Фурията на принцепса

Глава 4

Исана Гай, Първата лейди на Алера, се събуди посред нощ от шум в двора под покоите си.

Седалището на Върховен лорд Плацида беше шокиращо спокойно, дори по стандартите на Върховните лордове. Макар да беше изискан дом от бял мрамор, то представляваше просто четириетажна сграда, построена около централен площад и градина, които бяха обществено достъпни. В столицата Исана беше виждала сезонни домове на други Върховни лордове, които са много по-големи и по-сложно направени от този на предците на рода Плацида.

И въпреки това тази къща, макар и не толкова огромна, имаше своята тиха завършеност. Всеки каменен блок беше полиран и перфектно прилепнал. Всяка част от дървената дограма, всяка врата, всяка щора беше изработена съвършено от най-добрите видове дърво. Мебелировката също беше изработена старателно и поддържана с много любов.

Но най-важната разлика, помисли си Исана, идваше от хората в домакинството.

Столицата, подобно на много други големи градове на Империята, които тя беше посещавала, съдържаше в себе си различни слоеве на алеранското общество. Гражданите обикаляха и се перчеха в най-добрите си тоалети, докато обикновените свободни хора предпочитаха да си изпълняват задачите и да стоят настрана, а по-бедните свободни и робите блъскаха най-тежката работа в ужасна нищета.

Семейството на лейди Плацида не държеше роби и на Исана й беше трудно от един поглед да забележи разликата между граждани и свободни в домакинството. Освен това самите граждани изглежда по-малко се перчеха с положението си и по-съвестно изпълняваха задълженията си, независимо какви са, и уважението, с което се отнасяха към своите слуги и работници, не зависеше толкова силно от социалния им статус, колкото това беше обичайно за по-голямата част от Империята.

Пропастта между граждани и обикновени свободни хора, разбира се, не беше изчезнала, до това все още беше далеч. Но усещането за враждебност и страх, които я съпровождаха, тук ги нямаше.

Исана беше убедена, че това е следствие от това как Върховни лорд и лейди Плацида се отнасяха с хората си зад стените на своя дом, и това говореше доста за тях.

След като се върна от опустошената от войната Амарантска долина, Исана беше гост на Върховна лейди Ария Плацида. Въпреки че рязкото потушаване на въстанието на Калар и примирието с нахлулите каними да сложи край на войната, това не можеше да смекчи последствията. Войната беше попречила на прибирането на реколтата, беше опустошила холтовете, разрушила икономиката и унищожила властта. По цялата територия, подчинена на Калар, робите бяха вдигнали кървави бунтове. Дивите фурии, чиито призователи бяха убити във войната или умрели от глад или болести, обикаляха селата и бяха много по-опасни от бесни животни.

Последвалата борба за намиране на работа, храна и подслон срещу стихиите доведе до всеобхватен хаос. Появиха се разбойнически банди и броят им започна да нараства почти толкова бързо, колкото и болестите, поразили жителите на провинцията.

Огромните средства, налети от короната за спешно изграждане на достатъчен брой кораби, които да позволят на алеранските войски да придружат канимите до родината им, имаха успокояващ ефект — както и, по ирония на съдбата, присъствието на самите каними, които се разправяха с алеранските бандити толкова безмилостно и професионално, колкото и изпратените да ги преследват легионери.

Исана подозираше, че всъщност това е причината заминаването им да се забави с няколко месеца. Разбира се, тя не можеше да докаже нищо, но подозираше, че Гай е забавил изграждането на последните кораби, за да използва присъствието на канимите, което да помогне за установяването на обществения ред сред хаоса в изтерзаната от войната област.

Сенатската гвардия и Легионът на короната постепенно възстановяваха контрола, но това беше болезнено методичен процес, изпълнен с обичайното политическо маневриране на гражданите, борещи се за придобиване на нови титли и власт във възстановените територии — докато заселниците, които живееха там, изхрачваха дробовете си през студената зима или си ядяха обувките, опитвайки се да не умрат от глад.

С финансовата и обществена подкрепа на Дианическата лига Исана правеше всичко възможно да осигури хуманитарна помощ в региона — докато една нощ двама мъже, въоръжени с мечове, успяха да стигнат до вратата на спалнята й, преди телохранителят й да ги спре.

Новината за появата на наследника на короната, разбира се, се разпространи като степен пожар от единия до другия край на Империята в рамките на няколко дни. Това надигна нова буря от политически раздори, тъй като плановете на всеки амбициозен гражданин на Империята внезапно се разпаднаха на прах. На много хора този обрат на събитията изобщо не им хареса и мнозина вече обвиниха Тави в измама и поискаха Сенатът да го обяви за незаконен наследник. Но Сенатът нямаше никакви основания за това. Септимус се беше погрижил да има достатъчно свидетели и доказателства, които да потвърдят самоличността на неговия син.

