Френската вълчица

I. „НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ИЗБЯГА ОТ ЛОНДОНСКАТА КУЛА…“

Огромен черен гарван, лъскав, чудовищен, голям почти колкото гъска, подскачаше пред малкото прозорче. Спираше се понякога, прибрал крила, коварно склопил клепач над малкото си кръгло око, сякаш се канеше да заспи. После внезапно изопваше шия и се опитваше да клъвне очите на мъжа, които просветваха зад пречките на прозорчето. Тези сиви очи с цвят на кремък като че ли привличаха птицата. Но и затворникът беше пъргав и миг преди това отдръпваше назад лицето си. Тогава гарванът подновяваше разходката си с малки тромави подскоци.

Сега мъжът изваждаше ръката си извън отдушника — красива, голяма ръка с дълги нервни пръсти, — приближаваше я неусетно, отпущаше я като безжизнена, подобна на клон върху прашната земя, и дебнеше удобен миг, за да сграбчи гарвана за шията.

И птицата бе бърза въпреки големината си. Тя отскачаше рязко, като изгракваше дрезгаво.

— Пази се, Едуард, пази се! — заплаши го мъжът зад решетката. — Все някой ден ще те удуша!

Защото затворникът беше дал на вероломния гарван името на своя враг, английския крал.

Година и половина траеше вече тази игра, година и половина гарванът се прицелваше в зениците на затворника, година и половина самият той копнееше да удуши черната птица, година и половина, откакто Роджър Мортимър, осми барон на Уигмор, владетел на уелските гранични области и бивш кралски управител на Ирландия, бе затворен заедно с чичо си Роджър Мортимър ъв Чърк, бивш върховен съдия в Уелс, в една килия на Лондонската кула. Съгласно обичая затворници с подобен ранг, спадащи към най-старата аристокрация на кралството, трябваше да имат прилично жилище. Но когато през януари 1322 година след победоносната си битка при Шрузбъри с разбунтувалите се барони крал Едуард II залови двамата Мортимър, той им отреди тази тясна и ниска килия с прозорец наравно със земята, в новите сгради, които наскоро бе построил вдясно от кулата с камбаните. Принуден под натиска на двора, епископите и самия народ да замени с доживотен затвор смъртната присъда, която първоначално бе издал срещу чичото и племенника, кралят се надяваше, че нездравословното помещение, зимник, в който главите им опираха тавана, ще замести след време палача.

И наистина тридесет и шест годишният Роджър Мортимър бе устоял, но старият Лорд ъв Чърк като че ли бе сломен през тази година и половина от мъглата, стичаща се през прозорчето, или дъжда, избиващ по стените, или непоносимата задуха без ни най-малък полъх в тази дупка през горещия сезон. С опадали коси и зъби, с подути крака и изкривени от ревматизъм ръце, по-възрастният Мортимър вече почти не ставаше от дъбовата дъска, която му служеше за легло, докато племенникът му стоеше до отдушника, обърнал очи към светлината.

Прекарваха второ лято в тази дупка.

Още преди два часа се бе разсъмнало над най-прочутата английска крепост, сърце на кралството и символ на мощта на владетелите му, над Бялата кула, построена от Вилхелм Завоевателя върху основите на древния римски castrum, над огромната квадратна кула, лека въпреки исполинските си размери, над кулите по ъглите на крепостта и над назъбените стени, издигнати от Ричард Лъвското сърце, над кралския палат, над параклиса „Сент Питър“ и над Вратата на предателите. Денят щеше на бъде горещ, а може би и душен, както предишния. Личеше си по слънцето, което заливаше с розовина камъните и по мириса на тиня, от който на човек леко му се повдига, идващ от рововете и съвсем близката Темза, чиито води стигаха до насипите им.1

Гарванът Едуард беше отлетял при другите огромни гарвани върху моравата с печална слава, Грийн, където поставят дръвника, върху който в дни на екзекуции отсичат главите на осъдените. Птиците кълвяха тревата, напоена с кръвта на шотландските патриоти, на държавните престъпници, на изпадналите в немилост любимци.

Прекарваха гребла по Грийн и метяха павираните пътеки, без гарваните да се плашат: никой не би посмял да докосне тези животни, които живееха там и от незапомнени времена бяха обградени със суеверен страх.

Войниците от стражата излизаха от помещенията си, като закопчаваха набързо коланите или високите си кожени гамаши, слагаха железните си каски и се събираха за всекидневния парад, който тази сутрин имаше особено значение, тъй като беше 1 август, денят на Свети Петър в окови, на когото бе посветен параклисът и същевременно годишен празник на кулата.

Резетата на ниската вратичка на килията изскърцаха. Тъмничарят-ключар я отвори, погледна вътре и пусна бръснаря да влезе. Той беше мъж с малки очички, дълъг нос и кръгла уста и веднъж седмично идваше да бръсне младия Мортимър. През зимните месеци бръсненето беше същинско мъчение за затворника, защото конетабълът2 Стивън Сийгрейв, управител на кулата, бе заявил: „Ако лорд Мортимър все още настоява да се бръсне, ще му изпращам бръснаря, но не съм длъжен да му доставям топла вода.“

И лорд Мортимър бе издържал, най-напред напук на конетабъл а, после защото най-омразният му враг Едуард имаше хубава руса брада и най-сетне и главно за самия себе си, защото съзнаваше, че ако отстъпи, постепенно ще се занемари напълно физически. Имаше пред очите си примера на чичо си, който вече не полагаше никакви грижи за себе си. С обрасло лице и кичури коса, пръснати около темето му, лорд Чърк бе заприличал след година и половина затвор на стар отшелник и постоянно се оплакваше от всевъзможни страдания. „Само болките на клетото ми тяло ме убеждават, че още съм жив“ — казваше той.

Затова младият Мортимър седмица след седмица приемаше бръснаря Оугъл дори когато трябваше да чупят леда в легенчето, а бръсначът разкървавяваше бузите му. Беше възнаграден за това, тъй като няколко месеца по-късно забеляза, че този Оугъл би могъл да му служи за връзка с външния свят. Странен беше този човек.

Беше алчен, но и способен на преданост. Страдаше от ниското си обществено положение и смяташе, че то не отговаря на личните му достойнства. Създалата се обстановка му предлагаше възможност не само за тайни разплата, а и да се издигне в собствените си очи, като сподели тайните на високопоставени лица. Барон ъв Уигмор беше безспорно най-благородният и по рождение, и по характер човек, до когото бе имал достъп. Пък и затворник, който даже в мразовито време упорствува да го бръснат, заслужава възхищение!

Така че благодарение на бръснаря Мортимър установи слаба, но редовна връзка със своите сподвижници и по специално с Адам Орлитън, епископ на Херифорд. Пак чрез бръснаря той бе узнал, че сержантът на кулата, Жерар дьо Алспей, може да бъде спечелен за неговата кауза. Все чрез бръснаря бе подготвил бавно своето бягство. Епископът уверяваше, че ще бъде освободен през лятото. А лятото бе вече дошло…

През шпионката във вратата тъмничарят поглеждаше от време на време в килията не от мнителност, а просто по професионален навик.

С дървена гаванка под брадата — дали някога щеше да види отново легенчето от тънко ковано сребро, с което си служеше някога? — затворникът слушаше баналните приказки на бръснаря, изговаряни на висок глас, за да заблудят тъмничаря. За слънцето, за лятото, за жегата. Все хубаво време, чудна работа, дори в деня на Свети Петър…

Като се наведе малко повече над бръснача си, Оугъл пошепна:

— Be ready tonight, my Lord.3

Мортимър не трепна. Очите му с цвят на кремък под гъстите вежди само се извърнаха към малките черни очички на бръснаря. Той потвърди, като сведе клепачи.

— Алспей ли?… — прошепна Мортимър.

— He’ll go with us4 — отвърна бръснарят, като мина от другата страна.

— The bishop?…5 — попита пак затворникът.

— He’ll be waiting for you outside, after dark6 — издума бръснарят и тутакси започна да говори високо за слънцето, за парада, който ще се проведе, за игрите, които ще бъдат организирани следобеда…

След като бе обръснат, Мортимър оплакна лицето си и го избърса с една кърпа, без дори да усети допира й.

А когато бръснарят си отиде с ключаря, затворникът притисна с две ръце гърдите си и пое дълбоко въздух. Едва се сдържаше да не извика. „Бъдете готов тази вечер.“Тези думи кънтяха в главата му. Възможно ли бе това да стане тази вечер?

Той се доближи до нара, върху който дремеше другарят му по килия.

— Чичо, тази вечер ще бъде!

Старият лорд ъв Чърк се обърна със стон, насочи към племенника си безцветните си зеници, които проблясваха с матов блясък в тъмната килия, и отвърна уморено:

— Никой не може да избяга от Лондонската кула, моето момче… Нито тази вечер, нито когато и да било.

Младият Мортимър отметна гневно глава. Защо това упорство в отказа, това бягство от риска у този човек, който в най-лошия случай щеше да загуби малкото дни, които му оставаха? Той нарочно не му отговори, за да не избухне. Макар да разговаряха на френски помежду си, както целия двор и аристокрацията, докато служителите, войниците и простият народ говореха на английски, те все се страхуваха да не би някой да ги чуе.

Мортимър се върна при отдушника и загледа отдолу нагоре парада с ликуващото чувство, че присъствува може би за последен път на него.

Посред ливадата Грийн Алспей, изправен като кол, крещеше заповедите си с все гърло и представяше стражата на конетабъл а. Не беше много ясно защо този млад мъж, розов и рус, така прилежен в службата си, така мимо въодушевен от желанието да изпълни добре задълженията си, бе приел да измени. Сигурно е бил подтикнат от други съображения, а не само от примамката на парите. Жерар дьо Алспей, сержант в Лондонската кула, желаеше, подобно на много кралски служители, шерифи, епископи и феодали, да види Англия отърсена от лошите сановници, които окръжаваха краля. Младият мъж мечтаеше да играе героична роля. Освен това той ненавиждаше и презираше своя началник, конетабъл Сийгрейв.

Конетабъл ът, едноок, с увиснали бузи, пияница и ленинец, дължеше високия си пост само на протекцията тъкмо на лошите кралски сановници. Задоволяващ открито перверзните си вкусове, които крал Едуард излагаше на показ пред двора, конетабъл ът охотно бе преърнал гарнизона си в свой харем. При това имаше особена слабост към високите руси младежи. Затова съществуването на сержант Алспей, много благочестив и чужд на порока, бе станало същински ад. Тъй като по-рано бе отблъснал любовните домогвания на конетабъл а, Алспей сега бе жертва на постоянното му преследване. Какви ли не тегоби и оскърбления не му налагаше Сийгрейв! Едноокият разполагаше с много време за жестокостите си. В съшия миг, докато инспектираше войниците, той обсипваше помощника си с груби подигравки за дреболии, за лошото подравняване, за ръждивото петно върху острието на някой нож, за мъничката цепка в нечий кожен кончан. Единственото му око търсеше само недостатъци.

Макар че беше празник, ден, когато обикновено се опрощаваха наказанията, конетабъл ът заповяда да нашибат веднага с пръчки трима войници, защото съоръжението им било в лошо състояние. Един сержант отиде да донесе пръчките. Наказаните трябваше да смъкнат гащите си пред всичките си строени другари. Конетабъл ът явно страшно се забавляваше от това зрелище.

— Ако не държите по-здраво стражата, идущия път, Алспей, ще бъде ваш ред! — каза той.

После целият гарнизон с изключение на часовите отиде в параклиса, за да изслуша литургията и да пее псалми.

Грубите фалшиви гласове достигаха чак до затворника, нащрек зад прозорчето си. „Бъдете готов тази вечер, милорд!“ Бившият кралски наместник в Ирландия непрестанно мислеше, че същата вечер той може би щеше да бъде свободен. Цял ден на очакване, на надежда, а и на страх. Страх, да не би Оугъл да допусне някоя глупост при изпълнението на подготвения план, страх да не би Алспей в последната минута да се откаже от чувство на дълг… Цял ден на предвиждане на всички неочаквани пречки, на всички случайни елементи, които могат да провалят едно бягство.

„По-добре да не мисля — каза си той — и да вярвам, че всичко ще мине добре. Нещата стават винаги различно от това, което сме си представяли.“ Но мисълта му се връщаше към същите грижи. „Ще има нощни патрули по обходния път…“

Той рязко отскочи назад. Гарванът се беше приближил тихомълком покрай зида и този път насмалко не клъвна окото на затворника.

— Ах, Едуард, Едуард, ти вече прекали! — процеди през зъби Мортимър. — Един от двама ни днес трябва да победи.

Малко преди това гарнизонът бе излязъл от параклиса и бе влязъл в столовата за традиционното угощение.

Тъмничарят се появи отново на прага на килията, следван от пазач, който носеше яденето на затворниците. В кашата от бакла, по изключение блажна, имаше малко овнешко.

— Помъчете се да се изправите на крака, чичо — помоли го Мортимър.

— Лишават ни от божествената служба като отлъчени! — каза старият лорд, без да мръдне от нара си.

Ключарят си беше отишъл. Чак до вечерта никой друг нямаше да влезе при затворниците.

— И така, чичо, наистина ли сте решили да не идвате с мен?

— Къде да идвам с теб, моето момче? Никой не може да избяга от кулата, пак ти повтарям. Никой досега не е успял да стори това. А и човек не бива да се бунтува срещу своя крал. Едуард не е най-добрият владетел, който Англия е имала, безспорно не, и двамата му Диспенсър наистина биха заслужавали да бъдат на нашето място. Но човек не избира своя крал, а му служи. Никога не трябваше да ви слушам, Томъс ъв Ланкастър и теб, когато вдигнахте оръжие срещу краля. Защото Томъс бе обезглавен, а ето докъде стигнахме ние…

Обикновено по този час, след като глътнеше няколко хапки, той проговаряше с равен и уморен глас, за да предъвква впрочем все същите приказки, които племенникът му чуваше от година и половина насам.

На седемдесет и седем години нищо не беше останало вече у стария Мортимър от красивия мъж или от едрия феодал, прочут на времето с баснословните турнири, уреждани в замъка Кенилуърт, турнири, за които още говореха три поколения. Племенникът му напразно се опитваше да раздуха няколко въгленчета, неугаснали още в сърцето на изтощения старец.

— Най-напред краката няма да ме държат — прибави той.

— Защо не се опитате да походите? Станете от леглото. Пък нали ви казах, ще ви нося!

— Как така! Ще ме пренесеш през стените и през водата, след като не зная да плувам. Ще отнесеш главата ми на дръвника, това виж, да, ведно с твоята! Бог може би се труди в момента за нашето освобождение, а ти ще унищожиш всичко с тази безумна идея, в която упорствуваш. Винаги е било така. Бунтът е в кръвта на Мортимъровци. Припомни си първия Роджър от нашия род, син на епископа и на дъщерята на краля на Хърфаст. Той бе победил войската на френския крал под стените на замъка си в Мортмер-ан-Бре. И все пак толкова силно оскърби Завоевателя, братовчед си, че земите и имуществото му бяха конфискувани…

Роджър Мортимър ъв Уигмор, седнал на трикракото столче сръсти ръце, затвори очи и се извърна леко назад, за да опре рамене до стената. Принуден бе да търпи всекидневното призоваване на предците, да слуша Роджър Мортимър ъв Чърк за стотен път да му разказва как Ралф Брадатия, син на първия Роджър, дебаркирал в Англия рамо до рамо с херцог Вилхелм и как получил феодалното владение Уигмор, и защо после Мортимъровци упражнявали властта си над четири графства.

От столовата долитаха пиянски песни; войниците ревяха в края на яденето.

— За бога, чичо — извика младият Мортимър, — оставете за малко на мира нашите прадеди. Не бързам толкова, колкото вас, да отида при тях. Да, зная, че имаме кралско потекло. Само че кралската кръв малко струва в затвора. Нима мечът на Хърфаст Датски ще ни освободи? Къде са земите ни и за какво ни са приходите в тази килия? И дори ако още веднъж ми повторите имената на нашите прабаби: Хадевиге, Мелисинда, Матилда Скъперницата, Валхелин ъв Ферърс, Гладуса ъв Брейъз, нима те са единствените жени, за които бих могъл да мечтая до последния си дъх?

Мортимър ъв Чърк се смути за миг, загледан разсеяно в подпухналата си ръка с неимоверно дълги, нащърбени нокти. После каза:

— Всеки се залъгва в затвора, както може, старците с отлетялото минало, младите с бъдещето, което няма да видят. Ти си въобразяваш, че цяла Англия те обича и се труди за тебе, че епископ Орлитън е твой верен приятел, че самата кралица се грижи за спасението ти и след малко ще заминеш за Франция, за Аквитания, за Прованс, знам ли аз? И че по целия ти път камбаните ще те приветствуват с добре дошъл. А тази вечер ще видиш, че няма да дойде никой.

Той прокара уморено ръка по клепачите си и се обърна към стената.

Младият Мортимър се върна при отдушника, плъзна ръка между пречките и я отпусна като мъртва върху праха.

„Чичо сега ще дреме чак до вечерта. После ще се реши в последната минута. Всъщност няма да бъде лесно с него. И няма ли да провали всичко?… Ах, ето Едуард!“

Птицата се беше спряла съвсем близо до безжизнената ръка и триеше голямата си черна човка о крачето си.

„Ако го удуша, ще успея да избягам; ако го изпусна, няма да се изплъзна оттук.“

Това вече не беше игра, а облог със съдбата. За да се занимава с нещо, докато чака, за да залъже тревогата си, затворникът чувствуваше нужда да си изнамери предсказания и дебнеше с поглед на ловец огромния гарван.

Войниците излизаха от столовата със светнали лица. Образуваха малки групи в ливадата за игрите, надбягванията и борбите, станали традиция за празника. В продължение на два часа, голи до кръста, те се потяха под слънцето, като изпробваха силата си, за да притиснат някого до земята, или ловкостта си, за да улучат с боздуган един дървен кол.

Чуваха се крясъците на конетабъл а:

— Наградата на краля! Кой ще я спечели? Един шилинг!

После, когато денят започна да преваля, мъжете се измиха при цистерните и по-шумни, отколкото сутринта, коментирайки подвизите или пораженията си, отново отидоха в столовата да ядат и да пият. Който не беше пиян вечерта на Свети Петър в окови, заслужаваше презрението на другарите си!

Внезапно яростен, дрезгав и проточен грак, писък на птица, изпълващ с тревога хората, прониза въздуха пред отдушника.

— Какво става там? — стресна се лорд ъв Чърк в дъното на килията.

— Изпуснах го — отвърна племенникът му. — Хванах го за крилото, вместо за шията.

Той държеше още в пръстите си няколко черни пера и ги разглеждаше тъжно в спускащия се здрач. Гарванът беше изчезнал и този път нямаше вече да се върне.

„Детски наивно е да отдавам значение на това — казваше си младият Мортимър. — Хайде, часът наближава!“

Но го терзаеше лошо предчувствие.

Настъпилата от няколко мига необяснима тишина в кулата го разсея. Никакъв шум не долиташе вече от столовата. Гласовете на пиещите бяха стихнали. Тракането на чиниите и половниците беше секнало. Чуваше се само лай на кучета някъде в градините и далечният вик на моряк по Темза… Дали не бяха подушили заговора на Алспей и тишината в крепостта не се дължеше на първоначалното смайване след разкриването на държавна измяна?

Долепил чело до решетката на прозорчето, затаил дъх, затворникът се взираше в мрака и дебнеше най-малките звуци. Един стрелец прекоси двора, залитайки, и повърна край зида. После се свлече на земята и повече не помръдна. Мортимър различаваше неподвижния му гръб в тревата. Първите звезди вече заблещукаха на небето. Нощта щеше да бъде ясна.

Още двама войници излязоха от столовата, като се държаха за корема и се строполиха край едно дърво. Не беше обикновено това напиване, което поваляше мъжете като ударени с тояга.

Мортимър ъв Уигмор потърси пипнешком ботушите си в ъгъла на килията и ги нахлузи. Те влязоха лесно, защото краката му бяха отслабнали.

— Какво правиш, Роджър? — попита Мортимър ъв Чърк.

— Приготвям се, чичо. Моментът наближава. Изглежда, че нашият приятел Алспей е свършил добре работата. Човек би казал, че кулата е мъртва.

— Вярно е, че не ни донесоха второто ядене! — забеляза старият лорд леко разтревожен.

Роджър Мортимър пъхна ризата в панталоните си, закопча колана около надризницата си. Дрехите му бяха изтъркани, измачкани, защото от година и половина отказваха да му доставят други и той живееше с бойното си облекло, както го бяха измъкнали от деформираните му рицарски доспехи. Долната му устна беше наранена от подбрадника на шлема му.

— Ако успееш, ще остана сам и цялото отмъщение ще се излее върху мен — добави лорд ъв Чърк.

В напразните усилия на стария лорд да отклони племенника си от бягството имаше голяма доза егоизъм.

— Чуйте, чичо, някой идва. Станете поне сега!

По каменните плочи отекнаха стъпки, които се приближиха до вратата. Нечий глас извика:

— Милорд!

— Ти ли си, Алспей?

— Да, милорд, но нямам ключа. Вашият тъмничар се е напил и е загубил връзката с ключовете. А сега е в такова състояние, че нищо не може да се узнае от него. Търсих навсякъде.

Откъм нара, върху който лежеше лорд ъв Чърк, се дочу леко хихикане.

Младият Мортимър изруга от яд. Не го ли лъжеше Алспей, ако се бе уплашил в последната минута? Но в такъв случай защо бе дошъл? Или това беше нелепата случайност, онази случайност, която затворникът се беше опитвал да си представи целия ден и която възникваше под тази форма?

— Всичко е готово, милорд, уверявам ви — продължаваше Алспей. — Прахът на епископа, който смесихме с виното, направи чудо. Бяха вече много пияни и не забелязаха нищо. Сега всички спят като мъртви. Въжетата са готови, лодката ви чака. Но го нямам ключа.

— С колко време разполагаме?

— Стражата няма да се разтревожи, преди да измине поне половин час. И патрулите си пийнаха, преди да поемат дежурството си.

— Кой е с теб?

— Оугъл.

— Прати го да вземе голям чук, клин и лост и изкъртете камъка.

