Железният карнавал

С бясна скорост влакът се носи в нощта. Поглъщайки километри от релси, локомотивът дълбае своята просека в насмолената от мрака гмеж, бълвайки снопове сажди и дим, които във вихъра вятърът веднага прилепва към източилата се гърбица от вагони, сякаш са було на младоженка, бликнало върху негатива на фотографска лента.

Няма никаква светлинка в купетата, никаква нощна лампа по коридорите, нищо друго не съществува освен десетина слепи, вагона, където и най-малкото пламъче от угарка като че ли е табу. Един прокобен конвой, носещ се в тъмнината; един странен влак-призрак с бродещи пътници.

В осмото купе след локомотива, на запазено място № 1234 (по посока на движението — до прозорецa), е седнал човек. Старец с повяхнала кожа, сгушил се в костюм, купен от магазин за конфекция и прекалено голям за него. Адамовата ябълка непрестанно снове по гърлото му, където плътта е грапава и набръчкана. Сякаш са две кльощави и целите покрити с жълти и кафяви петна животни, ръиeте треперят върху сухите му бедра. Пътникът се казва Давид, отива в Града на Оракулите и е на около седемдесет години.

Само след малко, когато сред безконечния вой на спирачките влакът се укроти, той ще вземе своята мека шапка с подвити краища, ще грабне куфара си от рехава мукава и ще слезе с останалите.

И нито за миг няма да зърне младата жена с черни плитки, която жадно ще го поглъща с поглед от другия ъгъл на перона. Тя ще бъде издокарана в дълга роба от селско сукно, пристегната в талията, с жилетка от марокен1 и ще носи ловни ботуши с остри токове, обути на бос крак. Давид ще мине край нея, без дори да я забележи, без даже да се зачуди на средновековния вид на облеклото й. И все пак — името й е Сирс и вече от няколко дни тя чака тъкмо него.

Той няма да мерне и мъжа в пурпурна кожена пелерина, който ще се скрие зад прозореца на багажното отделение, откъдето ще може на воля да го оглежда. Неговото име не знае никой, но бръснатата му глава, бузите му, по японски маниер напудрени с бял прашец, и устните, дебело намазани с червило, разкриват на. всички, че това е Пазител на Словото. И по-точно — говорещ, от братството на циклиците.

Не, Давид нищо няма да забележи. Нито мъжа, нито жената. Нали още не знае, че за тези двама играчи той твърде бързо ще се превърне в пионка, чието излизане на сцената, на. техните заплетени комбинации те са копнели от толкова време?

Съвсем наскоро ще започне игра, за каквато гостът ни най-малко не подозира. Той все още е само един старец; старец като всички онези, които всяка, нощ с половин дузина слизат на перона в Града на Оракулите — балнеолечебното селение, забравено от официалните карти.

Да, след няколко минути машината ще отмери първото завъртане на своето колело, манежът ще потрепери. … Името му е Давид.

Тя се казва Сирс.

Другият няма име, ала тежкото шумолене на алената му кожена пелерина е равносилно на каквито и да. било визитни картички. И по-специално на тези, които представят Пазителите на Словото…

1

Нощта изтриваше контурите на влака с вагони, боядисани странно в черно. Тъмнината бе такава, че на десет метра ставаше практически невъзможно да се различат очертанията на композицията. Само конвулсивно извиващите се облачета пара, тракането на буталата и свистенето на лостовете все още издаваха нейното присъствие.

Давид направи няколко крачки по перона. Струваше му се, че огромен и невидим звяр пъшка в мрака, като че ли обладан в ритъма на чудовищно, неимоверно сношение. Грабна куфара и се запъти към изхода. Беше му се наложило да изкара цялото пътуване в непрогледна тъмнина под подозрителния поглед на началник-влака, бдящ зорко нито един пътник да не престъпи нареждането и да зачете вестник на светлината от джобно фенерче. Опипом трябваше да се придвижва по коридорите в търсене на тоалетна. Ала напразно. Загубил се в крайна сметка, той бе уринирал върху вратата на случайно купе, а после се беше оказал неспособен да се върне отново на мястото си. Тогава един кондуктор го бе хванал за ръката и повел като дете.

— Такъв е редът — шепнеше мъжът в униформа, — нищо не може да се промени. Никой не трябва да знае пътя на влака. Само преди три месеца някакви религиозни фанатици се опитаха да ни бомбардират. Линията, която обслужва Града на Оракулите, не се вижда много добре, това е сигурно! Но ние вземаме предохранителни мерки. Отначало слагахме черни завеси или боядисвахме стъклата в синьо, за да запазим светлината вътре в купетата. Обаче винаги се пръкваше някой кретен, който да дръпне прозореца… И сега вече няма никакво електричество! Така сме спокойни!

Давид въздъхна. Перонът опустяваше. Без да удостои с поглед спътниците си, той проникна в настланата с плочи зала. Оградено от два големи медни вентилатора, в дъното се полюляваше емайлирано табло:

Повдигайки рамене, Давид прекрачи прага на тоалетните. Чувстваше се изморен, дори по-зле — изтощен. Завъртя кранчето на умивалника, намокри длани и ги притисна към лицето си. В огледалото неговото отражение го загледа втренчено. Бръчките, браздящи челото, слепоочията и бузите му тази вечер изглеждаха по-дълбоки отвсякога. Остарял. Думата се запъна в зъбите му като скоростна предавка на автомобил. Той бе остарял.

Странно бучене го накара рязко да изправи глава. Над огледалото, от висяща на усукалата се плитка кабели хилава 40-ватова крушка, струеше дрезгава светлина като на бдение край смъртник. Шумът идваше от нея. Първата реакция на госта бе да си помисли, че е станало късо съединение, после погледът му се спря върху миниатюрната черна точица в центъра на крушката. Едно мъничко петно, хвъркащо насам-натам в безпорядък, сякаш беше затворник. С разбудено любопитство той се изпъна на пръсти, повдигайки носа си до височината на лампата. Изглежда, че насекомото — правокрила богомолка или нещо друго? — полагаше мъчително усилие с една-едничка цел: да се задържи върху гладката стъклена повърхност на достатъчно разстояние от нажежената жичка. Давид се запита, как животинчето бе успяло да проникне във вътрешността на електрическата крушка и да оцелее в тази тъй враждебна среда, как смогваше в постоянна борба да се изплъзва и от задушаването, и от огъня? На много места по люспите и твърдите крила личаха следи от изгаряне. Едно от миниатюрните задни крачета с толкова сложни учленения стърчеше неестествено свито, сякаш излязло от употреба. Мъжът присви очи и се опита да заличи от зениците си заслепяващия образ на жичката. Не за първи път установяваше наличието на насекоми във вътрешността на термометри или неонови лампи… В тоя момент правокрилата богомолка се подхлъзна. Давид съвсем ясно видя как крехкото, покрито изцяло в сиво телце се блъсна в нагрятата до бяло напречна стена. Преди да успее да натисне електрическия ключ, крушката избухна със сух пукот, потапяйки помещението в тъмнина. Неприятно смъдене пролази по бузата му — там, където неочакваното възпламеняване току-що бе насадило ситни парченца стъкло. Пръстите му опипаха кожата, която от наболата вечерна брада беше станала грапава. Малко влага, малко кръв…

Наведе се затърси слепешком куфара. Шапката от английски филц жареше челото му, ала той потисна желанието си да извади носната кърпа и да обърше вътрешната кожена ивица. Без да се спира и без да повдига очи, прекоси залата.

Отвън, прилепена в единия край на висока сивока-менна сграда, някаква механа се изпречи насреща му, заслепявайки го с всичките си светлини. Оказа се посредствена кръчма, оградена от мрачните сводове на покрито тържище или подлез, отреден за проституиране. На талази оттам се носеше острата миризма на вкиснато и гениталии, а на стъпалата, водещи към терасата, някой бе вързал с вериги горила, безвкусно и смешно навлечена в жълта платнена престилка. Мускулестото животно хвърляше към клиентите затъпели погледи и в същото време жонглираше апатично с шепа звездообразни топчета. Стопанинът — дребно, плешиво човече с червендалесто лице — стоеше отстрани, стиснал пластмасова кофа в ръка. Когато пристъпи по-наблизо, Давид забеляза локва пред краката на маймуната и тъмно петно върху престилката й, в долната част на корема. Тогава се досети, че така свързано и спънато, животното бе принудено да уринира през целия ден под себе си и в дрехата. Изненадало погледа на пътника, дребното човече изпразни съдържанието на кофата в лапите на горилата, като заличи по този начин следите от злодеянието.

Давид продължи нататък. В туристическата агенция бяха уточнили, че хотелът се намира съвсем в дъното на улицата и че стаята му ще бъде резервирана на фиктивното име „господин Сат“. Бяха му заръчали да не забравя тая думичка код и никъде да не я отбелязва. Той бе обещал. Дори заяви, че паметта му все още не е отслабнала, противно на онова, което можеше да се очаква от напредналата му възраст.

Крачеше, вперил очи в тротоара и без да проявява никакво любопитство. Безразличен към бароковата архитектура на този поклоннически център, който не фигурираше в нито една официална карта вече над два века, гостът вървеше напред с единствената грижа да разбере дали леглото му ще е удобно.

В хотела го посрещнаха хладно. Суха, слаба жена с кок и сива блуза му подаде ключа, посочвайки му първия етаж. Щом тръгна по стъпалата, той въпреки всичко не можа да се овладее и изтръпна. В средата на стълбището, изправил се до парапета, с който се бе сраснал, някакъв мъж от черно дърво се беше надвесил към него. застинал в движение, което никога нямаше да довърши. Това бе статуя, висока близо два метра, изваяна от вманиачен в детайлите скулптор. От нея лъхаше приятно на паркетин. Когато мина край творението, Давид успя да установи, че нищо не е забравено — нито заврънкулките върху обратната страна на ревера, нито инициалите по кърпичката, едва-едва надиплила се над джобчето. В дясната си ръка колосът стискаше емайлирана табелка с формата на метален квадрат, която показваше като полицейска карта. Там можеше да се прочете:

Давид се окопити. Осъзна, че повече от минута наблюдава втренчено лицето, сякаш бе изпаднал в хипноза. Долу, в центъра на фоайето, хотелиерката беше замряла с недоверчив вид. Той направи усилие да се усмихне и се изкачи до стълбищната площадка, където без никакви проблеми откри номера си. Стаята имаше сводест таван, наподобяващ този на зимник или противоатомно скривалище; бе обзаведена със стари, овехтели мебели, от които лъхтеше неприятно на нафталин и восък.

Гостът се строполи върху леглото, сигурен, че както е натежал от умора, ще продъни дюшека.

Книги с пожълтели корици запълваха етажерката над диванчето в модерен стил. Бяха полицейски романи от някаква друга епоха, прелисти ги машинално. Заглавията не му звучаха непознато… Спомените изплуваха от плесента на годините. Отломки, които смяташе за проядени от времето, неспособни да бъдат определени, а ето че сега неочаквано ги намери запазили се непокътнати… Беше… Да. беше в Довил, на тавана на чичо Жан… На колко ли лазарника бе тогава? Тринайсет? Четиринайсет? Бяха заедно с Казор, жълтото куче. Семейната къща с обезобразената статуя, издигаща се сред папратите…

Искаше му се да обуздае този поток, да възпре това мозъчно излияние на спомени, тая „старческа болест“, както имаше навика да я нарича. Ала неудържимият порив на миналото изпълваше съзнанието му. И той се предаде, отпусна се в ласките на паметта. Времето течеше, сякаш невидима река, мъкнеща в своите водовъртежи наноси от всякакви парчета, от които толкова често му се беше налагало да се вдъхновява, да възстановява мозайката на собствения си живот…

Внезапно потрепера. Тилът му се блъсна в таблата на кревата. Бе успял да заспи, замаян от спомените и умората при пътуването. Сети се отново за дървената статуя, стърчаща в средата на хотелското стълбище, за книгите, оцветили се така грозно…

Някой почука. С подскок Давид се изправи, сякаш го бяха хванали да върши нещо нередно. И преди още да бе имал време да отговори, крилото на вратата се беше разтворило. Жената в сивата блуза и с кока пристъпи напред.

— Забравих да ви предупредя — започна тя с писклив глас. — Вие не сте тукашен, а по тези места понякога възниква доста необичайно явление, което може да изненада чужденците. Просто се получава видоизменяне на нещата, няма нищо чак толкова сериозно. Временно е, но ако то стане, не се плашете, трябва да изчакате да премине. Това е всичко. Наричат го rigor mortis и засяга единствено вещите. Лека нощ.

Едва успя да отвори уста и жената вече се беше изнизала в коридора. Бе твърде изморен, за да се учудва. Съблече се, нахлузи пижама и се пъхна под завивките. Десет минути по-късно спеше.

