Галахад в Бландингс

1.

Никога не е приятно за едно момиче да открие, че го следят, а ако толкова се налага да го следят, при всяко положение би предпочело това да не се върши от мъжа, нарекъл го риж инат. Санди, докато минаваше през парадния вход на замъка при връщането си от Маркет Бландингс, трепереше от негодувание, възмущение и ред други сродни и еднакво неприятни чувства. Усещаше също, че нещо я задушава. Видът на Сам Багшот на място, където не се очакваше да се появи никакъв Сам Багшот, й секна дъха и тя още се мъчеше да си го възвърне.

Парадният вход водеше към просторен вестибюл и когато влезе в него, в другия му край се появи лакей. Той носеше навито червено въже, което закачи на пръстен в стената. Отнесе го до отсрещната стена и го закачи и там. След това постави на видно място две табелки с лаконични надписи. Едната настояваше:

а другата:

След това отупа ръце от прахта и отстъпи назад с вида на човек, свършил работата си за деня.

Изненадата от тези странни действия за миг накара Санди да забрави Сам и досадната му прилепчивост. По-късно щеше да се върне към тях, но междувременно искаше да разбере какво става. Лакеят, когато му зададе този въпрос, се усмихна с бащинската усмивка на експерт, осветляващ новак.

— Ден за посетители, госпожице.

— Днес ли е?

— Не, госпожице, утре. Отваряме замъка за посетители всеки четвъртък. Господин Бийч ги развежда.

— Много народ ли идва?

— В тази жега налитат като мухи. Миналата седмица имахме три автобуса и девическо училище.

— Аз пристигнах в петък, та съм ги изпуснала.

— Блазе ви — каза лакеят и погледът му потъмня. Изглежда, си припомни някои ужаси от миналото. — Томас, вържи здраво въжето — обърна се той към втори лакей, който се появи с табелка с надпис:

— Миналия четвъртък двама безсрамници прескочиха въжето и седнаха на тази решетка на камината, без да им мигне окото.

Внезапна тревожна мисъл връхлетя Санди като удар. Едва сега фразата „Замъкът е отворен за посетители“ й направи нужното впечатление.

— Всеки ли може да дойде в Деня за посетители?

— Всеки, който разполага с половин крона, госпожице — отвърна лакеят и отново дръпна въжето.

На лицето на Санди се изписа замислено изражение, докато вървеше към библиотеката, която смяташе основно да изчисти и подреди. И действително имаше храна за мисълта. Без съмнение Гали бе уведомил Сам за Деня за посетителите и доколкото го познаваше, положително беше подчертал дебело великолепната възможност, която този ден разкриваше за проникване в замъка. А веднъж влязъл в замъка, Сам, каквато лепка си беше, щеше неизбежно да се види с нея. Можеше да се въздържи от пушенето, можеше да не пипа творенията на изкуството, но тя беше абсолютно сигурна, че няма да стои в редица. Трябваше нещо повече от обикновен иконом и двама лакеи, за да му попречат да претършува замъка, докато я намери.

А мисълта, че ще я намери, я накара да потръпне от отвращение. Не желаеше да го вижда дори от разстояние. Единственото, което искаше от него, беше да остане извън обсега на живота й. Не криеше от себе си, че отсъствието му я оставяше с огромна празнина в сърцето, подобно на изкопа за основите на небостъргач, но какво да се прави. Времето евентуално щеше да я запълни, а ако ли не, тя винаги щеше да е по-добре без мъж, нарекъл я с такива думи, както направи той по време на последната им среща.

Стигна до библиотеката и продължи работата си, но я вършеше разсеяно. Бършеше прахта от книгите, подреждаше книжата, но мислите й бяха другаде. Умът й беше съсредоточен върху проблема как да избегне тази неприемлива среща. Решението й хрумна, когато извади от кофата за въглищата писмо, адресирано до работодателя й, което кой знае как бе намерило покой там, и забърза към кабинета му.

