Галахад в Бландингс

1.

Междувременно Санди, която би предпочела да остане да си приказва със Сам в билярдната, където той бе потърсил убежище, се беше върнала в кабинета — малката стаичка до библиотеката, с цел да възобнови работата си. Беше съвестна секретарка и винаги бе смятала, че щом получава заплата, трябва да се старае да я заслужи. Точно този неин недостатък толкова силно измъчваше лорд Емсуърт. Идеалната за него секретарка би закусвала в леглото, дрямала в креслото цяла сутрин, играла голф следобед, а през останалата част на деня би почивала.

Но въпреки че седна зад писалището си претъпкана с желание за работа и въпреки че имаше още много да върши по разчистването на Авгиевите обори, или с други думи, кореспонденцията на работодателя й, тя откри странна невъзможност да се съсредоточи върху непосредствената си задача. Беше изпаднала в транс, дълбок почти като лордемсуъртовия, когато вратата се отвори с трясък и я върна към действителността, а като премигна веднъж-дваж, разпозна в посетителя си Гали. Стори й се разтревожен за нещо и диагнозата й се оказа напълно точна. Не беше лесно да накараш Гали да загуби самообладание. През целия му дълъг живот разнообразно множество от хора, простиращо се от учители и оксфордски преподаватели до професионални покерджии в бързите влакове, се бяха опитвали да го постигнат, но неизменно без успех. Ала писано беше родният му брат Кларънс да постигне със завидна лекота онова, където другите се бяха проваляли с гръм и трясък. Така че Гали заговори, без да губи време с излишни уводи.

— Писмото у теб ли е?

— Какво писмо? Тук има поне сто и на всички трябваше да е отговорено преди седмици.

— Писмото до Типтън, което ти е дал Кларънс.

— А, то ли? Не, не е у мен. Дадох го на Бийч да му го предаде.

— Гръм, мълнии и потоп! — изрева Гали.

Изхвръкна от стаята със същия устрем, с който беше влетял в нея. Озадачената Санди се върна към работата си и тъкмо четеше съобщение от „Грант и Парвис“ от Улвърхамптън, които търгуваха с градинарски инструменти и не проумяваха защо не са получили отговора на лорд Емсуърт на своя единайсети ултиматум, когато Гали се появи отново.

— Реших, че може още да е у Бийч, но не е — уведоми я той. — Дал го е на Типтън преди петнайсет минути. Проклета да е прословутата му експедитивност и изпълнителност. Дано следващата му бутилка портвайн е пълна с корк.

Дори и най-съвестната секретарка не би задържала вниманието си върху работата при подобна сцена. Санди остави „Грант и Парвис“ на дребнавите им грижи и тревоги.

— За Бога, Гали — рече тя, — какво е станало? Каква е тая работа с писмото до Типтън? Какво лошо има в това да си получи пощата?

Гали, в качеството си на разказвач, от време на време проявяваше склонност към усложняване на историите по начин, поставящ на изпитание търпението на слушателите му, но в случая стилът му беше възхитително стегнат и придържащ се към голите факти. При излизането на въпросните факти на бял свят лицето на Санди загуби цвета си и тя го загледа с ужас в очите.

— О, Гали!

Той кимна мрачно.

— Имаш право да въздишаш „О, Гали!“. Не бих те упрекнал дори да въздъхнеше „По дяволите!“. Аз съм виновен за цялата проклета бъркотия. Това показва какво значи да се правиш на много хитър. Идеята да пъхна писмото между бумагите на Кларънс ми се стори толкова умна. Вероятността някога да се разрови из тях ми се струваше едно на сто, но, както често става, нещата излязоха от контрол. Нищо, още не всичко е загубено.

Санди се облещи.

— Какво можеш да направиш?

— Мога да намеря Типтън, да му хвърля прах в очите и да го убедя, че в писмото няма нищо тревожно.

— Ако успееш, ти си гений.

— Е, това е всеизвестно. Отивам да го намеря.

Но предвиденото търсене се оказа излишно. Едва беше стигнал до вратата, и тя се отвори с трясък, а целта му се появи на прага.