Усещането дойде много след това, с пукването на зората. Измъчван от ужасно желание да се облекчи, той положи усилие да седне в кревата. Напразно. Като че ли неочаквано се беше парализирал. Макар и напрегнати до пръсване, мускулите му не можеха повече да раздвижват крайниците и въпреки всички опити да се изправи, Давид продължаваше да лежи в същата зародишна поза. Челото му веднага се покри с дребни капки пот. Пръстите му обаче свободно се разхождаха по възглавницата. Все едно че някой шегаджия се бе възползвал от неговия сън, забавлявайки се набързо да го залее с цимент. Поиска да извика, но думите на хотелиерката изплуваха в съзнанието му: rigor mortis… Латинското наименование за трупна вкочаненост! Беше разбрал. Сковаващият страх от необяснимото престана да го стяга за гърлото. Обикновено явление на молекулярно ниво, нищо повече! Под действието на някакво магнитно поле, на някакво лъчение, чийто произход оставаше да се определи, неживата материя свиваше своите съставки до крайност. Гъбата се превръщаше в паве; ризите, нахвърляни по рафтовете в чекмеджетата — в също толкова хиперреалистични скулптури. Чаршафи, хавлии, покривки се втвърдяваха до такава степен, че ставаха неразгъваеми. За секунда си представи как разповива леглото с длето или накисва дрехите си във вряла вода, за да им върне предишната мекота. И за първи път от доста време насам осъзна, че се усмихва.

А после явлението премина и той можа да отхвърли пухената завивка с крак, както се отблъсква отпуснатото тяло на боец, чиито железни мускули смъртта е размекнала. Втурна се по коридора в търсене на тоалетните и застина над писоара, прихванал своя член с два пръста, изпразващ мехура си в дълги, звучни струи. Преди да е успял да свърши докрай, малкият свят в хотела отново се сви. Пижамата на дебели сини райета, покриваща тялото му, прие съвършената твърдост на тухла, парализирайки го пред раковината от бял фаянс, където урината в момента представляваше оцветено в охра петно. Давид инстинктивно се помъчи да отстъпи, но мускулите му не можаха да предприемат нищо друго, освен да потръпнат. Беше като вкаменено животно, пленник на бездна край морски бряг, обезумяло млекопитаещо, което лавата обгръща в своето черно, пенещо се наметало. Напразно прасците му се напъваха, ставите му напусто пукаха от усилията… Най-после, с плувнало в пот чело, той се отказа, застинал в гротескна поза — с член, провесил се през цепката на пижамата ризница. Бе се превърнал в статуя от жива плът, в манекен от витрината на някакъв кошмарен магазин. И съвсем скоро щяха да се появят странни купувачи, които търсят устойчиви дрехи, страховити същества с анатомия, способна да огъва и най-твърдите материали. Те щяха да спират пред манекена Давид, да опипват стоманената пижама с мощните си пръсти, да…

Той затвори очи, преглътна. Това бе просто една неприятна ситуация, нищо повече. Бяха го предупредили: „Градът на Оракулите е богат откъм объркващи проявления. Не се плашете, в случая няма никакво вълшебство. Всичко е само деликатна игра на магнитен и газов обмен, на молекулярно преструктуриране. Градът на Оракулите е подвластен на промените. Винаги си спомняйте тоя факт. Нищо от онуй, което ще наблюдавате там, не принадлежи на света на фантастичното, на магията. Научните теореми, направляващи химическите цикли на мястото, се различават от тези, с които сте се сблъсквали досега. ТОВА Е ВСИЧКО.“

Успя дотолкова да се отпусне, че в крайна сметка задряма. Събуди се в момента, в който дрехата, отново станала мека и податлива, престана да го крепи във вертикално положение и той се строполи на плочника в тоалетните. С натъртена опашна кост се върна в стаята си, ругаейки, заричайки се твърдо следващата нощ да спи съблечен ВЪРХУ завивките!

Набързо оправи тоалета си, избръсна се и слезе да закуси. Трапезарията бе почти празна, никой не го поздрави. Но може би така беше по-добре. Щом жената в сиво, която обслужваше, донесе подноса със закуската му, Давид обезпокоен се заинтересува от честотата на кризите rigor mortis. Не съществуваше ли опасност да застине парализиран на улицата, или пък…

Сервитьорката повдигна рамене.

— Случва се само нощем — проговори тя с уморен глас. — Трябва да спите чисто гол, това е.

Гостът отлично го запамети и направи усилие да погълне двете сякаш гумирани кифлички, които бяха тикнали в чинията му. Ала се отказа — за пореден път челюстите го боляха. Чувстваше се съсипан, смазан. Неговите размишления представляваха една огромна, усукана топка, свила се в отдалечено ъгълче на съзнанието му. Дълго време се мъчи да ги разнищва, класифицира и беше изцяло погълнат от тази задача, когато хотелиерката с кока фамилиарно го потупа по рамото. Сивата й блуза, колосана до съвършенство, изглеждаше като че изсечена от картон.

— Добре ли спахте? — осведоми се тя, без да я е грижа дали ще получи отговор. — Мислите ли за вашата среща, господин Сат? Насрочена е за шестнайсет часа, в пещерите. Няма да забравите, нали? Ето ви план, тук мястото е обозначено. Не го губете…

Обясняваше му като на дете. Хм. наистина ли беше толкова стар и тъй близо до пълната грохналост? Въпреки всичко бе убеден, че умствените му възможности все още са дееспособни. Е, от време на време го обземаше познатото отвратително увлечение да пресява миналото отново, без ни най-малко да го е очаквал, тези „мозъчни излияния“, както му харесваше да ги нарича; но с изключение на това…

Давид поклати глава, овладя се и сподави една ругатня. Не биваше да клати глава на всяка крачка, където трябва и където не трябва! Та нали туй беше мания на слабоумен старец!

За минута остана замислен, прехвърляйки картата в сбръчканите си пръсти. После отмести салфетката…

Навън времето бе хубаво. Златиста светлина се разливаше върху бароковите фасади, сплескваше гравюрите и издутите барелефи, поглъщаше сенките им. Той направи няколко крачки да се ориентира. Със своите наконтени, нагиздени почиващи атмосферата бе почти същата като в балнеолечебен център. Тук и там разцъфваха шапки с тесни и прави периферии, мяркаха се бастуни от жилава тръстика, папионки… При вида на толкова леност го връхлетя съмнение — дали те просто не бяха фигуранти? Не беше наивен, отдавна му бе известна мръсната практика на междупланетните пътнически агенции, на които им харесваше да населяват местата около туристическите хотели с тълпи от актьори „туземци“. Заплащаха им на ден, за да се появяват усмихнати, послушни като дечица, гостоприемни, услужливи и „страшно сърдечни“…

Реши да се поразходи и да позяпа витрините, да задоволи своята отколешна страст към вещите, да насити увлечението си към колекционирането, към повторението. Не му беше нужно дълго да се лута, докато открие онова, което търси — стара и прашна работилничка, която продължаваше да крепи търговия, ставата от ден на ден все по-рядка: бижутеро-сладкарство…

Кисел вкус попари езика на Давид и слюнка запълни устата му — точно както някога, когато беше дете. Витрината го привличаше подобно магнит, не виждаше нищо друго освен нея, рамката й в остаряла позлата, неестествената калиграфия на фирмената табела и…

Бижутерите сладкари се спотаяваха в дъното на мрачни стаички, отрупани със заключалки и алармени инсталации. Преграда от блиндирано стъкло, дебела три сантиметра, предлагаше на взора, асортимент от кутии за скъпоценности в сатен, положени на възглавнички от тъмночервено кадифе. Вдигнатите похлупаци, зейнали над седефа в подплата от бяла коприна, неудържимо извикваха представата за колония бисерни миди, разположили се царствено върху мъхести скали. Почти синкаво-зелената светлина, напластила се зад витрината, засилваше това впечатление със своето сияние, размътено като в зле поддържан аквариум. Да опре чело в подсиленото стъкло бе все едно да се надвеси над повърхността на ров и да зарее погледа си в зелената същност на неговите глъбини, поръбени с потъмнели стръкове, където тинята остарява в обятията на тръпнещата водна шир — застинала утайка от избистряне, приключило преди векове, ненабраздявана никога вече от нито един полъх. Опалов куб, експозицията миришеше на сол и морски водорасли и Давид нямаше да се учуди кой знае колко, ако види, че от кутиите изскачат мехури и се разстилат в бълбукащи нанизи нагоре. Човек въобще не биваше да се застоява пред витрината на бижутер. Търговците на подобни скъпоценности панически се страхуваха от обири и окото трябваше да се задоволи само с тези кратки мигновения, с тези бегли потапяния в небитието на стелажите, за да се изпълни с видения колкото жестоки, толкова и мимолетни.

На своя тапициран, свилен език всяка кутия поднасяше по един бонбон в оригинална опаковка, едно-единствено, увито в разноцветен целофан лакомство, но тъй безценно, както и най-чистият диамант. Черупчица втвърдена захар, топната в основа от рядък крем; медено изкушение с пълнеж от виолетов ликьор; драже, гладко като мраморно яйце, полирано, лъскаво досущ като сатен и с благоуханието на печени бадеми… Ами карамелите? Кубчета от тъмнокафеникава или златиста паста, паралелепипеди от светъл кехлибар или маслиненозелен нефрит, предлагащи се на небцето, крехки и хрупкави…

Да. всеки един бонбон произлизаше от далечната съкровищница на кралските сладкарници. Забравени рецепти (унищожени поради мерки за сигурност!) бяха залегнали в тайната на подобно създаване, а властни управници им бяха позволили да преминат през вековете, без да се развали техният вкус. Те бяха останали неповредени и свежи като в онази гореща привечер, в която за първи път ги бяха поднесли на масата на Клеопатра, за първи път ги бяха поставили в бонбониерата на Лукреция Борджия или в кутията за сладкиши на Луи XIV…

Давид потрепера, обзет от неочаквана трескавост. Тук имаше екземпляри, чиято стойност навярно стигаше до петдесет карата. Какво ли не би дал, цели два пръста от дясната си ръка, за да може дори само за минутка да погледне удостоверението им за фабричен произход! Душата му на колекционер се пробуждаше, омаяна от заклинанията на страстта. Той отлично знаеше, че някои шоколадови бонбони са стрували на своя създател петнайсет години изящна изработка, че отделни захарни пръчици, скалички, трюфели са били направо измъкнати с наддаване в полумрака на продажбени зали, изведнъж превърнали се в море от истерия, че също така…

Отражение зад прозореца го предупреди, че стопанинът на сградата го наблюдава. Вероятно беше марсианец, както и всичките, му събратя от племето на гоясите. Бяха дребни човечета, с явно изразено надебеляване, кожата им бе с цвета на потъмняла слонова кост. Език с хипертрофиралн папили2 изпълваше техните уста. заставяйки ги да се хранят посредством рогова тръбичка, излизаща от гърлото на равнището на адамовата им ябълка. Такова угощение, поемано винаги в течно състояние, с нищо не ги притесняваше. Храната никога не влизаше в допир с вкусовите лигавици, даже едновременно с това ги предпазваше, от натрапчивата обикновена сладост. Истински органи за експертиза, езиците им служеха само за да тестират качеството на разни благи изделия. Заслужаваше си човек да ги види как докосват повърхността на бонбона с помощта на малка четка с твърди влакна, после оставят туфнчката косми от златка върху кранчето на огромния израстък, обтягащ бузите им и посинял като обесен, затварят сладострастно очи, след което по телепатия изказват сентенцията: „Фондан3 със саке, трета династия. Леко разваляне на захарта, дължащо се на влага. Шейсет карата.“

Знанията на месопотамските кулинари бяха в кръвта им, но те владееха също и тайните от кухните на фараоните, загадъчните рецепти от сладкарската алхимия на Никола Фламел4.

Давид напрегна отслабналите си мускули, за да се изтръгне от витрината. Успя да го направи с цената на истинска физическа болка. Толкова години страстта към вещите го беше подтиквала към живот. И бе съвсем нормално още въглени да тлеят под пепелта на времето, готови да пламнат при най-крехкото предизвикателство…

Сърцето му беше забило по-учестено и той едва смогваше да си поеме дъх. Реши да седне за малко на терасата на едно кафене. Ръцете му трепереха, овлажнявайки черния мрамор на масата. Даде поръчката с неузнаваем глас на астматичен старец. Картини танцуваха под неговите клепачи, пъстри и странни предмети се извиваха в хоровод… Той стисна зъби, но нищо не можа да постигне. Спомените му отново бяха започнали да се изливат досущ като пробит мях. Капките се отцеждаха една по една. Най-напред поотделно, после все по-бързо, образуваха локва…

НЕ! НЕ ТРЯБВАШЕ!

