Фурията на Първия лорд

Глава 5

Пред командната палатка се разнесе тропот на ботуши на бягащ мъж, след което Антилар Максимус изкрещя паролата на стоящите отпред стражи, сякаш възнамерява да ги разпръсне със силата на гласа си. Тави веднага вдигна поглед от докладите, вдигна ръка и маестро Магнус млъкна. Старият курсор грабна свободните страници от масата, като последните няколко листа затисна с една ръка. Миг по-късно Максимус отметна входа на палатката, пускайки вътре силен вятър, носещ аромат на пролетен дъжд.

Тави вътрешно се усмихна на прозорливостта на Магнус. Нито един лист не се разхвърча. Старият курсор беше ранен едва преди два дни, но си позволи само една нощ почивка, след като трибун Фос го освободи, и въпреки получените травми, които очевидно напомняха за себе си, се беше върнал в командната палатка още на следващата сутрин.

— Тави — едва поемайки си дъх, изстреля Макс, — трябва да видиш това. Вече заповядах да доведат коня ти.

Тави изненадано вдигна вежди, когато Макс се обърна към него по име, и се изправи.

— Какво става?

— Сам трябва да го видиш — повтори Макс.

Тави провери закопчалките на бронята си, за да се увери, че са добре стегнати, преметна колана с гладиуса през рамо и последва Макс към конете. Метна се на коня, изчака Макс и двамата дежурни легионери също да се качат на своите, и с жест посочи на Антилар да води.

В първите дни след пристигането си каними и алеранци бяха установили строг ред в лагерите си. Повод за безпокойство оставаше само един нерешен въпрос — малкият поток, който захранваше кладенеца в долината между двата алерански лагера, течеше толкова дълбоко, че нямаше начин да го насочат в обсега на нито един от легионите. В резултат на това и трите групи трябваше да се задоволят с кладенците, които инженерите на Тави бяха пробили в скалистата земя на долината, и серия от плитки водни обекти в приблизителния център на канимския лагер.

Досега те споделяха водата без сериозни инциденти: никой не беше убит, въпреки че един каним и двама алеранци бяха ранени.

Тави последва Максимус до най-южната порта на лагера на канимите. На пост стояха двама стражи от кастата на воините, единият в алено-черната стоманена броня на Нараш, а другият — в черно-синьото на Шуаран. Нарашанският воин вдигна лапа за поздрав и извика:

— Отворете портата за гадара на Майстора на войната.

Портите, направени от левиатанова кожа, опъната върху рамка от огромни кости на левиатан, се отвориха широко и те влязоха в лагера на канимите.

— Започна преди десет минути — каза Макс. — Заповядах на легионер да стои наблизо и да записва всичко, което чуе.

Тави се намръщи, вперил поглед напред, и уверено задържа коня си, който се опитваше да се обърне още от момента, в който влязоха в канимския лагер и миризмата на воините-вълци беше изпълнила ноздрите му. Отпред вече се беше събрала тълпа, към която постоянно се присъединяваха други. Дори възседнал висок кон, Тави едва успяваше да види нещо над стърчащите пред него канимски глави, повечето от които се бяха изправили в целия си осемфутов и повече ръст и надничаха напред.

Телата станаха прекалено нагъсто и Тави и хората му спряха, въздухът около тях беше изпълнен с изръмжани гласни и съгласни на езика на канимите. Макс се опита да възобнови напредването им, но дори легионерите му не успяха да си проправят път през свирепото, ревящо жужене на тълпата каними.

Разнесе се дълбокия рев на месинговите рога на канимите и малка фаланга от червени бронирани канимски воини с маршова стъпка мина през тълпата, сякаш вървяха срещу течението на бързо течащ поток. Тави разпозна сребърната козина на Градаш, майсторът на лова — военен чин, приблизително равен на този на центурион — да води воините. Той ги насочи да се разгърнат около алеранците, след което леко наклони глава встрани в знак на уважение. Тави върна жеста.

— Тавар — извика Градаш. — С ваше разрешение, аз ще ви бъда водач.

— Благодаря, майстор на лова — отвърна Тави.

Градаш отново оголи гърлото си и започна да крещи заповеди. За кратко време тълпата от зяпачи беше яростно изтласкана настрана и алеранските коне продължиха пътя си напред.

За миг стигнаха до централния водоем и завариха там десетки алеранци и каними да се тълпят около басейна. Виждайки причината, Тави си пое дъх през зъби.

Нищо чудно, че всички бяха дошли да гледат.

На повърхността на водата стоеше наметната фигура. Плащът беше от фин сив плат с дълбока качулка. Тави не виждаше чертите на лицето й, с изключение на тъмните устни и бледата, нежна брадичка. Но и това беше достатъчно, за да накара сърцето му да подскочи.

