Жажда за върхове

Да, спомням си наистина колко бях благодарна на тази развълнувана Даля. Погалих я, исках да й кажа и нищо не и казах. Даля всичко разбра.

И аз много бих искала Даля да дойде в нашата зала, въпреки че всичко това е съвсем невъзможно. Разказваха ми колко упорита, колко работлива е тази гимнастичка и колко е трудно да я накараш да напусне залата. Точно такава, за каквато винаги съм си мечтаела. Представях си я наистина за месец в нашата зала, така както идваха момичета от цял свят. Представях си как ще тренират моите момичета с нея. Защото трябва да си призная, че никакво друго чуждо присъствие не ги вълнува. Помагат да се поставят новите съчетания на гимнастички от цял свят, показват им нови елементи, търсят им музика. Всичко това ги забавлява, не ги тревожи. Една Даля в залата би ги сепнала здравата.

Всъщност това момиче ми е мило с трезвото си отношение към гимнастиката още от самото начало. Трудно може да се намери толкова обективна гимнастичка. Не зная какво й струва тази обективност, но съм сигурна, че от нея ще, излезе силна треньорка.

Не мога да се оплаквам. Несправедливо би било. В моята зала тренират най-силните гимнастички в света. Е, не им се тренира толкова много, колкото на Даля, но затова пък какво ли само не могат.

Лили Игнатова влиза в онази зрелост, в която все я виждам от няколко години и все не иска да се види самата Лили. Ето че сега стигнахме до едно учудващо съгласие. Лили казва:

„За пръв път така обичам и четирите си композиции и не зная коя да предпочета.“ И аз.

Тя не знае, че във всичките тези години сме вървели точно към този момент. Това, което мога да си пожелая, е да видя да го извърви всяка голяма гимнастичка.

Когато ме питат какво мисля за това застрашително подмладяване на гимнастиката, не казвам — страхувам се, въпреки че това е най-точното. Не зная колко правилно ще бъда разбрана. Страхувам се от бързата поява и бързото изчезване на гимнастичките. Мисля, че в спортната гимнастика преживяват тази криза. Едва изгряла звездата и идва нова, и нова, и не можеш да ги запомниш.

За мене Лили Игнатова, тръгнала вече към осмото си голямо състезание, е еталонът на гимнастичка в нашия спорт. Минала през всички фази — и детската гимнастика, и гимнастиката на момичето, за да стигне до женската гимнастика. Точно сега, когато казва, че не знае коя от четирите си композиции предпочита. То е, защото чувствува силата си. Защото стига до цялата дълбочина на музикалния съпровод, владее до съвършенство уредите. Стигнала е до онова техническо съвършенство, което й позволява да бъде артистична, ярка, силна, да владее публиката.

Всичко вече може Лили. И ето че следват един след друг международни турнири, на които получава само десетки, а аз получавам непрекъснато един и същ въпрос — какво е станало с вашата Игнатова. Бяхме я отписали вече, а като че идва една съвсем нова и необикновено силна гимнастичка. Каква е тази съвършено нова, съвършено различна програма, по която играе…

Всичко вече може Лили, само характера си да промени не може. Пак стигаме до конфликтите. Очаквах ги, разбира се, но ги изживявам много тежко. Това, че съм твърдяла, че ги очаквам, сякаш е било по-скоро някаква защитна реакция. Дълбоко в себе си съм се надявала, че промяната, на която Лили толкова много се радваше и толкова много вярваше, ме е увлякла все пак до степен да си помечтая, че наистина през тази година в нашата зала се ражда едно ново чудо.

Чудо невидяно! Толкова позната история, че чак не ми се говори. И, разбира се, спаднат ли тренировките на Игнатова, спадат и на Георгиева. Тя пък да не е нещо повече, та тя да работи, а другите да се глезят. Тези другите са само Лили. Бианка Панова и Цветомира Филипова тренират много, но кой ли им обръща внимание на тях. Особено пък на Цуцата. Нея едва я и забелязват. Двете примадони следят много ревниво само равните по ранг — т.е. следят се една друга и гледат да не би някоя да се претовари повече от другата.

Наближава републиканското първенство и предусещам какво ще се случи на двете ми корифейчета. Лили, бурно аплодирана, когато играе силно, буди пълно недоумение, когато се отпусне. Прави някои грешки, явно губи шансове за титлата и се държи така отегчено, че ми идва не знам какво да направя. Цялото й поведение на това републиканско първенство показва — не ми се играе никак, ама какво да правя… Диляна се хвърля с някакъв необикновен хъс. Само че Диляна не може да играе с хъс. Може само с удоволствие. Тогава й върви играта. Когато влага обич, не злоба. Втурва се да догони тази титла, за която мислят, че само двете са претендентки. Но така попилява обръча по всички посоки, че трябва още веднъж да се убеди — само с тичане не става. Побеждава Цветомира Филипова. Бавна, плавна. Играе силно момичето. Нищо не могат да му кажат. Могат да видят след това видеозаписите, да си ги разглеждат, колкото си искат, и да видят, че Цура ги бие по всички правила. Не, не само защото тук-таме са сгрешили, а тя не греши. Просто играе много по-снлно. Не зная дали си го признават, но е точно така.