Като дете му бяха разказали, че баща му полудял. когато веднъж, сваляйки шлема си, за първи път чул ужасяващия рев на планетите, сриващи се в пространството. Този шум, уловен в плен и запечатан върху лентата на касета, скрита в дъното на един шкаф. Давид никога не се бе осмелил да прослуша. Много по-късно след смъртта на своя родител в личните му документи той откри плосък камък, фосфоресциращ и остъклен. Несравнимо красив. С помощта на джобен лазер незнайна ръка несръчно беше изписала отгоре му следните няколко думи:

Космосът е декор от нарисувана картина, навит, той се побира в чекмедже.

Впоследствие тази обикновена фраза се превърна за Давид в магическо уравнение, обобщаващо всяка една колекция: вселена в чекмедже…

Генезисът на неговото нещастие се криеше там. НЕ! ДА СЕ ОСВОБОДИ… Да не мисли повече за това. Беше се зарекъл!

Той накваси устни в цитронадата. Тръпчивият вкус веднага накара езика му да настръхне, а после, и стомаха. Сякаш започваше да се връща към реалността. Миналото се отдалечаваше като зловонен повей, полъх от някаква неприятна миризма, отвяна от вятъра, призрак, който не бе имал време, да се материализира. … Давид никога не успя да довърши СВОЯТА колекция. Укритието, което беше избрал за работно помещение, се срути над главата му, пометено от свличане на земни пластове. Като по чудо нечувано той се изплъзна от засипването. Замаян, покрит с рани, почна да броди сред поле от развалини, затулващи сякаш и самия хоризонт. След седмици скитания безпаметното лутане го изхвърли в пределите на територия, осеяна с телени заграждения. Там го посрещнаха хора в униформи, а после го изолираха. Неговите, четирийсет лазарника му помогнаха да дойде на себе си. Обяснили му бяха, че столицата е напълно разрушена и след като не са деблокирани кредитите за възстановяване, в крайна сметка са обявили бомбардираната зона за нездравословна. Войната беше приключила преди единайсет години. Страната, чийто ландшафт и климатични условия бяха съсипани от употребата на химическо оръжие, бавно се връщаше в средновековието. Всичките тези сведения той бе възприел в почти умопомрачено състояние. Когато поиска да предприемат издирване, за да измъкнат от развалините най-ценните вещи от неговата сбирка, те просто му се усмихнаха, преди да го върнат решително в стерилната стая.

Едва след цял един месец Давид осъзна, че е на ШЕЙСЕТ И СЕДЕМ години. Беше прекарал сред рафтовете на своята колекция в подземието скривалище близо четвърт век… Това разкритие му подейства като електрошок и в продължение на три дни сънят не го навестяваше.

Щом централният компютър категорично установи наличието на присадените под кожата чипове за идентификация, забавената пенсия му бе изплатена твърде бързо, както и месечните суми от взаимоспомагателния фонд за бивши бежанци. Така събраните пари му позволяваха да дочака края на живота си в държавен и относително приветлив старчески дом. Две седмици той се лута между това решение и самоубийството. Точно по същото време чу да се говори за Града на Оракулите… Надеждата веднага го тласна към брега на живите. Оттогава досега бе изтекъл почти месец…

НЕ ТРЯБВАШЕ ПОВЕЧЕ ДА МИСЛИ ЗА ВСИЧКОТО ТОВА…

Ръцете му престанаха да треперят. Добави малко захар към размътената жълта течност. Магазинчето на бижутера сладкар неочаквано беше загубило своята привлекателност. Още минута той продължи да го съзерцава. Говореше се, че бонбоните, подобрени с времето, можели да увеличат невероятно калориите си. И изяждайки три или четири от тях, човек за една нощ се обричаше на затлъстяване! Тези съкровища, които бе възможно да унищожиш само с няколко схрусквания на зъбите, винаги бяха очаровали Давид. Тяхната крехкост им придаваше още по-голяма стойност! Освен туй мисълта за погълнатия и смлян шедьовър носеше и нещо нетърпимо, дори възхитително. Преобразувайки калориите в мазнина, творението на изкуството ставаше неразделна съставна част от вандала, който го бе натрошил между челюстите си! Впрочем това унищожение ли беше или трансмутация? Нима затлъстелият, превърнал се в доброволен болник, не се издигаше сам по себе си в ранг на артистично съкровище? И логичен завършек на захарните изделия, надебеляването и насложилата се лой не представляваха ли всъщност финален акорд от сътворението, последната брънка на веригата?

Известно време Давид размишлява над тази теорема. Всяка верига, всяка структура, всяка амалгама го връщаше отново към старите му занимания. Сметките, сумите, кратките проблясъци го опияняваха в най-висша степен. Животът му се свеждаше единствено до тези изброявания, повтаряни и преповтаряни пак и пак, до тези колони, които обнадеждаваха, че крайният резултат ще доведе до радикална промяна на всичко, напълно нов лъч светлина или…

ДА НЕ МИСЛИ ПОВЕЧЕ ЗА ТОВА!

Гостът прехапа до кръв езика си. Разпалена от стипчивия вкус на питието, болката изпълни със сълзи очите му.

2

Вглъбен в своите размишления, той не забеляза младата дама, която току-що се бе настанила на терасата на съседната чайна. В черните плитки и голите и колене, стърчащи от високите ловни ботуши, имаше нещо диво, нещо необикновено, което по странен начин изпъкваше сред тоя старомоден и изнежен декор. … Нейното име бе Сирс; по-вярна от сянка, тя го следваше от самото му пристигане в Града на Оракулите, но в нито един момент той не си даде сметка за това. Вече близо осемнайсет часа Сирс наблюдаваше как живее този седемдесетгодишен старец, зазидал се в своята вселена на ограничения, жестоко хладнокръвен ентомолог5, подготвящ се за дисекция. Тя знаеше всичко за него. Всичко или почти. И най-вече онова, което той все още не знаеше. Същата сутрин за хиляден път бе прочела думите на предсказанието, като ги преповтаряше на глас, опиянявайки се от стипчивия им привкус.

В момента той беше стар, но утре…

Потрепера.

Да се вмъкне в офисите на агенцията и да намери информационното досие на стареца не бе представлявало никакъв проблем за нея. Във всеки случай не можа да научи нищо повече от онова, в което не се и съмняваше. Сега със сигурност помнеше, че на четирийсетгодишна възраст той се е отдръпнал от света и че после двайсет и пет години от живота си е прекарал затворен в дълбините на противоатомно скривалище, за да задоволява своята натрапчива страст към вещите и колекциите. Да, тя знаеше всичкото това, ала то не бе най-важното.

Ръцете й се отпуснаха върху плътта на посърналите голи бедра, привличащи мъжките погледи. Ако беше съумяла да запази физиката си великолепна благодарение на редовни гимнастически упражнения, то не бе успяла да стори нищо срещу донякъде сивия тен на лицето. Бледността от затвора; мъртвешкобледият белег на седем години престой в кафеза. Точно на каква възраст беше сега? Сирс можеше да направи единствено приблизителни изчисления: трийсет и две, трийсет и три? Но не и повече, в никакъв случай, стига да се довереше на фините бръчици, набраздили челото й, и гънките, сключили се около устата.

Тя прогони тия суетни мисли, забивайки нокти от вътрешната страна на бедрата си, както бе навикнала да прави по времето на своето задържане. Болката, станала съвсем скоро непоносима, помете прищевките й за състрадание.

Утре, а може би още тази вечер Давид щеше да получи знамението. Думата щеше да се запечати в паметта му с огнени букви. Заклинание, повече от дума; послание от миналото, което никой не беше чувал почти цял век. Тази вечер, а може би утре бутилката, хвърлена в морето, най-сетне щеше да изплува върху пясъка на един плаж, след като трийсет и шест хиляди и петстотин дни се бе отклонявала от пътя си по кълбящите се вълни в безкрая на Хомакайдо.

ХОМАКАЙДО… Сричките изгаряха нейното гърло, часове наред устните й конвулсивно можеха да ги отронват до пълно замайване, до хипнотичен унес…

Жената отново премести погледа си към Давид, вкопчил се в своята цитронада от другата страна на улицата. Дребничко старче. Тресчица, която дори повей на вятъра би могъл да пречупи. Тя си представяше закоравелите му артерии, калцираните бронхи, извитите му стави. Колкото до кожата… Беше й другар по бледност, неин събрат по сивота на лицето. И той принадлежеше към расата на затворниците. Но утре всичко щеше да се промени, колелото щеше да се завърти в обратна посока. Утре по същото време Давид и Сирс щяха да се придвижват под знака на вятъра, превърнали се вече в поклонници… Хомакайдо…

Треската на очакването я накара да потрепери в силния пек. За какво ли си мислеше сега гостът? За колекциите си най-вероятно! Беше забелязала дългото му застояване пред магазинчето на бижутера сладкар. Значи страстта все още тлееше в тази ластарена обвивка. А това бе по-скоро благоприятно предзнаменование, той нямаше да се откаже от издирването. Всъщност щеше ли да има някакъв избор? В секундата, в която кракът му стъпи на перона в Града на Оракулите, Давид реши своята съдба. Занапред той вече не принадлежеше на себе си, бе се превърнал само в една вещ, в оръдие, като нея — Сирс…

Тя отпи глътка. Гърлото й, стегнато от нервност, болезнено се сви, за да поеме течността. И в този момент съвсем ясно видя мъжа с червената кожена пелерина да прекосява улицата. Подскочи с намерението да се скрие в полумрака на сенника, но мъжът не гледаше в нейната посока. Въпреки горещината гримът се справяше отлично и бузите му, напудрени по японски маниер, напомняха матови крила на пеперуда, лишени от всякакъв блясък.

Фигурантите с цветните шапки и тръстиковите бастуни, сновящи напред-назад по тротоара, се правеха, че не го забелязват. Той вървеше, без да бърза, загърнат в тежкото поклащане на аленочервения плащ. Недосегаем, чиято сянка очите на простосмъртните не смееха дори да погледнат, Сирс стисна юмруци. За трети път от двайсет и четири часа насам Пазител на Словото пресичаше маршрута й. Кого дебнеше? Давид? Е, тогава трябваше да предположи, че опасното братство на говорещите и немите бе в течение на предсказанието. Което бе гибелно. И в такъв случай защо просто не премахнеха немощния старец под прикритието на някаква злополука, преди непоправимото да се е случило?

Почувствала се неразположена, тя преглътна насъбралата се в устата й слюнка…

А може би цикликът вървеше по нейните пети? Не, въобще не звучеше по-убедително. Тогава нямаше да бъде сам и Сирс, избягалата затворничка, вече щеше да е убита без съд и други форми от процесуален характер. Отрова в чашата й в кръчмата, удар с меч из сумрака на някоя уличка, арбалетен изстрел от някой балкон…

Тя смръщи лице от безсилие. Двуличните планове, раждащи се в тия напудрени глави, много често трудно се разгадаваха. Младата жена знаеше, че със своите бели фасади Градът на Оракулите е просто един декор от папие-маше, една гипсова маска, зад която се крие свирепият орден на Пазителите на Словото, същите онези, които… Сирс напрегна мускули. Отдавна бе минало времето за умозрения. Щеше да се справи с техните хитрини, владееше правилата на играта така добре, както и те, ако не и по-добре. Бе платила седем години от живота си. за да ги научи…

От другата страна на булеварда Давид се носеше на хиляди километри разстояние, от това гнездо на стратегически машинации. Нито един от двата погледа, които въпреки всичко се бяха впили в него, не изгаряше тила му. За пореден път той проникваше в себе си. Потъваше, търпеше корабокрушения сред блатото на своята памет, опияняваше се от поривите на миналото като пушач на опиум, жадно всмукващ от мундщука на лулата. Потта го обливаше и влажните му ръце се хлъзгаха по празната чаша. Реши да плати, изправи се. Ставите му пропукаха… Ненадейно си спомни за срещата, погледна часовника с напрегнато очакване. От безконечния си престой в подземието убежище бе запазил този недостатък: пълната невъзможност психологически да прецени изтичането на времето. Два часа бяха изминали, а той бе останал с убеждението, че се е спрял за минута. Една седмица се побираше в рамките на един следобед. Абстрахирайки се задълго от времевия поток, в крайна сметка Давид беше блокирал, бе покварил субективната си представа за всекидневието. Още много малко му трябваше, за да заживее, залепил нос в циферблата на някой стенен часовник.

Потърси картата в джоба си, ориентира се, доколкото можа. Пещерите бяха разположени в центъра на цветен парк, върху възвишение, за което се подразбираше, че е направено от циментова отливка и поддържано от невероятен хаос спомагателни греди, подсилени с железни отпадъци. Напомни му за онези изкуствени планини, с които бяха осеяни зоологическите градини — по тях печално подскачаха кози и маймуни. Внезапен страх за малко не го накара да се откаже и да се върне назад. Нахока се: бе толкова близо до целта! И то след като му се наложи да изразходва цялата си пенсия, за да получи място! Изруга.

