Железният карнавал

6

Малко преди зазоряване Давид беше събуден от гръмнали продължителни ръкопляскания. Тътнежът препускаше, ехтеше, издуваше се като кълбящи се пламъци в камина. Изпита усещането за хиляди редуващи се една след друга плесници — ту сухи, ту приглушени, те валяха отмерено в ритъма на недоловима за слуха музика. Звуковата вълна, в началото далечна, бързо наближаваше, за да избухне зад възвишенията в суматохата на шибана плът, на натъртени длани.

Давид се надигна върху седалката и задебна Сирс с крайчеца на окото. Младата жена незабелязано бе пребледняла, устните й сега се бяха свили в твърда, обезцветена линия.

— Джуджетата — прошепна тя, за да разсее безмълвния въпрос на своя спътник, — царството на джуджетата…

Без повече обяснения Сирс изплющя по животните с опакото на дългия ремък и пришпори право към долината. Обкованите с желязо колела на талигата изтръгваха искри от кремъка под тях, очертаващи пътя на колата с ивица колкото светла, толкова и мимолетна. Най-сетне те стигнаха до стръмния бряг на широка река. Утринната мъгла се напластяваше по дълбокото дъно на планинския проход, затулвайки повърхността на водата. Давид забеляза, че невероятни вихрушки във въздуха като че ли размесват мъглата, чиито валма не преставаха да се диплят. И докато скачаха на земята, изведнъж се разнесе нов гръм от аплодисменти, тътнеща мълния, кавалкади отгласи, блъскащи се в стените от гранит. Почвата трепереше, предавайки своите трусове на глезените на пътниците, а по склоновете се сринаха камъни, които увлякоха след себе си лавина от прахоляк и чакъл. Затиснала ушите си с ръце, присвила очи, Сирс правеше физиономии. После бурята премина, понесе се към морето. Сред пелената от изпарения изплува някакъв кей — мостче с разединени, отковани дъски и халтави, крехки колове като крачета на насекомо. Големи дълги лодки бяха довлечени на брега, предлагащи на погледа гладък кил16, чист и блестящ, сякаш никога не се е потапял във вода. Давид бе изненадан. Приближавайки още напред, той забеляза, че лодките до една бяха останали без гребла и кормило. В момента, когато щеше да отвори уста, за да поиска обяснения, дребно човече се измъкна от паянтова каменна колиба, награбило въжета в ръцете си. Щом зърна пътешествениците, то пусна товара на земята и си освободи ушите от восъчните тапи, с които ги беше запушило.

— Накъде сте поели? — извика им, като се загледа в младата жена.

— Към Хомакайдо.

— Не го знам. Сигурно искате да преминете? Ех, сега не е най-подходящият момент. От вчера ТЕ са доста нервирани. На ваше място… А после трябва да изчакаме и да се вдигне мъглата. Ако ТЕ са решили да си скръстят ръцете, нищо не може да се направи!

— Но за кого ни говори? — Давид се ядоса и стисна за китката своята спътница. Тя раздразнено сви рамене.

— Ама че си чудак! Още ли не си разбрал? Дръпна го настрана и му посочи коритото на реката.

— Гледай! — нареди му. — Мъглата скоро ще се разпръсне.

Те седнаха върху корпуса на една ладия и дълго не си проговориха. За пореден път Давид се увери, че лодките, закърпени криво-ляво, бяха напълно негодни за употреба. Разпуканите им бордове предлагаха на водата толкова пролуки, колкото и черпак за изгребване на пяна. А може би просто се касаеше за отломки от разбити съдове?

— Надявам се, че няма да преплуваме на нещо такова! — заяви той, като наложи кърмата с длан.

— Разбира се, че ще преплуваме точно на такова нещо! — отвърна му Сирс. — Някакви недостатъци ли откриваш в тях?

Младежът неопределено махна и извърна глава, отказвайки се да проумее. Под изгряващото слънце мъхестите воали, застилащи дъното на долината, изтъняваха с всяка секунда. След няколко мига Давид съзря между високите брегове пъстротата на странно гъмжило. Потрепери и от обзелия го панически ужас челото му се покри със ситни капки пот. Сега вече съмнението бе невъзможно…

Пресъхналото корито на реката се оказа запълнено от огромна тълпа. Човешки приливи и отливи на джуджета от двата пола, прави, наблъскани лакът до лакът, цяла армия от пигмеи, чието вълнение от глави се люшкаше между бреговете. Бяха притиснати плътно — от старото русло чак до делтата в морето. Напомняха разбиващи се многобройни кохорти, ходилата им чезнеха в тинестото дъно. Вкоренени до половината на прасците, те не помръдваха тела, не говореха: странни, вкаменили се в немислима поза „мирно“. Хиляди, милиони същества, рамо до рамо, изпълващи речното корито, издълбано някога от течението на водите. Кошмарна върволица, лъкатушеща по дължината на канала, простираща се докъдето стига погледът. Море от голи розови черепи, които първите зари на деня караха да проблясват в леката мараня.

— Това е реката на джуджетата — задъха се Сирс с неочаквано приглушен глас, — никога ли не беше я виждал?

