Френската вълчица

I. ТРАПЕЗАТА НА ПАПА ЙОАН

Църквата Сент-Агрикол беше изцяло преустроена. Катедралата, църквата на По-малките братя, църквата на Братята-проповедници и на августинците бяха уголемени и подновени. Хоспиталиерите на свети Йоан Ерусалимски си бяха построили великолепна резиденция. Отвъд площада на сарафите се издигаше новата църквица Сент-Антоан, копаеха се основите на бъдещата църква Сен-Дидие.

Граф дьо Бувил от една седмица обхождаше Авиньон и не можеше да го познае, защото не намираше нито едно от местата, които си спомняше. Всяка разходка, всяко излизане бе за него повод за изненада и смайване. Как бе възможно само за осем години един град да стане неузнаваем?

Защото не само култови сгради бяха изникнали сякаш от земята или бяха сменили фасадите си и от всички страни можеха да се видят острите им върхове, готическите прозорци, розетките, белокаменните бродерии, леко позлатени от зимното слънце, през които се провираше вятърът, духащ откъм Рона.

Навсякъде се издигаха пищни дворци, жилища на прелати, на замогнали се буржоа, кантори на сдруженията на ломбардците, складове, магазини. Навсякъде се чуваше търпеливият, неспирен и подобен на дъждовни капки шум от чуковете на каменоделците, милионите бързи удари на метала по меката скала, благодарение на които се изграждат столиците. Навсякъде многолюдна тълпа, отстъпваща често встрани, за да мине някой кардинал със свитата си, навсякъде дейна, жива, засуетена тълпа, която стъпва по чакъл, стърготини и варовиков прах. Признак на богати времена е да видиш бродирани обувки на властник, замърсени от строителни отпадъци.

Не, Юг дьо Бувил не можеше да разпознае вече нищо. Мистралът пълнеше очите му не само с прах от строежите, но и с непрестанно удивление. Търговците, които всички се гордееха, че са доставчици на пресветия отец или на кардиналите от светия му колегиум, предлагаха най-пищните стоки на земята, най-плътните кадифета, най-тежките коприни, брокати и сърмени гайтани. Църковните украшения, кръстове за гърдите, жезли, пръстени, потири, дарохранителници, дискоси, както и чинии за ядене, лъжици, канчета, високи чаши, гравирани с папски или кардиналски гербове, се трупаха по лавиците на сиенеца Тауро, търговеца Корболи и метр Кашет, майстори по посребряване.

Необходими бяха художници, за да украсят всички тези църковни кораби, сводове, манастирски галерии, зали за аудиенция. Тримата Пиеровци — Пиер дьо Пюи, Пиер дьо Кармьолер и Пиер Годрак, подпомогнати от многобройните си ученици, разстилаха златна, лазурна и карминова боя и рисуваха изображенията на Зодиака около сцените от двата Завета. Необходими бяха скулптори. Маестро Мачоло от Сполета издялваше от червен дъб и орех статуите на светците, които после боядисваше или позлатяваше. А по улиците се кланяха ниско на един мъж, който не беше кардинал, но въпреки това бе придружен от внушителна свита от помощници и слуги, натоварени с двуметрови пръти и дебели свитъци фина хартия. Този мъж беше месир Гийом дьо Кукурон, пръв сред всички папски архитекти, който от 1317 година изграждаше наново Авиньон за баснословната сума пет хиляди златни флорини.

Жените в тази духовна метрополия се обличаха по-красиво, отколкото където и да било другаде по света. Истинско очарование за очите беше да ги видите, когато излизат от църква, пресичат улиците, обхождат дюкянчетата, чувствуват се в гостната си посред улицата, зъзнещи от студ, но засмени в подплатените си с кожи наметки, заобиколени от услужливи благородници и прекалено свободни духовници. Някои от тях вървяха дори съвсем непринудено подръка с каноник или епископ и двете дълги поли се развяваха, като метяха в такт белия прахуляк.

Съкровището на църквата осигуряваше разцвет на всички човешки дейности. Наложило се беше да построят нови публични домове и да уголемят квартала на леките жени, защото всички монаси, калугерчета, млади духовници, дякони и архидякони, които обитаваха Авиньон, не бяха задължително светци. Консулите на града бяха окачили табели със строги предписания:

„Запрещава се на жени с лошо поведение и сводници да живеят на порядъчните улици, да се кичат със същите труфила, както честните жени, да носят воал на публично място и да докосват с ръка хляба или плодовете в магазините. В противен случай ще бъдат принудени да купят стоките, които са пипнали. Омъжените куртизанки ще бъдат изгонени от града и дадени под съд, ако се върнат.“

Но въпреки наредбите куртизанките се обличаха с най-хубави тъкани, купуваха най-хубавите плодове, набираха клиентите си по най-изисканите улици и се омъжваха много лесно, защото бяха богати и търсени. Те гледаха самоуверено така наречените честни жени, които не се държаха по-добре от тях, само че съдбата ги бе дарила с по-високопоставени любовници.

Не само Авиньон, а и целият край се преобразяваше. От другата страна на моста Сен-Бенеза, на брега на Вил-Ньов, кардинал Арно дьо Виа, племенник на папата, изграждаше огромна съборна църква. И вече наричаха „старата кула“ кулата, построена от Филип Хубави, защото беше отпреди тридесет години. Само че без Филип Хубави, който някога бе наложил Авиньон като седалище на папската власт, щеше ли да съществува всичко това23? В Бедарид, в Шатоньоф, в Нов из земята изникваха други църкви, други замъци.

Тази гледка изпълваше Бувил едва ли не с гордост. Не само защото в продължение на дълги години бе изпълнявал службата пръв шамбелан на Филип Хубави и се смяташе съпричастен във всички дела на този крал, но и защото си въобразяваше, че има известна заслуга за избора на сегашния духовен глава.

Та нали той, Бувил, преди девет години след изтощително препускане подир пръснатите между Карпантра и Оранж кардинали пръв бе предложил кардинал Дюез за кандидат на френския двор? Когато мисиите им излязат успешни, посланиците са готови да повярват, че са били плод на личния им почин. Затова, когато отиваше на банкета, който папа Йоан XXII даваше в негова чест, Бувил виреше шкембе, въобразявайки си, че изпъчва гърдите си, развяваше белите си коси върху кожената си яка и говореше високо на щитоносците си по улиците на Авиньон.

Едно нещо във всеки случай изглеждаше напълно извоювано: светият престол нямаше да се върне в Италия. Беше сложен край на илюзиите, поддържани при предишния папа. Римските патриции можеха да се бунтуват против Йоан XXII и да го заплашват, ако не се върне във Вечния град, със схизма и избор на нов папа, който действително да заеме трона на Свети Петър24. Бившият буржоа от Каор бе дал достоен отговор на римските патриции, като им отпусна само четири от шестнадесетте кардиналски места, които бе създал след избирането си. Всички други червени шапки бяха дадени на французи.

— Виждате ли, месир графе — бе казал папа Йоан на Бувил няколко дни преди това, по време на първата си аудиенция, с едва чутия си глас, с който заповядваше като пълновластен господар на целия християнски свят… — Човек трябва да управлява с приятелите си срещу враговете си. Владетелите, които изчерпват живота и силите си, за да спечелят враговете си, пораждат недоволство у истинските си поддръжници и се обграждат в крайна сметка с неискрени приятели, готови всеки миг да им изменят.

За да се убеди човек в желанието на папата да остане във Франция, достатъчно беше да види замъка, който бе построил наскоро на мястото на старата епископия: със зъбчатите си стени, кулите и сводестите бойници той се издигаше високо над града. Вътрешното пространство беше заето от морави, оградени с галерии с колони, зали за приеми и пищно украсени покои със сини потони, осеяни със звезди, подобно на небето25. При първата врата имаше двама вратари, при втората още двама, при третата — петима и още четиринадесет други за останалите врати. Дворцовият маршал командуваше четиридесет вестоносци и шестдесет и трима сержанти.

„Всичко това не може да бъде временно“ — си казваше Бувил, докато вървеше зад маршала, дошъл да го посрещне лично при вратата на папския дворец и да го преведе през залите.

А за да узнае с кого папа Йоан споделя властта си, достатъчно беше за Бувил да чуе имената на високопоставените лица, които се нареждаха около дългата маса, искряща от златни и сребърни съдове, в банкетната зала с копринени тапети.

Кардинал-архиепископът на Авиньон, Арно дьо Виа, беше син на сестра на папата. Кардинал-канцлерът на римската църква или, с други думи, първият министър на християнския свят, много широкоплещест и як мъж, достолепно седнал в пурпурните си одежди, беше Гослен Дюез, син на Пиер Дюез, братът на папата, когото крал Филип V бе удостоил с благородническо звание. Пак племенник на папата беше и Ремон Льо Ру. Друг племенник, Пиер дьо Виси, управляваше папския дом, разпореждаше се за разходите, като на него бяха подчинени двамата доставчици на хляб, четиримата икономи, конярите и ковачите, шестте камериери, тридесетте капелани, шестнадесетте изповедници на минаващите през Авиньон поклонници, звънарите, метачите, носачите на вода, перачките, архидяконите, аптекари и бръснари. Най-далечният „племенник“, седнал тук, съвсем не беше кардинал Бертран дю Пуже, легат без постоянна резиденция за Италия, за когото се шушукаше… но кой ли тук не шушукаше?…че бил незаконен син на Жан Дюез от времето, когато, макар минал четаридесетте, той още не бе напуснал родното Керси!

Всички роднини на папа Йоан, чак до братовчедите на първите му братовчеди, бяха настанени в двореца му и се хранеха на трапезата му. Двама от тях живееха дори на тайния междинен етаж под трапезарията. Всички имаха някаква длъжност — един се числеше към стоте благородни рицари, друг бе разпределител на милостините, трети началник на апостолическата камара, която се занимаваше с всички духовни привилегии, анати, десятък, платим на краля, субсидии, право на конфискуване и такси на светата Индулгенция. Папският двор, чийто годишен разход надхвърляше четири хиляди флорина, се състоеше от над четиристотин души.

Когато осем години преди това лионският конклав бе възкачил на трона на свети Петър един изтощен, безплътен старец, очаквайки, надявайки се дори, че ще издъхне още на другата седмица, папското съкровище беше съвсем празно. За осем години същият дребничък старец, който се движеше като перце, носено от вятъра, толкова добре бе ръководил финансите на църквата, така здравата бе облагал прелюбодейци, содомити, кръвосмесители, крадци, престъпници, недобросъвестни свещеници и провинили се в насилие епископи, така скъпо бе продавал абатствата, така отблизо бе контролирал църковните доходи и имущества, че си бе осигурил възможно най-крупните постъпления и притежаваше средства да изгради наново цял град. Той можеше щедро да храни семейството си и да управлява чрез него. Не се скъпеше нито за дарения на бедните, нито за подаръци на богатите, като предлагаше на посетителите си скъпоценности и златни свещени медали, с които го снабдяваше обичайният му доставчик евреинът Бонкьор.

Потънал по-скоро, а не седнал в кресло с огромно облегало, сложил крака върху две дебели възглавници от златоткана коприна, папа Йоан заемаше челното място на тази трапеза, нещо средно между консистория и семейна вечеря. Седнал вдясно от него, Бувил го гледаше като омагьосан. Колко се беше променил светият отец след избора си! Не външно: времето като че ли нямаше власт над тясното, остро лице, набръчкано и подвижно под шапчицата, поръбена със скъпа кожа, с миши очички без мигли и вежди, с изключително тънки устни, горната хлътнала навътре под беззъбата челюст. Йоан XXII носеше с по-голяма лекота своите осемдесет години, отколкото много други техните петдесет. Ръцете му доказваха това — гладки, леко напомнящи пергамент, но със съвсем пъргави стави. Преобразяването му личеше обаче в държанието му, тона на гласа, думите. Този човек, извоювал кардиналския си сан посредством едно подправено писмо, а папската си тиара — с две години подмолни интриги, увенчани с цял месец симулиране на неизлечима болест, изглеждаше, че се е сдобил с нова душа, осенен от благодатта на върховната си длъжност. Стигнал до върха на човешките амбиции, освободен от грижата да желае тепърва нещо за себе си, той бе посветил съвсем безкористно всичките си сили, както и целия си страшен мисловен механизъм единствено на благото на църквата, така както той си го представяше. И каква дейност развиваше! Колко много от хората, които го бяха избрали, въобразявайки си, че той ще си отиде скоро и Курията ще управлява от негово име, се разкайваха сега! Йоан XXII им бе вгорчил живота. Наистина забележителен църковен суверен.

Той се занимаваше с всичко, решаваше всичко. Не се бе поколебал да отлъчи през март същата година германския император Лудвиг Баварски, като същевревенно го бе свалил от трона на Свещената империя и бе предизвикал по този начин съперничество между френския крал и граф дьо Валоа. Той се намесвате и между християнските владетели и им напомняше — съгласно мисията си на всемирен пастир — техните мирни задължения. В този миг се занимавате с конфликта в Аквитания и по време на аудиенциите си бе уточнил с Бувил как точно да процедира.

Щеше да помоли английския и френския крал да дължат подписаното от граф Кент примирие в Ла Реол, чийто срок изтичаше през декември същата година. Монсеньор дьо Валоа не трябваше да и използва новите четиристотин рицари и хиляда стрелци с арбалети, които Шарл IV му бе изпратил през последните дни в Бержьорак. Но крал Едуард щеше да бъде подканен императивно да положи клетва пред френския крал в най-кратък срок. Двамата владетели трябваше да пуснат на свобода гасконските феодали, които задържаха в плен, и да не ги преследват за участието им във враждебните действия. Най-сетне папата щеше да пише на кралица Изабел, за да я замоли горещо да използва цялото си влияние, за да сдобри брат си и съпруга си. Папа Йоан не си правеше никакви илюзии, нито пък Бувил за влиянието на нещастната кралица. Но самият факт, че папата се обръща към нея, не можеше да не възвърне малко престижа й и неприятелите й щяха да се поколебаят преди да издевателствуват повече над нея. Освен това папа Йоан XXII я съветваше да отиде в Париж, все с оглед на помирителната си мисия, за да председателствува комисията за изготвяне на мирния договор, който щеше да остави на Англия само една тясна крайбрежна ивица от Аквитания със Сент, Бордо, Дакс и Байона. По този начин светият отец щеше да окаже магистрална помощ на политическите домогвания на граф дьо Валоа, на машинациите на Робер д’Артоа и на тайните желания на лорд Мортимър.

Тъй като беше изпълнил успешно първата част от мисията си, Бувил можеше да яде с апетит прекрасното и уханно задушено от змиорка, поднесено в сребърна чиния.

— От Мартигското езеро ни доставят змиорките — каза папа Йоан на Бувил. — Харесват ли ви?

С пълна уста, дебелият Бувил само го погледна възторжено.

Папската кухня бе особено пищна и дори в петък трапезата бе рядко угощение. Пресен тон, норвежки моруни, сготвени по какви ли не начини и залени с какви ли не сосове, се редуваха в процесия върху блестящите блюда. Виното от Арбоа течеше като злато в металните чаши. Бургундско, лотско или от бреговете на Рона вино бе сервирано със сирената.

Самият свети отец само сдъвка с беззъбите си челюсти една лъжица пастет от щука и изпи чаша мляко. Внушил си бе, че папата трябва да яде само бели храни.

Бувил трябваше да говори с него и по още един деликатен въпрос от името на граф дьо Валоа. Добрият посланик не бива да заговаря направо по щекотливи въпроси. Затова Бувил сметна, че проявява голяма хитрост, като каза:

— Пресвети отче, френският двор следеше с голямо внимание събора във Валадолид, ръководен преди две години от вашия легат, на който на духовните лица бе предписано да се разделят с държанките си…

— …защото в противен случай — продължи папа Йоан с приятния си задавен глас — ще бъдат лишени след първите два месеца от една трета от доходите си, след още два месеца — от втората трета, а след още два — от всичко. Наистина, месир граф, човекът си остава грешник дори когато е свещеник, и добре знаем, че няма да успеем да изкореним греха. Но тази мярка спрямо най-упоритите поне ще напълни ковчежетата ни, които служат за добри дела. И мнозина ще се въздържат да излагат на показ скандалните си връзки.

— Така и епископите няма вече лично да присъстват — както са свикнали — на кръщенетата и женитбите на незаконните си деца.