— А, Типтън — каза той, — влез. Тъкмо за теб ставаше дума.

Видът на Типтън беше претърпял огромна промяна, откак Санди го видя за последен път. Тогава и най-ненаблюдателното око щеше да разпознае в него младеж, намиращ се на покрива на света. Сега беше точно толкова очевидно, че е паднал от него и здравата се е натъртил. Челото му беше намръщено, очите — мътни, челюстта — провесена. Накратко, изглеждаше точно както когато бе отишъл при Санди за утеха след понижението си до статута на свиден приятел от страна на Дорис Джимпсън, Анджела Търлоу, Ванеса Уейнрайт, Барбара Бесемър, Кларис Бърбанк и Марша Ферис.

— О, здравейте, господин Трипуд — рече той, без да изрази каквато и да било радост от срещата им. — Не знаех, че сте тук.

— Тук съм — увери го Гали — и мога да ти кажа, че знам всичко за писмото, което стискаш в ръката си. Двамата със Санди го обсъждахме, преди да влезеш.

— Нима? Кой ви каза за него?

— Ами кой ли не. Шпионите ми са навсякъде. Мога ли да го погледна? — Гали го измъкна от пръстите му, без да си направи труда да изчака официалното разрешение. Зачете го мълчаливо със смръщени вежди и когато стигна до края, издаде къс, презрителен смях.

— Точно както очаквах — отсече той. — Очевидна фалшификация.

Устата на Типтън, която поради прилива на чувства беше отворена, зина с още половин педя. Думите на Гали често оказваха подобно въздействие върху хората.

— Искате да кажете, че е подправено? — запита той с внезапен лъч надежда. Не беше се сетил за това.

Гали поклати глава.

— Не съвсем. Почеркът е на Вероника, но гласът е на проклетата й майка.

— Искате да кажете, че тя е принудила Ви да го напише?

— Разбира се. Личи си от цял километър. Вероятно е стояла над главата на горкото момиче с бич в ръка. Хърмайъни е продиктувала всяка дума от това писмо. Виж доказателствата. На втора страница се мъдри фразата „несъвместимост на характерите“. Мислиш ли, че това малоумно… извинявай…

— Не се извинявай — намеси се Санди. — Типтън я харесва такава.

— Аз също. И всички ние. Това е част от чара й. Точно това я прави толкова мила. Ако момиче, красиво като нея, имаше и ум, щеше да се получа прекалено силна смес. Та докъде бях стигнал?

— Прекъснахте на думата „малоумно“.

— А, да. Това, което исках да кажа, беше, че е изключено Вероника не само да знае какво значи несъвместимост на характерите, но и как да го напише. Никой не може да ме надмине по топлотата на чувствата ми към множеството й прекрасни качества, но и най-добрият й приятел би признал, че би се стъписала при написването на дума с повече от две срички. Погледни също и това „разстроена“ на първа страница. Би ли го написала със „з“ и „с“, ако не я ръководеше любяща майка? И още нещо. Забележи колко неравен е почеркът. Трудно й е било да държи писалката. Виж това петно, което прилича на мокра муха, пролазила по страницата. Очевидна сълза. Може и да се е оставила да й диктуват, но не е допуснала да й попречат да ридае горчиво. Накратко, пред нас е комюнике от момиче, чието сърце се е късало при всяка написана насила дума, но което цял живот е правило каквото каже мама. Наблюдавал съм Вероника да узрява от дете до млада жена и ако през тези години е имало един-едничък миг, през който Хърмайъни да й е разрешила да нарече душата си своя собствена, аз не съм го забелязал. Типтън, момчето ми, не обръщай внимание на това писмо, това е съветът ми. Изхвърли го напълно от ума си.

Вероятно имаше да каже още нещо, защото беше човек, който винаги има да каже още нещо, но Типтън му отне думата.

— Все пак нещо не се връзва.

— Кое по-точно?

— Това, че майка й я е насилила да го напише. Подскачаше до небето, когато се сгодихме.

