Жажда за върхове

Питам Каро с какво съм предизвикала тази злоба у неговото протеже. Не ставало въпрос за злоба. Режисьорът мислел, че ще бъде много интересно на фона на всеобщото въодушевление да се появи една такава антитеза. Питам го кой, му е казал, че този човек е талантлив. Обещава повече да не ми води „таланти“ и с това приключваме този епизод…

Прибирам се веднъж и заварвам едно непознато семейство вкъщи. Жената била журналистка. Обадил се друг наш приятел и помолил Стойчо да даде интервю, защото този път искали с него да разговарят. Пристигам точно когато журналистката иска да знае изневерявал ли ми е някога, аз изневерявала ли съм му. От кого би ревнувал и аз ревнива ли съм. Усещам, че ми се вдига кръвното. Ето тя например никак не била ревнива. Нека съпругът й да потвърди. Потвърждава. И никак не се интересува от това, че на мене ми е все едно дали жена му е ревнива. И никак не забелязват, че не може така да прекрачваш всички граници на такта. Откровен разговор! От къде на къде с човек, когото изобщо не познаваш. Не мога да гледам от яд. Но какво мога да направя? Дошли хората на гости и разискват интересни въпроси.

И така, пристига Георги Дюлгеров в залата, казва, че прочел „От Ротердам до Амстердам и Мюнхен“ и искал да направи игрален филм за художествената гимнастика. Интересувала го темата за Пигмалион. Не зная с какво, но още с първия разговор успя да спечели доверието ми и както се бях зарекла да не допускам никакъв режисьор да прекрачи прага ни на дома ми, ни на залата, му казвам, че може да остане при две условия. Да не прави игрален филм. Ако въобще прецени, че може да стане филм в нашата зала, да бъде само истината и никакви, ама съвсем никакви художествени измислици. Второ условие — да не пречи на работата ни. Защото за него, разбира се, най-важен е филмът, а за мене европейското първенство, и следващото първенство, и по-следващото. И няма да приема нищо, което ще наруши програмата ми. Да дойдат, да снимат каквото искат, ако успеят да станат невидими.

Станаха. Отначало момичетата малко се стъписаха от тазя постоянно следваща ги камера на Радослав Спасов. Той започна да дебне моменти, когато няма да го усетят и погълнати от това, което правят, няма да го забележат. Свикнаха. Дори ако някой ден се случеше да не дойдат, започнаха да ни липсват.

Екипът на Георги Дюлгеров! Колко пъти ми се е случвало да му завиждам. Как е успял да подбере всички така, че да установи такъв синхрон, такава хармония в работата си. Колко и талантливи, и толерантни хора. И операторът Спасов, и композиторът Божидар Петков. Как успява да ги насочи, да ги обедини, да търсят всички в една посока, да се допълват. Как успява да държи със здрава ръка целия този многоброен колектив и да поддържа винаги една приятна атмосфера. Не съм предполагала, че присъствието им в нашата зала точно в най-трудння период — времето на най-усилената предстартова треска, може да се окаже толкова благотворно.

Тези хора спечелиха доверието ни най-напред с това, че идваха сутрин, когато започваше работният ни ден, и си тръгваха след последната тренировка. Досега само Ангел Гурмев се беше опитвал да ме съпроводи в цялата ми програма. Издържа три дни, но твърди, че е горд, защото все пак е първият и единственият, който е опитал. Искаше да му призная, че три дни не са толкова малко.

Шегуваше се Ангел, но дойде време неговият актив да влезе в работа. На едно специално заседание, на което трябваше да се разгледа олимпийската подготовка на отбора, от федерацията се посипаха обвинения, които не можах да разбера откъде са дошли. И тъкмо се чудех какво да отговоря в яда си, обади се Ангел:

— Ти пък откъде можеш да знаеш какво става в залата? Вие минавате и заминавате и нищо не можете да видите. Кой знае откъде черпите сведенията си. Никоя от вас никога не се е постарала да остане поне един пълен работен ден. Само аз опитах и издържах Нешкини три дни и ви казвам, че няма да го повторя. Така че нямате думата…

Оказа се, че сведенията на федерацията били от шофьора, който имаше някаква чисто женска страст към клюки и интриги.

Сега екипът на Дюлгеров идваше в началото и си отиваше след края на тренировката. И издържаше на моите работни дни, защото, изглежда, те също бяха хора, които се увличат от работата си и не забелязват как се изнизват часовете.

Георги Дюлгеров спечели доверието ми и с това, че не искаше да направи сценария си въз основа на разговор между предястието и десерта на една вечеря. Идваше и работеше сериозно. Търсеше и проучваше, наблюдаваше и анализираше.

Започнахме да вярваме още повече на тези хора, когато усетихме, че са станали част от нашето ежедневие, че живеят с нашите грижи, че носят нашата надежда.

— Внимавай с ансамбъла — казва Дюлгеров. — Не зная защо, но в последно време нещо не може да ме развълнува. Не зная какво става. Сигурно ти по-добре знаеш…

Зная. Прекалено добре. Отдавна се безпокоя. Постоянно виждам по някоя промяна, която убива композицията. Деспа все казва, че е съвсем дребно нещо — защо трябва да се вдига шум.

Няма нищо дребно. Всяко движение, всеки жест, всеки елемент си има своето звучене в цялото. Когато казвам, че тук трябва рязко да се вдигне главата, тук да трепне ръката, когато казвам, че след този скок трябва да се обърнеш и да проличи изненадата, радостта — това не са дребни неща. Това е солта на композицията. Нещо премахнато, нещо прескочено, нещо променено — все дребни неща, а в композицията няма вече живот. А е поставяна така, че да държи в непрекъснато напрежение зрителите и това напрежение да нараства, да вълнува, не да си мислят за грижите от вчерашния ден и какво им предстои да правят утре. Трябва, докато играят българките, залата да е изцяло погълната от играта им, забравила всичко друго на този свят. Ясно ли е?

Ясно е и след седмица-две отново се изправяме пред проблема за „дребните неща“. И пак трябва да повтарям — няма дребни неща, те правят цялото, те му дават живот. Забранявам да се променя, поправя, пропуска. Ясно ли е?

Ясно е и може би точно затова ми се късат нервите. Обяснявам, ядосвам се, поправям, припомням как е било, момичетата от ансамбъла възстановяват с удоволствие, без да им тежи… Но на мене вече ми тежи. Това вече не е никакво сътрудничество. Вече сме две жени, тръгнали в различни посоки. Решавам, че след Виена веднага ще се разделим с Деспа, колкото и голям шум да се вдигне. На мене и без това не ми е леко, та някой да ме дърпа непрекъснато назад и да си мълча само защото така било по безшумно. Не ми трябва тишина. Искам в тази зала сътруднички, помощнички, съратнички. Който е решил непременно да пречи, няма място! При това имаше достатъчно време да разбере какво точно се иска от нея. Решението ми окончателно се затвърдява в последните месеци преди европейското първенство на един турнир в Япония. Заминаваме за Вакоолкъп.

Не, за Япония аз ще разкажа. Това е едно от големите ми преживявания. Свикнали сме да мерим подвига на Нешкината работа по тези четири дни в края на всяка година, когато нейните момичета побеждават на европейски и световни първенства. Сега имах възможността да видя какво правят тези момичета за пропаганда на страната ни в тези многобройни международни турнири, в които участвуват.

За това пътуване разказах в „Старт“ и сега ще повторя това, което вече е публикувано — с малки съкращения, с някои допълнения на пропуснатото тогава, но в основата си така, както си го спомням веднага след завръщането си. Така ще дам възможност на приятелите на Лаптев да кажат: „А, ето това чакахме.“

Кой е Лаптев ли? И аз не зная. Донесе в редакцията нашият фоторепортер Емил Манджаров един брой на „България днес“ — на руски език, защото в него имаше мой материал, негови снимки. Като го разглеждах, с изненада открих един свой репортаж — този след Страсбург, буквално преписан и подписан от Веселин Лаптев. В стаята бяха и Борис Ковачев и Борис Арнаудов. Започнаха да сравняват, да се смеят, да ме разпитват дали наистина никога не съм се подписала с такъв псевдоним.

Бях забравила за този разговор, когато във в. „Стършел“ се появи една малка бележка — „Авторът — авторът“, в която Борис Арнаудов даваше пасажи от моя репортаж и появилото се четири месеца по-късно копие. Междувременно един редактор от Софияпрес, който беше дошъл в същия ден, когато получих списанието, ме посъветва да не предприемам нищо, защото той играел тенис с Лаптев и знаел, че е много симпатично момче. Казах му, че няма да предприема нищо не защото тенисистът ми е симпатичен, а защото не ми се занимава с подобни случаи. И сега излизаше, че не съм си изпълнила обещанието. От време на време Емил Манджаров ми напомняше, че приятелите на Лаптев се заканвали, че ще следят дали няма да се повторя някога и да се обадят и те в някой вестник. Изненадвах се колко силен и нахален е кланът на преписвачите. Ще следят дали аз ще се повторя, като че ли това е същото като да вземе някой да препише дословно написаното от друг и да се подпише. Не може да не се повторя, когато става въпрос за едни събития, за едни хора. Е, сега предупреждавам, че ще се повторя, когато става въпрос за впечатленията ми от Япония, и ще използувам написаното веднага след завръщането, защото тогава още всичко много ме вълнуваше и е по-ярко от това, което сега си спомням…

Не съм пътувала малко, затова се изненадах от вълнението, с което тръгнах за Страната на изгряващото слънце. Друг свят. Други хора. Загадъчна, неразбираема Япония. Чудото на Изтока. Започнах да събирам и да чета всичко, което е писано за тази страна, и трябва да си призная, че все по-неясно ми ставаше. Но ето че вече сме в самолета и ще се постарая за десет дни да забравя това, което съм прочела.

— Японците — казва Нешка — много се дразнят, когато някой минал-заминал започва да им обяснява какви са и непременно да търси във всичко преднамереност, защото е дошъл вече с готови представи от други такива минали-заминали.

— Сигурно. Съвсем естествено. И това не е никаква японска особеност. Ние също бихме се ядосали, ако някой-започне да ни обсъжда, без да ни познава.

— И освен това не ги питай нищо за самураите. Никак не обичат. Ако те почувствуват близка, сами ще ти обяснят някои неща. Все някой ще заговори, ще каже нещо, без тази тема няма да се мине, ако ти се доверят. Но не обичат чужденците да им чоплят раните…

Няма. Обещавам, че няма да обобщавам. Ще разкажа само за това, което съм видяла, за това, което съм чула, за това, което ме е развълнувало или учудило. Обещавам, че няма да питам за самураите. Обещавам да не си забравя обещанията. Ще разкажа за срещите с хората в спортните зали, които си приличат в цял свят и все пак всяка си носи особеностите на народа, който представлява. Спортните зали имат онази неповторимост на искреността, на спонтанността. Тук „хареса ми“ и „не ми хареса“ е казано ясно, точно, без полутонове.

Завивам се в одеялата и се готвя за дългата студена нощ, в която трябва да се преодолява шестчасовата разлика. На връщане денят ще се удължи с шест часа. Виждам, че Нешка вече спи, и се сещам, че току-що ми е казала за Япония повече, отколкото през всичките тези години, в които все съм разпитвала и все един и същ отговор съм получавала.

— Как беше в Япония?

— И добре, и зле…

И се впуска да разказва коя къде как е играла. В Токио, в Нагоя, в Киото… На мен всички тези градове са ми еднакви, когато ми говори, защото на едно място е играла добре Анелия, на друго Лили, на трето Илиана. Ядосва се на грешките, казва къде публиката ръкопяскала много и къде не особено много, защото как да ръкопляска, когато… Търси причините за спада в играта на своите гимнастички. Ако упорствувам много да ми каже нещо повече за Япония, все си спомня за онзи неизменен график, който й връчват още при пристигането на летището, и после всичко се спазва до минутата. До секундата. Пет ли, десет дни ли — колкото са там от посрещането до изпращането, всичко е съвършено разграфено и съвършено спазено.

Сега видях защо не може да види почти нищо от Япония. Времето й минава (на нея и на момичетата) повече в залите. Тренировки, продукции, състезания, пътуване и пак тренировки, продукции, състезания, пътуване.

Работа. И тук пак работа. Сутрин става да събуди всички, после минава да ги подсети да не би някоя да закъснее и да преживеем този срам да нарушим програмата на японците. Веднъж се случило с една друга наша група. Това японците си го спомнят с огромно учудване: „Можете ли да си представите!“

Можем. Представяме си го и затова през цялото време не влизаме в никакви магазини. Програмата е така гъста, че не можеш и да си помислиш за такова нещо. Едва в последния ден ще имаме 40 минути, в които ще видим и колко са любезни японските продавачки, и колко са красиви японските вази. Но това е в края на пътуването. А сега предстои да изкараме една дълга нощ в самолета на „Аерофлот“.