Влизането й стресна лорд Емсуърт. Взря се в нея с бързо пробудена тревога. Приличаше му на момиче, дошло да донесе още писма, нуждаещи се от незабавен отговор. Ако не го лъжеха очите, в ръката си държеше точно такова. Опасяваше се от най-лошото и когато тя заговори, думите й прозвучаха като музика в ушите му.

— Лорд Емсуърт — започна тя, — дали не бихте ме освободили за ден-два? Баща ми е тежко болен.

Това би учудило доста старите й приятели Гали и Типтън Плимсол, които добре знаеха, че покойния Ърнест Календър беше напуснал живота й, преди тя да навърши осем годинки, но лорд Емсуърт, лишен от тази информация, съчувствено зацъка с език.

— Съжалявам — рече той. — Лоша работа. Да.

— Ще бъде ли възможно да отсъствам няколко дни?

— Естествено, естествено, естествено, естествено — отвърна лорд Емсуърт може би с несъразмерно по-голям ентусиазъм, отколкото бе редно за случая. — Отсъствайте колко искате. Зет ми, полковник Уедж, днес следобед ще хваща някакъв влак за Съсекс или някъде там. Можете да отидете заедно до Маркет Бландингс с колата. Отлична идея. Да, да, тъй, тъй.

— Много ви благодаря.

— Няма за какво, няма за какво.

— Ще отида да си стегна багажа. О, между другото намерих това писмо в кофата за въглища в библиотеката. Мисля, че веднага трябва да му отговорите.

Лорд Емсуърт мрачно изгледа писмото. Каза си, че така си е и мислил. Ако беше по-поетична натура, би си рекъл: „Щом влезе Санди Календър, могат ли писмата, нуждаещи се от незабавен отговор, да не я последват?“

2.

Като се върна в къщата, Гали се отправи в пушалнята и започна да прелиства илюстрираните седмичници. Но страниците им, пълни най-вече с младоженки от висшето общество, наподобяващо гангстерски фамилии и обичайните англосаксонски грозилища, които не пропускат ловен бал, не успяха да го грабнат, та му хрумна, че един разговор с човека, с когото обожаваше да си бъбри, би бил доста по-забавен, и тръгна към кабинета на лорд Емсуърт. Тъкмо стигна до вратата, когато лорд Емсуърт изхвръкна отвътре като кукувица от часовник.

— О, Галахад — задъха се той. — Тъкмо теб търсех.

За учудване на Гали, напук на факта, че замъкът Бландингс напоследък бе толкова пренаселен, лордът изглеждаше в отлично настроение. Когато отиваха към кочината, беше сприхав и раздразнителен, а когато говореше за сегашната си секретарка, направо се давеше в самосъжаление, ала сега беше не просто весел, а направо сияйно весел.

— Галахад — извика той слънчево, сякаш на този свят не съществуваха лейди Хърмайъни, полковник Уедж, достопочтената Дафни Уинкуърт, малкият Хъксли Уинкуърт и Санди Календър, — случи се нещо прекрасно. Никога в живота си не съм бил тъй доволен.

— Само не ми казвай, че си удостоен с титлата „Дама“.

— Ъ? Не, доколкото знам, не. Ти сам каза, че подобно нещо е твърде малко вероятно. Нали си ме чувал да говоря за Огъстъс Уипъл?

— Онзи, чиято книга непрекъснато четеш? Как се казваше, „Пратете ме при свинете“?

— „Грижи за свинята“.

— Точно така. Доколкото знам, в Бостън е забранена5.

— Ъ?

— Няма значение. Та какво за Огъстъс Уипъл?

— Госпожица Календър току-що намери писмо от него.

— В кошчето за боклук?

— Не, всъщност в кофата за въглища в библиотеката, колкото и странно да звучи. Не мога да си представя как се е озовало там.

