата му се завъртя към нея и погледът му я сграбчи както ноктите на хищна птица.

— Защо ме следиш? — попита тя.

— „Вратата към нощта“ ни беше продадена — промълви той с мъртвешки глас. — Тук съм, за да я поискам.

— Платихте ли за нея? Къде са парите?

— Бяхме измамени. Получихме копие без никаква стойност.

— Вие сте го убили. — Впила поглед в лицето му, Сутан бе уверена в това, както в нищо друго през живота си. — Убили сте Тери. Защо?

— Не съм присъствал на сделката — отвърна той в не особено усърден опит да я разубеди. Не че не помнеше предупрежденията на Мило — по-скоро не можеше да повярва, че тя действително е толкова опасна.

Сутан сви рамене и Данте, обезпокоен, се опита да разчете погледа й.

— Няма значение — каза тя със странен, отнесен глас.

„Чуй, Боже, гласа ми, кога ти се моля; запази живота ми от врага, който ме застрашава, укрий ме от заговора на коварните…“

Звуците на Давидовите псалми ги обгърнаха — в църквата се отслужваше вечернята.

— Той е мъртъв.

„… от бунта на злодейците…“

Ръцете й бяха отпуснати. Пустотата я изпълваше изцяло. Тя се приближи до него.

— Това е, което има значение. Не „Вратата към нощта“, нито вашите сделки. Човешкият живот.

— Нямам нищо общо с това — каза той, като се приготвяше. — Вината не е моя.

„… които изостриха езика си като меч; изопнаха лъка си — язвителните думи…“

Тя използва „атеми“ — бързи, точни удари с ръбовете на дланите и върховете на стегнатите пръсти. Целеше се в ребрата, черния дроб и сърцето. Но той беше подготвен и парираше ударите й с мълниеносна бързина, дори когато Сутан увеличи скоростта на атаката си.

Тогава тя улови дясната му китка с лявата си ръка и докато Данте се опитваше да предвиди нейните „атеми“, приложи „айкидо ирими“ — завъртя се надясно, използвайки неговата собствена инерция, за да извие ръката му назад и същевременно му нанесе съкрушителен удар в брадичката с основата на дясната си длан.

Главата на Данте се отметна рязко и виетнамецът почти изгуби съзнание от болка. Спаси го дълбокото му стомашно дишане. Като почерпи енергия от този източник, той с всичка сила ритна Сутан в горната част на бедрото.

Това беше нервен възел и десният й крак мигновено изтръпна. Тя залитна и в стремежа си да запази равновесие го освободи от хватката си.

Данте стовари ръба на дланта си върху рамото й и Сутан падна на колене. Видя го да връхлита към нея и се помъчи да отскочи встрани, но не успя. Ритникът му я улучи в ребрата и въздухът със свистене излезе от дробовете й.

Тя вдигна ръка и отчаяно впи нокти в плата на панталона му — просто за да стори нещо, за да задържи крака му на разстояние, с ясното съзнание, че още един ритник ще я довърши.

Зъбите й изскърцаха, когато следващият удар пръсна стрели от болка в рамото и гърба й. Но тя не изпускаше крака му, вкопчваше се все по-силно, концентрираше цялата си енергия, всичките си сили в една-единствена точка. Болката и страхът вече не съществуваха, тя се бореше, за да оцелее.

Потърси нервния възел от вътрешната страна на крака му, откри го и заби палеца си в плътта му, точно над колянната става.

Кракът се подкоси и тялото му полетя, все по-близо, подобно на вълна от топлина, на огромна, спускаща се сянка…

Сутан конвулсивно пое дъх и се претърколи встрани. Когато той се стовари върху каменния под, тя заби лакът в гръдната му кост, чу приглушения му болезнен стон, усети пръстите му върху лицето си, опипващи, търсещи да се впият.

Нямаше време, трябваше да промени тактиката си. Сви пръсти под формата на клин и ги насочи под гръдната му кост.

„… Но Бог ще ги порази със стрела…“

Ръката й се заби, тя чу шума от разкъсването на памучната му риза, усети зловонната струя въздух, изтръгнала се дълбоко от гърдите му.

„… с езика си ще поразят сами себе си…“

Дланта й бе пълна с кръв; очите му крещяха мръсотии в лицето й, гранитните му пръсти, впити в бузата й, се вдървиха и изгубиха сила.