Ето я и аерогара Токио. На два часа път с автобус до града. Още при излизането от ръкава на летището към нас се насочват телевизионните камери. Може ли още веднъж да се върнете и да излезете наведнъж… Може ли Робева сан да излезе напред? Може ли още веднъж Робева сан… Така ще бъде до края. До обратното вмъкване в този ръкав телевизионните камери ще са постоянен спътник на нашата група. Само че оттук нататък без никаква режисура. Тихо, кротко — свикваме с тях като с тиктакането на часовник…

Първото нещо, с което се сблъскваме, щом навлизаме в улиците на Токио, е една безкрайна върволица от хора. Със зелени, сини, червени, кафяви шапки. Цветът на шапките им определя принадлежността към различните профсъюзи. Тази безкрайна колона пресичаме на няколко пъти с голямо чакане. Принудени сме да стоим и да наблюдаваме демонстрацията. Вървят тихо, сериозно, от време на време някой извиква няколко думи — другите отговарят с дружно „Хай“. След две-три минути всичко се повтаря отново. Не им лк пречи някой? Не. Полицията дори ги охранява. Какво искат демонстрантите? Да няма война. Искат да живеят в мир. Толкова малко и толкова много. Дали някой ще чуе тези протести? Може ли натискът на това „хай“ да се сравни с натиска на Рейгъновата администрация? И все пак сигурно все нещо се чува.

Казвам — какъв късмет, да пристигнем и веднага да попаднем на демонстрация. Една българка, която е дошла заедно с другите да ни посрещне на летището, ни обяснява, че не е никакъв особен късмет. Това може често да се види.

Успяваме все пак да си пробием път до хотела. Останали са ни петнайсет минути да се настаним в стаите. Трябва много да бързаме, защото след читирийсет минути е срещата на българския отбор с ръководството на Японската национална телевизия. Предвидено е, че потокът от демонстранти продължава и още дълго ще си тече. Предвидено е всичко, за да бъдем точно на уреченото място в уречения час.

Нашите домакини са силно развълнувани от приема, който ни устройват. Присъствува господин Кубаяши — шефът на Японската национална телевизия, който се появява рядко.

Каквото има да се урежда — уреждат го заместниците му. Господин Кубаяши присъствува само в особено тържествени случаи. Нещо повече. Сега не само присъствува, но и ръководи лично срещата. Казва, че японската телевизия предавала всичко от първите олимпийски игри за художествената гимнастика и още тогава изразила своето съжаление, че на тях не присъствуват най-силните гимнастички, съжаление, че ги няма българките, но ето ги сега тук и японската телевизия ще даде възможност на своите зрители да видят най-красивото в този спорт.

Ние също сме трогнати, въпреки че не можем да си дадем точна сметка за размерите на честта, която ни се оказва с присъстзнето на господин Кубаяши. Посочват ни през прозореца градината на българските рози. Точно така е записано. Намираме се на осмия етаж, където обикновено заседава дирекционният съвет и се посрещат знатни гости. Чувам, че момичетата си обещават следващия път, когато дойдат, да донесат корени от бели рози. Всяка по един, за да стане по-богата градината на осмия етаж на Националната японска телевизия. Да се знае, че това кътче е от българския отбор по художествена гимнастика. Дали ще го запомнят? Нямаме навика да записваме обещанията си, така както правят японците. Всичко е порив, който трае, докато… трае. А може би все пак някоя ще си спомни. Забравила съм след това да ги питам дали са занесли. Все се сещам, когато не са край мене.

Още не сме видели Токио, а вече потегляме към Сендай. Нищо, в Токио ще се върнем отново. Сега сме тръгнали към един рядко красив град, който ще чествува своята 95-годишнина и програмата на гимнастичките ще бъде перлата на този празник, както ни уверяват.

Пътуваме към гарата с автобус. Трафикът ни изправя до друг автобус, пълен с младежи, изглежда, тръгнали на екскурзия. Едно от момичетата явно познава нашия отбор, усмихва се, подскача, маха с ръка. Нашите момичета отговарят и всички от отсрещния автобус се сипват на прозореца и приветствуват бурно българския отбор. Разминават се два автобуса и едно толкова радушно приветствие оставя отпечатък върху настроението през целия ден.

Пътуваме с влак за Сендай. Носим се с такава шеметна скорост в тази теснотия, в която сградите са се наврели на сантиметри от железопътната линия (или поне така изглеждат), и понякога ни се струва, че ще връхлетим на някоя от тях. В странно съжителство тук са небостъргачи и малки къщички, красиви сгради до грозни складове, пищни градини на покривите на луксозни хотели и някоя малка саксийка, която се подава от прихлупен прозорец. Саксийка в отчаяна борба за съществуване в този гигантски град, който няма свършване. Пътуваме по-дълго в Токио, отколкото извън него.

На път за Сендай Мори започва да ми разказва нещо от историята на този град, когато е бил още село. Известен е с това, че тук преди триста години за пръв път повели жестока борба срещу наследственото право на самураите. Тринайсет години страшна война. Може би щели да победят и тогава да започне новата история на Япония, но се намесил императорът и енергично защитил правата на самураите…

Започна Мори и веднага след това без никакъв преход мина на друга тема. „Не очаквах Ватанабе Моринари така бързо да заговори за самураите — каза Нешка. — Интересно дали ще продължи.“ Продължи след няколко дни…

Ватакабе Моринари и Комикс Фумото следваха в София. Виждах ги често в залата на Нешка, защото си бяха избрали специалност художествена гимнастика. Сега бяха преводачи на нашата група и искаха колкото може повече да видим, колкото може повече да разберем за тяхната родина. Мори и Куми — едно момче и едно момиче, които сега, в собствената си страна, изглеждаха толкова различни.

Първото нещо, което привлича вниманието в спортната зала, е специалното място, отделено за инвалидните колички. Нг съм попитала нищо. Само стоях и гледах колко много млади хора, които не могат да се движат сами, са дошли да видят най-силните гимнастички. Колко силно е това любопитство, тази жажда за живот, за общуване. Не съм попитала нищо, но Мори каза само една дума, която обясняваше всичко. Хирошима. По-късно във всички градове щях да виждам този специален кът за инвалидни колички. Щях да виждам тези млади хора, дошли на белия свят много след престъплението и обречени да носят последиците му цял живот.

Хората в Сендай, както по-късно и хората в Токио, Киото, Миазаки, приветствуваха бурно всяко изпълнение на българските момичета, поощряваха изпълненията на японки и китайки, радваха се на този така бързо напредващ млад спорт.

Аплодисментите бяха отдавна отзвучали, а момичетата седяха в съблекалнята, полузаспали от умора. Защо не тръгваме? Да не би да е закъснял автобусът?

Автобусът отдавна е пред залата. Трябва да изчакаме да се източат хората. Иначе е невъзможно да се мине. И когато след дълго чакане казват, че можем да тръгваме, няколкото крачки между залата и автобуса минаваме в плътен коридор от полицаи. Предупреждават момичетата никоя да не си подава ръката, защото после не може да си я прибере. И въпреки това не издържат. Докосват ту едно, ту друго от тези разплакани от възторг деца, които надават някакви невероятни писъци. Такава екзалтация не бях виждала. На каква възраст японците стават сдържани, непроницаеми и стават ли наистина такива?

Тръгваме и автобусът се движи трудно между тази гора от протегнати ръце. Тръгваме и след нас тичат деца — кое докъдето може, следват ни с велосипеди, с коли, надуват клаксоните, за да приветствуват българските гимнастички колкото може по-шумно. В хотела вече чакат други групи, изпреварили автобуса, и отново овации.

Защо никога не са ми разказвали за това изпращане, което се повтаря във всеки град? Защо никога не са ми казвали за тази дълга обсада, която правят най-ревностните почитатели на художествената гимнастика във всяка зала на Япония, в която попадат. Толкова ли са свикнали със славата, та вече не ги впечатлява, или си мислят, че никой няма да им повярва. То наистина не може да се разкаже — трябва да се изживее. И все пак защо никога не са споменали за тези разплакани деца…

Тръгваме за Мацушима. Казват ни, че в Япония има три най-хубави места, и сега отиваме към първото. Второто е Амано Хашиатате, близо до Киото. Третото — Цукошима, близо до Хирошима.

В Киото ще отидем. В Хирошима може би някога. Не сега. Още не. По-късно щяхме да видим най-хубавото от всички най-хубави японски места — Миазаки.

Маци са необикновено жилави, устойчиви и на бури, и на студ, и на земетресения дървета. Нещо средно между бор, ела, смърч и още нещо, което не познаваме. Шима означава остров. Така че тръгнали сме към островите на дървото маци. Не може да има по-точно название. Всичко наоколо е покрито с тях. Дървото расте в скалите, провира се през невероятно тесни процепи, расте върху всичко, което не е вода. Двеста и шейсет са островите тук. Минаваме бавно покрай тях с един параход дракон.

Господин Цурута пита Робева ще позволи ли пътуването да стане още по-приятно, като почерпи момичетата със сладолед.

— О, благодаря, господин Цурута. Много благодаря. Идеята е чудесна, но защо да отклоняваме момичетата от изключителната гледка. Нека се насладят пълно на тази неповторима красота.

Господин Цурута се усмихва разбиращо. Вече почти не се съмнява, че в миналия си живот нашата треньорка е била японка. Всички в тази страна непрекъснато й го повтарят. На шега, разбира се, но много внимателно наблюдават как ще приеме шегата…

Двеста и шейсет острова. Всеки си има име. Този е Мъж, този — Жена, другият там — Патица. Онзи, може би най-красивият, е Канеджима. Това означава камбана. Този остров непрекъснато кънти като камбана. Онзи е Бишамон. Бишамон казваме на човек, който има винаги черна риба. Какво означава това? Мори гледа учудено. Наистина ли питам? Не е ли ясно, че който има черна риба, е богат човек. А ето го и острова на Деветте села. Тук живеят ловците на бисери. Това място е пълно с най-хубавите бисери. На три места в Япония могат да се намерят — в Нагоя, Нагазаки и тука. Взираме се в къщите на тези ловци на богатства. От скромни по-скромни и, разбира се, пълни с цветя. В Япония този култ към цветята и към красотата има някакви непонятни размери. Навсякъде — и във фоайето на хотела, и във фоайето на залата, и по улиците, и в дворовете — икебана. Изглежда, умението да подреждаш цветята, умението да създаваш красота в този неуютен, пренаселен, претоварел свят е над всичко. Малко дворче, понякога няма и три метра, а непременно вътре дърво и цвете. Така подбрани, така подредени, че да ти запее сърцето, да поискаш още да останеш, да погледаш, да поискаш пак да се върнеш още веднъж да видиш. Може би се събраха над хиляда икебани да видя. Една с една не си приличат. Всяка си носи свое очарование. Понякога се сблъсквах с причудливи форми, мъчех се да си ги обясня, отхвърлях ги, а после, след няколко часа, когато съм вече далеч и зная, че няма да се върна никога, нещо ме тегли, назад, искам още веднъж да погледна онези теменужки до тръните. Има мещо привличащо в това сближаване на противоположностите. Не видях две вази с цветя да се повтарят. Не видях две сгради. Не. Забравих. Има две еднакви сгради в Токио. Викат им Близнаците. Казваха, че те са от най-известните ориентири.

Гледам бедните къщици на ловците на бисери и питам Мори — те не са ли богати, като измъкват толкова богатство от морето? Мори не може да разбере един такъв въпрос. Защо трябва да са богати? Те просто вършат една работа. Богати ли са касиерите в банките, миньорите, учителите? Богати са хората, на които дават бисерите. Да, ясно. Разбира се… Тук наблизо е едно от двете свещени места на Япония — Танабата. На 7 август, който иска да си пожелае нещо, идва тук и закачва пожеланието си на някое дърво. На 7 юли — в Хирацка, близо до Хирошима. Но императорът идва тук, в Танабата…

Вместо в Танабата попадаме на пазара за костенурки. От съвсем мънички до огромни. В кофи, в легени, в тави, корита. Безкрайно много костенурки. Чакат купувачи. Така и не разбрахме кой за какво ги купува.

И все пак какво най-често си пожелават хората в Япония, защо идват от всички краища в Танабата и Хирацка? Да има мир, да са здрави и да имат хубави деца. А къде са си пожелали в България тези най-хубави момичета? Най-хубавите в цял свят!

— Ние нямаме такива специални места. Нямаме дървета, на които да окачваме желанията си.

— Нямате ли? И богове ли нямате?

— Почти сме нямали, а сега съвсем.

— То и при нас младите вече не вярват а никакъв бог…

Ето ни отново в Токио. Надяваме се, че сега ще видим малко повече, но това, което може да се види, е пътят от гарата до залата. Тренировка и състезание — такава е програмата днес. Залата започва да се пълни отрано. Най-възторжените почитатели на художествената гимнастика искат да видят нещо и от тренировките. Пристигат и хора, които носят портрети. На мъже, на жени. Различни. Казват ни, че това са портрети на умрели хора. Тук никога не е имало само един бог. Много са. Най-почитаните са фамилните богове. Прародителят. Има хора, които вярват, че като донесат портрета и той ще присъствува, и той ще види. И тези, които носят сега портретите на близките си, са хора, които не искат да ги лишат от едно такова преживяване като играта на българските гимнастички.

