Френска целувка (Книга 1)

Пролет, в наши дни

Ню Йорк — Париж — Ница — Ню Канаан — Ванс

Кристофър Хей винаги бе искал да стане писател. Но в този дъждовен и сив априлски следобед умът му бе зает с далеч по-различни неща. В момента той беше едно от главните действащи лица в задушната, претъпкана зала на Криминалния съд, чието здание се намираше на Сентър стрийт, сред бъркотията от стари улици и сгради в долната част на Манхатън.

До него стоеше клиентът му — едър като мечок човек с нездрав цвят на лицето. Докато чакаха съдебните заседатели да изнесат присъдата, Крис Хей се опитваше да не мисли за това колко мрази адвокатската си професия. Той преживяваше това чувство болезнено, тъй като обучението му в Принстън и следването в Правния факултет на Харвард след това бяха погълнали огромна сума пари и невероятен труд. Впрочем, трудът не плашеше Крис. Ако усилната работа е богатство, то той бе богат — така, както родителите му бяха богати в истинския смисъл на думата. Баща му притежаваше промишлена корпорация, чиито клонове буквално обхващаха земното кълбо, и в момента се намираше в Пекин с третата си по ред съпруга, за да решава производствените въпроси на една от компаниите си в Далечния изток.

В крайна сметка усилията, хвърлени над книгите, не отидоха на вятъра. Една от престижните правни фирми на Парк авеню, все още достатъчно малка, за да търси свежи умове, забеляза способностите му.

Човекът, който нае Крис, се казваше Макс Стайнър. Той бе основен акционер на фирмата, около шейсетгодишен, дребен на ръст и изискан. Посивялата му коса оредяваше точно там, където католическите монаси бръснат теметата си. Носът му бе голям, но не го загрозяваше, а правеше лицето му интересно. Широко разположените му очи бяха постоянно нащрек — веднъж той каза на Крис, че това е така, защото е евреин, а цял свят мрази евреите.

През първия работен ден на Крис в адвокатската кантора той му каза:

— Аз вярвам във вашите блестящи способности, господин Хей. Но вие сам разбирате, че преди всичко трябва да ни докажете своите професионални умения. Поради това не бива да се учудвате, ако първите ви дела ви се сторят донякъде елементарни.

— Това, доколкото разбирам, означава, че като новак ще трябва да поема скучните и незначителни случаи.

Стайнър се усмихна обезоръжаващо.

— Дядо ми казваше: „Няма значение дали плюеш по просяк или по милионер, важно е дали ще те хванат.“ — Говореше с акцент, бавно и с добродушна незаангажираност.

— Аз не плюя по никого — каза Крис твърдо.

— Всички сме хора, а хората си приличат — отвърна Стайнър.

— Само че някои не ги хващат.

Стайнър се облегна назад в креслото и оплете пръсти зад тила си. Макар да се обличаше добре, дрехите му постоянно изглеждаха измачкани и това му придаваше мекушав и дружелюбен вид. Това впечатление продължаваше до прага на съдебната зала — когато за пръв път го видя там, Крис бе потресен от бързината и точността, с които Макс хващаше противниковата страна за гърлото.

— Изглежда имате предвид нещо конкретно, мистър Хей. Защо не ми го кажете?

— Ако трябва да бъда откровен — отвърна Крис, — не съм дошъл при вас, за да обирам останките, а за да си създам име. Сигурен съм, че „Стайнър, Макдуъл и Файн“, подобно на всяка друга търсена адвокатска фирма, ежедневно се отказва от доходни случаи само защото изглеждат толкова безнадеждни, че никой от кантората не желае да се наеме с тях. Честно казано, сър, смятам това за погрешно.

Крис продължи нататък в същия дух, отстоявайки тезата си за правото на всеки да получи най-добрата защита така красноречиво, сякаш пледираше по някое от хипотетичните дела в университета.

— Дано знаете какво вършите, Хей — каза Стайнър.

— Смятам, че знам, сър. Отдавна мисля по този въпрос.

— Ще ви кажа направо, че някои хора тук не споделят вашите възгледи за всеобщо равенство пред закона.

Крис разбра, че Макс има предвид двамата си партньори.

— Без равенство няма справедливост, сър — отговори той.

— Добре, ще видим — промърмори Стайнър.

Следващите пет години Крис работи като вол. Започна, като пое едно от делата, с които фирмата никога не би се ангажирала. Делото беше малко, но не и маловажно. За всеобщо учудване и завист, той го спечели. Не след дълго вече му поверяваха по-значителни и сложни случаи. Решен да постигне своето, той залягаше над работата си все по-усърдно. Успехът го съпътстваше и скоро пресата започна да отразява делата му.

— Ти имаш дар, Крис — му бе казал Стайнър, когато измина една година от постъпването му във фирмата. — Притежаваш това, което аз наричам железен юмрук в кадифена ръкавица — искам да кажа, че съдебните заседатели ти вярват. Те не гледат клиента ти, а теб и се вслушват в това, което им казваш.

Крис триумфално печелеше дело след дело и вече беше търсен постоянно. Тогава реши, че е настъпил моментът да започне свой бизнес.

Сега беше собственик на престижна правна кантора на Парк авеню, за която сам бе подбрал всички служители и сътрудници. По настояване на Макс Стайнър извършваше също консултантски услуги за старата си фирма, която се бе простила с него с крайна неохота.

Така вървяха вещата до преди година и половина, когато Маркъс Гейбъл прекрачи прага на кантората му и всичко се обърна с главата надолу.

Това бе човекът, който стоеше до него сега, в очакване на присъдата си. Срещу него имаше обвинение в предумишлено убийство — съпругата му Линда бе убита със законно притежавания от него пистолет. Гейбъл обясняваше станалото по следния начин. Жена му взела пистолета, за да го изнесе от спалнята. Тя не знаела да борави с него, понеже поначало мразела огнестрелните оръжия. Когато го вдигнала от нощната масичка, неволно натиснала спусъка. Изстрелът бил в упор и я убил на място.

Версията на обвинението гласеше, че Маркъс Гейбъл е поддържал извънбрачна връзка, която съпругата му разкрила. Между двамата се стигнало до кавга, а след това и до бой, по време на който той извадил пистолета и застрелял жена си.

Чрез показанията на куп свидетели, заместник-главният прокурор Аликс Лейн бе обрисувала Гейбъл като жесток и лесноизбухлив човек. Обвинението бе доказало също така, че той е прекарвал голяма част от времето си в малък апартамент, нает от него в Манхатън, доста надалеч от разкошното жилище на семейството, намиращо се на Пето авеню. С други думи, прокурорът се опитваше по косвен път да докаже съществуването на любовница.

На другото блюдо на везната с помощта на своя гвардия от свидетели Крис трупаше доказателства в полза на довереника си.

Бизнесът на Гейбъл, твърдяха те, е свързан с оборот на големи суми и крупни партиди стока и поради това изисква продължителна ангажираност по различно време на денонощието. Воденето на сделки с неговите отвъдокеански търговски партньори, особено с тези от Атлантическия басейн, редовно се извършва през малките часове на нощта. Ето защо, особено в завършителния етап на дългите и сложни преговори, той предпочита да работи в своя апартамент, за да не намесва проблемите на бизнеса си в светая светих на семейния живот.

В своята облицована с махагон кантора, Крис неведнъж бе разпитвал на четири очи клиента си за истината около тази афера. Ако обвинението успееше да докаже съществуването на любовница, изтъкваше той, или дори да внуши на съдебните заседатели, че Гейбъл се опитва да ги изпързаля по някакъв начин, нещата отиваха по дяволите.

— Мисля, че съм невинен, докато не се докаже обратното — бе отговорил той, повдигайки набитите си рамене. — Съдът трябва по безспорен начин да обоснове вината ми. Не виждам причини за тревога.

— Не забравяйте, че срещу вас е повдигнато изключително тежко обвинение — каза Крис. — Определението за предумишлено убийство гласи: „Когато с умисъл се причинява смъртта на лицето.“

— Умисъл? — извика Гейбъл. — Как така умисъл?

— Според обвинението, фактът, че сте посегнали към заредения пистолет, предполага умисъл.

— Това се нарича предумисъл.

— Не е така — отговори Крис. — Параграф сто двайсет и пет, точка двайсет и пет гласи, че предумишленото убийство не е задължително резултат на предварително намерение или обмисляне. То може да е дори плод на мигновено решение.

Гейбъл пренебрежително махна с ръка.

— След като всичко е станало другояче, тия щуротии нямат значение.

Крис настоя упорито:

— Обвинението ще извади пред съда снимки на жена ви, както я е намерила полицията. Те ще довлекат всеки, разбирате ли, всеки, който някога ви е виждал с жена, независимо дали ви е била любовница, или не.

— Само не забравяйте, че аз бях този, който повика полицията — каза Гейбъл. — Когато те пристигнаха, аз бях там, показах им всичко и ги оставих да ровят където поискат.

Крис вече достатъчно бе опознал клиента си, за да знае, че няма смисъл да му обяснява правото на полицията да претърсва местопрестъплението както намери за добре, без да иска неговото разрешение. Това само би породило нов спор, затова той вдигна ръка в знак на примирение:

— Съгласен съм, това не са действия на виновен човек. Не споря с вас по този въпрос, а само се опитвам да ви обясня, че играта, която ни очаква, невинаги се играе чисто. Можем само да се надяваме, че накрая справедливостта ще възтържествува. Но до момента, в който съдебните заседатели се оттеглят, за да обмислят решението си, обвинението няма да щади сили, за да хвърля по вас мръсотия. Уверен съм, че на главния прокурор страшно му се иска да ви осъди, а Аликс Лейн е най-добрата му помощничка. Познавам я добре — тя е умна, упорита е и така зажадняла да види името си във вестниците, че надушва кръвта от миля разстояние.

— Слушайте, аз съм ветеран от Виетнам — каза Гейбъл. — Имам една шапка ордени, за всеки от които съм рискувал задника си на бойното поле. Много от момчетата, които оцеляха след оная кланица, ми дължат живота си. Извадете полза от тия веща, затова сте адвокат. Искам да видя заглавия от рода на „Герой от войната изправен пред съда“. Това ще постресне прокурора. И да не е лъжа? Че аз още сънувам кошмари, дявол да го вземе. Единият е направо ужас — намирам се в стоманен асансьор, значи, и се спускам все по-надолу. Изведнъж вратите се отварят и аз потъвам до коленете в кръв и вътрешности. Около мен плуват глави и ръце, мъртвите очи на приятелите ми ме гледат, а вкочанясалите им пръсти ме зоват. — Гейбъл изду бузи и изпуфтя силно, сякаш трябваше да се освободи от излишна енергия. — Когато се събуждам, в ушите ми звучи плач на малко момиченце. — Той изгледа Крис и додаде: — Ужас, нали? — После кимна с глава. — Така значи, работата няма да е лесна. — Накрая сви рамене. — Е, какво пък. Бил съм в ада и съм се измъкнал жив от там. Аликс Лейн ще ни отрови живота, ние пък ще й го върнем тъпкано. Само искам да знам кога ще мога спокойно да си продължа бизнеса. Всеки ден киснене в съда заради тая шибана работа ми коства куп пари.

Крис гледаше седящия пред него набит мъж с вид на побойник, енергичното му лице, твърдия поглед, голямата, тясна уста. Това лице би могло да се нарече красиво, ако се приеме, че излъчването на властност и сила правят мъжа красив. Естествено жените до една са на това мнение. Особено що се отнася до този тук, мислеше си той. В него зрелостта, която идва единствено с годините, някак си се съчетаваше с младежките черти. Може да си е правил пластична операция, мина му през ума. Той се вгледа в ъглите на лицето му и действително забеляза малките, издайнически белези.

— Като казвате „тази шибана работа“, имате предвид смъртта на жена си, така ли? — попита Крис.

— Тук смъртта няма нищо общо. — Гейбъл имаше свойството презрително да пренебрегва всяко мнение, освен своето собствено. — Имам предвид това извратено подобие на процес, което съм принуден да търпя.

Крис се зачуди дали Гейбъл някога е чувал думите „разкаяние“ и „жал“. Подозираше, че дори да ги е чувал, ги намира достойни за презрение.

— Аз трябва да знам истината, мистър Гейбъл — упорстваше той. — Въпреки цялото си старание не бих могъл да ви помогна, ако не ми я кажете. И бъдете сигурен, че ако обвинението научи нещо, което сте скрили от мен, ще гледате света през решетките на някой федерален затвор най-малко петнайсет години, преди някой да си помисли да ви амнистира.

Гейбъл стана от креслото, в което седеше. Този човек имаше огромен запас от кинетична енергия.

— Защо ми говорите за затвор? — каза той. — Вашата роля е да направите всичко възможно, за да не попадна там. — След това се изправи пред една репродукция на Дега, висяща на стената. — Знаете ли, преди две години купих оригинала. Никога не съм си падал особено по тази картина, но я взех, защото Линда каза, че щяла да стои добре над дивака в гостната или нещо подобно, не помня вече. Пък и няма значение — миналия месец я продадох на един търг. Взех й четири пъти повече, отколкото съм платил за нея — тия японци купуваха като побъркани всичко, което им попадне пред очите. — Той отново се обърна към Крис. — Бяха направо невероятни — поглъщаха всичко около себе си като пирани, да не би случайно курсът на йената им да падне, преди да са си изпразнили портфейлите.

— А каква е всъщност истината?

— Истината ли? — Гейбъл примигна с дългите си клепки. — Истината е, че за мен изкуството е търговия, като всяка друга — за колко купувам, какво печеля, след като продам. Форма, цветове, перспектива, творческо виждане — въобще не ми пука за тези неща, а и честно казано, не вярвам, че някой изобщо се интересува от тях.

Крис бавно преброи до десет, гледайки през прозореца синкавия пръстен от бензинови изпарения около Сентрал парк.

— Имам предвид истината за вашата любовница — каза той накрая.

— Това е лъжа! — Гейбъл тресна с юмрук на бюрото му. Сега лицето му сякаш се бе превърнало в маска, толкова твърда, помисли Крис, че ако я удареше с чук, сигурно би се разбила на парчета. — Аз обичах жена си. Всеки, който твърди обратното, е лъжец, ясно ли е?

— Добре — кимна Крис. — Но съм длъжен да ви предупредя, че през следващите десетина дни ще затънем до колене в мръсотия.

— Плащам ви, за да си вършите работата — му отговори Гейбъл от вратата. — Затова я вършете, по дяволите, и не ме занимавайте с глупости.

Тогава Крис за пръв път осъзна колко ненавижда това, което върши. Той винаги бе вярвал в американското правораздаване, в правото на всеки индивид на справедлив процес, на който гласът му да бъде чут от безпристрастния съд на равните нему. До голяма степен именно това го бе накарало да избере адвокатското поприще.

Но сега университетските дебати и възвишените идеали, както и споровете му с Макс Стайнър относно безнадеждните на пръв поглед дела бяха вече в миналото. Смениха ги годините на практика и той видя как утайката на обществото се процежда през ситото на правосъдието. Като наемаха ловки и находчиви адвокати като него самия, за да ги измъкват, тези хора нерядко се надсмиваха над закона. И воден от принципа, че всеки има право да отстоява правата си, Крис бе приел да играе по техните правила. Правеше се, че не вижда какво става, както би си затварял очите пред брадавицата върху лицето на красиво момиче. Предпочиташе да се заравя в работата си и да оставя разплитането на човешките личности и характери на психиатрите.

А сега осъзнаваше, че отвръщайки поглед от истинския лик на своите клиенти, всъщност бе пренебрегвал въпроса що за адвокат е самият той. И в резултат абсолютната му вяра в правотата на това, което вършеше, започваше да се руши. Този процес бе започнал неусетно. Случаят с Гейбъл беше просто последната капка, брънката, чрез която съмненията на Крис се съединиха със страховете му.

Той си спомни думите на Макс Стайнър: „Дано знаете какво вършите“ и собствения си наивен отговор: „Смятам, че знам, сър.“ Тъжната истина беше, че тогава Крис въобще нямаше представа с какво се нагърбва. Защо тогава Макс, който положително е бил наясно, не го бе спрял още в самото начало?

Крис нямаше представа как тези нови, опасни мисли и чувства и неговият вроден идеализъм ще съществуват съвместно — и поради това не само не търсеше отговор, но се стараеше да изхвърли от съзнанието си и самия въпрос.

Той преглътна яда си към Гейбъл, потисна разочарованието си и се съсредоточи върху непосредствените задачи. Продължи да оборва твърденията на прокурори, доведе в съда приятелите на Линда, психиатъра й, лекарите от заведението, където неколкократно бе лекувана от алкохолизъм и злоупотреба със сънотворни средства. Виждайки намеренията на Крис, прокурорката Аликс Лейн бурно протестира, че свидетелските показания са подвеждащи и не са по същество, но възражението й беше отклонено от съда.

Един след друг свидетелите разказваха за многобройните пристъпи на депресия, за безпричинния гняв в честите мрачни настроения, обземали Линда Гейбъл. Един от лекарите например каза в показанията си, че в продължение на шест месеца тя се е смятала за обладана от зъл дух.

Макар и доста подло, това ровене в личния ад на Линда Гейбъл даде резултат — съдебните заседатели видяха Маркъс в нова светлина. Крис им представи също така и пълен списък на бойните му заслуги и ето че от дебелокож бизнесмен, какъвто изглеждаше първоначално, Гейбъл се превърна в патриот до мозъка на костите си, герой и изключително човечен съпруг — търпелив, нежен и внимателен. Със своите най-меки кадифени ръкавици Крис извъртя делото в желаната от него посока. Затова и вестниците го отразиха не като „Делото Маркъс Гейбъл“, а като „Делото на Крис Хей“.

Единственият странен елемент беше, че Аликс Лейн обеща да доведе пред съда любовницата на Гейбъл, като увери Крис, че нейните показания ще го закопаят. Но любовницата така и не се появи и Крис реши, че ако някой е закопан, то това е обвинението.

— Уважаеми съдебни заседатели — прозвуча гласът на съдията. — Стигнахте ли до решение?

— Да, Ваше превъзходителство — отговори старшият заседател и подаде на съдебния пристав сгънато листче хартия. Докато той го занесе на съдията, измина сякаш цяла вечност.

Съдията го взе на свой ред, разгъна го и го прочете. След това вдигна глава и кимна на старшия.

— По делото за предумишлено убийство на Линда Гейбъл — каза заседателят, — ние, съдебните заседатели, намираме Маркъс Гейбъл за невинен.

В залата най-сетне изригнаха дълго сдържаните емоции. Маркъс Гейбъл, който през цялото време не бе помръднал, продължаваше да не обелва звук.

— Добре ли сте, мистър Гейбъл? — попита Крис накрая.

— Да — отговори той, без дори да мигне. — Да вървим да хапнем по една пържола.

На излизане от залата Крис пъхна в ръката му напечатан лист с предварително подготвено изявление за пресата, което Гейбъл прочете пред наобиколилите ги журналисти в мраморното ехтящо от волята на закона фоайе.

— Това е всичко, приятели — каза Крис, когато той свърши и журналистите започнаха да напират с въпросите си. — Вече чухте това, което моят клиент имаше да ви каже.

След това изтика Гейбъл през шумящото множество. На излизане от сградата го спря Аликс Лейн.

— Искам да поговоря с теб — каза прокурорката.

— Идвам след малко — обърна се той към своя довереник.

— Учудвам се, че може да върви — каза Аликс, гледайки с хладните си сиви очи как Гейбъл се спуска към лимузината си по широките каменни стъпала. — Змия като него би трябвало да пълзи по тези стълби. — После се обърна към Крис. — Ще ми се да можех да кажа, че се възхищавам от това, което направи днес.

— Просто си свърших работата.

Аликс се изсмя кратко и презрително, страните й порозовяха. Лицето й имаше мек овал, който заблуждаваше, скривайки строгия й и рязък характер. Червеникавокафявата й коса се спускаше на къдрици около шията със сребърно колие.

— Значи работата ти е да се грижиш убийците да остават безнаказани, така ли?

— Мери си думите — каза Крис. — От моя клиент току-що бе снето всякакво обвинение.

— Независимо от това, той е убиец. И фактът, че може би аз, ти и Гейбъл сме единствените, които го знаят, не променя нещата. Ако бях получила всички доказателства, които ми обещаха, цял свят щеше да разбере истината.

— Като твой колега ще ти дам един добър съвет — млъкни — каза Крис. Чувстваше се учудващо сърдят, едва ли не предаден. Дали нямаше нещо общо с факта, че намираше заместничката на главния прокурор за твърде привлекателна? Откакто я видя за пръв път, неведнъж си бе мислил да я покани на среща. По време на кратките им разговори във фоайето между съдебните заседания всичко у нея му допадаше, с изключение на отношението й към самата себе си — тя сякаш изпитваше притеснение от женствеността си. От своя страна, Аликс ясно показваше, че не одобрява методите му като адвокат, но като мъж очевидно го харесваше, въпреки моралните си скрупули. — Млъкни и приеми загубата си. Доказателствата ти по делото бяха неубедителни и ако продължаваш с тези приказки, ще намажат вестникарите, защото те предупреждавам най-сериозно, че ще подам срещу теб иск за клевета и морални щети от името на клиента си.

— Това вече ще е най-големият майтап. — Очите на Аликс хвърляха искри. — До гуша ми е дошло от самодоволни копелета като тебе, дето залъгват пресата с лицемерни проповеди, че всеки заслужавал най-добрата защита, и трупат пари, като измъкват от ръцете на правосъдието твари като Гейбъл. Защо не споменеш в някое интервю, че тази защита се купува срещу двеста и петдесет долара на час? Повдига ми се от всичко това. Кажи ми кога за последен път си водил дело pro bono, просто защото си вярвал в правотата на клиента си? Ти не си адвокат, а циркаджия и мястото ти е по панаирите заедно с жонгльорите, огнегълтачите и укротителите на змии. Не ти ли е ясно все още, че нямаш работа тук, в съдебните зали? — махна тя с ръка към каменната фасада на Криминалния съд.

Преди Крис да успее да отговори, Аликс се обърна и се изгуби в тълпата пред главния вход на сградата. Той се почувства не толкова сърдит, колкото потиснат — сякаш някой бе надникнал в душата му и бе видял мръсотията в нея.

„Гадост“, мислеше си Крис, бързайки надолу по стълбите. Денят беше все така мрачен, а дъждът се усилваше. Потръпвайки, притича до чакащата лимузина и се вмъкна вътре до Гейбъл.

— Май понакуцвате? Не бях забелязал по-рано.

Крис се намръщи — не обичаше да му напомнят за болката в крака. В колата беше тъмно като в катафалка.

— Нищо особено, стара контузия на бедрото. Обажда се от влагата.

— От войната ли я имате, или сте спортували? — попита Гейбъл. Той вече си бе налял чаша шампанско от бутилката, изстудяваща се в малкия хладилник на лимузината.

— И едното, и другото — каза Крис. Думите на Аликс Лейн не излизаха от главата му.

— Така ли? — за пръв път, откакто бе стъпил в офиса му, Гейбъл го изгледа с известен интерес. — Един момент — каза той и викна на шофьора си: — Ресторанта, Еди. И дай газ, умирам от глад.

— Да, мистър Гейбъл.

Лимузината меко се плъзна през глухите лабиринти на централен Манхатън и старите улици дадоха път на атомния век, на мечтите, изградени върху какао, цветни метали и замразени свински пържоли.

— Е, разкажете ми сега как пострада бедрото ви.

— Мистър Гейбъл — отвърна Крис. — От вас току-що беше оттеглено обвинение в убийството на жена ви. Това нищо ли не означава за вас?

Гейбъл присви очи.

— Какво искате всъщност, да ви потупам по рамото ли? Свършихте това, за което ви платих. — Той вдигна рамене. — Разбира се, изявлението за печата, което ми съчинихте, беше много добро. Утре ще изглежда един път във вестниците.

— Не разбирам що за човек сте — каза Крис. — Въобще имате ли чувства?

— Слушайте, каквито и чувства да имам, да пукна, ако някога ги покажа пред вас или пред някой от ония там — махна той към останалия свят зад тъмните стъкла на колата.

Но след печеното и три големи скоча със сода нещата вече бяха по-различни.

— Вие на колко сте? — попита Гейбъл. — Сигурно към четирийсетте. А аз наскоро ударих петдесетака. И знаете ли какво означава това за мен? Означава, че се отдалечавам с още една година от войната. — Двамата заемаха най-добрата маса на скъп ресторант в кънтри стил на Второ авеню. Подът беше покрит с дървени стърготини, а по стените висяха черно-бели плакати на естрадни звезди, подписани с хвалебствени автографи лично за Дон, собственика на заведението. — Да-а, войната — продължи Гейбъл. — Тя ме промени, разбира се — как иначе. Единственият начин човек да не се промени в тая смрадлива касапница, беше като умре. Всеки, който твърди обратното, е лайнар.

Оберкелнерът дойде, но като видя, че са увлечени в разговор, дискретно се оттегли.

— Казвам ви, виждал съм много момчета, които не искаха да се променят. Бога ми, по очите им личеше, че са отписани. Защото знаеха, че са в ада, но отказваха да го допуснат в себе си. А трябва да знаете, че в ада трябва да си дявол, за да оцелееш. Всичко е въпрос на сила — който успя да разбере, че войната в основата си е анархия и обърна това в своя полза, оцеля. Всички други загинаха по един или друг начин. Там, сред пламтящите от напалма джунгли, сред минираните оризови полета, хората грохваха и умираха. — Гейбъл отпи от скоча си и си изжабури устата, преди да го глътне. — Вие сте били там и знаете, че оризовата реколта зависи от дъждовния сезон — продължи той. — Значи, една година, докато бях във Виетнам, дъждовете започнаха по-рано от обикновено и оризищата почервеняваха, разбирате ли, почервеняваха от кръв. Представяте ли си, стотици наши пехотинци, разкъсани на парчета, наторяват с кръвта си шибания ориз. — Гейбъл допи чашата си. — Бях пленил един от ония дръпнатите, а той се смее и ми вика, че тая година щяло да има страхотна реколта. Вярвайте ми, като му отрязах оная работа и му я напъхах в устата, вече не се смееше. — Той взе менюто. — Ще поръчвате ли? Защото аз трябва да сложа нещо в стомаха.

Крис не знаеше да се смее ли, или да плаче. Маркъс Гейбъл беше за него като удивителна главоблъсканица, една отвратителна, но интригуваща китайска загадка. Всеки път, когато решаваше, че го е опознал, поредната неочаквана страна от характера му изникваше внезапно, подобно на таласъм в къща на ужасите.

Гейбъл си поръча двойна порция филе с гарнитура от пържени картофи и пържен лук, а Крис избра риба тон на скара.

— Уф, риба — каза Гейбъл, щом сервитьорът се отдалечи. — Винаги смърди. Замирише ли ми на риба, все едно, че ми мирише на кръв. — Той сви рамене. — Сигурно е заради войната. Във всеки случай, след Виетнам не мога да гледам риба. Преди година-две едно приятелче ме покани на яхтата си — красива работа, шейсет и пет фута, боядисана в зелено и сиво. Казва се „Моник“ на името на френското му гадже. Тръгваме ние от Ийст Бей Бридж, едно селце на Лонг Айлънд3, на лов за тон. А моят човек е страхотен рибар и за двайсетина минути закачи един двеста и петдесет килограмов звяр. След два часа, като го вдигна на палубата, ми вика: „Маркъс, ела да видиш рибето.“ На мене не ми се ходеше, но Моник беше там и нямаше как. И като видях рибата, повърнах — Гейбъл започна да се смее. — Представяте ли си? Наповръщах му цялата шибана риба. О, Господи.

Сякаш нарочно, точно в този момент донесоха яденето. Не беше в стила на Гейбъл да говори, докато се храни, тъй че за известно време настъпи тишина. Той ядеше бързо, сякаш закъсняваше за делова среща и скоро бутна настрана чинията си. Крис едва бе преполовил своята риба, но това не попречи на Гейбъл да продължи прекъснатия разговор, както и да си поръча двойно еспресо и самбука4.

— Е — ваза той, вече с малко по-свойски тон, — разкажете сега, какво се случи с бедрото ви. Във Виетнам ли ви раниха?

— Не, в Париж — Крис всъщност не бе ходил във Виетнам, както предполагаше Гейбъл, и се смущаваше от този факт, както когато говореше за това с брат си Тери.

— Във Франция? — Гейбъл смеси самбуката с кафето си. — Хайде, не ми разправяйте, че сте били там на война.

— В известен смисъл. Състезавах се в Тур дьо Франс.

Гейбъл се изсмя.

— Наричате едно шибано състезание по колоездене война? Ама че работа!

— Бяхме девет души в отбора и изминахме хиляда и деветстотин мили за трийсет и два дни. Тръгнахме от един град на име Рубе, преминахме през Белгия, Холандия, после през френските Алпи и финиширахме в Париж. — Той довърши рибата си. — Беше си истинска война, уверявам ви.

— Не е било както във Виетнам — каза Гейбъл с особено чувство в гласа. Думите му прозвучаха на Крис така, сякаш говореше за любима жена или за особено скъп предмет.

— Не, беше много по-различно.

— Като например да извадиш шибания тон от морето, нали? Съгласен съм, не е лесно. Може би дори е война, както казвате. Е, аз пък се изповръщах по цялата скапана риба и пак бях на сметка, защото Моник ме смъкна долу в каютата, олиза ми потта от лицето и пъхна език в устата ми, докато си разкопчаваше банския. Закопчалката му беше отдолу между краката.

И докато приятелчето ми се бореше с тъпия си грамаден тон на палубата, точно над главите ни, тя така се начука отгоре ми, че свят ми се зави.

Крис не можеше да повярва на ушите си. Излизаше, че малката историйка на мистър Гейбъл си има морал — от нея човек можеше да се поучи как едновременно да изневерява на жена си и да слага рога на своя приятел.

— Ами жена ви? — попита той.

— Какво жена ми?

— Тя къде беше?

— Във всеки случай, не беше с нас. Пък и да е била, какво, от това — нямаше да разбере нищо, както и приятелчето ми не разбра.

— Вие ми казахте, че сте обичали жена си, мистър Гейбъл.

— Да, и какво? Казах ви много неща и съдейки по тома ви съм страшно доволен, че съм го сторил. Вие току-що потвърдихте моята преценка за това как трябва да се държа с вас. Вие сте един скапан Елиът Нес5, знаете ли това?

— Значи ли това, че сте ме излъгали? — попита с равен глас Крис.

— Не твърдя нито едното, нито другото — отвърна Гейбъл. — Тук вие сте този, който чете между редовете и винаги знае истината.

— Вие действително имате любовница.

— Струвате ми се малко пребледнял.

— Вие сте се сбили с жена си. Всичко е станало точно така, както твърдеше Аликс Лейн. — Той с ужас видя, че устните на Гейбъл се разтягат в хищна усмивка. — Извадили сте пистолета и…

— Извинете, мистър Хей — беше келнерът. — Търсят ви по телефона.

— Един момент — той не можеше да откъсне поглед от ужасяващата физиономия ми Маркъс Гейбъл.

— Твърдят, че е спешно.

— Казах вече, ще дойда след малко — отвърна рязко Крис.

Когато келнерът си отиде, той продължи:

— Извадили сте пистолета и сте и застреляли. Вие убихте жена си, нали?

— Наистина ли мислите, че ще ви отговоря?

„Какво направих?“ — мина през ума на Крис. Той се наведе над празните чинии и каза:

— Аз току-що ви спасих кожата, Гейбъл, Мисля, че заслужавам да знам истината.

Гейбъл допи кафето си и си избърса устата.

— Мисля, че ще трябва да ви науча на някои неща. Нищо подобно не заслужавате и ще ви кажа защо. Аз ви плащам по двеста и петдесет долара на час и имайки предвид работата, която свършихте, намирам, че ги заслужихте до последния цент. Затова ще си получите чека в същия ден, в който ми изпратите сметката. Така работя аз, а всичко между ние беше бизнес и нищо повече.

— Вие сте луд! А ако не вие — аз — каза Крис. През цялото време обвиняващият поглед на Аликс Лейн беше пред очите му. — Никога нямаше да поема делото, ако не ви вярвах.

— Стига, стига — ухили се Гейбъл. — Тук сме си свои. Тия конституционни тъпотии ги запазете за журналистите — те затова ви обичат, защото добре сте схванали какво им трябва и как да им го пробутате. Ето защо исках вие да ме защитавате и никак не съжалявам за това.

— Още в началото ви казах, че искам да знам истината, Гейбъл.

— Да, да. Разбира се. И аз ви казах всичко, което трябваше да знаете. Така и ще си остане. — Той хвърли на масата две стодоларови банкноти. — В съдебната зала може да сте цар, мистър Хей, но извън нея нещата хич не са ви ясни. Ще трябва да се научите, че в живота не всички въпроси имат отговори.

Малко по-късно Крис вдигна слушалката и научи, че брат му е загинал във Франция, в градчето Турет-сюр-Лу.

Лейтенант Сийв Гуарда гледаше как от тавана капе вода. Навън дъждът се лееше като из ведро, а сградата, в която се намираше, отчаяно се нуждаеше от ремонт. Десетина години вече тя се крепеше единствено благодарение на подпиращите я отстрани мрачни здания.

Кап, кап, кап — водата потече на истинска, добре оформена струйка. Зад стената се чуваше драскането на плъховете, които, пискайки, се спасяваха от наводнението.

Сийв стоеше в мрака на коридора на последния етаж. Все още с един крак на стълбите, той се стаи в тъмнината — сега тя беше неговият най-верен съюзник. През отворения прозорец, покрит с десетилетен слой сажди, до него долиташе бързо, мелодично бърборене на кантонски диалект. Характерната издължена, възходяща интонация в края на изреченията наподобяваше шум на вълни. През вонята на урина около себе си надушваше миризма на анасон и сечуански пипер, на сушена риба и печено свинско. Познаваше тази смесила от миризми от Хонконг, където го бе отвеждала работата му. Вярно че тук беше Ню Йорк и през една зарината с боклуци пряка се намираше Пел стрийт, а не хонконгската Ледър стрийт, но иначе разликата не бе голяма.

С напрегнат слух и револвер в ръка Сийв, си позволи да хвърли поглед към часовника си. Вече седем минути Питър Чън с нищо не издаваше присъствието си и това бе твърде тревожно, имайки предвид коварния му нрав.

Сийв за пореден път прехвърли в главата си основните факти около операцията. Питър Чън, известен сред китайците като Лунг (Дракона) Чън, бе начело на голяма мрежа за контрабанда на наркотици. Говореше се, че притежава половината Чайнатаун6, а собствениците на останалите магазини и заведения му плащат месечен данък, за да могат да продължат бизнеса си. Сийв добре си спомняше огнената стихия, погълнала три магазина на Пел стрийт в края на миналата година — макар нищо да не се доказа, той и хората му бяха сигурни, че Лунг Чън е наредил да ги запалят, за да даде урок на другите собственици.

Впрочем, операцията на Сийв бе в ход от много по-рано. Самият кмет на Ню Йорк го бе упълномощил да спре трафика на наркотици, заплашващ да задуши не само Чайнатаун, но и целия град. Една от причините за да се спрат на него бе, че имаше осемнайсет месеца стаж в Службата за борба с наркотици, прекарани в Хонконг, Тайланд и коварното плато Шан в Бирма, в проследяване на пътя на „сълзите на мака“, както азиатците наричаха опиума. Той все още бе свързан със Службата посредством международната й мрежа за борба с контрабандата на наркотици.

Сийв не си правеше илюзии, че ще може лесно да се докопа до Дракона Чън в неговата собствена крепост Чайнатаун. Но все пак Сийв владееше свободно кантонския диалект, а подчинените му полицаи китайци му бяха верни до един и щяха да минат за него през огън и вода.

Но имаше и друго, заради което изборът бе паднал върху него. Всички знаеха, че ако има нещо, в което лейтенант Гуарда да вярва, то това е една мисъл на Блез Паскал, гравирана върху полиран къс гранит, поставен на неговото бюро там, където иначе би стояла табелката с името му: „Силата е създадена, за да защитава.“

Сийв нямаше нужда да се обръща, за да усеща поддръжката на своите хора зад гърба си — двама от тях се спотайваха отзад, в непрогледния мрак на стълбището. Мирисът на оръжейна смазка от извадените им пистолети, довян до ноздрите му от влажния полъх на вятъра, надделя за миг над останалите миризми, които го заобикаляха.

Вече десет минути Дракона не даваше никакви признаци на живот.

Добре поне, че сградата е опразнена, помисли си Сийв. Шест месеца бяха необходими на хората му да открият бордея, който Лунг Чън обикновено посещаваше, още седем — за да проникнат вътре. Господи, колко безсънни нощи му струваше това, колко лишения и разрушени приятелства — вече не можеше да си спомни, дори и да искаше.

Тринайсет усилни месеца от кариерата му бяха изминали в старания да пипне един-единствен човек: Питър Лунг Чън. Примката бе вече заложена и готова, когато малко преди да я затегне, две зелени полицайчета новобранци бяха нахлули в бордея със сърца, преливащи от служебно престараване. Той за хиляден път се питаше какво са търсили там и защо когато ги е инструктирал преди патрула, дежурният по участък не им е предал строгата заповед, забраняваща полицейските проверки на тази сграда.

Така или иначе, те бяха влезли и след като попаднаха право на Дракона, бяха застреляни от неговите телохранители. Тогава Ричард Ху, един от хората на Сийв, наблюдаващи сградата, нахлу вътре и уби телохранителите, но и самият той падна от куршума на Чън.

„Боже мой, трима убити полицаи, си каза Сийв. Всичко беше толкова добре изпипано и изведнъж такъв провал.“

Сега единственото, което знаеше със сигурност, бе, че Дракона е все още вътре и държи като заложник някаква жена — без съмнение, същата, с която е бил, когато са нахлули двамата злощастни новобранци.

Ситуацията вече беше много по-различна и Сийв се стараеше да нагоди мисленето си към новите условия. Задържането на Питър Лунг Чън сега не бе най-важното; задачата му в момента се състоеше преди всичко в това да изведе заложничката жива. Той носеше отговорност за всеки убит или пострадал, включително и за полицаите. Операцията беше негова и той трябваше да ги види и спре, преди да успеят да влязат. Това как ги бе изпуснал, представляваше загадка за него, но рано или късно щеше да я разкрие. Щеше да проучи всичко, методично и последователно — но не и преди тази бъркотия да премине.

Плъховете вече бяха избягали от прииждащата вода и в сградата цареше тишина като в гробница. Отвън небето бе тъмно, някъде отдалеч се чуваха гръмотевици.

Взирайки се в мрака, Сийв забеляза очертанията на вратата. Без да я изпуска от погледа си, той се промъкна към нея. Чуваше как хората му отзад изкачват последните стъпала. Вече можеше да докосне вратата с ръка, когато тя се открехна навътре и същевременно остър женски нисък разцепи въздуха. Последва поток от ругатни на кантонски диалект, избълвани с такава скорост, че Сийв не успя да улови всичко, после — пълна тишина. Вратата остана открехната, през процепа се процеждаше ярка жълта светлина и блестеше в локвите, образувани от стичащата се през отворения прозорец дъждовна вода.

— Чен ней маан маан-гон? — Не можете ли да говорите по-бавно? — каза Сийв.

Потокът от псувни се повтори и този път той чу ясно всички отвратителни пожелания, отнасящи се до майка му, но ги пусна покрай ушите си, без да им обръща внимание — сега основната му грижа бе момичето.

— Ни-го неуи-яй йоу-мат йе а? — Какво направихте на момичето? — попита той.

Отвътре долетя смях.

— Подхлъзна се и падна.

— Не ви вярвам. — Сийв реши да кара без заобикалки.

В отговор се чу шумолене, после изведнъж вратата рязко се отвори навътре и в процепа се появи лицето на млада китайка. Отзад грубо я изблъскаха и той видя дулото на пистолет, допряно зад дясното й ухо.

Мигът, с който разполагаше, му бе предостатъчен, за да забележи изражението на пребледнялото й лице — ужасът, който се излъчваше от него, моментално изпълни разделящото ги пространство.

— На това вече няма начин да не повярваш — каза Питър Чън.

— Не! — изкрещя Сийв и в същата секунда Дракона натисна спусъка. На мястото на дясното ухо на момичето зейна кървава рана. Без да обръща внимание на писъците й, Чън я замъкна обратно в апартамента.

„Копеле мръсно“, каза си Сийв, като гледаше как кръвта се стича по стената и се смесва с локвите от дъжда. На всяка цена трябваше да влезе вътре — и той започна незабележимо да се прокрадва към вратата.

— Още само една крачка и ще й пръсна мозъка по хубавата ти бяла риза.

Гласът на Чън звучеше толкова отблизо, че Сийв се закова на мястото си, неподвижен като сенките, които го заобикаляха. Наложи си да запази самообладание.

— Има ли още някой вътре?

— Какво значение има? Само тя е все още жива.

— Предай се, Лунг — каза Сийв, като умишлено нарече Чън с китайския му прякор. — Положението ти е безнадеждно. Губиш във всички случаи.

— Познавам те — отвърна Дракона. — Ти си този ло фан, който знае да говори. — Ло фан означаваше „варварин“, така китайците наричаха всички европейци. — И на теб би трябвало да ти пръсна главата.

Точно това чакаше Сийв.

— Ще ти дам тази възможност — каза той. — Предлагам ти сделка — аз срещу момичето. Тя е само една невинна жертва и ако я убиеш без причина, ще бъде лош „джос“7. Докато аз съм ти най-големия враг.

— Бъди сигурен, че ако я убия, ще знам защо го правя.