Давид не успя да отговори, някаква топка болезнено се бе запречила в гърлото му. Изведнъж, без да е имало нещо, което да го предвещае, наблъсканата в краката му тълпа поднесе към небето разтворени длани и започна да ръкопляска. Аплодисментите отново отекнаха сред хълмовете. Изумен, замаян, Давид не можеше да откъсне очи от множеството надигнати крайници с пъплещи, танцуващи пръсти, като че морска пяна по гребена на талази; от дланите, поклащащи се в ритъм, сякаш загребващи в шум, притъпен от обилно изсипал се дъжд. И тяхната вълна се носеше, хриптеше, сриваше се и кипваше, очертавайки съразмерни течения, водовъртежи, маелстрьоми17 от аплодисменти. Той не виждаше нищо друго освен този порой от събрани или раздалечени ръце, порещи въздуха, тъчащи над главите костелив покров от нокти и стави, жива река от линии на живота и пръстови отпечатъци.

— Но какво правят там? — успя да промълви най-сетне, когато пак се възцари тишина. Сирс сбърчи вежди.

— Сложна история. Най-общо може да се каже, че се хранят с утаечни сокове, съдържащи се в тинята на някои реки. Епидермисът по ходилата им предлага широки площи за директно поглъщане. Някога, на тяхната родна планета, те се препитавали, като ходели боси. Всяка крачка била за организма им нов приток на калории. Тук единствено в калта на пресъхнали водни басейни, те сполучили да намерят хранителни вещества. Тинята и торфените наноси са богати на органични частици, на най-различни гъбообразни израстъци. По подобие на растения, които пускат корените си в хумуса, джуджетата ги изсмукват. Впрочем, ако се наведеш по-отблизо и ги огледаш, ще забележиш, че са лишени от уста и само жените имат коси, руси, а понякога бели като сняг…

— Ами ръстът им?

— Рахитизъм, дължащ се на нередовно хранене. Утаечните сокове на Земята се оказали слабички и това довело до израждане на расата.

— Защо аплодират?

— Ръкопляскат, за да изразят своето недоволство и постоянния си глад…

Тя не можа да продължи, тъй като гръм от аплодисменти удави гласа й. Наложи се да си запушат ушите и така да се изтръгнат от олелията. Затворил очи, Давид си представи, че се е заблудил сред зрителите на гигантска опера. Цели народи пляскаха с ръце в зала с космически размери и тяхното плющене заглушаваше трясъка на природните или военни катаклизми. Пробуждаха се вулкани, земята разтваряше тръпнещи недра, за да изтръгне своята болка, да погълне палати и сгради, бомби разравяха сушата, без да успеят да надделеят грохота на размаханите длани!

— Ако искате да преминете, ще трябва да ги умилостивите! — изрече човечето, след като спокойствието се възстанови. — В лошо настроение са. Вчера ми катурнаха една лодка и повече не видях никого от пътниците!

Давид се обърна към младата дама.

— Те ще ни пренасят, така ли? — засрича несвързано той. — Ще прехвърлят ладията ни от ръка на ръка? Ще плуваме над главите им, носени на длани от единия до другия бряг? Значи затова лодките нямат нито гребла, нито кормило!

Сирс направи безпомощна физиономия.

— Не можем нищо друго да сторим!

Давид напредна с няколко крачки към стръмния бряг, спря. Осъзна, че го е страх да доближи повече. Ами ако неочаквано изникнеше някоя ръка. ако неочаквано припълзеше по чакъла, за да го сграбчи за глезена и завлече в бездните на реката? Той отстъпи, унизен, че не може да овладее паниката си.

— Щом им дадете необходимите дарове, няма от какво да се боите! — извика пазачът на лодките. — Просто не трябва да бъдете стиснати, това е!

Давид се отпусна върху туловището на ладията, което бе избрал за седалка, и хвърли въпросителен поглед към своята спътница.

— Обичаят изисква по време на пътуването да им се дават през борда планктон, синтетични утаечни сокове и гъбообразни израстъци — обясни тя. — Само на такава цена джуджетата се съгласяват да ви превозят между бреговете, да ви обслужат като гребци в известен смисъл…

— И реката най-сетне става плавателна! — присмя се младежът, стиснал юмруци.

— Точно така!

— Кога тръгваме?

Сирс се вторачи в него, после сви рамене.

— В края на краищата има ли смисъл да чакаме? — въздъхна тя. — Утре пигмеите ще са по-гладни, отколкото днес, а това ще направи преминаването доста по-трудно.

И те отидоха при моряка в колибата.

Още щом прекрачиха прага, отвратителна миризма на разложено ги блъсна в ноздрите. Давид забеляза, че каменните стени бяха покрити с торби от груб плат. всичките еднакви. Зловонията на гниеща плът, носещи се от тях, навеждаха на мисълта, че някой ги бе натъпкал със смлени трупове. Сирс трябваше да се пазари.

— Пет парчета — роптаеше търговецът, — не по-малко! Ако по време на пътуването храната ви свърши, ТЕ ще преобърнат лодката и ще ви извият вратовете!

Давид изтръпна. На тезгяха Сирс изсипа шепа искрящи монети. В замяна човечето й връчи пет смрадливи торби, както и една платнена чанта, която тържествено назова „медицинска“. Когато младият мъж бръкна в нея, намери там чук и изключително добре наточен сърп. Видял изумлението му, стопанинът се зае подробно да му обяснява начина на употреба на тези необичайни вещи.

— С чука удряте по пръстите, които се вкопчват в бордовете с намерението да ви разклатят; със сърпа косите ръцете, които ви сграбчват за дрехите и дърпат към дъното! Повярвайте ми, винаги се намират един или двама мръсници в тълпата, способни да ви погодят някой лош номер. Така че дръжте здраво сечивата и не се колебайте да ги използвате!