— И аз отивам с него и веднага се връщам.

Двамата мъже се отделечиха. Роджър Мортимър измерваше времето по ударите на сърцето си. Само заради един загубен ключ!… И достатъчно би било сега някой часовой да напусне поста си по какъвто и да е повод и всичко ще рухне… И старият лорд дори бе притихнал и се чуваше тежкото му дишане в дъното на килията.

Скоро под вратата се плъзна ивица светлина. Алспей се връщаше заедно с бръснаря, който носеше свещта и сечивата. Те се заловиха с камъка, в който влизаше на два пръста дълбочина езичето на бравата. Стараеха се да заглушат ударите, но дори и така имаха чувството, че цялата кула ехти. Парчета камък падаха на земята. Най-сетне каменният блок рухна и вратата се отвори.

— Побързайте, милорд — каза Алспей.

Руменото му лице, осветено от свещта, беше плувнало в пот и ръцете му трепереха.

Роджър Мортимър ъв Уигмор се доближи до чичо си и се наведе над него.

— Не, върви сам, момчето ми. Трябва да избягаш. Нека бог те закриля. И не ми се сърди, че съм стар.

Той дръпна племенника си за ръкава, очерта с палец кръст върху челото му и прошепна:

— Отмъсти за нас, Роджър!

Роджър Мортимър се наведе и излезе от килията.

— Откъде ще минем? — попита той.

— През кухните — отговори Алспей.

Подначалникът на крепостта, бръснарят и затворникът изкачиха няколко стъпала, тръгнаха по един коридор и прекосиха няколко тъмни помещения.

— Въоръжен ли си, Алспей? — пошепна внезапно Мортимър.

— Камата ми е у мен.

— Там има някакъв човек!

Нечий силует бе опрян на стената и Мортимър пръв го бе забелязал. Бръснарят закри с длан слабия пламък на свещта. Алспей извади камата си.

Мъжът в мрака не мърдаше. Долепил рамене и ръце но стената, разкрачил крака, той като че ли едва се крепеше прав.

— Това е Сийгрейв — каза Алспей.

Едноокият конетабъл, когото бяха упоили заедно с хората му, бе успял да се придвижи дотук и се бореше с непреодолимото вцепенение, което го беше обзело. Той виждаше, че затворникът се изплъзва, виждаше, че помощникът му е изменил, но устата му не издаваше нито звук, крайниците му отказваха да се помръднат и в единственото му око под натежалия клепач можеше да се прочете смъртен ужас. Неговият помощник го прасна с юмрук по лицето. Главата на конетабъла се удари о камъка и тялото му се свлече на земята.

Тримата мъже минаха пред вратата на голямата столова, където още димяха факлите. Целият гарнизон бе там, потънал в сън. Налягали по масите, рухнали върху пейките, проснати дори на пода, стрелците хъркаха, раззинали уста в най-смешни пози, сякаш някой магьосник ги бе потопил в стогодишен сън. Същата гледка видяха и в кухните, хора, осветени от червенеещите се въглени под казаните, от които се носеше тежка и застояла миризма на мас. И готвачите бяха опитали аквитанското винце, в което бръснарят Оугъл бе сипал упойката. Те лежаха кой под дългата маса, кой до шкафа за хляб, кой посред големите кани за вино, обърнали нагоре кореми и разперили ръце. Само една котка, преситена от сурово месо, се движеше предпазливо по масите.

— Оттук, милорд — каза помощникът на конетабъла, като поведе затворника към едно малко помещение, използвано едновременно за клозет и за изливане на помията.

В него имаше едно прозорче, единствен отвор от тази страна на стените, през който можеше да се провре човек.7

Оугъл донесе въжената стълба, която бе скрил в един сандък и приближи едно столче до стената. Закрепиха стълбата на перваза на прозорчето. Алспей се измъкна пръв, след него Мортимър, после бръснарят. Скоро и тримата висяха на стълбата покрай стената, тридесет стъпки над блещукащата вода в рововете. Луната още не беше изгряла.

„Чичо ми наистина никога нямаше да може да избяга по този начин“ — помисли си Мортимър.

Някаква черна маса помръдна край него, трепнаха крила. Огромен гарван, сгушен в една бойница, се бе сепнал в съня си. Мортимър инстинктивно протегна ръка, зарови я в топлата перушина, напипа шията на птицата, която нададе продължителен, едва ли не човешки писък. Беглецът стисна с всички сили гарвана, като изви китката си, докато костите изпукаха под пръстите му.

Тялото на гарвана тупна шумно във водата.

— Who goes there?8 — извика тутакси един часовой. И една каска се подаде извън назъбената стена, на върха на кулата с камбаната.

Тримата бегълци, заловени за въжената стълба, се притиснаха до зида.

„Защо направих това? — помисли си Мортимър. — Що за изкушение ме обзе? Малко ли са рисковете, та трябва да изнамирам нови?“

Но часовоят, успокоен от настъпилата тишина, поднови обиколката си и стъпките му скоро заглъхнаха в нощта.

Спускането продължи. Водата в рововете през този сезон не беше много дълбока. Тримата мъже се потопиха в нея, като потънаха до раменете и тръгнаха покрай основите на крепостта. Като се подпираха на камъните от римската стена, те заобиколиха кулата с камбаната, а после прекосиха рова, като се стремяха да не вдигат шум. Откосът беше покрит с тиня и хлъзгав. Бегълците изпълзяха по корем, като си помагаха един на друг и се затичаха, наведени към брега на реката. Там ги чакаше лодка, скрита във високите треви. Двама гребци стояха при веслата. Един мъж, загърнат в широко наметало с качулка с наушници на главата, бе седнал в задната част. Той три пъти свирна тихичко с уста. Бегълците скочиха в лодката.

— Милорд Мортимър — каза мъжът с наметката и протегна ръце.

— Милорд епископ! — отвърна затворникът, като също протегна ръце.

Пръстите му напипаха камъка на пръстен и той наведе устни към него.

— Go ahead quickly9 — заповяда прелатът на гребците.

И веслата загребаха водата.

Адам Орлитън, епископ на Херифорд, назначен в тази епархия от папата против волята на краля и водач на опозицията сред духовенството, бе успял да извади от затвора най-силния барон на кралството. Орлитън бе организирал всичко, бе подготвил всичко, бе привлякъл Алспей, като го бе уверил, че не само ще спечели богатство, но ще отиде в рая, пак той бе доставил упойката, която бе потопила във вцепенение Лондонската кула.

— Добре ли мина всичко, Алспей? — попита Орлитън.

— Възможно най-добре, милорд — отвърна заместникът на конетабъла. — Колко време ще спят?

— Пълни два дни, навярно… Ето тук това, което бях обещал на всеки от вас — каза епископът, като показа тежката кесия, която бе скрил под наметалото си. — И за вас, милорд, съм предвидил необходимото за разходите ви поне през първите няколко седмици.

В този миг чуха гласа на един часовой.

— Sound the alarm!10

Но лодката беше вече доста далеч по реката, пък и виковете на всички часови не биха могли да разбудят кулата.

— Дължа ви всичко и на първо място живота си — каза Мортимър на епископа.

— Почакайте да стигнете във Франция — отвърна епископът — и едва тогава можете да ми благодарите. На другия бряг, при Бермондзи, ни чакат коне. Близо до Дувър е съоръжен кораб, готов да отплава.

— Ще заминете ли с нас?

— Не, милорд, нямам никакво основание да бягам. Щом ви натоваря на кораба, ще се върна.

— Не се ли боите за самия себе си след това, което извършихте?…

— Аз съм духовно лице — отвърна епископът с ирония в гласа. — Кралят ме ненавижда, но няма да посмее да посегне на мен.

Този прелат със спокоен глас, който бъбреше посред Темза също така безгрижно, както ако се намираше в епископския си дворец, притежаваше необикновена смелост и Мортимър искрено му се възхити.

Гребците бяха по средата на лодката. Алспей и бръснарят бяха седнали при носа.

— Ами кралицата? — попита Мортимър. — Виждали ли сте я напоследък? Пак ли толкова я тормозят?

— Засега кралицата е в Йоркшир, където е отишъл кралят, което впрочем не малко улесни начинанието ни. Вашата жена…

Епископът леко натърти поледната дума.

…вашата жена онзи ден успя да се свърже с мен.

Мортимър почувствува, че се изчервява и бе благодарен на мрака, който скриваше смущението му. Той бе споделил тревогата си за кралицата, преди да се осведоми за близките си и за собствената си жена. Нима по време на осемнадесетмесечния си затвор бе мислил само за кралица Изабел?

— Кралицата много ви обича — поде епископът. — Тя именно даде от собствената си касетка, твърде бедната касетка, която нашите добри приятели Диспенсъровци благоволяват да й оставят, парите, които ще ви дам за пребиваването ви във Франция. За всичко останало — Алспей, бръснаря, конете, кораба, който ви очаква — моята епархия пое разноските.

Той сложи ръка върху ръката на беглеца.

— Но ве сте мокър!

— Нищо! Въздухът на свободата бързо ще ме изсуши!

Той стана, съблече надризницата и ризата си и постоя известно време прав, гол до кръста, посред лодката. Имаше красиво, здраво тяло, с мощни рамене и дълъг, мускулест гръб. Беше измършавял поради затворничеството, но впечатлението за сила, което се излъчваше от личността му, бе останало ненакърнено. Изгрялата малко преди това луна го заливаше със златиста светлина и очертаваше изпъкналите му гърди.

— Благоприятна за влюбените, гибелна за бегълците — забеляза епископът, като посочи луната. — Точно навреме се измъкнахте.

Роджър Мортимър усещаше нощния въздух, наситен с мирис на треви и вода, който се плъзгаше по кожата му и мокрите му коси. Темза, плоска и черна, бягаше край лодката и веслата повдигаха златни пайети. Отсрещният бряг беше вечно близо. Могъщият барон се обърна да погледне още веднъж кулата, висока, огромна, опряна на укрепленията, стените и насипите си. „Никой не може да избяга от кулата…“ Той беше първият затворник от векове насам, който бе избягал от нея. Имаше ясно съзнание за значението на постъпката си и какво предизвикателство представляваше тя спрямо кралската мощ.

Зад тях силуетът на заспалия град се очертаваше на фона на нощта. Върху двата бряга и чак до моста, пазен от високите му кули, бавно се поклащаха една до друга многобройните мачти на корабите на Лондонската ханза, Тевтонската ханза, Парижката ханза на търговците по вода, на цяла Европа, които донасяха платове от Бурж, мед, катран, смола, ножове, вина от Сентонж и Аквитания, изсушена риба, и товареха за Франция, Руан, Бордо, Лисабон жито, кожа, калай, сиренета и главно вълна, най-хубавата в света, вълната на английските овце. Големите венециански галери се разпознаваха по формата и позлатата си.

Но Роджър Мортимър ъв Уигмор вече мислеше за Франция. Най-напред щеше да поиска убежище в Артоа от братовчед си Жан дьо Фиен… Той разпери широко ръце — със замах на свободен човек.

А епископ Орлитън, който съжаляваше, че не се е родил нито красив, нито могъщ благородник, се любуваше едва ли не със завист на самоувереното тяло, готово да скочи върху седлото, на високия изваян торс, на гордата брадичка, на твърдите къдрави коси на изгнаника, който щеше да отнесе със себе си съдбата на Англия.

II. ОСКЪРБЕНАТА КРАЛИЦА

Четвъртитата възглавничка от червено кадифе, върху която кралица Изабел слагаше фините си крака, беше протрита до основата. Златните пискюли в четирите ъгли бяха потъмнели. Извезаните отгоре френски лилии и английски лъвове бяха разнищени. Но имаше ли смисъл да сменя възглавничката и да поръчва друга, след като новата, едва-шо появила се, щеше да мине под извезаните с перли обувки на Хю Диспенсър, любовника на краля? Кралицата гледаше старата възглавничка, влачена по плочите на всички кралски замъци, единия сезон в Дорсет, другия в Норфолк, през зимата в Уоруик, а това лято в Йоркшир, без да се задържат никъде повече от три дни. На първи август, няма ни седмица, дворът беше в Кауик. Вчера се отби в Есерик, днес се бяха настанили или по-скоро стануваха в манастира Къркхъм. След два дни щяха да заминат за Локтън, а после за Пикъринг. Няколкото прашни гоблени, изкорубените съдове и износените рокли, които съставляваха необходимия при пътуванията багаж на кралица Изабел, отново щяха да бъдат натъпкани в сандъците. Щяха да разглобят леглото със завеси, за да го монтират другаде, това толкова разнебитено от многото пренасяния легло, че застрашаваше да падне. Кралицата спеше понякога на него било с придворната си дама лейди Жана Мортимър, било с първородния си син, принц Едуард, защото се боеше да не бъде убита, ако остане сама. Все пак двамата Диспенсър нямаше да посмеят да я пронижат с кинжал пред очите на престолонаследника… И пак поемаха обиколката си из кралството, из зелените му поля и тъжни замъци.

Едуард II държеше да го опознаят и най-дребните му васали. Той си въобразяваше, че им оказва почит, отсядайки у тях, и си спечелва с няколко приятелски думи верността им в борбата срещу шотландците или срещу уелската партия.

Всъщност би спечелил, ако се показваше по-малко. Той носеше със себе си вяло безредие. Лекомислието му, когато говореше по административни проблеми, което според него беше царствена незаинтересованост, много шокираше феодалите, абатите и градските първенци, дошли да го запознаят с местните неуредици. Явната му интимност с всесилния шамбелан, чиято ръка галеше посред съвещанията си или по време на църковната служба, пискливият му смях, внезапната му щедрост към някой незначителен млад духовник или смаян коняр, потвърждаваха скандалните слухове, които стигаха и до най-затънтените провинции, където съпрузите мамеха жените си, разбира се, но с жени. И онова, което се шушукаше преди пристигането му, се говореше на висок глас, когато си отидеше. Достатъчно беше да се появи този красив, но мекушав мъж с руса брада и с корона на глава, за да рухне целият престиж на кралското величие.

А алчните царедворци, които го окръжаваха, окончателни настройваха всички враждебно към него.

Излишна, безпомощна, кралицата присъствуваше на това разхождано из кралството падение. Противоречиви чувства я раздвояваха. От една страна, истински кралската й природа, белязана от наследствените черти на Капетите, се дразнеше, възмущаваше и страдаше от постоянното деградиране на върховната власт. Но същевременно оскърбената, наранена и застрашена съпруга се радваше дълбоко в себе си за всеки нов враг, който кралят си създаваше. Тя не можеше да проумее как някога би могла да обича или да си налага да обича едно до такава степен достойно за презрение същество, което се отнасяше толкова грозно с нея. Защо я принуждаваха да споделя тези пътувания, защо я показваха на цялото кралство, нея, поруганата кралица? Нима кралят и неговият любимец си въобразяваха, че ще заблудят някого и ще придадат невинен облик на връзката си само защото тя е заедно с тях? Или пък искаха да я държат под надзор? Как би предпочела да си остане в Лондон или в Уинзър, или дори в някой от подарените й на теория замъци, за да изчака там по-щастлив обрат на съдбата или просто старостта? И как съжаляваше главно, че Томъс ъв Ланкастър и Роджър Мортимър ъв Уигмор, тези барони, истински мъже, не успяха в бунта две години преди това…

Тя вдигна към граф дьо Бувил, пратеник на френския двор, прекрасните си сини очи и каза съвсем тихо:

— От един месец сте свидетел на живота ми, месир Юг. Не искам дори от вас да разкажете колко е жалък нито на брат ми, нито на чичо ми Валоа. Четирима крале се изредиха на френския трон: баща ми, крал Филип, който ме омъжи в името на короната…

— Бог да го прости, госпожо, бог да го прости! — каза прочувствено дебелият Бувил, но без да повиши гласа си. — Няма друг човек на света, когото повече да съм обичал, нито да съм му служил с повече радост.

— …после брат ми Луи, който се задържа малко на трона, после брат ми Филип, с когото не се разбирах, но който не бе лишен от мъдрост…

Бувил се поначумери, както винаги, когато говореха пред него за крал Филип Дългия.

— …най-сетне брат ми Шарл, който управлява сега. Всички бяха уведомени за моето положение и не можаха или не пожелаха да направят нещо. Една френска принцеса на английския трон, която става същевременно аквитанска херцогиня, е за тях залог за мир. И ако Гийена е спокойна, малко им важи, че дъщеря им или сестра им отвъд морето умира от срам и унижение. И да кажете, и да не кажете, ще бъде все едно. Но дните, които вие прекарахте край мен, ми бяха приятни, защото можех да говоря пред приятел. А сам виждате колко малко приятели имам. Без моята скъпа лейди Жана, която с такова постоянство споделя нещастието ми, не бих имала нито един.

Когато произнасяше последните думи, кралицата се обърна към придворната си дама, седнала до нея, Жана Мортимър, племенница на прословутия сенешал Жоенвил, едра тридесет и седем годишна жена с правилни черти, открито лице и изящни ръце.

— Госпожо, вие правите много повече, за да поддържате моя дух, отколкото аз, за да повдигна вашия. И поехте голям риск, като ме задържахте до себе си, след като мъжът ми е в затвора.

Тримата събеседници продължаваха да разговарят полугласно, тъй като шушукането, разговорът насаме, бяха станали обичайна необходимост в този двор, където човек никога не оставаше сам, а кралицата живееше окръжена от зложелателство.

Точно тогава в единия ъгъл на стаята три камериерки бродираха туника, предназначена за лейди Алиенор Диспенсър, жената на фаворита, която играеше на шах с принца-престолонаследник до един отворен прозорец. Малко по-далеч от тях вторият син на кралицата, който преди три седмици бе навършил седем години, си майстореше лък от лешникова пръчка, а двете момиченца, Изабел и Жана, едното на пет, другото на две години, седнали на пода, се забавляваха да си правят парцалени кукли.

Докато местеше пешките върху шахматната дъска от слонова кост, жената на Диспенсър не преставаше да шпионира кралицата и се мъчеше да долови думите й. С гладко, но удивително ниско чело, с пламенни приближени очи и иронична уста, без да бъде наистина лишена от очарование, тя беше белязана от грозотата, която се дължи на покварена душа. Потомка на рода Клеър, животът й бе протекъл доста странно, тъй като беше балдъза на бившия любовник на краля, рицаря Гавистън, екзекутиран единадесет години преди това, през 1312 година, от разбунтуваните барони, а сега бе съпруга на настоящия любимец. Тя изпитваше някаква патологична наслада да подпомага връзките между мъже, за да задоволи жаждата си за пари и амбицията си за власт. При това беше и глупава: щеше да загуби партията само завади удоволствието да подхвърли предизвикателно: Шах на кралицата… шах на кралицата!

Престолонаследникът Едуард, единадесетгодишно дете с изтънчено, продълговато лице, по-скоро потаен по нрав отколкото стеснителен, и почти винаги със сведен поглед, използваше и най-малките грешки на партньорката си, за да победи.

През отворения прозорец с кръгъл свод августовският ветрец засипваше стаята с топъл прах, но когато след малко слънцето щеше да залезе, зад дебелите мрачни стени на Къркхъмския манастир отново щеше да стане прохладно и влажно.

От голямата съвещателна зала на канониците, където кралят бе свикал пътуващия си съвет, се чуваха гласове.

— Госпожо — каза граф дьо Бувил, — с радост бих ви посветил останалите дни от живота си, ако можеха да ви бъдат полезни. Това би било голямо удоволствие за мен, уверявам ви. Какво друго ми остава тук долу, след като съм вдовец, освен да отдам силите си в служба на потомците на краля, който бе мой благодетел? А именно край вас, госпожо, се чувствувам най-близо до него. Вие притежавате неговата душевна сила и същия начин на говорене, когато той държеше да говори добре, и цялата му красота, недосегаема за времето. Когато бе сразен от смъртта на четиридесет и седем години, той изглеждаше на не повече от тридесет. И с вас ще бъде така. Никой не би казал, че имате четири деца…

Усмивка озари лицето на кралицата. Благотворно бе за нея, окръжена от толкова омраза, някой да й предлага своята преданост. Приятно й бе, унижена в чувствата си на жена, да слуша комплименти за красотата си, макар да изхождаха от дебел посивял мъж с очи на старо вярно куче.

— Вече съм на тридесет и една години — каза тя, — от които петнадесет минаха така, както сам виждате. Може би това не личи на лицето, но душата ми е набраздена от бръчки… И аз, Бувил, бих ви задържала с удоволствие до себе си, ако беше възможно.

— Уви, госпожо! Моята мисия вече свършва, и без голям успех. Крал Едуард на два пъти вече ми даде да разбера това, като се престори на учуден, че съм още тук, макар да е предал вече ломбардеца на Върховния съд на френския крал.

Защото официалната мисия на Бувил беше искането на екстрадиране на някой си Тома Анри, член на влиятелното сдружение „Скали“ във Флоренция. Този банкер, след като взел под наем някои земи на френския крал, прибрал значителни доходи от тях, без изобщо да плати дължимите суми на кралското съкровище, и накрая избягал в Англия. Провинението беше сериозно, разбира се, но можеше отлично да се уреди с писмо или чрез изпращането на някой служител от сметната палата, без да бъде необходимо един бивш главен шамбелан, член на кралския съвет в тесен състав, да идва в Англия. Работата бе там, че Бувил бе натоварен и с други, по-трудни преговори.

Монсеньор Шарл дьо Валоа, чичо на френския крал и на кралица Изабел, си беше наумил предишната година да омъжи една от последните си дъщери, Мари, за принц Едуард, английския престолонаследник. Монсеньор дьо Валоа — можеше ли някой в Европа да не знае? — беше баша на седем дъщери, чието омъжване през цялото време беше сериозна негова грижа. Седемте му дъщери бяха от три различни брака, тъй като монсеньор Шарл бе имал нещастието да остане два пъти вдовец по време на бурното си съществуване.

Трябваше да имаш съвсем ясен ум, за да не се объркаш в неговото потомство и да знаеш например, когато се говори за госпожа Жана дьо Валоа, дали това е графиня дьо Ено или пък графиня дьо Бомон, съпруга на Робер д’Артоа от пет години насам. Защото на всичко отгоре две от дъщерите му имаха едно и също име. Колкото до Катрин, наследница на призрачния константинополски трон, негова дъщеря от втория му брак, тя бе омъжена за Филип дьо Тарант, принц д’Ахейя, и по-възрастен брат на първата жена на баща й! Истинска главоблъсканица!