— Какъв играч си тогава? — Сийв знаеше, че хазартът и сексът привличат неудържимо Питър Чън; той беше фанатик и в двете и не би могъл да подмине това предизвикателство. — Тя е ранена и не може да ти стори нищо. А аз мога и ще го направя, стига да успея. Предлагам ти игра на живот и смърт — или не ти стиска да се включиш с най-високия залог?

Настъпи тишина. Дъждът ромолеше през отворения прозорец и се стичаше на вадички по пода на коридора. Плъховете, притихнали, гледаха и изчакваха.

— Може би имаш известно право — каза накрая Лунг и Сийв изпусна дълга въздишка. — Но първо искам твоите хора да се разкарат от етажа.

Сийв махна с ръка на хората и те с нежелание се отдръпнаха към стълбите. След като им даде някои нареждания, той отново се обърна към Дракона:

— Готово.

— Сега остави пищова на пода, така че да го виждам.

— На това ли викаш игра? Вече видях какво правиш с твоя пистолет.

Вратата на апартамента изскърца и се отвори докрай.

— Добре тогава, ще ги сложим на земята едновременно — каза Лунг.

Сийв бавно се наведе и постави револвера си на пода, докато Чън правеше същото със своето оръжие.

— А сега пусии момичето — каза Сийв.

— Първо ела ти. Мислиш ли, че току-така ще я оставя да си излезе?

Сийв пое дълбоко дъх и прекрачи прага. Ярката светлина го заслепи и той примижа. Питър Лунг Чън, среден на ръст, слаб и с типичното за жителите на Южен Китай кръгло като погача лице, в този момеят стоеше до прозореца и наблюдаваше обстановката, без да изпуска момичето от ръцете си. Когато Сийв влезе, Чън се обърна и каза:

— Ела насам.

— Първо пусни момичето — той се стараеше да не гледа към нея, тъй като това би се изтълкувало като признак на слабост, но с крайчеца на окото си виждаше, че тя всеки момент ще припадне. Дясната страна на главата й беше цялата в кръв.

— Казах нещо — в ръката на Лунг се появи автоматичен нож, острието му проблясна на светлината.

— Мисля, че имахме уговорка.

Дракона отново се изсмя, иронично и злобно.

— Аз не правя уговорки с ло фан. Или си въобразяваш, че си нещо повече от варварин само защото можеш да говориш? — той се изплю в краката му, блъсна момичето встрани и бързо се метна напред. Ножът му одраска кожата на гърлото на Сийв. — И през ум не ми е минавало да я пускам, ясно ли е?

По лицето му се разля вълча усмивка и го промени изцяло, така както слънцето съживява с лъчите си унил зимен пейзаж.

— Моята игра беше да те вкарам в капан и аз я спечелих.

— Позволи ми поне да се погрижа за момичето.

— Изключено, ло фан.

Сийв се бе сблъсквал с такива хора неведнъж. Сега той моментално схвана, че Лунг се опива от властта си над него. Оръжието му действаше като наркотик. Ако други виждаха смисъла на живота си в парите или жените, то Чън съществуваше, за да налага волята си на другите.

За миг Сийв се пренесе в друго време и на друго място — платото Шан. В паметта му изплува образът на генерал Киу, огромен както винаги, и белегът, преминаващ по врата на Сийв, точно под лявото му ухо, вечният спомен от „гостоприемството“ на генерала, започна да пулсира. Подобие на Питър Лунг Чън, генерал Киу страдаше от мания за власт. Лунг може и да беше Дракон в Чайнатаун, но генералът беше Дракона, тоест върховният главнокомандващ, на платото Шан в Бирма, в сърцето на Златния триъгълник, откъдето идва по-голямата част от световния добив на опиум.

Едва сега, изправен срещу този противник, Сийв осъзна, че трябва да благодари на съдбата си за срещата с генерал Киу — защото именно той му показа ценността на принципите на Сун Цу, описани в „Изкуството на войната“.

— Войната в основата си е измама. Променяй ситуацията и действай, когато ти е изгодно. — Докато му казваше тези думи, генералът му причиняваше нетърпима болка и може би именно заради това той ги запомни завинаги. И първото нещо, което направи месеци след това, когато успя да се добере до вкъщи, бе да си вземе от Градската библиотека на 42-ра улица томче със съчиненията на Сун Цу. Оттогава ги бе препрочитал толкова много пъти, че помнеше наизуст цели страници.

Гледайки Чън в очите, Сийв си мислеше: „Войната в основата си е измама. Променяй ситуацията и действай, когато ти е изгодно.“

Той се усмихна и се постара гласът му да прозвучи надуто и глупаво.

— Ами сега какво ще правиш? Ще ме убиеш ли? Съмнявам се. Познавам китайците добре. Можеш да се измъкнеш от тук, само ако съм жив, а ти искаш това, нали Лунг?

Лицето на Дракона се изкриви в гримаса.

— Не знаеш нищо, варварино — плъзна той острието по гърлото му и от разрязаната кожа потече кръв.

— Знам какво означава за теб репутацията ти — каза Сийв, имитирайки самонадеяния тон, който бе чувал през месеците, прекарани в Югоизточна Азия. За съжаление, този тон бе показателен за високомерието на американците в чужбина — едва подочул нещо, всеки ло фан вече се смяташе за познавач. — Знам, че рискуваш влиянието си в Чайнатаун, ако не успееш да излезеш от тук.

Подобни самоуверени преценки будеха у азиатците презрение, Лунг все повече се убеждаваше, че този ло фан му е напълно ясен и поради това се чувстваше на сигурна почва.

— Ти си глупав, но за мен това е от полза, нали? — Лунг твърде често задаваше въпроси, за които очевидно си имаше отговори. Сийв забеляза това между другото, като същевременно все по-осезаемо усещаше, че променя ситуацията.

— Ще те убия като нищо — продължи Лунг — а никой няма да разбере. Твоите смотаняци ще ме пуснат да изляза от страх да не те убия, ако ме спрат — той се изсмя. — Само дето ти вече ще си мъртъв.

Маската на Сийв бе страхът. Лунг трябваше да вижда единствено това и да реагира по съответния начин.

Междувременно, ситуацията вече бе различна. Отначало, преди да овладее положението, Лунг бе изплашен, а страхът е опасен и многолик противник — той може да породи предпазливост, сила и дори решителност. Сийв трябваше да избегне всичко това — Дракона му бе нужен спокоен и самоуверен, а следователно — непредпазлив и уязвим. Чрез своята престорена глупост той бе отворил пътя пред манията на Лунг за власт над чуждата воля и тя, обземайки го, бе разсеяла страховете му.

Лунг се забавляваше великолепно със Сийв, по-добре дори отколкото с момичето. И слава богу, защото откакто Сийв бе влязъл, на Дракона и през ум не му минаваше да се върне до прозореца, за да провери обстановката. Затова и не видя как хората на Сийв се катерят по пожарната стълба на гърба на сградата, а ги усети едва когато влязоха през прозореца в стаята.

Лунг рязко се извъртя, готов да метне ножа. Тогава Сийв го сграбчи за китката, изви ръката му и като я притисна с левия си лакът, я дръпна рязко нагоре, докато чу острия пукот на счупената кост.

Дракона изрева от болка, извърна се и стовари с всичка сила ръба на дланта си върху рамото му. Сийв стисна зъби и на свой ред отговори с два бързи юмручни удара в областта на черния дроб, от които Лунг се прегъна на две и се срина в краката му.

— Добре ли сте, лейтенанте? — попита един от хората му. Сийв кимна с глава.

— Какво стана с полицаите?

— Мъртви са.

— Ами Ху? — това бе човекът, убил телохранителите на Дракона.

— Също.

— О, боже — очите на Сийв се насълзиха. Ричард Ху бе само на двайсет и две години и той бе вечерял с него и семейството му едва миналия месец. Ричард го бе завел у дома си, за да го запознае с жена си и да му покаже петседмичната си дъщеря.

— Погрижете се за останалите — каза той. — Раната на момичето може да е сериозна, лекарят незабавно да дойде. И докарайте следователя и съдебните лекари.

Когато хората му се втурнаха да изпълняват заповедите му, той коленичи до момичето и внимателно го повдигна за раменете. Едва сега имаше възможност да я погледне добре и с тъга забеляза, че едва ли имаше шестнайсет години. Очите й бяха широко отворени и гледаха диво, като на подплашено животно. Тя започна да пищи.

— Не се бой — каза Сийв на родния й език, — аз съм полицай. Всичко е наред, вече си в безопасност. — След това повтори думите си на английски.

Отвън вече се чуваше приближаващият вой на сирените. „Ще им трябва цял керван линейки, за да разчистят тая касапница“, помисли си той.

— Как се казваш, сестричке? — попита Сийв, употребявайки кантонското обръщение между близки.

— Лий-фа — Сливов цвят — тя му каза китайското си име, а това означаваше, че поверява съдбата си в ръцете му. — Студено ми е. — И тя, треперейки, се притисна в него.

Сийв я прегърна по-здраво и вдигна поглед към един от подчинените си:

— Къде се губи тоя проклет доктор?

— Всеки момент ще дойде.

В апартамента вече се тълпяха доста хора и Лий-фа започна тихо да хленчи. Той я погали по косата, сплъстена на места от засъхващата кръв. Тревожеше го, че не знае колко е дълбока раната й.

Лекарят накрая се появи, и то придружен от двама санитари с носилка — хората му си бяха свършили добре работата.

— Моля те, братко, не ме оставяй — едва прошепна тя. Главата й се отпусна в скута му. Погледът на големите й блестящи очи проникваше чак до дъното на душата му и той я почувства като свое собствено дете.

Тя не искаше да се пусне от него и Сийв държа ръката й през цялото време, докато слизаха по стълбите. С пръстите си усещате тръпките, разтърсващи тялото й, и с болка си мислеше, че е чудно как все още е в съзнание.

Те преминаха през полицейския кордон, следвани от погледите на зяпачите. В много очи се четеше болезнен интерес, тълпата бе неспокойна, подобно на публика преди представление. Странно, помисли си той, как видът на смъртта събужда най-тъмните страни у хората.

Дали това бе просто интерес, желание да видят кръв или стърчаща кост? Или, както подозираше Сийв, тук се крие нещо много по-дълбоко и зловещо — може би страданието предизвиква у хората нещо като воайорска8 наслада или някоя скрита, древна част от съзнанието се възбужда от подобни гледки?

Сийв не пусна ръката й и по време на краткия път с линейката до болницата Бийкмън. Склонил глава над нея, той й шепнеше успокояващо, докато докторът обработваше раната й.

Раздели се с нея едва пред операционната и то само защото хирургът не му позволи да влезе вътре. Инжекцията я упои и тънките й пръсти се изплъзнаха от мазолестата му ръка.

Сийв отиде да си вземе кафе и когато се върна, видя, че Даяна Минг, една от неговите подчинени, го чака. Това му се видя странно, понеже не очакваше да я види тук.

— Как си? — попита тя.

— Горе-долу — отпи той голяма глътка от чашата си. Това, че кафето нямаше никакъв вкус, не го притесняваше — нуждаеше се от кофеин, за да разсее страшната умора.

— Оная гадина Лунг направи ли ти нещо?

— Нищо особено.

Той я погледна. Изведнъж усети силно нежелание да я пита защо е тук.

— Във всеки случай, изглеждаш ужасно — посочи тя окървавените му дрехи. — Донесох ти чиста риза.

— Благодаря — каза Сийв и започна да се съблича. Ризата му се бе спекла от засъхнала кръв.

— Защо не седнем ей там? — попита Даяна. — От три часа сутринта съм на крак.

Те отидоха до редицата пластмасови столчета, поставени край стената, и Сийв й даде да подържи кафето, докато закопчаваше новата си риза. Даяна бе добър полицай, находчива и доста смела. Наскоро бе взела с отличие сержантския си изпит. Той я харесваше и й се възхищаваше.

— Имам лоша новина, шефе — каза тя. — Съжалявам, че трябва да я чуеш от мен.

Сийв я погледна в очите.

— Отнася се за брат ти Доминик. Бил е убит.

Стори му се, че таванът се стоварва върху него. Дъхът му секна, той се опита да каже нещо, но гърлото му се бе свило от вълнение. Накрая, като през някаква пелена, чу собствения си глас да произнася:

— Какво се е случило?

Даяна му предаде всичко, което знаеше.

— Не мога да ти кажа нищо повече — завърши тя. — Дойдох, за да те закарам до църквата в Кънектикът, където ще те чакат от съдебномедицинската експертиза.

Без да продума, Сийв стана, намери тоалетната, влезе вътре и се взря в отражението си в огледалото. Не виждаше нищо, погледът му бе замъглен от внезапно нахлулите спомени. Маги. Какви бедра имаше тя и как обгръщаше с тях врата му, за да го придърпа в леглото. Но най-забележителното у нея бе търпението й. Тя никога не се оплакваше, когато той не се прибираше за вечеря — и за всичко останало. Нито когато пронизителният звън на телефона го измъкваше от завивките в три часа сутринта. А когато провали онзи уикенд в Поконос? Боже господи, тя беше вече в колата и го чакаше, когато трябваше да й каже: „Съжалявам, няма да мога.“

Не, каза си той със съжаление, Маги така и не се оплака. Просто един ден си отиде и смени телефона си. Новият й номер го нямаше в указателя и той отначало смяташе да го поиска от телефонната компания, но после се отказа. Какво би могъл да й каже, ако се обадеше? Тя го бе напуснала и той много добре знаеше защо, но това не променяше нещата — работата му си оставаше най-важна от всичко — преди, сега и завинаги.

Сийв Гуарда бе обрекъл себе си на закона и от години му служеше вярно като на Господ.

Действително законът бе религия за него, доколкото в негово лице той виждаше моралната опора на всяко общество. Той приемаше незачитането на закона като настъпление на хаоса, то го караше да чува тържествуващите фанфари на анархията, да усеща гибелен, смразяващ повей, застрашаващ да помете всичко добро, достигнато от обществото през вековете.

Накратко, Сийв се чувстваше призван да се бори в името на закона и това бе за него откровение, силно, светло и пронизващо като Божията светлина, докоснала Тома Аквински.

Ето защо Маги, макар и да се бе опитала да стопли закоравялото му сърце, не бе успяла да го отклони от праволинейния му курс. Той бе монах, отдаден в служба на висша повеля.

„Какво ми става, по дяволите, мина през ума му. Брат ми е мъртъв, а аз мисля за Маги.“ Неочаквано откри връзката. Животът, който водеше, бе лишен от много нормални за всеки човек неща. Приятели, семеен живот, любов — всичко това беше изтикано на заден план. Маги си отиде, без дори да му каже сбогом. А ето, че сега му отнемаха и Доминик.

Сийв примигна. От огледалото го гледаше лице с ясно изразени черти, високи скули и уста, която Маги наричаше „жестока“. Тъмни очи, опъната гладка кожа, по която не можеше да се определи възрастта, мощна шия и остра черна коса. Кафявите очи се взираха в него с недоверие и почуда. Това бе лицето на брат му.

Той удари огледалото с юмрук, стъклото се пръсна и образът изчезна. Стори му се, че видя да пръска кръв и това му донесе известно облекчение, макар и неголямо.

Когато се върна при Даяна, срязаната му дясна ръка бе омотана с хартиена салфетка. Тя погледна процеждащата се кръв, но си замълча.

Бяха застанали досами вратата на операционната, Сийв не седна отново, нито проговори нещо. Трябваше да тръгват — в Ню Канаан ги чакаха много хора, а шосетата по това време бяха натоварени и пътят дотам нямаше да е кратък. По-късно щеше да посети съпругата на Ричард Ху — това бе лично негово задължение. Той съзнаваше всичко това, но не можеше да помръдне от мястото си.

Вътре в себе си плачеше от мъка по брат си. Но скръбта му не можеше да върне Доминик, той си бе отишъл завинаги. И за Сийв времето сякаш изгуби своя смисъл.

— „La Porte à la Nuit“ — каза Мило. Висок, с елегантна фигура, той държеше във вдигнатата си ръка кинжала от металното куфарче на Тери Хей. — „Врата към нощта“.

Мило имаше голямо, високо чело, благороден галски нос, какъвто суетните американци се мъчат да постигнат с помощта на пластични операции, и издължена челюст с трапчинка на брадичката. Твърдата му пепеляворуса коса бе сресана назад и създаваше впечатление на грива. Макар и прехвърлил средната възраст, той притежаваше сила на духа, която с лекота надделяваше над енергичността на хора, трийсет години по-млади от него. Като цяло, външността му напомняше на известен политик или киноартист — характерното излъчване изпълваше цялата атмосфера около него, независимо къде се намираше.

Сега той изръмжа с отвращение и метна кинжала към другия край на стаята. Оръжието се удари в отсрещната стена, на сантиметри от прозореца, но острието му остана здраво. Мило се обърна и се загледа навън, към онази част на Париж на отвъдния бряг на Сена, която обичаше най-много — парка Марсови полета и Екол Милитер на левия бряг.

— Обикновена пластмаса — каза той. — Усъвършенстван синтетичен каучук, който доста сполучливо имитира свойствата на нефрита. — Той прекоси стаята и вдигна кинжала от пода. — Който обаче не се троши като нефрит, защото не е нефрит.

Замислено се върна при ръчно изработеното си бюро от абанос, потупвайки полимерното острие с дланта си.

— Фалшив е — рече накрая.

— Значи не ни върши работа — каза Данте.

— Напротив — отговори Мило. — Този кинжал е показателен за много неща. Например, че Тери Хей е бил далеч по-предпазлив, отколкото мосю Мабюс е допускал.

След този намек се обърна към Данте и му каза направо:

— Изглежда, че мосю Мабюс е избързал с убийството на Тери.

— Нищо не разбирам — каза Данте. — Преровихме цялата къща на Тери Хей, като при това самият аз гледах навсякъде. Нямаше нищо, абсолютно нищо, което да подскаже какво е направил с истинския кинжал.

— Все пак, намерили сте ей това — каза Мило и взе от бюрото си една пощенска картичка. Лицевата й страна представляваше гланцирана фотография на подножието на Алпите при От Прованс. Както обикновено, цветовете бяха прекалено наситени, така че лавандулата, покриваща склоновете, изглеждате морава. В далечината на фона слабо се забелязваха стените на най-южната част от Турет-сюр-Лу.

Мило я обърна. На обратната й страна бе написан на ръка следният текст:

Картичката беше адресирана, но нямаше подпис. Датата й беше същата, на която Тери Хей се бе срещнал с Мабюс. Последното написано върху нея беше: „P.S.“ Но Тери така и не бе доживял да добави послеписа. Какво ли още е възнамерявал да съобщи на брат си Крис, голямата клечка. Съществуваше ли връзка между това и „Вратата към нощта“? Тези въпроси се въртяха в съзнанието на Мило.

Той заобиколи бюрото си и седна. Почуквайки с ръба на картичката по дланта си, както по-рано с кинжала, започна тихо да си тананика мелодията на „Агнус Дей“.

Можеше да се обзаложи, че по един или друг начин Тери Хей е включвал брат си в своите планове. Но как? Като съветник, охрана или може би като свой пряк наследник?

В момента Мабюс се намираше в Ню Йорк по друга работа. Дали да не го прати при Крис Хей? Мило отхвърли тази възможност. Инстинктът му го съветваше да действа внимателно, съобразявайки се с наситените събития през последните двайсет и четири часа. Съществуваше друг, по-добър начин да разбере дали истинският кинжал е преминал от единия брат у другия. Картичката щеше да бъде ключът, а Сутан — неговият нищо неподозиращ пратеник. Иронията на ситуацията не убягваше на Мило. Най-добре беше да остави събитията сами да му покажат пътя към придобиването на безценния предмет.

— Ами мадмоазел Сирик? — попита той. — Мило никога не употребяваше пред хората си собственото име на Сутан, за да не показва, че изпитва към нея нещо повече от професионален интерес. — Тя знае ли нещо? И по-специално за това, че сте претърсвали апартамента на Тери Хей?

— Не мога да я понасям — отвърна Данте.

Лицето на Мило придоби такова изражение, сякаш Данте бе пръднал.

— Не можеш да я понасяш, защото е будистка, докато ти самият не вярваш в нищо, нали? Нейният мироглед ти е напълно чужд, защото си неспособен да възприемеш самата идея на вярата. Самият аз съм се опитвал да те просветя в пътищата господни и знам, че е безнадеждно. — Той прокара пръст по острието на кинжала. — Добре е да не забравиш, че апартаментът на Хей е неин.

— Тя е кучка.

— Казваш го, защото е кхмерка — отвърна Мило. „Всички виетнамци сте една стока“, мина му през ума, като гледаше свирепото изражение на Данте. — Все пак имай предвид, че тя не се лъже лесно. А ако разбере, че имаш нещо общо със смъртта на любовника й, ще ти извади сърцето, без да й мигне окото. И двамата знаем какви чувства изпитва към виетнамците, нали?

Данте се ухили мрачно.

— Тези неща май действително те възбуждат. — Мило потисна гнева и отвращението си, предизвикани от обидите по адрес на Сутан. „Данте е само едно животно, помисли си той, какво може да се очаква от подобно жалко създание.“

— Тази кучка не знае нищо, специално се постарах.

— Добре — кимна Мило. — Постарай се това да се върне в апартамента на Тери Хей. — Той подаде картичката на Данте. — И да се остави така, че да бие на очи. Колкото по-скоро я намери мадмоазел Сирик, толкова по-добре.

Виетнамецът взе картичката и погледна часовника си.

— След десет минути имате обяд с мосю Логрази — каза той.

„Добро куче си ти, каза си Мило. Опасно, спор няма, но и вярно.“ Той стана, оправи сакото си и каза:

— Готов съм.

Логрази, в зависимост от това колко надълбоко под лъскавата му външност го изследваше човек, бе или богат американски бизнесмен, занимаващ се с внос и износ на стоки, или „капо“ от висок ранг в Обществото на седемте фамилии, известно още като Мафия. Излишно е да се споменава, че Мило го бе изследвал доста надълбоко.

Той намираше, че Логрази притежава специфичната мургава, лъскава и мазна красота, утвърдена като модел от американските актьори, опитващи се да играят италианци в „Кръстникът“. Тяхната външност обаче, тяхната морна изнеженост, резултат на алкохолното ежедневие в кънтри клубовете, в никакъв случай не бе европейска. Независимо от това, Логрази ревностно им подражаваше, като при това в старанието си да изглежда едновременно трагичен и героичен, не успяваше нито в едното, нито в другото.

Въпреки всичко Мило го харесваше, макар да беше американец. Стараеше се да не се настройва срещу него, да не бъде предубеден.

Логрази беше не само изискан, но и умен — качество, което Мило оценяваше. Логрази, както и тези над него, от чието име той говореше и за които Мило можеше само да се досеща, имаха внушително влияние върху световната политика. Това означаваше, че в ядрото на Обществото стоят европейците.

Логрази винаги бе облечен елегантно и с вкус — костюми от „Бриони“, скъпи ризи и копринени вратовръзки от „А. Сулка“ — въобще, ако се съдете по дрехите му, той дори в ковчега си не би облякъл конфекция от „Брукс брадърс“.

Като добавка към всичко, той притежаваше и известна култура. Обичаше да разговаря за Шагал и Модилиани и по време на разходките си — той твърдеше, че ходенето избистря мозъка му, често отиваше в Ла Руш, града на художниците, където навремето бяха творили неговите любимци.

Понякога двамата с Мило обядваха в някой от парижките ресторанти — „О ке д’орсе“, „Льо Дюк“, „Льо Тру Гаскон“, но най-често се срещаха привечер да пийнат по нещо в „Клуб Фльорир“.

Мило харесваше това място заради красивото му разположение и близостта му до неговия дом на авеню „Ню Йорк“. Заведението се намираше във великолепна двуетажна сграда от осемнайсети век, скътана на улица „Жан Гужон“ — тиха и потънала, в зеленина, разположена в луксозния Осми район на Париж. Тук човек можеше да си отдъхне от бъркотията от хора и превозни средства, превърнала Плас дьо ла Конкорд в двайсет и четири часова лудница от смог и туристи — две неща, между които Мило не правеше особена разлика.

Логрази обикновено пиеше ледени коктейли „Манхатън“, приготвени с „Кънейдиън Клъб“, докато Мило избираше питие според настроението си. Сега, подпрял удобно лакти на облицования с кадифе бар, той се спря на бира „33“. По време на пътуванията си до Югоизточна Азия, известен все още под друго име, той бе изградил у себе си този вкус и оттогава продължаваше да харесва азиатската бира и кхмерските жени повече от всички останали, като по възможност ги предпочиташе заедно.

— Началната фаза на операцията „Белия тигър“ приключи — обърна се той към Логрази, предвкусвайки интересния разговор.

— Успяхте ли?

— Сто процента — отговори не съвсем искрено Мило. — Основната пречка на пътя на съвместното ни предприятие е премахната. Вече можем да заемем пространството, освободено след смъртта на Тери Хей и да продължим безпрепятствено работата си.

— Значи сте взели „Врата към нощта“ от мистър Хей?

— Да — отвърна Мило. Лъжата му се отдаваше с лекота, след като цял живот се бе усъвършенствал в това изкуство.

— Много добре — каза Логрази с облекчение. — Господи, нямате представа какъв трън в очите ни беше този Тери Хей. Да се работи с професионалист, като вас е истинско удоволствие. Ще се погрижа хонорарът ви да бъде преведен чрез банката ни в Цюрих.

— Съгласен съм.

— И трите оръжия са вече у нас — каза Логрази. — И цялата тази глупост…

— „Гората от мечове“ съвсем не е глупост — прекъсна го Мило. — Много хора — хора, държащи в ръцете си както стоката, така и каналите, без които „Белия тигър“ не струва пукната пара — вярват в нейната сила. Това я прави съвсем реална.

Логрази се засмя:

— Хайде, не сме деца. Много хора вярват и в Баба Яга, но това не означава, че тя съществува. — Той махна с ръка. — Както и да е, това са глупости. Ще ви помоля само да ми позволите след цялата тази история да хвърля един поглед на готовия комплект.

— Но разбира се — съгласи се сърдечно Мило. Днес той се чувстваше особено доволен от себе си. — Трябва само малко да изчакате. Оръжията още не са съединени. И това е деликатна процедура и ще ни отнеме известно време.

— Така ли? Не забравяйте, че трябва да ги изпратите в Азия възможно по-скоро. Но преди да отплават, бих искал да видя за какво плащам.

След като Логрази си отиде, Мило се настани удобно, отвори кутия „Голоаз“ и запали цигара. Гледайки как синкавият дим се издига към тавана, той се питаше какво ли би казал Логрази, ако знаеше, че кинжалът, взет от Тери Хей е фалшив. Във всеки случай, плащането положително щеше да се позабави.

Макар все още да не притежаваше истинския „Porte â la Nuit“, Мило имаше всички шансове да се добере до него. Рано или късно щеше да открие къде Тери е скрил безценния кинжал, но проблемът бе, че Логрази висеше над главата му и го притесняваше с времето.

Впрочем, той беше прав в едно — Мило нямаше как да започне операция „Белия тигър“ без трите оръжия. Разбира се, той можеше да мине с номера на Тери и да пробута на Логрази копието — той така или иначе нямаше да разбере какво му показват. Но истинският кинжал му бе нужен за друго — не за Логрази, нито за който и да било от Мафията, а за опиумните вождове от платото Шан.

Там, с „Гората от мечове“ в ръце, той щеше да има талисман с такава сила, че свирепите и горди жители на платото, където се отглеждаше най-добрият опиум в света, биха заклали собствените си братя, за да изпълнят волята му. Сложните връзки между големите и малките племенни вождове щяха да се разпаднат, всички щяха да служат единствено на него.

Вярата в „Prey Dauw“, както наричаха в Азия това оръжие с три остриета, се коренеше в древната будистка митология. То било изработено от монаха скитник Махагири, който имал дар на магьосник и бил подпомогнат от Равана, главния зъл демон в учението Тхеравада. Независимо от приказния си произход, оръжието съществуваше и Мило вече притежаваше две от частите му. Скоро щеше да има и третата, „Врата към нощта“, и тогава вълшебството на „Гората от мечове“, истинско или въображаемо, щеше да го превърне в най-могъщия човек на земята.

Мило дръпна дълбоко от цигарата си и затвори очи, оставяйки мислите си да отплуват към Сутан. Представи си я в неоправеното легло, свита на кравай. Отвън, виейки се като змия, реката носеше своите зеленикави води, а през прозореца долитаха виковете на търговци от преминаващите сампани9. Малките й крака бяха обути в розови пантофки и тя го гледаше с тъжните си черни очи.

В същия момент Сутан Сирик, предметът на неговите блянове, гледаше една снимка, на която тя и Тери Хей седяха прегърнати в ресторант на открито. Тери носеше тъмни очила и се усмихваше широко. Откакто снимката бе направена, тя я носеше у себе си постоянно и ъгълчетата й бяха протрити и износени. Гледани през сълзите, двете фигури придобиваха нереални очертания, подобно на усещането, обгръщащо картините на добрите импресионисти. Една щастлива двойка, хора, които бе познавала, или по-скоро срещала, някога много отдавна.

В деня след смъртта на Тери тя напусна Ница. След разпита в полицията, след идентифицирането на тялото, Сутан прекара една безсънна нощ в своя апартамент. Или по-точно, в дома на Тери — той бе навсякъде, където тя седеше, застанеше или спреше погледа си. Не просто споменът за него, а неговото духовно присъствие бе пропило самия въздух и тя усети, че се задушава.

Бягството бе първична реакция, но на Сутан не й беше до подобни разсъждения. Още щом небето започна да просветлява, тя прерови чекмеджетата на шкафа си и натъпка една пътна чанта с бельо и дрехи. Имаше нужда не само да се махне от Ница, но и да бъде сред близки хора.

Тя бе единствено дете и семейството имаше голямо значение за нея. Единственият й роднина, останал след смъртта на нейните родители, бе братовчед й Мън. Неговият баща, вуйчото на Сутан, бе един от ръководителите на режима на Лон Нол в Камбоджа в началото на седемдесетте години, по време на свалянето на принц Сианук. Той си бе създал множество непримирими врагове и бе убит в последвалата кръвопролитна борба за власт заедно с жена си и всичките братя и сестри на Мън. Самият Мън намери убежище при приятели на баща си, които впоследствие, с голям риск за самите себе си, го изведоха нелегално от страната.

Мън заемаше важно място в живота й и сега тя се отправи към неговата вила, разположена сред хълмовете северозападно от Ница. Там в продължение на три дни живя като бебе, прекарвайки времето в ядене и сън на пресекулки. Докато спеше, често потръпваше конвулсивно, измъчвана от кошмари — през огромна, призрачно осветена равнина се носеше табун великолепни коне с насълзени, плувнали в кръв очи. Тя се стряскаше, събуждаше се задъхана и плачеше. Тогава Мън идваше, за да я прегърне и приспи наново, като понякога й пееше кхмерски приспивни песни.

В края на третия ден тя се събуди от сън, в който се видя като бронзова статуя на Буда. Гледаше с бронзовите си очи как истинската Сутан се събува, измива нозете си и влиза в нейния храм, след това коленичи пред нея и се моли. Трогната от предаността й, тя се опитва да заплаче, но бронзовите й очи отказваха да я послушат. Поиска да й каже нещо, но бронзовите й устни не се разтвориха. Помъчи се да я докосне и успокои, но не успя да помръдне бронзовите си ръце.

На сутринта тя отиде с Мън да се моли — нещо, което не бе правила от много години. Макар да беше кхмерка само наполовина, Сутан бе възпитана в тхераваданската будистка религия. Кхмерите казват, че тази вяра се засуква с майчиното мляко. Основните й принципи са, че човек може да се прероди в трийсет и едно нива на съществуване, които образуват колело, наречено „самсара“. Отвъден живот не съществува, нито душа, или пък всесилен бог. Дори молитвите не се отправят пряко към Буда, а към някои от трийсет и седемте „нат“, или светии.

— Търся спасение в Буда — молеше се Сутан. — Търся спасение в Дхарма. Търся спасение в Сангха.

Същността на нейната вяра бяха Четирите благородни истини на Гаутама Буда: В живота има страдание. Страданието се предизвиква от желанията. За да се прекрати страданието, трябва да се освободиш от желанията си, а за да сториш това, трябва да се откажеш от всичко излишно. До свободата се стига чрез Благородния път на правилното намерение и правилното поведение, състоящ се от осем елемента.

Същата вечер тя се прибра у дома си. За пръв път след вестта за убийството на Тери се чувстваше по-спокойна и къщата вече не й се виждаше така враждебна. Изпра някои дрехи, а други, които не бе използвала по време на пътуването, прибра обратно в шкафа.

И тогава откри, че някой е влизал в апартамента през дните на отсъствието й. Положително не беше полицията — Сутан им бе оставила телефона на Мън и те нямаше да пропуснат да й се обадят. Освен това, вече бяха претърсили жилището й в деня, преди да замине.

Когато отвори чекмеджето с бельото си, откри, че липсват чифт пликчета — розови, на цветя. Отначало реши, че просто не ги е прибрала или ги е взела със себе си на тръгване. Провери в пътната си чанта и огледа целия апартамент, но така и не успя да ги намери. По-късно, докато си правеше чай, се сети, че преди три дни, когато се готвеше да замине при Мън, ги бе видяла сред останалото си бельо. Спомни си дори, че тогава ги бутна встрани, за да вземе друг чифт, който искаше да сложи в багажа си. Невъзможно бе да изчезнат. Освен ако някой не бе влизал в дома й.

Сутан започна методично да преобръща всяко ъгълче на къщата. Това, което откри, беше недовършената картичка на Тери до брат му Крис.

Тя я гледа дълго, като се вслушваше в чувствата, които видът й пробуждаше у нея. Почеркът на Тери, името на Крис… Накрая я прибра в чантичката си и прекрати търсенето. Всичко останало изглежда си беше на мястото. Каквото и да е търсел, крадецът не бе успял да го намери.

Гадеше й се от мисълта, че бяха тършували из нещата й. Все едно някой непознат да сложи ръка между бедрата й — нещо съкровено и интимно и същевременно отблъскващо и ужасно.

Тя си наложи да се стегне. Знаеше, че причината за душевния й смут е в собственото й безсилие. Трябваше да надделее над обстоятелствата. Сутан не се залъгваше, че това ще й се удаде лесно — през последните пет години, обкръжена от ласкавите грижи на Тери, тя бе водила нормален, спокоен живот и споменът за ужасите от миналото бе започнал да избледнява в съзнанието й. А сега насилието се бе върнало отново. Навремето страшното насилие, криещо се в миналото на Мън, едва не я бе помело. Дали сега миналото на Тери не й готвеше същите изпитания? Дори самата мисъл за това й се струваше непоносима.

Съзнанието за крехкостта на илюзиите, с които бе живяла, накара стомаха й да се свие. Под тънката обвивка на нормалното ежедневие, подобно на чудовище в мрака на дълбините, през цялото време се бе стаявала истината за това, коя бе тя всъщност и каква щеше да остане завинаги — жена, владееща изкуството на смъртта.

Струваше й доста усилие да се откъсне от миналото. Сърбайки чая си, тя се залови да обмисля настоящите си проблеми. Накрая се реши, стана от мястото си и загаси всички лампи. Дълго стоя права в тъмната стая, като едва се осмеляваше да диша. Трябваше да използва цялата сила на волята си, за да стигне до прозореца, чувствайки бясното блъскане на сърцето в гърдите си.

Застана напълно неподвижно, пердетата докосваха лицето й. Може би плачеше. Най-сетне леко, с върха на показалеца си, отмести края на едната завеса.

Под нея булевард „Виктор Юго“ бе пълен с паркирали коли. Светлината на уличните лампи проблясваше сред клоните на дърветата, по тротоарите като привидения преминаваха дълги сенки, хвърляни от фаровете на автомобилите. Не видя нищо необичайно и вече се канеше да се отдръпне от прозореца, когато долу неочаквано проблесна кибритена клечка. Тя притаи дъх. Пламъчето прогони за миг мрака от входа на отсрещната сграда и тя видя едно лице и една ръка — някой гледаше право към нея.

Сутан неволно изпищя и отскочи от прозореца. След това, притискайки овехтялата снимка на щастливата двойка към гърдите си, прошепна:

— Защо си отиде, Тери? Как ще се справя сега сама?

От паркираната кола Мабюс наблюдаваше Сийв Гуарда и Даяна Минг, застанали пред ярко осветения портал на болницата. Той вдигна ръка и се прицели с показалеца си между очите на Сийв. По-добра мишена не можеше да се желае.

Представи си тъпия шум от заглушения изстрел, тихия пукот на строшеното стъкло, мекия, мляскащ звук, напомнящ звука от устните на доволно сучещо бебе, с който куршумът пронизва кожата, плътта и костите.

Представи си резките движения на агонизиращото тяло, бликащата кръв — да, особено кръвта, опръскала просторния портал, заляла излъскания гранитен под, покрила острите късове стъкло, останали в рамката на вратата, искрящи и сияещи като розови диаманти под светлината на ярките луминесцентни лампи.

По една или друга причина, мисълта за кръв винаги предизвикваше в съзнанието му една и съща картина — голи, разтворени женски бедра, влажни, подканящи. Той усети нарастващата ерекция. Смъртта и сексът бяха неразривно свързани за него, сякаш представляваха двете страни на една монета, въртяща се безспир — ту осветена, ту потънала в мрак.

Мабюс се намести по-удобно в седалката на колата, която бе наел. Той обожаваше колите не по-малко от секса и смъртта. Често си представяше как умира, шофирайки със сто и петдесет мили в час срещу бетонна стена, или още по-добре, насрещен автомобил.

Тази идея, която отдавна се въртеше в главата му, се бе оформила окончателно под влиянието на „Катастрофа“ — една книга, която той си купи в чакалнята на лондонското летище „Хийтроу“ преди няколко години. Оттогава никога не пътуваше без нея, като отново и отново жадно препрочиташе многобройните сцени на еротични катастрофи сред дъждовни, обляни с неонова светлина футуристични пейзажи.

Мисълта за смъртта го поглъщаше изцяло. Нерядко се чудеше защо все още е жив, след като дузина негови братя и сестри бяха просто прах, разпръсната по калната от кръв и преситена от трупове земя на Виетнам.

За него тези моменти бяха като периоди на просветление по време на треска. Тогава той разбираше, че смъртта не би го задоволила — тя бе твърде елементарна и чиста, може би най-чистото изживяване, с което се среща човек. Неговата карма му отреждаше нещо повече, макар все още да не бе осъзнал какво е то.

Докато гледаше как Сийв се качва в колата си, Мабюс си мислеше каква смърт би му отредил. Убийството, което си бе представил преди малко, беше просто ей така за развлечение, малка забава, съчинена колкото да мине времето.

Мабюс умееше да управлява времето — беше се научил на това тогава, когато нямаше друг избор. Освен, разбира се, ако не приемеше като избор лудостта. Когато човек прекара петстотин дни в лагер за виетнамски военнопленници и се храни само с червеи и насекоми, които изчопля от земята със собствените си окървавени пръсти, той придобива власт над времето.

Или, по-точно, над мисълта. Защото единственото, на което го научи затворът, беше, че времето не съществува. В самотата, тишината и пълния мрак, мисълта придобиваше чудовищни размери и във времето, не съществуваше нищо, освен нея. Тя изпълваше целия свят и следователно определяше реалността.

Това умение му бе послужило, когато го изтезаваха. Дори сега, ако някой го попиташе колко мъчения е понесъл, той не би могъл да отговори, защото просто не знаеше. Докато терзаеха тялото му в ада, съзнанието му витаеше някъде високо и надалеч.

Колата на Сийв потегли, карана от Даяна. Мабюс форсира двигателя си и ги последва. Нямаше представа къде отиват, но това му беше безразлично — рано или късно Сийв трябваше да спре някъде и тогава той щеше да бъде там. За голямата забава.

Стрелна език по тъмните си, напукани устни. Сред суматохата на оживената градска улица той с еднаква лекота намираше както тишина, така и мрак. После мозъкът му се изпълни с ярки експлозии и нощта се превърна в ден. Мазният напалм настъпваше като огнедишащ дракон и поглъщаше селото му още живо, сваляйки кожата на неговите обитатели. Кошмарът беше пред очите му като на тепсия, ясен и жив.

На кръстовището светна червено и той спря само през една кола от Сийв Гуарда. В неясната светлина на уличните лампи на вътрешната страна на ръката му се забелязваха многобройни резки. Някои от белезите очевидно бяха стари, но други изглеждаха зараснали едва наскоро.

Мабюс извади малък автоматичен нож, отвори го с щракване и плъзна острието по ръката си, там където още нямаше следи от стари порязвания.

Острата болка го ободри и освежи напълно, той сякаш се отърси от сън, или по-скоро, от мисълта за сън. Това му достави голямо удоволствие.

Докато светофарът се смени, мина доста време, през което Мабюс гледаше как кръвта, неговата кръв, пълзи по кормилото подобно на животно със своя собствена, независима воля. Накрая струйката започна да капе по пода на колата, в такт с пулса му. Тогава той притисна носната си кърпа към раната, за да спре кръвта.

Два дни в седмицата Мило работеше, доколкото въобще работеше нещо, в Академия на военната история. Впрочем, това не беше учебно заведение в истинския смисъл на думата, а по-скоро библиотека, обхващаща всички области на военната мисъл, изкуство и опит.

Това бе частна академия, издържана от „Обществото за завръщане в лоното на църквата“, помещаваща се под неговия покрив.

Бароковата сграда от седемнайсети век, собственост на „Льо Жирон“, както членовете на Обществото го наричаха помежду си, бе истински дворец, проектиран от Жул Ардуен-Мансар, с характерния покрив, носещ името на архитекта. Постройката се намираше на Плас Вандом, което, имайки предвид стойността на недвижимите имоти в Париж, свидетелстваше за изключителното богатство на „Льо Жирон“.