Идва и часът на състезанието. Започва винаги съвсем точно. Нито минута закъснение. Ритуалът е навсякъде един и същ. Дават ни копринени рози — червени, жълти, бели, розови. На състезателките едни, на треньорките други, на ръководството вече различни в зависимост от ранга. Събуваме си обувките, обуваме пантофи и тръгваме след водача, който носи знамето. Накрая Славчо Тепавичаров върви така, като че ли цял живот все със знаме е вървял. После ни представят. Един по един. Всички. Публиката следи цялата церемония съвсем търпеливо. После идва ред на речите. Говорят по петима-шестима. Говорят много. И все едно какво ще кажат, започват с това, че всички, които са в тази зала, вече са гледали Олимпийските игри в Лос Анжелос по телевизията. Вълнували са се, защото това е първата олимпиада на този толкова красив спорт, вълнували са се, защото са участвували и японски момичета, но сега са развълнувани много повече, защото след малко ще видят най-силните гимнастички в света — Диляна Георгиева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова. Тук са българките.

Една от тях трябваше да е олимпийска шампионка. Тук е и българелият ансамбъл, който играе най-динамичната, най-интересната композиция с една неповторима лекота и грация…

Присъствувала съм на много състезания. Никъде не съм чувала такъв коментар. Води се от двете най-известни треньорки: Камо — старши треньорката на националния отбор, и Ишизаки — другата голяма фигура в този спорт в Япония. Публиката ги слуша с огромен интерес, притихнала след всяка дума, от време на време избухва в аплодисменти, после отново притихва. Ишизаки в Сендай и Токио, Камо в Киото и Миазаки обясняват на хората от трибуните в какво е силата на гимнастиката на Лили Игнатова. Ще бъдат очаровани от лекотата, с която се поднасят най-трудните елементи. „За Лили всичко е като детска игра. Това дава по-голяма стойност на трудните елементи в очите на съдийките, които действително разбират цената на тази лекота. Съдийките, които разбират, и непременно публиката. Защото няма публика, която да не усети това — дори и тази, която за пръв път наблюдава художествена гимнастика. Няма по-точен, по-прецизен съдия от публиката. Тя безпогрешно отделя действително голямото от посредственото. Аз няма да ви казвам кои са върховите моменти в това изпълнение, което предстои да видим. Вие сами ще ги усетите.“ После играе Лили и когато приключи, Ишизаки казва: „Браво, чудесно. Точно така, вие отлично разбрахте къде трябва да са истинските аплодисменти. Сега вече Лили знае, че в тази зала са хора, които действително могат да оценят истински красивото.

Ще видите Диляна Георгиева. Ще бъдете зашеметени от динамиката й. Наблюдавайте внимателно движението на уреда и движението на тялото. В тази бързина сигурно много неща ще пропуснете. Човек просто не успява да улови всеки детайл, но усещането, че сте видели изпълнението на абсолютната световна шампионка, сигурно няма да ви убегне… Играе Диляна Георгиева.

А сега — внимание. Излиза абсолютната световна шампионка от Мюнхен, абсолютната европейска шампионка от Ставангер. Вицешампионските й титли няма да броим. Медалите също. Много са и не в тях е същината. Анелия е едно интересно явление в този спорт. Сега ще усетите нещо, което никоя друга гимнастичка не може да направи. Бавно, такт след такт по някой от нас ще слиза мислено долу на килима, докато цялата зала почувствува, че играе заедно с Анелия, повтаря заедно с нея всяко движение, всеки жест, докато се стигне до една непозната екзалтация. Гледайте я, а после ще кажете дали съм права. Играе Раленкова.“ Казват й, че е права, с оглушителните си аплодисменти…

„А сега пред вас е новото откритие на голямата българска треньорка Нешка Робева. Такава гимнастичка като Бианка Панова в художествената гимнастика не е имало досега. Колко изящно, пластично и силно е това момиче. Вие сами ще усетите тази неподозирана сила във всяка секунда от изпълнението й. Играе Бианка Панова.

Ще видите една много оригинална композиция с обръч. Внимавайте да не изпуснете тройното кълбо, което прави Цветомира Филипова. Това е първата гимнастичка в света, която си го е позволила. Анелия Раленкова първа направи двойно, след нея Даля Куткайте. Коя ще тръгне след Филипова да повтори тройното? Може би някое от японските момичета? Не им липсва смелост на нашите гимнастички. Нека опитат. Играе Цветомира Филипова…“

Състезанието завърши с победа на Диляна Георгиева. Това момиче като че ли вече не знае какво е загуба. Играе силно, с настроение, подлудява трибуните с бързина и темперамент. Анелия Раленкова отново направи грешка, отново се хвърли да наваксва и наистина накара цялата зала да играе с нея и я доведе, до тази непозната екзалтация, за която говореше Ишизаки, и остана втора. Другите покоряваха Токио извън класирането. Още веднъж се видя, че публиката обича особено много ансамбловите композиции, когато са наситени с риск, трудност, динамика…

Пътуваме хиляди километри и виждаме приказно красиви планини, приказно красиви долини. И гъсто-гъсто залесени, но никъде нито едно плодно дръвче. Едва накрая, в Миазаки, в едно малко дворче узряла мандаринка, която напук на всички „забрани“ ще се скърши от плод. Питам откъде са в магазините ябълките, крушите, гроздето, когато по пътя ни следа от овощна градина, ни следа от лозе. Казват — плодовете, зеленчуците са по селата. Но ние не минахме ли и покрай села? Е да, но това е пътят. Край него винаги трябва да е красиво. Има ли нещо по-красиво от една ябълка, отрупана с червени плодове, до нея жълта круша, до нея кафява мушмула, зелена смокиня? Да, но невинаги е октомври, когато природата е натежала от плод. Идват и зими — тогава клоните са голи и грозни, а дървото маци винаги е зелено, красиво се разстила по пътя по всяко време. Нивата е за полза, а градината — за красота. Затова в парковете има и водопади, и камъни, и поточета, и всякакви цветя да радват окото.

Покрай пътищата, а и навътре в градовете виждаме червени, сини, зелени, оранжеви покриви, боядисани, лакирани. В първия момент шокират, но ако се разходиш по здрач в един такъв град, ти се струва, че си попаднал на друга планета.

— Струва ми се — казва Мори, — че ти искаш за десет дни да разбереш всичко, което е Япония. Трудно е и за хиляда, и за десет пъти по хиляда, ако не си се родил японец. И все пак нищо не може да разбере за Япония човек, ако не знае за Диомо Сакамото. Най-големият японец. Самурай повече от всички самураи. Но той е казал — край на самураите. Диомо се е борил против закрепостяването на японеца. До времето на — Диомо японецът си стои вкъщи и никой не идва на острова му. Чужденците са нежелани. Япония е една затворена страна. Какво е искал Диомо? Да се отворят границите, да бъде родината му част от света, да отидат японците по всички краища на света, да вземат, което е най-хубавото от този свят, да се учат и да пренесат наученото тук. Да идват и чужденците в Япония, да видят и което им хареса, да пренесат отвъд океаните. Да казват и да повтарят: „Това го видях в Япония.“

Какво е искал Диомо? Да се премахне наследственото право на самураите: родил ли си се самурай — самурай си, не си ли — никога нищо не можеш да станеш. Искал да премахне властта на по-силния, който можел да каже „Умри!“ и ти си длъжен веднага да умреш, защото го е пожелал по-горният. Диомо е премахнал самурайството. След него всичко се е променило. Той е поставил началото на новата история на Япония.

Дномо е казал едни много хубави думи: „Не е важно къде ще е моят гроб. Само в леглото не искам. Може на улицата, може в морето, може в реката. Всичко може, но да е в бой, когато отивам напред. Умрял в бой, в реката, паднал напред. Паднал от предателска ръка.“

Разказва Ватанабе Моринари, а очите му горят. После, когато е приключил разказа, започва да се притеснява.

— Не зная дали можах да обясня. Но зная дали ще ме разбереш, че всеки млад човек в Япония, ако не е взел нещо от Диомо, все едно, че никога не е бил млад…

Разбирам те, Моринари. Ние имаме Васил Левски…

В един ъгъл на залата — отчаяна полемика. Нешка Робева и Лили Игнатова си говорят за шоколада, за бонбоните, за бананите и за килограмите, за волята и за други такива приятни и неприятни неща. Тонът върви в кресчендо. И двете — нещастни донемайкъде. Лили, защото не могат да я разберат. И Нешка, защото не могат да я разберат. И още неотшумяла кавгата, пристига едно сладко усмихнато японче. Твърди, че трябва да каже нещо много важно. Води си, разбира се, и преводач.

— Нешка сан, при вас е много хубаво. Гледах ви, слушах ви, не разбирам какво си казахте, но е много хубаво — казва Иоко.

— И какво му е толкова хубавото?

— И двете казвате какво мислите. При нас това е невъзможно. Никога състезателката не може да каже на треньорката какво мисли. Може да говори само по-горният.

— А на мене ми се струва, че при вас е много хубаво. Тихо, мирно. Така си мечтая моите момичета да ми се покланят, както вие на Камо.

— Не си мечтаете. Когато се кланяш и не можеш да кажеш какво мислиш, у тебе остава нещо черно.

— А да не мислиш, че ние като си казваме всичко, е много бяло.

Нешка не знае да се смее ли, да се ядосва ли. Ето че момичетата на колежката й Камо стоят мирно, кланят се доземи, гласът не им се чува, изпълняват всичко, което е казала. А на нея не само нейните, но и едно японче, свикнало да се кланя, идва да й каже кое е черно и кое бяло.

Мори казва:

— И у Иоко се обажда нещо от Диомо…

Ще помогне ли Нешка сан да стане празникът на Ямазаки още по-хубав? Ямазаки е най-добрата японска гиммастичка. Напуска състезателната си дейност. Решила е да го направи точно по време на турнира, на който участвуват българките. Иска да играе с Лили Игнатова едно общо съчетание с топка и лента. Така си представя Ямазаки своя последен ден в гимнастиката. Може ли българската треньорка да направи постановката на това последно съчетание? Може, разбира се. Японските треньорки се струпват да гледат тази постановка и в залата се възцарява някаква необикновена тишина като в храм. Става нещо наистина доста приятно. Двете момичета си разменят топката и лентата. Нещо като закачка, нещо като надпревара. Аз го правя така, а ти? Това е темата на съчетанието. На двете момичета им е весело. После — на публиката също. Треньорките са във възторг. Колко бързо стана нещо толкова изящно. И как обяснява българската треньорка всеки детайл. Как бързо се приема и повтаря, когато е така обяснено. Нешка не може да разбере от какво толкова се възхищават. Просто използува възможностите на двете гимнастички и като знае вече коя какво може да изиграе, го разпределя така, че да е интересно. Нищо особено…

Празникът на Ямазаки стана наистина чудесен. Момичето си отива точно както си е мечтало. Отрупана с цветя, изпратена с бурни аплодисменти, играла с Лили, Ямазаки излъчва щастие.

— Защо от всички момичета избра точно Лили?

— Винаги нея съм харесвала най-много. Гледала съм жадно всички гимнастички, всяко изпълнение, всяка ваша композиция, но Лили ме е вълнувала най-много. Не победителката, Лили. Нали не всички обичат най-много розата, въпреки че всички казват, че е най-красивото цвете? Всеки си има свое любимо цвете. Някои дори предпочитат синчеца пред розата…

Отива си Ямазаки, а сега виждаме една друга японска гимнастичка, която много ни харесва. Кога е израснало това момиче, защо не сме го забелязали на световното първенство?

Казват ни, че след като участвувала в нашия турнир „Студентска трибуна“, Отска станала неузнаваема. Хвърчи от възторг в тренировъчната зала. Иска да прави всичко, което правят българките. Треньорката й непрекъснато напомня основното правило на Робева сан: не повтаряй нищо от никоя. Трябва да си носиш своя красота. Отска слуша, но все й се иска да вземе по нещо от Анелия, от Лили, от Диляна. И кой може да й се сърди? Те са толкова големи гимнастички. Отска е много щастлива, че в София Робева сан й е казала, че я харесва. Всички момичета в отбора знаят точно какво е казала голямата треньорка и точно как го е казала.

Нешка си спомня, че действително момичето й беше харесало и му го беше казала, но не е и предполагала, че това ще се окаже толкова важно за него…

В Киото, старата столица на Япония, е храмът на Буда с 1001 скулптори, на които Буда изглеждал все различно. За този, който може да забележи разликите в един Буда. Тук са старите дворци. Пищни, разточителни, великолепни. Настанени сме в хотел — комфортен и модерен, въпреки че изглежда като замък. Отвсякъде виждаме само гора и синьо небе.