Сега монсеньор Шарл предлагаше на английския си внук първородната си дъщеря от третия си брак.

В началото на годината монсеньор дьо Валоа бе изпратил едно посолство, съставено от граф Анри дьо Сюли, Раул Сьовен дьо Жуи и Робер Бертран, наречен Рицаря със зеления лъв. За да спечелят благоволението на крал Едуард II, тези посланици го бяха придружили в похода му срещу шотландците. Но ето че в битката при Блекмор англичаните бяха избягали, като бяха допуснали френските посланици да попаднат в ръцете на врага. Наложило се бе да се водят преговори, да се плаща откуп. Когато най-сетне след толкова неприятни приключения те бяха освободени, крал Едуард им отговорил уклончиво, без да се обвързва, че женитбата на сина му не може да бъде решена така бързо, че този въпрос е много важен и е необходимо да се допита до мнението на парламента, а той ще заседава през юни. Че искал да свърже преговорите по този въпрос с клетвата, която трябвало да положи пред френския крал за Аквитанското херцогство… А после, когато парламентът бил свикан, този въпрос изобщо не бил поставен пред него11.

Затова монсеньор дьо Валоа, загубил търпение, бе използвал първия повод, за да изпрати граф дьо Бувил, в чиято преданост на рода на Капетите никой не можеше да се съмнява и който, макар и да не беше гениален, имаше добър опит в подобен род мисии. Бувил бе уговорил на времето в Неапол, още тогава по нареждане на Валоа, втората женитба на Луи X и Клеманс Унгарска. Той бе попечител на утробата на кралицата след смъртта на Вироглавия, само че не обичаше да говори за този период от живота си. Беше изпълнил и различни мисии в Авиньон пред Светия престол. И имаше безупречна памет относно семейните връзки и сложната плетеница на браковете между кралските династии. Добросъвестният Бувил беше много огорчен, че този път ще се върне с празни ръце.

— Монсеньор дьо Валоа страшно ще се разгневи — каза той. — Ами че той поиска вече разрешение от светия отец за тази женитба…

— Направих каквото можах, Бувил — каза кралицата, — и по това бихте могли да си дадете сметка колко малко ме зачитат… Но не съжалявам толкова, колкото вие. Не пожелавам на никоя друга принцеса от моето семейство да изпита това, което изпитвам аз тук.

— Госпожо — отвърна Бувил, като още повече сниши глас, — нима се съмнявате във вашия син? Струва ми се, че той прилича много повече на вас, отколкото на баща си, слава богу!… Спомням си ви на същата възраст в градината на двореца в Сите или във Фонтенбло…

Той не можа да довърши. Вратата се отвори, за да влезе английският крал. Той вървеше бързо, с големи крачки, отметнал назад глава и гладейки нервно русата си брада, жест, който при него издаваше раздразнение. Зад него се показаха обичайните му съветници — двамата Диспенсър, бащата и синът, канцлерът Болдок, граф ъв Арундел и епископът на Ексетър. Двамата несъщински братя на краля, графовете Кент и Норфолк, млади мъже, в чиито жили течеше френска кръв, защото майка им беше сестра на Филип Хубави, бяха част от свитата, но като че ли неохотно. Същото можеше да се каже и за Хенри ъв Лестър, нисък и квадратен, с големи светли изскокнали очи, прекръстен Кривата шия поради вродения му недостатък да държи главата си, обърната изцяло на една страна, нещо, което страшно затрудняваше ковачите при изработката на бойните му доспехи.

На вратата се бяха струпали и няколко духовници и местни първенци.

— Знаете ли новината, госпожо? — извика Едуард, като се обърна към кралицата. — Сигурно ще ви зарадва. Вашият Мортимър е избягал от кулата.

Лейди Диспенсър подскочи пред шахматната дъска и възкликна възмутено, сякаш бягството на барон ъв Уигмор беше лично оскърбление за нея.

Кралица Изабел не промени нито позата, нито изражението си. Само клепачите й трепнаха малко по-бързо над хубавите й сини очи и ръката й потърси незабелязано покрай диплите на роклята й ръката на лейди Мортимър, сякаш за да я подкани да остане твърда и спокойна. Дебелият Бувил стана и се отдръпна назад, чувствайки се излишен в този разговор, който засягате единствено английската корона.

— Той не е „моят“ Мортимър, сир — отговори кралицата. — Лорд ъв Уигмор е повече ваш поданик, струва ми се, отколкото мой и аз не отговарям за постъпките на вашите барони. Вие го държахте в тъмница, той се е опитал да избяга, общочовешки закон.

— Аха! С тези ваши думи признавате, че одобрявате бягството му. Но дайте воля на радостта си, госпожо! Когато този Мортимър благоволяваше да се появи в двора ми, вие не сваляхте очи от него, постоянно хвалехте заслугите му и приписвахте на душевното му благородство всичките му коварства срещу мен.

— Но нали самият вие, сир, ме научихте да го обичам, когато той завоюва вместо вас и с риск на живота си Ирландското кралство… което, струва ми се, с голяма мъка удържате без него. Нима това бе коварство12?

За миг объркан от нападението й, Едуард хвърли злобен поглед към жена си, като се чудеше какво да каже.

— Е добре, сега вашият приятел бяга ли, бяга и то навярно към вашата страна!

Докато говореше, кралят крачеше из стаята, за да се освободи от излишната възбуда. Скъпоценностите, закачени по дрехите му, подскачаха при всяка негова крачка. А присъствуващите въртяха глава ту наляво, ту надясно, както при игра на дълга топка, за да следят придвижването му. Много хубав мъж беше безспорно крал Едуард. Мускулест, жив, гъвкав, тялото му, поддържано от упражненията и състезанията, не беше затлъстяло, въпреки че наближаваше четиридесет години. Телосложение на атлет. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, оставаше поразен от липсата на бръчки по челото, сякаш грижите на владетеля не са могли да се врежат в него, от торбичките, които бяха почнали да се образуват под очите му, от широките ноздри, от удължената брадичка под леката къдрава брада, една не енергична и властна брадичка, нито дори истински страстна, а просто голяма и увиснала. Стократно повече воля се чувстваше в малката брадичка на кралицата, отколкото в тази яйцевидна челюст, издаваща слабост, която пухкавата брада не успяваше да скрие. Ръката, плъзгаща се по лицето му, размахвана безпричинно във въздуха или дърпаща някоя перла, пришита към бродериите на надризницата му, беше мека. Гласът, който се опитваше да бъде и си въобразяваше, че е властен, оставяше само впечатление на безволие. Гърбът, макар и широк, неприятно се кършеше от тила до слабините, сякаш гръбначният му стълб не беше устойчив. Едуард не можеше да прости на жена си, че един ден го беше посъветвала да не показва гърба си на бароните, ако иска да им внуши респект. Коляното беше добре оформено, кракът — красив. Това беше всъщност най-хубавото у този мъж, толкова малко създаден за своя пост, на когото по истинско недоглеждане на съдбата се бе паднала корона.

— Нямам ли достатъчно грижи, нямам ли достатъчни неприятности? — продължаваше той. — Шотландците заплашват непрестанно границите ми, нахлуват в кралството ми, а когато ги срещна в бой, войската ми се разбягва. Пък и как бих могъл да ги победя, когато епископите ми са се наговорили да преговарят с тях без мое съгласие, когато имам толкова предатели сред васалите си, а бароните ми от граничните области вдигат войски срещу мен и упорито твърдят, че били извоювали земите си само с мечовете си, макар че отдавна, отпреди двадесет и пет години бе отсъдено и решено иначе от баща ми крал Едуард! Но видяхте в Шрузбъри, видяхте в Бъръбридж колко скъпо платиха бунтуването си срещу мен, нали Лестър?

Хенри ъв Лестър поклати голямата си клюмнала над рамото му глава. Не беше особено любезно да му напомня смъртта на брат му Томъс ъв Ланкастър, обезглавен преди година и четири месеца по същото време, когато бяха обесени други двадесет едри феодали.

— Видяхме наистина, сир, че можете да печелите сражения само срещу собствените си феодали! — каза Изабел.

Едуард отново й хвърли поглед, изпълнен с омраза. „Каква смелост, каква смелост притежава тази благородна кралица!“ — мислеше си Бувил.

— И не е съвсем правилно да се каже, че ви са се противопоставили заради правото на меча. Не беше ли по-скоро заради правата над графство Глостър, което пожелахте да дадете на месир Хю?

Двамата Диспенсър се приближиха един до друг, сякаш за да протестират. Младата лейди Диспенсър се изправи пред шахматната дъска. Тя беше дъщеря на покойния граф ъв Глостър. Едуард II тропна с крак. Кралицата наистина беше много противна: та тя отваряше уста само за да го упрекне за заблужденията и грешките му в управлението13!

— Давам големите владения на когото си искам, госпожо, давам ги на хора, които ме обичат и ми служат — извика той, като сложи ръка на рамото на младия Диспенсър. — На кого другиго бих могъл да се облегна? Къде са съюзниците ми? Нима брат ви, френският крал, който би трябвало да се държи като мой брат, защото в крайна сметка именно с тази надежда ме накараха да ви взема за съпруга, ми оказва някаква услуга? Иска от мен да му отдам почит като владетел на Аквитания, това е цялата му подкрепа. И къде ми праща поканата? В Гийена? Ами! Тук, в собственото ми кралство праща да ми я връчат, като пренебрегва всички феодални традиции или иска да ме оскърби. Не би ли сметнал човек, че той се смята за сюзерен и на Англия? А аз съм положил клетва за вярност. Най-напред на баща ви, когато едва не изгорях в пожара в Мобюисон, а преди три години на брат ви Филип, когато отидох в Амиен. Както често взеха да умират кралете от вашето семейство, госпожо, скоро ще трябва да се преселя на континента!

Феодалите, епископите и сановниците на Йоркшир, струпани в дъното на стаята, се спогледаха: не изплашени, а смаяни от този безсилен гняв, зареял се толкова далеч от конкретния повод и разкриващ им не само затрудненията на кралството, но и характера на краля. Това ли беше владетелят, който искаше от тях субсидии за кралското съкровище, на когото бяха длъжни да се подчиняват във всичко и да жертвуват живота си, когато ги призоваваше да се сражават за него? Лорд Мортимър явно бе имал сериозни основания да се бунтува…

Самите близки съветници се чувствуваха неудобно, защото им бе добре познат този навик на краля, проявяващ се и в кореспонденцията му, да прави равносметка на всички неприятности по време на царуването си, щом възникнеше нова.

Канцлер Болдок търкаше машинално адамовата си ябълка, до която стигаше расото му на архидякон. Епископът на Ексетер, лордът ковчежник, гризеше нокътя на палеца си, като отхапваше по мъничко от него и наблюдаваше съседите си с вероломен поглед. Единствен Хю Диспенсър младият, прекалено фризиран, натруфен и парфюмиран за тридесет и три годишен мъж, изглеждаше доволен. Ръката на краля, почиваща върху рамото му, доказваше на всички значението и могъществото му.

С къс нос, чувствени устни, издигайки брадичка като неспокоен кон, той одобряваше всяка дума на Едуард с леко покашляне и изражението му сякаш казваше: „Този път чашата преля, ще вземем строги мерки!“ Беше слаб, издължен, доста тесен в раменете и имаше лоша кожа, податлива на възпаление.

— Месир дьо Бувил — обърна се неочаквано кралят към френския посланик, — ще отговорите на монсеньор дьо Валоа, че женитбата, която ни предлага, колкото и да ценим тази чест, решително няма да стане. Имаме други намерения за първородния си син. Така ще се сложи край на злополучната традиция, съгласно която английските крале вземат съпругите си от Франция, без никога да са имали каквато и да било изгода от това.

Дебелият Бувил пребледня от това оскърбление и се поклони; хвърли съкрушен поглед на кралицата и излезе.

Първа, доста неочаквана последица от бягството на Роджър Мортимър: английският крал скъсваше с традиционните си съюзници. С този свой жест той целеше да уязви жена си, но засегна и двамата си несъщински братя Норфолк и Кент, чиято майка беше французойка. Двамата млади мъже погледнаха братовчед си Кривата шия, който повдигна още малко рамото си в знак на примирено безразличие. Без да се замисли, кралят завинаги настрои против себе си могъщия граф дьо Валоа, който, както бе общоизвестно — управляваше Франция от името на племенника си Шарл Хубави.

Младият принц Едуард, все още до прозореца, наблюдаваше неподвижен и безмълвен майка си, преценяваше баща си. В крайна сметка ставаше дума за собствената му женитба, а той не можеше да каже нито дума. Но ако го бяха попитали дали предпочита английската или френската си кръв, би избрал втората.

Трите по-малки деца бяха прекъснали игрите си. Кралицата кимна на камериерките да ги изведат от стаята.

После, съвсем безстрастно, впила поглед в очите на краля, тя каза:

— Когато един съпруг ненавижда жена си, съвсем естествено я смята виновна за всичко.

Едуард не беше способен да отговори направо.

— Цялата ми стража мъртво пияна — извика той, — заместник-конетабълът отлетял ведно с оня мизерник, конетабълът ми едва ли не агонизиращ от дрогата, с която са го упоили! Освен ако не се преструва на болен, за да избегне наказанието, което заслужава! Защото именно той трябваше да бди затворникът да не избяга. Чувате ли, Уинчестър?

Хю Диспенсър бащата, от една година граф ъв Уинчестър, който бе отговорен за назначаването на конетабъла Сийгрейв, се наведе, докато отмине бурята. Той имаше тесен мършав гръб, леко приведен, отчасти по рождение, отчасти поради дългата си кариера на придворен. Враговете му го бяха кръстили „невестулката“. Личността, завистта, подлостта, себичието, измамничеството и всички наслади, които могат да доставят тези пороци, се бяха сякаш затаили в бръчките на лицето му и под зачервените му клепачи. Не беше иначе лишен от смелост, но изпитваше човешки чувства само към сина си и неколцина приятели, тъкмо към които спадаше Сийгрейв.

— Милорд — каза той овладяно, — сигурен съм, че Сийгрейв няма никаква вина…

— Виновен е за небрежността и леността си. Виновен е, задето е допуснал да го изиграят. Виновен е, че не е подушил заговора, който е бил организиран под носа му. Виновен е може би и че не е имал късмет… Не прощавам липсата на късмет. Макар че Сийгрейв е ваше протеже, Уинчестър, той ще бъде наказан. Не искам да кажат, че не държа честно везните и че съм благосклонен само към вашите креатури. Сийгрейв ще замести лорд Уигмор в затвора. Тогава хората, които ще наследят длъжността му, ще бъдат по-бдителни. Ето, сине, как се управлява! — заключи кралят, като се спря пред престолонаследника.

Детето вдигна очи към него и тутакси ги наведе отново.

Младият Хю, който много добре умееше да насочва, както му отърва гневните изблици на краля, извърна назад глава и загледан в гредите на тавана, каза:

— Най-много се подиграва с вас, скъпи сир, другият измамник, епископ Орлитън, който е подготвил всичко собственоръчно и явно толкова малко се страхува от вас, че дори не си е дал труда да избяга или да се скрие.

Едуард погледна младия Хю с признателност и възхищение. Може ли да не изпаднеш в умиление пред този профил, тези хубави пози, които Хю заемаше, докато говореше, високия му приятно модулиращ глас и маниера му, едновременно нежен и почтителен, да казва: „Скъпи сир“ както французите, също както милия Гавистън; когото бароните и епископите бяха убили… Но сега Едуард беше зрял мъж, запознат с лошотията на хората, който знаеше, че не се печели нищо, ако отстъпиш. Няма да го разделят с Хю и онези, които биха се опитали да се противопоставят, щяха да бъдат сразени един след друг, без никаква пощада…

— Уведомявам ви, милорди, че епископ Орлитън ще бъде изправен пред моя съд, за да бъде съден и осъден.

Едуард скръсти ръце и зачака ефекта от думите си. Архидяконът-канцлер и епископът-ковчежник, макар върли врагове на Орлитън, трепнаха от солидарност към представителя на духовенството.

Хенри Кривата шия, мъдър и уравновесен мъж, загрижен за благото на кралството, не можеше да не се опита да вразуми краля: той забеляза спокойно, че епископът може да бъде съден само от духовен съд, съставен от негови перове.

— За всичко е необходим прецедент, Лестьр. Доколкото зная, светото евангелие не проповядва заговор срещу краля. Понеже Орлитън забравя какво дължи на Цезар, Цезар ще си спомни вместо него. Още една милост, която дължа на вашето семейство, госпожо — продължи кралят по адрес на Изабел, — защото брат ви Филип V назначи чрез своя френски папа и против волята ми този Адам Орлитън за епископ на Херифорд. Отлично! Той ще бъде първият прелат, осъден от кралското правосъдие и наказанието му ще послужи за пример.

— Орлитън съвсем не беше враждебно настроен към вас по-рано, братовчеде — настоя Кривата шия, — и нямаше да има никакви основания да ви мрази, ако не бяхте се противопоставили, ако не бяха се противопоставили в съвета ви на решението на Светия отец да го ръкоположи за епископ. Той е много начетен човек, със силен дух. Може би бихте могли днес, именно защото се е провинил, по-лесно да го спечелите с проява на снизхождение, а не чрез присъда, която покрай другите ви затруднения ще раздуха враждебността на духовенството.

— Снизходителност, милостивост! Всеки път, когато се гаврят с мен, всеки път, когато ме предизвикват, всеки път, когато ми изменят, само тези думи са в устата ви, Лестър! Посъветваха ме — и много сбърках, че се вслушах в тези мнения, — помолиха ме горещо да помилвам Уигмор! Признайте, че ако бях постъпил с него, както с вашия брат, този бунтовник днес нямаше да обхожда пътищата!

Кривата шия повдигна тежкото си рамо и затвори очи с уморено изражение. Колко дразнещ беше този навик на Едуард да нарича роднините си или първите си съветници с имената на графствата им и да се обръща към първия си братовчед, наричайки го Лестър, вместо да каже просто „братовчеде“, както правеха всички в кралското семейство, включително и кралицата. И каква липса на деликатност да напомня по всеки повод за смъртта на Томъс Ланкастър, като че ли се гордееше с нея! Ах, какъв странен човек и лош крал, който си въобразява, че може да обезглавява близките си роднини, без да си навлече омраза, че с една прегръдка може да заличи една непоправима загуба, който изискваше преданост точно от хората, които бе наранил и очакваше да срещне навсякъде вярност, след като сам бе изтъкан от жестока непоследователност!

— Навярно сте прав, милорд — каза Кривата шия, — и тъй като царувате вече шестнадесет години, сигурно постъпвате, както трябва. Призовете вашия епископ пред Върховния съд. Не се противопоставям.

И прибави през зъби, за да го чуе само младият граф ъф Норфолк:

— Главата ми наистина е извърната на една страна, но държа да си остане там, където е.

— Ще се съгласите — продължи Едуард, като шибате въздуха с ръка, — че е подигравка с мен да избягаш през стените на кула, която лично съм построил така, че никой да не може да се изплъзне от нея.

— Може би, сир — подхвърли кралицата, — когато сте я строили, сте обръщали повече внимание на миловидността на зидарите, отколкото на здравината на камъните.

Присъствуващите изведнъж притихнаха. Остроумната забележка бе груба и неочаквана. Всеки сдържаше дъха си, вперил очи кой с уважение, кой с ненавист в доста крехката на вид жена, която, седнала добре изправена на стола си, сама устояваше позициите си. Между леко открехнатите й устни проблясваха плътно наредените й малки зъби на хищно зверче, доста остри. Изабел беше явно доволна от удара, който бе нанесла.

Младият Хю стана аленочервен. Хю старият се престори, че не е чул.

Едуард сигурно щеше да си отмъсти, но как? Той не отговори веднага. Кралицата наблюдаваше капчиците пот, които избиха по челото на мъжа й. Едва ли има нещо по отвратително за една жена от потта на мъж, когото е престанала да обича.

— Кент — извика кралят, — назначих ви пазител на петте пристанища и управител на Дувър. Какво пазите в този миг? Защо не сте по крайбрежието, което трябва да охранявате и където нашият измамник навярно се опитна да се качи на някой кораб?

— Сир братко, та нали вие ми заповядахте да ви придружа при пътуването ви? — попита съвсем объркан младият граф.

— Е добре, сега пък ви заповядвам да отидете в графството си, да претърсите градовете и селата, за да уловите беглеца и лично да внимавате да бъдат претърсени всички кораби в пристанищата.

— Да поставят шпиони в корабите и да уловят въпросния Мортимър жив или мъртъв, ако случайно се качи на тях — предложи Хю младият.

— Много правилен съвет, Глостър — одобри Едуард. — А вие Стейпълдън…

Епископът на Ексетър извади палеца от устата си и измърмори:

— Милорд…

— Веднага ще заминете за Лондон. Ще отидете в кулата под предлог, че ревизирате касата, ще вземете кулата под ваше командуване и надзор, докато бъде назначен нов конетабъл. Болдок ще приготви начаса пълномощните ви.

Хенри Кривата шия, загледан към прозореца и опрял ухо на рамото си, като че ли се бе замечтал. Той изчисляваше… Изчисляваше, че са изминали шест дни от бягството на Мортимър, че кралските заповеди можеха да бъдат изпълнени едва след седмица и само ако е безумен — а това съвсем не беше случаят с Мортимър, — той няма отдавна да е напуснал кралството14. Радваше се също, че се бе солидаризирал с повечето епископи и барони, които след битката при Бъръбридж бяха издействували животът на барон ъв Уигмор да бъде пощаден. Защото сега, когато той бе избягал, опозицията срещу Диспенсър-баща и син щеше може би да намери в негово лице водача, който й липсваше след смъртта на Томас ъв Ланкастър. При това водач, по-ловък и по-силен от Томъс…

Гърбът на краля описа вълнообразно движение. Едуард се завъртя на токовете си и застана отново срещу жена си.

