Жажда за върхове

Гледаме с Илиана един концерт на София Ротару по телевизията. „Бедата не е в това, че ти не ме обичаш, бедата е в това, че аз не мога да те разлюбя.“ Публиката ръкопляска много. После певицата пее друго: „Напразно се стараеш, напразно се измъчваш, напразно чудеса от подвизи правиш, обичам друг“, и залата е десет пъти по-възторжена.

— Ясно ли ви е, другарко, какво обича публиката. Не страдащата, а побеждаващата жена. Побеждаващия човек…

— Ясно ми е, малка другарко. Точно това ми е ясно, още преди ти да се родиш. За мое огромно съжаление нищо не може да се промени. Не мога да те накарам да се откажеш да мислиш за първото място, колкото и да ти обяснявам, че онази зала в Страсбург е зала точно за тебе. Била съм там. Игра Стоян Делчев и видях как могат да оценят красивото онези хора, но ти искаш да ти обещая само едно: не възторга на публиката — него ти обещавам, имаш го. Ти искаш друго. Шампионската титла…

— Познаваш ли Наско Сираков? Някакъв футболист… — пита ме Нешка.

— Не някакъв, а една от големите надежди на българския футбол.

— Така си и знаех. Значи го познаваш. Що за човек е?

— Познавам го, защото чета вестници и от време на време гледам футболни мачове. Но от разстоянието, от което ги гледам, не мога да разбера какъв човек е. Малко сприхав, разправя се със съдиите. Показват му от време на време жълти картони. До червени, доколкото ми е известно, досега не се е стигнало.

— Оказва се, че много ти е известно. А известно ли ти е, че се хвалел, че ще се ожени за Илиана, а тя твърди, че изобщо не го познава. Но, разбира се, и тя чула за тази женитба, та се събудило любопитството й, отишла на мач, видяла го. Казва същото. И на жълтия картон попаднала и вече успя да се ядоса. Видяла, че е и много хубаво момче, разбира се. Най-хубавият футболист…

Пристига и Илиана с този въпрос:

— Познавате ли Наско Сираков?

— Още ли твърди, че ще се ожени за тебе и не се е появил? Сватбата вече наближава, а женихът никакъв го няма.

— Вас човек с нищо не може да ви изненада. И можете ли да ми обясните що за човек е това. Страхотна скица. Ще разправя на цяла София, че ще се ожени за мене, и не е направил никакъв опит да се запознае дори.

— Толкова си любопитна, че се чудя как не си отишла да се представиш.

— Другарко, толкова не ме познавате! Мога да бъда страхотно търпелива…

Беше ми ясно, че тактиката на Наско вече е успяла. Оставаше отблизо да е толкова привлекателен, колкото отдалеч.

Никак не се изненадахме, когато наскоро ни поканиха на годеж, а след това и на една чудесна, щастлива сватба. После дойде и една чудесна малка Славея и Илиана се оттегли от залата, вече забравила огорчението. Нешка не го забрави.

Отивам в Будапеща за Световното първенство по спортна гимнастика и директорът на блестящо организирания пресцентър Петер Силай ме посреща още от входа с добра новина:

— Сега ли пристигаш? Жалко! Преди два часа завърши пресконференцията с президента на МОК. Самаранч. Каза, че идва от България, че е видял вашия ансамбъл. Великолепно! Направил му огромно впечатление и господин Самаранч ни увери, че лично той ще настоява ансамблите да влязат в олимпийската програма. Още веднъж вашата Нешка Робева свърши голяма работа.

— Откъде знаеш, че авторката на ансамбъла е Нешка?

— Не си ли забелязала, че винаги всичко зная. Както и това, че сега тук за тържественото откриване сте изпратили не Нешкиния, а стария ансамбъл. Разбирам ви и все пак много съжалявам, че няма да видя още сега това, което вече е видял господин Самаранч. Ще трябва да изчакам Световното първенство в Страсбург…

Срещам и Андре Беекман, директор на Амстердамското европейско първенство по художествена гимнастика, който тогава ни предупреждаваше, че е приготвил само Български химн, да не го изложим, като пропуснем някой златен медал. Оттогава Беекман следи с голям интерес проявите на нашия отбор. Вече научил, че Нешка е поела ансамбъла, иска да му кажа всички подробности.

— На каква музика?

— Музиката е специално написана от един наш композитор. Борис Карадимчев се казва…

— Да, разбира се. Робева ще иска непременно и специална написана музика и ще обясни точно какво й трябва. Все пак какво представлява, каква е темата?

— Пролетно надиграване…

— Мисля, че нещо си представям, но сигурно ще излезе съвсем друго. А какво предвиждате — коя ще бъде шампионката в Страсбург? Според мене Лили Игнатова…

Казвам колко се ядосва Нешка на тази вечна прогноза, която й обърква момичето, и колко се ядосва, че Лили не може да свикне с тези прогнози и да не им обръща внимание…

— И сигурно най-много се ядосва, че Лили все пак не става шампионка. Нешка обича най-много Лили, нали? Мене ако питате, няма по-голяма гимнастичка от Раленкова, но нея могат да разберат малцина. Много напред е отишла. Друга гимнастика играе. Изключителна. Но залата в Страсбург ще предпочете жизнерадостното дете на България Лили. Мисля, че познавам тази публика.

— Но ние имаме още една гимнастичка — Диляна Георгиева.

— Да, новото чудо на Робева. Невероятно темпо. Такова нещо не съм виждал. Диляна, разбира се, също може да стане шампионка, но нали знаете — още няма име, а съдийките…

— Не съм съгласна. Съдийките в художествената гимнастика не могат да понасят точно имената. Не сте ли забелязвали, че това е привилегия само в спортната гимнастика?

— Не зная, мисля, че в Страсбург ще предпочетат Лили.

— А съветските гимнастички? Виждали ли сте ги скоро?

— Преди три месеца, но за такъв срок не може да се направят чудеса. Вярно, съдийките са против вас и правилникът вече е остарял. Раленкова играе за единайсет, но повече от десет не може да получи. Десетки получават и други и това не е справедливо. Трябва нещо да отделя класата на гимнастичките. И все пак колкото и да се поощряват едни и да се ощетяват други, класата си е класа и в крайна сметка си казва думата. А можете ли да ми кажете защо Робева обича всичките си състезателки, а Анелия — не.

— Така ли? Това е съвсем ново за мен. Защо мислите така?

— Ами наблюдавам я вече от години. Ще погали това, ще прегърне онова, ще, целуне трето, на Анелия само ще кимне отдалеч, най-много да я докосне по рамото — нещо като лек тласък преди старта… Най-галените са Илиана и Лили. Не, какво говоря, май Диляна, тя все се гуши в треньорката…

Обяснявам му, че Анелия обича да е сама преди старта, да се съсредоточава, да се концентрира. Илиана има нужда да знае, че я обичат и й се радват, че й се надяват и изобщо че освен нея няма нищо на тази земя в този момент. Лили се страхува и й трябва тази топлинка, тази ласка, за да се отпусне. Диляна, както Илиана, трябва да е много обичаната в този момент…

— Не, не мога да се съглася, че Анелия не изпитва тази нужда. Наблюдавах я с колко обич и молба за обич поднесе цветята си на Нешка след един турнир. Какъв копнеж треньорката да я приеме като другите…

— И тогава Нешка я целуна, нали? Когато състезанието вече беше свършило.

— Защото е победила ли?

— Защото е играла хубаво, силно. Не преди състезанието, защото Анелия тогава действително има нужда да е сама.

Не мисля, че го убедих. Забравих да прибавя най-силния аргумент. Как така „нелюбимата“ Анелия е станала най-голямата гимнастичка. Нали точно Нешка трябва да я подготви така, че да играе друга гимнастика, както после щяха да отбележат всички — гимнастика на бъдещето. Можеш ли толкова много да правиш за някого, когото не обичаш? Е, разбира се, за всички най-силни аргументи човек се сеща все по-късно, когато събеседника му го няма. Но сега събеседникът ми казва нещо, за което с благодарност ще си спомня в Страсбург:

— Не се страхувайте от съдийките. В Страсбург публиката няма да им позволи да прекаляват. Французите са горещ народ и вашите гимнастички не могат да не им харесат. Особено Игнатова.

Връщам се в София и разказвам на Нешка за разговора ми с Андре Беекман.

— Значи пак прогнози за Игнатова. И как да скрия вестниците и как да скрия самата Игнатова от всички, които ще й разказват какво са прочели или какво някой друг е прочел. Значи не обичам Раленкова. Това пък откъде го е измислил. Много си фантазирате вие, журналистите. И този поглед с мъка и болка, и молба за обич. Никак не мога да си спомня у Анелия такъв поглед. И никога не съм се замисляла как изглеждаме отстрани преди състезанието. Ето каква гледка сме били. С някои се обичаме, с другите не. Как искам да му повярвам на Андре, че българка ще е шампионка! Досега все е познавал. Дано и този път…

Позна и този път. Имаше време, когато ни се струваше, че всичко е загубено в това състезание. Само една вечер замръкнахме с трето и четвърто място и ми стана ясно какво ме очаква, когато ще загубя истински. Водеха Белоглазова и Куткайте. Никой да не ме пита как. Анелия изпусна лентата и като че ли наказаха всички. Знаех си, че трябва една грешка на една от трите, за да ми пометат тройката. Откога го чакат.

Чуждите журналисти и треньорки идват и ми казват, че утре моите момичета непременно ще победят, защото са толкова силни, че съперннчките им няма да могат да издържат. Потискащо силни. Изключителни. Невероятни. Това се сипе от всички страни като окуражение. Идва Андре Беекман и казва: „Не може утре да не победите. Твоите момичета играят такава гимнастика! Видя ли как ги посреща вече публиката…“ Идва Ливия Меделонски — треньорката на ФРГ, Мария Чижкова — треньорката на чехословашкия отбор, Лида Новакова — журналистка от Полша. Някои казват, че утре непременно ще победим, други, че все едно на кого съдийките ще дадат титли и медали, българките отново показват изключителна гимнастика, все още никой не може да се сравнява с тях. Идва накрая дори съветският телевизионен коментатор Валентин Скарлятин: „Нешке, приготвяй се. Утре ще пием българска ракия. Толкова са ти силни гимнастичките, че не виждам никаква надежда…“

Не ми се прибира в хотела при нашите. Така ме пометоха преди малко. Така ме отрекоха набързо. Казвали ми, че хората ще дойдат тук с по-леки композиции, но с чисти изпълнения. Казвали ми, че нашите момичета дъх не могат да си поемат от риск и трудност и много естествено е това, че Анелия е изпуснала лентата. Казвали ми, но дебелата ми глава не може нищо да приеме. Нищо, което тя самата не е измислила. Точно така грубо — дебелата ми глава.

Казвали ми и за музиката на ансамбъла. Съветските гимнастички играят по музика на „Кармен“ и, разбира се, французите, които не могат да не обичат Бизе, и не могат да не ръкопляскат, още щом чуят първите тактове… Казвали ми, предупреждавали ме, съветвали ме и нищо не съм приемала от толкова мъдри съвети. Всичко това не го казват лично на мене. Викат на две крачки. Събрала се е голяма група и все по-голяма става. Спорят, обвиняват. Някой се опитва нещо да ме защити, но протестите задушават единствения ми защитник. Във викането не разбирам кой е. Бързам да се измъкна. Не зная кой ме е видял, кой не, искам по-бързо да изляза. И срещам Силвестър Милчев от вестник „Работническо дело“: „Нешке, горе главата! Не може винаги да си пръв. Важното е, че момичетата играят силно…“

Така му бях благодарна на този човек в тази вечер. Не толкова за това, което казваше, колкото за добротата, за съчувствието, за човешкото отношение.

Смазана съм. Не от това, че една вечер замръквам, без да са начело моите момичета. Не от това, че Анелия изпусна лентата. Не от твърдата решимост на съдийките най-сетне-да пробият българския бастион. Сутринта един вестник питаше ще може ли някой да го пробие. Казвам си — може, всичко може! Но как може тези жени, които от толкова години наблюдават големи и малки състезания, как може да не са видели, че силата на българския отбор е точно в риска, в трудността, в големите композиции. Че ние ако не превъзхождаме рязко, категорично, ще ни пометат, та нищо няма да се види.

Нали все искат всяка година да се организира екскурзия, да им се дават командировки, да отидат на голямо състезание, защото са специалкстки и трябва да се учат. И какво научиха от толкова много учене?

Осъмвам с триста закани. Най-страшната от всички — ще видите днес как ще играят българките!

Играят фантастично. Прав беше Андре, като казваше първата вечер: „Нешке, не може утре да нямаш шампионка. Никой не може да издържи на твоята тройка. Страшни са! Над съперничество, над съдийство!“

Винаги с особена благодарност ще си спомням за страсбургската публика. Как бързо, как точно се ориентира, как умее да отличи това, което е действително за отличаване. До какви непознати, невиждани размери стига възторгът. Слушах залата и това беше най-хубавата музика, която някога съм чувала — този грохот от аплодисменти за моите чудесни момичета.

Анелия игра като … Анелия. Няма никакво друго сравнение. Никоя не може да играе като нея. Това беше Анелия, каквато я виждах след една година. Това беше зала, която явно може да изтръгва нещо от неподозирани глъбини. За оценка 9,9 публиката вдигна такъв скандал! Ще помислиш, че ще се срутят стените на зала „Ренюс“. Десет минути никой не може да потуши развилнялата се буря. Напразно спикерът повтаря непрекъснато, че така пречат на френската гимнастичка, на която предстои да играе след Раленкова. Накрая започна да повтаря: „Франция, Франция“, докато прикове вниманието. Заслушаха се хората да чуят какво й е на Франция и разбраха едва тогава, че ще играе състезателка от Франция. На съдииките им стана ясно, че в тази зала трябва да се внимава.