„И всички човеци ще се уплашат, ще възвестят делото Божие и ще разберат, че това е Негово дело.“

Безжизнените му очи бяха приковани в благосклонното изражение на Богородицата от Бенва.

Намираха се в една къща на три преки от галерията. Крис се бе опитал да заговори мосю Аспрей още там, но той бе вдигнал пръст в знак на мълчание. След това го бе довел в тази двуетажна къща с ниски тавани, каменни стени и покрити с плочи подове. На долния етаж, където бяха в момента, имаше кухня, малка всекидневна с огромна камина и баня.

Но безспорно най-голямото помещение беше ателието на мосю Аспрей: един статив, покрит с бяло платно, табуретка с поставена върху нея палитра, дървено сандъче, натъпкано безразборно с туби блажна и акрилна боя, тенекиени кутии с терпентин на пода.

По-голямата част от пространството бе заета от ръчно изработен тезгях, над който висеше цяла галактика от марионетки в процес на изработка. Наполовина скрити в сянка, те гледаха отвисоко със своите странни, безразлични очи.

— Очаквах ви.

В ъгъла на работилницата бе окачен един дявол, близнак на онзи от витрината на галерията. Той беше недовършен, костите на скелета му наполовина липсваха. По някакъв начин това го правеше да изглежда още по-заплашителен.

— Мосю Хей ми каза, че ще дойдете, ако той умре. — Майсторът дръпна някакви конци и дяволът кимна с полуготовата си глава, сякаш в знак на съгласие.

В каменната камина имаше останки от огън. Крис се взираше в тях, като че ли можеше по разположението на въглените да разгадае бъдещето, подобно на римляните, обитавали тази земя преди много векове.

— Щом ви е казал, че ще дойда — отвърна Крис, — трябва да ви е казал също, че ще ви попитам за един кинжал. Един много особен кинжал.

— Така е — каза мосю Аспрей, като вдигна пред себе си куклата, която бе взел от витрината на галерията и я погледна с любов, като своя собствена дъщеря. — Това е моето първо и най-любимо създание.

Той взе един бръснач и направи бърз вертикален разрез на гърба на женския арлекин. След това извади нещо отвътре.

— Това е, което мосю Хей ме помоли да запазя за вас — каза той, като му подаде кинжала. — „Вратата към нощта“.

Крис го пое и го разгледа на светлината. Стори му се неестествено тежък, сякаш беше направен от някакъв неизвестен метал.

— Знаете ли какво е това?

— Знам, че е изработено от голям майстор — отговори мосю Аспрей. — Знам също, че е много ценно.

— За някои — кимна Крис.

Отвън по перваза бавно премина черна котка. За миг спря да ги погледне, облиза козината на предните си лапи и отново продължи пътя си. През отворения прозорец долиташе зовът на камбаните от църквата „Света Богородица от Бенва“. Скоро щеше да започне хвалебственият псалм.

— Острието е направено от един-единствен къс нефрит — каза майсторът. — Никога не съм виждал парче с такава големина. Не съм се и опитвал да пресметна стойността му. Освен това, погледнете този рубин. — Той посочи с пръст. — Вдигнете го срещу светлината и ще видите, че притежава особения цвят, известен като гълъбова кръв. Такива има единствено в Бирма. Теглото му е шест карата. Разбирате ли от скъпоценни камъни? Рубин с подобни размери е изключителна рядкост.

— Изглежда знаете доста за този предмет.

— Би трябвало — усмихна се мосю Аспрей. — Брат ви ми беше поръчал да изработя копие.

Значи свещеникът не е излъгал Сутан, помисли си Крис. Дали Тери просто се е опитвал да прекара купувачите си, или е имал нещо повече наум?

— Стойността на кинжала не е парична — каза той, — а духовна.

— Разбирам — кимна майсторът. — В такъв случай брат ви е сторил добре, като го е скрил така старателно.

— И също толкова старателно трябва да се скрие отново. — Крис му върна оръжието. — Ще се погрижите ли за това?

Котката се беше върнала и седеше на перваза. Бе извила гръбнак, сякаш имаше гърбица, и примижаваше под последните лъчи на слънцето. Изведнъж наостри уши, скочи и изчезна. Далечният рев на водопада, който се хвърляше в мрака, за да се разбие след това в скалите, се носеше заедно е полъха на ранния вечерен ветрец.