— Е, да, госпожо. С право ви смятам отговорна. И пуснете най-напред тази ръка, която непрекъснато стискате, откак съм влязъл! Пуснете ръката на лейди Жана! — извика Едуард и тропна с крак. — Та вие се солидаризирате с един предател, след като така показно държите жена му при себе си. Хората, които са помогнали на Мортимър, с основание са мислели, че имат съгласието на кралицата… Пък и не можеш да избягаш без пари. От кралицата на придворната, от придворната на епископа, от епископа на размирника, пътят не е труден. Ще трябва да проверя по-отблизо вашата касетка.

— Сир, струва ми се, че разходите ми са доста добре контролирани — каза Изабел, като посочи лейди Диспенсър.

Хю младият като че ли внезапно загуби интерес към спора. Най-сетне гневът на краля се беше обърнал, както обикновено срещу кралицата и Хю имаше още едно основание да тържествува. Той взе от масичката книгата, която лейди Мортимър четеше на кралицата преди идването на граф дьо Бувил. Това беше стихосбирката на Мари Френска. Копринената панделка бе поставена при пасажа:

„Франция, все Франция… Те четат неща, свързани само с тази страна — каза си Хю. — И кого виждат мислено в този рицар, за когото мечтаят? Мортимър навярно…“

— Милорд, аз не надзиравам парите за милостиня — обади се Алиенор Диспенсър.

Любимецът на краля вдигна очи и се усмихна. Щеше да поздрави тази вечер жена си за това хрумване.

— Виждам, че ще трябва да се откажа да давам и милостиня — каза Изабел. — Няма да ми остане нищо от това, което отличава една кралица, дори милосърдието.

— И ще трябва също, госпожо, заради любовта си към мен, която всеки вижда, да се откажете от лейди Мортимър, защото никой в кралството няма да разбере защо трябва да остава занапред при вас.

Този път кралицата побледня и сякаш се смали на стола си. Големите изваяни ръце на лейди Жана се разтрепераха.

— Съпругата, Едуард, не е длъжна да споделя напълно постъпките на мъжа си. Самата аз съм достатъчно ярък пример. Благоволете да повярвате, че лейди Мортимър е толкова малко съпричастна в провиненията на мъжа си, колкото аз във вашите прегрешения, ако случайно съгрешите!

Но този път атаката й се провали.

— Лейди Жана ще отиде в замъка Уигмор, който занапред ще бъде под надзора на брат ми Кент, докато реша какво ще ми е угодно да направя с имуществата на предател, чието име не желая повече да бъде произнасяно в мое присъствие… преди смъртната му присъда. Мисля, лейди Жана, че ще предпочетете доброволно да се оттеглите там, а не насила.

— Няма що — промълви Изабел, — виждам, че искат на бъда съвсем сама.

— Защо говорите за самота, госпожо! — каза Хю младият с красивия си модулиращ глас. — Не сме ли всички ваши верни приятели, след като сме приятели на краля? А нима госпожа Алиенор, моята предана съпруги, не е постоянно с вас? Хубава книга имате — добави гой, като посочи томчето — и много изящно украсена. Ще бъдете ли така любезна да ми я заемете?

— Но разбира се, разбира се, кралицата ви я дава — каза кралят. — Нали ще ни направите, госпожо, удоволствието да заемете тази книга на нашия приятел Глостьр?

— С голямо удоволствие, сир, с голямо удоволствие. И зная какво значи да заема нещо, когато става дума за нашия приятел Диспенсър. Преди десет години му заех така перлите си и както виждате, все още ги носи на шията си.

Тя още не се предаваше, но сърцето й биеше силно в гърдите. Занапред щеше сама да понася всекидневните оскърбления. Но ако някой ден й се удадеше да си отмъсти, нямаше да забрави нищо.

Хю младият постави томчето върху един сандък и кимна съучастнически на жена си. Лиричните поеми на Мари Френска щяха да отидат при златната тока с лъвове от скъпоценни камъни, трите златни корони, четирите корони, украсени с рубини и смарагди, сто и двадесетте сребърни лъжици, тридесетте големи чинии, десетте златни чаши, златотканата гарнитура за спалня на ромбове, колесницата за шест коня, бельото, сребърните тасове, конските амуниции, украшенията за параклиса, всички онези дивни неща, подарени от баща й или близките й, които съставляваха зестрата на кралицата и които бяха минали в ръцете на любовниците на Едуард, първо Гавистън, после Диспенсър. Дори широката мантия от турска коприна, цялата в бродерии, която бе носила в сватбения си ден, й бе отнета!

— Хайде, милорди — каза кралят, като плесна с ръце, побързайте да се заемете със задачите, които ви възложих, и нека всеки изпълни дълга си.

Този обичаен негов израз, пак формула, която според него звучеше величествено, бележеше края на неговите съвещания. Той излезе, последван от всички други, и стаята се изпразни.

Здрач се спусна във вътрешния двор на Къркхъмския манастир, а ведно с него и малко прохлада от прозорците. Кралица Изабел и лейди Мортимър не смееха да произнесат нито дума, за да не се разплачат. Дали някога щяха да се съберат отново и каква ли съдба очакваше всяка от тях?

Младият принц Едуард, все още с наведени очи, застана безмълвно зад майка си, сякаш искаше да замести приятелката, която откъсваха от нея.

Лейди Диспенсър се приближи, за да вземе книгата, която се бе харесала на мъжа й, хубава книга, чиято кадифена подвързия беше украсена със скъпоценни камъни. Това художествено произведение отдавна възбуждаше алчността й. Когато посегна към него, младият принц Едуард сложи ръка върху книгата.

— А, не, омразна жена! — възкликна той. — Няма ни вземете всичко!

Кралицата отстрани ръката на принца, взе книгата и я подаде на неприятелката си. После се обърна към сина си с едва забележима усмивка, която отново разкри зъбите й на малък хищник. Едно единадесетгодишно дете не можеше да бъде още голяма опора, но все пак то беше престолонаследникът.

III. НОВ КЛИЕНТ ЗА МЕСЕР ТОЛОМЕЙ

В работния си кабинет на първия етаж старият Спинело Толомей повдигна долния край на един стенен килим и като отмести малък дървен капак, разкри тайния отвор, през който можеше да надзирава служещите си в галерията на партера. През тази „шпионка“, флорентинско изобретение, потулена между гредите, месер Толомей можеше да види всичко, което ставаше, и да чуе всичко, което се казваше в банковото и търговското му предприятие. В момента той долови признаци на известно объркване. Пламъците на големите лампи върху тезгяхите трепкаха, служещите не местеха медните жетони по шахматните дъски, които използваха за смятане. Един аршин за мерене на платовете падна върху плочите с трясък. Везните върху масите на сарафите се люшкаха, без никой да ги е докоснал. Клиентите се бяха извърнали към вратата, а надзирателите с ръка на гърдите се бяха вече навели за поклон.

Месер Толомей се усмихна, защото отгатна по цялата тази суматоха, че току-що влизаше граф д’Артоа. Впрочем след малко той зърна през „шпионката“ огромна островърха качулка от червено кадифе, червени ръкавици, червени ботуши със звънтящи шпори и аления плащ, развяващ се на раменете на исполина. Единствен монсеньор д’Артоа умееше да влиза така шумно, да изпълва с трепет персонала още с появяването си, да щипе мимоходом гърдите на гражданките, без съпрузите им да посмеят дори да мръднат, и да разклаща стените едва ли не само с дъха си.

Старият банкер никак не се вълнуваше от всичко това. Доста отдавна познаваше граф д’Артоа. Беше го наблюдавал безкрайно много пъти. А когато го гледаше така отгоре, различаваше всичко престорено, пресилено, показно в държанието на този благородник. Понеже природата го беше дарила с изключителни телесни измерения, монсеньор д’Артоа си придаваше вид на лошия исполин от приказките. Всъщност беше обикновен хитрец и измамник. Пък и Толомей водеше сметките на Робер…

Лицето, което придружаваше д’Артоа, повече привлече вниманието на банкера: един благородник, облечен изцяло в черно, с уверена походка, но със сдържано, далечно и доста високомерно изражение.

Двамата посетители се бяха спрели пред тезгяха с оръжията и конските амуниции и монсеньор д’Артоа шареше с огромната си червена ръкавица между кинжалите, камите, различните модели дръжки на шпаги, разбутваше везаните седла, стремената, извитите юзди, изящно оформените нарязани и бродирани поводи. Служещият щеше да загуби после цял час да подрежда стоката си. Робер избра чифт шпори от Толедо с дълги шипове, с висока и извита назад пета, за да предпазва ахилесовото сухожилие при силен натиск на хълбоците на коня. Остроумно изобретение, сигурно много полезно при турнири. Скобите на шпорите бяха украсени с цветя и панделки, а върху позлатената стомана беше гравиран девизът: „Ще победя“.

— Подарявам ви ги, милорд — каза исполинът на благородника в черно. — Остава ви само да си изберете дамата, която ще ви ги прикачи. Няма да чакате много. Френските дами бързо се запалват по някого, който идва отдалеч… Тук можете да се снабдите с всичко, което пожелаете — добави той, като посочи галерията. — Приятелят ми Толомей, вещ лихвар и търговска лисица, ще ви достави всичко. Каквото и да му поискат, никога не се е случвало да го няма. Искате да подарите филон на капелана си? Предлага ви да изберете измежду тридесет… Пръстен за вашата любима? Има цели ковчежета, пълни със скъпоценни камъни… Приятно ви е да парфюмирате момичетата преди забавлението? Ще ви даде мускус, внесен направо от Ориента… Търсите реликва? Има цели шкафове… На всичко отгоре продава и злато, за да си купите всичко това! Притежава монети, сечени във всички краища на Европа, и ей върху тази плоча виждате курса им. Продава цифри, с това главно се занимава: аренди, лихви от заеми, доходи от владения… Зад тези малки вратички седят чиновници, които събират, пишат единиците, запомнят наум десетиците… Какво бихме правили без този човек, който забогатява от неумението ни да смятаме? Да се качим при него.

Скоро дървените стъпала на витата стълба застенаха под тежестта на Робер д’Артоа. Месер Толомей бутна капака на „шпионката“ и спусна гоблена.

Стаята, в която влязоха двамата благородници, беше тъмна, пищно украсена с тежки мебели, големи сребърни предмети, с гоблени по стените, които приглушаваха шума. Миришеше на свещи, тамян, подправки и билки. Редом със скъпите вещи се бяха наслоили и миризмите, които съпътствуваха един живот.

Банкерът пристъпи към гостите си. Робер д’Артоа, който не бе го виждал мкого седмици — почти три месеца, през които трябваше да придружава братовчед си, френския крал, най-напред в Нормандия в края на август, после в Анжу цялата есен, — намери сиенеца остарял. Белите му коси бяха по-редки, по-пухкави върху яката на дрехата му. Времето бе оставило следи от ноктите си по лицето му. Скулите бяха прошарени от червени жилчици, напомнящи крачка на птица, бузите бяха увиснали и се люшкаха под брадичката му. Гърдите му бяха хлътнали още малко, докато шкембето му беше станало още по-голямо. Нискоотрязаните нокти бяха чупливи. Лявото око, прословутото ляво око на месер Толомей, винаги почти затворено, запазваше изражението на живост и лукавост върху лицето му. Но другото му око, отвореното, гледаше разсеяно, отсъствуващо, уморено. Поглед на изхабен човек, загрижен по-малко за външния свят, отколкото за смущенията и отпадналостта на старото си тяло, близко до своя край.

— Приятелю Толомей! — извика Робер д’Артоа, като махна ръкавиците си и ги захвърли като кървава локва върху една маса. — Приятелю Толомей, водя ви ново богатство.

— Колко ще ми струва то, монсеньор? — попита банкерът, като покани посетителите си да седнат.

— Хайде, хайде, банкере — каза Робер д’Артоа. — Нима някога съм ви подмамил да пласирате зле парите си?

— Никога, монсеньор, никога, признавам. Понякога падежите биваха просрочвани, но тъй като бог ми дари дълъг живот, успях да прибера плодовете от доверието, с което ме почетохте. Но представяте ли си, монсеньор, ако бях умрял иа петдесет години като толкова други? Ами да! Благодарение на вас щях да умра разорен!

Остроумицата се стори забавна на Робер и широката му усмивка разкри къси, здрави, но мръсни зъби.

— Загубили ли сте някога с мен? — отвърна той. — Припомнете си как ви накарах тогава да заложите на монееяьор дьо Валоа срещу Ангьоран дьо Марини! И вижте къде е днес Шарл дьо Валоа и как свърши престъпния си живот Марини. Не ви ли изплатих изцяло парите, които ми бяхте авансирали за войната в Артоа? Много съм ви благодарен, да, много съм ви благодарен, банкере, загдето винаги сте ме поддържали, и то когато бях най-притеснен. Защото по едно време бях затънал в дългове — продължи той, като се обърна към благородника в черно. — Нямах вече земи освен графството Бомон-льо-Роже, чиито доходи държавното съкровище не ми изплащаше, а милият ми братовчед Филип Дългия — нека бог пази душата му в някоя преизподня! — ме беше затворил в Шатле. Е, добре! Този банкер, когото виждате тук, милорд, този лихвар, този най-голям мошеник измежду ьсички мошеници, които някога е създала Ломбардия, този човек, който би взел в залог дете от майчината гръд, никога не ме изостави! Ето защо, докато е жив, а той ще живее дълго…

Месер Толомей изобрази рога с пръстите на ръката си и докосна дървената маса, един вид заклинание на провидението.

— Да, да, лихварю на сатаната, ще живеете още дълго, аз ви го казвам… Та ето тоза човек ще бъде винаги мой приятел, да не се казвам Робер д’Артоа! И той не е сбъркал, защото днес ме вижда зет на монсеньор дьо Валоа, член на кралския съвет и собственик най-сетне на доходите от графството ми! Месер Толомей, благородникът пред вас е лорд Мортимър, барон ъв Уигмор.

— Избягал от Лондонската кула на първи август — каза банкерът, като леко се поклони. — Голяма чест за мен, милорд, голяма чест.

— Как? Нима знаете? — извика д’Артоа.

— Монсеньор — отвърна Толомей, — барон ъв Уигмор е толкова високопоставена личност, че не можем да не сме уведомени. Зная даже, милорд, че когато крал Едуард е дал заповед на шерифите си по крайбрежието да ви издирят и арестуват, вече сте били в морето, далеч от ръцете на английското правосъдие. Зная, че когато заповядал да претърсят всички заминаващи за Ирландия кораби и да заловят всички вестоносци, идващи от Франция, вашите приятели в Лондон и в цяла Англия са знаели вече, че сте пристигнали жив и здрав при братовчед си Жан дьо Фиен в Пикардия. Зная най-сетне, че когато крал Едуард заповядал на месир дьо Фиен да ви предаде, като заплашил, че ще конфискува земите му отвъд Ламанш, този феодал, който е голям привърженик и поддръжник на монсеньор Робер, ви насочил тутакси към него. Не мога да кажа, че ви очаквах, милорд, но се надявах да ви видя. Защото монсеньор д’Артоа ми е верен и никога не ме забравя, когато някой негов приятел е затруднен.

Роджър Мортимър бе изслушал внимателно банкера.

— Виждам, месер — каза той, — че ломбардците имат добри шпиони в английския двор.

— На вашите услуги, милорд… Не може да не знаете, че крал Едуард има доста голям дълг спрямо нашите сдружения. А имаш ли длъжник, трябва да го следиш. От доста време вашият крал е престанал да си служи с частния си печат, поне с нас. Отговаря ни посредством ковчежника си, мансеньор епископа на Ексетър, че незадоволителните постъпления от данъците, тежките разходи за войните и вълненията на бароните му не му позволяват да се справи. А всъщност налогът, с който облага нашите стоки само в лондонското пристанище, би му бил достатъчен, за да се издължи.

Един прислужник малко преди това донесе подсладено вино и захаросани бадеми, каквито винаги предлагаха на важните посетители. Толомей наля в металните чаши ароматизирано вино, като сипа на себе си само един пръст ликьор.

— Френското съкровище в момента, изглежда, е по-стабилно от английското — добави той. — Знае ли се вече, монсеньор Робер, какъв ще бъде приблизително приходът тази година?

— Ако през този месец не се случи някое неочаквано бедствие — чума, глад, женитба или погребение на нашите кралски роднини, приходите ще надминат с дванадесет хиляди ливри разходите според цифрите, които докладва тази сутрин в Съвета месир Мил дьо Ноайе, управител на Сметната камара. Дванадесет хиляди ливри постъпления! Не по времето на двамата Филиповци, четвъртия и петия… дано бог даде други да няма… имахме държавно съкровище в толкова добро състояние!

— Как успявате, монсеньор, да постигнете подобен положителен баланс? — попита Мортимър. — Дали това се дължи на липсата на войни?

— От една страна, на липсата на война, а същевременно на войната, войната, която се подготвя и не се води. Или, за да бъда по ясен, благодарение на кръстоносния поход. Трябва да кажа, че моят братовчед и тъст Шарл дьо Валоа умее да използва кръстоносния поход като никой друг! Само да не си въобразите, че го смятам за лош християнин! Естествено той гори от желание да освободи Армения от турците, както копнее също да възстанови прословутата Константинополска империя, чиято корона по едно време носеше, без да успее да заеме трона. Но нали разбирате, кръстоносен псхол не се подготвя за един ден! Трябва да се съоръжат кораби, да се изковат оръжия. Трябва главно да се намерят кръстоносци, да се водят преговори в Испания, да се водят преговори в Германия… И първата крачка за всичко това е да се издействува от папата да обложи духовенството с десятък. Моят скъп тъст успя да издействува десятъка и сега, изпразни ли се съкровището, папата плаща.

— Охо! Монсеньор, вие много ме заинтригувахте — обади се Толомей. — Защото аз съм банкер на папата… само за една четвърт от задълженията му заедно с Барди, но все пак и тази четвърт е доста крупна! И ако папата много обеднее…

Д’Артоа, който в момента отпиваше голяма глътка подсладено вино, прихна над сребърната чаша, като направи знак, че се дави.

— Да обеднее, пресветият отец! — възкликна той, след като преглътна, — Ами че той притежава стотици хиляди флорини! Ах, ето от кого би трябвало да се поучите, Спинело! Какъв голям банкер щеше да бъде той, ако не беше станал духовник! Защото той завари папското съкровище по-празно от моя джоб преди шест години…

— Зная, зная — прошепна Толомей.

— Работата е там, че кюретата са най-добрите събирачи на данъци, които бог някога е пратил на земята, и именно това разбра монсеньор дьо Валоа, Вместо да увеличи данъците, заради които бирниците са станали омразни, той накара кюретата да просят и така събираме десятъка. Ще идем на кръстоносен поход, ще идем… един ден! А междувременно папата плаща… от стриженето на паството.

Толсмей бавно разтриваше дясното си бедро. От известно време десният му крак студенееше и го наболяваше при ходене.

— Та казахте, монсеньор, че тази сутрин е имало съвет. Ваехте ли някои по-важни решения? — попита той.

— О! Нищо особено. Разисквахме цената на свещите и се забрани да се примесва лой към восъка, както и да се смесват стари и нови сладка. За всички стоки, продавани опаковани, теглото на чувалите ще трябва да се приспада и да не влиза в стойността им, С това се цели да се угоди на простолюдието и да му се покаже, че се занимаваме с него.

Докато слушаше, Толомей наблюдаваше двамата си посетители. И единият, и другият му се струваха твърде млади. Колко ли годишен беше д’Артоа? Тридесет и пет, тридесет и шест… И англичанинът не изглеждаше по-стар. Всички хора под шестдесетте му се струваха удивително млади! Колко неща още щяха да правят, колко вълнения щяха да изпитат, колко сражения щяха да водят, колко надежди щяха да лелеят и колко утрини щяха да видят, които той нямаше да види! Колко пъти тези двама мъже щяха да се събуждат, да дишат въздуха на новия ден, когато самият той ще бъде под земята!

И що за човек беше лорд Мортимър? Красивото, изваяно лице с гъсти вежди, клепачите, спускащи се отвесно над очите с цвят на камък, тъмните дрехи, начинът, по който скръстваше ръце, надменната безмълвна самоувереност на човек, който е бил на върха на властта и държи да запази ненакърнено достойнството си в изгнанието, дори машиналният жест на Мортимър да прокарва пръст по малкия бял белег на устната, всичко се харесваше на стария сиенец. И Толомей изпита желание този благородник да стане пак щастлив! От известно време Толомей бе склонен да мисли за другите.

— Дали скоро ще бъде издадено нареждането относно изнасянето на монетите, монсеньор?

Робер д’Артоа се поколеба, преди да отговори.

— Освен ако може би не сте в течение… — добави Толомей.

— Как не, в течение съм естествено! Нали знаете, че нищо не се върши, без кралят и главно монсеньор дьо Валоа да се допитат до мен. Това нареждане ще бъде подпечатано след два дни: никой няма да има право да изнася извън кралството златни или сребърни монети, сечени в кралство Франция. Единствени поклонниците ще могит да се запасят с малко дребни пари.

Банкерът се престори, че не отдава на тази новина новина по-голямо значение, отколкото на цената на свещите или смесването на сладката. Но вече си мислеше: „Значи само чуждестранни монети ще могат да бъдат изнасяни от кралството. Следователно стойността им ще се покачи. Колко ни помагат в нашия занаят дърдорковците, а самохвалците ни предлагат даром сведение, което биха могли да продадат прескъпо!“

— И така, милорд — поде той, като се обърна към Мортимър, — вие смятате да се установите във Франция? Какво очаквате от мен?

Робер му отговори:

— Онова, което е необходимо на един знатен барон, за да запази ранга си. Не сте вчерашен, Толомей!

Банкерът дрънна с едно звънче. Поиска от влезлия прислужник голямата си сметководна книга и добави:

— Ако месер Бокачо не е още тръгнал, кажи му да ме почака.

Донесоха му книгата, дебела папка с подвързия от черна патинирана кожа, чиито листове от хубава гланцова хартия бяха скачени с подвижни скобки така, че да могат да се вадят, както и да се прибавят нови. Това даваше възможност на Толомей да събира на едно място сметките на по-важните си клиенти, подредени в азбучен ред, а не да трябва да търси отделните полици. Банкерът сложи папката върху коленете си и я отвори малко церемониално.

