Фурията на Първия лорд

Глава 38

Тави беше измамен.

И, разбира се, Кайтай беше замесена.

Той нямаше намерение да спи, не и сега, когато имаше още толкова много, което да се направи за защитата на града. Но след скорошното кръвопускане на Марок и огромните усилия, необходими за унищожаване на портите на Рива, той беше напълно изтощен. А Кайтай беше особено… той потърси в мислите си за подходящо определение. „Агресивна“ сякаш не предаваше желания нюанс. „Настоятелна“, макар и по-точно описание, донякъде не изцяло отразяваше същността. Той реши, че на неговия език липсва дума, която напълно да опише такава ненаситна, ентусиазирана, напълно неограничена страст.

В един момент на капрата на фургона имаше дискретно оставена храна. В ретроспекция Тави заподозря, че към нея е било добавено малко количество афродин, което обясняваше както неговата, ъ-ъ, изключителна концентрация върху вечерта, така и последващото му почти коматозно състояние.

Той погледна косата на Кайтай. Докато Тави лежеше по гръб, тя беше притисната към хълбока му, положила глава на гърдите му. Лицето й беше скрито от красивата бяла коса, с изключение на меките устни. Силната й тънка ръка лежеше на гърдите му. Кракът й беше преметнат върху бедрото му. Тя спеше дълбоко, като от време на време издаваше звуци, които някой невъзпитан (и неразумен) човек би нарекъл хъркане.

За момент Тави удовлетворено затвори очи. А може би просто са се желали много силно. Така или иначе той не беше разстроен, че са му осигурили този нощен… сън, колкото и вероломно да беше организирано всичко.

Тя промърмори нещо насън и Тави усети излъчващите се от нея неясни, трептящи емоции, бързо преливащи една в друга. Тя сънуваше. Тави погали косата й с една ръка и се концентрира, опитвайки се да улови емоциите в лагера. Ако нещо се беше объркало през нощта, щеше да го усети. А самият въздух, общата емоционална атмосфера в лагера на легиона, можеше да му каже много за душевното състояние на войниците.

Около фургона бяха разположени половин дузина стражи на разстояние, очевидно с мисълта да им осигурят дискретност, но те нямаше как да не чуят всичко, освен ако Кайтай не се беше сетила да сложи въздушно заглушаване. Или някой от мъжете го е направил. Тави установи, че този факт е далеч по-малко смущаващ, отколкото би бил година по-рано.

Имаше толкова много лоши неща по света, които може би помогнаха да се погледне на нещата в различна светлина. Нищо необичайно нямаше, че някой знае как Тави и Кайтай взаимно се наслаждават на компанията си.

Стражите бяха спокойни и бдителни. Две прислужнички наблизо излъчваха усещането, че вършат рутинни задачи — най-вероятно приготвяха закуска. Като цяло в лагера имаше атмосфера на очакване. Страхът беше смесен с очакване, яростта към нашествениците се смесваше със загрижеността за другите алеранци.

Хората не бяха глупави. Знаеха, че отиват на война, но нямаше и следа от отчаяние, само очакване и увереност.

Това само по себе си беше почти най-ценния атрибут, който един легион можеше да притежава. Капитаните на легиони от години знаеха, че очакването за победа поражда победа.

Той трябваше да стане и да се движи, да насърчава мъжете наоколо, да играе ролята на принцепса с неограничена сила, увереност и енергия. Но на това легло се чувстваше толкова удобно. Той насочи вниманието си към топлите, спокойно спящи до него…

Присъствия?

Тави рязко се изправи.

— Ти не ми каза — тихо прошепна Тави.

Кайтай го погледна косо и отмести поглед. После пъхна ръце в подплатената със стомана жилетка, която носеше под бронята, и започна да я закопчава.

Тави нежно настоя.

— Защо не ми каза, чала?

— Не биваше да идвам тук с теб — отвърна Кайтай с твърд глас. — Трябваше да остана в собственото си легло, сама. Врани, знаех, че ще го усетиш, ако сме заедно. Бях слаба.

Тави усети как гневът се надига в него.

— Защо не ми каза, Кайтай?

— Защото вашите хора полудяват, стане ли дума за раждане на дете — отсече тя. — Какво може да се случи! Какво може да не се случи! Кога трябва да се случи и в каква последователност! Обстоятелства, върху които детето няма абсолютно никакъв контрол, диктуват как ще бъде третирано то до края на живота му — тя приключи със закопчаването на жилетката и го погледна гневно. — Ти знаеш това. По-добре от всеки друг.

Тави скръсти ръце и срещна погледа й.

— И как очакваше нещата да се подобрят, като скриеш това от мен?