Лили, която във вчерашния ден ми беше скъсала нервите с безупречната си прецизна, точна, страхлива игра повече, отколкото Ани с изпускането, сега ме караше да забравям за всички ядове, които ми е създавала. Ето го жизнерадостното дете на България. Наистина подлуди тази чудесна зала. След протеста за онова 9,9 на Ани и на моите момичета започнаха да вдигат десетки. Само че няма ли да се окаже малко късно? Преди това за обръча на Лили вдигнаха 9,8. Видеозаписът не можа да покаже никаква грешка. Защо бяха смъкнали тези две десети? Някоя от съдинките видяла, че обръчът вибрира, но понеже бил чак до тавана, в този момент видеозаписът не могъл да го хване. Толкова е излишно да се пита защо, че се учудвам на упорството си…

На Даля Куткайте нервите не издържаха. На Галина Белоглазова й предстоеше да играе бухалки, последния уред. Трябваше да го изиграе без грешка и да бъде шампионка. Спъна се и изтърва бухалките в последната секунда. Буквално на самия финал, когато оставаше само да се поклони на публиката и да поеме короната.

Сега вече всичко щяха да решат бухалките на Диляна. Не мога дъх да си поема от напрежение. Казвам й: Диляяче, нямаш никакви шансове. Играй ги тези бухалки така, че зала „Ренюс“ да ги види в целия им блясък. Хайде, дете, покажи какво можеш. Диляна се усмихна щастлива още преди победата. Все и казвам — внимавай, Диляна, не забравяй мярката, внимавай да не изскочиш от килима. Сега и казвах точно това, което иска да чуе Диляна — играй, както ти можеш да играеш. Игра. През цялото време се страхувах само от едно — да не изскочи наистина извън килима. При всяко доближаване до края си казвах това вечно „внимавай“, което сега за щастие не можеше да чуе. Музиката се чуваше само някъде в началото. Диляна играеше под такта на аплодисментите. Ах, как обича точно този съпровод Диляна!

В краткия път от подиума до мене вече е научила, че е шампионка. Абсолютна световна шампионка и идва да се гушне безкрайно щастлива и да прошепне няколко думи — най-голямата награда за треньора: „Благодаря за вснчко. И затова, че ми казахте, че нямам никакви шансове. Ако знаех, че от бухалките зависи титлата, щях да се стегна и може би да сгреша.“

Ако ме питат как трябва да се държи треньорът на самото състезание, как да окуражи състезателите, как да се оползотвори максимално изработеното в тренировъчната зала, как да се даде повече, не по-малко, защото това, че се играе пред публика, стимулира едни, потиска други, това, че се играе на голямо състезание е също психологически фактор с две остриета … няма да мога да кажа. Не защото не искам, а защото действително не мога. Аз съм си създала един подход, проверен в много турнири, различен към всяка. Какво трябва да кажеш в последната минута, за да събереш всичко, което има в твоята състезателка? Може би въпрос на интуиция. Нямаш време да премисляш, да правиш анализ, да избираш предварително подготвени думи. Те идват някакси в момента.

Какво не трябва да прави треньорът по време на състезанието, зная. То беше желязно правило на моята треньорка, стана и мое. Състезателите не бива да се товарят с мисълта за класиране, оценки, съдии. Треньорът трябва да се подготвя да посрещне спокойно и грешката. Това е нормално човешко поведение. Никой не е машина, за да искаш да бъде безотказно точен. Моята грижа да не се допускат грешки е в тренировъчната зала. Ако там всичко е подготвено както трябва, грешката вече ще бъде някаква случайност и трябва да се приеме, без да се драматизира.

Абсолютна световна шампионка — Диляна Георгиева. Световни вицешампионки — Раленкова, Игнатова, Белоглазова. Никак не е лошо. За момент забравям всички ядове и страхове. Как изглеждаше безнадеждно всичко и как хубаво завърши. Питам се за кой ли път — може ли човек да е толкова щастлив, и се сепвам. Как така завърши? Завършил е многобоят на индивидуалните състезателки. Ами шампионатът на уредите? Ами ансамбълът?

Изпуснаха две от момичетата във втория ден обръчите и се надигна тази вълна, която не можеше да не се надигне. Не ме интересуваше кой какво говори. Момичетата трябваше да се стабилизират, за да им се напомни, че са много добре подготвени, няма от какво да се страхуват и главно да не нищят сега грешката. Тръгвам към тренировъчната зала и чувам двама български журналисти да си говорят доста високо, така че всички да ги чуят:

— Видяхме чудесно българско изпускане на обръчи.

— Ами говорих й аз, че тази музика не може да се наложи…

За какво ли единият се радва на чудесното българско изпускане, какво общо има грешката с музиката… Чудя се тези двамата за какво ли пък злорадствуват. Сигурно ме мразят, въпреки че не мога да измисля никаква приемлива причина. Но, от друга страна, могат ли да мразят шестте момичета? Изключено! Това са деца, които не са успели да влязат в конфликт с никого. Съвсем сигурна съм, че двамата журналисти дори не ги познават… Абе, какво съм се загрижила за такива глупости. Злорадствуват, защото им се злорадствува и имат повод.

Това, от което бях най-доволна и обнадеждена, е, че децата не се караха. Успокояваха се. Пожалиха двете, които сбъркаха. Спомних си как в Лондон след една такава грешка цяла нощ се караха, прехвърляха си вините треньорки и състезателки. И, разбира се, третото ни място съвсем не беше изненадващо. Това, че тези момичета си бяха създали добър колектив, ме караше да вярвам, че ще издържат в най-трудното, в последния ден, когато се решава победата.

Издържаха. Играха така вдъхновено, така ярко, подчертаваха с толкова настроение всеки детайл, че се видя цялата красота на композицията, цялата красота на шест момичета, които нямаше какво да крият. Можех вече наистина да си отдъхна. Въпреки силата на трите големи никой наистина нямаше да ми прости провала на ансамбъла. А за мене вече и второто място щеше да се смята за провал.

Шампионатът на индивидуалните състезателки беше ново тържество на българската школа. Отново 14 медала. Отново три пъти по три български знамена на пилоните. Само че сега бях тръгнала с девет гимнастички и деветте станаха световни шампионки, защото и двете вицешампионки от многобоя взеха златни медали на уредите. Наистина точно такава победа не бях имала и толкова щастлива не бях се чувствувала.

Стойчо беше тръгнал с колата за Страсбург и аз реших да се върна с него, не със самолета. Добре, че останах, защото на другия ден установихме, че колата е разбита и ограбена и бяха необходими няколко дни, докато се оправи. Трудно е сам човек след такава радост да се оправя в чужда страна. На връщане в Белград отседнахме за една нощ в една колежка — Вера Радославлевич. Тя ме посрещна с тържествена торта, направена по тържествения случай. Обадила се Маргарита и казала, че съм герой. Отначало не обърнах внимание на цялата тържественост на Вера.

— Ама ти не разбираш ли какво ти казвам? Ами да, за Маргарита съм си все герой…

Казвам го и изведнъж се сепвам. Ама за какво ще се обажда Маргарита чак в Белград. Да не би… Не смея да си го помисля…

— На социалистическия труд? — пита Стойчо.

— Точно така, някъде съм го записала…

Отпразнувахме веднага, разбира се. Стойчо все има някакви бутилки за всеки случай. Ето ти го и случая. Радвам се и бързам да се прибера, за да видя истина ли е. А си мислех, че мене никакви награди не могат да ме развълнуват…

Отивам към залата с малко страх. Сега, след такава победа, как ли ще се разфукат, как няма да им се тренира, колко ли ще ме успокояват, че нас вече никой не може да ни настигне. Нищо подобно. Щастливи, мобилизирани, готови за нови подвизи. Изглежда си спомнят онази кошмарна вечер, когато замръкнахме с трето и четвърто място. Изглежда малките настръхват, като си спомнят какво беше след грешката.

Предстоеше подготовка за Олимпийските игри в Лос Анжелос. Първите за художествената гимнастика. Започна едно наистина ужасно време, когато непрекъснато ни се напомня, че игрите, разбира се, не са като световно първенство, че нищо няма да струват досегашните ни победи, ако се провалим точно на първата си олимпиада, че трябва съвсем сериозно да се отнесем и т.н. Имаше дни, в които съжалявах, че сме станали олимпийски спорт. Това, когато много ми натежи напрежението. Иначе се радвах, разбира се. Кой би искал повече една олимпиада…

Бяха определили от миналата година и комисари. Когато пристигна представителят на ЦК на ДКМС, вече изтръпнах. Представях си го, както започна да идва всеки ден, че изведнъж ще реши да изпълнява комисарските си задачи и ще започне да ни агитира всеки ден колко страшно е на олимпийските игри, и как трябва да преустройваме работата си, и как по-сериозно да погледнем. Настръхвах и чаках деня на конфликта, защото твърдо бях решила, че ако и той започне да ме поучава непрекъснато, няма да издържа. За голяма моя радост Ангел Гурмев, който в началото идваше, наблюдаваше тренировките и мълчеше, постепенно се отпусна, сприятели се с момичетата, разведрявате атмосферата с някоя шега. Започна да носи най-новите, най-хубавите книги, да осигурява билети за театрални постановки, от време на време пристига с някой артист. Внесе празниците в нашата зала. Рожден ден на някое момиче, за което, залисани в работата си, не се сещахме. Отначало се питахме за коя ли е днес, щом видим Ангел с букет, после започна да ни предупреждава няколко дни по-рано, та да си бъде празникът празник. Пристигаме ли, заминаваме ли, на какъвто и да е турнир — Ангел е на аерогарата. Срещи с щангистите, срещи с алпинистите, срещи с артистите от Младежкия и Народния театър, с работници от заводи… Как успява да ги организира така, че да се връщаме с благодарност към тези вечери, към тези разговори.

Поехме и шефството над един дом за изоставени деца в Бояна. Носехме им подаръци, децата много ни се радваха. А когато си тръгвахме, плачеха и ние се чувствувахме виновни с чужда вина. Имаше едно много хубаво и много тъжно момченце. Много ми се искаше да го взема. Стойчо пита: „А защо точно хубавото момченце, защо не вземеш някое грозничко, защо не вземеш всички…“ Няколко дни у дома остана едно момче, на което трябваше да се осигури специална медицинска консултация. Стойчо протестираше, че ако остане по-дълго ще му дожалее и няма да може да го върне. И ако не мисля да превръщам дома ни в частна детска градина, трябва по-бързо да се справя с медицинския проблем и да отведа момчето в детския дом. Истината е, че аз нямах време да се грижа достатъчно дори за дъщеря ни, така че не беше справедливо да му стоварвам нови грижи. И той си има работа и в крайна сметка не може да се помогне на всички деца, но всяко посещение в Бояна ме разстройваше. Момичетата също се връщаха в залата като попарени, а когато директорката се обаждаше отново, нямах сили да й откажа.

Нашият неуморим комсомолски комисар проявява безкрайна изобретателност, когато трябва да зарадва, да развесели момичетата. Устройва и карнавали, които са наистина весели празници. Понякога съвсем тактично намеква: „Виждате ми се всички много уморени. Какво ще кажете за една екскурзия до Витоша“, или „Какво ще кажеш, да организирам ли един ден бригада в кюстендилските черешови градини…“, или „Обадиха се от Димитровград. Решили са да си построят младежки дом. Искат първите средства за него да съберат от една продукция на националния отбор.“ На Димитровград аз никога не мога да откажа. Там публиката ни посреща така хубаво… От време на време в нашата зала пристига и Станка Шопова, тогава първи секретар на ЦК на ДКМС. И тя пита дали имаме нужда с нещо да ни се помогне. И не ни затормозява с това, колко много очаква цялата общественост и колко ще бъде жалко, ако не издържим. Не, държи се съвсем естествено, разведрява това напрежение и неизменно завършва с: „Ако ви трябва нещо, ако имате някакъв проблем, в който можем да ви помогнем…“ Нямаме. Доволни сме, че усещаме непрекъсто тази грижа. Достатъчно ни помагат и с това, че ни изпратиха Ангел, защото се оказа, че действително ни е бил нужен такъв човек. По-ведро стана с него в нашата зала. И за да не ни липсва никога, когато е в отпуска, когато е в командировка, идва едно друго момче — Румен Ангелов. Понякога го виждаме на аерогарата, понякога в залата и знаем, че Ангел не иска да ни остави без внимание. И тогава, когато го няма, трябва да ни посрещне добрата усмивка на Румен…

Имате ли нужда от нещо? Може ли някой да ни помогне — пита винаги другарката Шопова. Нямаме. Можем да си помогнем само ние. Програмата, която подготвяме за, олимпийските игри, трябва да е наистина супер. И е. Работим с огромно увлечение. Гледам каква чудесна тройка имам, гледам как до големите ден след ден израства мъничката, крехката като трепетлика Бианка. Усещам сърцето си да пее и от време на време да се свива от една съвсем нова болка. Защо регламентът на игрите предвижда две, а не три момичета? Коя от тези три толкова големи гимнастичкн ще трябва да се лиши от големия си шанс? Защото нали и трите са получили шампионска подготовка, и трите са доказали, че могат да бъдат на първо място, а всичко ще се реши най-вероятно от състезанието в последния момент. Досега нервите и на трите издържаха, но трябваше да се борят с момичета от други отбори. Никога помежду си. Няма ли да ми осакати атмосферата в отбора тази борба? Какво ли си мислят сега, когато са се втурнали в тази подготовка за първите си олимпийски игри? А не са ли толкова мобилизирани точно защото всяка усеща вече, че трябва да защити мястото си и това ще бъде „адски“ трудно, както са свикнали да се изразяват. Точно „адски“… Не зная добро ли е, не е ли, че три толкова силни ще трябва да се преборят за две места. Сърцето ми се свива, като си помисля, че трябва да замина с две и едната да е резерва. Една от тези три — резерва! Как ще го понесе. Аз отсега не мога да го понеса.

Бяха попитали на пресконференцията в Страсбург новата абсолютна световна шампионка:

— Дава ли ви сега титлата някакво предимство при определянето на олимпийския отбор?

— Никакво. След няколко дни влизам в залата с всички и нямам ни права, ни предимства. Само това, което си завоювам във времето до игрите. Ще е нужна много работа. Другите кандидатки имат много качества и също никакви предимства…

Умно, точно отговори Диляна. Никой няма никакви предимства. Аз също.