— Ще се озовете в добра компания, милорд — пошегува се той. — Вижте, всекиму според заслугите… Сметководната ми книга започва с граф д’Артоа… За вас са отредени много листове, монсеньор — добави той, като захихика по негов адрес. — Ето сметката на дьо Бар, на Булонския граф, на Бурбонския херцог… На кралица Клеманс…

Банкерът поклати почтително глава.

— Ах, тя ни създаде много грижи след смъртта на крал Луи Х. Като че ли траурът й вдъхна ненаситна жажда за разхищения. Пресветият отец й писа лично, за да я подкани към повече въздържаност. Тя се принуди да заложи бижутата си при мен, за да изплати дълговете си. Сега живее в двореца Тампл, който смени срещу Венсенския замък, получава вдовишката си рента и като че ли се е успокоила.

Той продължаваше да обръща страниците, които шумоляха под ръката му. Много ловко оставяше да се видят имената, като същевременно скриваше цифрите с дланта си. Беше само наполовина недискретен.

„Сега пък аз се държа като самохвалец — мислеше си той. — Но трябва да изтъкна малко услугите, които правя, и да покажа, че не съм се почувствувал кой знае колко поласкан от новия длъжник.“

Всъщност в тази книга бе събран целият му живот и той не пропускаше случай да я разлисти. Всяко име, всяка сметка бяха свързани с толкова спомени, толкова интриги, толкова поверени тайни, толкова отправени към него молби, с които бе измервал властта си! Всяка сума извикваше конкретния спомен за нечие посещение, писмо, ловка сделка, порив на симпания, суровост към някой небрежен длъжник… Минали бяха почти петдесет години, откакто Спинело Толомей се бе установил на улицата на Ломбардците, за да основе банка16, след като отначало, веднага след пристигането си от Сиена, се бе занимавал с панаирите в Шампания.

Още една страница, после още една, която се закачи на нащърбените му нокти. Името беше задраскано с черни черта.

— Вижте, тук е Данте Алигиери, поетът… за една милка сума, когато дойде в Париж да види кралица Клеманс, след смъртта на мъжа й. Той беше голям приятел на Карл Унгарски, бащата на госпожа Клеманс. Спомням си месер Данте: беше седнал в същото кресло, на което седите вие, милорд. Недобър човек. Беше син на сарафин. Цял час ми говори с голямо презрение за банкерския занаят. А можеше да бъде доста зъл и се напиваше в бордеите с леки момичета. Няма значение! Никой преди него не бе придал такава мелодичност на езика ни! А как е описал ада! Изтръпваш, като си помислиш, че може би наистина е така. Знаете ли, че в Равена, където месер Данте е живял последните години, хората страхливо се отдръпвали от пътя му, защото, мислели, че е магьосник и че наистина е слизал в преизподнята. Две години вече откак е умрял. Но дори и сега мнозина не искат да повярват в смъртта му и уверяват, че щял да се върне… Той не обичаше банкерския занаят, в това няма съмнение, както не обичаше и монсеньор дьо Валоа, който го бе изгонил от Флоренция.

Докато говореше за Данте, Толомей все правеше с ръка рога и притискаше пръсти о дървената облегалка на креслото си.

— Ето, вие ще бъдете тук, милорд — поде той, като постави знак в дебелата книга. — След монсеньор Марини. Успокойте се, не обесения, за когото спомена преди малко монсеньор д’Артоа, не! Неговият по-млад брат, епископът на Бове… От днес имате открита сметка при мен за седем хиляди ливри. Ще можете да теглите от нея, както ви е удобно, и да считате скромния ми дом за свой. Платове, оръжия, скъпоценности, каквито и стоки да са ви нужни, ще можете да ги намерите в магазина ми и да ги вземете срещу този кредит.

Той изпълняваше обичайния си занаят: заемаше на хората пари, за да купят онова, което продаваше.

— Ами процесът ви срещу вашата леля, монсеньор? Не смятате ли да го подновите сега, когато сте толкова могъщ? — попита той Робер д’Артоа.

— И това ще стане, и това ще стане, но когато му дойде времето — отвърна исполинът, като се изправи. — Няма защо да бързам. Разбрах, че многото бързане вреди. Давам възможност на леля ми да остарее и да хаби силите си в дребни процеси срещу васалите, да си създава всеки ден нови врагове с дрязгите си и да възстановява замъците си, които доста пострадаха при последното ми посещение в земите й, които всъщност са мои. Тя започна да проумява колко скъпо й струва да задържа моето владение! Принудена беше да заеме на монсеньор дьо Валоа петдесет хиляди ливри, които никога няма да види, защото те съставляваха зестрата на жена ми, от която се разплатих с вас. Виждате, че не е толкова злосторна, колкото разправят, нашата славна негодница! Аз само се въздържам да я виждам прекалено често, защото тя толкова ме обича, че би могла чудесно да ме гости с някои от своите сладкиши, от които умряха не един и двама от обкръжението й… Но ще си възвърна моето графство, банкере, ще си го възвърна, бъдете сигурен, и в този ден, както съм ви обещал, ще бъдете мой ковчежник!

Месер Толомей слезе внимателно по стълбата, за да изпрати двамата си посетители и ги придружи чак до вратата, на улицата на Ломбардците. Тъй като Роджър Мортимър го попита с каква лихва му заема парите, банкерът отклони въпроса му, като махна с ръка.

— Бъдете само така мил, когато имате работа в банката ми, да се качите при мен. Вие сигурно ще можете да ме уведомите за много неща, милорд.

Той придружи тези думи с усмивка и леко повдигна дясния си клепач.

Тръпки побиха стария мъж от студения въздух, който нахлу откъм улицата. Щом затвори вратата, Толомей мина зад тезгяхите и влезе в една мъничка стая, където се намираше синьор Бокачо, съдружникът на Барди.

— Приятелю Бокачо — каза му той, — купувай днес и утре всички английски, холандски и испански монети, италиански флорини, дублони, дукати, с една дума, всякакви чуждестранни монети. Предлагай един, дори два дьоние над стойността им. След няколко дни ще поскъпнат с двадесет и пет на сто. Всички пътуващи ще бъдат принудени да ги купуват от нас, защото френското злато няма да бъде изнасяно свободно. Ще делим наполовина печалбата17.

Толомей знаеше приблизително колко чуждестранно злато можеше да прибере по този начин. Като прибавеше и наличните в банката си монети, беше вече изчислил, че тази операция щеше да му донесе петнадесет-двадесет хиляди ливри печалба. Беше дал в заем седем. Сигурен беше, че ще спечели поне два пъти повече и тази печалба ще отпусне нови заеми. Това ще рече рутина! Тъй като Бокачо го поздрави за съобразителността му и като се усмихна любезно с тънките си устни, каза, че ненапразно ломбардските сдружения в Париж са го избрали за свой капитан, месер Толомей отвърна:

— О, след като съм упражнявал петдесет и повече години този занаят, нямам никаква заслуга. Това идва от само себе си. И ако бях наистина хитър, какво щях да направя? Щях да откупя резервите ти от флорини и щях да запазя цялата печалба за мен. Но за какво би ми послужила? Ще видиш, Бокачо, ти си още много млад…

Събеседникът му впрочем имаше бели коси на слепоочията си.

— Настъпва възраст, когато, ако работиш само за себе си, имаш чувството, че работиш за тоя, дето духа. Много ми липсва моят племенник. Шумът около него вече стихна. Сигурен съм, че не рискува нищо, ако се върне. Но този дявол Гучо отказва. Мисля, че се инати от гордост. И вечер, когато служещите си отидат и слугите си легнат, голямата къща ми се струва много празна. И ето че има дни, когато почвам да съжалявам за Сиена.

— Племенникът ти би трябвало да постъпи като мен, когато изпаднах в подобно положение с една дама от Париж. Отвлякох сина си и го отведох в Италия.

Месер Толомей клатеше глава и мислеше колко тъжен е един дом без деца. Синът на Гучо тези дни щеше да навърши седем години, а Толомей нито веднъж не го бе видял. Майката не позволяваше…

Банкерът разтриваше десния си крак. Чувствуваше го тежък и студен. Сякаш мравки лазеха по него. Смъртта ни дърпа така за краката съвсем бавничко в продължение на години… След малко, преди да си легне, ще накара да му донесат един леген с гореща вода, за да затопли крака си.

IV. ЛЪЖЕКРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД

— Монсеньор дьо Мортимър, ще ми трябват много доблестни и смели рицари като вас, за да участвуват в кръстоносния ми поход — заяви Шарл дьо Валоа. — Ще ме сметнете доста горделив, задето казвам „моят поход“, след като всъщност това е поход на нашия господ бог. Но не мога да не изтъкна, а и всеки ще признае, че ако това велико начинание, най-голямото по обсег и най-славното, което може да призове християнските нации, случайно се осъществи, това ще бъде защото съм го организирал собственоръчно. И така, монсеньор дьо Мортимър, аз ви предлагам направо, с вродената си откровеност, която постепенно ще опознаете: искате ли да бъдете с мен?

Роджър Мортимър се изправи на стола си. Лицето му леко се затвори и клепачите му закриха наполовина каменносивите му очи. Нима му предлагаха да командува отред от двадесет рицари като на дребен провинциален владетел или на авантюристичен войн, попаднал тук поради злополучната си съдба? Та подобно предложение бе милостиня!

Мортимър бе приет за първи път от монсеньор дьо Валоа, който досега бе все зает със задачите си в кралския съвет, задържан от приемите на чуждестранните посланици или пътуваше из кралството. Мортимър най-сетне виждаше човека, който управляваше Франция и който същия ден бе издигнал едно от протежетата си, Жан дьо Шершьомон, на поста канцлер. Положението на Мортимър, безспорно завидно за бивш доживотен затворник, но мъчително за високопоставен благородник, се свеждаше до положението на изгнаник, който идва да иска, няма какво да предложи и очаква, всичко от другите.

Срещата стана в двореца на сицилийския крал, който Шарл дьо Валоз беше получил от първия си тъст, Карло Куция, крал на Неапол, като сватбен подарък. В голямата зала, предназначена за аудиенции, дванадесетина души — щитоносци, придворни, секретари — разговаряха тихичко на малки групи, като обръщаха често очи към господаря, който приемаше посетителите като истински суверен, седнал на нещо като трон с балдахин. Монсеьньор дьо Валоа беше облечен в домашна роба от синьо кадифе с извезани по нея инициали „В“ и лилии, разтворена отпред, с подплата от скъпи кожи. Ръцете му бяха отрупани с пръстени. Носеше личния си печат, гравиран в скъпоценен камък, закачен на златна верижка за колана. На главата си имаше кадифена шапчица, закрепена със златен, изящно изработен обръч, един вид домашна корона. От двете му страни бяха първородният му син, Филип дьо Валоа, юначага с голям нос, добре сложен, който се подпираше на облегалото на трона, и Робер д’Артоа, зет му, седнал на табуретка и протегнал към огъня огромните си ботуши от червена кожа.

— Монсеньор — произнесе бавно Мортимър, — ако помощта на човек, пръв сред бароните от Уелските гранични владения, който е управлявал Ирландия и е командувал много сражения, може да ви бъде полезна, с удоволствие ще ви я окажа за защитата на християнския свят и можете отсега да разполагате с кръвта ми. Валоа разбра, че мъжът, който говореше за владенията си, като че ли още ги притежаваше, беше горд и трябваше да щади честолюбието му, ако искаше да го използва.

— Аз съм щастлив, сър, че се нареждате под знамето на френския крал, тоест моето, защото още отсега сме се разбрали, че племенникът ми ще остане да управлява кралството, докато аз ще командувам похода, щастлив съм, повтарям, че се нареждат най-влиятелните европейски владетели: моят роднина Жан Люксембургски, крал на Бохемия, шуреят ми Роберто, крал на Неапол и Сицилия, братовчед ми Алфонсо Испански, както и републиките Генуа и Венеция, които по искане на пресветия отец ще ни подпомогнат с галерите си. Така че няма да бъдете в лоша компания и ще държа всеки да ви тачи и почита като могъщ барон, какъвто сте в действителност. Франция, от която произлизат вашите предци, ще се опита да признае по-добре заслугите ви, отколкото Англия, както изглежда.

Мортимър наведе глава без да отговори. Това уверение не беше маловажно. Той щеше да внимава то да не остане голословно.

— Защото вече повече от петдесет години — поде монсеньор дьо Валоа — не се прави нищо велико в Европа в услуга на бога. Точно откакто дядо ми, Луи Свети, остави в светите земи живота си, като си извоюва небето. Неверните, окуражени от нашето отсъствие, са надигнали глава и си въобразяват, че са господари навред. Опустошават крайбрежията, разграбват корабите, спъват търговията и със самото си присъствие оскверняват Божия гроб. А какво направихме ние? От година на година се отдръпвахме от всичките си владения, от всичките си начинания, изоставихме крепостите, които бяхме построили, престанахме да браним свещените права, които си бяхме извоювали. Това време е вече минало. В началото на годината пристигнаха пратеници от Малка Армения да ни молят да им помогнем в борбата срещу турците. Благодарен съм на племенника си Шарл IV, че разбра значението на тяхната молба и подкрепи инициативите ми във връзка с нея. До такава степен, че сега си приписва заслугата за самата идея? Но не е зле да си въобразява, че е било така. По този начин не след дълго, щом съберем силите си, ще заминем и ще нападнем варварите в далечните страни.

Робер д’Артоа, който чуваше за стотен път тази реч, одобряваше най-сериозно с глава, като вътре в себе си се забавляваше от пламенността, с която тъстът му излагаше благородните каузи. Защото на Робер му бяха известни скритите ходове на играта. Той знаеше, че наистина възнамеряват да се бият с турците, но след като поразбутат малко християните по пътя си. Защото император Андроник Палеолог, който царуваше във Византия, не беше привърженик на Мохамед, доколкото беше известно. Несъмнено неговата църква не беше съвсем правоверна и хората му се кръстеха наопаки, но все пак се кръстеха! Но монсеньор дьо Валоа не беше скъсал с мечтата си да възстанови прословутата Константанополска империя, обхващаща не само земите на Византия, а и Кипър, Родос, Армения, бившите кралства Куртьоне и Люзинян. И когато граф Шарл пристигнеше там с разветите си знамена, Андроник Палеолог, доколкото можеше да се предвиди, нямаше да значи много нещо. Монсеньор дьо Валоа лелееше мислено блянове на истински Цезар…

Трябва да отбележим между другото, че той доста успешно си служеше с една маневра, която се състоеше да иска винаги възможно най-много, за да получи малко. Така той се бе опитал да размени командуването на похода и претенциите си за константинополския трон срещу малкото кралство Арл на Рона при условие, че към него се прибави Виеноа. Преговорите, започнати в началото на годината с Жан Люксембургски, бяха пропаднали поради отказа на савойския граф и главно поради противопоставянето на краля на Неапол, който никак не държеше неспокойният му роднина да основе самостоятелно кралство в съседство с провансалските му владения. Тогава монсеньор дьо Валоа с още по-голям жар се бе заел със свещения поход. Съдено му беше да търси кралската корона, която му се бе изплъзнала в Испания, Германия и дори в Арл, на другия край на земята!

— Разбира, се, не всички пречки са вече преодолени — продължи монсеньор дьо Валоа. — Още преговаряме с папата за броя на рицарите и възнагражденията им. Ние искаме осем хиляди рицари и тридесет хиляди пешаци, като всеки барон ще получава двадесет су на ден, всеки рицар — десет, за щитоносште — седем су и шест дьоние, на пешаците — две су. Папа Йоан чака да намаля войската си на четири хяляди рицари и петнадесет хиляди пешаци. Обешава ми обаче дванадесет съоръжени галери. Разреши десятъкът да бъде за нас, но се цупи за дванадесетте хиляди ливри годишно, които му искаме за петте години на похода и главно за четиристотинте хиляди ливри, необходими на френския крал за допълнителните разходи…

„Триста хиляди, от които са вече запазени за самия Шарл дьо Валоа — мислеше си Робер д’Артоа. — Защо да не командува поход на такава цена! Но грозно би било от моя страна да злословя, защото една част ще се падне и на мен!“18

— Ех, ако бях в Лион вместо покойния си племенник Филип по време на последния конклав! — възкликна Валоа. — Без да казвам нищо лошо за пресветия отец, щях да избера кардинал, който да има по-ясна представа за интересите на християнския свят и който да не е такъв скъперник!

— Особено откакто обесихме племенника му ди Монфокон миналия месец май — забеляза Робер д’Артоа.

Мортимър се обърна на стола си и погледна изненадано Робер.

— Племенник на папата? Кой племенник?

— Как, братовчеда, нима не знаете? — попита Робер д’Артоа, като се възползва от този повод, за да стане, защото мъчно можеше да остане неподвижен дълго време. Той побутна с ботуша си пъновете, които горяха в огнището.

Мортимър вече не беше за него „милорд“, а беше станал „братовчеде“ поради далечно сродство, което бяха открили по линията на Жан дьо Фиен. Не след дълго щеше да бъде „Роджър“ без повече превземки.

— Ами че не, разбира се! Както бихте узнали! — поде Робер. — Та вие сте били в затвора по благоволение на приятеля си Едуард… Става дума за един гасконски барон, Журден дьо Лил, когото светият отец бе оженил за една своя племенница и който извърши няколко дребни престъпления, а именно кражби, убийства, изнасилвания на дами, обезчестяване на девици, а отгоре на всичко се забавлявал и с младежи. Поддържал около себе си шайка крадци, убийци и други пропаднали типове, които обирали за негова сметка духовници и миряни. Тъй като папата го закрилял, опростили му тия дреболии срещу обещанието, че ще се поправи. За да докаже разкаянието си, направил не друго, ами уловил един кралски сержант, дошъл да му предаде някаква призовка, и го набучил… На какво? На жезъла с кралската емблема, който сержантът носел!

Робер д’Артоа избухна в гръмогласен смях, който издаваше естествената му слабост към престъпниците.

— Не може наистина да се каже кое е било по-голямото му престъпление — че е убил кралски служител или че осквернил кралската лилия с изпражненията на един сержант. Месир Журден увиснал на бесилото в Монфокон, където можете да го видите и сега, ако случайно минете оттам. Гарваните са му оставили малко месо. След този инцидент отношенията ни с Авиньон охладняха.

И Робер пак се разсмя с широко отворена уста, втъкнал пръсти в колана си. Той така искрено се забавляваше, че Роджър Мортимър също се засмя, заразен от него. Смееха се и Валоа, и синът му Филип…

Този общ смях ги сближи. Мортимър внезапно се почувствува приет в групичката на Валоа и се поотпусна. Той разглеждаше със симпатия лицето на монсеньор Шарл — широко, румено лице на човек, който яде много и не се движи достатъчно, поради властта си. След краткотрайните си срещи с него Мортимър не беше виждал отново Валоа. За пръв път се бяха срещнали в Англия за тържествата по случай сватбата на Изабел, а втория път през 1313 година, когато придружаваше английските владетели в Париж за полагане на първата клетва. Всичко това, което му се струваше, че е било вчера, беше толкова далеч! Десет години! Монсеньор дьо Валоа, млад мъж тогава, се беше превърнал в тази масивна и внушителна личност… Хайде! Не трябваше да пропуска възможността да живее, нито да пренебрегва евентуалното приключение. Този кръстоносен поход започна да се харесва накрая на Роджър Мортимър.

— А кога ще вдигнат котва корабите ви, монсеньор? — попита той.

— След година и половина, смятам. Ще изпратя в Авиньон трето посолство, за да уговорим окончателно доставянето на субсидиите, вулите за индулгенции и бойния ред.

— Хубав поход ще бъде това, монсеньор дьо Мортимър, в него ще е нужна доблест и контетата ще трябва да покажат нещо друго, а не онова, което правят при състезания — обади се Филип дьо Валоа, който досега не беше казал нищо, като лицето му леко поруменя.

Първородният син на Шарл дьо Валоа си представяше вече издутите платна на галерите, дебаркирането на далечните брегове, знамената, броните, сблъсъка на тежките френски коне, нападащи неверниците, смачкания под копитата полумесец, мавританските девойки, пленени в дъното на дворците, хубавите голи робини, оковани във вериги… И нищо не би попречило на Филип дьо Валоа да утоли сластта си над тези дебели женоря. Ноздрите му отсега се разшириха. Защото Жана Куцата, неговата съпруга, която му устройваше бесни сцени на ревност, щом погледнеше гърдите на друга жена, щеше да остане във Франция. Ах! Нямаше лек характер сестрата на Маргьорит Бургундска! А напълно възможно е да обичаш жена си и същевременно някаква природна сила да те подтиква да желаеш други жени. Най-малкото кръстоносен поход би бил необходим, та едрият Филип да посмее да изневери на Куцата.

Мортимър се поизправи и дръпна черната си надризница. Искаше да се върне на въпроса, който го интересуваше и който нямаше нищо общо с кръстоносния поход.

— Монсеньор — каза той на Шарл дьо Валоа, — можете да ме смятате вече във вашите редици. Но аз дойдох също да ви помоля…

Думата беше изречена. Бившият върховен съдия на Ирландия бе произнесъл тази дума, без която никой просител не получава нищо, без която никой властник не оказва помощ. Да просиш, да искаш, да молиш… Впрочем не беше нужно да казва нищо повече.

— Зная, зная — отвърна Шарл дьо Валоа. — Зет ми Робер ме постави в течение. Искате да се застъпя за вас пред крал Едуард. Обаче, мой лоялни приятелю…

Изведнъж, само защото се бе „помолил“, той бе станал приятел.

— …обаче няма да го сторя, защото няма да послужи за нищо… освен да ми навлече някое ново оскърбление! Знаете ли как ми отговори вашият крал Едуард чрез граф дьо Бувил? Да, знаете, разбира се… при това бях поискал вече разрешение за брака от светия отец! Може ли да ме излага така? И как да му поискам сега да ви върне земите, да възстанови титлите ви и да изгони своите позорни Диспенсър?

— И по този начин да върне на кралица Изабел…

— Горката ми племенница! — възкликна Валоа. — Зная, лоялни приятелю, зная всичко! Мислите ли, че мога или че френският крал може да накара крал Едуард да скъса едновременно и с порочните си нрави, и с министрите си? Вие не можете да не знаете все пак, че когато той изпрати епископ Рочестьр с молба да ви предадем, ние отказахме. Отказахме дори да приемем епископа! Първа обида, която връщам на Едуард в замяна на неговата. Ние сме свързани двамата, монсеньор Мортимър, от нанесените ни оскърбления. И ако се падне случай на единия или на другия да си отмъстим, уверявам ви, драги сър, че ще си отмъстим заедно.

