Железният изпит

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Кал се събуди в Лечебницата. Кристалите по стените светеха слабо, по което отгатна, че най-вероятно е нощ. Цялото тяло го болеше. Освен това бе сигурен, че има лоши новини, които да съобщи на останалите, макар да не помнеше какви точно. Краката го боляха, а около него имаше завивки. Бе в леглото, бе се наранил, но не можеше да си спомни как. Бе се правил на важен на онова упражнение, а после беше паднал в реката и Джаспър - колкото и невероятно да звучеше - го бе измъкнал. А после.... с Тамара, Аарън и Пакостник бяха вървели през гората, но може би това бе сън? Така му се струваше сега.

Обърна се на другата страна и видя Майстор Руфъс да седи на един стол до леглото. Половината му лице бе потънало в сенки. За миг Кал се запита дали Майсторът не е заспал, но после видя как ъгълчетата на устните му се изкривяват в усмивка.

- По-добре ли си? - попита Майстор Руфъс.

Кал кимна и опита да се изправи. Но когато прогони съня от клепките си, всичките му спомени се върнаха - Майстор Джоузеф и сребърната маска, начинът, по който Дрю бе погълнат, увисналият от гредите, окован Аарън... и най-вече думите, че душата на Константин Мадън живее в него.

Отпусна се обратно в леглото.

„Трябва да кажа на Майстор Руфъс", помисли си той. „Не съм лош човек. Ще му кажа."

- Ще хапнеш ли нещо? - попита Майстор Руфъс и се протегна към подноса. -Донесох ти супа и чай.

- Бих пийнал малко чай. - Кал взе оформената от земята чаша и я остави да сгрее ръцете му. Отпи предпазливо. Успокоителният вкус на ментата го разбуди леко.

Майстор Руфъс остави подноса долу и погледна косо към Кал. Кал така стисна чашата, като че животът му зависи от това.

- Не искам да те разпитвам, но се налага. Тамара и Аарън ми казаха, че знаят къде е бил отвлечен Аарън, но и двамата ми потвърдиха, че ти си прекарал повече време вътре и си посетил стая, в която те не са влизали. Можеш ли да ми кажеш какво точно видя?

- Казаха ли ви за Дрю? - попита Кал и потрепери при спомена.

Майстор Руфъс кимна.

- Направихме проверка и установихме, че името и самоличността на Дрю Уолъс, както и цялото му минало, са убедителен фалшификат, създаден, за да го вкара в Магистериума. Не знаем истинското му име, нито защо Врагът го е пратил тук. Ако не бяхте ти и Тамара, Врагът щеше да сполучи да ни нанесе съкрушителен удар. Що се отнася до Аарън... страх ме е дори да си помисля какво щяха да му направят.

- Значи не съм загазил?

- Задето не ми каза, че Аарън е отвлечен? Че не каза никому къде отиваш? -Майстор Руфъс снижи гласа си до гърлено ръмжене. - Ами, ако повече никога не правиш така, няма да те наказвам за неразумното държание. Най-малкото защото все пак успя. Глупаво е да се взирам в детайлите относно това как сте спасили нашия Макар. Важното е, че успяхте.

- Благодаря - отвърна Кал. Не бе сигурен дали му се карат, или го хвалят.

- Пратихме няколко мага в изоставеното игрище за боулинг, но почти нищо не е останало. Само празни клетки и унищожено оборудване. Имаше и огромна стая, която прилича на лаборатория. Там ли беше?

Кал кимна и преглътна. Сега бе моментът. Отвори уста, за да каже:

„Майстор Джоузеф беше там и ми каза, че съм Врагът на Смъртта."

Но не можа да произнесе думите. Като че стоеше на ръба на пропаст и умът не му позволява да се хвърли, макар да го иска. Ако повтореше казаното от Джоузеф, Майстор Руфъс щеше да го намрази. Всички щяха да го намразят.

И после какво? Дори ако наистина бе Константин Мадън, не помнеше нищо от това. Бе просто Кал, нали? Същият човек. Не бе станал зъл. Не искаше да унищожи Магистериума. А и какво всъщност бе душата? Тя не можеше да ти каже какво да правиш или да взима решения вместо теб.

- Имаше лаборатория с разни бълбукащи неща и елементали в нишите, които осветяваха цялото пространство.

Кал преглътна и се подготви да излъже. Сърцето му прескочи един удар.

- Но нищо друго. Стаята бе празна.

- Нищо друго ли не се сещаш? - попита Майстор Руфъс, загледан напрегнато в Кал. - Някаква подробност, която може да ни помогне? Каквото и да е? Все едно колко незначително ти се струва?

- Обсебени от Хаоса - каза Кал. - От тях имаше много. А също и елементал на

Хаоса. Той ме преследваше в лабораторията, но тогава Аарън и Тамара счупиха покрива и...