Една френска журналистка — Кристиян Вайбел, беше написала след шампионата на Световното първенство в Страсбург: „…Световната шампионка от Мюнхен Анелия Раленкова, втора предишната вечер, просто омая всички със своята смелост, грациозност, чар. Публиката бе в краката й. Журито в тон с публиката. Десет за съчетание с обръч, 10 за топката, 10 за лентата и «само» 9,9 (му се иска на човек да напише) за съчетанието с бухалки. Това струпване на постижения беше едно признание за непокътнатия талант на една световна шампионка, която ще гони своя реванш по време на Олимпийските игри в Лос Анжелос, ако пожелае Нешка Робева. Защото изборът на двете в рамките на българския отбор ще бъде страшен — в духа на Корней: дългът преди всичко.“

Ето че Кристиян Вайбел се беше сетила и ме пожали в деня на най-голямата ми победа. Нищо по-точно от написаното — изборът на двете в рамките на българския отбор ще бъде страшен. Само че нищо не зависи от това, какво ще пожелае Нешка Робева. Единственото, което мога да искам, е да играят трите. Ако продължаваше да се състезава Илиана, сигурно щях да искам да са четири…

Какво искам аз, няма никакво значение — не мога да променя олимпийския регламент. В крайна сметка кои ще бъдат тези две, си е техен проблем. Моят е по-прост, по-ясен — как да ги подготвя и трите така, че да е трудно да се каже кои две. И още — нещо — да се заема по-сериозно с Бианка Панова. Това, че ми предстои олимпийска подготовка, съвсем не означава, че трябва да се занемарява едно безспорно ярко дарование.

Как да подготвя трите така, че да е „страшен“ изборът в рамките на българския отбор? Какво още, след като се смяташе, че сме стигнали невъзможния вече таван на натоварване?

Като състезателка никак не обичах кросовете. И никак не бях убедена, че са ни нужни. Мислех си, че се изморяваме без никаква нужда. Но не смеех да го кажа. Тогава почти всички треньори с амбиции приемаха кроса като нещо абсолютно задължително. Смятаха, че дава сила, че е изключително полезно това бягане на открито. Увеличаваха километрите и така вярваха, че увеличават и издръжливостта. И сигурно има нещо вярно в това, но защо никак не можех да се примиря с кроса и никога не можех да повярвам, че ми е полезен. Когато отидох при Изан Абаджиев да ме посъветва какво да правя с този крос, в който толкова се съмнявах, но не смеех да го премахна така изведнъж, когато все още почти всички треньори го смятат за задължителен, Абаджиев ми разказа една любопитна подробност от своя опит. Бягал в сняг до колене, после бягал на един крак, на другия. Километри. Очаквал, че ще стане много силен, че резултатите ще отхвръкнат. Та нали още никой не бил правил точно такъв крос. Вместо да отхвръкват нагоре, резултатите започнали да спадат застрашително. Утешавал се — нищо, ефектът сигурно ще дойде по-късно и упорствувал. После разбрал, че никакви добри резултати не могат да се постигнат по този път. Ако бил бегач, може би, но като щангист — безнадеждна работа. Оттогава се научил да търси силата в специфичната работа с щангата. Сигурно и аз ще намеря качествата, които търся, точно в спецификата на художествената гимнастика. Трябва само да се мисли и да се търси…

Благодарна съм му на Абаджиев. И мислех, и търсех, и намирах, и бях щастлива с всяка своя истина — изтрудена, изстрадана.

Наскоро Маргарита беше правила едно интервю с големия треньор и той беше казал, че в неговата зала и в залата на Нешка Робева факторът увеличаване на физическото натоварване е вече на изчерпване. Трябва да се търсят психологическите фактори. Точно тази мисъл ме занимава вече от доста време. Трябва отново да се мисли и търси. Всъщност треньорската професия е точно това — непрекъснато мислене и търсене, но то се налага в някаква свръхдоза в такива повратни моменти. В това е трудността, но и удовлетворението.

Бедата ме връхлетя така изневиделица, че забравих всичките си предишни страхове. Преди световното първенство Анелия беше получила някаква малка, но болезнена мускулна херния. Извикахме специалист, би й някаква инжекция и забравихме и за травмата, и за болката. Сега Ани тренираше, не чувствуваше никаква болка, но на това място, на бедрото, мускулът започна да хлътва. Стана като малка дупка. И ето че нашият лекар започна да изказва отначало мъгливо, а после все по-ясно опасенията си, че може би инжекцията е била бита в нерва, че може би това е началото на някаква дълбока атрофия, че може би Анелия ще се парализира.

Бяхме на лагер в Кюстендил. Не можех да разбера как при такива опасения лекарят си стои най-спокойно в Кюстендил. Как може толкова страшни „може би“ да му се въртят в главата и да не предприеме нищо! Вдигнах тревога, исках да се постави диагноза, да се търси незабавно лечение. И ето че лекарят, който беше поставил инжекцията, замина с Ани за Франция. Френският специалист не бил виждал такава травма-Нямал представа какво може да бъде. От нашето дружество заведоха Ани в ГДР. Там имало някакъв специалист, който правел чудеса. Немският специалист бил виждал за втори път такова чудо. Първият случай, който му бил известен — на един шахматист. Не бил много сигурен какво може да е, но бил готов да направи операция. Представителят на дружеството не се решил да я остави на операция, преди да ме попита. Какво мога аз да зная? Едното светило не било виждало такъв случай, другото виждало за втори път и е готово да прави операция. На шахматиста правил ли е? — питам. Не попитали. Все едно, вижда ми се съвсем ненадеждно това, че някой е готов да прави операция, дори когато не е наясно какъв е случаят.

Започва натиск от много страни да се реша на тази операция. Идват при мене треньори и състезатели, които имат основания да са благодарни на този професор. Самата Анелия, вече доста наплашена, се моли да я оперират. Не я боли. Тренира. Непрекъснато й повтарям да не натоварва крака и непрекъснато мисля за страшната опасност. Няма ли български специалисти, не можем ли да получим тук консултация? Може би някой от нашите професори ще знае какво е. Питаме, разпитваме и стигаме до професор Андреев от ИСУЛ. Той преглежда момичето, казва, че няма нищо страшно и се заема с лечението. Няма нужда от операция. Само поморийска луга, масажи, физиотерапия…

Само преди два дни вървях и си повтарях — само да оздравее Ани, нищо друго не искам, нищо друго не ме интересува. Все ми е едно какво ще стане на всички състезания, които идват. Само да оздравее… Каква полза от всички победи, ако ми осакатее момичето. Нищо, нищичко, ама съвсем нищичко не искам — само да е здрава. Сега, когато видях колко спокоен е професорът, колко уверен, че това е дреболия, не се сдържах да не попитам:

— Ще може ли пак да тренира, да се състезава?

Професорът се усмихна разбиращо:

— Всичко ще може. И да тренира, и да се състезава, и да бяга, и ръченица да играе. Само не искам да се намесват други лечители. Ако ми се доверите изцяло, гарантирам ви пълно оздравяване.

Доверих му се. Ани също. Трябваше да имаме търпение, както ни съветваше професорът, но нямахме. Чаках с нетърпение всеки ден какво ще ми каже, докато един ден каза щастлива, че се връща усетливостта на това място. Започна бавно, но видимо да се възстановява мускулът. Започна бързо, бурно да се възстановява надеждата.

И ето че още незарадвали се както трябва — нова беда. Дискова херния. Болки в кръста, които получава, когато не е загряла добре и започне тренировката. Колко пъти съм казвала, че не искам изпотени да излизат навън, да лягат на пода. Колко пъти съм казвала, че веднага трябва да сменят запотената със суха дреха. Колко пъти съм казвала… Какво ли не съм казвала…

Колкото бях изплашена за Ани, толкова сега съм ядосана. Не мога да гледам от яд. Как може една толкова голяма гимнастичка да бъде толкова небрежна.

И понеже, изглежда, няма по-вярно от това правило, че една беда никога не идва сама, се разболява и Диляна. Някак си по симпатия. Къде е Кристиян Вайбел да ме види колко ми е страшно, че не мога да избера от три големи гимнастички две. Сега ми е останала една. Заглушавам болката с много работа. С Лили, с Бианка, с другите малки, с новата ансамблова композиция. И което е най-интересно, точно когато съм в най-затруднено, в невъзможо положение, Лили забравя за фасоните си. Става такова добро дете, че безкрайно много го обичам, всичко забравям, всичко прощавам. Никога, никога не съм имала такава гимнастичка. Талантлива, добра, усмихната. Какво е това, жал ли някаква изпитва към мене в този момент, такт ли, или разбира, че положението е толкова сериозно, че трябва да се стягаме. Все едно какво е, важното е че Лили в такива моменти е чудесна и ми дава сила да не рухна от отчаяние.

Във всички зали на олимпийските отбори има един календар. С големи цифри се отбелязва колко дни остават. А аз със свито сърце си отбелязвам, че застрашително намаляват и се питам как ли ще наваксам, когато една от двете се върне, и със скрита надежда си добавям: А защо не и двете? И защо не по-скоро? …

Искам да се върна към някои моменти от този период, които Нешка забрави, а ми се струват съществени…

Отивам преди Страсбург в залата и казвам на Нешка, че токущо съм изпратила страница в печатницата със заглавие „Раленкова, Игнатова и седем дебютантки“.

— Само че, ако искаш да ти е вярно заглавието, трябва да го смениш. Най-точно ще бъде Раленкова и осем дебютантки…

Чак сега забелязвам, че Лили не е в залата.

— Какво е станало?

— Изгоних Игнатова.

— И какво от това? Изгонила си я и утре ще си я върнеш. Затова ли да си сменям заглавието? Нали е здрава Лили? Нали нищо й няма?

— На нея нищо й няма, но на мене ми има. Омръзна ми и повече не мога. Този път вече е съвсем сериозно. Реших, че трябва да го направя и заради самата Лили. Изведнъж се върнах към всичките й непоносими предстартови трески и се ужасих. Ти представяш ли си да започне всичко това преди олимпиадата? Ами така тя си отпада автоматически, защото тогава ще трябва да се избират две. Нека сега разбере, че няма прошка, че работата е съвсем сериозна. Нека се стегне и преди олимпиадата да бъде равностойна с другите. Тогава няма как да я спасявам с обяснението, че си е такава ревла в последния месец, а пък на самото състезание — да видите какво момиче. Както виждаш, откакто сме станали олимпийски спорт, от комисии и посещения не можеш да се разминеш и всички те гледат под лупа. Така че, ако искам да запазя Лили за олимпиадата, ако искам да я запазя като гимнастичка, този път трябва да съм съвсем твърда. Не мога да ти кажа колко ми олекна, като го реших. Ами то иначе е безкрайно ходене по мъките. Само че нямам никакво намерение да й казвам, че го правя за нейно добро. Сърдита съм и толкова.

Не съм много убедена, но и не съм много сигурна, че този път ще върне Лили, така че бързам към печатницата да си направя корекциите.

На другия ден отново отивам в залата.

— Смени ли си заглавието?

— Смених го.

— Представяш ли си как ще се стресне Лили, като го прочете. Веднага ще разбере, че няма шега. Досега никога не си публикувала такива неща. Елена Игнатова сега вече окончателно ще те намрази. Няма значение. Нека веднъж завинаги Лили разбере, че няма да си играем на идими-дойдими. „Сладката грешка на Нешка!“ Хайде де! Ще си прави с мене каквото си иска и ще я търпя. Дума да не става. Представяш ли си как ще се стресне, като прочете…

Не й казвам, че няма да има от какво толкова да се стряска. Излиза „Старт“ и самата Нешка е изненадана: „Ама ти какво си написала?“ „Раленкова и седем или осем дебютантки“ — такова едно никакво е заглавието, а вътре обяснявам, че Лили или ще играе, или няма да играе в Страсбург, но по-вероятно е да играе, ако…

— Не, прощавай. Този път прогнозата ти никак няма да излезе вярна. Няма да играе. Толкова…

Бре, огън жена. Откога не съм я виждала толкова категорична. След няколко дни заварвам Лили, грейнала от радост. Тренира, като че не идва световно първенство, а току-що е отминало и тя е шампионката. Нешка — също щастлива.

— Не можах да издържа. Презираш ли ме?

— Глупости. Обичам те…

Тренировката продължава. Остават четири дни до заминаването. Как може да презира човек толкова щастлива жена, която тръгва на световно първенство с девет чудесни момичета.

В Страсбург (ноември 1983) заварвам тази психологическа „война“, която се води негласно в тренировъчната зала преди състезанието, в разгара си. От съветския отбор четири тренират равностойно. Предварителната заявка за състава е Куткайте, Белоглазова, Девина и в последния момент сменят Девина със Зарипова. От две години съветските вестници пишат за изключителната Зарипова. Не бяхме я виждали, но ако се съди по това, което прочитаме от време на време, такова нещо в гимнастиката не е виждано. Втриса ни направо от тази новина, но никой нищо не коментира. Само Ани казва:

— Вярно ли, че не Девина, а Зарипова ще играе?

— Вярно.

— Много хубаво, тъкмо ще я видим най-сетне.

Венера Зарипова. Какви страхотни качества имаше това момиче. Прави бяха съветските спортни журналисти да й залагат големи надежди. Нямаше само едно, но много важно качество — психика. Просто не беше готова за такова голямо състезание.

Сто пъти благославям Нешка, че не е толкова твърда, колкото понякога й се иска, че си върна Лили, че сега имаме толкова силна тройка. Не искам да си представя какво щеше да бъде без Лили. Не искам да си представям какво щеше да бъде без Диляна. Не искам, не мога да си представя какво щеше да бъде без Анелия на това състезание.

Струва ми се, че никога няма да забравя точно тази вечер, когато замръкнахме без временни водачки в състезанието. Нешка беше чула само някаква групичка, в която предупреждавали, съветвали, а сега обвиняваха. Не, не беше само това. Някои се възмущаваха от съдийките, някои плачеха, някои твърдяха, че няма да го преживеят. Все женски приказки.

Какво толкова се беше случило? В какво ни убеждаваха досегашните победи? Че вечно все ние ще сме на върха?

