Фурията на Първия лорд

Глава 14

Валиар Маркус забеляза, че е следен, малко преди да стигне до четвъртия ред палатки в първи квадрант на лагера на Първия алерански легион. Нощем цареше тишина в редиците избледнели, мръсни палатки, нарушени само от случайно хъркане. Разходката сред тях би могла да бъде зловещо преживяване, като ходене през гробище; палатките сякаш светеха, отразявайки светлината с почти белите си платна. Не беше лесно да се промъкне през мрежата от бели палатки, без тъмният му силует да се очертае на техния фон — и това беше основната причина, поради която всеки легион използваше на първо място бяло платно. Но все пак с търпение и подходящи умения това беше възможно.

Маркус не беше сигурен какво точно му подсказа за присъствието на опашката. Той отдавна беше престанал да поставя под съмнение инстинкта си за такива неща. Правеше това през целия си живот и изглежда умът му несъзнателно събираше десетки малки, почти интуитивни сигнали, за да създаде пълна картина на всичко около него.

След като стигна до палатката си, вместо да влезе в нея, той замръзна напълно неподвижен и остана в това положение. После допря ръка до земята и изпрати част от съзнанието си в нея.

Сърдечният ритъм и дълбокото дишане на няколкостотин легионери се вляха в него през ботушите му — осезаемо усещане, което донякъде напомняше на звука на вълни, блъскащи се в брега. Забързаната стъпка на някой наблизо, изненадан по време на движение, се открои на този фон като крясък на чайка.

Маркус не можа да определи точното местоположение на преследвача си, но получи добро общо усещане за посоката. Той се обърна към мрака и тихо каза:

— Ако намеренията ви са мирни, можете да се покажете.

След кратка пауза Магнус излезе между две палатки и застана пред Първото копие.

— Можем да поговорим в палатката — измърмори Магнус.

— Враните да те вземат, можем — тихо изръмжа Маркус, позволявайки раздразнението да се прокрадне в гласа му — Отивах в леглото си. И не ми харесва, когато ме следят така. Грешка в преценката от нечия страна може да накара нещата да станат грозни.

Магнус се приближи. Старият курсор изглеждаше уморен и схванат, докато изучаваше Маркус с воднистите си очи.

— Само ако бъда забелязан. Остарявам за такива неща, Първо копие, но нямам никой друг за тази работа.

Маркус се опита да звучи раздразнено.

— Да ме шпионирате?

— Нещо не е както трябва — каза старият курсор. — Около вас витае някаква мистерия. Това не ми харесва.

— Няма мистерия — въздъхна Маркус.

— Не? Има ли причина, поради която сте толкова умен, че надиграхте стария курсор в собствената му игра?

Маркус стисна зъби.

Не беше нужно човек да е курсор, за да забележи стария Магнус на гърба си — но в същото време той не беше направил нито една очевидна грешка и малко бяха тези, които биха могли да усетят присъствието му. При липса на други фактори не би било подозрително един опитен центурион да го направи. Но заедно със съмненията на Магнус, Първото копие беше дал още едно допълнително потвърждение, че не е този, за когото се представя.

— След всичко, което преживяхме — каза той тихо, — наистина ли мислите, че ще навредя на капитана?

— Мисля, че капитанът има твърде високо мнение за собствената си прозорливост — отговори Магнус. — Той е млад и не знае как работи светът. Или колко жесток може да бъде.

— Добре — отново въздъхна Маркус. — Да предположим, че сте прав. Досега имах много възможности да направя нещо лошо. Но не съм.

Магнус му се усмихна леко.

— Ако намеренията ви са мирни, покажете се.

Маркус го погледна, отново изкушен да признае. Но това не би послужило на интересите на Първи алерански или на принцепса. Ако се разкрие пред Магнус, незабавно ще бъде арестуван, ако приеме, че не го екзекутират веднага щом бъде установена истинската му самоличност. Разбира се, ако Магнус продължи своите разследвания, това рано или късно щеше да се случи. Но все още не беше.

Маркус изръмжа под нос често използвана ругатня и добави:

— Лека нощ, Магнус.

Той влезе в палатката си и затвори платнището с ненужна сила. Беше възможно най-близкото до затръшване на врата. След това задържа вниманието си към земята и изчака, докато стъпките на стария курсор се отдалечат.

С въздишка посегна към шнуровете на бронята си и почти подскочи от тихия бас на канима, който отекна от тъмния ъгъл на палатката му.