- Да, те вече ми разказаха за впечатляващия номер с надписа - усмихна се Майстор Руфъс.

Кал обаче разбра, че се мъчи да скрие разочарованието си.

- Благодаря ти, Кал. Справи се много добре.

Кал кимна. Никога не се бе чувствал толкова зле.

- Помня, че когато за пръв път дойде в Магистериума, ме помоли на няколко пъти да говориш с Алистър - рече Майстор Руфъс. - Така и не ти разреших официално.

Той натърти на последната дума и Кал се изчерви. Запита се дали най-после няма да загази, задето се бе ровил в офиса на Майстор Руфъс.

- Но ти разрешавам сега.

Той извади стъкления глобус от нощницата си и го остави на Кал. Вътре вече се завихряше малко торнадо.

- Мисля, че знаеш как да го използваш.

Той се изправи на крака и отиде в далечия край на Лечебницата, скръстил ръце зад гърба си. На Кал му трябваше известно време, за да разбере какво му се дава - лично пространство.

Кал вдигна стъкления глобус в ръката си и го разгледа. Изглеждаше, сякаш огромен сапунен мехур се е втвърдил във въздуха. Съсредоточи се върху мисълта за баща си и блокира спомените за Майстор Джоузеф и Константин Мадън. Мислеше само за баща си, за уханието на палачинки и тютюн за лула, за начина, по който поставяше ръка на рамото му, когато направеше нещо добре, за това как бавно и мъчително му обясняваше геометрията - най-омразния му предмет.

Торнадото се втвърди и се оформи като баща му, който стоеше в омазнените си от машинно масло дънки и по фланелка, вдигнал очила на главата си и с гаечен ключ в ръка.

„Явно работи в гаража по някой от старите си автомобили", помисли си Кал. Баща му вдигна поглед, все едно някой го е извикал.

- Кал? - попита той.

- Аз съм, татко - отвърна Кал.

Баща му остави гаечния ключ долу и той изчезна от картината. Обърна се, сякаш се опитваше да види Кал, макар да бе ясно, че не може.

- Майстор Руфъс ми каза какво е станало. Много се притесних. Бил си в Лечебницата...

- И все още съм - отвърна Кал, след което бързо добави, - но съм добре. Малко са ме превързали, но съм добре.

Гласът му прозвуча немощно, дори на него самия.

- Не бива да се притесняваш.

- Какво да направя - отговори кисело баща му, - все пак съм ти баща, макар да си в училище.

Огледа се, след което отново спря погледа си на Кал, сякаш можеше да го

види.

- Майстор Руфъс ми каза, че си спасил Макара. Това е невероятно. Направил си това, което цяла армия не можа да стори за Верити Торес.

- Аарън е мой приятел. Затова го спасихме, не защото е Макар. Пък и не знаехме срещу какво се изправяме.

- Радвам се, че си намерил приятели, Кал - очите на баща му изглеждаха сериозни. - Трудно е да си приятел... с някой толкова силен.

Кал си спомни за гривната в писмото на баща си и за хилядите въпроси, които искаше да зададе.

„Бил ли си приятел с Константин Мадън?", искаше да попита той, но не можеше. Не и сега когато имаше вероятност Руфъс да ги подслушва.

- Руфъс ми каза, че е имало и друг ученик там - продължи баща му, - някой, който е работил за Врага.

- Да... Дрю - поклати глава Кал. - Не знаехме.

- Вината не е твоя. Понякога хората не разкриват какви са всъщност.

Баща му въздъхна.

- Този ученик... Дрю.. е бил там, но Врагът - не, така ли?

„Няма Враг. През всичките тези години сте се борили с фантом, илюзия, създадена от Майстор Джоузеф. Но аз не мога да ви кажа това, тъй като кой е Врагът, ако не Константин Мадън?"

- Не мисля, че щяхме да се измъкнем, ако бе там - отвърна Кал, - май имахме късмет.

- А този Дрю каза ли ти нещо?

- Какво например?

- Ами... за теб - отвърна предпазливо баща му. - Странно ми е, че Врагът е оставил пленения Макар в ръцете на едно дете.

- Имаше и страшно много обсебени - отвърна Кал, - но никой не ми каза нищо. Само Дрю и обсебените от Хаоса, а те не говорят много.

- Не - усмихна се немощно баща му, - мълчаливи си падат, а?

След което отново въздъхна.

- Липсваш ми, Кал.

- И ти на мен, татко - сви се гърлото на Кал.

- Ще те взема от автобуса - каза баща му.

Кал кимна, не вярвайки на гласа си, и прокара ръка по повърхността на глобуса. Образът на баща му изчезна. Той остана загледан в устройството. Сега когато в него нямаше нищо, видя отражението си в стъклото. Същата черна коса, същите сиви очи, същите леко заострени нос и брадичка. Всичко това му бе познато. Не приличаше на Константин Мадън. Бе си Калъм Хънт.

