Железният изпит

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Кал не спа добре тази нощ. Бе уморен от битката, а умът му не спираше да си припомня отново и отново думите на баща му в опит да разгадае какво е искал да каже. Освен това Кал бе изял всички желирани бонбони и се чувстваше, сякаш ще отскочи от покрива на пещерата и без издиханията на уивърна. Ако баща му беше изпратил и скейтборда (Кал съжаляваше, че не го е направил), щеше да се плъзга по стените с него.

Баща му бе написал, че не е ядосан, и наистина не звучеше така от писмото. Звучеше обаче тъжен. Може би студен. Далечен.

Вероятно се тревожеше, че маговете могат да откраднат писмото на Кал и да го прочетат. Може би се боеше да напише нещо лично. Нямаше да преувеличи, ако кажеше, че понякога баща му ставаше параноичен, особено когато идваше реч за маговете.

Само ако можеше да се свърже с него! Искаше да го увери, че се справя добре и никой освен него не е отварял колета. А и Магистериумът не му се виждаше толкова лош. Дори бе забавен. Просто нямаше телефони.

Кал веднага се сети за малкото торнадо върху бюрото на Майстор Руфъс. Ако трябваше да изчака да научи как се управляват лодки, за да стигне там, можеше да си чака още дълго. Бе доказал по време на теста, че може да адаптира магията си към различни ситуации. Вероятно щеше да успее и сега.

След толкова време, изкарано с две униформи, бе невероятно, че има избор. Част от него искаше да си ги сложи всичките и да се заклатушка из Магистериума като пингвин.

Накрая се спря на чифт черни дънки и черна риза с избледняло лого на „Лед

Цепелин" - дрехи, които му се сториха подходящи за промъкване. Накрая прибра и Мири в една дупка на колана си и се измъкна от притъмнялата стая.

Огледа се и внезапно разбра колко много от неговите и от нещата на Тамара има наоколо. Бе оставил тетрадката си на бюрото, чантата си на дивана, един от чорапите си на пода до чиния с кристални сладки, от които една бе нахапана. Тамара бе още по-неподредена. Носеше книги от дома си, връзки за коса, висящи обеци, химикалки с пера и верижки за ръка. Но от Аарън нямаше нищо. Малкото, което носеше, бе в стаята му, която винаги бе много чиста. Леглото му бе подредено така, все едно учи във военно училище.

Можеше да чуе равномерното дишане на Тамара и Аарън от стаите им. За миг се запита дали не трябва отново да си легне. Не познаваше тунелите много добре и си спомняше предупрежденията за това как може да се загуби. Не трябваше да излизат от стаите си късно без разрешението на Майстора. Рискуваше да загази.

Пое си дълбоко въздух и прогони всички съмнения от ума си. Знаеше пътя към кабинета на Майстор Руфъс. Бе ходил там денем. Трябваше само да измисли как да се оправи с лодките.

Коридорът пред общата стая бе осветен от слабото сияние на скалите и бе потънал в странна, злокобна тишина. Тя бе нарушавана само от далечните капки, падащи от сталактит към сталагмит.

- Ами хайде - промърмори Кал, - жребият е хвърлен.

Слезе надолу по пътеката, за която знаеше, че води към реката. Тихите му стъпки сякаш заглъхнаха в мрака.

Залата до реката бе дори по-слабо осветена от коридора. Водата бе тъмна и потънала в сенки. Кал внимателно си проправи път през каменистата пътека към мястото, където лодките бяха вързани на брега. Опита се да остане изправен, но болният му крак поддаде. Затова трябваше да допълзи на колене до лодката.

Част от лекцията на Майстор Рокмапъл бе включвала и елементалите, които можеха да се намерят във водата. Според него те можеха лесно да бъдат подчинени от маг. Единственият проблем бе, че Майстор Рокмапъл бе говорил за теорията, без да обяснява практиката. Кал нямаше представа какво всъщност трябва да направи.

Лодката се наклони под коленете му. Той изимитира Майстор Руфъс, като доближи ръба и прошепна:

- Да знаете, че се чувствам наистина глупаво, но бих искал да ми помогнете. Искам да сляза надолу по течението и не знам как. Може ли да опазите лодката да не се удря в стени или да се върти. Моля?