След като каза тези думи, Бувил внезапно се изчерви. Тактично ли бе да говори за незаконнородени деца точно пред кардинал дьо Пуже? Погрешна стъпка. Но като че ли никой не обърна внимание. Затова Бувил побърза да добави:

— Но защо, пресвети отче, бе предвидено по-тежко наказание за свещениците, чиито държанки не са християнки?

— Причината е много проста, месир графе. Декретът визира по-специално Испания, а там живеят много маври… Духовниците ни по-лесно си намират другарки, които без свян блудствуват с подстригани лица.

Той леко се извърна в голямото си кресло и бегла усмивка се плъзна по тесните му устни. Разбрал бе накъде се опитва да насочи разговора посланикът на френския крал. И сега чакаше недоверчив, но и развеселен, месир дьо Бувил да преглътне хапката си, за да се въоръжи със смелост и да каже, като си придаде уж непринуден вид:

— Известно е, пресвети отче, че този събор взе мъдри решения, които ще ни бъдат особено полезни по време на кръстоносния поход. Защото много духовни лица ще придружават войските ни и ще влязат в земите на маврите. Няма да е добре, ако дадат пример на лошо поведение.

Сега вече Бувил си пое облекчено дъх: думата кръстоносен поход бе произнесена.

Папа Йоан присви клепачи и сплете пръсти.

— Няма да бъде добре също — отвърна той невъзмутимо, — ако подобно леконравие започне да се шири сред християнските народи, докато войските ни се бият отвъд морето. Винаги, месир графе, когато войските се бият надалеч и държавите са лишени от най-доблестните си воини, разцъфтяват какви ли не пороци, като че ли ведно със силата ги напуска и почитта, дължима на божите закони. Войните създават благоприятни условия за греха… Все още ли така твърдо държи монсеньор дьо Валоа на този поход, с който иска да прослави нашия понтификат?

— Ами да, пратениците от Малка Армения, пресвети отче…

— Зная, зная — прекъсна го папа Йоан, като разперваше и свиваше тънките си пръсти. — Лично аз ги изпратих при монсеньор дьо Валоа.

— От всички страни получаваме сведения, че маврите по бреговете…

— Зная, получавам ги едновременно с монсеньор дьо Валоа.

Частните разговори край дългата маса бяха секнали. Епископ Пиер дьо Мортьомар, който придружаваше Бувил в мисията му и за когото се говореше, че скоро щял да бъде ръкоположен за кардинал, надаваше ухо, а и всички племенници и братовчеди, прелати или сановници правеха същото. Лъжиците се плъзгаха безшумно в чиниите като по кадифе. Необикновено увереният, но беззвучен глас на светия отец трудно можеше да бъде доловен и беше необходим дълъг навик, за да го чуеш малко по-отдалеч.

— Монсеньор дьо Валоа, към когото изпитвам едва ли не бащински чувства, ни кара да му дадем десятъка. Но досега този десятък му е послужил само да завземе Аквитания и да постави кандидатурата си за император. Тези начинания са много благородни, но не могат да се нарекат кръстоносни походи. Съвсем не съм сигурен, че догодина отново ще отпусна този десятък, месир графе, и още по-малко допълнителните субсидии, които ми иска за експедицията.

Това бе тежък удар за Бувил. Ако знаеше само този отговор в Париж, Шарл дьо Валоа щеше страшно да се разгневи.

— Пресвети отче — отвърна той, като се помъчи да бъде по-студен, — граф дьо Валоа, както и крал Шарл бяха останали с впечатлението, че сте чувствителен за честта, която целият християнски свят ще може да…

— Честта на християнския свят, драги синко, е да живее в мир — прекъсна го папата, като лекичко го потупа по ръката.

— Нима се накърнява мирът на християните, ако пожелаем да върнем неверниците към правата вяра и се борим срещу ереста?

— Ереста! Ереста! — прошепна папа Йоан. — Нека се постараем най-напред да изтръгнем ереста, която се шири сред нашите народи, и да не се грижим толкова за гнойните рани по лицето на съседа, когато проказа разяжда нашите! Ереста е моя грижа и, струва ми се, умея да я преследвам. Съдилищата ми работят и се нуждая от всички свои духовници, а и от помощта на християнските владетели, за да се справя. Ако европейското рицарство тръгне към Ориента, дяволът ще има свободно поле за действие във Франция, Испания и Италия! От колко време катари, албигойци, крайни францисканци кротуват? Защо разпокъсах голямата Тулузка епархия, тяхно свърталище, и създадох шестнайсет нови епископии в Лангдок. Ами вашите пастирчета, чиито банди неотдавна стигнаха чак до крепостните ни стени, не бяха ли вдъхновени от ереста? Не може само за едно поколение да се изтръгне подобно бедствие. Едва правнуците ни ще ги ликвидират.

Всички присъствуващи прелати бяха свидетели с каква строгост Йоан XXII преследваше ереста. Ако имаха заповед да се показват отстъпчиви срещу пари спрямо безобидните прегрешения на човешката природа, в замяна на това пламъците на кладите се издигаха високо за заблудите на духа. С готовност повтаряха думите на Бернар, францисканския монах, който се бе осмелил да се бори срещу доминиканската инквизиция и бе дръзнал дори да проповядва в Авиньон. „Свети Петър и свети Павел — казваше той — не биха могли да докажат, че не са еретици, ако се върнеха на този сзят и бъдеха пресладвани от инквизицията.“ Бернар бе осъден на доживотен затвор.

Ала същевременно светият отец разпространяваше доста странни идеи, породени от живия му ум, които, изказани от висотата на папския амвон, предизвикваха големи вълнения сред докторите на факултетите по теология. Така например той се бе обявил против непорочното зачатие на дева Мария. То не беше догма, но беше общоприето по принцип. Той допускаше в най-добрия случай, че всевишният е пречистил Богородица преди да роди, но според него било много трудно да се уточни самият момент. Йоан XXII освен това не вярваше в блаженото съзерцаване на бога поне преди Второто пришествие, като по този начин отричаше, че в рая има вече някоя душа, а следователно и в ада.

За мнозина теолози подобни приказки понамирисваха на преизподня. Затова на трапезата бе седнал и един известен духовник от ордена Сито, Жак Фурние, бивш абат на Фонфроад, наричан „белия кардинал“, който използваше всичките си познания в областта на апологетиката, за да подкрепи и оправдае дръзките тези на светия отец26.

Папата продължи:

— Бъдете така добър, месир графе, да не се тревожите толкова за ереста на маврите. Нека охраняваме бреговете си от техните кораби, но предоставете самите тях на съда на всевишния: те в крайна сметка са негови творения и той сигурно си има свои планове за тях. Може ли някой от нас с пълна сигурност да каже какво става с душите, които още не са били докоснати от благодатта на откровението?

— Те отиват в ада, струва ми се — каза наивно Бувил.

— Ада! Ада! — прошепна крехкият папа, като повдигна рамене. — Не говорете за неща, които не знаете. И не ме залъгвайте също… та ние сме стари приятели, месир дьо Бувил… че монсеньор дьо Валоа иска двеста хиляди ливри субсидии от моето съкровище за избавлението на неверните! Впрочем, доколкото ми е известно, граф дьо Валоа не е вече така въодушевен от своя поход.

— Всъщност, пресвети отче — отвърна Бувил, като леко се поколеба… — без да съм така добре информиран, както вие, струва ми се…

„Ах, какъв лош посланик! — помисли си папа Йоан, — Ако бях на негово място, щях да внуша на самия себе си, че Валоа вече е свикал опълченията си и нямаше да се задоволя с по-малко от триста хиляди ливри.“ Той остави Бувил да се заплете докрай.

— Ще предадете на монсеньор дьо Валоа — каза той най-сетне, — че се отказваме от кръстоносния поход. И тъй като зная, че монсеньор дьо Валоа е много почтителен към решенията на светата църква, сигурен съм, че ще се подчини.

Бувил се чувствуваше много нещастен. Разбира се, всички бяха готови да изоставят проекта за похода, но все пак не току-така, с две изречения, без да се изслуша противното мнение.

— Не се съмнявам, пресвети отче — отвърна той, — че монсеньор дьо Валоа ще ви се подчини, но той вече се е обвързал не само с личния си авторитет, а и с големи разходи.

— Каква сума ще бъде необходима на монсеньор дьо Валоа, за да не му е много мъчно, че е накърнен личният му престиж?

— Не зная, пресвети отче. Монсеньор дьо Валоа не ме е натоварил да обсъждам този въпрос.

— И все пак, все пак! Познавам го достатъчно, той я е предвидил. Колко?

— Той даде вече доста големи аванси на рицарите от собствените си владения, за да съоръжат опълченията си…

— Колко?

— Погрижи се за новата артилерия с барут…

— Колко, Бувил?

— Направи крупни поръчки за всевъзможни оръжия…

— Аз не съм военен и не ви искам точния брой на арбалетите. Искам само да ми кажете срещу каква сума монсеньор дьо Валоа ще се чувствува обезщетен.

Той се забавляваше, че събеседникът му се пече на скара. Самият Бувил неволно се усмихна, като разбра, че всичките му хитрини заприличаха на лъжица за пяна. Няма как, трябва да каже цифрата! И със също така немощен глас като папата той прошепна:

— Сто хиляди ливри…

Йоан XXII поклати глава.

— Обичайното искане на граф дьо Валоа. Струва ми се даже, че някога флорентинците му дадоха повече, за да се освободят от помощта, която им бе оказал. На сиенците им излезе малко по-евтино, за да го придумат да напусне града им. При друг един случай кралят на Анжу трябваше да пожертвува същата сума, за да му благодари за помощ, която не бе искал от него! И това е начин за набавяне на средства, както всеки друг!… Вашият Валоа е мошеник на едро, Бувил! Хайде, отнесете му добрата вест… Ще му дадем неговите сто хиляди ливри ведно с апостолската си благословия!

Всъщност той беше доста благодарен да се отърве на тази цена. А Бувил от своя страна беше страшно доволен. Мисията му бе изпълнена. Колко щеше да му бъде мъчително да се пазари с върховния свещенослужител като ломбардски търговец! Но светият отец беше способен на подобни жестове, които не бяха точно щедрост, а просто пресмятане на цената, която трябваше да плати за своята власт.

— Спомняте ли си, месир графе — продължи папата, — за времето, когато пак тук ми донесохте пет хиляди ливри от страна на граф дьо Валоа, за да осигуря избирането на папа французин? Не може да се отрече, това бе капитал, вложен с висока лихва!

Бувил винаги се разнежване при тия спомени. Той видя мислено забулената в мъгла ливада в полето, на север от Авиньон, ливадката Понте и странния разговор, който бяха водили двамата, приседнали на един нисък зид.

— Да, спомням си, пресвети отче. Знаете ли, че когато ви зърнах отдалеч, тъй като никога преди не ви бях виждал, реших, че са ме излъгали, че не сте кардинал, а съвсем млад духовник, когото са предрешили и пратили на ваше място?

Комплиментът извика усмивка у папа Йоан. И той си спомняше онази среща.

— Ами младият сиенец, Гучо Балиони, който работеше в банката и ви предружаваше тогава, какво стана с него? — попита той. — После ми го бяхте пратили в Лион и той ми беше много полезен, когато конклавът бе зазидан. Направил го бях свой паж. Мислех, че пак ще се появи. Той наистина е единственият човек, който ми е направил някога услуга и не е дошъл да иска някакво благоволение или длъжност!

— Не зная, преснети отче, не зная. Замина си за родната Италия. И не съм чул вече нищо за него.

Но Бувил се смути от отговора си и смущението му не убягна на папата.

— Ако си спомням добре, той имаше някакви неприятности около истинската или мнимата си женитба с някаква млада благородничка, която бе забременяла от него. Братята й го преследваха. Не беше ли така?

Ах, наистина, светият отец имаше ужасна памет!

— Наистина съм изненадан — настоя той, — че този Балиони, покровителствуван от вас, покровителствуван от мен и занимаващ се с банкерство, не се възползва от връзките си с нас, за да забогатее. Ами детето, което очакваха, роди ли се? Оживя ли?

— Да, да, роди се — отговори припряно Бувил. — Живее някъде на село с майка си.

Той изглеждаше все по-притеснен.

— Казаха ми, но кой ли ми каза — продължаваше папата, — че същата тази госпожица или дама била кърмачка на малкия крал, роден след смъртта на баща си от кралица Клеманс Унгарска по време на регентството на граф дьо Поатие. Така ли беше?

— Да, да, преснети отче, струва ми се, че е тя.

По хилядите бръчици, които замрежваха лицето на папата, премина трепет.

— Как така ви се струва? Не бяхте ли попечител на утробата на кралица Клеманс? И най-близо до нея, когато тя има нещастието да загуби сина си? Вие трябва да знаете коя е била кърмачката!

Бувил почувствува, че пламва. Трябваше да бъде на щрек още щом светият отец произнесе името на Гучо Балиони и да се сети, че зад това припомняне се крие определено намерение. Този заобиколен път беше много по-ловко замислен от собствения му жалък опит да заговори за събора във Валадолид, за да стигне до финансите на граф дьо Валоа. Най-напред светият отец не можеше да не знае какво е станало с Гучо, тъй като неговите банкери, Барди, работеха заедно с фирмата Толомей от Сиена.

Сивите очички на папата не се откъсваха от очите на Бувил, а въпросите валяха:

— Госпожа Мао д’Артоа бе завела шумен процес, в който вие сигурно сте бил свидетел. Какво вярно има, драги месир графе, в цялата тази история?

— О! Пресвети отче, нищо друго освен онова, което изнесе правосъдието. Зложелателство, клюки, които госпожа Мао държеше да разобличи.

Вечерята беше вече към своя край и щитоносците, които минаваха с ибрици и тасове, поливаха на сътрапезниците да измият пръстите си. Двама благородни рицари се приближиха, за да дръпнат назад креслото на светия отец.

— Месир графе, много бях щастлив, че ви видях — каза му той. — Не зная, при напредналата ми възраст дали ще ми бъде дадена още веднъж тази радост…

Бувил бе станал и си поемаше дъх с облекчение. Наближаваше явно моментът на сбогуването, който щеше да сложи край на този разпит.

— …Затова, преди да си заминете — поде папата, — искам да ви окажа най-голямото благоволение, което мога да проявя спрямо някой християнин. Ще ви изповядам лично. Елате в спалнята ми.

II. ПОКАЯНИЕТО ОСТАВА ЗА СВЕТИЯ ОТЕЦ

— Плътски прегрешения? Естествено, щом сте мъж… Прегрешения от лакомия? Достатъчно е да ви видя, вие сте пълен… Прегрешения от гордост? Вие сте високопоставен благородник… Но самото ви обществено положение ви принуждава да изпълнявате редовно църковните си обязаности. Така че за всички тези прегрешения, присъщи на човешката природа, сте се изповядал и сте бил опростен при всяко ваше приближаване до светия олтар.

Странна изповед, при която първият наместник на римската църква произнасяше едновременно и въпросите, и отговорите. Тихият му глас понякога бе заглушаван от птичи крясъци, защото папата държеше в спалнята си един вързан на верижка папагал и подхвърчащи в голяма клетка женски папагалчета, канарчета и мъничките червени птички от островите, наречени кардинали.

Подът на стаята, покрит с рисувани плочки, бе закрит отчасти от испански килими. Стените и столовете бяха тапицирани в зелено, а завесите на леглото и на прозорците бяха също от зелен лен. На фона на това горско зелено живите птички бяха като цветни петна, като цветя27. Единият ъгъл беше обзаведен като баня с мраморна вана. В гардеробната до спалнята имаше стари шкафове, пълни с бели мантии, гранатово червени къси наметки с качулки и свещенослужителски украшения.

Още с влизането си дебелият Бувил понечи да коленичи, но светият отец най-непринудено го покани да седне до него в едно зелено кресло. Наистина възможно най-почтително отношение към човек, който се изповядва. Бившият шамбелан на Филип Хубави беше съвсем замаян и едновременно успокоен, защото всъщност се бе опасявал, че ще трябва да признае — той, висшият сановник, при това на върховния свещенослужител, всички дребни прегрешения в един човешки живот, всичката сгур, порочни желания и грозни постъпки, утайката, наслоила се в дъното на душата едните и годините. А ето че светият отец смяташе тези грехове за дреболии или поне предназначени за по-скромни духовни лица. Но Бувил не бе забелязал, като ставаше от масата, как се бяха спогледали кардиналите Гослен Дюез, Пуже и „белият кардинал“. Те познаваха добре това обичайно лукавство на папа Йоан: изповедта след вечеря, която той използваше, за да разговаря съвсем насаме с някой важен събеседник, за да изтръгне от него не една държавна тайна. Кой можеше да устои на подобно неочаквано предложение, колкото ласкаво, толкова и страшно? Всичко съдействуваше за размекване на съзнанието — и изненадата, и религиозното благоговение и преяждането.