— Шерлок Холмс е държал тютюна си в персийски чехъл.

— Не съм виждал персийски чехъл.

— Нито пък аз и това е моята скрита мъка. Та кажи ми за писмото от татко Уипъл. Да не иска интервю от Императрицата?

— Иска да дойде да я види. Пише, че толкова е слушал за нея, че би искал да я снима. Писал е от клуб „Атенеум“6.

— Онази морга? — възмути се Гали, който нямаше добро мнение за „Атенеум“. Там нямаше нито един епископ или министър, когото би завел в стария „Пеликан“ и представил на Башам Тапата и Стръгълс Говедото. Може да не беше справедлив към институцията, но се съмняваше, че измежду членовете й дори един-едничък би бил способен да замери електрическия вентилатор с рохко яйце или да натроши пианото в събота вечер. — Веднъж обядвах там с него.

Лорд Емсуърт смаяно ахна.

— Да не искаш да кажеш, че познаваш Огъстъс Уипъл?

— Ами да, срещали сме се.

— Защо не си ми го казал?

— Просто не е станало дума. Това беше, когато се канех да пиша мемоарите си. Трябваха ми някои факти от първа ръка за негов чичо, на когото след осемдесетата годишнина му поникнали нови зъби, с които чупел бразилски орехи. Не беше лош човек. Уипъл, имам предвид, не чичото, който почина на осемдесет и две години от задавяне с бразилски орех. Ще го поканиш ли в замъка?

— Разбира се. Това ще бъде чест и удоволствие за мен.

— Старата колиба все повече се пълни.

— Написах му телеграма, в която обяснявам, че току-що съм видял писмото му и го каня да дойде и да гостува колкото си иска. Ще я дам на Ваулс да я пусне. Отива в Маркет Бландингс да закара Егбърт на гарата.

— Защо не я продиктуваш по телефона?

— Никога не мога да ги накарам да ме разберат в пощата. Там работи някакво идиотско момиче, което все казва: „Моля? Повторете пак.“ Не, ще я дам на Ваулс.

— Дай я на мен. И без това отивам в големия град. Искам да се видя с един човек.

— Благодаря ти, Галахад. Би било прекрасно.

След няколко минути изпълненият с благост Гали тръгна по алеята с палаво накривена шапка и бодро потропващи крачета. Не си тананикаше циганска песен, но не би било разумно да се обзаложим, че нямаше да го направи всеки момент, защото усети, че тая работа с Уипъл решаваше всички проблеми и го поставяше в ролята на ангел-хранител на Сам. Като обмисли общото положение, реши, че всичко се нарежда прекрасно. Винаги се радваше, когато нещата се уреждаха от добре към по-добре.

Следобедната жега се бе пооттеглила, но още беше достатъчно топло и миражи, в които ярко изпъкваше бирата на „Гербът на Емсуърт“, непрекъснато трепкаха пред душевната му ретина. В „Гербът на Емсуърт“ имаше просторна сенчеста градина, спускаща се към реката, където бихте могли да поседнете и да излочите халбата си под клонесто дърво, а жаждата ви приятно да се стимулира от гледката на потящи се гребци, гърчещи се под палещото слънце в лодки, натоварени със съпруга, двама нейни роднини, три деца, куче и кошница за пикник. Тъкмо си мислеше как пенливата течност ще плакне гърлото му при тези благоприятни обстоятелства, когато чу глас, викащ „Ей!“, и осъзна, че до него стои невръстно момче. Гари, синът на собственика на „Синият глиган“, се бе оказал достоен за доверие.

— Нося писмо за вас, господин Трипуд — рече той. Не беше представен на Гали в обществото, но и той като всички други на километри околовръст го познаваше добре.