— А, но това е било, преди да тръгнеш да разправяш наляво и надясно, че си загубил всичките си пари. Хърмайъни го е чула от брат ми Кларънс и радикално е променила възгледите си относно допустимостта ти като зет. Не се и съмнявам, че Вероника те обича заради самия теб, но Хърмайъни — не.

Типтън започна да разцъфва като розичка под слънчевите лъчи или може би щеше е по-правилно да се каже като зелен боб, вземайки под внимание външността му.

— Значи смятате, че…

— … Че чувствата на Вероника към теб не са се променили? Убеден съм. Ще бъркам много, ако все още не си сметаната в кафето и солта в свинското й, както се казва в песента. Иди веднага на телефона да й погукаш и ще видиш, че веднага ще ти загука в отговор. А когато гласът зад сцената те запита искаш ли да говориш още три минути, поискай ги и пет пари не давай за сметката. В библиотеката има телефон — би добавил той, но Типтън вече го нямаше в стаята.

Санди затвори вратата след него. Погледна Гали със страхопочитание.

— Това значи било да хвърляш прах в очите!

— Съвсем дребно усилие — скромно отбеляза Гали. — Би трябвало да ме видиш в разцвета ми. С годините човек позагубва от магнетичността си. Все пак май постигнах целта си?

— Що се отнася до Типи — да. Но какво ще стане, ако й се обади по телефона и тя заяви, че не го обича?

— Няма. Не мога да си представя моя племенница да не обича толкова богат младеж.

— Да не смяташ, че парите са единственото, което я привлича?

— Разбира се, че не. Те са сродни души. Тя има мозък колкото маломерна билярдна топка, той също. Това ще е идеалният съюз и съм доволен, че успях да допринеса за осъществяването му. Странно, какво щастие е да видиш двама млади да се съберат. Което ме подсеща, че трябва да говоря с Типтън за Уилфред Олсоп.

— За какво?

— Загубил е работата си и се надявам да убедя Типтън да му намери друга.

— Ще го убедиш.

— Така ли мислиш?

— Няма начин да ти устои, като почнеш да му хвърляш прах в очите. Гали, би трябвало да станеш изповедник.

— И други са ми го казвали — самодоволно призна достопочтеният. — Винаги съм притежавал способността да докосвам сърдечните струнки у хората. Че аз на млади години, като бях във върхова форма, съм разплаквал и букмейкъри.

2.

Когато Гали отиде в библиотеката, тя беше празна и той реши, че Типтън, приключил със задоволителния телефонен разговор с Вероника, е решил незабавно да замине при нея в Лондон и е отишъл в гаража за колата си. Можеше да го засече пред парадния вход, поради което се запъти нататък.

Настъпваше часът на вечерните коктейли и човек, не толкова всеотдаден на службата на ближния като Гали, би зарязал идеята да разговаря с Типтън в полза на Уилфред Олсоп и да забърза към салона. Но когато трябваше да прави някому добро, винаги беше готов на лишения. Все пак се надяваше, че Типтън няма да го накара дълго да чака, защото вече усещаше пресъхване в хранопровода, което само едно бързо мартини би заличило, но точно в този момент, сякаш призован от по-висша сила, нужният му човек се появи с ролс-ройса.

Един поглед беше достатъчен на Гали да се убеди, че скорошният разговор с Вероника Уедж трябва да е протекъл в атмосфера, която журналистите, отразяващи международните конференции на външни министри, описват като изключително сърдечна, защото на лицето му грееше усмивка, подходяща за младеж без нито една грижа на света, а и слезе от колата с гъвкав скок, който говореше сам за себе си.

— Здравейте, господин Трипуд — пропя той. — Тъкмо тръгвах за Лондон.

— При малката женичка?

— Точно така.

— В такъв случай предполагам, че двете лири или колкото там си похарчил за телефонния разговор, не са пропилени. Намерил си Вероника в сговорчиво настроение?

— Можете да се обзаложите.

— И сватбата ще се извърши според предначертанието?

— Завесата ще се вдигне вдругиден. Тия кметове трябвало да се уведомяват един ден предварително.

— Трябва им време да се съвземат от шока при срещата с младоженеца.

— Сигурно са се нагледали на какви ли не.