Очевидно обаче някой беше решил, че ако някои от свидетелите удобно изчезнат, Сенатът ще може да възрази срещу официалното провъзгласяване на Октавиан за принцепс. Като най-основна свидетелка, Исана беше естествена мишена за подобни схеми.

По предложение на Първия лорд тя прие поканата на Ария да посети Плацида, уж за да говори на няколко важни срещи на Дианическата лига. В интерес на истината тя отлично знаеше точно защо идва: това беше единственото място в Империята, където можеше да е почти сигурна за своята безопасност. Предложението на Гай беше мълчаливо признание, че дори той не може да я защити в Алера Империя.

Разбира се, „почти сигурна“ не беше същото като „сигурна“. Но абсолютна сигурност не съществуваше.

Исана нямаше представа за причините за повишените гласове и тропота на крака в двора под прозореца й, но не искаше да рискува.

Тя стана от леглото, облечена само в нощница, и веднага грабна дълго бронирано наметало от нощното шкафче. Тя се намъкна в тежката дреха, движенията й бяха бързи и точни от безкрайните тренировки, които Арарис я принуждаваше да прави.

Въпреки че наметалото изглеждаше от тежка кожа, парчета тънки стоманени плочки бяха пришити между два слоя по-лек материал. И макар да не беше толкова ефективна, колкото истинска броня, такава дреха предпазваше много по-добре от обикновена кожа и при нужда се обличаше много бързо.

Щом наметалото се оказа на мястото си, тя пъхна крака в леките кожени обувки и с гримаса на отвращение прехвърли кожената лента през рамото си, така че мечът, стандартен легионерски гладиус, да се озове на хълбока й.

Тя се отнасяше към оръжията без ентусиазъм. Успя да усвои някои елементарни умения по самозащита с меч, отново по настояване на Арарис. Чувстваше, че няма избор по този въпрос. В крайна сметка именно Арарис рискува живота си, за да спре убийците, които едва не се добраха до нея, и най-малкото, което можеше да направи, беше да следва съветите му и да му помогне да изпълни задълженията си като сингулар на Първата лейди.

Тя усърдно изучаваше основите на фехтовката, но не мислеше, че някой ден ще се чувства истински комфортно, носейки меч.

Въпреки че това й причиняваше неудобство, разсъждаваше тя, самият факт на тежестта на бронята върху нея и на меча я караше да се чувства по-скоро уверено, отколкото нелепо.

Исана почувства напрежение и безпокойство секунда преди отвън да се разнесат тихи стъпки и когато вратата се отвори, тя вече стоеше в защитна позиция с меч в ръка.

Светлината от лампата в залата очертаваше само черния контур на натрапника, но чувствата на Исана като воден призовател го разпознаха по-бързо от очите й.

— Арарис — тихо прошепна тя и отпусна меча. Изчака го да затвори вратата след себе си и каза:

— Светлина.

Малката фурия на лампата до леглото й отговори на нейния глас и се събуди за живот, като хвърли топла жълта светлина по просторната стая и освети Арарис. Той беше човек със среден ръст и телосложение. Косата му беше подстригана според обичая на легиона, едната страна на лицето беше изкривена от белег, клеймо, с каквото бележеха мъже, обвинени в малодушие по време на битка. Носеше прости, добре изработени дрехи и плащ, малко различаващ се от този на Исана. На едното му бедро висеше гладиус, а на другото — дълго острие. Тревогата му утихна, след като я видя, и Исана почувства внезапния топъл прилив на неговата привързаност и любов, заедно с други, не толкова поетични изрази на мъжко одобрение.

— Не е лошо — каза той тихо и кимна към меча, — но следващия път се отдалечи от прозореца, преди да запалиш светлината.

Тя поклати глава и с въздишка се отдалечи от прозореца, протягайки му ръка:

— Съжалявам. Тъкмо се събудих.

Той пристъпи към нея и я хвана за ръката, като едва я докосваше с пръсти:

— Всичко е наред. Не си очаквала, че в живота ти ще има подобни инциденти.

Тя леко му се усмихна:

— Не. Мисля, че не — тя поклати глава: — Какво става отвън?

— От столицата е пристигнал пратеник — отвърна спокойно Арарис и отпусна ръка. — Нейна светлост моли да се присъединиш към нея в кабинета й възможно най-скоро. Не знам нищо повече.

Исана се огледа и въздъхна. После внимателно прибра меча си. След като няколко пъти се поряза, тя се беше научила да уважава острието.