Пред погледа на Крис сръчните ръце на мосю Аспрей върнаха „Вратата към нощта“ в нейното скривалище и се заловиха да лекуват раната на куклата.

„А праведникът ще се развесели в Господа и ще се уповава Нему; и ще бъдат похвалени всички праведни по сърце.“

Звукът бавно замря, докато ехото наслагваше сянка върху сянка. Широко отворените очи на Сутан гледаха обезумяло, като подгонено животно.

Каещият се силует пред малкия олтар на отсрещната стена се изправи. Той не беше чул шума от битката — псалмът, този сладкогласен хор, бе заглушил всички останали звуци във вътрешността на църквата.

Вече свършил с молитвата си, човекът взе една запалена свещ от свещника и прескочи с три крачки каменния проход. Внезапно се наведе и пъхна пламъка в лицето на Сутан.

— Това не е краят — усмихна се зловещо Мабюс. — Не. За теб това е едва началото.

Сутан изви глава, за да избегне горещината. Тогава той я сграбчи за косата и с рязко дръпване я повлече обратно към плътните сенки около статуята на Богородицата от Бенва.

Светлината бягаше пред него; сенките го следваха, сякаш жадуваха неговото присъствие. Сутан дереше с нокти бузите, носа и челото му. Мабюс я удари силно и тя престана. Той я хвърли зад мраморната статуя и я натика в тясното пространство между нея и стената.

Тя дишаше дълбоко, опитваше се да възвърне поне отчасти физическата сила и душевното си равновесие. Бе убила отново и чувстваше как отвращението от самата себе си пропива цялото й същество. Това усещане я доближаваше до ръба на мрака, където веднъж вече се бе превърнала в нищо, бе желала единствено тишина и край за своите мисли, емоции, за своето съществуване. Намираше се на крачка от онова ужасно, студено място, където острието на ножа се бе плъзнало по вътрешната страна на китката й.

Тясното пространство, в което бе притисната, я принуди да обърне поглед навътре към себе си. Това, което видя, бе същата бездънна черна яма, която я беше накарала да допре стоманата до вените си. Защото не откриваше в себе си нищо, което да си струва да спаси — само една зейнала рана, гнойна и отвратителна.

Времето се сви до едно трепване на окото, до един проблясък върху изпъкналата повърхност на ириса. Над нея се надвесваше лицето на врага, стар като света, непримирим, безжалостен.

За пореден път бе принудена да се бори със себе си, с онова, което бе сторила, и същевременно да се бие за собствения си живот. Чувстваше жестокия натиск, който той оказваше върху нея, непоклатимата му твърдост, която я смазваше.

От полуотворената му уста излизаше смрад, която я задушаваше, Мабюс й нанесе силен удар в рамото и тя изкрещя. Той се опита да й запуши устата с длан, но Сутан се изви встрани.

Тогава той заби пръсти в шията й и очите й се насълзиха от болка. Тя несъзнателно отметна глава назад към него и ръката му покри устните й. Силният му палец се вклини под брадичката й, за да й попречи да използва челюстта и зъбите си.

Гърлото й беше открито и за свой ужас тя видя как лицето му запълва полезрението й, устата му се отваря, зъбите му лъщят като на куче. Започна да се тресе, осъзнавайки, че той се кани да пререже с челюстите си нейните артерии, сухожилия и нерви.

Ужасът, който я обхвана, надмина дори страха й от самата себе си. Тя сви ръце в юмруци и с всичката си сила ги стовари едновременно в областта над сърцето му.

Около секунда той остана зашеметен — точно толкова, колкото бе нужно на Сутан, за да се измъкне от влажната пролука. С нечленоразделен вик тя изхвърча покрай него, блъсна ръката му, с която той посегна да я задържи и побягна, останала без дъх, към вътрешността на църквата.

Когато Мън спеше, сетивата му продължаваха да бъдат широко отворени, нащрек. Беше усвоил тази техника през войната. Всъщност Тери Хей го беше научил на нея, а кой бе научил самия Тери бе загадка за него. Едва когато опозна по-добре и двамата, той разбра, че източникът е Върджил и че това е само една малка част от онова, което Тери е възприел от него.

