Георги Аспарухов

Гол след гол, връх след връх…

Тази 1965 година, годината на неговата слава, започна в подготвителната януарска школа на националния отбор, опънал „шатри“ в Пампорово. На кормилото бе застанал Рудолф Витлачил, с който и „Левски“ трябваше да си проправя път нагоре, към титлата. Но как щеше да стигне до върха, след като на старта през пролетта бе с шест точки след столичния „Локомотив“, шампиона от миналата година. Пред треньора на сините стоеше и друга, по-важна задача — да изведе българския футбол през лабиринтите на квалификациите до финалите на световното първенство в Англия.

Там, в Пампорово, край хижа „Студенец“, младият Аспарухов, който едва навършваше 22 години, ми каза:

— Започвам новата състезателна година с добро настроение. Към какво ще се стремя? Незадоволителната резултатност считам за моя основна слабост досега. Може би, защото психически не се чувствувах достатъчно стабилен. Ще работя за по-бързото обработване и изстрелване на топката. Особено внимание ще отделя на волетата, на ударите отдалече, на мигновеното решение пред вратата на съперника. Трябва, разбира се, да повиша и скоростите на движението си по терена. Сега пробягвам 100 м за 12, сек а съм си поставил за цел да сляза под 12 секунди. В националния отбор трябва да се научим да играем колективно, да се движим без топка. Моя грешка е, че предпочитам да я получа на крак. От крилата бих желал да центрират повече високи топки, за да използувам ръста и отскока си за удари с глава. Беда за мене е, че лесно натрупвам килограми, и затова ще бъда особено внимателен към храната и течностите.

Така виждаше и преценяваше момъкът себе си — самокритично, с мисъл да отстрани дефектите и да достигне възможно най-близко до съвършенството. А имаше основание да бъде доволен и от предшествуващия сезон, когато вече записваше името си като голмайстор почти във всеки мач и караше всяка защита най-напред да мисли за него. Ала като човек с изключителна скромност той нито за миг не би си позволил самодоволство, възгордяване или пренебрежение към другите. Напротив …

Припомняме си сега оня случай по време на турнето на „Левски“ в Израел, за който ни разказа треньорът Кръстьо Чакъров Срещу „А“ отбора на Израел в Тел Авив сините вече водят с четири гола. И два от тях са от попадения на Гунди. В края на срещата Чакъров решава да направи смяна и изпраща на пистата за загряване Сашо Борисов. В един момент Сашо Костов се приближава към Аспарухов и му казва:

— Трябва да излизаш! Така нареди треньорът — Гунди да сеприбира!…

Аспарухов веднага тръгва към страничната линия и се отправя за съблекалните.

— Виждам аз — разказва Чакъров, — че Аспарухов напуска терена и кипвам за това своеволие. „Кой ти разреши? Къде“ — викам му аз и изтичвам към него. Той гледа изумен: „Нали сте наредили аз да бъда сменен. Сашо Костов ми каза …“ Веднага разбрах, че е станал наивна жертва на още един „номер“ на тоя непоправим зевзек Сашо Костов, който в това време се хилеше някъде до тъча близо до нас … „Веднага се връщай обратно! — заповядах му строго. — Как пък тебе точно ще сменя!“ … И наистина как ще си позволя такова нещо, след като той до тоя момент беше хала на терена, преминаваше през израелските защитници, както експресен влак подминава малките гари.

През пролетния дял на шампионата в тая високосна за българския футбол година Аспарухов стартира изключително добре. Още в първите кръгове „Левски“ набра инерция, в пет последователни срещи спечели четири победи и само веднъж завърши наравно. Отбеляза 13 гола и 9 от тях бяха дело на неговия централен нападател. Най-важният дуел бе с „Локомотив“ (София), в който тогава бяха Котков, Сп. Дебърски, Пенев, В. Методиев, Ив. Деянов, Иван Димитров. Стадионът се пукаше от тежестта на претъпканите трибуни, откъдето развълнуваните зрители следяха с особено внимание яростната схватка между двама истински колоса на терена — централния нападател Аспарухов и централния защитник Иван Димитров. И двамата кръстосваха шпагите в най-сложни ситуации, срещаха се по високите етажи в наказателното поле, противопоставяха си воля на воля, умение на умение, фантазия на фантазия. Само два пъти майсторът на авангарда надделя майстора от тила и… 2:0.

Но това реши всичко — реши победата, реши, както се оказа впоследствие и шампионската титла. Вестниците тогава писаха: „Нападенията на «Левски» не бяха достатъчно ефикасни, но затова пък превъзходният Аспарухов отново изяви голямата си класа и като вкара още в първите 20 минути своите два гола, фактически реши мача…“

По-късно започна онази знаменита серия, с която никой дотогава, никой и досега не е ознаменувал своя възход и своето присъствие на голямата зелена сцена! „Левски“ прескачаше преградите уверено и никому не се удаваше да блокира неговата деветка, която бележеше гол след гол и сигурно се приближаваше до новия стрелкови рекорд в шампионата. С ЦСКА — 3:0, два от головете вкара Гунди (в пресата: „Над всички се открои Аспарухов — един играч, покоряващ със своята скромност и финес и поразяващ с реализаторските си качества“). За кой ли път той реши изхода на мача и победата на своя отбор, с „Академик“ (Сф) — 4:0 (четири гола на Аспарухов), със Славия — 2:2, след като белите водеха почти до края с 2:0… (в пресата: „Славия“ беше вече победител, но веднъж Давидов изпусна от поглед Аспарухов и … 2:1, а двадесет секунди преди последния съдийски сигнал Г. Стоянов вдигна топката пред вратата на Симеонов, над всички се извиси пак Аспарухов и я заби в мрежата — 2:2).

