Георги Аспарухов

Едно обикновено момче…

Онова, което сега е останало от него, е вече само споменът.

Стане ли дума за този наш футболист, непременно ще се намери някой да въздъхне и да разкаже за някой негов гол, за някой финт, за някоя преживелица с високото чернооко момче. Играчите от неговото поколение, които и да са те, завинаги са запазили в паметта си поне една случка, свързана с него — и то такава, която не се забравя цял живот. Ние може би сме по-богати в това отношение. Като журналисти сме съхранили и голям брой архивни материали и много снимки.

Какви ли не моменти са запечатали те! Веднъж ще го видим излетял с цял метър по-високо над скочилите срещу него защитници, друг път ще ни се представи в мигновението на удара, от който е последвал гол. Или ще застане пред нас, вдигнал ръце засмян, щастлив от победата. Стотици и стотици снимки имаме от него.

… Когато в един хубав ден пред треньора Коце Георгиев довеждат един източен малчуган и му казват да изпробва това момче, той решава да го подложи на тест. Не може кой и да е да играе футбол, па дори и в детски отбор! Упражненията са за водене на топка, за удари във вратата, за двигателни способности — за да се реши въпросът, има ли смисъл това момче да учи футбол или не. Бащата на момчето, бай Аспарух Рангелов, стоял настрани и се притеснявал, че изпитът трае толкова дълго. Но накрая треньорът дошъл при него и му казал:

— Какво да го учим! Това дете е роден футболист.

Тези думи може да звучат пресилено. Известно е, че талантът подлежи на развитие, че ролята на труда е огромна, че има своеобразно футболно образование, което трае с години. Но вярно е също, че талантът — тази щедрост на природата — е същевременно и нейна рядка прищявка. Той трябва и навреме да се открие, да се отвори пред него пътят. В това отношение 6-7-годишният Георги беше щастлив.

… Поляната на Редута край София беше дълго време през годината покрита с трева. Здрави и пъргави момчета в махалата — колкото щеш! Липсваше само топката — това са годините след войната, когато не само кожените топки бяха проблем… В замяна на това в едноетажната схлупена къщурка на семейство Рангелови, където на 4 май 1943 г. се беше родил врещящият ден и нощ Гошко, имаше една баба. И както за всички баби, така и за нея внучето беше целият й свят. Та тя, баба Иванка, умееше, освен всичко останало, да шие и парцалени топки. Тези натъпкани с кълчища, дреб и с какво ли не още кълба поведоха детето към приказния свят на футбола. Майката на Аспарухов, Мария (вече също покойница), по-късно си спомня:

— Всяка вечер, като се върнеше в къщи от поляната, ще се завърти около баба си за нова топка. Все се късаха пустите му парцали, все му ги крадяха. Баба му уж се сърди, ама преди да си легне, пак вземаше губерката с дебелия конец…

Пък и гальовно е било момченцето. Заради тази топка са му прощавали много неща.

… На махленската поляна — тази за времето най-велика спортна забавачница и начално школо — незабелязано започва да се откроява онова футболно умение, което сетне ще се превърне в синоним на висока класа. Впрочем във футболна Бразилия специалистите твърдят, че основното майсторство се придобива веднъж завинаги в детските квартални отбори. И те пишат за своеобразния дриблинг на Гаринча, с който той е удивлявал още на седемгодишна възраст; за тактическия поглед на Пеле, когато е ритал топката в родното си село; на „падащия лист“ на Диди, с който той е бележел голове в мачовете между най-малките. Сега, когато разказваме за детските години на Гунди и когато сме разговаряли с десетки хора, които са го познавали оттогава, сериозно си мислим, че бразилците имат право. Малкият Георги Аспарухов прави впечатление с онова, което футболистите наричат „да бъдеш на ти“ с топката. Изумява с всеотдайността си в играта. И с това, че всичко му се удава. И с една особена важна черта в характера — постоянството.

Тази любов и към футбола идва от сърцето на бащата, който не пропуска нито един случай, за да хване за ръка малчугана и да го настани до себе си на трибуната.