— Аз… — Кайтай замълча и се намъкна в плетената ризница, затруднена от тясното пространство във фургона. — Не исках да насочиш тази лудост към мен.

— Лудост? — повтори той. — Не се занимавай с ризницата, Кайтай. Няма да я използваш.

Тя вдигна брадичка и започна да връзва косата си на опашка.

— Тук? Виждаш ли? Тъй като нося нашето дете, очакваш да седя кротко в някаква каменна кутия, докато дойде време за раждане.

— Не — каза Тави. — Искам да опазиш нашето… — той се опита да не се задави при думата — дете… в безопасност.

— В безопасност? — Кайтай го погледна. — Няма такова място, алеранецо. Вече не. Не и докато вордът не бъде унищожен. Има само места, където смъртта може да се забави.

На това Тави нямаше отговор. Той се облегна на пети и дълго я гледа.

— Ето защо настоя за ухажване — каза накрая. — За да спим отделно.

Бузите на Кайтай поаленяха.

— Това е… една от причините, алеранецо — тя преглътна. — Има много причини.

Тави се наведе напред и й подаде ръка. Тя я взе.

За момент те мълчаливо се държаха за ръце.

— Нашето дете — каза Тави.

Тя кимна с широко отворени очи.

— Кога разбра?

— Към края на пътуването от Кания — каза тя.

— Колко ще продължи?

Тя сви рамене и Тави си отбеляза, че това е един от малкото пъти, когато не успява да изглежда спокойна и уверена.

— Шест месеца. Ако бащата беше марат. Но нашия и вашия народ… това никога не се е случвало досега — тя преглътна и Тави си помисли, че в този момент изглежда крехка и красива като цвете, покрито с лед. — Не знам какво ще се случи. Никой не знае какво ще се случи.

Дълго време Тави стоя мълчаливо в пълна тишина, опитвайки се да осъзнае такава проста и невероятна истина.

Той ще бъде баща.

Той ще бъде баща.

Едно малко човече скоро щеше да се появи на този свят, а Тави щеше да му бъде баща.

Пръстите на Кайтай погалиха ръката му.

— Моля те, кажи ми какво мислиш.

— Аз… — Тави отчаяно поклати глава. — Мисля, че… това променя нещата. Това променя всичко.

— Да — прошепна Кайтай с много тих глас.

Тави примигна, след което хвана двете й ръце в своята.

— Не между теб и мен, Кайтай. Това никога няма да се промени.

Тя потърси очите му, премигна два пъти и сълзи се търкулнаха по бузите й, преди да си спомни водното призоваване и да затвори очи.

Изведнъж Тави я привлече към себе си, за да я прегърне силно.

— Недей — каза тихо той. — Да не си посмяла дори да си помислиш, че трябва да криеш сълзите си от мен.

Тя зарови лице в гърдите му и тънките й ръце внезапно го стиснаха. Това веднага му напомни, че тя е почти толкова силна, колкото и той, въпреки разликата в размерите им. И носеше плетена ризница. Много студена плетена ризница. Тави трепна, но не помръдна.

Кайтай за кратко притисна лице към гърдите му и сълзите й, по-горещи от всякога, намокриха кожата му.

— Не знаех какво ще направиш — каза тя няколко минути по-късно, продължавайки да го прегръща. — Какво би си помислил. Не направихме нещата в правилната последователност.

Тави дълго мълча. Накрая попита:

— Притесняваш се, че детето ни ще бъде незаконно?

— Разбира се — отвърна тя. — Виждала съм белезите на Максимус. Видях колко луд стана Наварис Фригия. Виждала съм други, които са… копелета. Всички ги презират. Защото не са легитимни. Сякаш със самия факт на раждането си са извършили престъпление. Не знаех какво да правя.

Тави помълча известно време и я погали с една ръка по косата, след което каза:

— Има две неща, които можем да направим.

Тя подсмръкна и замръзна в очакване.

— Можем да нагласим нещата така, че детето ни да не е извънбрачно — каза той.

— Как?

— Първото е, като излъжем, разбира се. Ние вече сме се оженили тайно, но просто не сме казали нищо на никого, а когато бебето се роди, ще се изненадаме, че то…

— Или тя — прекъсна го Кайтай.

— Или тя се е родила преждевременно.

— Това няма ли да излезе наяве? Един търсач на истина веднага би разбрал, че това е лъжа.

— О, всеки може да си мисли, че това е измислица. Но никой няма да го каже на глас. Това се нарича „учтива измислица“ сред хората, които се интересуват от подобни неща. Може да има насмешки, подхвърлени зад гърба забележки, но никой няма да ни предизвика сериозно.