Гали озадачен взе писмото. Спираловидният вихър от палеца на момчето го беше позамацал отвън, но съдържанието бе четливо и му се стори твърде тревожно. Сам беше писал кратко и се бе придържал най-вече към основните линии на събитията, без да навлиза в подробности, но беше изяснил главните факти. Не се намираше в „Гербът на Емсуърт“ в Маркет Бландингс, а в „Синият глиган“ в Бландингс Парва и по някаква причина беше вкиснат и щеше да се радва на разумен съвет как най-добре да постъпи. Сега, настояваше той, макар че не го казваше буквално, било времето всички достойни люде да се притекат на помощ на партията и народа.

Никой не беше отправял подобна молба към Галахад Трипуд, без да срещне отклик. Знаеше, че бирата в „Синият глиган“ не може да се сравни с еликсира на „Гербът на Емсуърт“, но бидейки човек, способен да приеме лошото заедно с доброто, той не се колеба. Бяха изминали само пет минути след получаването на писмото, когато прекрачи прага на „Синият глиган“.

3.

Сам го поздрави като моряк-корабокрушенец, зърнал платно на хоризонта, защото в периода между изпращането на бележката и появата на дружелюбното лице беше обмислил по-обстойно положението си. В резултат на това бе още по-уплашен, отколкото в началото, макар и тогава да беше силно разтревожен. Денят беше топъл, но той трепереше. Чуруликането на невинна птичка навън му звучеше като полицейска свирка.

Гали го слушаше внимателно, докато младият мъж изливаше душата си. С напредъка на разказа не показваше никакви признаци на шок и ужас може би защото не беше шокиран и ужасен. Открай време принципно одобряваше насилието срещу представителите на полицейските сили. По негово мнение силата и честотата на ударите, които получаваха в окото, никога не бяха достатъчни. Все пак разбираше, че младият му приятел се е поставил в доста двусмислено положение. Ако искаше да го изтръгне от него, Гали трябваше да предприеме стъпки по съответните канали и за щастие можеше да ги предприеме.

— Разкажи ми пак онази част за Санди — рече той. — Казваш, че си я видял. А тя забеляза ли те?

— Да.

— И след един кратък поглед отпраши към хоризонта?

— Да.

— Това не ми харесва.

— И на мен.

— Поведението й не е никак обещаващо. Оставя у човека впечатлението, че не желае да разговаря с теб.

— Не само у човека. И у мен го остави.

— Трябва да изясним въпроса. Ти се втурна да я гониш?

— Да.

— С часовника в джоба?

— Да.

— А полицаят те последва с намерението да те закопчае?

— Да.

— И ти го мацна?

— Да.

— Сега всичко ми се изясни. Ти си белязан. Не можеш да се върнеш в „Гербът на Емсуърт“.

— И аз така мисля.

— Само да си покажеш носа там, и ще нощуваш в ареста. Ръката на закона ще те сграбчи, преди да си го помолил да не противоконституционствувателствува. Имаш нужда от скривалище и с радост ще научиш, че мога да ти го осигуря.

Сам видимо се задруса.

— Можеш ли?

— За щастие, да. През следващите няколко дни, докато шумотевицата поутихне, ще трябва да дойдеш в замъка.

— Какво!

— Чу ме добре.

— А не ми ли каза, че ти е забранено да каниш хора?

— Така е. Но ще дойдеш по покана на брат ми Кларънс, не по моя. В този момент той нарежда на васалите и крепостните си да извадят червеното килимче от мазето и да го изтупат, за да е готово за пристигането ти. Но аз забравих, че не си в течение на най-новите развития. Току-що срещнах Кларънс, който грееше в усмивка. Тук трябва да спомена, че любимото му четиво е една книга за свине от човек на име Уипъл. Той непрекъснато се рови в нея и вкусва от златните й слова като че ли са листа на артишок. Допускам дори, че я знае наизуст. Дотук ясно ли е?

— Не. Не разбирам…

— Накъде бия? Скоро ще включиш. Да продължа ли?

— Давай.