Интересно, че много от тези жени обвиняваха Нешка и нито една състезателка. В какво се беше провинила треньорката? В много трудни композиции и в това, че никого не слуша, и в това, че музиката на ансамбъла не им харесва. Тази музика е била приета от един доста разширен състав още в началото на годината. Досега никой нищо не казва и изведнъж преди самото състезание и вече по време на състезанието се оказа, че Нешка е направила фатална грешка. Един разбунен кошер. Всеки нещо бръмчи. Добре е, че Нешка бързо си прибра момичетата да не гледат, да не слушат, да не попадат в този водовъртеж от „спорове“, които продължават до сутринта в хотелите.

По време на състезанието Стоян Раленков стои зад гърба ми, Илиана Раева — до мене. Илиана казва, че чак сега разбира колко по-страшно е да гледаш, отколкото да играеш. През цялото време наистина трепери, радва се на всяко силно изпълнение, скача и вика от възторг, когато някоя от нашите е приключила и публиката бурно я аплодира. Окуражава и дава тихичко съвети през цялото време: „Дръж…“, „Чудесно…“, „Точно така…“, „Браво, Ани, страхотна си…“, „Дръж, ой, че високо…“, „Браво…“ Не млъква, но е тиха, никому не пречи. Когато Анелия изпуска лентата, Илиана тихичко простенва, а Стоян изревава страшно. И с това утежнява още повече тази грешка. Към нас се обръщат стотици очи. Не знаех, че така мога да съскам:

— Стояне, млъквай или излизай, защото не зная какво ще направя.

Не зная какво е разбрал Стоян, но кротко казва:

— Добре, права си! — После на почивката: — Права си е Нешка, като не иска ни бащи, ни майки по състезанията. Не е за родители тази работа. То и пред телевизора да седиш, не е лесно, но това тук е ужасно. Щях да получа инфаркт…

Виолета Георгиева обикаля около хотела с надежда, че по някое време ще попадне на Диляна. Още с пристигането се озовала в тренировъчната зала, момичето се захлупило на майчиното рамо и се разплакало. Нешка само с един поглед прогонила Виолета и сега не смее да се мерне.

По коридорите на нашия хотел кръжат, жужат възбудени треньорки, съдийки, деятелки. Нешка е затворила своите момичета и се надява, че все пак ще успее да ги изолира от тази шумотевица. Една стотна от тази атмосфера на тревога и възбуда да е проникнала в автобуса, през стените, през вратата — им стига. Унищожителна доза.

Как успяват да се наспят в такава вечер, да се мобилизират на следващата сутрин, да се концентрират следобеда — те си знаят. Може би успяват, защото знаят и това, че са силна тройка и никой в крайна сметка не може да им се опре. Може би защото знаят, че имат изключителните си композиции. Може би, защото знаят как е отработен всеки детайл до Нешкиното „Добре!“

Отново една българска дебютантка стана абсолютна световна шампионка. И с играта си заслужи напълно титлата. Отново Лили Игнатова стана световна вицешампионка, страхлива в първия ден, чудесна в другите два. Игра така, че всички, които предпочитат Лили, да кажат: „По-шампионка от нея не може да има, ама на…“

Това, което беше съвършено ново на страсбургското първенство, беше Анелия. Изключителна. Действително гимнастичката на бъдещето. Пластична, грациозна, динамична, артистична. Съвършена. Страсбургската публика не можеше да не стигне до такава дълбочина. Не, това беше залата, най-надарена да види красотата. Поне досега.

Неизказано горда съм се чувствувала с всяка победа, щастлива, че светът вижда какви дъщери е родила тази наша малка земя. Но в тези дни Анелия ме накара да изпитам нещо, което бях изпитала преди четири години на Лондонското световно първенство, когато игра Илиана Раева. То беше съвършено нова гимнастика — това, което показваше Илиана. Сега дойде ред на Ани да отбележи така мощно, така властно нов етап в развитието на този спорт…

Вечерта на пресконференцията изживяхме отново гордостта, че сме българи. Нешка Робева отговаряше така бързо, живо, понякога и иронично, съвършено точно и дипломатично, че журналистите поглеждаха със съжаление към колегата, опитал се да я провокира. После отново ръкопляскаха. Силвестър Милчев казваше след това: „Чувствувам се така, както днес в залата — горд и благодарен. Тази жена е изключителна.“ Впрочем това дойдоха да ми кажат и други колеги. Лида Новакова от Полша казваше: „Сега и да се оттегли вашата треньорка, вече е дала очертанията на художествената гимнастика за следващите десет години. Та тя обогати треньорките от цял свят с ново мислене. А как говори само! Как може да каже всичко и нищо излишно, и толкова точно, и с толкова чувство за хумор. Фантастична!“ Андре Беекман от Холандия повтаряше: „Знаех си аз — такава треньорка не може да не победи. И откъде само намира сили и да създава, и да отстоява създаденото. Изключителен творец.“ Великолепна, изключителна, феноменална… Всеки от излизащите от залата за пресконференция търси едната дума, с която да определи нашата наистина феноменална треньорка.

Когато в Мюнхен победи дебютантката Раленкова, питаха: „Действително ли от всяко момиче, което тренира при нея, може да създаде шампионка? Как може три момичета от една улица да са толкова красиви, изящни, силни?“ Сега питаха: „Неизчерпаеми ли са възможностите на българската гимнастика, неизчерпаеми ли са възможностите на българската треньорка?“ Та това беше четвъртата шампионка от отбора на Робева! Фантастично наистина. Жулиета Шишманова беше подготвила една световна шампионка, която после под ръководството на Златка Пърлева и Лили Мирчева беше защитила още два пъти титлата си. Този български рекорд остава още непокътнат. Албина Дерюгина беше извела дъщеря си два пъти до световния връх. Сега Нешка Робева показваше четвърта изключителна гимнастичка. Шампионка, но до нея две вицешампионки на света, които по нищо не й отстъпват. Напротив, от новата победителка се очаква да ги застига по зрелост, по дълбочина на изпълнението.

Една моя приятелка — Росица, която разбира и обича художествената гимнастика повече от много специалистки, ме обвинява, че не виждам величието на Нешка.

— Страхът, болката, съмнението — това всеки го изпитва. Много е човешко, много е земно. Не ни дава представа за мащабите. Ти я виждаш много отблизо. А защо, когато пишеш за Жулиета, тя е избистрена, мощна фигура. Защото вече я няма и ти си спомняш повече тези неща — как е заключвала съдийките, как е категорична и неотстъпваща, как върви през една зала и от всички краища на тази зала се вижда, че минава Жулиета. Царствена, величествена! Не минава ли поне след победата, поне за мъничко така царствено и величествено и Нешка?

— Не минава. И на мене много ми се иска да минава, но не минава. Когато тръгнат към нея с кинокамерите, с фотоапаратите, мъничко се поизправя. Съвсем мъничко. Иначе си ходи много нормално — по-скоро свита, отколкото наперена. Не, никаква величествена гледка.

— Някъде все пак трябва да съществува това величие. Не може да ни носи толкова радост и гордост, без да го има. Защо поне не кажеш като Георги Дюлгеров, че е българският феномен.

— Защото го каза Дюлгеров. Защото той се сети, а не аз. Защото той я видя някак изведнъж, когато беше станала вече българският феномен. Аз си я зная отдавна. За мене си е съвсем земна. Обикновена и необикновена, но ти наистина ме караш да се замисля в какво е все пак това величие. Ще го потърся. И ето сега, когато се връщам към тази пресконференция, се сещам за една от неговите черти. То е може би и в това, че, тя дръзва да надскочи най-дръзката в този спорт — своята треньорка. Жулиета казваше: „На Мария й прилича короната“ и правеше всичко възможно тя да я има. На другите две отреди ролята на помощнички. Нешка каза: „На всяка, която подготвям, трябва да й отива короната. За всяко състезание — шампионска подготовка на трите. На състезанието да доказват правата си.“ Каза го още в самото начало и го отстоява непрекъснато.

— Да — казва Роси, но не е достатъчно…

— Не е, когато стигна до друг величествен момент, ще го отбележа…

Дойде ред и на ансамбъла да защити своята треньорка от развихрилата се буря. Вече го бяха отрекли: „Няма да издържат. Играят в края на състезанието. Ако другите сгрешат — да, но ако са силни, трудно…“ Играха другите и никой не иска да греши. Публиката устрои бурни овации на отбора на КНДР. Протестира за оценката, повишиха я. Корейските момичета минаха и направиха един тур за овации. Залата повторно горещо ги приветствува. Ако нашият отбор си беше позволил такава обиколка, сигурно щяха да го декласират. Нашите момичета все не смеят да се покажат няколко пъти, когато дълго ги аплодират, от страх за това декласиране. След корейките излиза и съветският отбор. Играят, чисто, прецизно. Няма никаква грешка.

И ето след високите оценки на съперничките, след безпогрешната игра, в края на самото състезание трябва да излязат тези малки момичета, най-младият отбор, всичките дебютантки. Под звуците на „Тих бял Дунав“ всеки българин се поизправя. Тези дъщери на народ, свикнал да се бори, излизат така уверени, така дръзки, така красиво побеждаващи, че зала „Ренюс“ дълго не може да се успокои. Илиана Илиева, Цветомира Филипова, Мариела Спасова, Паулина Кръстева, Виктория Димитрова, Светла Чобанова — това са новите световни шампионки.

Сега вече на Нешка Робева й прощават всичко — и това, че взе ансамбъла, и това, че е направила невъзможно трудни композиции, и това, че е избрала тази музика, която наистина се хареса на французите. Сега тези, които преди два дни я обвиняваха, са готови да я носят на ръце за огромната радост, за огромната гордост. Но тя не се интересува вече ни от упреците, ни от признанието им. Мисли само за едно — колко ли са щастливи от победата в България онези, които са треперели пред телевизорите. Миньорите от Димитровград, работниците от „Петър Ченгелов“, от Локомотивното депо, от Враца, Бургас, Пловдив, Шумен, от всяко българско село.

За мене едно от най-големите удоволствия след това първенство е да си чета какво са написали журналистите от Франция.

Някои от колегите, които за пръв път се срещат с художествената гимнастика, бяха така възторжени, че бяха готови да й дадат преднина и пред футбола. Ето какво пише Беноа Хаймерман в „Матен“: „… Далеч от битките, които претендират да бъдат изключителни, далеч от мачовете, за които се вдига шум до небесата, а приключват най-често с безплодни усилия, разцъфва едно ново цвете, което, без да претендира за нищо, е толкова красиво, колкото и силно. Художествената гимнастика сигурно ще направи своя невероятен бум още на първата си олимпиада. Жителите на Страсбург, които за първи път се срещат с този спорт, вече са страстни поклонници на тази нова, непозната, но така силно завладяваща красота…“

Ден преди състезанието френските вестници се интересуваха ще може ли някоя от 99-те състезателки дошли в Страсбург за XI си световно първенство, да пробие българския бастион. След това заглавията бяха: „Великолепни българки, великолепна гимнастика“, „Фантастични българки“, „Феноменалната гимнастика на българките“, „От начало до край — триумф на българките“, „Българките разказаха своя урок по гимнастика на света“, „Четири дни феерия и грация“, „Пълен триумф на българките“, „Диляна Георгиева — шампионка, Анелия Раленкова — с най-много медали“, „Българският химн стана лайтмотивът на зала «Ренюс»“, „Когато българките са на върха на дъгата“, „Когато българките се коронясват в Страсбург“, „Огньовете на тази вечер са запалени от българския отбор“. Това са част от заглавията. Приятно е да ги види човек. Още по-приятно е написаното под тези заглавия: „Каскади от аплодисменти за Диляна Георгиева — новата кралица на гимнастиката…“, „Салюти от браво за Лили Игнатова…“, „Публиката бе в краката на Анелия Раленкова…“, „Раленкова като древногръцка жрица омайваше…“, „Българският отбор показа нещо грандиозно и възвишено. Най-малката подробност беше отлично шлифована. Техническото съвършенство на всяка гимнастичка, изискаността на композициите, синхронът, прецизен до краен предел, накараха зрителите, очаровани и възхитени, да ги побият тръпки от възторг“, „Шестте момичета на Нешка Робева като че нямаха ни обръчи, ни въженца в ръцете си, а по-скоро продължение на техните тела, на техните души, които даваха живот и на уредите…“

А ето и най-краткият репортаж от това световно първенство:

„Тя застава неподвижно край уреда, концентрира се. Първата нота. Гнмнастичката се събужда, скача, хвърля, върти се, събира се, хваща, лети, електризира, излъчва, експлодира. Последната нота. Аплодисменти. Триумф. Усмивка и поклон за публиката, която вика от възторг на фона на знамето в бяло, зелено и червено. Таблото е в очакване. Светват цифрите. Три по десет. България — това е съвършенството в този свят.“

Едни твърдят, че това, разбира се, е написано за Лили. Ами да, за коя друга. Как за коя — обаждат се почитателките на Диляна. За шампионката, разбира се. Онези, които предпочитат Анелия, смятат, че е излишно да се спори. Щом става дума за съвършенство, ясно е, че е за Ани. Виндлинг не е споменал име. Така е видял българката в Страсбург. Разбира се, това, което показаха нашите момичета, в никакъв случай не може да се изчерпи с тези десетина думи — електризира, експлодира… Той е търсил най-силното, но то трудно може да се опише. На мене особено много ми хареса това: „България — това е съвършенството на този свят.“

И ето че след възторженото посрещане на аерогара София — първият студен душ. Първата продукция в НДК „Людмила Живкова“. Играят световните шампионки, а публиката ръкопляска от учтивост. Непрекъснато сравнявам със Страсбург и непрекъснато си повтарям — добре, че световното първенство е било във Франция, а не в България, защото тази студена, заспала зала може да убие всяко желание за игра. Излиза една, втора, трета, ансамбъл. Излизат малки и големи гимнастички и чакам тази зала да се събуди. Не. Започвам все повече да се безпокоя. Защо така? Ами да, това са хора с покани, с връзки, много жени са дошли да покажат тоалетите си, да покажат, че са тук.