— Да, животът им е тежък. А кой ще ти е свидетел?

— Всичко е уредено. Вземам със себе си Уили Олсоп. Той е горе, стяга си багажа.

— А! Тъкмо преди да дойде, искам да поговоря с теб за Уилфред. Разбра ли, че е загубил работата си?

— Нямах представа. Искате да кажете, че оная Уинкуърт няма да го вземе за учител по музика?

— Да, развали уговорката и той е свободен. Май е бил засечен да пее пиянски песни в коридора.

Лъчезарното лице на Типтън се помрачи. Той поклати глава.

— Това не би й харесало.

— Не й е харесало!

— Не допуска хората да обръщат чашки.

— Всички сме грешни.

— И какво ще прави Уили?

— Точно затова исках да те видя. Мислех, че можеш да му се притечеш на помощ и да откриеш нещо за него.

— Кой, аз?

— Нима не контролираш купища доходни предприятия?

— Да, май има нещо такова.

— Като например?

— Ами магазините „Типтън“.

— Какво би могъл да работи там?

— Да се разхожда с бяла престилка и да упътва клиентите къде да намерят перилните и почистващите препарати.

— Не можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Ами имам и ранчо в Аризона, което ми остави чичо Чет. Но можете ли да си представите Уили като каубой?

— Ни най-малко. А не ти ли остави Чет и музикално издателство в Лондон? Май имаше нещо такова.

— Велики Боже! Съвсем го бях забравил. Ама разбира се. Леля Бетси имаше навика да композира песни и единственият начин да бъдат издадени, беше да купи музикално издателство. Струваше му няколко милиона, но казваше, че си заслужава да запазиш мира в семейството, фирмата е прекрасна и до момента, когато почина, си беше възстановил всички разходи.

— Ето къде е нишата за Уилфред. Освен ако не възразяваш?

— Защо да възразя? Човек, който свири на пиано като Уили, не може да сбърка в музикално-издателския бизнес. Ще се погрижа веднага щом пристигна в Лондон.

— Отлично. Бъди щедър, когато определяш заплатата му. Не забравяй, че си е наумил да се жени. Хрумна ми нещо. Щом вземаш Уилфред в Лондон, защо не вземеш и госпожица Симънс и не направите двойна сватба?

Предложението видимо допадна на Типтън. Съгласи се, че е добра идея.

— Но какво ще каже лорд Емсуърт, когато разбере, че го е напуснала?

— Ще каже „Велики Боже!“ или нещо подобно. Няма защо да се безпокоиш за Кларънс. Този вид шокове са полезни за него. Държат го нащрек и на нокти. Подхранват адреналните жлези. Не се тревожи и за добруването на Императрицата. Тя ще е добре. Бийч ще й предоставя калориите. Правил го е и преди и се е справял блестящо, докато Кларънс назначи професионалист. Върви да питаш Симънс какво мисли по въпроса. Вероятно ще я намериш при Уилфред.

Типтън отпрати и след малко се върна с новината, че всичко е уредено.

— Тръгна да си стяга багажа.

— Прекрасно. Тъй като все по-силно усещам чувството на пресъхналост, което наляга човека в този час на деня, ще те оставя. С най-добрите си пожелания, сърдечни поздравления и тям подобни. Един чичо по сватовство те благославя, Типтън, ако това значи нещо за теб.

3.

Когато Гали се запъти към дневната, където го очакваше коктейлът му, той изпитваше тази нежна радост, която наляга добронамерените мъже, когато са извършили каквото трябва спрямо ближния. Политиката му открай време беше при възможност да разпръсква светлина навсякъде, където минава, а не можеше да се отрече, че през последния половин час я беше хвърлял с пълни шепи. Измежду познатите му имаше доста, които понякога с горчивина говореха за навика му да се прави на ангел-хранител или — както те бяха по-склонни да се изразят — да досажда на хората, като си вре носа в работите им, но в дадения случай той чувстваше, че го е направил основателно и с поощрителен резултат.