— Добре, че не го пуснахте вътре. Би било неудобно.

Маркус се обърна и тихо измърмори на фурията в самотната лампа да се събуди за живот с най-слабата си интензивност. В неясното златисто сияние той различи масивната фигура на канимски ловец, приклекнал на леглото му, карайки матрака застрашително да се огъва под тежестта му. Сърцето на Маркус забърза от изненада и той застина с ръка на дръжката на острието си. Втренчи се в канима за няколко секунди, след което тихо попита:

— Ша, нали?

Канимът с червеникава козина наклони глава.

— Същият.

Маркус изсумтя. След това продължи да развързва бронята си. Ако Ша беше искал да му навреди, вече щеше да го е направил.

— Предполагам, че не сте тук на лов.

— Така е — каза канимът. — Има известна информация, която би било полезно за Тавар да я има.

— Защо не отидете направо при него с тази информация? Или да напишете писмо?

Ша небрежно изви уши встрани — жест, напомнящ алеранското вдигане на рамене.

— Те са от вътрешен характер. Никой каним не би могъл с чиста съвест да ги разкрие на враг — зъбите на ловеца блеснаха като ярка бяла светкавица. — И не можах да стигна до Тавар. Участваше в ритуал на чифтосване и беше строго охраняван.

— И преди сте ми предавали чувствителна информация — каза Маркус.

Ша отново сведе глава.

Маркус кимна.

— Кажи ми. Ще се погрижа той да узнае.

— Доколко знаете за нашите кръвни заклинатели?

— Шаманите? — Маркус сви рамене: — Знам, че не ги харесвам много.

Ушите на Ша се размърдаха развеселено.

— Те са важни за нашето общество, тъй като служат на Създателите.

— Създателите — каза Маркус. — Вашите цивилни.

— Те създават храна. Домове. Инструменти. Оръжия. Кораби. Те са сърцето и душата на моя народ и причината, поради която съществуват воини като моя господар. Именно на тях истински служат воините като моя господар, на онези, на които е обещал да се грижи и защитава.

— Циничният човек — каза Маркус — би отбелязал колко много служенето на вашите хора изглежда така, сякаш ги управляват.

— И в този контекст един каним би нарекъл цинизма нищо друго освен форма на малодушие — без злоба отговори Ша. — Решение да се мисли и реагира без почтеност, основаващо се на предположението, че и другите ще направят същото. Кога сте виждали Варг да прави нещо друго, освен да се стреми да защитава хората си?

Маркус кимна.

— Прав сте.

— Воините живеят според кодекса. По този начин те преценяват стойността на живота си. Когато един воин се отклони от кодекса, дълг на останалите е да го призоват обратно и, ако е необходимо, да го убият, но да не му позволят да прекрачи границата. Варг почита кодекса.

— Какви са отношенията между шаманите и Създателите? — попита Маркус.

Ша отново оголи зъби.

— В по-голямата си част — страх. Тяхното предназначение също е да са слуги на Създателите. Техните умения имат за цел да предпазят Създателите от болести и наранявания. Да пазят нашите деца е това, за което са родени. Да предлагат съвет и утеха по време на загуба, да посредничат при спорове и да откриват истината, когато тя е неясна.

— Виждал съм ги да използват уменията си само по време на война.

Ша пусна тихо ръмжене.

— Способностите на шаманите зависят от кръвта. Те се подхранват от нея. Това вече го знаете.

— Да — каза Маркус.

— Имаше време, когато се смяташе за нещо чудовищно за шаман да използва каквато и да било друга кръв освен своята собствена за ритуалите си — точно както е отблъскващо за един воин да заповядва на други воини да се бият, без той да има способностите и силата да се бие сам.

Маркус се намръщи.

— Това по-скоро рязко би ограничило нещата, които един шаман би могъл да направи, нали?

— Освен във времена на голяма нужда — изръмжа Ша. — Или когато шаманът е готов да умре, за да направи това, което смята, че трябва да се направи. По този начин силите на шаманите бяха изключително уважавани. Техните постъпки и жертвите им бяха дълбоко почитани, дори от враговете им. Дълбочината на ангажираността и искреността на заклинателите на кръв беше неоспорима.

Ша замълча за миг. След това заговори с по-безпристрастен, делови тон.