Излиза Анелия Раленкова и залата гръмва от истински, не служебни аплодисменти. Излиза Анелия и усещам, че настръхвам цялата така, както в Страсбург. Чак когато е приключила да играе и аплодисментите не стихват, се сещам, че тази публика си е съвсем права. Докато я наблюдавах и се ядосвах, че е студена, сама не си давах сметка, че аз също не съм развълнувана от играта на шампионките. Уморени, излезли вече от форма, притеснени, само чакат да свърши…

А Ани е слушала тази обидно студена зала, набирала е и стръв, и хъс, и излезе да покаже по какво точно пощуря зала „Ренюс“. След продукцията Нешка казваше: „Добре, че Ани игра. Беше ми така криво. Зная, че са уморени, но нашата публика толкова искаше да ги види и сигурно щеше да се чуди какво им става на тези французи, та са така възторжени. Така много ми се иска винаги да играят силно…“ Отново си припомня Нешка за тази обиколка, която направиха в Италия преди световното първенство. Темпераментна, гореща публика, навсякъде им се радва. Италианските вестници, които отдавна вече добра дума не са писали за българите, а все раздухват някакви страхотии за тероризма в България, една необуздана кампания против Сергей Антонов, изведнъж сменят рязко курса. Появяват се заглавия за невероятните, за фантастичните българки, за невижданата красота на един нов спорт, който ще покори света. Един италиански журналист пише, че докато светът се надпреварва да измисли техника, която в крайна сметка ще унищожи Земята, една българска треньорка е довела вечния човешки стремеж към красотата до някакви непознати граници на съвършенството. Появяват се снимки на българските момичета, интервюта с Нешка. Въобще цялата преса е в съзвучие с възторжената публика. Работниците в една голяма стъкларска фабрика ликуват, чувствуват се така щастливи от посещението на тези приказни момичета, които снощи са гледали в залата. „И ние сме майстори в своята работа. Казвайте коя какво иска да й направим от стъкло и ще го има.“

И наистина показват майсторството си. Всяко хрумване на гостенките е изпълнено.

И ето че на следващата вечер в Рим публиката ръкопляска така от учтивост, както сега в Народния дворец на културата. Отначало треньорката се притеснява, че тук просто не искат да ги приемат, после вижда — не е студена публиката. Играят без грешка, но и без душа нейните момичета.

Едва дочаква да свърши продукцията и прави страхотен скандал. Как така няма да играят! Какво означава това влачене по терена.

— Ами не е световно първенство. Няма какво толкова да се стараем. Не можем ли и ние понякога да играем просто така, без напрежение. Не можем ли да приемем това турне като една малка почивка след толкова труд.

— Как така почивка! Как така „просто така“? Един човек да има в залата, трябва да го уважите, а тук вестниците пишат, хората препълнили залата, човек не може да се обърне, а вие решавате, че точно сега ще си почивате. Ами нали са дошли да видят световните шампионки! Нали са дошли да видят тази необикновена красота, не спящи красавици…

Мълчат, недоволни са. То Нешка кога ли ще бъде доволна. И кога ли ще каже, че нещо не е толкова важно. Това дори не е и обикновен турнир, а тя пак иска да играят силно. Все иска. Не казват всичко това, но от настроението им личи как ще започнат да се оплакват, когато се приберат в стаите си. И ето че на другия ден преди продукцията българският консул пристига. Казва, че идвал направо от затвора, че Сергей Антонов го помолил да им каже колко им е благодарен, че за пръв път от много време италианските вестници не ни ругаят, не твърдят, че сме убийци и главорези. Колко им е благодарен, че с тази красота вълнуват не само хората в залата, но дори такива журналисти, които никак не се интересуват от истината. Откакто е в затвора, това са най-хубавите му дни…

Момичетата нищо не казват. Бързат да се приберат в стаите си, да не види консулът, че са разплакани. Вечерта играят невероятно силно. Нешка казва: „Не можах да повярвам, че Анелия има толкова много резерви още сега. Повече не си говорихме за разликата между продукции, турнири и световно първенство. Мисля, че в онази вечер, им стана ясно, че трябва винаги да играят в настроение.“

Върнаха се в залата Анелия Раленкова и Диляна Георгиева и за съжаление това, което беше казал Иван Абаджиев и беше напълно в сила в онзи период — че в неговата и в моята зала факторът физическо натоварване е на изчерпване и трябва да се търсят нови психологически дразнители, сега изглеждаше като мечта в миналото. Две големи гимнастички трябваше да прохождат отново. Възстановяване на формата след дълго отсъствие от залата — това е кошмарен термин, който само треньорите могат да разберат. Трябва да се смиря като покаял се грешник, трябва да забравя лудата радост от това, че Анелия Раленкова игра в Страсбург така, както си я представях след година, да забравя ликуването от победата на още една дебютантка, за която само преди няколко месеца треперех — ще я приемат ли, или ще я отрекат съдийките. Приеха я, стана абсолютна световна шампионка. Аз и още няколко други жени в тази зала видяхме колко има да работи още Диляна, за да стигне до Лили, колко дълъг път да измине, за да се доближи до Ани. Никога, никъде, в никакви интервюта не казвах това. Но го знаех. То ми стигаше. То ме караше да разработвам още там, още в Страсбург богата програма за новата шампионка.

Още при Илиана забелязах това нежелание на шампионката да поеме нов път. Върти се все около това, което си знае, около това, което най-лесно й се удава. Илиана малко хитруваше — по-леко и по-ефектно и повече моменти, в които публиката ще каже „Ах!“ Може би подсъзнателно идва това „Харесали са ме точно такава, защо да се променям? Ще се обогати малко с нови елементи новата програма. Нешка ще намери грабваща музика, ще измисли силна композиция…“

Напразно обяснявам, че публиката и съдийките чакат вече от тях непременно изненада. Бях обезпокоена, че точно Илиана, която направи революция в този спорт, като променяше представите и за бухалки, и за въже, и изобщо за това, че всеки уред си има своя строга специфика, от която не може да се излезе, след победата си като че ли реши, че тя самата си има свря строга специфика. Не исках никоя да изглежда сьщата, каквато е била вчера. Не е работата само в новата композиция. Търсех непрекъснато новото в тези момичета, които растат, обогатяват възможностите си, усъвършенствуват непрекъснато техниката си и затова наистина могат да бъдат различни, така че няколко пъти за Анелия да ми казват, че я виждат за първи път. И ми вярват, и ме следват с огромно желание до голямата си победа, а после започват да отстъпват назад към познатото, провереното, изпитаното. Това е един от трудните моменти — преодоляването на инерцията.

Наблюдавам Диляна. Толкова жадна доскоро за новото, сега започва да се върти около вече правеното, улегналото. Анелия издържа най-дълго, затова отиде и най-напред, но и тя вече започва да повтаря. Искам да си измислят елементи. Показват ми току-що намереното. Казвам — много ми е познато, искам да видя нещо, което не съм виждала. Ядосват се, но не смеят да ми кажат: „Това е съвсем ново.“

Мълчаливо, упорито се води тази битка с шампионските навици. Е, не съвсем мълчаливо. От време на време виждам да плаче Анелия. Това, което някога изглеждаше съвсем невъзможно. Не като Лили, така че да я чуе целият квартал. Тихо, в някой ъгъл. Още по-обвиняващо. Изглеждам безсърдечна и незнаеща какво искам. И кой знае още как изглеждам… Не искам да се задълбочавам. Искам да са нови, изненадващи, искам още в тренировъчните дни пред голямото състезание съдийките да не могат да си поемат дъх и да не могат да ми говорят колко са напреднали другите.

С яд, с рев — търсят! И са щастливи, когато намерят нещо наистина изключително. Виждам го, отбелязвам си мълчаливо още една мъничка, но важна победа при всяко такова тържество и продължавам да изисквам.

Отново в решителната фаза от олимпийската подготовка имам силна тройка и нямам време да се притесня от въпроса, кои две, когато става ясно, че няма да участвуваме в игрите. Зная, че ще прозвучи странно, но първото чувство е облекчение. После, чак след няколко дни изпитах остра болка. Болката продължи дълго, дълго. Изглежда надеждата е била по-силна от страха. По-силна от отвращението, което изпитвах от това постоянно напомняне — колко е страшно на олимпиадата.

Момичетата посрещнаха новината мълчаливо, без никакви въпроси, без никакви коментари. Така и не разбрах при тях кое е било по-силно — страхът или надеждата. Колеги от други спортове се оплакваха, че темпото на подготовката рязко е спаднало, когато спортистите са научили, че не ни е възможно да участвуваме в игрите. В нашата зала подготовката си продължаваше със същия темп, със същите проблеми. С нищо не се промениха моите изисквания, с нищо не се промени ответната реакция. Това, че Рейгъновата администрация беше изолирала най-добрата част от спортния свят от най-голямото състезание, не промени атмосферата в нашата зала. Въпреки че се очакваше точно при нас сривът да е най-дълбок. Откога си мечтаехме за тази първа олимпиада!

Още когато играех аз, по случай конгреса на МОК във Варна нашата федерация организира голям международен турнир, на който бяха поканени членовете на МОК. Разликата между съветския, нашия и чехословашкия отбор, от една страна, и всички останали, от друга, беше толкова голяма, че беше изключено да ни признаят за олимпийски спорт. Лорд Киланин беше казал само: „Да, по-интересно е от тласкането на гюлле.“

И ето че десетина години по-късно, когато художествената гимнастика вече беше извоювала правата си, точно тези, които бяха в основата на това признание, трябваше да останат настрани.

Кризата в нашата зала дойде със започването на игрите. Всичко, което си бяха изработвали като защитна реакция, рухна. Бях се поуспокоила от това привидно спокойствие. Сега сривът ме разтърси повече, отколкото очаквах. Как да им кажа, че няма значение дали ще участвуваме, или не на олимпиадата? Как да им кажа, че няма никакво значение, дали някоя от тях ще стане олимпийска шампионка, или не? Как да им го кажа, като не е вярно? Как да им кажа да не се ядосват, когато аз самата място не мога да си намеря? Когато нямам какво да кажа, мълча си. Какво ще си говорим глупости. Не искам да се влачат като пребити. Зная защо не могат да играят, но какво мога да направя, освен да приложа изпитаната рецепта, единственото лекарство, което ми е известно срещу страх, срещу яд, срещу всякакво напрежение — много работа. Адски много работа до заглушаването на тези въпроси, които сега нямат отговор. Какво щеше да стане, ако бяхме там, а не тук?

Бях благодарна на Българската телевизия, че ни даде възможност да наблюдаваме състезанието по художествена гимнастика на олимпийските игри. Гледах го тогава, гледах го многократно след това и на видеозапис. И не преставах да си задавам въпроса — какво щеше да бъде? … Въпреки цялата умора, която и сама на себе си налагах като единственото ефикасно средство за прогонване на тревогата.

Мария Гигова, която беше в Лос Анжелос, а след това и други колежки от други страни ми казваха, че през цялото време на състезанието често повтаряли колко много съжаляват, че ги няма българските и съветските гимнастички и гимнастичките от другите социалистически страни, как често обявявали, че на тази гимнастичка са помогнали в България, че тази музика е българска…

Приятно е да го чуеш, но олимпийска шампионка беше канадското момиче Лори Функ. И то беше идвало, беше тренирало в българска зала, с български гимнастички. И музика му търсехме, и записи му правехме, и композиции му поставяхме. И на ум не ни е идвало тогава, че помагаме на бъдещата олимпийска шампионка. И какво, ако знаехме? Пак щяхме да помогнем. Какво е виновна Лори Функ, че й дойде толкова късмет изневиделица. Ако не тя, друга щеше да е, наше момиче не можеше да бъде, така че това състезание наблюдавах с очите на абсолютно безпристрастния специалист. Вече незает със страхове и с грижи и с неизменното сравняване на български и съветски гимнастички. Наблюдавах една друга гимнастика. Сега за пръв път имах толкова много време да се взирам в другите ешалони, да анализирам подробно гимнастички, които са минавали бегло пред очите ми, заета с други грижи.

Подхвърляха ми: „Нешке, все едно, че участвуваш в олимпиадата. Ето и Лори Функ, и Милена Релин, и Уенди, и още десетина момичета са минали през твоята зала…“

Идваха от цял свят и продължават да идват. За седмица-две-три. За месец. Никога никому не съм отказвала. Които са искали, са идвали на нашите лагери. От САЩ, от Унгария, от Югославия, от Испания, от Япония, от Холандия и Нова Зеландия, от Франция и Австрия. Отвсякъде. Не ми пречат. Да идват, да се учат, да вземат каквото им харесва. Сега в Лос Анжелос виждах наистина много нещо, взето от нашата зала. Всички отидоха доста напред и това е, което особено много ме радва, защото състезнията биха били доста скучни, ако един връх прекалено много се е откъснал от основата си.

В потока на хвалебствия, които се изсипаха във френската преса, долавям и някои нотки на песимизъм, породен от проблеми, които отдавна ме тревожат, когато мисля за бъдещето на нашия спорт. Френските журналисти отбелязваха, че от 64-те златни медала, раздадени досега на всички световни първенства, само 6 не са взели българските или съветските гимнастич ки. В Мадрид, когато не са участвували… Каква надежда наистина за другите? А сега на това първенство българките показват такава гимнастика, която е непосилна и за най-големите им съпернички. Отишли са така напред, че човек се пита откъде намират сили да се усмихват другите 93 момичета, които играят и искат да изтръгнат признанието на тази публика, така гореща, така възторжена.

Често ме питат, като допускам толкова много гимнастички и треньорки в залата, не се ли страхувам, че ще ми вземат тайните. Не се страхувам. Не могат да ми вземат тайните, защото и аз точно сега не ги зная. И да искам не мога на никого да ги издам. Това, което виждат в нашата зала, е измислено вчера, направено днес, ще издържи до предстоящото голямо състезание и ще отстъпи място на следващото, което сега, погълната от това, което ми предстои, още не познавам.