По правило вечерният коктейл беше нещо, което Гали обичаше да поема незабързано, но само ако беше в приятна компания. Днес се оказа сам. Когато влезе, дневната беше празна и след един бърз гаврът с медицинска цел препусна навън да си побъбри пак със Санди Календър. Знаеше, че ще я интересува как е минал разговорът му с Типтън.

— Е, млада Санди — започна той, като нахлу в кабинета й, — вярата ти в мен се оправда. Типтън, както предположи, беше като восък в ръцете ми. Засвирих на него като на струнен инструмент. Ще даде на Уилфред добра работа, а Уилфред и Симънс отиват в Лондон с него да правят двойна сватба. Чиста работа, ако питаш мен. А ти какви ги върши в мое отсъствие? Надявам се, че си припечелила седмичното възнаграждение с пот на челото.

— Не, прекарах период на бездействие.

— Несъмнено си седяла и си мислила за Сам?

— Всъщност слушах по радиото новините в шест часа.

— Нещо интересно?

— Не много. Остин Фелпс се е оженил.

— Желая му щастие. Кой, по дяволите, е Остин Фелпс?

— Тенисистът, дете мое. Не може да не си чувал за Остин Фелпс. Носителят на купата „Дейвис“.

— А, онзи ли? Да, чувал съм го. Непрекъснато вика „четирийсет равни“, „петнайсет на петнайсет“ и други такива. Фелпс? — повтори Гали и челото му се смръщи. — Остин Фелпс? Мъча се да си спомня нещо за него, нещо, несвързано с тениса. Някой нещо ми споменаваше във връзка с нещо само преди ден-два. Дали не се беше развел наскоро? Дали не беше скочил в Темза да спасява давещо се дете? Дали не беше спечелил частични избори за консерваторите? Или пък е бил арестуван за шофиране в пияно състояние? Влудяващо е как тези неща ми излитат от главата. Фелпс? Фелпс? Фелпс? Остин Фелпс? А, Сам, може би ти можеш да ми кажеш.

На лицето на Сам при влизането му в стаята бе изписан решителният израз на мъж, подготвен за сериозен разговор с любимото момиче, но като видя Гали, се сепна. Много го обичаше, но има времена, когато и най-добрите приятели са излишни.

— Какво да ти кажа?

— Всичко за Остин Фелпс.

— Играе тенис.

— Това го знам. Но какво беше онова, свързано с него, което ме кара да смятам, че е доста важен? Има ли някакво странично занимание?

— Не ми се вярва. Играе непрекъснато тенис, доколкото… А, сетих се какво имаш предвид. Залаганията в „Търтеите“. Не се ли сещаш, че ти казах, че е вторият фаворит? Двамата с Типтън Плимсол известно време се надпреварваха рамо до рамо, но се появиха някакви проблеми с момичето му и годежът се развали. За мой късмет.

— Велики Боже! — ахна Гали и монокълът се раздели с гнезденцето си, а едновременно с това от устните на Санди се изтръгна стон, подобен по сила и височина на вопъла на настъпена котка, и Сам подскочи петнайсет сантиметра по посока на тавана. Викът, писъкът, стонът или каквото там беше му подейства като закачлива ръка, наръгала го с нажежен шиш. Като се върна на твърда земя, докосна върха на главата си, сякаш да се увери, че е на мястото си, и остана със зяпнала уста.

— Ккк…? — рече той. Възнамеряваше да запита „Какво е станало?“, но изречението отказа да се оформи.

Гали погледна Санди. Санди погледна Гали.

— Аз ли да му кажа или ти?

— Аз ще му го кажа — реши Санди. — Миличък, опасявам се, че те очаква шок.

Сам се напрегна да го посрещне. Беше прекарал сравнително малко време в замъка Бландингс, но и то беше достатъчно да му даде възможност да научи, че всеки, радващ се на гостоприемството му, трябва непрекъснато да очаква шокове. През ума му се стрелнаха няколко възможности. Къщата гори? Императрицата на Бландингс отново се е насмукала? Пристигнал е Огъстъс Уипъл? Старшина Евънс се е появил със заповед за обиск? Имаше голям избор от възможности и беше готов за всяка лоша новина.

Всяка освен тази, която наистина го очакваше.

