Георги Аспарухов

Отново със синия цвят в родното гнездо

— Бяхме се събрали в един пловдивски ресторант всички отбора на „Ботев“, целият състав заедно с треньорите и водителите. Това беше прощалната вечеря в чест на Гунди, с когото се разделяхме. Беше ни тъжно и шегите, които се опитвахме да пускаме от време на време, никак не вървяха… И у него тъгата бе изписана по лицето. Чувствуваше се и уморен от последните дни, през които се бе разразила истинска „дипломатическа война“ около завръщането му в „Левски“. Дърпаха го и от двете страни, обещаваха му много неща, сваляха му звезди от небето. За миг и той бе проявил колебание — не заради съблазните, а защото бе свикнал с нас, с нашия колектив. Но това бе за кратко. Самият аз добре разбирах, че мястото му е в „Левски“, че той има нужда от своя отбор, а и отборът му имаше нужда от своя голям футболист. Произнесоха се кратки речи, вдигнаха се и тостове. На излизане той се просълзи, приближи се до мене и развълнувано ми рече: „Прощавай, братко, виждаш — няма начин да остана при вас…“ Потупах го по рамото, прегърнах го. И се разделихме.

Така, си спомня Динко Дерменджиев края на „пловдивския период“ в кариерата на Георги Аспарухов. И сега след толкова години образът на Гунди от онова време е жив пред него:

— Той откри нов етап за „Ботев“ и за пловдивския футбол. Талантът му още тогава бликаше и от него черпехме вдъхновение и сила и ние. С него пораснахме и се усъвършенствувахме. Помагаше на всички по време на играта, не беше егоист. Когато скачаше, за да удари топката или за да я свали, винаги се оглеждаше най-напред да види дали има партньор в по-добра позиция. Беше творец на терена — все с нещо ново и точно преценено и измерено ще се прояви. При него центрирането, лъжливото движение, комбинацията, тънкото двойно подаване станаха съкрушителни тактически ходове, съчетани със съвършено техническо изпълнение. На Гунди лично аз дължа много в състезателния си път!…

Престоят на Аспарухов в „Ботев“ бе и за самия него особено благотворен. Там той възмъжа и се шлифова. Там той се хвана за водещата ръка на треньора Георги Генов, когото винаги после е споменавал с добра дума, с топло чувство на благодарност. Но и „Ботев“, и Пловдив му дължат много. Присъствието му в града на тепетата допринесе за подема на футбола там. Като го гледаха и се учеха от Гунди, пловдивчани добиха самочувствие, поставиха си и по-високи цели. Случайно ли беше, че титлата през 1962/63 бе спечелена от „Спартак“, а вицешампион стана „Ботев“, в чиито редици тогава беше Аспарухов? Че с него „канарчетата“ прегръщаха през 1962 година купата на Съветската армия и бяха финалисти на следващия турнир? Или че Пловдив постепенно се превърна в люлка на дарования, станали по-късно знаменитости в българския отбор — Дерменджиев и Попов от „Тракия“, Бонев от „Локомотив“? Едно малко признание за този принос на великолепната деветка бе купата за най-добрия футболист на Пловдив, която му бе отредена от анкетата на в. „Комсомолска искра“ през 1963 година. Същата тази година, от която започна и новият летопис в спортния живот на Георги Аспарухов.

… Камъкът падна на мястото си. Ако Георги Генов караше Аспарухов да „вършее“ по-назад по конструктивни съображения, в „Левски“ вече се озова като острие на атаката, беше водещата личност, ударната сила в последното настъпателно действие. Никак не му бе леко да си проправя път към вратите през купа от защитници, струпани там като плет от живи тела. А специално към него вниманието беше по-особено — поне двама зорко го охраняваха, неотлъчно го следваха накъдето и да тръгне.

И все пак той бе трудно уловим. Като радар долавяше импулсите в играта и се появяваше там, където тези импулси насочваха топката, още преди тя да е долетяла до адреса. Съприкосновението между нея и нападателя биваше мигновено, но достатъчно ефективно, за да се стрелне тя по най-неочаквана за всички парабола и да се укроти в мрежата.