— Като го разпитах, научих, че младата Санди Календър е открила писмо от въпросния Уипъл с молба да намине и да хвърли едно око на Императрицата на Бландингс. Можеш да си представиш как реагира Кларънс. Започна да ръси рози от шапката си и да танцува кан-кан из замъка. Чашата ми прелива, каза той и ми връчи телеграма, която да изпратя на Уипъл с настояването да си опакова четката за зъби и да хукне насам. Дава му да разбере, че замъкът Бландингс е негов, докато желае да стои тук. Започваш ли да разбираш?

— Не.

— Не ти ли става ясно как това решава дребните ти затруднения и прави пътя ти гладък?

— Не.

— Хм. Баща ти отдавна да е включил. От теб се иска само да застанеш на прага, да заявиш „Ехо, аз съм Уипъл“ и ще те посрещнат като желан зет. След което докопваш младата Санди и я караш да види светлината. Какво щастие, че Уипъл си е втълпил да пише на Кларънс точно сега. Провидение, казвам аз. Човек се чувства някак си защитен.

Беше избрал лош момент да направи предложението на Сам, защото той тъкмо се освежаваше с помощта на халба бира. Едва след като се задави и трябваше продължително време да се бори за глътка въздух и да бъде тупан по гърба, успя да проговори. А когато го направи, в гласа му прозвуча пълно неверие.

— Ти си луд! А какво ще стане, когато се изтърси Уипъл?

— Няма да се изтърси.

— Нали ще получи телеграмата?

— Няма да я получи. Ще получи извинение, струващо цял шилинг, че не можем да го приемем в замъка, тъй като в момента Кларънс е на легло с дребна шарка. Изпратих я, преди да тръгна.

— Ами ако в замъка някой ме познае?

— Няма. Не си въобразявай, че не съм помислил за това. Никога не си се виждал със сестра ми Хърмайъни, със съпруга и или с достопочтената Дафни Уинкуърт, а сам ми обясни, че Типтън Плимсол не те знае как изглеждаш. Нямаш причини за безпокойство.

— А Санди?

Гали бе шокиран.

— Мило момиче като Санди няма и да помисли да те издаде. Не твърдя, че няма да се разрита като муле, щом разбере как сме я изиграли, но устните й ще останат запечатани. Не, не виждам никаква пречка пред тази схема.

— Не мога. Няма да го направя и за хиляда лири. Самата мисъл за това кара пръстите на краката ми да се сгърчват. Ще прекарам нощта в тази кръчма и след като утре се видя със Санди, ще се върна в Лондон.

Гали въздъхна.

— Нещо става с това младо поколение — поклати глава той. — Човек го забелязва навсякъде. Никаква дързост, никаква предприемчивост, нищо от напредничавия дух. Всеки член на старата тайфа моментално би подскочил от радост пред възможността да се заеме с такава задача. Няма ли да премислиш?

— Не.

— Ще бъдеш под един покрив с любимото момиче.

— За около пет минути. Виждам как в края на този период лейди не-знам-коя-си, която ти сам описа като сграбчваща хората за дъната на панталоните, влиза в ролята си. Не, обичам да се вслушвам в съветите, когато са приложими, но всичко си има граница.

— Ами ако онова ченге те открие тук и те арестува?

— Признавам, че ще е крайно неприятно.

— Тогава?

— Предпочитам ареста пред това да се изправя пред лорд Емсуърт, да го погледна в очите и да заявя: „Ехо, аз съм Уипъл.“

Гали примирено сви рамене, както би направил Наполеон, ако бе дал команда на армията си да нападне, а тя му отвърнеше, че не е на кеф.

— Е, добре — рече той, — щом не искаш, няма. Но продължавам да намирам възраженията ти за дребнави. Тогава ще трябва да се върнеш към изпълнението на програмата за Деня за посетителите.

4.