Поразен, Давид прехвърли ремъка на чантата през врата си и последва Сирс, която избираше лодка, преговаряйки разгорещено. Беше се спряла на някаква с метално дъно, но човечето не искаше въобще и да чуе, понеже ставало въпрос за собствената му ладия.

Останалата част от речните съдове не будеше никакво въодушевление. Повечето корпуси жалостиво простенваха под натиска на подметката, а през раздалечените им дъски струеше светлината на деня. Най-накрая успяха да подберат една истинска антика-дълга и тясна китоловна лодка.

— Правите грешка! — започна да мърмори водачът, прибирайки се в колибата си. — ТЕ не обичат прекалено тежките туловища. Смятайте, че съм ви предупредил!

Двамата нахвърляха торбите със зловонния прах между пейките за гребците. В продължение на няколко минути останаха неподвижни, вперили очи в реката.

— А ти минавала ли си през нея? — запита Давид, като се мъчеше гласът му да прозвучи равнодушно. Сирс отрицателно поклати глава.

— Не, не и тук, на това място! Минавала съм през други реки, други блата. Но никога не съм преодолявала толкова широк ров.

— Хм, колко ли достига? Петдесет метра, шейсет? Може би сто?

Тя сви устни в гримаса, изпълнена с досада.

— Има ли смисъл да го обсъждаме?

Той не настоя. Жената се страхуваше, беше очевидно. Опря слабини в носа на лодката и отпусна погледа си отново да се зарее в хилядите ненаситни ръце, които хапеха въздуха със звучни и влажни приплясквания.

— Разправят — зашепна Сирс зад гърба му, — че най-добрият начин да се премине е да се вземе врачка на борда. През цялото пътуване циганката чете бъдещето в изпънатите длани и джуджетата — странно, нали — веднага забравят агресивните си инстинкти. Но туй е само легенда!

Младежът не намери какво да отвърне. Напрегнатият страх замъгляваше и объркваше съзнанието му.

— Когато наистина са в лошо настроение, те кръстосват ръце — подзе пак Сирс, — като едновременно с това отказват всякакво преминаване. Тогава даренията трябва да се умножат, за да ги склониш да протегнат длани…

Говореше, без да я е грижа дали има аудитория, пускаше тирадите си насечено, дъвчеше думите, също както набързо се изрича или по-скоро шепти молитва. Продължаваха да стоят на едно място, неспособни да се решат и изблъскат китоловната лодка към стръмния бряг. Накрая Давид се раздвижи. Ремъкът на „медицинската“ чанта прорязваше врата му.

— Хайде да вървим!

Тя сякаш изплува от някакъв сън. Впивайки пръсти в кърмата, започна да тласка напред, докато спътникът й, вкопчен отстрани, дърпаше с всички сили, опитващ се да улесни хлъзгането на кила по плътната като гума трева. Когато първите ръце напипаха туловището на ладията, двамата бяха плувнали в пот.

Сирс пъргаво скочи вътре, проби една торба и с широки махове взе да изсипва органичното семе. За няколко секунди вонята достигна границата на нетърпимото и Давид, възпрян в устрема си, замалко не се прекатури в реката в момента, когато прекрачваше планшира18. Вяли плясъци раздрусаха лодката под нозете им, тя за миг се заклати напред-назад, сякаш бе въртележка с кончета, която не се решава да потегли. Сетне движенията навлязоха в синхрон и от длан на длан ладията се плъзна към отсрещния стръмен бряг, подхвърляна над главите като трофей или победител от някаква битка. До средата на речния басейн всичко вървеше нормално, след това операцията се забави, за да замре в шумно тъпчене с крака. Под носовата част на возилото ръцете експлодираха в безпорядъчни плясъци, най-напред умолителни, после много бързо превърнали се в раздразнени и гневливи. Хищни течения; от алчни пръсти се издълбаха в тълпата, опитвайки се да дръпнат лодката в други посоки, да я върнат обратно по пътя или насочат надолу по реката.

„Всички са сърдити!“ — ужасен си помисли Давид, докато наблюдаваше как Сирс разпаря четвъртата торба. Прахът бе полепил лицето и предната част на ръката й с коричка скорбяла, беше я напудрил с отвратително вонящ грим, който на някои места струйките пот бяха разпукали. Тя дишаше тежко, но продължаваше да загребва и ръси, без да спира — това обаче не им помогна да се придвижат напред. А после внезапно ладията се извъртя настрани, сякаш искаше да се преобърне с кила нагоре, и Давид забеляза цяла върволица от пръсти с нащърбени краища, които се вчепкаха в планшира. Грабна чука и заудря със стиснати зъби, мъчейки се да не гледа изригванията натрошена плът, нокти и размазани стави. Лодката се изправи за миг в първоначалното си положение, ала веднага след това атака от разярени юмручни удари разтресе дървеното туловище. Разединените дъски застенаха. Отломки се разлетяха на всички страни и една ръка изскокна от дъното между пейките за гребците: дланта й беше разпъната от набучени тресчици. Преди младежът да успее да се намеси, тя подскочи между бедрата на Сирс, изтръгвайки от спътницата му болезнен писък. Сърпът тутакси се стовари, разсече плътта и сетне застърга в кокала с притъпено хрущене. Бордовете на китоловната лодка се обляха в кръв, а ръката се отдръпна като ранено животно. Отдихът бе кратък, защото почти веднага ладията се надигна отвесно. Симулираше корабокрушение, но толкова реално, че пасажерите се изтърколиха назад презглава, за да спрат в сандъка за хранителни припаси.