— Най-важното за всеки човек — поде папата — е да изпълни добре специалното предназначение, което бог му е отредил на този свят. И именно в тази област най-строго се осъждат грешките му. Вие, синко, сте били шамбелан на един крал и при трима други сте били натоварвани с най-високи мисии. Винаги ли сте изпълнявали най-стриктно задълженията си?

— Струва ми се, отче, искам да кажа пресвети отче, че съм се справял усърдно със задачите си, че, доколкото ми е било възможно, съм служил лоялно на сюзерените си…

Той внезапно млъкна, като осъзна, че не се намира тук, за да изтъква собствените си заслуги, и поде, вече с друг тон:

— Би трябвало да се упрекна, че понякога не съм успявал в някои свои мисии, които бих могъл да проведа по-добре… Да, пресвети отче, не винаги съм бил достатъчно прозорлив и понякога с голямо закъснение съм откривал грешките си.

— Не е грях, ако не мислиш достатъчно бързо. Това може да се случи на всички ни и е точно обратното на коварството. Но допускали ли сте при изпълнение на мисиите си или във връзка с тях сериозни прегрешения като лъжесвидетелство… убийство…

Бувил поклати отрицателно глава.

Но сивите очички без клепки и вежди, бляскави и искрящи върху набръчканото лице, не се откъсваха от него.

— Съвсем сигурен ли сте? Сега е случаят, синко, да очистите напълно дущата си! Никога ли не сте лъжесвидетелствували? — попита папата.

Бувил отново се почувствува зле. Какво означаваше тази настойчивост? Папагалът изписка дрезгаво на люлката си и Бувил се стресна.

— Едно нещо всъщност, пресвети отче, тежи на душата ми, но не зная дали действително е грях и какво име да му дам. Не съм извършил убийство самият аз, уверявам ви, но веднъж не можах да попреча да бъде извършено. А после бях принуден да лъжесвидетелствам, но не можех да постъпя иначе.

— Разкажете ми това, месир графе — каза папата.

Сега той на свой ред се поправи:

— Изповядайте пред мен тази тайна, която толкова ви тежи, скъпи синко!

— Как да не ми тежи — каза Бувил, — особено след смъртта на жена ми, добрата Маргьорит, която беше посветена в нея. И често си повтарям, че ако умра, без да съм споделил с никого…

Очите му внезапно се напълниха със сълзи.

— Как не се сетих по-рано, пресвети отче, да ви я доверя?… Нали ви казах: умът ми е бавен… Това се случи след смъртта на крал Луи Х, първородния син на моя господар Филип Хубави…

Бувил погледна папата и изпита предварително облекчение. Най-сетне щеше да освободи душата си от бремето, което носеше толкова години. Това беше безспорно най-лошияг миг в живота му и непрестанно го терзаеха угризения. Защо не бе дошъл по-рано да признае всичко на папата?

Сега Бувил говореше с лекота. Той разказа как, тъй като бил назначен за попечител на утробата на кралица Клеманс след смъртта на Луи Вироглавия, самият той, Бувил, се уплашил да не би графиня Мао д’Артоа да предприеме нещо престъпно срещу кралицата и детето, което тя носела тогава. По онова време монсеньор Филип дьо Поатие, братът на покойния крал, отстоявал регентството срещу граф дьо Валоа и Бургундския херцог…

Когато му припомниха това време, Йоан XXII вдигна за миг поглед към боядисаните греди на тавана и тясното му лице прие замислено изражение. Той видя мислено онази сутрин през 1316 година, когато лично бе съобщил в Лион на Филип дьо Поатие за смъртта на брат му Луи Х, след като беше научил тази вест именно от младия ломбардец Балиони…

И така, Бувил се опасявал от престъпление от страна на графиня Мао, ново престъпление, защото се говорело, че тя причинила смъртта на Луи Вироглавия, като го отровила с треви. Имала чудесни основания да го ненавижда, защото той малко преди това й бил отнел графството. Но имала прекрасни основания също, веднъж изчезнал Луи, да иска зет й, граф дьо Поатие, да се качи на трона. Единственото препятствие било детето в утробата на кралицата, когато се роди, ако е момче.

— Злочестата кралица Клеманс… — въздъхна папата.

Определена за кръстница, графиня Мао трябвало да носи новия малък крал по време на церемонията по представянето му на бароните. Бувил бил сигурен, както и госпожа Бувил, че страшната Мао иска да извърши повторно престъпление и че няма да се поколебае да стори това по време на представянето, единствения случай да държи детето в ръцете си. Затова Бувил и жена му решили да скрият малкия крал през тези часове и да дадат на Мао вместо него сина на дойката, който бил с няколко дни по-голям. Под парадните пелени никой нямало да забележи замяната, тъй като никой още не бил виждал детето на кралица Клеманс, дори и самата тя, повалена на легло от страшна треска и едва ли не умираща.

— И после, пресвети отче — каза Бувил, — детето, което додох на графиня Мао и което се чувствуваше чудесно само час преди това, умря за няколко мига пред всички барони. Аз обрекох на смърт това малко невинно създание. И престъплението беше извършено толкова бързо, аз самият бях толкова смутен, че не се сетих да извикам веднага: „Това дете не е кралят!“ А после беше вече много късно. Как можех да обясня…

Приведен леко напред със скръстени върху дрехата си ръце, папата не пропускаше нито дума от разказа му.

— Ами другото дете, малкият крал, какво стана с него, Бувил? Какво направихте с него?

— То остана, пресвети отче, то е живо. Покойната ми жена и аз го поверихме на дойката. О, с голяма мъка. Защото нещастницата ни мразеше, нали разбирате, и стенеше от мъка. С много молби и дори заплахи я накарахме да се закълне над евангелието да пази малкия крал като свое родно дете и никога да не разкрива никому, дори при изповед, каквото и да било.

— О! — промълви светият отец.

— Така че малкият крал Жан, истинският френски крал всъщност, расте сега в един замък в Ил-дьо-Франс, без да знае кой е, без никой да знае за него освен тази жена, която смятат за негова майка… и аз.

— А тази жена?…

— …е Мари дьо Кресе, съпругата на младия ломбардец Гучо Балиони.

Сега всичко стана ясно на папата.

— И Балиони не знае нищо?

— Абсолютно нищо, сигурен съм, пресвети отче. Защото младата дьо Кресе отказала да го види, за да удържи клетвата си, както й заповядахме. Младежът веднага си заминал за Италия. Той мисли, че синът му е жив и понякога се тревожи за него в писмата до вуйчо си, банкера Толомей…

— Но защо, Бувил, защо, след като сте имали доказателство за престъплението и е било толкова лесно, не разобличихте графиня Мао?… Като си помисля — прибави папа Йоан, — че по същото време тя изпрати при мен канцлера си, за да подкрепя каузата й срещу племенника й Робер…

Папата внезапно си помисли, че Робер д’Артоа, този гръмогласен исполин, този скандалджия и навярно убиец — защото, както изглежда, бе замесен в убийството на Маргьорит Бургундска в замъка Гаяр, — този ужасен барон бе в крайна сметка по-добър от жестоката си леля и може би имаше известно право в борбата си срещу нея. Свят от настървени вълци са дворовете на владетелите! И във всяко кралство все същото. Дали за да управлява, умиротворява и да води това стадо от диви зверове, бог бе вдъхнал точно на него, слабия буржоа от Каор, стремежа към тиарата, която сега бе на главата му и от време на време малко му тежеше?

— Замълчах, пресвети отче, главно защото така ме посъветва покойната ми съпруга. Тъй като пропуснах подходящия миг да разоблича убийцата, жена ми с право изтъкна, че ако разкрием истината, Мао ще се ожесточи срещу малкия крал и самите нас. Трябваше да я оставим да вярва, че престъплението й е успяло. Така че погребахме детето на дойката в Сен-Дьони редом с кралете.

Папата размишляваше.

— Значи в процеса срещу госпожа Мао на следващата година обвиненията бяха основателни?

— Разбира се, че бяха! Монсеньор Робер бе успял да се добере до една отровителка, магьосницата Изабел дьо Фериен, която дала на придворната госпожица на графиня Мао отровата, с която най-напред умъртвила крал Луи, а после и детето, представено на бароните. Изабел дьо Фериен и синът й Жан бяха доведени в Париж, за да направят признания. Може да си представите колко това бе угодно на монсеньор Робер! Показанията им бяха записани и стана ясно, че са били доставчици на графинята, защото и по-рано й били набавили еликсира, с който сдобила дъщеря си Жана и зет си граф дьо Поатие, както сама се хвалела…

— Магьосничество! Можехте да изгорите графинята на клада — прошепна папата.

— Не точно тогава, пресвети отче, не точно тогава.

Граф дьо Поатие бе станал крал и много покровителствуваше графиня Мао. Толкова много, че дълбоко в душата си съм сигурен, че бе неин съучастник, поне във второто престъпление.

Дребното лице на папата се набръчка още повече под подплатената с кожа шапчица. Йоан XXII много обичаше крал Филип V. Дължеше му своята тиара и винаги отлично се бяха разбирали по всички въпроси на управлението. Последните думи на Бувил го огорчиха.

— И над единия, и над другия се стовари божието възмездие — поде Бувил, — тъй като и двамата загубиха през същата година единствените си синове. Синът на графинята, който бе на седемнадесет години, умря пред очите й. А младият крал Филип загуби своя син, роден само няколко месеца преди това, и вече не му се роди друг… Но колкото до обвинението срещу самата нея, графинята съумя да се защити. Позова се на нередовната процедура и на низшето обществено положение на обвинителите си. Процесът бе заведен от Върховният парижки съд, а тя изтъкна, че като френски пер може да бъде съдена само от Камарата на бароните. Все пак за да възтържествувала невинността й — както се изрази тя, — молела зет си… това бе хубава сцена на публично притворство!… да продължи следствието и да й даде възможност да разобличи враговете си. Отново бяха разпитани магьосницата дьо Фериен и синът й, само че след като бяха изтезавани. Състоянието им бе окаяно и телата им бяха целите в кърви. Те се отказаха от предишните си показания, заявиха, че са били лъжливи, че са ги подвели с ласкателства, молби, обещания, а и с насилие лица, които за момента било по-подходящо да не разобличават. После крал Филип Дългия насрочи тържествено заседание на съда, на което призова всички свои близки роднини, както и всички близки на покойния си брат — граф дьо Валоа, граф д’Еврьо, Бурбонския херцог, конетабъла монсеньор Гоше, месир дьо Бомон, главен майордом, и самата кралица Клеманс, и ги накара да кажат под клетва дали знаят или подозират, че крал Луи и синът му Жан са умрели не от естествена смърт. Тъй като никой нямаше никакво доказателство, а заседанието бе публично и графиня Мао седеше до краля, всеки заяви — макар мнозина да се съмняваха, — че и двамата са починали от естествена смърт.

— Но значи и вие сте свидетелствували?

Дебелият Бувил наведе глава.

— Дадох неверни показания, преснети отче. Но можех ли друго да сторя, когато целият двор, перовете, чичовците на краля, най-близките служители, самата вдовица кралица Клеманс под клетва потвърдиха невинността на Мао! Мен щяха да обвинят в лъжа и измислици и щяха да ме пратят на Монфокон.

Той изглеждаше толкова нещастен, толкова съкрушен, толкова печален, че внезапно заприлича, въпреки едрото си месесто лице, на момченцето, което е бил половин век преди това. Папата го съжали.

— Успокойте се, Бувил — каза той, като се наведе към него и сложи ръка на рамото му. — И не се упреквайте, че сте постъпили неправилно. Бог ви е нагърбил с проблем, много тежък за вас. Поемам тайната ви. Бъдешето ще покаже дали сте били прав! Опитали сте се да спасите един живот, който ви е бил поверен като длъжностно лице, и сте го спасили. Колко други човешки съществования щяхте да изложите на опасност, ако бяхте проговорили!

— Ах, пресвети отче, да, олекна ми! — промълви бившият шамбелан. — А какво ще стане с малкия укрит крал? Какво да правя с него?

— Изчакайте, без да предприемате нищо. Ще помисля за това и ще ви съобщя. Идете си в мир, Бувил… Колкото до монсеньор дьо Валоа, той ще получи сто хиляди ливри, но нито флорин повече. Да ме остави на мира със своя кръстоносен поход и да се помири с Англия.

Бувил коленичи, поднесе ръката на светия отец към устните си, силно развълнуван, изправи се и заднишком тръгна към вратата, защото аудиенцията, изглежда, бе приключила.

Папата го върна с жест.

— Синко, ами опрощението ви? Не държите ли на него?

След малко папа Йоан, останал сам, се заразхожда с леки стъпки из работния си кабинет. Духащия от Рона вятър се провираше под вратите и стенеше из красивия нов дворец. Женските папагали писукаха в клетката си. Въглените в мангала тъмнееха.

Йоан XXII размишляваше над трудния, едновременно държавен и нравствен проблем, изникнал пред него. Истинският наследник на френската корона беше неизвестно дете, скрито в едно имение. Само двама или по-скоро трима души в света сега знаеха това. Страхът възпираше първите двама да говорят, Какво трябваше да направи самият той. Какво решение да вземе, щом след раждането на това дете двама крале един след друг се бяха възкачили на трона, двама законно коронясани и помазани със светия елей? Да разкрие тайната и да подхвърли Франция на най-ужасни междуособици? Да посее пак война?

И друго чувство подтиквате папата да пази мълчание, то бе свързано с паметта на крал Филип Дългия. Да, Йоан XXII много бе обичал младия мъж и му бе помогнал по всички възможни начини. Той бе дори единствения суверен, от когото някога се бе възхищавал и на когото бе признателен. Да помрачи паметта му би означавало за Йоан XXII да очерни самия себе си. Щеше ли без Филип Дългия да стане някога папа? А ето че Филип се оказваше престъпник или в най-добрия случай съучастник на престъпницата. Но нима папа Йоан, нима Жак Дюез трябваше да хвърли първия камък, след като сам той дължеше пурпурната си мантия и тиарата си на такива крупни измами? И ако беше абсолютно нсобходимо, за да осигури избора си, да допусне да се извърши престъпление…

„Господи, господи, благодаря ви, че сте ми спестили подобно изкушение… Но дали наистина аз трябваше да бъда натоварен с грижата за вашите създания… Ами ако дойкатз някой ден проговори, какво ще стане?… Може ли човек да се довери на женски език? Добре би бяло, господи, да ме осветлите понякога. Опростих Бувил, но покаянието остава за мен.“

Той коленичи върху зелената възглавница на молитвеното си столче и дълго остана така, притиснал набръчканото си чело с тънките си пръсти.

III. ПЪТЯТ КЪМ ПАРИЖ

Колко ясно отекваше под конските копита земята на френските пътища! Колко щастливо пееше скърцащият чакъл! И какво дивно ухание, каква чудна сладост притежаваше въздухът, който вдишваше, лекият утринен въздух, пронизан от слънце! Пъпките се разтваряха вече и нежните и набръчкани зелени листенца на вейките стигаха чак до средата на пътя и галеха челата на пътниците. Тревата на насипите и ливадите на Ил-дьо Франс навярно не беше толкова гъста и сочна като в Англия, но за кралица Изабел това бе тревата на свободата, най-сетне, и на надеждата.

Гривата на бялата колиба се развяваше при всяка нейна стъпка. Носилката, носена от две мулета, беше на няколко тоаза зад нея. Премного щастлива, премного нетърпелива, за да стои затворена в люшкащата се клетка, кралицата бе предпочела да яхне кобилката. Ако останеше до нея, би препуснала из ливадите!

Булоня, където се бе омъжила преди петнадесет години, Монтрьой, Абьовил, Бове белязаха етапите по пътя й. Прекарала бе предишната нощ в Мобюисон, близо до Понтоаз, в кралския замък, където бе видяла за последен път баща си Филип Хубави. Пътуването й беше един вид поклонение по местата на миналото й. Струваше й се, че се връща по пътеките на живота си, за да стигне до самото му начало. Но можеше ли да заличи петнадесет нещастни години?

— Брат ви Шарл сигурно щеше да я прибере отново — казваше й Робер д’Артоа, който яздеше до нея — и да ни я наложи за кралица, толкова съжаляваше още за нея и се колебаеше да си избере друга съпруга.