Без да издаде с нищо, Мортимър изпита отчаяние. Разговорът, от който Робер д’Артоа му обещаваше чудеса… „Моят тъст Шарл може всичко. Ако ви обикне, непременно ще го направи, сигурно ще победите…“ Този разговор изглеждаше приключен. И какъв бе резултатът? Вятър и мъгла. Обещание на някакъв команден пост след година и половина в Турция. Роджър Мортимър си мислеше вече да напусне Париж и да отиде при папата. А ако и от него не получи нишо, да се обърне към германския император… Ах, колко горчиви бяха разочарованията на изгнанието. Чичо му Чърк ги бе предрекъл…

Точно тогава Робер д’Артоа заяви посред настъпилото принудено мълчание:

— А защо да не предизвикаме умишлено този повод за отмъщение, Шарл, за който споменахте?

Той единствен в двора наричаше граф дьо Валоа с малкото му име, като бе запазил този навик от времето, когато бяха само братовчеди. Пък и неговият ръст, силата и колоритността му му даваха права, каквито нямаше никой друг.

— Робер е прав — каза Филип дьо Валоа. — Бихме могли например да поканим крал Едуард на кръстоносния поход и там…

Той завърши мисълта си с неопределен жест. На едрия Филип не му липсваше въображение! Той си представяше как преминават някой брод или още по-добре, среща посред пустинята с група неверни. Оставят Едуард да се впусне в атака, после го изоставят хладнокръвно в ръцете на турците… Ето ти хубаво отмъщение!

— Никога! — извика Шарл дьо Валоа. — Никога Едуард няма да развее знамената си редом с моите! Най-напред, може ли изобщо да се говори за него като за християнски крал? Само маврите имат такива нрави!

Въпреки възмущението му Мортимър бе обзет от безпокойство. Той знаеше колко струват заричанията на владетелите и колко лесно довчерашните врагове се одобряват на другия ден, макар лицемерно, ако имат някакъв интерес. Ако на монсеньор дьо Валоа му хрумнеше, за да уголеми похода си, да покани Едуард и ако Едуард се престореше, че приема…

— Дори и да го поканите, монсеньор, малко е вероятно крал Едуард да се отзове на поканата ви. Той обича телесните упражнения, но ненавижда оръжията и съвсем не той, мога да ви уверя, ме победи при Шрузбъри.

Едуард не без основание ще изтъкне като предлог заплахата, която представляват за него шотландците…

— Но аз не бих имал нищо против да имам шотландци в кръстоносния си поход! — възкликна Валоа.

Робер д’Артоа плесна няколко пъти с огромните си лапи. Беше съвсем безразличен към кръстоносния поход и истината е, че никак не го желаеше. Най-напред той повръщаше, когато плаваше по море. На сушата всичко, каквото искат, но по вода — нищо! Там и пеленачето е по-силно от него! Освен това бе загрижен преди всичко да си възвърне Артоа и едно петгодишно бродене на края на света нямаше никак да придвижи работите. Константинополският трон не влизаше в наследството му и съвсем не го блазнеше перспективата да се озове някой ден комендант на гол остров в далечно море. Не се интересуваше и от търговията с подправки, нито пък чувствуваше нужда да отвлича жени в Турция. Париж гъмжеше от красавици срещу петдесет су и от буржоазки, които струваха още по-евтино. А и госпожа дьо Бомон, съпругата му, дъщеря на тук присъствуващия монсеньор дьо Валоа, си затваряше очите за всички негови лудории. Така че Робер имаше интерес да отлага колкото е възможно този кръстоносен поход. Макар да се преструваше, че агитира за него, той гледаше всякак да го забави. Беше си наумил нещо и ненапразно бе довел Роджър Мортимър при тъста си.

— Питам се, Шарл, дали ще бъде много разумно да оставим задълго кралството без мъже, лишено от благородниците си и от вашето ръководство, изложено на домогванията на английския крал, който достатъчно ясно показва, че не ни желае доброто.

— Замъците ще бъдат запасени, Робер, и ние ще оставим в тях достатъчно силни гарнизони.

— Но без благородниците, без повечето рицари и без вас, повтарям, който сте най-добрият ни пълководец. Кой ще защищава кралството, докато ви няма? Конетабълът ли, който скоро ще навърши седемдесет и пет години и по чудо все още се държи на седлото? Или нашият крал Шарл? Ако Едуард, както казва лорд Мортимър, не го бива особено в битките, нашият любезен братовчед го бива още по-малко. Впрочем за какво ли го бива, освен да се появява свеж и усмихнат пред своя народ? Би било лудост да се остави поле на действие за враждебността на Едуард, без преди това да го изтощим с едно поражение.

— Да подпомогнем в такъв случай шотландците — предложи Филип дьо Валоа. — Да дебаркираме на бреговете им и да подкрепим борбата им. Лично аз съм готов!

Робер д’Артоа сведе нос, за да не издаде какво си мисли. Хубаво щяха да се наредят, ако Филип поемеше командуването на една експедиция в Шотландия! Наследникът на рода Валоа беше доказал способностите си в Италия, където го бяха изпратили да подкрепи папския легат срещу фамилията Висконти от Милано. Пристигнал гордо със знамената си, Филип се бе оставил да бъде подведен и измамен от Галеацо Висконти, беше отстъпил всичко, въобразявайки си, че е спечелил всичко и се бе върнал, без да води никакво сражение.

Роджър Мортимър от своя страна се оскърби донякъде от предложението на Филип дьо Валоа. Макар да беше противник на крал Едуард, Англия все пак беше негова родина!

— Засега — каза той — шотландците си кротуват и, изглежда, са решили да спазват договора, който ни наложиха миналата година.

— Пък и Шотландия, Шотландия… — натърти Робер — трябва да прекосим морето! Нека запазим корабите си за кръстоносния поход! Но може би имаме по-добър повод да предизвикаме този негодник Едуард. Той не е положил клетва за Аквитания. Ако го накараме да защити правата си във Франция, в херцогството си, и по този повод го смажем, първо всички ще си отмъстим и освен това той ще кротува, докато нас ни няма.

Валоа въртеше пръстените си и разсъждаваше. Робер още веднъж се оказваше находчив съветник. Идеята, която беше подхвърлил, беше още неясна, но Валоа виждаше вече цялото й възможно развитие. Най-напред Аквитания не беше за него непозната земя. Той бе водил там първата си голяма победоносна битка в 1294 година.

— Безспорно ще бъде добра тренировка за нашите рицари, които не са воювали истински от доста време и същевременно удобен случай да изпробваме знаменитата артилерия с барут, с която си служат вече италианците. Старият ни приятел Толомей е готов да ни я достави. Естествено френският крал може да постави ръка на херцогство Аквитания поради отказ да се положи клетва за вярност… — той се замисли за миг. — Само че вероятно няма да се стигне непременно до сражение — заключи той. — Ще започнат преговори, както обикновено, и всичко ще се сведе до съдилища и посолства. И после, макар неохотно, ще положат клетва. Този повод не е много ефикасен.

Робер д’Артоа седна, с лакти на коленете и юмруци под брадичката.

— Може да се намери и по-удачен предлог от полагането на клетва. Излишно е да припомням на вас, братовчеде Мортимър, всички разправии, процеси и сражения, възникнали поради Аквитания, откакто херцогиня Алиенор, след като украси с пищни рога челото на първия си съпруг, нашия крал Луи VII, отнесе чрез втория си брак неспокойното си тяло ведно с херцогството си на вашия крал Хенри II Английски. Нито пък ще ви запознавам с договора, с който крал Луи Свети, който си бе наумил да оправя всичко по законен път, пожела да сложи край на Стогодишната война19. Само че справедливостта няма място при уреждането на спорните въпроси между кралствата. Договорът от 1259 година беше един заплетен възел, с който и най-ловкият не би могъл да се справи. Самият сенешал Жоенвил, чичото на вашата съпруга, братовчеде Мортимър, който беше така предан на светия крал, го бе посъветвал никога да не го подписва. Не, нека си признаем откровено, този договор беше чиста глупост! След смъртта на Луи Свети само спорове, дискусии, сключени договори, отхвърлени договори, положени клетви, но с известни резерви, аудиенции на съдилища, отхвърлени тъжители, осъдени тъжители, бунтове в територията и нови съдебни заседания. Ами когато самият вие, Шарл, бяхте изпратен от брат ви Филип Хубави в Аквитания, където така славно въдворихте ред, под какъв предлог заминахте за там?

— Големият бунт, който бе вдигнат в Байона, по време на който френски и английски моряци се бяха счепкали и беше пролята кръв.

— Отлично! — възкликна Робер. — Трябва да измислим повод за нов бунт в Байона. Трябва да създадем такава обстановка, че хората на двамата крале да се сблъскат доста ожесточено и да дадат малко жертви. А струва ми се, че ми е добре известно най-подходящото място за тази цел.

Той насочи големия си показалец към събеседниците си и продължи:

— В парижкия договор, потвърден от сключения през 1303 година мир и ревизиран в Перигьо през 1311 година, не е окончателно решен случаят с няколко феодални владения, наречени привилегировани, които, макар и разположени на територията на Аквитания, са пряко подчинени на френския крал. А самите тези владения имат по-малки васални феоди в Аквитания. И винаги е бил висящ въпросът за тяхната зависимост — дали са подчинени пряко на френския крал или пък на аквитанския херцог. Нали разбирате?

— Разбирам — отвърна Валоа.

Синът му Филип не проумяваше нищо. Той бе отворил широко сините си очи и така явно недоумяваше, че баща му обясни:

— Но, разбира се, синко. Представи си, че аз ти давам, все едно като феодално владение, целия този дворец. Но си запазвам в него на свое разположение и за свободно ползване залата, в която се намираме. Но с нея е свързан коридорът, към който води тази врата. Кой от нас има право над него и трябва да се грижи за мебелировката и почистването му? Целият въпрос — поде Валоа, като се обърна към Робер — е да се намери доста значително васално владение, та акцията, която ще се проведе там, да принуди Едуард да се намеси.

— Има — отвърна исполинът — едно владение, което е напълно подходящо — Сен-Сардос, то спада към Сарлатския манастир в епархията на Перигьо. Неговото положение бе разисквано още когато Филип Хубави сключи договор за подялба с игумена на Сарлат. Съгласно този договор френският крал и манастирът владееха съвместно тази територия. Тогава Едуард I бе апелирал това решение пред парижкия съд, но въпросът не бе окончателно уреден. Ако френският крал разположи гарнизон в Сен-Сардос в качеството си на съвместен притежател и започне да строи внушителна крепост, какво ще стори английският крал, който е аквитански херцог? Ще заповяда на своя сенешал да се противопостави и да прати там гарнизон. При първия сблъсък между двама войника, при първия малтретиран или само оскърбен кралски служител…

Робер разпери ръце, сякаш изводът следваше от само себе си. А монсеньор дьо Валоа стана от трона в синята си кадифяна роба, извезана със сърма. Той се виждаше вече върху седлото, начело на войнството си. Тръгваше отново към Гийена, където преди тридесет години бе извоювал вече веднъж победа за знамето на френския крал!

— Възхищавам се наистина, братко — възкликна Филип дьо Валоа, — че един доблестен рицар като вас е запознат с правните процедури не по-зле от някой начетен юрист.

— Ами, братко, нямам кой знае каква заслуга. Не от любознателност ми се наложи да проуча цялото френско обичайно право, както и съдебните решения, а за процеса ми за графството Артоа. И тъй като до днес това никак не ми е послужило, нека послужи поне на приятелите ми! — завърши Робер д’Артоа, като се поклони на Роджър Мортимър, сякаш сложният план, който бе замислил, нямаше друга причина, нито цел, освен да угоди на беглеца.

— Вашето идване е много полезно за нас, сър барон — потвърди Шарл дьо Валоа, — защото каузите ни са свързани и непременно ще се нуждаем от конкретните ви съвети в това начинание… Дано бог го закриля! Възможно е не след дълго да поемем заедно към Аквитания.

Мортимър се чувствуаше объркан, неспособен да овладее положението. Той не бе направил, не бе казал, не бе внушил каквото и да било. Самото му присъствие бе подтикнало другите да конкретизират съкровените си въжделения. И сега го призоваваха да воюва срещу собствената си страна, без да му оставят друг избор.

Така, с божия воля, французите щяха да водят война във Франция с френските поданици на английския крал, при участието на един влиятелен английски барон и със субсидиите, отпуснати от папата за освобождаването на Армения от турците.

V. ОЧАКВАНЕ

Отмина краят на есента, мина и зимата, както и пролетта и част от лятото. Лорд Мортимър можа да види четирите годишни времена в Париж — калта, струпана по тесните улици, после побелелите под снега ливади на Сен-Жермен, после разпъпилите се дървета по бреговете на Сена и слънцето, огряло четвъртитата кула на Лувъра, кръглата Нелска кула и острия връх на Сен-Шапел.

Всеки емигрант чака. Това е ролята му и едва ли не функцията му, би казал човек. Чака да отминат дните на лоша орис, чака хората в страната, където е потърсил убежище, да оправят собствените си работи. Минат ли първите седмици след пристигането му, когато тежката му участ предизвиква любопитство, когато всеки гледа да го обсеби като рядко животно, присъствието му скоро става уморително. Той като че ли винаги носи със себе си безмълвен упрек. Но не биха могли да се занимават постоянно с него, та той е просител, може да потърпи в крайна сметка!

И Роджър Мортимър чакаше, както бе чакал два месеца в Пикардия при братовчед си Жан дьо Фиен френския двор да се върне в Париж, както бе чакал монсеньор дьо Валоа да намери свободен час за него посред всичките си залисии…

Сега чакаше войната в Гийена, която единствена можеше да промени съдбата му.

О, монсеньор дьо Валоа незабавно бе дал нареждания. Съгласно съвета на Робер служителите на френския крал бяха започнали изграждането на основите на крепост в спорната територия на Сарлатското васално владение. Но крепост не се изгражда за един ден, нито даже за три месеца, а и хората на английския крал поне в началото като че ли не се разтревожиха кой знае колко. Досега не бе имало никакъв инцидент.

Роджър Мортимър използваше свободното време, за да обикаля из столицата, която само бе зърнал бегло по време на първото си кратко посещение, и да опознае забележителния френски народ, когото познаваше съвсем недостатъчно. Каква могъща и многочислена нация и колко различна от англичаните! Въобразяваха си, че са еднакви от двете страни на морето, защото благородниците в двете страни имаха едно и също потекло. Но колко различия, ако човек се вгледаше отблизо! Цялото население на кралство Англия, възлизащо на два милиона души, не достигаше и една десета от всички поданици на франския крал. Французите бяха приблизително двадесет и два милиона. Само Париж имаше триста хиляди жители, докато Лондон имаше четиридесет хиляди20. И каква гмеж по улиците, каква усилена търговска и промишлена дейност, какъв оборот! За да се убеди в това, беше достатъчно да се разходи от Понт-о-Шанж или покрай кея на Златарите и да чуе в дъното на дюкянчетата малките чукчета, с които коват златото. Да премине, стиснал леко нос, квартала на Голямата касапница зад Шатле, където се трудят продавачите на карантия и кожодерите. Да тръгне по улица Сен-Дьони, където са галантерийните магазинчета. Да опипа платовете в големия базар на сукнарите… На улицата на Ломбардците, по-тиха и добре позната сега на Мортимър, се уговаряха крупните сделки.

Почти триста и петдесет сдружения на калфи и майстори регулираха живота на всички тези занаяти. Всяко имаше свои закони, обичаи, празници. На практика нямаше нито един ден през годината, когато след църковната служба и пренията в приемната за граждани да не се съберат на угощение майстори и калфи: било шапкарите, било производителите на свещи, било кожарите… На възвишението Сент-Жьонвиев цяла тълпа учени духовници, доктори с малки шапчици, спореха на латински и отгласите от дускисиите им върху апологетиката или принципите на Аристотел хвърляха семена за други дебати в целия християнски свят.

Влиятелните барони, висшите прелати и много чуждестранни крале притежаваха жилища в града, в които поддържаха един вид двор. Благородническото съсловие се движеше по улиците на Сите, в търговската галерия на кралския дворец, край дворците на Валоа, Навара, Артоа, Бургундия, Савоя. Всеки от тези частни дворци беше нещо като седалище на постоянното пълномощничество на големите феодални владения. Там се съсредоточаваха интересите на отделните провинции. А градът растеше безспир, като разстилаше предградията си в градините и нивите, извън стените на Филип Август, които вече изчезваха, погълнати от новите строежи.

Ако човек излезеше извън Париж, можеше да види, че селата се бяха замогнали. Обикновени свинари и воловари често притежаваха собствено лозе или нива. Жените, които работеха на полето или упражняваха някакъв занаят, никога не работеха в събота следобед, макар че им се плащаше. Впрочем навсякъде напускаха работа, щом избиеше за трети път камбаната за вечерня. Многобройните религиозни празници бяха неприсъствени дни, както и празниците на сдруженията. И все пак хората се оплакваха. И какви бяха главните причини за недоволство? Разбира се, данъците, налозите, както във всички времена и всички страни, но също и обстоятелството, че винаги имаха над себе си някой, от когото зависеха. Те имаха чувството, че никога не разполагат истински със самите себе си, нито с плода на труда си. Независимо от недостатъчно спазваните нареждания на Филип V във Франция имаше все още сравнително много повече роби, отколкото в Англия, където повечето селяни бяха свободни хора, длъжни сами да набавят оръжието си при война, и можеха да се изказват на кралските събрания. Това обясняваше защо английският народ бе изискал харти от своите владетели.

В замяна на това благородническото съсловие във Франция не беше така разединено както в Англия. Срещаха се, разбира се, заклети врагове, поради лични интереси, като например Робер д’Артоа и леля му Мао. Образуваха се групички и котерии, но всички благородници се обединяваха, когато ставаше дума за общите интереси или за защитата на кралството. Представата за нация бе по-ясна и по-укрепнала.

Единственото реално сходство между двете страни но онова време беше в природата на техните крале. И в Лондон, както и в Париж короните се бяха паднали на слабохарактерни хора, чужди на истинската загриженост за общественото благо, без която един владетел е владетел само по име.

Мортимър бе представен на френския крал и го бе видял няколко пъти. Не можа да си състави високо мнение за този двадесет и девет годишен мъж, когото феодалите наричаха Шарл Хубави, а народът — Шарл Хубавеляка, но който под благородната си външност нямаше ни капка ум.

— Намерихте ли си подходящо жилище, сър Мортимър? Жена ви с вас ли е? Ах, колко ли ви липсва! Колко деца ви е родила?

Това беше почти всичко, което кралят бе казал на изгнаника и всеки път пак го питаше: „С вас ли е жена ви? Колко деца имате от нея?“, тъй като между двата разговора бе забравил отговора му. Грижите му сякаш бяха само от домашен и съпружески порядък. Злополучният му брак с Бланш Бургундска, от който още се чувствуваше наранен, бе разтрогват с анулиране, в което той не беше показан в най-добра светлина. Тутакси го бяха преженили за Мари Люксембургска, по-малката сестра на краля на Бохемия, с когото точно в оня момент монсеньор дьо Валоа се бе споразумял относно кралството Арл. А ето че сега Мари Люксембургска беше бременна и Шарл Хубави я обграждаше с малко глупави грижи.

Некомпетентността на краля не бе пречка Франция да се занимава с работите на целия свят. Съветът управляваше от името на краля, а монсеньор дьо Валоа от името на съвета. Позволяваха си да съветват папата. Няколко вестоносци, които получаваха по осем ливри и няколко дьоние на пътуване — цяло състояние — бяха натоварени само с пощата за Авиньон. Други — за Неапол, Араган, Германия. Защото отблизо следяха положението в Германия: Шарл дьо Валоа и Жан Люксембургски се бяха споразумели да предизвикат отлъчването на император Лудвиг Баварски, та короната да може да бъде предложена… на кого? Ами че на самия монсеньор дьо Валоа, който упорствуваше в старата си мечта. Всеки път, когато се овакантяваше тронът на Свещената империя, монсеньор дьо Валоа поставяше кандидатурата си. Колко щеше да нарасне престижът на неговия кръстоносен поход, ако избереха вожда му за император!

Но не трябваше заради това да се пренебрегва Фландрия, тази Фландрия, която създаваше постоянни грижи на френската корона било защото населението се бунтуваше срещу графа си, задето бил верен на френския крал, било защото самият граф се бунтуваше срещу краля, за да угоди на поданиците си. И най-сетне се занимаваха и с Англия и всеки път, когато ставаше въпрос за нея, викаха Мортимър при Валоа.

Мортимър беше наел жилище близо до двореца на Робер д’Артоа, на улица Сен-Жермен-де-Пре, пред Наварския дворец. Жерар дьо Алспей, който го следваше неотлъчно след бягството му от кулата, беше домоуправител, а бръснарят Оугьл изпълняваше службата на камериер. Обитателите на дома постоянно се увеличаваха от притока на нови бежанци, принудени да напуснат родината си поради омразата на двамата Диспенсър. Пристигнал бе по-специално Джон Малтравърс, английски феодал от партията на Мортимър, и той потомък на един съратник на Вилхелм Завоевателя. Този Малтравърс имаше дълго, мрачно лице, прави, увиснали коси и огромни зъби. Не беше много приятен другар и стряскаше хората с внезапния си цвилещ смях, който изглеждаше съвсем безпричинен. Но в изгнание човек не избира приятелите си. Общото нещастие ти ги налага. Мортимър научи от Малтравърс, че преместили жена му в замъка Скиптън, графство Йорк, и цялата й свита била сведена до една придворна дама, един шитоносец, една перачка, един прислужник и един паж, като получавала тринадесет шилинга и четири дьоние седмично, за да издържа себе си и хората си. Почти затвор…

Колкото до кралица Изабел, съдбата й ставала от ден на ден по-мъчителна. Семейство Диспенсър я ограбвало, лишавало я от всичко и я унизявало, търпеливо усъвършенствувано в жестокостта. „Единствената ми лична собственост е животът — беше предала тя на Мортимър, — но много се опасявам, че се готвят да ми го отнемат. Накарайте брат ми да побърза да ме защити.“

Но френският крал… „С вас ли е съпругата ви? Имате ли синове?“… разчиташе на монсеньор дьо Валоа, който от своя страна разчиташе единствено на резултата от действията си в Аквитания. Ами ако дотогава двамата Диспенсър убиеха кралицата?