— Остин Фелпс се е оженил — изтърси Санди и той залитна. Щеше да падне, ако не се беше вкопчил в Гали, който извика „Оооп!“ и се освободи от прегръдката му.

— Няма какво да се прави — рече Санди. — Това е положението. Не бива да го приемаш надълбоко, ангелче.

Сам я погледна и усети, че сърцето му ще се пръсне. Почувства рязко покачване на градуса на любовта, която и без това беше на градус. Каква съчувстваща душа, каза си той, каква другарка в живота. Нито дума на упрек, задето бе отказал предложението на синдиката. Имаше ли друга жена в световната история, която не би го споменала, макар и надълго и нашироко? Би ли успяла Хубавата Елена да се сдържи при подобни обстоятелства? Или пък Клеопатра? А кралица Виктория? Много се съмняваше и като се приближи към нея, той я взе в прегръдките си и нежно я целуна. Измина доста време, преди някой от двамата да чуе, че Гали говори.

— Съжалявам — рече Сам, който усети, че се налага извинение. — Не те чух. Какво каза?

Гали, за миг потресен до степен да загуби обичайното си спокойствие, го беше възвърнал. Монокълът бе заел мястото си и пак беше станал онзи Галахад Трипуд, когото годините на членство в клуб „Пеликан“ бяха приучили на несломимост.

— Изразявах разкаянието си, че допуснах тази издънка да ме разтърси — заяви той. — Моментна слабост. Вече отново мога да разсъждавам ясно. Може да се направи само едно. Планът е очевиден. Ще се обърнем към Кларънс. Колко пари каза, че си успял да спестиш? Двеста лири, нали? А ти трябват седемстотин. Добре. Кларънс ще покрие дефицита.

Ако някой беше казал на Сам, че прилича на стресната овца, вероятно щеше да се обиди. Въпреки това изглеждаше точно така, защото се чудеше да вярва ли на ушите си. Все още му предстоеше да научи (жените от семейството на Гали го бяха открили още в детската стая), че нещата, на които Галахад Трипуд не е способен, са твърде малко.

— Ще се опиташ да крънкаш от лорд Емсуърт? — ужаси се той.

Гали се намръщи.

— Не ми харесва думата „опиташ“. Предполага липса на доверие в способностите ми.

— Но не можеш да искаш да даде петстотин лири на непознат като мен!

— Прав си. Нека са хиляда. Ще ти трябват за непредвидени разходи. Човек винаги се сблъсква с тях, като ремонтира къща. Няма защо да цепиш пенито на две. И не забравяй, че не си непознат човек. Ти си авторът на книгата, която от години му е вечен спътник в живота. Обича те като син.

Сам остана неубеден. Открай време беше твърд противник на заемите.

— Не ми харесва идеята да моля лорд Емсуърт за пари.

— Аз ще го моля. Ти няма защо да присъстваш на преговорите.

— Все пак не ми харесва. А на теб, Санди?

— Да — рече простичко тя.

— Разбира се, че й харесва — отбеляза Гали. — Тя е реалистка. Знае, че когато ти трябват хиляда лири, не можеш да си придирчив, а трябва да идеш при човека, който ги има, и да загърбиш скрупулите си. И, проклятие, драги ми приятелю, ти не искаш от Кларънс да ти подари тлъстата сума за рождения ти ден. Ще му ги върнеш, като продадеш къщата. Но мисля, че знам какво всъщност те тревожи. Въобразяваш си, че да си автор на „Сред свинете“ не е достатъчно, за да го размекнеш, че е необходим допълнителен тласък, който да го накара да препусне към писалката и чековата книжка. И може би си прав. Във всеки случай ще е най-добре да се подсигурим. Довиждане — отсече Гали и с характерната си импулсивност изхвръкна от стаята.

Изминаха няколко минути, преди Сам да проговори, а когато го направи, беше с нисък, разтреперан глас, който подсказваше, че животът в замъка Бландингс започва да си казва думата.

— Санди!

— Тук съм, повелителю мой.

— Отдавна ли познаваш Гали?

— От доста време.

— Винаги ли е бил толкова припрян?