За кого говореше Робер? Ах, да! За Бланш Бургундска. Сетил се бе за нея по повод Мобюисон, където малко преди това една кавалкада, съставена от Анри дьо Сюли, Жан дьо Роа, граф Кент, лорд Мортимър, Робер д’Артоа и цяла група благородници, беше посрещнала пътничката. Изабел с голямо удоволствие се бе почувствувала отново тачена като кралица.

— Струва ми се, че Шарл наистина сякаш тайно се наслаждаваше на рогата, с които бе увенчан — продължаваше Робер. — За нещастие или по-скоро за щастие една година преди Шарл да стане крал, кротката Бланш забременя в затвора от тъмничаря!

Исполинът яздеше вляво от нея, откъм слънцето и закриваше слънцето. Кралицата пришпорваше кобилата си, гледайки да не бъде в сянка. Робер бъбреше непрестанно, въодушевен от срещата, и се опитваше още в първите мигове да възстанови роднинските връзки и старото приятелство.

Изабел не го бе виждала цели единадесет години. Почти не се бе изменил. Гласът му си беше все същият и тялото му, загрято от ездата, излъчваше все същата миризма на любител на дивеч, която я облъхваше, щом повееше ветрец. Ръката му беше червена и обрасла с косми до ноктите, погледът — зъл, дори когато си въобразяваше, че гледа мило, коремът — издут под колана, сякаш бе погълнал камбана. Но самоуверените му думи и жестове сега не бяха толкова престорени и бяха вече част от личността му. Бръчките от двете страни на устата му се бяха врязали по-дълбоко в пълните му страни.

— А Мао, славната ми порочна леля, трябваше да се примири с анулирането на брака на дъщеря си. О, не без да се противи и да пледира пред епископите! Но в края на краищата бе разобличена. Този път брат ви Шарл се заинати. Не можеше да прости историята с тъмничаря и бременността. А когато този слаб човек се заинати, не можеш да го накараш да отстъпи! На процеса за анулирането зададоха не знам колко въпроса на свидетелите. Изровиха отнякъде разрешителното, издадено от папа Климент V, съгласно което Шарл можеше да се ожени за своя роднина, но името й не беше точно посочено. А кой в нашите семейства не се жени за братовчедка или племенница? Тогава монсеньор Жан дьо Марини изтъкна много ловко, че е имало духовно родство. Мао била кръстница на Шарл. Разбира се, тя уверяваше, че това не е вярно и че просто присъствувала на кръшавката като втора кръстница28. Тогава бяха призовани всички — барони, камериери, прислужници, духовници, псалти, граждани от Крей, където бе станала кръщавката, и всички свидетелствуваха, че именно тя е държала детето и после го е подала на Шарл дьо Валоа: не било възможно да са я сбъркали с някой друг, защото тя била най-високата жена в църквата и надминавала всички с цяла глава! Представяте ли си каква лъжкиня?

Изабел си налагаше да слуша, но всъщност бе погълната само от собствените си изживявания и от необичайния допир малко преди това, който я бе развълнувал. Колко изненадваща е косата на един мъж, когато внезапно я докоснеш!

Кралицата вдигна очи към Роджър Мортимър, който властно и естествено се бе наредил вдясно от нея, като че ли бе неин покровител и пазител. Тя гледаше твърдите букли, които се подаваха под черната му качулка. Никога не си ги бе представяла толкова копринено меки при допир:

Това стана случайно в първия миг на срещата. Изабел се изненада, когато видя лорд Мортимър до граф Кент. Значи във Франция бунтовникът, беглецът, изгнаникът Мортимър крачеше рамо до рамо с брата на английския крал и като че се ползваше с повече влияние от него.

А Мортимър скочи на земята и се спусна към кралицата, за да целуне полите на роклята й. Но кобилата трепна и Роджър долепи устни до коляното на Изабел. Самата тя несъзнателно допря длан до главата на срещнатия отново приятел. Сега, докато яздеха по пътя, набразден от сенките на клоните, приятният допир с косите му се беше сякаш съхранил, все още осезаем, под велурената ръкавица.

— Но най сериозният довод за анулиране на връзката им, освен обстоятелството, че новобрачните не са или навършили нужната връзраст, според канона бе, че когато го оженили, брат ви Шарл не притежавал още нито достатъчно ум, за да потърси жена, нито пък воля, за да я избере, защото бил неспособен, наивен и глупав, защото брачният договор бил невалиден. Inhabilis simplex et imbecillus!… И всички, от чичо ви Валоа до последната камериерка, се бяха наговорили да твърдят под клетва точно това, като най-доброто доказателство било, че самата кралица майка го смятала толкова тъп, че го прекръстила Гъсенцето. Извинете ме, братовчедке, че говоря така за брат ви, но в крайна сметка точно такъв крал имаме. Мил другар иначе и с красива външност, но лишен от темперамент. Сама ще се убедите, че друг трябва да управлява на негово място. Не очаквайте помощ от него.

И така вляво от Изабел гърмеше непресекващият глас на Робер д’Артоа и се разнасяше миризмата му на див звяр. Отдясно кралицата чувствуваше погледа на Роджър Мортимър, спрян върху нея със смущаваща настойчивост. От време на време тя вдигаше очи към тези зеници с цвят на кремък, към това добре очертано лице с дълбока трапчинка на брадичката. Учудваше се, че не си спомня белезникавия белег на долната му устна.

— Все още ли сте така целомъдрена, хубава братовчедке? — попита внезапно Робер д’Артоа.

Кралица Изабел се изчерви и крадешком погледна Мортимър, като че ли този въпрос я караше да се чувствува малко виновна — необяснимо защо — спрямо него.

— По неволя — отвърна тя.

— Спомняте ли си, братовчедке, срещата ни в Лондон?

Тя се изчерви още повече. Какво й припомняше той и какво щеше да си помисли Мортимър? Един миг на забрава при сбогуването… не дори целувка, допряла бе само чело до мъжката гръд, за да потърси закрила… Нима Робер мислеше още за това след единадесет години? Тя бе поласкана, но не и развълнувана. Нима той бе изтълкувал като желание онова, което бе само миг на смущение? Може би наистина в оня ден, но само в оня ден, ако тя не беше кралица и ако той не бързаше толкова да замине, за да разобличи дъщерите на бургундската графиня…

— Ех, ако ви хрумне да промените привичките си… — настоя Робер с шеговит тон, — аз все още имам чувството, като си спомням за вас, че имам да получавам нещо…

Той мигом млъкна, защото срещна погледа на Мортимър, поглед на мъж, готов да извади шпагата си, ако чуе дума повече. Кралицата долови реакцията му и за да прикрие вълнението си, помилва бялата грива на кобилата си. Милият Мортимър! Колко благородство и рицарство у този мъж! И колко сладко се дишаше френският въздух и колко красив беше този път, цял в светлини и сенки!

Бегла иронична усмивка трепна и потъна в пълните страни на Робер д’Артоа. Това, което имаше да получава — както се беше изразил, въобразявайки си, че е деликатен, — по-добре да не мисли вече за него! Беше безспорно, че лорд Мортимър е влюбен в Изабел и че Изабел е влюбена в Мортимър.

„Така да бъде! — помисли си той. — Ще изкара една любов с този тамплиер милата ми братовчедка!“

IV. КРАЛ ШАРЛ

Необходим им беше почти четвърт час, за да прекосят града от вратите до двореца в Сите. Кралица Изабел се просълзи, когато стъпи в двора на сградата, построена от баща й, вече леко патинирана от времето.

В горния край на голямото стълбише вратите се отвориха и Изабел неволно очакваше да види внушителното, безстрастно и властно лице на крал Филип Хубави. Колко пъти се бе любувала така на баща си, застанал горе на стълбището, преди да слезе в своя град?

Младият мъж, който се появи в къса надризница в прилепнали до бедрата бели панталони, следван от шамбеланите си, напомняше доста с ръста и чертите си забележителния покоен крал, но от него не се излъчвате никаква сила, нито величие. Той беше само бледо копие, гипсова отливка от мъртвец. И все пак тъй като сянката на Железния крал витаеше зад този бездушен човек и тъй като френската кралска власт бе въплътена в него, Изабел понечи три-четири пъти да коленичи пред него. Но при всеки неин опит брат й я задържаше с ръка и казваше:

— Добре дошла, мила сестрице, добре дошла!

Като я принуди да се изправи и все оше хванал я за ръка, той я поведе към доста обширния кабинет, в който стоеше обикновено, като я разпитваше подробно за пътуването й. Добре ли я приел в Булония капитанът на града?

Обезпокои се дали шамбеланите са се погрижили за багажа и напомни да внимават да не изпуснат сандъците.

— Защото платовете се повреждат — обясни той — и сам видях при последното си пътуване в Лангдок колко се бяха измачкали робите ми.

Дали за да прикрие вълнението и смущението си, се занимаваше с такива дреболии?

Когато седнаха, Шарл Хубави каза:

— Е, как вървят работите, мила сестро?

— Не особено добре, братко.

— Каква е целта на пътуването ви?

По лицето на Изабел се изписа скръбна изненада. Нима брат й не беше в течение? Робер д’Артоа, който беше влязъл с тях ведно с по-видните благородници от свитата, хвърли на Изабел поглед, който означаваше: „Не ви ли казах?“

— Идвам да се споразумеем с вас за договора, който двете ни кралства трябва да сключат, ако искат да престанат да си вредят.

Шарл Хубави замълча за миг. Той като че ли размишляваше. Всъщност не мислеше за нищо определено. Както с Морткмър по време на аудиенциите си, както с всеки друг, той задаваше въпроси и не обръщаше никакво внимание на отговорите.

— Договорът ли… — каза той най-сетне. — Да, готов съм да приема клетвата за вярност на вашия съпруг Едуард. Ще поговорите за това с чичо ни Шарл, когото съм упълномощил. Не хванахте ли морска болест? Знаете ли, че никога не съм пътувал по море? Какво ли изпитва човек върху тези подвижни вълни?

Трябваше да го изчака да изрече още няколко подобни банални фрази, за да може да му представи епископа на Норуик, който щеше да води преговорите, и лорд Кромуел, командуващ ескорта. Той поздрави всички любезно, но явно без да се интересува от нито един от тях.

Шарл IV не беше много по-глупав навярно от хиляди мъже на неговата възраст в кралството му, които прекарваха накриво браните по нивите, чупеха совалкитс на становете си или продаваха смола и лой в бакалничките си и бъркаха сметките. За нещастие той беше крал, а имаше толкова малко качества на крал.

— Дошла съм също, братко — продължи Изабел, — да ви помоля за помощ и да се поставя под ваша закрила, тъй като ми отнеха всички имущества, а напоследък и графството Корнуай, което бе вписано в брачния ми договор.

— Ще кажете оплакванията си на чичо ни Шарл, сестро. Той е умен човек и аз ще одобря всичко, което реши за ваше добро. Ще ви отведа в покоите ви.

И остави всички други, за да покаже на сестра си апартамента, в който щеше да живее — пет стаи със самостоятелна стълба.

— За да може вашата прислуга да влиза и да излиза свободно — сметна той за нужно да й обясни.

Той й обърна внимание също на новата мебелировка, на гоблените по стените. Проявяваше загриженост на добра домакиня — пипна плата на парадната покривка на леглото, помоли сестра си да поиска, без да се двоуми, необходимата жарава, за да стоплят леглото й. Мъчно някой можеше да бъде по-внимателен и по-мил.

— Месир Мортимър ще се договори с моите шамбелани за настаняването на свитата ви. Държа всеки да бъде приет добре.

Той произнесе името на Мортимър без никаква умисъл, просто защото станеше ли въпрос за английски проблеми, често споменаваха това име пред него. Затова му се струваше естествено лорд Мортимър да се заеме със свитата на кралицата на Англия. Явно беше забравил, че крал Едуард искаше главата му.

Той продължаваше да се върти из покоите, като оправяше ту гънката на някоя завеса, ту проверяваше как се затварят вътрешните капаци. После внезапно се спря с ръце на гърба и привел леко глава, каза:

— Не ни провървя в браковете ни, сестро. Бях си въобразил, че бог проявява благосконност към мен в лицето на милата ми Мари Люксембургска, за сметка на Бланш…

Той хвърли бръз поглед към Изабел и тя разбра, че още таи някакво неясно лошо чувство към нея, задето бе разобличила блудството на първата му съпруга.

— …а ето че смъртта ми отне Мари ведно с обещания от нея наследник. А сега ме накараха да се оженя за братовчедка ни д’Еврьо, която ще видите след малко. Тя е мила другарка и, струва ми се, че ме обича. Но от миналия месец юли сме заедно, а вече сме март и няма никакви изгледи да е бременнна. Принуден съм да поговоря с вас за тези неща, които мога да споделя само със сестра… С този порочен съпруг, който няма отношение към вашия пол, вие все пак сте имали четири деца. А аз, с три съпруги… При това изпълнявам доста често съпружеските си задължения, уверявам ви, и не без удоволствие. Как си обяснявате това, сестро? Не смятате ли, че това е проклятието, което според народа тегне над нашия род и дом?

Изабел го наблюдаваше тъжно. Той внезапно й се стори много трогателен със съмненията, които терзаеха душата му и които навярно бяха негова постоянна грижа. Но и най-простият градинар би се оплакал по съвсем същия начин от нещастната си съдба или от безплодието на жена си. Какво искаше този жалък крал? Наследник на трона или дете в семейството?

А и нима имаше нещо кралско в тази Жана д’Еврьо, която дойде да поздрави Изабел няколко минути по-късно? Безволно лице, покорно изражение, смирено държание на трета съпруга, избрана измежду най-близките роднини, защото на Франция бе нужна кралица. Беше тъжна. Непрекъснато дебнеше по изражението на мъжа си натрапчивата му мисъл, която й беше добре позната и сигурно беше единствена тема на нощните им разговори.

Изабел срещна истинския крал в лицето на Шарл дьо Валоа. Изтичал в двореца, щом разбра, че племенницата му е пристигнала, той я притисна в обятията си и я целуна по бузите. Изабел тутакси разбра, че властта беше в неговите ръце и никъде другаде.

Вечерята която събра около владетелите графовете Валоа, д’Артоа и техните съпруги, граф Кент, епископа на Норуик и лорд Мортимър, беше кратка. Крал Шарл IV обичаше да си лкга рано.

Всички англичани се събраха после в покоите на кралица Изабел на съвещание. Когато се разотидоха, Мортимър се оказа последен на прага на вратата. Изабел го задържа — за миг, както каза тя. Имала да му предаде нещо.

V. КЪРВАВИЯТ КРЪСТ

Нямаха представа колко време бе минало. Подсладеното вино, ухаещо на розмарин, роза и нар, беше останало наполовина в кристалното шише. Главните в огнището догаряха.

Не бяха чули даже далечните провиквания на стражата от час на час в нощта. Не можеха да се наговорят, особено кралицата, която за първи път от толкова години не се страхуваше, че някой шпионин е скрит зад стенните килими и донася всяка нейна дума. Не си спомняше някога да се е доверявала така свободно. Беше забравила едва ли не какво значи свобода. А и никога не й се бе случвало да бъде с човек, който да я слуша с толкова жив интерес, да казва точно каквото трябва и да я обгражда с по-щедро внимание! Макар че имаха пред себе си дни и дни, когато щяха да могат да разговарят на воля, те не се решаваха да прекъснат тази оргия на излияния. Имаха да си кажат какво ли не за състоянието на двете кралства, за мирния договор, за писмата на папата, за общите си врагове. Мортимър трябваше да разкаже за затвора, бягството и изгнанието, а кралицата да сподели понесените мъчения и оскърбления.

Изабел разчиташе да остане във Франция, докато Едуард дойде лично да положи клетвата. Епископ Орлитън, с когото се бе видяла тайно по пътя между Лондон и Дувър, й бе дал този съвет.

— Вие не можете, госпожо, да се върнете в Англия, преди да бъдат изгонени двамата Диспенсър. Не можете, а и не трябва да го правите.

— През последните месеци, когато толкова жестоко ме измъчваха, тяхната цел беше ясна. Дебнеха първата ми необмислена проява на бунт, за да ме затворят в някой манастир или далечен замък, както сториха с вашата съпруга.

— Горката ми приятелка Жана! — каза Мортимър. — Какво ли не изстрада заради мен.

И той прибави още един пън в огнището.

— На нея съм задължена, че узнах какъв човек сте — поде Изабел. — Много нощи я карах да спи до мен, толкова се боях да не ме убият. Тя ми разказваше за вас, все за вас… Така узнах за подготовката на бягството ви и можах да допринеса малко и аз. Познавам ви по-добре, отколкото си мислите, лорд Мортимър.