@8

— Водех го на всички мачове още от най-ранната му възраст. Все му сочех техничните играчи, все го карах да се вглежда в „звездите“. И като се върнеше у дома, с часове се мъчеше в махленската игра да направи нещо от онова, което е видял. Додето не капне от умора, топката не падаше от крака му.

А е имало и какво да гледа и от кого да се учи тогава малкият футболист. На преден план бяха такива великолепни лектори по майсторство като Гацо Панайотов, Ив. Колев, Кр. Янев от ЦДНА, В. Спасов и Г. Кардашев от „Левски“, като Д. Ташков от „Славия“… По-късно, в годините на своята слава Аспарухов никога нямаше да измени отговора на въпроса за неговия кумир в тази детска възраст: „Играта на Гацо Панайотов!“ — отсичаше без колебание той. А Панайотов беше централен нападател…

И затова може би някак странно му бе, че след „приемния изпит“ го поставиха в защитата. Вероятно ръстът му диктуваше това решение на треньорите или пък този отскок и този замах с главата… А него го е теглело напред, не се сдържал, когато зърне пред себе си коридор — втурвал се е като хала, бележел и голове.

— Биеше всички дузпи — казва Михаил Цветков, тогавашен председател на комисията за деца и юноши при дружеството. — И нямаше грешка! С Коце Георгиев виждахме, че по му приляга да е нападател, но тогава с номер девет играеше друго момче — Крум Миланов, — та Гошко трябваше да носи номер пет.

Ах, как му се щеше да бъде най-отпред! Но не споделяше това гласно, не го изразяваше и с поведението си на терена. Всичко му идеше отръки. Играеше със страст и неподправено увлечение, упорито усвояваше онова, което му се покаже в тренировките или което му подсказваше състезанието. Не се искаше кой знае колко труд, за да му се внуши този или онзи финт, тоя или оня прийом, тази или онази тактическа задача. Момчето ги усвояваше бързо и точно, сам влагаше нещо от себе си.

Заредиха се тренировки, дойдоха и мачове — истинските, ония с кожената топка, която трябва да направиш послушна. „Левски“ печелеше първенствата на децата, побеждаваше в турнири. На срещите започна да се стича много народ — вече се носеше мълвата за „голямата фигура“ в редиците на най-младите. Така, както няколко години преди това Христо Илиев, Котков, Якимов привличаха с вроденото си дарование зрителите на стадиона … Тогава в състава бяха още и Бисер Михайлов, Иван Здравков, Георги Соколов, Александър Манолов. Към тях се присъедини и Янко Кирилов. Аспарухов се открояваше над всички. И зрители, и специалисти с удоволствие следяха неговото развитие, уверени, че се е родил един голям футболист. Хубаво бе, че ръката, която го водеше, беше опитна и грижовна.

Началните стъпки на Гунди във футбола са свързани с имената на вещи педагози като Петко Николков, Михаил Георгиев, Чори Петров… Но преди всичко с името на добрия, всеотдаен в работата с децата и юношите Коце Георгиев, бате Коце. На него всичко можеше да кажеш, всичко да изповядаш, да се довериш изцяло. И голобрадото още момче го питаше за какво ли не, споделяше с този наставник всичко. Само едно задържаше за себе си — мечтата да бъде централен нападател. Нея то разкриваше у дома.

— Не се стърпях един ден — разказва бай Аспарух — и се дигнах, та на „Герена“. Намерих Чори Петров и се помъчих да го убедя, че Гошо не е за централен защитник — много е мек, разчита на техниката, а само с нея врата не се брани… „Нека си играе сега така, да ни помогне! Нямаме друг за централен защитник, а той може всичко…“ Така ми рече Чори тогава.

Треньорът е имал право, защото по-късно юношите на „Левски“ станаха шампиони. На финала срещу софийския „Спартак“ други отбелязаха трите гола, но те нямаше да стигнат за победата, ако пред синята врата не беше високият, самоотвержен и ловък Аспарухов.