— Преди няколко поколения заклинателите на кръв откриха, че могат неимоверно да увеличат своите сили, като използват кръвта на другите — колкото повече хора, толкова по-мощна е кръвта. Първоначално те поискаха доброволци — начин Създателите да споделят честта и да се жертват в служба на шаманите. Но някои от тях започнаха да го правят по време на война, вземайки кръвта на враговете си и отдавайки получената от нея сила на собствените си военни сили. И се аргументираха, че по този начин канимите са надраснали нуждата от воини. В продължение на много години те се опитваха да получат контрол над воините — да ги използват, за да сплашат всички, когато е възможно, както и като събирачи на кръв на бойното поле. В някои области бяха по-успешни, в други — по-малко. А в някои никога не успяха да спечелят власт.

— Защо воините просто не се разбунтуваха срещу тях?

Ша изглеждаше шокиран от самата идея.

— Защото те също са слуги на Създателите, като нас, демоне.

— Очевидно не — отбеляза Маркус.

Ша махна с ръка.

— Кодексът го забранява, освен ако не са виновни за груби нарушения. Много заклинатели на кръв не приеха Новия път. Те останаха верни на своето призвание, на своите граници. Последователите на Стария път продължиха да служат на Създателите и се справяха много добре. Те работиха, за да убедят братята си в правилността на тяхната гледна точка.

— Предполагам, че не се е получило много добре — сухо каза Маркус.

— Заклинателите на кръв, които остават верни на своето призвание, нямат много време за политика, особено в наши дни — отговори Ша. Той се наведе леко напред. — Онези, които презират Стария път, разполагат с цялото време, което им е необходимо, за да кроят заговори и да казват на създателите полуистини, за да получат подкрепата им.

Маркус присви очи.

— Предполагам, че един от тези последователи на Новия път стои зад атаката срещу Октавиан.

— Най-вероятно — отговори Ша. — Двама създатели са били убедени да извършат опита за покушение.

Устните му се повдигнаха над зъбите в нещо, което за Маркус изглеждаше като отвращение и гняв.

— Това е непростимо нарушение.

Маркус се измъкна от бронята си, подреди четирите й части една върху друга и ги пъхна под леглото.

— Но Варг не може да се намеси?

— Не и ако спазва кодекса — отговори Ша. — Сред заклинателите на кръв все още има привърженици на Стария път, които са достойни за уважение. Но те са малко и нямат властта да изправят пред съд членове на своята каста — ако приемем, че въпросният член признае вината си, вместо да я отрече.

— Какво ще се случи, ако този определен член умре? — попита Маркус.

— Ако убиецът му е известен, това би предизвикало възмущение сред Създателите, които не са видели с очите си как той ги е предал. И някой от неговите блюдолизци вероятно ще заеме мястото му.

Маркус изсумтя.

— Непрекъснатата корупция е най-лошият проблем за всяко управление. Това го знаем и тук — той се замисли за момент. — Какво иска Варг от Октавиан?

— Моят господар не желае нищо от своя враг — сковано каза Ша.

Маркус се усмихна.

— Моля да извините глупавата ми формулировка. Каква би била идеалната реакция за някой като Варг от някой като Октавиан в тази ситуация?

Ша наклони глава в знак на признателност.

— Засега да го игнорираме. Да продължим, сякаш заплахата не е нещо сериозно. Още каними, паднали от ръката на демони, независимо колко са виновни или невинни, само би подхранило с дърва огъня на заклинателите на кръв.

„Хмм — помисли си Маркус. — Като не прави нищо, той помага да се подкопае влиянието на тези шамани, докато Варг търси вътрешно решение.“

Ша отново наклони глава и слезе от леглото. Огромният каним се движеше в абсолютна тишина.

— Добре е да говориш с някой проницателен и компетентен.

Маркус усети как без видима причина се усмихва на комплимента и реши да отговори любезно:

— Добре е да имаш почтен враг.

Ушите на Ша отново трепнаха развеселено. После ловецът вдигна качулката на тъмносивото си наметало и се измъкна от палатката. Маркус не изпитваше нужда да се увери, че е напуснал безопасно лагера на Първи алерански. Ша беше влязъл достатъчно лесно, което по свой начин доказваше, че Варг не е стоял зад опита за убийство на Октавиан. Ало ловците бяха успели да си доближат до Октавиан, досегашното им представяне подсказваше, че той едва ли щеше да оцелее, въпреки цялото призоваване, което бе успял да овладее през последната година. Вероятно и Маркус не би оцелял.