- Прибирам си го обратно - усмихна се Руфъс, докато взимаше глобуса от ръката му. - Трябва да останеш тук поне един ден, за да се излекуваш напълно. Но има двама души, които чакаха нетърпеливо да те видят.

Майстор Руфъс отиде до вратата на Лечебницата и я отвори широко.

Тамара и Аарън влязоха вътре.

Да бъдеш в Лечебницата, защото си ранен, се оказа далеч по-хубаво от това да си там поради собствената си глупост. Съучениците не спираха да му идват на гости. Всички искаха да чуят историята отново и отново, да разберат колко страшни са били обсебените и как Кал се изправил срещу елементал на Хаоса. Всички искаха да научат как надписът е паднал върху покрива, а и да се посмеят на момента, в който Кал бе припаднал.

Гуенда и Селия му донесоха сладкиши от дома. Раф му подари тесте карти и играха върху завивките. Кал така и не бе разбрал колко много хора в Магистериума знаят кой е всъщност. Дори някои от по-големите ученици дойдоха. Сред тях и Кимия, сестрата на Тамара, която бе много висока и уплаши Кал, казвайки му колко се радвала, че Тамара го има за приятел. Дойде и Алекс, с плик от любимите желирани бонбони на Кал. Той го предупреди с усмивка, че подвизите му правят останалите в училището да изглеждат зле.

Дори Джаспър го посети, което бе много странно. Той се промъкна в Лечебницата и изглеждаше доста нервен, докато подръпваше парцаливия си кашмирен шал, който носеше над униформата.

- Донесох ти сандвич от Галерията - обяви той и го подаде на Кал. - С лишеи е, разбира се, но на вкус е като риба тон. Мразя риба тон.

- Благодаря - каза Кал и завъртя сандвича. Бе странно топъл, което го накара да си помисли, че е престоял известно време в джоба на Джаспър.

- Просто исках да ти кажа - заяви Джаспър, - че всички говорят как си спасил Аарън. Искам да знаеш, че аз също мисля, че това е хубаво. Което си направил. И също, че може би си заслужавал моето място в класа на Майстор Руфъс. Така че, не се сърдя. Вече.

- Пак успя да го обърнеш в разговор за себе си, Джаспър - рече Кал, който трябваше да признае, че се наслаждава на момента.

- Да - Джаспър подръпна шала си толкова нервно, че едва не откъсна част от него, - ами хубаво си побъбрихме. Дано сандвичът ти хареса.

След което си тръгна. Развеселен, Кал го изпрати с поглед. Осъзна, че е доволен, задето Джаспър не го мрази повече. Въпреки това за всеки случай хвърли сандвича. Тамара и Аарън можеха да му идват на гости колкото пъти искаха, скачаха по леглото на Кал, като че е трамплин, и нямаха търпение да му разкажат за всичко станало, докато той лежи. Аарън обясни, че е защитил Пакостник пред Майсторите, казвайки им, че като Макар има нужда да изучава поведението на обсебено от Хаоса животно. Те не бяха във възторг от това, но му дадоха разрешение и така Пакостник се превърна в постоянно присъствие в стаите им. Тамара каза, че привилегиите са направили Аарън по-нетърпим и от Кал. Говореха си и се шегуваха толкова силно, че Майстор Амарант пусна Кал по-рано, за да има мир и спокойствие в Лечебницата. Това бе добра идея, понеже Кал започна да свиква с лежането по цял ден и с подаръците от хората. Още седмица - и никога нямаше да си тръгне.

Пет дни след като се върна от леговището на Врага, Кал отново започна уроците си. Качи се леко сковано на лодката с Аарън и Тамара. Контузеният му крак почти бе оздравял, но още го движеше трудно. Когато пристигна в класната стая, Майстор Руфъс го очакваше.

- Днес ще направим нещо по-различно - каза той и посочи надолу по коридора, - ще посетим Коридора на Завършека.

- Били сме там и преди.

Ако Майстор Руфъс откажеше да ги заведе там и вместо това ги натовареше със скучни упражнения... пък и Майсторът не знаеше, че са били там само защото са се загубили по време на упражнението си.

- Така ли? - попита Майстор Руфъс и тръгна по коридора. - И какво видяхте там?

- Отпечатъците на хора, минали през Магистериума преди - отвърна Аарън, докато го следваше, - някои от техните роднини... майката на Кал.

Минаха през врата, която Майстор Руфъс отвори с гривната си, и слязоха по вито стълбище, направено от бял камък.

- Нещо друго?

- Първата Порта - отвърна Тамара и се огледа объркана. Не бяха дошли по този път преди. - Но не беше включена.