Мило отговаряше за постъпването на нови материали в огромната библиотека, или поне официално това бяха задълженията му през два от дните в седмицата. В действителност, той бе нещо като преподавател в Академията и работата му беше да наставлява обещаващите младежи в изкуството на войната, според вижданията и разбиранията на „Льо Жирон“. Това означаваше да им представи предмета в историческа перспектива, като ги запознае с разнообразните, променящи се способи за водене на бойни действия, прилагани от гениите на войната, започвайки от Александър Македонски и стигайки до Патън10.

И едва тогава Мило запознаваше учениците си с теориите на Сън Цу, Иеясу Токугава и Миямото Мусаши, чиито учения бяха колкото неостаряващи, толкова и универсални.

— Вникнете в техните уроци — обичаше да настоява той. — Римската империя някога е била най-великата сила на земята. Британската империя също е имала своя звезден час. Колкото до Америка, тя достигна върха в развитието си като империалистическа държава през 1945-а. В момента тази нация е най-големият длъжник в света. Икономиката й е осакатена от огромния търговски дефицит. Буйно нараства броят на бездомниците в градовете, които тя не може или не иска да подслони. Никой не желае американска продукция, дори самите американци — те искат да виждат „Made in Japan“ или „Made in Germany“ на всичко, което купуват. Ирония на съдбата ли е, че точно Германия и Япония, които изгубиха Световната война и преди четирийсет и пет години бяха на ръба на разрухата, днес имат най-силните икономики? Не, това е пример, който трябва да ни послужи за урок. Но да се върнем към Америка, този загиващ колос, очакващ единствено своя „coup de grace“11, който да сложи край на мъките му. Още римляните ни показаха, че разположението и корупцията са първите признаци на упадъка на една цивилизация. Аферата „Уотъргейт“, както и пресният пример с иранските контри илюстрират користта и покварата във върховете на това общество — два смъртни гряха, предвестяващи настъпващото зло. Затова от тук и трябва да започнем — от смъртта на Америка.

Неговите лекции винаги омагьосваха студентите и им вдъхваха почит и респект, граничещи с благоговение. За тях той символизираше силните, радикални политически мъже от старата школа, които преди влизането си в „Льо Жирон“ те бяха смятали за част от миналото.

Но като добавка към преподавателската си работа в Академията Мило развиваше и доста странични дейности, най-важна от които безспорно бе операцията „Белият тигър“.

С това кодово наименование Мафията наричаше своя план за създаване на голям канал за контрабанда на наркотици от платото Шан. За по-просто Мило и хората му също използваха това име. По практически съображения Мило бе прехвърлил повечето от работата по операцията върху гърбовете на своите верни кучета, виетнамците Данте и Мабюс, но Логрази, представителят на мафиотските семейства, участващи в „Белият тигър“ не знаеше за това.

Поради куп причини Мило нямаше никакво намерение да му разкрива своите помощници. Безспорно, тук играеха роля и елементарните съображения за сигурност, продиктувани от естеството на работата, но преди всичко той желаеше Мафията, с нейния легендарен апетит за търговия с наркотици, да си остане неразривно свързана само и единствено с него.

Един ден Логрази бе дошъл при него и му бе предложил щедро възнаграждение, както и петнайсетпроцентов дял в сделката срещу техническото обезпечаване на хода на операцията. В крайна сметка, Мафията никога не бе имала вземане-даване с опиумните вождове от платото Шан, докато той бе прекарал десетилетия в този район. Хората, изпратили Логрази, се нуждаеха от неговите връзки, както от знанията и опита му. Също така, те не биха постигнали никакъв успех с Тери Хей без неговата помощ.

Мило прехвърли в ума си обещаното заплащане. Десет милиона долара плюс процентите и всички разноски — очевидно, семействата отдаваха на тази операция твърде голямо значение.

Той знаеше за вероломството и жестокостта на Мафията, но сега тя самата бе изцяло в ръцете му. Той държеше всички козове — без него мафиотите нямаше да знаят какво да правят с „Гората от мечове“, дори ако им я дадеше просто ей така. При мисълта за това Мило едва не се изсмя на глас.

Телефонът иззвъня. Логрази се обаждаше, за да му каже, че иска да се види с него.

Това се стори доста странно на Мило, още повече, че срещата не беше на някое от обичайните места, а й посредствен туристически ресторант, разположен в търговската част на улица „Сент О’норе“.

Той намери Логрази на една маса до прозореца. Министерството на финансите, тази скучновата сграда от грамадния архитектурен комплекс на Лувъра, се намираше на отсрещния тротоар и засенчваше заведението.

Тук нямаха азиатска бира и Мило си поръча еспресо. То се оказа отвратително на вкус, ставаше единствено за американските туристи, за които и кафето в „Макдоналдс“ е превъзходно.

Логрази пиеше минерална вода, което беше необичайно за него.

— Има един въпрос, който бих желал да обсъдим — каза той. Гласът му звучеше стегнато, в тона му се долавяше напрежение, подобно на свита пружина. Нещо не бе наред — преодолявайки пристъпа на безпокойство, Мило застана нащрек.

— Винаги съм на вашите услуги.

Логрази поиска сметката.

— Тук стана многолюдно — каза той и хвърли на масата няколко банкноти.

Те излязоха навън и след една пряка стигнаха до Пале Роял. Наоколо беше пълно с чужденци — цели автобуси немци, тук-там японци, испанци, руснаци.

— Чудя се дали чужденците ви правят, такова впечатление, както на мен — каза Мило. — Напоследък има най-много немци. Тук във Франция се притесняваме от това, че марката им е толкова силна. През 1992-ра всички граници в Европа ще паднат и жителите на страните от Общия пазар няма да имат нужда от паспорти и визи в цяла Западна Европа. Всеки ще може не само да пътува без никакви ограничения, но и да купува предприятия, недвижимо имущество, всичко каквото поиска. Нас направо ни е страх, че германците ще дойдат и ще направят с Париж същото, което японците направиха с Ню Йорк — ще го изкупят на едро.

— Германците се понасят. Поне са добри бизнесмени. Руснаците са тези, които ме притесняват. Най-голямата грешка, която можем да направим, е да подпишем споразумение за ядрените ракети с тия лъжливи копелета.

Мило се замисли дали Павлов е знаел доколко американците си приличат с кучетата от неговите опити. За самия него нямаше съмнение, че техните реакции и мислене са напълно уеднаквени от културата на великия Нов свят, изградена изцяло от стереотипи като добрите каубои на Джон Уейн и злодеите от типа на Блек Барт. Ако човек носи бяла шапка или язди бял кон, за американците той е вече добър, независимо от това доколко постъпките му потвърждават тази представа.

Но сега той изгаряше от нетърпение да разбере истинския повод за срещата.

— Има ли някаква задача за мен?

— В моето семейство се казваше: „Дори след малките лодки остават вълнички“ — отговори Логрази. — Ние искаме този път да не останат никакви вълнички.

Мило го погледна, очаквайки да поясни думите си.

— Изглежда, че при полагането на основите за успеха на „Белия тигър“ е останала малко недовършена работа.

Те свърнаха в една странична уличка, по-далеч от шумните туристи, и там Логрази спря в сянката под колоните на някаква сграда.

— Отстраняването на Тери Хей се оказа недостатъчно — каза той. — Нещата все още не са докрай подсигурени.

През витрините се виждаше, че вътре се провежда търг. Продаваха се платна на френски импресионисти. Обширното помещение бе пълно главно с немци и японци, които ентусиазирано наддаваха, стиснали каталози в ръце.

— Тери Хей е имал любовница — продължи Логрази. — Французойка с кхмерска кръв на име Сутан Сирик.

Краката на Мило омекнаха.

Логрази наблюдаваше търга. В момента се продаваше великолепна картина на Моне и наддаването вървеше доста оживено.

— Само не ми казвайте, че не сте знаели за нея.

Внезапният порив за уриниране накара Мило да потрепери.

— Знаех, естествено. Но не допусках, че Тери е споделял…

— Там ви е била грешката. — За щастие на Мило, от известно време Логрази не поглеждаше към него — в противен случай неминуемо би забелязал смъртната му бледност. — Сега искаме от вас да направите така, че тази Сирик да последва своя любовник.

— Но…

— Никакво „но“ — прекъсна то рязко Логрази. — Няма да се пазаря с вас. Направете го и точка. — Той се завъртя на пета и си тръгна.

Мило гледаше потресен как Логрази бързо се отдалечава, оставяйки го между Сцила и Харибда — нямаше как да пренебрегне нареждането му, но, от друга страна, не можеше и да убие Сутан.

После затвори очи и се помъчи да се успокои. „Мисли! — каза си ядно той. Какво ще даде на Мафията смъртта на Сутан?“ Нямаше понятие за отговора и точно затова трябваше на всяка цена да го открие.

Пред очите му немците и японците продължаваха да наддават за Моне и той си помисли със срам: „Изглежда, все пак не сме много далеч от американците — вече всеки иска парче от нас.“

Докато Крис Хей успя да уреди всички формалности около пътуването си до Франция, над Ню Йорк вече бе настъпила нощта.

Чувстваше съзнанието си като решето, през което миговете се процеждаха като песъчинки, безформени и безсмислени. Сякаш живееше в някакъв сумрачен свят, в който чувствата не съществуваха. Брат му бе мъртъв — от мига, в който научи това, имаше усещането, че вдишва не кислород, а новокаин — вцепенение бе обхванало както тялото, така и мислите му.

Улови се, че гледа мигащата лампичка на телефона си. Аленото кръгче не му говореше нищо, сигналът му се губеше като светлината на морски фар сред гъста мъгла. След това чу звъна, който изглежда продължаваше от доста време. Когато накрая разбра, че идва от телефона, той вдигна слушалката.

— Бонжур — каза един женски глас.

Крис не отговори.

— Ало?

Той прочисти гърлото си.

— Да?

— Говорите ли френски, мосю?

— Да, мадам — каза той. — Какво мога да направя за вас?

— Търся мосю Хей — каза Сутан. — Крис Хей.

— На телефона.

— Е, добре — тук тя се поколеба. Сърцето й биеше ускорено. — Обажда се Сутан Сирик — успя да произнесе накрая. — От Франция, Ница.

Крис се изправи в стола си.

— Сутан — каза той със стегнато гърло, — ти ли си?

— Да — отвърна тя. — Сега използвам моминската фамилия на майка си.

Крис не знаеше какво да каже, нито какво да мисли. Умът му бе скован, сякаш го бяха замразили в леден къс.

— След цялото това време… — думите почти го задавиха.

— Да, знам че не е леко — каза тя. — Сигурно се чудиш защо ти се обаждам.

Слушалката замлъкна за толкова дълго време, че накрая Крис каза „Там ли си?“, сякаш викаше дух от царството на мъртвите.

— Да — отговори тя. — О, хайде стига. Търся те във връзка с брат ти.

— Значи познаваш Тери?

— Живяхме заедно пет години.

Боже Господи! Стомахът му се сви на топка.

— Знам, че Тери е мъртъв, Сутан — промълви той с усилие. Върху плещите му се бе стоварило нещо голямо и тежко, непосилната тежест го смазваше. — Обадиха ми се от офиса на баща ми. Вероятно френската полиция е взела от теб служебния му телефон.

— Да.

— Благодаря, че ми се обади. — Дишането му се удаваше с труд.

— Странното е — каза бързо тя, — че намерих пощенска картичка, която се е канел да ти изпрати. В нея пише, че не сте се чували десет години — вярно ли е?

— Да, приблизително толкова. — Той я слушаше едва наполовина.

— Пише също, че идната седмица щял да идва в Ню Йорк да те види. Било нещо важно.

Крис мълчеше. Ръката му стискаше слушалката толкова силно, че пръстите го заболяха.

— Имаш ли някаква представа защо Тери е искал да говори с теб?

— Откъде мога да знам?

— Искам да кажа, изпращал ли ти е нещо през последните един-два месеца?

— Не. Той никога нищо не ми изпращаше. — За момент Крис се вслуша в нейното дишане, след което бавно изплува от обхваналото го вцепенение. — Сутан, да не би да имаш някакви неприятности?

— Не знам — отвърна тя. — Изглежда Тери е имал доста тайни.

— Не бих се учудил.

— Въпросът е там, че те продължават да съществуват и след смъртта му.

Крис се замисли за малко.

— Виж какво — каза той, — баща ми не е тук и аз трябва да уредя всички формалности, затова заминавам за Ница вдругиден. Ще бъда в хотел „Негреско“. — Сърцето му болезнено се сви. — Защо не дойдеш там да пийнем по нещо?

— Мисля, че имам по-добра идея — отвърна Сутан. — Ще те взема направо от летището. Кога пристига самолетът?

Той й каза часа, както и номера на полета на компанията Пан Ам.

— Bon. Merci, Крис. A bientôt12.

Сутан, Сутан. Името й му напомняше молитвите, които като дете казваше преди лягане13.

„Не мисли сега за това“, мина му през ума.

Тери искал да дойде в Ню Йорк, за да го види? Това действително беше нещо необичайно. Какво ли е било толкова важно, та да го накара да прекъсне десетгодишната си раздяла със семейството?

Дали въобще някога щеше да научи?

Той завъртя стола си към прозореца и се загледа навън. Гласът на Сутан продължаваше да звучи в ушите му дълго след като остави слушалката. Над Сентръл парк се бяха спуснали мастилени сенки и короните на дърветата тънеха в мрак. Заобиколен от безбройните светлини на града, паркът сякаш се бе превърнал в символ на собственото му бъдеще — неизвестно и изложено на волята на стихиите.

„Май понакуцвате?“

„Нищо особено, стара контузия… Обажда се от влагата.“

Това не беше вярно — болката означаваше нещо. Или по-скоро някой, едно име, което се връщаше към него като бумеранг.

Сутан.

Той затвори очи и принуди мислите си да потекат в друга посока. Имаше нужда от аналгин. Преди да звънне телефонът, мозъкът му бе зает с Аликс Лейн.

В съзнанието му изплува споменът за една вечер преди около месец. Вечеряха заедно с Брам Страйкър, специалист по бракоразводните дела, когото Крис познаваше бегло. Този адвокат с право се ползваше със славата на акула в съдебната зала, а също така, с право или без — с името на сваляч, който преспива с клиентките си, според твърденията на момичетата от офиса. Но така или иначе, той имаше остър ум и Крис го намираше за интересен събеседник.

На излизане от ресторанта Страйкър му каза, че има уговорка след вечеря да се отбие на някакво събиране.

Оказа се, че мястото е мрачният едностаен апартамент на Аликс Лейн на Деветдесет и трета улица. Независимо че стаите бяха доста високи, атмосферата беше учудващо задушна и потискаща. Може би причината за това беше в броя на гостите, които трябваше да са три пъти по-малко, за да се чувстват удобно.

На Крис му стана зле още с влизането. Като типичен жител на Ийст Сайд14 той бе свикнал с определена среда на живеене, както един обитател на Бевърли Хилс предпочита да живее или в апартамент, или в някоя вила на хълмовете15.

Страйкър незабавно се изгуби от очите му някъде сред тълпата. Тютюневият дим забулваше всичко наоколо, а мощните звуци на музиката едва не го изтикаха обратно в антрето. Крис кимна на някакъв познат от конкурентна фирма, поздрави още двама-трима и накрая с много труд успя да си пробие път до бара. Там, с питие в ръка, прекара десетина сравнително спокойни минути в професионален разговор с един съдия от Върховния съд.

Тогава прецени, че гостуването му е продължило достатъчно и тръгна да търси Страйкър, макар предварително да бе наясно, че в тази лудница шансовете да го открие са минимални. Опита се да влезе в кухнята, но вътре бе такава блъсканица, че не успя да се провре през вратата.

Продължавайки нататък по коридора, той стигна до спалнята. Тук бе още по-шумно и задимено. Музиката не отстъпваше по сила на тази от хола, и смесвайки се, двата ритъма караха въздуха да трепти като на оживено кръстовище в пиков час. По леглото се въргаляха хора, други пък бяха отворили балконската врата и танцуваха отвън. Страйкър не се виждаше.

Тогава Крис се отказа от намерението си и тръгна да се връща. Когато минаваше край банята, вратата случайно се открехна, той погледна вътре и видя как Страйкър прегръща Аликс Лейн. В паметта му този момент бе обгърнат от пълна тишина.

Той гледаше как двамата се целуват, поразен от безизразното лице на Страйкър, лишено от всякакво чувство освен своеобразното тържество, когато Аликс обви крак около бедрото му и се притисна в него, сякаш в отчаяние. Впечатлението бе, че той едва ли не се надсмива над нея.

Крис изпита силно желание да забие юмрука си във физиономията на Страйкър. Обля го студена пот — никога преди не се бе сблъсквал с такава безстрастна похот, не бе подозирал, че една целуваща се двойка може да представлява толкова отблъскваща гледка. Изправен пред тази действителност, той тихо се отдръпна и си отиде.

Крис отвори очи. „Изглежда силата ми е в мълчанието, каза си той. И тогава, когато Аликс беше побесняла на стълбите пред съда, пак си мълчах.“

Той изгаси лампата на бюрото, взе си сакото и излезе от офиса. По това време на денонощието вратата се заключваше автоматично; щракването на бравата отекна глухо в празния коридор.

Известно време стоя на тротоара и гледа как такситата забързано профучават по мокрите, хлъзгави улици. Прибрали се от работа, хората сега поемаха към ресторантите и театрите. Очевидно щеше да се наложи да върви пеша.

Крис не знаеше какво да прави, накъде да тръгне. Възможностите бяха много, но за съзнанието му, претоварено от обърканите образи и преживявания на миналото, простият избор се превръщаше в непосилна задача.

Той стоя така край стената от гранит и мрамор, гледайки как светлините се плъзгат край него и изчезват в дъжда, докато накрая споменът, който досега бе потискал, изби като мощна струя и изпълни нощта. Намираше се край ритуалната зала на военновъздушната база в Дувър и гледаше как войниците разтоварват от самолета алуминиевите ковчези, прясно опакована пратка от красивия град Дананг в Централен Виетнам. Той чакаше, за да положи последни грижи за един свой приятел, който поради липса на други близки бе вписал името му в застраховката си за живот.

Двайсетгодишният Крис Хей трепереше под топлите лъчи на лятното слънце, обзет от смразяващата мисъл, че брат му Тери, морският пехотинец, героят, може би лежи в един от тези лъскави ковчези и те така и няма да си кажат сбогом.

Дъждът, който валеше все така силно и равномерно, започваше да го потиска нетърпимо.

Той тръсна глава, вдигна яката си и пое към къщи, приведен под напора на гъстите капки.

Когато се прибра, смъкна прогизналите си дрехи и нахлузи къси гащета и фланелка без ръкави. В спалнята имаше голямо огледало, което го отразяваше в цял ръст.

Мускулестото му тяло без съмнение би впечатлило страничния наблюдател. Висок на ръст, широкоплещест и с тесни бедра, той притежаваше фигура на атлет. Това не бяха обемистите мишци на културист, нито пък жилестите, изпити форми на бегач на дълги разстояния — тази суха, издължена мускулатура можеше да бъде резултат единствено на плуване или колоездене.

Но Крис виждаше единствено младежа отпреди години, неуморната машина за упражнения, имаща всички шансове да спечели „Тур дьо Франс“ — тази изтощителна комбинация от скорост и издръжливост, в която състезателите трябваше да поддържат скорости от над двайсет и пет мили в час по стръмните алпийски склонове. Годината беше 1969-а, същата, в която куршумите свиреха край ушите на Тери в Югоизточна Азия.

Тази година обиколката бе посветена на „La France profonde“ — градовете и селата от вътрешността на страната, тоест онази Франция, която Крис дотогава обичаше с цялото си сърце. „La France profonde“, която го издигна до главозамайващите висини на успеха, а после му показа юмрука си, така че той се завърна у дома друг човек. Цъфтящата му младост, изпълнена с безгранична сила и жизненост, с „risico“, както италианците, с които се запозна там, наричаха постоянното рискуване, и най-вече — с вяра, че животът е едно безкрайно настояще, в което не може да се случи нищо лошо, всичко това си бе отишло безвъзвратно.

Колко бе остарял от тогава? Крис не знаеше. Ако въпросът бе единствено в годините, то — малко. Очите му бяха все тъй сини, косата — черна и къдрава, по лицето и тялото му нямаше грам тлъстина, а бръчките почти липсваха. „В теб има келтска кръв, сине“, обичаше да казва баща му. Действително, на младини той често се виждаше в мислите си като келтски воин, облечен в доспехи, вдигнал меч срещу пиктските орди, прииждащи към каменните монументи на Стоунхендж16.

Боже, колко отдавна бе всичко това. Но, от друга страна, той все още чуваше тихия глас на Сутан в слушалката.

Той отиде до старинното френско писалище в спалнята и извади от едно чекмедже дебела пачка машинописни листа. Ластикът, с който бяха захванати, се скъса от допира му, хартията беше стара и пожълтяла. В горния десен ъгъл бе написано с неговия почерк „Могьо, 1969.“

Не бе пипал този ръкопис от години и сега, докато четеше грапавите изречения, му стана ясно защо. Импулсивно захвърли листата обратно на мястото им и хлопна чекмеджето.

После стана и отиде бос до другата, по-малка спалня, която използваше за тренировките си. До стената бе изправен скрипец с тежести, до него имаше машина за гребане. Срещу прозореца стояха редом велосипеден тренажор и електронна пътечка за бягане на място.

Крис се качи на тренажора и завъртя педалите. Погледна навън през прозореца — трийсет етажа под него се намираше Трето авеню, но там не се виждаше нищо особено. Тогава съзнанието му постепенно се изпълни с други гледки — Тонон ле Бей, Шамони, Обан, Дин. И той отново почувства на гърба си жълтата фланелка, за която жадуваха всички, но единствено водачът в „Тур дьо Франс“ можеше да носи.

Един час по-късно Крис слезе от седалката и продължи с четирийсет минути гребане при максимална скорост. След това се хвърли на тежестите, докато накрая усети как прекрасната умора обзема обляното му в пот тяло. Но нито тя, нито хладният душ успяха да му донесат желаното спокойствие. Споменът за Могьо се върна отново. Обиколката на Франция не бе единственото, което той преживя през лятото на 1969-а.

Вече облечен, той крачеше напред-назад из апартамента си като животно в клетка. Във всяко огледало и прозорец му се привиждаше образът на Сутан. Крис не издържа, сграбчи един шлифер и излезе навън.

Едва след като отмина 72-ра улица, осъзна накъде отива. Намираше се само на две-три преки от дома на Макс Стайнър.

Стайнър живееше в стара, зле проектирана сграда на 75-а улица, между Пето авеню и авеню Медисън. Портиерът се свърза с него по домофона, след което посочи на Крис един от асансьорите — тук всеки от тях обслужваше по два апартамента на етаж.

Когато излезе от асансьора, Макс вече бе отворил вратата и се усмихваше широко насреща му. Крис с благодарност си помисли, че още откакто постъпи в „Стайнър, Макдауъл и Файн“, той винаги си оставаше негов съюзник. Ето кое го бе накарало да дойде именно тук — рамо до рамо с Макс щеше да се чувства по-спокоен.

— Да тържествуваш ли си дошъл? — попита Стайнър, докато раздрусваше ръката му. — По новините в шест приказваха само за теб, кучи сине! — За състоянието, в което Крис се намираше, този бурен ентусиазъм бе не по-малко потискащ от дъжда на улицата.

— Искам да поговорим, Макс.

— Разбира се, разбира се. — Макс го задърпа към вестибюла. Отвътре се чуваха гласове. — Но не веднага. Влизай, имам малко гости. Ти ги познаваш — Бил и Марджъри Хорнър, Джек и Бети Джонсън и така нататък. Току-що вечеряхме. Поседни при тях, пийни нещо, след малко, като дадат новините в единайсет, ще можеш да тържествуваш на воля.

— Не, не, не се безпокой. — О, Господи, помисли си Крис, само това ми липсва, да си надяна светската физиономия и да говоря глупости на чаша мартини.

— Какво ти става пък сега? — каза Стайнър. — Надявам се не си толкова глупав, та да си въобразиш, че ме притесняваш. Освен дето тук всички те познават — той се засмя. — Има дори твои почитатели, които ще ме одерат жив, ако разберат, че съм оставил техния кумир да се измъкне току-така. Ще бъдеш героят на партито!

На Крис му мина през ума, че Стайнър не знае за смъртта на Тери, а сега нямаше как да му каже за това. Представи си удивеното му изражение: „Но ти никога не си ми казвал, че имаш брат.“ Това вече щеше да му дойде много. Единственият изход бе да излъже нещо и да си тръгне.

— Наистина не мога, Макс — каза той. — Отбих се само за малко и без това вече закъснявам за една среща.

Стайнър го погледна внимателно.

— Сигурен ли си, че няма да останеш за едно питие?

Крис кимна отчаяно, отстъпвайки към асансьора.

— Сигурен съм — отвърна и натисна копчето.

— Е, както искаш — усмихна се Стайнър. — Утре ще се чуем, нали?

— Да, разбира се, ще ти звънна. — Асансьорът най-сетне дойде и той се качи в него.

— А, Крис, Аликс Лейн днес беше готова да те изяде с парцалите, нали сама си беше поискала това дело от окръжния прокурор. Да знаеш, че страшно се гордея с теб.

Крис не успя да отвърне нищо, думата „благодаря“ му преседна на гърлото.

Вън дъждът беше поутихнал, но нощта бе влажна и гореща като през август. Той спря някакво такси.

— Накъде, приятел?

Крис отговори нещо, което веднага след това изхвръкна от съзнанието му. Градът, изпълнен с живот, се носеше покрай него, кипящ от движение, смях, забързани нозе; по широките булеварди се разхождаха двойки, в сенките между сградите се прегръщаха влюбени и в един миг той осъзна, че не се вписва никъде в това пъстро многообразие.

Бяха навлезли дълбоко в района на Сентръл парк, когато Крис попита:

— Къде ме карате, по дяволите?

— Деветдесет и трета улица, на запад от Кълъмбъс авеню — каза шофьорът. — Ако мислиш, че има по-пряк път дотам, грешиш.

Господи, там живее Аликс.

— Слушайте, не може да съм…

Шофьорът удари спирачки и се извърна към него.

— Ако искаш да отидеш някъде другаде, приятел, кажи си и толкова.

Отзад започнаха да свирят клаксони, колата препречваше движението.

— Не — отвърна с безжизнен глас Крис, — карайте, всичко е наред.

Но не беше така. Далеч не всичко бе наред и докато натискаше звънеца до пластмасовата табелка с името на Аликс, той продължаваше да се чуди какво изобщо търси там. В почернялото от мръсотия табло на домофона се чу пращене, той извика нещо в него и след малко входната врата забръмча.

В асансьора миришеше на пици и дим от пура. Той слезе на четвъртия етаж и се озова в тесен, слабо осветен коридор. Стените бяха боядисани наскоро, като от това издутините в мазилката само личаха още повече.

В дъното се отвори врата и Аликс Лейн се показа на фона на осветения апартамент. Носеше отрязани джинси, избелели почти напълно, блузка с къси ръкави, на която пишеше „Предпочитам да си карам колелото“ и нищо повече. В ръката си държеше парче пица.

Крис застана пред нея.

— Надявам се, че не пушиш пура.

— Какво? — тя го изгледа така, както хората в цирка гледат тринайсетия заек, излязъл от цилиндъра на фокусника. Всичко бе прекалено невероятно, за да е истина.

— Искам да кажа, сама ли си — поясни Крис.

Сийв Гуарда гледаше отрязаната глава на своя брат в краката си и се питаше какво, за бога, се е случило. Даяна Минг и той бяха коленичили край живия плет зад църквата „Света Троица“ в Ню Канаан, заедно с тях беше и Харви Блокър, детективът от градската полиция, натоварен с разследването на случая.

Той бе масивен мъж със зачервени очи и късо подстригана коса с неопределен жълтеникавосив цвят. В единия ъгъл на устата си имаше херпес, който непрестанно изследваше с език.

— За пръв път виждам подобно нещо — говореше той в момента. — Главата е тук в градината, а останалата част от трупа — вътре в църквата — той изпъшка, премествайки тежестта си от единия крак на другия. — Както сигурно сте забелязали, имало е кратка борба.

— Не са ли видели някой да влиза в ризницата? — попита Сийв. Заседналата в гърлото му буца го задушаваше.

Блокър поклати глава.

— Разпитахме много хора. Отец Донели е видял брат ви да отива там, но това е било съвсем обичайно — той е имал навика да се уединява за известно време след месата и поради това отец Донели не заподозрял нищо нередно.

Сийв не откъсваше поглед от странните вълнообразни очертания по срязаната плът на врата на брат му и се опитваше да разгадае техния смисъл.

— Но след като минал един час — продължи Блокър, — а отец Гуарда бил все още вътре, отец Донели отишъл да провери какво става. Тогава намерил тялото и се обадил на нас.

Те заобиколиха църквата, минаха през един от страничните входове и влязоха в ризницата.

Доминик лежеше на дясната си страна. Зловещата, свръхестествена гледка на тяло без глава плашеше. „Това не е моят брат, каза си Сийв. Не е възможно това да е Дом.“

— Разбирате ли нещо, Блокър?

Детективът потри нос с дебелия си показалец.

— Абсолютно нищо, да ме вземат мътните. Кой ще вземе да убива свещеник? Не виждам никакъв смисъл.

— Може би е някой психопат? — каза Даяна Минг.

Блокър вдигна рамене.

— Нищо чудно. Вече ги има какви ли не. — Той с пъшкане разтърка изтръпналите си бедра; изглежда клякането при огледа на главата не му бе допаднало особено. — Е, поне до момента сторихме всичко по силите ни. Но ако трябва да бъда откровен с вас, лейтенант, по всичко изглежда, че разследването скоро ще се окаже в задънена улица.

Междувременно Сийв се бе привел над тялото и го изучаваше сантиметър по сантиметър със зоркостта на колекционер, разглеждащ рядък екземпляр. Каквото и да се случеше в живота му от тук нататък, той искаше да запомни този момент завинаги.

Блокър махна с ръка на хората от съдебната експертиза:

— Готово, ваш ред е сега.

— Момент — каза Сийв, — мога ли да остана за малко насаме с брат си?

Блокър подръпна крайчеца на ухото си.

— Разбира се, защо не. Хайде, момчета — обърна се той към останалите. — Да излезем навън.

Когато остана сам, Сийв извади от обичайното място в страничния си джоб един малък несесер. Когато разтвори ципа, вътре лъсна набор от миниатюрни метални инструменти, които бе събирал през годините — оръдията на неговия занаят.

Той избра чифт фини пинцети, протегна ръка и леко ги вкара в десния джоб на своя брат. Когато се навеждаше над трупа, Сийв бе съзрял вътре нещо, което никой от правостоящите не можеше да види — тънка бяла ивица. Ако това бе листче хартия, пинцетите щяха да го извадят.

Миг по-късно то вече бе в ръцете му. Пъхна го в джоба си и тъкмо се канеше да прибере несесера, когато два от пръстите на дясната ръка на Дом привлякоха вниманието му с неестественото си положение. Той ги подбутна с върха на пинцетите и установи, че са счупени със силен, рязък удар.

После, взирайки се по-внимателно, забеляза и още нещо. Като извади от своя комплект четчица, с каквато жените си слагат руж, той бързо събра в едно найлоново пликче онова, което се намираше по върховете на пръстите. Накрая стана, прибра всичко и излезе от ризницата.

— Детектив Блокър, много съм ви признателен за всичко, което направихте. — Той нарочно не погледна как екипът на съдебната експертиза пристъпи към задълженията си.

— Това ми е работата — отвърна Блокър. — Благодаря, все пак. Напоследък никой не се сеща да благодари на полицията.

— Имате ли нещо против да поговоря с някои от свещениците? — попита Сийв. — Сам разбирате, брат ми все пак е живял сред тях…

— Да, разбира се — каза Блокър. Мозъкът му вече бе изцяло зает от мисълта за отдавна пресрочената вечеря. — Нямам нищо против.

Той се сбогува и се скри зад ъгъла на църквата. След малко видяха колата му да се отдалечава, отнасяйки със себе си целия състав на следствието.

— Каква беше цялата тая работа? — попита Даяна.

— Остави го, нека се радва — отвърна Сийв. — Малко подмазване не пречи, стига да постигнеш своето. Ясно е, че Блокър няма да свърши нищо. Не мисли, че много го боли за брат ми — просто смъртта на Дом трябва здравата да го е стреснала, за да ме изчака да дойда от Ню Йорк. Донели сигурно му е казал, че братът на отец Гуарда е лейтенант от полицията.

— Май забравяш, че сме в Кънектикът, шефе. Тук пълномощията ти не важат.

— Не и когато става въпрос за брат ми — отвърна Сийв. — А освен това Блокър знае, че има право да поиска помощ, но не си помръдва тлъстия задник да поиска нечие съдействие.

Те откриха отец Донели да се моли в олтара пред статуята на Христос и търпеливо го изчакаха да свърши.

Накрая свещеникът се обърна.

— А — сепна се той и се изправи. — Мислех, че всички полицаи вече са си отишли.

— Така е — отвърна Сийв. Той виждаше, че Донели е прекалено развълнуван, за да го познае. — Аз съм братът на отец Гуарда.

— Пресвета Дево! — възкликна свещеникът. — Радвам се, че сте тук. Той имаше восъчнобледо лице, чието изражение сякаш бе печално по природа. — Съжалявам, синко, че трябваше да се срещнем при такива обстоятелства. Всички много скърбим за отец Гуарда. Той беше уважаван и обичан тук.

„Очевидно не всички са го обичали“, помисли си Сийв.

— Знам, че сте имали тежък ден, отче — каза той, — но може би все пак ще се съгласите да ви задам няколко въпроса.

Донели кимна с глава.

— Ще се радвам, ако мога да ви бъда полезен с нещо.

— Детектив Блокър сигурно вече ви е питал същите неща, така че ще ви помоля да се запасите с търпение. Вие пръв сте намерили брат ми, така ли?

Свещеникът кимна утвърдително.

— Как стана?

— След месата отец Гуарда винаги се оттегля в ризницата, но обикновено не стои там по-дълго от половин час. Когато този път се забави цял час, аз започнах да се безпокоя и отидох да видя какво става.

— И?

Отец Донели видимо се затрудняваше да продължи. Смъртта поначало се описва трудно, особено ако е толкова чудовищна.

— Видях го. Тоест, видях тялото му.

— Как лежеше?

— Не ви разбрах?

— Имам предвид по гръб ли беше, или по лице? — каза Сийв.

— На дясната си страна.

„Така, значи не са местили Дом преди моето идване“, помисли си той.

— Какво направихте след това?

— Приближих се до него, разбира се — отвърна Донели. Сийв помнеше, че по думите на Блокър свещеникът се е обадил в полицията незабавно. — Той бе мъртъв. Нямаше никакво съмнение… — гласът на отеца секна.

— Продължавайте — меко каза Сийв след кратка пауза.

След като се посъвзе, Донели заговори отново.

— Помолих се за него. Казах Отче наш и Аве Мария. След това отидох да се обадя в полицията и на епископа.

— Нищо повече ли не правихте в ризницата?

— Не.

— Да се върнем малко назад — каза Сийв. — Кажете ми, ако обичате, къде бяхте вие и останалите свещеници веднага след приключване на месата?

— Вижте, други свещеници всъщност няма. За съжаление в наши дни това призвание все повече запада и църквата е принудена да наема миряни за много от дейностите, които по-рано се извършваха от помощник-свещеници като мен. При нас в „Света Троица“ има двама такива — мистър Дилън и мистър Рийд. Но нека отговоря на въпроса ви. Аз говорих с един от енориашите, мистър Аткинсън. Ставаше дума за набиране на средства за църквата, той често помага при тези начинания. Дилън беше с нас, а Рийд се виждаше от другата страна на олтара.

— Колко продължи разговорът ви с мистър Аткинсън, отче?

— О, поне двайсет минути. Трябваше да изясним много неща.

— Разбирам. — Сийв си водеше бележки. — Дилън през цялото време ли беше с вас?

— Да.

— Ами Рийд?

— Той излезе навън, пред входа. След месата един от нас винаги стои там. Това бе идея на отец Гуарда. Той смяташе, че за някои енориаши ще е по-леко да говорят с нас, когато сме извън църквата. И както обикновено, беше прав. — Очите на свещеника се наляха със сълзи.

Сийв погледна към бележките си, но мислите му бяха заети с друго.

— Според детектив Блокър никой не е забелязан да влиза в ризницата, докато брат ми е бил вътре — каза той.

— Вярно е — кимна отец Донели.

— Добре, сега се намираме край олтара. Тук някъде ли е мястото, на което сте разговаряли с мистър Аткинсън?

— Точно на него сме застанали.

Сийв протегна врат.

— Интересно — каза той. — Входът на ризницата не се вижда от тук.

Донели погледна нататък.

— Прав сте, така е.

— Още по-малко е можел да го види Рийд, след като се е намирал от другата страна на олтара. Това означава, че след месата всеки е можел да влезе там, без никой да го забележи.

— Така излиза — каза отецът, разстроен.

Сийв вътрешно си пое дъх.

— Някой да ви се е сторил подозрителен на днешната проповед? Може би сте видели непознато лице?

Донели придоби съвсем отчаян вид.

— Не съм никак добър физиономист. Отец Гуарда беше силен в това — той познаваше по лице всеки мъж и жена в енорията.

„Последен опит“, каза си Сийв.

— Да сте видели или чули по време на месата нещо необичайно, отче?

Свещеникът поклати глава.

— Не мога да се сетя. — Той замислено сви устни. — Впрочем да, някой сложи на дискоса банкнота от хиляда долара, но не вярвам това да ви интересува.

— Напротив — отвърна Сийв, — често ли имате такива дарения?

— О, да, енорията е заможна, а и набирането на средства се удаваше на отец Гуарда. Но естествено, пожертвования от този род обикновено се правят с чек. Не помня друг път да е имало толкова голямо дарение в брой.

Сийв бе заинтригуван.

— Кой носеше дискоса, отче — попита той.

— Аз.

— Помните ли как изглеждаше този човек?

— Беше мъж. — Той видя израженията на лицата им и добави: — Не мислете, че се шегувам — просто това е всичко, което помня. Не се загледах в него, а и съм…

— Знам, лош физиономист — довърши вместо него Сийв.

— Останалите бяха заети с друго по време на месата и също не са го забелязали. Страшно съжалявам, че не мога да ви помогна повече.

— Не се притеснявайте, отче. — Сийв затвори бележника си. За съжаление, това беше нещо обичайно при събирането на показания. При всяко разследване трябваше да внимава бумащината и безплодните лутания да не го изхабят, преди да е напипал водещата нишка. А тя, както го бе убедила собствената му практика, винаги съществуваше. — Сигурен съм, че сторихте всичко по силите си.

Донели кимна, но изражението му ясно показваше, че се съмнява дали е бил особено полезен.

Вече бяха почти до вратата, когато отецът им викна да изчакат и забързано ги настигна.

— Сетих се нещо — каза той. — Когато броях даренията след месата, видях на хилядадоларовата банкнота някакъв прашец.

— Какъв прашец? — попита Сийв.

— Не знам. Искам да кажа, не знаех. Видя ми се любопитно, затова го избърсах и го показах на мистър Дилън. Той каза, че било грим.

— Грим ли?

Донели кимна.

— Да, с телесен цвят. Като този, който жените слагат на лицето си.

— Не го ли запазихте случайно?

Лицето на отеца се изопна.

— Не — отвърна той, — пък и прашецът беше съвсем малко.

— Няма значение — каза Сийв. — Дали не бихте могли да ми услужите с банкнотата? Може би в лабораторията ни ще успеят да го открият.

— Сега пък грим — каза Даяна, докато отецът бързаше към стаята си. — Да не би да мислиш, че брат ти е бил убит от жена?

— Защо, толкова невероятно ли ти се вижда?

— Боже мой, шефе, за да се обезглави човек, се иска доста сила.

— Ти за колко време можеш да изкараш един мъж от строя? — попита той.

— Едно е ритник в слабините — отговори Даяна, — а да отрежеш нечия глава — съвсем друго.

Той замислено присви очи.

— И все пак не бива да се отхвърля всяка възможност, преди да се провери докрай.

Даяна взе банкнотата от свещеника, докато Сийв пишеше разписка върху един лист от бележника си.

— Ще си получите хилядарката обратно веднага щом свършат с нея в лабораторията, отче. А засега приемете моите благодарности.

Отец Донели най-сетне се усмихна.

— Радвам се, че можах да ви окажа по-осезаема помощ. Довиждане и се пазете. Нека Бог бъде с вас.

Навън нямаше жива душа. Ярките лампи на паркинга пред църквата пръскаха синьо-виолетово сияние над околните дървета. Те седнаха в колата и Сийв подаде на Даяна найлоновото пликче.

— Когато стигнем в града, дай това в лабораторията заедно с банкнотата. Кажи им, че е спешно.

— Какво има вътре? — попита Даяна, като завърташе ключа.

— Кой знае — отвърна Сийв. — Може би нищо, а може би улика, която ще ни доведе до убиеца на брат ми.

Даяна включи на скорост и колата потегли.

— Какво ще кажеш да хапнем някъде? — каза тя. — Така трудно ще изкарам чак до града.

— Знам наблизо едно място — каза Сийв и й посочи накъде да свие. — С Дом ходехме там, когато идвах да го видя. — Той включи осветлението в колата и извади отчета за произшествието с Питър Лунг Чън, който бе писал по пътя на идване. Опита се да го прегледа, но не можеше да разбере нищо, сякаш четеше на непознат език. „Дом, Дом, мислеше си той безспир, кой постъпи така с теб? Как ще съобщя сега на мама, та това ще я съсипе. Но не мога и да го скрия от нея.“

— Ще оставя материалите в лабораторията — обърна се към него Даяна, — а след това ще те откарам да поговориш с Елена Ху.