Помисли си, че вместо да го хранят, да го карат да затлъстява като бонбоните, продавани от марсианския бижутер, неговите колекции го бяха изпразнили от съдържание, бяха го пресушили. Беше се отдал на вещите изцяло и те го бяха вампиризирали. Бе забравил как се живее, но сега смъртта го догонваше. Нейният бяг щеше да намалее, да застине съвсем в ирационалната неподвижност на дрехите от хотела, ала собствената му rigor mortis щеше да бъде окончателна. И няма да последва събуждане, нито пък връщане към мекотата и намачкването. Давид ще потъне право надолу, вкопчен в последното задушаване, вдървен в съсухрена сива плът, обречен да пропада безконечно… А той не искаше и да знае за неподвижността, той копнееше да крачи, да бяга. да изпитва двигателната сила на постоянните промени, той…

Трябваше да тръгва към пещерите.

Закриволичи през парниците, масивите и водните басейни, спирайки от време на време да си поеме дъх под свода на някоя беседка. В подножието на бетонената планина пазач в униформа любезно, но твърдо поиска от него да се легитимира. Камера разчете означенията на магнитния имплант под кожата му. И понеже всичко, изглежда, беше наред, заповядаха му да продължи по-нататък сред меандрите на тесен циментов проход, изкуствено потопен в плесента на времето и направен. така, че да имитира скала. Тук бе царството на влагата, сълзеше отвсякъде като в изба. Неприятни сърбежи го стиснаха в бронхите, преминавайки бързо в пристъпи кашлица. Веднага се появи дребно човече с тъмна, съсухрена кожа. Беше облечено елегантно-крещящо, сякаш е панаирджия или фокусник. Дебели мустаци затулваха горната му устна.

— Бих ли могъл ла ви попитам за името? — произнесе то с глас, с какъвто се шепне в лоното на катедрала.

— Господин Сат — не смогваше да си поеме дъх Давид.

— Точно така! Господин Сат — измърмори човечето, чието лице внезапно се бе издуло от напълно комерсиално задоволство. — Струва ми се, че иде, останете доволен от нашите услуги. Няма да се разпростирам върху техническите подробности, те обикновено отегчават клиентите ни. Въпреки това искам да наблегна върху един определен момент: изобщо не става въпрос за магия или за някаква окултна практика. Всичко, което се случва тук, е достояние изключително на науката. На Науката, господин Сат, и на нищо друго! А сега ще ви покажа образците… Ще си изберете онзи, конто ви се стори най-подходящ. Важното е да не изпитвате никакво отвращение, никаква погнуса. Мисля, че вече са ви го обяснили. Оттук, ако обичате…

И прекъсна монолога си. без да чака отговор ~ като нахакан продавач, знаещ, че продукцията, която е натоварен да пласира, върви без затруднения и че по-нататък няма разумни причини да разкрива чудеса от красноречие.

Спуснаха се по малко хлъзгаво стълбище и дребното човече се спря в един ъгъл край амбразура, през която проникваше слънчев лъч.

— Сега ще погледнете през този отвор ~ заяви то със затворнически глас. — Те са там! Направете вашата преценка и ми посочете избраницата по символа, татуиран върху лявата й гърда. Оглеждайте спокойно, не бързайте!

То се отдръпна и свенливо извърна очи, сякаш искаше да предостави на своя клиент възможността да се отдаде на някакво срамно удоволствие. Давид нетърпеливо надникна през покрития с мъх процеп. Извисяваха се над нещо като вътрешна градина, тесен затревен кръг с цветя, притиснат в обятията на сивите стени на планината. Вътре седяха жени, имаха отегчен или заспал вид и всичките бяха дебели — истински възвишения от бяла, гладка плът, които комай нищо не можеше да помръдне. Това бяха Питиите на Града на Оракулите. Животворните самодиви. Ледена тръпка пролази по гърба му. Той бе достигнал целта на своето пътуване… Широко разтвори клепачи, оглеждайки внимателно клекналите матрони. Голотата подчертаваше и най-мъничкия им недостатък: затлъстяванията, слегнали се в последователно увили се гънки, сякаш навивки на гигантска витлова пружина; многобройните брадички; бедрата, разстлали се в розови локви и изпъстрени с пъпчици. Ала въпреки цялото това изобилие от плът те не предизвикваха отвращение. Преценявайки ги трезво, човек доста скоро откриваше у тях необикновен чар, известна красота, малко потискаща, но в никакъв случай не и неприятна.

Зад гърба на Давид надзирателят се прокашля с твърдото намерение да върне своя клиент към действителността. Давид набързо спря избора си върху най-импозантната от всички: рижа, с бръсната глава.

— Триъгълникът — измърмори той и отстъпи назад. заслепен от полумрака в коридора.

— Много добре, много добре — изсумтя мустакатият. — Ще видите, всичко ще протече така, както сте се надявали. Това са автентични венерианки, знаехте ли го? Оцелелите от една раса, която днес е изчезнала. Довчера почитани като богини, сега те са принудени да продават своите дарби, за да преживяват. Какви тъжни времена, а?

— Кога ще се състои… церемонията? ~ прекъсна го Давид, загубил търпение.

— Ще ви предупредят. Повече не излизайте от хотела. Когато… „настройката“ приключи, ще изпратя някой да ви вземе с кола. Не пропускайте тази уникална среща. друга няма да има! Все пак аз трябва умело да ги подготвя, вие не сте единственият ни клиент. Предполагам, че ме разбирате, нали?

— Естествено. Заситниха към изхода. Давид вече не усещаше влагата. Ала в мига, в който се намериха на чист въздух, той отново бе завладян от съмнението:

— Те наистина ли могат да… Всъщност искам да кажа… Младостта, бъдещето… нима?

Мургавото човече направи снизходителна гримаса, потупа го по рамото и се извъртя на пети, след като скришом хвърли поглед към часовника си. Давид се озова сам в подножието на планината, окъпана в слънце. Събитията се бяха развили толкова бързо, щото му се струваше, че е сънувал срещата си с венерианките, Беше изкушен да се върне обратно, повторно да плъзне взор в процепа на амбразурата, но враждебното изражение на пазача го разубеди. Излезе през най-близкия изход, без да посмее да се обърне.

Всичко щеше да се нагласи добре, не можеше да бъде иначе. На Венера, Сирон, Магалия и на още двайсет други сателита тези жени бяха почитани като идоли. Агенцията, която за къшей хляб ги беше измъкнала от някакъв транзитен лагер, бе натрупала цяло състояние от експлоатацията на техните необичайни дарби. И Давид съвсем не беше първият, който щеше да се възползва от тях.

Щом проникна в хола на хотела, се почувства пред прага на изтощението. Изпи една хладка бира на бара, сигурен, че ще му причини киселини. После се качи в стаята, където се тръшна в кревата сред проспектите, връчени му от туристическата агенция в момента на заминаването и които вече бе чел и препрочитал близо сто пъти…

„… В Древна Гърция — гласеше кратката анотация — наричали Пития една млада жена, която била упоена от естествени серни изпарения, в своето бълнуване тя имала дарбата да изрича пророчества под формата на афоризми. От всички краища се стичали да се докоснат до тази гадателка и легендата й приписва големи предсказания. Днес, след хилядолетия, нашите служби са в състояние да поднесат на гражданството значително повече услуги, отколкото митологичната Пития. Всъщност, след като успя да си осигури изключителното съдействие на много венериански жрици от тайния култ на Ефазис, нашият институт гарантира, че ние предлагаме на всички свои клиенти необикновения опит на ЖИВОТВОРНИТЕ САМОДИВИ!“

Давид се изправи. Очите му се замъгляваха, редовете танцуваха. Май трябваше да си сложи очилата. Но имаше ли смисъл? Знаеше наизуст думите от проспекта. Отпусна се назад, потърси подкрепата на възглавницата.

Дарбите на венерианките не бяха тайна за никого. Всеки елементарен учебник по космическа етнология обясняваше, че под въздействието на силна треска организмът на дебелите жени от култа на Ефазис обилно отделя пот. Реки от гъста, солена пот, чийто основен елемент представлява производителен хормон, истинска молекула на младостта, способна да освежи всяка една човешка тъкан, подложена на пряк контакт с нея. Хиляди тестове, всичките положителни, бяха направили от тази напълно безумна хипотеза научна реалност. А пък несекващите религиозни войни, които изтребиха венерианската раса, бяха станали причина днес, пръснати из космоса, да оцелеят едва около дузина последователки на Ефазис. Само ЧАСТНАТА АГЕНЦИЯ ПО ПОДМЛАДЯВАНЕТО И ЕКСПЛОАТАЦИЯТА НА ГРАДА НА ОРАКУЛИТЕ притежаваше половината. Благодарение на вашите финансови средства бившите жрици се потяха за вас. Сумата се внасяше от кандидата и той определяше времетраенето, в което кожите на участващите щяха да останат в пряк допир. Разделяйки се с последната си банкнота, Давид си беше издействал договор за четири часа. Имаше добър шанс да успее — това му го бяха повтаряли, докато подписваше чека, окончателно изпразнил банковата му сметка. Добър шанс… А после той се бе подкрепил с доказателства. Дълготрайните резултати, изглежда, идваха след два часа съвместно съжителство в едно и също легло. Носеха се слухове за подмладяване, достигащо двайсет, даже трийсет земни години. Колкото до снимките…

Давид прокара ръка през лицето си. Бузите му горяха, челото пареше. Нервни бодежи пробягваха по мускулите на краката, искаше му се да скача, да танцува, да се освободи от огромното напрежение, трупащо се у него. Знаеше, че скоро мургавото човече ще потърси дебелата рижа жена. Щеше да я повие гола в мокър чаршаф и да тръгне с нея из коридорите на планината, излагайки я на теченията на вятъра, проникващ през пролуките, на нощния студ в цветния парк. Щеше да я накара да се покатери най-отгоре на бетонния връх, да я остави под мразовитите бръснещи повеи на северняка, понесъл се над града. Тя неминуемо щеше да се простуди. Да хване пневмония, плеврит може би, а пък треската да се покачва… 39°… 40°…

Когато температурата й достигнеше 41, щяха да дойдат да го извикат — него, Давид. Щяха да го отведат в залата за преобразяване. И тогава…

С малко късмет възпалителният процес би могъл да скочи и до 42 градуса. Колкото по-силна бе треската, толкова повече потта придобиваше по-големи възстановителни способности. Поне така се говореше. От леглото на страданието той щеше да излезе преобразен, неузнаваем…

След подобни изпитания венерианките твърде бързо се възстановяваха. Само за петнайсет дни лечение си възвръщаха силите и пак отиваха в затворената градина в очакване на нов клиент, на нова болест.

Давид не изпитваше никакви угризения при мисълта за онова, което щеше да направи. Бе се събудил на шейсет и седем, измамен с четвърт век съществование. Войната, миражът на колекциите, мисията, която трябваше да довърши, го бяха изтръгнали от живота. И той много разчиташе да бъде обезщетен за това в най-кратки срокове.

Събра проспектите, нахвърля ги в куфара и се съблече. Не искаше да поема дори минимален риск. Тази нощ щеше да спи гол, изтегнат ВЪРХУ завивките. Така никаква преграда нямаше да го възпре, когато дойдеха да го вземат, за да участва в церемонията. Стаята бе добре затоплена. За успокоение на съвестта той развъртя докрай кранчето на радиатора. Закачено над умивалника, огледалото върна обратно образа на неговото сиво тяло, надиплило се като отпуснатата мека кожа на костенурка. С печално удоволствие се зае да изучава хлътналите си, осеяни с побелели косми гърди и оголената срамна кост.

„Старец! — помисли си. — Отвратителен старец!“ Но всичкото това щеше да се промени… След няколко часа… Най-късно утре… Той се изтегна, убеден, че възбудата ще му попречи да склопи очи. Обаче бе надценил своите сили. Твърде бързо заспа и потъна в.дълбок черен сън.

Надигна клепачи към четири сутринта, миг преди гласът на хотелиерката да прогърми зад вратата.

— Господин Сат! Търсят ви на рецепцията. По-живо! Пристъпите на болестта няма да закъснеят, трябва да сте напуснали хотела преди това!

Гостът скочи на крака с пъргавина, на каквато не можеше да повярва, че е способен. Облече набързо дрехите си, както свари, и изтрополи по стъпалата, без да го е грижа, че ще събуди съседите. Мъж в униформа на шофьор го чакаше пред външното стълбище. На паркинга мъркаше луксозен черен автомобил с отворена врата.

— Господин Сат?

Той кимна. Мъжът механично повдигна фуражката си, като му посочи колата.