Така той започна да ниже гол след гол и да блести с хубави изпълнения. „Левски“ се преобрази, набра сила и се изправи с цял ръст. Сякаш и на другите мускулите се наляха. Присъствието на Гунди се отразяваше все по-благоприятно на всички. Играта на „сините“ се подчини изцяло на онова, което тяхната деветка подсказваше. И всичко в интерпретацията на отбора започна да става все по-завършено, по-модерно, по-красиво. Щастие бе и за Аспарухов, че имаше край себе си такива футболисти като Илиев и Костов, в компанията на които той намери благодатната почва на своето развитие.

И „Левски“ тръгна нагоре. През 1964 година стана втори, а неговият централен нападател се записа в листата на стрелците с 19 попадения. През следващия сезон стъпи и на шампионския пиедестал — за пръв път след цели 12 години!

Ще прескочим тази забележителна отсечка по спортния път на Аспарухов (за нея става дума на друго място в книгата) и ще продължим с 1966 година.

Тя не бе от успешните за него. Дори се заговори и за криза в играта му, след като в седем мача подред не бе успял да отбележи гол. Но това бе годината на първата операция и нападателят, макар и неукрепнал след нея, трябваше да защищава заедно с другите титлата. Не успяха да я задържат, но Гунди все пак направи много, за да остане отборът му втори, за да бъде и той сред челните голмайстори в първенството, остави следи, които и сега не се забравят.

Спомняме си оня първи пролетен дуел със „Славия“ — важен и за двата съперника, очакван с интерес от всички. Как старателно се готвеха и „сините“, и „белите“ за него! Вечерта преди мача бяхме заедно. И го виждахме в домашна среда, сред близки и приятели, някак чужд на това, което става наоколо. Мълчалив, сдържан, притеснен. Нищо не говореше. Попитахме го тихо:

— Страх ли те е за утре?

— Да! Ще бъде много трудно, особено на мене, като имам пред вид, че Шаламанов ще ме пази… А трябва да победим! Не съм спокоен.

И ни показа дланите си — влажни.

— Вижте, потни ми са ръцете. Все такива са, когато ми предстои тежък ден. От притеснение…

Рекохме:

— Притеснението е присъщо на големите артисти. И те така са неспокойни, преди да излязат на сцената. Това е състоянието на творческата възбуда, а не на страха.

Маха с досада ръка — жест, с който винаги посрещаше похвалите. Не обичаше (ама никак) силните изрази. И макар и да не искаше да го признае пред нас или пред себе си, интуитивно той дълбоко преживяваше всяко идващо изпитание, потиснат от товара на отговорността, с която го обременяваха тези десетки хиляди, чакащи утре от него чудеса.

Каза ни, че иска да си ляга. Разбрахме, че трябва да си ходим. А беше едва 21 часа… Не ни беше за пръв път. Знаехме, че е безцеремонен към всекиго, когато става дума за нощния сън.

На другия ден „Левски“ победи „Славия“ с 3:0. Но няма да бъде пресилено, ако се каже, че всъщност победата до голяма степен изкова Гунди. Не само, защото той бе автор и на трите гола, но и за това, че бе основният двигател на отбора, пружината, която се обтягаше по целия фронт на атаката, която той организираше и завършваше едновременно. Сашо Костов и сега разказва как Гунди отпратил топката в 13-ата и 49-ата минута с неотразими изстрели, как майсторски е изпълнил и дузпата. И как в един момент, когато деветката се е готвила да хвърли тъч, той се е заял с малкия Мишев: — 3:0! Нещо да кажеш?…

А горнобанчанинът задъхано му отвърнал:

— Ама Гунди! Той бие тъчовете, той изпълнява фауловете и дузпите, той вкарва головете. Остава и корнерите да бие и да тича после да посреща топката пред вратата… А вие? Само ходите по него да го целувате след всеки гол.