— Дори повече.

— Къде според теб отиде?

— Кой знае? Вероятно го е връхлетяло вдъхновение. Внезапните му вдъхновения винаги го карат да бърза.

— Бих искал да не е така. Накара ме да си глътна езика.

— Разбира се, има и друга възможност.

— Каква?

— Може просто да е решил, че искаме да сме сами.

— И колко е прав — рече Сам, моментално забравил всичките си грижи и тревоги.

Минаха петнайсет минути, преди Гали да се върне. У него имаше нещо, което винаги караше близките му да се сещат за дългокосмест териер. В момента приличаше на дългокосмест териер, който след няколко дни на безплодни усилия най-сетне се е сетил къде е заровеният кокал. Излъчваше същия кротък триумф.

— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате — започна той.

— Няма нищо — отвърна Санди. — Намерихме си интересни занимания. Да ти кажа ли нещо, Гали? Сам е същинско агънце.

— Не се и съмнявам, но нека оставим това засега. В момента ни засяга склонността му да се спотайва в бараки.

Сам примижа.

— Предпочитам да не споменаваш в мое присъствие думата „барака“ — примоли се той. — За какво изобщо говориш?

— Ще ви обясня. Вероятно се чудите защо ви напуснах толкова скорострелно. Отидох да търся онзи срам за природата Хъксли Уинкуърт.

— Защо, за Бога?

— Открих го в дневната. Правеше каталог на колекцията си от лепидоптери и хубавичко си побъбрихме.

— За лепидоптерите?

— За пускането на Императрицата от кочината й. Ти не си в течение, но съкровената мечта на този млад негодяй е да й дари свободата и да види какво ще стане. Опитвал се е на няколко пъти, но всеки негов опит е бил пресичан от бдителната Моника Симънс. Непоклатима, вярна и твърда на своя пост, тя винаги се е появявала в решителния момент да му попречи.

— Имала е късмет. Лорд Емсуърт ще получи удар, ако Императрицата избяга.

— Точно така. Ще бъде разтърсен из основи. Та, както казах, открих хлапака сред бръмбарите му и му поставих въпроса ребром. Сега, казах му аз, е ударил неговият час. Моника Симънс замина за Лондон, ангелът с огнения меч вече не фигурира на хоризонта и пътят е кристално чист. Възползвай се от изгодния случай, подкокоросах го аз, защото втори може да не ти се предостави. Не твърдя, че вникна трудно в мисълта ми и не прегърна идеята. Санди ще потвърди, че съм нелишен от красноречие със завидна убедителна сила. Та по въпроса — той одобри плана и ме увери, че ще пристъпи към изпълнението му веднага щом приключи с каталога. Изчисли го на около двайсет минути. Това е.

Млъкна, сякаш очакваше бурни ръкопляскания, но Сам не прояви възторг.

— Вероятно ще ме сметнеш за глуповат — започна той, — но какво ще рече: „Това е“?

Гали го зяпна втрещен.

— Не ми казвай, че не си разбрал. Обзалагам се, че Санди схвана.

— Разбира се. Сам ще се спотайва в бараката, Хъксли ще отиде да изпълнява нечестивия си помисъл, Сам ще изскочи и ще го хване за яката. Ще го завлече при лорд Емсуърт, ще му разкаже всичко, а лорд Емсуърт ще е толкова благодарен, че няма да може да му откаже нищо. Тогава ти, Гали, отиваш при лорд Емсуърт и го молиш да услужи на благодетеля с хиляда лири, а той възкликва: „Превъзходно, превъзходно, превъзходно“ и те ти го щастливия край. Така ли е, професоре?

— До последната дума. Сам, най-добре е тръгваш, време е за засадата.

Сам показа по-малко ентусиазъм и от преди.

— Искате да клеча в оная проклета барака?

— Точно така.

— Но там има умрял плъх.

— Тъкмо ще си имаш компания.

— И нещо повече, съвсем не съм убеден, че няма и живи плъхове. Когато бях там предния път, чух твърде зловещо скърцане. Няма да отида.