Сийв кимна и притисна очи с пръсти. „Сигурно остарявам, каза си той. Едва осем и половина е, а вече ми се спи. В колко започна смяната ми тази сутрин?“ Едва сега осъзна, че бе работил непрекъснато от девет часа предната вечер, когато започна акцията по залавянето на Чън. „Господи, мина му през ума, нищо чудно, че никой не желае и частица от мен — просто няма какво повече да вземе.“

— Едва гледаш от умора — каза му Даяна. — Повече се нуждаеш от майчица, която да те сложи в леглото, отколкото от шофьор, който да те размотава по цялото Източно крайбрежие.

И двамата чуха сирената едновременно. Сийв погледна в шофьорското огледало проблясващите отзад червени светлини.

— Не може да е за превишена скорост — каза той. — Трябва да са видели полицейските ни номера.

Боядисаната в бяло и тъмносиньо полицейска кола ги застигна и Даяна намали скоростта. През отворения прозорец се показа униформен сержант.

— Лейтенант Гуарда от Нюйоркската полиция?

— Точно така.

— Бихте ли ни последвали, сър? — въпросът прозвуча по-скоро като заповед.

— Какво има, по дяволите? — попита раздразнено Сийв. — Трябва да се връщаме в Ню Йорк.

— Детектив Блокър иска да говори с вас. — Сержантът махна с ръка, сякаш повеждаше керван заселници през Скалистите планини, след което колата му с вой се устреми в нощта.

— Майната ти — каза Сийв. Даяна натисна газта и пое след тях.

По отношение на Логрази Мило бе сигурен само в едно — че не може да му има доверие. Затова и се чувстваше спокоен с него — всякаква увереност липсваше, следователно нямаше нищо, което да приспива вниманието му. Добре е, смяташе той, когато човек знае с кого си има работа и взима съответните мерки.

Ето защо той бе проявил достатъчно предвидливост да постави в жилището на Логрази подслушвателно устройство. Разбира се, там ежедневно претърсваха за подобни електронни играчки, но прислужницата, която бе на заплата при Мило, разумно прибираше неговата играчка преди всяка чистка и след това я поставяше отново на мястото й.

Мило отвори облицованата с дърво врата, която водеше към килера. В миналото тази малка стаичка вероятно е била част от слугинските помещения. Сега бе претъпкана с внушително количество електронна апаратура, сред която се открояваше двуметров стелаж от магнетофони с големи ролки. В момента бе пуснат само един от тях. Пред него бе седнал дребен човек, чието лице изглеждаше като сплескано от големите слушалки. Щом видя Мило, той му посочи магнетофона, свързан с апартамента на Логрази.

Мило седна, сложи си чифт слушалки и върна лентата, докато чу сигнала, показващ началото на последния разговор. След това пусна записа.

— Да си призная, ни най-малко не очаквах да те заваря тук — каза в ухото му гласът на Логрази. Този човек притежаваше типичната за американците прямота в отношенията — една черта, към която Мило се отнасяше така, както би се отнесъл към ловкостта на някой дивак от Нова Гвинея — със смесица от възхита и снизхождение.

— Аз съм като подхвърлена монета — каза непознат глас. — Независимо дали показвам ези или тура, рано или късно падам на земята. Стария знае това и просто се възползва от него. — Мило знаеше, че с името „Стария“ тези хора наричат своя „capo di capi“, шефа на Мафията.

— Чух, че те бил наказал.

— Така си е — засмя се непознатият. — Да ти кажа право, беше адски гадно. Когато поиска, Стария наистина знае как да ти изпие мозъка. Но както виждаш, вече всичко е наред. Може би щото ангелите бдят над мене — той отново се изсмя.

— Аз от своя страна страшно се радвам, че си тук — каза Логрази. — За мен ще е чест да работя с такава знаменитост. А и съм щастлив да чуя, че след цялата обществена шумотевица напоследък Стария не се е разколебал относно „Белия тигър“.

— Напротив, тъкмо обратното — отвърна непознатият.

— Все пак намирам, че има известни основания за притеснение. Напоследък взе да става напечено за всички ни.

— Точно затова операцията трябва да се ускори. Стария усеща, че сега цялата надежда е в нея. Досегашната ни мрежа в Хонконг, която и без това не можеше да задоволи нуждите ни, вече не е безопасна. Не знам какво точно се е случило, но подозирам, че Агенцията е докопала някой от хората по канала. — Мило знаеше, че става дума за американската федерална служба, наречена „Агенция за борба с наркотиците“. — Налага се да закрием тази мрежа, а това означава, че ще трябва да сгъстим графика на „Белия тигър“. Уличните ни пласьори вече се оплакват от недостиг на стока. Запасите привършват, а това ни поставя натясно. Ето защо трябва да скъсим подготвителната фаза на операцията до минимум. Стария държи ясно да ти предам, че не можем да си позволим провал.

— Едно е да получим свободен достъп до мрежата на Тери Хей, друго е да я накараме да работи за нас — каза Логрази. — Неизбежно ще се появят спънки. Не бива да забравяме, че в Югоизточна Азия всеки се сблъсква с трудности — там просто хората са различни.

— Остави Югоизточна Азия на мен. В много отношения я познавам по-добре от собствената си страна. Това е просто една яма, пълна с нечистотии, в която само след една крачка потъваш толкова надълбоко, че ти е нужен компас, за да разбереш къде е горе и къде — долу.

Логрази се засмя.

— „Белия тигър“ означава власт — продължи непознатият. — А в този случай властта означава средства — неограничени средства. Ще получим това, към което всички се стремим, а именно абсолютна свобода, независимост от всякаква външна намеса.

— Като стана дума за външни хора — каза Логрази, — какво да правя с Мило от тук нататък?

— Преди всичко, нека те поздравя, че успя чрез него да очистиш Тери Хей. Той се беше превърнал в истинска пречка. Всъщност, това копеле винаги си е било пречка. Стария каза, че идеята да се възложи ударът на Мило, е била твоя. Чиста работа, без много шум. Добре се справи, Франк, много добре.

— Навремето сте се познавали с Хей, нали?

— Да, бяхме доста близки във Виетнам.

— И какво се случи след това? Чувал съм, че Тери те е пре…

— Не съм дошъл да си разказваме спомени — прекъсна го непознатият. — Има по-належащи въпроси, като Мило например. При него положението остава непроменено. Няма да го изкарваме от играта, както беше решено преди — той ще продължава да ни носи полза, не по-малка от вредата, която ни причиняваше Тери.

— Значи да продължавам да го коткам?

— Може и така да се каже — отвърна непознатият. — През последните дни положението се промени значително. Някой е очистил Де Кордия.

— Това е неприятно. — Логрази знаеше, че Ал де Кордия бе една от ключовите фигури в операцията поради връзките си в международните фондове за подкупи на високо равнище. Той имаше също така пълен достъп до всички лични дела на „Белия тигър“.

— По-неприятно, отколкото си мислиш — каза непознатият. — Той е бил обезглавен.

— Обез…

— Добре ме чу, Франк. Главата му е била отделена от тялото. А за мен това означава само едно: Тери Хей. През войната той командваше подразделение, чиято задача бе да сее паника сред виетнамците. Тогава му хрумна жертвите да се обезглавяват. Това бе находчива мисъл — жълтите се ужасяват от подобно нещо, тъй като то е в разрез със „самсара“ тяхната представа за безкрайното пътешествие на душата по колелото на живота. Но да се върнем към Де Кордия. Откакто дъщеря му умря миналата година, нещо в него се прекърши. Естествено, той бе чувал за Тери, тъй като прекарваше дълго време в Европа, за да урежда на място контактите си. Той е искал да излезе от играта, Франк. Аз проследих стъпките му в последно време. Преди около месец този нещастник е посетил Тери в дома му в Ница и му е казал достатъчно, за да го настрои срещу нас. Обзалагам се, че мисълта за нашата намеса в операциите му на платото Шан не му е допаднала особено. Но очевидно нещо помежду им не е потръгнало и той е очистил Де Кордия в собствения му град — Ню Канаан, щата Кънектикът. Ето от такива неща бизнесът страда, а отношенията ни с пласьорите се обтягат.

— Кога е бил убит Де Кордия?

— Във вторник.

— Значи след смъртта на Тери — Логрази се засмя. — Освен той да е възкръснал от мъртвите, за да го убие.

— Не е смешно — сряза го непознатият. — По всяка вероятност въпреки изричните нареждания Хей е запознал с плановете си Сутан Сирик, своята приятелка. Имаме всички основания да смятаме, че тя е замесена в убийството. Искам да я отстраните, и то незабавно.

— Да използвам ли Мило?

— Аз… — тук гласът на мъжа стана неясен. Разговорът продължаваше и Мило напрегна слух, за да различи думите. Чу се как в стаята влиза още някой. Той върна записа и го прослуша отново и отново, като увеличаваше звука, докато накрая шумът от лентата се превърна във виелица в слушалките.

— Merde! — настроението му се влошаваше след всяко превъртане на лентата. Гласовете се чуваха, но не се разбираше какво казват. Той надраска на техника бележка да се опита да усили тази част от записа.

Мило гледаше как ролките на магнетофона престанаха да се въртят. Сега вече имаше обяснение защо Логрази му бе наредил да убие Сутан. Но от друга страна бе сигурен, че непознатият лъже за нейното участие в убийството на Ал Де Кордия. Предположението, че е изпълнявала някакъв завет на Тери, беше нелепо. Този човек играеше някаква игра, но каква?

Той си записа в един бележник всичко, което знаеше за него. Американският му акцент не можеше да се сбърка. Очевидно бе също, че е специалист по Индокитай, а в такъв случай Мило трябваше да го познава или най-малкото да е чувал за него. Логрази го бе нарекъл знаменитост. Мафиот, знаменитост, специалист по Индокитай — кой можеше да е това? Мило разрови мозъка си, но не откри нищо. Може би когато техникът успееше да изолира гласа и думите се чуеха по-ясно, самият разговор щеше да му подскаже отговора. Но той знаеше, че това би отнело много време, а моментът изискваше незабавно да разбере кой е този мъж. Най-добре бе да установи наблюдение над дома на Логрази. Сега разполагаше единствено с гласа на непознатия, но телеобективът щеше да му даде и неговото лице.

Вземайки това решение, Мило свали слушалките и остана така, вперил поглед в пространството пред себе си. Все по-осезаемо чувстваше как около него се затяга някакъв обръч, в дъното на който стоеше непознатият.

Той вдигна телефона и миг по-късно се появи Данте.

— Искам да знам — обърна се Мило към виетнамеца — дали мадмоазел Сирик е познавала човек на име Ал Де Кордия, американец, убит наскоро в Ню Канаан, щата Кънектикът. Работел е за Мафията по операция „Белия тигър“. Опитай се също така да разбереш нещо за дъщеря му. И между другото, провери дали някой не знае кой го е убил.

Данте кимна и излезе, оставяйки го сам сред бавно въртящите се ролки.

Аликс преглътна хапката си, без да бърза и го погледна хладно.

— Да не би да си дошъл да ми предявиш иск за клевета и морални щети от името на клиента си?

Крис трепна. Това бяха почти дословно думите, които й бе казал днес на стълбите пред съда.

— Заслужавам си го — каза той.

— Разбира се, че го заслужаваш. — Аликс стоеше на вратата в заплашителна поза, очите й бяха нащрек като на дива котка, пазеща леговището си.

Крис почувства как го обзема вълна на слабост, затвори очи и се подпря на касата на вратата.

— Ако не искаш да ме пуснеш вътре, би ли ми дала поне чаша вода?

— О, Господи — каза Аликс. — Хайде, влез.

Коридорът бе дълъг и слабо осветен, на стената като някаква модернистична скулптура висяха два бегача. Зад гърба му вратата се затвори и резето щракна два пъти.

Минаха покрай кухнята и влязоха в хола. Сега тук му се стори много по-различно от миналия път на партито — дишаше се леко и сякаш бе станало по-просторно. Може би апартаментът бе ремонтиран оттогава или просто отсъствието на тълпите от гости, създаваше това впечатление. Той се отпусна тежко в едно канапе с калъф в ярки тропически мотиви.

— Нещо по-силно от вода май няма да ти дойде зле — отбеляза Аликс. — Какво да ти налея, колега?

— Водка. Водка с лед, ако може. — Той се извърна към нея, когато тя отиде до дъбовия бюфет зад гърба му. — Направи ми една услуга, ако обичаш, наричай ме Крис.

— Не мисля, че ти дължа някаква услуга — отвърна тя, като му наливаше питието. Крис отново се запита какво търси тук. Не би се учудил, ако в съседната стая се спотайваше Брам Страйкър.

Тя му подаде чашата, Крис отпи и се облегна назад в канапето.

— Защо не седнеш? — попита я той, сякаш това не беше нейният собствен апартамент.

— Мамо? — Те се обърнаха едновременно. На вратата стоеше момче на около петнайсет години, с щръкнала коса и с типичния за възрастта му непохватен вид. Очевидно идваше от кухнята, защото държеше полуизядено парче пица в едната си ръка и кутия кола — в другата. — Идваш ли?

Аликс се усмихна и в същия миг стана друга. Това лице, сякаш нарисувано от някой прерафаелит17. Крис имаше чувството, че я вижда за пръв път. Той си припомни как сърцето му забиваше по-силно, когато я зърнеше отдалеч в съда. Сега тя бе в своята домашна среда и може би именно поради това изглеждаше поразително красива. Лицето й не притежаваше идеалните американски черти, които могат да се видят по кориците на списанията или на телевизионния екран. Устата й беше доста широка, луничките по бузите й бяха по-нагъсто, отколкото трябва, а носът бе леко гърбав. Но това не бяха дефекти, защото те придаваха на красотата й обемност и осезаемост, за разлика от плоската хубост на фотомоделите. Такова лице можеше да накара кръвта да заври, помисли си Крис.

— След малко — каза тя. — Запознайте се, това е Кристофър Хей. Кристофър, това е синът ми Дан.

Крис стана и протегна ръка.

— Здравей. — След това, като забеляза, че и двете ръце на момчето са заети, я дръпна.

Дан отпи от кутията си.

— Ей — каза той. — Ти да не си онзи Кристофър Хей? Адвокатът?

— Май че съм аз — отвърна Крис.

Момчето разцъфна в широка усмивка.

— А, голяма работа си. Миналия срок правих писмена работа върху две от делата ти. Мама ми помогна. Радвам се, че се запознах с теб.

— Благодаря — каза Крис.

Когато Дан се върна в кухнята, той се обърна към Аликс.

— Видя ли какъв успех пожънах? Не знаех, че си омъжена.

— Вече не съм — отговори тя.

— Съвместно попечителство?

— Беше. — Той забеляза колко прям и открит бе погледът й. Тя потупа с пръст хрущяла на носа си. — Но един ден баща му така ме удари, че ми счупи носа. Тогава реших да изкарам пълен курс по самозащита. В съда му отнеха всички права върху сина ни. Сега не може да припари до мен и Дани.

— Сигурно не ти е лесно. Едно момче има нужда от баща.

Те стояха насред хола. От кухнята долетя рок музика, Дани бе пуснал „Ем Ти Ви“.

Крис се огледа наоколо — ярките завеси, прикриващи потъмнелите от вездесъщата нюйоркска чернилка прозорци, етажерките с книги, ниската масичка със стъклен плот, индийското килимче на пода, очуканото пиано в ъгъла с месинговия лампион до него. На стената висеше избеляла фотография на дървена провинциална къща със задължителния дъб отстрани. Малко момиченце с опашчици, навярно самата Аликс, седеше във вързана на дървото люлка и гледаше право в обектива с прекалено сериозно за възрастта си изражение. Зад нея в сянката на листата, изправен като войник на пост, стоеше висок, слаб мъж.

— Апартаментът е едностаен, нали?

Аликс кимна.

— Спалнята е на Дан. Преди малко беше седнал на леглото ми.

— Градската управа май не полага много грижи за подчинените си.

Аликс се позасегна.

— На мен ми харесва тук, на Дани също. Сигурно е нищожно в сравнение с твоя апартамент, но това е нашият дом.

— Приятно е — каза Крис, сядайки отново. — За разлика от миналия път, сега ми харесва.

— Идвал си тук и друг път? — Аликс седна в едно кресло, тапицирано в тон с ярката покривка на канапето. — Кога?

— На поливането на апартамента ти. Дойдох с Брам Страйкър.

— Брам приятел ли ти е?

— Бъбрим си понякога.

— Той води бракоразводното ми дело. Когато онова копеле ми счупи носа, той убеди съда да му отнеме правата върху Дани.

— Хмм.

— Какво означава това?

Крис остави чашата. Не бе ял нищо от обяда с Гейбъл и водката започваше да го хваща.

— Нищо, просто „хмм“. — Трябваше да стане и да се раздвижи из стаята. Червата му куркаха и имаше предчувствието, че ще каже или направи нещо, за което след това ще съжалява. — Старият Брам още ли ти запрята полите?

Аликс скочи.

— Ти си бил адски нагъл.

Той се обърна да види лицето й.

— Да, и баща ми каза същото, когато го хванах, че изневерява на майка ми. — Крис се усмихна. Чувстваше се като кораб в открито море, носен от вълните, волен, свободен. — Аз му отвърнах, че след като тя ми е майка, това ме засяга лично. Ударих го през лицето. Казах ли ти, че баща ми е уелсец? В Уелс имат една поговорка: „Нека всичката кръв бъде отпред.“ Той обясняваше, че това значи винаги да си с лице към врага. Но независимо от това, след половин година той се разведе с майка ми, а след още една година тя умря. Така че не постигнах абсолютно нищо с този шамар. Наскоро след това баща ми се ожени отново. Дори неведнъж, а два пъти — тази в момента е третата му жена.

— Аз не съм ти майка — каза Аликс. — Защо тогава смяташ, че това, което правя, те засяга?

Крис вече със сигурност знаеше какво ще каже и направи, макар че впоследствие може би щеше да съжалява.

— Ето това. — Той заобиколи канапето, сграбчи Аликс в ръцете си и я целуна здраво по устните.

Тя отдръпна глава и впери в него сивите си очи.

— Ако мислиш, че ми харесваш, грешиш.

— Така ли?

— Не ме гледай толкова самодоволно. Коленете на жените омекват само по филмите и то единствено в прегръдките на героя. — Погледът й стана твърд. — А ти не си герой.

— Ако не съм, ще стана — отвърна Крис и я целуна отново.

— Права бях преди малко — каза тя. — Ти действително си адски нагъл.

— Има нещо, за което бе права, и то е, че от година и половина не съм и помислил да поема дело „pro bono“.

— Хмм.

— Какво означава това?

Тя се усмихна.

— Нищо, просто „хмм“.

— И за друго също така бе права. Вече смятам, че Маркъс Гейбъл наистина е убил жена си.

— Това е минало и заминало — каза Аликс. — Забрави.

— Как така да го забравя? Че аз повече от всичко на света искам да го видя зад решетките.

Аликс се засмя.

— Господи, държиш се като пренебрегната любовница. Бил те излъгал — и какво? Че той лъже всички. Защо ти да си нещо различно?

— Аз му бях адвокат.

— Съдейки по репутацията ти, това именно го е накарало да скрие от теб истината.

Той я погледна въпросително.

— Виж, Брам може да е всякакъв, но поне не е завистлив. Винаги те е превъзнасял.

— Мислех, че е твърде зает, за да ме забелязва — каза Крис.

— Искаш да кажеш с клиентките си, нали? — тя кимна. — Да, преди време открих, че просто съм се наредила на дълга и непрекъснато увеличаваща се опашка.

— И какво направи?

Аликс се усмихна.

— Никога не съм обичала тълпите. Но настоях да си останем приятели. На Брам му харесва и така.

— А иначе как му харесваше?

Тя се засмя.

— Щях да ти покажа, ако Дани не беше тук. — Тя обгърна врата му с ръце, доближи лице до неговото. Устните й се разтвориха и омекнаха, той усети горещината на дъха й, опипващия й език.

Подобно на феникс от пепелта, в паметта му възкръсна неканен спомен. Тери се е прибрал в отпуск, облечен във военната си униформа. Героят се е завърнал у дома и всеки го презира, защото воюва във Виетнам, където, както всички знаят, Америка няма какво да търси. Баща му го поздравява — той помни Суец, Индия и другите сътресения от световен мащаб, довели до краха на Британската империя, и затова поддържа американското военно присъствие в Югоизточна Азия. В очите му се появяват сълзи, когато пълни чашата на Тери, притиска го до гърдите си, както никога не е правил с Крис, и целува любимия си син по двете бузи.

Крис гледа безпомощно, той току-що се е завърнал от своето доброволно изгнание във Франция и накуцва с осакатения си крак. Всичките му мечти да влезе в Париж с жълтата фланелка, понесен от безумната, напираща в гърдите радост, са рухнали в един-единствен миг под дъжда и сега той е сред семейството си, чужд в своя роден дом.

„Тур дьо Франс“ бе нещо, което той охотно бе изтрил от паметта си. Какво друго му даде неговото изгнание? Блъскането по клавишите на старата пишеща машина в пролуките между тренировките, когато се опитваше да напише черновата на своя роман, да стане писател, такъв, какъвто винаги бе искал да бъде, и в крайна сметка — куцането и безнадеждния ръкопис, с които се прибра у дома си.

Каквото и да се бе случило през това лято, то бе свързано със спомени за места и хора, прекалено болезнени, за да се връща към тях. Той бе прекарал много години, опитвайки се, мъчейки се да ги забрави и накрая бе успял.

„Ти не си герой“, му бе казала Аликс. Какво ли знае тя, помисли си Крис.

Като не знаеше какво друго да стори, Сутан се върна при Мън. При него тя намираше онази сигурност, която й бе давал Тери през по-голямата част от времето, откакто го познаваше. Но връзката й с Тери бе също и физическа, а от това, на което я бе учил Мън, тя знаеше доколко любовта е в състояние да повлияе върху преценката ни за човека.

Мън живееше във Ванс, в една вила от тринайсети век. Когато преди години Сутан я видя за пръв път, тя представляваше куп жалки руини, полусъборени останки от някогашната великолепна резиденция на могъщия епископ на Ванс.

Тогава тя реши, че братовчед й трябва да е луд, за да купи постройката, която според нея представляваше само камара порутени камъни и хоросан. Но Мън бе на друго мнение. „Видял съм толкова разруха през живота си, й бе казал той, докато ръководеше малката армия от работници, наети да възстановят вилата, че сега изпитвам необходимост да възродя нещо, да създам някаква трайна красота.“

Бавно и с любов той проследи изграждането на каменния външен зид. На запад, в Тараскон, откри резбована дървена порта, изобразяваща коронясването на Богородица, и я докара във Ванс.

Теракотените плочи на ниския покрив в романски стил бяха сменени с нови, а глазираните плочки на стрехата бяха излъскани на ръка.

На север от вилата се намираше кипарисова горичка, която я предпазваше от буйния порив на мистрала. На юг растяха белокори платани с възлести, причудливо извити клони, подобни на разкривени от артрит ръце, които даваха сянка в летните горещини. Надолу от вилата пък започваше каменист скат, покрит със стари лотосови дървета, които напълно я скриваха от любопитните погледи.

Според повечето хора Мън и Сутан изглеждаха еднакво. Той бе малко по-висок и по-широк в раменете, но иначе чертите им бяха почти еднакви. Основната разлика бе, че неговото лице имаше по-обветрен вид, сякаш действително се бе превърнал в провансалски земевладелец.

— Не изглеждаш никак добре — каза Мън.

Бяха седнали във вътрешния двор на вилата, построена във формата на полукръг. Край тях цъфтяха мимози, диви рози, бадемите бяха разтворили розовите си пъпки. Във въздуха се носеше характерният мирис на риган и мащерка. Каменният фонтан, представляващ двойка играещи делфини, бе обвит в бръшлян; водата, бликаща от устите им, падаше със звън върху лазурните плочки на басейна.

На моменти слънцето успяваше да пробие с лъчите си сивкавите облаци и тогава върховете на дърветата по хълмистите склонове край вилата припламваха.

— Искам да знам в какво се е забъркал Тери — каза Сутан.

На мозаечната маса пред тях бяха поставени купи с ягоди от Карпантра, черни маслини от Ньон и „кализон“, бадемов сладкиш от Екс.

Мън се усмихна, с което й напомни разпространените из цяла Югоизточна Азия статуетки на Буда, и разтвори безпомощно ръце.

— Защо питаш мен?

— Това означава ли, че не можеш да ми отговориш? Тери често идваше да се съветва с теб. Не е ли търсел някога и помощта ти?

— Помощта ми ли? Не. Струва ми се излишно да ти напомням, че той беше твърде независим и не обичаше да бъде задължен на когото и да било.

— Винаги си бил майстор в отклоняването на въпроси — каза Сутан. — Но аз съм твоя роднина и пред мен не можеш да се измъкнеш с увъртания.

— Тери е мъртъв — отвърна Мън. — Духовете също трябва да си почиват. — Той очевидно искаше да й каже да не мисли повече за всичко това.

— Разбери, че искам да знам, Мън. Трябва да знам.

— Умрял е в църква. Питам се дали е бил ужасен от това.

Сутан затвори очи, стори й се, че душата й потръпва.

— Тери може да е мъртъв, но любовта ми към него остава. А изглежда са останали и много други неща.

Мън продължаваше да я гледа с непроницаемото си лице на Буда.

— В такъв случай очаквам да ми изясниш въпроса.

Поемайки си дълбоко дъх, Сутан му разказа как при завръщането си бе открила, че някой е претърсвал апартамента й, разказа и за човека, когото бе забелязала да я наблюдава от улицата.

Тя с учудване отбеляза промяната, настъпваща у братовчед й по време на нейния разказ. Спокойното полусънно състояние на откъснатост от житейските проблеми го напусна и накрая той седеше на ръба на стола си, изправен и напрегнат като часови.

— Сигурна ли си, че нищо, освен бельото ти не е изчезнало? — попита Мън, когато тя свърши. — Напълно ли си сигурна?

— Да. А и защо иначе ще продължават да ме наблюдават? Ако бяха открили това, което им трябва, щяха да ме оставят на мира.

Мън видимо се отпусна и Сутан попита:

— Да не би да знаеш какво са търсили?

— Не — каза той, но това не й прозвуча убедително. Криеше ли нещо от нея? Бе дошла тук да търси утеха, а вместо това сега страхът й растеше с всяка изминала минута.

Сутан погледна изпитателно братовчед си. Реши, че трябва да му има доверие, дори ако той от своя страна й спестяваше истината. И му подаде картичката, която Тери бе написал на Крис малко преди да умре. Докато той четеше, тя се помъчи да отгатне нещо по изражението на лицето му.

— Ще ми кажеш ли накрая какво става?

Той вдигна очи към нея.

— Защо ми даваш това? — Чертите му не й говореха нищо.

— Стига! — изкрещя тя и дръпна картичката от ръцете му. Тази глуха стена, с която посрещаше въпросите й, я влудяваше. — Мислиш си, че ме предпазваш, нали?

— Единствено от самата теб.

— Не! — Гласът й прозвуча остро. Именно от това се бе опасявала. — Няма да ти позволя да върнеш онова време, предупреждавам те.

Мън остана неподвижен и не отвърна нищо. Слънчевите лъчи се прокрадваха откъм хълмовете и обливаха двора в златиста светлина, хвърляйки причудливи издължени сенки по каменните пътечки и закътаните ъгълчета на вилата.

— Все пак, то ще се върне — каза той накрая. — Неизбежно ще се върне.

— Забранявам! — изкрещя Сутан.

— Самата ти си противоречиш. — Ръцете на Мън лежаха в скута му, сякаш искаше да улови последната светлина на отиващия си ден. — Идваш и ме молиш да ти разкрия тайни, но ми забраняваш да се докосвам до последствията от тези тайни. Никой не живее във вакуум, Сутан. Не можеш да се отречеш от това, което си. — Гласът му отекна в ушите й сред бадемовите дървета, мимозите и дивите рози.

— Искаш да кажеш от това, в което се превърнах. — Тя гледаше по посока на каменистия склон, покрит със сенчести маслинови дръвчета. За един миг у нея бе настъпила промяна. Тялото й сякаш постепенно се изпълваше с гранитна сърцевина и, което бе още по-странно, със спокойствие. — Ти бе този, който ме научи.

— Тогава бяха зли времена — отвърна Мън. — Направих го, за да те предпазя от моите врагове. Не знаех, че не ще можеш да се помириш с това, в което те превърнах.

Известно време тя мълча и гледа как светлината пълзи по старинния зид. Най-сетне се обърна към него и каза:

— Мислеше ли, че отново ще опитам да се самоубия след смъртта на Тери?

— Признавам, че ми мина през ума.

— Разбирам — каза тя. — Но този път не се мразех, изпитвах единствено мъка. Не бях убила никого.

— Ти уби най-добрия ми приятел, за да спасиш мен. Как можеш да се мразиш за това?

— Убих и точка — отговори тя. — Аз притежавам силата. Ти самият ми я даде, затова не можеш да ме разбереш.

— И двамата я притежаваме — каза Мън. — Какво от това, че баща ти е французин? Ние сме едно семейство и представляваме всичко един за друг. Останалото е без значение.

Тя наклони глава на една страна.

— А Тери промени това, така ли?

— Аз обичах Тери — отвърна той, гледайки как водата се плиска във фонтана. — Бяхме повече от братя.

— Защото сте убивали един до друг. Убивали сте един за друг.

— Това беше много отдавна.

— Но едва ли е забравено — поклати глава тя.

— Дори мъртвите не забравят, Сутан.

— О, по дяволите — простена тя, приемайки със сълзи на очи истината.

Мън я хвана за ръцете и нежно разтри дланите й, както правеше някога, когато като дете тя бе уплашена или болна. На фона на светлината между кипарисите се забелязваше силуета на селянин. Колко ли спокоен и безметежен бе животът му, помисли си Сутан. Работа, храна, сън, любов, отново работа… Тя мечтаеше за подобна груба простота.

— Какво мислиш за картичката?

— Действително е странно — каза той. — Още повече, след като дълго време са били разделени… защо изведнъж е решил да потърси брат си? И този послепис, какво ли е искал да добави в него?

— Може би ще разберем. Обадих се на Крис, утре пристига да вземе тялото на брат си. Ще го посрещна на летището.

— Смяташ ли, че постъпваш умно, имайки предвид връзката ви преди време?

— Това е без значение — отвърна Сутан. — Нямам друг избор, прекалено добре си ме обучил.

— Решила си да свършиш сама някои неща.

— Не знам дали ще излезе нещо. Крис каза, че напоследък не е получавал нищо от Тери.

— Виж ти. Независимо от това смятам, че няма да е зле да го доведеш тук. Искам да поговоря с него.

— Искаш да кажеш, да го разпиташ.

— Когато дойдете, аз няма да съм тук. Разполагайте се, искам той да се чувства удобно. И ме чакайте. — Той я прикова с твърдия си поглед. — Ясно ли е?

Тя кимна.

— А човекът, който ме преследва?

— Да? — лицето на Мън си бе възвърнало израза на Буда.

— Не знам какво да правя.

Мън я изгледа.

— Знаеш много добре какво трябва да направиш и то още от момента, когато си го видяла да те наблюдава от мрака. Трябва да го оставиш да се добере до теб.

— Не — каза натъртено Сутан. — Знаеш докъде може да доведе това.

Очите на Мън я пронизаха и я накараха да се разтрепери.

— Когато дойде тук с подозренията си, ти вече бе направила своя избор. — Той продължаваше да не сваля поглед от нея. — Трябва да си наясно, че всичко това нямаше да се случи, ако не беше любовта ти към Тери. Сега нямаш право да отстъпваш. Длъжна си да откриеш защо този мъж те следи.

Мирисът на риган и дива мащерка бе станал още по-силен, едва ли не задушаващ.

— А после? — попита тя с отчаяние в гласа.

— Нищо, за което да не си подготвена добре — увери я Мън.

— Няма да убивам отново! — „Ето, помисли си в същото време тя, всичко започва отначало като в някакъв ужасен кошмар.“ Дори по-лошо, защото това бе кошмар, от който никога нямаше да се събуди.

— Мисли за Тери. — Очите на Мън бяха затворени. — Мисли за Крис, ако трябва.

Делфините все така бълваха искрящата си вода върху лазурносините плочки.

Под брястовете бяха наредени няколко прожектора, тъй като край канавката, минаваща косо през полето, нямаше никакво друго осветление. Лицето на детектив Блокър лъщеше от пот, а кожата му имаше вид на пергамент, готов всеки миг да се напука.

— Скапана работа! — тъкмо казваше той, когато Сийв и Даяна навлязоха в осветеното пространство. — Скапана работа! — Писъкът на жътварките потъваше в бръмченето на преносимия генератор.

Когато приближиха, Блокър се обърна към тях.

— Елате, погледнете тук — каза той и посочи в краката си. — Само погледнете.

Един от хората му отметна платнището. В канавката лежеше сгърчен по корем човек. Особеното в случая бе, че главата се намираше на шест инча от прерязания му врат.

— Още един! — възкликна гневно Блокър. — При това убит по същия начин.

— Кой го е намерил? — попита Даяна.

— Две хлапета дошли тук да се натискат. Взехме им показанията и ги пуснахме. Бяха напълнили гащите от страх.

— Опознахте ли тялото? — попита Даяна. Сийв сече се спускаше в плитката канавка. Имаше много кръв, но тук тя бе попила в пръстта, за разлика от тази в ризницата.

— Името му е Де Кордия, Ал де Кордия — каза Блокър и отвори скъп портфейл от крокодилска кожа. — Поне според това тук — шофьорска книжка, кредитни карти, карта от „Синия кръст“. Господи, едва ли вече ще му трябва.

Докато оглеждаше врата на убития, Крис забеляза, че срязаната плът има същите странни вълнообразни очертания, които бе видял при Дом, като че ли брат му и този мъж бяха намерили смъртта си в един и същи капан за мечки. Но това, разбира се, бе невъзможно.

— Човекът е тукашен — продължаваше Блокър. — Ето, погледнете — подаде той на Даяна една визитна картичка. На гърба й имаше написана на ръка бележка, очевидно самият Де Кордия си бе отбелязал нещо. — Живее на края на Лост Дистрикт драйв — много баровски район, една къща там струва милиони. Все още не сме успели да уведомим семейството му, така че досега никой не е опознал със сигурност трупа. — Даяна усилено си водеше бележки. — Портфейлът е пълен с пари — повече от пет хиляди долара, което значи, че можем да изключим грабежа като мотив.

Сийв обърна внимание на пръстите. Никой от тях не бе счупен, по кожата им нямаше грим, нито някакви други следи.

— Някой пипал ли е тялото? — попита той.

— Даже и фотографите ги няма още — Блокър въздъхна. Вечерята му изглеждаше по-далечна от всякога. — До гуша ми дойде — каза той, без да се обръща конкретно към някого.

— Дали ще имате нещо против — каза Сийв, изпълзявайки от канавката — да ми изпратите копие от заключението на експертизата и по този случай?

— Разбира се — отвърна Блокър унило, — защо не? Просто ще трябва да изпиша повече хартия. А време ще се намери, нали така? Не ми ли личи колко много време имам?

— Благодаря ви, детектив Блокър — каза Сийв и поведе Даяна към колата. — Много съм ви задължен.

Той проговори отново едва когато излязоха на магистралата и се насочиха на юг.

— Убиецът на Де Кордия, който и да е той, е убил и Дом. И тук същият почерк, същите странни очертания на раната. — Той затвори очи. Безкрайният поток от насрещни фарове му причиняваше главоболие. — С какво ги е обезглавявал, по дяволите? — Сийв въздъхна. — Вечеряхме ли, или съм сънувал?

— Сънувал си, шефе.

— Тогава спри на първото удобно място.

Отвън закусвалнята бе облицована с изкуствен камък, а отвътре — с фалшив мрамор. Хамбургерът, пържените картофи, кафето и черешовият сладкиш може би също бяха изкуствени, защото изпита усещането, че ще разядат стомаха му, докато преминат през него. Каза си, че трябва да започне да се храни по-здравословно, макар прекрасно да съзнаваше, че няма да го направи.

Когато се върнаха в колата, той глътна няколко хапчета, след което се обърна към Даяна.

— Няма да оставя Блокър на мира, докато не получим резултатите от експертизата. Имам чувството, че ще научим от тях много неща, за които сега мога само да гадая.

— Смяташ ли, че съществува някаква разлика между брат ти и този Ал Де Кордия?

— Възможно е. Били са убити от един и същи човек, в един и същи град, макар и не задължително по едно и също време — каза Сийв. — От друга страна, може би имаме работа с психопат. Точно това кара Блокър да се спича от страх, и то с пълно основание. Де Кордия лежи в канавката поне от два дни, така че не виждам каква връзка може да съществува между него и Дом.

Думата „връзка“ го подсети за нещо. Той включи осветлението в колата и извади смачкано листче хартия.

— Взех това от местопрестъплението — каза на Даяна. — Беше в десния джоб на Дом. Не се виждаше, защото беше скрито под тялото.

— От теб трудно може да се скрие нещо. — Тя започна да изпреварва един ТИР. — Доколкото си спомням, винаги си ни казвал да не се мотаем на местопрестъплението, докато хората от следствието не си свършат работата.

— Това беше, преди да срещна детектив Блокър.

Никой от двамата не се засмя на тази шега. Даяна бе абсолютно предана на Сийв. В годините, през които бяха работили заедно, й се бе случвало да рискува живота си за него и тя не би се поколебала да го стори отново. Но именно тази нейна преданост, обичта и вярата й в него и във всичко, което той олицетворяваше, я караха да изпитва загриженост за това, което ставаше с него. Смъртта на брат му сякаш го бе преобразила. Виждаше, че той изпитва не просто желание, а направо необходимост да открие убиеца на Дом.

Колата се носеше в среднощния мрак по главната магистрала на Кънектикът и тя, седнала до Сийв, се питаше дали тази мисъл няма да го обсеби изцяло. Досега винаги бе живял за другите, поставяйки над собствените си нужди тези на обществото. Сега това очевидно започваше да се променя. Тя не бе сляпа за мотива, който го движеше, но дали този подтик нямаше да го накара да обърне гръб на идеалите си? Вече го бе видяла да лъже свой колега, да задига веществено доказателство от местопрестъплението и да го укрива от отговорното лице. По-рано Даяна никога не би допуснала, че е способен дори и на едно от тези нарушения.

На съседната седалка Сийв гледаше измачканото късче хартия в ръцете си. То съдържаше три реда, написани с характерен полегат почерк, който той виждаше за пръв път. Отдолу имаше още една дума, добавена с добре познатия му разкривен почерк на Дом. Цялата бележка гласеше:

Стеснявани от присъствието на момчета в кухнята, Крис и Аликс бяха седнали на пожарната площадка вред широко отворения прозорец на спалнята. Музиката долиташе приглушено от апартамента, изпълвайки пространството помежду им.

— Дълго време — каза Аликс — се приемах единствено като майка на Дани. Жените често пъти трудно отделят в мислите си своето съществуване от това на детето си. Докато накрая то дотолкова изпълва живота им, че почти не остава място за друго.

Дъждът все още не беше престанал напълно и макар че стряхата до голяма степен ги пазеше, тук-там в косите й блестяха малки капчици, подобно на брилянтна диадема.

— Но след време разбрах, че колкото и голяма радост да ми носи общуването с него, то не ми е достатъчно. Моето собствено „аз“ започваше да се заличава, а това не беше добре и за двама ни.

— И постъпи на работа при окръжния прокурор.

— Не беше толкова просто — усмихна се тя. — Трябваше да се отделя от него. Да взема адвокатските изпити. — Усмивката изчезна от лицето й. — А и бракът ми се разпадаше бавно и болезнено.

— Съжалявам, Аликс.

Отново същата усмивка, толкова незабележима и тъй преобразяваща.

— Не знам дали да кажа „благодаря ти“ или „няма защо“. Може би и двете. В крайна сметка всичко излезе за добро.

Тя вдигна глава и се заслуша. Мелодията, която се носеше отвътре, й бе позната. За момент тя поде мотива и запя приглушено заедно с музиката. Всякакво напрежение в нея сякаш изчезна и се стопи. Тя млъкна и го погледна. Очите й бяха ярки и блестящи.

— Разкажи ми нещо за себе си. Имаш вид по-скоро на спортист, отколкото на адвокат.

Той се засмя на нейната наблюдателност и същевременно с известно учудване установи, че преценката й го ласкае.

— Някога наистина бях спортист. Състезател по колоездене.

— Не може да бъде — повдигна вежди тя. — Аз самата обожавам да карам колело. С Дани излизаме при всеки удобен случай.

— Видях велосипедите в антрето — каза Крис. — Добри са.

— Къде си се състезавал?

— О, къде ли не — отвърна той, загледан навън в нощта. — Но най-вече тренирах за Обиколката на Франция.

— Семейството ти сигурно много се е гордеело с теб.

Тези думи го изненадаха — повечето хора биха го попитали дали е спечелил.

— Напротив — каза. — Мисля, че въобще не ги беше грижа.

— Неприятна работа.

„Да, неприятно наистина“, помисли си Крис с въздишка.

— Мисля, че и едно „браво“ от баща ми щеше да ми е достатъчно. Майка ми вече бе починала. Но той се интересуваше единствено от Тери, по-големия ми брат. Защото Тери постъпи в армията и докато аз въртях педалите във Франция, той защитаваше във Виетнам Америка, свободата и справедливостта — всичко онова, което баща ми уважава и цени. А аз бях страхливец, предател и неблагодарник, отказал да служи на страната, която го е откърмила. — Дори сега, след толкова години, той не можеше да разкаже на никого какво бе преживял всъщност през онова лято. — Поне баща ми така виждаше нещата.