Елементалите, които и да бяха и каквото и да правеха, не отговориха.

За щастие обаче, течението бе посоката, която му трябваше. Той се протегна и избута лодката по брега, като я изпрати към центъра на реката. Почувства, че е успял, преди да се сети, че не знае как да спре лодката.

Осъзна, че не може да направи много, затова седна на мястото до носа и си наложи да се тревожи само за това, което го чакаше на края на пътя му. Водата плискаше отстрани на лодката, а от време на време се появяваха бледи и бляскави риби, които минаваха по повърхността и после отново потъваха в дълбините.

За жалост се оказа, че не бе постъпил правилно, заговаряйки елементалите. Лодката се завъртя във водата и на Кал му се зави свят. По едно време трябваше да избута един сталагмит, за да не удари лодката в него.

Най-накрая стигна до брега, който познаваше. Този, водещ към кабинета на Руфъс. Огледа се наоколо, за да измисли как да стигне до брега. Не искаше да потапя ръката си в студената черна вода, но въпреки това го направи, като запляска нетърпеливо.

Носът се удари в брега и Кал осъзна, че трябва да скочи в плитката вода, тъй като не можеше да скочи на кея като Майстор Руфъс. Той се подготви, прескочи лодката и веднага потъна в тинята. Хлъзна се и падна, като удари болния си крак в лодката. За миг остана без дъх от болка.

Когато се възстанови, осъзна, че положението му е станало дори по-лошо. Лодката се бе върнала в средата на реката и нямаше как да я стигне.

- Върни се! - извика той на лодката, след което осъзна грешката си и се съсредоточи върху самата вода. Въпреки всичките си усилия обаче, успя да създаде само малка вълничка. Бе изкарал цял месец, работейки с пясък, без да обръща внимание на другите елементи.

Бе подгизнал, а лодката скоро щеше да потъне в тунелите, носена от течението все по-навътре и по-навътре в пещерите. Той изпъшка и започна да джапа през водата, докато най-сетне стигна брега.

Дънките му бяха мокри и тежки, залепнали за краката. Освен това бяха студени. Трябваше да се върне по целия път назад така... ако изобщо намереше пътя назад.

Кал си наложи да остави тези тревоги за по-нататък и се отправи към тежката дървена врата, която водеше към кабинета на Майстор Руфъс. Затаи дъх и завъртя бравата. Вратата се отвори, без дори да проскърца. Малкото торнадо все още се вихреше на бюрото на Майстора. Кал пристъпи към него. Малкото гущерче в клетката отново бе върху масата. Пламъците блестяха по гърба му, докато гледаше към Кал със светещите си очи.

- Пусни ме - каза гущерчето. Имаше дрезгав и треперлив гласец, но говореше ясно. Кал го загледа объркан. Уивърните не бяха казали нищо по време на упражнението. Никой не го бе информирал, че елементалите могат да говорят. Може би това важеше само за огнените елементали.

- Пусни ме - повтори то. - Аз ще ти кажа къде е ключът и ти ще ме пуснеш.

- Няма - информира Кал гущерчето и се намръщи. Все още не можеше да възприеме, че то говори. Той отстъпи назад и приближи торнадото на бюрото.

- Алистър Хънт - прошепна той на вихъра.

Нищо не се случи. Може би не бе така лесно, както се надяваше.

Кал постави ръка върху стъклото. Представи си своя баща, колкото се може по-ясно. Орловият му профил, звукът как поправя нещо в гаража. Сивите му очи, начинът, по който повишаваше глас, докато подкрепя любимия си отбор, или пък го снижава, когато говори за опасни неща като магьосниците. Представи си как му чете, преди да заспи, и как вълнените му жилетки ухаеха на лула и на почистващи препарати.

- Алистър Хънт - повтори той. Този път пясъкът се съедини и втвърди. След секунди гледаше към фигурата на баща си, чиито очила бяха на главата му. Бе облечен в потник и дънки и държеше отворена книга в скута си. Бе все едно Кал е влязъл в стаята му, докато чете.

Внезапно баща му погледна към него. Книгата се скри от погледа му.

- Кал? - попита невярващо баща му.

- Да! - повтори Кал развълнуван. - Аз съм. Получих дрехите и писмото ти. Исках да се свържа с теб.