Продънената торба изсипа праха си във вид на пороен кос дъжд и протегнатите длани посивяха. Возилото се върна пак в първоначалното положение, после бе подето от други течения. На моменти килът тежко пропадаше, сгромолясвайки се върху черепи, които мигом изчезваха. Давид внезапно установи, че стои изправен на носа, грабнал оръжията в двете си ръце, готов да удари. Напълно обзет от ярост, той трошеше костите без никакви угризения. До него Сирс се задъхваше, дрехите й бяха потъмнели от натеклата пот, а косите — засипани с утаечни сокове, сякаш бяха перука за тържествени случаи. Цялото й тяло бе полепнало в засъхнала кал, имаше вид на удавница, която току-що са измъкнали на сушата. Последната торба се изчерпваше, но сега вече бяха поели в правилната посока. И младата жена пестеше шепите синтетична храна, примамваше хитро теченията, милваше закоравелите пръсти. Най-накрая бяха изхвърлени на брега. Лодката заседна и се разтърси, повали се на една страна, като че ли пътуването бе изцедило и последните й сили.

— Свърши се! — прошепна Давид, рухвайки на тревата.

Затвори очи, тръпнещ от страх при мисълта за онова, което би могло да се случи само преди малко. Представи си, че бе катурнат през планшира, че стотици пръсти и нокти се бяха вкопчили в него, че е разкъсван от незнайната тълпа, вкоренена сред тинята. Излегнато възнак, Сирс се опитваше да разсъблече дрехите си. Сълзи на изтощение разравяха дълбоки бразди в гипсовата маска на нейното лице. Давид забеляза, че ръцете и бедрата й са осеяни с драскотини.

— Така значи! — прогърмя висок, плешив мъж, нарамил въжета. — В крайна сметка не беше чак толкова зле! Ония вчера извадиха по-малко късмет. Ако искате да се измиете, зад наемателния пункт има душ…

Помагайки си взаимно, те се изправиха и закретаха към колибата на лодкаря. Разбира се остарялата кабинка с душа вече не можеше да се ползва и трябваше да се задоволят с голямото дървено ведро, напълнено догоре със студена вода. Четка от троскот бе вързана с мръсен канап за една от дръжките му. Сирс изглеждаше толкова изтощена, че се наложи той да я доразсъблече и пак той да я изтърка. От допира с течността наносният прах се превърна в тъмна каша и много скоро двамата зашляпаха по дъно, застлано с лепкава кал. Изцелението се оказваше по-лошо, отколкото болката. Най-сетне, подир цял час и след нееднократни изплаквания, те се измъкнаха от заслона със зачервена от търканията с четката кожа. Провесиха дрехите си на един простор, после се излегнаха върху плътната като гума трева, а клепачите им сами се затвориха. В мига, когато пропадаше в съня, Давид още веднъж долови отвратителната миризма на разлагащи се остатъци и така проснат, гол, му се стори, че е труп, захвърлен в общ гроб. Инстинктивно потърси хълбоците на младата жена, които за негова радост бяха топли.

7

Докато навлизаха навътре в земите, на два-три пъти минаха покрай бентове в ремонт, запречващи коритата на реки или пресъхнали потоци. Въоръжени с ловни пушки мъже стояха на пост по покривите на здания, други обхождаха поверените им обекти с нервна крачка.

— Опитват се да възпрат придвижването на джуджетата — кимна Сирс. — да попречат на разпространението им край старите водни басейни, само че не е лесно.

И действително, щом наближиха, той можа да долови страховитата врява, носеща се от юмручните удари на пигмеите, ритмично стоварвани върху стената от дърво и камък, която се проточваше от единия до другия бряг. Напомняха тълпа размирници, блъскащи се пред вратата на цитадела, където не ги пускаха. От време на време някой селянин отиваше да донесе голям леген с вряло олио, чието съдържание изливаше от другата страна на укреплението. И ето че за няколко минути атаката стихваше, за да се разрази отново, стократно умножена от яростта.

— Рано или късно бентовете поддават на натиска — поясняваше младата дама, докато продължаваха пътя си, — после идва внезапният прилив, наводнението. Обезумели от глад, джуджетата изскачат по бреговете и заливат полята. Тогава се налага нашествието да бъде спряно с изстрели, а пигмеите — отблъснати обратно в коритото на реката, което нерядко става след смъртоносни двубои и за двете страни.

Същата вечер те стигнаха до крайните квартали на Града на Вентрилозите. Давид многократно бе слушал Да се разправят истории за психическите отклонения, сполетели жителите на този град, но досега винаги беше приемал такива разкази като бабини приказки. Сирс обаче го убеди, че се е лъгал. Народът от равнините съвсем явно хранеше непреодолимо физическо отвращение към всичко, отнасящо се до устната реч и преките контакти.

— Форма на колективна невроза — обобщи младата жена, като го поведе към някаква луксозна сграда. — Арседрик дьо Колф продава информация — пошушна му в момента, в който натискаше звънеца, — остави ме аз да се оправям, а ти се въздържай от всякаква словесна употреба. Обичаите тук са твърде сурови.