— Наистина ли?

— Случва се постоянно — увери я Тави.

— Но… но все пак може да се използва срещу детето. Да се присмиват зад гърба му. Да му се подиграват…

— Или на нея — допълни Тави.

— Или на нея — продължи Кайтай. — Това завинаги ще остане слабо място, което някой може да използва.

— Предполагам, че зависи от детето — каза Тави.

За момент Кайтай се замисли над думите му. После продължи:

— Кое е другото, което можем да направим?

Тави вдигна леко глава, за да я погледне в очите.

— Ще правим каквото си искаме — каза той спокойно — и нека някой да посмее да не се съгласи. Ще дадем на детето цялата си любов и подкрепа, пренебрегвайки законите, които могат да му навредят, и ще предизвикаме на юрис макто всеки, който се опита да ни навреди по този въпрос. Ще направим нещо за всички извънбрачни деца на Империята, като започнем от нашето собствено.

Очите на Кайтай блеснаха с по-ярък нюанс на зеленото, сякаш нещо неистово бе запалило живота в тях.

— Можем ли да го направим?

— Не виждам защо не — каза Тави. — В крайна сметка аз ще бъда Първият лорд. Всеки, който е решил да се обърне срещу мен, ще го направи, без значение какво оправдание използва. Всеки, който ме подкрепя, ще ме подкрепя, независимо в какъв ред сме направили нещата.

Кайтай се намръщи.

— Чала — прошепна тя, — не ме интересуват другите алеранци. Интересува ме само какво мислиш ти.

Той стисна дланите й между своите и каза:

— Казаха ми, че е обичай маратската жена да подложи потенциалната си половинка на изпитание чрез състезание пред Единствения.

Тя бавно се усмихна.

— Интересувал си се от този обичай?

— Учителят, който ми даде задачата, беше изключително взискателен — отвърна сухо той. — Направих няколко извода от този факт.

— Да?

— Тъй като жената избира съпруга си чрез състезание, тя спокойно може да го отхвърли. Ако не го иска, просто избира такова, в което вероятността той да спечели е много малка. Например, ако едно момиче от Конския клан не харесва кандидата от Вълчия клан, тя ще го накара да се състезава с нея в конна езда.

В очите на Кайтай затанцуваха палави искри, но тонът и изражението й бяха сериозни.

— Състезанието се провежда пред лицето на Единствения. Побеждава най-достойният марат. Всички знаят това, алеранецо.

— Разбира се — каза Тави. — Но се съмнявам, че Единственият се грижи за децата си, като принуждава момичетата да се състезават с някой, когото не искат за съпруг.

— Много маратски младежи не биха се съгласили с теб. Но в това ти си почти толкова мъдър, колкото една жена-марат. Не съвсем, но си много близо — тържествено заяви Кайтай.

— Мисля, че си спомням едно такова състезание между безспорно красиво младо момиче-марат и глупав алерански младеж. Беше преди много години. Изпитанието се проведе във Восъчната гора, близо до долината Калдерон. Споменът ми е смътен, но ми се струва, че младежът спечели.

Кайтай отвори уста, за да протестира, но после сякаш се замисли и се засмя.

— Само защото момичето го е пожелало.

— С какво се различава то от всяко друго момиче-марат, което иска да приеме млад мъж за свой спътник в живота?

Кайтай вдигна вежди.

— То… — тя наклони глава. — Не е.

— Е, тогава, в съответствие със законите и обичаите на твоя народ, които аз дълбоко уважавам, ние сме женени от много години. Следователно детето е напълно законно.

Кайтай присви очи и по устните й пробяга усмивка.

— Ние не сме женени. Онова изпитание не беше подходящо.

— Защо не? — попита Тави.

— Защото не беше замислено като такова! — отговори Кайтай.

Тави махна с ръка във въздуха.

— Намеренията струват много по-малко, отколкото последиците от действията, породени от тях. Ти си моя жена.

— Мисля, че не — каза Кайтай.

— Знам — тържествено заяви Тави. — Но в това ти си по-малко мъдра от младия алеранец. Все пак човекът трябва да търпи редките изблици на ирационална страст от страна на жена си. И така, какво според теб трябва да се случи, за да може изпитанието да съответства на брачна церемония?

— Да е подходящо изпитание! Не можеш да мислиш, че… — гласът й затихна. — О!

Тави изненадано я погледна и зачака.

— Ти… — тя погледна надолу. — Ти наистина ли мислиш, че детето е… че всичко е наред?

— Защо не? — каза той тихо. В гласа му вече нямаше закачливи нотки. — Кайтай, какво значение има предлогът, който използваме, за да узаконим детето си? Нима това е по-важно от осъзнаването, че бъдещото ни дете е желано и обичано? Не е ли това най-важното?