Настъпи като че ли миг на очакване от едната и другата страна, а и на леко смущение. Мортимър стоеше наведен към огнището, чиито отблясъци осветяваха дълбоко врязаната му брадичка, гъстите му вежди.

— Ако не беше войната в Аквитания — продължи кралицата, — писмата на папата, тази мисия при моя брат, сигурна съм, че щеше да ми се случи голямо нещастие.

— Знаех, госпожо, че това е единственото средство. Повярвайте ми, съвсем не ми бе по сърце тази война срещу нашето кралство. Ако приех да участвувам в командването и да изглеждам като изменник… защото да се бунтуваш, за да защитиш правото си е едно, а да преминеш към вражеската войска е съвсем друго…

Походът в Аквитания му тежеше и той се опита да се оправдае.

— …сторих това, защото знаех, че нямаше друг начин да се опитаме да ви освободим, освен като омаломощим крал Едуард. И идването ви във Франция, госпожо, е моя идея. Настоявах неуморно, докато най-сетне сте тук.

Гласът на Мортимър бе пронизан от дълбок трепет. Изабел полузатвори клепачи. Ръката й несъзнателно повдигна една от русите плитки, които ограждаха лицето й като дръжки на амфора.

— Какква е тази рана на устната ви, която не познавам? — попита тя.

— Подарък от вашия съпруг, госпожо, удар с бухалка, нанесен от неговите хора, когато ме повалиха на земята в бронята ми, в Шрусбъри, където бях толкова нещастен. При това нещастен не толкова заради себе си, нито заради смъртната опасност и изтърпения затвор, колкото, че не успях да ви донеса главата на Диспенсър след битката, която водих заради вас.

Това не беше цялата истана. Запазването на владенията му и правата му бяха натежали почти еднакво в решението на владетеля на граничните провинции да окаже въоръжена съпротива, колкото и предаността му към кралицата. Но в този миг той бе искрено убеден, че е действувал само в нейна защита. И Изабел вярваше в това. Така бе копняла да може да повярва! Така се бе надявала, че някой ден ще се появи борец за нейната кауза! И ето че този борец бе тук, пред нея с голямата си мършава ръка, която бе държала шпагата и с белега от рана върху лицето, лек, но незаличим. Струваше й се, че е изникнал с черните си дрехи направо от някой рицарски роман.

— Спомняте ли си, приятелю Мортимър… спомняте ли си поемата за рицаря Граелент?

Той смръщи гъстите си вежди. Граелент? Беше чувал това име, но не си спомняше каква беше неговата история.

— Това е от една книга на Мари Френска, която ми откраднаха, както всичко останало — поде Изабел. — Граелент бил толкова силен, толкова дивно лоялен и толкова прославен, че тогавашната кралица се влюбила в него, без да го познава. Накарала да го повикат и първите думи, които му казала, когато той се явил пред нея, били: „Приятелю Граелент, никога не съм обичала моя съпруг, но вас обичам, колкото може да се обича, и съм ваша.“

Тя се смая от собствената си дързост, както и че успя така на място да си спомни думите, които предаваха най вярно чувствата й. Стори й се, че звукът на гласа й продължава да звучи още няколко секунди в ушите й. Тя чакаше, тревожна и смутена, засрамена и пламенна, отговора на новия Граелент.

„Мога ли сега да й призная, че я обичам?“ — питаше се Роджър Мортимър, като че ли това не беше единственото нещо, което трябваше да каже. Но съществуват арени, на които и най-смелите в бой се показват необяснимо несръчни.

— Обичали ли сте някога крал Едуард? — отговори той.

И двамата се почувствуваха еднакво разочаровани.

Защо беше необходимо в този миг да заговори за Едуард? Кралицата се попривдигна.

— Въобразила си бях, че го обичам — каза тя. — Насилих се да си внуша, че го обичам. Но скоро разбрах с какъв човек ме бяха свързали. Сега го ненавиждам и то толкова силно, че ненавистта ми може да угасне само с мен самата… или с него. Знаете ли, че дълги години си обяснявах страненето на Едуард от мен с някаква противоестественост в мен самата? Знаете ли, ако трябва да ви призная всичко… впрочем жена ви знае също… че последните пъти, когато се опита да сподели леглото ми и когато бе зачената последната ми дъщеря, той ми наложи Хю младия да дойде с него до леглото ми. И се лигаваеше и галеше с него, преди да е в състояние да изпълни съпружеските си задължения, като твърдеше, че съм трябвало да обичам Хю, колкото самия него, тъй като те били толкова здраво свързани, че били все едно един човек. Тогава го заплаших, че ще пиша на папата…

Лицето на Мортимър пламна от яростен гняв. Честта и любовта бяха еднакво накърнени в него. Едуард наистина бе недостоен да бъде крал. Кога най-сетне ще може да се каже високо на всичките му васали: „Узнайте кой е вашият сюзерен и се отречете от клетвите си!“ Не беше ли несправедливо, когато в света имаше толкова много неверни жени, подобен мъж да е женен за толкова високодобродетелна жена? Не е ли заслужавал тя да се отдаде на първия срещнат, за да го опозори?… Но дали наистина му бе останала вярна? Нима някоя тайна любов не бе прекосила отчайващата й самота?

— И никога ли не сте се хвърлили в обятията на друг? — попита той вече с глас на ревнивец, глас, който толкова се харесва на жените, когато се заражда любовното чувство и им става така досаден в края на връзката.

— Никога — отвърна тя.

— Нито дори на братовчед си Робер д’Артоа, който тази сутрин прекалено откровено показа, че е влюбен във вас?

Тя повдигна рамене.

— Вие познавате добре братовчед ми д’Артоа. За него всякакъв дивеч е добър. Кралица или просекиня, все същото. В един далечен ден в Уестмустиърс, когато споделих с него колко съм самотна, той предложи да ме утеши. Това е всичко. Пък и не чухте ли сам? „Все още ли сте така целомъдрена, братовчедке?…“ Не, любезни ми Мортимър, сърцето ми е трагично празно… и страшно уморено от тази празнота…

— Ах, госпожо, защо не се осмелих да ви призная много по-рано, че сте единствената дама на мислите ми! — извика Мортимър.

— Наистина ли, мили приятелю? Отдавна ли?

— Струва ми се, госпожо, че още от първия път, когато ви видях. Но осъзнах ясно това, в Уиндзър, когато очите ви се напълниха със сълзи поради някакво оскърбление, което ви бе нанесъл Едуард… Да ви призная ли, че в затвора нямаше сутрин или вечер, в които да не мисля за вас и че първият ми въпрос, когато избягах от Тауър…

— Зная, приятелю Роджър, зная. Епископ Орлитън ми каза. И се радвах, че дадох малко злато от касетката си за вашата свобода. Не заради самото злато, което не е нищо, а заради риска, който беше голям. Вашето бягство увеличи мъките ми…

Той се поклони много ниско, почти коленичи, за да й засвидетелствува признателността си.

— Знаете ли, госпожо — поде той с още по-сериозен глас, — че щом стъпих на френска земя, положих обет да се обличам в черно, докато не се върна в Англия… и да не докосвам жена, преди да ви освободя?

Той видоизменяше малко положения обет и започваше да слива в мисълта си кралицата и кралството. Но ставаше все по-сроден за Изабел с Граелент, Пърсивал, Ланслот…

— И спазихте ли обета си? — попита тя.

— Нима се съмнявате?

Тя му благодари с усмивка, с малко мъгла, която прибули големите й сини очи и с протегнатата си ръка, крехка ръка, която легна като птичка в широката длан на барона. После двамата разпериха, сплетоха и сключиха пръсти…

— Мислите ли, че имаме право? — промълви тя след известно мълчание. — Обещала съм вярност на един съпруг, колкото и порочен да е той. А вие имате безукорна съпруга. И двамата сме обвързани пред бога. И аз съм била така неумолима към прегрешенията на другите… Дали се опитваше да се защити срещу самата себе си или просто да прехвърли бремето на греха върху него? Той беше седнал. Сега стана.

— Нито вие, нито аз, кралице, сме се оженили по своя воля. Заклели сме се във вярност, но без да сме избрали сами спътниците си. Подчинили сме се на решения на нашите семейства, а не на гласа на сърцата си. За души като нашите…

Той се поколеба. Любовта, която не смее да се изяви, тласка хората към най-странни постъпки. Желанието прибягва до най-възвишени приумици, за да наложи правата си. Мортимър стоеше прав до Изабел и ръцете им още бяха сключени.

— Искате ли, кралице — поде той, — да се побратимим? Ще се съгласите ли да смесим кръвта си и аз да бъда завинаги ваша опора, а вие завинаги моя дама?

Гласът му трепереше под напора на това невероятно, внезапно вдъхновение. И раменете на Изабел потръпнаха. Защото в това предложение бяха вплетени магия, страст и вяра и то бе едновременно божествено и сатанинско, рицарско и плътско. Кръвната връзка на братята по оръжие и на легендарните любовници, връзката между тамплиерите, донесена от Ориента чрез кръстоносните походи, любовната връзка също, която съединява нещастно омъжената съпруга с любимия избраник, понякога дори пред очите на съпруга, при условие, че любовта й остане целомъдрена… или че си въобразява, че ще остане. Клетва на телата, по-могъща от словесната, клетва, която не можеше да бъде нарушена, отхвърлена или анулирана. Двете човешки създания, която я произнасяха, ставаха по-близко свързани от близнаци. Онова, което притежаваше единият, ставаше притежание на другия. Задължаваха се да се защищават взаимно във всичко и да не се съгласяват единия да преживее другия. „Сигурно са се побратимили…“ Така шушукаха за някои двойки, потрепервайки леко от страх и завист.29

— Ще мога ли да искам всичко от вас? — прошепна Изабел съвсем тихо.

Мортимър отговори, като сведе клепачи.

— Отдавам се на вас — каза той. — Можете да изисквате всичко от мен и да ми дадете от себе си само онова, което искате. Любовта ми ще бъде такава, каквато вие желаете. Мога да легна гол до вас гола и да не ви докосна, ако ми заповядате така.

Истинското им желание не беше такова. Това бе по скоро ритуал, вдъхновен от чувството за чест, искрен на рицарските традиции. Влюбеният се задължаваше да докаже високото си самообладание и всесилното си уважение. Той се подлагаше на „кавалерско изпитание“, чиято продължителност зависеше изцяло от решението на любимата. Тя щеше да определи дали да трае вечно или да бъде тутакси преустановено.

— Съгласна ли сте, кралице?

Тя отговори на свой ред, свеждайки клепачи.

— На пръста, на челото, до сърцето? — попита Мортимър.

Те можеха да си убодат пръста, да изцедят няколко капки кръв в чаша, да я разклатят и всеки да отпие на свой ред. Можеха да рязнат челото си, там, където почват косите, и допрели глава до глава, да разменят мислите си…

— До сърцето — отговори Изабел.

Това бе отговорът, за който той копнееше.

В околностите пропя петел и кукуригането му прониза нощното безмълвие. Изабел си помисли, че денят, който щеше скоро да изгрее, щеше да бъде първият пролетен ден.

Роджър Мортимър разкопча надризницата си, пусна я на земята, изтръгна ризата си. Застана пред Изабел гол до кръста, с широкия си гръден кош.

Кралицата развърза блузата си. С гъвкаво движение на раменете тя освободи от ръкавите нежните си бели ръце и откри гърдите си с розови връхчета, ненакърнени от четирите раждания. Тя вложи горда решителност и едва ли не предизвикателство в този жест.

Мортимър извади камата от колана си. Изабел измъкна една дълга карфица с перла на края, която прикрепяше плитките й, и дръжките на амфора паднаха бавно надолу. Без да откъсва поглед от очите на кралицата, Мортимър с твърда ръка сряза кожата си. Кръвта потече на тънко ручейче между пухкавите кестеняви косми. Изабел се одраска по същия начин с карфицата под лявата гърда и кръвта изби като сок на плод. Тя сгърчи за миг лице, по-скоро от страх от болката, колкото от самата болка. После първа пристъпи към Мортимър и долепи гърди до широкия му набразден с алена кръв торс, като се повдигна на върха на пръстите си, за да се слеят двете рани. Всеки усети допира на чуждата плът, до която се приближаваше за първи път и на топлата кръв, която принадлежеше и на двамата.

— Приятелю — промълви тя, — отдавам ви сърцето си и вземам вашето, което ми дава живот.

— Приятелко — отвърна той, — приемам го и обещавам да го пазя вместо своето.

Те не се отдръпнаха, продължавайки безкрайно тази странна целувка на устни, които доброволно бяха отворили в гърдите си. Сърцата им биеха в същия ритъм, бърз и бурен, отекващ от едното в другото. Три години целомъдрие при него, петнадесет години очакване на любовта при нея…

— Притисни ме силно, приятелю — прошепна тя.

Устата й потърси белия белег, образуващ ръб на устната на Мортимър, и зъбите й на малък хищник се открехнаха, за да захапят.

Бунтовникът от Англия, беглецът от Лондонската кула, владетелят на уелските гранични области, бившият върховен съдия на Ирландия, лорд Мортимър ъв Уигмор, от два часа любовник на кралица Изабел, си бе тръгнал горд и щастлив, увенчан с мечти, през личната стълба на кралицата.

На Изабел не й се спеше. По-късно може би щеше да се поддаде на умората. Засега стоеше зашеметена, смаяна, като че ли някаква комета продължаваше да кръжи в нея. Съзерцаваше с безумна признателност измачканото легло. Вкусваше с изненада неподозираното досега щастие. Никога не си бе представяла, че може да ти се наложи да притиснеш устни до нечие рамо, за да заглушиш вика си. Тя стоеше изправена до прозореца, чиито боядисани капаци бе разтворила. Над Париж изгряваше зората, прибулена в мъгла, феерична. Нима наистина Изабел бе пристигнала предната вечер? Нима това бе същият град, където бе прекарала детството си? Светът се раждаше за нея в този миг.

Сена течеше сива в подножието на двореца, а на другия бряг се възправяше старата Нелска кула. Изабел внезапно си спомни за снаха си Маргьорит Бургундска. Обзе я ужас. „Какво сторих тогава? Какво сторих?… Ако знаех!…“

Всички влюбени жени навред по света и от памтивека й се струваха сестри, избрани създания… „Познах наслаждението, което струва колкото всички корони на света, и не съжалявам за нищо!…“ Тези думи, този вик на Маргьорит покойницата, отправен към нея след присъдата в Мобюисон! Колко пъти Изабел си го бе повтаряла, без да разбира нищо! А тази сутрин, пропита с новата пролет, със силата на един мъж и с радостта да вземе и да се отдаде, тя най-сетне разбираше! „Днес сигурно не бих я издала!“ И поведението й тогава, проява на кралска справедливост, както си въобразяваше, внезапно я изпълни със срам и угризения, сякаш това бе единстаеният грях, който някога бе извършила.

VI. ПРЕКРАСНАТА 1325 ГОДИНА

За кралица Изабел пролетта на 1325 година беше същинско очарование. Тя изпадаше в захлас от слънчевите утрини, под които искряха покривите на Париж. Птиците, с хиляди, цвърчаха в градините. Камбаните на всички църкви, на всички абатства, на всички манастири, дори огромната басова камбана на Парижката света Богородица отзвъняваха сякаш часовете на щастието. Нощите ухаеха на люляк под звездното небе.

Всеки ден носеше своя сноп от удоволствия: състезания, празненства, турнири, лов и полски излети. В столицата се чувствуваше благоденствие и ненаситна жажда за забавления. Пръскаха се щедро средства за народни увеселения, макар бюджетът на държавното съкровище последната година да бе приключил с дефицит от тринадесет хиляди и шестстотин ливри заради войната в Аквитания, както смятаха всички. За да набавят необходимите средства обаче, бяха наложили на епископите на Руан, Лангър и Лизийо глоби, съответно дванадесет, петнадесет и петдесет хиляди ливри за упражнено насилие спрямо съвета на канониците или кралските служители. Богатството на тези прекалено властни прелати беше покрило дефицита, предизвикан от войната. Пък и ломбардците още веднъж бяха принудени да заплатят за правото си на гражданство.