Започваше вече стръмнината по спортния му път. Но любовта към футболната топка като всяка детска любов е изменчива. Гунди играе и волейбол, и баскетбол, пръв е в училище по земна гимнастика. И кой знае защо един ден, тъкмо когато футболът вече е „навлязъл“ в кръвта му, той най-неочаквано се вмъква в стаята на треньора по волейбол Димитър Гигов.

„По онова време — разказва сега Гигов — ние набирахме състезатели от училищата. Или аз ги обикалях, или учителите ми довеждаха подходящи за спорта момчета. Аспарухов дойде сам. Стоеше притеснен пред мене, гледаше надолу, към обувките си…

— Кой е другарят Гигов?

Представих му се.

— Имам желание да тренирам волейбол…

От две-три години бях започнал вече да работя с един състав. Но искрено се зарадвах, че такова едно спортно момче, с подчертано силни физически данни иска да дойде при нас. Приех го с удоволствие. Тогава беше практика да изискваме училищния бележник на всеки кандидат и да го приемаме, при условие че няма слаб успех. Аз постъпвах другояче. Не избързвах, изчаквах младежът да се позапали край мрежата. Така направих и с Аспарухов. Но мина доста време и той все «забравяше» да ми покаже бележника си. После, когато сам го донесе, разбрах на какво се дължало това закъснение — просто, за да поправи бележките.

Той растеше с всяка тренировка, напредваше с големи крачки. И скоро, само за месец-два, се наложи в основния ни състав. Ала заедно с радостта ме сполетяха и неприятности.

Един ден, беше в края на 1960 година, колегата ми Коце Георгиев нахлу в моя кабинет и ми направи цял скандал, че съм отвлякъл най-добрия му футболист. Стана голяма кавга, подхвърлихме си остри думи.

Реших да запитам Аспарухов, защо бяга от футбола, кое го е отблъснало. И го извиках на разговор.

— Твърдо съм решил да играя волейбол — рече ми той. — Футболът ме привлича все още, но не мога да понасям грубостите.

Това определи и моето поведение. Опасявах се, че ще бъде раздвоен, защото беше явно, че любовта към футбола си е свила гнездо в сърцето му. Казах му да идва при нас 4–5 пъти седмично. Ако има време, може и футбол да играе, но не спазили тези четири часа в седмицата за волейбол — хич и да не се вясва повече.

Беше най-редовен в тренировките. Правеше ми впечатление, че и баскетболната топка му бе много послушна, а при контролните изпитания за оценка на двигателните качества «новакът» надминаваше постиженията на най-добрите — и в тестовете по лека атлетика, и по гимнастика, по всичко…

Мислех си тогава, мисля си и сега. Играл е на воля и това, че му се отдаваше лесно всяка дисциплина, че за кратко време усвояваше тънкостите й, се дължеше на благотворния досег с махленския спорт, който ние пренебрегнахме и сякаш ликвидирахме. Бедата сега, според мене, е тясната основа на ранната специализация на децата.

Въпреки всичко Коце Георгиев продължаваше да разчита на своя възпитаник. Една неделя, не знам как, с някаква хитрина, той го примамил да играе този ден срещу «Славия» — важен мач, решителен за градското първенство на юношите. Не ми стана много приятно, но и аз отидох на старото игрище «Динамо». Тогава «Левски» победи, но не това бе важното — а че Аспарухов игра великолепно! Коце Георгиев гледаше не него, а мене — да види реакцията ми. Нямаше как. Гунди трябваше да изкара целия турнир. И през този сезон действуваше и на двата фронта — на волейболния и на футболния. После беше и по-естествено — остана си на зеления терен. Но и не ни забрави съвсем. Идваше на мои тренировки, дори и когато бе вече известен футболист в страната, включваше се в заниманията, в игрите. Мисля, че това много му помагаше за борбата във въздуха, за ударите с глава. С него идваше и Вуцов — и двамата не загубиха от тоя контакт с волейбола.“

По-късно, няколко години след гибелта на големия футболист, доцент Димитър Гигов се върна на този случай и писа във в. „Народна младеж“:

„Убеден бях, че волейболът губи един истински талант. Това беше Георги Аспарухов! А той би могъл да бъде и отличен волейболист, баскетболист, атлет.“