— Ястреб18.

— И то от най-върлите.

— И какво стана на Обиколката на Франция?

— Получих контузия. — Това бе обичайният му отговор, когато изобщо отвръщаше на въпроси от този род. В него не се съдържаше истината, или поне цялата истина.

— Тежка ли?

„Да, мина му през ума. Много тежка.“ Той понечи да й отговори, но вместо това каза:

— Утре вечер заминавам за Франция. Брат ми е убит.

— О, Кристофър, това е ужасно!

„Кристофър, помисли си той. Както ме нарича баща ми.“ Гледайки разстроеното лице на Аликс, той се запита дали тя не съжалява за смъртта на Тери повече от самия него.

— Не мога да твърдя, че се чувствам опечален — каза той.

— Не бяхте ли близки?

Крис се изсмя горчиво.

— Може да се каже, че не. Повече от десет години не се бяхме чували. Вече не си спомням дали изобщо сме се познавали някога.

Аликс се приближи по-плътно до него.

— Това е много тъжно.

Крис изпита вълнение от нейната близост, но това не бе сексуална възбуда. По-скоро редом с нея той не усещаше в гърдите си черната празнота, възникнала след съобщението за смъртта на Тери, не се чувстваше сам.

— Дълго не можах да простя на баща си, задето обичаше да ни насъсква един срещу друг. Той смята, че конфликтът калява характера. Това му е любима тема, понеже самият той е възпитан в суров уелски дух. Както често казва, „в рода Хей всички са бойци“. Впрочем, докато бяхме малки той може би бе най-удобният прицел на злобата ни. Винаги се държеше с нас строго, дори грубо. За пръв път го чух да се обърне към някой от нас с блага дума в деня, когато брат ми се прибра в първата си отпуска от Виетнам. Но сега смъртта на Тери ме кара да се замисля чия е всъщност вината за това, че с него така и не успяхме да намерим път един към друг. Питам се дали ние самите изобщо сме се опитвали да открием отговора.

— Бяхте прав — каза Данте. — Имало е връзка между Сутан Сирик и Ал Де Кордия.

Сърцето на Мило се сви. Възможно ли бе да е сгрешил? Нима непознатият бе казал на Логрази истината за Сутан и Ал Де Кордия?

— Очевидно — продължи Данте — Де Кордия се е срещнал с нея преди около месец, когато е идвал при Тери Хей. Дъщеря му починала малко преди това. Изгубила управление над колата си по време на дъжд. Била е на деветнайсет години. — Той погледна записките си. — По всяка вероятност между него и Сутан се е зародила привързаност. Родителите й са мъртви и тя го е възприемала като баща. Де Кордия изглежда също е имал нужда от това — бил е изключително привързан към дъщеря си и загубата го съсипала.

— Мадмоазел Сирик ли го е убила? — попита Мило, прикривайки с усилие вълнението си.

— Изключено — каза Данте. — По това време тя е била тук, във Франция.

Облекчението го обзе с такава сила, че усети как очите му се насълзяват. Бързо се извърна от Данте и се загледа през прозореца по посока на Екол Милитер и Парк дю Шан дьо Марс. „Слава богу“, въздъхна наум. Сега му оставаше да открие каква всъщност бе целта на непознатия.

— Знаеш ли кой го е убил?

— Не — отвърна Данте. — Не успях да открия нищо друго, освен че е бил обезглавен, което е доста странно.

„Странно наистина“, помисли Мило. Както и това, че непознатият от записа знае толкова много за подразделението на Тери във Виетнам, повече и от него самия. По-рано той не бе чувал за идеята на Тери жертвите да се обезглавяват. А ето че сега някой бе убил по същия начин Де Кордия. Но защо?

Той веднага си даде сметка, че не това е най-главното. Основният въпрос бе защо Де Кордия въобще е бил убит. След като Сутан го е възприемала като свой баща, версията на непознатия, че Тери е имал нещо общо с убийството, ставаше неприемлива.

От друга страна, двамата действително се бяха срещнали преди месец. Какво бяха обсъждали? Според всички очаквания, те би трябвало да са врагове — целта на „Белия тигър“, в който участваше Де Кордия, бе завладяването на каналите на Тери. Дали, както твърдеше непознатият, Де Кордия е искал да излезе от играта и е влязъл в съглашателство с противниковата страна в лицето на Тери? В такъв случай бе по-вероятно самата Мафия да го е премахнала. Но тогава непознатият, като представител на саро di capi, би трябвало да знае за това.

Мило се облегна в креслото си и се замисли върху вечната ирония на човешкия живот. Това, че се бе добрал до отговора на един въпрос, не го доближаваше и на косъм до цялата истина. Пред него стоеше загадка, чиито последствия започваха все по-заплашително да се разрастват.

Магистралата бе лента от бетон, блестяща като хром в нощта под ярката изкуствена светлина. Мабюс, с мисли за разруха и смърт в главата, небрежно включи радиото и завъртя копчето по станциите, попадайки на песента на Ван Морисън:

При звука на тези думи и на завладяващата мелодия ръката му застина неподвижна, сякаш самото му съзнание, тъмно и жестоко, бе спряло.

Песента му въздействаше с неочаквана сила. Поначало музиката в стил „уестърн“ не означаваше нищо за него — намираше я безжизнена и вяла и от нея тъгата му по протяжните страстни песни на неговата родина само още повече се усилваше.

Но тази мелодия бе по-различна. Пробивайки слоевете от желязо и стомана, напластили се около сърцето му, тя нежно се докосваше до него.

Лентата на магистралата започна да се замъглява пред очите му, цветовете взеха да се сливат във вихъра на чувствата, които, извирайки дълбоко от гърдите му, заплашваха да го задушат със силата си.

Вече ясно усещаше, че плаче. Зарасналите белези се отваряха, превръщайки се обратно в кървящи рани, болката бе нетърпима. „Не мога да го понеса“, помисли си той. Изключи радиото, гласът замря, настъпи тишина и черният паяк в душата му започна отново да плете отровната си мрежа.

Като че ли, бягайки от собствените си чувства, Мабюс настъпи малко по-силно газта и скоро в огледалото изникна като злокобен маков цвят въртяща се червена светлина.

Той послушно отби встрани и спря край стръмния тревясал насип на пътя. Моторът на колата работеше като часовниковия механизъм на бомба на широката аварийна лента насред червеникавата земя на Кънектикът.

На седалката до него се намираше подвижната му библиотека — държавни проучвалия, сборници с научни разработки, технически списания. Д. Г. Балард, един от малкото автори, които интересуваха Мабюс, бе писал, че цялата тази „невидима литература“ до голяма степен е преобразила съвременната култура. Мабюс смяташе, че този въпрос заслужава по-задълбочено проучване.

Той гледаше ярката, зловеща светлина, която лампите хвърляха от своите стълбове и се вслушваше в онова, което му казваха техните електрически ореоли. Те го предупреждаваха за неговите грехове, напомняха му бомбардировките, огнените стихии, поглъщащи цели гори, цели селища, зловещото, всепроникващо свистене, сякаш самите „нат“ — светиите, скърцаха със зъби в мъките си, заглушавайки човешките писъци и вопли.

Той вдигна очи и едва ли не се сепна като видя, че не е сам със своята болка. Едрото, месесто лице бе полузакрито от огледални слънчеви очила, гънки розова плът преливаха над стегната тъмносиня яка.

— Карахте с превишена скорост — каза полицаят. — Шофьорската книжка и документите на колата, ако обичате. — Той се наведе да надникне през отворения прозорец.

Мабюс, който все още се опитваше да долови човешките викове сред тътена от взривовете, измъкна портфейла си, отвори го и извади отвътре шофьорската си книжка, която бе поставил в твърда пластмасова калъфка.

Представи си с удоволствие до най-малките подробности как паркираната отзад полицейска кола се врязва със сто мили в час в бетонен блок. Усмихвайки се, подаде на полицая книжката си. Когато той понечи да я вземе, ръката на Мабюс внезапно се стрелна напред и прокара ръба на пластмасовата обвивка през гърлото му. Кръвта бликна, аленочервена като светлината, която продължаваше със затъпяваща монотонност да озарява вътрешността на колата.

Полицаят се задави, разтворил широко уста от изненада. Мабюс видя пръстите му да опипват кобура, дръпна главата и раменете му в колата, докато масивният му торс не се заклещи здраво в прозореца. След това, без да бърза, вдигна ръка, пъхна стегнатите си пръсти през огледалните очила на полицая и ги заби дълбоко в очните му гнезда.

Писъкът, свидетелство за болката, изпитвана от човешките същества в мига на тяхната смърт, бе именно онова, което Мабюс имаше нужда да чуе в усилието си да задържи изплъзващата се картина на бомбите, носещи се със зловещо свистене през изпълнените с пушек небеса.

От влажната трева край банкета на магистралата Мабюс наблюдаваше с маниакални съсредоточеност ивиците светлина, преминаващи покрай него, безкрайните върволици от коли, човечеството, дефилиращо пред очите му подобно на армия, тръгнала на своя последен бой.

Но там, в тъмнината на вечната нощ, където той се бе притаил, имаше единствено самота и безкрайно, необхватно пространство; празнота, далеч по-ужасна от смъртта.

Аликс Лейн гледаше избелялата черно-бяла фотография, на която бе снимана на люлката, окачена на дъба. Тя седеше на табуретката пред пианото, подпряла лакти на дървения капак.

В апартамента цареше тишина. Дан най-сетне спеше, след като бе чел в леглото си до три часа. Флейтистката от горния етаж бе свършила с упражненията си и, слава богу, семейство Конър от съседния апартамент бяха приключили поредния от своите ежедневни скандали.

Прозорците бяха широко отвориш, но дори и така уличният шум се чуваше съвсем приглушено. На моменти, като съобщение от някакъв друг свят, долиташе караница на испански език, последвана от смях.

И Кристофър Хей си бе отишъл.

Тя не знаеше какво да мисли за него. Или, по-точно, за чувствата, които изпитваше към него. След много ученически приятелства, шест или седем любовни връзки и дванайсетгодишен брак, Аликс все още чакайте своя принц от приказките. „Ти не си герой“, му беше казала тази вечер.

Със съпруга си Дик се запозна в колежа. Той имаше радикални възгледи, беше интелигентен и жлъчен поне когато отстояваше някаква кауза, като например войната във Виетнам. Тя още помнеше случая, когато той пред всички спори с декана относно доводите за и против войната. Тогава много се гордееше с него.

Но след войната Дик изглежда нямаше какво повече да отстоява. Докато тя ходеше на работа през деня, а вечер учеше право, той се опитваше да напише великия американски роман, в който щеше да се съдържа равносметката на целия поствиетнамски период от развитието на нацията.

В началото парите не бяха проблем. Аликс работеше в магазина за конфекция „Сахс“ на Пето авеню, а разходите по обучението й се заплащаха от сумата, завещана специално за тази цел от дядо й.

Но постепенно стана ясно, че Дик не може или не желае да напише не само великия американски роман, но и въобще каквото и да било. Вместо това той използваше Аликс като отдушник за разочарованията и несполуките си, изчаквайки момента, когато тя се прибираше след занятия, изтощена от двойственото си ежедневие, за да излее върху нея яда си.

Аликс, която прекарваше нощите си в изучаване на американската правна система, усвоявайки нейните принципи на справедливост и равноправие, съвсем не бе настроена да понася това, но Дик упорито продължаваше.

Така караха дълго време. Докато накрая той настоя тя да роди дете. „Ние не сме истинско семейство, й каза тогава, и може би затова нещата между нас не вървят. Ние сме две отделни личности, всяка от които се движи по своя собствена, затворена орбита. Едно дете ще ни обедини и ще ни донесе мир и спокойствие.“

Но вместо това, раждането на Дан разби напълно и бездруго крехките им отношения. То окончателно отчужди двама души, които все по-малко имаха какво да си кажат.

Допълнителната тежест, която бременността стоварваше върху раменете на Алике, я караше да се чувства още по-онеправдана. Дик все още не бе намерил работа, макар да твърдеше, че всеки ден търси. „Нищо няма, разбери, казваше й той, нищо, освен бачкаторска работа.“ Аликс, която продължаваше да стои зад щанда в „Сакс“, с огромно усилие успяваше да премълчи горчивата ирония на положението.

И все пак премълчаваше, защото смяташе, че обича Дик. Съмняваше се, че някога ще срещне друг, който да притежава усет за това какво и се иска и кога. Сигурна бе, че с никого не би могла да повтори сложните, увлекателни разговори, които двамата водеха върху проблемите на световната политика, религията, историята, изкуствата. Той не беше, подобно на любовниците, които бе имала преди него, невежа, когато нещата опираха до отзивчивост и чувствителност — две неща, които бяха от първостепенно значение за нея. Той бе толкова находчив и умен, такъв добър любовник и тъй търпелив и нежен с Дан.

Сега, гледайки снимката от годините на своето детство в Охайо, тя почувства, че очите й овлажняват. Как искаше отново да седи в тази люлка, под прохладната сянка на стария дъб. Тя затвори очи и усети както някога силното, успокояващо присъствие на своя дядо. Почувства топлината на дъха му, с лекия аромат на одеколон и тръпчив мирис на тютюн. Колко се радваше, когато той, смеейки се добродушно, й разрешаваше да натъпче лулата му.

Усещаше неговата енергична жизненост, когато широките му, загрубели от работа длани хващаха въжетата и люлката затреперваше. „Готова ли си, принцесо?“, прошепваше той в ухото й. После идваше ред на мощния тласък и тя политаше към небето.

Защо се бе провалил бракът й? След всичките години, минали оттогава, Аликс не спираше да си задава този въпрос. Във всеки случай, не просто защото бяха спрели да се обичат, както стана с много техни приятели от колежа.

Колко просто щеше да е всичко, мислеше си тя, ако бе открила, че Дик има връзка с друга жена. То е като да видиш хлебарки в апартамента си — нещо, което се случва под път и над път. Човек може просто да вдигне черния флаг и да се бори. Ако я бе лъгал, тя би го приела като една от ямите по житейския друм, на които всеки неминуемо попада от време на време. Всичките й приятели щяха да й съчувстват, да я приемат, тъй да се каже, в своя общ клуб. Тогава би могла да го мрази и да намира увереност в омразата си, знаейки на какво се дължи сегашното и положение.

Но действителността никога не е така проста. Тя си спомни как веднъж през зимата дядо й я заведе за риба на едно замръзнало езеро. Взирайки се през леда, тя бе видяла нещо да се движи отдолу — просто сянка и нищо повече. Като не знаеше какво е то и каква заплаха може да крие, тя изпита неизразима уплаха.

Всъщност Дик никога не й бе изневерявал. Дори и сега, от непрестанните писма, които й пишеше, след като бе отказала да разговаря с него по телефона, тя разбираше, че той продължава да я обича. В тях той я наричаше единствената жена, в която е бил влюбен и която някога ще обича.

Краят на брака й беше като онзи сив ден на замръзналото езеро, когато се взираше под леда със смесица от захлас и ужас. Нещо непознато и загадъчно се движеше в дълбините. Дик просто не можеше да я приеме в нейната нова роля — тя не само бе направила кариера, което само по себе си бе достатъчно лошо за него (Къде остана доброто старо време, пишеше й той, когато винаги можех да те намеря в „Сакс“, приятно ухаеща?), но и бе сторила това в едно предимно мъжко поле на дейност. Ако само си бе избрала някаква друга, по-женствена или поне не изцяло мъжка професия, като да речем учителската или лекарската, той сигурно щеше да й прости амбициите.

Когато всичко излезе наяве, изливайки се като поток мръсотия от дълго неотпушван канал, тя го изживя много тежко. Но отгоре на това той съумя и да я накара да чувства вина за разрушения им брак. За това, че бе поискала да стане адвокат, за това, че бе успяла. Сякаш амбицията и успехът бяха някакви недостатъци.

Това в известен смисъл означаваше, че и досега не е свободна от Дик, макар и да не живееше с него, да не носеше името му (Дан, впрочем, го носеше като багаж от предишния им живот), макар той да бе лишен от родителски права.

Тя стана с въздишка. Отвън някой свиреше на хармоника песен от албума на Бийтълс „Ръбър Соул“, чието име бе забравила. Отиде в банята да си измие зъбите и се погледна в огледалото. Спомни си израза в очите на Крис, когато я видя да се смее. Нима тази вечер за пръв път се бе засмяла пред него?

Цял живот слушаше хората да й казват, че е красива, но не им вярваше особено. Думите минаваха покрай ушите й, като че ли се отнасяха за друг, за някое лице от екрана. Причината бе, че винаги когато се оглеждаше, не виждаше друго, освен дефекти — твърде широка уста, крив нос — този списък бе твърде дълъг, за да може да се изредя набързо. Тя си оставяше това за моментите, когато действително имаше желание да се самоизтезава, тоест за онези случаи, когато, гледайки Дан, си мислеше, както бе казал Кристофър, че едно момче има нужда и от баща.

Кристофър Хей. Мислите й непрестанно се връщаха към него като река към морето. Тя го бе забелязала отдавна, забелязала бе привличането, което изпитваше към него. Но не бе предприела нищо. Как щеше да отвърне сега, когато той сам бе направил първата стъпка? Тя не знаеше. Бе уморена от разочарования, но все още обичаше мъжете достатъчно, за да не се признава за победена. В никакъв случай.

Жалният глас на хармониката, свиреща песента на Бийтълс от „Ръбър Соул“, я пренесе назад в годините. Ето, тя и дядо й пак танцуват на широките дървени стъпала пред къщата в Охайо. Вятърът шумоли в листата на дъба, козодоят приглася на мелодията, а през отворената врата на гостната се лее яркожълта светлина.

Тогава животът бе толкова лесен. И тя бе тъй щастлива.

Какво се бе променило?

Сутан седеше пред раирания сенник на „Льо Сафари“. Това бе един от любимите ресторанти на Тери, същият, в който се бяха снимали.

Тери го предпочиташе, защото бе разположен в източния край на Ница, доста далеч от операта и гъмжащите от туристи улици край нея. Сутан също харесваше това място, откъдето, седнал удобно в прохладата под сенника, човек можеше да наблюдава безделниците, прекарващи утринните си часове в романтична разходка сред цветните сергии на Cours Saleya.

Ставаше късно и купувачите бяха намалели. Много от сергиите вече бяха затворени, а и на другите не бе останало много за продан. Търговците премитаха районите си или просто се облягаха на лакти и бъбреха със съседите, някои пушеха, други посръбваха вино.

Сутан избра това време и това място след внимателно размишление. Късно предната вечер тя се върна от вилата на Мън във Ванс и сега седеше в „Льо Сафари“ пред чаша кампари със сода. Непознатият й преследвач бе търсил нещо в дома й — нещо, останало от Тери. Не го бе намерил, но очевидно му бе необходимо да открие къде или у кого се намира. Затова и продължаваше да я следи.

Тя наблюдаваше през тъмните си очила как цветарите се суетят, приключвайки търговията за деня. Слънцето светеше ярко точно над главите и предметите почти не хвърляха сянка. Беше се спряла именно на този час от деня, защото в късното утро броят на хората по улицата отговаряше най-точно на нейния замисъл. Ако бе дошла по-рано, рискуваше да не забележи преследвача си сред блъсканицата на пазара. А след това, когато минувачите намалееха съвсем, той щеше да стане твърде предпазлив и отново би могъл да убегне от погледа й.

Сутан не се залъгваше относно външността си. Съзнаваше добре, че е не само красива, но и привлекателна — две качества, които не при всички жени вървят ръка за ръка. Имаше златиста кожа и черти, които изглеждаха колкото полинезийски, толкова и азиатски. Дългата й черна коса бе опъната назад на дебела плитка, оставяйки открито широкото й чело. Единственото украшение, което носеше, бе гравиран пръстен от червен нефрит, ценен поради това, че й бе подарък от Тери.

Тя беше необикновено създание и го знаеше. Духът й бе закален в огъня на страданието. Френско-кхмерският й произход бе предопределил нейния характер — тя бе силна по принуда.

Майка й, която бе от Камбоджа, бе имала щастието да се влюби в силата и властта и да се омъжи за французин. Но се бе оказало, че предимствата, които дава женитбата за представител на страната колонизатор, имат и обратна страна. Любовта между родителите на Сутан често имаше горчив привкус, породен от гнева и мъката на майка й при вида на резултатите от френското владичество над родната й страна. В отговор на тези отношения в семейството, духът на Сутан стана непреклонен и твърд, което и породи конфликта, дал отражение върху целия й по-нататъшен живот. Нейният стоманен характер отказваше да се покори на будистките поучения на майка й, изискващи от нея единствено благочестиви постъпки.

Ето с това я бяха дарили родителите й. Войната помежду им, отражение на истинската война от историята, продължаваше да живее в тяхната дъщеря.

Сутан седеше в ресторанта вече десетина минути. За това време през ограниченото пространство, което тя наблюдаваше, бяха преминали около трийсет души, като всеки от тях, се бе задържал в полезрението й най-малко за половин минута. Никой не изглеждаше не на място. Двама млади французи, седнали на маса, от която да могат най-добре да виждат дългите й крака, хвърляха погледи към нея. Сутан се усмихна с разбиране, прикривайки уста зад рамката на очилата си.

Последните продавачи на цветя прибраха сергиите си и се разотидоха. На съседната маса се хранеше шестчленно семейство. Дългият като върлина келнер излезе отвътре да сервира на двамата французи. Когато мина покрай нейната маса, тя си поръча още едно кампари със сода.

Втория път, когато премина покрай ресторанта, католическият свещеник привлече вниманието й. Тя го бе видяла малко по-рано и го бе запомнила, както и всички останали минувачи. Тогава той дойде по Cours Saleya откъм страната на операта и странното бе, че сега отново идваше от същата посока. Това означаваше, че е направил кръг. Може би, за да мине по тази улица още веднъж?

За разлика от преди обаче, сега той се спря под навеса на едно от туристическите павилиончета за пици надолу по улицата. Не си купи нищо, което бе втората му грешка. Вместо това извади голяма носна кърпа и избърса потта от челото си.

Сутан се стараеше да не поглежда към него. Келнерът донесе питието й. Изминаха няколко минути, през които свещеникът не помръдна от мястото си. Тогава тя стана и влезе в ресторанта, където цареше хладен полумрак. На извития махагонов бар имаше купчина пресни плодове.

Попита къде е тоалетната, макар отлично да знаеше, че се намира вдясно, в дъното на помещението.

Вътре усещането бе като на дъното на кладенец. Както светлината, така и звуковете достигаха дотук изкривени. Гротескни, издължени сенки преставаха по стените, като че ли оставени от четката на сюрреалист.

Гласовете на хората, които се хранеха на вътрешните маси, долитаха на моменти до слуха й, а причудливото ехо, възникващо в тясното помещение, се наслагваше отгоре им.

Сутан влезе в кабинката и затвори вратата след себе си. Застина неподвижно, в привидно бездействие. В действителност тя се ослушваше. Накрая долови тихи, предпазливи стъпки.

После в тясната, хладна кабинка настъпи тишина. Непознатият не издаваше нито звук, но тя усещаше присъствието му. С усилие на волята си наложи да се отпусне, гледайки как дръжката на вратата бавно слиза надолу. Тя не беше заключила и сега вратата започна бавно да се отваря.

Сутан се обърна така, че изходът да се намира от дясната й страна, като в същото време вдигна полата си до кръста. Отдолу бе гола.

Старите панти изскърцаха и тя видя свещеника, изправен в сянката на прага. Черните му одежди му придаваха зловещ вид, подобно на огромен гарван.

— Да, мосю? — каза тя.

— Пардон, мадам. — Но за миг той се поколеба. Като привлечени от магнит, очите му се спряха върху покритото с къдрави косми място между бедрата й.

Този миг бе напълно достатъчен на Сутан, за да забие пръсти в слънчевия му сплит. Свещеникът се преви, тя блъсна темето му в рамката на вратата и го дръпна в кабинката.

Но ръката му вече се вдигаше и в нея проблесна лъскавото острие на нож. Тя спокойно допря палец до дясната страна на носа му и натисна. Той изстена от болка, пръстите му се отпуснаха и ножът издрънча върху напуканите плочки на пода.

— Кой си ти? — попита Сутан и натисна отново лицевия му нерв. Очите на свещеника се белнаха. — Защо ме следиш? — Още едно натискане. — Какво търсеше в къщата ми?

Езикът на свещеника се показа навън. Той преглътна, помръдвайки беззвучно устни. Болката заливаше погледа му като река.

— Гор… „Гората от мечове“ — успя да произнесе накрая.

— Какво? — раздруса го Сутан. — Какво каза?

Свещеникът повтори думите си.

— Не ти вярвам — каза тя. За нея „Гората от мечове“ бе само една легенда — оръжие с три остриета, изработено уж с цел да обездвижи Буда. Независимо от това, то бе символ на власт, мощен талисман, вярата в който се поддържаше от последователите на „Муй Пуан“.

„Муй Пуан“ бе апокрифна книга в тхераваданското будистко учение. Докато последното твърдеше, че от трийсет и една плоскости на съществуване четири представляват адове, „Муй Пуан“ проповядваше наличието на цели хиляда ада и дори описваше начини за призоваване на демоните, злите духове и лъже бодхисатвите19, намиращи се в тях.

Много от по-младите кхмери, особено в големите градове, положително не бяха чували за тази книга. Но племената, живеещи на север, в планините на Бирма — Шан, Уа, Лаху и Акха, я познаваха добре. Те споделяха дълбоката вяра на кхмерите в тхераваданския будизъм, а „Муй Пуан“, наричаща се на техния диалект „Та Таун“, бе част от него. Страхът от онова, което пишеше в нея, властваше над целия им живот. Мисълта, че „Prey Dauw“, главният талисман на „Муй Пуан“, действително съществува, бе потресаваща.

В онзи край на света, могъществото на притежателя на „Гората от мечове“ би било безгранично. То би означавало край на непрестанните войни между опиумните вождове от платото Шан и пълно господство над основния запас от опиум на земята, който в момента се контролираше от мнозина. То би дало в ръцете на един-единствен човек практически безпределно богатство и власт.

— Лъжеш! — Сутан откри, че крещи. — „Гората от мечове“ не съществува! Това е измислица, породена от суеверието.

— Аз съм виждал с очите си част от нея. Паднах на колене при вида й. Усетих силата, която струеше от нея, студения пламък, който не изгаря. Нямаше никакво съмнение — това бе ножът от легендата, най-малкото от трите остриета. — Той смръщи лице от нестихващата болка.

— Очакваш да ти повярвам ли?

— А защо не? Трябва да знаеш, че не друг, а самият Тери притежаваше средната част — кинжала, „Вратата към нощта“. Сега той е у теб.

— Долен лъжец! — Сутан стори на свещеника нещо, от което зениците на очите му се скриха под клепките. Той почти се срина върху нея. — А сега — продължи тя и го разтърси бясно, — ми кажи истината.

Той бавно фокусира погледа си. Болката го бе блъснала отново като удар от чук по наковалня.

— Те… Тери Хей се съгласи да ни продаде „Врата към нощта“. Обаче се опита да ни пробута имитация. Моята задача е да поправя сделката. Трябва да взема истинския кинжал.

„Невъзможно, помисли си Сутан. Нима този свещеник казваше истината? Нима «Врата към нощта» действително е бил у Тери, нейния Тери? В такъв случай защо не й бе казал нищо? Положително е знаел какво ще означава това за нея, кхмерката. Тя никога не би му разрешила да го продаде. Щеше да настоява да го върне в Камбоджа — там, където е бил изработен.“

Но, разбира се, щом е направил копие, той не е имал намерение да продава оригинала. Какво тогава е смятал да прави с него? С „Гората от мечове“ в ръце би могъл да господства над цял Шан. Суеверните вождове от платото, които вярваха в силата на „Муй Пуан“ и на Равана, великия демон, щяха да преобърнат земята, за да се подчинят на притежателя на оръжията. Противното със сигурност означаваше да останат вечно подвластни на демона, вън от колелото на живота, лишени завинаги от прераждане. Не смъртта ги плашеше, а разрушаването на личната им „карма“. То бе прекалено ужасно, за да го допуснат дори и в мислите си.

Тя отново се запита какви ли са били плановете на Тери. Какви ли тайни е криел от нея?

Внезапно бе обладана от мисълта, че в продължение на пет години е живяла с непознат човек. Погледна свещеника в очите.

— Все още смятам, че ме лъжеш. Но да допуснем обратното. Твърдиш, че Тери е искал да продаде „Врата към нощта“. На кого?

Той поклати глава.

— Не мога да ти кажа нищо повече — прошепна едва. — Ще ме убият.

Сутан натисна по-силно, докато очите му се наляха с влага и тя чу как зъбите му скърцат.

— Тогава ще умреш тук. Това ли искаш?

— Той… той ще ме убие. — Сълзите потекоха по бузите му, смесвайки се с потта.

— Кой?

— Данте — се отрони от устните му като въздишка. — Един виетнамец на име Данте.

Мислите на Мабюс бяха заети с Великия Буда, когато видя колата на Сийв да спира пред една сграда. Той караше на около петдесет метра след него и сега машинално забави, все още завладян от гледката на статуята.

Тази картина не само често се появяваше в съзнанието му, но и ставаше все по-релефна с времето. Великият Буда, полегнал на една страна, подпрял глава на дясната си длан, бе изваян от дърво преди много векове. Учените, идвали да го изучават в дните, когато Франция се склони над Азия и положи върху нея жестоката и унизителна целувка на колониализма, твърдяха, че са определили с точност възрастта му. Мабюс не им вярваше. Защо трябваше да има доверие на хора, които в своето високомерие стигнаха дотам, че дори измислиха на страната му ново име — Кошиншина?

Независимо от всичко Великият Буда лежеше върху позлатения пиедестал в своя храм, вечен символ на божественото присъствие във Виетнам. Или поне така бе вярвал Мабюс.

Това бе преди войната. Преди французите, а по-късно и американците да дойдат със своите пушки, своите войници, своите хеликоптери и своя смъртоносен дъжд.

Никой от тях не можеше да разбере основната истина — че Виетнам е вечен, че той винаги ще се съпротивлява на чуждите нашественици, опитващи се да изтръгнат властта от ръцете на законните му управници, винаги ще се съпротивлява на алчните политици, мъчещи се да изпразнят душата му от святата й същност, ще се съпротивлява дори на ужасяващия смъртоносен дъжд, изгарящ без разлика хора, жилища, дървета. Векове наред виетнамците бяха шлифовали своето изкуство в боя; никой не познаваше по-добре от тях вкуса на смъртта. Подобно на бясно куче или на войник, останал твърде дълго на предната линия, Виетнам се чувстваше добре единствено воювайки.

Тук, на другия край на света, пътувайки из обвития в савана на нощта Ню Йорк, Мабюс усещаше този Виетнам — жив, горящ като въглен в самата сърцевина на неговото същество — пламък на страданието, огън на тъмнината и смъртта. И той продължаваше да живее единствено, за да се освободи от безмилостните гвоздеи, приковали го като Христос към неговия кървав кръст.

Великият Буда. В дълбините на спокойните му, сънни очи човек можеше да види вселената. И не само вселената на своето сегашно съществуване, но и многобройните плоскости, от които душата идва и в които й предстои един ден да отиде, както и тези, населявани от богове, светци, дяволи и демони.

Мабюс смяташе, че в даден момент нещо се бе случило с Великия Буда — очите му се бяха замъглили и ослепели. И в сцената, към която мислите му се връщаха отново и отново, той виждаше себе си, застанал пред статуята.

Уморен от неспирните боеве, той бе пропътувал повече от сто мили, за да се върне на това свято място и да пречисти душата си от омразата и желанието да убива, натрупали се от дълго време в нея.

Но нито многобройните плоскости, нито дори вселената вече се виждаха в грапавата повърхност на тези очи. Защото обширното пространство пред статуята бе изпълнено с купища човешки черепи. Кой бе убил тези хора? Американците? Китайците? Изнежените жители на Юга, които също наричаха себе си виетнамци? Мабюс не знаеше. И кои бяха жертвите? Северновиетнамци? Китайци? Южновиетнамци? Американци? Нямаше как да разбере. Във всеки случай, той разбираше, че това е без значение. Важна бе единствено смъртта, а тя сега беше навсякъде.

С очи, пълни със смърт, той спря колата до бордюра.

Мабюс бе пропътувал на шир и надлъж цял Индокитай, събирайки бавно и методично по пътя си ценните изкуства от всеки район — а това според неговите разбирания означаваше бойните изкуства.

Според местната легенда, началото на това пазено в строга тайна умение било положено от една селянка. Тя използвала принципите, които научила, докато наблюдавала смъртната схватка между тигър и някаква огромна птица.

„Пенджак силат“ използваше тъй наречените анатомични оръжия, тоест пръстите, кокалчетата, ръбовете на дланите и стъпалата и така нататък, при това всяка от тях срещу точно определена част от тялото на противника. Ето защо владеещите това изкуство бяха винаги въоръжени — дори когато се къпеха или спяха. Това, което го отличаваше обаче, бе мистичният елемент, присъщ на повечето предавани от поколение на поколение учения в индонезийския архипелаг.

Именно с „пенджак силат“ си бе послужил Мабюс, за да измъкне от колата тялото на мъртвия полицай и да го положи в един сух, каменист дол четири километра по-надолу. Покри трупа с камъни, така че дивите животни да не могат да се докопат до него.

След това изключи всички светлини на полицейската кола, освободи спирачката й и, стъпил с единия крак на земята, я избута от крайпътния насип, така че да не се забелязва от магистралата. Всичко това му отне не повече от десет минути. Значително повече време му бе необходимо, за да изчисти и последните следи от кръв от тапицерията на своята кола.

Сега, докато гледаше как преследваният от него човек влиза в жилищния, блок на отсрещната страна на улицата, той обмисляше с кой „джурус“ да омаломощи жертвата си, преди да настъпи краят. Дали със сгънат показалец и среден пръст в очите? Или с кокалчетата в челото? А може би с юмрук в слънчевия сплит?

Мабюс преценяваше болката, която всеки от ударите би породил, разглеждаше ги едновременно, поотделно и заедно, подобно на жонгльор, следящ своите шарени топки. Затвори очи, предвкусвайки онова, което предстоеше да стане, последствията от своите действия, растящи като кръговете от хвърлен във водата камък.

Той бе просто една прашинка, захвърлена в безкрайния космос. Но затова пък колко огромна бе силата му!

Още малко, каза си Мабюс, вдъхвайки мириса на овъглена плът, захвърлен в хеликоптера сред кипящото небе, крещящ своята болка, за да заглуши писъците от пламналия свят под себе си.

Разрушението и смъртта отново бяха пред очите му и той почувства как кръвта на виетнамците просмуква черната му памучна дреха. Мракът, времето и споменът, неговите вечни спътници, изгладени като камъни на дъното на река. Дали му бяха приятели, или врагове? Бе преминал целия измислен от човека ад, за да открие това. „Скоро ще бъда още една крачка по-близо до отговора, каза си той. Вече го усещам като нечий студен поглед върху кожата си.“

Той излезе от колата си и се изгуби в нощта.

— Не можеш да се прибереш вкъщи — каза Даяна Минг. — Не и в това състояние.

Сийв седеше в колата със затворени очи, облегнал глава назад, прекалено изтощен, за да свери. Дълго бе утешавал Елина Ху, съпругата на убития си колега. Всъщност, Даяна се бе справила доста по-успешно от него. Отначало Елина го удари, а след това се притисна в него в някакво детинско отчаяние, сякаш той имаше властта да изтрие смъртта на мъжа й от сметките на съдбата.

Даяна бе проявила достатъчно здрав разум да направи чай и да го поднесе. Тихото потракване на чашите, познатите миризми, всички тези дребни неща им подействаха успокояващо, придавайки усещане за реалност на нереалното положение, в което се намираха.

Тя бе тази, която телефонира на сестрата на Елина. Изчакаха я да дойде — с тревожно, пребледняло лице и малка чанта с необходимите неща за преспиване. Отново Даяна го извлече, плетящ крака, от жилището на Ху и го напъха в колата. Тогава именно реши, че не бива да го оставя да се прибере у дома си.

За него домът бе едно самотно, мрачно място. Тя знаеше, че там няма да намери покой, преследван от угризения и мисли — как е можел да спаси Ричард Ху, кой и защо е убил Доминик — твърде много и ужасни въпроси, които нямаше скоро да намерят своите отговори.

Сийв вече спеше, когато Даяна спря пред блока си в долната част на Ийст Сайд. Тя изключи колата и се заслуша в почукването на изстиващия мотор.

На отсрещната страна на булеварда заведенията се пълнеха. Носеше се мелодия от музикален автомат, някъде гърмеше рап музика, два помияра ръмжаха, поделяйки си съдържанието на боклукчийска кофа. Одърпана жена, тикаща вред себе си накамарена с отпадъци количка, разрита кучетата и запълзя на четири крака, тършувайки сред сметта.

Даяна изпусна дълбока въздишка. Гледаше профила на Сийв и мислеше, че трябва да не е с всичкия си, за да го води у дома си. Но бе прекалено изморена, за да се съпротивлява, да се вслуша в гласа на разума, да потисне любовта си. „Искам го, каза си тя, такъв, какъвто е.“

Събуди го много внимателно, но той все пак се сепна. Очите им се срещнаха, той я позна, разбра къде се намира. Тръгна с нея нагоре по стръмните стълби, покрай надрасканите стени.

Влязоха в апартамента и тя пусна масивното резе. Сийв се запъти направо към дивана и се срина върху него. Даяна коленичи отстрани и го измъкна от сакото. След това свали вратовръзката, разкопча ризата му и метна отгоре му леко одеяло. Преди да се изправи, се наведе напред и го целуна по устните.

Отиде в спалнята и се съблече. Обичаше да спи гола, но този път заради него си сложи тениска, която й стигаше до коленете. Легна, загледана в тавана, и зачака съня. Но усещаше присъствието на Сийв подобно на магнит или на пещ. От него мускулите й се напрягаха, цялото й тяло тръпнеше.

Когато усети, че плътта между краката й започва да се напряга, стана и отиде в тясната кухничка да си свари жасминов чай. С чашата в ръка премина в хола. Отдавна бе престанала да се стеснява от своя апартамент, който приличаше повече на антикварна книжарница, отколкото на жилище. Книгите бяха навсякъде — не само по рафтовете, но и наредени една върху друга или просто нахвърляни в безредни купчини. Единствените украшения бяха японското кимоно и едно ветрило, закачени на стената в двата края на стената.

Отмести настрана няколко книги и седна на перваза на прозореца.

Очите й продължаваха да търсят Сийв и тя си наложи да мисли за двата трупа в Кънектикът. Отново видя отрязаните глави под безжалостната светлина на прожекторите, кървавите чукани на вратовете, мораво-червените петна по ивиците увиснала кожа. Това й напомняше… за нещо.

Но какво?

Тя наблюдаваше лекото дишане на Сийв, а съзнанието й неспирно се връщаше към този въпрос. Какво бе то? Нещо зловещо и мрачно, стаено дълбоко в тъмните ъгълчета на паметта й.

Погледът й се спря на един тежък том, озаглавен „Тайните на самураите — изследване върху бойните изкуства във феодална Япония“. Зловещата мисъл се размърда и запълзя бавно към повърхността на съзнанието й. Тя издърпа книгата от рафта и започна все по-бързо да я прелиства.

Даяна имаше много книги от този род, останали от бившия й приятел Кен, който се занимаваше с изработка на хладни оръжия. „Японският меч е почти като живо същество“, й бе казал веднъж той, описвайки как суровата стомана се омекотява и се прегъва отново и отново върху самата себе си в десет хиляди слоя. Готовият меч е толкова еластичен, че може да се превие на две, без да се счупи и толкова остър, че изчезва, ако се погледне откъм ръба. Той представлява идеалното оръжие за един войн, пронизващо без усилие както броня, така и кости, и плът.

Внезапно тя вдигна очи и погледна разпереното ветрило на стената, точно над дивана, на който спеше Сийв. Върху него бе изрисувана пойна птичка, кацнала сред сливови цветове. Тя обичаше това ветрило, изпратено й от Кен, беше й приятна мисълта, че той все още я помни.

Кен бе влюбен в своите оръжия повече от всичко на света. Когато Даяна го срещна, той вече бе отдал десет години от живота си на опитите да усвои японската техника на изработката им. Накрая, отчаян, си бе стегнал куфарите и бе отлетял за Япония да чиракува при последния велик майстор на мечове — един седемдесет и пет годишен старец, живо национално богатство на своята страна.

Страстта на Кен постепенно се бе прехвърлила и върху нея. Тя притежаваше малка, но изключително качествена колекция от ръчно изработени ножове. Сега, докато прелистваше книгата, нещо, което той й бе казал, настойчиво се въртеше в главата й, напирайки да изплува на повърхността. „Повечето хора, бяха неговите думи, дори и много колекционери, когато става въпрос за японски остриета, разбират единствено «катана» — мечовете, или «танто» — ножовете. Но всъщност голяма част от най-добрите изделия са специални оръжия.“

Даяна не откъсваше поглед от японското ветрило, от неговите размери, ширина, украса. Изведнъж усети, че тънките косъмчета в основата на врата й се изправят. Мрачният, зловещ предмет се намираше в една стая с нея.

— Господи! — Като продължи да мисли за странните, зигзагообразни срязвания на вратовете на двамата убити, Даяна бързо отгърна на раздела, озаглавен „Изкуството на бойното ветрило“.

Ето го! Ето с какво е бил убит Доминик!

Обърна се към Сийв, но размисли и се отказа да го буди. Лицето му бе изопнато и посивяло от изтощение. Сънят му бе по-необходим от нейното откритие. Тя затвори очи и безуспешно се помъчи да заспи.