— Трябва да вървим, уважаеми господине. Треската се увеличава. Много силна треска. Господинът има късмет.

Давид поклати глава, без да отговори. Разбра, че се мъчеха да повишат настроението му с надеждата да измъкнат солиден бакшиш. Вътре купето миришеше на хубава, качествена кожа. Той се отпусна върху задната седалка, а шофьорът плавно потегли. Гмурнаха се в сърцето на заспалия курорт, сякаш се носеха на въздушна възглавница. Бароковите фасади прелитаха една след друга, бързо поглъщани, блъскани от светлите кръгове на уличните фенери и устремния бяг на тротоарите. Давид изпитваше усещането, че целият град се е втурнал в галоп край колата, докато тя самата остава неподвижна.

— Пристигнахме, господине — прошепна изведнъж шофьорът. — Няма да мърдам оттук, ще се присъединя към вас в края на церемонията.

Давид неопределено махна с ръка. Стомахът му опасно се надигаше и спадаше, а колкото до червата му, от тях се чуваха тревожни къркорения. Намери тясната алея, затулена сред възвишенията и парниците. Сливайки се с мрака, планината напомняше облак бетон, стържещ в земята; метеорит, спрял за една вечер престой и вече подръпващ котвите си, нетърпелив да поеме с утрото своето космическо брожение… Гостът намали крачка. Нощта го заслепяваше, той не можеше повече да се ориентира в тъмните сенки на пространството, светът започна да се върти в главата му…

— Оттук, господин Сат.

Нечия ръка се прилепи в дланта му. Притворил очи, Давид се остави да го поведат. Най-сетне жълтеникавата светлина на тунела го оплиска с размазаните си локви и той разпозна мургавото човече, облечено в костюма си на фокусник или сводник.

— Ще трябва да се качим горе, но вие изобщо не се притеснявайте, има асансьор.

И действително, напъхаха се в някакво подобие на метален долап, конто ги изтръгна от земята, за да ги тласне през планинските недра. Когато излязоха от елеватора, се намериха във вътрешността на изкуствена пещера, недалеч от върха. С вой в нея нахлуваше ледовит вятър. Сгърчил пръсти в края на обувките си, Давид забеляза отвисоко града, настръхнал сред светлини и съсредоточен в идеален кръг. Бе застанал толкова близо до бездната, че се вкамени. Стегна крака с надеждата, че ще се срасне по-плътно със земята, затърси с очи парапет, някакви перила, но нямаше нишо освен тази ужасна пукнатина в скалата, зейнала над пропастта. Искаше му се да има прилепващи подметки на нозете, да бъде мушица. Три венерианки чакаха, натиканн досами ръба, зъзнещи от студ под своя пашкул от мокро платно.

— В момента се приготвят — пошушна мургавото човече. — Елате, да не ги безпокоим! А ми се, струва, че и на вас ви е студено!

Давид усети, че тракаше със зъби, сякаш бяха в разгара на зимата. Успя да се отдалечи от зейналата паст. Десетина неравни стъпала ги отведоха в крипта, осветена от вощеници. Изпита неприятното чувство, че е дошъл да заеме мястото си в бдение край смъртник.

Дебелата жрица лежеше сред намачканите чаршафи на медно легло. Челото, бузите, раменете й лъщяха, все едно че някой ги бе намазал с олио. Тя се мяташе под обезцветените завивки, караше пружината да стене, пръскаше пяна и трепереше като животно, ритащо в предсмъртна агония…

— Съблечете се — нареди мустакатият, — не губете време! Ще запаля ето тази голяма свещ. За пълното й изгаряне, са необходими четири часа, така ще имате някакъв ориентир…

Давид се подчини. Мозъкът му изведнъж се беше втечнил, ризата и панталоните му се бяха впили в кожата подобно пиявици. Наложи се да ги изтръгва, сякаш са кора на все още зелен плод. Най-накрая остана гол, посивелите му косми бяха настръхнали от студа.

— Хайде!

Другият бе вдигнал завивките на леглото, разкривайки чудовищното тяло, разплуло се, потънало в локви плът. Потта беше зацапала отдолу чаршафите с грамадни като ореол петна, чийто цвят наподобяваше лекета урина. От постелята удряше мирис на кочина; генитални зловонна, напомнящи страшно за тинести или зашиващи морски водорасли; рязка миризма на бакър, остра и смрадлива. Давид скочи в кревата досущ като роб, осъден да се гмурне в басейн, бразден от мурени6. Надзирателят вече бе дръпнал всички завивки, напоена със стъклена шлака завеса натежа над телата им. Давид за малко не се разкрещя от погнуса.

— Приближете се! — нареди му чиновникът. — Прилепете се плътно до нея, иначе по-добре да си бяхте останали у дома!

Беше изоставил всякаква сговорчивост, всякакво мазнене.

— Дали… — започна гостът, борещ се с пипаловидния прилив на подгизналите чаршафи. — Дали е вярно това, което разправят? Че треската им давала сила мислено да се пренасят в бъдното, че в своите бълнувания са способни да описват бъдещето? Кажете…

Ала мъжът се беше отдалечил безразличен. Вратата на криптата се захлопна с тъпия шум на плоча, рязко легнала на мястото си. Давид стисна зъби и се нахвърли върху чудовищното заседнало тяло. Вкопчи се в разлюлените гърди като плувец, сграбчващ здраво перките на голяма риба. Благоразумието му се изпари и той затъна в недрата на планината, впил се за изваянията на жената-планина. Валяше се в нейната пот, превръщайки се в смукало. Епидермисите им плющяха силно като затвори по пушките на наказателен отряд. Сякаш обезумял, старият човек възсядаше приливите на треската, притискаше между кльощавите си бедра палещото туловище. Всякакво отвращение го бе изоставило и сега той я смучеше, пиеше я, превръщаше се в гъба. Една-единствена мисъл го водеше в инстинктите му — тя да се стопи, да се източи, да се излее, изпразни. Горещината под завивките достигаше предела на тази в огнена пещ. Гостът се задушаваше, хъркаше в ритъм с болната, която бе започнала да бълнува несвързани думи без край на някакъв непонятен език. Питиите от Венера… Животворните самодиви… Давид се замайваше от заклинания, опиянен от потта, затъпял от миризми на спарено; мяташе се, покатерил се върху корема на кит, улучен смъртоносно с харпун. Вече не знаеше от колко време бе тук. Свещите танцуваха пред очите му сарабанда7 на сладкиш за рожден ден. И той пееше под мазен и солен дъжд, човешка попивателна, зажадняла за влага. Страховито ликуване развилняваше електроните по цялото му същество, подпалваше болезнена ерекция между неговите бедра. Членът изсмукваше всичката му кръв, пресушавайки вените и артериите на Давид като писалка, която, пълнейки се, опразва мастилницата.

В един момент дебелата пророчица се претърколи отгоре му и го премаза върху дюшека с компрес от плът — кипяща и разплута. Той се разкрещя, разкъсан, опожарен. Опечен. Без ни най-малките признаци да спада, треската се покачваше все повече и повече, летеше към обезпокоителни граници. Венерианката климаше с глава, очите й се бяха обърнали навътре, зловонни лиги се процеждаха в ъглите на устните й. Давид направи опит да се измъкне, без да успее да помръдне нито един крайник. Някакъв кон го премазваше, повален във вихрен галоп, с косми, потънали в пяна. Боен слон се търкаляше с прерязани сухожилия, стривайки под туловището си своя картагенски водач. Той мечтаеше за пожар, за клада, за нажежено желязо, съскащо в жаравата.

— Хомакайдо! — внезапно изкрещя болната с натежали от солени капки клепачи. — Хомакайдо!

Нейният вик беше пребродил планината, рев на агония с непоносими степания. С настръхнала кожа, въпреки огнения ад на пещта, Давид я видя да се сгърчва пред прага на разрива, а после да рухва отстрани в безсъзнание. Почти веднага човечето със смешния костюм нахълта с обезпокоен вид.

— Какво става? Какво е това? Направихте ли й нещо? Шофьорът стоеше край тях с явно враждебен поглед. Те се наведоха над дебелата жена, напипаха пулса й. По разменените им шушукания Давид разбра, че се е случило нещо нередно, но бе толкова изцеден, че не можеше да размишлява. Сви колене и ръце като зародиш в утроба и затвори очи. Така се почувства добре, увит плътно от подгизналите чаршафи сякаш в гореща глина. Отпусна се в тинята щастливо, блажено, със залепнали от изтощение клепачи. Някой го разтърси.

— Трябва да тръгваме! Времето ви изтече! Хайде! Задърпаха го грубо. Усети, че го омотават в някаква завивка, че го мятат на нечие рамо без ни най-малко внимание, сякаш беше пиян, когото изхвърлят от бара, защото току-що е повърнал върху тезгяха.

Връщането премина в пълен безпорядък. Твърдата грапава материя дращеше голото му тяло, раздираше главичката на неговия член, все още заголена. Изпадна в несвяст, не се пробуди дори и когато го отърколиха върху друго легло. Гласове придружиха пропадането му — тези на хотелиерката в сивата блуза и на шофьора.

— Неприятности ли?

— Не знам. такова нещо никога не се беше случвало. Шефът е побеснял и псува като каруцар!

— Какво ще правите сега?

Останалото бе пометено от черния вятър на съня.

3

Долу, от улицата, Сирс видя как светлината се разлива в прозореца на Давид. Беше й студено. Чистият дъжд шибаше нейните голи бедра и водата от олуците се просмукваше в ловните ботуши с охлузени подметки. Все пак усмивка се изписа върху устните й. Миг преди това беше присъствала на пристигането на изпадналия в паника шофьор, обърнал фуражката си наопаки. В кафенетата край цветния парк вече се носеше слухът, че нещо нередно се е случило в пещерите! Хората говореха тихо, с натежали от недомлъвки погледи, съобщаваха си един на друг за вероятната смърт на животворната самодива и големия смут сред персонала от службата за подмладяване.

Предсказанието… Предсказанието се сбъдваше!

Това бе критичният миг! В същия този момент Пазителите на Словото се съвещаваха — силуети, стегнати в червена кожа, лъхащи на козметика.

Можеха да решат и да предприемат наказателна акция. Да изпратят по спешност своите наемни убийци или нинджи в пансиона. Хотелиерката щеше да си затвори очите. На маскираните мъже щеше да им бъде достатъчно да се качат в стаята на Давид и да го прободат в съня му… Да, точно тук се криеше опасността. но тя знаеше как да я отблъсне. В ръкопашния бой за нея нямаше тайни. За седем години й се бе наложило да изтърпи хиляди битки с останалите затворнички. Трябваше да се бие, за да се нахрани, за да си осигури завивка за през нощта, за да не бъде изнасилена с бирена бутилка, за да…

Сирс знаеше как да го защити. Сега думата беше у него, блъскайки се като обезумял прилеп в лъча на прожектор. ХОМАКАЙДО.

Утре, когато отвореше очи, той вече щеше да бъде не само човек, но и поклонник. И смело да се впусне в издирването.

Ритуалът се бе осъществил, машината щеше да подхване своето второ завъртане на колелото.

Тя се усмихна. Не чувстваше повече нощния студ. Ръката й стисна ръждивата дръжка на меча. Престана да се плаши от Пазителите на Словото. Очакваше ги непоколебима, уверена. Говорещи или неми, тяхната кръв щеше да бъде червена по острието й…

4

За първи път Давид се събуди без никакво въртене в крайниците. С голяма лекота разкърши ставите си, сухожилията се огъваха на воля, без да се разгаря ни най-малката болка, без да изниква неизбежното изтръпване. Заровил лице във възглавницата, гостът опита загребващо движение с ръката, плувайки сред твърдите чаршафи с подема на юноша. „Всичко мина чудесно!“ — заключението го изпълваше изцяло, изгаряше го. Той беше успял! Искаше му се да скочи, да изтича пред огледалото над мивката. Но се овладя. Не, трябваше да се наслади, да задържи по-дълго удоволствието.

Затворил очи, Давид се повдигна леко, подпиращ се само на дланите. Мускулите му се свиваха, подчиняваха се мигновено на двигателния тласък: бицепси, трицепси, рамене… Големите набраздени топки се издуваха и спадаха с гъвкавостта на вътрешна гума. Той се отпусна отново, разтърсен от нервен смях. Обръщайки се по гръб, докосна набързо кожата с връхчетата на пръстите си. Беше гладка. Адски гладка. Кожа на момиче: еластична плът, изпъната, без никакви гънки… Ласката раздразни зърната на гърдите му, които набъбнаха, членът му, разголен, веднага се втвърди. Той беше спечелил! Този път се огледа спокойно, на воля, сякаш бе страничен човек. Като воайор8. Откриваше тяло, което му се струваше чуждо, тяло на непознат. И само при тая единствена гледка настръхваше от възбуда. Опипваше се със същата ненаситност, с която се опипва сексуален партньор. Харесваше се, искаше се, изпитваше желание да се обладае, да проникне в себе си… Щеше му се да е достатъчно гъвкав, за да напъха члена в устата си и да погълне собственото си семе. Да бъде едновременно този, който взема, и онзи, който отдава… Вълнението караше бузите му да се разгарят в пламъци. Засрами се и възбудата изведнъж секна. Успокоен, почти равнодушен, Давид се приближи до огледалото и внимателно се взря. Видя лицето на непознат, на около трийсет години, може би неговото. Вече не си спомняше. Лице с ясно изразени скули, високо чело, обградено от руси коси. Нито красиво, нито грозно. И все пак по-скоро приятно!