Виждам, че съдийките, настръхнали, ме чакат аз да ги питам, пък те да ми отговарят… И, разбира се, ще ми докажат, че Цветомира Филипова е победила не защото са ми я противопоставяли като гимнастичка на Райна Афионлиева и на „Велбъжд“ — Кюстендил, а защото наистина си е победила. Само че аз зная много по-добре, че наистина е победила, к нямам никакво намерение да задавам глупави въпроси.

Над всички в това състезание е Бианка Панова, но тя се състезава в кандидатмайсторския разряд, така че Игнатова и Георгиева не могат да застанат зад нея, както нм се полага. Не знам дали щяха да са по-доволни, ако републиканска шампионка беше станала Бианка, а не Цветомира. Не мога да навляза толкова дълбоко в психологията на двете победени гимнастички. Скриват киселото си настроение в лъчезарни усмивки и едно е явно в този момент — никак не им е весело.

От три години съм поела подготовката на Цветомира. Трябва да си призная повече поради настояванията на Райна Афионлиева, отколкото по вътрешна убеденост. Но това момиче ме изненада най-напред с упоритостта си, с вярата, която има в себе си. Не, тези неща не бива да се пренебрегват. Едва ли когато поемах подготовката й, съм си представяла, че това ще бъде републиканската шампионка за 1985 година, че ще победи в един ден Игнатова и Георгиева. Да и е честито.

Поздравявам Филипова с голямата й радост. На другия ден момичето играе още по-силно, още по-пълно и успява все пак да накара двете да видят, че победата й от вчерашния ден не е някаква нещастна случайност. Само загубата им е нещастна закономерност.

Старая се да не коментирам случая. Държа внимателно да разгледат видеозаписите от републиканското първенство. Предстои ни един лагер в Кюстендил, за който всички след това твърдят, че е бил най-тежкнят лагер в цялата история на нашия отбор. Твърдят го, докато идва ред на варненския. Тогава казват, че това вече е наистина прекалено, над човешките възможности и прочее.

Неприятното за мене е, че трябва да изгоня Цветомира още на кюстендилския лагер. Не можех дори да си представя, че така бързо ще предяви шампионските си претенции това момиченце, което до вчера изглеждаше толкова абмициозно, толкова предано, толкова готово на всяка тренировъчна програма. Ззездоманията, капризите на шампионките винаги са ме засягали много дълбоко. Приемам го като лична обида. Приемам го, нека бъда съвсем откровена, като простотия, която действително ме обижда, защото съм убедена, че моите момичета трябва да са необикновено интелигентни и да не проявяват толкова лош вкус да се променят след победата, да стават примадони. Старала съм се да им обяснявам къде по-деликатно, къде по-неделикатно колко зле изглежда отстрани звездната болест. И все пак другите са се променяли след световна титла. А Цуца си разрешава да ми прави фасони още-при първата си победа в нашата зала „София“. Вярно, победила е абсолютната световна шампионка и носителката на Световната купа — мога да разбера радостта й, но не мога да приема да се вживява чак пък толкова след първия си успех.

Решавам, че трябва да и се даде един урок сега. После може да стане безнадеждно късно…

Лили и Диляна тренират усилено. И още по-усилено ми къса нервите чудесната Игнатова, стигнала до върха на гимнастиката, стигнала до многогодишната ми мечта за Лили. През ден, през два си тръгва, напуска, стига до вратата. На няколко пъти до коридора. Чака да изтичам след нея, да се просна на колене и да я моля. Моите намерения са съвсем обратни на тези очаквания. Присъствието на американки и японки в залата ме кара все пак да се държа възпитано. Е, всичко е относително, но възпитано в рамките на възможното при тези обстоятелства. Сложила съм пред себе си един бележник и вместо да викам, така че всички да ме чуят какво точно мисля й какво точно искам да направя, си пиша в бележника. Ръката понякога не успява да застигне всички желания…

