Железният изпит

ГЛАВА СЕДМА

Кал бе готов за дълга и уморителна разходка в пещерите, но вместо това Майстор Руфъс ги поведе през прав коридор, през който стигнаха до подземна река.

На Кал това му напомняше за тунелите на метрото в Ню Йорк. Веднъж бе отишъл до града с баща си, за да търсят антики, и си спомни как бе погледнал надолу към тъмното в очакване на фаровете, които известяваха, че приближава влак. Погледът му обхвана реката по същия начин, макар да не бе сигурен какво точно очаква. Каменната стена се издигаше зад тях, а водата се изливаше в по-малка пещера, от която се виждаха само сенки. Влажна миризма на минерали се носеше във въздуха, а на брега имаше седем малки сиви лодки, вързани в редичка. Те бяха направени от дървени дъски, всяка от които се припокриваше с другата от едната страна и се съединяваше отпред, свързана с медни нитове. Изглеждаха като миниатюрни викингски кораби.

Кал се огледа за гребла, двигатели или даже мачти, но не видя нищо, с което лодките да бъдат задвижени.

- Влизайте - каза Майстор Руфъс.

Аарън се намърда в първата от лодките и протегна ръка, за да помогне на Кал да влезе. Кал с неприязън я пое. Тамара застана зад тях. Изглеждаше леко нервна. Веднага щом се настани, Майстор Руфъс също влезе в лодката.

- Най-лесният начин да стигнем Магистериума е чрез подземните реки. Докато не научите навигацията по тях, аз ще ви водя. Най-накрая всеки от вас ще научи пътищата и това как да овладее водата, така че да стигне до желаното място.

Майстор Руфъс се приведе от едната страна на лодката и прошепна нещо на водата. Повърхността се размърда, сякаш е духнал вятър, макар такъв в пещерите да нямаше.

Аарън се наведе да попита нещо, но внезапно лодката тръгна и той падна обратно на мястото си.

Някога, когато Кал бе съвсем малък, баща му го бе завел в голям парк с въртележки, които тръгваха по този начин. Бе викал през цялото време, обзет от пълен ужас, въпреки веселата музика и анимираните марионетки. А онова бяха въртележки. Това бе истинско. Кал не спираше да мисли за прилепи, остри предмети и за това, че понякога в пещерите има пропасти, които се спускат на хиляди километри под морското равнище. Как щяха да избегнат подобни клопки? Как разбираха какво ги очаква в мрака?

Лодката потъна в тъмнината и се плъзна по реката. Не можеше дори да види ръката пред лицето си. Стомахът му се сви. Тамара простена. Кал се зарадва, че не е единственият ужасен в компанията.

Тогава пещерата около тях внезапно оживя. Влязоха в помещение, чиито стени блестяха в светлината на блед биолуминесцентен зелен мъх. Самата вода светеше там, където носът на лодката я докосваше. Когато Аарън докосна с пръсти реката, водата около тях също заблестя. Той метна шепа пръски във въздуха и видя как падат като искри.

- Супер - въздъхна Аарън.

Наистина можеше да се каже, че е готино. Кал започна да се отпуска, докато лодката се плъзгаше тихо по бляскавите води. Минаха покрай каменни стени във всевъзможни цветове и стаи, от чиито тавани висяха дълги, бледи лози, които докосваха реката. След това минаха през тъмен тунел и се появиха в нова каменна зала с кварцови сталактити, блестящи като остриетата на ножове. И в друга, в която камъкът се бе оформил естествено като пейки и дори маси. В третата зала попаднаха на двама мълчаливи Майстори, играещи на дама с пулове, които летяха във въздуха.

- Спечелих! - каза единият от тях и дървените пулове се пренаредиха, за да може играта да започне отначало.

Сякаш водена от невидима ръка, лодката спря на малка платформа с каменни стъпала и се поклати внимателно.

Аарън пръв излезе от лодката, следван първо от Тамара, а после и от Кал. Аарън отново подаде ръка да му помогне, но Кал умишлено не обърна внимание. Той използва ръцете си, за да запази равновесие и стъпи малко неумело на кея. За миг помисли, че ще падне в реката с шумен плясък, но една силна ръка го подпря. Той вдигна поглед и с изненада видя как Майстор Руфъс го наблюдава с чудато изражение на лицето.

- Не ми трябва помощта ви - изненада се Кал.

Руфъс не отговори нищо. Изражението му остана неразгадаемо за Кал, но отдръпна ръката си.

- Ела - каза той и тръгна по гладкия коридор, който излизаше от каменистия бряг. Чираците го последваха. Пътят ги отведе до черна стена от гранит. Когато Руфъс докосна с ръка камъка, тя стана прозрачна. Кал не се изненада. Той бе очаквал всичко наоколо да е странно. Руфъс мина през стената, като че е направена от въздух. Тамара се мушна подире му. Кал погледна към Аарън, който сви рамене, след което си пое дълбоко въздух и ги последва.

Излезе в стая, чиито стени бяха направени от гол камък. Подът обаче бе напълно гладък. В центъра на стаята имаше купчина пясък.

- Първо искам да преговорите Петте Принципа на Магията. Може и да ги помните от първата си лекция в автобуса, но не очаквам никой от вас - дори ти, Тамара, независимо от това какво са ти набивали в главата родителите ти -наистина да разбере значението им, докато не научите още много неща. Можете обаче да си ги запишете и се надявам да помислите върху тях.

Кал взе да рови в чантата си и извади нещо, което му приличаше на ръчно обшита тетрадка, както и една от досадните химикалки, които бе видял на Изпита. Разтърси я с надеждата, че няма да избухне.

Майстор Руфъс заговори и Кал бързо започна да си записва. Издиктуваха им следното:

- По време на тестовете - каза майстор Руфъс - всички показахте сила. Но без фокус силата не струва. Огънят може да изгори или да стопли дома ви. Разликата е в това до каква степен го контролирате. Опасно е да работиш с елементите без контрол. Няма нужда да казвам на някои от вас колко опасно е!

Кал погледна нагоре. Очакваше Майстор Руфъс да гледа към него - както винаги, когато казваше нещо съдбовно. Този път обаче се бе взрял в Тамара. Бузите й пламнаха, но тя вирна гордо брадичка.

- Четири дена в седмицата тримата ще тренирате с мен. На петия ден ще чуете лекция от някой от маговете, а после, веднъж в месеца, ще има упражнение, което ще покаже какво сте научили. В този ден може да се озовете в съперничество или пък в сътрудничество с някоя от другите групи чираци. През уикендите и нощите може да се упражнявате и да учите допълнително. Има Библиотека, както и тренировъчни зали, а също и Галерия, в която да си губите времето. Имате ли някакви въпроси, преди да започнем с първия урок?

Никой не каза нищо. Кал искаше да спомене, че би желал да получи указания как да стигне до Галерията, но си замълча. Спомни си, че бе обещал на баща си в хангара да направи така, че да го изгонят от Магистериума, но тази сутрин се събуди с лошото чувство, че това няма да е много добра идея. Номерът да оплеска тестовете пред Руфъс не бе сработил. Номерата може би и сега нямаше да свършат работа. Майстор Руфъс нямаше да ги остави да си общуват, докато Кал не се утвърди като негов чирак. И колкото и да му бе неприятно, вероятно Руфъс щеше да го остави да се свърже с Алистър само при добро поведение. Чак тогава можеше и да обмислят как да се измъкне.

Единствено съжаляваше, че няма никакъв ентусиазъм относно въпросното измъкване.

- Хубаво. Можете ли да предположите каква е задачата ви за днес?

- Да укрепим пясъчен замък? - промърмори Кал под носа си. Дори най-доброто му поведение не се получаваше особено добре. Зад него Аарън сподави смеха си. Майстор Руфъс повдигна вежда, но иначе не показа с нищо, че е чул думите на Кал.

- Искам да застанете в кръг около пясъка. Разположете се възможно най-удобно. Почувствайте силата на въздуха около себе си. Почувствайте силата на земята. Почувствайте как се надига под краката ви и навлиза във вас при всяко вдишване. А сега се съсредоточете. Трябва зрънце по зрънце да разделите пясъка на две купчини - една тъмна и една светла. Започнете!

Каза го така, сякаш са на състезание и е размахал зеления флаг. Кал, Тамара и Аарън го загледаха ужасени. Тамара проговори първа.

- Да разделим пясъка? - попита тя. - Не трябва ли да учим нещо по-полезно? Като битка с избягали елементали или как да управляваме лодката. Или...

- Две купчини - отсече Руфъс. - Едната светла, другата тъмна. Започвайте!

Той се обърна назад и се отдалечи. Стената отново стана прозрачна, когато я

приближи, а след това пак се превърна в камък, когато мина през нея.

- Нямаме ли поне някакви инструменти? - обади се тъжно Тамара.

Тримата обаче останаха сами в стая без прозорци и врати. Кал се зарадва, че не страда от клаустрофобия, иначе щеше да ухапе собствената си ръка.

- Ами - предложи Аарън, - най-добре е да започваме.

Но дори той не успя да придаде ентусиазъм на изказването си. Подът бе студен и Кал се запита колко ли време ще мине, преди крака му да започне да го боли от влагата. Опита да пренебрегне тази мисъл, когато Тамара и Аарън седнаха до него и оформиха триъгълник около пясъчната купчина. Всички я гледаха. Накрая Тамара вдигна ръка и във въздуха полетя малко пясък.

- Светло - каза тя и постави една песъчинка на пода. - Тъмно. - Постави тя следващата на разстояние до нея. - Светло. Тъмно. Светло. Тъмно...

- Не мога да повярвам, че смятах училището за магьосници за опасно - обади се Кал, докато се взираше в пясъчната купчина.

- Може да умреш от скука - отвърна Аарън и Кал се разсмя.

Тамара ги погледна тъжно.

- Мисълта за това е единственото нещо, което ме кара да продължавам.

Колкото и трудно да му се бе струвало на Кал местенето на песъчинки със силата на ума му, то се оказа дори по-трудно. Спомни си как бе местил предмети преди, как бе счупил купата на Майстор Руфъс по време на Изпита и как го бе почувствал като жужене в ума си. Концентрира се върху това жужене, докато гледаше към пясъка и той започна да се движи. Беше като да управлява някакво устройство дистанционно - не вдигаше пясък с пръстите си, но въпреки това успяваше да го премести. Ръцете му се изпотиха и вратът го заболя. Бе му трудно дори да задържи една песъчинка във въздуха достатъчно дълго време, за да види дали е бяла, или черна. Още по-сложно бе да я постави на място, без да обърка вече направената купчинка. Неведнъж се разсейваше и пускаше песъчинката върху погрешната купчина. Тогава трябваше да я търси и да я постави на мястото й, което отнемаше още повече време.

В пясъчната зала нямаше часовници, нито пък някой от тримата имаше такъв на ръката. Така Кал нямаше представа колко време е минало. Най-накрая се появи друг ученик. Той бе висок и слаб, облечен в синьо, с бронзова гривна, която подсказваше, че кара трета година в Магистериума.

Кал си помисли, че може би го е видял със сестрата на Тамара и Майстор Рокмапъл в Трапезарията тази сутрин.

Кал се втренчи в него, като че изглежда злокобно, но той само се ухили изпод един кичур от рошавата си кафява коса и остави в краката им купа с лишеи и сандвичи със сирене, както и глинена стомна с вода.

- Яжте, деца - каза той и си излезе по начина, по който бе дошъл.

Кал осъзна, че умира от глад. Часове наред се бе концентрирал и сега се чувстваше замаян. Бе изтощен, прекалено уморен, за да разговаря, докато се храни. Дори по-лошо - видя оставащия пясък и разбра, че са свършили съвсем малка част от работата. Останалата купчина изглеждаше огромна.

Това не бе летене. Не бе си представял магията така.

Това бе отвратително.

- Хайде - каза Аарън, - иначе ще трябва и да вечеряме тук.

Кал се опита да се съсредоточи върху една песъчинка, но внезапно се изнерви. Пясъкът избухна. Навсякъде полетяха песъчинки. Купчините се плъзнаха във всички посоки и накрая паднаха в една огромна неподредена купчина.

Всичката работа, която бяха свършили, отиде на вятъра.

- Какво направи? - ахна Тамара. Дори Аарън гледаше към Кал, все едно иска да го удуши. За пръв път го видя ядосан.

- Аз... - Кал искаше да каже, че съжалява, но преглътна думите си. Знаеше, че нямат значение.

- Просто така се случи.

- Ще те убия - каза Тамара с ледено спокойствие, - а после ще подредя вътрешностите ти на купчинки.

- Ау - каза Кал. Донякъде й вярваше.

- Добре - рече Аарън, който дишаше бавно и дълбоко и се бе хванал за косата, сякаш се опитваше да притисне гнева обратно в черепа си.

- Просто ще трябва да започнем отначало.

Тамара ритна пясъка, след това се приведе и се зае с бавната и монотонна работа по подреждането на песъчинките с ума си. Дори не погледна към Кал.

Кал се опита да се съсредоточи отново. Очите му пламнаха. Когато Майстор

Руфъс се върна и им каза, че са свободни да идат на вечеря и след това да се върнат в покоите си, главата вече го болеше. Той реши, че никога повече няма да ходи на плаж. Аарън и Тамара дори не го погледнаха, докато вървяха по коридора.

Трапезарията бе пълна с деца, които си говореха дружелюбно. Мнозина от тях се смееха. Кал, Тамара и Аарън застанаха на прага зад Майстор Руфъс, гледайки уморено пред себе си. Всички имаха пясък в косите си и петна по лицата си.

- Ще вечерям с останалите Майстори - каза Руфъс. - Правете каквото искате през остатъка от вечерта.

Кал и останалите механично си сипаха вечеря - супа от гъби, още купчини с различни на цвят лишеи и странен млечнобял пудинг, - след което седнаха на маса с още една група ученици от Желязната година. Кал разпозна някои от тях - Дрю, Джаспър и Селия например. Седна до Селия, но тя не изсипа супата си на главата му, както бе направило едно момиче в последното му училище. Това бе добър знак. Някой от другия край на масата извика Аарън и той седна там. Тамара отиде до масата на сестра си, при по-големите деца. Някои от гривните им блестяха в мед или дори сребро, а имаше и няколко със злато.

Майсторите седяха заедно на кръглата маса в другия край на стаята и вероятно измисляха нови мъчения за учениците си. Кал можеше да се закълне, че някои от тях се усмихват доста зловещо. Докато гледаше, трима души в масленозелени униформи - две жени и един мъж - минаха през прага. Те се поклониха леко пред масата на Майсторите.

- Магове от Асамблеята - обясни Селия на Кал. - Те управляват след края на Втората Война на Маговете. Надяват се, че някое от децата ще се окаже маг на Хаоса.

- Като онзи Враг на Смъртта? - предположи Кал. - Но какво става, ако намерят такива магове? Убиват ли ги?

- Не, разбира се - снижи глас Селия, - те търсят такъв маг. Казват, че само Макар може да спре друг Макар. Докато Врагът е единственият такъв, той има сериозно предимство пред нас.

- Ако дори допускаха, че някой тук има такава сила, щяха да проверят лично -намеси се в разговора Джаспър. - Отчаяни са.

- Никой не вярва, че Примирието ще продължи - обади се Гуенда.

- Ако Войната започне наново...

- Защо тогава идват? Какво ги кара да се надяват, че могат да намерят подобен човек тук? - попита Кал.

- Както казах - обясни Джаспър, - отчаяни са. Но не се безпокой. Твоите резултати са много ниски. Маговете на Хаоса са умели в магията.

Цяла една минута Джаспър се бе държал като нормално човешко същество, но явно тя бе изтекла. Селия го погледна накриво, а останалите започнаха да обсъждат първите си уроци.

Дрю им разказа, че Майстор Лемюъл е бил много строг по време на часовете. Питаше дали и останалите са такива. Всички заговориха едновременно и заразказваха за уроци, които се сториха на Кал далеч по-малко дразнещи и много по-забавни.

- Майстор Милагрос ни остави да управляваме лодките - грейна Джаспър.

- Направихме малки водопади - като на сърф. Беше невероятно.

- Страхотно - каза Тамара без видим ентусиазъм.

- Джаспър ни изгуби - обади се Селия, докато си похапваше парче лишей. Очите на Джаспър блеснаха с раздразнение.

- За около минута всичко бе наред - обясни той.

- Майстор Танака ни показа как да правим огнени кълбета - обади се момче на име Питър. Кал си спомни, че Танака бе името на Майстора, който бе избирал след Милагрос.

- Държахме огъня и дори не се изгорихме - очите му светеха.

- Майстор Лемюъл ни целеше с камъни - оплака се Дрю.

Всички го загледаха.

- Какво? - попита Аарън.

- Дрю! - просъска Лаурел, друг от учениците на Майстор Лемюъл.

- Не ни е целил с камъни! Показа как да движим камъните с ума си. Дрю застана на пътя на един от тях.

„Това обяснява синината на ключицата му", помисли си Кал и му стана лошо. Спомни си предупрежденията на баща си за това, че Майсторите не ги е много грижа дали нараняват студентите си.

- Утре ще е с метал - обади се Дрю, - дано не ни цели с ножове.

- Бих предпочела да ме целят с ножове, отколкото да стоя цял ден над купчина пясък - отвърна Тамара без капчица съчувствие. - Ножовете поне можеш да ги избегнеш.

- Явно Дрю не може - изсмя се Джаспър. Поне веднъж се заяждаше с друг, а не с Кал, но на Кал не му стана по-драго от това.

- Не може само да учат тук - обади се Аарън. Като никога звучеше леко изнервен. - Все трябва да има и някакви игри. Какво бе това място, за което ни каза Майстор Руфъс?

- Можем да отидем в Галерията след вечеря? - предложи Селия на Кал. - Там може да си играем.

Джаспър изглеждаше ядосан. Кал знаеше, че трябва да отиде със Селия в онази Галерия, каквото и да представляваше тя. Всичко, което дразнеше Джаспър, си струваше и освен това трябваше да научи пътя в Магистериума, да си направи карта, като във видеоигра.

Да има път за бягство.

Кал поклати глава и хапна малко лишеи. Вкусът им бе като на пържола. Погледна към Аарън, който също изглеждаше уморен. Кал чувстваше тялото си като от олово. Просто искаше да поспи. Утре щеше да изследва Магистериума.

- Нещо не ми се играе - отвърна той на Селия, - става ли друг път?

- Може днес да е било изпитание - каза Тамара, докато вървяха обратно към стаите си. - Да видят дали имаме търпение, дали можем да изпълняваме заповеди. Може утре да започнат истинските тренировки. Аарън се подпря с една ръка на стената и отговори:

- Може.

Кал не каза нищо. Бе прекалено уморен.

Оказа се, че магията не е проста работа.

На следващия ден надеждите на Тамара рухнаха още със завръщането им на мястото, което Кал бе нарекъл Стая на Пясъка и Скуката. Трябваше да довършат сортирането. Кал отново се почувства виновен.

- Нали ще правим нещо друго - каза Аарън на Майстор Руфъс, - когато приключим?

- Съсредоточи се върху задачата - отговори загадъчно магът и излезе през стената.

Тримата въздъхнаха и се захванаха за работа. Нареждането на пясъка продължи през цялата седмица, като Тамара прекарваше цялото време след упражненията със сестра си, Джаспър или други ученици от стари семейства. Аарън бе с всички, а пък Кал страдаше в стаята си. Подреждането на пясъка продължи и следващата седмица, а купчината ставаше все по-голяма и по-голяма, като че някой не искаше тестът да приключи. Кал бе чувал, че има някакво мъчение, при което върху главата на човек пада капка, докато той не полудее. Не бе проумявал как действа, но сега започна да схваща.

„Трябва да има и по-лесен начин", помисли си той, но разумната част на мозъка му явно бе свързана с тази, която правеше магии, тъй като не можа да измисли нищо.

- Хора - попита накрая Кал, - вие сте добри в магията, нали? Най-добрите магове на Изпита.

Другите двама го погледнаха с изцъклен поглед. Аарън изглеждаше, сякаш е ударен с тухла по главата.

- Предполагам - отвърна Тамара, но не звучеше особено въодушевена, - поне за тази година.

- Аз пък съм ужасен. Най-лошият. Завърших на последно място и вече оплесках нещата. Очевидно е, че не знам нищо. Трябва обаче да има и по-бърз начин. Нещо, което се очаква да направим. Урок, който трябва да овладеем. Има ли нещо, което може да измислите. Каквото и да е?

В гласа му се появи умолителна нотка.

Тамара се поколеба, а Аарън поклати глава.

- Какво? - видя обаче изражението й Кал. - Значи има нещо?

- Има магически принципи... специални начини за овладяване на елементите -каза тя. Черните й плитки се размърдаха, докато се наместваше. - Неща, които Майстор Руфъс вероятно не иска да знаем.

Аарън кимна нетърпеливо. Надеждата да излезе от тази стая озари лицето му.

- Знаете какво каза Руфъс за силата на земята и всичко останало, нали?

Тамара не гледаше към тях. Бе вторачена в пясъка, все едно гледа нещо безкрайно далечно.

- Има начин да получим повече сила, и то бързо. Трябва обаче да се отворите за елемента и... да изядете песъчинка.

- Да ядем от пясъка? - повтори Кал. - Сигурно се шегуваш.

- Опасно е, но такъв е целият Пръв Принцип на Магията. Работи поради една и съща причина. Ставаш по-близо до елемента. Ако ядеш камък и пясък, се сближаваш със земната магия. Огнените магове ядат кибритени клечки, въздушните пият кръв. Идеята не е добра, но...

Кал се сети за това как Джаспър бе смукнал от окървавения си пръст преди Изпита. Сърцето му бясно затупка.

- Откъде знаеш това?

Тамара погледна към стената и си пое дълбоко въздух.

- От баща си. Той ме научи. За спешни случаи, но според него изпитите се броят за такива. Никога обаче не съм го правила. Страх ме е. Ако поемеш твърде много сила и не успееш да я овладееш, елементът ще те погълне. Ще отнеме душата ти и ще я замени с огън, въздух, вода, земя или хаос. Превръщаш се в създание на елемента. Като елементалите.

- Онези гущери? - попита Аарън.

Кал бе облекчен от това, че не му се наложи да зададе въпроса. Тамара обаче поклати глава.

- Елементалите имат най-различни форми. Малки като онези гущери или големи и подути от магията като уивърните, драконите и водните змейове. Някои дори имат човешка форма, така че трябва да внимаваме.

- Ще внимавам - отвърна Кал. - Ами ти, Аарън?

Аарън прокара песъчливи ръце през русата си коса и сви рамене.

- Каквото и да е, ще е по-добре от това. Ако приключим по-бързо, отколкото Майстор Руфъс очаква, той ще ни даде нещо друго.

- Добре тогава. Да започваме - Тамара облиза върха на пръста си и докосна купчината пясък. Няколко песъчинки се залепиха. След това постави пръст в устата си.

Кал и Аарън повториха действията й. Когато Кал прибра влажния си пръст в устата, се запита дали някой е можел да предположи преди седмица, че ще яде пясък в пещера. Пясъкът нямаше лош вкус - всъщност, нямаше никакъв вкус. Глътна песъчинките и зачака.

- А сега какво? - попита той след няколко секунди. Бе започнал да се изнервя. На Джаспър не му се бе случило нищо по време на Изпита, напомни си той. Нищо нямаше да се случи и на него.

- А сега се съсредоточаваме.

Кал погледна към купчината пясък. Този път, когато насочи мислите си към нея, успя да почувства всяка една от малките песъчинки. Мънички черупчици се появиха в съзнанието му, заедно с кристални парченца и жълтеникави камъчета, осеяни с пукнатини. Опита се да си представи как взима цялата купчина пясък с ръце. Щеше да е тежка, а пясъкът щеше да се плъзне между пръстите му и да падне на пода. Опита се да блокира всичко около себе си - Тамара и Аарън, студения каменен под под него, слабия ветрец в стаята - и да се съсредоточи върху единствените неща, които имаха значение: самия себе си и купчината пясък. Пясъкът му се стори плътен и лек като стиропор. Лесно щеше да го вдигне. Дори с една ръка. С един пръст. С една... мисъл. Представи си как го вдига и разделя...

Пясъчната купчина се наклони, изсипа няколко песъчинки от върха си и се понесе нагоре. Надвисна над тях като малък прашен облак.

Тамара и Аарън зяпнаха. Кал падна по длани. Краката му бяха изтръпнали, явно не бе седнал както трябва. Бе се съсредоточил твърде много, за да забележи.

- Ваш ред е - каза той. Стори му се, че стените са по-близо. Усети пулса на земята под себе си. Запита се какво ли ще е, ако потъне в нея.

- Абсолютно - каза Аарън. Пясъчният облак се раздели на две части, едната светла, а другата тъмна. Тамара вдигна ръка и образува лека спирала във въздуха. Кал и Аарън загледаха учудени, а пясъкът започна да изписва различни фигури над тях.

Вратата рязко се отвори и Майстор Руфъс застана на прага. Лицето му беше като маска. Тамара изпищя и пясъкът падна надолу, вдигайки облак прах, от който Кал се закашля.

- Какво направихте? - попита Майстор Руфъс.

Аарън пребледня.

- Аз... не искахме...

- Млъкни, Аарън - махна му Майсторът. - Калъм, ела с мен.

- Какво? - попита Кал. - Но аз... не е честно.

- Ела с мен - повтори Руфъс, - веднага.

Кал се изправи немощно. Болният крак го болеше. Погледна към Аарън и Тамара, но те гледаха към ръцете си, а не към него.

„Толкова струва отборът", помисли си той и последва Майстора.

Пътят към кабинета на Руфъс бе кратък, макар да минаваше през криволичещи коридори. Самият кабинет не бе това, което Кал очакваше. Мебелите бяха съвременни. В единия край на стената имаше стоманена библиотека, а в другия -мек кожен диван, достатъчно голям, че човек да може да дремне на него. Имаше събрани на купчини в единия край на стаята страници и страници от нещо, което приличаше на надраскани уравнения със странни символи вместо цифри. Те висяха над груба дървена маса, чиято повърхност бе зацапана и с петна и покрита с ножове, стъкленици и препарирани тела на странни животни. Зад чудновати модели, които приличаха на кръстоска между капан за мишки и часовници, имаше и живо същество в малка клетка - един от гущерите със сини пламъци по гърба. Бюрото на Руфъс бе сложено в ъгъла, както и един стар шкаф, който не пасваше на останалата част от стаята. Върху него имаше поставен стъклен буркан с малко торнадо, което се въртеше на място.

Кал не можеше да свали очи от него и очакваше да избухне от буркана всеки момент.

- Калъм, седни - каза Майстор Руфъс и посочи към бюрото, - искам да ти обясня защо те приехме в Магистериума.