Отбягвайки очите им, един слуга ги въведе в стая от розов мрамор, гледаща към градините. На малка табуретка седеше гол дебел мъж, настойчиво обърнал им гръб. Огледалце за обратно виждане бе закрепено на плувналото му в мазнина рамо с помощта на кожени ремъци, подобни на онези, с които се придържа кобур. Най-различни предмети изпълваха стаята — вази, порцеланови гърнета, мраморни статуетки с превъзходен вид и изработка, бюстове, издялани от необикновено чист кристал — и всичкото това бе подредено направо на пода, сякаш приготвено, за да му се направи бърз опис. Стиснал в ръка сребърен чук, прислужникът, който ги беше въвел, се настани в един от ъглите. По символа, красящ табелката му за идентификация, Давид разбра, че ставаше въпрос за ням. Сирс на свой ред обърна гръб на събеседника си и отиде пред огромното овално огледало, окачено над камината.

— Готова съм! — прошепна тя с едва доловим глас.

При тези думи Колф отвори очи и наклони глава към стъкълцето за обратно виждане. Наклонът му бе изчислен тъй, че да улавя и най-малкото отражение на гостенката, вместило се в дървената рамка на голямото огледало, докато самата тя оставаше извън полезрението. Въпреки това непрякото двойно изображение накара дебелия да подскочи така, сякаш го удари електрически ток. Той спусна клепачи, изчака няколко мига, а после, превъзмогнал отвращението си, благоволи да хвърли бърз поглед към насочващото се огледалце, застопорено на рамото му.

— Видът ти е все още прекалено… агресивен, скъпа ми Сирс. Прекалено брутален. Не би ли могла да направиш по-банална своята външност? Може би да си сложиш някаква маска?

Давид се стресна, когато разбра, че гласът на техния домакин се разнасяше от ниска, синя керамична урна, поставена върху плочника. Колкото до устните на мъжа, те не бяха заченали ни най-малкото движение. Всъщност, вглеждайки се по-внимателно в тях, лесно можеше да се види, че бяха съединени и съшити с дебел конец в една-единствена плъстена ивица. Младежът едва не нададе възклицание на изненада, но успя да се овладее in ехtremis19. Слугата вече притичваше. С отмерен удар на чука той строши урната на парченца, после се върна и застана отново на мястото си.

— Необходима ми е твоята помощ — пое дъх Сирс, обърнала лице към земята, — искам да се запозная с човек, който да е имал достъп до старите картографски архиви. Някой, който днес е в нужда и не би се отказал от възможността да спечели малко пари…

— Оооо!

И понеже междуметието беше последвано от тягостно мълчание, прислужникът подскочи и разби мраморната статуетка, от която току-що се бе изтръгнал гласът на вентрилока. Дълги минути разговорът протече по същия начин. Колф увърташе, като всеки път се изразяваше чрез посредничеството на някаква вещ: ваза, бюст или дребен предмет за украса. Неговият домоуправител веднага бързаше да ги надроби на парчета, преценявайки вероятно, че всичко, до което словото се е докоснало, вече безвъзвратно е омърсено. С нарастваща нервност Давид виждаше как запасите от скулптури и грънчарски изделия намаляват, без разговорът да е напреднал значително. Бе сигурно, че след като и последната керамична вещ бъде разбита, Колф щеше да сметне срещата за приключена и да нареди да ги изхвърлят на улицата.

— Нищо не мога да направя за теб — кухо отекна кратуна от яркочервена песъчлива глина, украсена с разкошна гравюра на ловна сцена, — но може би…

Тишина. Удар на чука.

— Може би?

— Може би Оналд дьо Бливие ще успее да ти помогне — подхвърли една кристална ваза. — Той е симбиот и преди да изпадне в немилост, известно време работеше към службите за надзор на пътищата. Нищетата сега го кара да преживява от ден за ден, кърпи я някак. Понякога прави дребни услуги…

— Къде да го намеря?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна старинната купа от леко оцветено стъкло. — Въобще не съм поддържал връзки със симбиотите. Не обичам екстремистите.

Поредното стоварване на чука.

Давид се чувстваше неразположен. Естествено никога не е приятно да бъдеш смятан за генератор на нечистотии. Спомни си какво беше слушал навремето: първите пристъпи на болестта се характеризират с появата на натрапчив вкус по езика, субектът прекарва часове в изплакване на устата с най-разнообразни ароматизиращи тоалетни води, после — за съвсем кратък период — е завладян от мисълта, че словото и единствено словото е онова, което увонява устната му кухина, Тогава той се превръща във вентрилок, за да могат думите да изригват от други отвърстия, а не от него самия. От този момент нататък човекът е обречен да се храни с бавно преливане, тъй като религиозната практика на вентрилокството изисква устните да бъдат зашити. Малко след това забелязва, че вече не може да понася и прекия визуален контакт с нещата, които го заобикалят. В началото черни очила, полупрозрачни платове, разполагали между света и субекта, са достатъчни, за да смекчат впечатлението за безвъзвратна мръсотия. Някои стигат дотам, че си избождат очните ябълки, ала повечето се задоволяват да наблюдават само отражения. Основно правило за тях е отвращението от всякакъв директен контакт.

Взеха си сбогом веднага след като Сирс даде на дебелия мъж предвиденото възнаграждение, а пречистващият чук се стовари за последен път.

— Преди вентрилозите използваха кукли или марионетки — започна бързо да му обяснява младата жена, щом се озоваха на улицата, — но понеже след всяко изречение се налагаше да ги изгарят, заводите за играчки в областта не достигнаха. От няколко години са се нахвърлили на дребни предмети. Обикновено материалът и съвършенството на жертвените вещи определят степента на почитание, отдавана към събеседника. Доста неприятно е да видиш, че те посрещат с двойна редица от гипсови делви или нощни гърнета от изпечена пръст. Колф познава добре обичаите, постара се да не ни обиди.