Реши се за спортистите от социалистическите страни да се организират турнири по всички олимпийски спортове в различни градове. Трябваше все пак тези момичета, момчета, издържали четиригодишния олимпийски цикъл, живели с надеждата за най-голямото състезание, да се срещнат, да видят кой докъде е стигнал. Който може да поставя рекорд — да го поставя, който ще побеждава — да побеждава… С нетърпение очаквахме да ни съобщят града на нашето състезание. Откровено казано, не знаех точно какво искам. Когато съобщиха, че е София, и се зарадвах, и се обезпокоих. Никой няма да ми повярва, но смятах, че е най-добре да не бъде нито Москва, нито София — да е по-неутрална зона. През всичките тези години бях доволна, че победите ни идват при съвсем незаинтересована публика, в страни без претенции за титли и медали. Дори в Мюнхен, където хранеха определени надежди след Мадридското световно първенство, на което имаха абсолютната световна шампионка Кармен Ришар, трябваше да се убедят в качествата на българските гимнастички.

София, 1984. Ето че за първи път моите момичета ще играят пред своя публика на истински голямо състезание. Тук зече няма втори състав. Най-силните идват с най-силните си гимнастички. Като гимнастичка обичах най-много нашата си публика. Въпреки че не е така екзалтирана както публиката в други краища на света. Значително по-умерена, страшно обективна, сдържана, когато нещо не е супер, и гореща само когато играта е успяла действително да развълнува, да трогне. Случвало се е на някои от турнирите на „Студентска трибуна“, когато ние още играехме нашите хора в зала „Универсиада“, да ръкопляскат повече на съветските гимнастички. Мърморехме си тогава: „Като че ли сме в Москва, а не в София“, а Жулиета бързо ни напомняше, че на нас не е имало защо да ръкопляскат. Играли сме изплашени, били сме смотани и т.н.

Сега турнирът „София“ щеше да се състои в зала „Септември“. Страхувах се, че много от хората няма да могат да намерят новата зала, че е много далече, че няма да се напълни, а без публика — какъв турнир. Всичките ми страхове бяха напразни. Просто нерви пред голям старт.

Отново пред мене е въпросът кои две от трите? И отново предстартовата треска на Лили си каза думата. Питах се в тези дни щеше ли наистина да се промени Лили, ако не бях я върнала преди Страсбург. Питах се много често и за съжаление си отговарях все по един начин — не. Това изглежда неизлечимо. Не успях преди години да се справя със собствената си предстартова треска, сега бях безсилна пред Лилината. Не върви нито да я успокояваш, нито да я наказваш. То е по-силно от нея. Не може да се пребори и толкова. Когато имам три от три, това не е никаква задача. Ще трябва да се понесе тази криза и да се изтърпят всички капризи, които са си чист страх, и да чакам да се мобилизира на състезанието. Сега нямах никакво основание да предпочета Лили пред другите две, които си бяха извоювали правото на участие в този турнир. Въпреки контузиите, въпреки отсъствията успяха и да наваксат, и да се стегнат, и да се преборят, и да отстранят Лили, в отлична форма малко преди решителната фаза. Знаех си, че в такъв спор — две от три, Лили автоматически отпада. И ме е яд, и ми е жал. Не че я виждам на мястото на някоя от тези две. Не, силни са, чудесни са, тръгвам с тях на всяка битка, но ми е мъчно за тази предопределеност. Затова, че предварително знаех изхода от тази борба. Още преди Страсбург. Щеше да ми е мъчно за всяка от трите, така че си забранявам да мисля по този въпрос и се втурвам към стабилизиране на вече утвърдената двойка. Въпреки че да си забраниш да мислиш за нещо, е съвсем ненадеждна работа…

Намериха хората зала „Септември“, напълниха я. И това беше чудесна публика, която можеше да оцени по достойнство всяка композиция, всяко изпълнение. Аплодираха горещо и Даля Куткайте, и Галина Белоглазова, и Бианка Дитрих, и Жужа Турак, и Тереза Фолга, и Милена Релин… На турнира „София“ дойдоха и доста гимнастички, участвували в олимпийските игри, така че турнирът наистина беше много по-олимпиада от тази в Лос Анжелос, само че победителката Диляна Георгиева не можеше да се нарече олимпийска шампионка. Публиката я приветствува възторжено.

Анелия отново направи грешка, отново след грешката игри своята „гимнастика на бъдещето“ и отново се видя, че нямя зала в света, която да не отдели по особен начин гимнастичката Анелия. Ани беше щастлива, много щастлива през тези дни, защото да те признаят у дома, това е нещо, което не може да се сравни с никое друго признание. Бях щастлива и аз с двете си силни гимнастички и едновременно обезпокоена. Няма ли да й стане навик на тази вече супергимнастичка да си прави на всяко състезание по една малка грешка и после, останала вече втора, да доказва, че е най-голямата. Как да се преодолее този комплекс, който води до грешката? Не я ли гнети това, че остава втора, когато е можела да бъде първа? По всичко изглеждаше, че не. И това вече водеше и друг тревожен въпрос — не се ли научи прекалено много това момиче да изглежда, както си поиска? Наистина ли чак толкова не се интересува кое място ще заеме, а само колко горещо ще я приветствува залата?

Въпросът, как да преодолявам предстартовите трески на Лили, вече като че ли не стоеше пред мене. Приех си го като кръст, който ще трябва да си носим ние двете. Заканвах се само, че ако забележа нещо такова у някоя от малките, няма да има земна сила, която да ме застави да се заема с нейната подготовка.

Не бях много сигурна в стойността на клетвите си. Талантът има такава огромна притегателна сила, че не съм сигурна какво ще направя в следващия подобен случай… С чехословашката журналистка Мила Ханзликова се познаваме от двайсетина години. Виждаме се на всички големи състезания по спортна гимнастика. Мила е всепризнат капацитет. Най-напред при нея идват колегите, когато става въпрос за прогнози за всевъзможни анкети. Пише не само в „Стадион“, но и в много чуждестранни вестници, списания. Па световните първенства по художествена гимнастика не идва. Казва, че не-й е интересно. Не може да разбере как аз, след като виждам с какви фантастични скокове се движи спортната гимнастика, мога да проявявам такъв голям интерес към художествената. „Вярно — казва Мила, — вашите гимнастички имат фантастични победи, вашата Нешка Робева е явление в спорта, което заслужава да бъде изучавано, популяризирано, но все пак ще трябва да признаеш, че това е все още скучен спорт.“

Не признавам нищо такова. Казвам й, че много отдавна не е видяла голямо състезание и не знае колко напред е отишла художествената гимнастика. Казвам й, че никак не отстъпва в темповете, с които напредва спортната. Мила ме гледа с известно съжаление. Чак пък толкова…

И ето, че сега идва на този турнир „София“ — мисля, че повече по задължение, отколкото от интерес. В крайна сметка това е фактическото олимпийско състезание на този спорт и Мила, която отговаря за гимнастиките и акробатиката, не може да не го види.

Не може да се съвземе от изненада. Непрекъснато повтаря:

— Как е възможно? Не, не е възможно! Кога е станало всичко това? Ама всичко е по-различно, отколкото си го представях. Защо не съм можела да забележа на тези ежегодни турнири в Прага това, което виждам сега. Вярно, голямото състезание си дава друга мая на играта, но все пак…

Казвам й, че на турнирите в Прага Нешка обикновено изпраща най-напред гимнастичките, които ще налага през годината. Още неукрепнали, още плахи…

— Все едно, трябвало е да видя. Та там са идвали и Илиана Раева, и Лили Игнатова, и Анелия Раленкова, и Диляна Георгиева. Много харесвах Раева, но мислех, че тя е някакво изключително дарование, надскочила многократно рамките на спорта си. Не мога да се съвзема в тези дни. Мисля, че след Раленкова няма да може нищо повече да ми харесва. Вече ми избледняват и най-големите постижения в спортната гимнастика. Никога не съм се вълнувала така. Не си спомням да съм плакала на състезание от времето, когато побеждаваше Вера Чаславска. Но Вера си беше наша. Бях горда с нея. То е съвсем друго нещо. Вера беше мечтата ми за голяма победа. Раленкова е самата същност на гимнастиката. Сигурно това точно изисква този спорт. Невероятна пластика, невероятна грация, динамика. И някаква нова, непозната сила, която те кара да заплачеш. Първия ден ме беше срам от сълзите ми. Толкова годишна журналистка, ще ме видят колегите, ще ми се смеят. Сега не ме интересува кой какво ще види, кой какво ще каже.

От софийския турнир на художествената гимнастика тръгваме с Мила Ханзликова за Оломоуц за турнира на спортната гимнастика. На аерогарата Мила продължава да говори за Анелия. Към нас се присъединява и чехословашката треньорка Мария Чижкова…

— Мария, точно й казвам на Маргарита, че след тяхната Анелия не зная вече как ще наблюдавам този турнир по спортна гимнастика. Чувствувам се като изменница към спорта, който цял живот съм смятала за върха на спортовете…

Мария Чижкова е изненадана от изненадата на Мила. Тя си знае Анелия. Разбира се, изключителна гимнастичка, какво има да се говори. Всички я признават, затова и най-много я оспорват. На всяко състезание все й смъкват от оценките…

— Сериозно? И вие позволявате това! Как е възможно? Когато играе без грешка, Раленкова не бива да получава по-малко от десет. И това вече е съвсем малко при тези десетки, които се раздават масово.

И двете с Мария не разбираме към кого точно е отправен упрекът. Кой не бива да разрешава да се намаляват оценките на Ани? Съгласяваме се, че не бива да получава по-малко от десет, когато е играла без грешка. Чижкова няма търпение да изслуша целия поток от хвалебствия на Ханзликова. Бърза да зададе своя въпрос:

— А можете ли да ми обясните откъде се взе тази ваша Бианка Панова? Такава гимнастичка досега не е имало в художествената гимнастика. Можете ли да ми обясните откъде ги намира Нешка Робева? Откровено казано, надявахме се, че всичко ще се изчерпи с тази нейна феноменална тройка — Раева, Игнатова, Раленкова. Когато се появи Георгиева, си казахме — провървя й отново на Робева. Сега с Панова вече не знаем какво можем да си кажем. Трябва да ви призная, че в тези дни треньорки и съдийки си говорят само за Бианка Панова. Това е нещо фантастично! И като си представи човек, че такава гимнастичка е попаднала в ръцете на Нешка Робева. Не, наистина вашата треньорка като че няма никакво намерение да даде поне мъничко надежда на съперничките си…

Обяснявам на Мария Чижкова кратката история на Бианка. В детската група на ЦСКА е обявена за неперспективна заедно с други момичета като нея. Някои треньорки дори твърдят, че между отстранените само от тази „чистка“ имало още две по-талантливи и от Бианка, но сега това не може да се докаже. Бианка не искала да се съгласи с такова решение. Упорствувала, настоявала да тренира и родителите й тръгнали да търсят кой ще приеме едно дете, за което вече са казали, че няма данни. Приела го Вера Томова от детската школа на ГС на БСФС. След няколко месеца вече започнала да настоява Нешка Робева да го види. Струвало й се на Вера, че в Бианка има нещо, което си заслужава да бъде видяно от голямата треньорка. С настояването да види някое дете, все с обещанието, че ще покажат талант, към нея се обръщат треньорките от цялата страна и Нешка никога не отказва. Все ще се намери време. Видяла я Нешка, оставила я в своята зала, започнала, да се занимава с нея. Часовете по класика на Бианка се водели от Валя Вербева, която се занимавала с детската група. И опитната педагожка бързо отделила Бианка от другите деца…

Всичко това, разбира се, с големи съкращения. Чижкова и така не вярва много на тези легенди. Изгонено като неталантливо точно това дете, което показва талант, какъвто не сме виждали! Хайде де! Не казва нищо, но я усещам, че не ми вярва. Журналистите какво ли не измислят, за да е по-интересно.

За съжаление нищо не измислям. Предупреждаваше Жулиета Шишманова, предупреждава и Нешка Робева. Не бързайте да отпращате децата. Детските групи трябва да поберат колкото може повече деца. Не бързайте да пресявате. Много таланти по-късно се изявяват. Особено да се пазят децата, които много настояват, много искат да играят. Децата, които обичат художествената гимнастика не само защото е „модно“. Не от родителска амбиция да видят дъщеря си като Игнатова, като Раева… Много родители наистина идват с такава ясна и малко наивно афиширана платформа. Когато това не е влечение на детето, а на майката, бащата, бабата, лелята, то само напуска след време. Не огорчавайте, не отстранявайте детето, което много иска да остане…

Предупреждават големите треньорки, но на тези, които работят с детските групи, като че ли все им се иска да се освободят от „неперспективните“ и бързат ли, бързат. И често няма, кой да им каже, че това да прецениш кое дете има и кое няма талант е голяма работа и не е по мярката на всеки. Треньорското образование дава правоспособност за упражняването на треньорската професия. И толкова. Мнозина упражняват тази професия. Малцина стават големи треньори. И щом като ръководствата на дружествата не прибързват да се освобождават от посредствените треньори и намират, че и те могат да бъдат полезни, защо пък те от своя страна не проявят повече търпение към децата и не ги оставят да проявят своите таланти — кои по-рано, кои по-късно. Които не могат да догонят бързо напредващите, сами отпадат. Говорила съм с много детски треньори. По правило се оплакват от големите групи, които нормативите изискват при тях. „Ами така човек не може да се изяви!“ Не зная какво разбират „под изява“ в тази възраст…

— И много ли такива „неперспективни“ има около Нешка Робева — пита напрегнато Мария Чижкова.

— Около 60 деца. Само че те не са изгонени, а специално избрани от старши треньорката. Деца от цялата страна, изпратени от своите треньорки…

Мария Чижкова загубва настроение за по-нататъшен разговор. Не мога да разбера — защото не ми вярва или защото ми вярва. За мене тя е една от най-интересните треньорки в художествената гимнастика. Нея и Лнвия Меделонски винаги съм очаквала с голям интерес. Все има нещо ново, нещо оригинално. Треньорки, които търсят свои пътища, не копират.

Спомням си възторга на Чижкова в Амстердам от новата гимнастика, която българките показват. На фона на киселото отричане от страна на Иванка Чакърова чехословашката треньорка ми беше станала особено симпатична.