Колата, която трябваше да закара полковник Уедж на гарата на Маркет Бландингс и да го отправи към първата отсечка от пътуването му в Уърстършир, стоеше пред парадния вход на замъка с шофьора Ваулс зад волана. Намираше се високо в класацията на колите, но бледнееше до незначителност, сравнена с ненадминатия ролс, паркиран малко по-нагоре на алеята. Полковник Уедж излезе от къщата и изгледа натруфената кола с почтително възхищение.

— Ваулс, чия е тази кола? — запита той.

— Принадлежи на господин Плимсол, сър.

Полковник Уедж не схвана.

— На господин Плимсол?

— Да, сър. Господинът току-що пристигна.

Полковникът остана озадачен. След чутото за финансовото състояние на Типтън бе очаквал да пристигне на летни кънки. Както стоеше и мигаше на парцали, опитвайки се да осмисли информацията, от къщата се появи самият Типтън с продълговат предмет в ръка, който приличаше на кутия за бижута, каквато си и беше.

— А, ето ви и вас, полковник — рече той. — Търсих ви навсякъде. Исках да ви покажа огърлицата, която купих в Лондон за Ви. Надявах се да й я дам веднага след пристигането си, но, по дяволите, казаха ми, че я няма. Много съм разочарован. — Той отвори кутията. — Мисля, че ще я хареса, а вие как смятате? — отбеляза той, добре запознат със слабостта на любимата си към бижутата. Вероника Уедж беше от момичетата, които се чувстват голи, ако не са отрупани със скъпоценни камъни. Целта на живота й беше максимално приближаване до коледната елха.

Полковник Уедж не отговори веднага, тъй като при вида на огърлицата го налегна странно затруднение да поеме дъх. Не беше специалист по бижута, но беше готов да се обзаложи, че продавачът й я беше разменил срещу тлъста пачка.

— Ама… — започна той и млъкна, несигурен как да се изрази. Не можеш направо да запиташ годеника на дъщеря си как е с банковата сметка. Всъщност можеш, но рискуваш да предизвикаш повдигнати вежди и хладен поглед. — Драги ми приятелю, можете ли да си я позволите? — заинтересува се той, уверен, че е намерил деликатен начин да пристъпи към проблема.

Типтън се смая. Беше богат достатъчно дълго време, за да свикне с факта, че хората приемат разточителността му за нещо естествено.

— Но разбира се — отвърна той. — Струва само осем хиляди лири. Направиха ми малка отстъпка, защото платих в брой.

В началото на това повествование вече споменахме, че замъкът Бландингс беше солидна постройка, масивна сграда, без никаква склонност да се люлее на основите си, но на полковник Уедж при тези думи му се стори, че се държи като танцьорка на кючек, на каквито се беше нагледал като нисш офицер в Кайро. Същите невъздържани кълчения и гюбеци. Макар да не беше гигант на мисълта, все пак съумя да съобрази, че семейство Уедж е извършило небивала глупост с прибързаното си лишаване от зет, който се разкарва с кола за пет хиляди гвинеи и плаща осем хиляди лири за огърлици, без да му трепне окото. Накратко, бяха повторили гафа на знаменития индианец, захвърлил бисер, струващ повече от богатството на цялото му племе. Писмото на Вероника, развалящо годежа, сигурно вече пътуваше към замъка и мисълта какво щеше да стане, когато Типтън го отвори и прочете, накара полковник Уедж да се почувства и да изглежда като прясно ритнат в слънчевото сплитане.

— Зле ли ви е, полковник? — загрижено попита Типтън.

— Пристъп на старата ми малария — едва смогна да измънка полковникът.

— Често ли ги получавате?

— Доста. Връхлитат ме внезапно.

— Кофти работа. Неприятна болест.

— Тъй, тъй — рече полковник Уедж, без да знае, че нарушава авторските права на лорд Емсуърт.

Оставаше плахата надежда, че писмото, ако беше написано, още не е пуснато и той обмисляше тази надежда с най-топли чувства, когато Уилфред Олсоп се появи горе на стълбата.