В Киото имаме една от двете свободни вечери, в които можем да гледаме телевизия. Хващаме и репортажа от посрещането на нашия отбор. Преките предавания не можем да видим. За тях ни разказват хората от посолството. Бяха много доволни от това, че в тези дни постоянно се говори за България, за красотата на българките, за изумителното им майсторство. Показват продукциите, после повтарят някои моменти в репортажи. Въобще това, което ни казаха при посрещането — че телевизионните камери непрекъснато ще следват всяка крачка на българския отбор, е точно изпълнено. Служителите в нашето посолство казваха, че не им се иска нищо да изпуснат, колкото и да го повтарят. В тези дни, когато отборът е в Япония, докато ги гледат по телевизията, все едно, че са си у дома. Е, не точно, но все пак…

Приятно ни е да видим репортажа, но с нетърпение очакваме да видим какво друго се върти по японската телевизия. Суперменът — американец, разбира се, лети, спасява падащата от 120-ия етаж красавица, непрекъснато наказва лошите хора. Бейзбол. Кеч. Официална хроника и отново супермен…

Ето и пред залата в Миазаки един от тези разкошни паркове, които те карат да забравиш, че наблизо има град. Малки пространства, организирани така, че да изглеждат грамадни, с изкуствени водопади, с тропическа растителност, с малки пътечки, които се вият до поточета. Наистина започваш да си мислиш, че си попаднал в гъста, неизбродима гора, и тъкмо си го помислиш, гората свършила. До нея една заградена с храсти полянка, на която спортуват няколко семейства. Не, не е семейна спартакиада. Идваха едно след друго. Всяко семейство само за себе си организираше игрите си. Надбягват се две момчета с майката, бащата и кучето — и все кучето е победител. До тях играят бадминтон. Пристигат други петима с футболна топка. Има и тенисисти. Никой на никого не пречи. Играят си тихо, мирно, радват се на слънцето и поляната.

Зад поляната се дочува някаква протяжна музика. Любопитството ни отвежда към училищен двор. Около хиляда момчета и момичета гимназисти, строени в абсолютно прави редици, правят точно едни и същи движения — нещо като много бавен танц, нещо като масова гимнастическа композиция. Мори казва, че е обикновен час по физическо възпитание. Така ли минават всички тези часове? Не, разбира се, не всички, но повечето. Но те не се движат. Не, не е точно така, движат се в един ритъм. Погледни какъв синхрон, каква точност. Разбираш ли — много е важно да се спазва синхронът.

Не разбирам, но няма значение. В различните краища на Земята е различно и това, което се търси като ефект дори в часовете по физическо възпитание.

Гледаме това, което може да се види в краткото време. Японците пък следят всяка тренировка на българките с все по-нарастващ интерес. Как успявате да постигнете такава плътност — това е постоянният въпрос. Записват, снимат, следят с хронометри. Не, наистина трудно може да се разбере как успяват момичетата на Нешка Робева да направят за толкова малко време толкова много. Фантастично като обем и организация на работа.

Във фоайето на залата в Миазаки известният спортен фоторепортер, авторът на най-изящните албуми за художествената гимнастика, които досега са правени, Ши сан, има изложба. Виждаме снимки на Лили Игнатова, Анелия Раленкова, Диляна Георгиева, на Мая Таскова, която тук много харесват и навсякъде питат защо сме дошли без Мая. Всяка снимка струва по 60 долара. Купуват ги с надежда, че ще се доберат до някой автограф. Купуват ги още повече след продукцията, когато вече е съвсем ясно какви момичета са тези Анелия, Лили, Диляна. Питат защо няма снимки и на Бианка, и на Цветомира, защо няма и на ансамбъла? Ши сан обещава, че ще има. Следващия път, но тогава Робева сан сигурно ще дойде с нови гимнастички и ще питат и за тях. Едва сега нашите момичета разбират колко „щедър“ е бил този винаги усмихнат Ши, който им подарява купища снимки. Колко и защо…

Защо ми се струва, че в Миазаки публиката е още по-възторжена, още по-топла, по-сърдечна, когато в Сендай мислех, че повече не може, в Токио, в Киото — че такава екзалтация е невъзможна в нашия век? Може би, защото онези мъничета развяха българските байрачета още от аерогарата, може би, защото тук имахме повече време да видим конкретни хора, жадни за общуване, естествени, сърдечни. Може би, защото тук срещнахме тази Аябе, която толкова много прилича на моята приятелка Елена от Михайловград. Като обича някого, Елена му го доказва по хиляди начини, с хиляди дреболии, които създават чувството, че тук ти се радват, тук си като у дома си.

Има много неща, които запомнихме от Миазаки.

Специално за нас бяха подготвили шоу, което се състоя в огромна, разкошна зала, пълна с цветя и деликатеси. Японците непрекъснато канят момичетата да опитат ту едно, ту друго, а Нешка минава след тях също усмихната (няма да нарушаваме хармонията, я) да напомни, че има храна, но има и кантар. Е, при тази забележка момичетата не са чак толкова усмихнати…

Наблюдаваме нещо средно между театър и балет. Една доста странна хореография. Артистите са прекалено сериозни, после нещо просветва в лицата им, нещо като усмивка, после стават истински весели. В това време полутъмната зала постепенно просветлява, докато накрая блесва в прожектори. Става наистина прекалено светло. Такова нещо не може да се види и в най-слънчев ден.

Мори ни обяснява този танц. Това е легендата за богинята Аматерасо Оомиками. Всъщност богинята на боговете, защото без слънцето няма живот. Веднъж Аматерасо Оомиками се разсърдила на хората и се скрила в една пещера. Дълбока, тъмна. Щяло да настане вечен мрак, но другите богове научили хората как да спасят Земята. Трябвало да пеят, да играят, да се веселят и тогава любопитната Аматерасо непременно ще се подаде да види какво става. И тя наистина го направила. Показало се слънцето, хората станали истински весели и богинята забравила за какво се е сърдила.

— Когато играят вашите момичета, човек и лош да е, ще-забравн за каквое лош — казва Мори. — Разбираш ли какво обясних?

— Разбирам, Мори, много ти благодаря и много искам всички да мислят така…

Господин Нагамото, кмет на Миазаки, казва, че откакто е, кмет на този град, двата дни, в които сме тук, са най-значителните, защото никога досега не е виждал толкова възторжени шест хиляди души, толкова трогнати от красотата. Сега вече знае, че на неговия град му трябва едно момиче като Анелия, като Лили или като Диляна — като някоя от българките. Да играят хиляди, за да израсне една голяма гимнастичка. Тогава хората тук ще бъдат много щастливи и когато го виждат да играе в тяхната зала, и когато играе някъде другаде и му се радват така, както ние сега…

Идва ред на самодейната програма. Ще пеят японските, китайските, българските гимнастнчки. За пръв път чувам, че Лили и Диляна могат така да пеят.

После Камо моли Диляна да изпълни началото и края на композицията си с топка. До нея застава Ямазаки и уж прави съвсем същото, но това, което у Диляна те кара да настръхваш от възторг, у Ямазаки излиза някак гротескно и смешно. Това е „танц“, показващ най-големия грях в художествената гимнастика — да повтаряш това, което си видяла у друга гимнастичка. Струва ми се, че този импровизиран танц на Диляна и Ямазаки може да влезе в програмата на всяко откриване на голямо първенство.

„Какви са българите?“ — пита Сатамото, един усмихнат, приятен човек, съдържател, готвач и сервитьор в своето малко ресторантче, което се състоя само от една голяма стая, преградена на две от тезгях, зад който е кухнята. „Какви са българите?“ — повтаря въпроса си Сатамото, докато поднася един след друг още топли японските деликатеси на дъсчица, поставена пред всеки. И докато се чудим откъде да започнем и какво точно да кажем, Куми чурулика нещо на този език, който звучи съвсем различно, когато говорят жени и мъже. Чуваме едно „ооо“.

— Какво каза, Куми?

— Казах им, че най-характерното за българите е, че много обичат децата си. Повече от всичко. Видях го лично, с очите си, аз самата (Куми се чуди как да подсили впечатлението за автентичност) как в трамваите и в тролейбусите стават стари жени, за да седнат децата.

Остава и ние да извикаме това „ооо“. В Япония винаги ставали, когато влизат стари жени и стари мъже, не когато влизат деца. Искаме да обясним, че и при нас се случват такива неща, но нищо не обясняваме. Доволни сме, че квартирата на Куми е била близо до института, близо и до залата, та не й се е налагало да се качва често на трамвай и тролей.

Какво вижда един чужденец в чуждата страна? Странни са пътищата, по които идва едно такова обобщение — българите са такива, французите са такива. Още в самото начало обещах да не правя обобщения. Не зная какви са японците. Зная само какви са хората в спортните зали, когато играят българските гимнастички. Обичам хората от тези зали, които така умеят да се радват на красивото. Зная как посрещат японските треньорки гостите си, когато между тях е най-именитата им колежка. Зная как се радват децата в Япония.

Нашето изпращане от Миазаки стана на няколко етапа. Вечерта преди тръгването коридорът на нашия етаж в хотела беше препълнен от децата от школата по художествена гимнастика. Искаха да поднесат своите подаръци — играчки, рисунки, кутийки, цветя в причудливи форми, направени от самите тях. Най-хубаво от всичко — рисунките на малките художнички — мечета, елени, петлета, слончета, че даже охлюви, костенурки и таралежчета — целият животински свят с обръчи, топки, бухалки, въжета и ленти играе художествена гимнастика.

Ето ни отново на аерогара Миазаки. Вали проливен дъжд. След десет слънчеви дни това ни се вижда изненадващо и нелепо. Бяхме повярвали вече, че тази страна е винаги слънчева. Вали дъжд, задава се буря, на аерогарата има десет пъти повече изпращачи, отколкото бяха посрещачите. Цветя, знамена. Отново виждаме българския трибагреник в детски ръце. Минаваме вече от другата страна, където заминаващи и изпращачи все още имат възможност да си кажат нещо. Една стъклена стена и телефони от двете страни. Казвам на Куми, че когато обикне някое момче, непременно трябва да му изпее нещо, защото става десет пъти по-хубава, когато пее. „Няма“ — казва Куми и се смее, и плаче едновременно. Към нас се приближава едно сакато момиче. Когато ги гледаш наведнъж, ти става страшно, когато идва едно момиче, някаква буца се надига и засяда в гърлото ти. Куми казва, че момичето моли да, извикам Нешка. Нешка поема слушалката и чува това, което преди малко скандираха децата: „Благодаря. Много красиво. Чакаме ви пак…“

В Токио имаме още една вечер. Тя е посветена на децата, които играят художествена гимнастика към клуба на фирмата „Джаско“, където работи Мори. Заедно с нашите гимнастички, домакините пускат да играят и две техни деца.

— Сигурно сте забелязали, че едното момиченце много иска да прилича на Илиана Раева, другото — на Анелия Раленкова. Тук има и десетина „Лили Игнатова“ и „Диляна Георгиева“. Сега сигурно ще се появят и други, които ще искат да са като Бианка и Цветомира. Много, много съм ви благодарен за това, не направихте такъв празник за тези деца. Сигурно ще си спомнят цял живот, че в тяхната зала са играли най-големите гимнастички.

И ние сме много благодарни и на Мори, и на Куми, и на господин Цурута. На всички, които ни помогнаха да видим една Япония, която обича спорта и вярва в непобедимата сила на красотата, на приятелството. Сигурно, ако я бяхме погледнали от фабриката, от мината, от Парламента, щеше да е съвсем различна. Всичко зависи от коя страна ще се види една страна. Ние я видяхме от спортните зали, където се събират хора, и от заводите, и от мините, и от Парламента. Имахме тази чудесна привилегия да я видим възторжена…

Връщам се по-подробно на написаното веднага след Япония със съвсем малки съкращения, защото на мене винаги ми се е искало да зная нещо повече за тези турнири, на които нашите гимнастички побеждават и хрониката ги отбелязва с по два реда, понякога дори съвсем ги отминава. Предполагам, че на всички, които обичат този спорт, им е съвсем недостатъчно да прочетат, че в Холандия е победила Раленкова, във Франция — Панова, в Белгия — Игнатова, в Италия — Георгиева… Какви са тези турнири? Как публиката посреща победителките? Какво става между две големи първенства? За всички нас това са низ от победи на българките. Горди сме, разбира се, но нищо повече не знаем за тях.

„Вакоолкъп“ е единственият турнир без напрежението за класиране, без предстартови трески, без опънати нерви, на който присъствувам с това поколение гимнастички. Когато Жулиета Шишманова беше жива, можех да видя каква е разликата между международните турнири и голямото първенство, знаех как изглеждат нейните момичета в единия и в другия случай. Още тогава хората в нашите посолства казваха, че са особено хубави дните, когато гостуват някъде златните български момичета. Сега отново видях колко горди бяха малкото българи в залата в Токио, когато съобщиха, че е дошъл посланикът на България и всички станаха на крака да го приветствуват, съпроводиха го с аплодисменти до ложата, която му беше отредена, и седнаха едва когато той седна.