Може би Иванка очакваше след смъртта на Жулиета тя да диктува „модата“ в този спорт и затова с толкова негодувание посрещна първите успехи на Нешка. Не можеше да приеме Илиана Раева, не можеше да разбере какво иска да каже младата треньорка с Лили Игнатова… Иванка отричаше всичко, което е направила Нешка на български, а после го превеждаше на испански — за да „ограмоти“ едновременно и българските, и испанските специалистки. Два реда зад нея Чижкова също така високо на чешки твърдеше, че Робева показва бъдещето на художествената гимнастика. Това беше в Амстердам. Но оттогава досега Робева наистина прекали и за една амбициозна треньорка, която при обикновени условия би имала шансове да се бори за титли и медали, а сега вече не виждаше никаква надежда, съвсем естествено е да й нагорчат успехите на българската треньорка.

След Мюнхен вече Чижкова обяви, че не вижда смисъл да тренира индивидуалните състезателки. Даниела Бошанска проваляше всичките й усилия с грешките си. Чижкова пое ансамбъла и там също показваше оригинални композиции. Можеше поне бронзови медали да има, но тогава пък изскочиха корейките с техните трудни, близки до жонгльорството изпълнения и чехословашката треньорка съвсем се затвори…

Всички специалисти, които бяха присъствували на Олимпийските игри в Лос Анжелос и в Оломоуц, твърдяха, че и сравнение не може да става между двете състезания. Даваха предимство без колебание на турнира в Оломоуц. Гимнастиката, която се играеше в Чехословакия, наистина беше изключителна. Съветските гимнастици и гимнастички бяха отскочили така рязко, че с право се говореше за космическа гимнастика.

А моята колежка Мила Ханликова продължаваше да живее със спомена за турнира „София“.

— Знаеш ли, от време на време ми се струва, че не биваше да идвам в София. Аз наистина вече не мога да се зарадвам на нищо така, както на вашата Анелия. Ето гледам Мостепанова. Съвършена е. Гимнастичка модел. Възхищавам й се, а не може да ме развълнува като Раленкова. Така много се радвам, че отново имаме и ние голяма гимнастичка. Откога чакам да се появи една като Хана Ржична. Гледам и Ржична, и Дервяна и си мисля за лентата на Раленкова…

Не разбирарм защо трябва да се противопоставя едното на другото. Може би защото Мила е била изненадана, не е очаквала и сега не може да забрави нещо, което я е разтърсило. Аз си наблюдавам този турнир, увлечена в неговите проблеми, и на ум не ми идва да сравнявам с другия, завършилия преди седмица. Възхищавам се на Мостепанова, ядосвам се на нашите несполуки — въобще живея си с днешния ден…

Такава склонност към противопоставяне ме изненада в София Костова, журналистка от БТА, която от няколко години живее в Сингапур. София обича художествената гимнастика, въпреки че твърди, че не я признава заради субективното съдийство. Обича Анелия Раленкова. Разказва ми колко много се е развълнувала, когато по сингапурската телевизия видяла Лили Игнатова с лента, Лили Игнатова с топка, Лили Игнатова с обръч… Какво става? Никакви обяснения. Показала се Лили, изчезнала и трябвало да мине време, за да разбере, че това е първата носителка на Световната купа. После, на следващата година пак гледала някакъв интересен филм на Би-Би-Си. Контрасти в спорта. Кеч, ръгби, американски футбол, Груба сила и изведнъж… позната музика…

— Марго, можеш ли да си представиш какво ми беше, когато видях трите български гимнастички. Никакъв текст. Музика и красота. Как ми се искаше да изляза по улиците на Сингапур след това и да разбера видели ли са тези хора България. Разбрали ли са, че това са нашите момичета. Можеш да си представиш какво ми беше!

Мисля, че мога. Бях за една седмица в Копенхаген. Струва ми се, че съм хвърлена съвсем сама на другия край на света. Глупаво разкисване, разбира се. Знаех, че след два дни в два часа си заминавам и няма какво толкова да се жаля, ама е така — вървя си по улиците, чувствувам се страшно сама и виждам някакъв театрален афиш — „Три сестри“ на Чехов. Спрях се. Гледам го и ми е някак по-топло. Като че съм срещнала някакъв близък човек в този непознат свят. „Три сестри“ на Чехов — това е нещо познато…

Мога да си представя какво й е на София, която не е за седмица, а за години в Сингапур. И не вижда никакъв афиш, а живи български момичета по сингапурската телевизия в един американски филм.

И толкова повече ме изненадва, че въпросът идва и от София, след като е дошъл от толкова други хора…

— Сега, когато видя така отблизо алпинистите, сигурно не могат вече толкова да те развълнуват гимнастичките…

Бях ходила до Делхи да посрещна българската експедиция, която покори Еверест. Върнах се с алпинистите, после в продължение на един месец се срещнах с много от тях. Правех интервюта, репортажи. Наистина се движех в някакво непрекъснато приповдигнато настроение. Бях във възторг от тези необикновени мъже. Не можех да се съвзема от техния подвиг. Не можех да разбера как човек може да издържи толкова, колкото те са издържали.

Разказвах и на София това, което не съм писала. За Христо Проданов, видян от всеки от тях различно, за Людмил Янков, за достигналите Еверест, за героизма на онези, които няма да останат в историята като покорители, но са помогнали на другарите си да докоснат върха, като са носили тежките товари нагоре, укрепвали са в ледените виелици лагерите, тръгвали са в спасителните акции… Възхищавах се от всички тези мъже, доказвах, че всички те са покорители. И този Стефан Калоянов, който е останал през цялото време в базовия лагер до радиостанцията и през цялото време е будувал в страшните нощи, за да поддържа будни другите, тръгнали към върха. И на него не му е било ни по-леко, ни по-малко страшно, защото сега всички за него говорят. Разказвах й и за лекаря, спасил няколко пъти човешки живот, и горд, че той самият се е изкачил толкова високо, колкото и орлите не могат.

— Не виждам с какво възторгът към алпинистите може да попречи на възторга към гимнастичките — питам София, която наистина много ме изненада, защото точно от нея този въпрос идва твърде изненадващо и неуместно.

— Ами защото те рискуват живота си. А на гимнастнчката какво може да й се случи? Най-много-да изпусне обръча…

Не разбирам защо трябва да се противопоставят двата спорта и още по-малко разбирам защо трябва да се предпочете този, в който се рискува животът. Възхищавам се от куража на алпинистите да тръгнат и атакуват Еверест точно тогава, когато един от тях е загинал, този, когото всички са смятали за най-силен, за рядко надарен алпинист. И едновременно с това разбирам и ми е по-близка от всичко позицията на Нешка, когато казва: „За какво са ми всички победи, ако ми осакатее момичето. Не ме интересува нищо, нищичко — само да ми оздравее момичето…“

Обаждат се от време на време и други колеги: „Ти така се увлече по алпинистите, че гимнастичките ти май останаха на заден план. Разбира се, не могат да се сравнят…“

Защо да не могат да се сравнят? Алпинистите проявиха нечуван спортен героизъм, като издържаха в сто дни и студ, и страх, и тревога, и покруса. И преодоляха всичко това, и покориха върха, и се върнаха със слава. Гимнастичките издържат ден след ден, година след година да бъдат във всяко състезание на върха, да бъдат във върхова спортна форма, да дадат отпор на съперничките си, които влагат всичко в това догонване…

И защо, като обичаш едните, в сърцето си да нямаш място за другите? Че аз съм така горда и с победата на Стефка Костадинова, и с онова момиче Таня Богомилова, която направи българската революция в плуването, и с Петър Попангелов — самотния български скиор в световния елит. С интерес следя квалификационните срещи за световното първенство по футбол в Мексико и се радвам на всяка победа. И чувам: „Ти пък какво се радваш, дето никога не си се интересувала от футбол? И не мислиш ли, че ако успеят футболистите, съвсем ще засенчат твоите гимнастички, защото двата спорта не могат да се сравнят по популярност?“

Радвам се на всеки успех. Никой никого не засенчва. В сърцето на народа има обич за всички победители, за всички, които го прославят, и никога няма да се гордее по-малко със своите златни момичета, ако нашите футболисти побеждават.

Ангел Гурмев организира една среща между алпинистите и националния отбор по художествена гимнастика, която някак изведнъж, още от самото си начало излезе от протоколните рамки. Още при влизането в залата Методи Савов се засмя:

— Какви сте били мънички, какви сте крехки. Не можех да предположа. Вие ли, момиченца, ме накарахте да се разплача, когато побеждавахте в Страсбург? Откъде намирате сили да издържите толкова години на върха? Откъде намирате сили да играете така силно, така красиво, така вдъхновено и да не трепнете ни за частица от секундата в тези препълнени зали! Откъде ви идва силата, дечица?

Толкова нежност, толкова топлота и загриженост, и съчувствие и в думите, и в очите на този голям спортист, който тогава много трудно се движеше, но беше дошъл да види гимнастичките.

Момичетата молеха алпинистите да разказват още и още. Беше им интересно да слушат за много експедиции. Всичко, което се е случило на алпинистите, беше наистина интересно, а те пак се обръщаха към Методи Савов. Може ли още нещо? Той разказва с много свежо чувство за хумор, при което и в най-критичните моменти има и нещо смешно, и нещо весело.

И ето че най-неочаквано става Лили Игнатова.

— Вие сте толкова големи спортисти, такива изключителни хора, че сега, като ви слушам, много ме е срам, че съм такава ревла и че понякога разстройвам тренировките, и че… и въобще сега точно зная, че с мене стана голяма промяна. Сигурна съм, че ще бъда съвсем друг човек…

Момичетата я гледат страшно изненадани. Това с Лили никога не се е случвало. Ангел не стъпва на земята. Видя ли какво стана! Ако съм очаквал чак такъв ефект! Знаех, разбира се, че не може да не стане интересна среща. И двата отбора имат какво да си кажат, но такава промяна с Лили…

След седмица Нешка казва: „Успокой Ангел, кажи му да слезе на земята. Лили си е Лили. Все пак издържа цяла седмица наистина като съвсем друго момиче, така че ме накара и мене да повярвам в чудодейната сила на алпинистите…“

За мене тази среща беше интересна и с друго — възхищението, което алпинистите изпитваха към гимнастичките, а те — към алпинистите. Ни следа от такива въпроси — кое е по-голямо, кой спорт какви предимства има. Бяха горди, че са българи. Разказваха си как са будували, когато сме чакали новините от Еверест, колко вълнения са носили европейските и световните първенства по художествена гимнастика. На големите спортисти и на ум не може да им дойде такава абсурдна мисъл — нека другите не побеждават, нека да сме само ние, та в родината само на нас да се радват. Та нали те самите искат да се чувствуват горди и с друга българска сполука. За щастие големите спортисти не мислят по начина, по който понякога мислят някои журналисти…

На тази среща Методи Савов и трудно ходеше, и трудно говореше, и ми се свиваше сърцето, като си помислех колко жестока е цената на този Еверест. Когато другите вече бяха напуснали залата, го попитах как върви лечението.

— Защо да се заблуждаваме, зле съм…

Вече нямаше и следа от веселия; находчив, интересен събеседник. Един човек, който чувствува непрекъснато болка.

Дни наред след тази среща не можех да изляза от болката за един млад, вече съвсем побелял и болен човек. Интелигентен, приятен. Наистина ли медицината ще остане безсилна към този спортист, платил такава страшна цена за жаждата си за върхове? Питах след това Аврам Аврамов, водача на експедицията, как е Методи Савов. „Жилав, ще се оправи“ — казваше Аврамов.

Видях го след няколко месеца да кара велосипед някъде към Народния театър. Така му се зарадвах!

Жилав наистина. Да си жив и здрав. Отново ми харесва вашият Еверест. Предстои ново голямо състезание в края на 1984 година. Европейското първенство във Виена. Когато си правя далечни планове, все си казвам — това европейско ще го жертвувам. Сигурно ще ми се наложи да подновявам състава. Коя ще издържи, коя няма — дотогава не се знае, но трябва да се настройвам, че на едно европейско ще се пада… Преди около две години Виена беше предвидена като свидетел на това временно поражение преди набиране на нови сили с нов отбор. Само че наближава Виена и на мен никак не ми се иска сега да е. В крайна сметка момичетата ми издържаха, не са се отказали от състезанието, все по-зрели, все по-големи гимнастички стават. Вече ми доставя огромно удоволствие и на мене да ги гледам. Все по-малко грешки им откривам. Та точно когато толкова много радват публиката ли да се оттеглят! Доволна съм, че не споменават нищо по този въпрос, а тренират.

Тренират и си мърморят, разбира се. Тренировките са тежки и няма защо да се сърдя на мърморенето. Важното е, че работят. На мене наистина ми се налага да търся резервите в психологическите фактори. Навремето Илиана предложи една система, която издържа дълго и даде отлични резултати. Това са прословутите наши „без грешка“.

— Друтарко, защо се ядосвате толкова на всяка грешка поотделно. Защо не ни искате по две цели без грешка? Кой от колкото опита може да ги направи. Може да играе десет, може пет, може и две. Който ги изиграе, си отива.

— Може — казвам. — Защо да не опитаме. Може би си права, че това е най-добре.

Въведохме двете без грешка и наистина ни помогнаха. Илиана най-често ги изиграва две от две. Показва се, вече готова да излезе, и лъчезарно усмихната казва довиждане на тези, които играят вече петото-седмото-десетото за второто без грешка. Постепенно свикнаха да се съсредоточават и да ги изиграват с по-малко опити, с по-малко „брак“.

Увеличавам опитите без грешка и, разбира се, срещам съпротива. Не й обръщам внимание. Увеличавам ги до възможния максимум. Според тях — до невъзможния. След време забелязвам нещо, което Анелия беше забелязала при наказанието „пет цели“ за превишени килограми. И тези пет цели се играят с такава досада, че стават съвсем излишни. Сега тези без грешка постепенно се автоматизират, но я няма пълнотата на изпълнението, широтата. Играят без сърце. Постигнато е нещо много ценно с тях — намалява процентът на грешките. Все повече, докато грешката стане едва ли не извънредно събитие.