— Имаше твърде малко предмети — възрази Давид, — сякаш му се искаше да съкрати срещата… Сирс навъси чело.

— Възможно е. Това, с което сме се захванали, е изключително опасно и въобще не вълнува клана му… Поне засега.

— А какво представлява симбиотството? Тя снижи глас:

— Един вид религиозен екстремизъм. Фанатизъм. Симбиотите считат, че вентрилозите не отиват достатъчно далеч в своята практика за пречистване.

— Тоест те са свръхвентрилози?

— Точно така.

Обядваха в някакъв хан, избягвайки да говорят публично. Всяка пряка реч беше таксувана като порнография и подлежеше на наказание. Така например някои чужденци, малко запознати с обичаите на местния край, се бяха намерили в градските ровове с прерязан до сливиците език и черна копринена маска, зашита за кожата на лицето, заради това, че очи в очи безразсъдно бяха побъбрили със себеподобните си на пазарния площад.

Преди да се отправят към квартала на симбиотите, те си купиха две огледала за обратно виждане, които застопориха върху дясното рамо, и качулки от лек, ефирен плат, с намерението да спестят на минувачите непристойната гледка на своите голи физиономии. След като тия предохранителни мерки приключиха, двамата хлътнаха в лабиринт от улички без прозорци по къщите: тук и наи-малкият отвор бе заплаха за окото. Над мястото цареше гробна тишина, нарушавана само понякога от приглушено шептене, бързо сподавяно.

Под сводовете уличните фенери и лампи оставаха решително угасени, като по този начин осигуряваха на вярващите полумрак, пропит от чистота.

Щом забеляза първия симбиот в живота си, Давид насмалко не изригна в ругатни и проклятия. Макар че спътницата му се бе погрижила да го подготви, той не можа да обуздае повдигането, когато се появи най-странният екипаж, съдено му някога да наблюдава. Гол мъж, чието гърло бе набраздено с кръстове от ужасни разрязвания, седеше върху раменете на втори, с когото бе свързан чрез подобие на пъпна връв от еластична пластмаса.

— Ездачът е глухоням — беше му казала Сирс, — операцията окончателно го е лишила от очите и гласните му струни. Така той не може повече да съгрешава. Ще забележиш, че ръцете му също са атрофирали и превързани, все едно крака на китайка, и е напълно неспособен да си служи с пръстите. По такъв начин не съществува опасност да пипа омърсени предмети. Пениса си например. Биоенергетична тръбичка го обвързва в симбиоза с онзи, който го носи. Всичките му функции са премахнати. Един вид той живее като паразит, хранейки се с онова, което носачът поема в стомаха си, пиейки онова, което и другият пие. В замяна „ездитното животно“ трябва да уринира и изхвърля фекалии заради него. По същия начин то става едновременно перископ и рупор на своя господар: устата му се превръща в проводник за думите на човека, който го язди, а очите му предават образите като обикновени лещи. При подобен тип съдружие собственикът е пречистен от всякакъв род унизителна дейност. Всъщност не неговите, ами органите на слугата са тези, дето се омърсяват. Симбиотите предпочитат да си направят харакири, отколкото да хванат в ръка пениса си, за да уринират. Внимавай обаче да не им се присмееш, те са опасни същества…

Докато постепенно затъхваха в лабиринта на вътрешния квартал, срещнаха и други двойки, съчетани по същия модел: дребно човече с атрофирала физика, стискащо между кльощавите си бедра врата на един роб, жестоко нарязан, носещ се весело в тръс по мазния калдъръм.

Като използваше огледалото за обратно виждане, Сирс на два пъти пробва да получи някаква информация, но всеки от опитите й бе заплатен с изплюти презрителни храчки от страна на носача или с употребата на камшични удари по тила.

— Няма да е лесно! — философски отбеляза тя, щом се върна под прикритието на сводовете. Косите й бяха посипани със звездички от слюнка.

Ала привечер някаква възрастна жена. която яздеше дебела матрона, се съгласи да им покаже къде е къщата на Оналд дьо Бливие.

— И му предайте много поздрави от Жюдис! — завърши дамата през устата на своето ездитно животно, като се отдалечи.

Те продължиха. Ориентирайки се по ръждясалите железни табели, окачени в ъглите на улиците, най-сетне се спряха пред прага на градина, която бе оградена от високи бели стени. Мастиленочерна вода застояваше в дъното на басейн, направен от окисленн метални конструкции. Мъртвешка тишина тегнеше по коридорите на къщата. Огледаха множество стаи, обаче напразно. Накрая откриха проснато напреки стъпалата на стълбището, водещо към терасата, безжизненото тяло на някакъв роб носач. Пластмасовата пъпна връв висеше между бедрата му, прорязана с явно усърдие. Малко по-нагоре ги чакаше още един студен труп — този на стопанина на дома. Неговите хилави ръце се бяха сгърчили около неизползваемата вече тръбичка, а устата му, черна паст, бе зейнала, във вик, който никога нямаше да изскочи.

— Те са го убили! — побесня Сирс, прокарвайки пръсти по разкъсаното и лепкаво отвърстие на пъпната връв, от което се подаваше тънко снопче блещукащи жички. — Било е лесно: отделен от своето ездитно животно, симбиотът е бил неспособен да му предава заповедите си. Оказал се е просто осакатен. Религиозните убеждения са му забранявали да се храни самостоятелно, а слепотата му е попречила да извърши необходимото възстановяване. От страх, че ще трябва да бъде омърсен, той се е оставил да умре.

— Ами носачът?