В Пловдив срещу „Локомотив“, когато „Левски“ се чувствуваше вече шампион, беше останала само една грижа — Аспарухов да прескочи бариерата на стария рекорд от 26 гола на Диев, до която той беше стигнал преди този последен мач на тракийската столица. Сините не бяха особено затруднени, победата им беше неоспорима, водеха с 2:0. Но радостта не бе пълна — трябваше Гунди да вкара гол. А нищо не излизаше, въпреки че всички топки биваха отправяни към него, че му се създаваха най-благоприятни възможности. Може би прекаленото напрежение пречеше на мерника… И все пак в 85-ата минута Г. Соколов плъзна една топка в коридор, деветката се провря в него и нанесе удар — този път точен! Това бе неговия 27-и рекорден гол. Целият отбор на „Левски“ го захлупи върху тревата. Радостта на всички бе искрена и неизмерима. Поздравления поднасяха и съперниците, овации имаше и откъм трибуните в Пловдив…

Така Георги Аспарухов стана за пръв път шампион, стана и голмайстор, обявен бе и за спортсмен №1 на страната.

След завършването на първенството в. „Футбол“ писа:

„Георги Аспарухов се очерта като най-ярката фигура през тази пролет не само в «Левски», но и в нашия футбол. Природата щедро го е надарила с прекрасна физика (висок 186 см, тежък 79 кг) . Природата обаче не дарява майсторство и възпитание. Аспарухов наистина ги притежаваше в пълна мяра, но те бяха култивирани у него чрез пословично трудолюбие и спартански спортен режим. Аспарухов е много нещо за «Левски», но той не принадлежи само на «Левски». Обичат го и го уважават всички. Защото е образец на истински спортист.“

И само на домашна сцена ли той разкри чародейното си футболно майсторство. В турнира на шампионите жребието определи за съперник на сините „Бенфика“ — португалския първенец, който бе вече стъпвал два пъти на европейския връх. „Бенфика“ с Еузебио, със Симоес, с Торес, с Колуна, Жермано, Коста Перейра, Аугусто… Какъв малшанс за един дебютант на голямата арена, какъвто бе в този момент „Левски“.

Спомняте ли си първия дуел на „Терена“? Как ще се забрави оня изключително мощен рейд на синята деветка, която разпиля по пътя си бранителите, остави ги зад себе си и без да се суети, от около 30 м изстреля топката и тя като мълния се вряза в мрежата под напречната греда на португалската врата! … „Левски“ не успя да победи, завърши наравно 2:2, но Аспарухов отново даде повод да се изпишат много редове за него.

Онова, с което нашите бяха силни и побеждаваха, остана да бъде поддържано само от Аспарухов. Наистина той беше борбен, волеви, неукротим и направи голям мач! Но можеше ли той да бъде навсякъде и да оправя всичко!

На реванша в Лисабон всеки у нас предвиждаше тежка загуба. Та това е „Бенфика“, той ще бъде сега и домакин! …

Загуба имаше, но не такава, каквато се очакваше. Това 2:3 даде повод на Аспарухов, автор и на двата гола, да възкликне след мача: „Ех, дяволът не е толкова черен!“ В това се криеше съжалението — и неговото, и на всички от отбора, — че наивно са били подведени от респектиращото име на големия съперник.

За този двубой се писа: Аспарухов привличаше с майсторските си ходове като хипнотизирани защитниците на „Бенфика“. В 75-ата минута той отново се понесе в стремителен слалом напред, премина няколко души и с технически удар постави за втори път Мело в матово положение …

В такъв стил действуваше нападателят и с националната фланелка, която той облече през тази година осем пъти — все в тежки и отговорни срещи, пет от които бяха за квалификациите за световно първенство. В тези осем мача България спечели шест, завърши наравно един, загуби само един…

Най-ценни бяха победите срещу съперниците, с които водехме спор за визите за Англия. В София най-напред мина по реда си Израел — 4:0. Едно от попаденията беше на Аспарухов, други две — на Котков, четвъртото на защитника Ст. Китов. Забележителен е кадърът на комбинацията и изпълнението на удара, от който русокосият бомбардир с N 10 на фланелката отбеляза третия гол. Ето как е описано това във в. „Народен спорт“.