Така беше подхранван луксът на двора. И всеки бързаше да се развлича, като първото удоволствие беше да се покаже пред другите. Това, което се отнасяше до благородническото съсловие, важеше и за буржоазията, и за простолюдието: всеки харчеше малко повече, отколкото позволяваха възможностите му, и то само за да изпита удоволствието да живее. Има такива години, когато съдбата като че ли се усмихва: отдих, затишие сред тежките времена… Продават се и се купуват така наречените излишни неща, сякаш е излишно да се кичиш, да съблазняваш, да завоюваш, да си позволяваш да обичаш, да вкусваш редките неща, плод на човешката изобретателност, да се възползваш от всичко онова, което провидението или природата са дали на човека, за да се наслаждава на изключителното си положение във вселената!

Естествено хората се оплакваха, но не защото бяха нещастни, а задето не можеха да задоволят всичките си желания. Оплакваха се, че не са толкова богати, колкото най-богатите, че нямат толкова, колкото онези, които имат всичко. Времето беше изключително меко, търговията — невероятно успешна. Отказали се бяха от кръстоносния поход. Изобщо не се говореше за свикване на войнство, нито за понижаване на курса на ливрата. В кралския съвет разискваха как да предотвратят обезрибяването на реките. А рибарите, насядали един до друг с въдиците си по двата бряга на Сена, печаха гърбове на приятното майско слънце.

Тази пролет въздухът бе изтъкан от любов. От много години не бе имало повече женитби, а и повече незаконнородени. Девойките бяха засмени и ухажвани, младежите — предприемчиви и наперени. Чужденците нямаха толкова големи очи, за да видят всички чудеса на града, нито толкова широки гърла, за да опитат виното, което се лееше в кръчмите, нито толкова дълги нощи, за да изчерпят предлаганите им удоволствия.

Ах, как щяха да си спомнят тази пролет! Естествено имаше болести, загуби на близки, майки, отнасящи кърмачетата си на гробищата, паралитици, измамени съпрузи, които се гневяха на разпуснатостта на нравите, ограбени бакали, които обвиняваха чираците си, че не са били бдителни, пожари, които оставяха цели семейства без покрив, няколко престъпления. Но за всичко това виняха съдбата, а не краля или неговия съвет.

Всъщност беше истинска благодат да живееш през тази 1325 година, да си млад или в зрялата си възраст, или поне здрав. И беше непростима глупост да не го цениш достатъчно, да не благодариш на бога за това, което ти е дал. Колко повече щеше да се радва парижкото население на своята пролет през 1325 година, ако можеше да отгатне как тя щеше да завърши! Тя бе наистина вълшебна приказка и децата, заченати през този пленителен месец в постели, ухаещи на лавандула, мъчно щяха да повярват, когато им разкажеха един ден за нея. Хилядо триста двадесет и пета! Каква дивна епоха! И колко скоро тази година щеше да се превърне в „хубавото старо време“!

А кралица Изабел? Кралица Изабел сякаш въплътяваше в себе си всички достойнства и всички приятни изживявания. Обръщаха се подире й не само защото беше владетелка на Англия, не само защото беше дъщеря на великия крал, чиито финансови постановления, клади и ужасни процеси бяха забравили и помнеха само мъдрите му нареждания, а защото беше хубава и изглеждаше щастлива.

Сред народа се говореше, че тя по-достойно би носила короната от брат си Шарл Хубавеляка, много миличък, но безличен владетел, и се питаха дали Филип Дългия бе създал справедлив закон, като бе отстранил жените от трона. Англичаните трябва да са много глупави, щом създават неприятности на толкова сладка кралица!

Тридесет и три годишна, Изабел изглеждаше така блестящо, че нямаше девойка, колкото и свежа, която да може да й съперничи. Най-прочутите хубавици сред френската младеж потъваха сякаш в сянка, щом се появеше кралица Изабел. И всички благородни девици мечтаеха да приличат на нея, вземаха я за образец, подражаваха роклите й, жестовете й, вдигнатите плитки, погледа и усмивките.

Всяка влюбена жена се отличава по походката, дори в гръб. Раменете, ханшът, стъпката на Изабел, всичко изразяваше щастие. Почти винаги бе придружена от лорд Мортимър, който след нейното пристигане внезапно бе спечелил града. Хората, които го смятаха предишната година мрачен, горделив, прекалено надменен за изгнаник, които едва ли не го упрекваха за добродетелността му, изведнъж откриха в него мъж със силен характер, с голямо обаяние, напълно достоен за възхищение. Черното му облекло, подчертано само с няколко сребърни токи, не им се струваше вече погребално и сега виждаха в него само изтънчена показност на човек, който носи траур за загубеното си отечество.

Макар да не беше натоварен с официална длъжност при кралицата — това би било явно предизвикателство спрямо крал Едуард, Мортимър фактически ръководеше преговорите. Епископът на Норидж се бе поддал на очарованието му. Джон ъв Кромуел заявяваше без задръжки, че са постъпили несправедливо спрямо барон ъв Уигмор, че крал, който настройва против себе си благородник с подобни качества, не е особено прозорлив. Граф Кент се бе сприятелил окончателно с Мортимър и не вземаше никакво решение, без да се посъветва с него. Общоизвестно и общоприето бе, че лорд Мортимър остава след вечеря при кралицата, която — както тя казваше — трябва „да се допита за нещо до него“. И всяка нощ, когато излизаше от покоите на Изабел, Мортимър разклащаше за рамото Оугъл, бившия бръснар от Лондонската кула, издигнал се до ранга камериер, който го чакаше задрямал върху един сандък. Те прескачаха заспалите върху плочите слуги, които вече не вдигаха дори глава изпод наметките си, толкова бяха свикнали с техните обичайни стъпки.

Вдъхвайки с гърди на завоевател студения утринен въздух, Мортимър се прибираше в жилището си на Сен-Жермен-де-Пре, където го посрещаше русият, румен и внимателен Алспей, когото той смяташе… наивни влюбени!… единствен довереник на връзката му с кралицата.

Кралицата — сега вече нямаше съмнение по този въпрос — щеше да се прибере в Англия само когато можеше да се върне и той. Скрепената с клетва връзка ставаше все по-тясна и по-здрава с всеки ден, с всяка нощ. А малкият белезникав белег върху гръдта на Изабел, върху който той долепяше устни по негласен ритуал, преди да се раздели с нея, си оставаше видимата следа, че волята на единия е станала воля на другия.

Дори когато една жена е кралица, любимият е винаги неин господар. Изабел Английска, готова да посрещне сама семейните раздори, измените на краля, ненавистта на двора, цялата изтръпваше, когато Мортимър сложеше ръка на рамото й, чувствуваше, че примира, когато той напуснеше спалнята й и палеше свещи в църквите, за да благодари на бога, че й е подарил този дивен грях. Нямаше ли го Мортимър макар само един час, тя мислено го настаняваше на най-хубавото кресло пред себе си и му говореше тихичко. Всяка сутрин, преди да извика придворните си, тя се плъзваше в леглото към мястото, което любимият й бе напуснал малко преди това. Някаква матрона я бе научила на много полезни тайни за дамите, които търсят наслада извън брака. И сред придворните се шушукаше, без никой да вижда нищо лошо, защото това им се струваше един вид компенсация на съдбата, че кралица Изабел „е по любов“, както биха казали, че е в полето, или по-точно на небето.

Предварителният договор между Изабел и брат й, бе всъщност подписан след умишлени протакания на 31 май със сдържаното одобрение на Едуард, който си възвръщаше аквитанското владение, само че без Ажьоне и Базаде, или, с други думи, областите, окупирани предишната година от френската армия, като освен това трябваше да заплати шестдесет хиляди ливри… Валоа се бе показал неумолим по този въпрос. Наложило се бе посредничеството на самия папа, за да се стигне до споразумение, което съдържаше изричното условие, че Едуард ще дойде във Франция да положи клетва, нещо, което явно му беше много неприятно вече не толкова поради съображения за престиж, но за сигурност. Споразумяха се тогава за едно компромисно решение, което като че ли задоволи всички. Щяха да уговорят датата на знаменитото полагане на клетва. Едуард в последната минута щеше да се престори на болен — впрочем това едва ли щеше да бъде лъжа, защото по това време станеше ли въпрос кракът му да стъпи във Франция, той се задушаваше от пристъп на тревога, побледняваше, имаше чувството, че сърцето му спира и трябваше да си легне поне един час, поемайки с мъка дъха си. Тогава щеше да предаде на първородния си син Едуард титлите и владенията си като херцог на Аквитания и да го изпрати да положи клетва вместо него.

Всеки си въобразяваше, че е печелещият в тази комбинация. Едуард се изплъзваше от това задължително пътуване, което го плашеше. Двамата Диспенсър избягваха опасността да изгубят влиянието си върху краля. Изабел щеше да види отново любимия си син, за когото много тъгуваше. Мортимър си представяше каква подкрепа ще бъде за бъдещите му планове присъствието на престолонаследника в партията на кралицата.

Тази партия непрекъснато растеше дори във Франция. Крал Едуард се удивляваше, че не един от бароните му тази пролет сметнаха за необходимо да посетят френските си владения и се тревожеше главно защото нито един от тях не се върна. От друга страна, бащата и синът Диспенсър поддържаха естествено няколко шпиони в Париж, които осведомяваха Едуард за държането на граф Кент, за присъствието на Малтравърс при Мортимър, за опозицията, която гравитираше във френския двор около кралицата. Официално кореспонденцията между двамата съпрузи си оставаше учтива и в дългите си послания, в които обясняваше защо преговорите се протакат, Изабел наричаше Едуард „мило сърце“. Но Едуард бе дал заповед на адмиралите и шерифите на пристанищата да залавят всички вестоносци, каквито и да са, които носят писма, изпратени от кралицата, епископа на Норидж или друго лице от свитата им. Тези вестоносци трябваше да бъдат отвеждани под сигурна охрана лично при краля. Но можеха ли да задържат всички ломбардци, които сновяха насам-натам с менителниците си?

Когато Роджър Мортимър мина един ден през квартала Тампъл, придружен само от Алспей и Оугьл, насмалко избягна каменен блок, паднал от една новострояща се сграда. Не бе смазан на място само защото чу как каменният блок се удари в една дъска от скелето. Той видя в това обикновен уличен инцидент. Но три дни по-късно, тъкмо излизаше от дома на Робер д’Артоа, една подвижна стълба се строполи пред коня му. Мортимър поговори по този въпрос с Толомей, който познаваше по-добре от всеки друг тайния Париж. Сиенецът извика един от майсторите зидари, членове на ордена Тампъл, които бяха запазили своите привилегии въпреки разпръскването на рицарите на ордена. И атентатите срещу Мортимър престанаха. Дори поздравляваха от скелите, сваляйки кепетата си, английския благородник, облечен в черно, още щом го зърнеха. Все пак Мортимър свикна да излиза с по-силен ескорт и да изпробва с нарвалов рог виното си — предпазна мярка срещу отравяне. Просяците, които се прехранваха от кесията на Робер д’Артоа, бяха помолени да отварят добре очите и ушите си. Заплахите, надвиснали над Мортимър, още повече засилиха любовта на кралица Изабел към него.

И после, внезапно в началото на август, малко преди предвидената за полагане на клетвата дата, монсеньор дьо Валоа, толкова здраво взел властта в ръцете си, че го наричаха „втория крал“, рухна на петдесет и пет години.

От няколко седмици беше много раздразнителен и се ядосваше от всичко. Особено много се разяри, когато получи предложението на крал Едуард да оженят по-малките си деца, Луи дьо Валоа и Жана Английска, които скоро щяха да навършат седем години. Дали Едуард бе разбрал най-сетне късогледството, което бе проявил две години преди това, като прекъсна преговорите за женитбата на първородния си син и по този начин смяташе да привлече отново в своята игра Валоа? Необяснимо защо монсеньор Шарл прие това предложение като второ оскърбление и така се разбесня, че изпочупи всичко върху масата си. В същото време той проявяваше голяма припряност в държавните работи, дразнеше се, че Върховният съд се бави с присъдите, спореше с Мил дьо Ноайе за отчетите, представени от Сметната камара. А после се оплакваше, че всички тези задачи го изморяват.

Една сутрин, както бе в кралския съвет и се канеше да парафира някакъв документ, той изпусна пачето перо, което му подаваха, и изцапа с мастило синята си надризница. Ръката му увисна покрай бедрото и пръстите му се вкамениха. Изненада се от тишината наоколо и не осъзна, че пада от стола.

Вдигнаха го. Очите му бяха изблещени наляво, устата — изкривена на същата страна, а съзнанието му го бе напуснало. Лицето му бе прекалено червено, почти мораво, побързаха да извикат лекар, за да му пусне кръв.

Също като брат си, Филип Хубави, единадесет години по-рано, той бе сразен в главата, в тайнствения механизъм на волята. Сметнаха, че издъхва, и когато го пренесоха в двореца му, множеството обитатели се засуетиха скръбно като при мъртвец.

След няколко дни обаче, по време на които живееше по-скоро с диханието отколкото с мисълта си, той малко се посъвзе. Говорът му се възвърна, но колеблив, не добре разчленен, затруднен при произнасянето на някои думи, без сянка от присъщата му словоохотливост и властност. Десният му крак не се подчиняваше на волята му, както и ръката, която бе изпуснала перото.

Неподвижен в креслото, терзан от горещина под завивките, с които го бяха задушили уж за негово добро, бившият крал на Арагон, бившият император на Константинопол, граф на Романия, френският пер, вечен кандидат за германски император, укротителят на Флоренция, победителят в Аквитания, организаторът на кръстоносците внезапно осъзна, че всички почести, с които един човек може да бъде отрупан, са нищо, когато тялото му е в упадък. Той, който от детството се безпокоеше само за земни блага, неочаквано откри в себе си друга тревога. Настоя да го откарат в замъка му Пере, близо до Рамбуйе, където почти никога не отиваше. Внезапно му домиля: някои места, където болните си въобразяват, че ще възвърнат здравето си, имат необяснима притегателна сила за тях.

Умът му, вече не така енергичен, но съвсем бистър, бе завладян от мисълта, че болестта му е същата, която бе отнесла по-големия му брат. Той търсеше в миналите си постъпки причината за наказанието на всевишния. Останал без сили, той бе благочестив. Мислеше за Страшния съд, но горделивците лесно пречистват съвестта си. Валоа не откриваше почти нищо, за което можеше да се упрекне. Във всички свои походи, грабеж и кланета, при всички насилия, които бе наложил на завладените или освободените от него области, той смяташе, че е използвал справедливо пълномощията си на пълководец и принц. Един-единствен спомен будеше угризения у него. Една-единствена негова постъпка му се струваше причина за сегашното изкупление, едно единствено име идваше на устните му, когато правеше равносметка на жизнения си път: Марини. Защото наистина никога не бе мразил никого освен Марини. За всички други хора, които бе измъчвал, наказвал, изтезавал или пращал на смърт, той бе убеден, че е действувал в името на общото благо, което смесваше със собствените си амбиции. Ала в борбата си срещу Марини бе вложил цялото мерзко настървение, което човек влага в лична разпра. Съзнателно бе лъгал в обвиненията си срещу Марини, бе лъжесвидетелствувал срещу него, като бе накарал и други да дадат неверни показания. Не се бе спрял пред никаква низост, за да изпрати бившия съуправител и главен ректор на кралството на бесилото в Монфокон по-млад, отколкото самият той бе сега. Не се бе ръководил от нищо друго освен от потребността за мъст и злобата, че с всеки ден друг разполага с повече власт от него във Франция.

И ето сега, седнал в двора на замъка си Пере, загледан в прелитащите птици и конярите, извеждащи дорестите коне, които той нямаше вече да яхне, Валоа беше започнал… думата изненадваше най-много него, но нямаше друга!… беше започнал да обича Марини, да обича спомена за него. Какво не би дал неговият неприятел да бъде жив, за да се сдобри с него и да разговаря за всички неща, които бяха изпитали, изживели заедно и за които толкова се бяха карали. По-големият му брат Филип Хубави, другият му брат Луи д’Еврьо, двете му предишни съпруги даже, всички тези покойници по-малко му липсваха, отколкото бившият съперник. И в миговете, когато мислеше, че не го наблюдават, близките му изненадани чуваха диалога му с един мъртвец.

Всеки ден изпращаше единия от шамбеланите си с торба, пълна с монети, да раздава милостиня на бедните в някой парижки квартал ту в една, ту в друга енория. И шамбеланът трябваше да каже, пускайки монетите в мръсните ръце: „Помолете се, добри хора, помолете се на бога за монсеньор Ангьоран дьо Марини и за монсеньор Шарл дьо Валоа.“ Струваше му се, че ще измоли снизхождението на небето, ако в една и съща молитва го свържат с жертвата му. А жителите на Париж се удивляваха, че могъщият и надменен феодал Валоа иска да го споменават след онзи, когото някога обвиняваше за всички нещастия на кралството и когото бе пратил на бесилото.