Това беше вордската кралица.

Канимският отряд воини поведе Тави и групата му към отсрещната страна на басейна, където стояха Варг, Насаг и стар сив каним, облечен в броня, направена от вордски хитинови плочки. Над бронята си носеше червена роба с качулка, идентична с дрехата, носена от канимските шамани, но за първи път Тави виждаше тя да не е ушита от бледа, мека човешка кожа.

Междувременно вордската кралица оставаше напълно неподвижна. Тави огледа останалите водоеми и видя, че във всеки от тях стоеше абсолютно идентично изображение. Тълпата около тях продължаваше да расте.

— Кървави врани — изруга Макс. — Това е прехвърляне по вода.

Тави стисна зъби. Проектирането на изображение с помощта на водно призоваване беше относително трудно и сложно използване на фурии. А едновременното проектиране на няколко изображения беше невъзможно. Е, добре, не съвсем невъзможно… но много, много невероятно. Тави не беше сигурен дали самият Гай Секстус щеше да се справи.

— Тя просто си стои там — намръщено каза Макс. — Защо тя просто си стои там?

— Ферус — обърна се Тави към единия от стражите. — Върни се в лагера. Предай на Красус, че искам всички рицари Аери незабавно да установят въздушно наблюдение в кръг от петдесет мили. Искам също нашите рицари на земята да започнат патрулиране в радиус от десет мили и да се уверят, че никой не копае тунел към нас. Кавалерията трябва да язди на групи не по-малки от двадесет души и да се прибира преди настъпването на нощта.

Ферус удари юмрук по гърдите и обърна коня си, за да си проправи път извън лагера на канимите.

Макс изсумтя.

— Смяташ, че това може да е отвличаща маневра?

Тави направи жест към тълпата.

— Ако не е, то поне много прилича. Не си струва да рискуваме. Хайде.

Тави насочи коня си напред, докато не стигна до Варг и Насаг.

— Добро утро — каза Варг, докато изучаваше водната проекция.

— Добро утро — отвърна Тави.

— Вече заповядах на най-бързите си кораби да отплават — каза Варг. — И заех няколко ваши магьосници да следят океана.

Много водни призователи, които професионално използваха таланта си, за да прикриват корабите от левиатаните, бяха свикнали с канимите по време на шестмесечното пътуване. Като цяло канимите не бяха склонни да се възхищават на призоваването на фурии, но екипажите на техните кораби бяха повече от леко впечатлени от уменията на призователите.

— Мислите ли, че ще дойдат по море?

Ушите на Варг потрепнаха в различни посоки — канимски жест, който означаваше повече от свиване на рамене, но по-малко от „не“.

— Мисля, че кралицата е трябвало да се върне тук след Кания. Мисля също, че тя не е използвала някой от нашите кораби. Те действат на всякакъв терен. Няма смисъл да поемаме риск.

Тави кимна.

— Изпратих разузнавачи по земя и въздух.

— Очаквах да го направиш — каза Варг и показа зъби в нещо, който можеше да е както алеранска усмивка на одобрение, така и канимски жест на заплаха.

Като се има предвид личността на Варг, Тави реши, че вероятно е и двете. Варг познаваше Тави достатъчно добре, за да предвиди реакцията му, и искаше той да го знае. Такава способност беше безценно качество за съюзник. А за враг това беше ужасяващо.

Макс изсумтя и подхвърли на Насаг:

— Вие, момчета, раздавате най-ласкателните заплахи от всички, които някога съм срещал.

— Благодаря — съвсем сериозно отвърна Насаг. — За мен ще бъде чест да убия някой толкова любезен като теб, трибун Антилар.

Макс се изсмя гърлено и леко наклони глава настрани, показвайки гърлото си на Насаг. Устата на по-младия каним се разтегна в лека канимска усмивка.

Те мълчаливо изчакаха още няколко минути, а тълпата продължи да расте.

— О — възкликна Тави.

Варг го погледна.

— Ето защо кралицата не е проговорила — обясни Тави. — След появата си изчаква вестта да се разпространи и така да се събере повече публика — той се намръщи: — А това означава…

— Това означава, че тя не вижда през образа си — изръмжа Варг. — Не може да получи информация с подобна проекция.

Тави кимна. Това би могло да обясни как вордската кралица успява да направи няколко изображения. При водното призоваване не изпращането на проекцията беше трудното. Трудното беше връщането обратно на светлината и звука.

— Тя иска да говори с нас — каза Тави. — Имам предвид с всички. Врани, сигурно е накарала това изображение да се появи във всеки воден басейн, достатъчно голям, за да го поддържа.

Тави поклати глава.

— Иска ми се аз да се бях сетил за това.

Варг изсумтя.