Той въздъхна и прокара ръка през късо подстриганата си коса. Толкова се надяваше на по-дълъг нощен сън в сравнение с това, което получаваше напоследък. Посещението на Ша напълно съсипа подобна възможност. Той измърмори нещо под нос и отново облече бронята, което беше много по-лесно да се направи с помощ, а не от сам човек. Но той успя. Докато се обличаше, времето рязко се промени. Появи се студен вятър, който духаше от север. Накара платното на палатката му да заплющи и когато Маркус излезе от нея, вятърът се усещаше така, сякаш идва направо от склона на ледник.

Той се намръщи. Съвсем несезонно за това време на годината, дори за студения север. Вятърът направо миришеше на зима. Обещаваше сняг. Но зимата все още беше твърде далеч, за да се случи такова нещо. Освен ако…

Освен ако Октавиан по някакъв начин не беше наследил изцяло таланта на Гай Секстус. Беше невъзможно. Капитанът нямаше нито време да се обучи, нито учител, който да го инструктира за онези тънкости и тайни при призоваването на фурии, които позволяваха на Гай Секстус с порядък да надвишава уменията на който и да било друг Върховен лорд.

Призоваването на фуриите със сигурност беше добро, но, врани, никой човек не можеше да превърне пролетта в кървава зима. Това просто не беше възможно.

Късчета ледена киша започнаха да удрят по лицето на Маркус. Те почукваха по бронята му като хиляди малки немощни върхове на стрели. А температурата на въздуха продължаваше да спада. В рамките на няколко мига по тревата и стоманената броня на Маркус започна да се образува слана. Това просто не можеше да се случва — но се случваше.

Октавиан никога не е бил способен студент, дори когато нещата изглеждат невъзможни.

Но, велики фурии, защо би направил такова нещо?

Когато се обърна към прохода, който щеше да го отведе до командната палатка на легиона, той срещна Октавиан и неговите стражи, които бързо крачеха към нея.

— Първо копие — кимна му капитанът. — Чудесно. Време е мъжете да стават. Потегляме след час.

— Много добре, сър — отвърна Маркус, докато отдаваше чест. — Трябва да ви кажа нещо на четири очи.

Октавиан вдигна вежди.

— Добре. Мога да отделя малко време, но след това искам да се съсредоточите върху отвеждането на Първи алерански до нашия отправен пункт.

— Да, сър — отговори Маркус. — Къде е това място, сър?

— Означих го на карта за вас. На север.

Маркус се намръщи.

— Сър? На север оттук няма нищо друго освен Защитната стена и територията на ледените.

— Да, така е — каза Октавиан. — Но направихме някои промени.

Към обяд на следващия ден целият Първи алерански, заедно със Свободния алерански легион и канимските воини стигнаха до Защитната стена, която се намираше на десет мили северно от град Антил. Снегът вече беше покрил земята с три инчов килим, а непрекъснато падащите бели парцали започнаха да се сгъстяват. Ако това се случваше в средата на зимата, това би означавало продължителен сезонен снеговалеж.

Но само невероятността на явлението очевидно не беше достатъчна за капитана.

Маркус беше служил в антилските легиони дълги години. Изпълнен с инстинктивен ужас и ступор, той се втренчи в гледката пред себе си.

Защитната стена беше разрушена.

В древното съоръжение, изградено с помощта на фурии, зееше пролом, широк четвърт миля. Огромната обсадна стена, висока петдесет фута и два пъти по-дебела, векове наред беше стояла непроменена като планините. Но сега отворът в нея зееше като рана. До вчера тази гледка щеше да предизвика дива тревога и рошавите ледени хора вече щяха да се изсипват от нея с хиляди.

Но вместо това всичко изглеждаше спокойно. Маркус забеляза няколко групи фургони и товарни животни, които се насочваха към зеещата дупка по утъпкана пътека през снега. Освен ако не грешеше в предположението си, те носеха провизии. Хората на трибун Цимния изглежда подсигуряваха доставките за похода.

Без да даде знак за спиране, капитанът продължи да язди право към отвора в стената, а канимите и алеранските войници го последваха.

Маркус неволно потръпна, когато преминаваше през Защитната стена. Мъжете се оплакваха един на друг, когато смятаха, че няма да бъдат подслушани. От капитана дойде заповед: никой не трябваше да използва огнени призовавания, които биха предпазили хората от студа по-добре от всякакви наметала.

От другата страна на Защитната стена имаше… пристанище.