А сънищата на Сийв бяха като леки парашути, които те носят натам, където не си бил никога, или, напротив, си бил твърде често.

Той и Дом са отново заедно. Годините са невидими, подобно на гълъби, които се обаждат от храстите. Братята са отново на двайсет, отново са щури, сред наркотичния сън на безкрайната виетнамска война. Въздухът е наситен с кръв и прах — толкова прах, че слънцето не се вижда. Виетнам трябва да е единственото място на света, мисли си Сийв, където небето е жълто.

Двамата участват в патрул и пресичат границата, между Виетнам и Камбоджа, облечени в черните дрехи на „Червените кхмери“. Никой не знае къде се намират, дори щабът е в неведение — там смятат, че групата е излязла на обичайна хайка за прочистване. Защото за този патрул те не се подчиняват на заповеди от щаба, нито дори от Командването.

Това е, което занимава мислите им — не Виетконг, нито „Червените кхмери“. То, общо взето, е единственото, за което говорят, когато офицерът не може да ги чуе.

Но всички те са доброволци, всеки сам е пожелал да тръгне на това пътешествие в неизвестното, в безкрайността. И тази виеща се, ленива река, която им предстои да прекосят, е разделителната черта. Докато са във Виетнам, те могат да оправдаят всяка своя постъпка — това е просто една лудница и никое действие не се осъжда твърде строго, стига да спомага за намаляването на броя на лудите в нея. Но Сийв знае, че щом прекосят реката, нещата ще се променят. Те ще бъдат вече в Камбоджа — една официално неутрална страна, където нямат право да се намират и където в случай, че присъствието на американска военна част се разкриеше, щяха да ги екзекутират без съд и присъда.

Те се плъзгат по калния, покрит със смрадлива, спечена тиня бряг в мътната, мазна вода. Сийв открива, че цветът й е същият като този на човешките очи мигове след настъпването на смъртта. Хората нагазват във водата, тревожни, напрегнати, мрачни. От местните жители знаят, че по това време на годината реката приижда и стига до шията. Но засега тя е само до кръста. „Това е само началото, казва си Сийв. Какъв ли ще е краят?“

Неочаквано Дом, който върви пред него, се подхлъзва. Сийв протяга ръка, сграбчва брат си за лакътя, но изгубва равновесие и двамата падат. Водата ги залива до брадичката. Цветовете на повърхността й се преливат като в опашката на паун. Те пъхтят и плюят.

Сийв вече се опитва да се изправи на крака, когато малък водовъртеж разчиства мръсотията от лениво движещата се повърхност на реката и той вижда онова, което е отдолу. Водовъртежът отминава и водата отново става непрозрачна, сякаш се е затворила блендата на фотоапарат. Отвратен, потресен, зашеметен, той не може да повярва на онова, което се е разкрило пред очите му.

Не желае това, но е длъжен да го стори — ръката му се протяга към дъното. Осезанието потвърждава това, което зрението вече му е казало. Вместо тиня или камък, треперещите му пръсти срещат парцаливи късове кожа, плът, жили, оголена кост, там където речните обитатели са оглозгали останалото.

Давейки се, той слепешката пристъпва нататък, напипвайки същия ужасяващ, отвратителен пласт. Няма сили да отдръпне ръката си от дъното.

Ето защо придошлата река е така лесна за преминаване. Дъното й е повдигнато от няколко пласта трупове. Колко ли са, мисли си Сийв, докато залита напред. Стотици? Хиляди?

Той мрачно поглежда пред себе си. Дали някой от другите знае какво има под краката им? Сигурно не, Сийв не забелязва никаква промяна в тревожните им, напрегнати лица, когато накрая достигат отсрещния бряг, където никой вече не може да ги спаси.

Но Сийв знае, Сийв помни, в сънища като този, които го спускат като с парашут там, където не е бил никога, или е бил твърде често.

И отнякъде, твърде отдалеч, за да може да си спомни, той вика с глас, изпълнен с ужас.

Даяна захвърли книгата и коленичи до него. Притисна, длани до запъхтяната му гръд, изтри с целувки потта от челото му. Когато той отвори широко очи, тя се усмихна и прошепна:

— Това е сън, шефе. Само сън.

Тъмнокафявите му очи се спряха върху лицето й.

— Даяна.

— Да — каза тя. — Аз съм. Ти си тук, при мен. Няма нищо страшно.

Сийв въздъхна леко, клепачите му се затвориха и минута по-късно вече спеше.

Даяна се върна на своето място на перваза, но не взе отново книгата. Искаше й се да разтърси Сийв, да го събуди, да му каже онова, което бе открила — може би именно то щеше да ги насочи към убиеца. Но той бе толкова уморен, изглеждаше така уплашен от това, което му се бе присънило, каквото и да беше то, че сега тя желаеше единствено той да продължи спокойно съня си. На сутринта щеше да има достатъчно време да му разправи всичко. Очакваше с нетърпение да види изражението на лицето му, когато му покажеше в книгата илюстрацията на „гунсен“ — бойното ветрило.

Когато Крис се прибра в апартамента си, отново валеше. Противно на очакванията си, не чувстваше никаква умора. Имаше усещането, че тази вечер пред него се е отворила врата и той е влязъл в някакъв нов свят, макар и да не бе сигурен какво го очаква в него.

Загледан в дъжда, който се стичаше по стъклата на прозорците, той мислеше за Аликс. Стана, прекоси стаята и пусна радиото. Приготви си питие. Изу обувките си, заравяйки пръсти в дебелия килим на пода. Накрая с въздишка се отпусна в огромното кресло пред прозореца. Дъждът превръщаше светлините на града в нереални, припламващи цветни петна.

Пееше глас на жена:

Той допря чашата до бузата си, затвори очи и си припомни времето, когато мечтите бяха реалност, когато ароматът на лавандулата беше неотделим от мириса на велосипедната смазка, лятото във Франция, когато всичко бе възможно.

За миг вероятно бе заспал или се бе унесъл в спомените си. Така или иначе, когато отвори очи, песента вече се бе сменила. Той остави чашата и отиде в спалнята да си вземе куфара. Откри паспорта си, пъхнат зад кутията с копчетата за ръкавели, клипсовете за смокинг и джобния часовник. Първата му работа сутринта щеше да бъде да изпрати някого от офиса за визата.

Започна съсредоточено да си стяга багажа, без да мисли за нищо друго. Събра от банята тоалетните си принадлежности и ги набута в несесера — самобръсначки еднодневки, тубичка с крем за бръснене, миниатюрна паста за зъби, малък дезодорант.

Музиката тихо стигаше до слуха му от съседната стая, идваща сякаш от друго време или място. Апартаментът бе тъмен, светеше само нощната лампа до леглото му.

Крис бутна встрани плъзгащата се врата на гардероба. Повърхността й представляваше огледало. Той хвърли бегъл поглед към него и ръката му замръзна. Виждаше се външната врата и част от антрето.

Тъмнината бе прорязана като с нож от тънка отвесна ивица светлина, идеща откъм стълбището. И тази ивица бавно се разширяваше пред очите му.

Той гледаше като хипнотизиран. Съзнаваше, че някой полека отваря собствената му входна врата, но това му се струваше нереално, невъзможно.

А то се случваше.

Случваше се тъкмо на него. Крис не знаеше как да постъпи. Завладя го остро чувство за грозяща опасност.

Вратата се отвори още по-широко и светлината заля антрето. Стори му се, че вижда някаква сянка, след това тя се скри и вече нищо не нарушаваше очертанията на осветения клиновиден отрязък от пода.

Изведнъж си даде сметка за сянката, която самият той хвърляше, благодарение на нощната лампа. Тя сочеше право в него, подобно на огромен показалец. Той пристъпи и изчезна в мрака на гардероба.

Стоеше напълно неподвижно, вслушвайки се в хрипливото дишане, излизащо на пресекулки от гърдите му. Сърцето му блъскаше с такава сила, че тялото му се разтърсваше при всеки удар.

Като много адвокати, занимаващи се с криминални дела, Крис неведнъж бе заплашван, така че имаше пистолет и разрешително. Досега не му се бе налагало да го използва, но няколко пъти бе ходил на полицейското стрелбище и там го бяха научили да го използва уверено и точно.

Сега в мрака на гардероба той напипа чекмеджето, в което стоеше револверът. Извади го, все така пипнешком откри кутията с патрони и един по един ги вкара в гнездата. След това бавно се измъкна навън.

Ивицата светлина в антрето все още се виждаше, но този път бе неравна. Той се вгледа внимателно, опитвайки се да разгадае новите й очертания и трепна уплашено — там стоеше някой.

Крис безшумно излезе от спалнята. Когато се озова в хола, приклекна край стената в класическата поза за стрелба и насочи пистолета към силуета в рамката на вратата. След това протегна ръка и запали лампата.

Сянката подскочи и той насмалко не стреля, но видя лицето й навреме и свали пръста си от спусъка.

— Аликс — каза той и се изправи на крака.

Внезапната светлина я стресна, тя притисна ръце към гърдите си.

— Господи, Кристофър! Изкара ми ангелите! — В този момент видя пистолета в ръката му. — О! — каза тихо.

Той едва се държеше, разкъсван от облекчение и излишен адреналин.

— Какво правиш тук? Как влезе?

— Аз не… — Тя се обърна и затвори вратата зад себе си. — Натиснах звънеца. После видях, че е отключено — всъщност, беше отворено. Сигурно си забравил да затвориш вратата, когато си се прибрал.

— Защо не се обади на портиера? Той щеше да ми звънне по домофона.

— Не видях никого долу. — Аликс изглежда искрено съжаляваше. — Качих се направо. Извинявай.

Крис внимателно остави пистолета на ъгловия диван.

— Всичко е наред. — Той си пое дълбоко дъх. — Наистина. — Усмихна се, виждайки, че не е напълно убедена. — Няма нищо.

Тя се приближи до него.

— Здравей.

— Тъкмо мислех за теб — отвърна той. Напрежението го напускаше. Стана му приятно, че е дошла, мрачното му настроение се разсея.

Тя тихо се засмя.

— Трябва да съм го усетила.

Двамата се гледаха в полумрака.

— Спеше ли?

— Бях задрямал за малко, но не съм лягал.

— Радвам се, че не съм те вдигнала от леглото — тя се усмихна със своята зашеметяваща усмивка. — Да не би да си сънувал мен?

— Може би — каза той, като я прегърна. Тя опря глава на рамото му. — Не бих имал нищо против.

Крис я поведе към дивана. Лицето й сякаш пламтеше в неясната светлина на стаята и неоновите отблясъци на града отвън.

— Просто не знаех какво да сторя — каза тя, лежейки в скута му. — Непрекъснато мислех за теб, за това, че утре заминаваш. — Тя вдигна очи към лицето му. — Никога преди не съм постъпвала така.

— Не говори — каза той и отмахна кичур коса от челото й.

Аликс допря длан до бузата му.

— Скъпи Кристофър — прошепна тя, — дали не направих ужасна грешка, че дойдох тук?

Той се наведе към нея. Устните й трепереха, когато ги целуна.

— Не се страхувай.

В сивия ирис на лявото й око имаше петънце с неопределен цвят, едновременно миловидно и загадъчно, разкриващо пред него непознати ранимост и дълбочина.

Аликс се притисна към него с трептящи, притворени клепки, усещаща разтворените му устни върху своите и неговата сила. „Ще ме обичаш ли, питаше се тя, така, както се нуждая да бъда обичана?“

Почувства пръстите му върху копчетата на роклята си. Отдолу не носеше нищо. Изражението му, когато докосна голата й плът, я накара да се разтопи. Изстена, извивайки се нагоре към него. Той зарови лице в ямката на шията й. Задъхана, тя обви ръка около врата му и, заровила пръсти в неговата коса, прокара език по ухото му.

Тогава той се отскубна от прегръдката й и ръцете му трескаво се спуснаха надолу по тялото й, за да погалят вътрешността на нейните бедра. След това и устата му я откри.

Аликс бе като обхваната от пламък, самите й кости омекнаха. Дъхът й спря. За пръв път в живота си изпитваше подобно шеметно удоволствие.

Нямаше време дори да се съблече напълно. Придърпа Крис върху себе си, обхвана го с ръка. Не можеше да чака и секунда повече, преди да го усети в себе си.

Изрита роклята си над бедрата, усети го трептящ пред входа, докато го насочваше. Устните и езикът му бяха върху гърдите й, върху пламналите й зърна и най-сетне с устрем, който я запрати обезумяла насреща му, той я изпълни.

Вече бе толкова възбудена, че моментално стигна до ръба. Впи пръсти в мускулите му, вдъхвайки сладката му пот и вълната на насладата я заля с такава сила, че й се стори сякаш губи съзнание.

Устните му отново покриха нейните. Никога преди не го бе правила с мъж, който да я целува през цялото време. Чувстваше езика и члена му да работят в нея едновременно и това я хвърляше в огън, превръщаше тялото й в море от удоволствие.

Застена и се загърчи безпаметно, притиснала бедра до неговите, докато усети как той избухна в нея и накара вътрешните й мускули да се свият от спазъм при повторния връх.

Когато дойде на себе си, Аликс не можа веднага да разбере къде се намира и дали не сънува. След това съзря сенките по тавана, почувства топлината, загърната като безценно съкровище вътре в нея. Обърна глава и видя отпуснатата до себе си фигура.

— Кристофър?

Очите му бяха затворени. Тя го докосна и почувства как тялото му се напрегна.

— Какво има? За какво мислиш? — гласът й звучеше ласкаво и нежно.

Крис я погледна.

— Ще ти кажа нещо, което не съм казвал на никого досега. Мислех за онова, което се случи между брат ми и мен.

Аликс мълчеше, без да сваля очи от него. Тя помръдна леко встрани и профилът му се открои пред нея на фона на предизгревното небе, розовеещо зад стъклата на прозореца.

— Когато бяхме малки, баща ми ни водеше в кантората си сутринта на Коледа, за да види как отваряме подаръците си. Семейството ми винаги е имало много пари — главно парите на баща ми, който обаче беше ако не стиснат, то положително много пестелив. „На младини вкусих от мизерията на Уелс, обичаше да казва, и това ми е достатъчно.“

Аликс забеляза усмивката в ъгълчето на устните му и се почувства по-добре.

— „Достатъчно“ — продължи Крис — е била винаги една от любимите му думи. — Той се намести на дивана. — Но имаше един ден в годината, когато забравяше за нея и това бе Коледа. Подаръците му бяха разточителни, макар в повечето случаи да ни подаряваше неща, които самият той смяташе, че трябва да имаме, а не каквито на нас ни се искаше. Най-добре усетих това на една Коледа, когато бях на дванайсет години. Тери бе на тринайсет, с една година по-голям от мен. Баща ми ни подари ловни карабини трийсети калибър, сложи ни няколко консервени кутии да се упражняваме и след това ни заведе за сърни. Това беше точно по вкуса на Тери. Помня как гледаше същата година старата пушка на дядо, която татко донесе от Уелс, когато той умря. „Това е всичко, което остана от него, казваше баща ми. Ако съществува нещо като душа, то това е неговата. Като гледам тази пушка, сякаш виждам него — висок, горд мъж, изкарващ прехраната си от земята на Уелс. Има нещо достойно в това, нещо дори велико.“ Тери сигурно е разбирал смисъла на думите му, на мен това не ми се удаваше. Пушката не ми харесваше, а брат ми не можеше да откъсне очи от нея. И когато на Коледа татко ни подари карабините, той бе в стихията си, докато аз не знаех какво да правя с моята. Струваше ми се, че държа в ръцете си нещо зло, сякаш вече бях причинил страдание с нея. Не исках да ходя никъде, не исках да срещам сърна, защото знаех какво ще се случи тогава. Баща ми, както обикновено, ми се подиграваше, опитваше се да ме засрами, за да тръгна. И както обикновено, Тери нямаше понятие защо се опъвам. Той беше щастлив, защо тогава аз не бях? При него нещата винаги стояха така — татко харесва това, аз също. Ако ти не го харесваш, какво ти има? От известно време не бе валял сняг, но беше много студено. Земята бе замръзнала, боровите иглички бяха твърди като стомана. Помня, че се уморих и седнах под дърветата край пътеката.

Тогава, поглеждайки през преплетените клони, забелязах на отсрещната полянка голям, самотен елен. Търсеше храна. И досега не знам какво ме накара да опитам посоката на вятъра — татко ни беше казал, че трябва да духа от животните към нас, за да не могат да усетят миризмата ни. Защо го направих? Не мога да си отговоря. Нито защо дръпнах Тери за ръкава. Сигурен съм, че ако не бях аз, той щеше да отмине без въобще да забележи елена. Естествено, първата му реакция бе да ми каже да стрелям. Не знам защо, това страшно ме изненада и ядоса. Той продължи да настоява и когато отказах, насочи своята карабина. Аз я блъснах в ствола на едно дърво. „Леле, татко ще те убие“, каза той, или нещо от този род. И направи най-невероятното, най-непростимото нещо. Посегна, сграбчи моята пушка, вдигна я, прицелвайки се в елена и натисна пръста ми, който несъзнателно продължавах да държа на спусъка. Екна изстрел и животното се свлече на земята. Големите му очи се разтвориха широко, с израз на недоумение и болка. Тогава татко ни настигна и аз се разплаках. Никога не бях изпитвал подобна мъка и отчаяние. Господи, казах си, като гледах убитото животно, какво ме накара да го сторя? Чувствах, че аз бях натиснал спусъка, аз бях погубил този живот. Душата ми сякаш се разпадаше, превърната в пепел. И за всичко бе виновен той, моят брат. Или може би вината бе и моя, загдето го бях дръпнал за дрехата?

Изведнъж Крис се разтърси в ридания. На Аликс й се прииска да го прегърне, да спре спазмите на плача му с тежестта на собственото си тяло, със силата на волята си, но не знаеше как би го приел и това я накара да се сдържи. Когато накрая се съвзе, той каза:

— Така и не намерих в себе си сили да му простя. А сега, естествено, е вече късно.

После, без да погледне към нея, легна по гръб на другата половина на дивана. Не след дълго изтощението го надви и той се унесе в дрямка.

Едва когато се увери, че е заспал дълбоко, Аликс протегна ръка и го погали — нежно и леко. По време на разказа си той бе напрегнат като струна, опъната до скъсване. „Колко тъжен изглежда, помисли си тя, дори и сега.“

Светлината бе огряла лицето му и докато го гледаше, тя за момент си представи, че е Уенди от „Питър Пан“, а той — едно от момченцата, изгубени далеч от майка си и от своя роден дом.

Опита се да си представи какво би било да мрази сестра си дотолкова, че никога да не може да й простя. Мисълта й се стори непоносима и тя потръпна. Горкият Кристофър. И горкият Тери.

Тя се загледа през прозореца в дъжда. Беше часът, когато небето е твърде бледо, за да е нощ, но и твърде тъмно, за да е утро. Спомни си времето, когато двамата с Дик ходиха на остров Барбадос. Бяха взели акваланги под наем и се бяха спуснали в царството на вечната нощ.

Светлината на зеленикаво-сините крайбрежни води бе подобна на тази — полупрозрачна, опалова, течна. Беше толкова тихо, че ударите на сърцето й се превръщаха в център на целия свят. Дик се носеше плавно до нея и тя виждаше отражението си в неговата маска. Чувстваше се като богиня — неуязвима, безсмъртна. И сега Аликс се отпусна, победена отново от същото чувство, и сънят я обори.

Събуди се от шума на дъжда, който тропаше по прозорците. Известно време го гледа с невиждащи очи, все още полузаспала.

После периферното й зрение долови някакво движение в апартамента. Отначало помисли, че Крис е станал, но след това го видя все така проснат на дивана, с лице, заровено във възглавниците.

Тя се стресна, невярваща на очите си. По пода пълзеше тъмна сянка. Кой бе това? Какво правеше? Въпросите прорязаха съзнанието й като светкавица и в същия миг тя скочи.

Бе спала свита на кълбо като котка. Сега гъвкавото й тяло се разгъна и тя се метна към сянката, заби колене и лакти в плът, твърда като стомана.

Обви гърлото с лявата си ръка и рязко дръпна назад, извивайки кръст, използвайки цялата тежест на своето тяло.

Но вместо съпротивление усети, че се премята през глава назад от собственото си усилие, което противникът й бе обърнал срещу нея. Падна и удари силно кръста си в пода.

Очите й се разшириха от ужас при вида на отвратителното лице — лице на звяр, на демон, но не и човешко! — пред нея, над нея, вътре в нея…

Едната й ръка бе останала притисната зад гърба, дъхът й излизаше по-бързо, отколкото смогваше да го поема. Самото дишане отнемаше много сили, много време, което тя нямаше. С мигновено решение, родено от отчаянието и надеждата, тя вряза чело в отвратителното лице, висящо като фенер или пълна луна пред очите й.

Болката я прониза с такава сила, че от здраво стиснатите й зъби излезе скърцане, подобно на последния напън на спираща машина.

Но смазващата тежест се махна от гърдите й и тя жадно пое въздух. Погледна нагоре. Дъждът се пречупваше като през призма, капките сменяха цвета си, падаха върху някакво огледало, не, не огледало, а лъскав метал, назъбен и…

Ветрило, досети се Аликс, преминаващо от светлина в сянка и обратно. Сега единствената й мисъл бе да предупреди Кристофър. Отвори уста, но една мазолеста, твърда като дърво ръка стисна челюстта й така, че тя се задави.

Пръсти като стоманени прътове се пъхнаха между устните й, изпълниха устата, натикваха езика в гърлото й. Тя с ужас усети надигащия се позив за повръщане, неконтролируемите, разкъсващи спазми.

Използвайки свободната си ръка, тя удари с основата на дланта си така, както я бяха учили, незащитеното ухо на своя враг. Тежестта върху притиснатата и дясна ръка олекна, тя успя да я вдигне, и, без да обръща внимание на болката и изтръпналостта, се опита да нанесе елементарния саблен удар от каратето. Почувства разтърсването в костта си от несполучливото попадение.

Но времето, което спечели, й позволи да се изплъзне, да избегне опасността да бъде задушена със собствения си език. Както и преди, в ума й беше единствено Кристофър. И тя изкрещя — един кратък, пронизителен вик на тревога.

И тогава острият ръб на „гунсен“-а я стигна от страни под брадичката, разрязвайки шията й.

Крис се събуди от пръските кръв. Тръсна сънено глава. В следващия миг бе напълно буден при вида на странната, прегърбена сянка, надвесена над Аликс, държаща в ръка… Ветрило?

Хвърли се към пистолета, стреля в упор в премятащия се, скачащ силует, който се дръпна от Аликс, мина през антрето, през прага и изчезна.

Крис изтича до отворената врата, но не видя никого. Накъде, запита се той, нагоре или надолу? После си даде сметка, че това няма значение. С тръпка на агония се върна обратно в апартамента.

— Аликс!

Коленичи до нея. Вътрешностите му се свиха, сърцето му болезнено примря. Имаше толкова много кръв. И все пак сивите й очи го познаха. Устните й се разтвориха, клепките й трепнаха. Какво се опитваше да каже?

— Аликс — той прошепна името й и в същия миг дръпна телефона към себе си, набра „Бърза помощ“.

Крис гледаше как животът бавно се изцежда от нея; беше му трудно да диша. От безкрайната болка мисълта му течеше несвързано. Съзнаваше, че плаче.

— Дръж се — прошепна в притихналото й лице. — Не умирай, моля те, не умирай. — Имаше чувството, че някой е забил в гърдите му кол.

Кръвта й бе навсякъде по него, животът й го покриваше и засъхваше като втора кожа.

Зимата на 1968 — Лятото на 1969

Бан Ми Туот, Виетнам — Камбоджа; Мужен20 — Париж, Франция

Първата мисъл на Тери Хей, когато под прикритието на нощта пристигна в Бан Ми Туот, в планините на централен Виетнам, бе един стих от Пол Валер, великия френски символист: „Сила, с която не се злоупотребява, губи своето очаровани.“

Седмица по-късно, когато по ръцете му вече имаше кръв, той си спомни за думите на един друг французин, Ларошфуко: „Ако се съпротивляваме на страстите си, то е повече заради нашата слабост, отколкото заради силата ни.“

Защото когато дойде във Виетнам, Тери Хей вече бе готов да се научи да убива.

— Да се убива, е лесно — бяха думите на капитан Клеър по време на първата лекция зад стените на лагера на Частите със специално предназначение. — Затова не си губете времето в излишни притеснения. Всички сте чували потресаващи разкази за момчета, чийто пръст замръзва на спусъка. Аз пък ще ви кажа, че тия истории са пълна глупост. Всеки може да убие — това е все едно да щракнеш с пръсти. Вземете когото и да било — от ония, дето убежденията не им позволявали да служат, някой пацифист, дори шибания Мартин Лутър Кинг, ако щете, все едно кой, и му сложете един зареден пистолет в ръката. След това му покажете как някой изнасилва жена му или петнайсетгодишната му дъщеря и само гледайте колко бързо ще го вдигне и ще застреля мръсника, заплашващ семейството му.

Тери, седнал с небрежно кръстосани крака, си мислеше що за нравоучение в армейски вариант е това. Но част от него несъмнено искаше, може би дори се нуждаеше да повярва — така, както човек вярва, когато докторът му каже; „Никак няма да ви заболи.“ Не нравоучение в истинския смисъл, а просто една лъжа, в която ти е необходимо да повярваш.

— Или ще кажете, че това е различно? В такъв случай се подгответе за горчивата истина — продължи капитан Клеър, — защото на война е също все едно, че виждаш някой да изнасилва жена ти или дъщеря ти пред очите ти. Бъдете сигурни, че започнете ли веднъж, независимо от съмненията, с които сте дошли тук, нищо вече не ще ви спре да убивате ония гадини.

По това време Тери вече бе минал през първоначалния и напредналия курс на военна подготовка, военновъздушното училище във форт Бенинг край Кълъмбъс, щата Джорджия, и училището на специалните части във форт Браг, Файетвил, Северна Каролина.

Сега, като слушаше капитанът да дудне за това какво означава да се убиват хора и как съзнанието го възприема по един начин, докато всъщност действителността е съвсем друга, той се питаше защо е целият този шум. В края на краищата, разсъждаваше Тери, хората се убиват още от праисторически времена, откакто е било откраднато първото парче месо, първата жена, откакто някое облечено в кожи племе е нахлуло на територията на съседите си. Тогава какво?

Не му беше ясно какво толкова сложно има в цялата работа. Всички тези капани на съзнанието, заложени от лъжливо чувство на вина или жал, за които капитан Клеър непрестанно намекваше, липсваха при него. „Врагът е насреща, мислеше си той, кацнал в прицела ти. Натискаш спусъка и — бум! — той изчезва, край. Няма нищо трудно, нищо неразбираемо.“

— Вие сте се записали като доброволци в групата за проучвания в състава на силите със специално предназначение. — Капитанът се усмихна зловещо и многозначително. — Звучи така, сякаш ще ставате библиотекари. Какво да се прави, армейска канцеларщина. Първата ви работа ще се състои в това да набирате хора за ЦГЗ, което, зайци непросветени, означава Цивилни групи за защита — още безполезна канцеларщина. Ще се занимавате с подривна дейност в тила на врага и с разполагане на противопехотни мини. За територията, на която ще се намерите, няма изработени карти, така че ще имате нужда от помощта на местното население. За целта началството ни е упълномощило да използваме кхмерите от планинските племена по северозападната граница и тези от делтата на река Меконг. Хората, които изберете, ще получават кодови имена, тъй като азиатските, в най-добрия случай, са трудни за запомняне. Ще ги вкарвате предпазливо в подразделенията си и ще ги използвате според обстоятелствата — като водачи, а ако стане нужда — и като жертви.

Докато говореше, капитан Клеър се разхождаше из стаята, вглеждайки се в лицата.

— Така, хубавото беше до тук. А лошото е, че се намирате в Азия и Азия може да ви убие. Първото нещо, което трябва да запомните, е, че никога няма да проумеете това място. То съществува в различна реалност и ако се опитате да го приспособите към западните си разбирания, най-много да докарате смъртта на някого или дори по-лошо, своята собствена. Второто нещо е, че за азиатците смъртта не означава нищо — при тях тя е просто етап от някакъв процес на преминаване от една плоскост на действителността в друга. Така че единствената съществена разлика между вас и вашия враг е, че той няма нищо против да умре, докато вие имате.

Капитанът млъкна.

— Виждам, че някои от вас се усмихват и съм принуден да приема, че смятате думите ми за смешни. Първия път, когато отидете да помогнете на някое изоставено край пътя момиченце и гранатата, скрита под мишницата му ви откъсне краката, ще разберете какво имам предвид. — Той ги изгледа свирепо. — А можете да го научите и още тук, където ще ви коства само малко време и умствено усилие.

По-късно в помещението, минаващо за офицерски салон, докато Тери се питаше защо им бяха нужни камбоджански, а не виетнамски водачи, Кид Гавилън, един от новото подразделение, каза:

— Всичко това е без значение. Ние сме тук, защото вярваме в Америка и защото е жизненоважно да защитим Виетнам от комунистите.

В отговор се чу общо одобрително мърморене. Тери огледа тези уестпойнтски възпитаници, стегнати от ранна възраст по калъпа на военната етика, и се опита да си представи какво вълнува скритите дълбани на съзнанието им. Какво в действителност ги бе довело тук? Дали чистият патриотизъм, непоколебимото чувство за дълг, или други, по-лични подбуди намираха израз сред този елитен воински кръг?

Този въпрос не бе породен от празно интелектуално любопитство. Той знаеше, че много скоро безопасността му, самият му живот могат да се окажат зависими от всеки един от тези мъже. Разбирането на техните мотиви един ден можеше да е равносилно на разликата между това да лежи по лице в собствената си кръв или да се измъкне жив.

Какво, в крайна сметка, вълнуваше дълбините на неговото собствено подсъзнание? Като момче той никога не се разбираше особено добре с връстниците си. Те му завиждаха заради превъзходството му в почти всяка област, изискваща физическо умение. А той, който тичаше по-бързо, скачаше по-надалеч и мислеше по-добре от когото и да било от тях, презираше ленивите им умове, неспособни да видят очебийните за него решения. В гимназията и колежа, където бе еднакво търсен от спортните отбори и от момичетата (той бе също така изключително привлекателен и красив), чувството му за изолация се усили. Момичетата го разочароваха едно след друго, оставяйки го да се чувства глупаво, задето им е отделил твърде много от времето си. Постоянно се чувстваше обсаден от околните, раздразнен, принуден да ги отблъсква.

Но не беше самотен, както би могло да изглежда отстрани. Тери бе свързан със своите мисли, тоест с процесите на протичането им така, както градът е обгърнат от необятната си мрежа от електричество. И той получаваше огромно удоволствие от изучаването на това неповторимо, дадено му от природата богатство, без да знае за предупреждението на Франсис Бейкън, че този, който намира радост в самотата, е или диво животно, или бог.

Като момче той никога не се беше отдавал на фантазии и мечти. Защото откакто се помнеше, знаеше — или поне бе вярвал, че знае — какво иска от своя живот. Детската невинност му бе позволила да наблюдава от непосредствена близост как баща му води своите сделки, при което с потресаваща бързина бе доловил, че единствената стока, чиято цена никога не пада, е силата. Силата бе вездесъща, разбираха я всички езици, подчиняваха й се всички епохи; тя бе Златното руно и Светият Граал.

Помнеше коледната утрин, когато баща му измъкна изпод окичената с истински лакомства елха два дълги, тънки, красиво увити пакета. „Весела Коледа“, каза той, подавайки ги на синовете си.

Тери беше на тринайсет години, Крис — на дванайсет. Намираха се в кантората на баща им, където по традиция поставяха коледната елха. Той занесе подаръка си на огромното кожено канапе, разположено срещу масивното бюро в романски стил. Над канапето имаше прозорец, дълъг като борд на кораб, под който растяха букови дървета, покрити тогава единствено с коричка скреж. Цепеници пламтяха в грамадната камина, облицована с френски мрамор от осемнайсети век с издялани бузести херувимчета.

Малкълм Хей, висок, с мустаци, великолепно облечен, стоеше пред бюрото и се усмихваше, докато гледаше как синовете му отварят подаръците си. Тери още помнеше чувството, което изпита при вида на трийсеткалибровия „Ремингтън“. Хладна тръпка на вълнение премина по гърба му и накара сърцето му да подскочи.

След това, в туидовия си ловен костюм, баща им ги закара извън града, нареди консервни кутии върху едно повалено дърво. Бум! Бум! Бум! — неговите кутии хвръкнаха една след друга. Той се засмя доволно, възбудено, гледайки как тези на Тери подскачат и се превъртат в мразовития въздух, пронизани в средата.

Но Малкълм Хей бе тръгнал на лов за сърни, не за консервни кутии. Той им бе разправял как в Уелс баща му го извел на лов за елени, когато бил едва десетгодишен. „Старата пушка, която ми даде, каза той тогава, бе по-висока от мен. Но аз я удържах. Винаги успявах да удържа това, което ми даваше.“

Тези думи, естествено, бяха бележка и предупреждение. Тери отдавна бе разбрал, че баща му никога не говори напразно. Във всеки негов разказ се съдържаше поука. Животът, казваше често той, е поредица от уроци и колкото по-добре ги учи човек, толкова повече ще преуспее. Малкълм Хей ценеше успеха високо и това го бе накарало да се влюби в Америка, земята в която успехът е пълновластен господар; крал, кралица и принц.

Улегналият, стар сняг в гората лежеше на разпокъсани, покрити с ледена коричка петна.

— Търсете отпечатъци от копита — каза баща им. — Гледайте кората на дърветата — там, където са пътечките им, тя е ожулена. Следите са навсякъде край вас, трябва само да ги видите. И не забравяйте да вървите вината срещу вятъра, за да не могат да ви подушат. — В този момент той се доближаваше до тогавашната му представа за Шерлок Холмс — силен, широкоплещест, знаещ отговора на всяка загадка, властващ над тайнственото и неизвестното. Тери искрено му се възхищаваше.

И тогава Крис каза:

— Не искам да гледам нищо. Не искам да убивам.

Малкълм Хей се закова на място. Обърна се и Тери видя в очите му искри.

— Ще правиш каквато ти казвам, Кристофър.

— Мога да стрелям по кутии. Но не желая да стрелям по животни.

— Има уроци, които трябва да усвоиш — каза баща им. — Важни уроци. Независимо дали ти харесват, или не. — Той хвана Крис за яката и го блъсна навътре сред дърветата. Посочи го с ръка на Тери: — Гледай да изпълнява това, което му казах.

Терм, благодарен, че никога не е давал повод на баща си да се държи така с него, догони брат си.

— Какво има? — попита той. — Не искаш ли да се научиш да ловуваш? — Крис го стрелна с поглед. — Какво ти става, бе момче?

— Защо не си гледаш работата?

— Няма да си гледам работата, мърльо. Знаеш ли какво ще те направи татко? Ти направо му се изпика на фасона. Не те удари само защото е Коледа. Обаче ако продължаваш да се държиш така, Коледа или не, ще те спука от бой. — Малкълм Хей, който бе получил желязно възпитание, подсилвано с жилава пръчка, твърдо вярваше в ролята на телесното наказание като основен фактор за изграждане на характера.

— И друг път ме е удрял — каза Крис. — Няма кой да му попречи.

— Но защо трябва постоянно да го дразниш? Понякога ми се струва, че го правиш нарочно.

— Ти си негов син. Аз трябва да съм на някой друг.

— Боже, ти си невъзможен. Не знам защо се мъча да ти помагам.

— Това ли си мислиш, че правиш? Въобще не ми помагаш. Просто искаш да повярвам във всичко онова, в което вярваш ти. Същият си като татко. Той затова те обича, защото си негово копие.

— Той обича и двама ни — каза Тери. — Единствената разлика е, че ти през цялото време се опитваш да докажеш, че не приличаш на него.

— Не знам обича ли ме или не, но е ясно, че не ме харесва. Не съм такъв, какъвто му се иска да бъда. Това е много жалко, но ще мина и без неговото одобрение. — Крис се обърна и продължи напред.

— Не си прав, братче — каза Тери след него. — Само че си прекалено твърдоглав, за да го разбереш.

Разбира се, Крис пръв видя елена, едър мъжкар с клонести рога. Намираха се откъм подветрената му страна, сред групичка гъсто израсли борови дървета, осигуряващи им отлично прикритие. Тери занемя от вълнение. Животното бе толкова голямо. Мисълта да го повали бе възбуждаща.

— Стреляй! — изсъска той в ухото на брат си. — Давай, застреляй го!

Крис само стоеше и гледаше елена. Промълви нещо, което Тери едва дочу, може би „Колко е красив.“

— Е, щом ти не щеш — каза той, вдигайки своята карабина.

— Не! Това не ти е игра. Този път няма да спечелиш! — Крис изрита пушката и тя се блъсна в съседното дърво. Цевта й се изкриви, правейки я негодна.

— По дяволите — прошепна ядно Тери. — Виж какво направи. Татко ще те убие.

В този момент се обърна и видя как Малкълм Хей се промъква безшумно сред дърветата. Той също бе съгледал елена. Дали вече бе забелязал и тях?

Тери хвърли карабината си на земята, посегна и сграбчи тази на брат си.

— Не! — каза Крис. — Няма да ти дам…

Но Тери бе по-силният, той знаеше какво правя. Повдигна „Ремингтън“-а на Крис, докато еленът се оказа на мушката. Животното се бе изместило леко и сега стоеше обърнато с едната си страна към момчетата. Пресягайки се през рамото на брат си, Тери обви показалец върху неговия и дръпна спусъка.

Изстрелът прозвуча като експлозия, отеквайки сред стволовете на дърветата. Еленът залитна встрани, сякаш се бе подхлъзнал на някое от петната замръзнал сняг. След това предните му крака се подгънаха и се свлече на земята. Страната му бе окървавена. Той изви глава, търсейки може би източника на своята болка. После рухна върху килима от борови иглички.

Малкълм Хей дойде забързано при тях. Видя пушката в ръката на Крис; тази на Тери бе все още на земята.

— Е, сега вече ме зарадва — каза той и потупа Крис по гърба. — Не можех и да мечтая за по-добър коледен подарък!

Гледайки брат си, Тери си мислеше: „Защо не изпитваш това, което изпитвам аз, защо не си щастлив?“ След това радостното му настроение се смени с гняв: „Аз те отървах, неблагодарен тъпако, а ти знаеш само да ме гледаш с омраза и да ревеш като бебе.“ Няколко седмици по-късно окончателно спря да общува с него. След като Крис отритна по такъв начин услугата му, той си обеща никога вече да не плаща за чужди грешки. Не желаеше да бъде слаб, да се поставя в уязвимо или зависимо положение.

„Винаги действай от позиция на силата, чу отново гласа на баща си, и светът ще е твой.“

Облечени в широки, черни кхмерски ризи и панталони, те се приземяват съвсем близо до Ан Лок. Най-старши в групата е капитан Клеър, след него — лейтенант Тери Хей. Границата с Камбоджа бе на не повече от три мили. Стаени в мрака, те изчакваха, докато издигащият се хеликоптер засипа лицата им с пясък и прах. Двамата мрачни водачи от Кхмер Серей — дясно ориентираната фракция от камбоджански кланове, които групата нарича Донър и Блицън, ги поведоха през оризищата и блатистата, обрасла с мангрови дървета джунгла. Някакъв грохот ги накара да замръзнат на местата си. Погледнаха към небето и видяха извънземни кораби. След минута земята затрепери и хоризонтът на запад избухна в ярки огнени кълба, бърза серия от взривове, които скоро се сляха в ивица ослепителна светлина.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепна някой.

Капитан Клеър мълчеше, но Тери бързо премисли някои неща. Попита се от къде на къде бомбардировачи Б-52 атакуват цели отвъд границата, в неутрална Камбоджа.

Продължиха пътя си и след не повече от миля се натъкнаха на виетконгски лагер. Водачът подаде сигнал на капитана. Групата се разпръсна. Тери, който още не се беше сдобил с прякор, получи задача заедно с Кид Гавилън да обезвреди часовите.

Той прехвърли своя „Калашников“ на гърба си и извади парче жица. За да може да го държи по-здраво, в двата края бе прикрепил ръкохватки.

Досега не беше убивал човек и изпитваше интелектуално любопитство относно чувствата, които му предстоеше да изпита. Откри жертвата си — едва различим силует сред листата. Джунглата бе изпълнена с бръмченето на безброй насекоми, дори след полунощ горещината и влагата бяха потискащи. Тери съзерцаваше тесния гръб. Колко лек и дребен изглеждаше виетнамецът, колко невзрачен и хилав.

Тери обви жицата около врата му и дръпна ръкохватките. Усети първата струйка кръв, когато жълтият конвулсивно вдигна ръце, опитвайки се да се освободи. Тери коленичи на земята, опъна още по-здраво, чувствайки приближаването на смъртта. Долови дейната жар, нейния мирис. Краката на виетнамеца играеха като на пиян или епилептик.

Той усети как между тях възниква някаква връзка, зависимост между отнемащ и даващ, господар и позорен, бог и смъртен. Завъртя рязко виетнамеца към себе си, за да може да се вгледа в плоското му лице.

Не знаеше какво очаква да види там, макар че вероятно все пак се надяваше да долови проблясък от вечността. Вместо това срещна очи, мътни като кална вода, които се взираха в него с израз на такава абсолютна омраза, че за момент се сепна. Кафявите устни на човека се разтвориха и той се изплю в лицето му.

Дълбоко от гърлото на Тери излезе ръмжене, той смръщи чело, кокалчетата му побеляха от усилие върху ръкохватките на убийствената жица. Разнесе се отвратителна воня на фекалии. Човекът бе мъртъв.