— Те никога не надживяват своите господари. Биологична предпоставка, замислена, за да се избягнат всякакви метежи.

— Защо са го убили?

— Сигурно е знаел много неща. НЯКОЙ се е уплашил, че ние ще го намерим и ще го накараме да проговори. ТЕ ни изпревариха с няколко дни, сякаш са разбрали къде отиваме. Занапред трябва да бъдем по-внимателни! А сега да изчезваме по най-бързия начин.

— Това убийство ще ни бъде приписано! — забеляза Давид. — Цял следобед разпитваше за адреса на Бливие, а колкото до Арседрик… Надали ще им е нужно повече, за да си направят изводите.

— Арседрик няма интерес да проговори — отвърна спътницата му. — Що се отнася до другите, качулката донякъде прикриваше лицето ми. Все още нищо не е загубено, ела!

Те напуснаха града през вратата за просяци и чужденци. Слънцето клонеше към заник, денят си отиваше. Когато настана тъмна нощ. двамата смъкнаха маските и огледалцата за обратно виждане и навлязоха сред възвишенията.

— Имам друга връзка — прошепна Сирс, — но ще се наложи да повървим. Освен това финансовите ми запаси вече се изчерпват. Арседрик здравата ме оскуба!

8

— Къде отиваме?

Въпросът изгаряше езика на Давил още от предната вечер, откакто пътят, по който бяха поели, без да разменят и една дума, се бе размил в прахоляка, загубвайки всякакви успокоителни очертания.

— Къде отиваме?

Описанията на Сирс не му изглеждаха съвсем ясни. Беше започнал да се опасява от затъвания в безконечно младежко лутане, от въртене в затворен кръг, в чийто капан — поради липса на определена цел — изпадат пътешествениците, за да свършат в застиналостта на някоя хотелска стая, озовали се неочаквано на края на света.

Тя го загледа с присвити очи, сякаш го преценяваше през някакъв невидим измервателен уред.

— В Града на Празненствата — подхвърли, — наричан още Обар-Еба, Шака-Кандарек. Наонамеа и с хиляди други прозвища, всичките колкото мелодични, толкова и непонятни… Сега научи ли повече?

Младата жена му се присмиваше. Той се направи, че не го забелязва.

— Веселият град — изрецитира тя, — страната на удоволствията… Ще са необходими цели годишни справочници, за да се запишат всички наименования, с които така странно са го нарекли…

Давид се помъчи да приеме сведущ вид, ала усети, че чертите му се изпъват в глупава физиономия, и се отказа.

— Градът на Празненствата — замечтано повтори Сирс, — това е почти легенда, мит. Докато цялата Земя затъвала в един от най-кървавите конфликти, тоя град обявил войната извън закона. Осъдил насилието и оръжията на насилието… Разпуснал армията, полицията. Неговата обществена структура се свела изцяло до организационната схема на безкраен празник. Най-мощните корпорации са тези на продавачите на маски, на дегизировки и карнавални дрехи, на гилдията за закачки и уловки, на лобитата на фабрикантите на конфети. Но тук са също и музикантите, декораторите, танцьорите… От всички краища се стичат в Града на Празненствата, за да прахосват парите си. И то до такава степен, че съседните селища хленчат и се възмущават от подобен постоянен прилив на валута. Тук не продават нищо друго освен спектакли, танци, шествия от обкичени с цветя колички, банкети, народни веселби… и само тези дейности пълнят общинските хазни много по-сигурно, отколкото каквато и да е индустрия, наречена сериозна… Точно в това е чудото!

— Значи най-общо може да се твърди, че те са превърнали родното си място в гигантски увеселителен парк? — запита Давид.

— На пръв поглед, да. Но ще видиш. Градът на Празненствата е като сочен плод с горчив привкус. Дори май трябваше да го нарека „отровен“. Трийсет години карнавал са докарали някои хора дотам, че са развили у тях странни неврози. Чувал ли си за фарандолата20?

— За фарандолата ли? Искаш да кажеш някаква по-необичайна фарандола? Не, не съм чувал…

— И все пак е любопитен феномен. Типичен симптом за онова, което от известно време вече назрява. Злокачествена болест.

— В такъв случай защо отиваме там?

— Защото именно тук преди всяко заминаване са се събирали поклонниците на Хомакайдо. Защото именно оттук е започвал първият етап от пътуването, в този град е и първото квадратче от нашата игра на дама… Символичният замисъл бил ясен: единственото убежище на радост и мир в света да служи като отправна точка на търсачите, зажаднели за истината… Схващаш ли?

Той схващаше.

— Там имам една връзка, която може да ни насочи по следа. Някой, който ще ни продаде качествена информация.

— Пак ли ще се наложи да заплатим?

— Да, но не в пари. Ще трябва да направим услуга на този човек. Опасна услуга… Искаше ми се да не бяхме стигали дотук, ала след като вентрилозите не ни помогнаха…

Тя не каза нищо повече и Давид усети как мъчителната болка, която го бе стиснала в тила още щом бяха напуснали пределите на Града на Оракулите, се усили допълнително.

Сирс реши да се движат нощем. Така според нея щеше да им е по-лесно да се изплъзнат от бдителността на евентуалните шпиони, служещи при Пазителите на Словото. През деня изкопаваха укрития сред храсталаците или се връзваха в разклоненията на някой по-дебел ствол, където да поспят. Такива предохранителни мерки далеч не ускоряваха тяхното придвижване, заставяйки ги да предприемат многобройни завои из местност, осеяна със скали и лиани. Животни срещаха изключително рядко и за да се хранят, трябваше да се нахвърлят на всякакви попаднали им месести плодове, чийто горчив вкус по цели дни разяждаше стомасите им. След седмица изпаднаха в такова състояние на изнемощялост, че Сирс предложи да направят престой в първото появило се село.