Всъщност единственото ми най-определено желание в тези-дни е да се наспя поне веднъж да заспя и да спя цяла нощ, или цял ден, или цяло денонощие — колкото е възможна, но да престана да чувствувам този остър, този ненаситен глад за сън. И ето един ден, когато всичко ми е така опротивяло, че не мога вече да гледам от яд, напускам залата, отивам в хотела някъде към единайсет часа, спя до два и се връщам като съвсем нов човек. До вечерта тренировката минава блестящо. Всичко върви както много, много отдавна не е било. Казвам й вечерта на Маргарита, която точно по това време е дошла на лагера, и тя тържествуващо ми напомня колко отдавна ме е убеждавала, че трябва достатъчно да си почивам, за да мога да издържа, че не умея да си осигуря почивката и затова капвам и никой няма полза от това. Разбира се, че ми е казвала. И аз самата много добре зная, че не умея да почивам. Сега тя ме пита какво ми пречи да идвам всеки ден по два часа по обяд да се наспивам и след това денят ми да бъде така ползотворен и спокоен като днешния.

Не мога да й обясня, че много да ти се спи, не означава да можеш да заспиш. Че не мога да идвам за два часа през деня в хотела, защото от това няма никаква полза. И че спокойствието в залата никак не зависи само от мене.

Струва ми се, че в този ден са усетили до какво, отчаяние са ме довели, за да напусна така тренировката. Затова бяха толкова кротки, сговорчиви целия следобед. Срещаме се в Москва, в хотел „Москва“. Нешка е почетен гост на фестивала. Идва доста по-късно, само за два дни. И още с пристигането вече е била на два митинга. Възторжена, оживена.

— И като си помисля, че не ми се идваше. Такава умора — не ми се щеше дори да си помисля за пътуване. Освен това — закъсала съм с тренировките. Добре че дойдох. Че то било чудесно да видиш млади хора, събрани от цялата земя, така искрени, така поривисти, така ентусиазирани…

Казвам й, че вечер преглеждам програмата и през деня тръгвам в различни посоки. Искам всичко да видя, но предпочитам митингите. Така се усеща най-пълно атмосферата на фестивала. Разказвам й за онази нощ, когато беше публикуван едностранният мораториум на Съветския съюз върху ядреното оръжие. Как се събраха на Червения площад младежи от цял свят, как играха и пяха до сутринта. Такова нещо не съм можела да си представя. Беше наистина някакъв необикновен празник на надеждата. И е толкова интересно да видиш едно до друго танците на кубинци, англичани, никарагуанци, конгоанци… Разказвам й за онзи учител, оцелял от катастрофата в Хирошима. Нешка слуша с интерес, иска всичко да е видяла, иска всичко да види, но повече от всичко иска да се наспи.

— Знаеш ли колко ми е неудобно. Дали са ми кола и преводачка на разположение. Питат ме къде искам да отида. Никога не съм била почетен гост. То било чудесно. Само че на мене страшно много ми се спи. Мисля, че ми трябват четири часа сън и всичко ще се оправи…

— А снощи бях в Измайлово. Имаше празник на гимнастиката. Спортна, художествена и акробатика… Нешка подскача.

— Снощи. И защо пристигам днес? И защо чак сега ми го казваш? Разказвай…

— Ами защото, ако бях започнала с това, нямаше да мога да ти кажа нищо друго. Празникът си остана за спортната гимнастика и акробатиката. Гимнастичките от художествената направиха много грешки. Но има едно момиченце, Лобач. Интересна гимнастичка, талантлива, но малко в стил Дручинина. Белоглазова излезе наистина, както казват тук, „как каралева“. Игра хубаво и изведнъж — дръжката на лентата в публиката, самата лента на земята. Галя се усмихна мило, публиката, разбира се, веднага прости грешката…

— А композициите?

Вадя бележника и чета какво съм записала.

— Да, ясно. Зная ги. Щом сега грешат, значи много ще се стегнат. Ще станат опасни. А ансамбълът? Нищо не ми каза за него.

— Ансамбълът — добре.

Пак казвам какво съм записала — и тази композиция й е известна.

— Значи ансамбълът не греши. Това е много опасно.

— Добре де, ансамбълът не греши и това е опасно, индивидуалните грешат и това е още по-опасно. Защо наистина не си легнеш да се наспиш…

— Много ме е срам — казва Нешка — Да дойда в Москва и посред бял ден да заспя.

И както го казва, наистина заспива. И всичко това в разгара на темата — съветските гимнастички. Всъщност достатъчно я разнищихме, но достатъчно за мен. Представям си още колко въпроси ще изникнат, когато се събуди. И каквото си представям, действително става, но сега заспива и спи точно четири часа. Събужда се наистина като друг човек и тръгва да види фестивала, защото е нещо изключително и колко са два дни… Докато се обърнеш, ще се изнижат и после само ще съжаляваш — защо не бях там, защо не видях това…