Развивайки жицата от почернялата плът, той си мислеше, че никога по-рано не е изпитвал какво означава силата, а само си е представял нейното съществуване.

Видя, че Кид Гавилън се затруднява със своя противник. Извади ножа си и го заби между плешките на жълтия с такава съкрушителна сила, че го повали на земята. За момент Кид Гавилън и той се гледаха един друг, след което, усмихвайки се с окървавеното си лице, Кид му показа вдигнатия си нагоре палец.

Заедно с останалите, Тери свали от ремъка своя „Калашников“, прегази сънения враг, изстрелвайки в лагера къси, акуратни откоси. Видя как великанът Аксмън, който у дома си в Ред Хук свири на китара, се врязва сред жълтите и покосява всичко пред себе си. Десет минути по-късно групата вече се бе върнала на мястото, определено за среща с хеликоптера. Той, както се изрази, капитан Клеър, цепеше секундата.

Издигайки се нагоре в небесата, всички се почувстваха неуязвими, безсмъртни като скандинавски богове, завръщайки се във Валхала. Но Тери, седнал в тъмнината, сложил оръжието върху коленете си, мислеше за бомбения набег, за който капитанът не пожела да говори.

Седемнайсетгодишният Кид Гавилън, с провесен на шията касетофон, тупна Тери по коляното и каза, усмихвайки се широко:

— Голяма работа свърши там долу. Мисля, че вече ще ти викаме Бучър21. А, Бучър — той барабанеше по каляното му някакъв жив ритъм, — гледай, всички са съгласни.

Всяка нощ излизаха на бойни задачи в джунглата, но при това никой не спомена Виетнам. Тери не видя карта на страната, нито дори сводки за развитието на войната в техния район. По това, което знаеха, те спокойно можеха да се намират или на Филипините, или на остров Гуам.

Понякога, отегчен, изпълнен с неясни копнежи, той бродеше из Бан Ми Туот като вампир посред бял ден. Все по-често при своите обиколки из запуснатите кръчми започна да чува за Камбоджа. Сега, под звуците на Джими Хендрикс и „Дорс“, той събра късчетата на единствената история, която бе от значение тук — тази, която се е случила вчера.

Тери излезе от сиво-зеления порой, така проливен, че буквално на три крачки не се виждаше нищо. Дори вездесъщият поток от мотоциклети временно бе намалял. Въздухът бе толкова горещ и наситен с изпарения, че капките се усещаха топли върху тялото. Единствената положителна страна на дъжда бе, че свирепите атаки на комарите също така временно намаляваха.

На бара в бараката от гофрирана ламарина проблесна неонова реклама „ПИЙТЕ КОЛА-КОЛА“, изписана на виетнамски. Тери поръча бира „33“. Едва седнал, върху него се спусна рояк от момичета в пъстроцветни виетнамски рокли и той си помисли, че би предпочел комарите.

От съседната маса до него долетя разговор, подобно на музика:

— Трябва просто да отвориш шибания учебник по история — обясняваше бивш ратай с пъпчиво лице на своя чернокож приятел. — Разочароваш ме, Фист22, та ти знаеш да четеш. — На издрасканата каска на черния беше изрисуван як мъж с вдигнат юмрук. — Убежищата имат първостепенно значение за успешното водене на партизанската война. — Във Виетнам всяко хлапе беше военен експерт. — Според слуховете, щабът на ЦУЮВН се намира в едно от тези убежища в Камбоджа. — Тери вече бе научил, че ЦУЮВН е съкращение от Централно управление за Южен Виетнам — легендарната променяща местоположението си база, от която според Командването Виетконг и северновиетнамците ръководеха войната. — Докато не го открием и унищожим, няма да спечелим тази лайняна война.

През следващите дни и седмици той чуваше тази жалба отново и отново, като молитва или катехизис. Един начин да се махнеш от това място.

Изглежда, във Виетнам винаги вали. Тери неизменно бе мокър до кости, когато влизаше в овехтелия бар с неоновото, бръмчащо на пресекулки „ПИЙТЕ КОКА-КОЛА“ като лош сън от друго време и друго място. От един друг живот.

Там, в най-отдалечения тъмен ъгъл на заведението, постоянно седеше едър като мечка мъж с побеляла брада, приведен над собствена бутилка контрабандно уиски. Подобно на каубой от Дивия запад, той носеше на едното си бедро револвер в кобур, а на другото — голям флотски нож с дръжка във формата на американския орел. Тери проявяваше интерес към него, защото момичетата не го закачаха, а това означаваше, че или знаят нещо за него, или той се намира в страната от времето на Ной и неговия ковчег.

Един ден седна на неговата маса.

— Изчезвай от тук — каза подобният на мечка мъж. Носеше лейтенантски нашивки, от което Тери заключи, че това не може да е заповед. Но лейтенантът продължи да го гледа заплашително и той измъкна бутилка малцово шотландско уиски, което бе купил от черния пазар. Постави го на масата до неговата почти привършена бутилка „Кънейдиън Клъб“.

Мъжът впери очи в уискито.

— Изчезвай от тук. Но остави „Гленливит“-а.

Тери се засмя, отви капачката на скоча и наля две солидни чаши.

— Наричат ме Бучър — каза той и вдигна своята.

Човекът улови чашата с месестата си ръка и моментално я пресуши. На Тери му се стори, че чу въздишка, но не бе сигурен, защото в същото време Джими Хендрикс пееше как ще целуне небето.

Мъжът си наля втора чаша, отпи бавно и с любов, като познавач.

— Аз съм Върджил.

— Лейтенант Върджил или просто прякор?

— Кой ти помни вече? — вдигна рамене той. — Някога може да съм се казвал всякак, сега съм Върджил.

— Аз съм към специалните части — каза Тери. — Ти какво правиш тук?

— Откривам разни неща. Държа фенера си високо, гледам в горящия мрак.

— Отдавна ли си във Виетнам? — уискито бързо изчезваше и той си даде сметка, че е трябвало да купи две бутилки.

— Зависи от мярката — каза Върджил.

Тери кимна с глава.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Не. Нищо не разбираш. И ти си като всички останали бозайници, дето не знаят какво правят тук и за какво са ги докарали. Но запомни от мен, момче, оправданието за воденето на тази война е най-скапаното, с което някога е подвеждана нищо неподозиращата публика. И тази публика сме ние.

— Така ли? — каза Тери, заинтригуван. — Е, тогава аз положително бих искал да знам какво правя в това шибано място.

Върджил дълго го гледа изпитателно, като археолог, който се пита от какво е направена вазата, която държи в ръце.

— Добре тогава — каза най-сетне. — Сам си го изпроси и ще го получиш, та ако ще да ти преседне. — Той си наля още „Гленливит“. — Тия генерали от Командването си нямат понятие от тукашните условия. Те си мислят, че могат да вземат една армия, обучена за тежки, моторизирани бойни действия в откритите хълмисти местности на Западна Европа и да я приспособят за партизанска война в тая воняща дупка. Вместо да обучат южновиетнамците да водят партизански действия, те намират за уместно да докарат наши войници, момчета на по деветнайсет години, и да ги насъскват срещу жълтите. Е, нека ти кажа нещо ново, приятел. Ние губим тая шибана война. Прословутите акции на генерал Уестморлънд за „намиране и унищожаване“ сърцевината на нашия тъй наречен тактически подход срещу виетконгците се оказаха пълен провал. А сега, след неговото оттегляне, дали от глупост, или от суета, командването не желае да признае, че е допуснало подобна капитална грешка. И много бързо неутрална Камбоджа се превръща в изкупителна жертва.

Върджил си сипа останалия в бутилката скоч.

— Защото именно там виетконгците строят своите убежища и се въоръжават от пратките на китайските комунисти, пристигащи през Лаос, по маршрута „Хо Ши Мин“. Командването вече знае, че работата във Виетнам е загубена и сега планира безумно и незаконно нахлуване в Камбоджа. Което означава, че всичко, този път действително всичко, ще отиде по дяволите.

Върджил гледаше как момичетата сноват из заведението в своите пъстри като паунови опашки цепнати отстрани рокли.

— Виждаш ли, Бучър, Камбоджа е ключът. Ако не знаеш нищо за нея, както повечето момчета тук, никога няма да разбереш тази война. Принц Нородом Сианук, който управлява страната от 1945-а, балансира като въжеиграч с невероятен риск в продължение на десетилетия, водейки политика на дружба първо с комунистите, след това с французите и американците и после пак отначало. Звучи глупаво, нали? Да, но не е. Защото само благодарение на това страната му е останала свободна и незасегната от битката за Индокитай. И което е не по-малко важно, той е успявал да държи натясно Виетнам, вековния и най-силен враг на Камбоджа, като същевременно е получавал помощи както от Пекин, така и от Вашингтон. Но този път Камбоджа загази. След като Сианук разреши на ЦУЮВН да строи там убежищата си, Командването реши да се добере до тях. Да нахлуе в страната му.

— Ти си луд — каза Тери. — Що за безумна идея! Та нали ще разпънат военните на кръст. Администрацията никога няма да търпи подобно нещо.

Върджил се усмихна накриво.

— Да, Никсън и Кисинджър. Какво може да очаква човек, когато една война се води от побъркани? В Камбоджа всичко ще се разпадне на парчета и няма да спре само дотам. Това, Бучър, е началото на края. Упадъкът, тъй да се каже, на американската империя.

Вече се носят слухове, че левите партизани, които принц Сианук нарича Червените кхмери, представляват много по-голяма сила от това, за което ги представя пред нас. И за разлика от продесните Кхмер Серей, които вършат черната ни работа, ние нямаме никакъв контрол над тях. Те са неуправляема карта в това шибано тесте и мисля, че именно от тях идва най-голямата потенциална опасност. Впрочем, не бих се учудил, ако до половин година Сианук бъде отстранен, може би чрез атентат. И когато това стане, можеш да се обзаложиш, че по един или друг начин ще бъдем замесени в него.

— Как така по един или друг начин?

Върджил сви рамене.

— Не само армията ни е тук, Бучър. Виетнам се е превърнал в истинско свърталище на ония бандити от ЦРУ. Кой би могъл да каже какво зло замислят тези копелета в момента?

Една безлунна нощ, докато групата със специално предназначение се носеше в хеликоптера през заоблачените небеса, капитан Клеър ги заговори. Това бе твърде необичайно. По правило групата получаваше своите инструкции още на земята, преди тръгване. Този път такива нямаше.

През воя на перките и силната вибрация, той им каза:

— Тази нощ работата ни е сладка — само разузнаване. Ще огледате участъка непосредствено около мястото, на което ще кацнем. Както знаете, времето напоследък е лошо, поради което Командването се нуждае от непосредствени впечатления за степента на поражение. Звучи просто и наистина е така.

Групата бе сбрала глави като футболен отбор, молещ се преди важна среща; капитан Клеър крещеше, за да чуват гласа му през оглушителния шум.

— Конкретният ни обект ще бъде местност, подложена на удар от типа „Прожектор“. Не знам дали някой от вас е виждал опустошението, което този вид бомбен килим оставя след себе си. Повярвайте ми, то е страхотно. Нещо живо трудно би могло да оцелее, но има вероятност да откриете асфалтирани пътища, временни постройки, дори бетонни бункери. В такъв случай незабавно отбелязвайте техния брой и размери.

Луната се подаде иззад тъмната маса облаци и когато Тери погледна надолу, той видя, че Ан Лок вече е останал на изток, а под тях се извива реката, мътно проблясваща, с надвесени от бреговете й наклонени дървета и лиани. Сега със сигурност знаеше, че пресичат границата и навлизат в забранената територия на Камбоджа — една неутрална страна, в която нямат работа. „Ако бомбардираме Камбоджа, мислеше си той, независимо поради какви причини, значи сме изгубили всякакъв разум, всякаква далновидност.“

Осъзнаването на този факт имаше своеобразен ефект върху него — направи го предпазлив. Ореолът на неуязвимост, усещането, че принадлежи към орда мъже — валкирии, сега изведнъж му се видяха нелепи, безумни мечти на юноша. Изведнъж осъзна, че онзи, който се стреми към власт, може да се бои само от едно — безумието на висшестоящите.

Той се вгледа в лицата на останалите мъже в хеликоптера, забеляза на светлината на малките червени лампички за вътрешно осветление израженията им на жадно очакване, погледите им, с които сякаш искаха да разтопят пластмасата и метала.

Хеликоптерът се наклони, направи стръмен вираж и се спусна, кръжейки като хищна птица. Хората, настръхнали от снаряжение, изскочиха от корема й — извънбрачно поколение на своята механична майка.

Оставена на тъмната страна на луната, групата се разпръсна. Пред нея се простираше изпепелена пустиня. Земята бе обезобразена от кратери с овъглени, все още тлеещи краища. Бомбеният килим бе превърнал местността в сечище, осеяно с пънове на дървета. Няма пътища и постройки, нито бункери.

Подобно на бунище, по земята бяха пръснати останки от продоволствия. Коленичейки, Тери взе да рови сред парчетата от опаковки и успя да различи китайски йероглифи. Запасите бяха стигнали до виетконгците по маршрута „Хо Ши Мин“. Бомбардировката нямаше нищо общо с камбоджанците. Причина за нея бе почти маниакалният стремеж на Командването да унищожи ЦУЮВН.

И все пак, тя има много общо с Камбоджа. Защото за да усмири Северен Виетнам, Сианук бе дал мълчаливото си съгласие за строежа на виетконгските убежища на територията на своята страна.

Придвижвайки се бавно и предпазливо напред, Тери откри първото от обезобразените тела. Един от цивилните групи на име Тонто коленичи до него и загледа лицата на жертвите или това, което бе останало от тях.

— Виетконгци? — попита Тери.

Тонто поклати отрицателно глава, преминавайки от един труп към друг.

— Кхмери — каза той. — Камбоджанци. — Вдигна поглед към него и Тери забеляза сходството между лицата на мъртъвците и неговото.

— Не са войници, нали?

— Къде им е оръжието? Къде са мунициите им? — Тонто отново поклати глава. — Това са били селяни, които не са и чували за тази война, нито са знаели защо се води.

— Познаваш ли някой от тези хора? Има ли сред тях твои роднини?

Тонто му отвърна с лека, тъжна усмивка.

— Моето семейство е далеч от тук. Аз не съм от Кхмер Серей. Не съм обвързан с вашето правителство, нито с Лон Нол. Аз съм просто един камбоджански войник, прекарал дълго време в Бирма. Истинското ми име е Мън.

Земята се разтърси, небето почервеня по краищата, въздухът се изпълни със свистящи назъбени осколки, смъртоносни като куршуми. Дори прекършените стволове помежду им се разпаднаха, мъртвите бяха убити повторно заедно с живите, удавени в градушка автоматичен огън.

Докато падаше, Тери видя капитан Клеър, ударен на половин дузина места. Кръвта му се пръсна заедно с кората и сърцевината на дърветата. Кид Гавилън се поклащаше като чудовището на Франкенщайн, половината от главата му бе отнесена. Донър и Блицън, двамата кхмерски водачи, бяха мъртви, проснати по лице в една от бомбените ями.

— Боже Господи! — каза Тери, легнал напреко на Мън. — А ни казаха, че щяло да е сладка работа, само оглед, никой не бил останал жив след бомбения килим.

— Нещата, които американската армия не знае за тази война — отвърна Мън, — могат да изпълнят много томове.

— Но това е лудост. Аз не виждам нито един виетнамец.

Тракането на кръстосания автоматичен огън беше оглушително. Мън затвори очи и изпъшка.

— Бучър — прошепна той, — тази кръв от теб ли е, или от мен?

Тери напипа помежду им нещо прогизнало, лепкаво и топло.

— Аз не усещам нищо.

— Аз също — каза Мън. — Трябва да съм изтръпнал.

Тери преобърна внимателно кхмера и видя дълбоката рана на хълбока му.

Бързо смъкна черната си памучна риза и напрани груба, но доста ефективна превръзка. Кръвта спря да сълзи.

Видя, че Мън се взира в него с черните си като мраморни топчета очи.

— Къде е? — попита той. — Ще умра ли?

— Капитанът каза, че за азиатците смъртта не означава нищо.

— За мен означава — прошепна Мън. — Трябва да се грижа за семейството си.

Тери стисна рамото му — той се страхуваше да даде отговор за нещо, което не разбира. Доближи устни до ухото му:

— Отивам да намеря радиото. Единственият начин да се измъкнем цели от тук е като повикаме помощ.

— Ако приемем, че аз още съм цял — каза Мън.

Тери се обърна и запълзя към тъмнината и смъртта.

Промъкваше се от сянка в сянка, от ръба на бомбена яма до черната хралупа на овъглено дърво. Радиото, радиото, звънеше в ушите му някаква детска песничка, у кого е радиото?

Аксмън. Да, сега се сети. Грамадният черен китарист, който все импровизираше парчета от Джими Хендрикс. Аксман, радистът. Намери онова, което бе останало от него — той се бе вкопчил в радиостанцията, сякаш тъкмо е сигнализирал за помощ, когато куршумите са го разкъсали на две.

Тери протегна ръка, изтръгна я от отчаяно стиснатите пръсти. С крайчеца на окото си видя проблясване като от далечно пламъче на кибритена клечка, чу познатото тр-р-р-аатт! от автомата на жълтия, усети отвратителната, разкъсваща болка в тялото си.

Той се търколи, залитна и се загърни, мятайки се като риба. Шумно се свлече в тъмнината на дъното на една яма. Всяко вдишване бе усилие, жега и студ го обливаха, сменяха се с бързината на разбеснелия му пулс.

Свит като ембрион, без да откъсва очи от ръба на ямата, той чакаше неизбежното. Чакаше да дойдат жълтите.

Комарите го покриваха целия, смучеха кръвта му, мухи облепваха лицето му, пиеха солената пот. Той не смееше да помръдне. Не смееше.

Накрая три силуета предпазливо се показаха над ръба на ямата, все още далеч, но ето, че го зърнаха, взеха да слизат надолу, наближиха. Тери издърпа със зъби иглата, хвърли гранатата, крещейки от болката, която движението му причини, чу, или може би само си въобрази, изстрелите на техните АК-47, преди земята, ужасена от продължаващата в недрата и мерзост, да го избълва нагоре.

Той лежа дълго, окъпан в потта на страха, вслушвайки се в шумовете и стенанията на нощта. „Не е както го очаквах, мина му през ума, сделката беше съвсем друга. Къде е тук силата? Нима само смърт и нищо друго?“

Трябва да има нещо повече.

Мислите му се обърнаха към Крис, избягал от Америка, от армията, от своя дълг. Сега припича във Франция загоряло тяло на слънцето, на фона на причудливите бели сгради на Лазурния бряг и кобалтово-синьото Средиземно море. До него е коленичило френско момиче, маже го с масло, кара го да се отпусне.

Докато той, Тери — Касапина, лежи тук вонящ, кървящ, умиращ от страх. „Честно ли е, питаше се той. Справедливо ли е? Да бъдеш тук, далеч от Франция, далеч от своя дом?“ Как мразеше брат си, как му завиждаше — така, както му бе завиждал винаги за искреното удоволствие, което Крис намираше в общуването с момичетата, в евтиния училищен светски живот, който Тери можеше единствено да презира. Но колко встрани го бе отнесло това презрение от руслото на живота, осъждайки го да наблюдава този живот отдалеч, като бог от Олимп.

Той лежеше тук, кървеше, умираше от страх, докато Крис, страхливецът, заобиколил ловко своята отговорност, своя дълг, попиваше слънцето и секса. Как искаше да е на негово място сега.

В устата му се появи горчив вкус. Обзеха го тръпки на ужас. Много по-добре е, реши Тери, да умреш от куршум, отколкото от страх. Нищо не може да е по-лошо от това.

И той взе радиостанцията, извика за помощ:

— Нантъкет, Нантъкет! Тук е Пекод! Попаднахме на засада! Имаме тежки загуби! Измъкнете ни от тук, бързо!

Въпреки болката, въпреки кървавите буци, които задавяха гърлото му, въпреки опасността жълтите да го чуят, той се почувства по-добре, нещата вече бяха различни, vita vice. Защото повече от всичко той ненавиждаше чувството да умира от страх; нищо не можехте да го уплаши повече от това.

„Отдавна ли си във Виетнам?“

„Зависи от мярката.“

Сега вече Тери разбра какво означават думите на Върджил. Защото бавно, превъзмогвайки болката, той пълзеше обратно към Мън, нощта бе пълна с комари, колкото пиявици, раздразнената му кожа смъдеше и всеки бе тръгнал на лов за неговата кръв, с която той сантиметър подир сантиметър напояваше зловонната почва.

Там някъде, в изпълнената с шумове тъмнина, жълтият се стаяваше, чакаше, търпелив като Буда и смъртоносен като ухапване на змия. Но не това плашеше Тери в момента, а съзнанието, че срещата с него е неминуема — тук жълтият бе навсякъде, той бе част от пейзажа, подобно на обезобразените дървета и изгорената земя. От жълтия не може да се избяга и той знаеше, че ако до пет минути хеликоптерът не дойде, двамата с Мън или ще бъдат убити, или ще умират, дълго в кафеза на жълтия някъде отвъд Стикс23, в недрата на ада.

Намери Мън, довлече се до него през калта. От болка някъде зад очите, в мозъка му, хвърчаха искри. Клепачите на Мън бяха затворени, но известно време Тери бе толкова изтощен, че нямаше сили да провери дали е още жив.

Вслуша се в нощта, в стърженето на насекомите, в брачния зов на дървесните жаби се мъчеше да долови някакъв тревожен признак, издаващ приближаването, настъпването на жълтия. Тери още не бе готов да го посрещне, но не бе готов и да умре.

Той отвори очи, повика тихо:

— Мън. Чуваш ли, Мън? — Полъхна лек ветрец, разнасящ миризма на гниеща растителност и разлагащи се тела. Насекомите го изяждаха жив. — Събуди се, Мън.

Кхмерът се размърда до него.

— Бучър ли ме вика, или Равана? — гласът му бе дрезгав и глух, сякаш гърлото му е залепнало.

— Повиках помощ. Скоро ще се измъкнем от тук.

— Бучър — въздъхна Мън. — Значи съм още жив. — В следващия момент изкрещя от болка — Тери бе сложил ръка върху раната му.

— Извинявай, приятел, исках само да проверя. Кръвта е спряла. — „Поне засега, мина му през ума. Къде се губи тоя скапан хеликоптер, попита се той.“

— Чух експлозия — прошепна Мън. — Сънувал ли съм?

— Пратих няколко жълти в света на сенките.

— Как?

— С граната в гащите.

— Има още, Бучър. Усещам ги, наблизо са.

— Още малко и изчезваме. Тогава жълтите могат да го духат.

— Ами ако хеликоптерът не дойде?

— Как така? Та той вече е тръгнал.

— Равана също е тръгнал. Питам се кой ще стигне пръв до нас.

— Равана ли? Този пък кой е?

Мън обърна глава и го погледна.

— Аз съм тхеравадански будист, Бучър. — Тери ясно видя отпечатъка на болката върху лицето му. — Равана е върховният демон в нашата религия.

— Могъщ малък дявол, а?

— И то толкова — отвърна сериозно Мън, — че може да извади самия Буда от медитацията му.

— Е, щом самият той ни преследва, много се надявам хеликоптерът да стигне преди него.

— Но може и да не успее, Бучър. Затова ние ще трябва да се подготвим.

Тери му изшътка да мълчи. Той бе чул нещо — какво? Прокрадващи се стъпки, шумолене на листа, кратко прекъсване в безкрайната любовна песен на дървесните жаби? Може би всичко това, а може би нищо? Не бе сигурен, не можеше да се довери напълно на сетивата си. Болката, както и паниката, изкривява реалността, кара да не забелязваш някои неща, да забравяш други. Подобно състояние е опасно винаги; при тогавашните обстоятелства то бе гибелно.

Тери провери своя „Калашников“, постави нов пълнител. Съжали, че не може да се движи; чувстваше се безпомощен, безкрайно уязвим. Естествено, не смяташе да използва оръжието, освен при крайна необходимост — огънят би издал тяхното местоположение.

— Какво има? — обади се след известно време Мън.

— Не знам — отвърна Тери. — Нищо. — И за да разсее непоносимото напрежение на неизвестността, попита: — Какво искаше да кажеш?

— Равана не преследва теб — продължи кхмерът. — Аз съм този, който му трябва.

— Само ти? От къде на къде?

— Защото притежавам нещо, което му принадлежи — каза Мън. — „Prey Dauw“ — „Гората от мечове“.

До този момент Тери не го слушаше с особено внимание, а и да беше чул нещо, не повярва нито на една дума — кхмерски демони, Буда, разни източни щуротии. Но сега се сети какво бе казал капитан Клеър за Азия: „Първото нещо, което трябва да запомните, е, че никога няма да проумеете това място. То съществува в различна реалност и ако се опитате да го приспособите към западните си разбирания, най-много да докарате на някого смъртта или дори по-лошо — своята собствена.“

— Значи искаш да кажеш, че имаш нещо, което принадлежи на демон? И какво, по дяволите, е то?

— Не на самия демон. Това е талисман, принадлежащ на Махагири, монаха изгнаник, който преди много векове бил ученик на Равана. С негова помощ той написал „Муй Пуан“ — забранената тхераваданска книга, в която се описват хилядата ада и как се призовават злите духове, които ги населяват. „Гората от мечове“, изработена от Махагири под ръководството на Равана, е живото въплъщение на „Муй Пуан“. Онзи, който я притежава, има пълна власт над тази част от света. Моят народ вярва в това.

— А самият ти вярваш ли го?

— Донякъде — отвърна Мън и притвори изнемощяло очи. — Но това няма значение. Тяхната вяра го прави реалност.

— Как си се сдобил с това нещо?

За миг Мън се поколеба и Тери за пръв път долови в очите му проблясък на истински страх.

— Аз съм потомък на древен род от свещеници, Бучър. На необикновен род. — Въздухът излизаше със свистене от гърдите му. — С баща ми никога не говорим за това. Аз съм най-големият му син и той го е разказал единствено на мен. Ние сме потомците на Махагири. Баща ми е научил това от своя баща. Мястото, където е заровен „Prey Dauw“, се предава по този начин от поколение на поколение. Никога човек не се е осмелявал да докосне талисмана или да го изрови, нито дори да се доближи до него. Докато аз не го сторих. — От страх очите на Мън се разтвориха толкова широко, че бялото обгради ирисите им отвсякъде. — Времената се менят и аз се опасявах да не би мястото, където е заровен първоначално, да се окаже недостатъчно сигурно. Исках да го преместя в по-добро скривалище. Поне така се оправдавах пред самия себе си. После, когато хванах меча в ръце, вече не ми се искаше да го пусна. Усещах мощта му, Бучър, като грохота на тъмна, безкрайна река. Неговата сила стана моя сила. Тогава разбрах защо той е символ на могъщество, признавано както от бирманци, така и от кхмери — от всички тхеравадански будисти. Уплаших се и изпълних първоначалното си намерение. Зарових го на по-сигурно място.

Известно време Мън мълча. Говоренето го бе изтощило. Но страхът продължи да се излъчва от него, да се процежда като отровен газ в нощта.

Тери се замисли върху неговите думи. За пръв път, откакто бяха в това положение, мъчителният страх отстъпи встрани. Мозъкът му работеше напрегнато.

— Кажи ми — обърна се той към Мън, — планинските племена в северната част на Бирма, в платото Шан, също ли се боят от тази „Prey Dauw“?

— Имаш предвид опиумните вождове? — Мън кимна с глава. — Да, и то много. Те са изключително суеверни хора. „Гората от мечове“ има особено значение за тях; биха целували дори земята под нея. Но това не ме засяга, Бучър. Ако Равана дойде и аз я притежавам, той ще ме завладее. Ще остана завинаги с него и Махагири, вън от „самсара“, изхвърлен от колелото на съзиданието. — Той потръпна.

Сега Тери разбра ужаса на Мън. Осъзна каква кошмарна съдба е отлъчването от „самсара“ за един будист, вярващ в цикъла на прераждането. Да се отнеме колелото на живота от будиста е все едно католически свещеник да бъде изпратен в ада. В случай, разбира се, че човек вярва в „самсара“ — или в ада.

Единственият ад, в който вярваше Тери, бе този, в който се намираше в момента. Но, както казваше Мън, от хорската вяра „Гората от мечове“ черпи своята сила. „Какво бих постигнал, ако имах тази сила!“ — мислеше Тери.

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Да — каза сериозно Мън. — Трябва да ти завещая „Гората от мечове“. Ти ще трябва да я приемеш по собствена добра воля. Разбираш ли, тъй като не си будист, за Равана ти въобще не съществуваш. Така той няма да може да ме вземе и същевременно ще запазим от него „Гората от мечове“. — Черните му очи се взираха умолително в него. — Ще направиш ли това за мен?

Тери не знаеше да вярва или не. Всъщност, майната му. Знае ли въобще някой какво става в тази земя на илюзии и смърт? Той забеляза силната възбуда, обзела Мън, видя как кръвта отново взе да се процежда от разкъсаните краища на раната му и каза „Да“, за да го успокои — той и без друго бе загубил много кръв. Но също и защото вече усещаше „Prey Dauw“ в ръцете си, виждаше се как изкачва Шан, понесъл талисмана, и как могъщите опиумни вождове от платото коленичат като васали в краката му, за да отдадат безценните си владения в негова власт, да се разпорежда с тях според волята си. Власт! Безпределна власт!

Но всичко губеше смисъла си, ако не успееха да се измъкнат от този ад. Тери прецени, че Мън ще е мъртъв до половин час! А ако сега се появяха жълтите, и двамата щяха да умрат много по-рано. Къде е тоя шибан хеликоптер?

— Закълни се, Бучър.

— Заклевам се, Мън.

Мън започна да говори. Тери забеляза движение, сега съвсем ясно, гласове, бърборещи на остър, креслив виетнамски, усилвани от тежкия, влажен полъх на вятъра. Жълтият идваше. Не проклетият Равана, не скапаният хеликоптер. Жълтият.

— Зарових „Гората от мечове“ в Камбоджа. Слушай внимателно. Щом ти кажа къде е, тя вече ще е твоя и аз ще съм свободен. Равана няма да има власт над мен, няма да може завинаги да ме извади от колелото на живота. Намира се в Ангкор Ват. Чувал ли си за него? Древният град на кхмерските крале. Пълен е с духове — достойно място за почивка на подобен талисман…

Докато слушаше с едно ухо Мън и запомняше местоположението на „Гората от мечове“, в случай, че такова нещо действително съществуваше, Тери хвана на мушка движещите се сенки и се приготви да стреля.

Туъб-ъб-ъб-ъб!

Нощта внезапно засия като на Нова година, когато връхлетелият от изток хеликоптер включи мощните си прожектори и автоматичният огън, струящ от отворените му амбразури, издуха жълтия, направи жълтия на решето, взриви жълтия.

Туъб-ъб-ъб-ъб!

Тери вече усещаше плющенето на силния вятър, вдигнал пепелта нагоре в нощното небе, на смерча, готов да грабне Дороти и Тото, за да ги отнесе в страната Оз. Той отпусна глава на гърдите на Мън и си помисли: Спасен.

— Хей ти, със звездния поглед!

И неочаквано, сякаш се е пукнал сапунен мехур, Тери дойде в съзнание. Усети в главата си вихрушка от събития — полусънища, които за миг изпълниха съзнанието му. След това всичко изчезна, подобно на облаче дим, пуснато от някой фокусник, и той позна надвесеното над него лице.

— Bellum longum, vita brevis24 — каза Върджил.

— Приличаш на мечка — излезе нещо като грачене от пресъхналото гърло на Тери.

Върджил се ухили:

— Това е, за да ям по-лесно жълтите, баби.

— Къде съм, по дяволите?

Върджил се озърна наоколо.

— Конкретно това кътче от ада е военнополевата болница в Бай Ми Туот.

— Можеш ли да разбереш нещо за този, когото докараха заедно с мен? Как е той?

— А, Мън, кхмерът — Върджил кимна. — Малко е понадупчен. Казват, че бил по-зле от теб.

— Чакай малко — каза Тери. — Откъде знаеш името му?

— Той е от моите хора — ето откъде.

Докато асимилираше тази новина, Тери попита:

— Ще се оправи ли?

— Ще оживее. Още не му е дошло времето да си замине от тази воняща дупка. Нито твоето, както виждам. Здравата се озорихте, а?

Събитията от нощта връхлетяха Тери като приливна вълна.

— Всички са мъртви — каза той. — Капитан Клеър, Кид Гавилън, Аксмън, кхмерите, цялото шибано подразделение, освен мен и Мън.

— Лош късмет.

— И ти наричаш това късмет? — Тери се насили да седне в леглото, но пристъп на болка и световъртеж го повали обратно на възглавницата.

Върджил сви рамене.

— На война — каза той — съществува само късмет и нищо друго. Слушай, Бучър, та аз съм герой. Искаш ли да видиш ордените ми? Да ти кажа ли колко виетконгци съм убил? Но това беше отдавна. Тогава бях стар, сега съм вече по-млад. Ти вървиш по моите стъпки, синко. За това нещо ще ти дадат орден. Тогава и двамата де бъдем герои. Ето по какъв начин армията се отплаща за твоята храброст под куршумите. Казва ти да се върнеш там и отново да опиташ да загинеш. Това е, което тя всъщност иска от теб, Бучър. Твоя живот.

Тери не бе дотолкова изтощен, че да не схване мисълта на Върджил.

— А ти какво искаш от мен?

— Как ти се струва идеята да имаш свое собствено подразделение? Сам да набираш хората и да ги командваш.

— И ти можеш да уредиш това? Но как?

— Държа фенера си високо, гледам в горящата тъма.

— Не питай, с други думи. — Тери погледна лейтенанта. — И какво ще трябва да прави това подразделение?

— Виж, аз съм Върджил. Казах ти, че откривам разни неща. Мислех, че може би след тази случка ще пожелаеш да се присъединиш към мен.

— Какви неща имаш предвид? — за какво ли му е нужен кхмерът, попита се Тери.

— Всякакви — отвърна Върджил. После изведнъж се усмихна: — Пък и защо трябва да ти пука? Не забравяй, че сме на война. Сто пъти по-добре е да си богат, отколкото мъртъв.

Той не се колеба дълго. Сети се за зловонието на смъртта, за насекомите, които те изяждат жив и най-вече за страха — смъртния страх, който си бе обещал никога да не изпитва отново. За лудостта на висшестоящите, на администрацията, на хората, ръководещи тази война. За думите на Върджил: „Това е, което всъщност искат от теб, Бучър. Твоя живот.“

Не биваше да забравя също, че със свое собствено подразделение щеше да има възможност да се върне в Камбоджа, в Ангкор Ват, където бе заровена „Гората от мечове“, талисманът на силата. Сила, по-могъща дори и от вездесъщата смърт, господстваща над Виетнам.

Гледаше лейтенанта и се питаше какво вижда в него, дали добро, или зло. А може би просто един Път, по-добър Път от търсенето на ЦУЮВН и на смъртта.

— Да става каквото ще — каза Тери и протегна ръка. — Както казваш, животът е къс, войната е дълга.

Върджил я пое със смях:

— Така те искам.

Отвън, по асмата на застланото с бели плочи дворче, бяха избуяли пищни хортензии, изпълващи въздуха с аромата на розовите си цветове. Къдравите им, пълзящи мустачета се простираха по напуканите плочи и се увиваха около краката на стола от ковано желязо. В него, вдигнала босите си крака, се бе излегнала Сутан. Ръбът на синьо-бялата й лятна рокля се беше смъкнал над коленете, гладките й загорели бедра бяха кръстосани едно върху друго.

Крис виждаше всичко това от неоправеното легло, в което лежеше, докато идваше бавно на себе си. Това е отчайващо, мислеше си той, така никога няма да бъда в добра форма. Погледът му се спря на великолепните дълги крака на Сутан. „Господи, мина му през ума, така наистина никога няма да постигнеш добра форма. Но положително ще стигнеш до рая.“

Внезапно Сутан се размърда, краката се скриха във вихър от синьо и бяло. Влезе в къщата и сбърчи нос.

— C’est le souk ici! — извика тя. — Тук смърди на порове!

Крис се засмя и се повдигна тъкмо навреме, за да я улови, докато тя се хвърля отгоре му.

— Понякога си отвратително ленив за спортист — каза Сутан.

„Това е така, мислеше си той с лице, заровено в дебрите на черната й като нощ коса, защото за разлика от Тери спортът никога не ми се е удавал естествено и леко. Трябваше да се скъсвам от напъване за всяка миля бягане или колоездене.“ Но понякога, макар че тялото е силно, съзнанието се уморява от ежедневния тормоз, жадува за почивка, недоумяващо за какво в крайна сметка е целият този труд.

Отмести се от нея и се загледа в тавана, сплел пръсти зад тила си.

— Какво гледаш там, котарако? — попита Сутан. — Само котките виждат живот в сенките.

— Бъдещето — отвърна Крис. — Миналото. Нищо.

Тя се засмя, легна напреко на голите му гърди, прокара длани надолу по хълбоците му.

— Виждам как това красиво тяло минава през Триумфалната арка, покрито от жълто трико. — Говореше за скъпоценната фланелка, носена единствено от водача в Тур дьо Франс, най-голямото колоездачно състезание в света. Обиколката на Франция, заради която Крис бе дошъл тук.

Като видя изражението му, смехът й секна и тя го тупна със свития си юмрук.

— Казвала ли съм ти, че ставаш ужасен, когато си потиснат?

Крис откъсна поглед от сенките и вместо това се загледа в зелените точици в необикновените й бадемовидни кафяви очи. Вдигна ръка и нежно отмахна косата, паднала отстрани на лицето й.

— Понякога — каза той — не знам защо съм тук. Тогава се моля да е заради спечелването на състезанието.

— Мислиш за войната, нали?

— Да.

— И какво по-точно?

— Всъщност не за войната — рече той бавно, — а за брат ми, Тери. Той е там, участва в нея. Излиза, че все пак мисля за войната. Питам се дали Тери не е ранен. Или мъртъв.

— И защо си тук във Франция, а не във Виетнам?

— Окей.

Сутан изсумтя с насмешка.

— Американци! — каза тя, сякаш тази дума сама по себе си е достатъчно силен епитет. — Казвате „окей“ и си мислите, че сте обяснили всичко. Какво въобще означава това „окей“?

— В случая — рече Крис и стана от леглото — означава „стига“.

— Никога не мога — каза тя, като се извърна, за да го вижда — да ти причиня толкова болка, колкото си причиняваш ти сам.

Той нахлузи чифт шорти и тъмнозелена фланелка с изтъркан бял надпис НАНТЪКЕТ на гърдите. Излезе в дворчето и ласкавото провансалско утро погали раменете му. Слънчевата светлина, любимата приятелка на художниците, се процеждаше през редицата изправени като стражи кипариси сякаш на отделни капки, които, подобно на дъждовните, се събираха във все по-едри мотиви, образуващи в крайна сметка цялото.

Наел бе тази малка къща в Могьо, защото се намираше в подножието на Алпите, на подходящо разстояние от Дин — град в Приморските Алпи, представляващ решителен етап от Тур дьо Франс. Крис бе уверен, че Дин ще бъде повратна точка в състезанието. Който победи в този етап, ще има най-добри шансове да спечели цялата обиколка. Затова през последните няколко седмици той бе опознал в подробности релефа на този град и околностите му.

Къщата бе разположена на планински склон. Подобно на много от старите mas, както се наричат селските къщи по тези места, тя бе обърната с лице към долината на север, отвъд която Приморските Алпи се извисяваха в своето загадъчно великолепие. Гледката бе много по-различна от тази, която се открива от богаташките вили от другата страна на планината — шеметните склонове на юг; чак до набраздената шир на Средиземно море. Крис често бе наблюдавал този изглед от лятната вила на родителите на Сутан, но при все това той не му допадаше така, както първият.

Понякога, в кристално ясни утрини, когато Алпите засилваха в лъчите на изгрева, му се струваше, че забелязва Дин да се спотаява в сенчестия планински проход, да го чака.

— Какво рисуваш тия дни? — попита Крис, като я чу да излиза от къщата.

— А ти какво пишеш?

Тя все още бе в сянката на стрехата, когато той се обърна.

— С това тяло трябва да играеш в les petits rats. — Той имаше предвид младежкия балет към Парижката опера.

Сутан прокара ръце през косата си я събра на кок — традиционната прическа на балерината.

— А вместо това насмалко да се подстрижа за монахиня.

— Никога не съм вярвал, че Сутан ти е прякор. — Prendre la soutane означава „да наденеш расо“. — От теб може да се очаква да разкрасиш произхода на името си — това създава ореол на тайнственост около твореца.

Тя се усмихна.

— Но никога няма да разбереш това със сигурност.

— Напоследък — отново стана сериозен той, — изглежда нищо не знам със сигурност.

Тя се доближи, обви ръка около кръста му.

— Освен че ще спечелиш Тур дьо Франс. — Сутан влезе в къщата, след малко попита отвътре: — Какво искаш за закуска? — Преди да успее да й отговори, тя пусна любимата си касета на Шарл Азнавур. „Точно в неин стил“, каза си той, но не се подразни. Каквато и закуска да приготви, той щеше да я изяде с удоволствие, защото тя щеше да му даде сили за изнурителния сутрешен пробег през планината до Дин. Следобед Сутан щеше да го настигне с колата и да го върне обратно.

По-късно, докато караше, набирайки скорост по виещото се шосе, той си мислеше за дома. За баща си, гордия син на земеделеца от Уелс, едва успявал да изчопли прехраната на своето семейство от красивата, но сурова и неплодородна земя.