В кралския съвет властта бе преминала в ръцете на Робер д’Артоа, който поради заболяването на тъста си внезапно излезе на преден план. Исполинът често изминаваше, опънал докрай стремената на коня си, пътя до Пери, за да се допита до болния. Защото всеки — и най-напред д’Артоа — забелязваше, че внезапно държавното кормило беше останало без кормчия. Монсеньор дьо Валоа беше известен, разбира се, като доста хаотичен владетел, вземащ решения, без да ги обмисли добре и управляващ по-скоро по настроение, отколкото по разум. Но все пак, тъй като бе живял в много дворове — от парижкия в испанския и от испанския в неаполския — беше защищавал интересите на папата в Тоскана, беше участвувал във всички войни с Фландрия, беше се домогвал до трона на Свещената империя и бе заседавал повече от тридесет години в тесния съвет на четирима френски крале, той бе свикнал да разглежда всеки проблем на кралството в общоевропейски аспект. Това се извършваше едва ли не от само себе си в мисълта му.

Робер д’Артоа, солидно подкован в обичайното право и много сведущ в съдебната процедура, нямаше толкова широки схващания. Затова всички казваха за граф дьо Валоа, че е „последният“, без да могат да уточнят добре какво разбират под това, освен че той бе последният държавник с отношение към световната политика и едва ли щеше да се появи друг след него.

Крал Шарл Хубави, съвсем безучастен, се разхождаше от Орлеан до Сен-Максан и Шатоньоф-сюр-Лоар, очаквайки всеки миг жена му да го зарадва, че е бременна.

Кралица Изабел бе станала, така да се каже, господарка на двореца в Париж и там се бе събрал истински английски двор.

Полагането на клетва за вярност бе насрочено за 30 август. И така, Едуард изчака последната седмица на месеца, за да тръгне на път и да се престори, че се е разболял в абатството Сандаун, близо до Дувър. Епископ Уинчестър бе изпратен в Париж, за да удостовери под клетва, ако се наложи, основателността на това извинение — никой не поиска това от него — и да предложи синът да замести бащата, като, разбира се, принц Едуард, провъзгласен за аквитански херцог и граф дьо Понтийо, щеше да донесе обещаните шестдесет хиляди ливри.

На 16 септември младият принц пристигна, но придружен от оксфордския епископ и главно от Уолтър Стейпълдън, епископ на Ексетър и лорд ковчежник. Избирайки именно него, един от най-дейните и най-настървени привърженици на партията на Диспенсър, както и най-ловкия и най-хитрия, а и най-ненавиждания човек от антуража си, крал Едуард ясно подчерта, че не възнамерява да промени политиката си. Епископът на Ексетър не беше натоварен само да придружава престолонаследника.

В деня на пристигането им и едва ли не в мига, когато кралица Изабел отново стисна в прегръдките си сина си, узнаха, че състоянието на монсеньор дьо Валоа рязко се е влошило. Всеки час можеше да се очаква, че ще предаде богу дух. Тутакси цялото семейство, висшите сановници, бароните, които бяха в Париж, английските пратеници, всичко живо се втурна към Пере, с изключение на равнодушния Шарл Хубави, който надзираваше някакво вътрешно преустройство във Венсен, което бе поръчал на архитекта си Пенфьотиз.

А френският народ продължаваше да се радва на чудната 1325 година!

VII. „ВСЕКИ ВЛАДЕТЕЛ, КОЙТО УМИРА…“

Колко изменен се стори монсеньор дьо Валоа на всички, които не го бяха виждали последните седмици! Преди всичко бяха свикнали да носи винаги нещо на главата си, било голяма, искряща от скъпоценни камъни корона в дни на тържества, било извезана кадифена качулка, чийто огромен дантелен връх падаше върху рамото му, било някоя шапчица, закрепена на златен обръч, когато си беше у дома. За първи път виждаха косите му, прошарени руси коси, обезцветени от възрастта, разкъдрени поради боледуването и увиснали от двете страни на лицето му и по възглавниците. Този доскоро дебел и пълнокръвен мъж бе поразително отслабнал, но още по-силно впечатление им направи неподвижно сгърчената половина на лицето му, леко изкривената на една страна уста — един служител изтриваше час по час изтичащата слюнка — и най-вече угасналият втренчен поглед. Златотканите завивки, сините осеяни с лилии завеси на леглото, драпирани като балдахин над възглавието му, още повече подчертаваха физическия упадък на умиращия.

А и самият той, преди да приеме всички тези хора, стълпили се в спалнята му, поиска огледало и загледа известно време лицето си, което само два месеца преди това внушаваше такъв респект на народите и кралете. Какво значение кмаха сега за него престижът и властта? Къде бяха отлетели амбициите, които толкова дълго бе преследвал? Какво означаваше толкова живото някога задоволство да върви винаги с изправено чело между наведени глави, след като именно зад това чело бе сразен като от мълния и всичко бе рухнало? И ръката, към която се спускаха слуги, щитоносци и васали и я целуваха отгоре и отдолу, какво представляваше тази мъртва ръка до тялото му? Ами другата, над която все още имаше власт и с която щеше да си послужи след малко за последен път, за да подпише завещанието, което щеше да продиктува… ако изобщо лявата му ръка успее да очертае буквите на името му!… Дали тази ръка му принадлежеше повече от гравирания пръстен, с който подпечатваше нарежданията си? Щяха да го измъкнат от пръста му, когато умре. Притежавал ли е някога нещо?

Десният крак, напълно безжизнен, му беше сякаш вече отнет. От време на време в гърдите му зейваше бездна.

Човек е мислещо единство, което въздействува върху другите хора и преобразява света, И после внезапно това ецинство се разпада, разкъсва и какво е тогава светът, какво са другите хора? Важното в този час за монсеньор дьо Валоа не бяха титлите, владенията, короните, кралствата, властническите решения, превъзходството му над другите живи същества. Емблемите на неговото потекло, материалните му придобивки, дори потомците от неговата кръв, събрани наоколо, всичко това вече нямаше за него съществена стойност. Най-важното беше септемврийският въздух, зелените още листа, прошарени тук-там с червено, които забелязваше през отворените прозорци, но главно въздухът, въздухът, който вдишваше с такова усилие и който щеше да потъне в бездната, зинала в гърдите му. Докато усещаше въздуха в гърлото си, светът щеше да продължава да съществува и той щеше да бъде негов център, но тъй крехък център, подобен на пламъка на догаряща свещ. А после всичко щеше да секне или по-скоро всичко щеше да продължи, но в пълен мрак и страшно безмълвие, като катедрала, в която и последната свещ е угаснала.

Валоа си спомняше величествените агонии в семейството си. Чуваше отново думите на брат си Филип Хубави: „Погледнете колко малко струва светът! Вижте краля на Франция!“ Спомняше си и думите на племенника си Филип Дългия: „Вижте вашия сюзерен, Няма нито един измежду вас, колкото и да е беден, с когото да не съм готов да разменя участта си!“ Чул бе тези думи, без да ги разбере. Ето, значи, какво са изпитвали тези владетели, негови роднини, преди да слязат в гроба! Нямаше други думи, за да се изрази това, и хората, на които им оставаше да живеят още, бяха безсилни да го разберат. Всеки човек, който умира, е най-злочестият в света.

И какво щеше да открие от другата страна този най-злочест човек, когато всичко угасне, когато всичко се разпадне, когато катедралата се изпълни с тъма? Щеше ли да намери онова, на което го бе учила религията? Но какво бе то освен необятна, ужасяваща несигурност? Щяха ли да го изправят пред съд? Как щеше да изглежда лицето на съдника? На какви везни щяха да претеглят всички житейски дела? Какво наказание може да бъде наложено на нещо, което вече не съществува? Наказание… Какво наказание?… Може би да запази ясно съзнание в мига, когато прекоси черната стена.

И Ангьоран дьо Марини — Шарл дьо Валоа не можеше да не мисли за него — е бил с ясно съзнание, с още по-ясното съзнание на мъж в разцвета на здравето и силите си, изтръгнат от живота не защото се е счупило някое тайно колело на организма му, а по чужда воля. И не пламъчето на догаряща свещ, а всички буйни пламъци са били духнати наведнъж.

Маршалите, висшите сановници и служители, които бяха изпроводили Марини до бесилото, същите или наследилите техните функции, бяха събрани сега около него, изпълнили спалнята и съседното помещение, със същите погледи на хора, които изпровождат един свой ближен до последния удар на сърцето му, чужди на кончината, която очакват, и целите в бъдещето, от което обреченият е елиминиран.

Ах, с каква охота би дал всички корони на Византия, всички тронове на Германия, всички скиптри и цялото злато от обезщетенията за един поглед, само един, в който да не прочете, че е елиминиран. Скръб, състрадание, съжаление, ужас и чувства, предизвикани от спомена: само това се чете в кръга от разноцветни очи около леглото на умиращ владетел. Но всяко от тези чувства е само потвърждение на елиминирането.

Валоа наблюдаваше първородния си син Филип, този мъжага с голям нос, изправен до него под балдахина, който щеше да бъде, доста скоро, утре или някой друг съвсем близък ден, а може би и само след минута единственият, истинският граф дьо Валоа, живият Валоа. Беше тъжен, както подобаваше, едрият Филип, и стискаше ръката на жена си, Жана Бургундска Куцата. Но и загрижен за държането си поради бъдещето пред него. Той сякаш казваше на насъбралате се: „Вижте, баща ми умира!“ И в тези очи Валоа бе вече заличен.

Пък и другите синове… Шарл д’Алансон, който избягваше да срещне погледа на умиращия и леко се извръщаше, щом баща му го погледнеше. И малкият Луи, който се страхуваше, призляваше му от страх, защото за пръв път присъствуваше на агония… И дъщерите… Няколко от тях бяха тук: графиня дьо Ено, която от време на време смигаше на прислужника, натоварен да бърше устата му, и другата, по-малката, графиня дьо Блоа, а малко по-далеч графиня дьо Бомон до исполинския си съпруг Робер д’Артоа, и двамата застанали до кралица Изабел Английска, и малкият аквитанскк херцог, момчето с дълги мигли, послушно като в църква, което щеше да запази само този спомен от дядо си Шарл.

На Валоа му се струваше, че групичката им заговорничи. И там се подготвяше бъдеще, от което той бе елиминиран.

Обърнеше ли глава на другата страна, срещаше Мао дьо Шатийон-Сен-Пол, третата си съпруга, изправена властно, но вече вдовица. Гоше дьо Шатийон, старият конетабъл с глава на костенурка и седемдесет и седем години на гърба, печелеше в момента още една победа: отиваше си преди него един мъж, двадесет години по-млад!

Етиен дьо Морне и Жан дьо Шершьомон, и двамата бивши канцлери на Шарл дьо Валоа, преди да станат един след друг канцлери на Франция, Мил дьо Ноайе, легист и управител на Сметната палата, Робер Бертран, рицарят със зеления лъв, новият маршал, монахът-изповедник Тома дьо Бурж, лекарят Жан дьо Торно — всички бяха около него, за да му помогнат, всеки според длъжността си. Но кой може да помогне някому да умре? Юг дьо Бувил избърса една сълза. За какво плачеше дебелият Бувил, ако не за собствената си отлетяла младост, за близката си старост и собствения си отшумял живот?

Естествено, всеки владетел, който умира, е по-злочест от най-жалкия роб в кралството си. Защото бедният роб не е принуден да умре пред очите на чужди хора. Жена му и децата му могат да го заблудят, че краят му не е така близък. Няма да го обкръжат така тържествено, за да му покажат ясно, че си отива. Няма да изискват от него да състави смъртния си акт. Защото точно това искаха всички тези високопоставени лица, събрани в спалнята му. Какво представлява завещанието, ако не самолично удостоверяване на собствената смърт? Документ, предназначен за бъдещето на други… Личният му нотариус чакаше, закрепил мастилницата на ръба на дъсчицата за писане, приготвил тънката хартия и перото. Хайде, трябваше да започне… или по-скоро да свърши. Най-мъчително беше не толкова умственото насилие, колкото отказа от живота… Всяко завещание почва като молитва…

— В името на отца, сина и светия дух…

Шарл дьо Валоа проговори. А присъствуващите по мислиха, че се моли.

— Пишете, приятелю — каза той на секретаря, — нали чувате, че диктувам!… Аз, Щарл…

Той се спря, защото беше много мъчително, много страшно да чуе собственото си име за последен път. Името, та не е ли то самият символ на човешкото съществуване и на неговото единство? Валоа бе изкушен да свърши с него, защото нищо друго не го интересуваше. Но всички тези втренчени в него погледи… За последен път трябваше да изяви волята си и то заради другите, от които вече се чувствуваше така безвъзвратно отделен.

— Аз, Шарл, син на френския крал, граф дьо Валоа, д’Алансон, дьо Шартър и д’Анжу, уведомявам всички, че здрав духом, макар болен телом…

Ако изговорът беше отчасти затруднен, ако езикът се запъваше на някои думи, понякога най-прости, мозъчният механизъм като че ли продължаваше да функционира нормално. Но диктовката предизвикваше някакво раздвояване, като че ли той беше собственият си слушател. Струваше му се, че е застанал посред забулена в мъгла река. Гласът му бе отправен към брега, от който се отдалечаваше, а самият той се страхуваше от онова, което щеше да стане, когато докосне другия бряг. — …искайки милост от бога и страхувайки се от неговата присъда над душата, се разпореждам тук със себе си и имуществата си, и изказвам завещанието си и последната си воля, както следва: Първо, предавам душата си на господа бога Исуса Христа и на милосърдната му майка, както и на всички светци…

По знак на графиня дьо Ено прислужникът избърса слюнката, стекла се от ъгъла на устата му. Всички разговори бяха стихнали и хората не смееха дори да прошумолят с дрехите си. Всички изглеждаха смаяни, че в това сковано неподвижно тяло, смалено и деформирано от болестта, мисълта се бе запазила така бистра и едва ли не изискана.

Гоше дьо Шатийон прошепна на съседите си: — Няма да умре днес.

Жан дьо Торпо, един от лекарите, смръщи отрицателно лице. Според него монсеньор дьо Валоа нямаше да дочака зората. Но Гоше поде:

— Виждал съм, виждал съм умиращи… Повтарям ви, че в това тяло има още живот…

С пръст на устата, графиня дьо Ено помоли конетабъла да замълчи. Гоше беше глух и не си даваше сметка, че шепне високо.

Валоа продължаваше да диктува:

— Искам тялото ми да бъде погребано в църквата Фрер Миньор в Париж, при тленните останки на предишните ми съпруги.

Погледът му се спря върху лицето на третата му жена, живата, която скоро щеше да стане знатна вдовица. Три жени и цял изминал живот… Най-много бе обичал Катрин, втората… може би заради нейната призрачна константинополска корона. Хубавица беше Катрин дьо Куртьоне, напълно достойна да носи легендарната титла! Валоа се учудваше, че в жалката му плът, наполовина безжизнена и пред прага на унищожението, бе оцелял някакъв бегъл трепет от някогашни желания, предаващи живота. И така той щеше да почива до Катрин, до титулярната кралица на Византия. А от другата му страна щеше да бъде първата му съпруга, Маргьорит, дъщеря на неаполския крал, и двете отдавна превърнати в прах. Колко странно, че споменът за едно желание може да остане, когато обектът, който го е породил, не съществува вече! Дали при възкръсването… Но тук беше третата съпруга, която го гледаше в момента. И тя бе добра другарка в живота му. Трябваше и на нея да остави част от тялото си.

— Item30, искам сърцето ми да бъде поставено в града и мястото, където жена ми Мао дьо Сен-Пол избере своя гроб. А вътрешностите ми в абатството Шаали, тъй като правото да разделя тленните си останки ми бе дадено с вула от пресветия отец папата на…

Той се поколеба, мъчейки се да си спомни датата, която му се изплъзваше, и добави: — …По-рано31.