„Завързва се жива комбинация, която разхвърля израелските защитници, а краят й бе великолепен: напред се понася вихрено с топката Аспарухов и бранителите вкупом го преследват, за да му попречат да стреля, но деветката неочаквано за всички връща в движение с пета коженото кълбо и тичащия като втора вълна Котков, без да се бави, нанася страхотен удар! Гол!“

На дневен ред е и Белгия — 3:0, с два гола на Котков и един на Аспарухов. Каква паметна битка бе тая между нашия централен нападател и неговия пазач от редиците на „червените дяволи“ — стопера Вербиест! Но идва горчивият хап, който разклаща надеждите, че България ще бъде финалист — тежко поражение в Брюксел: 0:5…

Всичко зависи от мача в Тел Авив. Само победа ще съхрани шансовете ни за английската виза, и то ако се преодолее Белгия в третия двубой на неутрален терен. А на сухия израелски терен, под палещите лъчи на нажеженото слънце резултатът до 80-ата минута е 1:1… Аспарухов бе надиграл преди това няколко защитници и бе поднесъл топката като на тепсия на Иван Колев, който не пропусна отличния случай. Но по-късно идва и нещастният автогол в нашата врата. Часовникът безмилостно отброява последните минути, всичко вече изглежда решено — отпадаме от борбата!… И тъкмо в мига на примирението друг един не приема резултата за окончателен. Аспарухов! Той поема една топка, само за частица от секундата хвърля орлов поглед към отсрещната мрежа и я пронизва — 2:1 и победа, която води до третия мач с белгийците.

Този дуел, за арена на който бе избран стадионът във Флоренция, бе един апогей — и за Гунди, и за българския футбол. Кой-кого! Така стоеше въпросът. И трябва да признаем, прогнозите не клоняха към нас…

помним дълго това навъсено утро на 29 декември 1965 година и тоя дъжд, който се сипеше до обяд над прочутия град на музеите и изящните изкуства. Малко преди да започне мачът, небето се изчисти, слънцето блесна и стопли изстиналите ни от вълнение и напрежение сърца.

Когато българският отбор излиза на стадион „Комунале“, мнозина продължават да коментират: не е ли авантюра смяната на почти целия тим с нови попълнения? Та от единадесетте, играли в Брюксел, сега само двама са останали в редиците! Събитията обаче ще покажат, че това не е било авантюра, а добре обмислен ход. Гласувано е доверие на най-добрите бойци в нашия футбол!

Какво динамично начало! Атаките се редуват една след друга пред двете врати. Първоначалният натиск на белгийците е бързо преодолян. И на свой ред нашите са в настъпление, мощни, непримирими, дръзки. И ето ги тези бляскави два мига, тези две непосредствено следващи една след друга минути на българския триумф.

Топката е разиграна продължително в наказателното поле на белгийците. Попада у Иван Колев, който незабавно я центрира. Над всички се извисява снажната фигура на Аспарухов и той в свой стил с глава я забива в мрежата — 1:0. Още не е стихнала голямата радост, едва топката е вкарана в игра от центъра и хубав, дълъг пас на Якимов намира нашата деветка. Следва дрибъл и удар! Топката минава край слисания белгийски вратар и спира зад гърба му — 2:0.

„Гол! Гол! Гол!“ — задъхва се от вълнение по микрофона радиокоментаторът Митко Чуков и гласът му отеква из цялата страна, в сърцата на стотици хиляди, които в този момент са пред апаратите в България.

Темпераментните италианци възнаграждават с нестихващи аплодисменти българския отбор. Малкото българи на трибуните ликуват. Ликуват — от радост и гордост — в нашата родина,. Браво, българи! Браво, Аспарухов!

След победата с 2:1 в хотел „Медитеране“ във Флоренция заваляха поздравителни телеграми. В тази на ЦС на БСФС се съобщаваше, че на всички участници в победната битка е присъдено званието „Заслужил майстор на спорта“. Така само три месеца, след като стана „майстор на спорта“, Георги Аспарухов заслужи и най-високото спортно отличие у нас.

Тогава Фабри, треньорът на италианския национален отбор, заяви: „Като най-добър играч в отбора на българите бих посочил Аспарухов. Той владее отлично топката и има поразяващо точен удар!“ А Керучи, изтъкнатият италиански спортен журналист, каза: „Аспарухов надмина всякакви очаквания. Това е играч от голяма класа.“

Сам Гунди обаче скромно подчерта: „Победата е на целия колектив и на никой друг! Какво съм аз без другите?“

Много бяха коментарите, безброй — похвалите. Но най-голямата награда след този паметен и победен двубой бе личната поздравителна телеграма на другаря Тодор Живков към героите от Флоренция:

„Изпращам ви сърдечни поздравления и благодарност за високия дух и мъжествената борба на целия колектив, за достойното представяне на родния спорт!“

Дни след това се провеждаше традиционната анкета за най-добрия спортист на България през годината. Никои не се учуди тогава, че за спортист N1 на страната бе избран единодушно Георги Аспарухов. За първи път (а и за последен — поне досега) на най-високото стъпало у нас застана футболист. През тази година Гунди получи и Народен орден на труда — сребърен, отредено му бе и осмо място в авторитетната анкета на „Франс футбол“ за най-добрите футболисти на континента.

Каква плодоносна и паметна година.