Крис си го представи как излиза от сивите мъгли на Уелс, само с къшей корав хляб и няколко шилинга в джоба на панталоните си. Как отива да учи в Лондон, записва се в Уелската гвардия и се бие доблестно за Империята. Среща майката на Крис, американка от Кънектикът, еврейка от полски произход; съвсем не жената, в която Малкълм Хей си е представял, че ще се влюби. Заради нея и защото всички останали Хей са вече мъртви, емигрира в Щатите.

Един след друг, като куршуми от пушка, се появяват Тери и Крис — двамата братя Хей.

Тери. На Крис му се струваше, че винаги е трябвало да се бори за онова, което с лекота се е удавало на брат му. Тери беше роден атлет. По-силен, по-бърз и по-умен от всеки в училище. А Крис въпреки усилията си постоянно беше във втория отбор вместо в представителния, неизменно резерва в състезанията, в сянката на своя брат.

Тази сянка, разпростряна над него, го караше още по-упорито да се мъчи да достигне или надмине постиженията на Тери. Задачата бе непосилна и донякъде именно поради това той се чувстваше длъжен да я поеме. „Ето какво виждам, мила Сутан, когато гледам в сенките. Виждам това, което би трябвало да бъда, но не съм, въпреки цялото си старание.“

Все пак от всичко това излезе и нещо хубаво — той се насочи към колоезденето. Първоначално индивидуални състезания, в които нямаше как да го включат във втори отбор — можеше само да загуби. Както и направи неведнъж в началото. Но бавно, мъчително си проби път до вторите места, а след това и до първите.

Дотогава училището вече бе свършило и пътищата им с Тери се бяха разделили. Брат му се бе превърнал до мозъка на костите си в подобие на уелския гвардеец, какъвто е бил някога Малкълм Хей, каквито е искал да бъдат и синовете му. Какви качества трябва да притежава човек, питаше се Крис, докато въртеше педалите под гъстата като кленов сироп слънчева светлина, за да бъде войник? Дали само обикновен, чист патриотизъм, или, както подозираше у баща си и брат си някаква вътрешна ярост, личен гняв, който трябва да бъде уталожен?

Крис никога не бе изпитвал този особен вид гняв, тази нужда да убива, която бе наблюдавал у други мъже. Той бе пацифист; ето защо беше във Франция. Или може би все пак баща му бе прав, като твърдеше, че тук го е пратил страхът, че е избягал с подвита опашка от тъмния хаос на войната, от възможността да го убият?

Но той не вярваше в тази война… е, и какво? Достатъчно ли е това?

— Как можеш да постъпиш така? — му бе казал на летището Малкълм Хей. — Още не мога да повярвам, че заминаваш за Франция, вместо за Виетнам. Твой дълг е да участваш в тази война, Крис, да помогнеш да се спре прегазването на Югоизточна Азия от комунистите, да се запазят живи свободата и личната инициатива — тези стълбове на нашата политика, които правят Америка велика страна. — Няма по-ревностен привърженик на една религия от човека, който я е приел, без да е закърмен с нея. За Малкълм Хей такава религия бе Америка.

„Америка, мислеше си Крис, моята родина.“ Дали не си бе послужил с пацифизма като оправдание, за да избяга от отговорността? Би искал да е сигурен.

— Не искаш ли да се гордея с теб? — му бе казал Малкълм Хей точно преди да се измъкне през изхода за излитане. — Никога ли няма да пожелаеш да станеш мъж?

Бащата на Сутан — изискан мъж малко над четирийсетте, бе настроен много по-умерено. На вид малко зловещо напомняше Шарл дьо Гол — липсваше му единствено кепето, за да стане приликата пълна. При това, интересно, политическите му възгледи бяха напълно радикални. Той бе твърд противник на войната и се отвращаваше от онова, което страната му бе сторила в Индокитай, Виетнам и Камбоджа.

— Съединените щати — каза той — изглежда са решили да довършат това, което ние така усърдно започнахме.

Това бе още една причина съзнанието на Сутан да остане незаразено от политиката и философията.

— Още от ранна възраст се познавах с много момчета — обясняваше тя, докато разтриваше маслото по кожата му. — Сега ми се струва, че всички са били радикали, революционери, по-скоро Маратовци, отколкото Робеспиери; размирници, а не реформатори. Бяха прекалено заети да се сърдят, за да мислят за реформи.

— Като баща ти ли?

— Действително, може би е трудно човек да харесва баща ми. Но пък лесно може да му се възхищава. — Опитните й ръце извличаха болката и умората от натоварените му мускули. — Той вярва, че единственият правилен път към прогреса е промяната. А за него тя започва с освобождаването от миналото.

— Историята — казваше мосю Воже, бащата на Сутан, — представлява окови. Вземете например Камбоджа. Ние, французите, направихме от нея колониален протекторат. Изсмуквайки ценните й природни ресурси, подкопахме цялата местна промишленост, като тласнахме страната по неумолима низходяща спирала. Докарахме занаятчиите до нищета, създадохме нова промишленост на мястото на старата. Същевременно поощрявахме своеволията на лидерите, грубото беззаконие, корупцията, спомагаща за увеличаването на собственото ни богатство и власт. В оковите на Франция, Камбоджа преживя период на упадък. Единственият начин да се промени това плачевно положение е като се строшат оковите, като обърнем гръб на историята, в която не се съдържа нищо ценно за кхмерите. Те са готови да се присъединят към цивилизования свят. Накратко, единственият начин да накараме Камбоджа да се съвземе, е като я освободим от миналото й. Тя трябва да започне всичко отначало, на чисто.

Докато описваше с пламенни слова огромната вреда, нанесена от неговата страна на Камбоджа, и начините за поправянето й, мосю Воже се вълнуваше, по бузите му избиваше червенина. Сякаш виждаше в своето призвание нещо като „джихад“25 и се чувстваше въоръжен не само с правотата на идеите си, но и с подкрепата на Всевишния.

Едва вечер по време на прием в лятната вила на семейство Воже, наречена „Мон Репо“ — внушителна постройка с бяла гипсова мазилка, покрита с теракотени плочи, Крис бе представен на нисък, възпълен кхмер на име Салот Сар. По думите на мосю Воже, той бил водач на камбоджанските бойци за свобода, известни като Червените кхмери. Оказа се също, че е негов бивш студент.

— Този — каза мосю Воже, — с когото се гордея най-много.

Салот Сар се ръкува с Крис, размениха си шеги на френски; кхмерът отбеляза колко са му помогнали френските радикали, повече дори от Маркс. Когато се смееше, изглеждаше добродушен и сърдечен. Но по-късно Крис дочу изказването му пред група мъже в официални костюми, без съмнение влиятелни френски комунисти. „Камбоджа вече е страна на кръв и горчиви сълзи“, каза Салот Сар и Крис забеляза странна обезпокоителна тъмнина в очите му.

Той се приближи и застана в края на групата.

— Уверен съм — продължи Салот Сар, — че генерал Лон Нол, премиер-министърът на Сианук, се е споразумял с американците и по-специално с Централното разузнавателно управление. Американците са прословути със своето пренебрежение към историята, към логиката във вътрешнополитическите събития. Те са слепи за идеологическите течения.

Начинът му на говорене прикова слушателите. Дори самото му присъствие налагаше внимание, но когато заговори, ефектът бе действително омагьосващ. Крис неволно си припомни една филмова хроника с Адолф Хитлер, която бе гледал преди години. „Разбира се, каза си той, не може да става и дума за сравнение между двамата — Хитлер и Салот Сар.“ И все пак имаше нещо много общо в способността им да възбуждат и завладяват тълпата.

— Убеден съм също така — рече Салот Сар, — че американците гледат на Лон Нол като на един свой Чан Кайши, рицар закрилник срещу комунистическата напаст в Камбоджа. Ако приемем, че това е така, ние трябва да приемем също, че до една година Лон Нол ще управлява страната. За обикновения народ това ще бъде смяна на един тиранин с друг. Камбоджа ще продължи да е земя на кръв и горчиви сълзи.

— Това би било наистина ужасно — обади се един от френските комунисти. — Трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да не се случи.

Салот Сар се усмихна и Крис отново видя в очите му странната тревожеща тъмнина.

— Напротив, приятелю. Няма да сторим нищо, за да попречим на Лон Нол. Погрешно е да се смята, че с идването му на власт няма да се промени нищо — напротив, то ще ни приближи с още една крачка до истинската революция. Неговата твърдолинейна политика още повече ще антагонизира обществото. Трудностите на хората ще се удвоят, после ще се учетворят. А там, далеч от градовете, в планините и оризовите полета, Червените кхмери ще набират сили. Хора и оръжие ще прииждат в редиците ни като реки към морето. Ние сме неизбежни като мусонните дъждове и също така неизбежна е нашата крайна победа. Защо да не оставим американците да ни помогнат, без сами да го съзнават, така, както помогнаха някога на Мао чрез подкрепата си за Чан Кайши?

Малко след това Крис видя Салот Сар и мосю Воже да разговарят, застанали в сянката на един ъгъл. Над тях бе откритата тераса на втория етаж. Воден от любопитството си, той изкачи стълбите и се спря течно над главите им.

— Както обикновено — казваше Салот Сар, — американците се намират в процес на самоунищожение.

— Имаш предвид бомбардировките над територията на Камбоджа?

— Именно. Привидната цел на тези незаконни военни действия е прогонването на северновиетнамските и виетконгските бойни отряди от скривалищата им. Но повече от две хиляди мирни жители бяха убити от американските бомби. А ние с вас знаем, че американците кроят планове срещу Камбоджа. Но те не разбират — не могат да разберат — моята страна. С моя помощ в момента цяла Камбоджа е завладяна от антиамерикански настроения. И аз ви обещавам, че това ще бъде краят на управлението на Сианук. — Лицето на Салот Сар отново се преобрази от омагьосващия огън. — Ужасните престъпления на американския империализъм са средството, от което се нуждая, за да приобщя масите към каузата на Червените кхмери. В наша полза е да поддържаме впечатлението, че сме просто шайка отрепки, криеща се от собствения си народ. Сега, когато американците донесоха войната в Камбоджа, хората виждат, че не са били прави да пренебрегват Червените кхмери. И идват при нас на цели тълпи. До няколко месеца моята армия ще превъзхожда по численост тази на Лон Нол.

Мосю Воже се готвеше да отвърне нещо, но в този момент обсипана със скъпоценности жена се приближи до тях и ги заговори. Не след дълго Салот Сар се измъкна.

Градината с разцъфнали теменуги и орлови нокти пред терасата бе озарена от запалените свещи. Отвъд натежалата от лози каменна ограда трепкаха светлинките на долината. Средиземно море бе обляно в лунен блясък, далечно като фотография и толкова близко, че ноздрите долавяха мекия му солен мирис.

Селест, майката на Сутан, облечена в най-доброто от Диор, пъхна в ръката на Крис поредната чаша шампанско. С бронзовата си кожа, типичните за кхмерите почти полинезийски черти и властната си осанка тя бе изключително красива, макар и не така екзотична като своята дъщеря, съчетала в лицето си особеностите както на източната, така и на западната раса.

Селест притежаваше излъчване, наподобяващо затишие пред буря — външно ласкава и спокойна, а отвътре — проблясващи мълнии и мирис на озон. Ако това въобще бе възможно, тя изглеждаше по-политизирана дори от своя съпруг, мосю Воже.

По всичко личеше също, че жадува да легне с Крис.

— Не смятате ли, че Сутан ще има нещо против? — попита той.

— Гневът — отвърна Селест — зависи от степента на предизвикателството. — Тя се наведе към него и прокара устни по бузата му. — Това ще е от полза за дъщеря ми, повярвай. Опитвам се да я ядосам още от деня, в който й купих първия сутиен.

„Какво щях да правя, ако имах майка като тази“, помисли си Крис.

— А съпругът ви?

— Що се отнася до него, свободна съм да правя каквото си искам. С годините е разбрал, че единственият начин да ме задържи, е като не ме държи изобщо. — Тя се усмихна привлекателно, но съвсем не безобидно. — Сам виждаш, че няма от какво да се боиш, тъкмо обратното.

— Но първо ще трябва да ми обясните нещо — каза той, като нарочно не откъсна поглед от предизвикателната цепка на деколтето й. — Как понасят съжителството си Карл Маркс и Кристиан Диор?

Селест се засмя.

— Виж ти, виж ти — стисна тя мускулестата му ръка. — Това тук, че и ум в главата отгоре. Сега вече наистина трябва да те имам.

— La curiosité est un vilain défaut — каза Крис. — Любопитството е голям недостатък. Ще ми отговорите ли, мадам?

Тя поглади вътрешната страна на китката му, където преплетените вени привличаха вниманието й.

— Имаш право. Маркс никога не би разбрал значението на Диор. Аз действително съм радикал, но съм и жив човек. Освен това парите винаги са от полза, дори за радикалите.

Внимателно, като от пипало на октопод, Крис освободи ръката си от нейната.

— Аз обичам дъщеря ви, мадам.

Селест се засмя отново, но този път в смеха й се долови стоманена нотка.

— Имаш толкова много да учиш за живота, mon coureur cycliste26. — Тя го дари с усмивка, която той не можа да определи. — Все още си твърде млад. Мислиш, че можеш да задържиш страстта в ръка, а не знаеш, че тя е като пясъка — колкото и силно да стискаш юмрук, винаги изтича между пръстите.

— Грешите.

— Така ли? — Селест го прикова със смразяващ поглед. След това се усмихна толкова лъчезарно, че изведнъж стана съблазнителна. — Е, може би си все още достатъчно млад, за да правиш от глупостта добродетел. — Тя стоеше толкова близо до него, че никой не забеляза, кога улови ръката му и я притисна между бедрата си.

Крис се опита да се дръпне, но Селест с неочаквана сила задържа китката му.

— Не, не. Трябва да почувстваш какво значи истинска жена. — Тя бе гореща и пулсираща под пръстите му; очевидно под роклята от Диор не носеше нищо. Започна да движи ръката му: — Търкай я, търкай я. — Средният му пръст бавно потъна в една от гънките на плата и клепките на Селест затрептяха.

— Никога ли не си желал да бъдеш част от нещо — прошепна тя. — От нещо по-голямо от самия теб. Вечната любов, която си мислиш, че изпитваш към дъщеря ми, е нищо в сравнение с това да участваш в промяната на едно общество. Да разместваш пластовете! Да водиш хората към барикадите! Наш дълг от Бога е да освободим онези, които не са така щастливи като нас. — Лицето й се изкриви в презрителна гримаса. — Наистина ли искаш да изживееш живота си така, както тя е решила да изживее своя — в страх да се обвърже с каквато и да било кауза? Колко евтин, колко жалък е подобен живот!

Сред горещината и дима на приема Крис внезапно почувства главозамайване. Стана му трудно да диша. И когато усети пръстите на Селест да обхващат втвърдения му член, той се отскубна от нея.

Дали чуваше смеха й зад гърба си, докато се отдалечаваше залитайки, пиян от нейните ласки и от думите й?

— Майка ми не иска нищо друго — каза по-късно Сутан, докато двамата танцуваха под музиката на латиноамериканския оркестър — освен да разбере колко е нужно, за да се поквари един мъж.

— Толкова много ли мрази мъжете? — попита Крис, като не знаеше дали да каже на Сутан, че майка й се е опитала да го прелъсти.

— Определено — отвърна тя, предизвиквайки същевременно вълнение сред присъстващите с темпераментната си самба. — Но само ако са европейци или американци. Не може да им прости за това, което се е случило с Камбоджа, нейната родина.

Той се замисли колко отдадена на своята идея е Селест и колко е безразлична Сутан.

— Значи омразата й е основателна.

— Но не и това, което прави, струва ми се. За нея всичко, което не се поддава на политизация, е достойно за презрение. Единствените закони, в които вярва, са екстремизмът и провидението.

Тя бе свалила обувките си; по голите й рамене блестяха като скъпоценни камъни капчици пот. Млада чернокоса бразилка пееше на португалски: „Ще бъдем завинаги заедно, моя любов, на белия пясъчен плаж, сред синия океан, моя сладка любов.“

— Не си ли гладен? — На слабата светлина зелените петънца в очите на Сутан се бяха уголемили. — Искаш ли да ядеш?

Намираха се до отворената врата към терасата и той я издърпа навън в градината, изпълнена със светлината на свещите и луната, топла и студена светлина, която нашари телата им като на тигри.

Той я водеше, тичаше задъхано по древните каменни стъпала, върху които мъхът и лишеите бяха предявили неотменимите си права; покрай високите колони, окъртени и избелели, тъжни свидетели за безжалостната работа на времето.

Зад един жив плет, под натежало от плод лотосово дърво, те се повалиха на земята. Ухаеше на лавандула и пръст. Той долови ударите на сърцето й, докато я целуваше между гърдите.

Дръпна тясната й рокля, повдигна я нагоре, докато тя се откриваше гола пред него. Роклята бе около бедрата й, виждаше се само най-долният й ръб. Започна да ближе чувствената й раковина. Тя се разтвори под неговата милувка, вече влажна.

— Mon coeur — прошепна Сутан и вплете пръсти в косата му. Крис оголи гърдите й, вдигна ръце нагоре към тях. Зърната бяха много твърди и тя стенеше, докато той ги разтъркваше.

Мраморните й бедра, силни като млади дъбове, обгърнаха главата му и с нарастването на възбудата тя ги повдигна още по-високо, докато накрая се изви и конвулсивно го стегна в меко, сладострастно менгеме.

Започна да го целува, останала без дъх зашепна „Mon ange, mon bel ange“, разкопча панталоните му, обви го с език, с устни, с вътрешността на устата си. Сложи го между гърдите си.

През притворените си от наслада очи Крис я гледаше приклекнала над него, виждаше как лунната светлина я обгръща и посребрява кожата й, как оставя островчета от тайнствена тъма.

Когато го върна в устата си, той бе обзет от възторг, отметна назад глава и застена, затворил очи. Възбудата й нарастваше успоредно с неговата и той я чу да шепне „Да. О, да!“ След това го погълна до самия корен.

После двамата лежаха един до друг и гледаха как разтопената светлина на луната се лее през пластовете от листа над главите им. На моменти звуците от приема долитаха до тях, носени от полъха на вятъра. Още една чувствена самба, кратко избухване на смях, звън от наздравица.

И докато се целуваха упоително и нежно, неочаквано чуха на няколко крачки от себе си гласа на Селест:

— Радвам се, че мога да ти дам всичко, от което се нуждаеш.

И отговора на Салот Сар:

— Щастлив съм да кажа, че в дома на семейство Воже винаги съм получавал онова, което ми трябва.

Крис се обърна по корем. Майката на Сутан и Салот Сар трябва да бяха от другата страна на живия плет. Сутан се долепи до него, разрошената й от любенето коса погъделичка ухото му.

— Имам автомати „Калашников“ — продължи Селест. — Те са най-добрите оръжия, които могат да се намерят. По-добри са дори от американските автоматични пушки.

Салот Сар се засмя.

— Точно това най-много ми допада у теб, скъпа моя Селест. Познанията ти в области, които по правило би трябвало да са извън твоята компетентност.

— Искаш да кажеш, които са мъжка територия.

— Да речем, да.

— В нашето семейство е така. С теорията се занимава мъжът ми. Аз движа практическите неща.

— Като снабдяването с автомати „Калашников“.

— Да, това ми се удава. Не ме смущава дори неочаквано големият брой, който поръча — рече Селест без особена суетност. — Аз разбирам от много неща. Например мисля, че трябва да сменим името ти.

— Името ми ли? Защо?

— Нужно ти е нещо, което се помни. Което да те отличава. Имената имат голямо значение, особено за лидерите.

— Какво имаш предвид?

— Смятам, че трябва да се казваш Пол Пот.

— Пол Пот? — Салот Сар сякаш го прехвърляше в устата си, за да прецени как звучи. — Това не е кхмерско име. Не означава нищо.

— Още по-добре — отвърна Селест. — Ти ще му придадеш значение.

Салот Сар — или Пол Пот, се засмя.

— Така значи, семейната тайна най-сетне се разкри. Ти си главната вкъщи.

— Ни най-малко. Много хора са подценявали мъжа ми. Никой от тях в момента не е на власт.

— Разбира се, така е. Отношенията между двама ви са твърде необикновени. Не знам какво биха правили Червените кхмери без вашата помощ.

— Тази вечер събрахме доста пари за вас. Ти говори много убедително.

— Това е мой дълг към Червените кхмери.

— Ами останалият народ на Камбоджа?

— Те са като овце. Може би дори по-лошо, защото са вече опорочени от империалистите. Свещениците и интелигенцията работят срещу доброто на народа, против нашето учение. Това е един сериозен проблем, който трябва да се разреши.

— Как смяташ да го сториш?

— Единственият начин да се освободи от паразити един организъм е като се изкорени заразата напълно. За да можем действително да обърнем равновесието на силите в своя полза, трябва да отсечем краката на американците. Да отрежем ръцете им. И накрая да ги кастрираме, така че никога да не забравят престъплението си към Камбоджа. А за това е необходимо всички техни връзки в страната — хората както на Лон Нол, така и на Сианук, да умрат. Управниците и бюрокрацията, поддържащи противния мит за американската доброжелателност, трябва да бъдат унищожени. Същото важи и за свещениците и интелигенцията. Новото поколение на страната трябва да се превъзпита според нашите виждания, без никаква външна намеса. „От люлката до гроба“ — така, както ме е учил твоят съпруг. Възпитавай детето както трябва и ще получиш правилно мислещ възрастен.

Крис се обърна към Сутан. Погледна я в очите и откри там само отчаяние. Замисли се за разговора си със Селест, за нейния копнеж да бъде част от нещо голямо. Промяна на обществото, бе казала тя. Разместване на пластовете. Но това, което Салот Сар планираше, бе масово убийство! Това е нечовешко, невероятно!

Направи на Сутан знак с глава и те се отдалечиха от двамата заговорници.

— Elle est le mauvais ange de lui — прошепна той в ухото й. — Тя е неговият зъл гений.

— Мисля, че и двамата си влияят много лошо — отговори Сутан.

Крис я издърпа по-надалеч от живия плет, сякаш там се въдеха отровни змии.

— Трябва да направим нещо! — каза яростно той. — Да съобщим на властите.

Сутан го погледна открито и твърдо.

— Не.

— Как така не? — Потресен, Крис гледаше как тя се изправя. — Разбираш ли какво чухме току-що?

— Може да съм млада, но не съм глупава. — Тонът на дъщерята странно напомняше този на майката. Тя тръгна обратно към къщата, към чувствената латиноамериканска музика, леещото се шампанско и купищата кристал и сребро.

Крис, разгневен, я сграбчи за китката и я извъртя към себе си.

— Сутан, Салот Сар иска да завладее Камбоджа, да наруши равновесието на силите в Югоизточна Азия. Той не може да търпи американците и ще направи всичко възможно, за да ги прогони, да унищожи и най-малкото преимущество, което имат над комунистите в този район на света. И в случай, че успее да се справи с американското военно присъствие във Виетнам, ще обърне поглед навътре, към самата Камбоджа. Сама чу какво каза. Ще убие всички свещеници, цялата интелигенция. Той иска да започне всичко отначало, в името на една революция, чиято идеология е научил тук, от твоя баща, като за тази цел смята да извърши геноцид над собствения си народ с помощта на оръжията, които Червените кхмери ще получат от твоето семейство. Това нищо ли не означава за теб? Не те ли интересува? Или ти се струва нещо далечно и незначително, което се случва в друг свят и не може да те засегне?

Сутан засвятка с очи.

— Пусни ме — изсъска тя и оголи зъби под лунната светлина. — Той е осъден на провал. Знам за Червените кхмери — дори в собствената им страна почти никой не ги подкрепя.

— Те са по-силни, отколкото предполагаш — каза напрегнато Крис. — Преди малко чух Салот Сар да разговаря с баща ти. Слабостта им е само един мит. А и доколкото разбирам, по-рано са били зле въоръжени. Сега твоето семейство ще се погрижи за това. — Той се взираше в безстрастното й лице и при вида на хладната й незаинтересованост в гърдите му се надигна гняв. — Смяташ ли, че имаме право да рискуваме, като разчитаме единствено на провала му? Би ли носила в съвестта си факта, че си знаела за подготовката на този преврат и си премълчала?

— Думите ти не ме интересуват. Не искам да имам нищо общо с това.

— Със или без теб — каза той — ще отида да съобщя където трябва.

— Глупак! Мислиш ли, че ще предам собствените си родители? Освен това със своите връзки те могат да отрекат всичко. Съмнявам се дори, че в американското посолство или там, където смяташ да ходиш, някой ще изслуша подобна фантастична история. Единственото, което можеш да постигнеш, е да се поставиш в неудобно положение.

Естествено, тя беше права. Но това само още повече вбеси Крис.

— Не ме интересува. Не мога да стоя безучастно, длъжен съм да направя нещо.

— Нищо ли не разбираш? — извика тя. — Ако отидеш, ако само се опиташ дори, баща ми ще те убие.

— Не говориш сериозно. — Но разбира се, това не бе така и той го почувства със смразяваща яснота. „Имаш толкова много да учиш за живота, mon coureur cycliste“, бе казала Селест.

Крис осъзна, че е точно толкова безпомощен, колкото бе незаинтересована Сутан. Осъзна, че в крайна сметка между тях няма никаква разлика и че е бил глупак да се крие тук като изплашен беглец от живота и да се опитва да се спаси от войната. Защото войната е вървяла по дирите му, преследвала го е чак до Франция. През цялото време е била зад ъгъла, спотайвала се е в сенките, за да го нападне изневиделица тогава, когато най-малко я очаква; като мина в червата, разкъсваща не плътта и костите, а тънката обвивка на реалността.

„Бих използвал малко власт, ако я имах сега, мислеше си той, докато гледаше внезапно втвърдилите се черти на Сутан. Бих хвърлил една-две мълнии, така че в нощта да се разхвърчат искри.“ Но Крис знаеше, че нищо не може да стори. Дошъл бе тук неподготвен, все едно гол.

И ето я най-сетне истината. Той се почувства не само неспособен да се бори със следствията от войната, но и безсилен да се изправи лице в лице с тях.

Това го накара да намрази самия себе си, но неспособен да понесе подобна тежест, той намрази нея. Знаеше, че тя има право, че е най-добре да не се намесват, но въпреки това я удари, зашлеви я през лицето с такава сила, че Сутан залитна и падна.

Тя бе толкова изненадана, че не издаде нито звук, а остана да лежи на земята с длан, долепена до парещата си буза, вперила очи в него.

— Никой не може да се отнася така с мен. — Гласът й прозвуча като удар от камшик. — Махай се. Не искам да те виждам повече.

Оцветена в зелено и охра, местността се плъзгаше покрай него, вятърът обтичаше приведеното му тяло. Крис въртеше педалите, набираше скорост, удължаваше ежедневния си пробег; удвояваше и утрояваше разстоянието, което бе покривал при идването си във Франция. Посветил се бе на Тур дьо Франс изцяло, съсредоточил бе всичките си усилия върху състезанието, защото сега то бе всичко, което имаше. Да го изпусне дори за миг означаваше да бъде погълнат от черната, смразяваща бездна на отчаянието.

По време на дългите, изнурителни дни на упражнения и тренировки по живописното дефиле на Прованс той повярва, че Сутан е далеч от мислите му, но всяка нощ, когато капнал от умора затваряше очи, тя бе там.

Срещаше я в сънища, изпълнени с тъмни бразилски ритми, които го съблазняваха, понасяха го обратно към бляскаво осветената къща, към сиво-зелените й очи, към сладострастията й прегръдка. Той протягаше ръце, с безмълвен стон проникваше в нея, само за да разбере, че тази, в която потъва в сляпото си, болезнено отчаяние, бе Селест, а не Сутан.

Всеки път се събуждаше със силна, болезнена ерекция. Сърцето му блъскаше като чук и той трябваше да се прости със съня, който отстъпваше място на терзаещите мисли на нощта, докато накрая горчилката в гърлото му го караше да стане от празното легло, да се облече в тишината на стаята и да излезе с колелото си в мрака, сивеещ от зараждащото се утро.

Сутан му липсваше. Но той трябваше да се лиши от общуването с нея, от нейната топлина, нежност и любов. Това, което бе казал Салот Сар за победата, бе неизбежно.

Въпреки думите си пред Сутан онази нощ в градината, той не разказа на никого за подслушания разговор между Селест Воже и Салот Сар. Колкото и да тъгуваше по нея, липсата й му се струваше твърде леко наказание за това мълчание. Не можеше да си обясни своето нежелание да се изложи на опасност. При все че го презираше от дъното на душата си, той нямаше как да отрече съществуването му вътре в себе си.

Валеше. Слънцето, внезапно подплашено, бе потърсило прикритие зад черните облаци. Крис караше под дъжда заедно със своя отбор, с хората, които щяха да споделят с него победата или поражението в Тур дьо Франс.

Той събра багажа си — отборът отлиташе за Париж. Дадоха си един ден почивка, през който разгледаха Айфеловата кула, Нотр Дам, Площада на Бастилията, Лувъра.

Но Крис бе сляп за великолепието на тези паметници. Вместо да му вдъхнат благоговение, те го измориха; чувстваше се в тях изгубен, подобно на Йона в стомаха на кита. Въпреки това, нощем не можеше да заспи. Главата му бучеше като кошер от нерадостни мисли. Накрая отиде в американското посолство. Посланикът бе излязъл някъде, а заместникът му бе зает.

След час и половина чакане го въведоха в сумрачна стая, обзаведена с груби мебели, наподобяващи гигантски кубчета за игра. През прозореца се виждаше единствено вентилационната шахта и той разбра, че това не може да е кабинетът на посланика.

Разказа историята си за Салот Сар на някакъв младеж с жълтеникав цвят на лицето, не много по-възрастен, както му се стори, от самия него. По средата на разказа пъпчивият младок го прекъсна с думите: „Извинете, казахте ли ми името си?“ Крис му го каза и той кимна с глава. В ръката си с важен вид държеше химикалка, но не записваше нищо. Вместо това рисуваше жена с едри, високи гърди.

— Искам да говоря със заместника — каза Крис.

— Боя се, че е невъзможно — отвърна жълтеникавият младеж с отегчения, привичен тон на професионален бюрократ. Той разсеяно се усмихна и добави към рисунката си тясна, къса пола.

Крис стана.

— Това ли беше всичко? — попита младежът.

В стаята си в хотела написа писмо, преписа го на чисто и го изпрати до американския посланик. Какво повече можеше да стори? Нищо друго не му дойде наум. Всичко бе точно така, както предрече Сутан.

Отборът вече го чакаше. Заминаваха на север, към Рубе. Във влака, чак до последните напрегнати моменти преди старта, обсъждаха различни стратегии за състезанието. Потеглиха под дъжда, разхладил горещото пладне, бореха се за изгодна позиция по павираните, опасно хлъзгави улици. Последваха два дни езда през безупречно поддържаните паркове на Белгия и Холандия. Преминаха отново границата, наближиха Мезиер, изкачиха дълги стръмни участъци, караха по тесни, оградени с дървета пътища, с надвиснали над тях древни каменни крепости, останки от времето, когато Франция още не е съществувала.

Убийствената жега се усилваше, те пръскаха вода в отворените си, пресъхнали усти. В слънчевия пек и под дъжда, Крис неизменно виждаше Сутан. По време на неспокойния си сън, всяка нощ в нов град, прехвърляше нейния образ в съзнанието си — това бе време за мъчения и той й го отстъпи. С всяка тъпа болка в мускулите си ясно изпитваше нейната липса. Тя или може би онова, в чийто символ се бе превърнала, беше една открита рана в душата му, която той не можеше да спре да разчопля.

Не първи или втори, но неотстъпно в челото на основната група, Крис не изпускаше от погледа си жълтата фланелка. Дните минаваха и с мъчителното преваляне на средата на състезанието, когато на преден план излизаха издръжливостта и физическата подготовка, Обиколката на Франция придобиваше все по-голямо значение в мислите му. Спечелването й се превръщаше в нещо, сравнимо с достигането на Светия Граал, сякаш пресичането на финалната линия преди всички би му донесло избавление, би го пречистило от греха да се намира тук, далеч от смъртната опасност на войната.

През последния ден под свъсеното, дъждовно небе той бе все така близо зад водача. Париж, в който в продължение на двайсет и два дни и близо хиляда и деветстотин мили бе една недостижима мечта, бе вече тук.

Когато излизаха от Кретей, в самите подстъпи на столицата, както се изразяват колоездачите, тълпите на места бяха по десет-петнайсет души в дълбочина. Крис усещаше колективния дъх на зрителите подобно на вятър в гърба си, който го тласкаше напред. Болката пламтеше почти във всяка фибра на тялото му, но адреналинът, неговият най-верен съюзник, продължаваше да приижда на мощни вълни към крайниците му и той набираше скорост, задмина първо французина Тройе, а след това един след друг югославянина Джурко и белгиеца Спартан.

Оставаха само Мадлер и Кастел. Кастел — французинът, който бе носил жълтата фланелка през последните три дни, бе в стихията си — силен, несломим. Мадлер, упоритият швейцарец, водил в първите шест етапа на състезанието, караше плътно зад него през целия този дълъг последен ден.

Досега Крис бе обличал жълтата фланелка само веднъж, макар че още на два пъти беше мъчително близо до нея. Точно преди Балон д’Алсак, в края на шестия етап, техническа повреда му коства единайсет решаващи секунди — цяла вечност в това състезание. Пред деветия етап, от Тонон ле Бен до Шамони, той бе достатъчно близо, за да я докосне на гърба на Кастел, когато двамата пресичаха финиша почти едновременно, с нечовешки малката разлика от няколко стотни от секундата. И най-сетне, потегляйки от Дин за дванайсетия етап, той я носеше, след като успя да му я отнеме.

Всичко това сега беше без значение, мина му през ума. Важен е краят, финалната черта на Шанз-Елизе. Сутан, която прокарва длани по тялото му с думите „Виждам как това красиво тяло минава през Триумфалната арка, покрито от жълто трико.“ О, Господи, дано да е права.

От самото начало всички преценяваха шансовете му като неблагоприятни. Колоезденето на дълги разстояния е запазена територия на спортистите от европейските страни. Дори приемането му в отбора привлече внимание и му отреди място на знаменитост в коментарите преди състезанието. Този интерес продължи и по-късно, когато дните минаваха, а Крис не само не изоставаше, но дори успя да остави зад гърба си много закалени професионалисти. Той се представи добре на скоростните отсечки, на спринтовете и особено в мъчителните планински етапи през Френските Алпи, където всички смятаха, че ще се огъне и ще отпадне.

Сега, в последния ден на Тур дьо Франс, Крис имаше пълната възможност да спечели състезанието. Ако се класира пръв в този етап, той щеше да събере достатъчно точки, за да бъде обявен за краен победител.

Дали някой би го познал в този вид? Отслабнал бе с близо пет килограма; поради липса на време да се обръсне, лицето му бе обрасло с червеникавозлатиста брада. Една сутрин, възседнал велосипеда, готов да поеме по маршрута за деня, той мярна отражението си в една витрина и се сепна — оттам го гледаше келтският воин, който баща му винаги бе искал да направи от него.

Съзнанието му, замъглено от умора, шеметно от прилива на адреналин, се концентрираше само върху едно — финала. Както и останалите, той бе преминал прага на изтощението. В състояние на транс, сякаш обладани от свръхестествена сила, състезателите се носеха към сърцето на Париж, за да направят шестте обиколки на Шанз-Елизе, преди да скъсат опънатата под Триумфалната арка лента.

Тълпата, тълпата! Как викаха, как крещяха имената на любимците си, когато те профучаваха край тях! Крис чуваше и своето име. Невероятно!

На широкия, красив булевард той най-сетне изпревари Мадлер. Този момент се запечата завинаги в съзнанието му с недоумението, изписано на лицето на швейцарския шампион.

Сега пред очите му бе гърбът на Кастел. Крис вече не усещаше краката си. Раменете му, приведени срещу вятъра и дъжда, бяха като от бетон. Тази бе петата обиколка. След двайсет и два дни, до края оставаха броени минути.

Настойчиво, неотклонно, той го застягаше. На последния завой Кастел леко се хлъзна на опасния мокър асфалт и Крис спечели три, може би четири секунди. Предното му колело бе почти успоредно със задното колело на водача. Опита се да скъси и тези последни сантиметри, но Кастел с отчаяно усилие поддържаше преднината си. Финалната линия вече се виждаше — далечна, зовяща като песен на сирена.

Крис разбра, че има само още един, последен шанс. Вместо да атакува отново, отстъпи леко и застана точно зад гърба на Кастел. Моментално усети как напорът на вятъра отслабна. Продължи да се носи в тихия коридор, да събира сили.

И ето, триста метра преди края той мина в настъпление. Наблегна на педалите, отначало в относителното спокойствие на безветрения коридор, набра инерция и след това в последния момент изви надясно, застигна рамото на Кастел, продължи да го атакува, още и още и накрая отмина потресения французин, устреми се към финала, за да премине, както бе предсказала Сутан, с жълтото трико под Триумфалната арка.

Пред очите му се появи размазано петно. Той бе толкова съсредоточен, че отначало не забеляза кучето, притичало през полицейския кордон, който държи тълпата встрани от булеварда. Той бе почти върху него, когато очертанията му придобиха определена форма. Независимо от това, при сухо време всичко би могло да се размине просто с едно леко завъртане на кормилото. Но мокрият асфалт, така жесток преди малко с Кастел, отново изигра коварната си роля.

За да не прегази кучето, Крис изви встрани и гумите се плъзнаха, изгубили сцепление в дъжда. Той се тръшна на земята и велосипедът тежко се стовари върху бедрото му.

Болката го опари като нажежено желязо, от раната потече кръв. Чу викове, сирена на линейка. Забеляза под странен ъгъл тичащи към него крака.

Вдигна очи и видя Кастел да прекосява финала, вдигнал високо ръце с извит назад гръб, стиснал победоносно юмруци. Погледна надолу. Кракът му зееше, кръвта бликаше на тласъци. Месото бе обелено от костта. Никога през живота си не бе виждал нещо толкова бяло и оголено.

Падна назад, отпусна се в нечии ръце. Усети огромното облекчение, когато двама полицаи повдигнаха велосипеда от него. После болката нахлу и той изгуби съзнание.

Куче. Скапано, въшливо куче. „Трябваше да го прегазя, мислеше си той, да мина право през него.“ После си каза: „Пак щеше да е същото. Така или иначе щях да падна.“

Друг глас се обади: Какво ти пука? Всичко свърши.

Той си мислеше: „Ако бях ударил кучето, щях да го убия. А аз не мога да убивам.“

Отвори очи и за свое учудване видя Сутан.

— Какво правиш тук? — „Не искам да те виждам повече.“

— Бях там — отвърна тя, наведена над леглото му, — за да видя как ще победиш. И ти щеше да победиш.

„Щял съм, мислеше той. Какво точно означава това?“

— Едно куче…

— Видях — рече Сутан. — Минах през полицейския кордон. Държах те, докато вдигаха от теб колелото. Бях заедно с теб в линейката.

Той я погледна и се попита какво чувства, освен пустота. Излизаше, че цялото му идване във Франция е било напразно.

— Кракът ми…

— Докторите казват, че ще се оправи.

— Но никога няма да се възстанови напълно — Крис видя как тя измести поглед встрани. — Във всеки случай не дотолкова, че да мога отново да се състезавам в Тур дьо Франс.

— Да промълви тихо Сутан. — С това е свършено.

„Е, тогава, каза си той, майната на всички ви.“ Отпусна глава на възглавниците и затвори очи.

— Защо дойде тук?

— Мислех… — Гласът й заглъхна и той я чу да се разхожда нерешително из стаята. — Изпратил си писмо — каза тя накрая.

— Така е. За Салот Сар, за Камбоджа, за всичко. Ходих в посолството в Париж, но никой не пожела да ме изслуша. Затова и написах до посланика един пламенен апел в защита на камбоджанския народ. Радвам се, че е постигнал някакъв ефект.

— Нищо няма да излезе. Въпросът е оставен без последствие, точно както ти казвах. — Тя го загледа втренчено. — Замесил си моите родители. Предупредих те в никакъв случай да не го правиш.

— И сега какво? — „Майната му на Салот Сар, на Камбоджа и най-вече на твоите родители“, мислеше Крис.

— Такова. Не си постигнал нищо, освен че си се изложил на опасност. Питаш защо съм дошла. Ето, казвам ти. След няколко дни ще можеш да излезеш от болницата. Веднага щом те изпишат, трябва да напуснеш Франция.

Той отвори очи и в съзнанието му прозвучаха думите й: „Ако отидеш, ако само се опиташ дори, баща ми ще те убие.“ Но ядът все още напираше в него.

— Иначе какво?

Сутан всеки миг щеше да се разплаче.

— Не искам да ти се случи нищо лошо. — Тя хапеше устна. — Дойдох тук, направих всичко по силите си. Казах ти каквото мога, дори повече, отколкото трябваше.

И тръгна към вратата, но спря, стиснала стоманената топка на бравата, сякаш би паднала без нейната опора.

— Трябваше да победиш, Крис. В моите мисли винаги ще си с жълтата фланелка.

Когато Сутан си тръгна, стаята като че ли изведнъж се сви до размерите на килия. Обхванат от клаустрофобия, Крис започна да се задушава, да се поти от страх под завивките.

Отвън в коридора се чуха приближаващи се стъпки. Той затаи дъх, зачака да отминат. Но те не отминаха. Спряха пред вратата на стаята му. Крис си представи мъж, с нож в ръката, безжалостен злодей, дошъл да му затвори устата завинаги. „Ако отидеш, ако само се опиташ, ще те убият.“

Изпадна в паника, опита да се изправи в леглото, но като в кошмарен сън не можа да помръдне. А и вече бе твърде късно. Вратата със замах се отвори и в стаята влезе мургав мъж.

Той се усмихна на Крис и рече:

— Аз съм доктор Деверьо. Как се чувствате днес, мосю Хей?