— Няма да посмеят — успокояваше го Валоа.

Мортимър отиваше да научи нещичко при банкера Толомей, който му даваше да прегледа писмата отвъд Ламанша. Ломбардците имаха по-добра пощенска мрежа от двора и техните пътуващи агенти по-ловко скриваха писмата. Благодарение на него кореспонденцията между Мортимър и Орлитън беше почти редовна.

Епископът скъпо бе платил за организирането на бягството на Мортимър. Но той беше смел и не скланяше глава пред краля. Първият английски прелат, изправен някога пред лаически съд, той бе отказал да отговаря на обвинителите си, подкрепен впрочем от всички архиепископи на кралството, които виждаха застрашени привилегиите си. Едуард бе провел процеса докрай, беше осъдил Орлитън и бе заповядал да конфискуват имуществата му. Той бе писал също на папата, молейки го да освободи епископа от функциите му като бунтовник. Затова монсеньор дьо Валоа трябваше да ходатайствува пред Йоан XXII, за да не се стигне до такава мярка, защото тогава главата на Орлитън щеше да бъде отсечена.

Положението на Хенри Кривата шия беше объркано. През март Едуард го бе направил ланкастърски граф, като му бе дал титлите и имуществата на обезглавения му брат, ведно със замъка Кенилуърт. После, почти непосредствено, тъй като бе прочел едно насърчително и приятелско негово писмо до Орлитън, Едуард бе обвинил Кривата шия в държавно предателство.

При всяко посещение на Мортимър Толомей не пропускаше да каже на изгнаника:

— Тъй като виждате често монсенъорите дьо Валоа и д’Артоа и сте техен приятел, напомнете им, моля ви се, за оръдията с барут, изпробвани в Италия, които ще бъдат много полезни при обсадата на градовете. Племенникът ми в Сиена и Барди във Флоренция могат да се заемат с доставката. Подобна артилерия по-лесно се придвижва и причинява повече щети отколкото големите катапулти. Монсеньор дьо Валоа би трябвало да съоръжи кръстоносния си поход с тях…

Отначало жените проявяваха доста голям интерес към Мортимър, този снажен чужденец, облечен целия в черно, който хапеше белия белег на устната си. Бяха го карали да им разказва двадесет пъти бягството си. Докато говореше, красиви женски гърди се повдигаха развълнувано над прозрачните ленени нагръдници. Гласът му, дълбок, почти дрезгав, наблягаше неочаквано на някои думи и затрогваше свободните сърца. Неведнъж Робер д’Артоа се бе опитал да тласне английския барон в обятията, готови да се разтворят за него, както му бе предложил и леки жени, по две или по три, за да разсеят грижите му. Но Мортимър не се бе поддал на никое изкушение и вече се питаха каква ли е причината на тази необикновена добродетелност и дали не споделя порока на своя крал.

Не можеха да си представят истината: този мъж, за когото смъртта на един гарван бе залог за спасението му, бе заложил щастливия обрат в съдбата си на целомъдрието. Зарекъл се бе да не докосне жена, преди да си възвърне Англия, титлите и могъществото си. Обет на рицар, какъвто биха могли да произнесат един Ланслот, един Амадис, спътници на крал Артур. Но след толкова месеци Роджър Мортимър бе принуден да признае пред себе си, че лекомислено бе дал този обет, и това помрачаваше още повече настроението му…

Най-сетне от Аквитания пристигнаха задоволителни новини. Сенешалът на английския крал, месир Басе, толкова начумерен, колкото името му будеше смях, започна да се тревожи от крепостта, която растеше в Сен-Сардос. Видя в това узурпация на правата на господаря му и оскърбление към собствената му личност. Като събра войска, той неочаквано влезе в Сен-Сардос, подложи градчето на грабеж, излови кралските служители, които надзираваха строежа, и ги избеси на стълбовете с лилии, символизиращи сюзеренството на френския крал.

Месир Ралф Басе не бе сам в тази експедиция. Няколко барони от същата област му бяха помогнали.

В деня, когато го уведомиха за това, Робер д’Артоа веднага отиде при Мортимър и го замъкна при Шарл дьо Валоа. Нашият монсеньор д’Артоа преливаше от радост и гордост. Смееше се по-силно, отколкото друг път и тупаше приятелски близките си, като неволно ги караше да залитат. Най-сетне разполагаха с желаното предизвикателство, плод на изобретателния му мозък!

Инцидентът тутакси бе поставен на разискване в кралския съвет. Направиха обичайните възражения и призоваха виновниците за грабежа в Сен-Сардос пред тулузкия съд. Дали нямаше да се явят, да признаят грешките си и да се подчинят на съда? Точно от това се опасяваха.

За щастие един от тях, само един, Ремон Бернар дьо Монпьоза, отказа да се яви пред съда. Не беше необходимо повече. Осъдиха го задочно и Жан дьо Роа, заместил Пиер-Ектор дьо Галар като началник на стрелците с арбалети, бе пратен в Гийена с малък ескорт, за да залови месир дьо Монпьоза, да конфискува имуществото му и да присъствува при разрушаването на замъка му. Само че месир дьо Монпьоза излезе по-силен. Той плени Жан дьо Роа и поиска откуп, за да го предаде. Крал Едуард съвсем не бе замесен в тази история, но самите обстоятелства утежняваха положението му. И Робер д’Артоа ликуваше. Защото не можеш да затвориш началника на стрелците без сериозни последици.

На английския крал бяха направени нови възражения, този път направо на него, придружени от заплахата за конфискация на херцогството, В началото на април в Париж пристигна граф Кент, заварен брат на крал Едуард, заедно с дъблинския архиепископ. За да се сложи край на спора, те предложиха на Шарл IV чисто и просто да се откаже от клетвата за вярност на Едуард. Мортимър, който се срещна с Кент по този повод — отношенията им бяха любезни, макар че положението беше неудобно и за двамата, — му доказа, че подобно искане е съвсем безсмислено. Младият граф Кент беше убеден в това и изпълняваше мисията си с неохота. Замина си, като отнесе отказа на френския крал, предаден в презрителна форма от Шарл дьо Валоа. Измислената от Робер д’Артоа война като че ли щеше да избухне.

Но ето че в същото време новата кралица, Мария Люксембургска, внезапно почина в Исудьон, като преждевременно роди едно дете, на което не бе съдено да оживее.

Не бе прилично да се обявява война по време на траура, още повече че крал Шарл беше искрено покрусен и почти неспособен да свика съвет. Съдбата явно го преследваше като съпруг. Най-напред измамен, после — вдовец… Наложи се Валоа да преустанови всяко друго занимание и да потърси трета съпруга на краля, който се тревожеше, беше станал заядлив и упрекваше всекиго за липсата на престолонаследник.

Така че лорд Мортимър трябваше да почака този въпрос да бъде уреден.

Монсеньор дьо Валоа с удоволствие би предложил една от последните си неомъжени дъщери, ако подхождаха по възраст. За нещастие дори най-голямата, онази, която неотдавна бе предложил на английския престолонаследник, още нямаше дванадесет години. А Шарл Хубави съвсем не бе склонен да отлага.

Оставаше друга една първа братовчедка, дъщеря на покойния монсеньор Луи д’Еврьо и племенница на Робер д’Артоа. Тази Жана д’Еврьо бе съвсем лишена от блясък, но бе добре сложена и главно беше на необходимата възраст, за да бъде майка. Вместо да започват дълги и трудни преговори отвъд границите, монсеньор дьо Валоа агитира целия двор да склонят Шарл за този брак. Три месеца след смъртта на Мари Люксембургска поискаха ново разрешение от папата.

Сватбата се състоя на 5 юли. Четири дни преди това Шарл реши да конфискува Аквитания и Понтийо заради бунт и неположена клетва за вярност. Папа Йоан XXII, считайки това за свой дълг при всеки конфликт между двама владетели, писа на крал Едуард и го посъветва да положи клетва за вярност, за да бъде отстранена поне една от причините за спора. Но френската армия беше вече на крак и се събираше в Орлеан, а в пристанището съоръжаваха флота, който трябваше да нападне английското крайбрежие.

Английският крал от своя страна бе заповядал да свикат войски в Аквитания и месир Ралф Басе събираше опълченията. Граф Кент се върна във Франция, но този път не през Ламанш, за да поеме пълномощията, дадени му от неговия брат в херцогството.

Щяха ли вече да тръгнат? Не, защото, пак се наложи монсеньор дьо Валоа да отскочи до Бар-сюр-Об, за да преговаря с Леополд Хабсбургски относно вакантния трон на Свещената империя и да сключи договор, с който Леополд се задължаваше срещу пари, пенсии и отсега определени доходи да не поставя кандидатурата си, ако Валоа бъде избран за император. Роджър Мортимър все чакаше…

Най-сетне на 1 август, в изнурителна жега, в коят рицарите просто се вареха под броните си, Шарл дьо Валоа — великолепен, тежък, с развети пера на шлема си и златоткана надризница върху бронята, се качи на коня. Край него бяха вторият му син граф д’Алансон, племенникът му Филип д’Еврьо, новият шурей на краля, конетабълът Гоше дьо Шатийон, лорд Мортимър ъв Уигмор и най-сетне Робер д’Артоа, който, яхнал кон по своя мяра, можеше да обхване с поглед цялото войнство. Дали монсеньор дьо Валоа бе радостен, щастлив или само доволен, когато тръгваше на този поход, втория в Гийена, който така бе желал, решил и почти подготвил? Ни най-малко. Беше мрачен, защото Шарл IV бе отказал да подпише заповедта за назначаването му за главен кралски помощник в Аквитания. Ако някой наистина имаше право на тази титла, не беше ли това той, Шарл дьо Валоа? И как щеше да изглежда, след като граф Кент, това хлапе, това пеленаче бе получило пълномощията на крал Едуард!

Крал Шарл Хубави, който не бе способен да реши каквото и да е, се заинатяваше така внезапно и необяснимо, когато му искаха явно необходими неща. Този ден Шарл дьо Валоа гласно проклинаше и не скриваше от съседите си ниското си мнение за своя племенник и владетел. В същност нима този коронован глупак, това гъсенце заслужава той да си дава толкова много труд, за да управлява вместо него кралството му?

Старият конетабъл Гоше дьо Шатийон, който на теория командуваше армията, тъй като Валоа не бе официално упълномощен, присвиваше тежките си клепачи под старомодния си шлем. Беше малко глух, но все още изглеждаше добре на седлото за своите седемдесет и четири години.

Лорд Мортимър бе купил въоръжението си от Толомей. Под вдигнатия наличник на шлема проблясваха суровите му очи със същия цвят на стоманата. Тъй като по вина на краля си воюваше срещу собствената си страна, той носеше надризница от черно кадифе в знак на траур. Нямаше да забрави датата 1 август 1324 година, деня на свети Петър в окови, а точно преди една година бе избягал от Лондонската кула.

VI ОГНЕСТРЕЛНИТЕ ОРЪЖИЯ

Сигналът за тревога изненада младия граф Едмънд ъв Кент, проснат върху плочите на една от стаите в замъка, напразно търсещ прохлада. Лежеше полусъблечен, по гащи от платно, гол до кръста, с разперени ръце, неподвижен, смазан от лятото в Бордьоле. Любимата му хрътка тежко дишаше до него.

Кучето първо чу тревожния звън. То се изправи на предните си лапи и вдигна нос, с отпуснати, тръпнещи уши. Младият граф се разсъни, протегна се и внезапно си даде сметка, че оглушителният шум се дължи на камбаните на Ла Реол, които биеха всички с пълна сила. Той се изправи мигом, грабна захвърлената си на един стол риза и набързо я нахлузи.

Към вратата му вече се приближаваха бързи стъпки. Влезе сенешалът месир Ралф Басе заедно с няколко местни владетели — месир дьо Бержьорак, бароните дьо Бюдо и дьо Мовзен и месир дьо Монпьоза, по повод когото — така поне си въобразяваше той и много се гордееше с това — бе възникнала войната.

Сенешал Басе наистина бе много дребен. Младият граф Кент всеки път се изненадваше, когато го видеше, При това бе дебел като бъчва и винаги готов да избухне в гняв, като вратът му се издуваше, а очите изскокваха от орбитите си.

Хрътката не обичаше сенешала и ръмжеше, щом го забележеше.

— Пожар ли има или французите идат? — попита графът.

— Французите, французите, монсеньор! — извика сенешалът, едва ли не възмутен от въпроса му. — Елате! Вече се виждат!

Граф Кент се наведе към едно калаено огледало, за да оправи къдрите от двете страни на лицето си, и тръгна след сенешала. По бяла разгърдена отпред и набрана около колана риза, без шпори, гологлав сред облечените в железни ризници барони, той оставяше странно впечатление на неустрашимост и изящество, както и на известна несериозност.

Гръмогласният камбанен звън го оглуши, щом излезе от кулата, а яркото августовско слънце го ослепи. Хрътката започна да вие.

Изкачиха се до върха на Томас, голямата кръгла кула, построена от Ричард Лъвското сърце. Какво ли не беше построил този негов прадядо? Крепостната стена на Лондонската кула, замъка Гаяр в Нормандия, крепостта Ла Реол…

Гарона течеше в подножието на почти отвесния хълм, широко разлята и блещукаща, като описваше меандри в обширната плодородна равнина, където погледът се губеше чак до далечната синя ивица на планините в Ажьоноа.

— Нищо не забелязвам — каза граф Кент, който очакваше да види френския авангард току пред града.

— Виждат се, монсеньор — завикаха му високо, за да го чуе сред тревожния звън на камбаните. — Нагоре по реката, откъм Сент-Базей!

Като присви очи и ги заслони с ръка, граф Кент най-сетне различи някаква искряща панделка, която криволичеше успоредно с реката. Казаха му, че то е отблясъкът на слънчевите лъчи по ризниците и броните на конете.

И все още този оглушителен камбанен звън, който раздираше въздуха! Ръцете на звънарите сигурно бяха отмалели. По улиците и главно около общината, гъмжеше развълнуваното население на града. Колко малки изглеждаха хората, наблюдавани от назъбените стени на една крепост! Насекоми! По пътищата, които водеха към града, се тълпяха уплашени селяни, кой повел кравата си, кой подкарал козите си или ръгащ с остен воловете на впряга си. Хората изоставяха тичешком нивите си. Скоро щяха да довтасат и жителите на съседните градчета, понесли на гръб вещите си или струпали ги в каруци. Всички щяха да се подслонят, кой както може, в пренаселения вече град от войската и рицарите на Гийена.

— Едва след два часа ще можем да разберем колко са на брой, но няма да стигнат до стените, преди да се мръкне! — заяви сенешалът.

— А! Неподходящ сезон за воюване — измърмори недоволно месир дьо Бержьорак, принуден да избяга няколко дни преди това от Сент Фоа-ла-Гранд пред напредващите френски войски.

— Че какво му е лошото? — попита граф Кент, като посочи чистото небе и хубавата равнина, която се разстилаше пред тях.

Беше малко горещо наистина, но не беше ли за предпочитане пред дъжда и калта? Ех, ако тези аквитанци бяха изпитали войните в Шотландия, нямаше така да се оплакват…

— Защото сега започва гроздоберът, монсеньор — обади се месир дьо Монпьоза. — Защото селяните ще протестират, че тъпчат реколтата им и ще се държат враждебно с нас. Граф дьо Валоа добре знае какво прави. И в 1294 година пак постъпи така, като опустоши всичко, за да измори по-бързо страната.

Кентският херцог повдигна рамене. Провинция Бордьоле нямаше да обеднее, ако не напълнят няколко бурета и с война или без война пак щяха да пият местното винце. На върха на Томаса задуха неочаквано лек ветрец, който проникваше през отворената риза на младия принц и приятно се плъзгаше по кожата му. Какво дивно усещане доставя понякога самото съзнание, че живееш!

Облакътен на топлите камъни на крепостния зъбер, граф Кент се унасяше в мечти. На двадесет и три години беше кралски наместник за цяло херцогство, облечен във всички кралски права и представляващ самия крал. Беше човекът, който казваше: „искам!“ и на когото се подчиняваха. Можеше да заповяда: „Обесете!“… Нямаше намерение впрочем да каже това, но можеше да го направи. И освен това беше главно далеч от Англия, далеч от двора в Уестминстър, далеч от прищевките, гневните изблици и подозренията на заварения си брат Едуард II, далеч от двамата Диспенсър. Тук най-сетне беше предоставен на самия себе си, свой единствен господар и господар на всичко живо наоколо. Една армия идваше срещу него, която той щеше да атакува и да победи, не се съмняваше в това. Някакъв астролог му бе предсказал, че между двадесет и четвъртата и двадесет и шестата си година ще извърши най-големите си подвизи, които ще го прославят… Мечтите от детството му внезапно се сбъдваха. Обширна равнина, брони, върховна власт… Не, наистина от раждането си не се бе чувствувал по-щастлив, че съществува. Почувствува лек шемет, опиянение, породено от собственото му самочувствие, от ветреца, който милваше гърдите му, както и от необятната шир…

— Какво ще заповядате, монсеньор? — попита месир Басе, който започна да нервничи.

Граф Кент се обърна и погледна дребния сенешал с отсянка на високомерно удивление.

— Какво ще заповядам ли? Да засвирят с тръбите, месир сенешал, и хората да се качат на конете. Ще излезем първи напред и ще атакуваме.

— Но с какво, монсеньор?

— И таз добра! С войските си, Басе!

— Монсеньор, тук с голяма мъка едва ще се съберат двеста рицари, а срещу нас идват над хиляда и петстотин според данните, с които разполагаме. Така ли е, Бержьорак?

Месир Режинал дьо Поне дьо Бержьорак кимна в знак на потвърждение.

Шията на нисичкия сенешал беше по издута от обикновено. Той наистина се тревожеше и беше готов да избухне пред такова безгрижно лекомислие.

— Не съобщиха ли нещо за подкрепленията? — попита граф Кент.

— Не, монсеньор! Все още нищо! Вашият брат, кралят, извинете за думите ми, направо ни изостава.

Цял месец вече чакаха прословутите подкрепления от Англия. А конетабълът на Бордо, той имаше войска на разположение, използваше това обстоятелство като претекст, за да не се помръдва, тъй като беше получил изрична заповед от крал Едуард да тръгне за Ла Реол веднага щом пристигнат неговите подкрепления. Младият граф Кент не беше толкова пълновластен господар, колкото изглеждаше на пръв поглед…

Поради това дълго очакване и липса на хора — ако изобщо обещаните подкрепления бяха тръгнали от Англия! — монсеньор дьо Валоа можеше да се разхожда из страната от Ажан до Марманд и от Бержьорак до Дюрас, също както в увеселителен парк. А сега, когато Валоа беше тук, пред очите им с дебелата си панделка от стомана, все още не можеха да направят нищо.

— Така ли мислите и вие, Монпьоза? — попита графът.

— Със съжаление, монсеньор, с голямо съжаление! — отвърна баронът, като хапеше черните си мустаци.

— Ами вие, Бержьорак? — продължи да пита Кент.

— Плаче ми се от яд — отвърна Поне дьо Бержьорак с напевния акцент на всички тукашни владетели.

Едмънд ъв Кент си спести въпросите към бароните дьо Бюдо и дьо Мовзен. Те не говореха нито френски, нито английски, а само гасконски и Кент не разбираше нищо от думите им. Впрочем отговорът им се четеше съвсем ясно по лицата им.

— В такъв случай заповядайте да затворят вратите, месир сенешал, и да се приготвим за обсада. А когато подкрепленията пристигнат, те ще ударят французите откъм гърба и така ще бъде може би по-добре! — заяви граф Кент за собствено утешение.

Той почеса с върха на пръстите си челото на хрътката си и после се облегна пак върху топлите камъни, за да се любува на долината. Една стара поговорка гласеше: „Който владее Ла Реол, владее Гийена.“ Ще издържат, колкото се наложи.

За войската прекалено лесното напредване е не по-малко изнурително от отстъплението. Понеже не срещаше пред себе си съпротива, която да й даде възможност да спре макар за един ден и да си поеме дъх, френската армия вървеше, вървеше без отдих вече повече от три седмици, точно двадесет и пет дни. Многочисленото войнство — едри васали с феодалите си, бронирани рицари, зидари, стрелци, каруци, ковачници, кухни и следващите ги продавачи и съдържатели на публични домове — се бе проснало на повече от левга. Шиите на конете бяха изранени и не минаваше четвърт час, без да падне някоя подкова. Много рицари се бяха отказали от броните си, защото поради жегата там, където се съединяваха отделните им части, бяха предизвикали изранявания и циреи. Пешаците влачеха тежките си подковани обувки. Освен това хубавите аденски сини сливи, които изглеждаха зрели върху клоните на дърветата, жестоко разстроиха стомасите на изжаднелите крадливи войници. Час по час някой напускаше редиците, за да смъкне гащите си край пътя.

Конетабълът Гоше дьо Шатийон си подремваше, когато можеше, на коня. Почти петдесет години военен занаят и осем войни или походи го бяха тренирали.

— Ще поспя малко — казваше той на двамата си щитоносци.

Те изравняваха с него конете си, заставаха от двете му страни, така че да го подхванат, ако случайно се плъзне настрана, и старият военачалник, облегнат на гърба на седлото, хъркаше под шлема си.

Робер д’Артоа се потеше, без да отслабва, и излъчваше на двадесет крачки около себе си мирис на див звяр. Беше се сприятелил с един от англичаните, които ескортираха Мортимър — дълголикия барон ъв Малтравърс, подобен на кон, и му бе предложил дори да се нареди под неговото знаме, защото Малтравърс обичаше хазарта и при всяка почивка бе готов да разклаща рога със заровете.