Мън не знаеше нищо по този въпрос, докато една нощ в джунглите на Камбоджа Тери не му се довери. Малко преди това бяха прекосили калната река, забранената граница, откъдето нямаше връщане назад.

— Преди да срещна Върджил — каза Тери, — нямах представа какво представлява войната. Все едно, че някой ми говореше на марсиански и същевременно се опитваше да взриви мина под краката ми. Върджил постави всяко нещо на мястото му. Тази война няма нищо общо с откриването на ЦУЮВН, нито с унищожаването на жълтите. Тук става дума за оцеляване, когато земетресение, ураган и цунами връхлитат едновременно и ти се струва, че няма къде да се скриеш нито на суша, нито в морето, нито на небето — никъде.

Преди това Мън беше работил за Върджил, но никога не бе успявал да го разбере. Смяташе го за наемник без сърце и душа в смисъла, който самият той влагаше в тези понятия. Едва от Тери научи, че всъщност никой от тези мъже не обича войната, нито дори желае да участва в нея. Просто и те като него бяха увлечени от събития, над които нямаха никаква власт.

Тери бе проникнал в самата същност на Върджил и бе открил в негово лице вълшебен талисман, водач, Тезей в лабиринта на Минотавъра — човека, открил Път за излизане от ада.

Ето защо, когато Тери го научи да спи с широко отворени сетива, Мън усвои урока добре и от този ден нататък неизменно го прилагаше.

Именно това му помогна да чуе сега в съня си стъпките на предателя, приближаващи колибата, в която се намираше. Нарочно бе пожелал да спи сам. Могок се беше притаил на известно разстояние от входа и чакаше, бдителен и търпелив.

„Кучетата излизат нощем.“ Това беше една от най-незабравимите фрази на Върджил. Той умееше майсторски да извлича от хаоса на войната ясни, стегнати мисли, крито се поглъщаха лесно като хапове. От това хората около него се чувстваха неуязвими, сякаш той бе надарен с особена сила, като например да вижда в мрака или да съществува във вакуум. А и в крайна сметка, войната беше точно това — една огромна черна яма, вакуум, който поглъщаше понятията за разум, нравственост и дори живот.

Обвит от тъмнината, Мън не помръдваше. Очите му бяха едва отворени, иначе огънят положително щеше да се отрази в тях и да го издаде. Равномерното му контролирано дишане с нищо не показваше, че е буден. Имаше чувството, че се намира в чистилището, увиснал между живота и смъртта.

Докато чакаше, той се запита кой ли от приближените лейтенанти на адмирал Джъмбо ще се окаже шпионин на Киу. Дали жилестият Чао, дебелият Пегу, или старият Кяйк? Чао изглеждаше най-враждебен, но от друга страна Кяйк беше най-близък с адмирала. След Могок, разбира се. Мън знаеше, че скритият враг гледа да се залепи като пиявица. Зад усмихнатото лице на приятел и съветник често се таи сърце на коварен противник.

Звукът можеше да бъде и от насекомо, но това не го заблуди. В трептящия отблясък на огъня върху тръстиковата стена на колибата се мярна остра сянка. Мън се приготви.

Ножът се спусна с огромна скорост и сила и върхът му се заби в рогозката, където той лежеше миг преди това. Мън посегна и сграбчи напрегнатата китка.

Ритникът на обутия в ботуш крак го улучи в брадичката и главата му болезнено се отметна назад. Той инстинктивно се претърколи встрани, за да избегне удара в ребрата, който усети, че ще последва.

Едновременно с това кръстоса изпънатите си крака и усети как тялото рухва на земята. Хвърли се отгоре му и изби от ръката му дръжката на стърчащия от леглото нож. Стовари юмрука си в слепоочието му веднъж, два пъти, притисна с лакът гърлото му.

В този момент дотича Могок и се наведе над тях, вдигнал високо в ръката си запален фенер.

— Велики Буда! — прошепна той с разширени от изумление очи. — Това ли е шпионинът на генерал Киу?

Мън гледаше надолу към лицето на Ма Варада, любовницата на адмирал Джъмбо. Макар и обляно в кръв от ударите му, то все още беше прекрасно.