- Хм - Майстор Руфъс прокара гривната си през дебелата стена и видя как тя изчезва, за да разкрие друга стая зад нея. Руфъс се усмихна на изненадата им.

- Да, в училището има и пътища, за които още не знаете.

Влязоха в стая, през която Кал си спомняше, че са минали, когато мислеха, че са се изгубили - с дълги сталагмити и бълбукаща кал, която затопляше въздуха. Завъртя се и се запита дали ще може да намери пътя обратно до вратата, която Майстор Руфъс им бе показал. Дори да успееше, не бе сигурен дали гривната може да я отвори.

Минаха през друг праг и се озоваха в Залата на Завършека. Една от арките сякаш бушуваше с някаква субстанция, подобна на мембраната от живо същество. Думите Prima Materia блестяха със странна светлина, която сякаш извираше от издълбаните букви.

- Ъъ - попита Кал, - какво е това?

Усмивката на лицето на Майстор Руфъс се разшири.

- Виждате ли го? Чудесно. Така си и мислех. Това означава, че сте готови да минете през Първата Порта, Портата на Контрола. След като минете през нея, ще бъдете считани за магове и ще получите метал на гривната си, който ще ви даде статута на ученици от Медната година. Колко далеч ще стигнете от тук нататък, зависи само от вас, но смятам, че и тримата сте сред най-добрите чираци, които съм имал удоволствието да обучавам. Надявам се да се върнете в Магистериума и догодина.

Кал погледна към Тамара и Аарън. Те се бяха усмихнали широко - един на друг и на него. Тогава Аарън вдигна ръка колебливо...

- Това е чудесно... но си мислех, че трябва да минем през вратата в края на годината? Когато завършим?

Майстор Руфъс повдигна вежди.

- Вие сте чираци. Което означава, че учите, когато сте готови за това, и минавате през портите, когато е ударил часът - нито преди, нито след това. След като виждате портата, значи сте готови. Тамара Раджави, ти си първа.

Тя пристъпи напред, изправила рамене, и отиде до вратата с изражение на благоговение, изписано на лицето й, сякаш не вярва, че това наистина се случва. Тя се протегна, докосна завихрения център и отдръпна пръстите си с вик на удивление. След това погледна към Аарън и Кал, усмихна се и пристъпи напред, като изчезна от погледа им.

- Сега е твой ред, Аарън Стюарт.

- Добре - каза Аарън и кимна. Изглеждаше леко изнервен. Избърса длани в сивите панталони на униформата си, като че се е изпотил. Когато приближи вратата, той разпери ръце и се хвърли към това, което го чакаше отвъд нея, като играч на ръгби.

Майстор Руфъс поклати развеселен глава, но не коментира техниката на Аарън.

- Калъм Хънт, давай - каза той.

Кал преглътна и приближи вратата. Спомни си какво му бе казал Майстор Руфъс, когато му сподели защо го е взел за чирак.

„Докато един маг не мине през Първата Порта в края на Желязната година, магията му може да бъде запечатана. Така няма да имаш достъп до елементите и силата си."

Ако магията му бъдеше запечатана, Кал нямаше да стане Врагът на Смъртта. Нямаше да може да стане дори подобен на него.

Това бе помолил баща му. Затова бе изпратил гривната на Константин Мадън. Като предупреждение. Застанал пред портата, Кал най-после си призна: Тамара бе права. Предупреждението на баща му не се отнасяше за безопасността на Кал, а за тази на другите около него.

Това бе последният му шанс. Минеше ли през Портата на Контрола, повече нямаше да могат да запечатат магията му. Нямаше да има лесен начин, с който да спаси света. С който да е сигурен, че няма да се изправи срещу Аарън. Да е уверен, че няма да се превърне в Константин Мадън.

Помисли за възможността да се върне в обикновено училище, в което няма да има приятели, а уикендите ще прекарва под мрачния поглед на баща си. Помисли как никога повече няма да види Аарън и Тамара. Помисли за приключенията, които нямаше да изживеят, за Пакостник, който щеше да го чака нещастен в стаята, за Селия, Гуенда и Раф и дори за Майстор Руфъс, за Трапезарията, Галерията и тунелите, които никога нямаше да опознае.

Но може би ако кажеше истината, нещата нямаше да се развият така, както предполагаше Майстор Руфъс. Може би нямаше да запечатат магията му. Може би щяха да му помогнат. Можеше дори да им каже, че няма такова нещо като душа. Че той е просто Калъм Хънт и няма да се превърне в чудовище със сребърна маска.

Но можеше и да стане точно както Джоузеф бе предвидил. Затова той си пое дълбоко въздух, сведе глава и мина през Портата на Контрола. Магията изпълни цялото му същество, чиста и могъща.

Чу как Тамара и Аарън се смеят от другата страна.

И въпреки всичко се усмихна.