Опитвам се да променя понятието „без грешка“. Казвам: „Не се признава и когато уредът не е паднал. Не се признава — маркираше през цялото време скоковете… Не се признава — лентата ти плющи… Не се признава — обръчът вибрира.“

Не могат да ме гледат втакива моменти! Предпочитам, разбира се, да преливат от обич, но нямам избор. Трябва да приема гневните, а не ласкавите погледи, защото не искам на състезанието никоя съдиика да види и най-най-мъничката грешчица.

Сега пък влязох в залата с такъв „план“ — играете по три цели, все едно с грешка или без грешка и си отивате.

— Ами ако са много грешките? — пита Лили, разбира се.

— Не ме интересува. Няма да стоя в залата с вас по четирннайсет часа и да гледам колко сте недоволни и колко изстрадали от моите изисквания. Изобщо колко сте „горките“. Вкъщи пък Стойчо и Аглика изстрадали, че ме няма. Не мога никому да угодя. Играйте по три, както можете. На състезанието никой няма да ви чака да играете, докато не сгрешите…

Не очаквах чак такъв ефект. Гледат ме и се чудят какво ми става. За пръв път и аз се оплаквам, че ми е много работата. Свикнали са да бъда вечно изискваща. Значи ми е лесно. Аз искам, те изпълняват. Ами какво по-лесно от това наистина. Какво й става на Нешка, от какво се бунтува? Много й били четиринайсет часа! Значи вече не я интересуваме — с грешка ли, без грешка ли, със сърце ли, без сърце ли ще играем. Това пък какво е?

Гледам ги колко са объркани, представям си какво си мислят. Е добре, моите момичета, я да ви видя приятно ли е, когато някой се разхленчи, че му е много работата. Ако аз всеки ден се тюхкам като вас, хубаво ли ще е? Изиграват на първия уред криво-ляво по три цели композиции и казвам — сменяй реда.

Ясно е, че не се шегувам. Така завършва тази тренировка. Четири по три и трябва да напуснат.

— Тръгвайте си, не искам никой да ми се мотае в залата. Имам работа с ансамбъла.

На другия ден раздавам същия план. Виждам, че вече са разтревожени. Първенството наближава, а Нешка точно сега решила да ги „зареже“.

— Другарко, нека да повторя, направих много грешки — обажда се Ани.

— Не, видях, че е много по-добре да се прибирам в шест, не в десет часа вечерта. Мислете преди всеки опит, постарайте се да не грешите…

— Да, но защо само три?

— Ами нали сте преуморени. Ще свикнете с тази програма… Казвам го, но вече ме е страх да не би наистина да свикнат, да им хареса. Решавам, че ми стига това прибиране в шест, още повече че после не мога да заспя цяла нощ. Все ми се струва, че денят е направо пропилян, а на мене и без това все време не ми достига. Възстановявам тренировките с невъзможно многото „без грешка“ и работата известно време върви като песен.

Някога Абаджиев ме предупреждаваше: „Внимавай, звездната болест започва с това, че някъде го боли, а после другаде, не знае точно какво му е, но усеща, че е болен…“

Диляна играе с лещи. От време на време лещите се замърсяват и тогава се появяват лекарските забрани и онзи ужас какво ще стане с очите на Диляна, ще се върне ли в залата и, ако се върне, кога? Ани ту кракът я боли, ту дисковата херния се обажда. Някога имах често съмнението, че понякога Илиана си осигурява малки почивки с някое „Другарко, боли ме.“ Можеш ли да разбереш боли ли го или си измисля. Казвам — маркирай скоковете, щом те боли кракът, облекчавам тренировките, после вдигам белия байрак пред малката хартийка с лекарска забрана.

— А Лили не боледува — казва Георги Дюлгеров, който от известно време е от сутрин до вечер в нашата зала.

Да бе, вярно. Лили не боледува. Най-често казва, че това е невъзможен план или че някой елемент никога няма да успее да направи, или че толкова високо, колкото аз искам, изобщо не може да се скочи, но никога, защото нещо я боли.

Не я боли. Не иска, не може, уморена е, но болна — не.

Връщам се назад в годините и установявам нещо, над което не съм имала време да се замисля. Лили не лъже и не боледува. Къса ми нервите както си иска, но е някак под достойнството й да се крие зад някаква измислица. Застава открито пред гнева ми. Понякога си мисля, че й доставя удоволствие да ме ядоса.

Преди няколко дни в залата дойде един началник от дружеството много тържествено и строго ми постави въпроса:

— Другарко Робева, вярно ли е, че сте казали на Лили Игнатова, че ще я убиете?

— Вярно е, казвам й го през ден, не се притеснявайте…

Отговорих набързо и си продължих тренировката. Едва вечерта се сетих, че сигурно съм го обидила. Човекът дошъл да разследва случая, да вземе мерки, а аз така небрежно се отнесох към мисията му.

После се сещам, че не съм попитала откъде е толкова добре осведомен какво си говорим в нашата зала. После си казвам, че няма значение. Зала, пълна с жени. Всеки е осведомен за всичко. Може лн човек да ги спре да не говорят! Да работят, пък да си говорят колкото си искат.

А аз на Лили какво ли не й казвам — че ще я пребия и че ще я убия, че трябва веднага да ми се маха от очите, защото не зная какво ще направя, и че не искам никога повече да я виждам. И такива едни приказки, дето, както и да ги погледнеш, не са хубави. Но най-интересното е, че като ме доведе до това състояние, Лили започва най-силните си тренировки. Изведнъж, като по някаква вълшебна повеля, става гимнастичката, която искам да видя, гимнастичката, за която си мечтая. И ме кара да забравям всичките си закани и да викам: „Браво, Лили, чудесно, Лиленце, хайде още веднъж!“

И ето че сега един външен човек, дошъл отскоро в залата, ми отваря очите за нещо, което не съм можела да си обясня. От време на време съм се питала — и за какво го обичам толкова много това опърничаво дете? Защото сигурно много го обичам, щом го търпя. Друго разумно обяснение не мога да си дам. Такова нещо не се изтрайва, ако не е това понякога толкова непонятно, толкова нелогично, толкова изтерзаващо чувство на обич.

„А Лили не боледува“ — казва Дюлгеров. Ами да, сигурно затова я обичам. Защото не боледува и не лъже. Никога! Не е малко. Има все пак някаква логика, не е съвсем така необяснимо моето търпение към Лили…

Лили не боледува, но не зная кога какво ще ги заболи Анелия и Диляна. Затова ми се налага съвсем сериозно да се заема с подготовката на Бианка Панова. Задачата е в кратки срокове това момиченце да стане равностойно на трите големи. Идва годината на Бианка…

Край на наблюденията. Поставям композиции и оставям друг да изработва детайлите. Поемам тренировките ка Бианка. Пряко, плътно, до най-мъничката подробност. В часовете по класика — фантастични резултати с Валя Вербева, после с Людмил Коцев. Не, наистина такава състезателка не сме имали и прави са колежките от другите страни, когато казват, че като Бианка не е имало досега в художествената гимнастика. Щях да се почувствувам неудобно, ако аз пьрва го кажа, въпреки че отдавна го мисля и чакам момента, в който и другите ще го забележат. Въртения, равновесия, атитюди. Красиви скокове с рядко срещана височина и лекота. Каквото исках от хореографите, направиха го и надминаха очакванията ми. Усетиха таланта и го разработиха в своята сфера. Не съм виждала друга гимнастичка, която така бързо, така безнаказано да се движи нагоре. Леко, изящно, безпрепятствено. Така изведнъж всички ахнаха на новото откритие, че нямаше и време да се сетят да я спират. Още повече че я оставях в разрядите на девойките. Не я пуснах пряко да се състезава със звездите. И за тяхното, и за нейното самочувствие. При девойките нямаше проблем — безспорно първа.

Първа в първи разряд, първа в кандидатмайсторския разряд. Беше й нужно да свиква да е първа. При майсторките още не я пускам. Пазя я еднакво и от толериране, и от „подрязване“. Вече бях видяла какво става, когато кажат нашите съдийки: „Много й станаха състезателките на Нешка“ и започват да избутват все по-назад една. Не исках тази, която ще избутват, да е Бианка, но не исках и някоя друга да й принасят в жертва, ако решат на всяка цена да я утвърждават.

Смятах, че още е рано да побеждава която и да е от моята голяма тройка. Не исках и никоя да се настройва срещу нея. Приемаха я изключително добре. Гледаха с интерес бързите промени, бяха във възторг от скоковете и чистотата, с която изпълняваше всеки детайл. Никакво омаловажаване на качествата й. Виждаха ли в нея съвсем скорошна съперница, или мислеха, че е още съвсем малка? Не може да не са виждали как се движи нагоре Бианка.

Бях им благодарна, че запазиха добрата атмосфера в отбора. Помежду си са били винаги толерантни, помагали са си, съперничеството не ги настрои една срещу друга — напротив, свикнаха да мислят, че всяка от тях може да победи само ако и другите две са силни. И което е много важно за мене, нито една никога не си позволи да отрови радостта на победителката. На коя колко й е криво, че не е станала шампионка, си е отделен въпрос, но никога никоя не си позволи да се държи зле. Покрай многото им други качества това ценя особено. Ако съм имала известни опасения, че ще се ядосат на толкова бурното израстване на едно дете до тях, бързо ги забравих. Даваха и кураж при първите стартове, радваха се, че още от самото начало се налага категорично, където и да се появи.

Изпитах отново огромното удоволствие да работя с една гимнастичка, жадна за работа. Неуморима. Изпълнителна. Ненаситна за игра. Не беше никаква изненада поне за мен, че така бързо усвоява. Много талантлива и до толкова гимнастички расте, че сякаш попива всичко и без да си го постави като задача. Скоро трябваше да забележа, че това момиче, на което гласът не може да се чуе, е и с огромно самочувствие, и с огромни амбиции, и нещо, което беше особено важно за мене — с железни нерви. Ако е усетила някаква предстартова треска в тези турнири, на които трябваше да налага новото откритие на българската школа, никой не я е забелязал. Излиза, играе — пред публика винаги по-добре, отколкото в тренировъчната зала (това също е много важно), усмихва се на възторжената зала и се оттегля с достойнство. Това, когато беше тринайсетгодишна. Сега вече на четиринайсет изглежда зряла гимнастичка.

„Внимавай с Железния Феликс — казва Георги Дюлгеров (така той казва на Бианка още от самото начало) — Не я гледай, че когато говори е «мяу-мяу». Претенциите на това дете никак не са малки. Вече е готово за основния състав, но ако мислиш да я включваш, трябва да й дадеш все пак време да го преглътне…“

Е, да де, но докато тя преглъща, другата трябва съвсем да угасне…

Постоянно се изненадвам колко вярно, колко тънко вижда нещата в нашата зала Георги Дюлгеров. Трябва да си призная, че нахлуването на неговия снимачен екип посрещнах малко наежена. Бях получила вече нещо като комплекс от сценаристи и режисьори…

Един известен журналист, който следи нашия спорт още от времето, когато аз се състезавах, реши да напише сценарий за игрален филм за Нешка Робева. Още когато оповестяваше тържествено решението си, не успях много да се ентусиазирам. От къде на къде игрален филм за мене? Но когато прочетох сценария, направо се ужасих. Според него аз и Златка Бончева си ходим по кръчмите, пийваме си водката и псуваме тоя и оня. И така, псувайки, ни идват и добри идеи за работата. Връщам се от чужбина и заварвам Стойчо, устроил у дома нещо като дискотека, а Аглика казва за момичето, с което танцува: „Мамо, тази кака много често идва у дома, когато те няма.“

Обяснявам, че по кръчмите въобще не ходя, водка не пия и не псувам. Колкото до Златка Бончева, мисля, че и лимонада не пие. Обяснявам, че никога не съм заварвала мъжа си да превръща дома ни в дискотека и дъщеря ни няма такива впечатления от баща си.

Авторът не ми казва точно, че съм проста, но ми обяснява търпеливо, че това се наричало художествена измислица и че така щяло да бъде много по-интересно.

— Добре де, нямам нищо против да бъде интересно, но какво общо имам аз с цялата работа?

Така щяло да бъде още по-интересно. Представям ли си всичко това за Нешка Робева! Как ще се шокира публиката. Никак не искам да шокирам публиката и предупреждавам, че ще протестирам, ако някой си позволи да ме украсява с подобни художествени измислици.

Ама как не разбирам. Той вече бил ангажирал един от най-известните режисьори, едни от най-известните артисти. Нешка щяла да играе самата… Казвам, че и самата София Лорен да играе, не съм съгласна. И никак не се интересувам кой колко е известен и изобщо най-добре е да не се занимават с мене, да ме оставят да си гледам тренировките, че от интервюта, срещи, филми не мога да си видя залата такава, каквато трябва да бъда. Работна. Без външни хора.

И тъкмо съм на път да забравя за този сценарий, който, трябва да си призная, доста ме ядоса, обажда се един приятел на нашето семейство. Ще се съглася ли да говоря с един негов приятел — сценарист, много талантливо момче. Трябвало да направи филм за мене. Казвам на Каро, че не искам никакви филми, но той настоява. Бил обещал, не мога да го излагам. Нищо не ми коства да поговоря с него. Той друго не иска. Щял да го доведе на вечеря у дома, когато на мене ми е удобно. Никак не ми е удобно и никак не мога да разбера как някой ще прави сценарий, като говори с мене на една вечеря, но на Каро не мога да откажа. Пристига той с талантливия сценарист, разговаряме и след известно време в ръцете ми се появява нов сценарий, който успя да ме ядоса повече от първия. Този пък виждаше филма си повече като интервюта с мене и гимнастачките. Момичетата казват, че съм им ограбила детството, но ми прощават в името на голямата цел. Нещо такова в най-общи линии. Бездарно, глупаво и злобно до немай-къде е това произведение, което не зная защо се нарича сценарий. Не мога да разбера с какво съм предизвикала такива чувства. Доколкото си спомням, а се опитвам да си спомня до най-малки подробности разговора, не, съм дала никакви поводи.