— Да — отвърна тя. Затвори очи и каза: — Благодаря ти, алеранецо.

— Няма за какво да ми благодариш — отвърна той и нежно повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. — Кайтай, ако имаме дете — гласът му звучеше не по-силно от шепот, — ще направя всичко по силите си, за да го защитя. Това е мой дълг. Не мога да постъпя по друг начин. Това съм аз. Разбираш ли?

— Разбирам, че искаш да ме оставиш на безопасно място и да влезеш в тази война сам — каза тя тихо.

— Длъжен съм — отвърна той. — Кайтай, ако те загубя, това ще ме убие. Но сега това ще убие и някой друг.

Тя бавно поклати глава, без да мигне.

— Няма да остана, алеранецо.

— Но защо?

Тя се замисли за миг, после каза:

— Помниш ли, когато казах, че на нас вордът не може да ни направи нищо?

— Да — отвърна той.

— А знаеш ли защо го казах?

— Не.

Тя обхвана лицето му с ръце и прошепна:

— Смъртта за мен не е нищо, чала. Не и ако сме заедно. Тогава смъртта не е страшна — тя се притисна към него и много нежно го целуна по устните, след което опря чело в неговото. — Да сме разделени. Това ме ужасява. Ужасява ме. Ще отида във всяка прокълната пустош, в който и да е ужасен град, във всеки един кошмар, чала, за да съм с теб. Но не ме моли да те напусна. Да те оставя да се изправиш срещу опасността сам. Това не мога да направя. Това съм аз. И затова не ти казах за бебето. Защото знаех ти кой си.

Тави въздъхна тежко, с разбиране.

— Защото не можем и двамата да останем верни на себе си. Някой трябва да се промени.

— Как можем да останем заедно в лицето на това? — попита тя. В тихите й думи прозираше отчаяние. — Как можеш да ме уважаваш, ако изневеря на убежденията си? Ще мога ли аз да те уважавам, ако ти се откажеш от твоите?

— И как бихме могли сами да се уважаваме? — каза Тави.

— Да.

Тави бавно си пое дъх. Дълго време никой не проговори.

Шумът в лагера около тях се увеличи, когато хората започнаха да се подготвят за деня.

— Не знам какво да правя — каза Тави. — Все още. Но има време. Ще помисля.

— Аз имах седмици — отговори Кайтай. — Но не измислих нищо.

— Имаме още два дни да стигнем до Калдерон, може би повече. Има време.

Кайтай затвори очи и поклати глава. Сълзи потекоха по бузите й. Тави усети как от страх тя почти ще повърне. Никога не я беше усещал такава.

— Ще измисля нещо — каза той нежно. — Свали си бронята.

Тя се поколеба.

— Всичко е наред — каза той. — Свали я.

Тя го направи, много бавно. Тави й помогна да разкопчае и свали жилетката. После бавно хвана подгъва на ризата й и го вдигна нагоре. С ръце и много любов я насочи към леглото.

След това много нежно, сякаш можеше да я разбие на съвсем малки парченца лед, ако се движи без изключителна предпазливост, той сложи ръка върху корема й и разпери пръсти така, че дланта му да докосне бледата й кожа. Детето беше още твърде малко, за да го види. Но той затвори очи и отново успя да почувства малкото, доволно присъствие там, в тихия, контролиран ужас на Кайтай.

— Усещаш ли го? Опита ли? — попита я Тави.

— Не мога — тъжно каза тя. — Чух някои акушерки да казват, че не можеш да усетиш детето с помощта на фурии, докато е в собственото ти тяло. Прекалено много прилича на мен. А все още е твърде малко, за да започне да се движи.

— Дай ми ръката си.

Тави хвана ръката на Кайтай и преплете пръсти с нейните. Концентрира се и възприятието му за нейното присъствие изведнъж се трансформира в нещо много по-жизнено и детайлно, отколкото обикновената близост би могла да постигне сама. Той се съсредоточи върху нея, а след това и върху малкото присъствие, споделяйки топлината и спокойствието му с Кайтай.

Зелените й очи се разшириха.

— О — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. — О, чала.

Тя изведнъж се усмихна, все още плачейки, и тихо се засмя:

— О, толкова е красиво!

Тави й се усмихна, наведе се и много нежно я целуна.

Тримата останаха така още малко, в мълчание, съхранявайки този момент. Никой от тях не го каза, но и двамата знаеха. Такива моменти щяха да стават все по-редки и по-редки.

А в следващите няколко дни те можеха дори да изчезнат.