— Удобно, особено по време на война. Може да даваш заповеди на населението. Да ги предупреждаваш за вражески придвижвания, да не допускаш вашите холтъри да бъдат изненадани. Достатъчно е просто да им кажеш какво да произведат и да спестиш времето за пратеници — канимът замислено присви очи и продължи: — Вордската кралица обаче не се нуждае от нищо от това.

— Не — призна Тави, — не се нуждае.

— Вордът е подреден. Логичен. Вероятно тя има конкретна цел с всичко това.

— Има — Тави усети как устните му се свиват в една линия. — Това е атака.

Изведнъж образът се раздвижи и събралата се тълпа утихна.

Вордската кралица вдигна ръка за поздрав. В жеста имаше нещо неестествено, което го караше да изглежда церемониален, сякаш тя съзнателно принуждава движенията на ставите си да се придържат към ограничения, с които не е свикнала.

— Алеранци — каза тя и гласът й прозвуча достатъчно силен, за да се чуе на стотици ярда във всяка посока. Канимите, които бяха най-близо до водоема, притиснаха уши към черепите си и избухнаха в хор от ръмжене в отговор на звуковата експлозия.

— Аз съм вордът. Взех сърцето на вашите земи. Обсадих вашите силни места. Убих вашия Първи лорд. Не можете да ме унищожите. Не можете да ми устоите.

Настъпи тишина, продължила няколко сърдечни удара. Вордската кралица остави думите да бъдат осмислени.

— Вордът е вечен. Вордът е навсякъде. Сред звездите, между световете, ние побеждаваме. Ние растем. Не можем да бъдем победени. Можете да ни се противопоставите за известно време, но след десет, сто, хиляда години ще се върнем по-силни и по-мъдри от преди. Това е неизбежно. Вашият вид е обречен.

Отново тишина. Тави огледа тълпата. Всички бяха фиксирали с поглед вордската кралица. Алеранците изглеждаха бледи или обезсърчени, или просто бяха погълнати от речта. Езикът на тялото на канимите беше по-труден за разчитане, но дори воините-вълци изглеждаха депресирани. Това беше лицето на създанието, което беше унищожило цялата им цивилизация — милиони и милиони каними, цели нации, най-малката от които беше почти двойно по-голяма от самата Алера.

Но независимо от индивидуалната реакция, всеки от присъстващите гледаше.

И слушаше.

— Не изпитвам персонална омраза или гняв. Нямам желание да причинявам болка или страдание на който и да е от вас. Правя това, което трябва да направя, за да защитя своите деца и да им осигуря възможност да пораснат. Този свят е тяхното наследство. Ще го имат.

Изображението се раздвижи и вдигна тънките си, бледи ръце. Бавно свали качулката, за да разкрие екзотично красивото лице на млада жена, много приличаща на Кайтай. Имаше същите високи скули, същата дълга, права бяла коса, същите остри черти на лицето, омекотени от пълни устни, и широки, скосени очи. Но очите на Кайтай бяха яркозелени, докато тези на вордската кралица бяха черни, фасетъчни като на насекомо, светлината се отразяваше в тях в хипнотизиращи, извънземни цветове.

— Но аз съм готова да ви дам шанс, алеранци. Няма нужда от война между нашите народи. Ще взема вашите градове. Но тези, които имат достатъчно мъдрост да се преклонят пред хода на историята, ще отведа в безопасни места, в които ще им бъде позволено да останат, да запазят семействата си и да живеят в съответствие с начина си на живот напълно независимо, с едно-единствено условие: нямат право да имат деца… Това е в моята власт.

— Войната може да приключи. Битките могат да приключат. Смъртта, гладът и страданието могат да приключат. Ще ви дам долината Амарант. И докато сте там, вие сте под моя защита. Никаква външна заплаха няма да ви навреди. Цялата мощ на ворда ще ви защити. Моята сила ще ви позволи да живеете дълъг живот, без каквито и да са епидемии и чуми, познати на вашия вид.

— Моля ви да проявите благоразумие, алеранци. Предлагам ви мир. Предлагам ви живот. Предлагам ви безопасност. Нека раздорът между нас приключи. Вашите лидери не ви защитиха. Легионите ви са разбити. Милиони животи бяха пропилени напразно. Нека това да приключи.

— Правя ви това предложение. Всеки алеранец, който иска да мине под моя защита, трябва да направи следното: да дойде невъоръжен до която и да е част на света, която е под моя защита. Да носи зелена лента на ръката си. Това ще бъде знак за моите деца, че вие сте се подчинили на естествения ход на живота. Ще бъдете нахранени, ще получите помощ и ще бъдете транспортирани до безопасно, свободно и мирно място.

Нищо не нарушаваше тишината.

Кървави врани, помисли си Тави. Това е гениално.