Как се бе гордял с това разрешение, давано само на крале, да разпредели на няколко места трупа си, както се прави с реликвите на светците. Щяха да се отнесат с него като с крал дори в гроба. Но сега той си мислеше за върховното възкръсване, единствената надежда, оставена на ония, които са стигнали до ръба на последното стъпало. Ако догмите на религията са верни, как ще протече за него това възкръсване? Вътрешностите му в Шаали, сърцето — там, където Мао-дьо Сен-Пол би избрала, а тялото — в парижка църква… Нима с изпразнени гърди и с корем, натъпкан със слама и зашит с канап, ще се изправи между Катрин и Маргьорит? О, колко мъчно можеш да се надяваш на нещо, което човешкият ум не е в състояние да си представи! И там ли ще имз гмеж от тела и погледи, както сега около леглото му? Каква страшна бъркотия ще настъпи, ако възкръснат едновременно всички предци и всички потомци, убийците лице с лице с жертвите си, всички държанки, всички измени… Дали Марини ще застане пред него?

— Item, оставям на абатството в Шаали шестдесет ливри, сечени в Тур, за да четат молитви на годишнината ми…

Отново избърсаха устата му с кърпата. Той изреди за почти четвърт час всички църкви, абатства, благочестиви фондации в своите имения, на които оставяше било сто, било петдесет или сто и двадесет ливри, или някоя лилия за украса на ковчеже с мощи. Еднообразно изброяване за всички, освен за умиращия: всяко произнесено име извикваше в паметта му камбанария, град, паланка, чийто владетел той щеше да бъде за още няколко часа или дни. Багрите на крепостна стена, силуетът на ажурен връх, екотът на калдъръма на някоя стръмна улица, миризмите на пазарен площад ставаха за последен път негова собственост чрез думите… Присъствуващите мислеха за друго, както по време на много дълга литургия. Единствена Жана Куцата, измъчена от дългото стоене права с нееднаквите си крака, слушаше внимателно. Събираше, пресмяташе наум. При всяка нова цифра обръщаше към Филип дьо Валоа лицето си, не лишено от миловидност, но загрозено от скъперническите й мисли. Всички тези завещания подяждаха наследството.

Изабел шушукаше в нишата на един прозорец с Робер д’Артоа. Тревожното й изражение не бе предизвикано от тъжния повод, който ги бе събрал тук.

— Не се доверявайте на Стейпълдън, Робер — прошепна му тя. — Този епископ е най-злобното дяволско изчадие и Едуард го е изпратил само за да навреди на мен или на привържениците ми. Няма никаква работа тук, но се натрапи, защото бил уж натоварен да придружава навсякъде сина ми. Той ме дебне… Последното писмо, което получих, е било отваряно и печатът е бил залепен отново.

Гласът на Шарл дьо Валоа продължаваше да изрежда:

— Item, завещавам на жена си, графинята, рубина, подарен от дъщеря ми, графиня дьо Блоа. Item, оставям й също везаната покривка, останала от майка ми, кралица Мари…

Всички разсеяни или равнодушни погледи по време на изреждането на благочестивите дарения отново бляснаха, щом стана дума за скъпоценности. Графиня дьо Блоа повдигна вежди, леко разочарована. Баща й можеше да й върне рубина, който му бе подарила.

— Item, ковчежето с реликви от свети Едуард…

Като чу името Едуард, младият английски престолонаследник повдигна дългите си мигли. Не, и ковчежето бе завещано на Мао дьо Шатийон.

— Item, оставям на Филип, първородния си син, един рубин и всичките си оръжия и конски амуниции с изключение на една дълга ризница, изработена в Акр, и шпагата, с която се е сражавал барон д’Аркур, които оставям на Шарл, втория си син. Item, на дъщеря си, съпругата на сина ми Филип, оставям най-красивия си изумруд.

Бузите на Куцата леко порозовяха и тя благодари, като кимна с глава, жест, който се стори неприличен. Можеха да бъдат сигурни, че ще поиска смарагдите да бъдат прегледани от някой експерт, за да се отдели най-красивият!

— Item, на Шарл, втория си син — всичките ми коне и коняри, златната си чаша, един сребърен леген и един молитвеник.

Шарл д’Алансон се разплака глупаво, като че ли осъзна агонията на баща си и скръбта, която тя му причиняваше, едва когато умиращият произнесе името му.

— Item, оставям на Луи, третия си син, всичките си сребърни съдове…

Детето се бе сгушило до полите на Мао дьо Шатийон. Тя нежно го погали по челото.

— Item, искам и нареждам всички предмети от параклиса ми да бъдат продадени, за да се отслужат молитви за успокоение на душата ми… Item, а всичките ми дрехи да бъдат раздадени на камериерите ми…

Застаналите близо до отворените прозорци безмълвно се раздвижиха, а някои се наведоха навън. Току-що три носилки бяха влезли в двора на замъка, застлан със слама, за да приглушат тропота на конските копита. От голяма носилка, украсена със позлатени скулптури и завеси, с извезани върху тях замъци от Артоа, слезе графиня Мао, тежка, монументална, съвсем посивяла под воала, заедно с дъщеря си, кралица Жана, вдовица на Филип Дългия. Графинята беше придружена и от канцлера си Тиери д’Ирсон и придворната си Беатрис, негова племенница. Мао идваше от замъка си Конфлав, близо до Венсен, откъдето почти не излизаше през този враждебен за нея период.

С втората носилка, съвсем бяла, пристигна кралица Клеманс, вдовицата на Луи Вироглавия.

От третата, скромна, с обикновени завеси от черни кожа, слезе доста трудно, подпомогнат само от двама прислужници, месер Спинело Толомей, капитан на парижките ломбардци.

Така че по коридорите на замъка тръгнаха две бивши френски кралици, две млади жени на същата възраст, тридесет и две години, облечени и двете изцяло в бяло, съгласно обичая, и красиви, особено кралица Клеманс, напомнящи малко две сестри близначки. Зад тях пристъпваше, по-висока с цяла глава, страшната графиня Мао, за която всеки знаеше, макар да не смееше да го заяви високо, че е убила съпруга на едната, за да възкачи на трона другата. И най-сетне, провлачил крак и изпъчил корем, с попадали върху яката бели коси и белязано от ноктите на възрастта лице — старият Толомей, който отблизо или отдалеч бе замесен във всички интриги. Тъй като възрастта облагородява всичко, тъй като парите са истинската сила в света, тъй като монсеньор дьо Валоа нямаше навремето да се ожени за императрицата на Константинопол, тъй като без Толомей френският двор нямаше да може да прати Бувил при кралица Клеманс в Неапол, нито Робер д’Артоа да води процесите си и да се ожени за дъщерята на граф дьо Валоа, тъй като без Толомей английската кралица нямаше да се срещне със сина си, всички оказаха на стария ломбардец, който бе свидетел на толкова неща, бе дал толкова пари назаем и толкова бе мълчал, дължимата само на владетели почит.

Присъствуващите се притиснаха към стените и се отдръпнаха, за да освободят вратата. Бувил цял се разтрепера, когато Мао го докосна.

Изабел и Робер д’Артоа се спогледаха въпросително, без да кажат нещо: Толомей бе влязъл ведно с Мао. Дали това означаваше, че старата лисица работи и за сметка на противника? Но с едва доловима усмивка Толомей успокои клиентите си. Трябваше да виждат в едновременното им идване само случайно съвпадение, Влизането на Мао предизвика известно смущение. Валоа прекъсна диктовката, когато видя старата си огромна противница, която тикаше пред себе си двете бели вдовици като две овчици, водени на паша. Но после Валоа забеляза Толомей. Той раздвижи пред лицето си здравата си ръка, на която блестеше рубинът, който щеше да премине на пръста на първородния му син, и каза:

— Марини, Марини…

Сметнаха, че се унася. Не. Видът на Толомей му припомни обшия им враг. Без помощта на ломбардците Валоа никога нямаше да срази съуправителя.

Тогава се чу гласът на грамадната Мао д’Артоа.

— Бог ще ви прости, Шарл, защото разкаянието ви е искрено.

— Каква мръсница! — изрече Робер д’Артоа доста високо, за да го чуят съседите му. — Осмелява се да говори за разкаяние!

Без да обърне внимание на графиня д’Артоа, Шарл дьо Валоа направи знак на ломбардеца да се приближи. Старият сиенец пристъпи към леглото, повдигна парализираната ръка и я целуна, но Валоа не усети целувката.

— Молим се за вашето оздравяване, монсеньор — промълви Толомей.

Оздравяване! Единствената ободрителна дума, която Валоа чу сред всички тези хора, никой от които не се съмняваше, че той ще умре: те очакваха последната му въздишка като необходима формалност! Оздравяване… Дали банкерът казваше това от любезност или наистина го мислеше? Погледите им се срещнаха и единственото отворено око на Тсломей — тъмно и хитро око — му смигна съучастнически. Най-сетне едно око, което не го елиминираше!

— Item, Item — поде Валоа, като насочи показалеца си към нотариуса, — искам и нареждам децата ми да изплатят всички мои дългове.

Ах, той оставяше чудесно завещание с тези думи на Толомей, по-тежко от всички рубини и ковчежета с мощи! И Филип дьо Валоа, и Шарл д’Алансон, и Жана Куцата, и графиня дьо Блоа помръкнаха. Дотрябвал им беше този ломбардец!

— Item, на Робер дьо Вилпион, мой шамбелан, сумата двеста ливри. На Жан дьо Шершьомон, който бе мой канцлер, преди да стане канцлер на Франция, същата сума. На Пиер дьо Монгийон, мой щитоносец…

Ето че монсеньор дьо Валоа отново бе обзет от склонността си към щедрост, която му бе струвала толкова скъпо през целия живот. Той искаше да възнагради кралски всички, които му бяха служили. Двеста, триста ливри, не огромни завещания наистина, но четиридесет, петдесет на брой, които при това се прибавяха към благочестивите му дарения… Порядъчно накърненото вече злато на папата нямаше да стигне, нито целогодишният доход от владението Валоа. Монсеньор щеше да си остане разсипник дори и след смъртта си!

Мао се бе приближила до английската групичка. Тя кимна на Изабел с очи, в които гореше стара омраза, усмихна се на младия принц Едуард, сякаш би желала да го ухапе и най-сетне спря поглед на Робер.

— Трябва да си много нажален, драги племеннико, той беше истински баща за теб… — прошепна му тя тихо.

— И за вас, драга лельо, това е тежък удар — отвърна й той в същия тон. — Годинките ви са почти колкото неговите: възрастта, когато се умира…

В дъното на залата влизаха и излизаха хора. Изабел внезапно забеляза, че епископ Стейпълдън бе изчезнал. Или по-точно в момента се измъкваше, защото видя, че се плъзга към вратата с подмолните, леки и уверени движения на духовник, пресичащ тълпа. И каноникът д’Ирсон, канцлер на Мао, се запровира след него. И исполинката следеше с поглед бягството им. Двете жени се уловиха взаимно, че ги наблюдават.

Тутакси тревожни въпроси връхлетяха Изабел. Какво имаха да си казват Стейпълдън, пратеникът на враговете й, и канцлерът на графинята? И как се бяха запознали, след като Стейпълдън бе пристигнал предния ден? Съвсем очевидно беше, че английските шпиони бяха във връзка с Мао. „Има всички основания да иска да ми отмъсти и навреди — помисли си Изабел. — Аз издадох някога дъщерите й… Ах, как бих искала Роджър да е тук. Защо не настоях да дойде!“

За двамата духовници наистина не беше трудно да установят контакт. Каноникът д’Ирсон просто помоли да му покажат английския пратеник.

— Reverendissimus sanctvissimusque Exeteris episcopus?32 — попита го той. — Ego canonicus et comitissae Artesientis cancellarius sum.33

Възложено им бе да разговарят при пръв повод. Такъв повод бе възникнал. Сега, седнали един до друг в нишата на ецин прозорец в дъното на преддверието, с броеници в ръце, те разговаряха на латински, сякаш си препращаха ектении за умиращи.

Каноникът д’Ирсон притежаваше копие от едно много интересно писмо до кралица Изабел от някой си английски епископ, подписал се с буквата „О“. Бяха го откраднали от италиански търговец в една странноприемница в Артоа, докато спял. Този епископ „О“ съветваше получателката да не се връща в момента, а да си спечели колкото може повече привърженици във Франция, да събере хиляда рицари и да дебаркира с тях в Англия, за да изгони двамата Диспенсър и злобния епископ Стейпълдън. Тиери д’Ирсон го носеше със себе си. Иска ли монсеньор Стейпълдън да се запознае със съдържанието му? Една хартия се плъзна от наметката на каноника до ръцете на епископа, който я прочете набързо и разпозна обиграния и точен стил на Адам Орлитън. Ако лорд Мортимър поеме командуването на експедицията — се казваше още в писмото, — цялото английско благородничество ще се присъедини към него за няколко дни.

Епископ Стейпълдън гризеше нокътя на палеца си.

— Ille baro de Mortuo Mari concubinus Isabellae reginae aperte est34 — поясни Тиери д’Ирсон.

Не иска ли доказателства епископът на Ексетър? Ирсон би могъл да му достави, когато каже. Достатъчно би било да се разпитат прислужниците, да се проследи кой влиза и кой излиза от двореца в Сите, да се попитат просто приближените на двора.

Стейпълдън пъхна преписа от писмото под расото си, точно под кръста на гърдите си.

Монсеньор дьо Валоа през това време назова изпълнителите на завещанието си. Големият му печат с няколко лилии, обкръжен от надписа: „Caroli Regis Franciae filii, comitis Valesi et Andegaviae“35 се вряза във восъка, разтопен върху шнуровете, които висяха под документа.

— Мога ли да представя на ваше преосвещенство, монсеньор, моята племенница Беатрис, придворна дама на графинята? — каза Тиери д’Ирсон на Стейпълдън, като посочи красивата тъмнокоса девойка с потаен поглед и гъвкав ханш, която се приближи до тях.

Беатрис д’Ирсон целуна пръстена на епископа. Вуйчо й прошепна няколко думи на ухото й. Тогава тя отиде при графиня Мао и й каза едва чуто:

— Свършено е, госпожо.

А Мао, която все още стоеше близо до Изабел, протегна ръка, за да погали по челото младия принц Едуард.

После всеки си тръгна за Париж. Робер д’Артоа и канцлерът, защото трябваше да се занимават с управлението на кралството, Толомей, защото го зовяха сделките му. Мао, защото, пуснала в ход отмъщението си, нямаше вече какво да прави там. Изабел, защото копнееше час по-скоро да се види с Мортимър, а кралиците вдовици, защото нямаше къде да ги настанят. Дори Филип дьо Валоа трябваше да замине за Париж във връзка с управлението на огромното графство, което вече владееше фактически.

Край умиращия останаха само третата му съпруга, най-голямата му дъщеря, графиня дьо Ено, малките му деца и близките служители. Точно толкова хора, колкото край всеки незначителен провинциален рицар, макар че името и делата му бяха предизвиквали толкова вълнение в света от бреговете на океана чак до Босфора. И на другия, и на по-другия ден монсеньор дьо Валоа все още дишаше. Конетабъл Гоше бе преценил правилно. Борбата за живот във внезапно сразеното тяло продължаваше.

През тези дни целият двор се премести във Венсен за полагането на клетва от младия Едуард, аквитански херцог, пред вуйчо му Шарл IV Хубави.

После, в Париж, една греда от скеле се строполи току до главата на епископ Стейпълдън. Едно мостче на следния ден се събори под копитата на мулето на придружаващия го духовник. Една сутрин, когато бе излязъл от жилището си, в часа на утринната служба, Стейпълдън се сблъска в една тясна уличка с Жерар дьо Алспей, бившия заместник-комендант на Лондонската кула и бръснаря Оугьл. Двамата мъже привидно се разхождаха най-безгрижно. Но кой излиза толкова рано само за да чуе песента на птичките? В нишата под един вход се бяха спрели също няколко мълчаливи мъже, сред които Стейпълдън като че ли различи конското лице на барон Малтравърс. Върволицата зарзаватчийски каручки, която задръсти улицата, даде възможност на английския епископ бързо-бързо да стигне до дома си. Още същата вечер, без да се сбогува с когото и да било, той пое към Болоня, за да се качи тайно на някой кораб.

Освен копието на писмото на Орлитън той отнасяте със себе си множество доказателства, които уличаваха в заговор и измяна Изабел, Мортимър, граф Кент и всички придружаващи ги английски благородници.

А в един замък на Ил-дьо-Франс, изоставен почти от всички и погребан вече в тялото си като в гроб, Шарл дьо Валоа все още бе жив. Човекът, наричан вторият френски крал, се интересуваше вече само от въздуха, който проникваше неравномерно в дробовете му понякога с тревожни пресеквания. И щеше да продължава да вдишва този въздух, от който се храни всяко живо творение, още дълги седмици, чак до декември.