Когато премиерът на Япония каза на другаря Тодор Живков (и това беше публикувано в нашите вестници), че Япония познава България от посещенията на състезателките по художествена гимнастика, Детския радиохор и тенисистката Мануела Малеева, слушах много хора с различни професии да негодуват срещу Накасоне. Казва ли се такова нещо за една страна! Защо само от спортисти и певци ще ни познават? Може ли такова нещо?

Може. Каза го човекът. Япония е видяла, развълнувала се с, запомнила е засега това от България.

Когато прочетем, че нашите гимнастички са победили в Холандия, Белгия, Франция, Австралия, Испания, Португалия, това не е само обикновена победа в обикновен турнир. Това са момичета, които оставят огромна следа навсякъде, откъдето минат. Това е кратко съобщение за още една зала, за още една многомилионна телевизионна публика някъде по света, където ще запомнят България като изящество и красота, като динамика и темперамент, като сила на човешкия дух.

Това, което не можах да разкажа след завръщането от Япония, е, че ние със Славчо Тепавичаров, водач на нашата група, почти всеки ден се питахме — какво мисли Нешка, защо не обяви, че във Виена вместо Лили ще играе Бианка и да се успокоят всички? Лили все повече се разкисваше. Демонстрираше, че не й се играе. От време на време, като че ли за да докаже, че Лили всичко си може — може да не играе, но може и да играе, беше блестяща, фантастична. После пак се отпусне…

— Какво мисли Нешка? — пита Славчо. — Не вижда ли, че на Игнатова вече не може да се разчита. В същото време ден след ден Бианка се разгръща мощна и красива. За пръв път не ми е ясно какво мисли Нешка. Защо не направи тази толкова налагаща се смяна? Ти нали обеща да я питаш?

— Питах я.

— Е, и?

— Мълчи.

— Нищо не разбирам…

Не исках да му кажа на Славчо, че точно това казва и Нешка: „Нищо не разбирате вие със Славчо.“ На мене нищо не ми звучеше по-успокоително в това тревожно време, защото въпреки възторга на японската публика ние гледахме на тези дни като на дни пред голямо състезание. Това „нищо не разбирате“ мене ме успокояваше, но не бях сигурна за Славчо. Можеше и да се обиди, затова казвах — мълчи.

Никак не мълчеше. Гърмеше, трещеше и казваше, че ще играе Лиленцето, и то много хубаво ще играе във Виена, и хич да не се прави на толкова безразлична, защото много добре й е известно какво точно й е на душицата, че тук, в Токио, остава извън класирането с Бианка и Цветомира… Въз Виена (ноември 1984) — дъжд, вятър, разкиснато време. Тези няколко дни преди състезанието както обикновено минават в тренировки, оглеждане на съперничките, прогноза, страх и върховите моменти от предстартовата треска на Лили. Другите се съвземат. Виждат, че в залата се събират много хора — съдийки, треньорки, състезателки. Преструват се, разбира се, че нищо не виждат. Вглъбени в играта си! Ясен е този театър, но театърът, който Лили разиграва не ми харесва. Още повече не ми харесва, че всички от всички страни ме съветват:

„Смени Лили с Бианка!“ Бианка тренира наистина стабилно, като голяма, зряла гимнастичка. Една през друга пристигат колежките от другите страни да ми кажат, че Бианка е напреднала неимоверно много в последните седмици. Били видели вече колко е талантлива, но не можели да си представят, че за няколко месеца може да се направи толкова много. „Как стават тези неща при вас?“

Според мене на Бианка й е още рано, на Лили и е точно време да играе, но всеки час от тези тренировки дава нови поводи за нови съвети. Доволна съм, че поне екипът на Дюлгеров не ми се бърка в треньорските проблеми, и гледам, през свободното време да съм с тези мъже, които искат също победата не по-малко от другите, но умеят да се държат нормално. Никакви паники.

Кошмарното в обстановката на състезанията е, че и момичетата са нервни и напрегнати, и аз съм нервна и напрегната, и наоколо е пълно с нервни жени, пълни с новини, пълни с идеи. Непрекъснато нещо разнищват, непрекъснато откриват нови поводи за страхове. Някоя видяла някоя и тя и казала нещо си, пък тя й отговорила, пък след това се намесва друга, която видяла друга и също си казали не знам какво си. Колкото и да се старая да не слушам, все нещо кръжи и заплашва в тази настръхнала атмосфера. Сега си имам убежище.

Това е вечерта, а през деня проблемите ми продължават да ме тормозят с пълна сила. И след като няма в тази зала нито една гимнастичка, минавала през огъня на толкова големи и малки състезания, и след като няма нито една, която да има повече основания за спокойствие, защо точно тя ме побърква от яд в тези дни? Ще ми идват разни началници да питат дали съм казала, че ще я убивам. Ще я убия не, ами и малко ще й е. И себе си ще убия…

Тези монолози по време на тренировката никой не ги чува. Те си вървят тихичко като фон. Наум. Разбира се, никого няма да убивам. Сменям всички възможни подходи към успокояването на Лили. И гняв, и безразличие, и „Хайде, Лили, Лиленце, стегни се, съвземи се“, и изобщо всичко, което го има, и всичко, което го няма в педагогиката. И когато всичко ми омръзва донемайкъде, решавам да я стресна, като кажа на Бианка да се стяга и да играе. Бианка казва, че й е по-къса лентата. Лили веднага предлага нейната. Била нормална, била чудесна. Ама стряскане! Това момиче съвсем си е изгубило ума от страх.

Решавам, че трябва да я отделя от всичко и всички, да отидем някъде в някое кътче сами двете. Да не й тежат повече тези невярващи, съжаляващи, изплашени очи. Ами как ще издържи, когато всички я предадоха, отписаха, отрекоха? Това не може да не се чувствува, то не може да не тежи. Решавам, че не ми е виновно момичето и трябва да си го прибера още сега някъде насаме, да изиграе веднъж всичко само пред мене, без да го гледа никой друг, за да си спомни колко може, да се успокои. Тръгваме и в този момент виждам, че на Бианка й тече кръв от носа. Ето пък тука как изби напрежението. Дали не са го пренавили това момиче, че може още сега да участвува в европейско първенство. После ще се оправям с нея. Сега Лили…

Като по чудо намираме някаква мъничка заличка съвсем празна, тиха. Хайде, Лили…

От тази зала излизам вече успокоена. Обявявам — Лили ще играе и не искам повече никой за нищо да ме съветва. Усещам, че ще умрат от любопитство да разберат какво е станало в малката заличка. Нищо особено. Успокои се момичето, съвзе се, заигра. Казах й: „Точно така! Ето това е! Успокой се. Мина вече кризата. Утре започва битката!…“

Залисана около моята тройка, почти не забелязвам какво става в лагера на съперниците. Видях, разбира се, още от самото начало част от тренировката. Хареса ми много Даля Куткайте. Напреднала, утруднила композициите си. Видях и Белоглазова, и Девина, и Дручинина. Никак не можех да разбера ще предпочетат ли сигурността с Девина, или ще търсят изненада с дебютантката.

Предпочетоха изненадата. Зная, че имам много силна тройка, и все пак ме тресе моята си треска. Какво ли ще излезе от тази дебютантка? Дали съдийките няма да решат да лансират едно ново име? На мене Девина повече ми харесва като гимнастичка, но сега въпросът не е какво на мене ми харесва.

На нашите тренировки се събират все повече хора. С особен интерес се посрещат новите композиции. Сега вече Лили може да се покаже в пълния си блясък. Обсъждат, коментират бухалките на трите, композициите с топка. Особен интерес към лентата на Анелия по музика от „Болеро“ на Равел. Ани успя да почувствува тази музика така пълно, че и на тренировките зрителите вече усещат особената сила на композицията.

Спомням си как наблюдавахме солиста на „Бежар“ по тази музика. Пускахме отново и отново този запис, за да видят колко различно може да се пресъздаде една и съща музика. И колко различно може да звучи в крайна сметка. Спореха тогава момичетата. Колко е щастлив! Може да излиза всяка вечер, да играе пред публика, да му ръкопляскат — и никакви съдии, никакви оценки, никакви нерви. Само удоволствие от играта… Да, но никога няма да знае дали е най-добрият в света. Никога няма да бъде шампион…

Гледам сега това Анелино „Болеро“, приемам поздравленията от колежките, които обсъждат композициите на трите момичета, на ансамбъла. Приятно ми е, че ги харесват, но сега ме интересува само едно — коя ще е шампионката. И ще победи ли нашият ансамбъл.

Това е състезание, за което не искам да си спомням. Когато се погледнат протоколите — блестяща победа на българките. Нямам никакви причини да съм недоволна. После често чувах този въпрос: „Какво в крайна сметка иска Нешка, какво не й достига?“ Отново съм тръгнала с девет гимнастички, отново се връщам с девет шампионки. Абсолютната титла — за Анелия Раленкова, ансамблистките — категорични шампионки. Какво толкова е станало?

Това беше кошмарно съдийско състезание. Най-напред след десет минути съдийски разправии намалиха оценката на Анелия, защото тази лента не се харесвала на арбитърката. Бяха вдигнати три десетки и при всички тези пазарлъци и при упоритата съпротива на някои от съдийките в крайна сметка оценката стана 9,9. Игра Белоглазова с нова съдийска конференция — този път, за да увеличат оценката, защото на арбитърката тази лента пък много й харесала. Увеличиха оценката с пет стотни.

Този поток вече завърши състезанието и местата са разпределени така: първа Раленкова, на второ място Георгиева й Белоглазова, след тях Куткайте…

Очаква се вече само едно — да играе Лили Игнатова, за да се види къде ще застане тази гимнастичка, която отново не греши и отново има отвратителния жребий да започва и да завършва битката. Над коя, след коя, до коя ще се нареди Лили, изобщо как ще размести пластовете тази гимнастичка, която сега вече действително играе много силно.

Ново свикване на съдийките. Това вече на почивката, през която светлинното табло непрекъснато повтаря класирането — Раленкова, Георгиева, Белоглазова, Куткайте… На журналистите са раздадени протоколи, в които е обявено, че дотук състезанието приключва с водач Раленкова. Разгорещени спорове. Едни са за, други против, някои се разхождат по коридорите — по-далеч от схватката, за да кажат после и на двете страни: „Как съжалявам, че не разбрах, щях да застана, разбира се, на ваша страна.“ Впрочем спорещите дори не забелязват, че не всички, които трябва да решават, са се събрали. А и то не е нужно. Отново повишават оценката на лента на Белоглззова и обявяват новото класиране при невероятен шум в залата. Изравнили са Белоглазова с Раленкова, трета. Георгиева, четвърта Куткайте…

Лили излиза като обречена. Ясно е, че както и да играе, съдийките са приключили с темата класиране и няма да допуснат никого нагоре. Как не сгреши, как събра всичко, което имаше у себе си, как издържа! Видя се опитният боец, минал през много изпитания. През най-много изпитания. Може да се разкисне преди състезанието, може да не издържи пред всички тези невярващи очи, но тук, когато борбата стана невъзможно жестока, издържа. Блестящо! Само усмивката на Лили вече я нямаше и не можах да простя на съдийките точно това. Вече я нямаше жизнерадостната гимнастичка. Играеше едно тъжно момиче: Силно, с хъс, не с радост. Взе четвърто място.

Гледах Лили и слушах Ники. Как израсна артистът в нашия пианист Николай Костов в тези години. Колко болка и тъга имаше в това, което свиреше сега, а трябваше да звучи весело, закачливо заедно с веселата, закачлива Лили. Колко много се беше научило пианото на Ники да следва настроението на момичетата.

На шампионата вече трите българки доказаха на съдийките с колко са над всякакви спорове, комбинации и пазарлъци. Анелия Раленкова завърши това състезание с четири златни и един бронзов медал. На лента. Бронзов, по-златен от всички златни, защото с такава лента не беше играла никоя до момента. Много рядко съм казвала нещо за композициите си, затова сега мога да си го позволя.

На пресконференцията след състезанието Анелия обяви, че това е последното й състезание. Журналистите й напомняха, че вече на много състезания все на нея й намаляват оценките. Спомня ли си някога да са й увеличили? Не, никога. Може би във Валядолид… но там тя няма да отиде. Дали няма да стане съдиика? Няма смисъл, нищо не може да се промени. Как си обяснява това съдийство? Нищо не може, нищо не иска да си обяснява. Доволна е, че е играла, че е победила, че повече няма да може никой да я оценява.

До момента Ани не беше показала колко е огорчена. Дали си спомня съдийските спорове около нейната гимнастика? Как може да не си ги спомня. Сигурно няма да може да ги забрави никога. И все пак за нея точно това състезание завършва така щастливо. Коя гимнастичка не би искала да се оттегли с четири златни и един бронзов медал? С най-богата колекция от отличия. С такова признание на публиката. Лили да е огорчена — разбирам, но защо на Ани толкова много й се плаче? Тя, която никога, на никое състезание не е плакала? Дори тогава, когато са я ощетявали и е била втора, не победителката. Или никой не е виждал кога плаче. Всъщност и сега не плаче. Само личи, че е на края на силите си. Познавам ли наистина това момиче, което израсна до мене от съвсем мъничко? Все си мълчи — работи и мълчи, мълчи и работи. И ето го сега, набрало куража да обвинява пред препълнена с журналисти зала.

