Жажда за върхове

Нешка постави своята точка на този разказ за още четири години на победи с едно „довиждане“ към своите момичета. Аз си мислех, че вече всичко, което е трябвало да бъде казано за тези години, е казано, когато пристигна Росица и ми донесе цялата документация на дъщеря си. Изрезки от вестници, записи на състезанията. Всичко, трупано през тези години така внимателно, така грижливо, че човек просто да не повярва, че Стела е родена на една дата с мене, ако вярва, че зодията определя характера на човека. Аз, след като реших да поместя част от пътеписите за Япония, едва събрах четири от петте и реших, че може и така. Какво друго ми оставаше? Документацията на „Старт“ в момента ми е далече, пък и не си е работа да се затваряш в документация с пишеща машина. Сега, като чета написаното за отделните състезания, си спомням още толкова много неща, но вече е късно. Всъщност не е толкова и късно. Предстои ми да напиша една книга за Нешка Робева, така сме се договорили с издателство „Медицина и физкултура“. И там вече ще има място за пропуснатото. Ще отговоря и на големия въпрос на Росица за величието, на който сега не успях.

Нешка е изцяло погълната от залата, в която вече звучат цигулки и тъпани. Да, точно тъпани. Разказваха ми как в Токио и Нагоя публиката пощуряла точно по новите композиции с тъпан (вече си го представям съвсем точно), а японските журналисти писали как българската треньорка се е сетила да използува този японски национален инструмент и колко силно е това, а те не са се сетили. Така научаваме, че освен няколко еднакви думи, които открихме съвсем случайно, имаме и един общ национален инструмент.

Нешка е погълната изцяло от тази зала, пълна с жени, деца и грижи, и корепетитори, режисьори, и оператори, и музиканти, които идват непрекъснато с желанието да помогнат.

Отначало бях много против това да напълни залата с жени. Страхувах се от съперничества, напрежение, утежняване на обстановката. Нешка ме убеждаваше, че щом иска да събере най-талантливите деца от цялата страна, ще трябва да напълни залата и с треньорки. Иначе не може да се създаде силна българска школа. Иначе не може да се осигури тази приемственост, която е толкова необходима, ако не искаме скоро да говорим в минало време за българската слава в художествената гимнастика. Права е! Колкото повече време минава-, толкова повече всички трябва да се убедят, че е права и по-права не може да бъде, въпреки че и аз съм права и това често й струва и нерви, и неприятности.

И сега понякога се ядосвам, когато заваря някоя треньорка да разказва как намерила на еди-коя си състезателка скрита кутия бисквити или друга не изпълнила плана си за някой елемент, или как пъхнала листче в кантара да намали грамчетата. Някоя казала на някоя си не знам какво и Нешка трябва да се намеси.

— Ама тези ще ти помагат или ще те занимават с глупости? Защо разрешаваш да те товарят с всички тези дреболии? Защо не забраниш?

— Забранила съм.

— Е, и какво, като си забранила. Винаги, когато дойда, някоя пристига с важни вести. Защо не им кажеш да се оправят сами с тези толкова „сложни“ проблеми?

— Казала съм.

— Е, и какво? Защо не могат да те послушат, като им казваш? Може би зависи как им го казваш.

— Сигурно.

Нешка и сама е ядосана, така че моите въпроси никак не допринасят за по-доброто настроение, но много не мога да търпя точно това в тази зала.

— Понякога си мисля, че ме използуват като страшилище — казва Нешка. — Дойдат, стоварят си яда. Дойде една, втора, трета. Избухвам и ставам все аз лошата, все те безпомощните, добрите. Искам и повтарям, че всяка сама трябва да се справя с работата, която е поела, че в задълженията на всяка от тях влиза и това да се отстояват и планът, и режимът, и килограмите, но постоянно идват и казват: „Не мога, те мене не ме слушат.“ Мисля, че така им е просто по-удобно. Че не искат да го кажат на състезателките така, че да го чуят и изпълнят, че по-лесно им е на моите помощнички да стоварят неприятните въпроси на нашите делници върху мене.

Така е, неприятно ми е, но всичко прощавам, като си помисля само колко много съм им задължена. Колко много съм им благодарна, че работят както в никоя друга зала не работят. Като си спомня, че никога не са ме затруднявали с претенции за нормален работен ден, за почивни дни, за отпуски. Без тях съм за никъде. Не бих могла да се справя с Лили, ако не беше Красимира. Та нали като изгоня Лили, тя отива само на две крачки в същата зала и работи с Краси, и цялата й подготовка е отново пред очите ми. Така че хем да е наказана, хем нищо да не се губи. Тези наказания са една почивка и за Лили, и за мене, защото малко се разрежда напрежението и една толерантна треньорка поема присърце нашата малка драма…

Така Нешка може да изрежда безкрайно достойнствата на своите помощници, да ми доказва колко много е израснал Николай Костов през това време, колко е направил Людмил Коцев, колко е благодарна на Маргарита Петрова…

Съгласна съм. За моя голяма радост загубих в този толкова дълъг спор: има ли нужда, няма ли да се напълни залата с толкова много народ. Права, напълно права излезе Нешка. Иначе нямаше да може да продължи българската слава в този спорт. Иначе нямаше да е школа, а само необикновено явление, което проблясва и угасва.

Наскоро правих интервю с Георги Дюлгеров, който се опита да ми обясни защо според него Нешка е феномен.

— Дълго — казва Дюлгеров — не можех да разбера как така в една зала, в която са се събрали шейсет жени от 10 до 60-годишна възраст (е, и трима-четирима мъже), няма право да се прояви никаква завист, никаква злоба, никакви изблици на съперничество, а не може да ги няма. Нечовешко е да ги няма. Наблюдавах дълго време, исках да разбера — как така? И открих най-простото обяснение — респектът, който носи Нешка със самото си присъствие.

И така, Нешка тръгва към своята зала, пълна с деца, жени и тук-там мъже, загрижена да изведе още едно поколение към върховете. Аз тръгвам към моята нова книга. За Нешка. Тръгвам с желанието това да бъде най-хубавата книга, която мога да напиша, с желанието да кажа всичко, както си е. Може би тогава ще се разбере в какво е величието. Тръгвам с малко страх. Всъщност, ако искам да бъда съвсем точна — с много страх. Ще успея ли?

— Да ти имам грижите — казва Нешка.

Ами да, разбира се, чуждите грижи са толкова лесни.