Една сутрин — тъкмо се бяха настанили в някаква скална дупка — земята изтътна и глуха вибрация сякаш от рупор пропълзя в гранитното гърло, в което се свиваха. Огромна група приближаваше насам, вплитайки в тропота на тъпчещите си крака тънката мелодия на невидима флейта. Сирс пребледня като платно и ръката й се вкопчи в китката на Давид.

— Фарандолата — простена тя с отпаднал глас.

Надникнал внимателно вън от скривалището, младият мъж успя да забележи проточилата се колона танцьори, която се свличаше по склона на едно бърдо и се извиваше с бързината на змия, гмурнала се в локва. Ходилата се спускаха в ритъм, разравяха земята, вдигайки облаци от пръст и чакъл. Главите отмерваха такта, устите се разтягаха в песни и смехове… На пръв поглед като че ли ставаше въпрос за дълга върволица веселбари, идващи от някакво селско тържество, или за комедианти от предната част на пътуваща трупа. Ала веднага щом човек се вгледаше по-внимателно във веригата, лесно можеше да установи, че лицето на всеки трети се гърчеше от болка, че краката им бяха окървавени, а ръцете — разчекнати от наобиколилите ги танцьори. Внезапно застанал нащрек, Давид се зае да изучава ръкомахащата колона. Успя много бързо да наброи трийсетина души с разкъсани обувки и некоординирани движения на шутове, чийто външен вид необичайно контрастираше с този на хората, които ги дърпаха в хоровода.

— Разбра ли сега? — прошепна Сирс, пропълзяла до рамото му. — Фарандолата е капан! От всеки трима танцьори двамата са андроиди! Роботи! Благодарение на празниците те пленяват своите човешки жертви, протягайки им ръка! Пръстите им отделят сок, чиито прилепващи качества са такива, че едно обикновено ръкостискане е достатъчно, за да извърши окончателно кожно спояване! Истинско срастване! Жертвите, превърнати в сиамски близнаци, биват въвлечени във фарандолата, сякаш им надяват вериги. От този момент, разпънати между два неуморими робота, несретниците танцуват без отдих до пълно физическо изтощение, до смърт! Защото андрондите се хранят с енергията им. като кибернетични пиявици изсмукват и смилат техните въглеродни атоми ден след ден. Вгледай се по-внимателно — пред себе си наблюдаваш една от най-ужасните клопки, усъвършенствана докрай от принцовете на карнавала!

Давид потрепера, впил поглед в смъртоносната верига, криволичеща сред полето. Тъмничари и затворници подскачаха, приковани един за друг така здраво, като че ли хванати с белезници; подвижна, забавна каторга, щастлива стоножка, пъплеща сред концерт на пронизителни флейти! Стоманените танцьори! Младежът вече бе сигурен, че техният лик завинаги ще остане запечатан в паметта му: доспехи със сложен механизъм, прикрити под тънък пласт омекотена плът, повлекли в своята кавалкада нещастници с измършавели тела и окървавени крака, разкъсани от седмици непрестанно тъпчене.

— Кой ли би могъл да се усъмни в тях? — промълви Сирс. — Та те са тъй млади, безгрижни, заредени с толкова жизненост!

Давид инстинктивно отърка навлажнените си длани в скалата. Фарандолата се отдалечаваше и това го изпълни с такова облекчение, като че ли бе видял змия да се пъхва обратно в дупката си сред зида.

— Когато заловят някого, никой вече с нищо не може да му помогне — обясни младата жена. — За да се освободи затворник, трябва с топор да му се отсекат китките…

Те дълго не си проговориха, настръхнали от дълбок органически ужас, обзети от неизбежната погнуса, на дигаща се винаги след някоя непоносима за окото гледка.

Този ден двамата решиха от предпазливост да преустановят своя ход, не искаха да поемат риска и още веднъж да пресекат пътя на фарандолата. Давид потъна в тежък сън, населен с кошмарни видения, в които той с разнищени чак до глезените крака се клатушкаше в ритъм с железните танцьори, докато роботите, всеки дърпащ го в различни посоки, изтръгваха ръцете му. Събуди се с крясъци.

На другия ден пред погледа им се появиха укрепленията. Градът на Празненствата царствено се бе разположил сред равнина, потънала в злак. Старите крепостни зидове бяха боядисани в ярки цветове и украсени с недодялани фрески, чиято реализация, без съмнение, беше изисквала истински лабиринт от надигнати скелета. Жирафи, копиеносци, трироги газели препускаха устремно по дължината на стените, надупчени от бойници и процепи, излезли вече от употреба. По ъгловите кули розови слонове изпъваха схематично нахвърляни силуети, препъвайки се върху стъпалата на обходните патрулни пътища. Една огромна рисунка заобикаляше града, измъкнала се кой знае от коя книжка с приказки и пресътворена под моливите на гигантско дете, драскало направо по зидарията на укрепленията.

Ескадрила от управляеми балони беше надвиснала над улиците като таван от надути, лъскави гуми и бавно, лениво се полюляваше. Давид бе затаил дъх, с крака, сраснали се със земята, и уста, зяпнала в почуда.

— Градът на Празненствата — кимна Сирс. — Както винаги бляскав и великолепен… Поне отвън.