Преди Ани бяха попитали Белоглазова каква според нея е разликата между българската и съветската школа. Галя отговаря, че не й харесва играта на българките. Имало нещо студено. Не топли, не грее. При това прави една гримаса, като че ли наистина се докосва до нещо студено.

Задават същия въпрос на Анелия.

— Разлика ли? Българките имат школа.

Играта съвсем загрубя. Ръкопляскат и започвам да изпитвам страх да не се увлече. Преди малко по нашата телевизия казах, че това състезание е пладнешки грабеж и очите на Вера Маринова станаха за един момент стъклени, обобщи нещо набързо и приключи. После повтаряше, че било излязло в ефира и сега какво ще стане!

Каза го, когато промениха класирането, когато изведох една обречена Лили, когато се виждах безсилна и нямах никаква надежда, че някога ще има някаква справедливост по тези наши състезания. Не се помнех от яд и мъка.

Сега Анелия говореше след третата си шампионска титла.

Какво става наистина? И все пак, защо и аз като всички, които ми казват: „Какво искаш при такова класиране“, се питам сега какво става с Ани? Бръкват ти в душата с такива разправии, а после иди се съвземай.

Все повече се убеждавам, че трябва да се направи нещо. Да се съберем на друг разговор, не пред журналистите, жадни за сензации, готови да раздухват нашите спорове. Не може, не бива едик толкова красив спорт да става жертва на такива разправии.

Има ли някои, които повече от българите да обичат съветските хора! Кой и защо раздухва тази напрегната обстановка в едно спортно състезание?

— Не ви ли е мъчно, че на най-високото стъпало до вас поставиха още една гимнастичка. Не омаловажава ли това вашия триумф?

Изтръпвам при този въпрос. Нямам представа какво наистина се е насъбрало в Ани и как ще отговори.

— Не, не ми пречи. Това, което ми тежи, е че не застанаха до мене още две — Георгиева и Игнатова. Там им беше мястото. Видяхте ги днес, ще ги видите и утре. И отново ще се убедите колко големи гимнастички са тези двете…

Тъкмо бях почувствувала, че от напрежение главата ми ще се пръсне. Сега изпитвах огромно облекчение. Браво, Ани! Това е най-точният отговор. Казвам си наум и се успокоявам. Също наум. Когато знаеш, че те дебнат много непознати очи, които искат да изтръгнат от тебе сензацията, намираш някакви неподозирани запаси от сили…

Този ден на почетната стълбичка и до нея три български момичета се бяха хванали за ръце и така през сълзи слушаха „Мила родино“, която българската група пееше. Едно малко островче в тази огромна зала — така сплотено, както никога не е било. Никога не съм чувствувала и така плътно зад себе си всички от ръководството на нашия отбор. Никога не съм чувствувала по-близка моята някогашна съотборничка, сега председателка на нашата федерация, арбитър, член на техническата комисия Мария Гигова. Като че заедно с трите момичета и ние някъде, без никой да вижда това, си бяхме подали ръка. Нищо не се каза в тези дни. Мисля, че и двете се чувствувахме добре от това.

На другия ден моят празник вече беше пълен. На Ани също. На Лили, на Диляна, на ансамблистките. Така силно играха. Така триумфално показваха класата на българската школа, че бях неизказано щастлива. Питах Вера всичко ли е излязло в ефира. Добре. Доволна съм. Важното е в България да са видели какви са тези техни дъщери, които така много обичат. Важното е, че пред своите не се посрамихме.

Вечерта момичетата, измислили вече песни за това състезание, изнасят своя концерт. Аз пея две песни една след друга:

„Нема, нема по-хубаво девойче от подуенче“ и „Ако умра, ил загина, немой да ме жалите…“

Колко отдавна не бях пяла. Сега не ми се щеше да спра. Така хубаво ми беше, че съвсем забравих, че пея фалшиво. А, изглежда, и никой не забелязваше. Пригласяха всички. Докато съмне. Ето че веднъж осъмнах и с песен. Колко години вече чакам утринната светлина като избавление. Колко щедро е това утро, което не разбрах кога е дошло…

Тръгваме към летището с песен. Продължаваме и в самолета. Командирът, стюардесите ни поздравяват с победата. Ние ги поздравяваме с чудесната посока на летене и им посвещаваме нашата нова песен… Такова настроение наистина не си спомням. Пристигаме, без да усетим кога сме летели. Колко му е Виена—София…

Все е бил препълнен площадът пред аерогарата, но сега беше преляло и по шосето. И толкова развълнувани не са били. И ние така трогнати, че ни се плаче на всичките. Вдигат се лозунги от всички страни. Написали с огромни букви, да се виждат надалече: „Анелия, искаме те още!“, „Не си отивай, Лили“, „Нели, остани“… Скандират, викат. А когато мисля, че всичко е свършило, и си пробивам път към Стойчо и Аглика, един старец вдига внучето си: „Нешке, погали го, мъничко е, но ще запомни…“

И така, ето ни на родна земя, посрещнати така вълнуващо. Сашо Диков направи такъв разкошен телевизионен репортаж от аерогарата, че понякога си го пускам да видя отново как пристигнахме от Виена и колко ни се радваха в родината. И ако нещо ми е било криво, лошото ми настроение потъва някъде в това множество, в това море от хора.

Предстоеше ни да отидем там, където ни поканят за няколко продукции. И нашата публика иска да види гимнастичките и след като хората са им треперили толкова много пред телевизорите, им се полагаше да присъствуват на един такъв празник без напрежение.

Ние сме си създали един стереотип — нещо като годишните времена. През зимата подготвяме новите композиции, радваме се на всяка находка, на всяка сполука. През пролетта тръгваме по международни турнири. Аз вече си имам план коя гимнастичка с коя друга да тръгне, коя ще налагам през тази година, коя трябва да се покаже, да привлече вниманието, да учуди, да възхити…

През лятото е голямата мъка. Всичко се шлифова, отработва, допълня, изчиства. Това, разбира се, се прави и през другото време, но през лятото тренировките са особено интензивни. Това е времето на лагерите, на „Не може ли по-малко?“, „Не може ли по-леко?“ и на „Не може, разбира се, и не искам да чувам.“ И така нататък.

Есента е напрегнатото време на предстартови трески, на опънати нерви и жътва. След жътвата малък празник и отново всичко отначало.

Сега в тези срещи с българската публика ни се случи да участвуваме в един концерт с Детския радиохор. Преди да започне програмата, ме вика диригентът Христо Недялков. Децата искали да ме видят за малко. Отивам в репетиционната зала и още с влизането радиохорът става и изпълнява „Многое лета“. Имала съм много вълнуващи срещи. Тази няма да забравя. Тези чисти, кристални детски гласчета, и очите на малките хористи, и тази топла вълна, която ме залива от тяхното „Многое лета“. Не мога нищо да кажа. Успявам все пак да повторя няколко пъти „Благодаря“…

Това е времето и на интервютата. Кеворк Кеворкян е поканил за събеседник във „Всяка неделя“ Анелия. Вълнувам се, като че ли ми предстои изпит. Стойчо казва, че съм прекалено амбициозна. Какво се щурам цял ден из къщи и не мога да си намеря място от вълнение как щяла да изглежда довечера Ани. Ами и да се обърка нещо, простено й е. Да не е професионална говорителка. Не й е работата да говори по телевизията и хората ще разберат. Нали са я виждали как играе. Това засега за нея е най-важнотс. И изобщо не забелязал да се вълнувам толкова, когато самата аз съм била събеседник, а сега… Казвам, че не ме е разбрал. Просто съм любопитна, нямам търпение да стане 19,30… Много добре ме е разбрал и е много прав в крайна сметка. Това си е самата истина. Искам моите момичета навсякъде да изглеждат съвършени. И докато играят, и като ходят по улиците, и когато се появят в някой завод и очите на хиляди работници са отправени към тях, и когато тръгнат на изпит, и сега, разбира се, когато цяла България ще седне да гледа предаването на Кеворкян.

Ядоса ме Ани. Не, не се обърка. Напротив, много гладко вървеше разговорът. Прекалено гладко. Много й се искаше да изглежда много над това и онова. Нищо, да речем, че е обяснимо с възрастта. В крайна сметка тя също се е вълнувала, че сега ще я слушат милиони, сигурно е мислила много, избирала си е линия на поведение, въпреки че я помолих нищо да не избира, да си е това, което е, естествена, откровена, истинска. Не иска да е истинска, въпреки че е сто пъти по-хубава такава, каквато си е. Нищо. Нейна си работа. Но когато казва, че няма да се върне в залата, защото Нешка има много такива като нея, чак подскачам от яд. Откъде ще ги имам тези много като нея? Така се създава гимнастичка като Раленкова? Толкова ли ги заслепява победата, та забравят как се стига до нея? Наистина ли не си спомня какво съм направила, за да бъде сега гимнастичката на бъдещето и да се движи като древногръцка жрица, и да бъде отново публиката в краката й, и да бъде супер-супер-супер. Не си ли спомня колко тревожно сме търсили това, което се крие някъде по-дълбоко и по-дълбоко? Колко смени на композиции, колко упорита работа за нови и нови качества, за да се стигне до това, че тя наистина е най-голямата гимнастичка за всички времена, както казват лекоатлетическите статистици.

Сигурно хората, които сега я слушат, си мислят, че трябва да съм много благодарна и много щастлива, че Анелия така ме хвали. Не пропуска да каже колко голяма треньорка съм и колко много ми е задължена. Не пропуска да го каже и да го повтори, но не съм нито благодарна, нито щастлива. Направо ме смазва с това нехайство: „Нешка Робева има много като мене…“ и Хайде де! Каква скромност. Чак нескромно. Имала съм много като нея. Сигурно и като Игнатова, която също напуска. Чак сега разбирам колко много съм чакала да дойде Ани и да попита: „Не трябвам ли? Ще може ли отборът без мене? Не искате ли да идвам да тренирам поне за кураж на малките?“

На всички журналисти, когато ме питат как гледам на оттеглянето на Раленкова, казвам, че има право да се оттегли след такава победа. Сега, когато е на върха. Едва ли някога ще може да постигне отново четири златни и един бронзов медал. Поне аз не мога да й го обещая. Ако се случи, ще бъде суперщастие, въпреки че напълно го заслужава, защото в момента, а и до година-две няма и не може да има гимнастичка като нея. Много, много напред отиде.

„Не е ли жалко тъкмо когато е толкова силна, да си отиде?“ — питат журналистите и трябва да кажа — разбира се, че е жалко, но трябва да застанем от другата страна, да погледнем как изглеждат нещата от мястото, от което ги вижда Ани, и да й дадем правото да избира.

Казвам всичко това и се старая да си повярвам, но все се надявам да мине еуфорията на празника и да дойде кралицата да съблече царските одежди, да облече дрехите на Пепеляшка и да каже: „Още трябвам! Все едно как ще се класирам. Аз взех моя дял от победи, сега ще трябва да помогна на отбора.“. Защо точно от нея така много чакам царския жест? Защото съм вярвала, без да се замислям специално за това, че точно Анелия расте като изключителен човек. Увлечена в ежедневните грижи, нямам време да се спирам и да им правя специални характеристики, и да ги сравнявам, и да определям — тази е голяма, а другата — още по-голяма. Изглежда, едва когато си тръгват, тегля чертата. Всъщност не аз. Те теглят черта. Аз само правя констатациите някак си постфактум.

Сега, когато двете казват, че прекратяват състезателната си дейност, си спомням как години наред Ани гледаше презрително на всички глезотии на другите момичета, колко сериозна, задълбочена е била винаги, колко всеотдайна, колко упорита. Колко дисциплинирана. Колко години мълча… А може би все пак е права Йоко. Не е хубаво много да се мълчи.

Вярно е, винаги след всяко голямо състезание след Ставангер съм казвала всяка да си помисли и след две седмици да ми каже дали ще продължи да се състезава. Няма да се сърдя на никоя, която се откаже. Казвала съм го, вярвала съм го. Мисля, че и сега не се сърдя, но много ме заболя, че не беше казано по друг начин: „Искам да се оттегля, но ако ви трябвам, ако отборът има нужда…“

Така навремето го каза Илиана Раева. Зачете ме. Попита ме. Защото това в крайна сметка е и мой, не само техен въпрос. В изграждането на големите гимнастички имам дял и аз и точно когато наистина са станали такива, каквито съм ги виждала в сънищата си, се оказва, че им е удобно да се оттеглят, без да попитат „Дали все пак не трябвам?“

Боли ме, но не ми е работа да говоря пред хората за болката си. Поне не тогава, когато е най-пареща.