Едва тогава задиша по-непринудено.

Неочаквано осъзна, усети студа, който цареше в стаята, и целият се разтрепера — от главата до петите. Въпреки това не му достигаше смелост да се реши и да се облече. Гърдите, раменете, коремът го хипнотизираха. Бе се влюбил в своя образ, в своята младост. Кихна три пъти и изтича да се сгуши под завивките. Сега не беше моментът да пипва тежка простуда! „Подмладен с четирийсет години за една нощ, на другата вечер той умира от болест, прихваната в леглото на животворната самодива!“ Прекрасно заглавие, за вестниците. Той глупаво се изхили, доволен от себе си. Беше красив, беше забавен. Щеше да поднесе своите благодарности за дълговете, наложени му от живота. Щеше да изиска онова, което му се бе полагало! Жесток глад дълбаеше стомаха му, неговия стомах, който довчера се хранеше само с готови зеленчукови супи! Отиде, разрови се в мукавения куфар, разхвърляйки демодираните дрехи. Трябваше да се облече, да си купи нещо друго, различно от тези парцали, да обиколи магазините… ДА КУПИ? И осъзна, че от днес вече няма нито пукнат грош! А понеже лечението бе приключило, щяха да го помолят да освободи мястото до обяд, той щеше да се озове на улицата с празни джобове и с евтин багаж в ръка…

Сви безразлично рамене. Балнеолечебните градчета изобилстваха с всякаква работа, все ще намери нещичко, с което да се захване, няма нужда да се тревожи и да му побеляват косите!

Слезе в трапезарията, като дебнеше собственото си отражение в огледалата с постоянство, с каквото някой ухажор нахално се втренчва в своята красива избраница. Жената със сивата блуза го обслужи сдържано, без да му продума, и той забеляза, че някои от почиващите го наблюдават крадешком с вдървени от омраза лица. За миг си помисли, че новата му външност предизвиква ревност, но аргументът не бе убедителен. Всички, които го заобикаляха, бяха дошли тук, за да получат същото. И напротив, успехът, чието живо доказателство бе Давид, би трябвало да ги успокоява… Не, нещо не беше наред. Нещо незнайно се беше обърнало против него. Буца се надигна в гърлото му, намествайки се напряко в ларинкса и спъвайки дишането. Почти нямаше спомени от предната вечер. Несвързани, непоследователни картини, откъслечни кошмарни видения, непонятни думи…

„Хомакайдо.“

Името се загнезди в неговото съзнание с огнени букви. Хомакайдо. Венерианката беше надала този вик, в това бе сигурен, после…

После вече не си спомняше. В паметта му се бяха уталожили някои усещания: влага, грапавина, горещо, студено, умората, блаженството… Но нищо друго, никакви конкретни събития.

Задъвка втората кифличка, превърнал се в жертва на смътно, мъчително безпокойство.

За няколко минути цялата зала беше престанала да закусва, за да следи всеки негов жест. Проблясъци на омраза пробягваха във втренчените зеници, ръцете притискаха конвулсивно роговите дръжки на ножовете, лицата се обагряха в червено и по оголените слепоочия на мъжете синкавите венички издуваха напред своите пулсиращи разклонения. Давид никога досега не се бе сблъсквал с толкова надвиснала неприязън. Бързо стана от масата и се затвори в стаята си, неспособен повече да се преструва. Терзан от нарастващия страх, потърси укритие в ъгъла до прозореца. Ала веднага трябваше да отстъпи: разхождащите се с цветните шапки, които обикновено спокойно крачеха и се подхилваха тъпо, сега отмъстително сочеха с бастуни завесите, където се бе сгушил. Вечните им усмивки на задоволство бяха сменени от язвителни, разкривени гримаси, очертаващи зъбите им в полумесец, колкото пожълтял, толкова и заплашителен…

Давид им обърна гръб, за да смъкне от плещите си бремето на тяхната омраза.

Както беше предвидил, хотелиерката го изхвърли на улицата още преди да е ударило обяд.

Намери се на тротоара със смешното куфарче в ръка, без да знае какво да предприеме. Сигурен бе, че ще му се наложи да изтърпи злощастието, докато стане време за вечерния влак, но когато на гарата пожела да се настани в чакалнята, двама контрольори с изпънати от ярост лица го помолиха да напусне.

Не му трябваше много, за да открие, че хората по пътя се извръщаха след него с отвращение или ненавист и винаги, щом се качеше на единия тротоар, тълпата зяпачи бързаше да пресече платното, та да отиде и закрачи от другата страна на улицата, сякаш той бе приносител на кой знае какъв болестотворен микроб, страшно заразен. Най-накрая, в средата на деня, някои деца взеха да го замерят с камъни, които, за щастие, успяха съвсем леко да го засегнат.

Капаците на прозорците се затваряха при преминаването му, разговорите се променяха в неодобрителен шепот, а на няколко пъти забеляза, че групички враждебно настроени панаирджии го следват на десетина метра отзад с явното намерение да му скроят някой лош номер.

От напрегнатия мъчителен страх потта не закъсня да рукне по челото му. Задиша тежко, гърдите му като че ли бяха склещени от невидима броня и трябваше да призове на помощ всичкото си самообладание, за да не си плюе на петите и така да даде сигнал за гонка на глутницата, следваща го бавно стъпка по стъпка. При вида му някаква жена, която излизаше от една странична врата, рязко се дръпна назад и той съвсем ясно я чу да пошепва: „Убиец!“ Това разкритие осветли нещата от коренно различен ъгъл.

Убиец? Не му трябваше никакво време, за да види как в съзнанието му се оформят основите на твърде противоречива хипотеза. Животворната самодива вероятно беше умряла в края на церемонията, и населението от Града на Оракулите го смяташе виновен за това нещастие! Направи гримаса. Отлично си спомняше пропадането на чудовищното тяло край него, онзи стон на предсмъртна агония, онзи страховит рев на животно, застигнато в своя бяг от летящия порой сачми. И малко по-късно — паниката на мустакатия, ужаса на шофьора, изумен от станалото. Да, Давид беше готов да се обзаложи: венериаиката е умряла, възвръщайки младостта му!

Ето че го заболяха краката. Съгледал скромна градинка, той реши да поспре там и пи вода от чешмичката, преди да се отпусне на една пейка. Беше вървял повече от час. Хвърляйки поглед над чемширите, откри двамата си преследвачи. Внезапното му спиране тук ги бе сварило неподготвени и сега те подозрително се бяха вглъбили в съзерцание на редуващите се улични витрини: висок мъж в червена кожена пелерина, с бръсната глава и напудрени в бяло бузи по японски маниер и млада жена с ъгловато котешко лице, оградено от черни като абанос плитки. Носеше роба от необработено твърдо сукно с връзки, жилетка от вехт марокен и ловни ботуши със силно напукани токове, които беше обула на бос крак.

Двамата сякаш не се познаваха. Давид въздъхна. Перспективата да дочака вечерта, като осуетява плановете на постоянно нарастващия брой на преследвачите си, никак не го очароваше. Реши отново да си опита късмета на гарата, но бързо трябваше да се върне назад: група въоръжени с палки мъже се бе разположила на площада с явното намерение да не му позволи да напусне жив Града на Оракулите!

От тази минута нататък той действително взе да се страхува. Онова, което бе смятал за временна проява на лошо настроение, с всеки изминат час започваше да се превръща в истинско линчуване, съвсем по правилата, и ако някой не му се притечеше на помощ, съществуваше огромната опасност да види как целият град се преобразява в смъртоносен капан.

Изпаднал в ужас, той се върна обратно, шмугна се в запустялата градинка. Мъжът с червената пелерина и жената с пристегнатите плитки все така вървяха подире му. Вече дори не се опитваха да се крият. Давид се освободи от куфара, който можеше излишно да го забави, събу се и накваси с хладка вода своите отмалели крака. Беше зает да стяга връзките си, когато чакълът изхрущя зад гърба му. След необуздан, лошо пресметнат скок той забеляза, че младата жена неусетно се бе приближила и сега стоеше на два метра от него. Инстинктивно затърси с очи някакво оръжие: камък, парче дърво… Ала нямаше нищо.

— Успокойте се — произнесе тя с безизразен глас, сякаш отгатнала настроението му. — Аз не ви желая злото. Дори вероятно съм единственото същество в този град, което иска да ви помогне! Наричам се Сирс. Знам какво се случи. Вчера животворната самодива умря върху вас и всички си мислят, че вие сте виновен за станалото. Но това не е всичко…

— Смятате, че не е достатъчно?

— Не, искам да кажа, че смъртта на венерианката е само претекст и се втълпява на жителите в града, за да ги настроят зле, да ги накарат да ви обесят или изгорят жив. Това обаче не е истинската причина…

— Не е ли?

— Не, това е просто прикритие. Начин да се насочи религиозният страх на хората срещу вас. Онова, което е от значение, е думата. Знамението.

— Хомака…

— Замълчете! Точно затуй те искат да ви убият!

— Но кои са ТЕ?

— Пазителите на Словото. Питията ви посочи и сега вие представлявате опасност за тях. Вие сте един нов поклонник. Те не могат да ви оставят жив и на свобода. Ще се опитам да ви помогна, обаче трябва да ми се подчинявате безпрекословно. Знаете ли къде се намира медният параклис? Елате при мен там след половин час. По-добре е да не се появявам с вас, това би могло да разпали тяхната ярост и да ускори нещата.

С лека походка тя напусна градинката, понесла се на дългите си гъвкави нозе, вмъкнати на голо в тесните ловни ботуши. Замаян, Давид остана така един миг, коленичил с връзки между пръстите. Развоят на събитията никак не го въодушевяваше. В какъв мистичен мочур беше затънал? Знаеше, че в навечерието на войната силите на религиозния нов ред бяха придобили голямо влияние над някои слоеве от населението, а после се бяха увеличили монасите-бойци и враждуващите помежду си ордени, без да се забравят прелатите9 самураи. Не, цялата тази история не му вещаеше нищо добро.

Изправи се. Мъжът с пелерината беше изчезнал. Той се възползва от това, излезе от градинката и като се луташе, пое към параклиса, чиито медни кубета се извисяваха над покривите на околните сгради. По пътя срещна две или три групички с ненавистни погледи, но никой не направи опит да се намеси. Насилието вероятно щеше да дойде с падането на нощта, когато влакът за връщане навлезеше в гарата, и тогава щяха да предприемат всичко, за да му попречат да стигне до него.

Макар че не искаше да си го признае, ставите му се бяха отпуснали, а коленете — омекнали. Дълго напряга слюнчените си жлези, докато успее да овлажни езика, който нахлуващият страх бе превърнал в късче картон.

Медната църква го посрещна потънала в аленочервени отблясъци и с неприятна миризма. Той прекоси преддверието, стараейки се да не тропа с токовете. Веднага щом мина под сводестата двойна врата, някаква ръка го сграбчи и дръпна към стара изповедалня, обслужваща последователите на уртхмела10.

Трябваше да се наведе, за да се промуши в тясната ниска кабинка, тапицирана в овъглен корк. Сирс залости входа с помощта на мандало, което, изглежда, беше поставено неотдавна.

— Това е интеркултова църква — обясни тя накратко. — Опит за симбиоза, който не донесе нищо. Днес тук вече никой не стъпва.

— Казвам се Давид — глупаво се обади той.

— Знам — прекъсна го младата жена, — сега във всички кръчми се говори само за вас и за вашето „престъпление“. Пазителите на Словото отреагираха с образцова бързина. Не, те няма да ви докоснат! Ще оставят простолюдието да се заеме с тази задача, но за вас то е едно и също.

— Бих искал да РАЗБЕРА!

Тя се взря в лицето му. Очите й блестяха студено. Имаше много бяла, мъртвобледа кожа и без суровото изражение, което налагаше на чертите й твърда, непоколебима маска, Сирс можеше да бъде красива. Стори му се… ненаситна. Да, „ненаситност“ бе думата, която се открои в съзнанието му. Смразяваща ненаситност и малко лудост.