Маркус примигна. Отвореното поле пред Защитната стена беше идеално равно на половин миля от основата на стената и така беше по цялата й дължина. Улесняваше стрелбата по цели, ако те не се качват непрекъснато нагоре и надолу по неравен терен, и помагаше за заслепяването на врага със собствените му редици, когато ледените атакуваха. Това беше просто отворен участък земя.

Сега беше пълен с високите кораби от армадата, която ги беше върнала от Кания, гора от голи мачти, достигащи до снежното небе. Гледката беше странна. Маркус се почувства напълно дезориентиран, когато легионите тръгнаха надясно по дължината на стената. В крайна сметка всички се наредиха в колона, успоредна на стената. Капитанът заповяда „наляво“ и Маркус се озова, заедно с хиляди други легионери и воини, втренчен в неуместните кораби.

Октавиан подкара коня си и язди приблизително до средата на линията. После се обърна с лице към войските и вдигна ръка за мълчание. Всички моментално утихнаха. Когато заговори, гласът му звучеше спокойно и съвършено ясно, усилено от въздушна фурия, Маркус беше сигурен в това.

— Е, мъже — започна капитанът. — Безгрижната ви почивка в слънчева Кания официално приключи. Отдихът за вас свърши.

Това предизвика шумен смях в легионите. Канимите не реагираха.

— Докато ви говоря — продължи капитанът, — врагът атакува всичко, което е останало от нашата Империя. Нашите легиони се сражават с него в мащаб, невиждан в историята ни. Но без нашето участие те могат само да отложат неизбежното. Трябва да сме в Рива, господа, и то веднага.

Маркус слушаше речта на капитана, докато той излагаше ситуацията в далечния край на Империята, но очите му бяха привлечени от корабите. Той вече не виждаше толкова ясно, както някога, но забеляза, че корабите са били… модифицирани. Те почиваха на киловете си, но вместо с обикновена, избелена дървесина, киловете им бяха или заменени, или облицовани с блестяща стомана. Допълнителни дървени конструкции, приличащи на ръце или може би крила, се извиваха от двете страни на корабите, завършвайки в други дървени конструкции, равни по дължина на корпуса на кораба. Тези конструкции също имаха килове, облицовани със стомана. Разположени от двете страни на кораба, крилата осигуряваха той да стои напълно прав, балансът му беше запазен. Нещо в дизайна изглеждаше смътно познато.

— С добри пътища — продължаваше капитанът — бихме могли да стигнем там след няколко седмици. Но ние нямаме тези седмици. Затова ще опитаме нещо ново.

Докато произнасяше думите, в полезрението на Маркус се появи друг кораб. Това беше малка, пъргава на вид шхуна, и той веднага разпозна кораба на капитан Демос „Слайв“. Подобно на останалите и той беше снабден с метален кил, както и с крилати конструкции от двете страни. Но за разлика от останалите, неговите платна бяха вдигнати и издути, уловили силата на северните ветрове.

Тогава Маркус осъзна за какво му напомняха тези подобрения: за плъзгачи на шейни. После забеляза още една подробност. Земята пред Стената не беше покрита с инчове сняг. Тя беше покрита със слой лед със същата дебелина.

„Слайв“ се втурна по ледената повърхност, движейки се далеч по-бързо, отколкото би могъл в морето. Облак ледени кристалчета се пръскаше от стоманените плъзгачи във фина, постоянна мъгла, наполовина скривайки ги от поглед, и създаваше илюзията, че корабът, неподдържан от нищо, се носи на няколко инча над леда.

За времето, необходимо на Маркус да осъзнае, че челюстта му се е отворила и да си я затвори отново, „Слайв“ се появи, втурна се надолу, при което плъзгачите му караха леда под тях да пука и скърца, и вече се издигаше до него, а платната му плющяха. По-малко от минута по-късно той вече беше на повече от миля и едва тогава легна в дрейф, правейки елегантен обратен завой. Отне няколко мига, докато пренастрои платната си и хване вятъра за обратния път, и те се издуха за почти минута, преди „Слайв“ да започне да се приближава.

— Боя се, че ще трябва отново да използваме корабите — каза принцепсът в тишината на всеобщото вцепенение. — На тях ще пътуваме по протежението на Защитната стена до Фригия, откъдето ще тръгнем на юг по останалите недокоснати пътища, за да помогнем на Рива. Вашите корабни задължения ще бъдат същите, каквито бяха, когато напуснахме Кания. Всички познавате своите кораби и капитаните си. Разделете се по кохорти и докладвайте на тях. Ще тръгнем веднага щом пътят пред нас е готов.