Гневът на Шарл дьо Валоа още не беше стихнал. Обкръжен от сина си д’Алансон, от племенника си д’Еврьо, двамата си маршали Матийо дьо Три и Жан дьо Бар, както и от братовчеда си Алфонс Испански, той ругаеше всичко. И непоносимия климат, и задушните нощи, и дневния пек, и мухите, и прекалено тлъстата храна. Виното, което му поднасяха, било просташко вино от джибри, а уж бяха в край с прочути вина! Къде тия хора криели хубавите си бурета? Яйцата имали лош дъх, а млякото било вкиснато. Понякога монсеньор дьо Валоа се събуждаше с чувство на гадене, а от няколко дни усещаше тъпа болка в гърдите, която го безпокоеше. И после пехотата тъпчеше на място, както и тежките огнестрелни оръдия, доставени от италианците, чиито дървени плазове просто залепваха по пътищата! Ах, защо не можеше да се воюва само с рицари!…

— Изглежда, че съм обречен да бъда жертва на слънцето — оплакваше се Валоа. — И първия път воювах в такава непоносима жега, братовчеде Алфонс, срещу дядо ви във вашия гол Арагон, където бях за кратко време крал.

Той говореше на Алфонс Испански, наследник на арагонския трон, и му напомняше нетактично за войните между техните династии. Можеше да си позволи това, защото Алфонс беше много добродушен, готов да приеме всичко, да задоволи всекиго, готов да замине на кръстоносен поход, щом са го помолили, и да се бие срещу англичаните, за да се тренира за похода.

— А, превземането на Герона! — продължи Валоа, — Никога няма да го забравя. Каква пещ! Тъй като кардинал дьо Шоле нямаше подръка корона, сложи ми собствената си шапка, за да ме короняса. Щях да се задуша под тежкия червен филц. Да, бях на петнайсет години… Благородният ми баща, крал Филип Смели, умря в Перпинян от треската, която хвана там…

Той помръкна при спомена за баща си. Помисли си, че бе умрял на четиридесет години. По-големият му брат, Филип Хубави, си бе отишъл на четирийсет и шест, а завареният му брат Луи д’Еврьо — на четирийсет и три. Самият той през март навърши петдесет и четири. Доказал бе, че е най-здравият в семейството. Но колко време щеше да му отреди провидението?

— Ами Кампания, ами Романия, ами Тоскана, колко горещо беше и там! Да прекосиш посред лято цяла Италия от Неапол до Сиена и Флоренция, за да прогониш гибелините, както сторих аз преди… чакайте да изчисля… 1301 година, двайсет и три години!… А и тук, в Гийена, през 1294 година, пак беше през лятото! Все лете.

— Е, Шарл, още по-голяма жега ще бъде на кръстоносния поход — подметна иронично Робер д’Артоа. — Представяте ли си как ще воювате срещу Судан? И там, изглежда, почти не садят лозя. Ще лижем пясък.

— О, кръстоносният поход, кръстоносният поход… — отвърна Валоа, раздразнен от прекомерната си умора. — Сигурно ли е дори, че ще има кръстоносен поход с всички пречки, които ми създават! Хубаво е да отдадеш живота си в служба на кралствата и църквата, но накрая ти идва до гуша да хабиш силите си за неблагодарници. Неблагодарниците бяха папа Йоан XXII, който толкова неохотно отпускаше субсидии, като че ли наистина искаше да обезсърчи кръстоносците, и главно крал Шарл IV, който не само все още не изпращаше заповедта за упълномощаване на Шарл дьо Валоа — та беше вече оскърбително, — а и на всичко отгоре се бе възползвал от отдалечението му, за да се кандидатира самият той за император на Свещената империя. И папата естествено бе подкрепил официално кандидатурата му. Така прекрасната комбинация, замислена от Валоа с Леополд Хабсбургски, рухваше. Смятаха за глупак негово величество Шарл Хубави и всъщност си беше такъв, но доста го биваше да нанася двойни удари… Валоа бе получил тази новина същия ден, 25 август. Лош ден се бе оказал за него празникът на свети Луи!

Той беше в толкова лошо настроение и така упорито гонеше мухите от лицето си, че дори не поглеждаше наоколо. Затова видя Ла Реол едва когато бяха пред нея, на четири-пет хвърлея с арбалет.

Ла Реол, построена на скалист чукар и заобиколена с обръч от зелени хълмове, се издигаше над Гарона. Изрязана на бледнеещото небе, притисната в крепостните си стени от здрав червеникав камък, върху който залязващото слънце хвърляше златисти отблясъци, тя приличаше с камбанариите си, с кулите на замъка си, с високата снага на градския дом с ажурена камбанария и червените керемидени покриви, долепени един до друг, на миниатюрите от часословите, изобразяващи Ерусалим. Красив град, безспорно. Пък и разположението му го превръщаше в идеално място за водене на война. Граф Кент не бе глупав, щом го бе избрал.

Войската се бе спряла в очакване на заповеди. Но монсеньор дьо Валоа мълчеше. Сърдеше се. Нека конетабълът и маршалите да решат, както намерят за добре. Щом не е кралски наместник, нямаше да поеме вече никаква отговорност.

— Елате, Алфонс, хайде да се псразхладим — предложи той на братовчед си, испанския престолонаследник.

Конетабълът извръщаше глава, за да чуе какво му казват началниците на опълченията. Изпрати Булонския граф да разузнае положението. Графът се върна след един час: беше обиколил града откъм хълмовете. Всички врати били затворени и гарнизонът явно не се канел да излиза. Решиха да установят лагера си там, където бяха спрели, и всеки феодал се разположи с васалите си, където сам избра. Лозовите пръчки между дърветата и високите колове за асмите бяха удобни убежища, същински беседки. Войската бе капнала от умора и заспа в светлата вечер, докато на небето изгряваха първите звезди.

Младият и безстрашен граф Кент не можа да устои на изкушението. След една безсънна нощ, убивайки времето в игра на тремерел21 с щитоноспите си, той извика сенешал Басе, заповяда му да приведе в бойна готовност рицарите си и преди да разсъмне, без да свирят за бой, воините му излязоха през една тайна врата.

Хъркащите в лозята французи се пробудиха чак когато препускащите гасконски рицари налетяха върху тях. Те вдигнаха учудено глави и мигом се снишиха, защото копитата на атакуващата ги конница прелитаха наравно с челата им. Едмънд ъв Кент и другарите му буйствуваха на воля сред неразсънилото се още войнство, сечеха с шпаги, удряха с боздугани, замахваха с оловните си бухалки по босите крака, по незащитените от ризници, нито от брони слабини. Трещяха счупени кости и пътека от вопли проряза френския лагер. Шатрите на няколко барони бяха съборени. Но скоро един суров глас се извиси над суматохата:

— При мен, Шатийон!

И баниерата на конетабъла — три вертикални ивици и една златна отгоре, увенчана с дракон, поддържан от два златни лъва, се развя под лъчите на изгряващото слънце. Старият Гоше, който бе разположил благоразумно лагера си малко по-назад, се притече на помощ с васалите си.

Отдясно и отляво откликнаха виковете:

— Напред, Артоа!

— При мен, Валоа!

Полувъоръжени, кой на кон, кой пеш, рицарите се втурнаха срещу противника.

Френският лагер беше много обширен, пръснат на разни страни, и рицарите бяха толкова много, че граф Кент не можа да вилнее много дълго. Гасконците вече виждаха, че около тях се образуват клещи. Кент едва има време да обърне коня си и да стигне в галоп вратите на Ла Реол, в които потъна. После, след като поздрави всеки от другарите си и развърза бронята си, отиде да поспи, защитил честта си.

Във френския лагер, изпълнен със стенания на ранени, цареше униние. Сред убитите, почти шестдесет на брой, се оказаха Жан де Бар, единият маршал, и булонският граф, командуващ авангарда. Колко жалко беше, че тези двама сеньори, доблестни воини, бяха сразени от толкова неочаквана и нелепа смърт. Убити при събуждането си!

Но дързостта на Кент им вдъхна респект. Самият Шарл дьо Валоа, който предната вечер заявяваше, че с един замах ще повали младежа, ако го срещне насаме, каза дълбокомислено и едва ли не гордо:

— Е, монсеньори, той е мой племенник, имайте предвид!

И забравил мигновено нараненото си честолюбие, неразположението си и тежкия сезон, се зае, след като бяха отдадени най-тържествени погребални почести на маршал де Бар, с подготовката на обсадата. Прояви изключителна енергия и компетентност, защото, колкото и суетен да беше, все пак бе забележителен военачалник.

Всички пътища, водещи към Ла Роел, бяха прекъснати, цялата област беше под наблюдение посредством поставени навред постове. Недалеч от градските стени бяха предвидени ровове, насипи и други съоръжения, които щяха да предпазят стрелците. Започнаха изграждането на най-благоприятните места, на площадките, върху които щяха да поставят огнестрелните оръдия. Същевременно строяха скели за стрелците с арбалети. Монсеньор дьо Валоа обхождаше всички строежи, надзираваше, заповядваше, насърчаваше. По-назад по амфитеатрално разположените хълмове рицарите бяха издигнали кръглите си шатри, над които се вееха знамената им. Шатрата на Шарл дьо Вапоа, разположена така, че да доминира полето и обсадения град, приличаше на истински замък от извезана коприна.

На тридесети август Валоа най-сетне получи дългоочакваната заповед. Настроението му окончателно се подобри и като че ли за него вече нямаше съмнение, че войната е спечелена.

Два дни по-късно Матийо дьо Три, оцелелият маршал, Пиер дьо Кюниер и Алфонс Испански, с тръбачи пред тях и с бялото знаме на парламентьори, се приближиха до подножието на крепостната стена на Ла Реол, за да поканят граф Кент по заповед на могъщия и високопоставен сеньор Шарл, граф дьо Валоа, наместник на френския крал в Гаскония и Аквитания, да се предаде и да предостави в техни ръце цялото херцогство заради измяна и неполагане клетва за вярност.

Като се изправи на върха на пръстите си, за да се покаже между зъберите на стената, сенешал Басе отговори от името на могъщия и високопоставен сеньор Едмънд, граф ъв Кент, наместник на английския крал в Аквитания и Гаскония, че предложението е неприемливо и че графът няма да напусне града, нито ще предаде херцогството, освен ако бъде принуден със сила.

След като обсадата бе обявена съгласно правилата, всеки се върна към задачите си.

Монсеньор дьо Валоа използва тридесетте миньори, които му бе заел епископът на Мец. Те трябваше да пробият подземни галерии под стените, за да поставят там буренца с барут, които после щяха да бъдат възпламенени. Изобретателят Юг, човек на лотарингския херцог, обещаваше чудеса от тази операция. Крепостната стена щяла да се разтвори като цвете напролет.

Но обсадените, алармирани от глухите удари, поставиха съдове, пълни с вода по обходния път върху стените и видеха ли, че на някое място се образуват дипли по повърхността на водата, разбираха, че французите копаят отдолу подземен проход. Те сториха същото от тяхната страна и копаеха нощем, докато лотарингските миньори копаеха денем. Една сутрин двете галерии се съединиха и под земята, на светлината на догарящите свещи стана истинска касапница, от която оцелелите се измъкнаха, плувнали в пот, покрити с черен прах и кръв и с обезумял поглед, сякаш излизаха от преизподнята.

Тогава, тъй като площадките за стрелба бяха готови, монсеньор дьо Валоа реши да използва огнестрелните си оръдия.

Това бяха големи и дебели бронзови тръби с железни обръчи, закрепени върху дървени лафети без колела. Необходими бяха десет коня, за да влачат всяко от тия чудовища и двадесет души, които да ги насочат, закрепят и заредят. Около тях поставяха нещо като сандък от дъбови греди, който да предпази обслужващите оръдието в случай че то избухне.

Оръдията идваха от Пиза. Италианците, които ги обслужваха, ги наричаха „бомбарда“ поради шума, който вдигали.

Всички едри барони, всички водачи на опълчения се бяха събрали, за да видят как функционират бомбардите. Конетабълът Гоше повдигаше рамене и начумерено твърдеше, че не вярва в разрушителните качества на тези машини. Защо винаги трябва да се вярва на разни „новости“, когато можеха да си послужат със славните стенобойни и каменометни машини, доказали от векове възможностите си? Нима той, Шатийон, е имал нужда от леярите на Ломбардия, за да разруши градовете, които бе превзел? Войните се печелят с доблестта на духовете и силата на ръцете, а не като се прибягва до прахове на алхимици, които понамирисват на пъклена сяра!

Топчиите бяха разпалили мангали край всяка бомбарда и в тях нажежаваха железни шишове. После, след като вкараха барута с големи черпаци от ковано желязо, те заредиха всяко оръдие най-напред с кълчища, а после с по един голям каменен снаряд, тежък приблизително сто ливри, като напъхаха всичко това през дулото. Сипаха малко барут в едно отвърстие на задната част на оръдието, което с тясно каналче се свързваше с вътрешния заряд.

Подканиха присъствуващите да се оттеглят на петдесет крачки. Топчиите налягаха, запушили с ръце ушите си. Само един остана прав до всяка бомбарда, за да възпламени барута посредством дългите, нажежени в огъня шишове. Щом направи това, той се просна на земята и се притисна до сандъка на лафета.

Избликнаха червени пламъци и земята се разтресе. Грохотът отекна в долината на Гарона и се понесе от Марманд до Лангон.

Въздухът около оръдията почерня, а задниците им потънаха в рохкавата почва: обичаен ефект при всяко оръдие. Конетабълът кашляше, храчеше и ругаеше. Когато прахулякът се поразнесе, видяха, че един снаряд бе паднал при французите — един покрив изглеждаше пробит.

— Много шум, а малко щети — заяви конетабълът. — Със старите каменометни машини всички снаряди щяха да стигнат до целта, без да трябва да се задушаваме.

Междувременно вътре в Ла Реол никой отначало не разбра защо от покрива на метр Делпюк, нотариуса, върху улицата се изсипа същински водопад от керемиди. Не разбраха също откъде дойде силният гръм, който чуха един миг по-късно, макар че на небето нямаше нито едно облаче. После метр Делпюк изскочи от дома си и се разкрещя, защото голям каменен снаряд беше паднал малко преди това в кухнята му.

Тогава населението изтича на крепостните стени и видя, че във френския лагер нямаше нито една от високите машини, съставляващи обичайното съоръжение на всяка обсада. При втория залп бяха принудени да приемат, че трясъкът и снарядите идват от големите тръби, налягали в долината, над които се виеше пушек. Всеки бе обзет от ужас, а жените се стекоха в църквите да се молят срещу това дяволско изобретение.

Първият оръдеен залп на западноевропейските войни бе изстрелян22.

На 22 септември сутринта помолиха граф Кент да приеме шестимата заклети магистрати на града Рамон дьо Лабизон, Жан дьо Мирал, Ембер Ескло, братята Доа и Барсан дьо Пен, нотариусът Ели дьо Мална, както и няколко граждани. Заклетите магистрати представиха на наместника на английския крал обстойните си оплаквания, при това с тон, далеч не покорен и почтителен. Градът беше останал без храна, без вода и без покриви. Виждаше се дъното на цистерните, в хамбарите нямаше нито зрънце, а жителите изнемогваха под дъжда на снаряди, който се изсипваше всеки четвърт час от три седмици насам. Болницата беше претъпкана с болни и ранени, В криптите на църквите струпваха на купчини телата на избити по улиците хора, на смазани в леглата си деца. Камбаните на църквата Сен-Пиер бяха рухнали с апокалиптичен грохот, нещо, което доказваше, че бог е против английската кауза. Освен това гроздоберът не търпеше повече отлагане, поне в лозята, неопустошени от французите, и нямаше да оставят реколтата да изгние по пръчките. Населението на крепостта, насърчено от земеделските стопани и търговците, се канеше да вдигне бунт и да се бие с войниците на сенешала, ако се наложи, но да ги накара да се предадат.

Докато заклетите магистрати говореха, един снаряд изсвири във въздуха и нечий дървен покрив се срути. Хрътката на графа почна да вие. Господарят й я успокои, като махна безкрайно уморено с ръка.

От няколко дни вече Едмънд ъв Кент съзнаваше, че трябва да се предаде. Упорствуваше в съпротивата без никаква разумна причина. Малкото му воини, омърлушени от обсадата, не бяха в състояние да издържат една атака. Безумие би било да се опита да излезе още веднъж срещу солидно укрепения вече противник. А ето че и жителите на Ла Реол го заплашваха с бунт.

Кент се обърна към сенешал Басе.

— Вярвате ли все още, че ще пристигнат подкрепления от Бордо?

Сенешалът не вярваше вече в нищо. На края на силите си, той открито обвиняваше крал Едуард и неговите Диспенсър, че са изоставили защитниците на Ла Реол и едва ли не са ги предали.

И феодалите Бержьорак, Бюдо и Монпьоза не изглеждаха по-бодри. Никой нямаше особено желание да умре за крал, който проявяваше толкова малка загриженост към най-добрите си служители. Верността им беше прекалено лошо платена.

— Имате ли бяло знаме, месир сенешал? — попита граф Кент. — В такъв случай, вдигнете го на върха на замъка.

Няколко минути по-късно бомбардите млъкнаха и френският лагер изненадано притихна, както се посреща всяко дългоочаквано събитие. От Ла Реол излязоха парламентьори, които бяха отведени в шатрата на Маршал дьо Три. Той им съобщи в общи линии условията на капитулацията. Градът щеше да бъде предаден естествено, но граф Кент трябваше също да подпише и да обяви предаването на цялото херцогство в ръцете на наместника на френския крал. Няма да разграбват града, нито ще вземат пленници, а само заложници, като ще бъде определено и обезщетение за вредите. Освен това граф дьо Валоа канеше граф Кент на вечеря.

В извезаната с лилиите на Франция шатра, където монсеньор дьо Валоа живееше вече почти цял месец, бе приготвено голямо угощение. Граф Кент пристигна в най-хубавите си бойни доспехи, но бледен, стараейки се да прикрие под маската на достойнство унижението и отчаянието си. Беше придружен от сенешал Басе и няколко гасконски барони.

Двамата кралски наместници, победителят и победеният, разговаряха доста хладно, но се наричаха все пак помежду си „монсеньор племеннико“ и „монсеньор чичо“ като хора, между които войната съвсем не скъсва роднинските връзки.

Мъчеха се да бъдат любезни и да възхваляват смелостта на противника. Поздравиха Кент за бурния му набег, който бе отнел един маршал на Франция. Кент пък изрази голямо уважение към чичо си за обсадните му съоръжения и за използването на огнестрелни оръдия.

— Чухте ли, месир конетабъл и всички вие монсеньори, какво казва благородният ми племенник? — извика монсеньор дьо Валоа. — …че без нашите бомбарди със снаряди градът можел да издържи цели четири месеца? Запомнете това!

Кент и Мортимър се наблюдаваха над чиниите, чашите и каните.

Щом банкетът приключи, военачалниците се оттеглиха, за да съставят документа за примирието, който включваше много точки. Всъщност Кент беше готов да отстъпи за всичко освен за някои формулировки, които оспорваха законните права на английския крал, и за включването на месир Басе и Монпьоза начело на списъка на заложниците. Те двамата бяха затворили и избесили служителите на френския крал и съдбата им беше добре известна. А Валоа държеше да му предадат сенешала и виновника за бунта в Сен-Сардос.

И лорд Мортимър участвуваше в преговорите. Той предложи да разговарят насаме с граф Кент. Конетабълът Гоше се възпротиви. Че как може да се разреши на един дезертьор от вражеския лагер да уговаря примирието! Но Робер д’Артоа и Шарл дьо Валоа гласуваха доверие на Мортимър. Двамата англичани се оттеглиха в един ъгъл на шатрата.

— Имате ли голямо желание да се върнете веднага в Англия, милорд?… — попита Мортимър.

Кент не отговори.

— За да се срещнете с брат си Едуард, чиято несправедливост ви е добре известна, и за да ви упрекне за поражението, което ви подготвиха двамата Диспенсър? Защото вас ви предадоха, милорд, не може да не знаете. Ние бяхме уведомени, че са ви обещали подкрепления, които изобщо не са тръгнали от Англия. Ами заповедта до сенешала на Бордо да не идва във ваша помощ, преди да пристигнат тези подкрепления, не е ли предателство? Не се изненадвайте, че съм така добре осведомен. Дължа го само на банкерите ломбардци… Но попитали ли сте се за причината на тази толкова вероломна небрежност спрямо вас? Не ви ли е ясна нейната цел?

Кент продължаваше да мълчи с леко наклонена на една страна глава и съзерцаваше ноктите си.

— Ако бяхте излезли победител тук, вие щяхте да станете страшен за двамата Диспенсър, милорд — поде Мортимър, — и щяхте да имате голямо влияние в кралството. Те са предпочели да ви накарат да се изложите, като се предадете, па макар и с цената на Аквитания, за която нехаят хора, които гледат само да си присвояват една след друга граничните области. Разбирате ли, че преди три години бях принуден да се бунтувам заради Англия срещу нейния крал или заради краля срещу самия него? Кой ви гарантира, че още с връщането си няма да бъдете на ваш ред обвинен в измяна и хвърлен в затвора? Вие сте още млад, милорд, и не знаете на какво са способни тези престъпни хора.

Кент отметна назад русите си къдри и най-сетне отговори:

— Започвам да разбирам това на собствения си гръб, милорд.

— Ще ви бъде ли неприятно да предложите самия себе си като пръв заложник, естествено като ви гарантират, че ще се отнасят с вас като с принц? Сега, когато Аквитания е изгубена и то завинаги, както се опасявам, ние трябва да спасим самото кралство, а оттук можем по-добре да сторим това.

Младият мъж погледна изненадано Мортимър.

— Само преди два часа бях още наместник на краля, своя брат, а вие ми предлагате вече да участвувам в бунт срещу него?

— Не явно, милорд, не явно!… Важните решения се вземат за кратко време.

— Колко време ми давате?

— Нямате нужда, милорд, тъй като вече сте решили.

За Роджър Мортимър беше немалък успех, когато младият граф Кент, сядайки отново на масата, на която се водеха преговорите за примирие, съобщи, че предлага той да бъде първият заложник.

Мортимър се наведе към ухото му и прошепна:

— Сега трябва да се потрудим да спасим вашата снаха и братовчедка, кралицата. Тя заслужава нашата любов и може да ни бъде много полезна.