Могок бе извадил от подплатеното си яке американски армейски пистолет четирийсет и пети калибър и го допря до слепоочието на Ма Варада.

— Прибери това — каза Мън.

— Не. — Пръстът на Могок се напрегна върху спусъка. — За шпионина има само едно наказание.

Мън блъсна пистолета встрани.

— Тя е моят пропуск до адмирал Джъмбо. Той ще реши съдбата й.

Момичето се изплю в лицето му.

— Страшно е дива. — Като държеше здраво ръцете й, той си позволи да погледне Могок. — Колко ли ще плати адмиралът за тази информация?

Ма Варада гледаше ту единия, ту другия.

— Да плати ли? — каза тя. — За какво да плати?

— Млъквай! — сряза я Могок, но Мън й отговори:

— За информацията, че работиш за генерал Киу.

Тя се изсмя.

— Не работя за него. Само глупаци като вас могат да решат, че ще имам нещо общо с това прасе.

— Така ли? — Той нави косата й около юмрука си и дръпна силно. — За кого работиш тогава?

Тя отвърна нещо на диалект, който му беше непознат. Мън вдигна глава към Могок.

— Слушай, тя е просто една лъжкиня — каза той. — Нека я убия и да приключваме с тази работа. Един мъртъв шпионин ще достави на адмирал Джъмбо точно толкова удоволствие, колкото и живият.

— Искам да знам какво каза — настоя Мън.

Могок въздъхна.

— Казва, че работи за някакъв мъж на име… хм, как се превежда думата? Вълшебен човек? Магьосник? — Той сви рамене. — Кой го интересува? Не я знам за какво говори.

„Ами ако аз знам?“, помисли си Мън.

— Възможно ли е да има предвид Магьосника?

— Да — кимна Могок. — Вълшебник, магьосник — не е ли все едно?

„Боже мой, каза си Мън. А аз смятах Магьосника за умрял или, най-малкото, полудял.“ Вътрешностите му се сгърчиха, сякаш имаше в стомаха си змии. „Ако Магьосника се е заловил за работа, всички ние сме в беда.“

— Има ли някакво значение? — отново попита Могок. — И аз да бях на нейно място, също нямаше да си призная, че работя за Киу.

— Никога през живота си не съм виждала генерал Киу — каза Ма Варада. Лицето й беше изкривено от отчаяние.

Въпреки това, Мън отново опъна косата й.

— Опиши мъжа, за когото работиш.

Тя го направи. Той знаеше, че човек може и да промени лицето си, но общият тип телосложение се запазва.

— Вярвам й — каза Мън. Беше наблюдавал очите й; нямаше начин да е толкова добра актриса. Беше описала Магьосника.

— Това е самата истина — каза Ма Варада.

— Боя се, че е така.

Мън вдигна поглед. Пистолетът на Могок беше насочен в сърцето му.

— Аз съм шпионинът на генерал Киу.

— Ти! — Мън беше потресен. — Но нали ти и Тери…

— Това беше отдавна, а и така или иначе Тери Хей е мъртъв. — Той сви рамене, сякаш се извиняваше. — Бездруго Киу е прекалено силен и ще смаже адмирал Джъмбо, както и цялата му армия. Виждах ясно какво ще се случи. Беше просто въпрос на самосъхранение. — Могок махна с дулото на пистолета. — Сега стани, без да изпускаш момичето. Отиваме на нощна разходка. — Те излязоха навън, където топлината на огъня се усещаше по-силно в свежия, хладен въздух. — Знаех, че има още някой, който изнася информация от тук, но не можех да открия кой е. Твоето желание да окажеш услуга на Джъмбо ми даде чудесна възможност да го сторя. Просто те оставих да свършиш цялата работа вместо мен.

Пистолетът се поклати отново.

— Хайде, тръгваме. Насам, към тъмното. Разбираш ли, аз исках да я убия, за да запазя тайната си, но ти ме спря. Кой знае, може да е било за добро. Но не и, за вас.

Джунглата чакаше да ги погълне.

— Хората ми ви очакват, за да ви отведат при генерал Киу. Той ще има някои въпроси и към двама ви. Обещавам ви, че ще бъде трудно, много трудно. Сериозно се съмнявам, че ще издържите. Впрочем, дотогава вероятно вече няма да ви е грижа за нищо.