И така, оттеглят се Анелия Раленкова и Лили Игнатова. Диляна нещо лещите, очите… Оставам в залата с Бианка. Онова момиче, което е необикновено талантливо, но когато си помисли, че може да играе на европейско първенство, рукна кръв от носа му. Нищо, това не е беда. Догодина няма да има и следа от този шок. Ще я стабилизирам Бианка, ще поставя и новите композиции, ще заблести, ще засияе това бисерче малко, но ми трябват още две. А Диляна се разболява точно когато съм най-натясно. Какво мога да направя освен да чакам — да оздравее. Разбира се, не чакам — подгонвам „ситнежа“ на специална подготовка.

На всичко отгоре инженер Георгиев ме обвинява, че не съм поискала дъщеря му да стане абсолютна шампионка във Виена и затова не станала, и няма какво да я търся, щом не ми трябва…

Не мога да разбера дали наистина си вярва, като ми ги говори тези неща? Сигурно. Случвало ми се е и други родители да подсказват, че знаят за необикновената ми власт да казвам коя да е шампионката. Но никой така грубо не ми е хвърлял в лицето такова обвинение. Нищо не зависи от мене там, на състезанието. Само да ги успокоя, да им дам кураж, да изпратя всяко момиче към победата, а коя ще я вземе, зависи от много неща. От играта, от съдийките, от жребия, от публиката… Да, понякога дори от публиката. Всички имат в тези дни повече власт от мене да определят шампионката. А аз и не искам такава власт. Какво бих правила с нея? Ако ми предложат да кажа коя да е шампионката, няма да мога. Там им треперя на трите, после на шестте. Искам да си изиграят всичко без грешка, пълно, богато, непременно да вложат всичко. Пестиш ли се, и публиката усеща, и разваляш композицията… Защото всяка композиция още като я поставям, изисква всичко, което има в гимнастичката, за която е направена. Не е малко наистина това, което искам от моите момичета на едно състезание, но да искам от някоя да стане непременно шампионка — това не мога. Няма да е справедливо. Това решава самото състезание.

Чак когато инженер Георгиев ми е затръшнал телефона, се сещам, че не съм го попитала: и ако все пак имам тази власт да определям шампионката, защо точно неговата дъщеря трябва да определя? Затова, че сбърка ли? Вярно, грешката й на топка беше съвсем малка, но другите две играха съвсем без грешка. Защо наистина трябва да предпочета неговото дете? Ами другите бащи какво ще кажат тогава? Всъщност те сигурно и казват каквото си искат, но не на мене.

Диляна оздравява, пристига в залата и идва с едно главозамайващо предложение.

— Другарко, вие нали след Виена ми обещахте, че сега на мене ще ми поставяте „щури“ композиции, а за класиране ще разчитате на малките. Така че сега вече ще мога да тренирам както аз си преценя. Колкото си искам.

Онемявам от „възторг“. Какво фантастично предложение! Не означава ли това да ме постави в пълен мат? Ето я идва, когато ми е толкова нужна, защото наистина не виждам как от тези деца за такива кратки срокове могат да излязат гимнастички чак за световно първенство, но ще си тренира, както тя си иска, колкото тя си иска. Старая се да изглеждам спокойна. Казвам:

— Диляна, иди някъде по-далече — е в онзи ъгъл, и си помисли какво точно ми казваш. Няма да разчитам на световната шампионка за класирането, а на децата? Колкото до „щурите“ композиции, сигурно съм ти ги обещала, защото вече ги имам готови. Точно за тебе…

Става ми ясно, че ако не се върне в залата Лили, подготовката на Диляна напълно ще се провали от умни съвети на умни съветници. Ще се замърсяват лещите, ще тренира по колкото си иска и както си иска, ще се разправяме без особен резултат. На самата Диляна й се играе, тренировките не й тежат така много, като на други. Когато сме някъде далече за по-дълго време, е чудесно момиче — весело, доверчиво, гальовно. Пълно с обич и доброта. Но дойде ли си тука, нещата се променят.

Казвам, че Лили трябва да се върне в залата. И, разбира се, веднага идва най-естественият въпрос: „Защо Лили, а не Анелия?“ Впрочем казвам го на Стойчо и Маргарита и въпросите са оттам. Иначе никой и не предполага, че мога да имам такива планове.

Защо Лили, а не Ани?

Шампионката не може да се моли. Тя или идва и прави сама царския си подарък, или не идва. Не идва. Тогава аз отивам. Но не при нея. На нея вече нищо не мога да й дам, да й обещая. Тя всичко си има — и титли, и медали, и слава. И герой на социалистическия труд стана.

Отивам при Лили, която се е сгушила в своето огорчение от това четвърто място, точно когато игра силно и без грешки. При Лили, която сигурно разнищва темата за справедливостта и несправедливостта, за огромното значение на жребия, сигурно се върти все около този въпрос: „Ами какво щеше да стане, ако бях в другия, не в този поток?“

При Лили, която страшно много ми липсва в тези дни. Забравила съм всички разправии, всички ядове. Залата ни е празна, сива без усмивката на Лили. Ако се върне, съвсем сигурна съм, че ще напусне гимнастиката след Валядолид вече с по-добро настроение.

При Лили, защото само на нея мога да кажа — трябваш ми. На отбора трябваш. Не мога нищо да ти обещая. Само това, че ще направя всичко, което е по силите ми, ти ще направиш каквото можеш, а какво ще стане на състезанието, никой Убедена съм, че само тя може да дойде при такова едно никакво „обещание“. Защо мисля така, не мога да кажа. Никога не ми се е случвало да я викам. Все съм я гонела. За месец, за седмица, завинаги… Най-дългият срок, в който не е била в залата, са онези четири дни, когато я бях изгонила за месец. Иначе Лили сама често напуска. Също завинаги, разбира се. Стига до вратата и се връща. Няколко пъти стигна до коридора.

Сега трябваше да отида при тази толкова гонена Лили и точно на нея да кажа — трябваш ми, ела, върни се, защото без тебе не зная какво ще правя за това световно първенство.

Казах й го и Лили дойде.

Можех да се поздравя, че във Виена не отстъпих пред толкова много съвети да отстраня Игнатова от участие. После чувах да се изненадват, че съм била толкова сигурна, че ще-издържи. Имаше и нещо друго в упорството ми да не призная, че вече не може да играе. Това щеше да бъде поражение и за мене, и за нея. Поне така го разбирам аз. Да я заведа до Виена — нея, известната гимнастичка, и да я оставя като резерва! Точно нея, която никога не е била резерва. Така се случи, че в Амстердам стартира без този стаж като резерва, през който минаха всички. Не можех да й позволя да обижда и себе си. Не можех да я подложа на това унижение пред целия гимнастически свят точно нея — посрещнала и изпратила много дебютантки, точно гимнастнчката с най-дългия стаж. И славен. Сега бях щастлива, че Лили игра във Виена. Иначе не можех да я имам за Валядолид.

Ако беше дошло извънземно същество в нашата зала, нямаше да предизвика такава сензация като връщането на Лили. Умираха от любопитство да разберат как е станало и за да не се чудят прекалено много и да измислят какви ли не глупости, обявих — отидох да помоля Игнатова да се върне в отбора, защото му е нужна, и тя се съгласи, за което съм й благодарна.

Разбира се, имаше недоволни от връщането на Лили, както преди от връщането на Илиана. Сега ме съжаляваха. „Горката Нешка, докъде е стигнала — да моли Лили! И то поне да излезе нещо от това. Няма да издържат повече от месец.“

Не си правех никакви илюзии. Знаех какво ме чака. Знаех колко трудно ще ми бъде и знаех, че ще издържа. И знаех, че Лили често ще напуска и ще стига до вратата, понякога и до коридора, и ще издържи. Е, излезе по-трудно, отколкото си го представях, но издържахме. Върна се Диляна и се зае сериозно, с тренировките си не само защото са й „щури“ композициите и ще си ги играе за удоволствие. Стана точна така, както предполагах. Ами да, в крайна сметка не сме напразно заедно вече хиляди дни…

Отначало трудът в нашата зала е истинска песен. Лили, щастлива, не може да се начуди как така се е променила, как се е преобразила. Колко била силна силата на доверието. Ето аз й казвам да тренира колкото може и тя вижда, че много може, и повече може. И повече тренира, отколкото преди. И как изведнъж установява, че сега много по-бързо усвоява новите елементи и колко много й харесват и четирите нови композиции. Ами тя не може да се насити да ги играе. Не, наистина как стават толкова много промени за такъв кратък срок в човека…

Такава е еуфория. Хваща едно, започва друго, не може да се насити на радостта си от промяната…

Радвам се на радостта на Лили, но ми е ясно, че скоро всичко това ще свърши, ще дойде краят на розовия период, ще дойде ред на плачовете. На недоволствата. На обвиненията. Ще се върнем при онова наше познато от години „ходене по мъките“, което сега съм решила да смекча максимално с цената на собствените си нерви.

Сега Лили хвърчи от радост, не може да се насити на новите си композиции, защото постоя вкъщи, започна да й омръзва тази почивка, за която така дълго си беше мечтала. Видя, че не е кой знае какво нищо да не правиш. Затъжи се за гимнастиката, за играта. Закопня за публиката.

Сега Лили е доволна, защото я оставям да тренира до границата на удоволствието от играта. Отчитам това, че много е пропуснала, че трябва постепенно да навлезе, че трябва да привикне отново към залата, към уредите, към тренировките. Но това не може да продължи безкрайно. Защото границата на удоволствието от тренировката при Лили най-често е много ниска. Да я оставиш в някой ъгъл да гледа как другите тренират, няма да й омръзне никога. Изобщо доказа се, че Лили най-много обича гимнастиката, но това не може да я накара да обикне натоварванията.

Настръхвам, като си помисля, че наближава времето, в което Лилето ще трябва да влезе в друг ритъм на работа, защото не съм я извикала в залата само за да оздравее Диляна, а наистина с твърдото намерение да я заведа във Валядолид за осмото й голямо състезание. Не броим международните турнири, където Лили също все е искала да бъде първа и често е била. Осем големи състезания, които носят голямо напрежение — това никоя гимнастичка досега не е издържала. Лили и до тук е рекордьорка, а на мене ми се иска да вдигнем още веднъж летвата нагоре и още веднъж да скочи Лили, и още веднъж това да бъде много красиво.

Старая се това да стане постепенно, но не може дълго да се отлага и започват сериозните, тежки тренировки. И чувам упреците на Лили: „Вие знаехте, че няма да издържа, и нарочно ме върнахте, за да гледате как няма да издържа!…“

Чуди се как да бъде по-жестока тази Лили и не й липсва изобретателност. А аз се чудя как ще й изтрая всички проклетии и зная, че ще ги изтрая. На този отбор му трябва Лили Игнатова във Валядолид. На самата Лили страшно й е необходимо да отиде дотам, защото, ако не бих могла да си простя да я заведа във Виена и да я оставя да подсмърча като резерва, сега пък съвсем не бих си простила да я върна, да й дам надеждата, защото новите й композиции вече са повече от надежда, и да я зарежа само защото през ден ме предизвиква точно към това.

Диляна тренира добре, стяга се, влиза в истинското си темпо. Само че е много недоволна, че съм глезела Лили, а тя все трябва най-много да работи. Е, не че върши чужда работа. Като тренира повече, натрупва повече активи за себе си, но просто е възмутена от крещящата несправедливост. Не ме интересува колко е възмутена. Аз пък съм доволна от нея. Харесва ми. Новите и композиции се очертават все по-добре.

Бианка тренира и не се оплаква. Какво удоволствие е да имаш и такъв състезател. С нейния глад за тренировка са и другите от малките, конто съм поела на специална подготовка, защото нямам никакво, намерение да се вторачвам з три, всяка от които може да ми изчезне по всяко време от залата и да остана без отбор. А освен тоза нали не всичко свършва с Валядолид. Нали след това идват други състезания. През 1987 година — световно първенство във Варна… Връщам се от световно първенство по спортна гимнастика от Будапеща и очаквам на седмичното обсъждане на „Старт“ да ме похвалят. Харесвам си страницата. Не ми е удобно да го кажа, но ми се струва, че съм успяла. И не че е чак толкова важно да ме похвалят, но все пак приятно е. И ето че най-неочаквано се излива студен душ оттам, откъдето най-малко го очаквам… Моят колега Ешуа Алмалех е много изненадан и много недоволен от страницата ми. Как може Боряна Стоянова да вземе първия златен медал за нашата спортна гимнастика от световно първенство и аз да не взема нито едно интервю? Никакъв отзив, само моите впечатления, наблюдения, анализи. Защо не съм попитала Людмила Туришчева какво мисли по този въпрос. Той точно така си представял нещата и бил много изненадан, като видял, че няма интервю с нея. Това било непростимо. Шико е яростен и патетичен.

Обяснявам, че ние с него затова сме различни журналисти, защото си представяме и осъществяваме репортажите си по различен начин. И освен това никак не е могло да ми дойде наум да питам Туришчева много ли е щастлива, че тяхната Наталия Юрченко падна и си счупи крака точно на прескока, където нашето момиче взе златния медал.