— Чичо Егбърт, на телефона — извика той. — Леля Хърмайни те търси. — Малко куршуми са се стрелвали по-бързо от полковник Уедж, устремил се към телефона.

— Здравей, скъпа — изпъхтя той, като стигна до него и грабна слушалката.

— Егбърт, пристигам вдругиден. Предполагам, че дотогава ще си тръгнал за Уърстършир.

— Тръгвам днес следобед.

— Не се бави повече от необходимото.

— Няма. Какво стана с писмото?

— С писмото ли?

— Онова, което трябваше да накараш Вероника да напише.

— А, това ли? Защо се тревожиш за такива неща? Знаеш колко разсъдливо момиче е Вероника. Веднага разбра, че това е единственото нещо, което може да направи.

— Искаш да кажеш, че го е написала?

— Разбира се. Току-що го пуснах. Какво каза, Егбърт?

Полковник Уедж не беше проговорил. Звукът, за който стана дума, беше просто глухият му стон край смъртното ложе на надеждата. Тя, надеждата, открай време си беше дребничка и болнава, очевидно несъздадена за този свят, а при тези четири думи тихичко изохка и издъхна.

— Нищо — рече той. — Нищо. Просто се изкашлях.

Поколеба се дали да съобщи лошата новина и реши да си затрае. Имаше достатъчно време скъпата му женица да научи страшната истина при завръщането си в замъка. Нека поживее щастливо още един ден.

— Е, трябва да тръгвам — проговори той. — Ваулс чака. Кога смяташ, че ще пристигне писмото?

— Предполагам, утре сутринта. Защо?

— Просто се чудех.

— Типтън ще го завари, като пристигне.

— Той вече пристигна.

— Така ли? Клетият, изглежда ли съсипан?

Лицето на Типтън, ухилено до пръсване над огърлицата, изплува пред очите на полковник Уедж.

— Не — отвърна той. — Ни най-малко.

— Храбро момче. Надявам се писмото да не го разстрои прекалено много.

— Аз също — въздъхна полковникът. — Аз също.

Случаен минувач, забелязал го при раздялата му с телефона, вероятно не би заподозрял, че току-що приключилият разговор е бил от такова огромно значение, защото нищо в поведението му не подсказваше какъв тежък удар е понесъл. Гръбнакът му беше изопнат, носът — навирен, а мустаците — щръкнали. Там, където Отело с далеч по-несъществена мъка на сърцето бе допуснал сведените му очи да ронят сълзи, бързоструйни като каучука на дърво арабско, той запази похвално външно спокойствие. Британската армия добре възпитава синовете си.

Въпреки това в ума му се вихреше смерч и единствената що-годе свързана мисъл бе горчивото разкаяние, че изобщо се е оставил да бъде подведен да повярва в каквото и да било изявление на шурея си Кларънс. Твърде лекомислено бе забравил урока, който на бърза ръка научаваше всеки, влязъл в съприкосновение с Деветия граф Емсуърт: нищо казано от него не биваше да бъде приемано за чиста монета. Правилото за оцеляване беше да се пуска покрай ушите всичко, произнесено от него.

Когато стигна до парадния вход, още хранеше нехристиянски мисли по отношение на роднината си по сватовство. Типтън беше изчезнал, но мястото му бе заето от Гали. Разговаряше с Ваулс и, изглежда, му разказваше някаква хумористична история, тъй като, макар шофьорът да не се усмихваше, тъй като шофьорската гилдия го забранява, мустаците му определено потръпваха.

— А, Егбърт — рече Гали. — Тръгваш ли?

При вида му нещо сякаш избухна като снаряд в главата на полковник Уедж. Беше вдъхновение.

— Галахад, мога ли да разменя две думи с теб? — попита той.

— Думай — отвърна Гали.