— Ще се опитам да бъда кратка — отвърна тя търпеливо, — но все пак това ще продължи доста и ти няма да разбереш всичко. Някога съществувало поклонничество — поклонничеството на Хомакайдо. В своите редици то групирало известен брой избраници, търсачи. Тези хора, посочени чрез окултно знамение, предприемали дълго пътешествие, за да стигнат до място, където били посвещавани в тайната на думата, която побирала в себе си цялата вселена. Така те ставали Пазители на Словото и притежавали огромни правомощия. Един ден, оттогава е изминал повече от век, кастата им била разтърсена от вътрешни противоречия, за които никой не узнал нищо и които продължили с многобройни отлъчвания от ордена. От тоя момент поклонничеството било забранено. Наемните убийци на Пазителите се заели да избиват всички знайни водачи и превеждащи лодкари. Изгорени били всички архиви, всички литературни произведения, вдъхновени от странстванията. Били заличени фреските и рисунките. Накратко, следите на пътя, водещ до мястото за посвещение, били унищожени. От този ден титлата Пазител на Словото започнала да се предава от баща на син, без да са необходими никакви обредни ритуали и окултно знамение, без никакво поклонничество. Едновременно с това маршрутът за Хомакайдо бил напълно изтрит от съзнанието на хората. Целта на пътуването, крайното място на странстването вече никъде не се помнели. Ето как успели да заличат част от картата на земния глобус, разбираш ли?

Давид поклати глава машинално, замаян от този мистичен порой непонятни истории, които му се струваха — специално на него — напълно несмилаеми.

— Говориш ми за окултно знамение — отбеляза той с надеждата да покаже, че е заинтригуван, — но за какво по-точно става въпрос?

— Всеки път се уповавали на нещо различно: глас в нощта, забулено от плътния прозорец лице, надписи с кървави букви. Ала посланието винаги било едно и също. Една дума, една-единствена. Хомакайдо.

Неочаквано на Давид му стана адски студено и образът на венерианката, пропадаща край него с вик, мина бегло в съзнанието му.

— Искаш да ми кажеш, че… Сирс се сви.

— Да! — задъха се тя и натъртено продължи: — Близо сто години след забраната на поклонничеството, след клането на водачите и поддръжниците на традицията един нов поклонник беше току-що посочен. Ти! Ти си първият странник, който получава посланието от век насам, първият, който е чул кънтенето на сигнала за тръгване…

Давид отстъпи, блъсна се в корковата тапицерия на изповедалнята.

— Не е възможно! — замънка с пресъхнало гърло. — Нищичко не разбирам от тези истории. Дойдох тук заради лечението, това е всичко. Сега искам да си тръгна…

— Ти вече не можеш да си тръгнеш, не го ли схващаш? Ти трябва да стигнеш до края, да отидеш, да чуеш и прочетеш думата, която побира в себе си всичко. Ти на свой ред трябва да узнаеш тайната на Пазителите на Словото, да станеш техен равен и по най-добрия начин да се възползваш от случая. Ти трябва да намериш изгубения път.

— Гробището на слоновете?

— Дори и така да е, ако ти харесва! Всичкото това беше написано, значи е възможно, предопределено.

— Кое всичко?

— Твоето идване в Града на Оракулите, знамението… Не ми ли вярваш? Ела! Ще ти покажа нещо.

Тя освободи мандалото и го поведе из преддверието. Между колоните от двете страни на галерията симетрично бяха разположени мъртъвци от масивна мед, оплитайки в едно човекоподобните раси с тези на най-необичайни племена. Сирс заобиколи нечий мавзолей и опипа гравираните върху надгробен камък рисунки в търсене на тайна пружина. Давид се чувстваше зле, пристъпваше от крак на крак, неспособен да намери своето място в тъканта на ситуацията. Бе раздвоен, наблюдаваше действията си отстрани като през изкривяваща призма. И ако религиозната страна на случая го караше да остане съвсем равнодушен, една фраза все пак пробуждаше у него вълнуващи трепети, необуздани и до днес: ДУМАТА. КОЯТО ПОБИРАШЕ В СЕБЕ СИ ВСИЧКО.

Да. думата, която побираше в себе си всичко… Изглеждаше толкова сродно с неговата „вселена в чекмедже“! Гостът се стегна, помъчи се да бъде по-твърд. Някакво скрито пано пред него вече преставаше да се върти, разкривайки вертикална ниша, подобие на витрина… Щом проникна отвъд, той разбра, че в действителност става въпрос за саркофаг от плексиглас, където за вечни времена бе заспала вкочанена мумия с розовееща, сякаш жизнена кожа.

Разпуснатата и втвърдена плът подчертаваше порестите форми на скелета, които напомняха гънки на прекалено тясна, впила се дреха.

— Последният от водачите — прошепна младата жена. — Били са необходими стотици жертви и хиляди рискове, за да измъкнат тялото му от кладата. Той е бил пророк. Погледни гърдите му.

Давид се наведе. Пергаментовата кожа притискаше плътно гръдната кост с точността на анатомична шина.

Разчете първите думи на някаква татуировка, подредени в строфи, почти изличени.

— Какво е това? Бретонски?

Сирс намръщено го изгледа.

— Не — отвърна леденостудено. — Това е корпоративният език на водачите от Хомакайдо. Криптодиалект, който никой досега не е успял да преведе. Вероятно аз съм последната, която може да разгадае смисъла на тази татуировка. Става въпрос за пророчество. Разказ за видение, споходило водача по време на най-жестоките преследвания. Но по-добре слушай.

Тя затвори очи, съсредоточи се и започна да рецитира:

Давид направи гримаса.

— И смяташ, че във всичкото това се говори за мен? Ръката на Сирс се стовари върху рамото му. Ставите й бяха втвърдени. В момента от младата дама се излъчваше такава заплаха, такава опасност, че гостът начаса преглътна сарказмите, надигнали се на устните му.

— Старец ще върне пак безгрижната си младост! — отчетливо произнесе тя. — Не се ли разпознаваш? От вчера твоята история се носи из всички кръчми в града, разтръбявана от секретарките в службата по подмладяването. Трагедии и мъка той в бран и сълзи ще е опознал? Дори гибелта на венерианката е описана: Преди навеки във леглото да срещне тя пък свойта смърт!

Смутен, Давид се освободи.

— Да приемем, че е така. Но останалото? Непонятно е!

— Не всичко. Става въпрос за маршрут.

— Ами говорещи и неми? — Пазителите на Словото. Орденът наброява множество братства, като всяко от тях се отличава с характерно поведение спрямо употребата на речта. Има неми и вентрилози11, за които тя е нечистотия, доброволците афазици12 се уединяват в обожание на една единствена дума, а циклиците (или говорещите) възхваляват словесния потоп, който пречиствал страстите. Привидно те образуват доста твърда, дори непроницаема каста, но зад кулисите се отдават на жестоки борби, войни за влияние. Само едно нещо ги обединява: тайната на забраненото поклонничество, загадката на Хомакайдо. Техният общ интерес е никой да не разбули мистерията, да не достигне и обсеби истината.

Тя натисна пружината и паното отново тихо се спусна, като закри отвора на погребалната ниша. Давид се поколеба, прехвърляйки думите върху езика си:

— Те знаят ли за него… за това…

— За това предсказание? Нямам представа. Ако нещо са предусетили, значи животът ти вече виси на косъм.

Те никога няма да ти позволят да изтръгнеш от забравата един запретен обичай, още повече че времето го е изтрило от съзнанието на хората.

— Тогава какво трябва да се направи?

— Да вървиш напред, да станеш също така всемогъщ като тях. Ето единствения ти шанс, за да оцелееш. Ако допуснеш и крачка назад, ако се вкопаеш между стените на някоя хотелска стая, те рано или късно ще те намерят, техните шпиони са навсякъде…

— А какъв е твоят интерес в цялата тази история? Не поемаш ли прекалено много рискове?

— Моят прадядо беше водач и аз пожелах да продължа неговата борба. Пазителите на Словото ме плениха. Седем години прекарах в килия зад решетките. Избягах преди шест месеца.

— За да се върнеш отново тук?

— Заради предсказанието. То посочва приблизително датата на твоето идване чрез система от децентрирани точки и запетайки. Благоприятният период започна преди три дни.

Давид прехапа устни. Изпитваше неприятното усещане, че се е озовал катапултиран в живота на друг. Насилваха го да поеме върху плещите си съществованието на чужденец! Сменяйки своята кожа, той сменяше и ролята, но не му позволяваха сам да избере пиесата. Коя беше в действителност Сирс? Член на религиозна секта? Луда? Или находчива комедиантка с двулични намерения?

— Няма да бъде лесно — отбеляза младата жена, като възприе неразположението на Давид за размисъл, — пътят е напълно заличен, загубен. Когато бях малка, възрастните често използваха една поговорка, напомняща за тази ситуация. По адрес на някой, който се нагърбваше с някаква непосилна задача, казваха, че мечтаел да намери пътя към Хомакайдо. За хората това бе все едно да се търси игла в копа сено или да пожелаеш да свалиш луната. Виждаш ли, не те лъжа!

Тя направи пауза, после допълни с поверителен тон:

— Носят се слухове, че животът ти е, отишъл в преследване на напразна мечта, вярно ли е? Че си искал да побереш вселената в едно?

Давид сви глава между раменете си. Защо не бе успял да се овладее, защо не бе престанал да бълва спомените си пред магнетофоните в агенцията по подмладяването? Старческа мания! Отвратителна прищявка на старец. която сега в очите на всички го правеше прозирен като стъкло.

— Колекционирах — измънка той насила, — исках… Една синтеза… Един… Ох! Всъщност какво значение има?

— Има голямо значение! Ти не си бил избран случайно. Твоят минал живот твърде вероятно е бил само някакъв вид тренировка за това, което ще последва. Умствена подготовка… Аскетизъм. В известен смисъл ти си „специалист“. Опитът на мъдрец в тялото на младеж. Идеалната комбинация.

Давид избухна.

— Аз не бях избран! Въобще не разбирам всичките тези истории. Колекцията ми не беше нищо друго, освен низ от неуспехи, от фалшиви следи, от…

— Това не е важно! Било е просто репетиция. Упражнение за пъргавина на мозъка. Истинската игра ще се развихри сега. Едва сега ти ще намериш отговор на въпросите, които някога си си задавал.

Той рухна. Нямаше никакво желание да се впуска в словесен двубой. Обърна глава към преддверието на църквата. Витражите потъмняваха, вечерта се спускаше.

— Не мислиш ли, че те ще нападнат параклиса? — запита обезпокоено.

— Не. Медната църква вдъхва страх у хората от улицата. Била е построена от почитатели на мълнията. Пирамидалните й части, кубетата и стрелите по тях са замислени да привличат огъня на небесата. Някога, предимно в буреносни вечери, вярващите са се струпвали в преддверието и са чакали мълниите да ударят отгоре, да се разпрострат по цялата метална площ из постройката и да ги поразят точно насред някой псалм. Затова и много от статуите са наполовина разтопени, затова камбанарията има такъв вид, преливащ в цветовете на дъгата. За тази вечер прогнозата вещае буря — виждаш, че не съм избрала терена без предварителен умисъл. Никой няма да посмее да стъпи тук, преди да настане утрото, на сигурно място сме…

Давид изпита усещането, че краката му ще се огънат под него.

— Аз ще тръгвам — продължи Сирс. — Трябват ни коне, оръжия и припаси. Ще се върна към полунощ, тогава ще се опитаме да се измъкнем през портите на града. Докато ме чакаш, не излизай оттук и не си подавай носа на прага — стрелата много бързо прелита през улицата.

Преди да успее по някакъв начин да протестира, той се озова сам.

„Думата, която побира в себе си всичко“… Фразата танцуваше в съзнанието му. Искаше му се да запуши ушите си, да остане глух за тази песен на сирените, обаче нещо дълбоко у него се беше пробудило. Странен вътрешен плам, изпепеляващ и разкъсващ. Първата искрица на клада, чието единствено желание бе да се разгори. Да, религиозните и политическите интриги на търсенето му бяха съвсем безразлични, но крайната цел…!

Дланите му се овлажниха. Той изруга, седна на една скамейка. Беше готов, знаеше го. Примамката се бе забола в езика му и колкото и да се съпротивяваше…

Изведнъж нечия сянка го покри с тежко изшумоляване. Давид вдигна очи. Мъжът с червената пелерина беше застанал пред него непоколебим, напудреното му лице не издаваше никакво чувство.

— Държах честно да ви предупредя, че тази вечер изобщо нямате шанс да се качите в обратния влак — заяви той с чудноват глас на момиченце. — Гарата е обкръжена отвсякъде. По улиците на града кръстосват патрули. Само след малко ще ви бъде невъзможно да се промъкнете през брънките на мрежата.

— Вие сте… Пазител на Словото? Така ли?