Припомням си отново този случай, в края на Европейското първенство във Виена. Ето — казвам си — сега ще взема толкова интервюта, че в редакцията свят ще им се завие. Ще направя една страница — този казва тоза, онзи казва онова и няма да кажа аз какво мисля. Разбира се, всички тези закани са ей така, колкото да си излее човек яда. Правя си страницата, както аз си я виждам, но действително събирам много интервюта. Толкова, колкото не могат да се поберат ни в една, ни в десет страници. И съм благодарна на Шико, че толкова ме ядоса. Иначе щях ли да „разпитвам“ толкова много хора. Треньорки, състезателки, съдийки, журналисти.

Ала Свирски, треньорка от САЩ, казваше, че не може да разбере как е възможно да съществува такава треньорка като Робева. Ето те идвали в България, много внимателно наблюдавали тренировките й. Американската федерация по гимнастика я канела да изнесе семинар, събрали се всички треньорки и слушали, и гледали, и се уверявали, че тя наистина нищо не иска да скрие. И нищо от своята тайна не може да открие. Защото то не е да ти разкажат, да ти покажат — трябва да го имаш в себе си. Добре, необикновена фантазия — това е ясно. Има го, съществува на този свят, въз всички области на човешката дейност се раждат гении. Композициите, които показва през всяка следваща година, са зашеметяващи със своята неочакваност и съвършенство. Треньорки от цял свят искат да знаят как става това и на всички, разбира се, е ясно, че точно това никоя няма никога да разбере. То е дарба, искрица божия. Всяка от нас, която е отишла в нейната зала, се е опитала да надникне в съкровеното. И какво виждаме? Една жена като нас. Търси, съмнява се, тормози се като нас. И вика като нас. Тази наша професия, когато я гледа външен човек, изглежда като един безкраен яд и викане. А не е точно така.

Хайде, примиряваме се с това, че не може да се надникне в тайната на творчеството, но откъде идва тази нейна сила, която кара и малките, и дебютантките да излизат със самочувствието на победителки още при първата си поява пред чужда публика, пред чужди съдийки…

Обяснявам й на Свирски, че всяка дебютантка е минала преди това през много международни турнири, че Нешка има система на налагане на гимнастичките, че една година е на Игнатова, друга на Раленкова, на Георгиева, Панова…

— Да, това вече всички знаят, въпреки че не могат да се възползуват особено, защото трябва да имаш все пак какво да налагаш. Аз говоря за онази първа поява точно на международните турнири. Питайте която искате треньорка, питайте която искате съдиика. Ще ви повтори точно това мое удивление, че вашите гимнастички имат някакво шампионско самочувствие още при първата си поява… Как го постига Робева? Бихте ли могли да ми кажете?

Казвам — растат малки до големи. И си спомням какво ми разказваха момичетата от ансамбъла след победата в Страсбург.

— Понякога нещо не върви, не върви и не върви. Вече сме отчаяни и си мислим, че точно това никога няма да успеем да изиграем. Влиза другарката Робева и казва: „Я да видим кое е невъзможното?“ Започваме, играем цялата композиция превъзходно. Тя казва: „Добре, но не разбрах за какво става въпрос? Кое не можете да изиграете?“ Обясняваме за кой елемент става въпрос. „Добре, повторете.“ Играем още веднъж и отново всичко излиза, както трябва. Още веднъж! Отново всичко е наред. Въобще не можем да обясним как става всичко това. При следващата засечка отново когато влезе другарката Робева, го изиграваме.

Питам ги все пак как си го обясняват. Не може да не са търсили отговор.

— Търсили сме, разбира се, и единственото, до което стигаме, е, че просто пред нея не можем да не го изиграем. Което не е никакъв отговор, но друг няма.

Не й казвам на Свирски какво са ми разказвали ансамблистките. Не искам да чуя такъв отговор: „Я да не говорим за мистика.“ Може да не го каже, но ще си го помисли. Струва ми се, че става въпрос за някакъв особен респект…

Когато й разказах на Нсшка за ансамблистките, тя се смееше. „Не знаех наистина, че толкова ги стряскам. Какво не бих дала да могат и големите да ти го кажат…“

Тъкмо се чудя с кого да бъде следващото интервю и идва Лида Новакова, колежката от Катовице, която не пропуска голямо състезание по спортна и художествена гимнастика, по акробатика.

— Спомняш ли си какво ти казах след Страсбург? Дори и да, напусне сега, Робева е начертала пътя на художествената гимнастика, за следващите десет години. Откровено казано, тогава мислех, че е стигнала до връх, до който и тя самата вече няма да може да се изкачи. Може ли да има по-голяма наситеност с трудност и риск? Та аз докато гледам, не мога дъх да си поема. Може ли да има по-плътен синхрон на музика и движения? Изключено! Може ли да се стигне до по-висок праг на майсторство? Как? Така се питах и си отговарях след Страсбург. Сега мога да повторя това, което казах преди година — отново начерта пътя за следващите десет години, но този път е вече много по-труден. С нетърпение ще очаквам Валядолид. Вече не казвам, че това е абсолютният връх — нейните върхове са, изглежда, много. Все по-високи…

Тръгвам към Мирко Фишер. Него не мога да го пропусна, когато става въпрос за интервюта. Та нали точно той е човекът, който през 1967 година при първата поява на Нешка на световния подиум в Копенхаген предрече — българската вихрушка Нешка Робева едва не промени представите ни за художествената гимнастика. И тъй като журналистите особено държат на верните си прогнози, всички те трябва да признаем приоритета на Мирко Фишер. Никой не беше казал нещо по-вярно, никой не го беше казал толкова рано.

Фишер току-що е предал по телефона своя репортаж за „Чешкословенски спорт“. Явно е доволен от себе си. Познавам тази възбуда, когато ти се говори, искаш да свериш с всеки срещнат своите наблюдения.

— Искащ ли да ти прочета това, което съм написал?

Разбира се, че искам. Но Мирко чете така бързо, че ми става ясно само едно — другите пипат топката като баскетболистки, а българките — като богини. Казвам:

— Мирко, много е хубаво това, което си написал, но можеш ли сега да ми обясниш по-бавно и на руски…

— Ама, разбира се. Аз винаги много съм харесвал Марта Бобо. Не, не се учудвай. Става въпрос наистина за онова малко испанче Бобо. За мене това е разбираема, достъпна гимнастика. Такава, каквато се играеше някога и каквато бях убеден доскоро, че трябва да бъде художествената гимнастика, Вашите отидоха много напред. Потискат с превъзходството си. Това е гимнастика на бъдещето. Ненапразно взимате всички титли и медали. Това право никой не може да ви оспори, но пък и на мене никой не може да мн оспори правото да харесвам повече от всички Марта Бобо. Забележи — не казвам Бошанска, не казвам Хавличкова, а знаеш, че съм толкова чех, колкото ти си българка. Това е първото състезание, на което Марта Бобо не ми харесва. Опитвам се да си го обясня и стигам до това, че е виновна Анелия Раленкова. Състезанието си върви, а виждам, че не е само Анелия. Всичките ваши момичета. Накрая стигам до истинския отговор. Виновна е вашата Нешка Робева. Защото това, което прави тя, е наистина свръхестествено. Сега, когато гледам Марта Бобо и всички останали гимнастички, които не са от българския отбор, ми се струва, че пипат топката като баскетболистки. Вашите я движат с ласка, с обич, с някаква нежност, мекота, която явно на този етап е непосилна за никого от другите отбори.

Аз не искам да говоря за другите качества на вашите гимнастички. Никой не е постигнал и скоро няма да постигне тази височина при изхвърлянето на уредите, съчетана със сложните елементи, които правят, докато уредът се върне в ръцете им точно, безпогрешно. Неестествено безпогрешно. Никой няма да стигне скоро до амплитудата, която имат вашите гимнастички. Никой скоро няма да стигне до силата, до тази невероятна артистичност, до която са стигнали. Пак повтарям: това не е нещо, което може да спечели моите симпатии. Възторг — да, но аз си предпочитах обикновената, жизнерадостната гимнастика на Марта Бобо. Сега вашата Нешка Робева разколеба нещо, което вече смятах за непоклатимо. Накара ме да видя, че Марта поема топката като баскетболистка, Раленкова — като богиня… Разбираш ли точно какво искам да кажа?

Разбирам те, Мирко. Почти същото, макар и с много различни думи, каза и старши треньорката на японския национален отбор Камо:

— Колкото по-нагоре вървите, толкова по-малко привърженици ще имате. Вашата гимнастика става вече наистина като недостъпна мечта. Съперннчките ви играят по-достъпно. По-човешко. Съвсем естествено е съдииките от всички страни тях да подкрепят. Зная, че Нешка Робева не може да се спре сама. Сигурно ще я принудят да спре… Това, което прави тя, е вече и непонятно, и недостижимо, и надхвърля нормалните човешки възможности. А кога, в кое време това е било простено някому…

Спомням си, че още след Мюнхен Стойчо предупреждаваше:

— Ти обезсмисли усилията на българските треньорки и не се учудвай, че тук те няма да те обичат, и ще правят всичко възможно да ти пречат. Сега си на път да обезсмислиш усилията на треньорките в цял свят. Не очаквай да ти простят. Не зная как, но ще трябва сама да се спреш. Иначе ще изпиташ много жестоки огорчения…

Пророкът Стойчо. Математикът Стойчо. Човекът, който се заема всичко да изчисли. Може ли да го послуша Нешка? Та той и не си прави никакви илюзии. Ясно му е, че това е съвет без стойност, но не може да не го даде…

Продължавам своите интервюта на Виенското европейско първенство. Когато Ясна Радославлевич, югославската треньорка, ми казва: „Ти знаеш, че на големи първенства за Нешка се вълнувам повече, отколкото и за самата мене“, само кимвам. Зная! Нешка се занимаваше много отблизо с подгоговката на самата Ясна, сега и на нейната гимнастичка Милена Релин. И Ясна е живяла с месеци в къщата на Нешка. Докато гледаше бебето си, младата югославска треньорка изпрати у Нешкини Милена. Тук са всяка година за по няколко седмици.

— Не посмях нищо да й кажа за Лили преди европейското първенство, но всички толкова много говореха, че не могат да разберат българската треньорка, та вече започна да ме втриса, като си представех, че ще пусне Игнатова, ще се провали и ще видя как злорадствуват тия, дето сега се чудят. Не смеех да я питам защо го прави, защо пуска Лили, а не Бианка. Сега не смея да я питам какво направи с Лили, та игра така. Никой не вярваше вече, че това може да стане… Никой нищо не може да разбере. Казвам ти всичко, защото ми вярваш…

Вярвам ти! Ясно! И те обичам, защото в това море от амбициозни, огорчени, настръхнали жени зная, че поне ти се радваш на нашите победи, защото, не можеш да не обичаш Нешка…

Западногерманската съдиика Дунке е кратка, лаконична:

— Аз съм против масовото раздаване на тази оценка — десетката. Струва ми се, че ние малко я омаловажаваме вече, но когато играят българките, не виждам вече какво друго може да се вдигне.

Не, наистина съм благодарна на моя колега Шико за това, че ме накара да събера толкова много интервюта на това европейско първенство. Имах наистина някакво неоправдано негативно отношение към интервютата, когато се отнасят до едно състезание. Щом си бил там и трябва да пишеш, пиши каквото си видял, каквото си почувствувал. Какво ще се криеш зад гърба на този и онзи. Това може би се е напластило от практиката ка един колега на републиканските първенства. Точно когато е иай-горещо и ще стават някакви разправии, той идваше в края на състезанието. Поговори с треньорки и съдии и на другия ден в неговия вестник се появява дежурното: „Тази каза това, онази сподели това, другата е на мнение, че…“ И накрая подписът на журналиста, който абсолютно нищо не е казал.

Иначе много уважавам интервюто, особено когато е направено с интересен човек, който има какво да каже и с това да накара другите да се замислят за важни проблеми…

Сега, когато си спомням за интервютата на Европейското първенство във Виена, се сещам за Росица и за това нейно обвинение: — „Ти гледаш на Нешка като на дъщеря на Жулиета (някъде бях писала това) и затова ти се губи величието. Все ти се вижда по-малка. Просто я обичаш като дъщерята на приятелката си и не можеш да видиш колко изключителна е. Все пак никога ли не минава…

— Не, Роси. Никога не минава царствено и величествено. Въпреки че треньорки, съдийки, журналисти й се възхищават, смятат, че е уникална, и феноменална, и почти нереална…

Въпреки… А може би тъкмо и поради това. Не зная, никога не ми е казвала, но ми се струва, че дълбоко в себе си смята, че е проява на лош вкус да й личи, че знае какво мислят другите за нея… Нещо такова. Много объркано, но може би най-точното обяснение на тази нейна свита походка. Мисля, че все пак мъничко се понаперва, когато е много ядосана, когато са я извели от равновесие с желанието си да я уязвят…“

И все пак интервютата във Виена завърших с Нешка. Питах я кой от всички, дошли да я поздравят, я е трогнал най-много. Каза: „Даля Куткайте.“ Дошла Даля с едно цвете и й благодаряла за всичко, което прави за художествената гимнастика. Казала й, че понякога и се искало да може да тренира поне за мъничко, поне за месец при Нешка…