Не беше особено щастлива за Аспарухов 1967 година. Появяваше се епизодично на терена и отсъствието му отново даде отражение върху класирането на неговия отбор — трето място. Но „Левски“ изкачи друг връх — спечели купата на Съветската армия. С Аспарухов, повикан по спешност от морето за финала със софийския „Спартак“ (3:0), отбелязал единия и съавтор на другите два гола във вратата на незабравимия Георги Найденов. Участието на Гунди в този мач бе коментирано в пресата така: Центърнападателят се появи… изненадващо-за финалния двубой! Приятно бе да го наблюдаваш на диригентския пулт в средата на терена. Оказа се, че има още много сили в мускулите на капитана на отбора, че има още много проницателност в неговия орлов поглед.

Като изразяваше недоволството от слабите игри на другите в „Левски“ през този сезон, треньорът йончо Арсов даваше за пример Гунди: „И на Аспарухов често не подават, но той с тактическия си ход без топката е направил вече голямото, решителното.“

И идва 1968 година — най-щастливата в спортната му кариера след славната за него 1965. Подготовката за новия сезон той започна още през зимата високо в планината. Чувствуваше се отлично и споделяше:

— Добре че не пропуснах този сбор. Когато и да съм участвувал в тази начална фаза на подготовката, в зимните условия, винаги съм имал след това сполучлив сезон .

И как добре започна всичко. Още в проверките през пролетта. След една контролна среща в пресата бе написано: ..Аспарухов в добър стил водеше играта от средата на терена до основните зони пред противника, действуваше вдъхновено и с желание, което стимулираше всички останали негови съотборници.

Той беше барометърът на отбора. Следваше успех след успех! и накрая „Левски“ се поздрави с шампионската титла. Дялът на Аспарухов за тая победа бе пак най-голям. Не само с 14-те гола, които отбеляза през сезона…

През есента той игра — може би за пръв път в цялата си кариера — всички 15 срещи без нито едно отсъствие. В този период бе постигнато убедителното 7:2 срещу ЦСКА, в което той вложи и енергия, и сърце, и цялото си умение, записвайки и хет трик като стрелец. Все през тези месеци до края на годината той бе и значима сила на националния отбор с личен принос в победата над Холандия в световните квалификации, със своя великолепен гол на „Уембли“ срещу Англия. В анкетата на „Народен спорт“ за десетте най-добри спортисти Аспарухов получи заслужено признание — седми в листата, единствен представител на футбола в почетната спортна колона на годината!

В началото на 1969 година прочетохме такова интервю с Аспарухов:

— Най-голямата ви радост през1968?

— Спечелването на титлата от „Левски“, победата над Италия и равният мач с Англия.

— Кой футболист, срещу когото сте играли, най-много ви харесва?

— Айкенбрук — моя пазач срещу Холандия — и Боби Чарлтън.

— Най-големият български успех през годината?

— Второто място на олимпиадата в Мексико.

— Пожелания за Новата 1969 година?

— На себе си — да бъда това, което бях през 1965 година, а на българските футболисти — повече зрялост, самочувствие и участие за трети пореден път на световните финали!

„Левски“ и „Спартак“ се обединиха. Не стигнаха силите за високата цел и шампионската титла бе заслужено спечелена от ЦСКА — със седем точки преднина! В редиците си армейският тим имаше забележителен снайперист, който изпращаше топката в мрежите от всяко положение. Той нанесе поправка и на рекорда който няколко пъти вече подобряваше като стрелец, завършвайки сезона с актив от 36 гола. С това постижение Петър Жеков спечели „Златната обувка“ на вестник „Франс футбол“. Аспарухов остана втори с 22 попадения.

Реваншът бе взет още на следващата година. С една чудесна победна серия „Левски-Спартак“ посрещна края на сезона 1968/1970 год. с шампионската титла и с купата на Съветската армия в ръце. Решаващ за шампионската победа се оказа успехът срещу ЦСКА с 5:2. А за него най-голяма бе заслугата на Аспарухов и Котков (вече рамо до рамо в отбора на „сините“), които показаха плодотворно взаимодействие помежду си. Една година по-късно двамата майстори изчезнаха от нашия живот по най-трагичен начин.