— Изглеждам смешно.

— Изглеждаш като човек, който се отнася сериозно към живота си — поправи я Арарис.

Той се обърна, когато чу звук на стъпки отвън. Всичко около тях кипеше и увеличаването на броя на гласовете, заедно с отварящи и затварящи се врати, свидетелстваше за все по-нарастващата активност във владението на Плацида.

— Честно казано, милейди, тази суматоха е идеална за ново нападение. Ще се радвам да ви видя с броня, когато се движите по коридорите.

— Добре — каза Исана. — Тогава да не губим повече време.

За себе си Исана отбеляза, че едно от предимствата на скромните размери на дома е, че за да се стигне до отсрещната му страна не е необходимо да се подготвя за пътуване заедно с кочияш и впрегатни животни, както често се случваше в столицата или при Акватайн.

Исана размени поздрави с младия рицар, прислужницата и старшия писар, с всеки от които беше вечеряла по няколко пъти, пресече двора и с решителни крачки се насочи нагоре към личния кабинет на Върховната лейди.

Арарис мълчаливо я следваше, на две крачки отзад и отстрани, а очите му внимателно и спокойно оглеждаха наоколо.

Пред кабинета на лейди Плацида имаше охрана. Исана забави крачка и размени поглед с Арарис. Това никога досега не се беше случвало. Ария беше една от най-уверените в себе си жени, които Исана беше срещала, и последното нещо, за което би се притеснила, щеше да е собствената й безопасност.

И за това си имаше сериозни причини, ако се вярва на докладите, които Исана беше чула. В Алера повечето гражданки бяха получили статута си чрез брак. Но не и Ария. Като студентка тя участвала в дуел срещу новоизлюпения Върховен лорд Родес, възникнал в резултат на доста агресивното й отхвърляне на вниманието му по време на вечерите в Академията, ако се вярва на слуховете. Победила категорично младия мъж и то пред толкова много свидетели, че в никой не възникнали съмнения относно превъзходството й.

Исана изобщо не искаше да знае какви причини могат да принудят лейди Ария Плацида да сложи охрана пред вратата си. Но желанията й едва ли имаха значение. Затова тя пристъпи напред и кимна на стражите, които в отговор й отдадоха чест. После единият отвори вратата пред нея, без да си прави труда да попита вътре дали може или не.

Исана вътрешно потрепери, но положи усилия да не й проличи. Чувстваше се доста груба, направо самонадеяна, да прониква в личните покои на Върховната лейди, но колкото и странно да изглеждаше, Исана беше с равен на Ария статут, че дори и по-висок.

В извънредна ситуация Първата лейди на Алера нямаше нужда да иска разрешение за влизане в стаята. А независимо какво лично чувства, Исана беше длъжна да поддържа статута на своя ранг, както и да изпълнява отговорностите, произтичащи от него.

Кабинетът на Ария можеше да бъде сбъркан с градина. Няколко фонтана тихо ромоляха вътре, а растенията бяха навсякъде, с изключение на рафтовете с книги, разположени покрай стените. Водата от фонтаните падаше в басейн в центъра на стаята, а многоцветни светлинки трептяха на дъното на басейна като малки скъпоценни звезди.

Лейди Плацида се появи след по-малко от минута, втурвайки се уверено и енергично в стаята. Тя беше висока жена с красива червена коса и подобно на Исана, приличаше на двадесетгодишно момиче. Подобно на Исана, тя всъщност беше много по-стара. Носеше рокля в цветовете на Дом Плацида — зелено върху зелено — същия цвят имаше и подплатата на белия й пътен плащ и ръкавиците й.

— Исана — каза тя, приближи до нея и протегна ръце.

Исана хвана ръцете й и получи целувка по бузата. При съприкосновението Исана почувства мъчителна тревога под спокойното изражение на Върховната лейди.

— Ария. Какво е станало?

Лейди Плацида учтиво кимна на Арарис и отново се обърна към Исана.

— Не съм сигурна, но пристигнаха запечатани заповеди от Първия лорд и милорд съпругът ми вече отиде да мобилизира легионите на Плацида. Заповядано ни е веднага да се явим в столицата.

Исана вдигна вежди.

— Само на нас?

Върховната лейди поклати глава.

— Половин дузина от най-могъщите лордове на моя съпруг също бяха призовани, а пратеникът каза, че подобни призовки са били изпратени към всички краища на Империята.

Исана се намръщи.

— Но… защо? Какво е станало?

Лицето на Ария остана спокойно, но тя не можеше да скрие тревогата си от усещанията на Исана.

— Нищо хубаво. Екипажът ни чака.