Полковник Уедж не възнамеряваше да прави Ваулс свидетел на разговора, въпреки че видя как същият наостри уши, готов да стане доверено лице. Затова дръпна Гали към място, където и най-клепоухият шофьор, тръпнещ от нетърпение да попълни мемоарите си, не би чул нищо. Осигурил по този начин усамотение, той подхвана повествованието си.

Излагаше го добре. В началото може би прояви склонност да се отплесва от съществената част, за да се впусне в сурова критика по отношение на лорд Емсуърт, но скоро преодоля тази тенденция и изложи тъй ясно пред Гали фактите, че последният без затруднение ги схвана и осъзна запечеността на положението.

Нямаше нужда от ясновидец, за да предвиди какво щеше да стане, когато Типтън прочетеше писмото. Първо, очевидно щеше да е поиска обяснение от Вероника, а човек лесно можеше да се досети какво щеше да съдържа обяснението на Вероника — най-тъпата блондинка в Шропшир и околните графства. „Ама, Типи, аз разбрах, че си загубил парите си“, щеше да каже тя, въртейки хубавите си очи, и всичко щеше да свърши с изключение на връщането на подаръците, разпускането на шаферките, отказа от услугите на фирмата-доставчик за сватбата и съобщаването на епископа и подчиненото му духовенство, че ще трябва да си търсят работа другаде. Сватбените камбани нямаше да бият и билетът от залагането на Сам щеше да се превърне в излишна бумажка, ненужна на звяр или човек. Малко е да се каже, че Гали бе сломен. В тревогата си дори свали монокъла и започна да го лъска — нещо, което правеше само в моменти на крайно смущение.

— Егбърт — започна той, — това писмо не бива да попада в ръцете на Типтън.

— Четеш ми дословно мислите — отвърна полковник Уедж. — Именно затова исках да ти предложа да го прихванеш. Разбираш ли — забързано заобяснява той, — не мога да го направя сам, защото няма да съм тук. Трябва да посетя кръстницата си.

— Не можеш ли да я пропуснеш?

— Никога няма да ми го прости.

— Тогава, разбира се, с удоволствие ще предоставя услугите си на твое разположение.

За двайсет и петте години, през които полковник Егбърт Уедж беше женен за сестрата на лорд Емсуърт Хърмайъни, голяма част от приказките на жена му бяха посветени на моралните и духовните недъзи на брат й Галахад, но тя така и не успя да разклати убеждението му (никога неизразено гласно), че Гали е солта на земята. Открай време беше привързан към него и никога повече, отколкото в този момент.

— Божичко, какво облекчение! Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита той, въпреки че сам не знаеше защо зададе този въпрос. Щом добрият стар Гали кажеше, че ще прихване някое писмо, все едно, че писмото вече е прихванато. — Ще трябва да станеш в безбожен час.

Гали махна с ръка.

— Няма страшно. Щом чучулигите могат, мога и аз. Тъй че тръгвай и стой при кръстницата си с леко сърце. Трябва да потегляш, ако не искаш да изтървеш влака.

— Чакам онова момиче.

— Кое момиче?

— Секретарката на Кларънс. Баща й внезапно се разболял и се налага да отсъства няколко дни. А, ето я — възкликна полковник Уедж, когато Санди заслиза по стълбите. Лицето й беше мрачно, както и се полагаше на момиче, запътило се към болничното легло на любим родител.

— Надявам се, че не ви накарах да ме чакате, полковник.

— Не, не. Има много време.

— Гали, опасявам се, че ще пропусна Деня за посетителите.

— Да, разбрах. Съжалявам за баща ти.

— Благодаря, Гали. Знаех, че ще съжаляваш.

— Какво му е?

— Лекарите още не знаят. Не е ли най-добре да тръгваме, полковник?

— Да, тръгвай, Ваулс.

Колата отпраши. Гали продължи да чисти монокъла си, смръщен замислено.