— Ако не захвърлите неразумното си желание да продължите конфликта, няма да ми оставите друг избор.

Тя вдигна ръце и наметна качулката, покривайки отново своята чужда красота. Гласът й спадна до тих, спокоен, безизразен шепот.

— Аз ще дойда за вас.

Тави едва се спря да не потръпне. Макс не си направи труда да опита.

— Кажете на съседите си. Кажете на приятелите си. Кажете на всеки, който не е тук и не е видял, че вордът ви предлага мир и защита.

Настъпи тишина. Никой не помръдна.

Макс прошепна много тихо:

— Мир и защита. Мислиш ли, че е сериозна?

— Без деца — прошепна в отговор Тави. — Удушаването убива по-бавно от чист смъртоносен удар, но го прави също толкова добре.

— И дори не усещаш, че си отиваш — отвърна Макс.

— Сега поне знам защо — каза Тави.

— Какво „защо“?

— Вордската кралица поддържа холт с пленени алеранци, недалеч от Алера Империя. Като животни в менажерия. Това е експеримент, за да види дали може да сработи.

Макс примигна срещу него.

— Това пък откъде го знаеш?

— Тайна на короната.

Макс направи гримаса.

— Ако всички са чули това, в цяла Алера… Тави, нали знаеш, че ще има хора, които се страхуват достатъчно, за да направят каквото и да е било?

— Знам.

— Ако загубим дори част от хората поради дезертьорство или предаване, това може да ни убие. Ние сме на ръба.

— Точно затова го прави тя. Казах, че това е атака, Макс.

Варг погледна Тави с присвити очи и с уши — насочени напред. Канимът беше достатъчно близо, за да чуе дори приглушените им гласове.

— Какво ще направим по въпроса? — попита Макс. — Врани, виж ги.

Всички, и каними, и алеранци, се взираха в образа на вордската кралица. Страхът и несигурността им изпълваха въздуха като плътен дим.

— Тавар — изръмжа внезапно Варг, — шлемът ти.

Тави хвърли поглед към канима, след това свали шлема си и го подаде на Варг.

Канимският Майстор на войната скочи на ниската каменна стена на басейна с шлема в ръка. Той нагази в плитката вода и спря пред образа на вордската кралица.

След това замахна в хоризонтална дъга и загреба водата, оформяща главата с качулката, обезглавявайки водното изображение.

После отметна глава назад и изпи шлема на един дъх.

Варг се изправи в целия си деветфутов ръст, преди да изреве, басовият му глас беше предизвикателство към самата водна магия.

— ОЩЕ СЪМ ЖАДЕН!

Мечът му изсвистя, напускайки ножницата, той го вдигна високо над главата си и се обърна с лице към канимските воини.

— КОЙ ЩЕ ПИЕ С МЕН?

Хиляди очи се фокусираха върху Майстора на войната. Тишината се превърна в нещо крехко и чупливо, нещо, което беше на ръба на счупването, променящо се. Страх, гняв и отчаяние се вдигнаха във въздуха като обърканите, променящи се ветрове, предшестващи буря, или водовъртеж, който може да завлече плувец във всяка посока, когато настъпи прилив.

Тави скочи от коня и тръгна напред, за да застане до Варг. Обкованите му ботуши изчаткаха по камъка на стената и пръскаха, докато се движеше през водата. Той взе шлема от лапите на Варг, прокара го през водното сърце на образа на вордската кралица и отпи голяма глътка.

Стомана изстърга в стомана, когато десет хиляди меча напуснаха ножниците си. Внезапният, яростен рев на канимите разтърси въздуха с такава сила, че водата във водоемите затанцува и заподскача сякаш под бурна дъждовна буря.

Водният образ не успя да запази своята цялост под въздействието на такава разрушителна сила и се свлече обратно, победен от разярения вой на каними и алеранци.

Тави се присъедини към тях, изкрещя в безмълвен гняв, извади меча си и го вдигна високо.

Бурята на канимското одобрение се удвои, карайки плочките на лориката на Тави да вибрират и потропват една в друга, и се оформи в гръмотевично скандиране „ВАРГ! ТАВАР! ВАРГ! ТАВАР!“

Тави размени канимски поздрав с Варг, след което се обърна и върна при коня си. Метна се на нервно танцуващото животно и махна на Макс и втория страж. Докато яздеха през лагера на канимите, все още виещата името му тълпа се разделяше пред тях в бронирано море от мечове, зъби и ярост.

Тави подкара коня си в галоп и се насочи обратно към лагера на Първи алерански.

— Какво ще правим? — извика Макс, докато препускаха.

— Каквото правим винаги, когато врагът ни атакува — каза Тави. Той оголи зъби във вълча усмивка. — Ще отвърнем на удара.