— Точно така — отвърна другият с тържествен тон ни патриарх, — аз принадлежа към братството на циклиците. Към онези, които народът вулгарно нарича говорещи…

Давид се изправи, но мъжът продължаваше да го надвишава с една глава.

— Дори и тази църква няма вечно да ви закриля — додаде човекът в кожената пелерина с гърления изговор на лукав селянин, — буреносните облаци се струпват, стихията се задава. Когато мълниите подпалят камбанарията, вие ще бъдете принуден да излезете…

В същия дух той глаголства дълги минути пред изумения Давид, изреждайки хилядата и една опасности на капана, който се подготвяше, променяйки гласа си според настроенията, които се опитваше да изрази. Състраданието се процеждаше през устните му с пискливото гласче на момиченце; наивността и невинността го караха да се олюлява на сричките като шестгодишно дете. Ставаше съблазнител с топлия, кадифен тон на телефонна проститутка, сериозен и наставнически с астматичния, треперлив тембър на старец. Честта изтръгваше от него снобски излияния на аристократ, докато яростта храчеше осакатени и провлечени слова на уличник. За съвсем кратко време през устата му се изредиха цели съсловия. Давид твърде бързо забеляза, че спокойният разговор възстановяваше хармониите на семейното ядро: таткото произнасяше думите на авторитета, майката — тези на нежността и доверието, децата — онези на радостта и изобилието…

Като истински виртуоз, мъжът с напудрените бузи боравеше брилянтно с всички известни тоналности, преобразяваше гласа си така, както Давид би го направил при инфлексия13. Възрастта, полът, социалното положение — всичко бе пуснато в действие, за да се очертаят нюансите на неговата мисъл. Съчетанията се наслагваха едно в друго, допълвайки се, променяйки се в обратен ред…

И тъй като Давид продължаваше да е сякаш от мрамор, раздразнението започна да обзема странния му събеседник. След неистовите писъци на мъжкараните последва грубостта на хамалите.

Младежът се запита, дали някои проблеми или психиатрични смущения не се изразяваха чрез превъзходството на едни тембри над други. За миг си представи хомосексуалист, издаван най-вече от употребата на женствени тоналности в гласа; педераст, изобличен от заекванията на правещи се на глупаци момченца!

— Не искате ли да се предадете? — за последен път настойчиво попита горещият шепот на момиче, тръпнещо за проникване. — Не мога да ви гарантирам, че ще останете невредим, далеч съм от подобна мисъл, но във всички случаи смъртта ви ще бъде по-малко ужасна от тази, която ви очаква в това кръщелно, когато мълнията разтопи олтара и лицата на статуите!

Давид отрицателно поклати глава и направи крачка напред. Леко отегчен, цикликът повдигна рамене.

— Както ви е угодно! — изрече с въздишка на агонизираща старица. — Постъпката ми бе продиктувана единствено от състрадание.

Той отстъпи заднешком на повече от шест метра, а после се извъртя в бръснещ полет на пелерината, спускайки се по стъпалата на преддверието.

Бе осеял простора след себе си с парфюми, странно нееднородни: мирис на кожа и сладникав дъх на козметика. Давид пое глътка въздух — неизбежната буря витаеше в атмосферата. Копнееше само за едно: Сирс да се върне с конете! Под свода в рижи отблясъци горещината се бе покачила с градуси. Потта на вади се стичаше по тялото му.

Въпреки явните признаци на опасността, която с течение на времето ставаше все по-осезаема, той още не можеше да се вмъкне в реалността на своя нов живот. За една нощ бе заменил застиналия и ограничен свят на старец със света на интриги и заговори, лъхащ на пот и оръжейна смазка. Замяната беше прекалено голяма, за да се надява, че ще привикне с нея за няколко часа. Въпреки това, повече или по-малко съзнателно, Давид се радваше на тоя водовъртеж, който сега вече не му оставяше време за размишления. Действително във влака, носещ го към Града на Оракулите, на два или три пъти го застигна съмнението. Всъщност съмнение не бе подходящата дума. По-добре да се каже увереността, че няма да знае какво да направи с тази своя нова младост и че този нов живот, който щеше да си предложи, съвсем скоро ще зейне пред него като бездна, като безплодна пустиня. И ако бе имало само още едно допълнително и ненужно отклонение, той — просто за миг — щеше да се откаже, дърпайки аварийната спирачка, за да изскочи от вагона насред полето. Обаче не посмя да го стори.

Сега съдбата решаваше на негово място, подаваше му вече написаната роля, насилваше го да облече костюм, прекалено голям за тялото му; с ритник го изхвърляше на сцена, ужасно препълнена и точно в разгара на драма, чието първо действие той бе пропуснал. Страхът от бездната се стопяваше, а мисълта, че си служат с него, че го използват за марионетка, на която някой друг тегли конците, честно казано, все повече започваше да му харесва.

Тропотът на дъждовните капки по кубетата го изтръгна от размишленията. Най-сетне беше заваляло като из ведро, стихията плющеше по параклиса в стегнати, звучни порои. Кресчендо от скърцащи метални шумове бързо обхвана предната част на църквата и Давид изпита усещането, че е затворник в камбанария, бомбардирана от градушка и стоманени гюллета. Първият грохот на мълнията прокара епилептичен гърч по гръбнака му. Отвън нощта бе разсечена от синкаво зарево, но нищо не се случи. Ударът беше пропуснал камбанарията. Той хукна към вратата и изскочи на прага с твърдото намерение да избяга от сградата, която след няколко минути напълно рискуваше да се превърне в гигантски електрически стол.

Не бе направил и три крачки, когато обкичена с червени пера стрела се счупи сред глезените му, изравяйки в медта по пода бляскаща драскотина, изтъняваща като тресчица. Други две стрели изсвистяха, насочени от съседните улици, ала за щастие бяха отвеяни от пороя и вятъра. Давид успя само да се хвърли назад. Измокрен до кости, огледа напречната галерия, отчаяно търсещ с поглед някакъв начин, за да се изолира от металния под. Напразно. Всяка табуретка, всеки стол, всяка скамейка бяха от мед, тоест — проводници на електричество. Обзе го ужас, той се разфуча, заблъска култовите фигури. В момента, когато ритна вратата на стаичката, в която съхраняваха църковните одежди и принадлежности, близък пукот на гръмотевица разтърси стегнатата чрез болтове конструкция на параклиса. Водопад от светлина в магнезиевобяло със съскане се посипа по витражите, като озари и най-отдалеченото кътче. Давид захълца с разкъсани от яркия светлинен порой зеници, който го срази на място, и почти ослепял, го накара да залита сред преобърнати молитвени пейки. Той опита да се предпази, но раздра кожата си в острите ръбове на седалките. Вече не можеше да се овладее — още няколко секунди и тичешком щеше да се втурне обратно във външната галерия на църквата, изскачайки навън срещу стрелите…

Най-накрая се препъна в нещо, приличащо на малък дървен подиум, отрупан с аналои14, които запокити с опакото на дланта. Тракайки със зъби, издърпа проядения от червеи паралелепипед възможно най-близо до вратата, освободи се от подгизналите си дрехи и се подсуши с помощта на някакъв балдахин, избродиран в злато. После клекна, свит в средата на тясната дъсчена поставка, повтаряйки благоговейно, обзет от лудост: „Дървото не е проводник!“ Едва беше успял да се сгуши, когато небесната стихия порази стрелата на кръщелното. Цялата конструкция прогърмя в оглушителен пукот и светна. Оловото по витражите начаса потече в струи, като надигна лавина от разноцветни късове стъкла. Всички розетки се пръснаха подобно на частици мозайка, разпилени от невидима ръка. Вощениците започнаха да се огъват, а накрая закапаха в кипящи локви. Статуите, намиращи се в близост до мястото на удара, до една изгубиха своите благородни черти. Устите им зейнаха, брадичките се удължиха, медните носове се заусукваха като серпентини от прегрята алтея15. Ужасен, Давид видя някакъв светец да се превива, сякаш беше акордеон, който сгъва меха си.

Явлението продължи за част от секундата, не повече. Стените на параклиса веднага се покриха с парцали от сажди, а въздухът се изпълни с отвратителната миризма на озон. Давид остана застинал на място, космите и косите му бяха опърлени. Огнени езици болезнено го заблизаха по бедрата и като капак на всичко забеляза, че долната част на подиума пламваше.

— Слава Богу! — разнесе се неочаквано гласът на Сирс. — Жив си!

Тя се бе появила в очертанията на портала, прикривайки се от стрелите зад нещо, което приличаше на голям меден щит.

— Трябва да излизаме! — кресна жената, за да надвика грохота от вихрушките изливаща се вода. — Можеш ли да тичаш?

Той нямаше ни най-малка представа, ала беше готов да побегне и на четири крака, само и само да напусне медната църква. Скочи на пода и жестока болка го опари в ходилата. Сирс ясно му показа, че трябва да се долепи до нея и да се придвижват под прикритието на щита. Стиснали зъби, те заслизаха по стъпалата на преддверието, а стрелите се пръскаха край тях, станали безполезни и неефикасни, издухвани от поривите на бурята.

Давид никога не разбра как го беше направил, но в един миг неочаквано се озова на дъното на друсаща се по неравните павета каруца, докато просторът отзад ехтеше от крясъците на измамените им преследвачи.

Продължението бе пълен хаос, от който младият човек успя да запомни само безумен и виещ се път сред лабиринт от улички, които нощта и тъмнината обезличаваха. Сломен от вълнение и умора, най-накрая той заспа. Когато отново отвори очи, денят и мъглата бяха заменили дъжда. Далече зад гърба им градът рисуваше в призрачни сенки своята дантела от кули и покриви. Една дълга, много дълга страница беше обърната.

5

Цели два дни те се лутаха в пейзаж от развалини, завладени от ниска растителност. После на свой ред и тези урбанистични скелети изчезнаха и каруцата пое в коловозите на стар коларски път, очертан по краищата с обикновени каменни блокове. С известно учудване Давид забеляза, че много от градовете се бяха стопили, а на мястото им в тъканта на равнините продължаваха да съществуват единствено светли петна. Оголени скалисти кръгове, подобни на гигантски образувания като от рана. Човешките противоборства бяха скроили нова география в плътта на континента, отваряйки долини, заобикаляйки големите реки, запълвайки езерата. Планински вериги се бяха изпарили, главозамайващи върхове се извисяваха там, където преди време бе имало индустриално селище, крайбрежни градове се бяха изместили със стотици километри навътре в сушата… Давид вече нищо не можеше да разпознае. Освен шепа редки островчета, в които кипеше някаква дейност. целият този свят бавно се връщаше към средновековието. Възраждаха се дребните занаяти, микроскопични хранителни култури се съпротивяваха тук и там на буйното нашествие на типично екваториална растителност.

Всеки път, когато се спираха да нощуват, бяха връхлитани от глутници бродещи кучета, които трябваше да отблъскват с камъни и разпалени главни. Сирс особено се страхуваше от набези на грабители и разбойници, но — за голямо успокоение на Давид — съмненията й се оказаха неоснователни. Една вечер младежът, когото тези скиталчества тревожеха, я запита дали следват някакъв точно определен маршрут, или…

— Петте месеца след моето бягство използвах, за да установявам контакти — прекъсна го тя студено. — взех необходимите мерки, сключих „договори“. Ще събираме сведения, ще измъкваме откъслечни изречения и думички за пътя от упълномощени лица, от град на град ще крадем нови и нови парченца от пъзъла. Ще търпим и несполуки, има ли смисъл да го премълчаваме? Ние сме слепци, напредващи опипом; слепци, загубили се в лабиринт. Нашето издирване вече не е вписано в нито една карта; целта на нашето поклонничество е един забранен център и въпросите ни ще накарат много от тези, които все още знаят нещичко, да стиснат здраво устите си. За останалите ще бъдем просто двама смахнати; двама, хранещи се с илюзии, отровени от злонамерена поговорка. Не се учудвай, ако някой се изсмее зад гърба ти. Трябва да се продължава напред. До момента съм се придържала към маршрута според плана на предсказанието. Спомняш ли си татуировката на последния водач? Трагедии и мъка той в бран и сълзи ще е опознал, ала към краища с веселие ще го зове далечен път за карнавал… Това е директен намек за Града на Празненствата, град на удоволствията, към който етап след етап ни се налага да вървим. И пътьом ще се мъчим да изтръгваме някаква информация…

Давид се задоволи да поклати глава. Можеше ли да се надява на нещо по-разумно? Беше се забъркал в механизмите на обезумяла машина. Довчера изнежен колекционер, днес той се събуждаше в кожата на поклонник, лишен от своята Мека или от своя Свети мъченик Христос! И не му оставаше нищо друго, освен да ги търси. Да се придвижва напред, без да се насилва много да разбере какво бе онова, което там, зад хълмовете, ги гонеше по петите…