- О - каза баща му и присви очи, като че се мъчи да го види по-добре, - това е много добре. Радвам се, че са пристигнали.

Кал кимна. Нещо в спокойния му глас намали напрежението, което почувства, когато го видя.

- Изглеждаш добре - избута очилата по-нагоре на носа си баща му.

- Ами да - погледна към дрехите си Кал, - бива. Тук не е толкова лошо. Понякога е скучно, друг път страшно. Уча разни работи. Не съм лош маг, поне засега.

- Не съм мислил, че ще си лош маг, Кал.

Баща му се изправи и сякаш приближи към мястото, където бе застанал Кал. Имаше странно изражение на лицето, все едно се готви за нещо трудно.

- Къде си? Някой знае ли, че говориш с мен?

Кал поклати глава.

- Ами не. Аз съм в кабинета на Майстор Руфъс. Ползвам малкото му торнадо.

- Торнадо? - намръщи се неразбиращо баща му, след което въздъхна. - Няма значение. Радвам се, че имаме възможност да поговорим. Маговете не са това, което изглеждат. Магията, на която те учат, е опасна. Колкото повече научаваш за техния свят, толкова повече ще те увлича в старите му вражди и опасни изкушения. Колкото и да ти е забавно...

Баща му изрече думата, сякаш е отровна.

- ... и каквито и приятели да имаш, не забравяй, че този живот не е за теб. Трябва да се махнеш оттам, колкото се може по-скоро.

- Искаш да избягам?

- Ще е най-добре за всички - отвърна Алистър. Звучеше искрен.

- Ами ако реша да остана? - попита Кал. - Ами ако съм щастлив в Магистериума? Ще ме приемеш ли у дома тогава?

Настъпи тишина. Въпросът му увисна във въздуха между тях. Дори да станеше магьосник, искаше да си остане синът на Алистър.

- Аз... не... - баща му си пое дълбоко въздух.

- Знам, че мразиш Магистериума заради смъртта на мама в Студеното клане -каза бързо Кал. Опита се да изговори думите, преди да е изгубил смелост.

- Какво? - ококори се Алистър. Изглеждаше ядосан... но и уплашен.

- Разбирам защо не си ми казал. Не се сърдя. Но това е война. Сега има Примирие. Нищо няма да ми се случи...

- Кал! - излая Алистър пребледнял. - Не може да останеш в това училище. Дори не разбираш колко е опасно. Трябва да ме послушаш. Дори не знаеш какъв си...всъщност!

- Аз... - Кал бе прекъснат от някакъв шум зад себе си. Завъртя се и видя, че гущерът някак е успял да събори клетката от работилницата. Бе паднал на пода, покрит с писма и с останките от единия модел на Руфъс. Отвътре елементалът мърмореше странни думи като Сплерг! и Гелфрефрен!

Кал се обърна към торнадото, но бе твърде късно. Концентрацията му се бе загубила. Баща му бе изчезнал, а последните му думи увиснаха във въздуха.

Дори не знаеш какъв си...

- Глупав гущер! - извика Кал и ритна едно от крачетата на масата. Още писма паднаха на пода.

Елементалът бе притихнал. Кал се отпусна на стола на Руфъс и се хвана с две ръце за главата. Какво бе искал да каже баща му?

Дори не знаеш какъв си...

Кал потрепера.

- Пусни ме - повтори гущерът.

- Не! - извика Кал, доволен, че има на кого да излее яда си. - Няма да те пусна! Спри да настояваш!

Гущерът го гледаше от клетката с кръглите си очи. Кал коленичи и започна да събира писмата и частите от модела. Докато посягаше надолу, пръстите на Кал се затвориха около малкия плик, който явно бе паднал от масата. Той понечи да го остави, когато забеляза паешкия почерк на баща си. Писмото бе адресирано до Уилям Руфъс.

„Ох", помисли си Кал. „Писмо от татко. Това не е на добре."

Трябваше ли да го отвори? Последното нещо, от което имаше нужда, бе баща му да говори безумия на Майстор Руфъс и да иска да върнат Кал вкъщи. Кал и без това бе загазил, затова реши, че няма да загази повече, ако отвори писмото.

Разкъса плика с острата страна на едно зъбно колелце и разгъна бележка, подобна на тази, която бе получил. На нея пишеше: