Железният изпит

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Слънцето вече залязваше, когато Майсторите най-после избраха чираците си. Много от децата си тръгнаха със сълзи на очи. Сред тях, за голяма радост на Кал, бе и Кайли. Ако имаше начин, би се разменил с нея на секундата, но понеже това не бе разрешено, поне можеше да се зарадва на парадокса, че той остава, а тя не. Това бе едничката му утеха, а колкото повече наближаваше часът, в който щяха да тръгнат към Магистериума, толкова повече имаше нужда от такава.

Предупрежденията на баща му относно Магистериума винаги бяха неясни. Докато Кал стоеше окървавен, омацан с мастило и с крак, който го болеше все повече, той си припомни тези предупреждения.

„Маговете не се интересуват от никого и нищо освен от собствените си учения. Те открадват децата от семействата им. Те са чудовища и подлагат децата на експерименти. Майка ти умря заради тях."

Аарън се опита да завърже разговор с Кал, но на Кал не му беше до приказки. Той се заигра с дръжката на кинжала, който бе поставил в колана си, и опита да изглежда страшен.

В крайна сметка, Аарън се отказа и се заговори с Тамара. Тя знаеше много за Магистериума от по-голямата си сестра, която, ако можеше да се вярва на Тамара, бе най-добра във всичко. Тамара се закле да стане още по-добра, което си бе успокоително. Аарън бе доволен от това, че изобщо отива в училището за магьосници.

Кал се запита дали не е редно да ги предупреди. След това си спомни ужасения тон на Тамара, когато видя кой е баща му.

„Забрави", каза си той. И без това щяха да бъдат изядени от уивърни, които летят с трийсет километра в час и са жадни за мъст.

Най-накрая изборът приключи и всички тръгнаха към паркинга. Родители се разделиха с децата си със сълзи на очи и ги натовариха с куфари и сакове. Кал остана с ръце в джобовете. Баща му не само не се сбогува с него, но дори не му остави багаж. След няколко дни без нови дрехи щеше да вони още по-лошо и от сега.

Два жълти училищни автобуса ги очакваха. Маговете започнаха да разделят учениците по групи според Майсторите. Всеки автобус возеше няколко такива. Чираците на Майстор Руфъс бяха до тези на Майсторите Милагрос, Рокмапъл и Лемюъл.

Докато Кал чакаше, Джаспър цъфна до него. Куфарите му изглеждаха също толкова скъпи колкото и дрехите. Върху кожената им повърхност бяха издълбани инициалите на марката - JDW. Лицето му бе изкривено от злоба, когато погледна към Кал.

- Ти ми отне мястото в групата на Майстор Руфъс - излая Джаспър, - моето място!

По принцип Кал щеше да бъде доволен от това, че е прецакал Джаспър, но вече бе уморен от държанието на хората, за които да бъдеш избран от Руфъс, явно бе голяма привилегия.

- Не съм го направил нарочно. Всъщност, изобщо не исках да ме избират. Не искам да съм тук.

Джаспър обаче трепереше от яд. Отблизо Кал забеляза с интерес, че, макар и шикозен, куфарът му е пробит на няколко места и внимателно е зашит. Ръкавите му също бяха малко по-къси, осъзна Кал, като че са му малки или пък втора ръка. Може би семейството му някога е било заможно, но вече не.

- Лъжец! - каза отчаяно Джаспър. - Направил си нещо! Не може просто така да бъдеш избран от най-известния Майстор в Магистериума, по погрешка! Няма как да ме заблудиш. Когато отидем на училище, ще направя всичко възможно, за да си взема мястото обратно. Ще се молиш да се върнеш вкъщи!

- Значи - отвърна Кал, - ако се помолиш, те връщат вкъщи?

Джаспър погледна към Кал, сякаш го е заговорил на вавилонски.

- Нямаш представа колко важно е всичко това - отвърна той и стисна дръжката на куфара си толкова силно, че кокалчетата му побеляха. - Никаква. Срам ме е, че ще пътувам в същия автобус с теб!

Той се завъртя на пети и се отдалечи с маршова стъпка към останалите Майстори.

Кал винаги бе мразил училищните автобуси. Не знаеше до кого да седне, тъй като нямаше приятели - вътре или извън автобуса. Другите деца го намираха за странен. Дори по време на Изпита, когато бе пълно с хора, които искаха да станат магове, бе изглеждал не на място. В автобуса обаче имаше достатъчно места, за да вземе две за себе си. Пък и това, че миришеше на изгоряла гума, вероятно помагаше.

Все пак се почувства облекчен. Искаше да остане сам и да помисли за това какво се бе случило. Съжали, че баща му не беше купил телефона, за който го бе помолил на последния си рожден ден. Просто искаше да чуе гласа му. Да има друг спомен за него, различен от това как го отвеждат нанякъде, докато той крещи. И да разбере какво да прави сега.

Когато тръгнаха, Майстор Рокмапъл се изправи и започна да дудне глупости за училището. Стана му ясно, че през Желязната година учениците ще останат в училището и през зимата, понеже бе опасно да се връщат недоучили у дома. Също им каза, че ще работят с Майстора си цяла седмица, ще имат лекции при другите Майстори всеки петък и че в края на всеки месец им предстои контролно. На Кал му бе много трудно да запомни детайлите, особено Петте Принципа на Магията, които Майстор Рокмапъл изреди. Те имаха нещо общо с баланса и природата. Кал се опита да запомни, но не му се получи. След час и половина път автобусите спряха за почивка. Това бе моментът, в който Кал установи, че освен багаж няма и никакви парички. Затова се направи, че не е нито гладен, нито жаден, докато останалите си накупиха газирани напитки, вафли и чипс.

Когато отново се качиха в автобуса, Кал седна до Аарън.

- Имаш ли идея накъде ни возят? - попита Кал.

- Към Магистериума - отвърна Аарън. Звучеше, като че е обезпокоен за разсъдъка на Кал. - Нали се сещаш... училището, в което ще чиракуваме.

- Да, ясно. Но къде е то? Къде са тунелите? - попита Кал. - Наистина ли ще ни заключват нощес в килиите? Вярно ли е, че има решетки по прозорците? Или изобщо няма прозорци?

- Хм - отвърна Аарън и протегна отворената опаковка с чипс, поръсен с чесън и сирене. - Искаш ли картофче?

Тамара се обърна към тях от седалката си.

- Ти луд ли си? - попита тя. Не звучеше, като да цели да го обиди, а все едно наистина е загрижена и иска да поговорят за това.

- Нали знаете, че като стигнем там, ще ни избият - отвърна Кал на висок глас, така че целият автобус да го чуе. Настъпи гробна тишина.

- Всичките ли? - попита Селия.

Няколко от останалите деца се разхилиха.

- Е, не всички - отвърна Кал, - само някои, обаче това пак си е много зле.

Всички загледаха Кал, всички освен Майстор Руфъс и Майстор Рокмапъл. Те бяха седнали отпред и не обръщаха никакво внимание на децата. С Кал често се бяха държали, като че е луд, което започна да му омръзва. Само Аарън не го гледаше, сякаш е полудял. Вместо това спокойно си похапваше чипса.

- Кой ти каза това? - рече той. - Че ще ни избият?

- Татко - отвърна Кал. - Той е бил в Магистериума и знае какво е. Каза, че маговете ще експериментират с нас.

- Това беше оня тип, дето ти се развика по време на Изпита? - попита Аарън. -След което хвърли нож по теб?

- Обикновено не се държи така - промърмори Кал.

- Очевидно е обаче, че него не са го убили, докато е учил в Магистериума -отбеляза Тамара, след което снижи глас, - а и сестра ми е там. Както и мнозина от родителите ни.

- Да, но мама е загинала - отвърна Кал. - Затова татко мрази всичко, свързано с училището. Дори не иска да говори за него. Твърди, че то е причинило смъртта и.

- Какво й се е случило? - попита Селия. Тя държеше в скута си отворени желирани бонбони. На Кал му се прииска да я помоли за един, понеже се сети за сладоледа, който така и нямаше да получи, а и още заради това, че звучеше мила, все едно искаше да му каже, че не бива да се бои от маговете, а не сякаш говори с идиот.

- Нали те е родила? Не може да е починала в Магистериума. Трябва преди това да е завършила.

Въпросът й обърка Кал. Той бе сглобил всичко, без много да мисли за хронологията. Някъде бе имало битка, част от голяма магическа война. Баща му бе спестил детайлите. Бе наблегнал на това, че маговете са виновни.

„Когато маговете тръгнат на война, което се случва доста често, не ги е грижа за хората, които загиват в нея."

- Война - каза той, - имало е война.

- Това е малко общо - отвърна Тамара, - но щом става дума за майка ти, вероятно се има предвид Третата Война на Маговете. Войната на Врага.

- Знам само, че е починала в Южна Америка.

Селия ахна.

- Значи е умряла в планината - отвърна Джаспър.

- Планината? - обади се Дрю отзад. Кал си спомни за него. Това бе момчето, което искаше да язди понита.

- Студеното клане - отвърна Гуенда. Той си я спомни заради начина, по който бе реагирала, когато я избраха. Бе се усмихнала, сякаш е рожденият й ден, а плитките й се завъртяха около лицето.

- Нищо ли не знаеш? Не си ли чувал за Врага, Дрю?

- Какъв враг - замръзна Дрю.

- Врагът на Смъртта - тежко въздъхна Гуенда, - последният от Макарите, започнал Третата Война на Маговете.

Дрю изглеждаше озадачен. Кал също не бе сигурен дали разбира думите на Гуенда. Макари? Враг на Смъртта? Тамара забеляза израженията им.

- Повечето магове могат да използват четирите елемента - обясни тя. -Помните ли какво ви разказа Майстор Рокмапъл за водата, въздуха, земята и огъня, от които черпим, за да създаваме магия? А това, което спомена за хаоса?

Кал си спомни нещо от лекцията в автобуса, за Хаоса, който поглъщал всичко. Стори му се неприятно. Сега също прозвуча зле.

- Създават нещо от нищото. Затова ги наричаме Макари. Създатели. Те са могъщи и опасни. Като Врага.

Кал потръпна. Магията звучеше още по-зловещо от това, което бе разказал баща му.

- Какво лошо има в това да си Враг на Смъртта? - попита той, най-вече на инат. - Смъртта не е нещо хубаво. Кой би искал да бъде Приятел на Смъртта?

- Не е така - скръсти ръце Тамара. Бе видимо ядосана. - Врагът е бил велик маг, може би най-добрият. Само дето полудял. Искал да живее вечно и да вдигне мъртвите. Затова го наричали Врага на Смъртта, понеже опитал да я победи. Вкарал Хаоса в нашия свят, обсебил с бездната хора и зверове. Когато бездната влезе в хората, те се превръщат в безмозъчни чудовища.

Навън слънцето се бе скрило. Само един червеникав лъч на хоризонта им напомняше, че нощта е настъпила наскоро. Докато автобусът продължаваше пътя си в тъмното, Кал можеше да види през прозореца още и още звезди по небесната покривка. Можа да различи само неясните очертания на дърветата, покрай които преминаваха. Всичко останало бе мрак и камък.

- Вероятно продължава да опитва - каза Джаспър. - Чака повод да наруши примирието.

- Той не бил единственият Макар от своето поколение - продължи Тамара, все едно разказва история или изнася реч, репетирана дълго време. - Имало и друг. Верити Торес, нашият шампион. Тя била само малко по-голяма, отколкото сме ние сега, но била смела и дръзнала да се опълчи на Врага. Били сме близо до победата.

Очите на Тамара светеха, докато разказваше за Верити.

- Тогава обаче Врагът извършил най-голямата си подлост.

Снижи глас, за да не могат да я чуят Майсторите в автобуса отпред.

- Всички знаели, че се задава голяма битка. На наша страна били добрите магьосници, които скрили семействата и децата си в далечна пещера, така че да не могат да ги използват като заложници. Врагът намерил пещерата и вместо да отиде на бойното боле, отишъл там и избил всички.

- Очаквал е да спечели лесно - намеси се Селия с кадифения си глас. Явно и тя бе чувала историята много пъти. - Там имало само деца, старци и няколко родители с бебета. Те се опитали да го удържат. Избили изкривените от Хаоса в пещерата, но нямали силата да съкрушат Врага. Накрая всички загинали и той се измъкнал. Това било толкова жестоко, че Асамблеята предложила на Врага мир и той приел.

Настъпи тишина.

- Никой от добрите магьосници ли не е оцелял? - попита Дрю.

- Не, всички са отишли в училище за понита - промърмори Кал. Внезапно се зарадва, че нямаше пари да си купи храна през почивката, защото бе сигурен, че досега щеше да я е повърнал. Знаеше, че майка му е загинала. Знаеше дори, че това се е случило в битка. За пръв път обаче чуваше подробностите.

- Какво каза? - обърна се към него Тамара. Лицето й бе изкривено от гняв.

- Нищо - скръсти ръце Кал. Видя по изражението й, че е прекалил.

- Не мога да повярвам. Майка ти е загинала в Студеното клане, а ти се подиграваш със саможертвата й. Държиш се, като че вината е на маговете, а не на Врага.

Кал сведе поглед и лицето му пламна. Засрами се от това, което каза, но се и ядоса. Трябваше да знае тези неща. Баща му би трябвало да ги е споделил с него. Но не го бе сторил.

- Щом майка ти е загинала в планината, къде си бил ти? - прекъсна го Селия, която очевидно се опитваше да избегне кавгата. Цветето в косата й все така си бе измачкано от падането й по време на Изпита. Едното му ъгълче бе странно опърлено.

- В болница - отвърна Кал. - Кракът ми бил повреден при раждането и се наложило да ме оперират. Сигурно е трябвало да остане в чакалнята дори кафето да не си е струвало.

Така ставаше, когато се ядоса. Губеше всякакъв контрол върху думите си.

- Ти си срам за нас - излая Тамара, която също изтърва нервите си. Очите й потъмняха от гняв. - Половината деца в Магистериума имат роднини, загинали в планината. Ако не си мериш приказките, ще те удавят в подземния басейн и на никого няма да му пука. Особено пък на мен!

- Тамара - прекъсна я Аарън, - ние сме в една група с него. Бъди по-внимателна. Майка му е починала. Той има право да се чувства както си иска.

- Пралеля също е починала там - рече Селия. - Родителите ми говорят за нея постоянно, но аз не я познавам. Не ти се сърдя, Кал. Ще ми се това да не се бе случвало на никого.

- Аз пък се сърдя - обади се едно момче от задната седалка. Май се казваше Раф. Той бе висок, с къдрава тъмна коса и риза с ухилен череп, който светеше в зеленикаво на бледата светлина.

Кал се почувства още по-зле. Почти се извини на Гуенда и Раф, когато Тамара се обърна към Аарън и отсече:

- На него не му пука, че са били герои.

- Не са били - избухна Кал, преди Аарън да може да отговори. - Били са жертви. Загинали са заради магията и никой не може да поправи това. Нито дори великият ви Враг!

Настъпи тишина. Дори хора, които водеха други разговори, се обърнаха и зяпнаха Кал. Баща му бе обвинил останалите магове за смъртта на майка му. Той му вярваше. Но сега когато всички го гледаха втрещени, не знаеше какво да мисли.

Тишината бе нарушена от хъркането на Майстор Рокмапъл. Автобусът зави по неравен черен път. Селия прошепна:

- Казват, че близо до училището има обсебени от Хаоса зверове. Жертви на експериментите, извършени от Врага.

- Коне? - попита Дрю.

- Дано не - потръпна Тамара. Дрю изглеждаше много разочарован.

- Не би искал кон, изкривен от Хаоса. Всички, докоснати от бездната, служат на Врага. Те са по-умни от другите животни, но кръвожадни и безумни. Само Врагът и последователите му могат да ги контролират.

- Значи са коне-зомбита, обсебени от злото? - попита Дрю.

- Не точно. Познават се по очите. Те са бели, но в тях постоянно се въртят цветове. Иначе изглеждат съвсем нормални. Това е най-лошото - обясни Гуенда, - дано не ни водят често навън.

- Аз нямам нищо против - отвърна Тамара, - така ще можем да се научим да ги разпознаваме и убиваме. Бих искала да мога да правя това.

- А после аз съм бил лудият - промърмори Кал под носа си. - Няма от какво да се боя в Магистериума. То е обикновено училище за зли понита.

Тамара обаче не му обърна внимание. Тя се наведе на седалката си, за да чуе как Селия казва:

- Чувала съм, че има нов вид обсебени, които не се разпознават по очите. Съществото дори не знае, че е такова, докато Врагът не го активира. Така котката може да те шпионира и...

Автобусът рязко спря. За миг Кал помисли, че са спрели на поредната бензиностанция, но тогава Майстор Руфъс се изправи на крака.

- Пристигнахме - каза той. - Моля, слезте от автобуса прилично.

За няколко минути всичко бе съвсем нормално, все едно Кал е на екскурзия. Хлапетата сграбчиха багажа си и слязоха пред автобуса. Кал слезе след Аарън и предвид това, че нямаше никакъв багаж, успя първи да огледа какво има наоколо.