— Разбира се, че ще отидеш, агънце — рязко се намеси Санди. — Помисли какво означава това за нас.

— Знам, но…

— Сам! Сами! Самюел, миличък!

— Лесно е са кажеш „Самюел, миличък“, но…

— Заради мен! За любимата жена!

— Е, добре.

— Браво, храбро мое мъжленце.

— Но го правя протестирайки — с достойнство заяви Сам.

— Странно — започна Гали, когато вратата се затвори, — че едно-единствено посещение го е оставило с такова предубеждение към бараката. Като го гледа човек, не би заподозрял, че е невротик. Но тия яки на вид мъжаги често са необичайно чувствителни. Същото стана с Башам Тапата, когато ние с Пухчо Бенгър вкарахме свиня в спалнята му.

— И защо сте го направили, ако смея да попитам?

— За да повдигнем духа на клетника. В продължение на няколко дни се разхождаше с увесен нос, не помня вече защо, та двамата с Пухчо обсъдихме въпроса и решихме да направим нещо, което ще го изкара от кожата му. Нуждае се от свежи интереси, това казах на Пухчо. Така че обилно напудрихме една свиня с фосфор и я оставихме до леглото му в два часа през нощта. След това ударихме гонга. Резултатите надхвърлиха значително очакванията ни. Светещата свиня го изтръгна светкавично от мрачните мисли и му набави всички нови интереси, от които се нуждаеше. Въпросът, заради който споменавам случката, е, че години след това не можеше да погледне свиня, без да се разтрепери. Беше развил същото предубеждение към тях, каквото се наблюдава у Сам спрямо бараките. А Тапата беше по-едър и от Сам. Странно. Здрасти, Бийч.

Икономът бе цъфнал на прага с важен вид, подсказващ, че не е дошъл на обикновено светско посещение.

— Мен ли търсиш?

— Не, сър. Търся господин Уипъл.

— За какво ти е господин Уипъл?

— Старшина Евънс и старшина Морган държат да го разпитат. Чакат го в килера ми.

Сензационното съобщение накара Санди — по-слабата брънка, да издаде стон, който напомни на Гали за предсмъртното бълбукане на празен сифон за сода. Самият Гали, верен на традициите на стария клуб „Пеликан“, запази спокойствие.

— Искаш да кажеш, че пак са тук?

— Да, сър.

— Ти ме смайваш. Мислех, че, сме се разделили с това комично дуо. Какво ги води насам?

— Информирах старшина Евънс по телефона, че гореспоменатото лице се намира в замъка, господин Галахад. Сигурно ще си спомните изразеното от мен становище, че той е престъпник и натрапник.

— Помня бръщолевенето ти в този смисъл, но реших, че съм успял да ти го избия от главата.

— Върнах се към това мнение, сър.

— Е, тогава знай, че грешиш, и старшините здраво ще се ядосат, когато разберат на какви глупаци са се направили по твоя вина, но щом им трябва Уипъл, ще го намерят долу при езерото. Отиде да доплува преди вечеря.

— Благодаря, господин Галахад. Ще уведомя офицерите.

Вратата се затвори. Гали подсмъркна нетърпеливо.

— Какво проклятие е добросъвестността! Именно тя кара Кларънс да не те понася. Бийч си е съвестен още от невръстен помощник лакей. Никога не оставя нещата недовършени. Е, това означава, че ще трябва да застопорим сцената Сам — Хъксли.

— Същото си мислех и аз.

— Не че има някакво значение. Мога да накарам Кларънс да се преклони пред волята ми и без нея.

— А Сам? Какво ще правим с него?

— Ще го отпратим.

— И аз мисля така. С тази глутница по петите му.

— Тук вече няма какво да го задържа, след като изгладихте дребните си затруднения. Иди го прибери от бараката, заведи го в гаража, накарай го да избере кола и да тръгва за Лондон. И подчертай, че скоростта е от най-съществено значение.

— Значи вече ще краде коли вместо велосипеди?

— Да, кариерата му бързо се развива. Какво чакаш?

— Не чакам. Тръгвам.

— Ами тръгвай. А аз — заяви Гали — ще ида да се видя с Кларънс.