— Кървави врани — възкликна Маркус. Ако всички кораби можеха да плават толкова бързо над леда, макар той да се съмняваше, че представянето на „Слайв“ е типично, те биха могли да пресекат цялата Империя за… кървави врани. За часове, за няколко дни. Фригия и Рива бяха двата най-близко разположени големи града на Империята. Легион, движещ се бързо по пътя, можеше да измине разстоянието за по-малко от три дни.

Ако това сработеше — ако вятърът и ледът се задържат, ако новопроектираните кораби издържат, това щеше да бъде най-бързият поход в историята на Алера.

Зашеметеният Маркус се чу как дава заповеди на кохортата си и се координира с офицерите на Първи алерански, за да се увери, че качването е безпроблемно. В един момент осъзна, че стои мълчаливо до капитана, докато хората, канимите и провизиите бяха натоварени.

— Как? — попита той тихо.

— През зимата чичо ми ме возеше на шейна — каза тихо Октавиан. — Това… изглежда е имало смисъл.

— Снегът вие ли го направихте?

— Помогнаха ми — каза капитанът. — От повече от едно място.

Той вдигна ръка и посочи на север.

Маркус погледна и видя движение сред дърветата на север от Защитната стена. Слаби, размазани фигури с бледа, рошава козина се мяркаха тук-там между тях.

— Сър — задави се Маркус. — Ледените. Не можем да оставим Антил незащитен.

— Те са тук по моя покана — отговори той. — Правенето на сняг през пролетта е едно. Превръщането му в лед достатъчно бързо за нашите нужди — съвсем друго.

— Значи докладите от Антил са били верни? Че ледените имат власт над студа?

— Над леда и снега. Може би форма на водно призоваване. Това беше теорията на майка ми — той сви рамене. — Със сигурност ние не притежаваме способността да покрием земята с лед оттук до Фригия. А ледените могат. Ето къде беше Кайтай през последните няколко дни. Техните водачи са в добри отношения с баща й.

Маркус бавно поклати глава.

— И след всички тези години на… те се съгласиха да ви помогнат?

— Вордът ни заплашва всички, Първо копие — той направи пауза. — И… дадох им стимул.

— Платили сте им?

— В собственост — отговори Октавиан. — Давам им Защитната стена.

На Маркус му се зави свят.

— Вие… вие…

— Нуждаех се от помощта им — каза капитанът просто. Той сви рамене. — Все пак тя е собственост на короната.

— Вие… Вие сте им дали…

— Когато всичко свърши, мисля, че ще видя дали мога да ги накарам да ни я дадат под наем.

Сърцето на Маркус подскочи. Зачуди се дали това не е началото на паническа атака.

— Да я наемете, сър?

— Защо не? Те едва ли ще могат да я използват за нещо, освен че ще ни държи по-далеч от тях. Ако я дадат под наем, ние ще бъдем отговорни за поддръжката й, което те така или иначе не могат. Между нас ще съществува осезаема, фиксирана бариера, която може да помогне за намаляване на напрежението и от двете страни, ако успеем да избегнем инциденти. И тъй като това е тяхна собственост, генерираща приходи, мисля, че ще правят значително по-малко опити да я разрушат.

— Това е… сър, това е… — Маркус искаше да каже „лудост“ или може би „нелепост“, но…

Но виелица покриваше земята с лед в средата на онова, което трябваше да бъде приятен, топъл, пролетен ден.

Аналитичната част от съзнанието на Маркус му казваше, че логиката на идеята не е лишена от смисъл. От друга страна, ако това не проработи, в дългосрочен план за Империята със сигурност нямаше да е по-лошо, отколкото беше сега — спиране на масивна инвазия, която вече е в ход, макар и от различна посока.

Но какво ще стане, ако проработи?

Той замислено гледаше корабите и далечните силуети на ледените, когато Магнус се приближи и поздрави капитана. За момент погледна изражението на Маркус и леко се намръщи.

— Както разбирам, това не е било ваша идея? — попита старият курсор.

Маркус го погледна.

— Бесен ли сте?

— Някой е — изръмжа по-възрастният мъж.

Октавиан им хвърли бърз поглед, след което се престори, че ги игнорира.

Маркус поклати глава и се опита да възвърне чувството си за ориентация и цел.

— Времената се менят — каза той.

Магнус изсумтя кисело, почти обидено съгласие.

— Така правят.